Ангели пазители

Той

Довършен бе само вторият етаж на къщата, която комай повече приличаше на вила. Домакинът потвърди, че я е предвиждал именно за летен престой и място за работа над нови книги.

— Но после нещата се объркаха, падна старият режим, дойде демокрация… Наложи се да заживея тук.

Кухня, две стаи. Черните от нощта и запалената лампа с оранжев абажур прозорци отразиха уютната обстановка и двамата души в по-голямата стая.

— Това е кабинетът ми. Настанявайте се. Няма да откажете чаша вино, нали? Домашно, лекичко. Освен ако не сте уморен.

— Не се уморявам лесно.

— Великолепно.

Писателят отиде в кухнята. Когато се върна, гостенинът разглеждаше покрит с патина месингов цилиндър.

— Това гилза от снаряд ли е, или пак греша?

— Защо пак? — Домакинът остави каната с вино, чинията със сирене и вилиците.

— Не познах професията ви.

— И аз не познах вашите, докато не попитах одеве в кръчмата… Да, гилза е. Спомен от войната. Искате ли лимонада с виното? Свикнах да го пия така заради годинките… Нещо против да запаля една лула?

— Не, не. Разкажете ми за тази гилза.

Писателят седна и развърза кесия тютюн.

— Всъщност, няма нищо за разказване. Странното е, че не е закачена към някакъв конкретен спомен. Аз много млад отидох като доброволец на фронта. И не успях да участвам в нито едно сериозно сражение. Може би за добро. В Унгария ме раниха и се върнах с тежка контузия у дома.

— Как стана?

— Нашите зенитни оръдия свалиха немски пикиращ бомбардировач „Юнкерс“. И той взе, че падна върху нашите окопи. Помня го как връхлиташе — вой, писък на ламарина, черен пушек. Никакво чувство, че се движи. Просто изведнъж от мъничък започна да става голям, огромен, страшен… Дори зърнах лицето на пилота. Крещеше. Не ме е срам да си призная, че най-вероятно съм изгубил съзнание от уплаха, преди аеропланът да се удари в земята. Свестих се в лазарета глух като пън и с тежка амнезия. Казаха ми, че съм оцелял по чудо — сам-самичък от цялото отделение.

— Ами гилзата?

— Тя е муниция за немско танково оръдие „Райнметал“ Ка Ве Ка четирийсет, калибър седемдесет и пет милиметра. Такива топове са монтирали на машините Майбах Панцер Фир, знаменитата „четворка“, най-масовият германски танк след 1943-а. Построиха го, за да поразява съветските Т-34 и съюзническите Шърмани.

— Никога не бих се сетил сам. Помислих си за артилерия, не за танкове.

— В действителност аз дори не си спомням как тази гилза попадна у мен. Просто е била в раницата ми. Мъкнех я със себе си навсякъде после — в студентските общежития, по квартири… а в първия си апартамент я сложих до пишещата машина.

— Не я виждам тук — огледа се гостенинът.

Домакинът помълча малко.

— Почива си.

Бившият офицер усети, че е засегнал някаква чувствителна струна. Помоли:

— Разкажете ми за книгите си.

Писателят махна с ръка.

— О, не, не ме карайте. Много неблагодарно и досадно е да разказваш някому собствените си книги. Няма по-отегчително нещо от преразказа на един текст, който чак сте намразили заради работата си върху него. Пък и нали не обичате фантастика… Знаете ли — внезапно смени тона и темата домакинът, — гледах да правя всичко, което беше по силите ми, за родния град. Ако не с литература, то поне с друго допринесох… Имах връзки да го сторя. Мъча се да го правя и сега. Ето, читалището, библиотеката…

— Не исках да ви засегна.

Писателят махна с ръка.

— Не се засегнах. Навярно само мъничко, и то не за нещо, което сте споменали или дори навярно не ви е дошло наум да споменете. За това, че ме издаваха, че печатаха романите ми в огромни по сегашните мерки тиражи. И знаете ли защо? Защото не нарушавах спокойствието на властите, не влизах в спорове с идеологически догми. Но, уверявам ви, успях да се опазя от това да стана блюдолизец!

— Но сте ползвали привилегиите… — механично възрази мъжът. — Извинете.

Писателят разглеждаше виното в чашата си, която държеше между коленете си.

— Да… прав сте. Утешавам се само с това, че не прекалявах да вземам само за себе си. Споделях благата с непривилегированите. На това също не се гледаше с одобрение свише… Само да не си помислите, че се изкарвам със задна дата като борец срещу режима. Но все пак работех, трудех се… и вярвах в някои провъзгласявани принципи…

— Били са демагогия. Ох… Съжа…

— Да. Опиум за народа. Опиум в смисъл на болкоуспокояващо, материалното битие е болезнено нещо за понасяне. Но вие помните как е било преди време. Не всичко беше чак толкова зле… Опасявам се, че с тази реплика ви разочаровах.

