Азиатска вълна

39.

29 април 2000 г.

Река Мисисипи

На двайсет мили преди устието на река Мисисипи, където тя се разклонява в три главни водни канала, вливащи се в Мексиканския залив, два хеликоптера предприеха снижаване към откритата кърмова палуба на „Юнайтед стейтс“ и разтовариха товара си от хора и апаратура. После се вдигнаха отново и отлетяха на запад към пристанище Сунгари. Операцията продължи не повече от петнайсет минути, докато корабът плаваше със скорост двайсет и пет възела, както диктуваха автоматичните системи за управление.

Стегнат отряд от тежковъоръжени мъже от частните сили за сигурност на Кин Шан, воден от бивш полковник от Китайската народна освободителна армия, облечен в работни дрехи, износени като на мъжете, работещи по реката, носеше автоматични оръжия и преносима ракетна установка. Отрядът се пръсна из палубите, а корабните моряци заеха местата си в машинното отделение и кормилната рубка, където поеха ръчното управление на корабните системи. Преди да стигнат до канала, използван най-често от океанографските плавателни съдове, големият лайнер намали ход, когато го пресрещна лодка с лоцман на борда й, който щеше да го преведе по реката към Ню Орлиънс.

Лоцманът беше едър човек с шкембе. Потеше се силно и завърза червена кърпа около плешивата си глава, след като се изкатери по въжената стълба и стъпи в кормилната рубка. Той повдигна ръка за поздрав и се приближи до капитан Ли Хунчан, който допреди два дни управляваше „Сун Лиен стар“.

— Здравейте, капитане, аз съм Сам Бун. Извадих късмет и спечелих от лотария между речните лоцмани за честта да прекарам това чудовище до Ню Орлиънс — обяви той, произнасяйки Орлиънс като Оуеан.

— Няма да е необходимо — каза Хунчан, без да си направи труда да се представи. Той посочи към ниския китаец зад щурвала, който беше главен кърмчия. — Първият ми офицер ще свърши тази работа.

Бун изгледа въпросително Хунчан.

— Занасяте ме, а?

— Не — отвърна капитанът. — Ние сами можем да закараме кораба си на нашето местоназначение. — Той кимна към двамата охранители. Те хванаха Бун под двете мишници и го поведоха навън.

— Ей, я почакайте малко — изръмжа Бун, отскубвайки се от охранителите. — Вие нарушавате морския закон. Като нищо ще се блъснете някъде, ако сглупите и продължите сами. Не познавате реката както опитния лоцман. Ние имаме строги стандарти. Поемам кораби от двайсет и пет години. Може и да ви изглежда лесно, но повярвайте ми, съвсем не е така.

Хунчан направи знак на охранителите.

— Заключете го. Ако се наложи, доведете го до безсъзнание.

— Вие сте луди! — изкрещя Бун през рамо, докато го отвеждаха от рубката. — Ще заседнете в някоя плитчина като едното нищо!

— Прав ли е, Мин Лин? — обърна се Хунчан към главния кърмчия. — Наистина ли можем да заседнем?

Лин го погледна и се усмихна широко.

— Прекарвал съм този кораб по речния канал над двеста пъти в генерирана от компютър виртуална действителност.

— И случвало ли ти се е да засядаш? — настоя да узнае капитанът.

— Два пъти — отвърна Мин Лин, без да откъсва поглед от речния канал. — Първите два пъти опитах, но повече никога.

Тъмнокехлибарените очи на Хунчан засвяткаха.

— Моля те, поддържай скоростта в границите. Можем да си позволим любопитство, но не и да събуждаме подозрение, поне през следващите няколко часа.

Хунчан беше избран да управлява „Юнайтед стейтс“ до Ню Орлиънс по лично нареждане на Кин Шан. Той имаше вяра в него и в неговата експедитивност. Да има капитан на щурвала, който има опит в управлението на океански лайнери не беше нужно. Като избра корабен капитан и екипаж, които вече са в Америка и на разстояние един кратък полет с хеликоптер, Кин Шан си спести време и средства да изпраща екипаж от Хонконг. А тайната му мисъл беше, че не можеше да се довери на опитните офицери на пътническите кораби така, както на капитана и екипажа на „Сун Лиен стар“.

Освен да посрещне митническите и емиграционните служители и да се прави на завоевател пред тълпите покрай речния бряг, Хунчан почти нямаше други задължения. Действителната му функция беше предимно декоративна. Освен двайсетината тежковъоръжени охранители, на които плащаше Кин Шан, екипажът му от петнайсет души първоначално беше съставен от специалисти по разрушаванията, смесени с неколцина инженери, които да са на разположение в случай на спешен ремонт, ако корабът бъде нападнат.

Той си направи оглушки за опасната част от това плаване. Двайсет и четири часа беше времето, за което Кин Шан беше поискал услугите му. Евакуацията, когато дойдеше моментът, беше добре премерена и организирана. Хеликоптерите бяха в готовност да се спуснат и да качат бойците и екипажа веднага след като зарядите бъдеха детонирани и корабът потопен на точно определеното място. Кин Шан бе уверил Хунчан, че ще го направи богат човек, когато се завърне у дома, стига само операцията да преминеше благополучно.

Той въздъхна. Единственото, което го безпокоеше сега, беше превеждането на кораба по острите завои на реката, избягването на другите кораби и преминаването под шестте моста, които го очакваха по пътя до Ню Орлиънс. Разстоянието от разклонението на реката до града беше деветдесет и пет мили. Въпреки че плавателният канал за океанографски трафик в долната част на реката беше дълбок средно повече от дванайсет метра и широк малко над триста метра, никой кораб с размерите на „Юнайтед стейтс“ не беше минавал по него досега. Тесният воден път, вдаден в сушата, не беше прокопан за такива големи плавателни съдове и почти не позволяваше маневриране.

След като подминаха Венис, последния град на западния бряг, който имаше достъп до магистрала, дигите бяха задръстени от хора, любопитни да видят преминаването по канала на големия лайнер. Студентите временно бяха освободени от лекции, за да станат свидетели на събитие, каквото досега не е имало и едва ли щеше да има. Стотици малки частни лодки плаваха след кораба и надуваха свирките си за поздрав, но бяха държани на безопасно разстояние от килватерната му струя от два ескортиращи катера на бреговата охрана, които се бяха появили, след като „Юнайтед стейтс“ излезе от точката на разклоненията.

Част от хората гледаха смълчани от благоговение, други помахваха с ръце и викаха за поздрав. Беше краят на април и пролетното оттичане на притоците на Мисисипи беше повишило нивото на водата до над основата на дигите.

Хунчан беше благодарен за допълнителната вода между кила и речното дъно. Това му предоставяше повече шанс за успех.

Той закопча ремъка на бинокъла си, сложи фуражката си и излезе на крилото на мостика. Подмина корабния компас, който откликваше на всяка промяна на посоката на плавателния съд. Беше доволен, че водният път беше чист от движение в очакване преминаването на големия лайнер. След Ню Орлиънс нещата щяха да са много различни, но той щеше да се справи с проблема, когато му дойдеше времето.

