Азиатска вълна

1.

14 април 2000 г.

Тихи океан, край щата Вашингтон

Като мъчително изкачване от бездънна яма Лин Тай бавно започна да идва в съзнание. Чувстваше цялата горна половина на тялото си натъртена. Тя изстена през стиснати зъби, за да не изкрещи от непоносимите болки. Повдигна едната си тежко наранена ръка и внимателно опипа с пръсти лицето си. Едното й око с цвят на кафе беше затворено от оток, другото, също подуто, беше леко отворено. Носът й беше счупен и кръвта продължаваше да се стича от ноздрите. С облекчение почувства, че зъбите й са все още на местата си, но ръцете и раменете бяха целите в синини. Не си струваше да почва да ги брои.

Отначало Лин Тай не знаеше защо я бяха повикали за разпит. Обяснението дойде по-късно, малко преди да бъде жестоко пребита. Естествено, имаше и други, които бяха избутани настрани от огромната група незаконни китайски емигранти на борда на кораба, и те също бяха изтезавани и хвърлени в едно тъмно помещение в товарния трюм. Нямаше ясна представа за причината, всичко й се струваше объркано и неразбираемо. Почувства, че е отново на път да изпадне в безсъзнание и да полети обратно в ямата.

Корабът, с който пътуваше от китайското пристанище Киндао по Тихия океан, имаше всички външни белези на типичен туристически кораб. Носеше името „Индиго стар“1, корпусът му от водолинията до комина беше боядисан в бяло. „Индиго стар“, чиито размери не се различаваха от повечето други по-малки туристически кораби, които превозваха между сто и сто и петдесет пътници сред разкош и удобства, беше натъпкал в огромните си открити ниши в корпуса и надстройката близо хиляда и двеста незаконни китайски емигранти. Гледан отвън, той изглеждаше съвсем невинен, докато отвътре представляваше същински ад.

Лин Тай не си беше представяла, че тя и останалите над хиляда души като нея ще трябва да пътуват при такива непоносими условия. Храната беше оскъдна и едва задоволяваше глада. Условия за лична хигиена изобщо нямаше, а тоалетните бяха за окайване. Някои от пътниците, предимно деца и възрастни, вече се бяха простили с живота. Труповете им бяха изнесени навън и никой повече не ги видя. Лин Тай не изключи възможността те просто да са били изхвърлени в морето като боклук.

В деня преди „Индиго стар“ да стигне по разписание североизточното крайбрежие на Съединените щати, група надзиратели садисти, наричащи себе си „блюстители на закона“, които поддържаха атмосфера на страх и заплаха на борда на кораба, наобиколиха около трийсет-четирийсет от пътниците и ги отведоха насила на разпити, без да им дават никакви обяснения. Когато дойде нейният ред, Лин Тай беше въведена в малко тъмно помещение и й бе заповядано да седне на стол пред четирима надзиратели от тайната операция, които се бяха разположили зад една маса. И започнаха да обсипват Лин с въпроси.

— Име? — Въпросът й зададе слаб мъж, облечен в спретнат сив костюм на тънки райета. Имаше интелигентно, но безизразно гладко, кафяво лице. Другите трима седяха мълчаливо и гледаха кръвнишки. За посветените това беше класически акт на насилствен разпит.

— Казвам се Лин Тай.

— В коя провинция сте родена?

— Цзянсу.

— Там ли сте живяла? — попита слабият мъж.

— До двайсетата си годишнина, когато завърших образованието си. После се преместих в Кантон, където станах учителка.

Въпросите се задаваха безстрастно и без никаква интонация.

— Защо искате да отидете в Съединените щати?

— Знаех, че пътуването ще бъде крайно рисковано, но обещанията за големи възможности и по-добър живот ме изкушиха — отвърна Лин Тай. — Реших да напусна семейството си и да стана американка.

— Откъде взехте пари за това пътуване?

— Спестявах почти цялата си учителска заплата в продължение на повече от десет години. Останалата сума взех назаем от баща си.

— Той с какво се занимава?

— Преподавател е по химия в университета в Бейджин.

— Имате ли приятели или роднини в Щатите?

Тя поклати глава.

— Не, никакви.

Слабият мъж я изгледа продължително със замислено изражение, после я посочи с пръст и рече:

— Вие сте шпионка, изпратена да докладва за тайната ни операция.

Обвинението й дойде тъй неочаквано, че тя се смръзна за миг, преди да отвърне, заеквайки:

— Не зная… за какво говорите. Аз съм учителка. Защо ме наричате шпионка?

— По вида ви не личи да сте от Китай.

— Не е вярно! — извика тя, обзета от паника. — Баща ми и майка ми са китайци. Както и техните родители.

— Тогава обяснете защо ръстът ви е най-малко с десет сантиметра над средния за китайка и защо има нещо европейско в чертите на лицето ви?

— Кои сте вие? — попита тя. — Защо сте толкова груби?

— Макар че това не е важно, казвам се Ки Уон. Аз съм главният блюстител на реда на „Индиго стар“. А сега, моля, отговорете на последния въпрос.

Издавайки уплахата си, Лин обясни, че прадядо й бил датски мисионер, който оглавявал мисия в Лонян, и там се оженил за местно момиче.

— Това е единствената западна кръв в жилите ми, кълна се.

По всичко личеше, че инквизиторите изобщо не повярваха на обяснението й.

— Лъжете!

— Моля ви, повярвайте ми!

— Говорите ли английски?

— Знам няколко думи и изрази.

Тогава Уон мина към същността на разпита.

— Според нашите протоколи вие не сте платила достатъчно за това превозване. Дължите ни още десет хиляди щатски долара.

Лин Тай скочи на крака и извика:

— Но аз нямам повече пари!

Уон сви с безразличие рамене.

— В такъв случай ще трябва да бъдете върната обратно в Китай.

— О, не, моля ви, не мога да се върна, не и сега! — Тя закърши ръце до побеляване на кокалчетата им.

Главният надзирател хвърли скришом поглед към другите трима мъже, които седяха като каменни статуи. После заговори с променен, по-кротък глас.

— Вероятно ще се намери друг начин да влезете в Щатите.

— Ще направя каквото поискате — каза умолително Лин Тай.

— Ако ви свалим на брега, ще трябва да заработите останалата част от таксата за пътуването. Тъй като слабо говорите английски, няма да можете да си намерите работа като учителка. Без приятели или близки няма да имате средства за преживяване. Следователно ние ще се нагърбим да ви осигурим щедро храна, подслон и възможност да работите дотогава, докато сте в състояние сама да се издържате.

— Каква работа имате предвид? — попита плахо Лин Тай.

Уон помълча малко, след това се захили лукаво.

— Ще се захванете с изкуството да задоволявате мъжете.

Ето за какво било всичко това! На Лин Тай и на повечето от контрабандно влезлите чужденци никога нямаше да им бъде разрешено да се разхождат свободно из Съединените щати. Щом веднъж стъпят на чужда земя, те ще се превърнат в обвързани с договор роби, подложени на мъчение и изнудване.

— Да проституирам? — извика гневно ужасената Лин Тай. — Никога няма да се принизя толкова!

— Жалко — рече бездушно Уон. — Вие сте привлекателна жена и бихте могла да искате висока цена.

Той се изправи на крака, заобиколи масата и застана пред нея. Самодоволният му израз внезапно се замени от израз на злоба. После извади от джоба на сакото си нещо като твърд гумен маркуч и започна да я удря по лицето и тялото. Спря едва когато започна да го избива пот, хвана брадичката й с едната си ръка и я загледа в окървавеното лице. Тя стенеше и го молеше да я пощади.

— Може би ще промените решението си.

— Никога! — промълви тя през разранените си устни. — Предпочитам да умра!

Тънките устни на Уон се разтеглиха в студена усмивка. Той вдигна ръка и със силен замах стовари маркуча в основата на черепа й. Мрак обгърна Лин Тай.

Изтезателят й се върна до масата и седна на мястото си. След това вдигна слушалката на телефона и заговори:

— Можете да изведете жената и да я оставите при онези, които отиват в Орион Лейк.

— Значи не смяташ, че може да бъде превърната в доходоносна собственост, така ли? — обади се едрият мъж в другия край на масата.

Уон поклати глава, без да отмества поглед от Лин Тай, която лежеше на пода, потънала в кръв.

— Нещо в тази жена ме кара да не й имам вяра. По-добре да играем на сигурно. Никой от нас не бива да си навлича гнева на нашия уважаван шеф, като застраши с нещо рискованото начинание. Лин Тай ще осъществи желанието си да умре.

Възрастна жена, която се представи като медицинска сестра, нежно започна да попива с мокра кърпа лицето на Лин Тай, за да почисти засъхналата кръв, после проми раните с дезинфекционна течност от шишенце, което извади от малка аптечка. След като свърши, жената отиде да утешава едно момче, което хлипаше в прегръдките на майка си. Лин Тай отвори по-малко подутото си око и потисна внезапен пристъп на гадене. Въпреки неописуемите болки, които бликаха от всяка точка на тялото й, съзнанието й беше напълно ясно и тя можеше да си даде сметка за всичко онова, което я доведе до това тежко състояние.

Тя не се казваше Лин Тай. В американското й свидетелство за раждане бе вписано името Джулия Мари Лий, родена в Сан Франциско, Калифорния. Баща й, американски финансов експерт, бил пратен на работа в Хонг Конг, където се запознал и оженил за дъщерята на заможен китайски банкер. С изключение на гълъбовосивите очи под кафявите контактни лещи, тя приличаше на майка си, която минаваше за красавица със синкавочерната си коса и азиатски черти на лицето. Лин Тай не беше и никаква учителка от китайската провинция Цзянсу.

Джулия Мари Лий работеше като специален агент под прикритие в отдела за разследване на международни тъмни сделки към Службата за емиграция и натурализация на САЩ. Представяйки се за Лин Тай, в Бейджин2 тя бе броила на представителя на синдиката за контрабандно прехвърляне на чужденци в китайска валута сумата, равностойна на 30 000 щатски долара. Ставайки част от човешкия товар и мизерните му условия, тя събра богата информация за дейностите на синдиката и методите за осъществяване на операцията.

Планът й, след като веднъж бъдеше нелегално свалена на брега, беше да се свърже с местния помощник областен директор по разследванията в Сиатъл, който беше уведомен и очакваше информацията, за да арестува контрабандистите на своя територия и да разбие канала на синдиката, водещ до Северна Америка. Сега съдбата й беше несигурна и тя не виждаше път за бягство.

Благодарение на някакъв резервоар на силата на духа й, за който не бе подозирала, Джулия издържа на мъченията. Месеците на усилена подготовка не я бяха закалили за жесток побой. Тя се проклинаше, задето бе избрала погрешен курс на поведение. Ако просто беше приела съдбата си, планът й да избяга положително щеше да се осъществи. Но тя си бе помислила, че като играе ролята на изплашена, но горда китайка, ще успее да заблуди престъпниците. Сметките й обаче излязоха криви. Вече проумяваше, че всеки опит за съпротивление щеше да се наказва безмилостно. Много от мъжете и жените, както започна да вижда в слабата светлина, също са били подложени на жесток побой.

Колкото повече Джулия мислеше за положението си, толкова повече се уверяваше, че и тя, и другите около нея в товарния трюм, ще бъдат убити.

2.

Собственикът на малък смесен магазин в Орион Лейк, намиращ се на 144 километра на запад от Сиатъл, се извърна леко, за да погледне към мъжа, който отвори вратата и се задържа за миг на прага. Градчето Орион Лейк беше встрани от утъпкания път към най-оживените пътни артерии и Дик Колбърн познаваше всеки в тази сурова област на полуостровната планинска верига Олимпик. Непознатият трябва да беше или турист, минаващ оттук, или рибар от Сиатъл, дошъл да опита късмета си с улов на сьомга или пъстърва, които горската служба развъждаше в близкото езеро. Мъжът беше облечен с късо кожено яке над дебел пуловер и панталони от рипсено кадифе. Не носеше шапка върху гъстата си къдрава, черна коса, започнала да сивее покрай слепоочията. Колбърн забеляза как непознатият обходи с поглед, без да мигне, рафтовете и витрините, преди да пристъпи навътре.

По навик огледа набързо мъжа. Беше висок — над главата му оставаха само три пръста до горния ръб на вратата. Не прилича на канцеларски плъх, прецени в себе си бакалинът. Кожата му е доста обветрена и набръчкана, за да прекарва живота си в затворено помещение. Бузите и брадичката му плачеха за бръснач. Тялото му беше слабо за ръста му. Излъчваше безпогрешния вид на човек, преживял много — и добро, и лошо. Изглеждаше уморен, не физически, а емоционално изразходван и като че ли вече не го беше много грижа за живота му. Сякаш беше усетил, че смъртта го е потупала по рамото, но той по някакъв начин я бе отблъснал. Въпреки това обаче в матовозелените му очи, които се открояваха сред чертите на изпитото му лице, се забелязваше стаена веселост и прикрито чувство на гордост.

Колбърн продължи да попълва рафтовете със стока.

— С какво мога да ви услужа? — попита той през рамо.

— Просто се отбих тук да понапазарувам — отвърна непознатият и понеже магазинът на Колбърн беше твърде малък, за да разполага с пазарски колички, той взе една кошница и я провеси на ръката си.

— Как е риболовът?

— Още не съм си опитал късмета.

— Има една хубава дупка в южния край на езерото, където е известно, че рибата много кълве.

— Ще го имам предвид, благодаря.

— Взехте ли си вече разрешително за риболов?

— Не, но съм сигурен, че вие имате право да ми издадете такова.

— Жител ли сте на щата Вашингтон?

— Не.

Бакалинът извади един формуляр изпод щанда и подаде на мъжа писалка.

— Трябва само да попълните тази бланка. Таксата ще я включа в покупките ви. — С обиграния си слух Колбърн долови в говора на мъжа слабо югозападно произношение. — Яйцата са съвсем пресни. Местно производство са. Днес имам консерви със задушено от „Шеймъс О’Мали“. А пушената сьомга и филетата от лос са като дар от небето.

За първи път по устните на непознатия пробяга усмивка.

— Идеята за филетата от лос и сьомгата е чудесна, но мисля да взема и от задушеното на господин О’Мали.

След около петнайсет минути кошницата беше напълнена и поставена на щанда до старинна месингова каса. Вместо с обичайния за рибарите подбор на видове консерви, в тази кошница имаше предимно плодове и зеленчуци.

— Изглежда, възнамерявате да поостанете известно време — отбеляза Колбърн.

— Мой стар приятел ми предостави хижата си край езерото. Сигурно го познавате, казва се Сам Фоули.

— Сам Фоули? Познавам го от двайсет години. — После ядовито добави: — Неговата хижа е единствената, която проклетият китаец още не е купил. И слава богу, защото ако сам я продаде, рибарите няма да имат повече никакъв достъп до езерото.

— Интересно, защо повечето хижи изглеждат порутени и изоставени, с изключение на странната на вид постройка, дето се намира на западния бряг на езерото, близо до устието на малката река.

Докато отмяташе продуктите на касовия апарат, Колбърн отвърна:

— През четирийсетте години това беше фабрика за консервиране на риба, която след това фалира. Китаецът я купи на безценица и я преустрои в луксозно имение. Построи дори игрище за голф с девет дупки. После започна да изкупува всяка собственост край езерото. Вашият приятел Сам Фоули остана единственият, който протака продажбата.

— Май ще се окаже, че половината от жителите на щата Вашингтон и Британска Колумбия са китайци — подметна непознатият.

— Те заливат северозападното тихоокеанско крайбрежие като приливна вълна, откакто комунистическото им правителство превзе Хонконг. Вече притежават половината Сиатъл и голяма част от Ванкувър. Представям си какво ще бъде населението там след петдесет години. — Колбърн замълча и натисна бутона „всичко“ на касата. — С разрешителното за риболов сметката ви е седемдесет и девет и трийсет и пет.

Непознатият извади портфейл от задния джоб на панталона си, подаде на бакалина стодоларова банкнота и зачака за рестото си.

— Китаецът, за когото споменахте… с какво се занимава?

— Знам само, че е заможен корабен магнат от Хонконг. — Колбърн започна да слага продуктите в плик. — Никой не го е виждал. Изобщо не се мярка в града. Тук пристигат и си заминават само шофьорите на големи товарни фургони. Странни неща стават тук, всеки от местните хора ще ви го потвърди. Той и приятелите му например не излизат на риболов през деня. Ще чуете двигателите на лодките им само нощем, но няма да видите никакви светлини по тях. Хари Даниелс, който ловува в гората и опъва палатка край реката, твърди, че някаква много странна на вид лодка плава по езерото след полунощ, но само когато няма луна.

— Кой ли не обича тайнствените неща.

— Ако мога да ви бъда полезен, докато сте тук, само кажете. Името ми е Дик Колбърн.

Непознатият се усмихна широко и разкри белите си равни зъби.

— Дърк Пит.

— От Калифорния сте, нали, господин Пит?

— Професор Хенри Хигинс би се гордял с вас — подхвърли развеселен Пит. — Да, роден съм и израснах в южна Калифорния, но от петнайсет години насам живея във Вашингтон.

Колбърн започна да опипва нова почва.

— Сигурно работите за американското правителство.

— Работя в Националната агенция за подводни и морски изследвания. И преди да си помислите нещо друго, ще ви кажа, че дойдох тук, за да си почивам и да се размотавам. Нищо повече.

— Извинете ме, че ви го казвам — рече съчувствено Колбърн, — но като ви гледам, наистина имате нужда от почивка.

Пит се усмихна.

— Това, от което най-много се нуждая, е един хубав масаж на гърба.

— Обърнете се към Синди Елдър. Тя е барманка в кръчмата „Сокай“, но прави също и чудесни масажи.

— Сигурно ще се възползвам от услугите й. — Пит прегърна с двете ръце пликовете с продуктите си и се запъти към вратата. Преди да прекрачи навън, се спря и се обърна. — Само от чисто любопитство, как се казва въпросният китаец?

Колбърн се вгледа в Пит, опитвайки се да прочете нещо в очите му, което липсваше.

— Той се представи като Шан. Кин Шан.

— Споменавал ли е някога защо е купил старата консервна фабрика?

— Норман Селби, агентът по недвижими имоти, който извърши продажбата, каза, че Шан искал уединено място край вода, за да си построи луксозно убежище, където да канел богатите си клиенти. — Колбърн замълча за миг и по лицето му изведнъж се изписа войнствен израз. — Сигурно сте видели какво е направил от една великолепна консервна фабрика. Беше само въпрос на време, докато Държавната историческа комисия я обяви за исторически обект. Шан я превърна в смесица от модерен офис и пагода. За мен това е уродлива работа, абсолютно уродлива.

— Постройката наистина е доста необикновена — съгласи се Пит. — Предполагам, че Шан, в знак на добросъседство, кани жителите на града на приеми, на турнири по голф…

— Шегувате ли се? — даде воля на гнева си Колбърн. — Шан не допуска дори кмета и градския съветник да припарят по-близо от два километра до собствеността му. Не само това, ами издигна и триметрова телена ограда с бодлива тел най-отгоре, опасваща почти цялото езеро.

— Мислите ли, че може да мине безнаказано?

— Не само може, ами и му се разминава, защото е подкупил политици. Той няма право да държи хората далеч от езерото. То принадлежи на щата. Но той е способен да им вгорчи живота, ако много знаят.

— Да, някои хора издигат в култ имотите си — рече Пит.

— При Шан това е повече от култ. Поставил е камери за наблюдение, а в гората наоколо бродят въоръжени убийци. Ако някой ловец или рибар случайно се приближи до имението, мигом го прогонват и се отнасят с него, като че ли е най-долен престъпник.

— Ще се постарая да си стоя откъм моята страна на езерото.

— И добре ще направите.

— До скоро виждане, господин Колбърн!

— Пак заповядайте, господин Пит. Приятен ден!

Пит вдигна глава към небето. Денят почти се беше изнизал. Слънцето в късния следобед беше отчасти закрито от върхарите на еловите дървета, растящи зад бакалницата на Колбърн. Той остави пълните пликове върху задната седалка на взетата под наем кола и седна зад волана. Запали двигателя, включи на скорост и натисна газта. След пет минути отби от асфалтираното шосе и продължи по коларски път, който водеше към колибата на Фоули край езерото. В продължение на около три километра пътят минаваше през гора от кипариси, смърчове и канадски ели.

В края на права отсечка от четиристотин метра имаше разклонение, чиито два пътя продължаваха покрай езерото в противоположни посоки и накрая се събираха на отсрещния му бряг, където се намираше екстравагантното уединено имение на Кин Шан. Пит напълно сподели мнението на бакалина относно постройката. Някогашната фабрика за консерви наистина беше преустроена в архитектурна недомислица, напълно неподходяща за красива местност с планинско езеро. Изглеждаше така, сякаш строителят е започнал модерна конструкция с тъмни стъкла и външни стоманени греди, но после се е отказал и е предал довършването на строежа на предприемач от петнайсети век, по времето на династията Мин, който пък й сложил покрив от позлатени плочки, взети направо от великолепната Зала на върховната хармония в Забранения град в Бейджин.

След като вече знаеше, че собственикът се е оградил със сложна охранителна система, Пит предположи, че докато се наслаждава на самотата на езерото, движенията му се наблюдават. Той свърна по левия път на разклона и след осемстотин метра спря край дървена стълба на веранда, опасваща кокетна хижа от дървени трупи с изглед към езерото. Постоя минута-две в колата, загледан в два елена, които пасяха в гората.

Болките от раните му бяха стихнали и той можеше вече да се движи така, както преди трагедията. Почти всичките му дълбоки разрези и обгаряния бяха заздравели. Единствено за съзнанието и емоциите му трябваше малко повече време.

Беше отслабнал с четири килограма, но не полагаше особени грижи, за да възвърне теглото си. Имаше чувството, че вече не се стреми към осъществяването на някаква цел. Всъщност се чувстваше много по-зле, отколкото изглеждаше. Но дълбоко в него се таеше една искрица, която се поддържаше от вроденото му влечение да наднича в неизвестното. Тази искрица се разпали малко след като внесе продуктите в хижата и ги постави до кухненската мивка.

Нещо не беше наред. Не можеше да го определи какво е, но тази мисъл тихомълком се загнезди в съзнанието му, някакво неуловимо шесто чувство му подсказваше, че нещо не е наред. Влезе във всекидневната. Всичко си беше на мястото. Предпазливо надникна в спалнята, пристъпи навътре, огледа я, отвори гардероба, после отиде в банята. И именно там чувството му се потвърди. Откакто се настани тук, винаги държеше извадените от чантичката им тоалетни принадлежности — самобръсначка, одеколон за след бръснене, четка за зъби, четка за коса — прилежно подредени върху мивката. Те и сега си бяха по местата с изключение на самата чантичка. Много добре помнеше, че я бе хванал за външната странична каишка и я бе поставил върху полицата. Сега чантичката беше обърната с каишката към стената.

Той излезе от банята и започна отново да оглежда стаите, като внимателно изучаваше всеки предмет, който можеше да се мести. Някой, а вероятно и повече от един, е претършувал всеки сантиметър от хижата. Сигурно са били професионалисти, но са станали небрежни, когато са се уверили, че обитателят не е таен агент или наемен убиец, а чисто и просто гостенин на собственика, дошъл да се отдаде за няколко дни на кротка почивка. От момента, в който Пит беше тръгнал за града, до връщането му те са разполагали с четирийсет минути, за да си свършат работата. Отначало причината за претърсването убягна от Пит, но след малко една лампичка в замъглените ниши на съзнанието му започна да свети.

Трябва да има и нещо друго. За опитен шпионин или за детектив със златна значка, отговорът щеше да дойде незабавно. Но Пит не беше нито едното, нито другото. Бивш пилот във Военновъздушните сили и дългогодишен директор на специални проекти в НЮМА, неговата работа беше да се занимава с подводни проекти на агенцията, а не с тайни разследвания. Бяха му необходими шейсет секунди, за да разреши дилемата.

Претърсването е било второстепенна задача. Основната цел е била да се поставят подслушвателни устройства или миниатюрни камери. Явно, че някой не ми вярва, заключи Пит. И този „някой“ трябва да е шефът на охранителната мрежа на Кин Шан.

Тъй като „бръмбарите“ не са по-големи от главата на топлийка, щеше да е доста трудно да се открият без специален електронен уред. Но понеже Пит нямаше с кого да разговаря тук, реши да съсредоточи вниманието си върху камерите. Предполагайки, че вече е под наблюдение и всяко негово движение се следи от някой, който седи пред телевизионен монитор на другия бряг на реката, той взе един вестник, настани се удобно и се престори, че чете, докато мислите му препускаха в главата. Нека си гледат каквото искат в дневната и в банята, размишляваше той. Кухнята обаче е друго нещо. Тя ще се превърне в неговия оперативен пункт.

Той остави вестника и се залови да прибира покупките си в шкафовете и в хладилника, като използваше действията си за отвличане на вниманието, а в същото време очите му не пропускаха да се стрелкат към всяко кътче, към всяка пролука. Не видя нищо подозрително. Тогава започна да оглежда нехайно стените от дървени трупи на хижата, вглеждайки се във всяка пукнатина и вдлъбнатина. Най-накрая попадна на „златна жила“ — забеляза мъничък обектив, пъхнат в проядена от червей дупка, направена още когато цепеницата е била ствол на растящо дърво. Превъплъщавайки се на актьор пред камерата, което наистина много му се удаваше, Пит взе една метла с дълга дръжка и измете пода. След като свърши, обърна метлата с дръжката надолу и я облегна на стената точно пред камерата.

Изведнъж, сякаш му бяха били инжекция за покачване на адреналина, той отърси от себе си чувството за умора и напрежение и излезе от хижата. Извървя трийсет крачки и навлезе в гората. Извади от вътрешния джоб на якето си телефонен апарат „Моторола иридиум“ и набра номер, чийто сигнал премина през мрежа от шейсет и шест изкуствени спътника по целия свят и стигна до частната линия на човека, на когото звънеше в главната квартира на НЮМА във Вашингтон, област Колумбия.

След четири позвънявания се обади глас с леко носово нюингландско произношение.

— Хирам Йегър слуша. Бъдете кратки, времето е пари.

— Времето ти не струва и пукната пара, залепнала за гумената подметка на обувката ти.

— Да не би да съм станал обект на присмех от страна на директора на специалните проекти на НЮМА?

— Да, станал си.

— Какво правиш, което да не си струва да повтаряш? — попита Йегър шеговито. В гласа му обаче се прокрадваше загриженост. Знаеше, че Пит все още се възстановява от раните си, които само преди месец бе получил по време на изригването на вулкан на един остров край Австралия.

— Нямах време да те оставя без дъх от моите безстрашни авантюри в северните гори. Но сега искам една услуга.

— Лигите ми текат от очакване.

— Виж какво можеш да изровиш за някой си Кин Шан.

— Как се пише?

— Предполагам, както се чува. Ако ограничените ми познания от китайски менюта могат да ми послужат, второто му име завършва с буквата „г“, която невинаги се произнася. Шан е китайски корабен магнат, който има дейност и извън Хонконг. Освен това е собственик на уединено имение край езерото Орион в щата Вашингтон.

— Оттам ли се обаждаш? — попита Йегър. — Никога и никого не уведомяваш къде отиваш, когато ненадейно запрашиш за някъде и току изчезнеш!

— Ще ти кажа, стига само да го държиш в тайна от адмирал Сандекър.

— Той така или иначе ще узнае. Както винаги. Какво точно те интересува за тоя Шан?

— Ами да речем, че ме дразнят шумни съседи — отвърна Пит.

— Защо не идеш у тях да им занесеш чаша захар, да се посмеете и да го предизвикаш за една игра на маджонг.

— По думите на местните хора никой не може да се приближи до мястото му на по-малко разстояние от това, равняващо се на десет градски пресечки. И нещо друго, съмнявам се, че си е вкъщи. Ако Шан е като повечето заможни знаменитости, значи има още няколко къщи по света.

— Какво толкова привлече любопитството ти към него?

— Никой почтен човек няма манията да се подсигурява с охранителни системи, освен ако не крие нещо — отвърна Пит.