— Не. Не много. Вие сте симпатичен човек.

— Но…?

Мъжът се засмя и протегна ръка към вилицата си. Отсече:

— Но нямаше истинска свобода. А и стомасите не бяха чак толкова пълни.

— Свободата е състояние на духа.

— За да се стигне до такъв дух, е необходима и подходяща среда за израстване. Потисничеството отнема шанса на мнозина да приемат това състояние.

— Сега същото правят парите.

— Кога не са го правили?

— Не споря с вас. И вие сте ми симпатичен. Пък и мисля, съгласен съм тоест, с един мой колега-емигрант, който наистина се бори с режима и си плати скъпо за това, та той е казал, че Западът победи не заради достойнствата си, а заради недостатъците на Изтока. Сега обаче западните идеи се прегръщат прекомерно безрезервно… Вижте… Надживял съм доста свои илюзии, някога бях добре, сега не напълно, но е грях да се оплаквам. Само че ми е късно радикално да променям възгледите си и да отричам всичко онова, което ми е давало възможността да се развивам… дори и в условията на една много ограничена свобода. Именно затова избрах фантастиката. За своя безопасност. Може да ви се вижда малодушно, но какво пък, орисано ми е било да съм конформист…

Паузата зейна като пукнатина, предвещаваща свлачище.

Гостенинът се почувства задължен да разведри обстановката, но, тласнат от досегашната тема на разговора, направи може би не най-сполучливия опит за това, като каза:

— Богата библиотека.

Писателят с удоволствие прие комплимента.

— Не толкова голяма, колкото би ми се искало.

— Кои са вашите?

— Ха! Ето ги там… но недейте… ще ви се сторят прекалено наивни… — махна с ръка старецът. — Оценявам жеста, но наистина нямам въпиюща нужда от съчувствие. И… публикуваните ми книги наистина бяха калпави. Посредствени. Нищо чудно някое мое произведение да ви е отказало в юношеските ви години да четете толкова интересна литература, каквато е научната фантастика… Пропуснах своите възможности да бъда толкова смел с перото си, колкото ми се щеше тогава… Сега не бих оцелял с тези си романи на свободния пазар в конкуренция с чуждите автори.

— Свободният пазар е пълен с макулатура.

— Неизбежно е. Колкото по-съвършени са средствата за печат, толкова по-голям ще е процентът боклук. Ако и досега ги преписваха на ръка, както в епохата на Отшелника… Не, стига. Я кажете — смени той на свой ред темата, — какво ви даваше армията?

Бившият офицер протегна напред сключени длани, изпука с пръсти. Заговори бавно, претегляйки думите си:

— Имах усещането, че съм на мястото си. Че защитавам хората. Практически същото върша и сега, като давам препоръки как някое производство да не уврежда, да не трови… Иначе, според мен, войните са нещо крайно лошо и вредно. За съжаление, нямам представа как могат да бъдат прекратени. Остана ми изборът да се опитвам да ограничавам пораженията. Химическите оръжия са нещо наистина… дяволско. Бледнеят само пред атомните. Убеден съм, че се налага някой да се грижи за контрамерки. — Мъжът изведнъж се засмя. — Ето, пак ме подхлъзнахте да говоря за себе си. Докато вечеряхме, само за това приказвахме. Ваш ред е. И държа да чуя нещо за вашите творби.

— Пак ви напомням — вие декларирахте, че не обичате фантастика.

— И все пак — настоя гостенинът, — нищо ли няма да ми разкажете? Никога не е късно човек да преоцени предпочитанията си. Или не е така?

Домакинът се позамисли. Лулата му димеше кротко.

— Напротив. Съгласен съм. Само че… ще ви разкажа не някой мой завършен роман, а един така и неосъществен проект. Дори може да се каже, не го започнах. Остана като концепция, като идея. Не ми стигна куража да я разработя, защото самият аз се почувствах объркан. Но първо, вземете пак гилзата, моля. Какво чувствате?

— Тежест. Студена е, метална. На места е гладка, на места — леко грапава. Празна е. Безопасна… — Мъжът я въртеше, прехвърляше от длан на длан и озадачено премигваше.

— А представете си, че сетивата ви лъжат, понеже този предмет е маскиран да бъде възприеман като гилза. А всъщност е…

— Е?

— Звездолет!

Писателят щракна с пръсти, облегна се назад и тържествуващо погледна гостенина си, наслаждавайки се на слисването, изписало се по лицето му.