Хунчан погледна небето и се зарадва, че и то му помага. Денят беше топъл, с лек ветрец. Ако духаше силно срещу гигантския корпус, щеше да го избутва странично към брега, когато трябваше да мине по някой по-остър завой. Тъй като слизаше по реката, зелените буйове се поклащаха безцелно от лявата му страна, а червените — отдясно.

Той помаха в отговор на хората върху дигите сред море от паркирани леки и товарни автомобили. От височината си от девет етажа над водата той виждаше също и равната блатиста местност и фермерските земи отвъд нея. Ли Хунчан се чувстваше като зрител, който наблюдава как друг изпълнява ролята му в драма.

Започна да си представя какво посрещане му предстои край бреговата ивица на Ню Орлиънс и се усмихна под мустак. Милиони американци щяха да запомнят този ден, но не поради причините, които очакваха.

40.

Късно същия следобед Пит и Джордино върнаха шантибота до кея на Дъг Уилър, където ги чакаше и Руди Гън. Очите му бяха зачервени от недоспиване, тъй като цялата нощ беше в очакване на спорадични сведения от Пит. Беше облечен в светлокафяви къси панталони и фланелка с надпис на гърба: ЕНОРИЯ СЕЙНТ МЕРИ — ПРОСЛОВУТОТО ЮЖНЯШКО ГОСТОПРИЕМСТВО.

След като натовариха екипировките си на моторницата на „Марин Денизен“, Пит и Джордино помахаха за сбогом на Ромбърг, който вдигна глава от палубата, отвърна им с едно летаргично „бау“ и побърза да се свие на кълбо, за да подремне.

След като оттласнаха от кея, Джордино застана до Гън, който стоеше зад щурвала.

— Мисля, че няма да е лошо тримата да хапнем и да си поспим хубавичко тази вечер.

— Аз поддържам предложението — обади се през прозявка Пит.

— Не се надявайте на нещо повече от кафе с цикория — каза Гън. — Адмиралът отлетя за града, заедно с Питър Харпър от Емиграционната служба. Вас ви очакват на борда на катера на бреговата охрана „Уихокън“.

— За последен път го видях закотвен малко над Сунгари — рече Пит.

— Сега е вързан за кея на бреговата охрана край Морган Сити — осветли го Гън.

— Значи никаква вечеря? — попита унило Джордино.

— Нямаме време — отвърна Гън. — Но ако бъдете послушни, ще гледам да ви уредя по някой сандвич от камбуза на „Уихокън“.

— Аз обещавам да съм послушен — побърза да се уреди Джордино.

Пит и Гън си размениха погледи, изпълнени със съмнение.

— Не ми се вярва — въздъхна Гън.

— Не и по наше време — подкрепи го Пит.

Питър Харпър, адмирал Сандекър, капитан Луис и Джулия Лий ги чакаха в каюткомпанията на „Уихокън“. Там бяха още и генерал-майор Франк Монтейн от армейския инженерен корпус и Франк Стюарт, капитанът на „Марин Денизен“. Луис любезно ги попита дали искат нещо за хапване. Джордино тъкмо отвори уста, и Гън го изпревари:

— Благодарим, току-що пихме кафе по пътя за насам.

Пит се ръкува със Сандекър и Харпър, а от Джулия получи лека целувка по бузата.

— Откога не сме се виждали?

— От два часа.

— Сториха ми се цяла вечност — каза той със закачливата си усмивка.

— Недей — отдели се тя от него, — не тук.

— Предлагам да продължим — обади се Сандекър, — остава ни още доста работа.

— Дънкан Мънро ме помоли да ви предам, че най-покорно ви се извинява — каза Харпър, докато с израз на разкаяние стискаше ръцете на Пит и Джордино. — Аз също искам да изкажа личната си благодарност на НЮМА и вас, господа, че пренебрегнахте нашето настояване да се оттеглите от разследването. Без вашата навременна намеса в Бартоломо, нашата ударна група нямаше да намери нищо, освен мъртви агенти на СЕН и празна фабрика. Единствено убийството на Ки Уон хвърля сянка на всичко това.

— Вече е късно, но май трябваше да му счупя краката — вметна без угризение Джордино.

— Напълно разбирам, че сте постъпили правилно — призна Харпър, — но с неговата смърт загубваме пряката връзка с Кин Шан.

— Толкова ли беше от значение Ки Уон за вашия случай? — попита го капитан Луис. — На мен ми се струва, че имате повече от достатъчно доказателства, за да окачите Кин Шан на бесилото. Негов човек е хванат на местопрестъплението как вкарва незаконно близо четиристотин емигранти първо в Сунгари, а оттам до „Бартоломо“. Какво повече ви е нужно?

— Да докажем, че заповедите идват директно от Кин Шан.

Сандекър не изглеждаше по-малко изумен от Луис.

— Естествено, че сега можете да го подведете под отговорност.

— Това, да — потвърди Харпър, — но дали можем да го осъдим, е друг въпрос. Изправяме се пред дълга съдебна битка, която нашите федерални прокурори не са сигурни, че ще спечелят. Кин Шан ще отвърне на удара с цяла армия от високо платени и уважавани вашингтонски адвокати. Той има на своя страна китайското правителство и няколко високопоставени членове на Конгреса, както и, съжалявам, че трябва да го кажа, Белия дом. И в крайна сметка на ринга няма да застанем срещу боксьор лека категория, а срещу един много влиятелен мъж със солидни връзки.

— Нима китайското правителство няма да му обърне гръб, като разбере, че ще причини голям скандал?

Харпър поклати глава.

— Неговите услуги и влияние във Вашингтон ще премахнат всяко препятствие, което може да се изпречи.

— Но вие положително можете да принудите Кин Шан да затвори Сунгари и да прекъснете всяко влизане на кораб на „Кин Шан маритайм“ в Съединените щати — намеси се за първи път генерал Монтейн.

— Да, това е в нашите правомощия — отвърна Харпър. — Но възлизащите на милиарди долари китайски стоки, които се внасят в Съединените щати, се превозват именно от дружеството „Кин Шан маритайм“, което се субсидира от китайското правителство. Това ще означава то само да си отреже клона, на който седи, ако бездейства и запази мълчание, докато ние затръшваме вратата под носа на корабната линия на Кин Шан. — Той замълча и разтри слепоочията си. Харпър очевидно беше човек, който не обичаше да губи битка със сили извън неговия контрол. — В момента единственото, което можем да направим, е да му попречим да осъществява операциите си и да се надяваме, че рано или късно той ще направи някоя колосална грешка.

На вратата се почука и влезе лейтенант Стоу. Той мълчаливо подаде на капитан Луис бележка и пак тъй безшумно си излезе. Луис хвърли набързо поглед на съдържанието й и вдигна поглед към Франк Стюарт.

