Аферата Рембранд

77. Ню Скотланд Ярд, Лондон

Детектив инспектор Кенет Рамзи, началник на Отдела за изкуство и антики на Скотланд Ярд, насрочи пресконференцията за два часа следобед. Минути след съобщението слухове за връщането на особено ценен предмет се понесоха между журналистите. Предположението се подхранваше главно от неколцина ветерани, които отразяваха новините около столичния полицейски участък. Те отдаваха особена значимост на часа на самата пресконференция. Свикване на брифинг рано следобед обикновено даваше на репортерите няколко часа, за да проучат и напишат статиите си. Ако новината беше лоша, Рамзи щеше да свика представителите на пресата малко преди крайния срок за вечерния тираж. Или пък щеше да направи вяло писмено съобщение, зад каквито се крият малодушните чиновници по цял свят, и да се измъкне през задната врата.

Естествено, предположенията се въртяха около автопортрета на Ван Гог, задигнат от галерия „Кортоулд“ няколко месеца по-рано, макар вече малко репортери да можеха да си спомнят заглавието на картината. За съжаление, нито един от шедьоврите, откраднати през „лятото на обирите“, така и не се откри. Напротив, все повече картини продължаваха да изчезват от галерии и частни домове. Докато световната икономика затъваше в безкрайна рецесия, изглежда, кражбите на предмети на изкуството бяха последният печеливш отрасъл в Европа. На другата крайност бяха полицейските сили за борба с престъпността, чиито финанси бяха орязани до кокал. Годишният бюджет на самия Рамзи бе сведен до нищожните триста хиляди лири, които едвам стигаха, за да се поддържа работата на службата. Финансовите ограничения бяха толкова сериозни, че наскоро инспекторът беше принуден да потърси частни дарения, за да може работата да върви. Гардиън дори предположи, че е време да се закрие Отделът за изкуство и финансите да се пренасочат към нещо по-ефективно, например програмата за превенция на младежката престъпност.

Не мина много време и слуховете за Ван Гог прескочиха стените на залата за пресконференции в Скотланд Ярд и започнаха да се разпространяват в интернет. Всички бяха изненадани, когато Рамзи се изправи на подиума и обяви възвръщането на една картина, за която малцина знаеха, че изобщо е липсвала: Портрет на млада жена, рисуван на платно с маслени бои, размери 104 на 86 сантиметра, от Рембранд ван Рейн. Инспектор Рамзи отказа да влиза в подробности как точно е била намерена картината, макар че отдели много време да обяснява, че не е платен нито откуп, нито друго възнаграждение за нея. По отношение на сегашното местонахождение на платното той заяви, че е в пълно неведение, и отказа да отговаря на всякакви въпроси.

Имаше много неща, които пресата никога нямаше да научи за възвръщането на този Рембранд. Дори Рамзи бе държан на тъмно за много подробности по случая. Например той не знаеше, че седмица по-рано картината бе оставена от някого в уличката зад синагогата в парижкия квартал Маре. Не знаеше и че бе пренесена в Лондон от припотил се служител на израелското посолство и върната на Джулиан Ишърууд, едноличен собственик на понякога печелившата, но никога скучна галерия „Ишърууд Файн Артс“, която се намираше на Мейсънс Ярд 7–8, квартал Сейнт Джеймс, Лондон. Детектив инспектор Рамзи така и не научи, че по време на изявлението му картината вече бе тайно пренесена в една къща върху скалите на Корнуол, която изумително приличаше на картината на Клод Моне Митничарска колиба в Пурвил. Това се знаеше само в МИ5 и дори из кулоарите на Темс Хаус информацията бе строго поверителна.

За да се запази духът на операция „Шедьовър“, реставрацията на намерената картина също щеше да е стремителна. Габриел разполагаше с три месеца да превърне най-увреденото платно, което някога бе виждал, в централна атракция на дългоочакваната изложба на Националната художествена галерия Рембранд: Ретроспекция. Имаше три месеца да я възстанови и да й сложи нова подрамка. Три месеца да премахне кървавите петна и мръсотията от повърхността й. Три месеца да поправи дупката от куршум на челото й и да изравни гънките, получени в резултат от решението на Курт Фос да използва картината като най-скъпия плик в историята. Беше смущаващо кратко време, дори за реставратор, свикнал да работи под натиска на късите срокове.

В младежките си години Габриел би предпочел да работи в пълна изолация, но сега не обичаше да е сам. И така, с благословията на Киара, той разчисти всекидневната от мебелите и временно я превърна в ателие. Всяка сутрин ставаше преди изгрев и работеше до привечер, като всеки ден си позволяваше само кратка почивка за разходка по скалите в смразяващия януарски вятър. Киара рядко се отдалечаваше от него. Тя му помогна да изправи платното и написа кратка бележка до Ракел Херцфелд, която Габриел скри между картината и новата подрамка, преди да закове последното пиронче. Киара беше до него и на сутринта, когато Габриел се зае с неприятната задача да отстрани кръвта на Кристофър Лидел. Вместо да хвърля изцапаните тампони на земята, той ги прибираше в алуминиева кутия. Когато дойде време да се почиства мръсният лак, започна от извивката на гърдите на Хендрике — от мястото, над което бе работил Лидел в деня на убийството му.

