Аферата Рембранд

23. Саутуърк, Лондон

Малко са нещата във вестникарския бизнес, които са по-изтощителни от оперативка на редколегията в пет следобед в петък. Половината от присъстващите вече си правят планове за уикенда, докато останалите са притиснати от крайни срокове и се чудят как ще свършат цялата работа. Засега Зоуи Рийд не спадаше към никоя от двете категории, макар че мислите й със сигурност бяха започнали да се насочват другаде.

Както всички останали в конферентната зала на петия етаж на Файненшъл Джърнъл, Зоуи бе чувала всичко това многократно. Някога могъщият вестник за световен бизнес сега сериозно губеше позиции. Тиражът и приходите от реклами се спускаха в низходяща спирала, на която не се виждаше краят. Не само че Файненшъл Джърнъл бе станал недоходоносен, но с обезпокоителни и неумолими темпове продължаваше да гълта средства. Ако тенденциите се запазеха, корпоративният опекун на вестника — „Лейтъм Интернешънъл Медиа“ — нямаше да има друг избор, освен спешно да му търси купувач. Или — което бе още по-вероятно — просто да го закрие. Междувременно се налагаше разходите на нюзрума за пореден път да се орязват до минимум. Край на луксозните обеди с източници на информация. Край на самоволните командировки. И край на платените абонаменти за други издания. Отсега нататък репортерите на Файненшъл Джърнъл трябваше да си търсят новините подобно на всеки друг по света — безплатно по интернет.

Приносител на този мрачен доклад беше Джейсън Търнбъри, главният редактор на Файненшъл Джърнъл.

Той крачеше из конферентната зала като матадор. Вратовръзката му беше разхлабена, а лицето му все още имаше тен от скорошната му ваканция на Карибите. Джейсън беше изгряваща звезда с безподобен усет за избягване на предстоящи главоболия. Ако заради залязващата слава на Файненшъл Джърнъл трябваше да се лее нечия кръв, това нямаше да бъде неговата. Зоуи знаеше със сигурност, че го подготвят за висок пост в централата на „Лейтъм“. Знаеше го, понеже преди време бе сглупила да изживее кратка авантюра с него. Макар двамата вече да не бяха любовници, той продължаваше да й се доверява и редовно я търсеше за съвет или за подкрепа. Ето защо никак не бе изненадана, когато пет минути след края на оперативката той я потърси по вътрешния телефон.

— Как се справих?

— Леко сълзливо за моя вкус. Едва ли нещата са чак толкова трагични.

— Напротив. Все едно сме на Титаник.

— Как очакваш да си върша работата без съответния бюджет за командировки и забавления?

— Новите правила се отнасят за целия състав. Даже и за теб.

— Тогава напускам.

— Хубаво. Така ми спестяваш едно съкращение. Или даже две. Боже мой, та ние ти плащаме скандални суми!

— Сигурно защото съм специална. Пише го дори в длъжностната ми характеристика: специален разследващ кореспондент. Ти лично ми я връчи.

— Най-голямата грешка в живота ми.

— Поправка. Втората най-голяма грешка в живота ти, Джейсън.

Последното изречение бе казано с характерното за Зоуи хапливо остроумие. Нисък и чувствен, гласът й беше едно от най-страховитите оръжия във финансовия свят на Лондон. Той често отрезвяваше арогантни корпоративни шефове и умееше да превръща и най-борбените адвокати в бръщолевещи идиоти. Призната за един от най-уважаваните и опасни разследващи журналисти във Великобритания, заедно с неголемия си екип Зоуи бе оставила зад гърба си дълга следа от съсипани компании и кариери. Беше изваждала на показ счетоводни схеми, продажба на фирмени тайни, престъпления срещу околната среда и безчет случаи с подкупи, рекет и корупция. И макар по-голямата част от дейността й да включваше британски фирми, тя редовно сочеше с пръст и различни корпоративни спекулации в Европа и Америка. Например през бурната есен на 2008 г. Зоуи бе прекарала няколко седмици в опити да докаже, че една американска фирма за управление на парични ресурси, ръководена от известен и уважаван стратег, е в действителност просто гигантска „схема на Понци“. Само четиридесет и осем часа преди да успее да получи потвърждение на историята, Бърнард Мадоф беше арестуван от агенти на ФБР по подозрение в измама с ценни книжа. Разработките на Зоуи осигуриха на Файненшъл Джърнъл сериозното предимство да борави с конкретна информация при разгръщането на скандала, макар самата тя така и да не си прости, че не е докопала Мадоф преди намесата на властите. Изключително борбена и с нулева толерантност към всекиго, който дръзнеше да нарушава правилата, Зоуи Рийд си бе дала дума никога повече да не допуска да й се изплъзне друг корумпиран и крадлив бизнесмен.

Понастоящем тя допълваше последните щрихи в едно спешно експозе за изгряващата кариера на депутат лейбърист, който бе получил най-малко сто хиляди лири незаконен хонорар от един от главните подизпълнители на британското Министерство на отбраната — „Емпайър Аероспейс Системс“. От отдела за връзки с обществеността на Файненшъл Джърнъл се бяха свързали с няколко водещи телевизионни канала с информацията, че Зоуи подготвя значим репортаж. Нейни гостувания вече бяха уредени в новинарски и анализаторски емисии по Би Би Си, Си Ен Би Си, Скай Нюз и Си Ен Ен Интернешънъл. За разлика от повечето репортери, Зоуи се държеше изключително естествено пред телевизионен екран, тъй като имаше рядката способност да забравя, че се намира пред камера. Нещо повече, тя неизменно се оказваше и най-привлекателната фигура в ефир. Вече от няколко години от Би Би Си правеха опити да отмъкнат Зоуи от Файненшъл Джърнъл, а наскоро тя бе летяла и до Ню Йорк, за да се срещне лично с управителния екип на Си Ен Би Си. Затова сега Зоуи разполагаше с властта спокойно да учетвори заплатата си само с едно телефонно обаждане. Което пък означаваше, че никак не бе в настроение да слуша повторна лекция от Джейсън Търнбъри за необходимостта от бюджетни икономии.

— Мога ли да поясня защо твоите мерки за съкращения само ще блокират работата ми?

— Щом се налага.

— Както добре знаеш, Джейсън, източниците ми са поверителни и ми се налага доста да ги съблазнявам, преди да ми дадат някаква информация. Наистина ли очакваш, че ще мога да склоня някой старши сътрудник да предаде компанията си срещу сандвич с яйце и копър в някоя закусвалня?

— А ти въобще погледна ли разходите си за последния месец, преди да се подпишеш под тях? Срещу парите, които си пръснала само в луксозния ресторант в Дорчестър, можех спокойно да наема двама младши редактори!

— Има разговори, които не може да се водят по телефона.

— Съгласен съм. Тогава защо не си уговорим среща в кафене „Руж“, за да продължим тази дискусия лице в лице?

— Добре знаеш, че не бива, Джейсън.

— Просто предлагам сърдечно приятелство между двама професионалисти.

— Плямпаш глупости. И добре го знаеш.

Джейсън пренебрегна отказа й и бързо смени темата:

— Гледаш ли телевизия?

— Позволено ли ни е все още да гледаме телевизия? Или и това вече се счита за неоправдан разход на електроенергия?

— Пусни Скай Нюз.

Зоуи включи канала и видя трима мъже, застанали пред струпали се репортери в комплекса на Обединените нации в Женева. Единият бе генералният секретар на ООН, другият бе популярен ирландски рок изпълнител, повел неуморна кампания срещу бедността в Африка, а третият беше Мартин Ландесман. Пословично богатият женевски финансист току-що бе оповестил, че дарява сто милиона долара лични пари за подобряване качеството на храните в Третия свят. Не за първи път Ландесман правеше такъв жест. Наричан с прякора Свети Мартин както от клеветници, така и от поддръжници, досега бе дарил сигурно повече от милиард долара за различни благотворителни начинания. Огромното му богатство и щедростта му си съперничеха единствено с неохотата му да попада под прожекторите на общественото внимание и с непоносимостта му към пресата. През целия си живот Ландесман бе склонил да даде едно-единствено интервю. И то не на другиго, а именно на Зоуи.

— Кога е било това?

— Днес следобед. Отказва да отговаря на въпроси.

— Как въобще са навили Мартин да се появи там?

— Не знаех, че вече сте на малко име.

— Всъщност не сме се чували от месеци.

— Може би е време да възобновите дружбата си.

— Пробвала съм, Джейсън. Но той не желае да говори.

— Защо все пак не му звъннеш?

— Защото се прибирам да си взема ужасно дълга вана.

— А през почивните дни?

— Евтино романче. Някое и друго дивиди. Може би ще се поразходя из Хампстед Хийт, ако не вали.

— Пълна скука.

— Аз си падам по скуката, Джейсън. Сигурно затова се увлякох толкова и по теб.

— След час ще бъда в кафене „Руж“.

— Ще се видим в понеделник сутрин.

Тя затвори телефона и загледа как Мартин Ландесман излиза от пресконференцията в Женева. Сребристата му коса искреше от светкавиците на стотиците фотоапарати, а до него вървеше изумителната му съпруга — французойката Моник. Макар да харесваше уединението, Ландесман определено знаеше как да оставя поразително впечатление в онези редки мигове, когато се появяваше в общественото полезрение. Това сякаш бе и една от специалните дарби на Мартин — безподобното му умение да контролира какво знае и вижда за него останалият свят. Зоуи бе напълно убедена, че знае повече за него от всеки друг репортер на земята. И все пак съзнаваше, че й убягват още много неща около фигурата на Свети Мартин.

Образът на Ландесман бе заместен от новия американски президент, който се опитваше да прокара нова инициатива за подобряване на отношенията между Съединените щати и един от най-неумолимите им международни врагове — Ислямска република Иран. Зоуи изключи телевизора, погледна часовника си и тихо изруга. Вече минаваше шест. Плановете й за почивните дни съвсем не бяха толкова сиви, колкото се бе опитала да внуши на Джейсън. Напротив, очакваше я вълнуващо преживяване. А на всичкото отгоре и закъсняваше.

Тя прегледа набързо имейла си, а после изтри цялата си гласова поща. Към шест и петнайсет вече нахлузваше палтото си и излизаше от нюзрума. От своя огромен стъклен офис Джейсън се наслаждаваше на великолепната гледка на Темза. Като усети, че Зоуи е зад него, той се завъртя и направи очебиен опит да привлече вниманието й. Зоуи обаче заби поглед в килима и след това бързо се шмугна в чакащия я асансьор.

Докато слизаше към лобито, тя огледа образа си в стоманените врати. Намерихме те оставена на прага на дома ни от някакви цигани — често казваше майка й. Сякаш това бе единственото възможно обяснение как едно дете от англосаксонски произход можеше да се появи на този свят с черни коси, тъмнокафяви очи и мургава кожа с маслинен оттенък. Като малка Зоуи бе изпитвала доста притеснения за външността си. Но когато постъпи в Кеймбридж, вече бе наясно, че това може само да й е от полза. Външният й вид я караше да изпъква в тълпата. Абсолютно същото тя постигаше и с помощта на интелигентността си и на хапливото си чувство за хумор. Коленете на Джейсън се бяха подкосили още при първата й поява в неговия офис. Беше я наел на мига и бе ускорил и бездруго стремглавото й изкачване по стълбицата на успеха. Когато бе откровена, Зоуи си признаваше, че кариерата й донякъде се дължи и на външния й вид. Но пък беше истина и че тя е доста по-интелигентна от повечето си колеги. А и никой в техния нюзрум не работеше толкова много като нея.

Когато вратите на асансьора се отвориха, тя забеляза няколко репортери и редактори, скупчени във фоайето, да обсъждат кое е най-уместното място за тазвечерния запой. Зоуи се промъкна покрай тях с учтива усмивка — имаше доста познати сред персонала, но не и истински приятели, — след което излезе на тротоара. Както обикновено, насочи се през Темза към метростанция „Канън Стрийт“. Ако посоката й беше към къщи, щеше да хване влака на запад по „Съркъл Лайн“ към Ембанкмънт и след това да се прехвърли на „Нордърн Лайн“ към Хампстед. Вместо това обаче, тя се качи на влака в източна посока и отиде с него чак до метростанция „Сейнт Панкрас“, където бе новият лондонски терминал за високоскоростни влакове „Евростар“.

Във външния джоб на куфарчето й имаше билет за влака в 19,09 ч. за Париж. Зоуи си купи няколко списания, мина през паспортния контрол и след това се запъти към перона за заминаващите влакове. Хората вече бяха започнали да се настаняват. Тя намери мястото си в първа класа и не след дълго й поднесоха чаша доста хубаво шампанско. Евтино романче. Някое и друго дивиди. Може би ще се поразходя из Хампстед Хийт, ако не вали… Не точно. Тя се взря в прозореца, докато влакът бавно се изнизваше от гарата. От стъклото я гледаше изключително привлекателна тъмнокоса жена. Това е последният ти път, циганке — каза си тя наум. — Ама наистина последният.

24. Амстердам

Малцина обърнаха особено внимание на пристигането на Ели Лавон в Амстердам на следващия ден, а и онези, които го забелязаха, го взеха за другиго. За подобно нещо се изискваше специален талант. Считан за най-добрия агент за проследяване на Службата, Лавон беше като призрак, който притежаваше хамелеонска способност да променя външността си. Най-силното му преимущество беше вродената му незабележителност. На пръв поглед той неизменно изглеждаше като съвсем обикновен човечец. В действителност обаче притежаваше нюха на хищник, който е способен да проследи висококвалифициран разузнавач или ловък терорист по улиците на всеки град по света, без и за миг да привлече интерес към себе си. Ари Шамрон обичаше да казва, че Лавон може да изчезне още докато се здрависвате. Което не бе никак далеч от истината.

Именно Шамрон впрочем през септември 1972 г. беше запознал Лавон с младия художник Габриел Алон. Макар по онова време да не си даваха сметка, и двамата бяха избрани да се включат в една от най-известните и противоречиви мисии в историята на израелските разузнавателни служби — тайната операция Божи гняв, която трябваше да издири и унищожи извършителите на касапницата по време на Олимпийските игри в Мюнхен. Според написания на иврит речник на екипа, Лавон беше айн — наблюдател. Габриел пък беше алеф — стрелец. Въоръжен с пистолет „Берета“ 22 калибър, той лично застреля шестима от терористите от „Черният септември“, виновни за Мюнхенското клане. Под неумолимия натиск на Шамрон те дебнеха врага си из цяла Западна Европа в продължение на три години, убивайки и нощем, и посред бял ден, живеейки в постоянния страх, че всеки момент може да ги арестуват и да ги съдят за убийствата. Когато най-сетне се върнаха у дома, слепоочията на Габриел бяха посивели, а лицето му бе състарено с двайсетина години. Ели Лавон, който бе преживял не една и две продължителни срещи с терористи абсолютно сам, без подкрепление, впоследствие започна да страда от безчет посттравматични разстройства, в това число и пословично чувствителен стомах, който го тормозеше до ден-днешен.

Когато екипът на Божи гняв най-сетне бе разформирован, нито Габриел, нито Ели изпитваха каквото и да е желание да продължат да се занимават с разузнаване или с убийства. Габриел потърси убежище във Венеция, за да лекува картини, докато Лавон отлетя за Виена, където откри малко частно детективско бюро, озаглавено „Разследвания и справки за събития по време на войната“. С неголемия си бюджет той някак си съумяваше да издирва задигнати по време на холокоста ценности на стойност милиони щатски долари, както и да изиграе доста значима роля за изтръгването на извънсъдебно споразумение за милиарди долари от швейцарските банки. Дейностите на Лавон му спечелиха немалко неприятели. През 2003 г. една бомба избухна в бюрото му, наранявайки го сериозно и покосявайки две от служителките му. Лавон така и не се опита да възстанови бизнеса си във Виена и вместо това предпочете да се прибере в Израел и да се отдаде на първата си любов — археологията. Понастоящем той бе хоноруван преподавател към Еврейския университет в Йерусалим и редовно се включваше в експедиции за разкопки из цялата страна. Два пъти годишно се връщаше в Академията на Службата, за да изнесе лекция пред новопостъпилите агенти за тънкото изкуство на проследяването. Почти при всяка такава лекция му се задаваше и неизбежният въпрос относно дейността му заедно с легендарния екзекутор Габриел Алон. Отговорът на Лавон бе неизменен: „Габриел кой?“

По подготовка и по темперамент Лавон умееше да борави с деликатни предмети с изключително внимание. Това се отнасяше и за листа хартия, който му бе подаден във всекидневната на апартамента в хотел „Амбасад“. Той се взря в него за няколко секунди в сумрака на стаята и сетне го остави на масичката за кафе, вдигайки любопитен поглед към Габриел и Киара над позлатените си очила за четене.