— Съобщение от вашия първи офицер, капитане. Искали сте да бъдете информиран за всяко ново развитие на нещата около луксозния лайнер „Юнайтед стейтс“.

Стюарт кимна към Пит.

— Дърк е този, който контролира плаването на кораба по Мисисипи.

Луис подаде бележката на Пит с думите:

— Извинете, че пръв я прочетох, но в нея просто пише, че „Юнайтед Стейтс“ е минал под мостовете на реката и приближава търговското пристанище на Ню Орлиънс, където щял да бъде закотвен като постоянно действащ плаващ хотел с казино.

— Благодаря ви, капитане. Поредният изненадващ проект, обгърнат от пипалата на Кин Шан.

— Голям подвиг е било да плава по реката от залива — отбеляза Монтейн. — То е все едно да искаш да пуснеш игла в купа сено, без да докосва сеното.

— Радвам се, че сте тук, генерале — каза Пит. — Напоследък ме измъчват едни въпроси, на които само вие, като експерт по реките, можете да дадете отговори.

— С удоволствие ще се опитам.

— Стигнах до налудничавата теория, че Кин Шан е построил Сунгари точно там, където е, защото възнамерява да разруши част от дигата и да отклони Мисисипи към Ачафалайа, като по този начин направи пристанището най-голямото на Мексиканския залив.

Би било преувеличено да се каже, че всички присъстващи в каюткомпанията приеха фантастичната теория на Пит — всички с изключение на генерал Монтейн. Той закима като професор, който е задал подвеждащ въпрос на студент и е получил правилния отговор.

— Може и да се изненадате, господин Пит, но и на мен ми се върти в главата подобна мисъл от шест месеца насам.

— Да се отклони Мисисипи — вметна с предпазлив глас капитан Луис, — за мнозина, включително и за мен, това звучи немислимо.

— Немислимо може би, но не и невъображаемо за човек, обсебен от дявола, като Кин Шан.

Сандекър гледаше замислен в далечината.

— Вие се натъквате на нещо съвсем рационално, което е било очевидно от първата копка на строежа на Сунгари.

После всички погледи се обърнаха към генерал Монтейн, когато Харпър му зададе въпроса:

— Възможно ли е това, генерале?

— Армейският корпус се бори с природата от сто и петдесет години насам, за да й попречи да извърши същия катаклизъм — отвърна Монтейн. — Всички ние живеем с кошмара на евентуално огромно наводнение, по-голямо от всички досега. Случи ли се това, река Ачафалайа ще се превърне в главен приток на Мисисипи. И онази част на река Олд Ман, която понастоящем тече от северната граница на Луизиана до залива, ще се превърне в затлачено устие. В древните времена това се е случвало, ще се случи и сега. Ако Мисисипи поиска да потече на запад, ние не можем да я спрем. И е въпрос на време това да стане.

— Да разбираме ли, че Мисисипи променя курса си на определени периоди? — попита Стюарт.

Монтейн подпря брадичка върху бастуна си.

— Не може да се предвиди точност до час или година, но тя се е местила в една или друга посока из Луизиана седем пъти през изминалите шест хиляди години. Ако не е била намесата на човека, и по-специално на армейския инженерен корпус, Мисисипи сега щеше да тече в долината на Ачафалайа над потопените останки от Морган Сити към залива.

— Да предположим, че Кин Шан разруши дигата и отвори широк разлив от Мисисипи към канала, който е прокопал в Ачафалайа — изрази гласно мислите си Пит. — Какъв ще е резултатът?

— С една дума: катастрофален — отвърна Монтейн. — Тласкан от пролетното оттичане със скорост над десет километра в час, вихрещият се прилив с височина около осем-девет метра ще връхлети в Загадъчния канал и ще нахлуе в долината. Животът на населението от двеста хиляди души, живеещи върху три милиона акра земя, ще бъде страшен. По-голямата част от мочурливата почва ще остане завинаги под водата. Водна стена ще помете цели градове и ще доведе до огромен брой човешки жертви. Стотици хиляди домашни и диви животни ще изчезнат, сякаш никога не са съществували. Развъдниците на стриди, омари и раци ще бъдат унищожени от внезапното намаляване на солеността, поради неконтролируемия приток на сладка вода. Алигаторите и водният свят ще загинат.

— Рисувате много мрачна картина, генерале — обади се Сандекър.

— Това е само жалка част от предвижданията — отвърна Монтейн. — От икономическа страна, прииждането ща разруши сухопътни и железопътни мостове, които минават над долината, и ще затвори всички транспортни пътища от изток на запад. Електроцентрали и електропроводи ще бъдат подкопани или разрушени и ще прекъснат електроснабдяването на хиляди квадратни километри площ. Съдбата на Морган Сити ще бъде решена — той ще бъде заличен от лицето на земята. Да не говорим, че и междущатските газопроводи ще избухнат и ще лишат от природен газ всеки щат от Роуд Айлънд и Кънектикът до двете Каролини и Флорида. — Монтейн замълча за миг и продължи: — Така Мисисипи ще остави непоправими щети. Батън Руж ще се превърне в призрачен град. Няма да има никакъв воден трафик. И искаме или не искаме, пътят на океанските товарни кораби ще бъде отклонен от Ню Орлиънс към Сунгари. Огромните загуби в икономиката ще се измерват с десетки милиарди долари.

— Още малко, и ще ме почне мигрената — смънка Джордино.

— По този повод — Монтейн погледна към капитан Луис, — случайно да ви се намира бутилка уиски на борда за малко облекчение?

— Съжалявам, сър — отвърна Луис с леко поклащане на главата, — но на борда на катерите на бреговата охрана не е разрешено да се държи алкохол.

— Е, от питане глава не боли.

— Какво ще е сравнението между новата и старата река? — попита Пит генерала.

— Понастоящем ние владеем потока на река Мисисипи край контролното съоръжение на брега на Олд Ривър, разположено на седемдесет километра от Батън Руж. Целта ни е да поддържаме разпределение на водата на Олд Ривър, като трийсет процента от нея да се влива в Ачафалайа и седемдесет процента — в Мисисипи. Когато двете реки се съберат с пълния си потенциал, ще имаме една огромна река, течаща с невероятна скорост.

— Няма ли начин да се възстанови дигата, ако бъде разрушена част от нея? — поинтересува се Стюарт.

Монтейн се замисли за момент.

— Ако е подготвен както трябва, инженерният ни корпус може да извърши много неща. Но колкото по-дълго време ще е необходимо да монтираме съоръженията си на място, толкова по-дълго водната маса ще разширява пролома в дигата. Единственият ни изход е главният поток на Мисисипи да продължи по канала, докато дигата ерозира дотолкова, че да приеме целия поток.

— Колко време според вас ще отнеме това?

— Трудно е да се каже. Може би два часа, може би два дни.

— А дали процесът ще се ускори, ако Кин Шан потопи шлепове диагонално на коритото й, за да отклони главния поток — попита Джордино.

