Ангели пазители

Те

Паниката и сирените около автогарата заглъхваха и се отдалечаваха, когато двойката мъж и жена, подкрепящи от двете страни старец с окървавено на корема палто, свиваха зад поредния ъгъл. Тичешком продължиха още няколко преки навътре в тихите квартали на града, където къщите бяха нисички и насред обширни дворове, които само след седмица-две щяха да се изпълнят със зеленина, дърветата им да се обкичат с цветя и радостни пролетни птици.

Възрастният човек се спъна и двойката го повлече към пейка на тротоара досами масивна порта във висока каменна ограда.

Дишаха тежко. Настаниха стареца да седне, жената го хвана за раменете, мъжът приклекна срещу ранения.

— Ще се оправиш ли, писателю?

Старецът слабо се усмихна и отвори очи.

— Разбира се. Не ми е за първи път…

Мъж и жена плавно и стремително тичаха по пътеката нагоре към скалния манастир. Движенията им бяха удивително синхронизирани, сякаш играеха балет, без да копират позите един на друг. Сякаш плетяха симфония от движения, той и тя — две отделни партитури, които обаче не са в състояние да звучат отделно. Фигурите им се плъзгаха покрай голите, още зимни храсти.

Подминаха светата обител, като само за миг спряха погледи върху изписаната църква и по-точно върху изображенията на ангели с мечове, застанали между орда пъклени бесове и свити в ужас хора. Устните на мъжа трепнаха, устните на жената подхванаха усмивката, но само след секунда Двамата-Едно продължиха нагоре през жилавия обезлистен гъсталак до полянка над манастира, откъдето църквата, построена на входа на пещерата, не се виждаше.

Преди векове тук бе намерил приют един мрачен отшелник, когото по-късно хората обявили за светец. Именно той, първият монах, бе станал неволен виновник да възникне цял град в подножието на планината. Неговият паметник се издигаше в градския център — скална буца с намек за човешки черти, по-бездушна от надгробен камък.

Само псиборгът Той-Тя знаеше, че това не е така. Следите от душата на светеца бяха белязали всичко наоколо. Псиборгът на Ваятелите пазеше в паметните си клетки данни за този мъж, защото частично бе обитавал тялото му. Споменът не беше от най-приятните — на това място бе протекло едно от най-дългите му Очаквания. Но тук се разполагаше и едната от възловите точки на Защитната мрежа, която Те като Единно цяло бяха изградили в праисторически времена, за да противостоят на външни агресии.

В различни светове се правеха различни видове псищитове, съобразени с най-високоорганизираните форми на материя, налични на планетата. Тази Мрежа представляваше силно модифициран образец от базовата банка данни на псиборга.

В скритите сетива на мъжа и жената цялата земя светеше от безброя светулки — концентрирани в точки искри, дифузни като валма мъгла сияния и сложни дантелени клъбца. Всичко това бяха същностите, които правеха живи живите организми. Мъждукащите и греещи души на треви и мъхове, бактерии и насекоми, на спящи в пръстта влечуги и земноводни, прелитащите и кацащи по клоните на дърветата птици, сновящите долу бозайници. Човешките прозираха през смътните контури на постройки и превозни средства.

Душите бяха приблизително еднакви по структура, но в различни стадии на развитие. По различен начин те озаряваха и съдържащите ги съзнания. Някои умове горяха особено ярко и прозираха през слоя вещество отвъд оптичните хоризонти, зад заоблеността на планетата. Фина паяжина свързваше най-богатите на енергия души. Повечето бяха човешки, но се случваше изключително енергична и неистова душа да се приютява в гнездо на диви пчели или мравуняк, понеже тези насекоми споделяха обща същност. В океаните плуваха китове, косатки и делфини, понесли своите забележими от хиляди километри факли. По морските дъна Мрежата се поддържаше от едроглавите и твърде интелигентни октоподи и калмари. Всички те бяха изключителни представители на своите видове и може би някога щяха да се превърнат в разумни раси.

Корелацията между силна душа и мозък на изтъкнат мислител не беше еднозначна — възлите на Защитната мрежа включваха глуповати просяци и ограничени политици, самовглъбени учени и екстравагантни художници. Рядко някой от тях биваше известен и спечелил слава пред заобикалящите го хора. Възлите не подозираха, че са свързани, нямаха ни най-малка представа на кого и за какво служат. Нишките на Мрежата като правило не докосваха съзнанието.

Това беше петата Мрежа, простряла се над света. Предишните четири се разпадаха заради масови измирания вследствие на войни и епидемии. Всяка следваща бе по-съвършена и способна да закърпва разкъсванията. Освободените поради смърт на индивида възли намираха нови, подходящо ярки души, без да се нуждаят от надзор. Мрежата се настройваше самостоятелно — беше сплетена именно за да се самовъзстановява и да се намира в състояние на постоянна готовност за бой. Намесата на псиборга се състоеше единствено в задължението да подаде сигнал за тревога, така че Планетният щит да престане да пази само себе си и да се разпростре над целия свят. Тревогата трябваше да се вдигне в точния момент, нито по-рано, нито по-късно. През останалото време за Него-Нея бе тактически изгодно да се спотайва. Тази организация лишаваше агресора от възможността да намери командния център и да заличи Мрежата, преди да е нанесъл масов удар — опитите му да я отстрани възел по възел биха били равносилни на масивна атака, а точно такава тя би отблъснала.