— Бях останал с впечатлението, че вие двамата се криете от Шамрон в най-затънтеното ъгълче на Корнуол. Как изобщо успяхте да се натъкнете на подобно нещо?

— Автентично ли е? — запита Габриел.

— Без съмнение. Но откъде се е появило?

Габриел запозна Лавон накратко с проучването им до този момент, като започна от неканената поява на Джулиан Ишърууд на скалите край нос Лизард и завърши с историята на Лена Херцфелд. Лавон го изслуша съсредоточено, а кафявите му очи се местеха ту към Габриел, ту към Киара. Накрая той отново взе листа, разгледа го и бавно поклати глава.

— Какво има, Ели?

— Аз прекарвам години наред в търсене на нещо като това. А ти попадаш на него по случайност.

— Нещо като какво, Ели?

— Доказателство за вината му. Е, попадал съм на откъслечни доказателства, пръснати из гробищата на Европа, но нищо толкова уличаващо като това!

— Да не би да разпознаваш името?

— На Курт Фос ли? — Лавон бавно кимна. — Може да се каже, че двамата със SS-хауптщурмфюрер Курт Фос сме отколешни приятели.

— А подписът?

— За мен е не по-малко разпознаваем от този на Рембранд. — Той отново загледа документа. — Независимо дали ще успеете да намерите картината на Джулиан или не, вече сте направили голямото откритие. И то задължително трябва да се съхрани.

— С огромна радост ще го поверя в твоите изкусни ръце, Ели.

— Предполагам, срещу известна цена?

— Неголяма — потвърди Габриел.

— И каква по-точно?

— Да ми разкажеш за Фос.

— С най-голямо неудоволствие. Но поръчай кафе, Габриел. Аз съм като Шамрон. Не умея да разказвам без кафе.

25. Амстердам

Ели Лавон започна разказа си с най-основните факти от ужасяващата биография на Курт Фос.

Роден в заможно семейство от Кьолн на 23 октомври 1906 г., Фос бил изпратен да учи в столицата и завършил Берлинския университет през 1932 г. със степени по право и история. През февруари 1933 г., броени седмици след като Хитлер взел властта, той се включил в редиците на Националсоциалистическата партия и бил назначен към службата за охрана и разузнаване към SS — Sicherheitsdienst, или SD. През следващите няколко години работил в берлинската щабквартира, съставяйки досиета на всевъзможни реални и въображаеми партийни врагове. Свръхамбициозен във всякакви области, Фос подхванал връзка с Фрида Шулер — дъщеря на известен офицер от Гестапо — и скоро двамата сключили брак в провинциално имение недалеч от Берлин. На венчавката присъствали SS райхсфюрерът Хайнрих Химлер, както и началникът на SD Райнхард Хайдрих. Последният им изнесъл серенада, свирейки на цигулка. Осемнайсет месеца по-късно Фрида родила момче. Поздрав по този повод семейството получило лично от Хитлер.

Фос много бързо установил, че му е скучно в щабквартирата на SD, и уведомил влиятелните си познати, че изпитва интерес да се включи в някакво по-предизвикателно начинание. Възможността се разкрила през март 1938 г., когато германските сили навлезли безпрепятствено в Австрия. До август Курт Фос се преместил във Виена, където бил назначен към Zentralstelle für judische Auswanderung — Централното бюро за еврейска емиграция. Бюрото там се ръководело от млад и безскрупулен офицер от SS, под чието влияние животът на Фос приел нова насока.

— Адолф Айхман? — вметна Габриел.

Лавон кимна бавно. Айхман…

Централното бюро се помещавало в кокетен виенски дворец, който били присвоили от семейство Ротшилд. Постановленията на Айхман били Австрия да бъде прочистена от значителната си и доста влиятелна еврейска общност с помощта на стройна програма от принудителни и незабавни емиграции. Всеки ден разкошните помещения на двореца се пълнели с евреи, които търсели начин да се измъкнат от нарастващата вълна на антисемитско насилие, завладяващо страната. Айхман и неговият екип с огромна готовност им показвали вратичка срещу сериозно заплащане, разбира се.

— Всичко това представлявало мащабна грабителска операция. Евреите влизали през единия вход с парите и притежанията си и излизали през другия с единия кат дрехи на гърба. Нацистите по-късно нарекли тази процедура „виенски модел“ и я считали за едно от най-големите постижения на Айхман. В действителност обаче геният зад операцията, ако може да се използва тази дума, бил Курт Фос. Той бил като сянка на Айхман. Двамата крачели из коридорите на двореца в черните си есесовски униформи като някакви млади енергични богове. Но между тях имало една разлика. Айхман бил безпощадно жесток към жертвите си, докато онези, които познавали Фос лично, често оставали поразени от безупречните му маниери. Той винаги се държал така, сякаш целият процес му се струва някаква безвкусица. В действителност това било маска. Фос просто бил проницателен бизнесмен. Той издирвал по-заможните евреи и ги привиквал в кабинета си за личен разговор. При тези срещи техните пари неизбежно се озовавали в неговите джобове. Когато напуснал Виена, Курт Фос вече бил невероятно богат. А тепърва щял да се развихря.

През есента на 1941 г., докато целият континент бил погълнат във войната, Хитлер и неговият елит взели решението, че евреите трябва да бъдат унищожени. Те издали заповед Европа да бъде прочистена от изток на запад, а Айхман и неговите „експерти по депортирането“ трябвало да задвижат смъртоносния механизъм. Всички годни за труд евреи щели да бъдат използвани като работна ръка. А останалите — млади, възрастни, болни, недъгави — трябвало незабавно да бъдат подложени на „специално третиране“. За деветте и половина милиона евреи, които по това време живеели под германско управление, това било истинска катастрофа. Престъпление отвъд човешките представи.

— Ала не и за Фос — продължи Лавон. — За Курт Фос това представлявало бизнес шанс, какъвто се разкрива веднъж в живота.

Когато започнало смъртоносното лято на четиридесет и втора, Фос и останалите от екипа на Айхман ръководели операцията от една внушителна сграда на Курфюрстенщрасе 116 в Берлин, където — за огромно удоволствие на Айхман — доскоро се помещавала еврейска агенция за взаимопомощ. Познати под наименованието Департамент IVB4, именно това били хората, които поддържали смазаната машина на мащабното начинание за етническо прочистване на целия континент.

— Фос имал кабинет непосредствено до този на Айхман — обясняваше Лавон. — Обаче рядко се задържал там. Непрекъснато бил в движение. Одобрявал депортационни списъци, надзиравал лично арестите и подготвял необходимите влакове. И разбира се, междувременно разгръщал процъфтяващия си страничен бизнес, обирайки жертвите си до шушка непосредствено преди да ги изпрати на сигурна смърт.

Ала най-рентабилната сделка на Фос се състояла едва към края на войната, и то в последната държава, погълната от пламъците на холокоста — Унгария. Когато дошъл в Будапеща, Айхман имал една-единствена цел: да издири всекиго от 825-те хиляди местни евреи и да ги изпрати на смърт в Аушвиц. Неговият доверен сътрудник Фос обаче имал различно намерение.

— Промишленото предприятие „Бауер-Рубин“ — поясни Лавон. — Собствениците му били консорциум от дълбоко асимилирани евреи, повечето от които или се били обърнали към католицизма, или били женени за католички. Броени дни след като пристигнал в Будапеща, Фос събрал тези хора и им дал да разберат, че дните им са преброени. Обаче, както обикновено, той имал предложение за тях. Ако заводът „Бауер-Рубин“ му бъдел поверен, Фос щял да се погрижи на всички бивши собственици и техните семейства да бъде осигурен канал за бягство в Португалия. И както можете да се досетите, собствениците скорострелно се съгласили на неговата оферта. На следващия ден управителят Самуел Рубин заминал заедно с Фос към Цюрих.

— Защо точно в Цюрих?

— Защото тъкмо там били оставени на съхранение повечето активи на фирмата. Фос раздробил цялата компания на парчета и прехвърлил авоарите й в свои сметки. Когато алчността му най-сетне била заситена, той позволил на Рубин да замине за Португалия и му обещал всички останали негови партньори да го последват скоро. Това обаче не се случило. Рубин се оказал единственият оцелял от всички бивши собственици. Останалите били изпратени в Аушвиц заедно с още над четиристотин хиляди унгарски евреи.

— Ами Фос?

— Фос се завърнал в Берлин на Бъдни вечер 1944 г. По всичко си личало, че войната вече е изгубена. Фос и останалите кабинетни убийци от екипа на Айхман били обявени за аутсайдери и парии. Срещу тях се обърнали даже някои от доскорошните им колеги от SS. Докато градът се тресял от бомбардировките на съюзническите сили, Айхман укрепвал бърлогата си, превръщайки я в солидно защитена крепост. После трескаво се захванал да унищожава най-уличаващите го документи. Адвокатът Фос обаче знаел колко безсмислено е да се опитва да прикрива престъпления от такъв мащаб. Свидетелства за злодеянията им били разпръснати из целия континент. Хиляди оцелели само изчаквали възможност да разкажат историите си на всеослушание. Затова Фос се заел да оползотвори малкото си оставащо време в нещо различно и далеч по-продуктивно — да събере каквото може от нечестно натрупаните си богатства и да се подготви за бягство. Айхман се оказал напълно неподготвен, когато настъпил краят. Не разполагал с никакви фалшиви документи, с никакви пари и с никакво убежище. Фос, от друга страна, имал ново име, имал къде да се скрие и разбира се, имал скътани несметни богатства. На 30 април 1945 г., през нощта, когато Хитлер се самоубил в бункера под Райхсканцеларията, Курт Фос захвърлил есесовската си униформа и се измъкнал от своя кабинет на Курфюрстенщрасе 116. На сутринта от него нямало и следа.

— А от парите му?

— И те потънали вдън земя — отговори Лавон. — Също като предишните си собственици.

26. Амстердам

Габриел Алон се бе сблъсквал със злото под най-различни форми: терористи, безжалостни руски търговци на оръжие, професионални наемни убийци, които проливаха кръвта на непознати срещу куфарчета с пари. Но никой от тези хора не можеше да се сравни със злите проводници на геноцида, извършили най-мащабния акт на масово изтребление в човешката история. Те и техните злодеяния присъстваха като някакъв постоянен, макар и неосъзнат фон по време на детските години на Габриел в Долината на Израил. Сега обаче, докато над Амстердам се спускаше нощта, те бяха пропълзели в апартамента в хотел „Амбасад“. Тъй като не можеше да търпи повече присъствието на тези духове, Габриел внезапно се изправи и заяви на Ели Лавон и Киара, че изпитва нужда да продължи този разговор някъде навън. След малко тримата вече крачеха под жълтите лампи по протежение на Херенграхт. Габриел и Лавон вървяха рамо до рамо, а Киара ги следваше на няколко крачки.

— Тя е твърде близо.

— Тя не ни следи, Ели. Просто ни пази гърбовете.

— Няма значение. Твърде близо е.

— Да спрем ли, за да я инструктираш както трябва?

— Мен няма да ме послуша. Невероятен инат е. И е прекалено хубава за проследяващ агент. — Изгледа Габриел косо. — Така и не мога да разбера какво толкова видя тя в изкопаемо като теб. Сигурно естествения ти чар и вроденото чувство за хумор.

— Щеше да ми разкажеш още за Курт Фос.

Лавон се поспря, за да даде път на колоездачка. С едната ръка девойката караше колелото си, а с другата изпращаше текстово съобщение по мобилен телефон. Ели я съпроводи с мимолетна усмивка и после продължи разказа си.

— Едно нещо не трябва да забравяш, Габриел. Днес ние може много да си говорим за Фос, но непосредствено след войната не знаехме почти нищичко за него, освен името на копелето. А когато вече научихме за престъпленията му, той се бе изпарил.

— Знае ли се накъде?

— Отишъл е в Аржентина.

— И как е стигнал дотам?

— Познай.

— Чрез Църквата ли?

— Съмняваш ли се?

Габриел бавно поклати глава. До ден-днешен историците продължаваха да се препират ожесточено дали изпълненият с противоречия военновременен папа Пий XII в действителност е помагал на евреите, или си е затварял очите за страданията им. Според самия Габриел обаче най-обезпокоителни бяха действията на Пий след края на войната. Светият отец така и не произнесе нито една думичка на съжаление или тъга относно погубването на шест милиона човешки същества. По-скоро изглеждаше далеч по-загрижен за участта на извършителите, отколкото за техните жертви. Папата не само зае позицията на отявлен критик на Нюрнбергския процес, но и наред с това даде позволение ватиканските служби да бъдат използвани за едно от най-големите масови бягства от правосъдието в историята на човечеството. Придобило печална популярност като ватиканската Ратлайн — буквално „пътят на плъховете“, това начинание бе спомогнало стотици, ако не и хиляди нацистки военнопрестъпници да се измъкнат към убежища в Южна Америка и Близкия изток.

— Фос стигнал до Рим с помощта на стари свои събратя от SS. От време на време отсядал в малки странноприемници и тайни квартири, но повечето време се укривал във францискански манастири.

— А след като пристигнал в Рим?

— Отседнал в уютна стара вила на Виа Пиаве номер 23. Един австрийски свещеник — монсеньор Карл Байер, се погрижил добре за него, докато Папската комисия за помощ на бежанците уредила подробностите по отпътуването му. Броени дни по-късно вече разполагал с паспорт на служител от Червения кръст с име Рудолф Зайбел и разрешително за пребиваване в Аржентина. На 25 май 1949 г. се качил на кораба „Норт Кинг“ в Генуа и се отправил за Буенос Айрес.

— Името на кораба ми е познато.

— С основания. На борда имало и друг пътник, който току-що бил получил помощ от Ватикана. Неговите документи, отново като служител на Червения кръст, били на името на Хелмут Грегор. Истинското му име обаче било…

— Йозеф Менгеле5!

Лавон кимна утвърдително.

— Нямаме информация дали двамата са се засекли по време на това пътуване. Обаче със сигурност знаем, че пристигането на Фос е протекло далеч по-гладко от това на Менгеле. Доколкото знаем, Ангела на смъртта се представил пред имиграционните власти като обикновен техник. Куфарите му обаче били пълни с медицински документи и кръвни проби от експериментите му в Аушвиц.

— А Фос имал ли е нещо интересно в багажа?

— Питаш за нещо като портрет от Рембранд ли? — Ели поклати отрицателно глава. — Доколкото ни е известно, Фос пристигнал в Новия свят с празни ръце. Като професия посочил, че е портиер в хотел. Приели го в страната без проблеми. Неговият наставник Айхман пристигнал година по-късно.

— Трябва да е била любопитна среща.

— Странно, но в Аржентина двамата не успели да се погодят добре. Няколко пъти се срещнали да пият кафе в центъра на Буенос Айрес, но явно Фос не се вълнувал особено от това приятелство. Айхман бил прекарал няколко години в нелегалност, издържайки се като дървосекач и земеделец. По нищо не приличал на някогашния млад бог, държащ в ръцете си съдбините на милиони. Бил обикновен надничар и си търсел някакво препитание. И бил изпълнен с горчивина.

— Ами Фос?

— За разлика от Айхман, той поне имал университетска диплома. Буквално след една година вече работел като адвокат във фирма, която обгрижвала германската общност в Аржентина. През петдесет и пета успял да измъкне от Германия съпругата и сина си. Така семейството им отново се събрало. По всички сведения, Курт Фос принадлежал към средната класа и водил доста обикновен, но комфортен живот в квартал Палермо на Буенос Айрес. Там останал чак до смъртта си през 1982 година.

— Как е избегнал ареста?

— Имал е сериозни връзки. В тайните служби, във войската. Когато през шейсета година заловихме Айхман, Фос се покри за няколко месеца. Но през по-голямата част от времето човекът, който ми казвате, че е качил семейството на Лена Херцфелд на влака за Аушвиц, си е доживял живота без сериозни опасения за арест или екстрадиция.

— А говорил ли е публично за войната?