Монтейн пак се замисли, преди да отговори:

— Дори състав от шлепове, достатъчен да блокира цялата ширина на реката, да бъде потопен и разположен правилно — а това е доста трудна маневра дори за опитните лоцмани — главното речно течение ще продължи да тече над шлеповете поради ниския им профил. Легнали на коритото, покривите на товарните им помещения пак ще останат на девет-десет метра под водата. Идеята за такъв вид отклоняващ бент няма да се окаже практична.

— Възможно ли е — попита капитан Луис — да започнете да се подготвяте с всички средства и да разположите хората и съоръженията си така, че да са в готовност да действат, когато Шан разруши дигата?

— Да, възможно е — отвърна Монтейн, — само дето няма да излезе евтино на данъкоплатците. Но проблемът ми ще бъде, че не мога да издам заповед, базираща се единствено на предположения. Ние може и да подозираме Кин Шан в подобни намерения, но без да имаме неопровержими доказателства за тях, ръцете ми са вързани.

— Дами и господа — намеси се Пит. — Мисля, че сме на път да изпаднем в положението „след дъжд качулка“.

— Дърк е прав — подкрепи го Сандекър. — Най-добре е да попречим на Кин Шан да извърши тази операция.

— Разумно предложение — съгласи се Монтейн. — Аз ще направя първата крачка. Мой съкурсник от Военната академия, генерал Оскар Олсън, командва Националната гвардия в Луизиана. Ако му отправя лична молба, той с удоволствие ще изпрати контингент от войски в подкрепа на заместник-шерифите.

— Първите, които пристигнат, трябва да се заемат с претърсването за експлозиви и с обезвредяването им — подметна Пит.

— Ще им е нужен и подводен резач, за да срежат желязната врата към тунела, който открихме с Пит — добави Джордино. — Той минава под главния път и дигата и е твърде вероятно именно там да са складирани взривните вещества.

— Ако Кин Шан иска да направи по-широк пролом — отбеляза Монтейн, — сигурно е поставил допълнително взрив в страничните тунели, които се разклоняват на дължина най-малко сто метра.

— Сигурен съм, че инженерите на Кин Шан са предвидили какво количество ще е необходимо, за да пробият гигантска дупка в дигата — каза Пит с мрачно изражение.

— Колко ще е хубаво да извием най-накрая врата на тоя китаец — въздъхна Сандекър.

— Сега остава да направим график — вметна Джордино.

В този момент влезе отново лейтенант Стоу и подаде на капитан Луис друго съобщение. Както четеше, капитанът присви очи, после ги отмести към Пит.

— Изглежда, че липсващите парченца от мозайката се намериха.

— Ако съобщението е пак за мен — обади се Пит, — моля, прочетете го на глас.

Луис кимна и започна да чете.

— „До господин Дърк Пит от НЮМА на борда на «Уихокън». Уведомяваме ви, че бившият пътнически лайнер «Юнайтед стейтс» не спря в Ню Орлиънс. Повтарям: не спря в Ню Орлиънс. Пренебрегвайки напълно предвидените процедури по акостирането и церемониите по посрещането му, корабът продължи към Батън Руж. Капитанът отказа да отговаря на всички повиквания по радиото.“ — Луис вдигна поглед. — Как си обяснявате това?

— Кин Шан изобщо не е имал намерение да превръща „Юнайтед стейтс“ в хотел и казино на Ню Орлиънс — заяви Пит. — Планът му е да го използва за отклоняващ бент. Разполагайки го диагонално на реката и отваряйки люковете му, за да го потопи, този огромен кораб ще блокира деветдесет процента от потока на Мисисипи и ще отклони огромно количество вода през взривената дига към Ачафалайа.

— Невероятно находчиво! — промълви Монтейн. — Тогава няма начин да бъде овладяна пълната сила на прилива. Нищо на този свят няма да може да го спре.

— Вие познавате Мисисипи по-добре от всеки присъстващ тук, генерале — обърна се към него Сандекър. — За колко време „Юнайтед стейтс“ може да стигне до Загадъчния канал под Батън Руж?

— Зависи. Той ще намалява скоростта си, за да маневрира с огромния си корпус по няколко остри завоя, но ще наваксва на правите участъци между тях. От Ню Орлиънс до Загадъчния канал са около сто мили.

— Тъй като корабът е празен — каза Пит, — той плава високо, което увеличава потенциалната му скорост. С всичките си запалени котли корабът спокойно може да пори водата с близо петдесет мили в час.

— И армия от ангели ще бъде безсилна да помогне на всеки шлеп или увеселително корабче, които попаднат в килватерната му струя — вметна Джордино.

Монтейн отговори на Сандекър:

— Може да стигне до канала за по-малко от три часа.

— Значи нямаме нито минута за губене — каза Луис с помръкнало лице, — трябва веднага да вдигнем на крак щатските служби за бедствия и аварии, за да започнат да евакуират жителите от долината на Ачафалайа.

— Вече наближава пет и половина — каза Сандекър, поглеждайки часовника си. — До осем и половина тази вечер трябва да предотвратим задаващо се огромно бедствие. — Той разтри очите си. — Ако не успеем, ще загинат стотици, а може би и хиляди невинни хора и телата им ще бъдат отнесени в залива, без изобщо да бъдат намерени.

След като съвещанието свърши и всички си тръгнаха, останаха само Пит и Джулия.

— Изглежда, че непрекъснато ще се сбогуваме — заговори тя, притиснала чело в гърдите на Пит.

— Лош навик, който трябва да нарушим — каза тихо Пит.

— Така да не ми се тръгва за Вашингтон с Питър, но комисар Мънро ми нареди да се включа в оперативната група за подвеждането на Кин Шан под отговорност.

— Ти си важна личност за правителството.

— Моля те, гледай да се прибереш по-скоро — прошепна тя през потеклите й сълзи.

Пит я притисна силно в прегръдките си.

— Можеш да се настаниш в хангара ми. С алармената ми система и телохранителите ти, ще се чувстваш в безопасност, докато се върна.

В насълзените й очи проблеснаха закачливи пламъчета.

— Може ли да покарам дюзенбърга?

Той се разсмя.

— Кога за последен път си карала кола с лост за скоростите?

— Нито веднъж — усмихна се тя. — Всички коли, които съм имала, са били с автоматична скоростна кутия.

— Обещавам ти, че щом се върна, ще изкараме дюзи и ще идем на пикник.

— Звучи чудесно.

Той отстъпи крачка назад и я загледа с матовозелените си очи.

— И бъди добро момиче. — После я целуна и двамата тръгнаха в различни посоки, без да се обръщат назад.

41.

Речните звуци се заглушаваха от леката мъгла, която се стелеше над тъмната река. Белите чапли и сивите рибари, които крачеха безшумно по брега и заравяха дългите си извити клюнове в тинята, за да търсят храна, бяха първите, които почувстваха, че нещо, което не беше от техния свят, се приближава към тях в нощта. То започна с леко накъдряне на водната повърхност, което изведнъж се увеличи до внезапно раздвижване на въздуха и силен грохот. Изплашените птици разпериха крила и отлетяха.