Както обикновено, замайващата смрад на разтворите, които използваше Габриел, дразнеше Киара. За да прикрие миризмата, тя приготвяше пикантни ястия, които сервираше на светлината на свещи. Макар да се опитваха да не коментират операцията по време на вечеря, постоянното присъствие на Рембранд правеше темата трудна за отбягване. Киара често повтаряше на Габриел, че той никога нямаше да се заеме с разследването, ако тя не бе настояла.

— Значи ти хареса отново да се върнеш в Службата? — попита я Габриел закачливо.

— Отчасти — призна Киара. — Но ще съм също толкова щастлива и ако операция „Ландесман“ се окаже последният ти шедьовър.

— Тя все още не е шедьовър — каза Габриел. — Не и преди тези центрофуги да стигнат до предназначението си.

— Притесняваш ли се да оставиш това в ръцете на Узи?

— Всъщност така е по-добре. — Габриел погледна повредената картина, подпряна на статива във всекидневната. — Освен това в момента имам други проблеми.

— Ще бъде ли готова навреме?

— Трябва да бъде.

— Ще ходим ли на откриването?

— Още не съм решил.

Киара се взря в платното.

— Разбирам причините Лена да я дари на Националната галерия, но…

— Но какво?

— На мен би ми било трудно да я даря.

— Не и ако сестра ти е била превърната в пепел само защото е имала тъмна коса.

— Знам, Габриел. — Киара отново погледна картината. — Мисля, че тук е щастлива.

— Нямаше да мислиш така, ако и ти прекарваше толкова време с нея.

— Не се ли държи добре с теб?

— Да кажем, че и тя си има своите капризи.

След като се върнаха в Корнуол, Габриел и Киара успяха да се изолират от външния свят. Но през втората половина на февруари, когато Габриел беше в разгара на реставрацията, Мартин Ландесман успя да наруши усамотението им. Изглежда, след дълго отсъствие от публичното пространство, Свети Мартин бе решил отново да излезе под светлината на прожекторите по време на ежегодното си появяване в Давос. След като откри форума, дарявайки допълнителни сто милиона долара към инициативата му за осигуряване на храна за Африка, той произнесе впечатляваща реч, която единодушно беше призната за събитието на седмицата. В нея не само пророчески оповести края на Голямата рецесия, но и заяви, че е „по-обнадежден от всякога“ за бъдещето на планетата.

Свети Мартин говори особено приповдигнато за потенциала на Средния изток, макар събитията на въпросното място в деня на речта му да противоречаха изцяло на неговия оптимизъм. Наред с обичайните новини за ужасни терористични актове, налице бе и тревожен доклад от Международната агенция за атомна енергия, касаещ състоянието на иранската ядрена програма. Директорът на агенцията изостави обичайния си предпазлив тон и открито заяви, че вероятно броени месеци делят Иран от превръщането му в ядрена сила.

— Времето за разговори свърши — каза той. — Сега трябва да се действа!

Сякаш искайки рязко да скъса с предишните традиции, Мартин завърши седмицата в Давос, като се съгласи набързо да се появи в медийния център и да отговори на няколко въпроса от пресата. Зоуи Рийд отсъстваше, междувременно взела си отпуска от Файненшъл Джърнъл по причини, останали неизвестни за колегите й. Още по-интригуващ бе фактът, че от известно време никой не я бе виждал. Както местонахождението на произведението на Рембранд, така и това на Зоуи се пазеше в пълна тайна. И наистина, дори Габриел не научи точно къде е. Не че той можеше да й окаже голяма помощ за възстановяването й. Хендрике нямаше да го допусне.

В средата на април, в първия сравнително приятен ден в Корнуол от месеци насам, изпълнителният директор на „Лейтъм Интернешънъл Медиа“ Джералд Малоун обяви, че продава Файненшъл Джърнъл на бившия руски олигарх Виктор Орлов. Два дни по-късно Зоуи се появи за кратко, за да съобщи, че напуска Файненшъл Джърнъл и започва работа в телевизия Си Ен Би Си в Америка. Съвпадение беше, че в деня на нейното изявление Габриел завърши поправките на лицето на Хендрике. На следващата сутрин, когато картината бе изцяло изсъхнала, той я покри с нов пласт лак. Киара го завари да стои пред платното, подпрял брадичката си с една ръка и с леко наклонена настрани глава.

— Готова ли е за представянето си? — попита Киара.

— Мисля, че да — отговори Габриел.

— Одобрява ли работата ти?

— В момента не ми говори.

— Пак ли се сдърпахте?

— Боя се, че да.

— А ти реши ли вече за Вашингтон?

— Мисля, че ще й бъдем нужни там.

— И аз така смятам, Габриел.

78. Вашингтон, Окръг Колумбия

Преди Габриел и Киара да пристигнат в Щатите, тихата им, но взискателна гостенка вече бе станала международна сензация. Славата й не беше нещо мимолетно. Тя се дължеше на една връзка, която беше имала преди четиристотин години с художник на име Рембранд, както и на дългия и трагичен път, който бе извървяла оттогава. Преди столетия Хендрике бе изживявала дните си в унижение и срам. А сега хората се редяха на опашка за билети само за да я зърнат.