Лавон го погледна с лека усмивка.

— Сигурно ще ти е трудно да повярваш, но всъщност няколко години преди смъртта си Фос даже даде интервю за Шпигел. Както можеш да се досетиш, до последно той държеше на невинността си. Отричаше да е бил замесен, в чието и да е депортиране. Отричаше да е убивал когото и да е. И отричаше да е крал каквото и да е.

— Тогава каква е съдбата на всички пари, които Фос не е откраднал?

— Като цяло съществува консенсус между специалистите по холокоста, сред които съм и аз, че така и не е съумял да измъкне тези пари от Европа. Точната участ на състоянието на Курт Фос обаче се счита за една от най-големите неразрешени загадки на холокоста.

— Имате ли някакви предположения?

— Стига, Габриел. Няма нужда точно аз да ти го обяснявам.

— Швейцария ли?

Лавон кимна.

— Според есесовците, цялата страна представлявала нещо като гигантски сейф. От американския ОСС6 знаем, че по време на войната Фос редовно е пътувал до Цюрих. За съжаление, нямаме информация нито с кого се е срещал там, нито къде е провеждал частното си банкиране. Докато живеех във Виена, известно време работих с едно семейство, чиито родители са били оскубани от Фос в Централното бюро през трийсет и осма. Няколко години прекарах в Цюрих, хлопайки на не една и две врати в търсене на тези пари.

— И какво?

— Нищичко, Габриел. Нито следа от тях. От гледна точка на швейцарската банкова система, човек на име Курт Фос никога не е съществувал. Нито пък неговото крадено състояние.

27. Амстердам

Междувременно тримата се бяха озовали на възвишението на Йоденбрестраат. Габриел се застоя за минутка пред къщата, където Хендрике Стофелс бе позирала на своя любовник Рембранд, и мислено й каза, че има само един въпрос към нея. Как така нейният портрет, откраднат от Якоб Херцфелд през четиридесет и трета година в Амстердам, се бе озовал в галерия „Хофман“ в Люцерн двайсет и една години по-късно? Девойката, естествено, нямаше как да му отговори и затова той насочи въпроса към Ели Лавон.

— Вероятно Фос се е освободил от нея при бягството си от Европа. Или пък може да я е взел със себе си в Аржентина и впоследствие да я е изпратил обратно до Швейцария, за да се продаде тихомълком. — Лавон погледна Габриел и на свой ред го попита: — Какви са възможностите от галерия „Хофман“ да склонят да ни покажат архивите си от онази покупко-продажба през 1964 година?

— Нулеви — просто отговори Габриел. — Единствените по-потайни институции от швейцарските банки са швейцарските художествени галерии.

— В такъв случай, изглежда, ни остава само една възможност.

— Каква?

— Петер Фос.

— Синът ли?

Лавон потвърди с кимане.

— Съпругата на Фос почина няколко години след него. Други наследници, освен Петер няма. И сигурно той е единственият, който ще знае нещо за картината.

— Къде е той?

— Още е в Аржентина.

— Каква е политиката му там?

— Питаш дали е нацист като баща си?

— Нещо такова.

— Много малко от наследниците на нацистите споделят техните убеждения, Габриел. Повечето изпитват срам. В това число и Петер Фос.

— Наистина ли използва това име?

— Отказал се е от псевдонимите, когато старецът се е поминал. Изградил си е добро име във винарския бизнес в Аржентина. Собственик е на изключително качествено лозе в Мендоса. Говори се, че произвежда някои от най-добрите продукции Малбек в страната.

— Радвам се за него.

— Недей да го съдиш, Габриел. Петер Фос е направил каквото може, за да изкупи греховете на баща си. Когато от „Хизбула“ взривиха еврейския културен център в Буенос Айрес през деветдесет и четвърта година, някой изпрати анонимно дарение за възстановяване на щетите. От сигурен източник знам, че е бил Петер Фос.

— А дали ще говори?

— Държи на уединението си, но все пак е склонявал да даде интервюта за неколцина изтъкнати историци. Друг въпрос е обаче дали ще разговаря с израелски агент на име Габриел Алон.

— Нима не си чул, Ели? Аз вече се оттеглих.

— Ако си се оттеглил, тогава защо с теб крачим посреднощ по студените улички на Амстердам? — Като не получи отговор, Лавон сам продължи: — Защото това никога не приключва, нали, Габриел? Ако Шамрон се бе опитал да те върне от пенсия, за да издирваш някой терорист, сигурно би го отпратил на секундата. Но тук нещата стоят различно, нали? Пред очите ти все още е онази татуировка на ръката на майка ти, която тя се опитваше безуспешно да прикрие.

— Приключихте ли с психоанализата, професор Лавон?

— Познавам те по-добре от всекиго, Габриел. По-добре даже и от красивата девойка, която ни следва. Едва ли имаш някой по-близък от мен, с изключение на Шамрон, естествено. — Ели направи пауза. — Той ти изпраща поздрави, между другото.

— Как е той?

— Отчаян е. Изглежда, слънцето най-сетне взе да залязва за ерата на Шамрон. Щура се из вилата си в Тиберия като муха без глава. Направо влудява Геула. Не е сигурна колко още ще може да го изтърпи.

— А аз мислех, че повишението на Узи ще даде картбланш за Шамрон на булевард „Цар Саул“.

— И той очакваше същото. Но за изненада на всички, Узи реши, че иска сам да се оправя. Преди няколко седмици обядвах с него. Бела направо е преобразила бедното момче. Сега повече прилича на корпоративен изпълнителен директор, отколкото на ръководител на Службата.

— А моето име изникна ли в разговора?

— Само мимоходом. Нещо ми подсказва, че Узи се е зарадвал на решението ти да се скриеш вдън земя в Корнуол. — Лавон го изгледа косо. — А самият ти съжаляваш ли, че не прие работата?

— Никога не съм искал тази работа, Ели. И искрено се радвам за Узи.

— Но пък той едва ли ще се зарадва искрено, когато научи, че планираш да пътуваш до Аржентина, за да разговаряш със сина на дясната ръка на Адолф Айхман.

— Най-добре да не научава. Пък и става дума за временна работа.

— Къде ли съм чувал това преди? — Лавон се усмихна. — Ако искаш моето мнение, Габриел, този Рембранд най-вероятно отдавна е изчезнал. Но пък ако си убеден, че Петер Фос може да помогне, нека тогава аз да отида до Аржентина.

— За едно нещо си прав, Ели. Татуировката на майка ми все още е пред очите ми.

Лавон въздъхна тежко.

— Нека поне звънна един телефон, за да ти уредя срещата. Не бих искал да се разкарваш чак до Мендоса за зелен хайвер.

— Обаче бъди дискретен.

— Аз и не мога иначе. Само ми обещай, че ще внимаваш там. В Аржентина е пълно с хора, които биха дали мило и драго да видят главата ти, забучена на кол.

Бяха достигнали до улица „Плантаге Миденлан“. Габриел поведе Лавон в една странична уличка и се спря пред тясна къщичка с тясна черна портичка. Лена Херцфелд, дъщерята на мрака, безпаметно седеше сама в полуосветена бяла стая.

— Спомняш ли си, като бяхме малки, какво ни разправяше Шамрон за случайните съвпадения, Ели?

— Че в тях вярват само идиотите и мъртъвците.

— А какво би казал Шамрон според теб за изчезването на Рембранд, който някога е бил в ръцете на Курт Фос?

— Едва ли би му се понравило.

— Ще я наглеждаш ли, докато съм в Аржентина? Няма да си простя, ако нещо й се случи. Вече е изстрадала предостатъчно.

— Така и така смятах да поостана тук.

— И внимавай с нея, Ели. Тя е крехка.

— Те всички са крехки — отвърна Лавон. — Няма да разбере, че съм бил тук.

28. Амстердам

Кредото на служителите от „Центрум Секюрити“ в Цюрих беше съвсем просто. Срещу подобаващата парична сума и при подходящи обстоятелства те бяха готови да се нагърбят с всякакъв риск. Следователският им отдел се занимаваше с проучвания на миналото както на цели фирми, така и на отделни хора. Контратерористичното звено например осигуряваше съвети как най-добре да се грижиш за активите си и издаваше авторитетен ежедневен бюлетин с актуалните нива на заплаха по света. Екипът за лична охрана предлагаше униформени пазачи за фирмената собственост, както и телохранители за отделния клиент. Отделът по компютърна сигурност към „Центрум“ минаваше за един от най-професионалните в цяла Европа, докато неговите международни консултанти осигуряваха за желаещите да се разрастват корпорации достъп до най-опасните кътчета на света. Фирмата работеше със своя собствена частна банка и държеше трезор под Талщрасе, където се съхраняваха някои от по-деликатните клиентски активи. По последни оценки, стойността на всички държани в трезора предмети значително надвишаваше десет милиарда долара.

Да се открият най-подходящите хора за различните отдели на „Центрум“ си беше нелеко предизвикателство — още повече че фирмата не приемаше молби за работа. Процесът за набиране на нови кадри никога не се променяше. Най-напред скаути на „Центрум“ набелязваха определени цели. След това, без знанието на набелязаните, следователи на „Центрум“ започваха да провеждат дискретни, но щателни проверки на миналото им. Ако целта бъдеше определена като потенциален „материал“ за фирмата, се изпращаше екип вербовчици, чиято отговорност бе да довършат процеса. Задачата им се улесняваше от факта, че заплатите и бонусите в „Центрум“ далеч надвишаваха тези в нормалния бизнес свят. На пръстите на едната ръка можеха да се преброят хората, които бяха дръзнали да отхвърлят предложението на компанията. Целият персонал на „Центрум“ бе висококвалифициран, мултинационален и мултиетнически. Повечето служители вече имаха натрупан стаж или в армията, или в органите на реда, или в разузнавателните служби на своята страна. Вербовчиците на „Центрум“ изискваха владеене на поне три езика, макар че оперативният език на работното място беше немският и именно той се считаше за задължително изискване. Оставка оттук почти никой не подаваше, а уволнените служители рядко съумяваха да си намерят друго препитание.

Подобно на разузнавателните служби, на които подражаваше, „Центрум“ имаше две лица: едното неохотно се представяше пред света, а другото внимателно се криеше. Именно скритият клон на „Центрум“ се занимаваше с евфемистично наречените „специални задачи“: изнудвания, подкупи, рекет, корпоративен шпионаж и „закриване на сметки“. Името на това звено никога не се появяваше на фирмените документи на „Центрум“ и дори не се произнасяше по коридорите на компанията. Малцината избрани, които знаеха за съществуването на звеното, го наричаха Kellergruppe (т.е. Групата от подземието), а ръководителя му — съответно Kellermeister. През последните петнайсет години позицията на Kellermeister се държеше от един и същи човек — Улрих Мюлер.

Двамата оперативни агенти, които Мюлер бе изпратил в Амстердам, бяха сред най-опитните му служители. Единият беше германец, специализирал се във всевъзможни аудиотехники. Другият бе швейцарец с нюх към фотографията. Малко след осемнайсет часа швейцарецът засне слабоватия израелец с прошарени слепоочия, който влизаше в хотел „Амбасад“, придружен от висока тъмнокоса жена. Миг по-късно германецът вдигна параболичния си микрофон и го насочи към един прозорец на третия етаж в лявата половина на хотелската фасада. Израелецът се появи там за кратко и изгледа улицата. Швейцарецът щракна един последен кадър, след което завесите рязко се дръпнаха.

29. Монмартър, Париж

Стъпалата на улица „Шап“ бяха влажни от утринната роса. Морис Дюран беше застанал на върха на хълма, разтърквайки болезнената буца в долната част на гърба си. После изведнъж закрачи по тесните улички на Монмартър към една къща, намираща се на улица „Равиньон“. Изгледа огромните прозорци на най-горния етаж и след това се взря в домофона. Пет от имената бяха напечатани грижливо с главни букви. Шестото обаче бе надраскано с характерен почерк: Ив Морел….

За една-единствена нощ двайсет и две години по-рано това име бе в устата на всеки по-значим колекционер в Париж. Дори Дюран, който обикновено се държеше на дискретна дистанция от законния свят на изкуството, се бе почувствал изкушен да отиде на многообещаващия дебют на Морел. Колекционерите бяха обявили Морел за гений — достоен наследник на величия като Пикасо, Матис и Вюяр — и до края на вечерта всяко платно в галерията бе обсъдено надълго и нашироко. Ала всичко се бе променило още на следващата сутрин, когато и вездесъщите критици на Париж се бяха произнесли по темата. Да, бяха признали те, младият Морел явно има забележителна техника. Но на творчеството му липсваше сърцатост, въображение и най-вече самобитност. Броени часове по-късно всеки колекционер вече бе оттеглил офертата си, а устремилата се към стратосферата кариера се бе сгромолясала посрамено в калта.

Първоначално Ив Морел бе изпитал истински гняв. Гняв срещу критиците, които буквално го бяха разкъсали. Гняв срещу собствениците на галерии, които бяха отказали да излагат творбите му. Но яростта му бе запазена за малодушните колекционери с дълбоки джобове, които се бяха отметнали така лесно. „Те са като овце — разправяше Морел наляво и надясно. — Шарлатани с пари, които със сигурност не умеят да различават фалшивото от оригиналното!“ В крайна сметка владеещият забележителна техника младеж, комуто не достигаше самобитност, бе решил да се докаже, ставайки фалшификатор. Неговите картини днес висяха в палатите на богаташите по цял свят и дори в някой и друг по-малък музей. Тази кариера бе направила от Морел богат човек — по-богат даже от повечето глупаци, които купуваха картините му.

Въпреки че Ив вече не продаваше фалшификациите си на свободния пазар, от време на време се съгласяваше да работи за познати от сенчестия кръг на художествения свят. Такъв познат беше Морис Дюран. В повечето случаи Дюран прибягваше към услугите на Морел за изработка на копия за подмяна. Това му бе необходимо при обири, при които копие от откраднатата картина се оставяше на мястото й, за да се внуши на собственика, че любимият му шедьовър е непокътнат. Когато Морис влезе в ателието на Морел, фалшификаторът тъкмо нанасяше последните щрихи върху един Мане, който скоро предстоеше да увисне на стената на неголям белгийски музей. Дюран огледа платното с одобрително око и чак след това измъкна свития Рембранд от дълъг картонен цилиндър, поставяйки го внимателно на работния плот. Морел подсвирна тихичко през зъби и процеди:

— Merde!

— Напълно съм съгласен.

— Донесъл си ми истински Рембранд?!

Дюран кимна.

— Не по-малко истинска е дупката от куршум.

— Ами петното?

— Използвай въображението си, Ив.

Морел се приведе над платното и нежно потърка повърхността.

— Кръвта няма да е проблем.

— А дупката?

— Ще трябва да направя вставка от ново платно към оригинала, после да ретуширам част от челото й. Когато приключа, ще покрия вставката със слой пигментен лак, за да уеднаквя цвета с останалото. — Морел сви рамене. — Холандските стари майстори не са точно силната ми страна, но мисля, че ще се справя.

— Колко време ще ти отнеме?

— Поне две седмици. А може и повече.

— Имам клиент, който чака.

— Едва ли ще искаш клиентът ти да забележи това. — Той леко опипа дупчицата от куршум с показалец. — Боя се, че може да се наложи да я дублирам. Имам чувството, че последният реставратор е прибягнал до частичен дублаж.

— А каква е разликата?

— При цялостния дублаж лепилото се разпределя по цялата повърхност на дублиращото платно. При частичния се нанася само по краищата.

— И защо го е направил така?

— Трудно е да се каже. Може би защото е било по-лесно и значително по-бързо. — Морел вдигна глава и сви рамене. — Вероятно реставраторът е бързал.

— А ти можеш ли?

— Да дублирам картина? — Морел, изглежда, леко се засегна. — Така правя всичките си фалшификати да изглеждат по-стари. Но предупреждавам, че крие рискове. Веднъж така съсипах един фалшив Сезан.

— Как?

— Прекалих с лепилото. И то се просмука през платното.

— Гледай тук да не прекаляваш с лепилото, Ив. Тя вече премина през предостатъчно премеждия.

— Хубаво — рече Морел намръщено. — Ако ще се почувстваш по-добре, още сега ще отстраня дублиращото платно. Няма да отнеме много време. Настани се някъде удобно.

— Не съм се чувствал удобно вече дванайсет години.

— Заради гърба ли?