— Ти май скучаеш, излежаваш се на полянка в девствена горичка и наблюдаваш как расте мъхът по скалите. Знай, че си пропуснал едно от най-големите удоволствия на света, ако не си опитал да гледаш вторачено лос в продължение на четирийсет и пет минути.

— Никога не ме е налягала апатия.

— Ако имаш други молби, казвай ги, докато съм в настроение — продължи Йегър.

— Щом толкова се натискаш, наистина имам цял списък от желания за коледни лакомства, с които можеш да напълниш една кутия и да ми ги пратиш още тази вечер, за да ги получа не по-късно от утре следобед.

— Изстрелвай ги. Включил съм на запис и ще ги разпечатам на принтера, след като свършиш.

Пит му изброи от какви приспособления и апаратура има нужда и добави:

— Пъхни вътре и карта на езерото Орион на Министерството на природните ресурси, включваща барометричните му данни, видовете риби, виреещи в него, и всичко, което е потънало там и лежи на дъното му.

— Работата загрубява. Не смяташ ли, че човек като теб, който за малко не е бил направен на пихтия и току-що е излязъл от болница, се захваща с нещо пряко силите си?

— Играй с мен и ще ти пратя колет с два килограма пушена сьомга.

— Мразя да се надявам — въздъхна Йегър. — Добре, ще се погрижа за твоите играчки, преди да направя допитвания по съответните и не по съответните канали за Кин Шан. С малко повече късмет, ще ти съобщя и кръвната му група.

Пит знаеше от опит, че данни, заровени и засекретени в поверителни файлове, не са непревземаеми за дарбата на Йегър да тършува из компютрите.

— Накарай малките си дебели пръстчета да затанцуват по клавиатурата и набери номера ми на иридиума ми, когато откриеш нещо.

Йегър затвори телефона, облегна се назад и се загледа замислен в тавана. На външен вид Йегър приличаше повече на просяк, отколкото на блестящ специалист по компютърни системи. Носеше прошарената си коса прибрана на опашка на тила и се обличаше като застаряващ хипи, какъвто и беше. Ръководеше мрежа от компютърни данни на НЮМА, включваща огромна библиотека, която съдържаше всяка книга, статия и дисертация, било то за научен или исторически факт, или теория, отнасяща се до световните океани.

Компютърното царство на Йегър заемаше целия десети етаж на сградата на НЮМА. С години бе събирал този обширен библиотечен материал. Неговият шеф му бе дал пълната свобода и неограничени финансови средства да се снабдява с всяко документирано сведение за океанската наука и технология, което да бъде на разположение и на студенти, професионални океанографи, морски инженери и подводни археолози от цял свят. Работата беше свързана с огромна отговорност, но Йегър я вършеше със страст.

Той отмести поглед към скъпия компютър, който сам бе проектирал и направил. „Дебели пръстчета по клавиатурата“, ха! Неговият компютър изобщо нямаше клавиатура, нито монитор. Изображенията се появяваха в три измерения пред този, който работеше с машината. Вместо чрез натискане на клавиши командите се подаваха устно. Насреща му го загледа една карикатура на Йегър — изразителна и безплътна.

— Е, Макс, готов ли си да се поразходим малко? — попита Йегър изображението.

— В пълна готовност — отвърна металически глас.

— Сдобий се с наличната информация за Кин Шан, китайски собственик на корабоплавателно дружество, чийто главен офис се намира в Хонконг.

— Данните са недостатъчни за подробен доклад — отговори монотонно Макс.

— Трябва да призная, че не разполагам с повече, за да продължим. — Йегър още не можеше да разбере начина на общуване с образа, възпроизвеждан от компютъра. — Направи каквото можеш. Изкарай ми на принтер откритията си, след като се разровиш във всички мрежи.

— Ще ти се появя след малко — проехтя безплътният глас на Макс.

Йегър се загледа в пространството, опразнено от холографското подобие на лицето му, присви очи и се размисли. Пит никога не би поискал от него да проучи нещо, ако нямаше основателна причина. Беше сигурен, че нещо се мъти в главата на приятеля му. Усложнения и загадки непрекъснато наобикаляха Пит като малки кученца. Йегър се надяваше Пит да разбули мистерията. Винаги е успявал, налагало му се е да успее всеки път, когато проектите му преминеха границите на обикновеното любопитство.

3.

Езерото Орион имаше формата на леко удължена сълза, чийто долен край плавно изтъняваше в малка река. Не съдържаше голямо количество вода, но примамливите му и мистични брегове граничеха с океан от гъсти зелени гори, обрасли склоновете до сивите отвесни скали на великолепния забулен в облаци планински масив Олимпик. Под дърветата и по малките поляни грееха с ярките си цветове пролетни диви цветя. Водата от топящите се високопланински ледници се вливаше в езерото чрез няколко потока, наситени с минерали, които му придаваха кристален, синьо-зелен цвят. По кобалтовосиньото небе плаваха облаци с лек тюркоазен нюанс от отраженията на водата под тях.

Водният поток, който изтичаше от долния край на езерото, се наричаше, както подобава, река Орион. Той течеше кротко през разсичащия възвишенията каньон и изминавайки двайсет и шест километра, се вливаше в горния край на фиордообразен тесен залив, наречен Грейпвайн. Изваян от древен ледник, заливът Грейпвайн се разширяваше към Тихия океан. Реката, по която навремето са плавали риболовни кораби, чийто улов се разтоварвал край старата консервна фабрика, сега се използваше за разходки с малки екскурзионни кораби и риболов.

Следобеда на другия ден след пристигането си Пит излезе на верандата на хижата и вдъхна дълбоко. Превалелият слаб дъжд беше прочистил въздуха и действаше като опияняващ парфюм за белите дробове. Слънцето се бе скрило зад върховете на планините, последните му лъчи падаха косо в дефилетата. Гледката беше безвременна. Само изоставените къщи и хижи придаваха на езерото призрачен вид.

Пит тръгна по тесния дървен кей, свързващ брега с един хангар за лодки, който се поклащаше във водата. Избра ключ от твърдата връзка и отключи тежкия катинар, залостващ овехтялата от времето дървена врата. Вътре беше тъмно. Едва ли има „бръмбари“ и камери тук, помисли си той и отвори широко вратата. От спусковите шейни на електрически подемник висяха над водата малък триметров ветроход и една шестметрова моторница „Крис-крафт“ от 1933 година с двуместна кабина и лъскав махагонов корпус. Покрай двете стени лежаха върху зъбни рейки два каяка и едно канадско кану.

Пит отиде до електрическото табло и щракна единствения ключ. После взе устройството за управление, свързано с подемника, и натисна бутона. Подемникът забръмча и се задвижи над ветрохода. Пит закачи разлюлялата се кука, висяща от подемника, за металния клуп на спусковата шейна и я спусна. За първи път от месеци насам корпусът на ветрохода от фибростъкло се потопи във водата.

След като извади от едно шкафче навитото платно, той сглоби алуминиевата мачта и монтира такелажа. После постави румпела в шпинделите му и вкара подвижния кил в гнездото му. След около половин час малката лодка беше готова да напълни платната си с вятър. Оставаше единствено да закрепи мачтата — дребна работа, която щеше свърши, след като избуташе корпуса извън хангара.

Доволен, че всичко е наред, Пит закрачи с безгрижен вид обратно към хижата, влезе вътре и разопакова един от двата големи кашона, пратени с експресна въздушна поща от Йегър. Седна зад кухненската маса и разгърна картата на езерото Орион, която бе поръчал на приятеля си. Измерванията на водните дълбочини показваха, че дъното на езерото върви полегато от брега навътре, после се изравнява някъде докъм средата, където дълбочината стигаше девет метра и оттам се спуска стръмно до дълбочина над сто и двайсет метра. Прекалено дълбоко за гмуркач без съответната екипировка и надводен екипаж, прецени Пит. По него нямаше никакви отпадъци от изработени от човешка ръка предмети освен една стара лодка, потънала близо до консервната фабрика. Средната температура на водата беше пет градуса по Целзий — доста студена за плуване, но идеална за риболов и разходки по езерото.

За ранната си вечеря Пит си изпече на скара филе от лос, направи си мешана салата и седна да се храни на масата на верандата с изглед към езерото. Нехайно отпи глътка бира „Олимпия“, остави бутилката на масата и влезе в кухнята, където нагласи триножника на месингов телескоп. Седна в средата на кухнята, по-далече от прозореца, за да не може никой отвън да вижда какво прави в сумрака. Наведе се до окуляра и нагласи фокуса към имението на Кин Шан. Силното увеличение му позволяваше да наблюдава двама играчи на голф на игрището зад къщата. Некадърници, заключи Пит. Четири пъти трябваше да ударят топката, за да я вкарат в дупката. Отмести кръглото си полезрение към постройките за гости, сгушени под малка горичка зад голямата къща. Освен една прислужница, която сновеше насам-натам, те изглеждаха безлюдни. По откритите места нямаше грижливо окосени морави. Сочната трева и дивите цветя бяха оставени да растат естествено.

Дълга козирка на къщата минаваше над алеята за коли, така че важните гости да могат да слизат и се качват в колите си, без да се намокрят, ако вали. Главният вход се пазеше от два големи бронзови лъва от двете страни на стълбище, което водеше към врата от палисандрово дърво, висока три човешки боя. Пит пренастрои фокуса на телескопа и огледа красиво изваяните мотиви на дракон на двете й крила. Скъпият покрив със златни плочки в стила на пагода беше в пълно несъответствие със стените от тъмни стъкла, които ограждаха цялата долна част на триетажната къща. Самата къща бе разположена в просторно открито пространство, на един хвърлей от бреговата ивица.

Пит отмести със сантиметър телескопа надолу и насочи обектива към кея, чиято вдадена във водата дължина се равняваше на половин футболно игрище. До него бяха закотвени два плавателни съда. По-малкият с нищо не привличаше вниманието. Двата му къси корпуса, съединени като на катамаран, поместваха голяма кутиеобразна кабина без илюминатори или отвори. На покрива й стърчеше кормилна рубка. Целият плавателен съд беше боядисан в черно като катафалка — цвят, който рядко се използваше за горните съоръжения на кораб. За другия съд обаче можеше да се каже, че е кораб. Това беше елегантна моторна яхта — истинска красавица, по която хората не можеха да не се заплесват. Палубата за разходки се намираше най-отгоре на корпуса й, дълъг около 40 метра, а според преценката на Пит широчината му стигаше най-малко девет метра. Предназначена да предоставя разкош и всякакви удобства, с класически линии, тя не беше просто яхта, а същинско плаващо произведение на изкуството. Вероятно беше построена в Сингапур или Хонконг, предположи Пит. Дори с плиткото си газене, й трябваше опитен лоцман, за да я прекарва през реката, която изтичаше от езерото към открити води.

Докато наблюдаваше, Пит забеляза, че коминът на работната лодка започна да изхвърля дизелов дим. След малко екипажът й освободи вързалата й и тя потегли към речния канал. Много странен съд, помисли си Пит. Прилича на дървен контейнер върху два понтона. Не можа да си представи с каква цел е била построена.

На сушата, като се изключеха двамата голф играчи и прислужницата, жилищните постройки изглеждаха празни. Нямаше никакви следи от охранителни системи. Пит не видя нищо, което да издава наличието на видеокамери, но беше сигурен, че такива има. Не се мяркаха и патрулиращи охранители, освен ако не бяха усвоили изкуството да стават невидими. Единствените обекти, които някак не се връзваха с пейзажа, бяха няколко колиби от дървени трупи без прозорци. Те наподобяваха хижите, използвани от ловджии и туристи, и бяха разположени на стратегически места край езерото. Виждаха се само три, но не беше изключено да има още, скрити навътре в гората. Едната от трите привлече вниманието на Пит — като че ли беше поставена за заблуда. Намираше се във водата в края на кея и приличаше на малък хангар за лодки. И тя, подобно на странната черна лодка, нямаше прозорци или врати. Той задържа погледа си върху нея близо една минута, опитвайки се да открие предназначението й и да отгатне какво може да има вътре.

След леко изместване обектива на телескопа любопитството му към фокалния обект бе задоволено. Само някаква малка част се подаваше иззад група смърчове, но беше достатъчна да потвърди предположенията му за охранителна система. Покривът на грижливо прикрит караван разкриваше гора от антени и чинии за приемане на сигнали. В една къса просека зад каравана имаше малък самолетен хангар, разположен до тясна писта, дълга само петдесет метра. Никак не приличаше на съоръжение, предназначено за хеликоптери. За какво тогава, за свръхлек самолет? Да, заключи Пит, това трябва да е отговорът.

— Страхотно ниво на техниката — смънка под носа си той.

И наистина беше ниво на техниката. Разпозна в каравана подвижен команден пункт от типа, който агентите на президентските тайни служби често ползваха, когато президентът напускаше Вашингтон. Пит започна да проумява целта на дървените колиби. Следващата му стъпка беше да провокира отговора.

Изглеждаше глупаво да си създава толкова труд просто от скука и любопитство. Беше вече получил сведенията от Йегър. И разбра от тях, че Шан е хуманист, филантроп и духовен вдъхновител — човек, достоен за уважението на Пит. В края на краищата, Пит не е следовател, а морски инженер. Повечето от работата си вършеше под водата. Защо си прави този труд, беше загадка и за самия него. Но в главата му светна мъничка лампа. В стила си на живот Шан имаше нещо съмнително. На Пит нямаше да му е за първи път да се набърка някъде, където не му е работа. Най-основателната причина за това беше, че интуицията му почти никога не го лъжеше.

Като че за потвърждение телефонният му апарат иззвъня. Единствено Хирам знаеше кода му. Той се отдалечи на безопасно място от хижата и тогава го включи.

— Хирам?

— Твоето приятелче Шан е направо голяма работа — заговори без предисловия Йегър.

— Какво още научи за него?

— Ами този човек живее като римски император. С огромен антураж. Разкошни къщи по света, яхти, орляк от прелестни жени, реактивен самолет, армия от охранители. Ако някой отговаря на изискванията за „Стила на живот на богатите и известните“, то това е Шан.

— Научи ли нещо за операциите му?

— Почти нищо. Всеки път когато Макс…

— Кой Макс?

— Макс е мое другарче. Живее в компютъра ми.

— Щом казваш… Продължавай.

— Всеки път, когато Макс се опита да влезе във файл с данни, включващи името на Шан, компютрите от почти всяко разузнавателно управление в града блокират нашите запитвания и искат да знаят с какво се занимаваме ние. Изглежда, че ти не си единственият, който се интересува от тази персона.

— Май сме отворили консерва с червеи — отбеляза Пит. — Защо нашето правителство обгражда с охранителна мрежа Шан?

— Моето впечатление е, че нашите разузнавателни управления провеждат поверително разследване и не им е приятно, че външни хора се опитват да се промъкнат под оградата им.

— Работата загрубява. Шан не е чист като сълза, щом е обект на тайно правителствено разследване.

— Или е това, или пък те го покровителстват.

— Кое от двете е според теб?

— Де да знаех! — въздъхна Йегър. — Докато двамата с Макс не извлечем от тази неблагодарна работа необходимите източници за данни, аз ще съм толкова на тъмно, колкото си и ти. Единственото, което мога да ти кажа, е, че той не е светец. Шан е хлъзгав като змия и обикаляйки света, извлича огромни изгоди от безчислените си сделки, които външно изглеждат перфектни.

— И ти нямаш никакво доказателство, че е част от организирана престъпност, така ли да разбирам?

— Нищо не се показва на повърхността — отвърна Йегър. — Което обаче не значи, че той не действа и самостоятелно.

— Може би е прероден Фу Манджу3 — подхвърли Пит.

— Ще ми кажеш ли какво имаш против него?

— Неговите лакеи преобърнаха хижата ми наопаки. Не обичам, когато непознати се ровят в бельото ми.

— Има едно нещо, което ще ти е интересно да узнаеш — каза Йегър.

— Слушам те.

— Ти и Шан сте родени не само в един и същ ден, ами в една и съща година. Само че според китайската астрология Шан е роден в годината на плъха, а според нашата ти си зодия рак.

— Това ли е най-голямата компютърна „бомба“ по случая, с която ми излизаш? — попита сухо Пит.

— Ще ми се да имам нещо повече да ти предложа. — В гласа на Йегър прозвучаха нотки на съжаление. — Ще продължа опитите.

— Не мога да искам повече.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Нямам голям избор, освен да половя малко риба.

Той обаче нито за миг не можеше да заблуди Йегър.

— Пази си гърба — предупреди го със сериозен глас Йегър — и внимавай да не те спипат натясно, та да не можеш да се измъкнеш.

— Ще остана верен на своето старо, познато, затворено в клетка аз.

Пит изключи бутона и постави телефонния си апарат в чатала на близкото дърво. Мястото не беше от най-подходящите, където да го скрие, но беше малко по-безопасно, отколкото да го държи в хижата, в случай че бъде претърсена отново в негово отсъствие.

На Пит не му беше приятно да подминава загрижеността на Йегър, но предпочиташе главният компютърен гуру да знае възможно най-малко. Защото Пит се канеше да извърши нещо, за което можеше да бъде арестуван. И ако не беше предпазлив, тази вероятност беше по-голяма от вероятността да бъде убит. Помоли се на Бога да не възникнат непредвидени обстоятелства. Изпълни го някакво силно чувство, че ако допусне грешка, тялото му може никога да не бъде намерено.

Оставаха два часа до мръкване, когато Пит тръгна по дока към хангара за лодки. Носеше обемиста кутия и голяма изсушена сьомга, която беше свалил от полицата над камината в хижата. Веднага щом влезе в хангара, той отвори кутията и извади оттам малък автономен подводен апарат със самоуправление, производство на „Бентос“ — фирма за проектиране и технологично разработване на подводни системи. Черният кожух на АПА, дълъг не повече от 65 сантиметра и широк 15 сантиметра, съдържаше цветна видеокамера с голяма разделителна способност. Акумулаторната му мощност беше в състояние да захранва два тласкача с преобразуватели на движението в продължение на малко повече от два часа.

Пит постави малкия компактен апарат на дъното на ветрохода до въдицата и кутията с риболовни принадлежности. После отвори външните врати на хангара, слезе в лодката и застана зад румпела. След като избута лодката от кея извън хангара, сложи мачтата, вдигна платното и спусна подвижния кил.

Отстрани всеки би взел Пит за най-обикновен бизнесмен в отпуск, тръгнал да се разхожда с ветрохода си по езерото. Времето беше приятно, но студено и Пит се беше облякъл топло — с червена вълнена риза и светлокафяви панталони, а на краката си беше сложил гуменки и памучни чорапи. Единствено за рибар не можеше да мине. Истинските рибари излизаха да ловят сьомга и пъстърва с моторница или с гребна лодка с извънбордов двигател, но никога с ветроход. Пит беше предпочел по-бавния от двата плавателни съда, защото платното щеше да му служи за прикритие от всяка видеокамера в курортната местност.

Той продължи да отдалечава малкия ветроход от хангара, като движеше румпела напред-назад, докато лекият следобеден вятър опъне платното и плъзне плавателния съд по синьо-зелените води на езерото Орион. Беше лек за управление и Пит се придържаше покрай пустия бряг, спазвайки почтително разстояние от огромната къща в долния край на езерото. В най-дълбоката част на езерото, отдалечена на четиристотин метра от дока на Шан, Пит попадна в силен вятър и сви платното дотолкова, че да плющи от вятъра, но и да прикрива движенията му. Котвеното въже не беше достатъчно дълго, за да стигне дъното, но той го спусна докрай. Така котвата щеше да служи като спирачка и нямаше да позволи на вятъра да избута ветрохода прекалено близо до брега.

Застанал с гръб към единия бряг и с лице към платното, което го закриваше от погледи от другия, Пит се наведе през борда и се вгледа към дъното. Водата беше кристално бистра и той видя стадо сьомги да минава на около четирийсет и пет метра под лодката. Тогава отвори кутията с рибарските принадлежности и извади кука и оловни тежести. Единствената риба, която бе хващал Пит в живота си, беше с харпун под вода преди трийсет години. Не беше държал въдица и макара от момче, когато ходеше на риба с баща си, сенатора Джордж Пит, край брега на Калифорния. Въпреки това умело завърза тежестите, после наниза един нещастен червей на куката и хвърли въдицата в дълбоките води.

Докато се правеше, че лови риба, той разви една макара с тънка тел и пусна зад борда един импулсов приемо-предавател на електронни сигнали с размера на чаша за кафе. Потопи го на шест метра дълбочина, за да е сигурен, че е извън акустичната сянка на корпуса на ветрохода. Друг импулсов приемо-предавател, горе-долу със същите размери, имаше и в задния край на подводния апарат. Тези два уреда и електрониката в кожуха на АПА представляваха сърцевината на системата. Те общуваха взаимно по акустичен път, като позволяваха на малко записващо устройство да получава подводните контролни и видеосигнали.

След това той извади подводния апарат от кутията, внимателно го спусна във водата и го проследи с поглед как безшумно се плъзна под повърхността. С черния си кожух мъничката подводница приличаше на грозна твар, обитаваща дълбините. Пит беше работил над двеста часа с подводни плавателни средства — роботи, вързани за него или за кораб, но сега за втори път щеше да си служи с напълно самостоятелна такава система. Устата му леко пресъхна, докато гледаше как малкият подводен съд, който струваше на НЮМА два милиона долара, се загубва от поглед в дълбините на езерото. Подводната система със самоуправление беше чудо на миниатюрната изработка и за първи път беше предоставила възможност на научните работници в НЮМА да си служат с робот в места, които дотогава бяха недостъпни.

Той отвори капака на портативен компютър с уголемен матричен екран с висока разделителна способност и го включи. Доволен, че успя да осъществи обезопасителна акустична връзка, той започна да се рови в контролното меню и избра комбинацията далечно и директно видеовъзпроизвеждане. При нормални обстоятелства щеше да предпочете директно видеовъзпроизвеждане на изображенията, записани от камерата под водата, но този път за него беше особено важно да съсредоточи вниманието си върху събитията, които се надяваше да възбуди в китайското имение. Възнамеряваше само да наблюдава придвижването на АПА от време на време, за да поддържа курса му. Той отмести лостчето на малкото устройство за далечно командване. Подводният апарат веднага реагира и започна да се спуска. Акустичната телеметрична и командна система работеше безупречно и апаратът се стрелна напред със скорост близо четири възела. Тласкачите бяха балансирани отлично и предпазваха подводния апарат от спираловидно въртене във водата.

— Всяко движение е като картина — каза гласно Пит, като погледна към къщата на Шан, когато се излегна върху две надуваеми възглавници на седалките, които служеха за спасителни дюшеци, в случай че пътниците на борда бъдат изхвърлени във водата. После вдигна ходилата си върху една от седалките и сложи дистанционното управление на подводния апарат между краката си. С него той започна да направлява движенията на подводния апарат, все едно че беше модел на подводница. Издигна го нагоре до дълбочина осемнайсет метра и бавно го насочи към кея на Шан, като го местеше напред-назад, сякаш ореше с рало.

Един нищо неподозиращ наблюдател би си помислил, че Пит си играе с някаква играчка, но това, което той правеше, далеч не беше игра. Намеренията му бяха да изпита охранителните системи на Шан. С първия си опит искаше да провери за наличието на подводни датчици. След като „обходи“ с апарата няколко водни коридора, които постепенно го приближиха до десетина метра от кея, без да се случи нищо, му стана ясно, че системите на Шан не продължават в езерото. Охраната му явно не считаше навлизането по вода за заплаха.

Време е за шоуто, помисли си Пит. Той леко отмести бутона за издигане на подводния апарат към повърхността. Мъничката подводница изскочи от водата на няколко метра от кея на Шан. Засече времето за реагиране на алармата. За негова изненада минаха цели три минути, преди слепите стени на колибите да се отворят широко и охранителите, яхнали мотоциклети за неравен терен, с картечни пистолети през рамо, се пръснаха наоколо. Пит оприличи превозните средства като китайски копия на японските мотори „Сузуки“ RM, 250 кубика. Охранителите заеха позиции в разчленен строй покрай песъчливия бряг. Трийсет секунди по-късно стената на колибата в края на плаващия кея, която гледаше към езерото, също се отвори и оттам изхвърчаха двама охранители с водни мотопеди, китайско производство, които по форма приличаха на японските джетове „Кавазаки“, и запрашиха след подводния апарат.

Според представите на Пит това съвсем не беше светкавично реагиране. Очакваше много повече от дългогодишни специалисти по охрана. Дори свръхлеките им самолети останаха скрити в хангара им. Явно, че нахлуването с автономен подводен апарат нямаше да бъде проблем.

Пит веднага спусна надолу подводния апарат, но понеже той се виждаше в бистра вода, го прати с остър завой под яхтата, разположена до кея. Нямаше нужда да се притеснява, че охранителите във водните мотопеди ще забележат малката подводница. Техните съдове така разпенваха повърхността на водата, докато кръжаха наоколо, че беше невъзможно да го видят в дълбокото. Пит обърна внимание, че нито един от двамата мъже не беше облечен с водолазен костюм, нито носеше маска за лице и шнорхел — солиден признак, че не са се приготвили да предприемат подводно търсене. Професионалисти на суша, но аматьори във водата, заключи Пит.

Като не откриха никаква следа от нашественик покрай брега, мъжете, охраняващи сушата, слязоха от изкаляните си мотоциклети и застанаха да наблюдават лудешкото препускане във водата. Опит да се проникне в уединеното имение на Шан откъм суша с известен шанс за успех можеше да бъде предприет единствено от екип от специалните части, които бяха експерти в изкуството на тайното промъкване и камуфлажа. Докато откъм езерото беше съвсем различно. Гмуркач можеше лесно да доплува под кея и яхтата без страх, че ще бъде открит. Докато насочваше ПАС обратно към ветрохода, Пит нави риболовната си корда до положение малко под повърхността. Спусна предпазливо изсушената сьомга във водата и закачи сухата й отворена уста за куката, на която все още стоеше пронизан големия червей. После, размахвайки демонстративно ръце, извади отдавна мъртвата риба от водата и нарочно я задържа по-дълго, та да може всеки любопитен поглед да я види. Двамата охранители във водните мотопеди обикаляха около него на не повече от петдесет метра и буйните дири от плавателните им съдове разклащаха ветрохода. Напълно сигурен, че те нямаше да се опитат да го заловят във води, принадлежащи на щата, той не им обръщаше никакво внимание. Вместо това застана с лице към охранителите на брега и размаха рибата като сигнален флаг. Забеляза, че мъжете, като не видяха нищо подозрително, в което да впият зъби, се прибраха в дървените си колиби. След като реши, че вече няма смисъл да се мотае повече наоколо и облекчен, че подводният му апарат не бе открит от охранителите, които явно се интересуваха повече от поведението на един рибар, а не какво става под водата, Пит изтегли котвата, вдигна платното и следван послушно от малката подводница робот под повърхността, се отправи обратно към хангара на приятеля си Фоули. Вкара ветрохода на мястото му, после свали от снимачната камера осеммилиметровата видеокасета, пъхна я в джоба си и прибра подводния апарат в кутията.

След като провери дали обективът на камерата за наблюдение в кухнята е все още скрит зад метлата, той седна да се отпусне с бутилка шардоне „Мартин Рей“. Чувстваше се доволен от себе си, но трябваше да остане предпазлив и нащрек, затова сложи в скута си издраскания си и овехтял автоматичен 45-милиметров колт и го покри със салфетка. Пистолетът, подарък от баща му, неведнъж бе спасявал живота му и той никога не пътуваше без него. След малко стана, разтреби кухнята, свари си кафе и отиде в дневната. Сложи касетата от подводния апарат в специален адаптер и я пъхна във видеото върху телевизионния приемник. После се настани точно пред екрана така, че изображенията да не могат да се виждат от някоя камера, която не бе открил в тази стая.