Във време, когато много музеи постоянно се разтърсваха от скандали за произхода на експонатите им, директорът на Националната художествена галерия се почувства принуден да разкрие част от черното й минало. Продадена в Амстердам през 1936 г. на човек на име Якоб Херцфелд, насилствено отнета през 1943 г. от есесовски офицер на име Курт Фос, двадесет и една години по-късно продадена на частно лице с посредничеството на галерия „Хофман“ от Люцерн. По молба на Белия дом, Националната галерия не разкри името на цюрихската банка, в която картината е лежала скрита няколко години. Не беше споменат и документът, който толкова време бе престоял в нея. Връзката й с грабежите по време на холокоста бе внимателно изтрита — също като дупката от куршум в челото й и кръвта по дрехите й. Никой с името Ландесман не бе слагал ръка на нея. Никой с името Ландесман не бе убивал, за да запази ужасната й тайна.

Скандалното минало не успя да очерни приемането й. Напротив, даже я правеше още по-привлекателна. Във Вашингтон нямаше начин човек да не види лицето й.

Очите й се впиваха в теб от билбордове и автобуси, от сувенирни тениски и чаши за кафе, дори от пълни с хелий балони, които летяха над града ден преди откриването на изложбата. Габриел и Киара я видяха за първи път минути след като самолетът им се приземи на летище „Дълес“. Тя се взираше неодобрително в тях от една реклама, докато минаваха през митническата проверка с фалшиви паспорти. Видяха я отново на огромен плакат, докато се качваха по стълбите на музея, бързащи да избегнат вечерната буря. Необичайно за тях, но закъсняваха. Вината бе изцяло на Габриел. След години труд в сенките на артистичния свят той изпитваше силно нежелание да се появява на публични места. Било то и с фалшива самоличност.

Откриването на изложбата беше официално, само за поканени. Въпреки това, багажът на всички гости трябваше да бъде проверен — заповед, спусната на галерията веднага след атентатите на единадесети септември. Джулиан Ишърууд чакаше точно зад мястото за проверка под главната ротонда и неспокойно поглеждаше часовника си. Когато зърна Габриел и Киара, направи театрален жест на облекчение. В следващия миг, виждайки облеклото на Габриел, неуспешно опита да прикрие усмивката си.

— Не очаквах, че ще доживея да те видя в смокинг.

— Нито пък аз, Джулиан. И ако направиш още някакъв остроумен коментар…

Киара усмири Габриел с дискретно побутване в ребрата.

— Ако е възможно, бих искала тази вечер да не заплашваш да убиеш някого.

Габриел се намръщи.

— Ако не бях аз, Джулиан сега щеше да се мъчи да събере четиридесет и пет милиона долара. Най-малкото, което може да направи, е да покаже известно уважение.

— По-късно ще има достатъчно време за това — каза Ишърууд. — Но сега има двама души, които с нетърпение очакват да те видят.

— Къде са?

— Горе.

— Надявам се, че са в отделни стаи.

Джулиан кимна тържествено:

— Точно както искаше.

— Да вървим.

Ишърууд ги поведе през ротондата между море от смокинги и вечерни рокли, после няколко етажа нагоре по широки мраморни стъпала. Един охранител ги пропусна в административната част на музея и ги насочи към чакалня в края на дълъг и покрит с килим коридор. Вратата бе затворена. Габриел понечи да натисне дръжката, но се поколеба.

Много е крехка. Те всички са крехки…

После тихичко почука. Лена Херцфелд, детето от тавана, дъщерята на мрака, каза:

— Влез.

Беше седнала съвършено изправена в средата на коженото канапе, със събрани колене и ръце в скута. Стискаше официалната програма на изложбата, вече смачкана и мокра от сълзите й. Габриел и Киара приседнаха от двете й страни и я прегърнаха, докато плачеше. След няколко минути тя погледна Габриел и докосна лицето му.

— Как да ви наричам тази вечер? Господин Аргов или господин Алон?

— Моля ви, наричайте ме Габриел.

Тя се усмихна бегло и погледна надолу към програмата.

— Все още се изумявам, че успяхте да я намерите след толкова много години.

— Нямаше да се справим без помощта на сина на Курт Фос.

— Радвам се, че е дошъл тази вечер. Къде е?

— В съседната стая. Ако нямате нищо против, би искал да поговори с вас насаме преди откриването. Иска да се извини за стореното от баща му.

— Не той е престъпникът, Габриел. И неговото извинение няма да върне сестра ми.

— Но може би не е зле все пак да го изслушате. — Той взе дланта й. — Достатъчно дълго сте се самонаказвали, Лена. Време е да позволите на другиго да понесе вината за смъртта на близките ви.

Сълзи се търколиха по бузите й, макар тя самата да не издаде и звук. Най-после се съвзе и кимна.

— Ще изслушам извинението, но няма да плача пред него.

— Има нещо, за което трябва да ви предупредя, Лена.

— Че прилича на баща си?

— Малко по-възрастен — каза Габриел. — Но приликата е поразителна.