Дюран кимна утвърдително и се отпусна в едно изцапано с бои кресло, а Морел обърна картината на работния си плот с лицето надолу. С помощта на макетно ножче той внимателно отлепи левия ъгъл на дублиращото платно от оригинала. После бавно продължи да го отлепва по цялата обиколка. Десет минути по-късно процедурата бе завършена.

— Mon Dieu!

— Какво направи с моя Рембранд, Ив?!

— Аз ли? Нищо. Но някой преди мен е пипал тук. Ела да видиш, Морис. Погледни сам.

Дюран се приближи до масата. Двамата мъже стояха един до друг, безмълвно вторачени в гърба на картината.

— Ив, имам молба към теб.

— Каква?

— Сложи я обратно в цилиндъра и забрави, че съм идвал днес тук.

— Сигурен ли си, Морис?

Дюран кимна:

— Напълно.

30. Мендоса, Аржентина

Самолетът на полет 4286 на авиокомпания ЛАН се снижаваше бавно в безоблачното аржентинско небе към град Мендоса и назъбеното било на Андите. Даже и от височина шест хиляди метра Габриел виждаше лозята, които се точеха долу като безкраен зелен пояс по протежението на засушливата високопланинска равнина. Той погледна Киара. Беше се отпуснала на седалката си в първа класа и на красивото й лице бе изписан покой. В тази поза, с няколко незначителни размърдвания, бе изкарала по-голямата част от трийсетчасовия полет от Амстердам. Габриел искрено й завиждаше. Както при повечето полеви агенти на Службата, и неговата кариера бе белязана от безкрайни пътувания, но той така и не бе успял да овладее умението да спи в самолет. По време на дългия презокеански полет той изчете набързо приготвеното от Ели Лавон досие на Курт Фос. То включваше единствената известна фотография на Фос в есесовска униформа — заснета скоро след пристигането му във Виена, — наред с портрета, за който бе позирал пред списание Шпигел малко преди смъртта си. Ако изобщо в живота си Фос бе страдал от някакви угризения на съвестта, пред обектива на фотоапарата той бе съумял да ги прикрие много удачно. Изглеждаше като човек, който се бе помирил с миналото си. Като човек, който спеше добре нощем.

Една стюардеса събуди Киара и я помоли да повдигне облегалката си. Само секунди по-късно тя отново се унесе в здрав сън и остана така чак докато колесниците на самолета не докоснаха летищната писта в Мендоса. Десетина минути по-късно, докато двамата влизаха в терминала, тя вече преливаше от енергия. Габриел вървеше до нея с натежали крака. Ушите му бучаха от недоспиване.

По-рано същата сутрин вече бяха преминали паспортен контрол при първото кацане в Буенос Айрес и затова сега не ги очакваха други формалности, освен да си намерят кола под наем. В Европа такива подробности обикновено се уреждаха предварително от координаторите и местните оперативни агенти на Службата. Тук обаче, в отдалечено кътче като Мендоса, Габриел нямаше друг избор, освен да се нареди на дългата опашка пред гишето. Макар да разполагаше с писмено потвърждение за резервирана кола, жената зад гишето сякаш се изненада от въпроса му. Колкото и да ровеше из компютъра си, тя не успяваше да открие резервацията на Габриел. Издирването на подходящо возило се превърна в половинчасово сизифовско мъчение, което включваше многобройни телефонни обаждания и още намусено щракане по клавиатурата. Накрая най-сетне отнякъде се материализира едно „Субару Аутбек“, очевидно претърпяло някаква злополука при скорошно пътуване в планините. Без да се извини, жената зад гишето им връчи документите, а после им изнесе строга лекция какво се покрива от застраховката и какво — не. Габриел се разписа върху договора, като през цялото време се чудеше какво ли още е възможно да причини на тази кола, преди да я върне.

С ключове и куфари в ръка, Габриел и Киара излязоха на сухия въздух. В Европа зимата вече бе напреднала, но тук, в южното полукълбо, лятото бе в разгара си. Габриел забеляза колата на паркинга. След като я претърси внимателно за експлозиви, двамата се качиха и потеглиха към града. Хотелът им се намираше на „Пласа Италия“, наречен така заради многото италиански имигранти, които се бяха установили в този район в края на деветнайсети и началото на двайсети век. Когато влезе в хотелската стая, Габриел потисна изкушението веднага да се отпусне на чистите чаршафи на леглото. Вместо това си взе душ и се преоблече, а после слезе в лобито на хотела. Киара го очакваше на рецепцията, загледана в картата на местните винарски изби, която й бе дал аниматорът. Бодега де ла Марипоса — винарската изба на Петер Фос — не фигурираше на картата.

— Опасявам се, че този собственик обича уединението — поясни аниматорът. — При него няма дегустации, нито обиколки на избата.

— Имаме предварително уговорена среща със сеньор Фос — вметна Габриел.

— А, разбирам! В такъв случай…

Аниматорът огради с химикалка място на картата, намиращо се на около седем-осем километра южно от града, и начерта най-прекия път дотам. Пред хотела три пикола си разменяха язвителни реплики за окаяното състояние на колата. Като забелязаха Киара, те се втурнаха един през друг, за да й отворят вратата, зарязвайки Габриел сам да се настани зад волана. Когато вратите се хлопнаха, той сви в уличката и през следващите трийсетина минути лъкатушеше из спокойните булеварди в центъра на Мендоса, оглеждайки се за евентуална опашка. След като не забеляза нищо обезпокоително, той пришпори колата в южна посока, минавайки покрай цял архипелаг от винарски изби и лозя. Накрая спряха пред елегантна порта от камък и стомана с надпис „Частен имот“. Насреща, подпрял се на вратата на бял шевролет „Събърбан“, ги очакваше широкоплещест охранител с грамадна каубойска шапка и тъмни очила.

— Сеньор Алон?

Габриел кимна утвърдително.

— Добре дошли — усмихна се радушно мъжът. — Последвайте ме, ако обичате.

Габриел изчака вратата да се отвори и после пое след шевролета. Не след дълго разбраха откъде Бодега де ла Марипоса бе взела името си, което в общи линии се превеждаше като „Винарска изба на пеперудите“. Огромен трептящ рояк лястовичи опашки се рееше над лозята и над настлания с чакъл преден двор на просторната вила в италиански стил на Петер Фос. Габриел паркира колата в сянката на един кипарис и заедно с Киара закрачиха подир охранителя през обширното преддверие, после по дълъг коридор до тераса, която гледаше към заснежените върхове на Андите. Очакваше ги богато подредена маса със сирена, салами и смокини, както и местна планинска минерална вода и бутилка Бодега де ла Марипоса Резерва 2005. Небрежно подпрял се на балюстрадата, великолепен в току-що излъсканите си до блясък ботуши за езда, ги очакваше SS-хауптщурмфюрер Курт Фос.

— Добре дошли в Аржентина, господин Алон! — поздрави той. — Толкова се радвам, че пристигнахте благополучно.

31. Мендоса, Аржентина

Разбира се, това не беше Курт Фос, но приликата между баща и син бе поразителна. Само с някои незначителни промени човекът, който тръгна срещу тях през терасата, спокойно можеше да мине за същия онзи мъж, когото малката Лена Херцфелд бе видяла да крачи в театър „Холандсхе Схаубург“ с портрета на Рембранд в едната ръка и кесията с диаманти в другата.

Петер Фос изглеждаше малко по-строен от баща си, малко по-грубоват на външен вид и бе успял да запази косите си, които бяха напълно побелели от възрастта. При по-близък оглед обаче ботушите му съвсем не изглеждаха толкова излъскани, колкото си бе представил Габриел. Наситенокафяви на цвят, те бяха покрити с тънък слой прахоляк от следобедната му езда. Той се здрависа топло и с двамата, поздрави ги с лек поклон и сетне ги прикани да се настанят на окъпаната в слънчева светлина маса. Докато сядаха, стана ясно какво въздействие бе оказал външният му вид върху тях.

— Няма нужда да свеждате очи — изрече той с успокоителен тон. — Както сигурно можете да предположите, вече съм свикнал да се взират по този начин в мен.

— Беше несъзнателно, хер Фос. Ние…

— Моля ви, няма нужда да се извинявате, господин Алон. Става дума за моя баща, а не за вашия. Не говоря често за него. Но когато се наложи, съм установил от опит, че е най-добре да се говори откровено и само истината. Това е най-малкото, което бих могъл да сторя. Пристигате от много далеч. Със сигурност имате основателна причина. Какво бихте искали да научите?

Прямотата на въпроса изненада Габриел. Бе провеждал разпит на нацистки военнопрестъпник. Но никога не бе разговарял с детето на такъв. Инстинктът му го водеше да пристъпва към разговора внимателно, също както при Лена Херцфелд. Затова той отхапа от една смокиня и с небрежен тон запита Фос кога за първи път е осъзнал с какви дейности се е занимавал баща му през войната.

— „Дейности“ ли? — повтори Фос с невярващ глас. — Моля ви, господин Алон. Ако ще водим откровен разговор за баща ми, нека да не смекчаваме нещата с неточни думи. Баща ми не се е занимавал с „дейности“. Той е извършвал злодеяния. А що се отнася до питането ви кога за първи път съм разбрал какво става, информацията достигаше до съзнанието ми откъслечно, на парчета. В това отношение аз съм като всяко момче, което един ден осъзнава, че баща му не е такъв, за какъвто се представя.

Фос наля и на двамата по чаша червено вино и им разказа две случки в рамките само на няколко седмици от ученическите му години.

— Прибирах се от училище в Буенос Айрес и се спрях пред едно кафене. Имах уговорена среща с баща ми. Той седеше на една ъглова маса и тихо разговаряше с някакъв човек. Никога няма да забравя изражението на този човек, когато ме забеляза. Беше шок, ужас, гордост и удивление, и то едновременно. Докато се здрависвахме, усетих как дланта му леко трепери. Каза, че изглеждам досущ като баща ми, когато навремето работели заедно. Представи се като Рикардо Клемент. Убеден съм, че се досещате за истинското му име.

— Адолф Айхман.

— От плът и кръв — потвърди Фос. — Не след дълго ми се наложи да отида в една хлебопекарна, която се посещаваше от евреи. На опашката се бе наредила възрастна жена. Когато ме зърна, лицето й побеля и тя изпадна в истерия. Взе ме за баща ми. Обвини ме, че съм изтребил близките й.

Фос се пресегна към чашата си с вино, но се спря.

— В крайна сметка осъзнах, че баща ми действително е бил убиец. И то не обикновен убиец. Човек, чиито ръце са изцапани с кръвта на милиони. Какво говореше това за мен, който можех да обичам такъв човек? Виновен за толкова ужаси! И какво говореше за майка ми? Ала най-лошото от всичко, господин Алон, бе това, че за греховете си баща ми така и не потърси изкупление. Никога не съм го виждал да изпитва каквито и да било угризения. Напротив, винаги е демонстрирал гордост от постиженията си. А сега аз нося на плещите си неговия товар. И до ден-днешен чувствам неговата вина. Сега съм напълно сам на този свят. Съпругата ми почина преди няколко години. Нямаме деца. Защо ли? Защото съм се страхувал от злокобната сянка на баща ми. Исках потомството му да приключи с мен.

Признанието внезапно придаде уморен вид на Фос. Той се умълча и потъна в размисли, насочил поглед към далечните планини. След малко се обърна към Габриел и Киара и каза:

— Но вие едва ли сте дошли чак до Мендоса, за да ме слушате как съдя баща си.

— Всъщност дойдохме заради това.

Габриел постави фотография на Портрет на млада жена пред Фос. За около минута образът остана на масата недокоснат, сякаш беше четвърти гост и тепърва предстоеше да се включи в разговора. После Фос внимателно вдигна снимката и я разгледа на яркото слънце.

— Винаги съм се чудел как изглежда — промълви той. — Къде е сега?

— Преди няколко дни бе открадната в Англия. Мой познат загуби живота си в опит да я опази.

— Искрено съжалявам — каза Фос. — Опасявам се, че вашият познат не е първият, който е изгубил живота си заради тази картина. И за жалост, едва ли ще е последният.

32. Мендоса, Аржентина

В Амстердам Габриел бе изслушал целия разказ на Лена Херцфелд. А сега, седнал на просторната тераса в подножието на Андите, правеше същото с единствения син на Курт Фос. За своя отправна точка Петер Фос избра октомврийската нощ през осемдесет и втора година, когато майка му се обадила, за да го уведоми, че баща му е починал. Помолила сина си да дойде в семейната им къща в Палермо. Имало някои неща, които трябвало да му разкаже, обяснила тя. Неща за баща му и за войната, които Петер непременно трябвало да чуе.

— Седяхме до смъртното ложе на баща ми и разговаряхме в продължение на часове. Тоест, предимно майка ми говореше — добави Фос. — Аз повече слушах. За първи път осъзнах мащаба на престъпленията, които е извършвал баща ми. Тя ми разказа как е използвал властта си, за да се замогне. Как е отнемал всичко от жертвите си, преди да ги изпрати на смърт в Аушвиц, Треблинка и Собибор. И как през една снежна нощ в Амстердам се е сдобил с автентичен портрет от Рембранд срещу живота на едно дете. А за всичко това имало и доказателства.

— Доказателства, че е придобил този Рембранд чрез изнудване?

— Не просто това, господин Алон. Доказателства, че е използвал най-мащабния акт на масово убийство в историята за лична облага.

— От какъв характер са доказателствата?

— От най-лошия — отвърна Фос. — Писмен.

Подобно на повечето есесовци, продължи Петер, баща му пазел педантично всякакви документи. Също както управителите на лагерите за изтребление съхранявали обемна документация, описваща престъпленията им, SS-хауптщурмфюрер Курт Фос си водел нещо като счетоводна книга, в която вписвал всяка своя незаконна трансакция. Придобивките от тези трансакции се съхранявали в десетки кодирани сметки в Швейцария.

— Десетки, господин Алон, понеже богатството на баща ми станало толкова огромно, че било неразумно да се съхранява в една подозрително голяма сметка — уточни Петер.

През последните дни на войната, докато съюзническите сили стеснявали обръча около Берлин от изток и от запад, Курт Фос преписал целия си дневник в един-единствен документ, в който описал източниците на парите си и съответните банкови сметки.

— Къде е държал тези пари?

— В малка частна банка в Цюрих.

— А номерата на сметките? — запита Габриел. — Къде е пазел този документ?

— Било твърде рисковано да съхранява този списък в себе си. Освен ключ към цяло състояние, той представлявал и писмена присъда. Затова баща ми го скрил на място, където никой нямало да го потърси.

В следващия миг Габриел почувства внезапно просветление. Вече бе видял това доказателство в снимките на компютъра на Кристофър Лидел в Гластънбъри — в двете незабележими нишки, хоризонтална и вертикална, които се пресичаха на броени сантиметри от лявото рамо на Хендрике. Курт Фос бе използвал Портрет на млада жена като пощенски плик. Вероятно най-скъпият пощенски плик, съществувал някога.

— Скрил го е в платното на Рембранд?!

— Точно така, господин Алон. Поставил го е между оригиналното платно и едно второ платно, залепено за гърба на картината.

— Колко дълъг е бил този списък?

— Цели три листа, собственоръчно изписани от баща ми на пелюр — съвсем тънка, почти прозрачна хартия.

— А как го е съхранил?

— Запечатал го е в обвивка от восъчна хартия.

— Кого е наел да свърши това?

— Докато живял в Париж и Амстердам, баща ми се свързал с редица хора, ангажирани в т.нар. Специална операция „Линц“ — Хитлеровите грабители на художествени творби. Сред тях имало и реставратор. Именно този човек измислил как точно да стане укриването на документа. А когато приключила операцията, баща ми му се отблагодарил, като го убил.

— А картината?

— При бягството му от Европа се спрял за кратко в Цюрих за среща с банкера си. Оставил картината в банков сейф. Само един друг човек знаеше номера и паролата за този сейф.

— Майка ви?

Петер Фос кимна.

— А защо баща ви просто не е прехвърлил веднага парите в Аржентина?

— Защото не било възможно. Съюзническите сили внимателно следели всички финансови операции на швейцарските банки. Всяка по-голяма парична или друга трансакция от Цюрих към Буенос Айрес щяла мигновено да повдигне съмнения. А що се отнася до списъка, баща ми просто не посмял да го вземе със себе си при своето бягство. Ако по пътя към Италия се случело да го арестуват някъде, този списък щял да бъде равносилен на смъртна присъда. Баща ми нямал друг избор, освен да остави парите и списъка в Европа и да изчака, докато нещата се уталожат.