Неколцината души, които се разхождаха по дигата след вечеря и гледаха светлините на корабите във водата, се стреснаха от внезапната поява на огромната сянка. После речното чудовище изплува от мъглата, порейки водата с невероятна за масивните му пропорции лекота. Въпреки че четирите гребни винта на кораба се въртяха бавно, за да преодолеят острия завой, дирята му образуваше високи вълни, които заливаха дигите почти до пътя и блъскаха в брега по-малките плавателни съдове. Но щом излезе от завоя, той се понесе с пълна скорост по водата.

Освен една бяла светлина на част от някогашната висока фокмачта и червените и зелени навигационни светлини, единственото друго осветление беше призрачно сияние от кормилната рубка. По палубите нямаше никакво движение, само от време на време се появяваха силуети на двете крила на мостика. Корабът не развяваше знаме, само на кърмата и носа с изпъкнали букви бе написано името му.

Но преди мъглата да го скрие отново, палубите му изведнъж се оживиха. Мъже се разтичаха нагоре-надолу и започнаха да разполагат пултове за управление на огъня и да подреждат една до друга преносими ракетни установки срещу евентуална атака от американските власти. Въпреки че мъжете бяха облечени небрежно, те бяха елитна бойна група — безпощадни, дисциплинирани и добре обучени за предстоящата им задача. Ако бъдеха заловени живи, те бяха готови да се самоубият или да загинат в битка. А ако операцията минеше успешно, всички щяха да бъдат качени на хеликоптери, преди корабът да бъде потопен.

Капитан Хунчан излезе прав по отношение на изненадата и шока, изписани по лицата на хилядите хора, стекли се по крайбрежието, за да посрещнат „Юнайтед стейтс“. След като подмина един плавателен съд, той подаде команда за пълен напред и се развесели, когато видя как градът остава зад кърмата и никак не се притесни, че корабът му блъсна една малка яхта и пътниците й, която се случи на пътя му. Разсмя се, като видя, че сред комисията по посрещането е губернаторът на Луизиана и кметът на Ню Орлиънс. Те изглеждаха истински потресени, когато „Юнайтед стейтс“ подмина пристанището, където трябваше да пусне котва и да бъде подновен с луксозни стаи, ресторанти, магазини за подаръци и хазартни маси.

През първите трийсет мили една флотилия от яхти, лодки с извънбордови двигатели и рибарски кораби го следваха по петите. Един катер на бреговата охрана също препускаше след него по реката, а по магистралата, минаваща успоредно на брега, хвърчаха шерифската и полицейските патрулни коли с виещи сирени и мигащи червени лампи. Хеликоптери, наети от новинарските канали на нюорлианската телевизия, кръжаха над кораба с камери, насочени към внушителната сцена под тях. Скоро катерът на бреговата охрана и частните лодки изостанаха, тъй като не можеха да поддържат същата невероятно висока скорост на кораба.

Когато се стъмни, първият проблем, пред който се изправи Хунчан, не беше стесняващият се воден канал между Ню Орлиънс и Батън Руж, чиято дълбочина намаля от триста до сто и петдесет метра. На кораба и петнайсет метра му бяха достатъчни. Корпусът му в най-широката си част беше трийсет метра и значително се стесняваше към водолинията. Щом можа да мине по Панамския канал, щеше да мине и оттук, заключи Хунчан. Безпокоеше го преминаването под шестте моста, свързващи двата бряга на реката. Пролетното оттичане беше увеличило нивото на водата с близо четири метра и това донякъде застрашаваше минаването на кораба под тях.

„Юнайтед стейтс“ се промъкна на сантиметри под първите три моста, като закачи обаче с високите си комини ниската част на последния. Следващите два моста му предоставиха тясна пролука от не повече от три метра и шейсет. За оставащия последен мост — край Доналдсвил — Хунчан внимателно бе изчислил, че корабът му може безопасно да мине под него и дори да му остане свободно място от метър и осемдесет. Оттам нататък по пътя му за Загадъчния канал нямаше да има повече препятствия освен речния трафик.

Хилядите му тревожни мисли започнаха да изчезват. Нямаше силен вятър, който да избутва кораба от курса му. Мин Лин направляваше с вещина кораба по честите завои на реката. И най-важното: изненадата беше на негова страна. Докато американците да осъзнаят какво става, щеше да е вече много късно. Хунчан щеше да е закарал кораба точно на мястото, където щеше да отклони водата през взривения в дигата пролом, екипажът му щеше да потопи кораба и да е във въздуха на път за безопасността на Сунгари, откъдето щеше да се качи за готовия да отплава „Сун Лиен стар“. Колкото по-бързо се приближаваше „Юнайтед стейтс“ до мястото на потапянето си, толкова по-бързо се отдалечаваха тревожните мисли на капитана му.

Изведнъж Хунчан почувства неочаквано сътресение на палубата под краката си и се напрегна. Погледна бързо към Мин Лин, очаквайки да получи от него знак за някаква грешка в изчисленията си. Но забеляза само капчици пот по челото на кърмчията и стиснатите му устни. После палубата отново се успокои, с изключение на вибрациите от машините, и корабът продължи с пълна скорост напред по правия участък на реката.

Хунчан стоеше с разкрачени крака. Никога не бе чувствал такава невероятна сила от кораб: 24 000 конски сили, които го движеха по реката с шеметната скорост от петдесет мили в час — скорост, каквато никой кораб под негово управление не бе вдигал. Той се усмихна, когато подминаха крайречна къща с висок пилон, на който се развяваше знамето на Конфедерацията. Скоро, много скоро знамето нямаше повече да плющи над водите на Мисисипи, а над малък кален поток.

Мостикът беше необичайно тих. Не се налагаше Хунчан да издава команди за курса и скоростта. Мин Лин бе поел пълното управление на кораба. Без да отделя ръце от щурвала, той наблюдаваше големия монитор, който изобразяваше плавателния съд и положението му спрямо реката в триизмерен образ, предаван от инфрачервените камери, монтирани на носа и комините.

— Пред нас има тласкач, който бута десет шлепа за зърно — съобщи Мин Лин.

Хунчан грабна корабния радиотелефон.

— До капитана на тласкача, който наближава кея Сейнт Джеймс. Застигаме ви. Ние сме на половин миля зад вас и скоро ще ви изпреварим откъм ваше дясно. Нашата широчина е трийсет метра, затова се дръжте на разстояние от нас!

От незнайния капитан на влекача не дойде отговор, но Хунчан успя да види през очилата си за нощно виждане, че влекачът бавно започна да отбива наляво. Капитанът на влекача не беше следил новините от Ню Орлиънс и не можеше да си представи, че кораб с размерите на бегемот го застига с такава невероятна скорост.