— Предполагам тогава, че Бог е решил да накаже и него. — Тя бавно поклати глава. — Да живееш с лицето на убиец… Не мога да си го представя.

За щастие на Петер Фос, Лена успя да овладее шока, когато го зърна за първи път, макар да не успя да спре сълзите. Габриел остана в стаята при тях само за минутка, а после се измъкна в коридора да изчака с Киара и Ишърууд. Лена се появи десет минути по-късно. Очите й бяха зачервени, но като цяло изглеждаше забележително спокойна. Габриел я хвана за ръка и каза, че има още някой, който иска да я види.

Портрет на млада жена, маслени бои на платно, 104 на 86 сантиметра, от Рембранд ван Рейн, беше поставен на триножник в малка зала, покрит с грубо памучно платно и заобиколен от няколко охранители. Там беше и неспокойният уредник на изложбата. Киара хвана Лена под ръка, докато Габриел и Ишърууд внимателно отместваха покривалото.

— Изглежда много по-красива, отколкото я помня.

— Още не е късно да размислите, Лена. Ако не искате да я дарявате завинаги, Джулиан може още сега да промени условията по договора, за да бъде само временно преотстъпване на музея.

— Не — каза тя след кратка пауза, — не мога да се грижа за нея. Не и на моята възраст. Тук ще е по-щастлива.

— Сигурна ли сте? — настоя Габриел.

— Сигурна съм. — Лена погледна картината. — Поставихте ли молитвата за сестра ми вътре?

— Ето тук — посочи Киара средата на долната част на рамката.

— Завинаги ли ще остане с нея?

— Музеят обеща да я запази така за вечни времена — каза Габриел.

Лена направи колеблива крачка напред.

— Онази нощ в Амстердам не успях да си взема сбогом с нея. Нямаше време. — Тя погледна Габриел. — Мога ли сега да я докосна? Един-единствен път?

— Внимателно — помоли я той.

Лена се протегна и прокара бавно пръсти по тъмната коса на младата жена на портрета. После докосна долната рамка и тихо излезе от залата.

Откриването бе насрочено за осем часа, но поради обстоятелства, които така и не бяха разкрити пред гостите, чак към осем и половина Портрет на млада жена беше изнесен в ротондата. Бе покрит с грубо памучно платно. Внезапно Габриел се почувства притеснен като драматург в нощта на премиера. Придружен от Ишърууд и Киара, той си намери място в края на тълпата и се взираше в обувките си по време на няколко дълги и ужасно отегчителни речи. Най-накрая приглушиха светлините и покривалото бе махнато под звука на шумни аплодисменти. Киара целуна Габриел по бузата и му каза:

— Във възторг са, Габриел. Огледай се, скъпи. Не си дават сметка, но в момента ръкопляскат на теб.

Габриел вдигна поглед и очите му мигновено попаднаха на единствения гост, който не ръкопляскаше. Беше жена в средата на трийсетте, с тъмна коса, мургава кожа с маслинен оттенък и опияняващи тъмнокафяви очи, които се взираха право в него. Тя вдигна чаша шампанско към него и промълви беззвучно:

— Поздравления, Габриел!

После подаде чашата на минаващ наблизо сервитьор и се отправи към изхода.

79. Вашингтон, Окръг Колумбия

— Не си ми казвал колко много приличам на нея — каза Зоуи.

— На Хендрике ли? — сви рамене Габриел. — Ти си далеч по-хубава.

— Сигурно го казваш на всички момичета.

— Само на тези, които излагам на смъртна опасност.

Зоуи се засмя. Вървяха по алеята на парка Нешънъл Мол. Пред тях изплува огромният купол на Капитолия, зад гърба им се издигаше Монументът на Джордж Вашингтон. Париж, Гърция и Египет, помисли си Габриел, съжителстващи само на няколкостотин метра разстояние. Той се вгледа в Зоуи. Беше облечена в елегантна вечерна рокля, подобна на онази, която бе носила на приема на Мартин, с тънък наниз перли на шията. Въпреки всичко, което бе преживяла, изглеждаше спокойна и щастлива. Стори му се, че бремето на измамата се е вдигнало от раменете й. Беше Зоуи отпреди лъжите. Зоуи отпреди Мартин.

— Не знаех, че ще идваш.

— Не го планирах — каза тя. — Но реших, че не мога да го пропусна.

— Как успя да си вземеш билет?

— Това членство си има своите привилегии, скъпи.

— Трябваше да ми се обадиш.

— И как да го направя? Да ти пусна имейл или съобщение? — Тя се усмихна. — Ти изобщо имаш ли електронен адрес?

— Всъщност имам. Но не работи като обикновен акаунт.

— Каква изненада — каза Зоуи. — А мобилен телефон ползваш ли?

— Само в кризисни ситуации.

— Моят ми прави номера. Трябва ли да знам нещо?

— Вече си извън системата, Зоуи.

— Едва ли някога ще успея да гледам на телефона, както преди.

— Не трябва да се тревожиш.

Пресякоха каменната еспланада, отделяща главната сграда на Националната галерия от източното й крило.

