Ангели пазители

Тя

Беше станала призори и отново рисуваше. Портрета, разбира се, какво друго. Най-сетне можеше уверено да изпише сивите хлътнали очи и тънките устни, които преди й се губеха. Губеха се дори като усещане, но ето че тази нощ тя успя да запази достатъчно спомени от съня си — поредния Сън! — и се осмели да нанесе последните щрихи. Успя също така да поправи овала на лицето, то стана малко по-тясно. Хареса й как се получи брадичката — силна мъжка челюст, която да не напомня за орехотрошачка или горила, но и да не е безволева или безполова. Остана доволна. Насити нарисуваното лице с акварелни бои, наля го с естествени цветове. Отне й времето почти до обяд.

Изненада се, че часовете са отлетели като минути. Разсеяно избърса длани в работните си дънки, покорно поели какви ли не бои досега. Само ниско по крачолите още личеше какви са били на цвят някога.

Трепна, когато отсечено и късо изчурулика звънецът на входната врата. Звукът се задави и се чу щракането на бравата, дрънчене на ключове, тупкане от стъпки, скърцане на паркет, шумолене от шушляково яке, въздишка. Съквартирантката.

Която първо отиде до кухнята — съдейки по шума, оставяше продукти в хладилника. Винаги пазарува. Браво на нея.

Стъпките се приближиха. Жената в стаята издуха кичур коса от лицето си.

На вратата тихичко се почука.

Художничката скри брадичка под яката на широкия размъкнат пуловер, другата й работна дреха за през студения сезон, също неопределено обагрена след експериментите по освежаването й. Вдигна ръце, за да се плъзнат широките ръкави над лактите. За миг се втренчи в бялата си кожа, ожулените кокалчета и оплесканите със засъхнало лепило нокти. Лепилото бе от новите й кукли. Да, все същите кукли. С удоволствие работи над тях почти целия вчерашен ден. После не свари да остърже лепилото от ноктите си, направо хукна за купона, понеже беше обещала, че ще отиде.

Съквартирантката отново задраска по вратата, този път още по-дискретно. Кукларката хитро се усмихна. Можеше направо да подуши изгарящото приятелката й любопитство.

— Влез.

Вратата се открехна и симпатичната муцунка на съквартирантката надникна вътре. Очите й блестяха. Погледът обходи стаята, спря се върху леглото. Разочарование. Вратата се отвори по-решително, младата жена се бе убедила, че е излишно да стъпва на пръсти.

— Сама ли си?

— Здрасти. А ти какво очакваше? — художничката стрелна приятелката си през рамо и пак се извърна към портрета, хапейки яката на пуловера. Ръцете си кръстоса на гърдите.

— Нарочно се забавих — изтъкна съквартирантката. Без грим лицето й изглеждаше по-мило, въпреки сенките от недоспиване под очите. — Е, какво стана?

— В смисъл?

— Нали те изпрати?

— Да.

— И качи ли се?

— Да.

— Аха! Как беше?

— Не мен трябва да питаш. Помогна ми да кача сака с материалите.

— И само толкова? — жално нацупи устнички приятелката.

— Казах му „лека нощ“.

— Не се ли опита поне…

— Казах му: „може би някой друг път“.

Съквартирантката се разстрои:

— Ти си капризна мърла… Стори ми се, че го хареса! Той поне… Я! Довършила си портрета?

Приятелката седна на леглото и подпря брадичка с пръсти. Маникюрът й беше безупречен. Почти. Заразглежда внимателно картината.

„Наистина е завършен“, учуди се художничката. Най-после… Към задоволството й се примеси обичайната и позната тъга от нещо вече приключило. Когато една работа е свършена, с нея се разделяш. Уви. Даже и да тикнеш творбата си в гардероба — при другите платна и навити на руло картони, при старите кукли и макети на декори, — още едно дело си е отишло. Напуснало те е.

Нищо. Ще има нови. Удоволствието да твориш, оформяш и променяш. И съжалението да изхвърляш несполучливите варианти… заради което и те отсядаха в кашони и сандъци.

— Бива — одобри накрая съквартирантката. Художничката не откъсваше очи от портрета. Кимна благодарно. Приятелката не хвалеше, нито критикуваше напразно. — Само че…

Художничката се наежи вътрешно. Съквартирантката се изправи и се приближи. Допря буза до рамото й.

— Хубав мъж. Мъж отвсякъде. Само че така както си ги рисуваш идеалните принцове, защо отпращаш реалните?…

— Не са принцове.

— И свинари да са. Този тук надали ще те стопли наяве… Така и ще си останеш — с кукли, картини… и сънища. — Приятелката въздъхна. — Ето, намерих това в пощата. За теб. Къде е този град — Манастирище? Някъде на майната си?

— Уха! — Художничката се завъртя и грабна писмото, полюбува му се минутка и чак тогава скъса плика. Пробяга с поглед по изписания на ръка лист. И грейна. — Стана! Стана! — провикна се високо.

Съквартирантката се усмихна.

— Това да не е…

— Аха! Най-после ще правя това, за което съм учила!

— Кукломайстор в дълбоко провинциален куклен театър? Блестяща кариера… Дай да видя. Опа… Тук пише, че театърът тепърва се основава… Какво толкова се радваш?

— Защото ще е МОЙ театър. Няма значение къде се намира. И още по-добре, че е съвсем нов-новеничък. Мисля… да си събирам багажа!

Съквартирантката я погледна стреснато.

— Ти не си с всичкия си… Чакай малко, защо първо не отидеш да видиш на място какво е положението! Вечно хукваш презглава нанякъде! А после — нищо… Не, знаеш ли какво? АЗ ще дойда с теб. Дори ще те закарам с колата на брат ми.

— О, няма нужда…

— Знам от какво има нужда! Хем и аз ще се поразсея. И ще те наглеждам да не се натресеш в някоя глупост. Или да не тръгнеш пак да изпускаш питомното, ако късметът е решил да се ухили широко този път… Че ти си една… „Лека нощ“ му пожелала! Да го беше оправила, пък после го изритвай навън, ако не струва!… Ей! Какво ти е?!

Художничката, бяла като платно, търсеше пипнешком къде да седне. Приятелката й я придържаше за раменете.

— Няма нищо… призля ми изведнъж… ето, оправям се.

Съквартирантката втренчено я гледаше. Обади се със свадлив гласец:

— Ти яла ли си нещо от снощи, ма? Тц? Идвай веднага в кухнята! Не, стой тук. Сега ще ти донеса нещо. И няма да те оставя, докато не изядеш всичко! Ясно ли е?

През насълзените си очи художничката виждаше портрета. Лицето на нарисувания познат непознат сякаш бе изкривено от болка. И може би му липсваше кървяща драскотина на челото…