— Няма да успее да се дръпне навреме — отбеляза спокойно Мин Лин.

— Не можем ли да намалим скоростта? — попита Хунчан.

— Ако не го изпреварим по правия сектор, после ще стане невъзможно да го направим на завоите, които следват.

— Тогава сега или никога!

Мин Лин кимна.

— За нас всяко отклонение от компютърно програмираното ни плаване може доста да застраши операцията.

Хунчан отново взе радиотелефона.

— Капитане, моля, отдръпнете се бързо, в противен случай може да връхлетим върху вас.

Тогава се разнесе гневният глас на капитана на влекача.

— Ей, ти, Чарли Браун, реката да не е твоя! Ти кого си седнал да заплашваш?

Хунчан поклати отегчено глава.

— По-добре погледнете назад зад кърмата си.

Отговорът се чу като сподавено ахване:

— Божичко! Откъде се взехте?

Влекачът и шлеповете започнаха бързо да се отклоняват наляво. Макар маневрата да бе извършена навреме, огромната килватерна струя на суперлайнера, чийто корпус изместваше над 40 000 тона вода по време на движение, се изля като водопад върху влекача и шлеповете, отхвърли ги високо и ги запрати на сухо върху насипа на дигата.

След десетина минути корабът подминаваше Доналдсвил, след като успешно мина и под последния мост. Когато светлините на моста се загубиха зад завоя на реката, Хунчан си позволи лукса да си налее чаша чай.

— Още дванайсет мили и пристигаме — каза Мин Лин с такова спокойствие, сякаш отбелязваше колко е спокойно времето. — Това прави двайсет — двайсет и пет минути, не повече.

Хунчан тъкмо допиваше чая си, когато един от моряците на вахта на дясното крило на мостика надникна през вратата на кормилната рубка.

— Виждам самолети, капитане, приближават ни от север. Шумът им е като на хеликоптери.

Хунчан се беше надявал и на радиолокатор на борда, но Кин Шан, знаейки, че „Юнайтед стейтс“ е на последното си плаване, сметна да не се впуска в излишни разноски.

— Можеш ли да определиш колко са на брой?

— Видях два насочени право към реката — отвърна морякът, продължавайки да се вглежда през очилата си за нощно виждане.

Няма защо да се паникьосвам, помисли си Хунчан. Те са или на щатската полиция и не могат да направят нищо, освен да подадат предупреждения към кораба да спре, или са наети от медиите. Той вдигна глава и погледна през очилата си за нощно виждане. Кръвта му във вените се смръзна, когато разпозна отличителните знаци на военните.

В същия момент дълга редица от прожектори освети реката ярко като ден и той видя конвой от бронетанкова техника на отсрещната страна на източната дига, с оръдия, насочени към участъка на речния канал, по който щеше да мине корабът. Хунчан се изненада, като не видя гранатохвъргачки. Тъй като не бе запознат с военната бойна техника, той не разпозна по-старите танкове М1А1 на Националната гвардия със 105-милиметрови оръдия. Но беше напълно наясно какво можеха да причинят на невъоръжен суперлайнер.

Двата хеликоптера „Сикорски Н-76 Ийгълс“ се разделиха и оградиха кораба от двете страни, поддържайки височина на нивото на горната палуба. После единият намали скоростта си и закръжи над кърмата, а другият се изравни с кормилната рубка и насочи ярък прожектор към нея.

Глас от високоговорител прогърмя над шума от лопатите на витлото:

— Веднага спрете кораба!

Хунчан не се подчини. Съдбата неочаквано се бе обърнала срещу него. Явно, че американците са били предупредени. Те са разбрали! Дявол да ги вземе! Разбрали са, че Кин Шан има намерение да разруши дигата и да използва кораба като отклоняващ бент.

— Спрете незабавно! — долетя отново гласът. — Ще се качим на борда да арестуваме кораба ви!

Хунчан преценяваше шансовете си, ако пробие засадата. Преброи шест танка, наредени върху дигата напред. При липсата на ракети с мощни бойни глави врагът нямаше да е в състояние да потопи огромния кораб само с оръдейно обстрелване. Големите му двигатели се намираха доста под водолинията и бяха защитени от нападение от повърхността. Той погледна часовника си. Загадъчният канал беше само на петнайсет минути път. За миг си помисли да спре кораба и да се предаде. Но нали беше поел отговорност. Да зареже сега всичко, означаваше да загуби достойнството си. Не, няма да направи нищо, с което да опозори семейството си. И реши да продължи напред.

Сякаш в подкрепа на решението му, един от отрядите от китайските специални части изстреля една противовъздушна ракета SA-7 с инфрачервено самонасочване, руско производство, в хеликоптера, кръжащ над кърмата. На разстояние по-малко от двеста ярда беше невъзможно тя да не улучи, дори и да нямаше система за самонасочване. Ракетата улучи хеликоптера в лонжерона зад фюзелажа и го разби. Летателната машина загуби хоризонталното управление и се запремята бясно във въздуха, преди да падне в реката и да изчезне от поглед. Междувременно обаче двамата пилоти и войниците в него успяха да скочат.

Мъжете във втория хеликоптер нямаха този късмет. Следващата ракета го пръсна надве и запрати горящите отломки и тела в тъмните води на реката.

Хунчан и китайският отряд не чуха ниския шум от бучене, който се приближаваше от горното течение на реката, нито забелязаха двата черни парашута, които закриха за миг звездите на нощното небе. Погледите на всички бяха обърнати към заплашителните оръдия на танкове, мислите на всички бяха съсредоточени върху пробиването на засадата от разрушителен огън, за който не се съмняваха, че ще ги унищожи.

С тих глас капитан Хунчан подаде по корабния телефон командата си в машинното отделение:

— Пълен напред!

42.

Десет минути по-рано, от едно училище, намиращо се на една пресечка от реката, Пит и Джордино се готвеха да се издигнат към тъмното небе. След като двамата нахлузиха шлемовете и коланите на куполите си, те стегнаха с ремъци по един малък мотор, поставен в парашутна раница на гърба им. После всеки се закачи за широкия девет метра купол, с над петдесет носещи върви, опънати върху тревата, и включи моторчето си с мощност три конски сили, чийто размер беше колкото мотора на сенокосачка и верижен трион. Лопатките на задвижващия механизъм, наподобяващи широките перки на вентилатор, и затворени в кожух, за да не закачат някоя от вървите, раздвижиха въздуха. Когато извървяха няколко крачки, тласкащото устройство на моторите им се задейства, куполите с площ от двайсет квадратни метра се издуха и Пит и Джордино се издигнаха към небето.

Освен метален шлем и бронирана жилетка Джордино носеше и 12-калибровата пушка „Булдог Асерма“ на Пит, привързана за гърдите му. Пит избра да вземе със себе си стария си автоматичен колт. Повече или по-тежки оръжия щяха да затруднят парапланите с техните малки моторчета да се задържат във въздуха. Освен това двамата си бяха наумили нещо друго. Те нямаха намерение да се включат в битката, а само да стигнат до кормилната рубка и да поемат контрола на кораба в свои ръце. Разчиташе се на армейската ударна група, ако се стигнеше до сражение.