Наблюдавайки видеоматериала, записан от подводния апарат, не очакваше да види нищо, което да не е естествена принадлежност на езерното дъно. Главният му интерес беше насочен към района под и около кея и яхтата, закотвена до него. Следеше търпеливо подводния апарат, който отначало се движеше напред-назад над по-плитките склонове, а после навлезе над дълбоката дупка в средата на езерото и пое обратно към кея на Шан. През първите пет минути не забеляза нищо, освен случайно преминала риба, която бързо се стрелна настрани от механичния нашественик, морска трева, растяща в тинята, чворести цепеници, отнесени от вливащите се в езерото потоци. Усмихна се под мустак, когато видя няколко детски играчки и велосипеди близо до брега, а в дълбоките води — един автомобил от времето преди Втората световна война. И тогава най-неочаквано зърна странни бели петна през синьо-зелената течност.

Пит замръзна на мястото си и загледа ужасен, когато белите петна се материализираха в човешки лица на трупове, скупчени един върху друг, или лежащи поединично в дънната утайка. Дъното на езерото беше осеяно с може би стотици трупове, някъде по три-четири, а може би и повече, накуп. Останалите лежаха по склона на езерото на дълбочина около дванайсет метра или бяха скрити под по-дълбоките води на езерото. Пит изпита чувството, че гледа през мрежеста завеса на сцена към голяма зала, пълна с публика. Онези от първите редици се виждаха ясно, а лицата на по-голямата част от хората на по-задните редове бяха замъглени и се губеха в мрака. Не си направи труда да ги брои. Ужасяващата мисъл, която го завладя, беше, че труповете, пръснати в по-плитките води, са само малка част от онези, които са били извън обсега на камерата на подводния апарат, в невидимите дълбини на езерото.

Вледеняващите пипала на прозрението запъплиха по гърба на Пит, когато разпозна няколко жени и деца сред полето от мъртъвци. Повечето от жените бяха възрастни. Ледената чиста вода, която се оттичаше от ледниците, поддържаше труповете напълно съхранени. Те изглеждаха така, сякаш си лежаха и кротко спяха, леко хлътнали в меката утайка. По някои лица се четеше спокоен израз, на други очите им бяха изцъклени, а устните им отворени и застинали като в последен вик. Лежаха необезпокоявани от ниската температура на водата и от ритмичното редуване на светлина и мрак, без признаци на разлагане.

Когато подводният апарат мина точно на метър над няколко трупа, които приличаха на цяло семейство, по очите и чертите на лицето Пит разпозна азиатци. Видя също, че ръцете им са вързани отзад, в устите им са напъхани кърпи, а на краката им са вързани железни тежести.

Бяха умрели в ръцете на убийци. Нямаше следи от огнестрелно оръжие или нож. Независимо от разпространения мит смъртта чрез удавяне никак не е лека. Само смъртта от изгаряне можеше да е по-ужасна. Когато човек потъне бързо в дълбока вода, тъпанчетата на ушите му се пукат, водата нахлува в ноздрите и причинява неописуема болка на синусите, а белите дробове сякаш мигом се изпълват с горещи въглени. А и съвсем не беше внезапна смърт. Изпълнените с ужас хора са били връзвани, превозвани до средата на езерото в глуха доба и хвърляни, както предположи Пит, от дъното на кабината на онази загадъчна черна двукорпусна лодка, и писъците им са били заглушавани от черната вода. Явно, че са се хванали най-невинно в капана на някаква незнайна конспирация и са умрели в неописуеми мъки и страдания.

Езерото Орион се оказа нещо повече, нещо много повече от идилична, пленителна гледка. Оказа се гробница.

4.

Над сърцето на града, отдалечен на четири хиляди и осемстотин километра, ръмеше ситен пролетен дъжд. Една черна лимузина се носеше безшумно по мокрите безлюдни улици. Тъмните й стъкла бяха вдигнати и пътниците в нея не се виждаха отвън. Колата създаваше впечатлението, че е част от нощна погребална процесия и кара опечалени до гробище.

Най-влиятелната столица в света — Вашингтон — излъчваше спокойната аура на древно величие. Това се чувстваше особено осезателно късно нощем, когато административните сгради бяха тъмни, телефоните спираха да звънят, копирните машини замлъкваха, преставаше разтакаването и пречките по коридорите на бюрокрацията. Преходните политически обитатели отдавна се бяха прибрали да спят и в главите им танцуваха видения на дарителите на средства за предизборната кампания. Но поради уличното осветление и намаленото автомобилно движение градът приличаше на изоставен Вавилон или Персеполис.

Никой от двамата мъже в купето не говореше, докато шофьорът, седнал пред стъклената преграда, опитно управляваше колата по хлъзгавия асфалт, нашарен от отраженията на уличните лампи покрай тротоарите. Потънал в мисли, адмирал Джеймс Сандекър гледаше разсеяно през прозореца и дори не се размърда, когато шофьорът зави по Пенсилвания авеню. Беше облечен със скъпо спортно сако и памучни панталони, лицето му не издаваше никаква умора. Когато Мортън Леърд, началникът на кабинета на президента, му се обади по телефона, той имаше гости — беше поканил на късна вечеря група гостуващи океанографи от Япония в служебния си апартамент на най-горния етаж на сградата на НЮМА, намираща се на отсрещния бряг на реката в Арлингтън, Вирджиния.

Със стегнатото си телосложение в резултат на тичането му по осем километра на ден и гимнастиката в здравния център на служителите на НЮМА, Сандекър младееше за човек, който скоро щеше да навърши шейсет и пет години. Уважаван директор на НЮМА от деня на нейното основаване, той бе изградил федерално бюро за океански науки, което предизвикваше завистта на всички морски държави в света. Беше енергичен и смел човек и не приемаше „не“ за отговор. След трийсет години във Военноморските сили, окичен с много медали, той беше избран от един предишен президент да оглави НЮМА във време, когато нямаше един дайм излишен за финансиране, нито одобрение от Конгреса. В продължение на петнайсет години Сандекър беше настъпвал много хора по мазолите, беше си създал немалко врагове, но продължи да преследва целта си дотогава, докато не остана нито един конгресмен, който да го подчини на политическото лакейство. Егоцентричен, и в същото време простодушен, той не можеше да устои на суетата и си боядисваше сивеещите кичури, които прошарваха яркорижата му коса и брадичка а ла Вандайк.

Мъжът до него, командир Руди Гън, беше облечен със смачкан делови костюм. Седеше с превити рамене и току разтриваше ръце. Априлските нощи във Вашингтон бяха доста хладни, за да се отпусне човек. Възпитаник на Военноморската академия, Гън беше служил на подводници, докато адмиралът не го взе за свой главен помощник. Когато Сандекър напусна, за да сформира НЮМА, Гън го последва и бе назначен за ръководител на операциите.

Гън погледна Сандекър през очилата си с рогови рамки, после — към светещия циферблат на часовника си и наруши мълчанието. В гласа му се долавяше смесица от умора и раздразнение.

— Адмирале, имате ли представа защо президентът иска да ни види в един часа посред нощ?

Сандекър отмести поглед от прелитащите навън светлини и поклати глава.

— Не, никаква. Но съдейки по тона на Мортън Леърд, не можехме да отклоним поканата.

— Не знам да има някаква криза — измърмори с отпаднал глас Гън, — нито вътрешна, нито външна, която да налага такава среднощна секретност.

— Нито пък аз.

— Този човек спи ли изобщо?

— По три часа в денонощието, между четири и седем сутринта, според моите източници от Белия дом. За разлика от предишните трима президенти, които излязоха от редиците на Конгреса и бяха мои добри приятели, сегашният, който изкарал два мандата като губернатор на Оклахома, ми е напълно непознат. За краткото му време на този пост, откакто зае мястото на предшественика му, който получи лек инсулт, за първи път ще имам възможност да разговарям с него.

Гън погледна към тъмнината навън.

— Никога ли не сте се срещали с Дийн Купър Уолас, дори когато беше вицепрезидент?

Сандекър поклати глава.

— Доколкото разбрах, на него НЮМА не му е нужна.

Шофьорът отби лимузината от Пенсилвания авеню и зави по барикадираната алея за коли, водеща към северозападния портал на Белия дом.

— Пристигнахме, господин адмирал — съобщи той, докато отваряше задната врата на колата.

Униформен служител от тайните служби провери личните карти на Сандекър и на Гън и отметна имената им в списъка за посетители. После двамата бяха поведени през входа на сградата към приемната. Администраторката, приятна жена на вид над трийсет и пет години, с кестенява коса, прибрана назад в старомоден кок, стана и се усмихна сърдечно. На табелката върху бюрото й беше изписано името Робин Кар.

— Адмирал Сандекър, командир Гън, приятно ми е да се запознаем.

— Много до късно работите — отбеляза Сандекър.

— За щастие часовникът ми тиктака в унисон с президентския.

— Дали ще можем да получим по чаша кафе?

Усмивката й мигом изчезна.

— Съжалявам, но мисля, че няма да има време. — Тя бързо седна на мястото си, вдигна телефонната слушалка и каза само: — Адмиралът е тук.

Не минаха и десет секунди, и в приемната се появи Мортън Леърд, който бе заел мястото на Уилбър Хътън, дясната ръка на хоспитализирания бивш президент, и се ръкува с двамата посетители.

— Благодаря ви, че дойдохте, господа. Президентът ще се радва да ви види.

Възпитаник на старата школа, Леърд беше единственият началник на президентския кабинет, който винаги носеше костюм с жилетка, от чието малко джобче висеше златна верижка на часовник. За разлика от повечето му предшественици, които идваха от колежите на Айви Лийг, той беше бивш преподавател по комуникации в Станфордския университет. Висок, леко плешив, с блестящи жълтеникавокафяви очи, които гледаха под гъсти вежди и през очила без рамки, той излъчваше особено очарование и се нареждаше сред малкото мъже в президентството, които се харесваха на всички. Леърд се обърна и покани с ръка Сандекър и Гън да го последват в Овалния кабинет.

Небезизвестната стая, чиито стени бяха свидетели на хиляди критични моменти, на самотните плещи, нагърбени с власт, и на мъчителните решения, от които зависеше животът на милиарди хора, сега беше празна.

Преди Сандекър или Гън да кажат нещо, Леърд побърза да ги предупреди:

— Господа, онова, което ще видите през следващите двайсет минути, е от особена важност за националната ни сигурност. Трябва да се закълнете, че от устата ви няма да излезе нито дума. Мога ли да разчитам на дадената ви клетва?

— Осмелявам се да ви кажа, че през годините в служба на държавата съм научил и пазил в тайна много повече поверителни неща, отколкото знаете вие, господин Леърд — отвърна Сандекър с най-убедителния си тон. — И мога да гарантирам за честността и на командир Гън.

— Простете ми, адмирале, но това влиза в задълженията ми. — Леърд отиде до една от стените и натисна замаскиран бутон. Част от стената се плъзна настрани и разкри вътрешността на асансьор. Леърд се поклони леко и ги покани с ръка.

Асансьорът беше малък, за не повече от четирима души. Стените му бяха облицовани с кедрова ламперия. На командното табло имаше само два бутона — за нагоре и за надолу. Леърд натисна долния, фалшивата стена на Овалния кабинет бавно се върна на мястото си, вратите на асансьора се затвориха и той потегли. Скоростта му не се усещаше, но Сандекър разбра, че се спускат бързо по реакцията на стомаха си. След по-малко от минута кабината забави ход и меко спря.

— Значи срещата ни с президента няма да се състои в оперативния пункт — отбеляза Сандекър с тон, в който се долавяше повече убеденост, отколкото запитване.

Леърд го погледна с почуда.

— Как отгатнахте?

— Не съм отгатвал. Бил съм в оперативния пункт по няколко повода. Той е още по-надолу.

— Много сте проницателен, адмирале — рече Леърд. — Наистина сме на половината път дотам.

Вратите на асансьора се плъзнаха плавно настрани и Леърд пристъпи в ярко осветен и безупречно чист тунел. До отворената врата на изработен по поръчка микробус стоеше агент от тайните служби. Вътрешността на превозното средство беше оборудвана като малък кабинет: меки кожени столове, бюро във формата на подкова, напълно зареден минибар и кабина на тоалетна. След като всички се разположиха удобно, агентът седна зад волана и заговори в микрофона с наушните слушалки на главата.

— „Риба меч“ напуска сградата. — После включи предавката и микробусът безшумно потегли към вътрешността на тунела.

— „Риба меч“ е кодовото ми име за тайните служби — поясни Леърд някак смутено.

— Моторът е електрически — отбеляза Сандекър, съдейки по безшумното движение на микробуса.

— По-ефикасно е, отколкото да строим вентилационна система, която да пречиства изгорелите газове на газовите двигатели.

Сандекър погледна към страничните входове на тунела, през който минаваха.

— Подземният Вашингтон е много по-обширен, отколкото си представят хората.

— Системата от пасажи и съобщителни пътища под града образуват сложен лабиринт с дължина над хиляда и шестстотин километра. Той не е обществено достояние, хората знаят само за тунелите, построени за канализацията, отводнителните канали, паропроводите и електропроводите, а има още и голяма мрежа, ползвана всекидневно от превозните средства. Тя се простира от Белия дом до Върховния съд, до сградата на Капитала, Държавния департамент, под река Потомак до Пентагона, главната квартира на Централното разузнавателно управление в Лангли, и до десетки други стратегически правителствени сгради и военни бази в града и около него.

— Нещо като катакомбите на Париж — вметна Гън.

— Парижките катакомби бледнеят пред вашингтонската подземна транспортна мрежа — каза Леърд. — Да ви предложа нещо за пиене?

Сандекър поклати глава.

— Аз съм пас.

— И аз не искам, благодаря — отвърна Гън и се обърна към адмирала. — Знаехте ли за това, сър?

— Господин Леърд забравя, че от много години съм вътрешен човек във висшите кръгове на Вашингтон. Неведнъж ми се е случвало да използвам подземните му тунели. Тъй като те минават под нивото на подпочвените води, една малка армия от хора по поддръжката им се преборва с непрекъснатата влага и мухъл, за да ги поддържа сухи. Освен това много скитници, наркотрафиканти и престъпници си правят сборища в тъмните им и призрачни ниши. Както, разбира се, и немалко дръзки и безразсъдни хора, водени от любопитство и които не страдат от клаустрофобия, намират развлечение в това да проучват проходите. Голяма част от тях са опитни пещерняци, които гледат на лабиринтите като на предизвикателство.

— Как се контролират толкова много нашественици, които бродят навътре-навън?

— Главните артерии, които са от особена важност за държавата, се охраняват от специалните сили за безопасност. Те ги наблюдават с видеомонитори и инфрачервени сензори — поясни Леърд. — Проникването в стратегически важните участъци е почти невъзможно.

— Признавам, че не знаех за това — каза бавно Гън.

Сандекър се усмихна загадъчно.

— Началникът на президентския кабинет пропусна да спомене за аварийните тунели.

— Аварийни тунели ли? — попита механично Гън.

— Да му кажа ли? — обърна се с извинителен тон Сандекър към Леърд.

Леърд кимна и въздъхна.

— Явно, че държавните тайни имат кратък живот.

— Същински сценарий за научнофантастичен филм — продължи Сандекър. — Досега това, че президентът, кабинетът му и началниците на военните щабове ще бъдат спасени по време на ядрен удар, като бъдат отведени набързо с хеликоптер до летище или до център за подземни операции, беше чиста заблуда още от самото начало. Подводните снаряди, изстрелвани от неколкостотин километра от морето по време на изненадващо нападение, ще се посипят над града за по-малко от десет секунди. Време, съвсем недостатъчно, за да се извърши спешна евакуация.

— Трябва да има друг начин — вметна Леърд.

— Има — потвърди Сандекър. — За прокарването на подземните тунели, водещи извън града, е използвана електромагнитна технология, благодарение на която цял конвой от коли, пълни с високопоставени лица от Белия дом и поверителни материали на Пентагона, може да стигне до военновъздушната база Андрюс и до подземието на хангар, където транспорт с въздушно командване, версия на бомбардировач Б-2, е в готовност да излети само секунди след пристигането им.

— Със задоволство установих, че знам нещо, което вие не знаете — рече загадъчно Леърд.

— Ако нещо съм сбъркал, поправете ме.

— Общоизвестен факт е, че военновъздушната база Андрюс се използва за излитане и кацане на самолети, превозващи високопоставени лица — поясни Леърд. — Много сте прав по отношение на съоръжението за настаняване на В-2, модифициран като въздушнопреносим команден пункт. Само че самолетът се намира под земята в секретен обект на югоизток от града — в Мериленд.

— Моля за извинение — намеси се Гън. — Не се съмнявам в думите ви, но ми се струва, че в тях има и малко фантазия.

Леърд се изкашля и заговори на Гън така, сякаш напътстваше ученик.

— Американският народ ще бъде потресен, ако дори само заподозре, че се извършват нечестни и заобиколни маневри около столицата в името на доброто управление. Лично аз също бях потресен, когато дойдох тук. И все още съм.

Микробусът намали ход и спря до входа на къс проход, водещ към стоманена врата с по една видеокамера от двете й страни. Внушаващата страх гледка се подсилваше от скрито луминесцентно осветление, което обливаше тясна кухина с ярка светлина. Гън направи асоциация с „последния километър“, извървяван от осъдените убийци по пътя им за газовата камера. Той не помръдна от стола си и гледаше с блуждаещ поглед прохода, когато шофьорът заобиколи и отвори страничната врата на микробуса.

— Извинете, сър, но имам още един въпрос. — Гън отмести поглед към Леърд. — Ще ви бъда признателен, ако ми кажете къде точно ще се срещнем с президента.

Леърд изгледа замислен Гън, после Сандекър.

— Какво ще кажете, адмирале?

Сандекър сви рамене.

— При тези обстоятелства мога да разчитам единствено на предположения и слухове. Самият аз съм също любопитен.

— Тайните се създават, за да се пазят — отвърна Леърд сериозно, — но тъй като стигнахте дотук и честното ви служене на държавата не подлежи на съмнение, вярвам, че мога да поема отговорността да ви кажа. — Той замълча, после продължи със спокоен глас: — Нашето кратко пътуване ни доведе до Форт Макнеър, точно под някогашната базова болница, преди да бъде изоставена след Втората световна война.

— И защо точно във Форт Макнеър? — настоя да узнае Гън. — Нямаше ли да е по-удобно за президента да ни посрещне в Белия дом?

— За разлика от предишните държавни глави, президентът Уолас почти никога не остава в Белия дом нощно време. — Леърд го каза с такъв тон, сякаш говореше за времето.

По лицето на Гън се изписа недоумение.

— Не разбирам.

— Болезнено ясно е, командире. Ние живеем в макиавелски свят. Лидерите на неприятелските страни — враговете на Съединените щати, ако щете — армии от добре обучени терористи или просто обикновени луди, всички те мечтаят да унищожат Белия дом и обитателите му. Мнозина са се опитвали. Всички помним колата, която се блъсна в един от порталите, лунатика, който стреля с автоматично оръжие през оградата откъм Пенсилвания авеню, и самоубиеца маниак, който приземи самолета си на южната морава. Всеки атлет с точен прицел може да хвърли камък от улицата в прозорците на Овалния кабинет. Тъжното е, че Белият дом е лесна мишена…

— Това се подразбира — добави Сандекър. — Множеството опити, които бяха пресечени в зародиша им от нашите разузнавателни служби, останаха в дълбока тайна.

— Адмирал Сандекър има право. Професионалистите, които планират да нападат имението на държавния глава, бяха разкрити, преди да предприемат операцията си. — Леърд допи водката си, остави чашата в малка мивка и слезе от колата. — Много е опасно за Първото семейство на държавата да живее и спи в Белия дом. То е там само когато има организирани посещения, пресконференции, посрещане на официални лица и за снимки по време на срещи на президента с гражданството в Розовата градина.

На Гън му беше трудно да приеме обяснението му.

— Искате да кажете, че ръководното тяло на държавата си върши работата някъде извън Белия дом?

— По-точно на двайсет и девет метра над нас.

— И откога се практикува това? — попита Сандекър.

— От края на Клинтъновата администрация — отвърна Леърд.

Гън гледаше замислено стоманената врата.

— Значи когато обсъждате настоящото положение у нас и в чужбина, предполагам, че понякога се срещате с него, понякога не, което е доста добро решение.

— Колко жалко — каза Сандекър, — че сградата, която някога беше уважаван дом на нашите президенти, сега не представлява нищо друго освен място за приеми.

5.

Сандекър и Гън слязоха след Леърд от асансьора и го последваха. От кръглата приемна, охранявана от друг агент от тайните служби, влязоха в библиотека, чиито четири стени бяха запълнени от пода до тавана с хиляди книги. Когато влязоха вътре, Сандекър видя президента да стои в средата на стаята. Беше заковал поглед в адмирала и по всичко личеше, че не го познава. В стаята имаше още трима мъже. От тях Сандекър познаваше само единия. Президентът премести чашата кафе в лявата си ръка, докато Леърд представяше новодошлите:

— Господин президент, това са адмирал Джеймс Сандекър и командир Руди Гън.

Президентът, който наближаваше шейсетте, изглеждаше поне пет-шест години по-възрастен. Преждевременно прошарената му коса, червендалестото лице и вечно подпухналите му малки кръгли очи често вдъхновяваха политическите карикатуристи да го изобразяват като пияница, макар че той не близваше алкохол освен чаша бира в редки случаи. Беше неспокоен човек с кръгло лице, ниско чело и тънки вежди. Минаваше за опитен политик. В дните, когато заместваше, никакво решение, отнасящо се до неговия начин на живот или до състоянието на държавата не се правеше, без да се вземе предвид потенциалът за събиране на гласове за неговото издигане на този пост в следващите избори.

Дийн Купър Уолас нямаше да стане един от любимите президенти на Сандекър. Не беше тайна, че Уолас ненавиждаше Вашингтон и отказваше да участва в задължителните обществени игри. Той и Конгресът бяха като впряг от лъв и мечка — всеки искаше да изяде другия. За него не можеше да се каже, че е интелектуалец, но умееше да води преговори и действаше по интуиция. Откакто зае мястото на избрания по съответния ред президент, той бързо се заобиколи с помощници и съветници, които споделяха недоверието му към закостенялата бюрокрация и непрекъснато търсеше нови начини да я надхитри.

Президентът протегна свободната си ръка.

— Адмирал Сандекър, радвам се да се запознаем най-сетне.

Сандекър неволно примигна. Ръкостискането на президента беше неочаквано силно за политик, който години наред изтощаваше физиката си.

— Господин президент, надявам се това да е само първият от многото случаи, в които ще се виждаме очи в очи.

— И аз се надявам да е така, тъй като прогнозите за моя предшественик не вещаят бързо възстановяване.

— Много жалко. Той е свестен човек.

Уолас не каза нищо. После само кимна на Гън, докато Леърд продължаваше да се показва в ролята на домакин. Началникът на кабинета хвана адмирала подмишница и го поведе към другите трима мъже, които се бяха разположили край каменна камина, приспособена да гори с газ.

— Да ви представя Дънкан Мънро, комисар в Службата по емиграция и натурализация, и неговия помощник, отговарящ за операциите в страната, Питър Харпър.

Мънро изглеждаше мрачен и сериозен, а Харпър сякаш се бе слял с книгите зад него. Леърд се обърна към третия мъж.

— И адмирал Дейл Фъргюсън, комендант на бреговата охрана.

— С Дейл сме стари приятели — отбеляза Сандекър.

Фъргюсън, едър, червендалест мъж с приветлива усмивка, стисна Сандекър за рамото.

— Радвам се да те видя, Джим.

— Как са Сали и децата? Не съм ги виждал, откакто бяхме заедно на обиколка в Индонезия.

— Сали продължава да спасява горите, а момчетата ми стопяват пенсията с разноските по обучението си.

Президентът, който не обичаше да си губи времето с празни приказки, ги прикани да седнат около заседателната маса и откри съвещанието.

— Извинете, че ви накарах да станете от леглата си в тази дъждовна нощ, но Дънкан ме предупреди за една критична ситуация, която всеки момент ще избухне пред прага ни. Става дума за нелегалната емиграция. Разчитам на вас, господа, да излезете с програма за пресичане потока на чужденци, и по-специално на китайци, които се вкарват незаконно през крайбрежията ни на огромни групи.

Сандекър повдигна вежди от изненада.

— Определено мога да кажа, господин президент, че виждам къде се вместват в картината Емиграционната служба и бреговата охрана, но какво общо има Националната агенция за подводни и морски изследвания с незаконната емиграция? Нашата работа е да извършваме подводни изследвания. Преследването на китайски контрабандисти изобщо не влиза в задачите ни.

— Ние имаме огромна нужда от всеки източник, който може да ни помогне — обади се Дънкан Мънро. — С орязания конгресен бюджет емиграционната служба е далеч под капацитета си. Конгресът одобри шейсет процента увеличение на агентите ни, патрулиращи по границата, но не ни отпусна никакви средства, за да разширим следователския ни отдел. Ведомството ни има само хиляда и осемстотин специални агенти за цялата страна и за разследвания в чужбина. ФБР разполага с хиляда и сто агенти само за град Ню Йорк. Тук, във Вашингтон, хиляда и двеста полицаи от Капитолия патрулират из район, който обхваща градски квартали. Казано с две думи, просто няма достатъчно хора за разследване на престъпления от страна на Службата за емиграция и натурализация, които да направят пробив в потока от нелегални емигранти.

— Излиза, че работите с армия от патрули, на които помагат само неколцина детективи — вметна Сандекър.

— Водим губеща битка, тъй да се каже, с нелегалното вкарване на хора през границата ни с Мексико, повечето от които идват от много по-далече — като от Китай и Аржентина — продължи Мънро. — Все едно да отблъскваме океански прибой с домакинско сито. Нелегалното вкарване на хора прерасна в мултимилионна индустрия, която съперничи на контрабандното внасяне на оръжие и наркотици. Разширяването на подземния свят, нечувствителен към граници и политически идеологии, и нелегалното вкарване на хора ще бъде основното злодеяние на двайсет и първия век.

— Нещата се влошават — заговори Харпър, — тъй като броят на нелегално влизащите в страната ни чужденци от Народна република Китай стига до епидемични размери. Контрабандистите, с благословията и поддръжката на тяхното правителство, което търси всякакви начини да намали огромния прираст на населението си, са съставили програма за изнасяне на десетки милиони от техния народ във всяко кътче на земното кълбо, и най-вече в Япония, Съединените щати, Канада, Европа и Южна Африка. Колкото и странно да звучи, те дори са плъзнали из цяла Африка, от Кейптаун до Алжир.

Харпър продължи да говори от името на шефа си.

— Контрабандните синдикати са организирали цялостен лабиринт от пътища за прехвърлянето им. Трафикът на хора е по въздух, море и суша. Из цяла Източна Европа, Централна Америка и Африка има вече установени над четирийсет авангардни спирки и разпределителни райони.

— Особено са засегнати руснаците — допълни Мънро. — Те виждат в масовата неконтролируема миграция на китайци в Монголия и Сибир заплаха за сигурността си. Разузнавателната дирекция към руското Министерство на отбраната е предупредила лидерите си, че Русия е на косъм да изгуби териториите си в Далечния изток, тъй като потокът от китайци вече минава за преобладаващата част от населението в този район.

— Може да се каже, че Монголия е загубена кауза — вметна президентът. — Русия позволи на тази нейна силна база да се изплъзне между пръстите й. Сега е ред на Сибир.

Като актьор, изчакващ да дойде ред на репликата му, Харпър отново се включи в разговора.

— Преди Русия да загуби пристанищата си на Тихия океан с техните залежи от злато, нефт и газ, тъй жизненоважни за вписването й в бързо нарастващата азиатско-тихоокеанска икономика, президентът и парламентът й могат от отчаяние да обявят война на Китай. Това ще постави Съединените щати в изключително трудното положение да избира на коя страна да застане.

— В този процес има още един катаклизъм — отбеляза президентът. — Постепенното завладяване на източната част на Русия е само върхът на айсберга. Китайците мислят в далечна перспектива. Освен бедните селяни, които те събират и качват на кораби, голяма част от мигриращите съвсем не са бедни. Мнозина имат солидни финансови средства, с които купуват недвижими имоти и започват бизнес в страната, в която се установят. След определено време това може да доведе до огромни промени в политическото и икономическото влияние, особено ако културата и лоялността им останат свързани с родната им страна.