— И колко дълго е чакал?

— Шест години.

— Докато и вие с майка ви не сте напуснали Европа?

— Точно така — каза Фос. — Когато най-сетне се открила възможност да ни изтегли, баща ми изпратил инструкции на майка ми първо да се отбие в Цюрих. Планът бил тя да прибере картината, списъка и парите. По онова време не съм разбирал какво точно се случва, но си спомням как майка ми ме остави да чакам на улицата, докато бе в банката. Десет минути по-късно тя излезе оттам. Направи ми впечатление, че вътре е плакала. Попитах я какво има, но тя ме сряза да мълча. После се качихме на трамвай и започнахме безцелно да обикаляме центъра. Майка ми само гледаше през прозореца. И повтаряше тихо едни и същи думи: „Какво ще кажа сега на баща ти? Какво ще кажа сега на баща ти?“.

— Картината е липсвала?

Петер кимна утвърдително.

— Картината бе изчезнала. Списъка го нямаше. Парите липсваха. Банкерът казал на майка ми, че такива сметки въобще не са съществували. „Вероятно грешите, фрау Фос — повтарял й той. — Да не би да търсите друга банка?“

— Как реагира баща ви?

— Беше бесен, разбира се. — Фос направи пауза. — Каква ирония, нали? Да се ядосва за това, че са му откраднали пари, които преди това той е крал от други. Сякаш тази картина се бе превърнала в негово наказание. Беше избегнал съдебното възмездие, но бе погълнат от този Рембранд и скритото в него несметно съкровище.

— Опитвал ли се е след това отново да го намери?

— Да, още веднъж — отговори Петер. — През шейсет и седма един аржентински дипломат се съгласил да замине за Швейцария и да направи проучване от името на баща ми. Според договорката им, половината от намерените пари щяла да се предаде на държавната хазна на Аржентина, а дипломатът щял да получи процент.

— И какво се случи?

— Малко след като дипломатът пристигнал в Швейцария, изпратил съобщение, че се е срещнал с банкера на баща ми и че скоро щяло да има благоприятно развитие. Два дни след това властите открили трупа му в Цюрихското езеро. Следствието установило, че се е подхлъзнал от един вълнолом, докато се разхождал. Баща ми изобщо не им повярва. Беше убеден, че е убийство.

— Кой е бил този дипломат?

— Казвал се е Карлос Вебер.

— Ами вие, хер Фос? — запита Габриел след продължителна пауза. — Вие някога опитвали ли сте се да издирите тези пари?

— Честно казано, искаше ми се. Смятах, че по този начин може да ми се удаде шанс да възстановя част от имуществото на някои от жертвите му. Да потърся изкупление. Но в крайна сметка реших, че е безсмислено. Гномовете в Цюрих си пазят съкровищата изключително зорко, господин Алон. Банките им може да изглеждат чисти и спретнати, но в действителност са пълни с мръсотия. След войната швейцарските банкери връщали много достойни хора, които идвали да си търсят депозитите. И то не защото не разполагали с пари, а просто защото не желаели да се разделят с тях. Какъв шанс можеше да има тогава синът на един масов убиец?

— Знаете ли как се е казвал банкерът на баща ви?

— Да — отвърна Фос без колебание. — Валтер Ландесман.

— Ландесман ли? Откъде ми е познато това име?

Петер се усмихна.

— Неговият син е един от най-влиятелните финансисти в Европа. Впрочем даже онзи ден присъстваше в новините. Във връзка с някаква нова програма за борба с глада в Африка. Името му е…

— Мартин Ландесман?

Фос кимна утвърдително.

— Какво удивително съвпадение, а?

— Изобщо не вярвам в съвпаденията.

Петер Фос повдигна чашата си към слънцето.

— Нито пък аз, господин Алон. Нито пък аз.

33. Мендоса, Аржентина

Габриел и Киара се качиха обратно в колата и съпроводени от облак пеперуди, се отправиха към Мендоса. По-късно вечеряха на открито в малко ресторантче срещу хотела им на „Пласа Италия“.

— Изглежда, ти допадна, така ли е? — запита Киара.

— Фос ли? — Габриел кимна бавно. — И то повече, отколкото ми се искаше.

— Въпросът е дали му вярваш.

— Историята му е впечатляваща — каза Габриел. — И да, вярвам на всяка негова думичка. Курт Фос е представлявал лесна плячка. Бил е световноизвестен военнопрестъпник, издирван навсякъде. Цели двайсет години състоянието му е престояло в банката на Ландесман, растейки от ден на ден. В един момент Ландесман е решил, че Фос няма да се появи. И е решил да се възползва от парите. Закрил е сметките и е заличил информацията за тях.

— И просто така цяло състояние, плячкосано през холокоста, изчезва без следа — с горчивина добави Киара.

— Също като хората, от които е било заграбено.

— А картината?

— Ако Ландесман имаше здрав разум, щеше да я унищожи. Но не го е сторил. Бил е прекалено алчен. А дори и през шейсет и четвърта, преди цените на художествените творби да скочат до небесата, тази картина вече е струвала цяло състояние. Допускам, че я е поверил на галерия „Хофман“ в Люцерн и е поръчал дискретна продажба.

— Дали е знаел за списъка?

— За да го открие, е трябвало да разлепи старото платно от новото и да надникне между тях. Но защо да го прави?

— Тоест списъкът си е бил в картината, когато са я продали през шейсет и четвърта година?

— Без съмнение.

— Има обаче нещо, което ми убягва — каза Киара след известно мълчание. — Защо им е трябвало да убиват Карлос Вебер? Нали Ландесман вече е върнал жената на Фос по-рано, когато е отишла за парите? Защо не е постъпил по същия начин и когато Вебер се е появил в Цюрих?

— Може би защото визитата на Вебер е била наполовина официална. Не забравяй, че той е представлявал не само Фос, а и аржентинските власти. Това го е превръщало в опасна фигура. — Габриел направи пауза. — Но ми се струва, че има и нещо друго, което е правело Вебер още по-опасен. Той е знаел за платното на Рембранд и за скритите в него номера на сметки. И вероятно е казал това на Ландесман.

— А Ландесман е осъзнал, че проблемът става сериозен — каза Киара. — Защото притежателят на този Рембранд ще разполага и с доказателство, че състоянието на Курт Фос е било скрито в банката на Ландесман.

Габриел кимна.

— Явно Ландесман е казал на Вебер нещо обнадеждаващо, за да го задържи в Цюрих достатъчно дълго, че да подготви убийството му. А след злополучното „подхлъзване“ на Вебер в Цюрихското езеро Ландесман несъмнено се е впуснал трескаво да издирва къде е картината.

— Но защо просто не се е обърнал към галерия „Хофман“ за името на човека, който я е купил през шейсет и четвърта?

— Защото в Швейцария закритият търг наистина си е закрит търг, даже и спрямо хора като Валтер Ландесман. Освен това, предвид поетите рискове, Ландесман едва ли е бил особено склонен да привлича допълнително внимание към себе си.

— Ами Мартин?

— Допускам, че по някое време бащата е изповядал греховете си пред момчето и след това Мартин се е заел с издирването. Този Рембранд се носи напред-назад като бомба със закъснител в продължение на над четиридесет години. И ако някой ден излезе наяве…

— Тогава целият свят на Мартин ще рухне за броени часове.

Габриел кимна.

— В най-добрия случай ще се окаже завлечен във водовъртежите на безкрайни съдебни дела. В най-лошия ще бъде принуден да се откаже от стотици милиони, може би дори милиарди долари за компенсации и покриване на щети.

— Това ми изглежда доста основателна причина, за да откраднеш една картина — каза Киара. — Обаче как ще процедираме оттук нататък? Валтер Ландесман отдавна вече не е сред живите. А не можем просто ей така да похлопаме на вратата на сина му.

— Може би Карлос Вебер би могъл да ни помогне.

— Карлос Вебер е убит в Цюрих още през шейсет и седма.

— Факт, който вероятно може да ни послужи. Защото, когато загине дипломат, обикновено правителството на държавата, която представлява, остава доста раздразнено. Провежда се следствие. И неизбежно се съставят доклади.

— Едва ли разчиташ аржентинските власти да ни връчат препис от проведените следствени действия след кончината на Вебер.

— Така е — каза Габриел. — Но пък познавам човек, който би могъл да ни набави подобен документ.

— Този познат има ли си име?

Габриел се усмихна.

— Алфонсо Рамирес.

След като двамата субекти приключиха вечерята си и спокойно тръгнаха ръка за ръка обратно към хотела си през тъмния площад, един дигитален аудиофайл бе изпратен към офисите на „Центрум Секюрити“ в Цюрих. Придружаваха го няколко заснети отдалеч фотографии. Близо час по-късно от щабквартирата изпратиха отговор. В него се съдържаше набор от кратки инструкции, адресът на апартамент в Сан Телмо, предградие на Буенос Айрес, както и името на бивш полковник, работил за аржентинските тайни служби през най-мрачните дни на Мръсната война. Най-интригуващият аспект в изпратеното съобщение обаче беше датата, на която двамата оперативни агенти трябваше да се приберат у дома. Инструкцията бе да заминат от Буенос Айрес още на следващата вечер. Единият трябваше да вземе полет на „Ер Франс“ за Париж, а другият — на „Бритиш Еър“ за Лондон. Не се даваше никакво обяснение защо се очакваше да пътуват поотделно. Но и не бе необходимо. И двамата агенти бяха ветерани в тази дейност и знаеха как да четат между редовете на криптираните нареждания, които идваха от щабквартирата на фирмата. Беше им спуснато нареждане за закриване на сметка. Съставяха се съответните версии за пред медиите, разгръщаха се стратегии за изтегляне. Жалко за жената, помислиха си двамата, когато тя се появи за кратко на балкона на хотелската си стая. Действително изглеждаше прелестна под светлината на аржентинската луна.

34. Буенос Айрес

През нощта на 13 август 1979 г. аржентинската поетеса, виолончелистка и именита дисидентка Мария Еспиноса Рамирес бе изхвърлена през товарния отсек на един военен самолет, летящ на две хиляди метра височина над Южния Атлантически океан. Секунди по-рано командващият офицер бе разсякъл корема й с мачете — варварски акт, който гарантираше, че трупът й ще се напълни с вода и ще остане завинаги на дъното на океана. Неин съпруг бе прословутият антиправителствен журналист Алфонсо Рамирес. В продължение на месеци той така и не научи за изчезването на Мария, тъй като също се намираше в ръцете на военната хунта. Ако не бе намесата на Амнести Интернешънъл, които водеха неуморна кампания за насочване на общественото внимание върху Рамирес, той безспорно щеше да последва участта на жена си. Вместо това обаче, повече от година след като го бяха заловили, той бе освободен, при условие че повече никога няма да се занимава с политика. „Мълчанието е стара традиция в Аржентина — обявиха генералите на всеослушание при освобождаването му. — Ние сме убедени, че сеньор Рамирес ще прояви зрелост и ще оцени очевидните ползи от него.“

Друг на негово място сигурно щеше да спази съвета на генералите. Но Алфонсо Рамирес, подтикван от ярост и скръб, поведе неустрашима кампания срещу хунтата. Неговата борба не приключи със сгромолясването на режима през 1983 г. Измежду многото мъчители и убийци, които бяха изобличени с негова помощ през следващите няколко години, бе и същият онзи офицер, носещ вина за смъртта на Мария. Когато съдебният състав го призна за виновен, Рамирес заплака с глас. Плачът го разтърси отново, когато минути по-късно съдът присъди на убиеца само пет години затвор. От стълбището пред съдебната палата Рамирес оповести, че цялата правна система на Аржентина сега лежи погребана на дъното на океана заедно с останалите изчезнали. По-късно същата вечер той се прибра у дома и завари апартамента си опустошен, а ваната — напълнена догоре с вода. На дъното й бяха поставени няколко снимки на съпругата му, разкъсани наполовина.

След като се утвърди като един от най-значимите активисти за защита на правата на човека в Латинска Америка, а и в световен мащаб, Алфонсо Рамирес насочи своето внимание към изобличаването на още един аспект от историята на Аржентина — нейните близки връзки с нацистка Германия. През 2006 г. той издаде историческия си шедьовър Убежище на злото. В него описваше в подробности как едно подмолно споразумение между правителството на Перон, Ватикана, SS и американските тайни служби след войната бе осигурило свободен пристан в Аржентина за хиляди военнопрестъпници. Книгата също така съдържаше описание как Рамирес си е сътрудничил с израелските разузнавателни служби за разобличаването и залавянето на нацисткия престъпник Ерих Радек. Измежду многото детайли, които Рамирес не включи в изложението си, беше името на легендарния израелски агент, с когото бяха работили.

Макар заради книгата да стана милионер, Рамирес все пак устоя на изкушението да се засели в хубавите северни квартали и продължи да живее в южното предградие Сан Телмо. Домът му представляваше здание в парижки стил с вътрешен двор и вито стълбище, покрито с овехтял килим. Този апартамент му служеше и за жилище, и за кабинет, а стаите му бяха претъпкани догоре с десетки хиляди опърпани документи и досиета. Според слуховете личните архиви на Рамирес бяха съизмерими по обем с държавните. И все пак за всички тези години, през които бе тършувал из мрачното минало на Аржентина, той все още не бе решил да компютъризира архива си или поне да го организира по някакъв начин. Рамирес смяташе, че в хаоса се крие и разковничето към неговата сигурност. Това негово убеждение намираше и практическо потвърждение. Много пъти заварваше всичките си папки разхвърляни, но при все това досега никога не се бе случвало негов противник да успее да му открадне важен документ.

Част от всекидневната все пак бе разчистена от исторически архиви. Именно тук Рамирес покани да се настанят Габриел и Киара. В единия ъгъл, точно където го бе оставила в нощта на отвличането й, все още стоеше виолончелото на Мария, покрито с прах. На стената над него висяха окачени две страници с поезия, изписани на ръка и рамкирани зад стъкло. Имаше и фотография на самия Рамирес от деня на освобождаването му от затвора. Изпитият мъж от снимката почти не приличаше на домакина им. Висок и широкоплещест, той по-скоро изглеждаше като човек, борещ се с машини и бетон, отколкото като идеалист и писател. Единствената му проява на суета бе гъстата сива брада, която според десните му критици го правеше по-скоро да изглежда като кръстоска между Фидел Кастро и Карл Маркс. Рамирес не приемаше това сравнение като обида. Като заклет комунист, той боготвореше и двамата.

Въпреки изобилието от безценни документи в апартамента си, Рамирес беше разсеян и даже безразсъден пушач, който вечно забравяше запалени цигари по пепелниците или по ъглите на масите. Незнайно как, Алфонсо си спомни каква погнуса изпитва Габриел от тютюна и съумя да устои на изкушението да запали. Разговорът им скачаше от тема на тема — от състоянието на аржентинската икономика в момента през новия американски президент до отношението на Израел към палестинците, което той самият, разбира се, считаше за ужасяващо. Накрая, докато първите капки следобеден дъжд започнаха да се събират на малки локвички върху прашасалия перваз, Алфонсо си припомни на глас онзи следобед преди няколко години, когато бе завел Габриел до архивите на аржентинската Имиграционна служба. Там двамата бяха открили в един прояден от плъхове кашон с разпадащи се документи доказателство, което доведе до откритието, че смятаният за мъртвец Ерих Радек всъщност се радва на добро здраве под друго име в елитен квартал на Виена.

— Има едно нещо, което ясно си спомням от този ден — каза сега Рамирес. — Където и да отидехме с теб, все ни следваше една красива девойка на мотоциклет. Носеше каска през цялото време, та така и не зърнах лицето й. Но до ден-днешен си спомням краката й. — Той хвърли поглед към Киара и после пак към Габриел. — Видимо е, че вашата връзка надминава професионалните измерения.

Габриел кимна, макар че изражението му показваше нежелание да навлизат повече в тази тематика.

— И какво ви доведе в Аржентина този път? — поинтересува се Рамирес.

— Направихме кратка дегустация в Мендоса.

— Харесахте ли си нещо?

— Бодега де ла Марипоса Резерва.

— От две и пета или две и шеста?

— От две и пета.

