Ангели пазители

Приятелката

Искаше да паркира така, че да вижда колата, докато чакат посрещача си — не изпитваше доверие към провинциалните градчета, където всички се знаят и затова гледат да крадат от случайни преминаващи. А и около гарите традиционно се навърта криминална публика, така че… какво като има полиция? Те често са комбина с джамбазите! Ще й разбият колата за единия касетофон, ха плащай ремонти и нови стъкла после!

Остави колата на удобно място, огледа се наежено наоколо и тъкмо понечи да поеме към приятелката си, когато сякаш ням, беззвучен писък на уплаха я накара да замръзне. Не, ушите й нищо не доловиха, просто я сполетя необяснимо усещане за нещо… нещо…

Кофти нещо. Потискащо. Тревожно. И се случваше сега.

Трепна от рязък звук и обърна лице към източника му. Светът около нея изглеждаше странно плосък като на телевизионен екран.

Видя падналия старец, видя съквартирантката си редом със странно познат мъж — а пред тях бе застинал мотоциклетист, май че униформен…

Който изведнъж заподскача на място като марионетка и се свлече като дрипа на тротоара.

Съквартирантката на кукломайсторката затисна с длан уста, за да не закрещи.

Поне това бе първата й, заучена и репетирана реакция.

Вцепенена, тя наблюдаваше какво става, макар наглед да не ставаше нищо, ако изключим разбит мотоциклет, проснат полицай… Хората наоколо бързо се отдалечаваха, извръщайки очи от мястото на разигралата се по странен начин една странно повърхностна драма — все едно отделни кадри на пострадал филм, лентата е слепена добре, но мъчително ти липсват отделни сцени, за които дори не си сигурен, че съществуват… Като да гледаш авангардна театрална постановка…

По силата на логиката би трябвало да се събере тълпа или напротив — хората да хукнат, да се пръснат напосоки, спасявайки се от проехтелите изстрела, два, може би три гърмежа. Би трябвало да дойдат други ченгета. БИ ТРЯБВАЛО нещо да стане, нещо друго, не това, което ставаше — бързащи да се отдалечат минувачи, сякаш пред автогарата времето се е влошило внезапно.

И само двама души правеха нещо смислено.

Художничката и придобилият плът мъж от рисувания от нея портрет помагаха на стареца да се изправи, а после също бързешком го поведоха по една тясна странична уличка.

Пред безлюдната, опустяла автогара остана само съквартирантката на кукломайсторката от големия далечен град. Стоеше всъщност на повече от стотина крачки и внимателно се взираше в трупа на униформения мъж, който се бе опитал да убие приятелката й.

А после логиката се опомни и на сцената излязоха статистите…