Псиенергийните напрежения при очаквана атака достигаха високи стойности. Псиборгът знаеше, че някои от възлите ще се изключат. Хора и животни щяха да полудяват и умират, без да научат, че са били неволно призовани под знамената на своя свят войници. Немалко от участниците в тази битка щяха да се почувстват зле и да легнат болни. За емоционалната компонента на псиборга това беше тежка цена. Под влияние на интуитивната си половинка аналитичният фрагмент също изпитваше скръб. Затова бяха направили тази Мрежа по-гъста — за да се разпределят натоварванията така, че да има по-малко жертви. Първоначално това изискване бе просто инженерна мярка за по-голяма сигурност на Щита, така че да продължи да реагира и при серийна псибомбардировка.

Но вече от столетия насам мотивацията на псиборга да укрепва Мрежата имаше много малко общи неща със сухите разчети за надеждност.

Той и особено Тя държаха да опазят повече животи. Бяха просто едни от тях. Едно племе.

Мъжът и жената гледаха нагоре — стереотип на съзнанието. Орбиталният псидеструктор беше далеч от зенита на тази област от земната повърхност. Но псиборгът бе приел да изпълнява човешките ритуали — идваше му естествено и Той-Тя дори не го забелязваше. Чакаше сигнала за детонация.

Псибомбите не експлодираха като разпадащи се атомни ядра или химически взрив. Първата вълна лъчение можеше да бъде пренебрегната — тя щеше да подейства върху биосферата като пречистващ дъжд. Псиборгът дебнеше за фронта на урагана, който нямаше да бъде отчетен от никой човешки прибор. Само моментно притъмняване в очите щеше да отбележи върховата точка в развитието на хората. Без Щита този биологически вид щеше да поеме стръмно надолу и с времето да се превърне в геоложки вкаменелости.

Ала Щитът трябва да издържи. Надали това псиоръжие коренно ще се различава от предишните, помисли мъжът към жената.

Тя побърза да се съгласи. Въпреки това в човешкото й съзнание тревогата клокочеше като мътна вода.

Внезапно Той забеляза нов възел, изникнал ненадейно и прекалено нетипично оформил се в тъканта на отбранителната дантела.

Писателят? — запита едната половина на псиборга.

Вероятно е той… не знам, но няма кой друг да е, нали? — отговори другата.

Започва ли се вече?

Мъжът пое въздух, за да отвърне на глас, ала в същия момент предупредителният слой на Мрежата регистрира нарастващо по интензитет псилъчение.

Детонаторът беше задействал деструктора. Той и Тя успяха само трескаво да сплетат пръсти и да стиснат до болка дланите си.

Ако Щитът се пропукаше, Те щяха да последват останалите хора в небитието. Отдавна бяха решили да останат с племето, а не да търсят нова земна раса. Може би защото никоя друга нямаше да има фантазии за ангели пазители.

Върховата вълна на деструктора премина през планетата. Убийственото й въздействие разтърси стотици хиляди умове, имаше паднали по улици и в ресторанти, на работни места и застигнати от удара в съня си. Отделни възли загинаха — без видими причини, без болка, без обяснение.

Остатъкът от враждебната енергия обтече живите сияния, които бяха негова основна мишена, без да успее да им навреди.

Никой не заподозря нищо. Дори кошмарите на спящите не станаха по-страшни от преминалата, предназначена за опустошителна буря.

Затова пък неволните воини, издържали на плещите си продънилото се небе, получиха своите призрачни медали — няколко секунди светлина в сърцата, която им даде да вкусят от едно неземно, но научено на Земята щастие.

Псиборгът не беше в състояние да стори нищо повече, за да им благодари.

Бе съвършено случайно, че малко след отразяването на удара облаците над главите им се разкъсаха и оттам за кратко надникна весело жълто слънце. Надникна, видя, че тук-там по билото е останал още сняг и се нацупи като разочарован малчуган. Зави се презглава с облачното одеяло, сякаш някой друг бе длъжен да доведе пролетта.

Мъжът и жената се спогледаха. Мълчаливо се хванаха по-здраво за ръце и заслизаха по пътеката.

Не се обърнаха към манастирските порти. Продължиха по пътечка, която водеше към планинска хижа. Стъпваха леко, остатъците сняг не им пречеха ни най-малко.

Още не знаеха точно кой път ще поемат. Знаеха само, че накъдето и да тръгнат, целта им щеше да е онова някъде, където щяха да бъдат в безопасност и щастливи. Особено последното — за да са в състояние да бдят и пазят света, чиито ангели пазители бяха станали от мига, в който се научиха да следват единствено и само любовта като висш приоритет.