— И аз съм го пробвал. Даже ми се удаде възможност да се запозная и със собственика на избата. Виждали сме се неколкократно.

— Харесваш ли го?

— Да — потвърди Рамирес.

— А вярваш ли му?

— Колкото на всеки друг. Но преди да продължим по-нататък, нека очертаем параметрите на този разговор.

— Също както миналия път. Сега ти ми помагаш, а впоследствие и аз на теб.

— Какво търсите по-конкретно?

— Информация за един аржентински дипломат, загинал в Цюрих през шейсет и седма година.

— Изглежда, говориш за Карлос Вебер? — усмихна се Рамирес. — А и предвид скорошното ви пътуване до Мендоса, бих предположил, че се интересувате от изчезналото богатство на някогашния SS-хауптщурмфюрер Курт Фос?

— Съществува ли то въобще, Алфонсо?

— Естествено, че съществува. Депозирано е в банка „Ландесман“ в Цюрих между 1938-а и 1945 година. Карлос Вебер загина през шейсет и седма, докато се опитваше да го донесе в Аржентина. А аз разполагам с писмени доказателства за това.

35. Буенос Айрес

Имаше само един проблем. Алфонсо Рамирес нямаше представа къде точно е скрил тези писмени доказателства. И така, през следващия половин час, докато се суетеше от стая в стая, размествайки прашни купчини книжа, повдигайки корици на папки и мръщейки се на избелелите листове, той им рецитираше по памет подробностите от срамната биография на Карлос Вебер. Завършил образование в Испания и Германия, Вебер се изградил като ултранационалист. Служил като съветник по въпросите на външната политика на цяла плеяда армейски офицери и слаби политици, управлявали Аржентина през десетилетието преди Втората световна война. Като отявлен антисемит и антидемократ, той естествено клонял в посока на Третия райх и изградил близки връзки с много висши офицери от SS. Именно тези връзки го поставили в уникална позиция да оказва съдействие на нацистките военнопрестъпници в търсенето им на убежище.

— Оказал се един от най-основните свързващи елементи в цялата гнусна игра. Имал връзки с Перон, с Ватикана и с есесовците. Вебер помагал на нацистките убийци да идват тук не просто от добро сърце. Той бил искрено убеден, че тези хора ще положат основите за съграждането на онази Аржентина, за която мечтаел от години.

Рамирес отвори най-горното чекмедже на стар и очукан метален шкаф и бързо зарови с пръсти из купчина кафяви папки.

— Възможно ли е смъртта му да е била злополука? — попита Габриел.

— В никакъв случай — натърти Рамирес. — Карлос Вебер беше атлетична натура и изключителен плувец. Абсурдно е да падне в езерото и просто така да потъне.

Алфонсо затръшна чекмеджето и отвори следващото. Миг по-късно на лицето му се разля усмивка и той победоносно вдигна една папка във въздуха.

— А, ето какво търсех!

— Какво е то?

— Преди около пет години властите оповестиха, че планират да разсекретят поредната група от т.нар. „нацистки досиета“. Повечето от тези материали се оказаха боклуци. Но от държавния архив пуснаха и няколко бисера. — Рамирес отново вдигна папката. — Сред които и тези нещица.

— Какво представляват?

— Копия на телеграми, които Вебер е изпращал от Швейцария при пътуването си през шейсет и седма. Погледнете ги.

Габриел пое папката и се зачете в първия документ.

— Вебер очевидно пише за срещите си с Валтер Ландесман — вметна Рамирес. — А що се отнася до „заинтересованата страна“, това явно е Курт Фос.

Габриел прелисти към втората телеграма.

— На следващия ден Карлос Вебер е намерен мъртъв. — Рамирес вдигна един пакет с дебели папки, скрепени с метални закопчалки и дебели ластици. Известно време го подържа безмълвно, а после продължи: — Искам да те предупредя, Габриел. Досега всеки, който е тръгвал да издирва тези пари, умира. Документите тук са плод на старанията на мой приятел, разследващ журналист на име Рафаел Блох.

— Евреин ли е?

Рамирес кимна мрачно.

— В университета двамата споделяхме идеите на комунизма. Арестуваха го за кратко по време на Мръсната война, но баща му даде доста голям подкуп и съумя да го измъкне от затвора. Рафи си беше истински късметлия. Повечето евреи, които тогава попадаха зад решетките, скоро намираха края си.

— Продължавай, Алфонсо.

— Рафи Блох се бе специализирал във финансовите репортажи. За разлика от повечето от нас, той бе учил нещо полезно, а именно — икономика и бизнес. Рафи знаеше как да разчете счетоводна книга. Знаеше как да проследи паричен превод. И никога, абсолютно никога не се отказваше.

— Наследствено е.

— Да, наясно съм — каза Рамирес. — Рафи изгуби дълги години в опити да докаже какво се е случило с тези пари. Но някъде по пътя попадна и на нещо друго. Стигна до извода, че цялата империя на Ландесман е мръсна.

— Мръсна ли? В какъв смисъл?

— Рафи така и не ми довери подробностите. Но през 2008-а ми се обади и убедено ми каза, че най-сетне е готов с цялостния репортаж.

— И какво е предприел?

— Отиде в Женева, за да се срещне с един от тези Ландесман. С Мартин Ландесман. И повече не се върна.

— В ретроспекция, като се замисли човек — каза Рамирес, — опитен журналист като Рафаел Блох сигурно трябваше да процедира малко по-внимателно. Но предвид безупречната репутация на въпросната личност, Рафи наивно повярва, че не го грози опасност.

Първият контакт бил осъществен на сутринта на петнайсети октомври — телефонно обаждане от хотела на Блох до централата на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ с молба за интервю с председателя на борда. Молбата била отклонена и Блох получил недвусмислено предупреждение, че не е желателно да продължава с разследването си. Той реагирал безразсъдно, като им дал ултиматум. Ако не го допуснели за това интервю, щял незабавно да занесе материала си във Вашингтон и да го предостави на съответните конгресни комисии и правителствени агенции.

С това, изглежда, успял да привлече вниманието на телефонния си събеседник и той склонил да му уговори среща за интервю след два дни. Рафи Блох така и не успял да отиде на тази среща — както и на никоя друга след нея. Един алпинист открил замръзналия му труп чак следващата пролет високо във френската част на Алпите — обезглавен и с отрязани ръце. Името на Мартин Ландесман дори и не се появило при последвалите следствени действия.

36. Буенос Айрес

Електрическите крушки угаснаха при първата светкавица. Тримата седяха в сумрака и прелистваха записките на Рафаел Блох, докато цялото здание се тресеше от тътена на гръмотевиците.

— Зад всяко голямо богатство лежи голямо престъпление — изрече Рамирес.

— Оноре дьо Балзак — промълви Киара.

Рамирес кимна с възхищение.

— Спокойно е можел да говори и за Валтер и Мартин Ландесман, когато е пишел тези думи. На предсмъртното си ложе Валтер Ландесман завещал на сина си малка частна банка в Цюрих. Банка със значително количество кървави пари в счетоводните си книги. А Мартин, на свой ред, я е превърнал в цяла империя. — Рамирес погледна Алон. — Какво знаеш за него?

— За Ландесман ли? — Габриел сви рамене. — Един от най-заможните хора на света, но обича да играе ролята на милиардер по неволя. — Сбърчи вежди в престорен опит да претърси паметта си. — Припомни ми как се наричаше неговата фондация…

— „Един свят“ — рече Рамирес.

— О, да. Как можах да забравя! — язвително възкликна Габриел. — Ревностните последователи на Ландесман го възприемат като някакъв пророк. Той проповядва за облекчаване на дълговете, корпоративна социална отговорност и възобновяеми източници на енергия. Ангажирал се е също така с редица проекти за развитието на Ивицата Газа, чрез които си е изградил доста близки връзки с „Хамас“. Но се съмнявам, че това ще очерни образа му пред Холивуд, медиите и левите политически кръгове. От тяхна гледна точка, Мартин Ландесман никога не стъпва накриво. Човекът има чисто сърце и благородни намерения. Същински светец. — Габриел направи пауза. — Пропускам ли нещо?

— Само една подробност. Всичко това е лъжа. Е, не съвсем всичко. Свети Мартин наистина има доста високопоставени приятели. Но се съмнявам, че даже и овцете в Холивуд ще останат край него, когато се разчуе за същинския източник на огромното му състояние. А що се отнася до благотворителните му инициативи, те се финансират от капитализъм в най-долната му и безскрупулна проява. Свети Мартин замърсява, сондира и копае с размаха на истински шампион.

— Парите карат света да се върти, Алфонсо.

— Не точно, приятелю. Както казва добрата стара Книга, „любовта към парите е коренът на всички злини“. А изворът на състоянието на Свети Мартин е неописуемото зло. Ето защо Мартин се освобождава от бащината си банка буквално година след смъртта на стария Ландесман. Затова и се премества от Цюрих на крайбрежието на Женевското езеро. Искал е да се махне от мястото на престъплението и да се освободи от алеманските си корени. Знаеш ли, че той отказва да говори на немски, когато е на обществено място? Ползва единствено английски и френски.

— А ти защо не си проследил тази история по-нататък?

— Мина ми през ума.

— Обаче?

— Има някои неща, които Рафи е знаел, но не е включил в документите си. Неща, които аз няма как да открия наново. С две думи, просто нямам материалите. Свети Мартин има доста дълбоки джобове, а и обича да повдига съдебни дела за най-малкото нещо. За да се направи пълно разследване, е необходимо да имаш зад гърба си ресурсите на могъщи правоохранителни институции. — Рамирес се усмихна съучастнически на Габриел. — Или най-малкото на някоя тайна служба.

— А възможно ли е да ми дадеш тези телеграми?

— Без проблем — каза Рамирес. — Може дори да ти дам назаем и документите на Рафи. Но ще ти костват нещичко.

— Назови цената.

— Искам да науча останалата част от тази история.

— Грабвай химикалка.

— А дали бих могъл да те запиша, за да е по-точно?

— Сигурно се шегуваш, Алфонсо.

— Извинявай — каза Рамирес. — Замалко да забравя с кого разговарям.

Когато приключиха, вече наближаваше три следобед. На Габриел и Киара им оставаше съвсем малко време до полета обратно за Амстердам. Рамирес предложи да ги закара до летището, но Габриел настоя да си поръчат такси. Двамата се сбогуваха с Алфонсо пред вратата на жилището му и бързо се отправиха надолу по витото стълбище. Телеграмите и документите на Рафи Блох бяха скътани в сака на Габриел.

Събитията през следващите няколко секунди щяха да се разиграват в съзнанието на Габриел отново и отново през идните месеци. За съжаление, подобни картини той вече бе виждал не веднъж и дваж — образи от свят, който той си мислеше, че вече е оставил зад гърба си. Друг на негово място сигурно не би обърнал внимание на предупредителните знаци: големия куфар в ъгъла на фоайето, който по-рано липсваше; мускулестият рус мъж с тъмни очила, който твърде прибързано излезе от сградата; очакващата го на тротоара кола с отворена врата. Но Габриел забеляза всяко от тези неща. И без да произнесе и думичка, сграбчи Киара през кръста и я бутна бързо през външната врата.

Нито той, нито Киара щяха впоследствие да си спомнят самия звук от експлозията. В спомените им се запечата единствено топлата въздушна вълна и безпомощното усещане как летят във въздуха като играчки, запокитени от немирно хлапе. Озоваха се на улицата един до друг — Габриел по лице, с длани върху главата, а Киара по гръб, със здраво стиснати от болка очи. Габриел успя да я предпази от вихрушката мазилка и натрошени стъкла, които валяха върху тях, но не и от гледката на Алфонсо Рамирес. Той лежеше проснат в средата на улицата с обгорени от огъня дрехи. Около тях във въздуха пърхаха безчет накъсани парченца хартия — безценните документи от архива на Рамирес. Габриел пропълзя до тялото му и провери за пулс. После се изправи и се върна при Киара.

— Добре ли си?

— Мисля, че да.

— Можеш ли да се изправиш?

— Не съм сигурна.

— Опитай се.

— Помогни ми.

Габриел внимателно я повдигна, докато тя се изправи на крака. После вдигна сака си и го преметна през рамо. Първите стъпки на Киара бяха колебливи, но когато в далечината завиха сирените, тя вече вървеше по опустошената улица с бърза крачка. Габриел я поведе към близката пресечка, сетне измъкна мобилния си телефон и набра един номер по памет. Женски глас отговори спокойно на иврит. На същия език Габриел изрече кодова фраза, последвана от поредица цифри. Няколко секунди по-късно женският глас запита:

— От какво естество е спешният случай?

— Нуждая се от изтегляне.

— Кога?

— Веднага.

— Сам ли си?

— Не.

— Колко сте?

— Двама.

— Местоположение?

— Улица „Касерос“, предградие Сан Телмо, Буенос Айрес.

37. Летище „Бен Гурион“, Израел

На летище „Бен Гурион“ има помещение, за което знаят само шепа хора. То се намира вляво от паспортния контрол, зад необозначена врата, която е винаги заключена. Стените му са от здрав йерусалимски пясъчник, а мебелировката по нищо не се различава от обичайната за летището: черни кожени дивани и винилови столове, модулни ъглови маси, евтини лампи, които пръскат ярка светлина. Има два прозореца, единият от които гледа към самолетната писта, а другият — към залата за пристигащи. И двата са с монтирано висококачествено стъкло за едностранно виждане. Запазено специално за агенти на Службата, това помещение неизменно беше първата спирка у дома след операция зад граница. Оттам бе и трайно наслоеният мирис на тютюн, изкипяло кафе и мъжко напрежение. Хигиенистите бяха изпробвали всички налични на пазара препарати за отстраняване на тези следи, но миризмите си оставаха. Подобно на враговете на Израел, те също не можеха да се победят с конвенционални средства.

Габриел се бе озовавал в тази стая — или в подобни на нея, безчет пъти. Бе влизал тук и триумфиращ, и посърнал. Тук го бяха посрещали и с възклицания, и с утешителни слова. А веднъж дори се бе наложило да го докарат тук с рана от куршум в гърдите. Обикновено тук го посрещаше Ари Шамрон. Сега обаче, когато пристъпиха през прага на стаята, двамата с Киара завариха вътре Узи Навот. Беше свалил поне петнайсетина килограма от последната им среща. Носеше стилни очила, които му придаваха по-скоро вид на главен редактор на модно списание. Хронометъра от неръждаема стомана, който носеше навремето подобно на Шамрон, сега вече го нямаше. На негово място се бе появил ръчен часовник с правоъгълна форма, който изключително добре пасваше с тъмносиния му, шит по поръчка костюм и бялата риза. Метаморфозата вече бе приключила, помисли си Габриел. Всички следи от закаления оперативен агент сега бяха внимателно заличени. Узи Навот вече бе завършен офицер от щаба, шпионин в разцвета на силите си.

Навот ги огледа безмълвно за няколко секунди с истинско облекчение. След това, удовлетворен, че Габриел и Киара не са понесли някакви сериозни наранявания, лицето му внезапно потъмня.

— Моментът е наистина специален — накрая изрече той. — Първата ми криза с личния състав като шеф. Трябваше да се очаква, че ти ще бъдеш в центъра й. Но пък, от друга страна, нещата изглеждат и доста скромни за твоите стандарти: само една взривена сграда; осем жертви, сред които един от най-прочутите аржентински журналисти и социални критици.

— Двамата с Киара сме добре, Узи. Благодаря за загрижеността.

Навот махна с ръка помирително, сякаш искаше да каже, че държи тонът на този разговор да остане в рамките на благоприличието.

— Наясно съм, че статутът ти в момента е някак неустановен, Габриел. Но пък няма две мнения относно правилата, които управляват действията ти. След като твоите паспорти и самоличности все още се управляват от Службата, ти си длъжен да ме информираш къде ходиш. — Навот направи пауза. — Нали си спомняш как ми даде това обещание, Габриел?

Габриел потвърди с кимане.

— А кога смяташе да ме уведомиш за новото си приключение?

— Това беше личен въпрос.

— Личен ли?! Няма лични неща, когато става въпрос за теб. — Узи се начумери. — И какво, по дяволите, сте търсели в жилището на Алфонсо Рамирес?

— Издирвахме един портрет от Рембранд — отговори Габриел. — Както и голяма сума пари.