Много късно, едва когато се издигнаха във въздуха, те видяха как армейските хеликоптери бяха свалени.

По-малко от час след като „Юнайтед стейтс“ подмина Ню Орлиънс, Пит и Джордино се срещнаха с генерал Оскар Олсън, приятеля на генерал Монтейн и командир на Националната гвардия на Луизиана, в щабквартирата на Гвардията в Батън Руж, щатската столица на Луизиана. Той изрично забрани на Пит и Джордино да се присъединят към ударната му група, отхвърляйки аргумента им, че са единствените морски инженери, запознати с разположението на палубите и съоръженията на „Юнайтед стейтс“ и са достатъчно опитни да поемат контрол над кормилната рубка и да спрат кораба, преди да е стигнал разклонението Гула в близост до Загадъчния канал.

— Това е работа на армията — заяви Олсън, удряйки кокалчетата на едната си ръка в дланта на другата. За мъж, наближаващ шейсетте, той изглеждаше много по-млад, уверен и с висок дух. На ръст беше колкото Пит, с леко изпъкнал корем, типично за мъжете на неговата възраст. — Може да се стигне до кръвопролитие. Не мога да позволя цивилни лица да бъдат ранени, особено вие, господин Пит, който сте син на американски сенатор. Ако хората ми не могат да спрат кораба, ще им наредя да го изведат до брега.

— Това ли е целият план, след като бъде арестуван корабът? — попита Пит.

— А по какъв друг начин ще спрете плавателен съд с размерите на висок небостъргач?

— Дължината на „Юнайтед стейтс“ е по-голяма от широчината на реката под Батън Руж. Ако на щурвала застане някой, който не знае как да борави с автоматизираните системи, корабът лесно може да излезе от контрол и да се завърти с широката си част напреки на канала, да забие носа и кърмата си в двата бряга и да блокира движението по реката за месеци напред.

— Съжалявам, господа, но аз съм поел отговорността — усмихна се Олсън, разкривайки равни, но раздалечени бели зъби. — Едва когато корабът бъде задържан, ще позволя на вас и господин Джордино да бъдете спуснати по въздуха на борда му. Тогава ще можете бързо да спрете кораба и да го закотвите, преди да е станал заплаха за речния трафик.

— Щом така смятате, господин генерал — каза Пит студено, — двамата с Ал ще намерим свой начин да се качим на кораба.

Олсън не попи веднага думите на Пит; маслиненокафявите му очи блуждаеха някъде далече. Това бяха очи на стар боен кон, чиито ноздри бяха поемали мириса на битки в продължение на две десетилетия и сега отново надушваха задаваща се битка.

— Предупреждавам ви, господин Пит, че няма да толерирам никаква глупост или намеса. Ще се подчините на моите заповеди.

— Извинете, господин генерал, може ли един въпрос? — попита Джордино.

— Питайте.

— Какво ще стане, ако вашите хора не успеят да превземат кораба?

— Застраховал съм се с рота от шест танка М1А1, две самоходни гаубици и една подвижна сто и шест милиметрова минохвъргачка, които вече са на път за дигата. Това е огнева мощ, повече от достатъчна да превърне „Юнайтед стейтс“ в старо желязо.

Пит хвърли на Джордино скептичен поглед, но не пожела да каже нищо.

— Ако това е всичко, господа, извинете ме, предстои ми да проведа атака. — И като училищен директор, скастрил две непокорни момчета, генерал Оскар Олсън се върна в кабинета си и затвори вратата.

Планът им да се приземят на кораба, след като бъде заловен от армейската ударна група, се провали на бърза ръка, помисли си Джордино с насмешка, докато летеше на по-малко от петнайсет метра зад Пит. Даваше си ясна сметка, че вероятността да бъдат направени на решето от куршуми и взривени на малки молекули от тежките огнестрелни оръжия, беше повече от сигурна.

Спускането към бързо препускащия кораб посред нощ, без да си счупят някоя кост, разсъждаваше Пит, щеше да е нещо изключително. Най-голямото затруднение за кацането им щеше да е скоростта от петдесет мили в час на кораба срещу пълзящата скорост на парапланите им, достигаща едва двайсет и пет мили. Само ако ги подемеше вятърът по посока на кораба, скоростта им можеше да се увеличи.

Те можеха да намалят донякъде неравенството, продължаваше да размишлява Пит, като пресрещнат кораба и направят кръг над него, когато той намалеше скоростта си, за да мине по завоя край старата плантация Ивън Хол.

Пит си беше сложил очила с жълти стъкла, за да омекоти мрака, и разчиташе на светлините от къщите и на автомобилите, пътуващи по пътищата от двете страни на реката, да насочват спускането му. Макар да се владееше напълно, той имаше чувството, че пропада в дълбока бездна, на дъното на която го дебне огромен минотавър. След малко видя грамадния кораб да изниква от нощния мрак.

Не трябваше да допуска никаква грешка в преценката си. Пропъди внезапната мисъл да наклони кормилния трапец и да полети обратно, преди да се е сгромолясал върху твърдата надстройка и превърне тялото си в пихтия. Беше напълно сигурен, че Ал щеше да го последва без капка колебание, независимо от последствията. Той заговори в радиото, монтирано на шлема си.

— Ал?

— Тук!

— Виждаш ли кораба?

— Да. Все едно че стоя на железопътна линия в тунел и виждам как експресът връхлита върху мен.

— Той ще намали скоростта си преди завоя. Ще имаме една-единствена възможност и тя ще е точно тогава.

— Надявам се да стигнем навреме в камбуза му — подметна Джордино, който не беше слагал залък в устата от сутринта.

— Ще направя ляв завой и ще се спусна на откритата палуба зад задния комин.

— Ще те следвам по петите — отвърна Джордино. — Пази се от вентилаторите и не забравяй да отстъпиш крачка встрани, за да ми направиш място.

Решителността на Джордино издаваше предаността, която изпитваше към приятеля си. Това, че щеше да последва Пит и в ада, се подразбираше. Двамата действаха като едно цяло, сякаш всеки четеше мислите на другия. Оттук нататък, докато се спускаха към палубата на „Юнайтед стейтс“, двамата не си размениха нито дума повече. И не беше нужно.

Тъй като не им трябваше мощност за кацането, Пит и Джордино изключиха моторчетата си, за да прекъснат всички звуци при последния си подстъп. Пит се приготви за кръгово движение. Под куполите си, като две черни летящи влечуги от мезозойската ера, готвещи се да се нахвърлят върху галопиращ сфинкс, двамата описаха кръг над източната дига, после направиха тесен завой към приближаващия се кораб, изчислявайки времето си така, че да се спуснат откъм кърмата.