— Винаги ли водиш хората от екипа на подобни откривания? Или онова прелестно създание до теб тази вечер е съпругата ти? — Зоуи го погледна през рамо и се усмихна. — Май се изчервявате, господин Алон. Ако искате, бих могла да ви науча на някои тънкости как по-добре да прикривате емоциите си.

Габриел мълчеше.

— Сега ли е моментът да ми напомниш, че изискваш прямота от другите, докато самият ти се криеш зад маска от лъжи?

— Не мога да коментирам личния си живот, Зоуи.

— И няма ли да можем да станем приятели?

— Боя се, че никога не става така.

— Жалко — каза тя. — Още от началото тя ми допадна. Впрочем още когато бяхме в къщата в Хайгейт, двамата никак не успявахте да скриете, че сте лудо влюбени.

— Няма никаква къща в Хайгейт, Зоуи.

— О, да, забравих.

Габриел смени темата:

— Изглеждаш чудесно, Зоуи. Очевидно Ню Йорк ти се отразява добре.

— Все още не съм намерила къде сервират хубав чай.

— Нямаш ли колебания относно напускането на вестникарския бизнес?

— Няма никакъв вестникарски бизнес — натърти Зоуи кисело. — Какво мислиш за речта на Мартин в Давос?

— Спя по-спокойно, след като знам, че Мартин Ландесман е оптимист за бъдещето.

— Създава ли ви проблеми?

— Доколкото знам, той е образцов затворник.

— Какво става с центрофугите?

— Няма никакви центрофуги, Зоуи. Поне не и такива, с които да е свързан Мартин. Мартин никога не стъпва накриво. Той е с чисто сърце и благородни намерения. Той е светец.

— И като си помисля, че наистина бях влюбена в него…

— За нас твоето влюбване бе същински късмет. — Габриел се усмихна и я насочи към главната сграда. — Той обажда ли ти се?

— Мартин ли? Не, изобщо. Но много ме дразни мисълта, че ще му се размине. След онова, което с Мюлер причиниха на Михаил, ми се иска да можех сама да ги съсипя.

— Законът за държавната тайна все още важи, Зоуи. Дори тук, в Америка.

— Офисът на МИ6 във Вашингтон ми го припомня непрестанно.

Зоуи се усмихна и попита как е Михаил.

— Доколкото чувам, направо е като нов.

— Досущ като твоя Рембранд?

— Съмнявам се, че по Михаил е имало толкова много работа.

— Изпрати му поздрави от мен. Все още сънувам лицето му.

— Няма да трае вечно.

— Да — рече тя умислено. — Така казаха и психиатрите от МИ5.

Бяха стигнали до главния вход на галерията. Киара и Ишърууд ги чакаха отвън заедно с Лена Херцфелд.

— Коя е жената до съпругата ти?

— Тя е причината да те вербуваме — отговори Габриел.

— Лена?

Той кимна.

— Искаш ли да се запознаеш с нея?

— Ако не възразяваш, ще й се възхищавам от разстояние. — Зоуи махна на преминаващо такси. — Ако някога ти потрябва човек за друга опасна задача, знаеш къде да ме намериш.

— По-добре се върни към стария си начин на живот.

— Ще се опитам — усмихна се тя. — Но просто няма да е интересен като твоя.

Зоуи го целуна по бузата и се качи в таксито. Докато колата се отделяше от тротоара, Габриел усети, че във вътрешния джоб телефонът му вибрира. Бе получил имейл от булевард „Цар Саул“.

Съдържаше само една дума.

БУМ!

80. Полуостров Лизард, Корнуол

Подобно на почти всеки друг аспект от операция „Шедьовър“, решението какво точно да се направи с центрофугите на Мартин Ландесман се превърна в повод за разгорещени дебати. Най-общо казано, бяха се очертали три възможности, което можеше и да се очаква, след като в операцията бяха замесени разузнавателните служби и политическите интереси на три различни държави. Първият и вторият вариант се свеждаха до повреждане на части и монтиране на подслушватели, докато третият вариант залагаше на далеч по-решителен курс на действие. Известен също като „Чукът на Шамрон“, според него в центрофугите трябваше да се скрият проследяващи устройства, както и достатъчно експлозиви, за да сринат из основи цялата мрежа за обогатяване на Иран, когато им се разкриеше възможност. Ползите от този вариант, обясняваше Шамрон, бяха двояки. Не само че този мащабен саботаж щеше сериозно да осакати опасната програма, но и завинаги щеше да откаже иранците от мисълта да купуват ядрени съоръжения от Европа.

Според Белия дом все още съществуваха някакви надежди за договорно уреждане на иранския въпрос. Затова американците пристъпиха към обсъждането, поддържайки втория вариант, и останаха на това мнение до края. Британците също предпочитаха подхода на изчакване, макар че дълбоко в себе си искаха да извършат някоя пакост. Третият вариант беше най-обсъжданият — което не бе никак изненадващо предвид източника му — и в крайна сметка той бе подкрепен само от една от трите страни. Но след като тази страна се намираше под непрестанната заплаха от евентуалното ядрено въоръжаване на Иран, нейният глас натежа най-силно.