— Ако приливът на китайската миграция не бъде обуздан — намеси се Леърд, — ще бъде трудно да се предвиди до какво огромно разместване на пластовете в световен мащаб ще се стигне през следващите сто години.

— Както разбирам, намеквате, че Народна република Китай осъществява макиавелска схема за завладяване на целия свят — обади се Сандекър.

Мънро потвърди с глава, преди да отговори:

— Те са затънали до гуша. Човешката маса в Китай се увеличава с по двайсет и един милиона души годишно. Населението й от едно цяло и два милиарда представлява двайсет и два процента от населението на земята. А площта й е едва седем процента. Гладът е неоспорим факт там. Приетите закони, които ограничават семейните двойки да имат само по едно дете с оглед намаляване на раждаемостта, е капка в морето. Въпреки заплахите от затвор, бедните продължават да раждат повече деца. Китайските държавни ръководители виждат нелегалната емиграция като най-простото и евтино разрешение на проблема им с популацията. Като узаконяват престъпните синдикати, занимаващи се с нелегалната дейност, те се облагодетелстват в двете посоки. Печалбите могат да са високи колкото търговията с наркотици, а в същото време броят на онези, които пресушават икономиката им, намалява.

Гън отмести поглед към комисаря от емиграционната служба.

— Винаги съм мислил, че само организираните престъпни синдикати ръководят операциите по нелегалното емигриране.

Мънро посочи с брадичка Харпър и рече:

— Ще оставя Питър да разясни това, тъй като той е експерт по азиатската организирана престъпност и нелегалното преселване.

— Нелегалното преселване се осъществява по два начина — започна Харпър. — Първият е чрез съюз от криминални групи, които се занимават също така и с наркотици, изнудване, проституция и международни кражби на автомобили. Близо трийсет процента от чужденците, влезли незаконно в Европа и Западното полукълбо, е тяхно дело. Вторият е чрез лица, занимаващи се привидно със законна дейност, които извършват нелегалното прехвърляне под маската на уважавани личности, с редовни документи, поддържани от правителството. Плод на тяхната дейност са седемдесет процента от всички чужденци, преминали световните граници. Немалко нелегални китайски емигранти пристигат със самолет, но по-голямата част влизат в чуждите страни по море. Пътуването със самолет изисква паспорт и солиден подкуп. Използването на кораби за такава дейност е много по-широко разпространено. Разноските са по-ниски, много повече хора могат да бъдат превозени с едно пътуване, пътните условия са най-елементарни, а печалбите много по-високи.

Адмирал Фъргюсън се изкашля, преди да вземе думата:

— Когато емигрантският поток беше още слаб, се използваха стари и разнебитени товарни кораби, които стоварваха емигрантите на брега с пробити лодки и салове. На мнозина им се раздаваха спасителни жилетки и направо ги хвърляха зад борда. Стотици се удавяха, преди да стъпят на земя. Сега контрабандистите станаха много по-изкусни — превозват тайно емигрантите в търговски кораби и все повече зачестяват случаите, когато те най-безочливо влизат в пристанището, преди да ги вкарат под носа на емиграционните служители.

— Какво става с емигрантите, след като влязат благополучно в страната? — попита Гън.

— Поемат ги местните престъпни банди — поясни Харпър. — Онези емигранти, които имат късмета да са финансово обезпечени или имат роднини, които вече живеят в Щатите, биват веднага освобождавани да поемат по собствения си път. Повечето обаче не могат да платят таксата за влизане в страната. Затова те биват насилствено отвеждани на тайно място, предимно в някои отдалечени складови помещения. Там те стоят затворени със седмици, дори с месеци, и биват заплашвани, че ако се опитат да избягат, ще бъдат предадени на американските власти, които ще ги осъдят на доживотен затвор, защото са нелегални емигранти. Бандите често ги подлагат на мъчения, побоища и изнасилване, за да сплашат пленниците си да се откажат от собствен живот и да им станат слуги. Те биват принудени да работят за престъпните синдикати в търговията с наркотици, жените да проституират, някои да работят в незаконни цехове и други техни дейности. Всички, които са в добро физическо състояние, обикновено по-младите мъже, са задължени да подпишат договор, че с труда си ще изплащат таксата за тайното им преселване. Тогава им се намира работа в обществени перални, ресторанти или фабрики, където работят по четиринайсет часа седем дни в седмицата. За да изплати дълга си, на нелегалния емигрант са му нужни средно от шест до осем години.

— След като си получат необходимите фалшиви документи, много от тях стават почтени американски граждани — допълни Мънро. — Докато Съединените щати имат нужда от евтина работна ръка, предприемчивите контрабандисти ще се възползват от случая да вкарват незаконни емигранти, чийто брой вече взима епидемични размери.

— Трябва да има, и то не един начин да се пресече този поток — отбеляза Сандекър, докато си наливаше кафе от сребърна кана върху количката за сервиране до масата.

— При положение че няма как да се направи международна блокада около китайската територия, как можем да постигнем това? — попита Гън.

— Отговорът е много прост — отвърна Леърд. — Не можем, поне според международните закони. Ръцете ни са вързани. Единственото, което може да направи всяка държава, включително Съединените щати, е да признае тази заплаха като главна международна грижа за сигурността и да вземе всички необходими мерки, за да засили охраната по границите си.

— Например да нареди на армията и флота да бранят крайбрежията им и да отблъскват нашествениците — вметна Сандекър с кисела физиономия.

Президентът го стрелна с остър поглед.

— Изглежда, не схванахте смисъла, адмирале. Ние сме изправени пред мирно нашествие. Аз не мога току-така да дам сигнал за изстрелване на дъжд от ракети срещу невъоръжени мъже, жени и деца.

Сандекър обаче не отстъпи.

— Тогава какво ви пречи, господин президент, да наредите съвместна операция на въоръжени сили, които да затворят границите? По този начин има вероятност да бъде пресечен и потокът от незаконно внасяните в страната наркотици.

Президентът сви рамене.

— Тази мисъл е хрумвала и на по-умни мъже от мен.

— Не е работа на Пентагона да възпрепятства влизането на нелегални — възрази твърдо Леърд.

— Вероятно съм бил дезинформиран, но съм останал с впечатлението, че мисията на въоръжените ни сили е да закриля и отбранява сигурността на Съединените щати. Мирно или не, за мен това си е чисто нашествие по суверенните ни брегове. Не виждам защо сухопътните и морските ни дивизии да не могат да помогнат на недостатъчния персонал на граничните патрули, защо Военноморските сили да не могат да подкрепят бреговата охрана и защо Военновъздушните сили да не могат да извършват въздушно разузнаване.

— Съществуват политически съображения извън моя контрол — каза президентът със забележима твърдост в гласа.

— Като да не отвръщаме с груби икономически санкции срещу китайския внос, защото те всяка година купуват от нас промишлени и земеделски продукти на стойност милиарди долари, затова ли?

— Докато сте все още на тази тема, адмирале — намеси се Леърд, натъртвайки на всяка дума, — искам да ви уведомя, че китайците изместиха японците като най-големия купувач на американски ценни книжа. Не е в наш интерес да се опълчваме срещу тях.

Гън видя как лицето на шефа му почервеня, а това на президента пребледня. Той се намеси в разговора с кротък глас.

— Сигурен съм, че адмирал Сандекър разбира затрудненията ви, господин президент, но ние с него сме все още в неведение по какъв начин може да помогне НЮМА.

— С удоволствие ще ви поясня в какво ще се състои вашето участие, Джим — побърза да отговори на стария си приятел Фъргюсън.

— Ако обичаш — рече сприхаво Сандекър.

— Не е тайна, че редиците на бреговата охрана са доста разтегнати. Миналата година заловихме трийсет и два плавателни съда и отрязахме пътя на четири хиляди нелегални китайци край Хаваи и източното и западното ни крайбрежия. НЮМА разполага с малка флотилия от научноизследователски кораби…

— Достатъчно — прекъсна го Сандекър. — В никакъв случай няма да разреша мои кораби и научни работници да спират и да се качват на борда на плавателни съдове, за да проверяват дали не превозват незаконни емигранти.

— Нямаме никакви намерения да слагаме оръжие в ръцете на морски биолози — увери го със спокоен и невъзмутим глас Фъргюсън. — От НЮМА ще искаме само информация за вероятни чужденци, които слизат на сушата, за подводните условия и геологията покрай нашите брегове, заливи и проливи, от които контрабандистите могат да се възползват. Събери най-добрите си хора, Джим. Попитай ги, ако бяха контрабандисти, къде биха стоварили човешкия си товар?

— И още нещо — намеси се Мънро, — вашите хора и плавателни съдове могат да събират и разузнавателни данни. Боядисаните в тюркоазен цвят кораби на НЮМА са известни и уважавани в цял свят като океанографски научноизследователски кораби. Всеки от тях може да плава на стотина метра след заподозрян в тайно превозване на чужденци кораб, без да събуди подозрение у контрабандистите. Хората ви могат да докладват какво виждат и да продължат да вършат изследванията си.

— Трябва да разберете — обърна се уморено президентът към Сандекър, — че аз не искам да изоставите задачите на агенцията. Но нареждам на вас и НЮМА да окажете всячески съдействие на господин Мънро и адмирал Фъргюсън в усилията им да намалят потока от нелегални китайци в страната ни.

— Има две области, в които можете да инвестирате — обади се Харпър.

— Слушам ви — измърмори Сандекър, чието любопитство леко се изостри.

— Познавате ли човек на име Кин Шан? — попита Харпър.

— Да — отвърна Сандекър. — Той е собственик на корабната империя „Кин Шан маритайм лимитид“ в Хонконг, която разполага с флотилия от над сто товарни кораби, петролни танкери и туристически корабчета. Веднъж отправи лична молба към нас чрез един китайски историк да прегледа нашите файлове с данните за потънал кораб, който искал да открие.

— Ако вече го е пуснал на вода, Шан положително е станал негов собственик, наред с другите пристанищни съоръжения и складове в почти всеки по-главен пристанищен град в света. Той е извънредно хитър и прозорлив.

— Шан не е ли онзи китайски богаташ, който построи огромно пристанищно съоръжение в Луизиана? — поинтересува се Гън.

— Точно той е — отвърна Фъргюсън. — Съоръжението се намира край залива Ачафалайа, близо до град Морган. А това е толкова блатисто място. Всеки строителен предприемач, когото попитахме, изрази мнението, че няма абсолютно никаква логика да се влагат стотици милиони долари в товарно пристанище, отдалечено на сто и трийсет километра от най-близкия главен град и без никаква транспортна мрежа, водеща към него.

— Има ли име това пристанище?

— Да, нарича се Сунгари.

— Шан трябва да е имал някаква много солидна причина, за да хвърля огромни пари в блато — отбеляза Сандекър.

— Каквато и да е логиката му, все още не сме я разбрали — призна Мънро. — Това е един от двата района, в който НЮМА може да ни помогне.

— Значи искате да използвате изследователски кораб и технология на НЮМА, за да души около новопостроеното товарно пристанище на Шан — предположи Гън.

Фъргюсън кимна.

— Съвсем правилно, командире. Сунгари е нещо повече, отколкото изглежда на външен вид.

Президентът се вгледа многозначително в Сандекър и заговори с лека усмивка:

— Няма друга правителствена агенция, която да притежава мозък и технология за подводни разследвания като НЮМА.

Сандекър отвърна, без да мигне:

— Още не сте изяснили какво общо има Шан с контрабандните операции.

— Според нашите източници Шан е главният мозък, който стои зад петдесет процента от китайците, вкарани тайно в страните от западното полукълбо.

— Значи, ако спрете Шан, откъсвате главата на змията.

Президентът кимна.

— Това е теорията ни.

— Споменахте за два района, които да проучим — продължи Сандекър.

Фъргюсън вдигна ръка, за да даде отговор.

— Втората се отнася до един кораб. Поредната сделка на Шан, която не можем да проумеем, е покупката му на някогашния презокеански лайнер — парахода „Юнайтед стейтс“.

— „Юнайтед стейтс“ е бил изваден от строя в Норфолк, Вирджиния, още преди трийсет години — уточни Гън.

Мънро поклати глава.

— Но преди десет години е бил продаден на някакъв турски милионер, който обявил, че смята да го преоборудва и да го пусне в употреба като плаващ университет.

— Не го намирам за практично — вметна без заобикалки Сандекър. — Както и да е бил преоборудван, според днешните стандарти той е прекалено голям и експлоатацията и поддържането му ще излиза много скъпо.

— Това е за заблуда — рече Мънро и за първи път се усмихна. — Богатият турчин се оказа нашият приятел Кин Шан. „Юнайтед стейтс“ бил взет на буксир от Норфолк до Средиземно море, а оттам, покрай Истанбул, през Черно море в Севастопол. Китайците нямат толкова голям сух док, който да поеме кораб с такива размери. Шан наел руснаци да го преоборудват в съвременен туристически кораб.

— Не виждам смисъл. Та той ще загуби сума ти пари.

— Напротив — намеси се Фъргюсън, — има смисъл, ако Шан възнамерява да използва „Юнайтед стейтс“ като прикритие за прехвърляне на нелегални чужденци. ЦРУ смята също, че Китайската народна република финансира Шан. Китайците имат малък военноморски флот. Ако решат наистина да нахлуят в Тайван, ще са им нужни войскови транспортни кораби. „Юнайтед стейтс“ е в състояние да транспортира цяла дивизия заедно с тежко въоръжение и екипировка.

— Напълно разбирам, че зловещата заплаха изисква спешни мерки. — Сандекър замълча за миг и разтри слепоочията си, после съобщи: — Ресурсите на НЮМА са на ваше разпореждане. Ще дадем всичко от нас.

Президентът кимна така, сякаш бе очаквал такъв отговор.

— Благодаря ви, адмирале. Сигурен съм, че господин Мънро и адмирал Фъргюсън ще подкрепят моята благодарност към вас.

Мислите на Гън вече бяха насочени към предстоящата работа.

— Ще ни бъде от голяма полза — заговори той, отправяйки поглед към Мънро и Харпър, — ако имате агенти вътре в организацията на Шан, които да ни захранват с информация.

Мънро разпери ръце в знак на безпомощност.

— Охраната на Шан е невероятно силна. Той е наел група от най-добрите руски агенти от КГБ, за да образува непробиваем обръч, през който и ЦРУ прави опити да проникне. Те имат компютризирана система за самоличността на персонала и за разузнаване, която няма равна на себе си. Всеки един от управляващите кръгове на Шан са под постоянно наблюдение.

— За да бъдем винаги в течение — допълни Харпър, — ние загубихме двама агенти, които се опитаха да проникнат в организацията на Шан. Като се изключи една от нашите агентки, която влезе в ролята на емигрантка на един от контрабандните кораби на Шан, мисиите ни под прикритие тъпчат на едно място. Не ми е приятно да призная този провал, но това са тъжните факти.

— Агентът ви е жена? — изненада се Сандекър.

— Да, тя произхожда от заможно китайско семейство. И е един от най-добрите ни агенти.

— Имате ли някаква представа на кой бряг контрабандистите ще свалят агентката ви?

Харпър енергично поклати глава.

— Ние не поддържаме връзка с нея. Предполагаме, че ще свалят и нея, и останалите незаконни емигранти някъде между Сан Франциско и Анкоридж.

— Сигурни ли сте, че хората от охраната на Шан вече не са разкрили и нея като другите ви агенти?

Погледът на Харпър остана известно време прикован в пространството. Накрая той призна с мрачен израз на лицето:

— Не, не сме. Не можем да направим нищо, освен да чакаме и да се надяваме, че ще успее да се свърже с едно от нашите областни бюра на западния бряг.

— Ами ако нищо повече не чуете за нея?

Харпър сведе поглед към лъскавата повърхност на масата, сякаш виждаше немислимото.

— Тогава ще изпратя съболезнователно писмо до родителите й и ще пратя друг по нейните стъпки.

В четири сутринта съвещанието най-сетне свърши. Сандекър и Гън бяха изведени от тайните покои на президента и през тунела бяха върнати обратно в Белия дом. Когато лимузината потегли, за да ги откара по домовете им, двамата потънаха в мрачни мисли. Пръв Сандекър наруши тягостното мълчание.

— Трябва да са много отчаяни, за да допрат до помощта на НЮМА.

— Ако бях на мястото на президента, сигурно щях да се обърна за помощ към военноморския флот, към нюйоркската стокова борса и към бойскаутите — рече Гън.

— Що за комедия! — измърмори Сандекър. — От моите хора в Белия дом знам, че президентът е в тесни взаимоотношения с Кин Шан още от времето, когато е бил губернатор в Оклахома.

Гън го изгледа и рече:

— Но нали президентът каза, че…

— Чух какво каза, но имаше предвид съвсем друго. Не се и съмнявам, че иска да се спре притокът на незаконни емигранти, но той няма да разпореди да се предприемат никакви мерки, които биха обезпокоили китайските управници. Кин Шан е главният дарител на средства за предизборната кампания на президента Уолас в Азия. Не един и два милиона долари от китайското правителство са били отведени чрез Хонконг и „Кин Шан маритайм“ за изборната кампания на Уолас. Това е корупция от висока класа. Затова Уолас се възпира от всякаква конфронтация на четири очи. Администрацията му е пълна с хора, които работят за интересите на Китай. Тоя човек си е продал душата в ущърб на американските граждани.

— Тогава какво се надява да спечели, ако притиснем задника на Кин Шан до стената?

— Това няма да стане — язвително отвърна Сандекър. — Кин Шан никога няма да бъде разобличен или обвинен в престъпна дейност, поне не и в Съединените щати.

— В такъв случай, доколкото разбирам, планът ви е да предприемем разследването, независимо от последствията.

Сандекър кимна.

— Имаме ли в момента изследователски кораб във водите на Мексиканския залив?

— Да, „Марин Денизен“ е там. Научноизследователският му екип провежда изследвания върху намаляването на кораловите рифове край Юкатан.

— НЮМА от години го ползва — отбеляза Сандекър и извика в съзнанието си образа на кораба.

— Той е най-старият кораб във флотилията ни. Това е последното му плаване. Като се върне в пристанището на Норфолк, ще го дарим на университета по океанография в Лампак.

— Ще се наложи университетът да почака малко. Такъв стар кораб за морски изследвания с екип от биолози ще представлява идеално прикритие за проучването на пристанищното съоръжение на Шан.

— Кого смятате да назначите за ръководител на операцията?

Сандекър се обърна към Гън.

— Как кого, нашият директор на специалните проекти!

Гън се поколеба, преди да каже:

— Не искаме ли прекалено много от Дърк?

— Можеш ли да назовеш някой по-добър от него?

— Не, но знаете какво преживя при изпълнение на последния ни проект. Когато преди няколко дни го видях, той приличаше на възкръснал мъртвец. Трябва му още време, за да се възстанови напълно.

— Пит е от тия, дето бързо се възстановяват — заяви уверено адмиралът. — Него само предизвикателството може да го вкара обратно в релси. Провери къде е и му кажи, че е много важно да се свърже час по-скоро с мен.

— Не знам къде да го търся — отвърна неопределено Гън. — След като му дадохте един месец отпуск, той просто отпраши нанякъде, без да съобщи нищо.

— В щата Вашингтон е. Отиде да си развява байрака в Орион Лейк.

Гън изгледа с подозрение адмирала.

— Откъде знаете?

— Хирам Йегър му изпрати там цял камион водолазна екипировка — отвърна Сандекър и очите му заблестяха като на лисица. — Хирам си мисли, че го направил тайно, но слуховете имат странния начин да проникват в кабинета ми.

— Не са много нещата около НЮМА, които да не узнавате.

— Единствената загадка, която не мога да разкрия, е, как Ал Джордино пуши от скъпите ми никарагуански пури, когато никога не забелязвам някоя да липсва.

— Не ви ли е минавало през ума, че може би и двамата имате един и същ източник на снабдяване?

— Невъзможно! — изсумтя Сандекър. — Моите пури ги навива едно семейство, което е близко на мои приятели в Манагуа. Не е възможно Джордино да ги познава. Но тъй като стана дума, къде всъщност е Джордино?

— Излежава се на плажа на Хаваи — отвърна Гън. — Реши, че е подходящо време да вземе малко почивка, докато Дърк не се е метнал отново на коня.

— Тия двамата са гъсти като крадци. Редки са моментите, когато не правят някоя беля заедно.

— Искате ли да съобщя на Ал за положението и да го изпратя да потърси Дърк в Орион Лейк и да го доведе тук?

Сандекър кимна.

— Добра идея. Пит ще послуша Джордино. Ти ще поемеш ролята на подкрепление. Като го знам какъв е Дърк, ако аз го повикам и му наредя да се върне на работа, той ще ми затвори телефона.

— Напълно сте прав, адмирале — усмихна се Гън, — точно така ще направи.

6.

Джулия Лий не само че не се съмняваше, а беше убедена, че претърпя съкрушително поражение. Дълбоко в себе си съзнаваше, че изпълни нескопосано мисията си. Направи погрешни стъпки, изрече погрешни неща. Сега бе изпълнена с чувство за празнота, забулена в отчаяние. Беше научила много за операцията на контрабандистите, но мисълта, че всичко е било напразно, не й даваше мира. Нямаше да може да предаде на Службата за емиграция и натурализация тази тъй важна информация, която бе събрала, за да бъдат задържани контрабандистите.

Болките от садистически нанесените й рани, чувството й за гадене, празнота и унижение бяха неудържими. Освен това беше смъртно уморена и гладна. Самонадеяността й беше взела връх. Провали се, защото не бе показала смирение и подчинение. Ако беше приложила тактиките, които бе научила по време на обучението й за специален агент на СЕН, и имаше повече време, можеше лесно да се изплъзне от насилниците си. Вече беше много късно. След жестокия побой нямаше сили за нищо. Дори когато успееше да се изправи, завиваше й се свят, загубваше равновесие и краката й се подкосяваха.

Поради естеството на работата й Джулия имаше малко приятели. Мъжете в живота й се брояха на пръсти, връзките й бяха краткотрайни. Тъга я обзе, като си помисли, че никога вече няма да види майка си и баща си. Колкото и да беше странно, тя не изпитваше страх или отвращение. Никой и нищо не можеше да промени онова, което предстоеше да й се случи в следващите няколко часа.

През стоманената палуба почувства, че машините на кораба спряха. Корабът престана да се движи и започна да се поклаща върху вълните. След миг котвената верига издрънча през клюза. „Индиго стар“ пусна котва извън териториалните граници на Съединените щати, за да не се натъкне на граничните власти.

Джулия нямаше часовник — бяха й го взели по време на разпита — и тя можеше само да предполага, че е някакъв среднощен час. Огледа другите четирийсет или повече злощастници, наблъскани в товарния отсек след разпитите. Всички бъбреха възбудено, мислейки, че най-накрая са пристигнали в Америка и скоро ще слязат на брега, за да започнат нов живот. Джулия също можеше да се изпълни с такива мисли, но разумът й надделя. Знаеше, че истината ще се стовари с цялата си жестокост и бездушие. Надеждата за щастие нямаше да живее дълго. Всички до един бяха измамени, дори и интелигентните, богатите и състоятелните. Контрабандистите ги бяха заблудили и ограбили, но въпреки това по лицата им все още се четеше някаква надежда.

Джулия беше сигурна, че непосредственото им бъдеще ще е изпълнено с терор и изнудване. Погледът й се задържа върху две семейства с малки деца и им пожела мислено да успеят да се спасят от контрабандистите и от господството на престъпните картели, които чакаха на брега.

На контрабандистите им бяха нужни два часа, за да прехвърлят нелегалните китайци на риболовните траулери, принадлежащи на „Кин Шан маритайм“. Обслужвана от упълномощен китаец, който им взе документите за гражданство, флотилията извършваше законен риболов, когато не превозваше нелегални емигранти от кораба-майка до транзитни точки в малки пристанища и заливчета по брега на полуостров Олимпия. Там чакаха автобуси и товарни камиони, които ги откарваха до различни райони в страната.

Останала последна в товарното помещение, Джулия бе изведена на външната палуба от груб полицай. Тя едва ходеше и той почти я влачеше. Ки Уон стоеше до рампата за слизане. Той вдигна ръка и възпря мъжа, който я беше повел към странна на вид черна лодка, поклащаща се върху вълните до кораба.

— Още една последна дума, Лин Тай — заговори той с тих студен глас. — Сега, след като имахте възможност да размислите над предложението ми, може би сте си променила решението.

— Ако се съглася да ви стана робиня — промълви тя през подпухналите си устни, — какво трябва да правя?

Той й хвърли възможно най-коварната си усмивка.

— О, нищо. Не съм искал да ставате робиня. Тази възможност отдавна отмина.

— Тогава какво искате от мен?

— Вашето съдействие. Искам да ми кажете кой друг работи с вас на борда на „Индиго стар“.

— Не разбирам за какво говорите — измърмори тя с презрение.

Той я изгледа продължително и сви самодоволно рамене. После бръкна в джоба на сакото си, извади някакъв лист и го навря пред очите й.

— Прочетете това и ще се убедите, че съм бил прав по отношение на вас.

— Вие го прочетете — отвърна тя с последната си капка предизвикателство.

Той приближи листа към лампата над него, присви очи и зачете:

— „Отпечатъците и описанията, които изпратихте чрез сателита, бяха анализирани. Заключението е, че въпросната жена Лин Тай е агент на СЕН и истинското й име е Джулия Мари Лий. Предлагаме да се справите с нея по най-бързата процедура.“

Ако Джулия таеше и най-малката надежда, сега тя мигом се изпари. Сигурно са взели отпечатъците й, докато е била в безсъзнание от побоя. Но как е възможно банда контрабандисти да я идентифицират само за няколко часа и то чрез някакъв друг източник, а не чрез ФБР във Вашингтон? Явно, че организацията е много по-комплексна и усъвършенствана, отколкото тя и местните следователи от СЕН са предполагали. Но тя нямаше намерение да достави удоволствие на Уон.

— Аз съм Лин Тай и нямам какво повече да кажа.

— В такъв случай аз също. — Уон направи знак на чакащата черна лодка. — Сбогом, госпожице Лий!

Грубиянът я хвана за ръка и докато я извеждаше от туристическия на външен вид кораб, тя извърна глава и погледна към Уон, който продължаваше да стои на палубата. Кучият син й се хилеше самодоволно. В нейния поглед се четеше искрена омраза.

— Ти скоро ще умреш, Ки Уон — процеди тя язвително през зъби. — Много скоро ще умреш.

Той обаче й отвърна развеселен:

— О, не, госпожице Лий. Не аз, а ти ще умреш много скоро.

7.

Все още отвратен от онова, което автономният му подводен апарат бе открил, Пит прекара последния час дневна светлина зад телескопа, насочен към имението на Кин Шан. Но единствените хора, които се мяркаха там, бяха същите двама играчи на голф и прислужницата, влизаща и излизаща от бунгалата за гости. Много странно, помисли си той. Нямаше никакво движение на коли или товарни камиони, а и охранителите не се показаха повече. Пит не можеше да повярва, че те стоят ден и нощ затворени в малките колиби със слепи стени.

Той не се обади на никого в НЮМА, за да съобщи за зловещото си откритие, нито се свърза с местните власти. Сам се нагърби да разкрие загадката около труповете, осеяли дъното на езерото. Вече знаеше със сигурност, че Кин Шан крие умъртвените си жертви в езерните дълбини. Но му беше нужно да научи повече подробности, преди да разгласи на какво е станал свидетел.

Като разбра, че няма да види нищо ново, той отмести телескопа настрани и се приготви да занесе в хангара за лодки втория голям кашон, изпратен от Йегър. Тъй като кашонът беше тежък и обемист, наложи се да го натовари на малка количка. В хангара го отвори, извади компактен портативен електрически компресор и го включи в един контакт за лампа. После свърза компресора с въздушния вентил на двойния щуцер на комплекта бутилки за въздух под налягане с обем от два кубически метра. Той заработи с шум, по-тих от ауспуха на работещ на празен ход автомобилен двигател.