— А аз си помислих, че ще е нещо скучно — тежко въздъхна Навот. — Предполагам, че целта на покушението сте били вие, а не Алфонсо Рамирес?

— Опасявам се, че е така.

— Имаш ли заподозрени?

— Един-единствен.

Те се качиха на бронираната лимузина на Навот и поеха по магистрала 1 към Йерусалим. Киара седна между двамата като преграда. Узи отначало изглеждаше заинтригуван от разказа на Габриел, но към края на изложението ръцете му вече бяха скръстени в защитна поза пред гърдите, а лицето му бе придобило израз на отявлено неодобрение. Навот си беше такъв. Макар като бивш полеви агент да бе преминавал през обучение как да прикрива емоциите си, той така и не се бе научил да се овладява, когато е раздразнен.

— Възхитителна история! Но ако целта на малката ви екскурзийка е била да откриете картината на Джулиан Ишърууд, към сегашния момент не изглежда да сте отбелязали особен прогрес. По-скоро ми се струва, че сте настъпили някого много здраво по пръстите. Двамата с Киара сте щастливци, че още сте живи. Вземете си поука. Заровете този случай в някоя много дълбока дупка и забравете за него. Джулиан ще го преживее. Връщайте се обратно в крайбрежната ви колиба в Корнуол. Живейте си живота. — Навот направи пауза и после запита: — Нали това искахте в края на краищата?

Габриел не отговори.

— Може нещата да са започнали като издирване на открадната картина, Узи, но вече излязоха от тези рамки. Ако е вярно това, на което се натъкнахме, Мартин Ландесман в момента седи върху планина от крадени пари. Двамата с баща му вече отстраниха няколко души, за да съхранят тайната си. Затова се опитаха да убият и нас в Буенос Айрес. Но не бих могъл да го докажа сам. Нуждая се от…

— От ресурсите на Службата?! — Навот го изгледа невярващо. — Може би е убягнало от вниманието ти, но Израел в момента е изправен пред по-сериозни заплахи. Нашите приятели от Иран са на прага да се превърнат в ядрена сила. В Ливан пък „Хизбула“ се готви за открита война. Пък и в случай че вестите не стигат до Корнуол, понастоящем ние не сме кой знае колко популярни на световната сцена. Не че не възприемам откритията ти сериозно, Габриел. Просто имаме други главоболия в момента.

Киара се обади за пръв път:

— Сигурно би разсъждавал по друг начин, ако се запознаеш с Лена Херцфелд.

Навот вдигна длан защитно.

— Виж, Киара, в един съвършен свят щяхме сигурно да погнем всички Ландесмановци по света. Но този свят не е съвършен. Ако беше, Службата щеше да затвори врати, а ние щяхме да си живеем дните, отдадени на идилични мисли.

— Тогава какво ще правим? — попита Габриел. — Просто ще си измием ръцете ли?

— Нека Ели да поеме нещата. Или пък пуснете по тази следа хрътките от агенциите за реституция след холокоста.

— Ландесман и адвокатите му ще ги смачкат като мухи.

— По-добре тях, отколкото вас. Предвид миналото ти, едва ли тъкмо ти ще си най-добрият кандидат за борец срещу Ландесман. Той разполага с доста високопоставени приятели.

— Аз също.

— Които ще се откажат от теб, щом научат, че си тръгнал срещу човек, който раздава толкова много пари. — Навот притихна за миг. — Ще ти кажа нещо, за което сигурно ще съжалявам впоследствие.

— Тогава по-добре не го казвай.

Узи не последва съвета му.

— Ако беше поел директорското място, както настояваше Шамрон, тогава тези решения щеше да ги вземаш ти. Обаче…

— За това ли е всичко, Узи? Искаш да ме поставиш на място?

— Не се ласкай, Габриел. Решението ми се основава на необходимостта да определям приоритети. А един от приоритетите ми е да поддържам добри отношения с тайните служби и разузнавателните агенции от Западна Европа. Последното нещо, от което се нуждаем в момента, е необмислена операция срещу Мартин Ландесман. Тук дискусията ни официално приключва.

Габриел се загледа умислено през прозореца, докато колата свиваше по улица „Наркис“. В края й се намираше малка жилищна кооперация, прикрита от огромен разлистен евкалипт в градинката. Когато колата спря пред входа й, Навот се размърда притеснено на седалката. Конфронтациите очи в очи не бяха сред силните му страни.

— Съжалявам за настоящите обстоятелства, но все пак добре дошли у дома. Качете се горе и се покрийте за няколко дни, докато не закърпим положението с Буенос Айрес. И се опитайте да поспите. Не ме разбирай погрешно, Габриел, но имаш кошмарен вид.

— Не мога да спя в самолети, Узи.

Навот се ухили:

— Хубаво е да науча, че някои неща никога не се променят.

38. Рю дьо Мироменил, Париж

По времето, когато Габриел Алон се озова ненадейно в Йерусалим, Морис Дюран вече дълбоко съжаляваше, че някога е чувал името Рембранд ван Рейн и че му се е удало да види портрета на неговата възхитителна млада държанка. Дюран се бе оказал в двойно затруднено положение. От една страна, в ръцете му се бе озовала тази покрита с кръв и зле повредена картина, която не можеше да предаде на клиента в този й вид. От друга страна, съвестта му го глождеше още от първия миг, когато бе видял този стар списък с имена и номера. Реши да се справи с проблемите последователно. Методичен във всяко отношение, той и не можеше да реагира по друг начин.

Първият проблем разреши, като изпрати кратък имейл до електронна поща, която завършваше nayahoo.com. В него казваше, че за голямо съжаление на „Научни антики“, поръчаният артикул не е успял да пристигне по график. За жалост, добави Дюран, не се и очаква да пристигне, понеже в складовете е възникнал пожар и понастоящем предметът представлява просто купчина пепел. Предвид факта, че този конкретен артикул е уникална изработка и следователно е незаменим, екипът на „Научни антики“ е готов в най-кратки срокове да възстанови оставения от клиента депозит — сумата от два милиона евро не фигурираше в имейла, — както и да поднесе най-дълбоките си съжаления за причинените неудобства, породени от това злощастно стечение на обстоятелствата.

След като отметна този въпрос, Дюран насочи вниманието си към проблемните три странички пелюрна хартия, които бе открил в картината. Този път реши да прибегне до по-старомодно решение и извади кибритена кутийка с логото на хотел „Фуке“. Като запали една клечка, той я вдигна към долния десен ъгъл на първата страничка. В продължение на няколко секунди се опитваше да съкрати десетината сантиметра разстояние между пламъка и хартията. Имената обаче не му позволяваха да го стори.

Кац, Щерн, Хирш, Гринберг, Каплан, Коен, Клайн, Абрамовиц, Щайн, Розенбаум, Херцфелд…

Клечката догоря и от пламъчето остана тъничка струя дим. Дюран опита същото за втори път, но със същия резултат. Реши, че няма смисъл да прави трети опит. Вместо това внимателно прибра документа в калъфа от восъчна хартия и го постави в сейфа си. Сетне вдигна телефона и набра номер. След първото позвъняване се обади женски глас.

— Там ли е мъжът ти?

— Няма го.

— Трябва да те видя.

— Побързай, Морис.

Анжелик Бросар наподобяваше стъклените фигурки, наредени в кутийки на витрината на магазинчето й — малка, деликатна и приятна за окото, стига човек да не се заглеждаше твърде дълго или твърде критично. С Дюран се познаваха от почти десет години. Връзката им перфектно се вписваше в онова явление, което парижаните евфемистично наричат сенк а сет7 намеквайки за двата следобедни часа, традиционно запазени за извършването на прелюбодеяние. За разлика от останалите връзки на Дюран, тази бе сравнително безпроблемна. Удоволствие се отдаваше и получаваше в замяна, а думата „любов“ не се произнасяше. И то не защото във връзката им липсваше привързаност или отдаденост. Понякога само някоя необмислена дума или забравен рожден ден можеха да разгневят истински Анжелик. Дюран, от своя страна, отдавна бе изоставил надеждата за семеен живот. Анжелик Бросар бе най-близкото нещо до съпруга, което щеше да има някога.

Срещите им неизменно се провеждаха на канапето в кабинета на Анжелик. Мястото не бе достатъчно просторно да се прави любов, но през всички тези години на редовна употреба двамата се бяха научили да използват пълния потенциал на ограниченото пространство. През този конкретен следобед обаче Дюран не беше в романтично настроение. Видимо разочарована, Анжелик запали цигара Житан и се вгледа в картонения цилиндър в ръцете на Дюран.

— Подарък ли ми носиш, Морис?

— По-скоро се чудех дали не би могла да ми помогнеш с нещо.

Тя се усмихна дяволито.

— Това се надявах да кажеш.

— Не, друго е. Просто искам да оставя нещо на съхранение при теб.

Тя отново погледна цилиндъра.

— Какво има вътре?

— По-добре да не знаеш. Просто го скрий някъде, далеч от хорските очи. На място, където има сравнително постоянна температура и влажност на въздуха.

— Какво е това, Морис? Да не е бомба?

— Не ставай глупава, Анжелик!

Тя замислено отстрани частица тютюн от езика си.

— Тайни ли криеш от мен, Морис?

— В никакъв случай.

— Тогава какво има в кутията?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— И все пак?

— Има портрет от Рембранд на стойност четиридесет и пет милиона долара.

— Сериозно? А нещо друго, което трябва да знам?

— В него има дупка от куршум. И е покрит с кръв.

Тя пренебрежително издуха към тавана струя дим.

— Какво става, Морис? Днес сякаш не си на себе си.

— Просто съм разсеян.

— Проблеми в бизнеса ли?

— Може да се каже.

— И моят бизнес кара тежки дни. По улиците всички са се угрижили. Никога не съм очаквала, че ще го кажа, но светът сякаш бе по-добро място, когато американците все още бяха богати.

— Така е — разсеяно отвърна Дюран.

Анжелик се намръщи.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм — увери я той.

— А ще ми кажеш ли какво наистина има в кутията?

— Повярвай ми, Анжелик. Не е нищо особено.

39. Тиберия, Израел

Да се опише влиянието на Ари Шамрон за защитата и сигурността на Израел бе равносилно на това да се обясни каква роля играе водата за формирането и поддържането на живота на Земята. В много отношения Ари Шамрон представляваше държавата Израел. След участието си във войната, довела до възстановяването на страната, той бе прекарал следващите шейсет години от живота си да я защитава от цяла армия врагове, решени да я унищожат. Най-ярко неговата звезда бе светила именно в периодите на криза. Той бе прониквал в кралски дворове, бе отмъквал зорко пазените тайни на диктатори и бе премахнал от лицето на земята безчет неприятели — понякога собственоръчно, а друг път чрез ръцете на хора като Габриел. И все пак измежду всички тези енциклопедични постижения на Шамрон имаше едно, което го превръщаше в истинска икона. В една дъждовна вечер през месец май 1960 г. Шамрон бе изскочил от една кола в Аржентина и бе заловил Адолф Айхман — архитекта на холокоста и пряк началник на SS-хауптщурмфюрер Курт Фос. В известен смисъл още от срещата на Габриел с Лена Херцфелд бе станало ясно, че всички пътища ще го доведат обратно до Ари Шамрон. Но пък всички пътища така или иначе неизменно водеха до него.

Ролята на Шамрон в държавните дела драстично бе намаляла през последните години. Същото се отнасяше и за мащабите на неговото влияние. Понастоящем той властваше само в една меденожълта вила на бреговете на Генисаретското езеро, макар че и тук изпълняваше най-вече ролята на министър без портфейл под ръководството на своята неизменно търпелива съпруга Геула. Шамрон сега бе стигнал до най-неприятното състояние, в което можеше да се озове един влиятелен мъж — да бъде нежелан и ненужен. Считаха го за нещо като напаст. За човек, който следва да се търпи, но като цяло да се игнорира. С две думи, беше станал излишен.

Настроението на Ари обаче се подобри значително, когато Габриел и Киара му се обадиха от Йерусалим, за да се самопоканят на вечеря у дома му. При пристигането им той ги очакваше прав във всекидневната, а бледосините му очи искряха от въодушевление. Въпреки явното му любопитство за внезапното завръщане на Габриел в Израел, той съумя някак си да се овладее по време на вечерята. Разговаряха за децата на Шамрон, за новото ежедневие на Габриел в Корнуол и разбира се, за тежката криза в световната икономика. На два пъти Ари се опита да вмъкне в разговора Узи Навот и булевард „Цар Саул“, но и при двата случая Геула сръчно отклони темата към по-плитки води. При един откраднат миг в кухнята Габриел тихо успя да я запита за здравето на Шамрон.

— Даже и аз не мога да запомня всичките му заболявания — рече тя. — Но не се бой, Габриел. Той не бърза за никъде. Шамрон е вечен. А сега отивай и сядай при него. Сам знаеш колко щастлив го прави това.

В разузнавателните служби на Израел цари известна семейна атмосфера, която малцина външни хора успяват да почувстват. Много често важни операции се обсъждат и планират не в обезопасени зали, а в домовете на участниците. Малко места са изигравали толкова значима роля за тайните войни на Израел — пък и в живота на самия Габриел, — колкото огромната тераса на Шамрон с изглед към Генисаретското езеро. Настоящото му значение в живота на Шамрон пък се изразяваше във факта, че този балкон бе единственото място, където Геула му позволяваше да пуши от проклетите си турски цигари без филтър. Той запали една въпреки възраженията на Габриел и се отпусна в любимия си стол, наслаждавайки се на масивния черен силует на Голанските възвишения. Габриел включи две газови отоплителни тела и седна до него.

— Киара изглежда великолепно — каза Ари. — Но това никак не ме изненадва. На теб винаги ти се е удавало да поправяш красиви неща.

Шамрон леко се усмихна. Той бе изпратил Габриел във Венеция, за да овладее занаята на реставраторите. Въпреки това не преставаше да се възхищава на удивителната способност на Габриел да рисува като старите майстори. Според Шамрон забележителният му талант да борави с четката бе досущ като салонен трик или като фокусническа сръчност. Това умение задължително трябваше да се използва, също както и уникалната дарба на Габриел за овладяване на чужди езици или способността му да извади своята берета от колана и да заеме стрелкова позиция за времето, за което повечето хора едва успяваха да плеснат с ръце.

— Сега ви остава само едно — добави Шамрон. — Да си направите дете.

Габриел удивено поклати глава.

— Има ли някаква част от живота ми, в която не би се намесил?

— Не — отвърна Шамрон без колебание.

— Поне си искрен.

— Само когато това отговаря на целите ми. — Ари всмукна дълбоко от цигарата си. — Чувам, че с Узи сте имали известни проблеми?

— Как разбра?

— Все още имам източници на булевард „Цар Саул“, независимо от решението на Узи да ме изхвърли в пустинята.

— А ти какво очакваше? Да не смяташе, че ще ти даде голям кабинет на последния етаж и ще ти резервира място в залата за планиране на операции?

— Ще ти кажа какво очаквах, момчето ми. Очаквах да се отнесат към мен с известна доза уважение и достойнство. Това поне съм си заслужил.

— Така е, Ари. Но… Мога ли да говоря без заобикалки?

— Само внимавай къде стъпваш. — Шамрон хвана с грамадната си длан китката на Габриел и я стисна. — Не съм толкова немощен, колкото изглеждам.

— Ти изсмукваш кислорода от всяко помещение, в което се появиш. Щом стъпиш на булевард „Цар Саул“, множеството иска да се окъпе в светлината ти и поне да се докосне до крайчеца на дрехата ти.

— Да не заемаш страната на Узи?!

— Не бих си и мечтал.

— Мъдро решение.

— Но имай поне малко вяра, че Узи може да движи Службата и без непрестанната ти намеса. В края на краищата нали затова го предложи за тази позиция?

— Предложих го само защото човекът, когото действително желаех да видя там, не беше на разположение. Но това е тема на друг разговор. — Шамрон изтръска цигарата си в пепелника и хвърли кос поглед към Габриел. — Някакви съжаления за това?

— Абсолютно никакви. Узи Навот е директор на Службата и ще продължи да бъде директор още дълго време. По-добре ще е да преглътнеш този факт. В противен случай последните ти години на тази земя ще останат изпълнени с горчивина.

— Звучиш като Геула.

— Геула е много мъдра жена.