— Освен това — категорично подчерта Шамрон, — Мартин е наш. Ние го открихме. Ние се бихме за него. Проливахме кръв за него. На практика ние притежаваме тези центрофуги. Затова можем да правим с тях каквото преценим.

Системата от центрофуги е сложно съоръжение. Освен всичко друго, тя е и доста нестабилна. Иранците разбраха това от личен опит. Една-единствена дефектна газова центрофуга, въртяща се с няколко хиляди оборота в минута, може да се раздроби в смъртоносни шрапнели, помитайки цялото съоръжение като торнадо, унищожавайки всички съседни центрофуги наред със свързващите ги тръби и сглобки. Години упорит труд можеха да се заличат в един миг само от един-единствен пръстов отпечатък или зацапване.

Всъщност точно това и заподозряха иранците, когато катастрофална експлозия в 4:42 ч. през нощта извади от строя и помете всичко в тайното съоръжение за обогатяване на уран в Язд. Подозренията им обаче бързо ескалираха в опасения за саботаж, когато веднага след това подобна авария взриви друго тайно съоръжение край Горган, в близост до Каспийско море. Когато пристигнаха доклади за сходни експлозии в още два секретни завода, иранският президент нареди спешно затваряне на всички останали ядрени обекти заедно с незабавна евакуация на личния състав. Още преди слънцето да изгрее над Техеран, „Чукът на Шамрон“ бе постигнал първата си цел. Четири „несъществуващи“ завода бяха в развалини. А моллите бяха изпаднали в паника.

Как обаче можеха да обяснят публично взривовете, без да разкрият огромната лъжа за иранската ядрена програма? През първите седемдесет и два часа сякаш моллите и техните сподвижници от Революционната гвардия предпочетоха да си мълчат. Това мълчание обаче се пропука, когато слуховете за тайнствените експлозии достигнаха до ушите на един репортер от Уошингтън Поуст, известен с безпогрешните си източници от сърцето на Белия дом. Той потвърди слуховете с няколко добре премислени телефонни обаждания и на следващата сутрин публикува откритията си на първа страница на вестника. Репортажът предизвика истинска буря — и именно това беше и целта на хората зад случващото се.

Сега вече попаднали под международен натиск да обяснят събитията, иранците превключиха от мълчание към лъжи. Да, признаха те, действително се бе случило злощастно струпване на инциденти в редица цивилни и военни обекти. Колко точно съоръжения бяха повредени, режимът отказваше да разкрие. Твърдяха само, че всички тези заводи не са били ядрени.

— Но това не бива да изненадва никого — сподели иранският президент в интервю пред приятелски настроен китайски журналист. — Ислямската република няма амбиции да произвежда ядрено оръжие. Нашата програма е изцяло за мирни цели.

Информация обаче продължаваше да излиза на бял свят. Задаваха се още въпроси. Ако действително четирите съоръжения са били неядрени, тогава защо са били построени в подземни тунели? И ако наистина са замислени за мирни цели, тогава защо режимът се е опитал да запази експлозиите в тайна? Тъй като моллите отказаха да отговорят, Международната агенция за атомна енергия го стори вместо тях. В специален доклад, изпълнен с драматизъм, МААЕ излезе с категорично становище, че всяко от четирите съоръжения е било система от центрофуги. Съществуваше едно-единствено възможно заключение. Иранците тайно обогатяваха уран. И го правеха, с цел да се превърнат в ядрена сила.

Докладът доведе до истински катаклизъм. Броени часове след публикуването му в ООН заваляха призиви за нови и още по-сурови санкции. Президентът на Франция даже попита дали не е време за обединени военни действия — предвождани от САЩ, разбира се. Притиснати в ъгъла заради дългогодишните си лъжи, най-накрая управниците от настоящия ирански режим се видяха принудени да признаят действията си, оправдавайки се с това, че са били тласнати към подобна тайна програма заради дългогодишните заплахи от Запада. Нещо повече, подчертаха те, вътрешното разследване бе установило, че експлозиите са причинени от саботаж. На първо място в списъка със заподозрени се оказаха „Големият сатана и неговият ционистки съюзник“.

— Посегателството над нашите съоръжения следва да се възприема като военно действие — заяви публично иранският президент. — И Ислямската република ще реагира на тази провокация в най-близко бъдеще с избрани от нас методи.

Напрежението нарастваше стремително, както и конкретността на иранските обвинения за американско и израелско участие. Съзирайки възможност да укрепят вътрешните си позиции, управниците от режима се обърнаха към иранския народ с призив да се обяви против това насилствено нарушаване на националния им суверенитет. Вместо това обаче провокираха най-големия протестен митинг в цялата история на иранското опозиционно движение. Моллите реагираха, изпращайки срещу хората силите на страховитата паравоенна милиция Басидж. Към края на деня повече от сто протестиращи бяха убити, а хиляди други бяха арестувани.

Ако моллите си мислеха, че демонстрациите на бруталност ще прекратят протестите, много се лъжеха. През последвалите дни улиците на Техеран се превърнаха буквално във военна зона на насилие и недоволство. На Запад коментаторите говореха, че дните на режима вече са преброени, докато експертите по сигурността предупреждаваха, че е възможно да се очаква вълна от ирански тероризъм. Два въпроса обаче оставаха без отговор. Кой на практика бе извършил въпросните саботажи? И как бяха съумели да го сторят?