После се върна в хижата и седна да наблюдава как слънцето залязва зад малка планинска верига между езерото Орион и морето. Когато тъмнината се слегна над езерото, Пит си приготви лека вечеря и се настани да гледа сателитна телевизия. В десет часа си оправи леглото и загаси лампите. Надявайки се наблюдателните камери в хижата да не улавят инфрачервени лъчи, той рискува — съблече се гол, измъкна се предпазливо навън, влезе пълзешком във водата и поемайки си дълбоко въздух, заплува към вътрешността на хангара.

Не обърна внимание на ледената вода, тъй като съзнанието му беше заето с други мисли. В хангара подсуши тялото си с хавлиена кърпа и облече долен гащеризон „Шелпро“ от найлон и полиестер. Компресорът автоматически изключи, когато бутилките достигнаха необходимото налягане. Тогава той закрепи за щуцера въздушен регулатор „Микра“ и провери ремъците на самара си. След това се напъха в изработен по поръчка тъмносив хидрокомбинезон „Викинг“ от вулканизиран каучук с херметически съединени качулка, ръкавици и ботуши с гъвкави подметки. Предпочиташе сухото подводно облекло пред мокрото, тъй като предоставяше пълна изолация и при най-ниски температури на водата.

После дойде ред и на компенсатора за плавателност и на рейката „Сигма системс“ с дълбокомер, въздушен манометър, компас и часовник. За баланс щеше да използва комплексна система — част от тежестта на самара с двете бутилки на гърба си и колана с тежести. Привърза водолазния нож за глезена си и нахлузи електрическа лампа от типа на миньорските върху качулката си.

Метна на рамо колан, наподобяващ патрондаш на бандит от Дивия запад. Кобурът му бе приютил пневматична пушка, която изстрелваше коварни на вид къси стрели. Във всяко от двайсетте джобчета на колана имаше по една стрела.

Пит бързаше да се гмурне. Чакаше го дълго плуване под вода, както и още много неща да направи и да види. Той седна в края на дока, сложи си плавниците, изви тялото си, за да не закачи с бутилките на гърба си дъсчената настилка на дока и цопна във водата. Преди да се гмурне, изпусна въздуха от хидрокомбинезона си. Реши, че ще е напълно излишно да се натоварва физически и да хаби ценен въздух от бутилките, затова свали от дока компактен подводен скутер „Стингрей“ с акумулаторно захранване, опъна го пред себе си за ръкохватките, натисна бутона за ускорение на движението и мигом бе изтласкан изпод понтоните на хангара.

Не беше трудно да определя местоположението си в безлунната нощ. Пътят му по езерото беше окъпан от светлина, достатъчна да осветява цяло футболно игрище. Сиянието осветяваше и гората наоколо. Интересно, защо ли е нужна тази ослепителна светлина, запита се Пит. Струваше му се прекомерно излишна за нормално охраняем обект. Единствено докът беше лишен от осветление, но и едва ли му беше нужно — струящата от брега светлина го осветяваше достатъчно. Пит повдигна маската си за лице над челото и извъртя електрическата си лампа назад, да не би зоркият поглед на някой охранител да забележи отражението й.

Ако камерите за наблюдение не облъчваха тъмнината с инфрачервени лъчи, то положително имаше охранител с очила за нощно виждане, който следи за появата на нощни рибари, ловджии, объркали пътя бойскаути или дори на Бигфут4. Естествено, че нямаше да се взира с тях в небето, за да наблюдава пръстените на Сатурн. Пит обаче не се притесняваше особено. Знаеше, че е твърде малка мишена, за да бъде забелязан от такова разстояние. Но приближеше ли се с още четири-петстотин метра, щеше да е друго нещо.

Една от заблудите за тайното промъкване в тъмна нощ е, че черният цвят е съвършеното прикритие. Смята се, че човек, облечен целия в черно, се слива с мрака. До известна степен, да. Но тъй като никоя нощ не е напълно тъмна — често светлина идва и само от звездите — съвършената сянка, доближаваща се до относителна невидимост, е тъмносивата. Черен обект може да се забележи на тъмен фон в тъмна нощ, докато сивият се слива с него.

Пит знаеше, че шансовете му да бъде забелязан са доста слаби. Единствено бялата диря, която оставяха двата електромотора на подводния скутер, докато го придвижваха с почти три възела в час, нарушаваха пълната чернота на водата. След по-малко от пет минути той стигна средата на пътя до целта си. Там нагласи маската си за лице, потопи глава под водата и започна да диша през шнорхела. След още четири минути се озова на стотина метра от дока на имението. Работният кораб все още го нямаше, но яхтата продължаваше да опъва вързалата си.

Това беше пределът, до който смееше да се показва над повърхността. Той измести шнорхела настрани и захапа накрайника на регулатора за дишане. Придружен от съскането на издишания въздух, той наклони стингрея надолу и се спусна към дълбините. Когато стигна на около три метра от дъното, зае хоризонтално положение, застина за малко неподвижен, за да добави въздух в сухото си подводно облекло, докато получи неутрална плавателност, после изкара шумно въздух през ноздрите си и отпуши ушите си, заглъхнали от увеличението на водното налягане. Светлините от имението хвърляха полупрозрачни отблясъци под водата. Пит имаше чувството, че подводният скутер го тегли през течно стъкло със зловещ зелен цвят. С приближаването до дока видимостта се увеличи практически от нула до осем-девет метра и той извърна глава, за да не гледа гробището под себе си. За щастие не можеше да бъде забелязан отгоре, тъй като отражението върху водната повърхност блестеше и ограничаваше погледа към дълбините.

Той намали скоростта на стингрея и бавно се плъзна под кила на яхтата. Корпусът не беше обраснал с морски растителни или животински организми. След като не видя нищо интересно наоколо освен стадо дребни риби, той предпазливо продължи към плаващата барака от дървени трупи, откъдето охранителите се бяха втурнали навън с водните си мотопеди. Ударите на сърцето му зачестиха, когато се размисли за възможностите да избяга, в случай че бъде разкрит. На практика такива не съществуваха. Един плувец има малко шансове да се изплъзне от воден мотопед, развиващ максимална скорост от четирийсет и осем километра в час. Ако не бяха подготвени да го погнат под вода, оставаше единствено да го изчакат, докато изразходва докрай въздушния си запас.

Трябваше много да внимава. По водната повърхност в самата барака нямаше да има светлинно отражение. Ако човек се намира в затъмнено помещение над спокойна вода, щеше да е все едно че гледа в дълбините от лодка с прозрачно дъно. Той закопня за появата на пасаж от риби, сред които да се скрие, но такъв не се задаваше. Това, което правя, е лудост, помисли си. Ако имах зрънце повече сиво вещество, щях да изчезна оттук, докато още не са ме забелязали, да доплувам обратно до хижата и да се обадя в полицията. Така щеше да постъпи всеки разумен човек.

Пит не изпитваше страх, а по-скоро го тревожеше мисълта, че не знае дали няма да се озове пред дулото на автоматичен пистолет. Но беше твърдо решен да разбере причината за смъртта на всички тези хора и трябваше да я разбере именно сега, защото втора такава възможност нямаше да му се удаде. Той извади пневматичната пушка от кобура и я изправи така, че цевта да сочи нагоре. Бавно, за да не бъде забелязано внезапното движение, изключи изводите за движение на двата електромотора на стингрея и леко раздвижи крака, докато стигне под понтоните на бараката. Вдигна поглед нагоре през водата към вътрешността й, като задържа въздуха си, за да не изпуска издайнически мехурчета. Намираше се на по-малко от половин метър под вода и имаше чувството, че гледа през воал с дебелина петнайсет сантиметра.

Освен двата водни мотопеда плаващата барака беше празна и тъмна. Той завъртя обратно над очите си електрическата си лампа, подаде глава над повърхността и огледа със светлинния лъч вътрешността. Корпусите от стъклено влакно на мотопедите бяха грижливо поставени между два дока с изход към езерото. Щом вратата на бараката се отвореше настрани, водачите им мигом запрашваха по повърхността на езерото. Пит се протегна, почука с юмрук на вратата и чу в отговор глух звук. Дървените трупи се оказаха имитация — бяха нарисувани върху тънък лист шперплат. С немалко усилие Пит издигна себе си и екипировката си върху единия от доковете. Там свали бутилките си под налягане, плавниците и колана с тежестите и ги сложи в по-близкия воден мотопед. Остави и подводния скутер да се поклаща във водата до дока.

Пит хвана здраво пушката и запристъпва тихо към една затворена врата в задната част на колибата. Постави ръка върху бравата, завъртя я бавно и отвори вратата не повече от сантиметър. Видя зад нея коридор, който водеше към дълга рампа. Пит тръгна по него като призрак — или поне му се искаше да се движи като призрак. Струваше му се, че всяка стъпка с гумените му ботуши отеква като удар на барабан, а всъщност той едва докосваше циментовия под и издаваше шум, не по-висок от шепот. Рампата се спускаше до тесен бетонен проход, широк колкото раменете му. Осветен със скрито осветление, той минаваше под водата и стигаше до бреговата ивица. Не беше трудно да се предположи, че проходът свързва хангара за лодки с подземието на главната постройка. Ето защо охранителите бяха откликнали толкова късно на появата на АПА. Тъй като и с велосипед щеше да им е трудно да минат през този тесен проход, трябвало е да спринтират тия двеста метра, за да стигнат до водните си мотопеди.

След бърз оглед наоколо за наличието на камери за наблюдение и след като се убеди, че няма нито една, той предпазливо продължи напред по тясното пространство, принуден да върви леко извърнат на една страна, ругаейки мислено строителния предприемач, който е изливал бетона, съобразявайки се само с дребната физика на китайците. Проходът свършваше до друга рампа, която се издигаше и разширяваше под един свод. Отвъд него се простираше коридор с врати от двете страни.

Приближи се до първата врата и забеляза, че е открехната. Погледна с едно око през пролуката — вътре имаше ниско легло, в което спеше мъж с кепе на главата, открит гардероб с дрехи на закачалки, тоалетна масичка с няколко малки чекмеджета, едно нощно шкафче с лампа върху него. На една полица на стената бяха наредени няколко вида оръжие: снайперистка пушка с оптичен мерник, две различни автоматични пушки и четири автоматични пистолета с различни калибри. Пит мигом осъзна, че е влязъл в лъвска бърлога. Това се оказаха жилищните помещения на охраната.

Зад друга врата по-надолу по коридора се чуваха гласове и се разнасяше силен мирис на тамян. Той се просна по корем и надникна с половин око и нос под вратата, надявайки се да не го видят през тесния процеп. Четирима азиатци играеха на домино около една маса. Пит дума не разбираше от разговорите им. За непривикналия му слух мандаринският диалект звучеше като бързия и креслив говор на дилър, рекламиращ употребявани автомобили по телевизията. През вратите на другите помещения се чуваше странно дрънчене, което ориенталците наричаха музика.

Помисли си, че няма да е лошо да се измъкне час по-скоро оттук. Не се знаеше кога някой от нищо неподозиращите охранители ще излезе в коридора и ще поиска да узнае какво души човек от бялата раса пред стаята му. Пит продължи по коридора и стигна до една вита стоманена стълба. Все още нямаше викове, че е разкрит, нямаше изстрели, нито включени сирени или алармени звънци. И със задоволство установи, че охраната на Шан бди повече за нарушители отвън, отколкото вътре.

Стълбата свързваше две нива, които представляваха огромни празни пространства без вътрешни стени. Човек оставаше с впечатлението, че предприемачът и работниците му са зарязали работата си недовършена. Той се качи на най-горната площадка и спря пред масивна стоманена врата, наподобяваща врата на подземен банков трезор. Тя нямаше секретна брава или блокиращо резе, само една дебела хоризонтална дръжка. Той я натисна силно, но безшумно надолу и застина в това положение почти цяла минута, ослушвайки се напрегнато. Пот се стичаше по тялото му под сухото подводно облекло. Прииска му се да се гмурне отново в студената вода на езерото и да доплува обратно до хижата си. Реши само да огледа набързо вътрешността на голямата къща и да се махне оттук.

Езичетата на бравата се плъзнаха гладко и тихо извън гнездата си. Пит се поколеба малко, преди да започне, отначало съвсем леко, да отваря масивната врата. Но след това се наложи да употреби цялата си сила, за да я отвори достатъчно и да надникне вътре. Зад нея имаше друга врата, само че с решетки. Дори един крадец нямаше да се изненада толкова, като видеше, че къщата, в която е проникнал, за да задигне скъпи бижута и ценности, всъщност е строго охраняем затвор.

Това съвсем не беше елегантно имение, построено от човек с необикновен вкус към архитектурата. То нямаше нищо общо с имение. Цялата вътрешност на огромната къща на Шан представляваше затворническа килия, изтръгната сякаш от Алкатраз5. Прояснението му дойде като гръм от ясно небе. „Тихото убежище“, построено за развлечение на клиентите и съдружниците на Шан, е само фасада, осъзна Пит. Прислужницата, която се правеше, че оправя стаи без мебелировка, и двамата играчи, които не спираха да играят голф, са просто захаросани фигурки върху торта. Прекомерно засилената охрана бе предназначена по-скоро да пази пленниците вътре, отколкото нашествениците отвън. Сега видя, че отвътре тъмните стъкла бяха подсилени с бетонни стени.

Три етажа килии гледаха към открито квадратно пространство с клетка, монтирана върху колони в средата. В клетката двама пазачи в сиви униформи без отличителни знаци наблюдаваха няколко видеоекрана. Горните пътеки покрай килиите бяха обезопасени с мрежести прегради до тавана. Вратите на килиите бяха плътни, с по един процеп, голям колкото да се промуши през него малка чиния с храна и чаша с вода. И най-закоравелият престъпник щеше доста да се затрудни да измисли начин да избяга оттук.

Пит нямаше начин да разбере колко нещастни души са затворени зад вратите. Не можеше и да предположи какви са те и какво нарушение са извършили спрямо Шан. Той си спомни за противната гледка на езерното дъно, запечатана от видеото на АПА, и започна да проумява, че не гледа каторжническа колония, а дълги редици мъртъвци.

Побиха го студени тръпки, макар че по лицето му се стичаха струйки пот. Беше прекалил с престоя си тук. Беше време да се прибере и да надуе тръбата. Много внимателно затвори тежката врата както си беше. Късмет, късмет, пожела си той. Само вътрешната врата с решетките беше свързана с аларма, в случай че бъдеше отворена без разрешение от охраната, наблюдаваща мониторите. Едва извървя четири крачки, и чу приближаващи се стъпки.

Бяха на двама души — явно отиваха да сменят мъжете пред екраните на мониторите, които обхващаха външния терен и затворническите килии. Никой от двамата не даваше признаци, че е заподозрял или надушил присъствието на външен човек. Те спокойно тръгнаха нагоре по стълбите, унесени в разговор, и тъй като беше естествено да гледат в краката си, докато изкачват стъпалата, никой от тях не вдигна поглед и не забеляза Пит. Бяха въоръжени само с автоматични пистолети, закопчани в кобурите.

Пит трябваше да действа светкавично, ако искаше да се възползва от предимството на изненадата и затова не се поколеба. Безразсъдно или не, той се втурна надолу по стълбите, скочи върху мъжа, който вървеше напред, и преди онзи да разбере какво става, го блъсна назад върху партньора му.

Свикнали да си имат работа с изплашени и покорни пленници, двамата китайци се слисаха. Изобщо не бяха очаквали, че ще бъдат нападнати от някакъв дързък безумец в гумено облекло, чието тяло беше значително по-голямо от техните. Загубили равновесие, и двамата се прекатуриха назад с разперени ръце и крака и паднаха един върху друг. Пит се хвърли отгоре им и се затъркаля заедно с тях по стълбите до парапета на долната площадка. Мъжът най-отдолу си бе ударил силно главата в едно от стъпалата и изпадна в безсъзнание. Приятелят му, който се отърва по-леко, но бе онемял от изненада, побърза да посегне към автоматичното оръжие в кобура си.

Пит можеше да го убие, можеше да убие и двамата, като изстреля по една стрела в главите им. Но той хвана пушката си за цевта и фрасна охранителя отстрани по главата с приклада й. Нито за миг не се усъмни, че ако беше в тяхното положение, те изобщо нямаше да се замислят, преди да му пръснат черепа.

Той ги довлече до празното второ ниво и ги набута в най-отдалечения и тъмен ъгъл. Разкъса им униформите на ленти, с които върза ръцете и краката им и запуши устите им. Ако, предположи Пит, двамата бяха тръгнали да сменят онези в клетката, закъснението им щеше да се установи най-късно до пет-десет минути. Намереха ли ги в безсъзнание и завързани с парцали от униформите им, Шан или неговите съветници по убийствата веднага щяха да бъдат уведомени за присъствието на нашественик в имението и щеше да настъпи неописуем хаос. Не беше трудно да се предвидят последствията, след като научеха, че през охраната им е проникнала незнайна сила. Пит не искаше и да си помисля какво очакваше и самите нещастници в килиите, ако се вземеше решение да бъдат разрушени всички доказателства и да бъдат убити всички очевидци.

Пит тръгна обратно по коридора на жилищните помещения на охраната с котешката походка на Дон Жуан, излизащ от спалнята на някоя дама. Късметът, който имаше, че не го видяха, когато влезе, не го изостави и на излизане. Той стигна до прохода, водещ към бараката за лодки, и забърза по него, внимавайки да не отърква раменете на подводното си облекло в стените. Не беше в настроение да се подложи на вълнуващо преследване от някой разярен китаец със смъртоносно оръжие, затова в първия момент реши да побърника малко в двигателите на водните мотопеди, но реши, че това ще е загуба на време и се отказа. Щом не можаха да открият автономния му подводен апарат на силна дневна светлина, значи изобщо нямаше да го видят и на девет метра под водата в пълен мрак.

След като набързо си сложи отново водолазните принадлежности, той се спусна във водата, заплува покрай дока и се хвана за подводния си скутер. Не бе изминал и стотина метра над дъното на езерото, когато чу в далечината туптенето на двигател на кораб, който се приближаваше насам в тъмнината. Звукът се предаваше през водата по-бързо, отколкото по въздуха и създаваше впечатлението, че корабът е едва ли не над главата му, а всъщност още не бе напуснал реката, вливаща се в езерото. Той насочи скутера нагоре и се остави да го изтласка над повърхността. Видя кораба, който тъкмо излезе от мрака и навлезе в обилната светлина, струяща от брега. Разпозна в него черния катамаран, който бе видял предишния ден.

Направи си сметката, че дори някой от екипажа на плавателния съд да изяждаше по цял бушел6 моркови на ден и се тъпчеше с огромни дози витамин А, за да има остро зрение нощем, шансовете му да види почти незабележима глава, подаваща се над тъмната водна повърхност, бяха почти нулеви. В този момент шумът на двигателя рязко стихна, защото бе превключен на празен ход, и корабът спря на не повече от петнайсет метра от дока.

Пит можеше да не му обърне повече внимание и да си продължи по пътя. В акумулаторите на подводния му скутер все още имаше живот и те можеха да го закарат до хижата. Местните власти трябваше незабавно да бъдат уведомени, преди да бъде причинено някакво зло на незнайните човешки същества, затворени в имението. Започна да чувства студ и умора и закопня за чаша текила и кресло пред буен огън в камина. Трябваше да послуша вътрешния си глас, който му казваше час по-скоро да се пръждосва от езерото Орион, докато все още имаше възможност да се измъкне.

Не можеше да определи точно какво, но нещо в странния вид на катамарана привлече вниманието му. Нощем той изглеждаше направо зловещ. По палубите нямаше никой, нито една от светлините му не беше включена.

Ама че дяволска работа, помисли си Пит. Като че ли някаква невероятна прокоба струеше от палубите му. Тогава започна да му просветлява, че може би този катамаран върши същата работа като лодката, която превозва мъртвите души по река Стикс в ада. Пит се потопи под водата и наклони стингрея си надолу, после, описвайки широка дъга, го насочи нагоре и стигна под сдвоените корпуси на загадъчния плавателен съд.

8.

Четирийсет и осемте мъже, жени и деца бяха така натъпкани в квадратната кабина на черния кораб, че място за сядане изобщо нямаше. Всички стояха прави, плътно притиснати един до друг, и дишаха спарения и сгорещен от телата им въздух. Единственото проветрение ставаше от малка решетка на покрива на кабината. Неколцина, които страдаха от клаустрофобия, бяха вече в несвяст, но нямаше дори къде да паднат. Главите им бяха оклюмали и се полюшваха в ритъма на поклащащия се кораб. Всички бяха необикновено мълчаливи. Може би от мисълта, че са победени и безсилни да ръководят съдбата си, затворниците бяха изпаднали в дълбока летаргия като онези стотици хиляди хора, които нацистите изпращаха в концентрационни лагери през Втората световна война.

Джулия се вслушваше в плисъка на вълните, разбиващи се в корпуса, и в тихото тупкане на двата дизелови двигателя и се питаше къде ли я водят. Чувстваше, че водната повърхност е съвсем гладка. Бяха минали двайсетина минути, откакто напуснаха океанските вълни. Тя предположи, че плават в някой тих залив или по река. Знаеше със сигурност, че се намират някъде в Съединените щати — на родна територия. Тя нямаше намерение да пада духом и въпреки че все още се чувстваше слаба и замаяна, беше твърдо решена да опита да се измъкне от това крайно опасно положение и да оцелее. Твърде много неща зависеха от нейното оцеляване. Ако избягаше и докладваше на началниците си от СЕН сведенията за престъпния синдикат, които бе събрала, можеше да спре неимоверните страдания и убийствата на хиляди незаконни емигранти.

В кормилната рубка над кабината затвор двама от четиримата надзиратели започнаха да режат едно въже на къси парчета, докато капитанът, застанал зад щурвала, превеждаше плавателния съд по водите на река Орион. Единствено звездите осветяваха черната нощ и той нито за миг не отместваше поглед от екрана на радиолокатора. След десетина минути предупреди останалите от екипажа, че вече навлизат в езерото. Малко преди черният катамаран да бъде осветен от ярките лампи, разположени около имението на Кин Шан, кърмчията вдигна слушалката на вътрешния телефон и избъбри няколко думи на китайски. Още не беше оставил слушалката обратно, когато светлините в главната постройка и покрай брега изгаснаха и езерото потъна в пълен мрак. Воден само по една малка червена светлина на шамандура, кърмчията вещо плъзна плавателния съд покрай широката, великолепна яхта на Шан и продължи към пилотите от другата страна на дока. Двама от полицаите скочиха от кораба и нахлузиха вързалата за кнехтовете, а в това време кърмчията превключи дизеловите двигатели на празен ход.

В следващите три-четири минути извън претъпканата кабина се възцари пълна тишина. Купища въпроси и рояци от тревожни мисли изпълниха съзнанието на Джулия и на останалите емигранти. Но те не знаеха в какъв ред да ги сложат, тъй като продължаваше кошмарното пътуване. Тогава вратата в задната стена на кабината се отвори и нахлулият с лекия бриз свеж планински въздух подейства чудотворно. Отначало никой не виждаше нищо навън освен тъмнина, после един от надзирателите застана в рамката на вратата.

— Който чуе името си, да излиза навън на палубата — нареди той.

През първите минути повиканите, които се намираха в средата или най-отзад, с мъка си пробиваха път през претъпканата кабина, но след малко, всеки път когато някой излезеше навън, останалите изпускаха обща въздишка на облекчение. Повечето от първите напуснали лодката бяха бедни емигранти, които не са могли да заплатят прекомерно високата такса за стъпване на суша, независимо чия суша, стига да не принадлежеше на Китайската народна република. Никой от тях не съзнаваше, че е продал завинаги душата си на контрабандистите, които пък от своя страна я бяха продали на вече установените в САЩ престъпни синдикати. След малко Джулия, заедно с две малки деца и родителите им, изнемощели от глад, и още осем възрастни мъже и жени бяха оставени да чакат в кабината. Тия явно са най-онеправданите, помисли си Джулия. Сигурно им е било отнето цялото имущество, но пак не са им стигнали парите, а и са прекалено безпомощни и слаби, за да вършат тежка работа. Нямаше съмнение, че те, както и тя, няма да слязат на брега.

Като че ли в потвърждение на най-лошите й страхове, вратата се затвори шумно, вързалата бяха свалени, дизеловите двигатели бяха превключени на заден ход и корабът потегли. Но ето че много скоро той отново намали скорост и двигателите му пак заработиха на празен ход. Вратата се отвори и в кабината влязоха четиримата надзиратели. Без да кажат дума, те започнаха да връзват ръцете и краката на всекиго от групата. После залепиха устите им с водопроводен скоч и завързаха за глезените им солидни железни тежести. Бащата и майката направиха плах опит да защитят децата си, но бързо бяха отблъснати.

Значи това ни чака, помисли си Джулия, смърт чрез удавяне. Цялото й съзнание, всеки неин нерв мигом се съсредоточи в измислянето на начин за бягство. Тя се затича към вратата с намерението да излезе на външната палуба и да скочи във водата, за да доплува до най-близкия бряг. Но опитът й бе пресечен още преди да беше стигнала до вратата. Омаломощена от побоя, тя всъщност се препъваше, а не тичаше и един от полицаите я препъна и я просна на пода. Докато й връзваха краката и ръцете, тя се опита да се пребори с грубияните, като ги удряше, дращеше и хапеше където свари, но безполезно. Накрая залепиха лентата върху устата й, а на глезените й вързаха тежест.

Един капак в средата на палубата се отвори и тя с ужас видя как първото тяло бе пуснато през него във водата.

Пит отдели пръста си от извода за скоростта на подводния скутер и се хвърли във водата на три метра под кабината на катамарана. Тъкмо се канеше да изплува над повърхността между двата корпуса, за да огледа дъното на кораба, когато ненадейно над главата му проблесна светлина и нещо тежко пльосна във водата — човешко тяло, последвано от второ, трето…

Какво, по дяволите, става, зачуди се той, докато телата заваляха покрай него като дъжд. Колкото и да не вярваше на очите си и да беше онемял от ненормалната гледка, реакциите му не закъсняха. С няколко пъргави движения той се освободи от стингрея, включи подводната си лампа и измъкна ножа от ножницата. После започна да улавя едно по едно телата и да разсича въжетата, увити около ръцете и краката им. Щом тялото бъдеше освободено, той го избутваше към повърхността и се гмуркаше за следващото. Действаше трескаво, разчитайки на чудо да не пропусне някое и то да се плъзне надолу към черните дълбини на езерото. Разбира се, не знаеше дали жертвите не са вече мъртви, но се опитваше да ги спаси, въпреки страховете си. След като установи, че всички са живи, той грабна едно малко момиченце на не повече от десет години, което го гледаше с очи, изпълнени с ужас. Приличаше на китайче. Той се помоли вътрешно да може да плува, когато го забута нагоре към повърхността.

Отначало той плуваше леко пред редицата от жертви, но скоро се принуди да поизостане. Отчаянието му бе заменено с гняв, когато зърна едно още по-малко дете — около четиригодишно момченце. Наруга наум чудовищата, които са били способни да извършат такова зверство. Без да рискува повече, той се оттласна нагоре, бързо намери скутера си и постави ръчичките на детето върху дръжките му. След това изключи лампата си и хвърли бърз поглед към кораба, за да провери дали екипажът не е забелязал стърчащите над водата глави на жертвите им. На борда всичко изглеждаше спокойно. Не се забелязваше никаква паника. Той се гмурна отново и пак включи лампата си. Лъчът й освети още едно тяло, изхвърлено от черния кораб, и както предположи, беше последното. То вече потъваше на пет-шест метра, когато той успя да го улови. Беше тяло на млада жена.

Преди да дойде редът й, Джулия направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да опресни с кислород белите си дробове, и когато надзирателите я изритаха през люка във водата, тя отново пое дълбоко въздух и го задържа. Започна отчаяно да се опитва да се освободи от въжетата. Падаше все по-дълбоко и по-дълбоко в черната бездна, издишайки силно през носа, за да освободи налягането в евстахиевите тръби на ушите си. След една или най-много след две минути, кислородът й щеше да свърши и тя щеше да бъде застигната от мъчителна смърт.