— Така е — съгласи се Шамрон. — Но пък щом си толкова доволен от начина, по който Узи управлява нещата, тогава защо си дошъл тук? Едва ли си бил толкова път до Тиберия само заради удоволствието от компанията ми. Дошъл си, понеже искаш нещо от Узи, а той не желае да ти го даде. Колкото и да се опитвах, досега не успях да отгатна какво може да е. Но съм близо.

— Какво си разбрал?

— Знам, че Джулиан Ишърууд е прибягнал до услугите ти, за да издириш някакъв липсващ портрет от Рембранд. Знам, че Ели Лавон държи под око една възрастна жена в Амстердам. Знам също така, че си взел на прицел един от най-богатите бизнесмени на планетата. Това, което още не съм съумял да проумея, е къде точно се пресичат всички тези линии.

— Разковничето се крие в един стар твой познайник.

— Кой?

— Айхман.

Шамрон бавно загаси цигарата си.

— Сега вече имаш пълното ми внимание, Габриел. Разказвай.

Ари Шамрон, единственият оцелял от голямо еврейско семейство от Полша, заловил лично Адолф Айхман, знаеше немалко подробности за недовършеното дело на холокоста. Ала даже и той остана безмълвен пред историята, която му разказа Габриел през следващите минути. Тази история касаеше скрито момиченце от Амстердам, убиец, разменящ живот срещу лични притежания, както и картина, изцапана с кръвта на всички, които някога са се опитвали да я издирят. В картината имаше скрита смъртоносна тайна — списък с имена и номера на сметки, който доказваше, че една от най-могъщите бизнес империи на планетата е съградена върху авоари, заграбени от мъртвите.

— Новият ти началник е прав поне за едно — каза Шамрон, когато Габриел приключи разказа си. — Трябвало е да ни уведомиш предварително затова пътуване. Можех да ти осигуря подкрепление в Аржентина.

— Търсехме открадната картина, Ари. Не очаквах, че ще ми е нужно подкрепление.

— А е възможно и да си се озовал на грешното място в грешното време. В края на краищата Алфонсо Рамирес беше сред малкото хора в света, които имат почти толкова врагове, колкото и ти.

— Има такава вероятност — съгласи се Габриел. — Но не ми се вярва. — Направи пауза и после добави: — А ми се струва, че и на теб не ти се вярва, Ари.

— Така е, прав си. — Шамрон запали нова цигара. — Съумял си да събереш солидна информация срещу Мартин Ландесман, и то за доста кратко време. Ала има един проблем. Никога няма да успееш да докажеш тези неща в съда.

— А кой говори за съд?

— Какво предлагаш тогава?

— Да намерим начин да убедим Мартин да изкупи греховете на баща си.

— От какво се нуждаеш?

— От достатъчно пари, ресурси и хора, за да организираме операция на европейски терен срещу един от най-богатите хора на света.

— Звучи доста скъпо.

— Така е. Но ако постигнем успех, операцията ще се самофинансира.

Идеята, изглежда, хареса на Шамрон. Той все още се държеше, сякаш оперативните разноски идваха от неговия джоб.

— Допускам, че следващото ти желание ще бъде да събереш стария си екип?

— Щях да стигна и до това.

Ари го изгледа мълчаливо.

— Къде отиде умореният боец, който съвсем наскоро седеше на този балкон и ме убеждаваше, че иска да избяга със съпругата си и завинаги да се сбогува със Службата?

— Запозна се с една жена в Амстердам, която днес е жива само защото баща й е дал на Курт Фос своя Рембранд. — Габриел направи пауза и сетне запита: — Въпросът тук обаче е дали ти ще успееш да убедиш Узи да си промени мнението?

— Узи ли? — Шамрон махна небрежно с ръка. — За него недей да се тревожиш.

— Какво ще предприемеш?

Ари се усмихна.

— Казвал ли съм ти някога, че дядото и бабата на министър-председателя ни са родом от Унгария?

40. Йерусалим

Узи Навот бе наследил немалко традиции от осмината мъже, заемали директорската позиция преди него. Една от тях бе ежеседмичната закуска в йерусалимския кабинет на министър-председателя. Узи гледаше на тези срещи като на нещо безценно, понеже му даваха възможност да запознава най-важния си клиент с всички текущи операции, без да се налага да се съревновава с главите на останалите тайни служби на Израел. Обикновено именно Навот говореше повече на тези закуски, но на сутринта след гостуването на Габриел в Тиберия премиерът се оказа необичайно многословен. Само четиридесет и осем часа по-рано той бе пътувал до Вашингтон за първата си официална среща с новоизбрания американски президент — бивш университетски преподавател и доскорошен сенатор от либералното крило на Демократическата партия. Както и се очакваше, срещата не бе протекла особено добре. Зад насилените усмивки и ръкостисканията пред обективите се усещаше напрежение. Беше станало съвсем ясно, че близките взаимоотношения между министър-председателя и предишния обитател на Овалния кабинет нямаше да се повторят при новоизбраната администрация. Във Вашингтон определено бе настъпила промяна.

— Съмнявам се обаче, че това те изненадва. Нали, Узи?

— Опасявам се, че забелязахме промяната още при прехода — отговори Навот. — Беше видимо, че специалните оперативни връзки, които се изковаха с ЦРУ след атентатите на единайсети септември, започват да се разпадат.

— Специални оперативни връзки ли? — Премиерът награди Навот с ослепителна усмивка. — Спести ми протоколния жаргон, Узи. При предишната администрация Габриел Алон буквално имаше свой кабинет в Лангли.

Навот не отговори. Беше свикнал да работи в сянката на Габриел. Сега обаче, когато бе достигнал до върха на израелската разузнавателна общност, не му бе приятно да му се припомнят многобройните успехи на съперника му.

— Чувам, че Алон е пристигнал тук. — Премиерът направи пауза и сетне добави: — Освен това научавам, че си е навлякъл неприятности в Аржентина.

Навот допря върховете на показалците си и ги притисна до устните си. За всеки следовател, опитен в техниките на разпита, този жест веднага би издал несъзнателен опит да се прикрие неудобство. Министър-председателят също го разпозна. Освен всичко друго, той се наслаждаваше на факта, че бе успял да изненада шефа на своето външно разузнаване.

— Защо не си ми казал за Буенос Айрес? — запита премиерът.

— Не сметнах за необходимо да ви натоварвам с тези подробности.

— Харесвам подробностите, Узи. Особено когато засягат национален герой.

— Ще го имам предвид занапред, господин премиер.

Тонът на Навот демонстрираше явна липса на ентусиазъм. Очевидно нещо вътре в него започваше да клокочи. Министър-председателят бе разговарял с Шамрон. Навот очакваше от известно време насам да види кога Стареца ще прибегне до този джокер. Как обаче да процедира оттук нататък? С особено внимание, реши той.

— Има ли нещо, което бихте искали да ми кажете, господин премиер?

Министър-председателят си сипа допълнително кафе и умислено добави няколко капки сметана. Съвсем очевидно имаше нещо наум, но пък и не бързаше да изплюе камъчето. Вместо това се впусна в пространна тирада за тежестта на лидерството в сложен и опасен свят като този. Понякога, посочи той, решенията трябваше да се формират с оглед на националната сигурност. Друг път — според политическата целесъобразност. Понякога обаче въпросът се изчерпваше просто с това кое е добро и кое — зло. Той остави последното изречение да увисне във въздуха за около минута, преди да вдигне бялата ленена салфетка от скута си и да я сгъне внимателно.

— Семейството на баща ми е родом от Унгария. Знаеше ли това, Узи?

— Подозирам, че цялата страна го знае.

Министър-председателят отвърна с мимолетна усмивка.

— Живеели в някакво отвратително селце близо до Будапеща. Дядо ми бил шивач. Не разполагали с абсолютно никаква собственост, с изключение на чифт сребърни свещници за шабат и една чаша за кидуш8. И знаеш ли какво са направили Курт Фос и Адолф Айхман, преди да ги качат на влака за Аушвиц? Откраднали им всичко. В замяна им дали бележка. До ден-днешен си я пазя. Пазя я, за да ми напомня колко съществено е начинанието, което наричаме Израел. — Той направи пауза. — Разбираш ли какво искам да ти кажа, Узи?

— Разбирам ви, господин премиер.

— Дръж ме в течение, Узи. И помни, аз харесвам подробностите.

Навот излезе в преддверието и се натъкна на неколцина членове на Кнесета, които бяха дошли на среща с министър-председателя. Като се оправда с някакъв проблем, който незабавно изисквал вниманието му, той се здрависа и потупа по гърба някои от по-влиятелните хора, а след това бързо се отправи към асансьорите. Бронираната му лимузина го очакваше пред входа, придружена от съответната охрана. Сякаш в унисон с настроението му, от начумереното сиво небе се изливаше пороен дъжд. Той се шмугна на задната седалка и пусна куфарчето на пода. Докато колата потегляше, шофьорът потърси погледа му в огледалото за обратно виждане.

— Накъде, шефе? Към булевард „Цар Саул“ ли?

— Още не — отвърна Навот. — Първо трябва да се отбием на друго място.

Евкалиптовото дърво изпълваше с благоухание западния край на улица „Наркис“. Навот свали прозореца си и вдигна очи нагоре към отворените френски врати на балкона на третия етаж. От жилището горе долитаха звуците на някаква ария. Тоска? Или Травиата? Узи не знаеше. Но и не се интересуваше особено. Точно в този момент ненавиждаше и операта, и всеки неин страстен любител. През ума му мина мисълта да се върне веднага в кабинета на министър-председателя и да подаде оставката си. Вместо това обаче отвори мобилния си телефон и набра номер. Арията отгоре стихна. По телефона се чу гласът на Габриел.

— Нямаше право да действаш зад гърба ми! — изрече Навот.

— Нищо не съм сторил.

— Не се е и наложило. Шамрон го е сторил от твое име.

— Ти не ми остави друг избор.

Навот въздъхна раздразнено.

— Пред къщата съм.

— Знам.

— Колко време ти трябва?

— Пет минути.

— Чакам те.

Звукът на арията се засили до кресчендо. Узи вдигна прозореца си и се отпусна в дълбоката тишина на колата. Боже, колко мразеше оперите!

41. Сейнт Джеймс, Лондон

Единственото име, което не се произнасяше онази сутрин в Йерусалим, бе името на човека, който бе дал тласък на цялата история — Джулиан Ишърууд, едноличен собственик на галерията за изящни изкуства „Ишърууд Файн Артс“ на улица „Мейсънс Ярд“ 7–8, квартал Сейнт Джеймс, Лондон. За многобройните открития и премеждия на Габриел до този момент Ишърууд не знаеше нищичко. Откакто бе открил няколкото пожълтели документа за покупко-продажба в Амстердам, неговата роля се бе ограничила до положението на обезпокоен и безпомощен страничен наблюдател. Той запълваше дългите часове на денонощието, като се опитваше да следи развитието на разследването. Полицията бе съумяла да съхрани в тайна кражбата, но не разполагаше с никакви насоки нито за местонахождението на картината, нито за самоличността на убиеца на Кристофър Лидел. Тази работа не бе дело на аматьор в търсене на лесна плячка, мърмореха инспекторите в своя защита. Което си бе напълно вярно.

Междувременно светът на Джулиан продължаваше да се свива. Той ходеше от време на време на търгове, излагаше някоя и друга картина и се опитваше да се разсейва, флиртувайки с най-новото момиче на рецепцията в галерията. Ала през цялото време умът му планираше как ще изглежда професионалното му погребение. Отново и отново упражняваше наум речта, която щеше да се наложи да изнесе на омразния художествен консултант на богаташите Дейвид Кавендиш. Подготви и чернова на собствената си меа кулпа, която възнамеряваше да изпрати на Националната художествена галерия във Вашингтон. Образи на бягство и изгнаничество пълнеха мислите му. Може би някоя скромна вила на възвишенията в Прованс или колиба на брега на Коста Рика. А галерията му? В най-лошите сценарии, които разиграваше, си представяше, че я оставя на Оливър Димбълби. Оливър открай време си мечтаеше за тази галерия. А сега, благодарение на този Портрет на млада жена с размери сто и четири на осемдесет и шест сантиметра, Димбълби щеше да я придобие срещу единствената договорка да оправи кашата на Джулиан.

Всичко това, разбира се, бяха пълни глупости. Ишърууд в никакъв случай нямаше да прекара остатъка от живота си в изгнание. Нито пък щеше да се съгласи любимата му галерия да попадне в лапите на Оливър Димбълби. Ако се наложеше да бъде изправен на публична екзекуция, Ишърууд щеше да застане гордо и без превръзка на очите. Поне веднъж в живота си трябваше да прояви смелост. Също като покойния си баща. И като Габриел Алон.

По стечение на обстоятелствата именно тези образи обсебваха мислите на Джулиан, когато забеляза една самотна фигура да крачи към него по влажния паваж на Мейсънс Ярд. Яката на палтото на мъжа беше вдигната, за да го пази от студения есенен вятър, а очите му зорко се оглеждаха. Човекът бе около трийсетгодишен, с телосложение на бик. Носеше тъмен костюм. За миг Ишърууд се уплаши, че може да е от хората, които събират насила просрочени задължения. Ала секунди по-късно осъзна, че вече са се срещали. Сети се, че мъжът работи в охраната на едно посолство в Южен Кенсингтън. Посолство, което, за жалост, се налагаше да прибягва до услугите на още много такива момчета.

След секунди Ишърууд чу сънливия глас на момичето от рецепцията да му съобщава, че някой си господин Радклиф е дошъл за среща с него. Явно господин Радклиф — най-очевидно измисленото име, което Джулиан бе срещал — разполагаше със свободно време в графика си и се чудеше дали не би могъл да разгледа инвентара на галерията. Обикновено такива гости Ишърууд връщаше още от вратата. Тази сутрин обаче по очевидни причини направи изключение.

Той поздрави човека сдържано и го поведе към закътаната изложбена зала на горния етаж. Както и очакваше, посещението на господин Радклиф се оказа кратко. Той се намръщи на картина на Бернардино Луини, поцъка малко с език пред платно на Парис Бордоне и сякаш се смая от един сияен пейзаж на Клод Лорен.

— Мисля, че ми допада — рече накрая той и връчи плик в ръцете на Ишърууд. — Ще се чуем отново. — После сниши глас и продължи шепнешком: — Моля, следвайте инструкциите внимателно!

Джулиан изпрати младия мъж до вратата, а после се скри в банята и разпечата плика. Вътре имаше кратка бележка. Той я прочете веднъж, сетне още веднъж — просто за да е сигурен. След това се подпря на умивалника, завладян от облекчение. Въпреки че Габриел не бе открил картината, разследването му бе довело до намирането на изключително критична информация. Първоначалното проучване на произхода, проведено от Ишърууд, не бе достигнало до факта, че платното на Рембранд е било откраднато през Втората световна война. Следователно законният собственик не беше безименният тайнствен клиент на Дейвид Кавендиш, а по-скоро една старица от Амстердам. За Джулиан Ишърууд това разкритие означаваше, че сянката на финансовото крушение вече го е отминала. Съдебните дела около откраднати картини обикновено се точеха с години. Ишърууд обаче беше наясно, че никой нормален съд нямаше да го принуди да плаща компенсации на някого за картина, която по право не му принадлежи. Този Рембранд все още липсваше, а можеше и никога да не се намери. Джулиан обаче вече бе освободен от отговорност за него.

Ала неговото успокоение скоро бе изместено от неумолимия глас на съвестта. Той изпитваше вина за трагедията на семейство Херцфелд — участ, която Ишърууд разбираше твърде добре. Изпитваше вина и за Кристофър Лидел, пожертвал живота си в опити да съхрани неговия Рембранд. Изпитваше вина и за положението, в което бе изпаднал Габриел Алон. По всичко изглеждаше, че подхванатото от Габриел издирване му бе спечелило могъщ нов враг. А и изглеждаше, че за пореден път той е попаднал под магията на Ари Шамрон. Но кой знае, зачуди се Джулиан, може би пък бе тъкмо обратното.

Той прочете бележката за последен път, а след това според инструкциите я допря до горящата кибритена клечка. Хартията пламна и за броени секунди бе унищожена, без дори да остави следи от пепел. Ишърууд се върна обратно в кабинета си. Ръцете му все още трепереха, когато приседна предпазливо зад бюрото си. Можеше поне да ме предупредиш, че това е нитроцелулозна хартия — мислено рече той. — Горкото ми сърце щеше да изскочи.