Ангели пазители

Той

— Докторът мисли, че оня ще прескочи трапа — каза полицаят.

Мъжът седеше на бордюра до ладата си и въртеше разсеяно мобилния телефон, с който успя да извика пътна полиция и линейка. Сега оставаше да дойде и влекач от пътна помощ… Сепна се:

— Моля?

— Казвам, че според лекаря, животът на шофьора на камиона май е вън от опасност. Следите от гумите потвърдиха вашата версия. Засега по всичко личи, че вие нямате вина за произшествието.

— А какво му е станало?

Униформеният сви рамене.

— В болницата ще кажат. Не мирише на алкохол, по-късно ще видим какво ще покаже кръвната проба. Добре, че сте го измъкнали, щял е да се задуши, казаха лекарите… А вие, без колан ли карахте?

— Не. С колан. Защо?

— А раната на челото? — строго попита полицаят. — Откъде е? Треснахте се във волана ли?

— Не! Одрах се в шипките, докато го влачех нагоре — обясни мъжът и показа ръцете си. — Ето, имам още драскотини.

— Шипки. — Полицаят се озърна назад. Кимна. — Идете да ви сложат лепенка, йод, докато линейката не е заминала… И елате с нас до участъка в Манастирище да дооправим актове-мактове, формалностите. И ще е добре да минете през поликлиниката.

— Автомобилът ми…

— От „Пътна помощ“ пак в Манастирище ще го закарат, точно до мевере-то е сервизът… Ще ви излезе по-евтино, отколкото в окръжния град, който е и по-далече. А, ето я и пътната помощ. Имате застраховка, нали?

— Застраховка имам, но според мен виновен е камионът, а нали и вие смятате така.

— Това ще се реши по-късно и нас пряко не ни засяга. Сигурно ще отсъдят във ваша полза, но заради пътната помощ питам. Иначе ще искат веднага пари на ръка.

— Имам да дам и на ръка… — Мъжът присви хлътналите си очи към оранжевия влекач. Потърка с длан твърдата си, красиво очертана брадичка. — Добре! — взе решение той и се изправи. Залитна, подпря се на задната врата на колата си, после тръгна — първо към линейката, която се канеше да потегля.

— А вие защо не пътувахте по магистралата? — четвърт час по-късно се поинтересува полицаят, обръщайки бузестата си физиономия към задната седалка, където седеше водачът на пострадалата лада. До него лежеше сак, от който се подаваше черно куфарче за документи. Полицейската кола, вносен и добър за предназначението си модел, тъкмо обръщаше на шосето.

Мъжът вдигна рамене. Озърташе се да види как закачат автомобила му за оранжевия влекач на пътната помощ.

— Просто така. Стотици пъти съм минавал по магистралата. Стана ми интересно да видя какво е насам. Май има вилна зона…

— Да не търсите имот за купуване?

— Бих могъл да погледна, защо не — съгласи се мъжът, за да разсее подозренията на униформения. Неволен рефлекс да избягва спречквания с властите даже когато няма от какво да се притеснява. — Сигурно е изгодно.

— Какво казахте, че работите?

— Експерт по химически замърсители. Наемат ме да оценявам щети или да давам препоръки как да се избягват подобни бели. Нали видяхте командировъчните документи?

— Там не пишеше какъв сте по професия. Значи, не е държавна работа?

— Не. Съдружник съм в консултантска фирма.

Той отново надникна навън. Влекачът ги следваше и мъжът се отпусна.

— Сигурно добре печелите… — въздъхна другият униформен, като го стрелна с очи в огледалцето.

В отговор пътникът леко се усмихна.

— Университета в столицата сте завършили, нали? Мой братовчед е асистент там, научен работник, нещо такова. И той е по химията. Май сте набори, може да се познавате.

Мъжът пак се усмихна, угрижената сянка се постопи от леко тясното му лице.

— Не съм учил в Университета. Инженер химик съм от военното училище. Бях офицер в химически войски, но ме хвана съкращението на армията. Реших, че в цивилния живот ще успея повече.

Зад завоя, откъдето беше изскочил злополучният камион, в една гънка на планината се намираше малко сметище, образувало се покрай няколкото метални контейнера за отпадъци. Купища боклуци преливаха от контейнерите и към тях предпазливо пристъпваха бездомни кучета, вероятно изплашени одеве от катастрофата и чак сега престрашили се да се върнат. Също толкова недоверчиво се държаха и черните гарги, другите обичайни посетители на подобни места. Птиците кръжаха и грачеха стреснато, без да се осмеляват да кацат. Експертът по химически замърсявания ги разбираше напълно. И той се чувстваше уплашен и недоверчив. Само дето не можеше да разбере точно какво го е настроило по този начин. Състоянието му сякаш нямаше нищо общо с инцидента.

Полицаите забелязаха гнусливия му интерес към грозната гледка, а може би просто се почувстваха длъжни да коментират съществуването на бунището.

— Виладжии — подхвърли единият.

— Скараха се с боклукчиите — допълни другият. — Сега се съдят. И никой не им прибира лайната.

— Нима е законно да си зарязват така работата?

— Общината само фучи — каза шофьорът. — Стават някакви разправии в кметството, но нас засега не са ни задействали… Мен ако питате — безобразие е.

— Само че никой не ни пита — вметна колегата му.

Безобразието остана назад по пътя. Мъжът оглеждаше околностите и се мъчеше да диша дълбоко. Пъдеше мислите си от опити за връщане към злополуката. Точно сега нямаше нужда да анализира преживяването. И въпреки това, продължаваше да го безпокои странното усещане, ненадейно избухнало в ума му при инцидента, а най-вече — когато докосна безчувствения камионаджия…

„Все пак Манастирище ме принуди да го посетя“, рече си той, а после решително се отказа да се съсредоточава върху въпроса…