Изведнъж две ръце обвиха талията й и тя почувства, че тежестите се отделят от краката й. После почувства и ръцете си свободни, една ръка я сграбчи за рамото и започна да я тласка нагоре. Когато подаде глава над повърхността, някой дръпна лепенката от устата й и тя трепна изненадана. Първото нещо, което видя, беше някакво привидение с качулка и маска на лицето, а от главата му струеше светлина.

— Разбирате ли ме? — попита глас на английски език.

— Да, разбирам ви — едва чуто отвърна тя.

— Умеете ли да плувате добре?

Тя само кимна в отговор.

— Чудесно. Тогава опитайте да спасите колкото можете повече хора, като се постараете да ги съберете и държите в група. Кажете им да следват светлината ми. Ще ви изведа на плитчините край брега.

Пит я остави и заплува към момченцето, сграбчило дръжките на скутера. Той метна детето на гръб и сключи малките му ръчички около врата си. После натисна бутона за ускорение на скоростта и тръгна да търси момиченцето. Намери го и обви ръце около телцето му секунди преди главата му да се скрие под водата.

На борда на катамарана двама от надзирателите се качиха в кормилната рубка и единият побърза да докладва на капитана, който държеше щурвала:

— Удавихме всички. Свършихме си работата.

Капитанът кимна и избута напред двата лоста на дроселите. Гребните винтове загребаха водата и черният плавателен съд потегли обратно към кея. Още не бе изминал и стотина метра, и вътрешният телефон иззвъня.

— Чу Ден?

— Да, на телефона — отвърна капитанът.

— Говори Ло Хан, шефът на охраната на брега. Защо не спазвате инструкциите?

— Следвах плана точка по точка. Ликвидирахме всички емигранти. Какъв е проблемът ви?

— Имате включена светлина.

Чу Ден се отстрани от щурвала и обхвана с поглед кораба.

— Май сте попрекалили с пилето по сечуански, Ло Хан. Стомахът ви предава лъжливи сведения на очите ви. На кораба няма включена никаква светлина.

— Тогава какво свети по посока на източното крайбрежие?

Като надзирател, отговарящ за превозването на нелегалните емигранти от кораба-майка, Чу Ден отговаряше и за екзекутирането на онези от тях, които не бяха годни за робски труд. Той не бе подчинен на шефа на охраната. Двамата, еднакво безмилостни и равни по положение, изобщо не се разбираха.

Ло Хан беше едър като бик, с голяма глава, квадратна челюст и вечно кървясали очи. Ден го смяташе за малко по-способен от необучено куче. Той се обърна и погледна на изток. Едва тогава забеляза слаба светлина във водата.

— Да, сега я видях, на около двеста метра от десния борд. Вероятно е някой местен рибар — каза той на Ло Хан.

— Не рискувайте. Трябва да проверите каква е.

— Ще претърся района.

— Ако видите нещо подозрително — продължи Ло Хан, — незабавно се свържете с мен и аз ще включа цялото осветление.

Чу Ден потвърди и затвори телефона. Тогава хвана здраво кормилното колело и завъртя катамарана надясно. Когато насочи двата носа на курс към слабата светлина, която се полюшваше на повърхността на езерото, той повика другите двама надзиратели, които все още бяха на главната палуба.

— Идете отпред, за да видите по-отблизо откъде идва онази светлина там, право пред вас.

— Според вас откъде може да идва? — попита по-дребният от двамата с безизразни очи и извади автоматичния пистолет от кобура си.

Чу Ден сви рамене.

— Предполагам, че са рибари. Не ни е за първи път да ги виждаме как хвърлят мрежи за сьомга през нощта.

— Ами ако не са рибари?

Чу Ден пусна щурвала и им хвърли широка усмивка.

— В такъв случай погрижете се да отидат при другите.

Пит видя корабът да се приближава към малката група от хора, които се преборваха с водата, и беше сигурен, че са ги забелязали. От носовата част, или по-точно от една платформа, издадена от предната секция между корпусите, долитаха гласове, които викаха нещо на китайски. Нямаше съмнение, че докладваха на шкипера си, че са видели хора да плуват в езерото. Веднага му стана ясно, че лампата му е привлякла вниманието им. Както се проклинаше, че я бе оставил включена, така щеше да се проклина и ако я беше изключил. Защото без нея хората, които бе спасил от водна смърт, щяха да се пръснат във всички посоки, да се загубят и в крайна сметка — да се удавят.

С момченцето на рамене той спря скутера и подаде момиченцето на младата жена, която помагаше на едни възрастни хора — мъж и жена — да се задържат на повърхността. Сега, след като и двете му ръце бяха свободни, той изключи лампата си и се обърна да види кораба, който вече застрашително се извиси над него и закри звездите. Изчисли, че е на около три метра от него и ясно видя как две тъмни фигури тръгнаха да слизат по една стълба от кабината към платформата на носовата палуба. Единият от мъжете се наведе, зърна Пит и започна да сочи към него.

Другият, тъкмо да го освети с фенерчето си, и една стрела от пушката на Пит изсвистя в мрака и се заби в слепоочието му. Преди колегата му да разбере какво става, той също падна мъртъв с една стрела, стърчаща от гърлото му. Пит не изпита нито колебание, нито угризение. Тези мъже бяха убили безброй невинни хора и си получиха заслуженото.

Двамата мъже паднаха назад върху предната палуба на катамарана. Пит зареди нова стрела и бавно заплува по гръб. Момченцето обви по-плътно ръчички около врата на спасителя си и зарови глава в рамото му.

Пит не можеше да повярва на очите си, когато видя, че корабът го подмина и продължи към кея, сякаш нищо не се бе случило — явно никой не бе разбрал за двата трупа на борда му. Дори и мъжът на кормилното колело, когото Пит едва успя да различи в мрака, с нищо не показваше, че е разбрал за убитите му съучастници в престъплението. Пит предположи, че докато е изстрелвал стрелите си, вниманието на кърмчията е било насочено някъде другаде.

Пит обаче ни най-малко не се съмняваше, че корабът ще се върне веднага щом двата трупа бъдат открити. Това щеше да стане след не повече от четири-пет минути. Той не откъсваше поглед от отдалечаващото се призрачно очертание на катамарана. И наистина, някъде на половината път до дока плавателният съд започна да променя посоката си и предприе обратен завой.

Стори му се странно, че нито една лампа не освети езерото. Не минаха и десет секунди, откакто си го помисли, и лампите на имението затвор отново светнаха и отраженията им затанцуваха по вълните, образувани от килватерната следа на катамарана.

Да ги заловят във водата като плаващи примамки, щеше да е ужасно. Но не по-малко ужасно щеше да бъде, ако ги хванеха на брега, преди да са успели да се скрият някъде. В този момент скутерът изведе Пит на плитчините. Когато стъпи на дъното, водата едва покриваше коленете му. Той прегази до сушата и остави момченцето на брега, който се издигаше на около половин метър над водната повърхност. После се върна да изтегли и другите. Хората, както прекалено възрастните, така и прекалено младите, бяха толкова омаломощени, че нямаше да могат да се придвижват между дърветата по друг начин освен пълзешком.

Той привлече с ръка вниманието на младата жена, която излизаше от водата на няколко крачки от него и носеше на раменете си момиченцето, а едната си ръка бе обвила около кръста на възрастна жена, която изглеждаше почти мъртва.

— Вземете и момченцето! — извика той. — Бързо заведете тия хора в гората и ги накарайте да легнат под дърветата!

— А вие… къде отивате? — попита жената колебливо.

Той хвърли още един поглед към кораба и отвърна:

— Да действам като Хораций на моста7, или като самотния Кастър край Литъл Биг Хорн8. — И преди Джулия да успее да каже нещо, непознатият, който бе спасил живота им, изчезна отново под водата.

Чу Ден целият трепереше от страх. Внимавайки в тъмнината да не доближи кораба до плитчините, изобщо не беше видял, че двама от помощниците му са били убити. И сега, след като откри труповете им, Чу Ден бе обхванат от паника. Как ще слезе на дока и ще докладва, че двама от надзирателите са убити от незнайни убийци, а той не е видял как е станало това. Работодателят му никога нямаше да приеме мъгляви и необясними извинения. И щеше да го накаже за несправяне с работата — в това беше напълно сигурен.

Нямаше друг избор, освен да се изправи лице в лице с нападателите. И през ума не му минаваше, че може да е само един. Предположи, че това е добре планирана операция от професионалисти. Той нареди на останалите двама да заемат места съответно на носовата и на кърмовата палуба между корпусите. След като поиска от Ло Хан да включи осветлението, забеляза няколко души да излизат на брега на езерото. И тогава, като връх на злината, той разпозна в тях емигрантите, които смяташе вече за удавени. Вцепени се от изумление. Как са могли да избягат? Не би могло без чужда помощ. Сигурно ги е спасил някой отряд от обучени агенти от специалните сили, заключи той ужасен.

Кин Шан положително щеше да нареди да пратят и него на дъното на езерото, ако не залови избягалите емигранти, преди те да са се добрали до американските власти. На светлината над езерото преброи към дванайсет мъже, жени и две деца, които, олюлявайки се, излизаха от езерото и се насочваха към гората. Изплашен от краткото бъдеще, което го очакваше, и без да се съобразява с обстоятелствата, Чу Ден обърна катамарана и го насочи право към ниския бряг на езерото.

— Ето ги там! — извика той на стоящия на носовата палуба надзирател. — Стреляй по тях, стреляй, преди да са стигнали до дърветата.

Неговият човек на предната платформа тъкмо вдигна оръжието си и в следващия момент Чу Ден загледа като хипнотизиран как от водата пред кораба, бавно, като филмов кадър със забавен каданс, изникна тъмна фигура — същинско страшилище от кошмарен сън. Надзирателят изопна тяло, изпусна автоматичния си пистолет и се хвана за рамото. След секунди една стрела щръкна от лявото му око. Чу Ден замръзна на мястото си, проследявайки с поглед как помощникът му се прекатури в студената вода на езерото.

Много са предимствата на плавателен съд със сдвоени като на катамаран корпуси. Но отблъскването на абордажна атака не е сред тях. Почти е невъзможно кораб с единичен висок вълнорез да опре борд до него, а още по-малко да намери начин да увисне на корпуса му. Но хоризонталната платформа, излизаща от главната кабина и кормилната рубка, се намираше само на трийсет и пет сантиметра над водата и човек можеше относително лесно да се хване за предния й ръб.

Движен от подводния скутер, Пит показа глава над повърхността точно когато черният кораб беше на път да го прегази. По-скоро по щастлива случайност, отколкото от опитност той успя навреме да пусне скутера, протегна ръка и сграбчи ръба на предната платформа. От голямата скорост, с която корабът го повлече по водата, Пит изпита чувството, че ръката му ще изхвръкне от ставата. За щастие си остана на мястото и Пит успя да улучи мъжа, който се целеше в хората на брега, миг преди онзи да натисне спусъка. В порядъка на три секунди Пит зареди и изстреля стрелата, която през окото проникна до мозъка му.

Сега катамаранът беше на курс, водещ до неминуем сблъсък с брега, който се намираше на по-малко от десет метра. Точно тогава Пит се пусна от платформата и легна по гръб във водата. Докато издигнатата кабина напредваше над него, той спокойно зареди отново пушката си. После изчака гребните винтове от двете му страни да го подминат благополучно, обърна се и заплува с всички сили в килватера на кораба. Не бе изминал и няколко метра, и катамаранът се блъсна в брега на езерото, разби вълнорезите си и спря внезапно, сякаш се бе ударил в стоманена стена. Двигателите се завъртяха още няколко пъти, задавиха се и замлъкнаха. Инерцията и резкият удар изхвърлиха надзирателя на кърмовата платформа с такава невероятна сила в кабината, че той счупи врата си.

Пит откопча ремъците на самара, чиито скоби придържаха бутилките му под налягане, свали колана с тежестите и се покатери на кърмовата платформа. В кормилната рубка не се виждаше жива душа. Той тръгна нагоре по стълбата и с един ритник отвори вратата.

На пода лежеше мъж, който, подпрял глава и рамене в предната стена, притискаше с две ръце гърдите си. Счупил си е ребрата, бързо предположи Пит. Ранен или не, мъжът беше убиец. Пит нямаше намерение да рискува с хора като него. Той вдигна пушката си почти в мига, в който Чу Ден насочи към него 32-милиметров автоматичен пистолет, скрит под ръцете върху гърдите му. Смъртоносният пукот на пистолета заглуши свистенето на стрелата, излетяла от пушката. И двата снаряда се разминаха в една и съща микросекунда. Куршумът проби малка дупка във външната плът на бедрото на Пит, а в същото време стрелата заседна в челото на Чу Ден.

Пит не намери раната си за сериозна. Вярно, кървеше малко и наболяваше, но не забавяше движенията му. Той излезе тичешком от рубката, слезе по стълбата и скочи от предната платформа на брега. Завари изплашените емигранти скупчени зад един храст.

— Къде е жената, която говори английски? — попита той задъхан.

— Тук съм — отвърна Джулия, като стана и тръгна към него.

— Колко души съм изпуснал? — Сърцето му се сви в очакване на отговора.

— По груби изчисления трима липсват.

— По дяволите! — измърмори под носа си Пит. — Надявах се, че съм спасил всички.

— Спасихте ги — увери го Джулия. — Въпросните трима изчезнаха на път за брега.

— Съжалявам — каза искрено Пит.

— Не би трябвало. Цяло чудо е, че спасихте толкова други.

— Могат ли да вървят?

— Предполагам.

— Тръгнете покрай брега вляво от вас, ако застанете с лице към езерото — инструктира я той. — След около триста метра ще стигнете до една хижа. Скрийте хората някъде в гората около нея, но не влизайте вътре. Повтарям, не влизайте в хижата. Ще ви последвам веднага щом мога.

— Вие къде ще бъдете? — поинтересува се Джулия.

— Имаме си работа с хора, които не обичат да ги правят на глупаци. Те ще се почудят какво е станало с кораба им и до десет минути ще претърсят всеки сантиметър наоколо. Смятам да отвлека вниманието им. Наречете го малко възмездие за човека, отговорен за мъките ви.

Поради тъмнината той не можа да види внезапната загриженост, която се изписа по лицето й.

— Бъдете внимателен, господин…?

— Пит. Казвам се Дърк Пит.

— Аз съм Джулия Лий.

Той понечи да каже нещо, но се отказа и забърза обратно към катамарана. Тъкмо влизаше в рубката и телефонът иззвъня. Той го затърси пипнешком в тъмното и вдигна слушалката. Някой от другия край на линията говореше нещо на китайски. Когато гласът млъкна, Пит измърмори няколко гласни напосоки, затвори телефона и премести апарата върху полицата в мостика. Използвайки светлината от лампата на главата си, бързо откри ключовете за запалването на двигателите. Включи пусковите устройства и замести лоста за дроселите напред-назад, докато двата двигателя заработят отново.

Вълнорезите на катамарана бяха заорали доста дълбоко в крайбрежния насип. Пит превключи на пълен заден и започна да извива кормилното колело надясно-наляво, за да размърда заседналия плавателен съд. Мъчително, сантиметър по сантиметър, черният кораб започна да се измества назад и най-накрая вълнорезите се отделиха от калта. Корабът навлезе в по-дълбоки води, където Пит го завъртя и подаде гориво, насочвайки разрушената носова част към дока и яхтата на Кин Шан, от чиито елегантни и на вид безлюдни салони струеше светлина.

Той промуши водолазния си нож между ръкохватките на шурвала и заби върха на острието му в дървената кутия на компаса под него така, че да задържи кораба на прав курс. После понижи скоростта и излезе от рубката. Оттам слезе по стълбите в машинното отделение на десния корпус. Тъй като нямаше време да направи възпламенителна бомба, той отвъртя голямата капачка на резервоара за гориво, намери няколко омаслени парцала за чистене на машинните части и бързо ги завърза един за друг. После потопи част от съединените парцали в резервоара, напои ги с дизелово гориво, а останалата част разстла като пътека върху пода на отсека. След това нави края на парцаленото въже във вид на малък кръг и наля в кръга гориво. Без да прелива от радост от изобретението си, но доволен, че при тези обстоятелства то беше най-доброто, което можеше да измайстори, Пит се върна в кормилната рубка и разрови рафтовете и чекмеджетата, сигурен, че ще намери онова, което търси. Зареди сигналния пистолет на кораба, остави го до телефона върху полицата до кормилното колело и едва тогава издърпа ножа си от кутията на компаса и ръкохватките.

Яхтата и дока бяха само на около двеста метра от кораба.

През разбитите от удара в брега вълнорези нахлуваше вода и пълнеше бързо предната секция на двата корпуса, които започваха да се накланят надолу. Пит отвори дроселните клапи докрай, гребните винтове разпениха силно водата и тягата им издигна носовата част над водата. Със скорост петнайсет, осемнайсет и накрая двайсет възела катамаранът запрепуска по водата. Щурвалът се тресеше под ръцете на Пит, когато яхтата внезапно изникна пред предното стъкло много по-голяма, отколкото си я бе представял. Той описа широка дъга, докато двата корпуса се изравниха точно със средата на десния бимс на яхтата.

Когато се доближи на около седемдесет метра и разстоянието започна да се скъсява, Пит се втурна навън през вратата на рубката, скочи на задната платформа, насочи сигналният пистолет през отворения люк на машинното отделение към напоените с гориво парцали и дръпна спусъка. С надеждата, че прицелът му е бил точен, той скочи във водата, атакувайки я с такава сила, че компенсаторът му за плавателността изхвърча от тялото му.

Четири секунди по-късно се чу силен удар — катамаранът се бе забил в корпуса на яхтата. Последва експлозия, която изпълни нощното небе с пламъци и летящи отломки. Черният катамаран, който бе служил за камера за екзекуция, се пръсна на парчета. От него не остана нищо, освен горящ разлив на гориво. Почти веднага през всички отвори и лакирани врати на яхтата забълваха огнени езици. Пит се изненада на бързината, с която корабът се превърна във факла. Той заплува по гръб около кърмата на яхтата към плаващата колиба в края на кея, наблюдавайки как луксозната й остъклена горна палуба и салонът за хранене се срутиха в пламъците. Бавно, много бавно яхтата потъна в студените води на езерото сред огромен облак от съскаща пара. От нея не остана нищо, освен горната част на радарната антена.

Времето за реакция на охранителите отново продължи дълго, както бе установил вече Пит. Той стигна до плаващата колиба, преди те да се втурнат навън от имението с окаляните си водни мотопеди към кея, който също бе обхванат от пламъци. За втори път в продължение на един час той подаде глава над повърхността във вътрешността на колибата. В прохода чу тичащи стъпки. Той затръшна вратата, но не намери катинар, затова вряза ножа си между външната и вътрешната рамка и успя да я залости.

Тъй като имаше голям опит в карането на воден мотопед, без да се бави, се метна на най-близкия до него и натисна стартерния бутон. Подаде газ и моторът мигом запърпори. Тласкащите устройства се врязаха във водата, водният мотопед заедно с Пит се понесе напред през тънката врата, пръсвайки я на парчета, и се плъзна по езерото. Зъзнещ от студ, мокър, изтощен и с кървяща на бедрото рана, Пит се чувстваше като човек, който току-що е спечелил от лотария или е обрал банка в Монте Карло. Но това трая само толкова, колкото му беше нужно да стигне до неговата хижа.

После той разбра, че най-лошото тепърва предстои.

9.

В каравана, снабдена с монитори за наблюдение, Ло Хан онемя, когато видя на екраните как черният катамаран изведнъж направи широк завой по езерото, насочи се към яхтата и се блъсна право в средната част на красивия плавателен съд. Последвалата експлозия разклати каравана и временно извади от строя системите за наблюдение. Ло Хан се втурна навън към брега, за да види с просто око бедствието.

Ще има да се плаща висока цена, помисли си той, докато наблюдаваше яхтата, която постепенно се загуби под повърхността на езерото. Кин Шан не прощаваше лесно. Никак няма да се зарадва, като научи, че една от четирите му яхти е унищожена. Ло Хан вече кроеше планове да хвърли цялата вина върху глупака Чу Ден.

След като бе поискал от Чу Ден да проучи тайнствената светлина, връзката с черния кораб и неговите екзекутори се прекъсна. Какво друго обяснение можеше да има, освен че са се натряскали до припадък. Да са се самоубили? Едва ли — не виждаше никаква причина. Последното нещо, което му мина през ума, беше, че бедствието се дължи на някакъв незнаен външен източник.

Двама от охранителите дотичаха до него. Те бяха от групата, патрулираща водите на езерото.

— Ло Хан… — заговори единият от тях, останал без дъх, след като заедно с партньора си бе тичал общо четиристотин метра на отиване и на връщане по прохода, водещ към дървената колиба.

Ло Хан ги изгледа гневно.

— Уан Хуай, Ли Сан, защо не сте на езерото с водните мотопеди?

— Не можахме да стигнем до тях — поясни Уан Хуай. — Вратата беше заключена. Тъкмо започнахме да я разбиваме, и колибата пламна, та се наложи да побегнем, за да не изгорим живи.

— Вратата била заключена ли?! Невъзможно! — изрева Ло Хан. — Лично аз наредих да не се слага никаква брава.

— Кълна ви се, Ло Хан — намеси си Ли Сан. — Вратата беше залостена отвътре.

— Сигурно се е заклещила от експлозията — предположи Уан Хуай.

— Глупости!… — Ло Хан млъкна, защото по радиопредавателя му долетя глас. — Да, какво има? — попита той сопнато.

Спокойният, уверен глас на помощника му Кун Чон докладва:

— Двамата мъже, които последни трябваше да сменят пазачите на килиите…

— Е, какво те?

— И двамата бяха намерени вързани и пребити на второто ниво на сградата.

— Вързани и пребити? — повтори механично Ло Хан. — Да няма някаква грешка?

— Не, личи си, че е професионално свършена работа — увери го Кун Чон.

— Искаш да кажеш, че някой е проникнал през охраната ни?

— Така изглежда.

— Предприеми незабавно претърсване на района — настоя Ло Хан.

— Вече разпоредих за това.

Ло Хан прибра радиото в джоба си и се загледа в кея, който продължаваше да гори от край до край. Трябва да има връзка между мъжете, които са били нападнати в затворническата сграда, и безумния сблъсък на катамарана с яхтата, помисли си той. Тъй като все още не беше научил за спасените от Пит обречени на смърт емигранти, Хан не можеше да повярва, че агенти на американската полиция са пратили група под прикритие да осуети операцията на Кин Шан. И отхвърли мисълта като нереална предвид ситуацията. Та нали това щеше да ги направи отговорни за убийствата на Чу Ден и неговите помощници — нещо, което агентите на ФБР и СЕН трудно биха приели. Не, ако американските следователи разполагаха и с най-малката улика, че в езерото Орион се извършва тайна дейност, досега някоя оперативно-тактическа ударна група щеше вече да е плъзнала из района. Ло Хан дойде до болезнено ясното заключение, че това не беше професионално планирано нахлуване на отряд от добре обучени агенти. Това беше работа на един или най-много на двама души.

Но за кого работеха те? Кой им плащаше? Положително не някоя конкурентна контрабандна организация или някой от вече утвърдените престъпни синдикати. Те не биха били толкова глупави да предприемат битка за територия, не и докато Кин Шан има подкрепата на Китайската народна република.

Погледът на Хан се отмести от горящия кей и мястото на потъналите кораби към хижата на отсрещния бряг на езерото. Застина на място, като си спомни за дръзкия рибар, който се перчеше предишния ден с улова си. Кой знае, може и да не е такъв, за какъвто се представя. Вероятно не е никакъв рибар, а просто бизнесмен, дошъл на почивка, заключи Ло Хан, защото изобщо не се държеше като агент на емиграционната служба или на ФБР. Но какъвто и мотив да имаше за престоя си тук, той беше единственият, когото Ло Хан заподозря в радиус от сто километра.

Доволен, че отхвърли най-опасния сценарий, Ло Хан започна да диша по-леко. Той извади радиото от джоба си и изрече едно име. Отговори му гласът на Кун Чон.

— Наоколо има ли съмнителни превозни средства? — попита Ло Хан.

— Пътищата и небето са чисти — увери го Кун Чон.

— Някакви необичайни действия край езерото?

— Камерите ни показват някакво движение между дърветата зад хижата отсреща, но по нищо не личи, че в момента вътре има някой.

— Искам да направите внезапна проверка на хижата. Трябва да знаем с кого си имаме работа.

— Такава проверка изисква време, за да се организира — каза Кун Чон.

— Тогава междувременно прати някого да извади от строя автомобила му, за да не избяга.

— Ако се случи нещо непредвидено, няма ли да рискуваме да се сблъскаме с местните власти?

— Това ми е последната грижа. Ако инстинктите не ме лъжат, обитателят й е опасен и представлява заплаха за нашия работодател, който ни плаща, при това добре ни плаща.

— Искаш ли да го обезвредя?

— Мисля, че това ще е най-доброто разрешение — отвърна Ло Хан и кимна на себе си. — Но бъди внимателен. Не искам никакви грешки. Не е разумно да си навличаме гнева на Кин Шан.

— Господин Пит? — Шепотът на Джулия Лий едва се чу в мрака.

— Да? — Пит, който беше оставил водния мотопед в малко заливче с излаз към езерото до хижата, вървеше между дърветата, за да открие Джулия и спътниците й. Когато ги видя, седна на ствола на едно паднало дърво и започна да сваля подводното си облекло. — Всичко наред ли е?

— Всички са живи, но има някои, които не са добре — отвърна Джулия с тих, леко дрезгав глас. — Целите са вир-вода и премръзнали от студ. Всички се нуждаят от сухи дрехи и медицинска помощ.

Пит опипа внимателно раната от куршума на бедрото си.

— Ще се погрижа за това.

— Защо да не влязат в хижата, където ще могат да се стоплят и намерят нещо за ядене?

Той поклати глава.

— Не е за препоръчване. А и килерът й е празен, тъй като от два дни не съм ходил в града. Най-добре да ги закараме в хангара за лодки. Там ще им занеса колкото храна ми е останала и всички възможни завивки.

— Не виждам някаква разлика — отвърна тя настоятелно. — Те ще се чувстват по-удобно в хижата, отколкото в някакъв миризлив хангар за лодки.

Ама че упорита жена, помисли си Пит, и самонадеяна на всичкото отгоре.

— Сигурно съм забравил да ви спомена за камерите за наблюдение и подслушвателните устройства, които никнат като гъби във всяка стая в хижата. Смятам, че ще е по-разумно вашите приятели от другата страна на езерото да наблюдават само мен. Ако изведнъж установят присъствието на хора, за които са сигурни, че са ги удавили, ще довтасат тук и ще почнат да стрелят, преди полицейският отряд от нашата страна да е пристигнал. Няма смисъл да ги дразним, още не им е дошло времето.

— Искате да кажете, че ви наблюдават от отсрещната страна на езерото? — попита изумена Джулия.

— Някой оттатък смята, че имам зорки очи и не бива да ми се има вяра.

Тя се вгледа в лицето му и се опита да различи чертите му, но не видя никакви подробности в тъмнината.

— Кой сте вие, господин Пит?

— Аз ли? — попита той и извади единия си крак от крачола на хидрокомбинезона си. — Аз съм най-обикновен човек, който дойде тук да си почине и да лови риба в езерото.

— Много сте далеч от понятието „обикновен човек“ — рече тя тихо, извърна глава и погледна към стихващите пламъци и тлеещите въглени на дока. — Никой обикновен човек не би направил това, което направихте вие тази вечер.

— Ами вие, госпожице Лий? Защо една високоинтелигентна жена като вас, която говори безупречен английски и общува с цяла сюрия незаконни емигранти, беше хвърлена в езеро с тежести на краката?

— Нима знаете, че са незаконни емигранти?

— Ако не са, нямаше да ги крият толкова добре.

Тя сви рамене.

— Мисля, че е безполезно да се правя на някоя друга. Не мога да ви покажа значка, но съм специален агент под прикритие от Службата за емиграция и натурализация. И ще ви бъда много благодарна, ако ми осигурите телефон.