Имаше много теории, до една неверни. Никой не говореше за новооткритото платно на Рембранд, което сега бе изложено в Националната галерия във Вашингтон. Никой не заподозря и участието на британската репортерка, която сега бе звезда в американските телевизионни новини. На никого не му мина и през ум да сочи с пръст швейцарския финансист, известен на света като Свети Мартин, който бе всичко друго, но не и светец. Нито пък някъде се спомена човекът със среден ръст и посребрели слепоочия, който често се разхождаше по крайбрежните скали на Корнуол — понякога сам, а друг път придружен от широкоплещест младеж с външност на филмов идол.

През един приятно топъл следобед в началото на юни, докато се приближаваше към южния край на залива Кайнънс, той забеляза възрастен човек с очила, застанал на терасата на кафене „Полпеор“ на нос Лизард. За миг се изкуши да се обърне и да тръгне в обратна посока, но сведе глава и продължи. Стареца бе пропътувал голямо разстояние, за да се видят. Най-малкото, което можеше да направи, бе да се сбогуват подобаващо.

81. Нос Лизард, Корнуол

Терасата бе обляна в слънчева светлина. Двамата седяха сами в ъгъла под сянката на един чадър. Шамрон бе с гръб към морето, а Габриел — срещу него. Беше облечен в планинарски шорти и непромокаеми обувки с дебели чорапи, смъкнати до глезена. Шамрон разбърка две пакетчета захар в кафето си и попита на иврит дали Габриел носи оръжие. Габриел хвърли поглед към полиестерната раница на съседния стол. Ари смръщи чело.

— Нарушение на правилника е да държиш оръжието си в багажа. Този пистолет трябва да бъде винаги на кръста ти, за да можеш бързо да го измъкнеш.

— Причинява ми болка, когато се разхождам по-дълго.

Шамрон, който също страдаше от хронични болежки, кимна с разбиране.

— Поне се радвам, че британските власти са ти разрешили официално да носиш винаги оръжие. — Усмихна се бегло. — Вероятно трябва да благодарим на иранците за това.

— Нещо ново?

Ари кимна мрачно.

— Убедени са, че зад всичко стоим ние. И нямат търпение да ни върнат услугата. Знаем, че един от най-големите им мозъци, планиращи терористичните нападения на „Хизбула“, е ходил до Техеран преди седмица. Знаем също, че редица от техните агенти напоследък са се разбъбрили. Въпрос на време е кога точно ще ни ударят.

— Моето име споменава ли се?

— Засега не.

Габриел отпи от минералната си вода и запита Ари какво прави в страната.

— Малко домакинска работа след операцията.

— От какъв характер?

— Крайният съвместен оперативен анализ на службите — процеди Шамрон с пренебрежение. — Това е моят личен кошмар. През последните няколко дни се оказах заключен в Темс Хаус с две дузини британски и американски шпиони, които смятат, че имат спуснати свише права да ми задават всякакви въпроси.

— Светът се променя, Ари.

— Аз си харесвам предишния свят. Всичко беше по-просто. Освен това никога не съм работил добре в екип.

— Защо с този разбор не се занимава Узи?

— Узи е прекалено ангажиран, за да се занимава с нещо толкова тривиално — каза язвително Шамрон. — Помоли ме аз да се заема. Все пак си мисля, че не бе изцяло загуба на време. Имаше някои мостове, които се нуждаеха от поправка. Доста напрегнато беше станало в онзи оперативен център през последната вечер.

— И как съм изпаднал от списъка с поканените на подобно събрание?

— Греъм Сиймор сметна, че заслужаваш почивка.

— Колко тактично.

— Опасявам се, че ще има някой и друг въпрос, преди случаят официално да бъде приключен.

— Какви въпроси?

— Относно художествения аспект на операцията.

— Например?

— Например откъде Ландесман е научил, че платното на Рембранд се е появило отново на бял свят?

— Густаф ван Беркел от Комитета „Рембранд“.

— Каква е връзката между тях?

— Кой според теб е финансирал Комитета?

— Мартин Ландесман?

Габриел кимна.

— Какъв по-удачен начин да си гарантираш намирането на изгубен Рембранд от този да събереш в комитет най-добрите познавачи на художника? Ван Беркел и неговият екип са знаели местонахождението на всеки известен Рембранд. А когато се е откриела нова картина, тя автоматично се е занасяла на Ван Беркел за установяване на произхода.

— Колко типично за Мартин! — възкликна Шамрон. — Значи, когато картината се е озовала в Гластънбъри за реставрация, Мартин е наел професионалист, който да му я достави?

— Точно така — кимна Габриел. — Но пък се оказало, че този крадец има съвест — товар, който Мартин никога не е усещал върху плещите си.

— Французинът?

— Мисля, че да — каза Габриел. — Но при никакви обстоятелства недей да споменаваш на британците каквото и да е за Морис Дюран.

— Защото сте се договорили ли?

— По-точно Ели се е разбрал с него.

Шамрон махна пренебрежително с ръка.