— Винаги съм се размеквал в ръцете на жените. — Той отиде до едно дърво, вдигна ръка към клоните и се върна. Подаде й сателитния се телефон. — Обадете се на вашите началници и им кажете какво става тук — посъветва я той. — Кажете им, че сградата на брега на езерото е затвор за нелегални емигранти. С каква цел, не знам. Кажете им, че дъното на езерото е покрито със стотици, а може би и с хиляди трупове. Защо, също не знам. Кажете им, че охраната е първокласна и охранителите са тежковъоръжени. Кажете им да дойдат час по-скоро, преди всички да бъдат или застреляни, или удавени, или овъглени. И накрая им кажете да се обадят на адмирал Джеймс Сандекър в Националната агенция за подводни и морски изследвания и да му предадат, че неговият ръководител на специални проекти иска да се прибере у дома и да му прати такси.

Джулия отново се вгледа в лицето на Пит, едва осветено от звездите, и се опита да разчете нещо там. Очите й бяха широко отворени, устните й бавно се раздвижиха.

— Вие сте удивителен човек, Дърк Пит. Ръководител на НЮМА! Никога нямаше да ми мине през ума. Откога агенцията обучава морски биолози за убийци и подпалвачи?

— От снощи — отвърна той кратко и се обърна да тръгне към хижата. — Освен това не съм морски биолог, а инженер. А сега се обадете където трябва и побързайте. Както е сигурно, че слънцето залязва на запад, така е сигурно, че много скоро ще си имаме друга компания.

Десет минути по-късно Пит се върна от хижата, натоварен с малък кашон с храна и десет одеяла. Освен това набързо се бе преоблякъл с по-удобни дрехи. Не успя обаче да чуе заглушените два изстрела, които пробиха радиатора на колата, която бе взел под наем. Забеляза само, че антифризът му направи локва под предната броня, и то защото светлината на лампите на верандата на хижата, които оставяше вечер да светят, се отразяваха в нея.

— Свърши се с намерението ми да се измъкнем оттук с кола — каза той тихо на Джулия, докато разпределяше малкото храна и раздаваше, одеялата на треперещите от студ китайци.

— Защо? — попита Джулия.

— Вашите приятели току-що пробиха радиатора й. Още преди да сме стигнали до магистралата, двигателят ще прегрее и лагерите ще блокират.

— Ако обичате, престанете да ги наричате мои приятели — каза с насмешка Джулия.

— Това е просто начин на изразяване.

— Не успях да схвана какъв е проблемът. Нали след час езерото ще бъде обградено от агенти на СЕН и ФБР?

— Тогава ще е много късно — отвърна със сериозен глас Пит. — Хората на Шан ще пристигнат тук много преди тях. Повредиха колата ми, за да печелят време да организират група за внезапна проверка. Вероятно вече са затворили пътя и в момента образуват обръч около хижата.

— Не се надявайте тия хора да са в състояние да изминат пеш километри през гората в такава тъмна нощ — заяви категорично Джулия. — Та те вече са толкова изтощени. Сигурно има друг начин да ги изведем оттук невредими. Трябва да измислите нещо.

— Защо все аз трябва да мисля?

— Защото вие сте единственият, на когото можем да разчитаме всички ние.

Женска логика, заключи наум Пит.

— Имате ли настроение за романтично преживяване?

— За романтично преживяване ли? — попита Джулия по-слисана от всякога. — В такъв момент? Да не сте полудял?

— Ни най-малко — отвърна нехайно Пит. — Но не може да не признаете, че нощта е прекрасна за едно пътешествие с кораб под звездите.

Дойдоха да убият Пит малко след разсъмване. Дойдоха тихо и целенасочено, като обградиха и приближиха хижата с точни и синхронизирани действия. Кун Чон ръководеше операцията по портативния си радиопредавател. Той имаше богат опит в провеждането на внезапни проверки в домовете на дисиденти още от времето, когато беше агент от разузнавателната служба на Китайската народна република. Не му хареса как изглежда отвън хижата. Цялата веранда беше осветена и това пречеше на зрението на снабдените с очила за нощното виждане нашественици. Лампите във всяка стая също бяха запалени, а от радио вътре гърмеше уестърна музика.

Групата му от двайсет души се бе приближила до хижата откъм пътя и гората, след като разузнавачът му го бе уведомил по радиото, че е пробил радиатора на колата на обитателя й. Кун Чон беше сигурен, че всички пътища за бягство са пресечени и че никой не е минавал през кордона. Който и да живееше в хижата, трябваше да е вътре. Въпреки това Кун Чон имаше чувство, че нещо не върви съвсем по плана.

Пускане на осветление около затъмнена сграда обикновено означаваше, че хората вътре са устроили засада и чакат да открият огън. Ярко осветеният двор правеше излишни очилата за нощно виждане. Но в този случай положението беше различно. Осветените стаи и силната музика озадачиха Кун Чон. Намеренията им за пълна изненада бяха осуетени. Докато хората му не стигнеха до стените на хижата, което щеше да им предостави относителна безопасност, и не нахлуеха през вратите, те щяха да се превърнат в лесни мишени за всеки, въоръжен с автоматично оръжие, още щом се втурнеха да пресичат двора. Той се местеше от място на място около хижата и се взираше през прозорците й с бинокъл. Накрая видя сам мъж да седи до масата в кухнята — единствената стая, която не бе снабдена с камера за наблюдение. Мъжът, с бейзболна шапка на главата и очила за четене, седеше наведен над масата и привидно четеше книга. Хижа, окъпана от светлина, радио, пуснато докрай, и мъж, облечен с всекидневни дрехи, който чете книга в пет и половина сутринта? Кун Чон „помириса въздуха“ и надуши нагласена работа.

Той направи знак на един от хората си, който носеше пушка с оптичен мерник и дълъг заглушител, да дойде при него.

— Виждаш ли мъжа, който седи в кухнята?

Снайперистът кимна безмълвно.

— Застреляй го.

За снайпериста всичко, намиращо се на разстояние по-малко от сто метра, беше фасулска работа. Не беше възможно точен прицел с ръчно оръжие да пропусне целта. Той дори не си послужи с оптичния мерник и се прицели направо. Изстрелът възпроизведе звук, подобен на еднократно пляскане с ръце, последван от звън на стъкло. Кун Чон вдигна бинокъла пред очите си. Куршумът беше направил малка дупка в прозореца, но мъжът в кухнята продължаваше да седи в същото положение, сякаш нищо не се бе случило.

— Глупак! — изръмжа Чон. — Не го улучи!

Снайперистът поклати глава.

— Не е възможно да не съм го улучил от такова разстояние.

— Стреляй отново!

Стрелецът сви рамене, прицели се и натисна спусъка. Мъжът край масата не помръдна.

— Той или е вече мъртъв, или е в кома. Уцелих го точно над гърбицата на носа. Вижте сам къде е дупката.

Кун Чон нагласи фокуса на бинокъла върху лицето на мъжа в кухнята. Наистина имаше дупка точно над гърбицата на носа му над очилата, само че не кървеше.

— Да го вземат мътните! — изрева Кун Чон. Край на промъкването крадешком, край на издаваните с тих глас заповеди. Яростният му глас се разнесе високо над просеката пред хижата: — Нахлувайте! Нахлувайте вътре!

Облечените в черно мъже излязоха от сенките на дърветата и тичешком прекосиха двора, подминаха колата и нахълтаха през предната врата в хижата. Пръснаха се из стаите като разровен мравуняк, всеки насочил оръжието си в готовност да стреля при първия признак на съпротивление. Кун Чон беше петият, влязъл във всекидневната. Той се устреми като хала между хората си към кухнята.

— Що за хитрец е тоя? — измърмори той, като вдигна чучелото, настанено на стола, и го захвърли на пода. Бейзболната шапка отхвръкна настрани, очилата се счупиха и разкриха лице, оформено набързо от мокри вестници и изрисувано небрежно със сок от зеленчуци.

Първият му помощник се приближи до него.

— Хижата е празна. Няма никаква следа от набелязаната жертва.

Кун Чон събра устни в тънка линия и кимна — донесението не го изненада. Той натисна предавателния бутон на радиото си и изговори едно име. Гласът на Ло Хан се обади веднага.

— Докладвай.

— Избягал е — съобщи кратко Кун Чон.

След миг мълчание Ло Хан каза с раздразнение:

— Как е възможно да е заобиколил хората ти?

— Нищо по-голямо от плъх не би могло да мине през кордона ни. Той трябва да е някъде наблизо.

— Много странно. Няма го в хижата, няма го в гората, къде може да е отишъл?

Кун Чон погледна през прозореца към хангара за лодки, претърсен преди това от хората му.

— В езерото — отвърна той, — остава единствено да е в езерото.

Той заобиколи чучелото на пода и хукна през задната врата право към дока. Изблъска настрани хората си там и влезе в хангара за лодки. И ветроходът, и каяците, и кануто бяха на местата си. Само миг след това остана като гръмнат, когато осъзна каква огромна грешка бе допуснал и с каква невероятната леснота бе измамен. Трябваше да предвиди, или поне да предположи, че е имало и друг начин, по който мъжът би могъл да му се изплъзне.

Старата лодка, моторницата „Крис-крафт“, която беше тук, когато лично бе дошъл да претърси хижата и хангара, сега я нямаше.

Една гледка на около три километра от хижата беше в състояние да разтупти сърцата на хората, имали късмета, че са живели преди много години. Красивият махагонов корпус, завършващ със срязана, както са я наричали ветераните, кърма, се извиваше елегантно от огледалото на кърмата към машинното отделение, което се намираше между предния и задния кокпит. Натоварен с дванайсет възрастни пътника и две деца, натъпкани в двата кокпита, шейсет и седем годишният двигател „Крайслер“ с мощност 125 конски сили придвижваше лодката с близо трийсет мили в час. Вирнала нос поради претоварването си, тя хвърляше завеси от вода от двете си страни и оставяше висока килватерна следа зад себе си. С малкото китайско момченце в скута си Пит седеше зад кормилното колело на построената от „Фоли“ през 1933 година моторница и я направляваше по водите на река Орион към залива Грейпвайн.

След като разясни на Джулия последния си план, Пит веднага нареди на двама възрастни китайци да почнат да източват бензин от резервоара на колата и да го наливат в резервоара на моторницата. Тъй като големият й двигател не бе работил няколко месеца, Пит смени и акумулатора й с този на колата си. Чрез Джулия, която превеждаше, той накара неколцина от другите китайци да вземат греблата от каяците и кануто и им показа как да гребат, без да пляскат силно водата. Като се имаше предвид умората на емигрантите и тъмнината, която затрудняваше действията им, изпълнението на плана протече изненадващо гладко.

Изведнъж Пит се обърна рязко и изхвърча от хангара за лодки.

— Къде отивате? — извика след него Джулия.

— За малко да забравя най-доброто си приятелче — отвърна през рамо Пит, докато тичаше към хижата. След две минути се върна с малък пакет подмишница, увит в хавлиена кърпа.

— Това ли е най-доброто ви приятелче? — попита Джулия.

— Никъде не тръгвам без него.

Без повече приказки той започна да помага на групата да се качи в лодката. Когато емигрантите, с изпити лица и хлътнали очи, се натъпкаха в двете кабини, Пит отвори вратата на хангара и шепнешком нареди на всички да почнат да гребат. Не бяха изминали и четиристотин метра, когато изтощените китайци започнаха да забавят темпото от безсилие. Пит продължи да наляга веслата — моторницата трябваше час по-скоро да напусне езерото. Едва когато течението на реката я грабна, той остави греблата и си пое дъх. Късметът беше на тяхна страна — все още бягството им не бе разкрито. Той изчака течението да ги изведе по-далече от езерото и тогава опита да запали двигателя. Заля с гориво двата карбуратора, за да отпуши смукателния тръбопровод. След това отправи мислено молба към всяка звезда в полезрението си и натисна бутона на стартера, намиращ се на арматурното табло.

Големият двигател „Крайслер“ с осем редови цилиндъра се завъртя бавно, докато маслото зациркулира, и започна да увеличава оборотите си. Той го остави да поработи няколко секунди, после пусна бутона на стартера. На следващия опит два от цилиндрите изпукаха и заработиха, после другите два и другите два, докато двигателят запърпори с осемте си цилиндъра. Пит избута лоста на пода напред и остави моторницата да се движи на бавен ход. Настани малкото момченце в скута си и пое щурвала. От брега все още не се чуваха викове, нито прожектори осветяваха езерото. Той обърна глава, за да погледне назад към хижата. Видя мънички фигури да излизат от гората и да се втурват към светлината на външните лампи, които бе оставил да светят.

Първите лъчи на слънцето огряха върховете на планините на изток. Пит обърна глава към Джулия, която седеше до него и беше прегърнала малкото момиченце. Погледна я и за първи път видя лицето й на светлина. Изуми се от обезобразените й черти и оцени смелостта и издръжливостта й на преживените мъчения.

Мигом го изпълни силен гняв.

— Боже мой, тия негодници здравата са ви насинили.

— Не съм се поглеждала в огледало, но подозирам, че дълго време няма да мога да се показвам пред хора — отвърна тя бодро.

— Ако вашите началници от СЕН раздават медали, трябва да окичат целите ви гърди.

— Едва ли ще получа нещо повече от грамота в досието си.

— Кажете на хората да се хванат здраво — посъветва я Пит. — Навлизаме в бързеи.

— След като стигнем до устието на реката, накъде ще продължим? — попита тя.

— Според моите разсъждения, щом заливът се казва Грейпвайн, значи, че там има грозде, а за да има грозде, значи има лозя, а щом има лозя, значи има и хора. Колкото са повече, толкова ще е по-весело. Бесните псета на Шан едва ли ще се осмелят да ни нападнат пред погледите на стотици американски граждани.

— Няма да е лошо да се обадя отново на местните служители от СЕН и да ги уведомя, че сме напуснали района и да им кажа накъде сме тръгнали.

— Чудесна идея — съгласи се Пит и докато избутваше напред дросела с едната ръка, с другата й подаде телефонния апарат. — Така ще могат да съсредоточат силите си в имението, вместо да се тревожат, че сме в хижата.

— Говорихте ли с някого от НЮМА? — попита Джулия, като надвика увеличаващия се грохот от отработилите газове.

— Уговорихме се да ме чакат и приберат, след като стигнем залива Грейпвайн.

— Те използват ли малък открит самолет, боядисан в жълто?

Пит поклати глава.

— Не, наетите от НЮМА реактивни самолети и хеликоптери са боядисани в тюркоазен цвят. Защо питате?

Джулия потупа Пит по рамото и посочи над кърмата към един жълт свръхлек самолет, който летеше зад тях над реката.

— Ако ония там не са приятели, зле ни се пише.

10.

Пит хвърли бърз поглед към самолета, който стремително скъсяваше разстоянието над килватера на крис-крафта. Успя да разпознае в него свръхлек високоплощен моноплан с бутащ двигател, триточков колесник и две седалки, разположени една зад друга. Пилотът седеше отпред в откритата кабина, а малко по-високата седалка зад него беше заета от неговия спътник. С лекия си двигател с мощност от петдесет конски сили той можеше да развива висока скорост — до сто и деветдесет километра в час, предположи Пит.

Пилотът направляваше лекия въздушен апарат точно над средата на реката и на десетина-дванайсет метра над повърхността й. Опитен е, призна в себе си Пит. Въздушните течения се вихреха през тесния каньон на силни пориви, но пилотът успяваше да компенсира и да поддържа машината на прав и хоризонтален курс.

Той неотклонно и целенасочено настигаше малката моторница като човек, който знае какво точно ще направи. Нямаше никакво колебание или нерешителност по отношение на това кой ще завърши като победител в предстоящото неравностойно състезание. Бог беше свидетел, че Пит не се съмняваше в развръзката, особено след като видя, че мъжът, затегнал колана на седалката зад пилота, държи в ръцете си автоматичен пистолет с къса цев.

— Кажете на всички да се превият колкото се може по-ниско — нареди Пит на Джулия.

Тя предаде думите на Пит на китайски, но пътниците в моторницата така бяха задръстили кокпитите, че нямаше накъде да се размърдат. Единственото, което можеха да направят, беше да се свлекат възможно най-ниско на кожените седалки и да наведат глави.

— О, мили боже! — възкликна Джулия. — Още два самолета летят на километър и половина зад този.

— По-добре да не ми беше казвала — отвърна Пит и се прегърби над щурвала, сякаш да подтикне моторницата да се движи по-бързо. — Те няма да ни пуснат да избягаме, та да се раздрънкаме за тъмната им операция.

Водещият моноплан бучеше толкова ниско над препускащата крис-крафт, че въздушните струи от перките на витлото му вдигаха вихър от пръски, които мокреха обитателите на моторницата. Пит очакваше всеки момент да чуе изстрели, да види дупки в гладко полираната махагонова повърхност, но самолетът мина над тях, без да атакува. После изведнъж рязко се издигна и триточковият му колесник се размина на метър и половина с прозрачната защитна преграда на моторницата.

Кун Чон седеше привързан с колан на задната седалка на втория моноплан и наблюдаваше със самодоволна усмивка препускащата под него моторница. Той заговори в предавателя на защитната си каска.

— Държим под око плавателния съд — съобщи той.

— Предприехте ли атака? — попита Ло Хан от фургона в имението.

— Още не. Водещият самолет съобщава, че набелязаната ни цел не е сама.

— Значи наистина са двама, както предположихме.

— Не са и двама — поясни Кун Чон, — а поне десет-дванайсет. Моторницата изглежда препълнена с възрастни хора и малки деца.

— Негодникът сигурно е срещнал семейства с деца, опънали палатка край реката, и ги е принудил да се качат на борда, за да му послужат като заложници. Както изглежда, нашият неприятел няма да се спре пред нищо, за да спаси кожата си.

Кун Чон вдигна бинокъл пред очите си и се вгледа в пътниците, натъпкани в двата кокпита.

— Мисля, че възникна непредвиден проблем, Ло Хан.

— През последните дванайсет часа освен проблеми друго не възниква. Този какъв е?

— Не съм напълно сигурен, но ми се струва, че пътниците в моторницата са емигранти.

— Невъзможно. Единствените чужденци, свалени на брега, или пътуват затворени към вътрешността на страната, или са мъртви.

— В такъв случай може и да греша.

— Надявам се да е така — каза Ло Хан. — Можеш ли да снижиш още малко, за да разпознаеш националността им?

— Кому е нужно? Според мен не само негодникът, който съсипа яхтата на Кин Шан и проникна в килиите за задържане на емигранти, трябва да умре, а и всички, които са с него. Какво значение има дали са китайци, или американци?

— Прав си, Кун Чон — съгласи се Ло Хан. — Прави каквото сметнеш за добре, за да не се разгласи операцията ни.

— Ще дам заповед за предприемане на атака.

— Но първо се увери дали наблизо няма хора.

— Реката е чиста от туристически корабчета, а по бреговете не се вижда нищо.

— Добре тогава, но си отваряй очите на четири. Не можем да си позволим да има очевидци.

— Както заповядаш — отвърна Кун Чон, — само че времето ни свършва. Ако до няколко минути не унищожим моторницата и всички в нея, друга такава възможност едва ли ще имаме.

— Защо не стреля онзи? — попита Джулия, примижавайки от отражението на сутрешното слънце върху водната повърхност.

— Засечка в убийствения им план. Те са мислили, че действам сам. Сега докладва на началника си, че съм претъпкан до фалшборда с пътници.

— Колко остава до залива Грейпвайн?

— Най-малко деветнайсет-двайсет километра.

— Тогава не може ли да свърнем към брега и да се скрием между дърветата и скалите?

— Няма да е разумно. Те веднага ще се приземят и ще тръгнат да ни преследват. Реката е единственият ни шанс, колкото и малък да е той. Всички стойте с наведени глави. Нека да се чудят откъде съм взел тия пътници. Защото ако се вгледат, ще видят дръпнатите ви очи и ще разберат, че не сте потомци на европейци, тръгнали на разходка.

Старият крис-крафт измина още три километра, преди първият моноплан да се спусне ниско над реката и да увеличи скоростта си, насочвайки заплашително носа си към моторницата.

— Край на мирните му намерения — отбеляза спокойно Пит. — Явно е решил да не се помайва повече. Добре ли се справяш с ръчно оръжие?

— На стрелбище съм показвала по-добри резултати от повечето агенти от мъжки пол — отвърна тя с такъв тон, сякаш говореше за новата си прическа.

Пит бръкна под седалката и извади пакета си, разгърна хавлиената кърпа и й подаде стария си автоматичен пистолет.

— Стреляла ли си с четирийсет и пет милиметров „Колт“?

— Не — отвърна Джулия. — При необходимост всички агенти на СЕН използваме четирийсетмилиметров автоматичен „Берета“.

— Има и два резервни пълнителя. Не си хаби патроните по двигателя или резервоара за гориво. Те се явяват по-трудни за улучване мишени на самолет, който лети над главата ти с над осемдесет километра в час. Цели се в пилота и стрелеца зад него. Раниш ли ги, те или ще загубят управлението на машината, или ще отпрашат обратно към дома.

Тя взе четирийсет и пет милиметровия колт, извъртя се назад на седалката си, освободи предпазителя и запъна ударника.

— Той е почти над нас — предупреди тя Пит.

— Пилотът ще изнесе машината малко встрани от нас, за да предостави на стрелеца си удобна възможност за стрелба — поясни хладнокръвно Пит. — В мига, в който се изравни с нас през мерника си, извикай ми от коя страна се доближава до нас, за да почна да лъкатуша под него.

Без да подлага на съмнение инструкциите на Пит, Джулия хвана с двете ръце стария колт, насочи цевта нагоре и се прицели точно в единия от двамата мъже, чиито глави стърчаха над крилете и двигателя на моноплана. По лицето й беше изписана повече съсредоточеност отколкото страх, когато обви пръст около спусъка.

— От твое ляво! — извика Джулия.

Пит направи остър завой наляво и легна на курс точно под моноплана. Чу тихото стакато на изстреляните през заглушителя на автоматичното оръжие патрони, което се смеси със силния пукот на стария колт, и видя как куршумите разпениха водата само на метър от корпуса на моторницата, когато той я отмести точно под моноплана, за да го използва като прикритие срещу куршумите на стрелеца.

Когато свръхлекият самолет продължи напред, Пит не видя пилота или помощника му да са ранени. Напротив, те изглеждаха така, сякаш се забавляваха.

— Не улучи никого! — сопна й се Пит.

— Готова съм да се закълна, че улучих — още по-сопнато му отвърна Джулия.

— Да си чувала за отклонен изстрел? — продължи Пит с наставнически тон. — Когато имаш движеща се мишена, трябва да стреляш пред нея. Никога ли не си била на лов за диви патици?

— Не мога да си представя да стрелям по безобидни същества — отвърна надменно тя, като в същото време сръчно извади празния пълнител от колта и постави на негово място пълен.

Пак женска логика, помисли си Пит. Не можела да стреля по безобидно животно или птица, а не се поколебава да пръсне главата на човек.

— Ако се приближи със същата скорост и височина, цели се на три метра пред пилота.

Монопланът направи един кръг, за да се приготви за нова атака, а вторият летателен апарат от същия клас летеше на известно разстояние след него. Оглушителният звук на отработените газове от двигателя отекваше в скалните възвишения на каньона. Пилотът пикира ниско над крайбрежната ивица и въздушната струя от перките на витлото му разлюля върховете на дърветата покрай брега. Спокойната и живописна река и склоновете на залесения каньон като че ли се оказаха неудобно място за водене на битка на живот и смърт. Бистрата зелена вода течеше покрай високите брегове, обточени с дървета, които покриваха скалистите скатове на планините, но оредяваха нагоре и свършваха малко под върховете на планините, които се издигаха над морското равнище. Жълтият моноплан се открояваше на фона на сапфиреното небе като скъпоценен камък — същински мексикански огнен опал. Като се вземат предвид обстоятелствата, помисли си Пит за миг, има и по-лоши места за умирачка.

Свръхлекият самолет зае хоризонтално положение и този път се устреми право към носа на моторницата. Сега Пит имаше безпрепятствен поглед към него и можеше лично да види ъгъла на траекторията на стрелеца. Ако пилотът не е освидетелстван кретен, помисли си той, няма да се хване отново на същата въдица. Пит трябваше да посегне към кутията си с фокуси, за да извади от нея друг хитър номер. Поддържайки курса до последния възможен момент, той се чувстваше като херинга, която дразни акула.

Джулия свали колта до нивото на защитната преграда. Тя представляваше комична гледка — беше наклонила глава на една страна и се прицелваше с единственото си леко отворено око. Пилотът на моноплана започна да се изтегля настрани, за да даде на стрелеца допълнително време и по-широк обхват за стрелба. Знаеше си работата и нямаше да позволи отново да бъде измамен. Този път летеше възможно най-близо до бреговата ивица, за да осуети всеки опит на Пит да мине под тесния корем на моноплана. Той също беше по-предпазлив сега. Някои от куршумите на Джулия бяха засегнали едното крило на самолета му и това го накара да не изключва възможността, че набелязаната му жертва има жило.

С болезнена сигурност Пит осъзна, че няма да се разминат с куршумите. Този път никакви хитри маневри или изобретателни ходове нямаше да им помогнат. Ако Джулия не улучеше, всички до един щяха да са мъртви. Той видя през прозрачната защитна преграда устремения към тях моноплан и изпита чувството, че стои в средата на мост над дълбока клисура, а срещу него се задава експресен влак.

После му мина друга отчайваща мисъл: дори да успееха да свалят първия моноплан, пак нямаше да са в безопасност. Вторият и третият го следваха на безопасно разстояние, далеч от обстрела на куршумите им, и изчакваха да дойде техният ред. Ако единият бъдеше изваден от играта, другите два бяха в готовност за атака. Моментът на безпокойството свърши, когато куршумите уцелиха и разпениха водата в права линия, която се придвижваше неумолимо към моторницата.

Пит завъртя рязко кормилното колело и насочи лодката надясно и по-близо до брега. Стрелецът направи същото, но много късно. След това Пит извъртя лодката наляво и отклони преследвача си. После извърши друга заблуждаваща маневра, но този път стрелецът просто натисна спусъка и започна да мести оръжието си в S-образен откос. Тогава, сякаш Пит беше натиснал бутон, Джулия започна да стреля.

Това беше моментът. Докато куршумите правеха на решето разкошната махагонова носова част на крис-крафта, Пит хвана с две ръце лоста за превключване на предавката и силно го измести назад, докато лодката препускаше с пълна скорост. Чу се ужасяващ стържещ звук, когато скоростната кутия нададе възмутителен вой. Оборотите на двигателя се ускориха дотолкова, че минаха червената черта на тахометъра и моторницата изведнъж спря. После подскочи назад, описвайки тясна дъга. Няколко куршума разбиха защитната преграда, но като по чудо не улучиха никого от пътниците. И тогава дъждът от куршуми се измести зад лодката. Джулия следеше мишената си и натискаше спусъка, докато и последният куршум не излетя от оръжието й.

Пит погледна назад и видя красива гледка. Монопланът беше загубил контрол, работещият му двигател започна да вие като зъл горски дух, когато парчета от витлото изригнаха във въздуха като фонтан. Той видя как пилотът върти превключвателите докато летателният апарат висеше във въздуха като окачен на въже. После носът му се наклони надолу и летателният апарат се гмурна безжизнен в средата на реката, образувайки кратер във водата и високи стълбове пръски, после се подаде отново за миг над повърхността и след това бързо изчезна от поглед.

— Чудесен прицел — похвали Пит Джулия. — Уайът Ърп9 би се гордял с теб.

— Беше чист късмет — отвърна скромно Джулия, въздържайки се да признае, че се беше целила в пилота.

— Направо изкара акъла на пилотите на другите два самолета. Те няма да посмеят да повторят грешката на тяхното приятелче, ще се оттеглят от обсега на колта ти, ще изчакат удобен момент и ще почнат да ни обстрелват от по-безопасна височина.

— Колко още ни остава, преди да излезем от каньона?

— Около осем-девет километра.

Двамата си размениха погледи — тя прочете в очите му твърда решителност, а той видя как главата и раменете й бяха отпуснати от изтощение, и душевно, и физическо. Не му беше нужно да чуе от лекар, че Джулия е полумъртва от недоспиване. Издръжливостта й се бе изчерпала напълно. Тя се обърна и погледна надупчения от куршуми нос на моторницата.

— Няма да успеем, нали? — промълви тя едва чуто.

— Ами, ще успеем и още как! — отвърна той бодро, сякаш истински го вярваше. — Не си прекъснах почивката и не стигнах дотук в опитите си да спася вас и тия хора, за да се предам накрая.

Тя задържа поглед в сериозното му набраздено лице, после унило поклати глава.

— Няма да мога да улуча монопланите, ако се държат на разстояние повече от сто метра. Особено като се има предвид, че трябва да стрелям по движеща се мишена от лодка, която не следва прав курс.

— Колкото можеш, толкова. — Едва ли тези са най-насърчителните думи, помисли си Пит, но вниманието му бе съсредоточено върху друго, докато заобикаляше няколко големи скални блокове, стърчащи от реката. — След десетина минути ще бъдем в безопасност.

— Ами ако и двата самолета не нападнат едновременно?

— Това е повече от сигурно, но ти не прибързвай, раздели си стрелбата — два куршума за единия, после два за другия. Поддържай впечатление за съпротива, само и само да не им позволиш да се държат самонадеяно и да се приближат прекалено близо. Колкото са по-далече, толкова по-трудно ще бъде за стрелците им да стрелят точно. Аз ще лъкатуша с моторницата наляво-надясно, за да осуетя прицелите им.

Пит правилно бе прочел мислите на Кун Чон. Китаецът нареди на пилотите да атакуват от по-голяма височина.

— Загубих един самолет и двама добри стрелци — докладва той на Ло Хан.

— Как?

— Стреляха по тях от моторницата.

— Не е толкова немислимо професионалисти да са въоръжени с автоматично оръжие.

— Срам ме е да призная, Ло Хан, но отбранителната стрелба дойде от жена само с един автоматичен пистолет.

— Жена?! — Гласът на Ло Хан така прогърмя в слушалката на Кун Чон, че за малко да му спука тъпанчето. — Това е позор за нас двамата! Приключи с това унизително положение, и то веднага!

— Слушам, Ло Хан. Ще изпълня най-точно заповедите ти.

— Чакам с нетърпение да ми докладваш за победата.

— Ще стане много скоро — отвърна уверено Кун Чон. — Победа или смърт! Обещавам ти едното или другото.

През следващите пет километра тактиката даде резултат. Двата моноплана предприеха атака, като се стрелваха ту на една, ту на друга страна, за да избегнат няколкото куршума, изпратени в тяхна посока, които обаче почти не дадоха възможност на стрелците да насочат автоматичните си пистолети. На двеста метра от крис-крафта те се разделиха и притиснаха моторницата от двете страни. Това беше хитра маневра, която им предоставяше възможност да съсредоточат огъня си.

Без да бърза, Джулия изстрелваше куршуми всеки път, когато й се удадеше удобен случай за далечна стрелба, а в това време Пит въртеше щурвала ту наляво, ту надясно и запращаше моторницата от единия до другия бряг, полагайки усилия да избегне спорадичния дъжд от куршуми, който разплискваше водата около тях. Изведнъж той замръзна на място, когато чу трясък зад гърба си и разбра, че няколко последователни изстрела от автоматично оръжие пръснаха махагоновия капак на люка над машинното отделение, намиращо се между двата кокпита. Но гърленият грохот на корабния двигател „Крайслер“ не секна. Инстинктивно погледът му обходи таблото с контролно-измервателните уреди и той с ужас видя, че стрелката на манометъра за налягането на маслото рязко започна да пада към червената черта.

Сам Фоули ще побеснее от яд, когато получи лодката си обратно, помисли си Пит.

Оставаха още около три километра. От машинното отделение започна да излиза миризма на изгоряло масло. Оборотите на двигателя постепенно се забавяха и Пит си представи как метал стърже върху метал поради изтеклото масло. Беше въпрос само на минути, преди лагерите да прегреят и двигателят да блокира. Сега на двамата пилоти на монопланите не им остава нищо друго, „загря“ Пит, освен да закръжат над моторницата и да пръснат всички в нея на кървави парчета. В този момент видя, че самолетите се насочват към него крило до крило и продължи да върти щурвала с бясна бързина.

Този път те поддържаха прав курс и по-ниска височина. Знаеха, че времето им свършва и ако моторницата с хората на борда й излязат в откритите води на залива, там ще има очевидци на гибелта й.

Тогава, като по чудо, пилотът на самолета отляво на крис-крафта изведнъж се отпусна на седалката си и ръцете му увиснаха покрай тялото му. Един от куршумите на Джулия го бе улучил в гърдите и се бе забил право в сърцето му. Самолетът наклони нос надолу, крилете му бръснаха водата; той се преметна веднъж в бялата диря на лодката и изчезна в дълбините на нехаещата река. Нямаше време да се отпразнува невероятният изстрел на Джулия. Положението им обаче се влоши още повече, тъй като Джулия бе изстреляла последния си куршум. Като видя, че огънят от моторницата отслабна и замря, а от машинното отделение започна да излиза пушек и крис-крафтът значително забави ход, пилотът на последния самолет, съобразявайки се с вятъра, се доближи до тях на височина около метър и половина над водата.

Моторницата креташе със скорост не повече от десет мили в час. Надпреварата за оцеляване беше към своя край. Пит погледна нагоре и видя китайския стрелец в моноплана. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, устните му — стиснати в права черта. Китаецът махна за поздрав, вдигна оръжието си и затегна пръста си около спусъка.

Като последен акт на предизвикателство Пит размаха високо юмрук и му показа среден пръст. После се хвърли върху Джулия и двете деца, за да ги прикрие с тялото си, макар да знаеше, че е безсмислено. Напрегна се и зачака куршумите да надупчат гърба му.

11.

За голямо облекчение на Пит старата госпожа Смърт или се бе сетила, че има да върши по-важна работа, или бе сметнала, че не си струва да се занимава в момента с Пит, защото куршумите, които той очакваше да се забият в плътта му, така и не бяха изстреляни.

Той твърдо бе повярвал, че последният звук, който щеше да чуе в живота си, щеше да е тих изстрел от автоматичен пистолет със заглушител. Вместо това във въздуха се разнесе ритмичното тупкане на витло и на перки, въртящи се на пълни обороти, което поглъщаше неприятните шумове, идващи от вътрешността на големия „Крайслер“. Наред с оглушителния рев, придружен от силен порив на вятъра, над крис-крафта увисна огромна сянка. Преди някой в лодката да разбере какво става, един голям хеликоптер с изписани на опашката му букви НЮМА се устреми откъм долното течение на реката право срещу жълтия моноплан като отмъстителен ястреб, нахвърлящ се върху канарче.

— О, господи! Не! — изстена Джулия.

— Няма страшно! — извика ликуващ Пит. — Този е от нашите.

Той беше разпознал изследователския двумоторен хеликоптер „Макдонел Дъглас“, който можеше да развива скорост до 270 километра в час. Пит неведнъж беше летял с него. Предният фюзелаж изглеждаше като повечето витлови летателни апарати, но издължената му опашна стрела с двойни вертикални стабилизатори, имаше формата на тънка хаванска пура.

— Откъде се взе?

— Подкреплението ми е подранило — отбеляза Пит и се закле наум да впише пилота в завещанието си.

Погледите на всеки един в моторницата и в единствения оцелял лек самолет бяха насочени към порещия въздуха нашественик. През прозрачната носова част на хеликоптера се виждаха две фигури. Вторият пилот носеше бейзболна шапка, обърната с козирката назад, и очила с рогови рамки. Пилотът беше с тръстикова шапка — като онези, които се плетяха по тропическите плажове, и с хавайска риза на едри цветя. Между зъбите му стърчеше огромна пура.

Кун Чон вече не се хилеше самодоволно. По лицето му се четеше изумление и страх. През ума му проблесна мисълта, че появилият се на арената нов бик изобщо няма да отстъпи. Той огледа критично моторницата и заключи, че макар да креташе едва-едва, скоро щеше да стигне до устието на реката, вливаща се в залива Грейпвайн. Вече виждаше отвисоко малка флотилия от риболовни кораби, които се отправяха към открито море по последния завой на реката. Виждаше и накацалите край бреговата ивица къщи от покрайнините на града, хора се разхождаха по брега. Възможността му да унищожи избягалите емигранти и злодея, отговорен за хаоса край езерото Орион, се изпари. Кун Чон нямаше друг избор, освен да нареди на пилота си да прекрати атаката. За да избегне нападателя си, монопланът рязко пое нагоре и направи такъв остър завой, че крилото му застана под прав ъгъл.

Пилотът на хеликоптера на НЮМА обаче го изпревари. Лесно бе догадил намеренията на противника си. Не прояви капка жалост или колебание. С безизразно лице той ловко повтори маневрата на моноплана и скъси разстоянието до него. След миг се разнесе звук от пропукващ се метал — шейната за кацане на хеликоптера беше раздрала крехкото крило на моноплана.

Мъжете в откритата кабина се смразиха на местата си, когато самолетът им се изви в мъчителен и безполезен опит да се вкопчи в небето. После засегнатото крило се огъна в средата и малкият летателен апарат полетя надолу към бреговата ивица, осеяна с големи скални блокове. Не последва експлозия, след като малък облак прах и отломки изригнаха във въздуха. От самолета не остана нищо, освен кълбо от усукани останки и две обгорели тела сред тях.

Хеликоптерът направи кръг над разнебитения крис-крафт, пилотът и мъжът до него се надвесиха през прозореца на кокпита и помахаха с ръце.

Джулия също им помаха в отговор и им изпрати въздушни целувки.

— Които и да са тези прекрасни мъже, те спасиха живота ни.

— Казват се Ал Джордино и Руди Гън.

— Твои приятели ли са?

— От дълги, дълги години — отвърна Пит със сияещо лице.

Малко му оставаше на грохналия стар корабен двигател „Крайслер“ да сложи край на мъчителното им пътуване. Лагерите и буталата му най-накрая блокираха поради липса на моторно масло и той предаде богу дух само на двеста метра от дока, с който завършваше главната улица на крайморското селище Грейпвайн. Един младеж с лодка с извънбордов двигател взе на буксир очуканата моторница и заедно с пътниците й я закара до дока, където чакаха двама мъже и една жена. Никой от туристите, разхождащи се по дървения пристан, нито от местните жители, хвърлили въдици над парапета, не можеха да предположат, че тримата души, облечени с всекидневни дрехи, които стояха в края на дока, са агенти от СЕН, дошли да приберат група незаконни емигранти.

— Това ли са твоите хора? — обърна се Пит към Джулия.

Тя кимна.

— Не ги познавам лично, но мисля, че единият от тях е областният директор на разузнавателната служба.

Пит вдигна малкото момченце, направи му смешна физиономия и бе възнаграден с детски смях.

— Какво ще стане сега с тези хора тук?

— Те са незаконно влезли в страната чужденци. Според закона трябва да бъдат върнати обратно в Китай.

Той погледна Джулия със смръщени вежди.

— След всичко, което претърпяха, ще бъде престъпление да ги върнат обратно в родината им.

— И аз така смятам — отвърна тя, — но съм с вързани ръце. Мога единствено да попълня необходимите документи и да дам препоръка да им бъде разрешено да останат. Но крайният резултат е извън правомощията ми.

— Бумащина! — Пит почти изплю думата от яд. — Можеш да направиш нещо повече! В мига, в който те стъпят на родна земя, хората на Шан ще ги убият и вие много добре го знаете. Те и сега нямаше да са живи, ако не беше улучила монопланите. Нали знаеш правилото: спасиш ли нечий живот, оставаш отговорен за него завинаги. Не можеш сега да си измиеш ръцете и да не се интересуваш от по-нататъшната им съдба.

— Интересувам се! — възрази твърдо Джулия и погледна Пит така, сякаш я бе взел за селския идиот. — И нямам никакво намерение да си измивам ръцете. И тъй като е напълно възможно, както каза, да бъдат убити, ако бъдат върнати на китайска земя, от само себе си се подразбира, че ще им се даде възможност да подадат молби за политическо убежище. Има закони, господин Пит, независимо дали се харесват на теб, или на мен. Но те не са създадени случайно и затова трябва да се спазват. Обещавам ти, че ако съществува възможност от човешка гледна точка тези хора да станат американски граждани, то тя ще бъде взета предвид.

— Аз ще те заставя да изпълниш обещанието си — рече тихо Пит.

— Бъди сигурен — отвърна тя искрено, — че ще направя всичко, което зависи от мен, за да им помота.

— Ако срещнеш някакви пречки, не се притеснявай да ми се обадиш в НЮМА. Имам известно политическо влияние и бих могъл да уредя Сената да подкрепи каузата им.

Тя го изгледа скептично.

— Как така един морски инженер от НЮМА може да има политическо влияние в Сената?

— Ще ти помогне ли, ако ти кажа, че баща ми — Джордж Пит — е сенатор от Калифорния?

— Да — смотолеви тя с видимо страхопочитание. — Сега разбирам, че си в състояние да помогнеш.

Младежът от лодката с извънбордовия двигател хвърли влекателното въже и крис-крафтът се удари с тъп звук в пилотите на дока. Лицата на китайските емигранти грееха от усмивки. Те се радваха, че повече няма да бъдат обстрелвани и че са стигнали благополучно в Америка. Всичките им предчувствия за съдбата им оттук нататък бяха оставени настрана засега. Пит предаде момченцето и момиченцето в ръцете на агентите от СЕН, после се обърна да помогне на майката и бащата да слязат на дока.

Висок и жизнерадостен на вид мъж пристъпи към Джулия и обгърна с ръка раменете й. По лицето му се изписа съчувствие, когато видя раните по подпухналото й лице и засъхналата кръв по разцепените й устни.

— Госпожице Лий, аз съм Джордж Симънс — представи се той.

— А, да, помощник областният директор. С вас говорих по телефона от хижата.

— Нямате представа колко съм радостен до ви видя жива и колко съм ви признателен за вашите сведения.

— Не повече от мен — отвърна тя и направи гримаса от болка, когато се опита да се усмихне.

— Джак Фарар, областният директор, щеше да дойде лично да ви поздрави, но в момента ръководи операцията по разчистването на езерото Орион.

— Вече е започнала?

— Нашите агенти се приземиха там с хеликоптер преди осем минути.

— А затворниците в къщата?

— Живи са, но имат нужда от медицински грижи.

— А охранителите?

— Арестувани са без бой. По последни сведения остава да бъде заловен само техният шеф. Но скоро и това ще стане.

Джулия се обърна към Пит, който помагаше на последните от по-възрастните емигранти да слязат от моторницата.

— Господин Симънс, да ви представя господин Дърк Пит от НЮМА, благодарение на който акцията ви можа да се осъществи.

Симънс подаде ръка на Пит.

— Господин Пит, госпожица Лий нямаше време да ме осведоми за подробностите, но виждам, че сте се справили отлично.

— Както се казва, озовал съм се на подходящото място в подходящото време — каза Пит, докато поемаше ръката на агента.

— Аз бих казал, че подходящият човек се е озовал там, където е бил най-необходим — отбеляза Симънс. — Ако ми разрешите, ще докладвам за вашата дейност през тези два дни.

Пит кимна и посочи към китайците, които другите двама агенти от СЕН поведоха към чакащия автобус в другия край на дока.

— Тези хора там минаха през невъобразими мъки. Надявам се да получат подобаващо човешко отношение.

— Смело мога да заявя, господин Пит, че на техния случай ще бъде обърнато специално внимание.

— Благодаря ви, господин Симънс. Оценявам вашата загриженост.

Симънс се обърна към Джулия.

— Ако сте в състояние, госпожице Лий, шефът ми ще поиска да присъствате в имението като преводач.

— Мисля, че мога да постоя още известно време будна — отвърна тя храбро, после каза на Пит, който стоеше до нея: — Май че е време да се сбогуваме.

Той се усмихна.

— Съжалявам, че не се показах добър ухажор.

Въпреки болката си тя се усмихна.

— Е, не мога да кажа, че прекарахме романтично, но поне беше вълнуващо.

— Обещавам ти следващия път да проявя по-големи умения.

— Ти във Вашингтон ли се връщаш?

— Още не съм получил заповедите си, но предполагам, че са пратени по моите приятели Джордино и Гън. А ти? Къде ще те изпратят следващите ти задачи?

— Моят офис е в Сан Франциско. Предполагам, че там се нуждаят от мен.

Той пристъпи крачка, прегърна я и я целуна лекичко по челото.

— Когато се видим следващия път — заговори той тихо, докосвайки нежно разцепените й и подути устни, — ще те целуна право по устата.

— Хубаво ли целуваш?

— Жените идват от километри, за да ги целувам.

— Стига да има следващ път — измънка тя, — и аз ще ти се отплатя. — После се запъти със Симънс към чакащата ги кола. Пит остана сам до разнебитения крис-крафт и проследи колата, докато я загуби от поглед зад завоя. Там го завариха Джордино и Гън, които се завтекоха към него, крещейки като луди.

Двамата се бяха задържали във въздуха, докато се уверят, че моторницата е здраво привързана за градския пристан. Като видя, че хеликоптер на СЕН е кацнал на едно поле на около километър и половина от града, на Джордино не му трябваше да умува много. Той приземи хеликоптера на НЮМА направо на паркинг, намиращ се на една пряка от пристанището. С това, разбира се, си навлече гнева на заместник-шерифа, който го заплаши с арест. Джордино го умиротвори, като заяви, че търсят подходящо място за холивудско филмово студио и му обеща да препоръча Грейпвайн като най-подходящото място за новия филм на ужасите с тлъст бюджет. Очарован от най-известния шмекер в НЮМА, заместник-шерифът дори предложи да закара с кола Джордино и Руди Гън до пристанището.

С ръст не повече от метър и шейсет и два, но с рамене широки почти колкото височината му, Джордино повдигна Пит от земята в огромна мечешка прегръдка.

— Какво става с теб? — попита той, ликувайки, че го вижда жив. — Всеки път щом те изпусна от поглед, ти се набъркваш в нещо.

— Естествен инстинкт, предполагам — изсумтя Пит, докато кокалите му изпукваха.

Гън беше по-сдържан. Той само постави ръка на рамото на Пит и рече:

— Радвам се, че те виждам отново, Пит.

— И ти ми липсваше, Гън — отвърна Пит и си пое дълбоко въздух, след като Джордино го пусна.

— Какви бяха тия хора в монопланите? — поинтересува се Джордино.

— Контрабандисти на незаконни емигранти.

Джордино се загледа в дупките от куршуми по корпуса на моторницата.

— Съсипал си такава великолепна лодка.

Пит също огледа счупената козирка, разцепения капак на двигателя, направената на решето носова част и тънката струйка дим, издигаща се от машинното отделение.

— Ако бяхте дошли две секунди по-късно, сега адмирал Сандекър щеше да подготвя надгробното си слово за мен.

— Когато прелетяхме над хижата на Фоули, мястото гъмжеше от мъже с черни костюми на нинджи. Естествено, мислейки си най-лошото, аз дадох газ до дупка и отпрашихме след моторницата. Като видях, че сте обстрелвани от банда съмнителни типове в суперлеки самолети, на нас с Гън не ни оставаше нищо друго, освен да разпердушиним групичката.

— И да спасите над десет човешки живота — добави Пит. — Но откъде се взехте, по дяволите? Последното, което чух, беше, че ти си на Хаваите, а Руди е във Вашингтон.

— Ти извади късмет — обади се Гън. — Президентът натовари адмирал Сандекър със спешен проект. Колкото и да не му се искаше да ти прекъсва отпуската, той ми нареди да се срещна с Джордино в Сиатъл. Двамата пристигнахме снощи, наехме хеликоптер от морския научен център на НЮМА в Бремъртън и дойдохме да те приберем. След като си се обадил на адмирала тази сутрин, за да му кажеш какво си открил и че предприемаш бягство по реката, двамата с Ал се качихме на хеликоптера и точно след четирийсет минути прелетяхме над полуостров Олимпик.

— Значи онзи хитър стар морски вълк ви е накарал да прелетите хиляди километри, за да ме върнете обратно на работа?! — попита изумен Пит.

Гън се усмихна.

— Каза ми, че ако той лично ти се обади, ти си щял да му наговориш куп неприлични думи по телефона.

— Старецът много добре ме познава — призна Пит.

— Както виждам, доста си се напатил — продължи Гън. — Може би ще трябва да поговоря с него да ти даде още няколко свободни дни.

— Идеята не е лоша — добави чистосърдечно Джордино. — Приличаш на плъх, влачен от котарак.

— А отидох на почивка! — рече Пит. — Надявам се, никога повече да не „си почивам“ по този начин. Ще ми се да мисля, че всичко е свършило.

Гън посочи края на дока.

— Хеликоптерът не е далече. Ще можеш ли да вървиш дотам?

— Трябва да се погрижа за няколко неща, преди да ме подберете със себе си — каза Пит и им хвърли по един суров поглед. — Първо, искам да закарам моторницата на Сам Фоули до най-близката кораборемонтна работилница за пълното й възстановяване. Второ, добре ще е да намеря доктор, който да не задава въпроси, докато вади куршума от бедрото ми. И трето, умирам от глад. Никъде не тръгвам, преди да съм си напълнил търбуха.

— Ама ранен ли си? — попитаха в един глас двамата му приятели.

— Е, не е болка за умирачка, но не ми се ще да направя някоя гангрена.

Упорството му не търпеше възражения. Джордино се обърна към Гън.

— Ти иди да намериш доктор, аз ще се погрижа за лодката. После се отправяме към най-близкия ресторант. Май че този град ще може да ни предложи варени раци.

— И още нещо — додаде Пит.

Двамата му приятели го загледаха очаквателно.

— Какъв е този толкова спешен проект, заради който трябва да зарежа всичко друго?

— Става дума за подводно разследване на странно товарно пристанище близо до Морган Сити, Луизиана — поясни Гън.

— Какво странно може да има в товарно пристанище?

— Преди всичко, че е разположено в мочурище. И второ, предприемачът му оглавява широкообхватна международна империя за незаконно вкарване на емигранти.

— Господ да ми е на помощ! — вдигна ръце към небесата Пит. — Кажете, че не е вярно.

— Защо, какъв ти е проблемът? — попита го Джордино.

— През последните дванайсет часа се занимавах само с незаконни емигранти — това ми е проблемът!

— Наистина е изумително, че винаги успяваш тъй лесно да натрупаш опит за предстояща работа.

Пит изгледа приятеля си с леден поглед.

— Предполагам какво си мисли нашето божествено правителство — че пристанището се използва за тайно вкарване на емигранти.

— Съоръжението е прекалено сложно, за да служи единствено за това — отвърна Гън. — Възложиха ни задача да открием истинската му цел.

— Кой е построил и експлоатира пристанището?

— Някаква си фирма, наречена „Кин Шан маритайм лимитид“ от Хонконг.

Пит не размаха юмрук от яд, дори не мигна. Изглеждаше обаче така, сякаш някой го бе сритал силно в корема, а по лицето му се изписа израз като на герой във филм на ужасите, чиято жена е избягала с чудовище. Пръстите му се забиха дълбоко в предмишницата на Гън.

— Кин Шан ли каза?

— Точно така — отвърна Гън и си помисли как ли ще обясни синините на ръката си, като отиде в гимнастическия салон. — Той ръководи империя, извършваща пагубни дейности. Вероятно е четвъртият в света по богатство. Ама на теб да не би да ти е известен?

— Не сме се виждали, но смело мога да кажа, че той ме ненавижда и в червата си.

— Не се занасяй — вметна Джордино.

Гън гледаше като цапардосан с мокър парцал.

— Защо някой, който има повече пари от всяка банка в Ню Йорк, ще мрази най-обикновен размирник като теб?

— Защото — усмихна се дружелюбно Пит, — аз подпалих яхтата му.

След като не получи съобщение от Кун Чон, че моторницата е извадена от строя, а на опитите му да се свърже с него се отвръщаше с мълчание, Ло Хан разбра, че довереният му помощник и петимата мъже, които излетяха с него, са мъртви. Заключението му бе придружено с болезнената сигурност, че злодеят, който причини толкова нещастия, се е изплъзнал.

Той седеше сам в подвижния команден пункт за охрана и се мъчеше да осъзнае бедствието. Очите му гледаха с празен поглед, лицето му беше изопнато и непроницаемо. Кун Чон беше съобщил, че видял емигранти в моторницата. Появата им беше загадка, тъй като всички затворници бяха в килиите си. Тогава една мисъл избухна в съзнанието му — Чу Ден! Този идиот на борда на катамарана трябва да е допуснал да избягат емигрантите, определени за екзекуция! Друго обяснение нямаше. Мъжът, който ги изведе невредими, сигурно работи за американското правителство.

И като че ли да потвърди откритието си, очите му пробягаха по видеомониторите и видяха два големи хеликоптера да се приземяват до голямата къща на имението. Едновременно с тях няколко десантни бронирани автомобила проникнаха през барикадите и спряха на пътя, водещ към магистралата. От хеликоптерите и автомобилите се изсипаха мъже и се втурнаха към голямата къща. Те нахълтаха направо вътре, без дори да предупредят намиращата се вътре охрана да свали оръжие и да се предаде без бой.

Десантчиците нахлуха в затворническото помещение, преди охранителите на Ло Хан да разберат какво става. Сякаш агентите на СЕН знаеха, че затворниците ще бъдат убити в случай на внезапно нападение. Стана ясно, че те са добре осведомени от някого, който е извършил разузнаване в имението.

Съзнавайки, че съпротивата срещу големия брой въоръжени представители на изпълнителните органи е безсмислена, охранителният отряд на Ло Хан покорно се предаде поединично или на групи. Изтръпнал от поражението, Ло Хан се облегна назад на стола си, въведе поредица от кодове в системата си за спътникова свръзка и зачака отговор от Хонконг.

Обади се глас на китайски език.

— Вие сте се свързали с Лотос II.

— Тук Бамбук VI — предаде Ло Хан. — Операция „Орион“ провалена.

— Повтори!

— В момента американски агенти прекратяват работата на операция „Орион“.

— Това не е добра новина — отвърна гласът от другия край на линията.

— Съжалявам, че не можахме да останем в бизнеса до приключването на операция „Айбървил“.

— Запушихте ли устите на затворниците?

— Не. Те нахлуха с удивителна бързина.

— Нашият председател няма да се зарадва, като чуе за провала ви.

— Приемам цялата вина за неправилно ръководство върху себе си.

— Ще успееш ли поне ти да избягаш?

— Не, твърде късно е вече — отвърна мрачно Ло Хан.

— Не бива да допускаш да те арестуват, Бамбук VI. Знаеш това. Нито подчинените ти. Не трябва да се оставя никаква следа, по която да тръгнат американците.

— Онези, които знаеха за съдружието ни, са мъртви. Охранителите ми са най-обикновени наемници, нищо повече. Те нямат представа кой им плаща.

— Значи ти си единствената брънка от веригата — каза бездушно гласът.

— Изгубих достойнството си и ще си платя цената.

— В такъв случай това е последният ни разговор.

— Остава ми да извърша още едно нещо — каза тихо Ло Хан.

— Гледай и сега да не се провалиш — предупреди го студено гласът.

— Сбогом, Лотос II.

— Сбогом, Бамбук VI.

Ло Хан погледна мониторите и видя как група мъже се втурват към караваната му. Докато те щурмуваха заключената врата, той извади от чекмеджето на бюрото си малък револвер с никелирана дръжка и пъхна цевта в устата си. Пръстът му се стегна около спусъка в мига, в който първият агент на СЕН нахлу вътре през разбитата врата. Изстрелът го смрази на място. Изумен, той свали оръжието си, когато видя как Ло Хан отскочи назад на стола си, после падна ничком върху бюрото си, а револверът се изхлузи от ръката му на пода.