— Като човек, посветил живота си на съхранението на картините във времето, не се ли притесняваш да защитаваш самоличността на крадец, задигнал творби на стойност милиарди долари?

— Ако Дюран не бе дал онзи списък с имена и сметки на Хана Вайнберг, никога нямаше да съумеем да пречупим Мартин. Този списък го повали.

— Значи целта оправдава средствата?

— Ти си сключвал договорки с хора, които са далеч по-лоши от професионален крадец на картини, Ари. Освен това Морис Дюран може и да е полезен следващия път, когато Службата тръгне да издирва нещо. На мястото на Узи, бих го задържал като джокер, заедно с Мартин Ландесман.

— Той ти праща поздрави, между впрочем.

— Узи ли?

— Ландесман — натърти Шамрон, видимо развеселен от изненадата, която се изписа на лицето на Габриел. — Пита дали двамата с него не бихте могли някой ден да се срещнете и да вечеряте на неутрална територия.

— По-скоро бих заел твоето място в следоперативния анализ. Но му предай сърдечна благодарност за отправената покана.

— Със сигурност ще остане разочарован. Каза, че изпитва дълбоко уважение към теб. Излиза, че след цялата тази афера Мартин се е отдал на философски размисли.

— Кога според теб ще се опита да прекъсне сътрудничеството ни?

— Всъщност опитите му започнаха малко след експлозиите в иранските заводи. Мартин смята, че е изпълнил ангажиментите си, и желае да бъде освободен от по-нататъшни отговорности. Той обаче не си дава сметка, че приятелството ни тепърва започва. Рано или късно иранците ще се опитат отново да построят заводи. А ние смятаме да се погрижим Мартин отново да им подаде ръка.

— Дали ще му се доверят?

— Не сме им дали повод да го подозират. Моллите смятат, че ние сме прихванали и обработили центрофугите някъде по пътя. Което означава, че Мартин ще продължи да ни носи дивиденти още дълги години, чийто главен получател ще бъде Узи. Каквото и да се случва занапред през мандата му, Узи завинаги ще остане в историята на Службата с тази велика победа като директор. И то благодарение на теб.

Ари спря изпитателния си поглед върху Габриел.

— Не те ли притеснява, че Узи обира лаврите от твоя труд?

— Това не е мой труд, Ари. Беше постижение на целия екип. Освен това, след всичко, с което съм вгорчавал живота му досега, все пак заслужава и мъничко слава.

— Славата е за теб, Габриел. Твърде възможно е да си успял да изкараш от релси цялата иранска ядрена програма за години напред. И между другото, успя да върнеш достойнството и живота на три забележителни жени.

— На три ли?

— На Лена, Зоуи и Хендрике. Като теглим чертата, никак не е зле за няколко месеца работа. — Шамрон направи пауза и сетне добави: — И оставаш само ти.

Габриел не отговори.

— Предполагам, че сега ще ми кажеш отново, че се оттегляш? — Шамрон бавно заклати глава. — Може би за кратко. Но после ще се появи поредният Мартин. Или някой новоизпечен терорист отново ще избие невинни жертви. И ти ще се върнеш пак на бойното поле.

— Уверен ли си, Ари?

— Майка ти неслучайно те е кръстила Габриел. Ти си вечен. Също като мен.

Габриел се вгледа мълчаливо в блесналите на слънцето цветове на пурпурната армерия по скалите. Шамрон сякаш усещаше, че този път нещата стоят другояче. Той се огледа и се усмихна замислено.

— Спомняш ли си онзи следобед, когато дойдохме тук много отдавна? Веднага след като Тарик беше убил нашия посланик и жена му в Париж?

— Спомням си, Ари.

— Тогава имаше едно момиче — каза Шамрон след дълга пауза. — С обеците и гривните. Звънтеше на всяка крачка. Помниш ли я, Габриел? Тя ми напомня за…

Той внезапно замълча. Габриел сякаш вече не го слушаше. Беше вперил поглед в скалите, потънал в спомени.

— Съжалявам, Габриел. Не исках…

— Не се извинявай, Ари. Ще нося Леа и Дани в сърцето си до края на живота си.

— Дал си предостатъчно, Габриел. Прекалено много даже. Наистина е време да сложим точка.

— Така е — каза Габриел умислено. — Май е така.

— Мога ли поне да те откарам обратно до дома ти?

— Не — отвърна той. — Ще повървя.

Метна раницата на гръб и се изправи. Шамрон остана седнал, като последна проява на ината му.

— Учи се от грешките ми, Габриел. Грижи се добре за жена си. И ако бъдете дарени с деца, грижи се и за тях.

— Обещавам, Ари.

Габриел се наведе и целуна Шамрон по челото. После се обърна и закрачи.

— Нещо последно — подвикна Ари след него на иврит.

Габриел се спря и го погледна.

— Дръж този пистолет на кръста, където му е мястото.

Габриел се усмихна.

— Вече е там.

— Изобщо не съм забелязал.

— Никога не си забелязвал, абба13.

Габриел тръгна, без да каже и дума повече. Шамрон го зърна за последен път, докато пъргаво се отдалечаваше по скалите на залива Кайнънс. След това Габриел потъна в заревото на залязващото слънце и изчезна.