Никакъв изстрел не последва от кораба, никакви снаряди не разкъсаха куполите им. Те кацнаха, без да бъдат забелязани или чути от въоръжените мъже, отбраняващи кораба. След като бяха свалили хеликоптерите, те не очакваха повече нападения от чистото небе.

Когато палубата с два реда вентилатори се показа зад огромния комин, Пит сръчно подготви купола си за кацане и бавно се спусна към свободното пространство между тях. Колесникът му — ходилата и краката му — леко докосна палубата, а безжизненият му купол се нагъна с едва чуто шумолене зад него. Без да губи време да се поздрави за невредимото си кацане, той бързо се освободи от купола и мотора му. Три секунди по-късно Джордино скочи от небето и извърши великолепно, също като на кино приземяване на метър и половина от Пит.

— Тук ли му е мястото да се каже: дотук, добре? — попита тихичко Джордино, сваляйки коланите си и раницата с мотора.

— Ами нямаме дупки от куршуми, нито счупени кости — прошепна Пит. — Какво повече може да иска човек.

Двамата пристъпиха в сянката на комина и докато Джордино оглеждаше тъмнината за светлина отнякъде, Пит нагласи радиото в шлема си на друга честота и повика Руди Гън, който се намираше заедно със заместник-шерифите и група от армейски специалисти по взривни устройства край магистралата над Загадъчния канал.

— Руди, тук Пит. Чуваш ли ме?

Преди да чуе отговор, той се смрази на място, когато изстрелът, възпроизведен от булдога, се смеси със стакатото от изстрели от автоматична карабина. Той рязко се извъртя и видя Джордино приклекнал да се цели в някаква мишена в края на палубата.

— Туземците никак не са дружелюбни — подметна приятелят му с ледено спокойствие. — Някой от тях явно е чул моторите ни и е дошъл да проверява.

— Руди, моля те, отговори! — каза Пит с настойчив тон. — По дяволите, Руди! Обади се.

— Чувам те, Дърк — долетя гласът на Гън в ухото му. — На кораба ли си?

Гън млъкна точно когато Джордино изстреля още два куршума от пушката си.

— Започва да става напечено. Мисля да не се мотаем повече тук.

— На борда сме, живи и здрави засега — отвърна Пит на Гън.

— Това престрелка ли беше? — прозвуча по радиото познатият до болка глас на адмирал Сандекър.

— Джордино започна да празнува Четвърти юли по-отрано. Открихте ли експлозиви и обезвредихте ли ги?

— Новините оттук са лоши — отвърна Сандекър. — Армията използва малко взрив и отвори вратите на тунела в края на канала. Влязохме и видяхме само празна кухина.

— Май нещо не разбрах, адмирале.

— Не обичам да съобщавам лоши новини, но експлозиви просто няма. Ако Кин Шан възнамерява да пробива дигата, то не тук е мястото.

43.

Светлините по главния път край дигата на Загадъчния канал се увеличиха. Портативни прожектори и мигащи червени и сини светлини осветиха реката и местността наоколо. Осем военни автомобила с камуфлажната си окраска се смесиха с десетината шерифски коли от енорията Айбървил. Барикади по магистралата запречваха пътя на движението на километър и половина на север и юг.

Групата мъже, застанали до един армейски подвижен команден пункт, имаха мрачни угрижени лица. Това бяха адмирал Сандекър, Руди Гън, шериф Луис Марчанд от Айбървил и генерал Олсън, които имаха вид на хора, загубили се в лабиринт. Най-бесен изглеждаше генералът.

— Пратиха ни за зелен хайвер — процеди той през стиснати зъби. След като му съобщиха за свалянето на хеликоптерите и за загиналите му хора, самонадеяността му се беше изпарила. — Жестоко ни изпързаляха. Всичките тия приказки за дигата се оказаха мит. Ние си имаме работа с банда международни терористи. Това ни е проблемът.

— Принуден съм да се съглася с генерала — обади се шериф Марчанд. Беше спретнат и облечен в ушита по поръчка униформа. — Планът да се взриви дигата, за да отклони реката, изглежда неправдоподобен. Терористите, които са задигнали „Юнайтед стейтс“, имат съвсем друга цел.

— Те не са терористи в общоприетия смисъл — поясни Сандекър. — Ние знаем кой стои зад тази операция. И не са задигнали кораба. Това е невероятно сложна и щедро финансирана операция за отклоняване на Мисисипи така, че да минава покрай Сунгари.

— Звучи ми като фантастичен сън — отвърна троснато шерифът.

— Но кошмарен — подчерта Сандекър и погледна Марчанд. — Какво се прави за евакуацията на хората от долината на Ачафалайа?

— Шерифските управи и военният персонал са предупредили хората от фермите, градовете и селата за вероятност от наводнение и са им наредили да се качат по по-високите местности — отвърна шерифът. — Ако има заплаха за човешки живот, надявам се поне да сведем жертвите до минимум.

— Повечето от жителите положително няма да чуят навреме предупреждението — вметна със сериозно лице Сандекър. — Когато дигата се отвори, всяка морга оттук до тексаската граница ще се препълни.

— Ако предвиждането ви е вярно — каза Марчанд, — а аз се моля на бога вие и командир Гън да грешите. Вече е късно за нас да претърсим реката в двете посоки за експлозиви за този един час, който остава до пристигането на кораба…

— По-скоро петнайсет минути — прекъсна го Сандекър.

— „Юнайтед стейтс“ никога няма да пристигне тук — намеси се с категоричен глас Олсън. Той погледна часовника си. — Бойната ми група от гвардейци под вещото командване на полковник Боб Търнър, многократно награждаван ветеран от войната в Персийския залив, вече трябва да е на място и да е готова всеки момент да открие огън от дигата право в целта.

— Все едно да пуснете пчели след мечка гризли — изсумтя Сандекър. — От момента, в който корабът мине пред вашата бойна единица, докато се скрие зад следващия завой, вашите хора ще разполагат само с осем-десет минути. Като военноморски офицер ще ви кажа, че и петдесет оръдия няма да спрат за това време кораб с размерите на „Юнайтед стейтс“.

— Нашите скорострелни бронебойни снаряди ще го направят за много кратко време — не отстъпи Олсън.

— Лайнерът не е боен кораб и не е брониран, сър. Надстройката не е метална, а алуминиева. Вашите снаряди ще проникват от едната страна и ще излизат от другата, без да детонират, освен ако не улучат подпорна греда.

— Дали корабът ще се изплъзне от огъня, не е от голямо значение — намеси се Марчанд. — Мостът край Батън Руж е проектиран и построен нарочно нисък, за да не позволява на океански кораби да продължат по-нататък по Мисисипи. Така че „Юнайтед стейтс“ ще трябва да спре, иначе ще пострада.

— Вие, хора, все още не разбирате за какво става дума — обади се вече изнервеният Сандекър. — Този кораб тежи над четирийсет хиляди тона. Той ще мине през моста ви като разярен слон през оранжерия.

— „Юнайтед стейтс“ изобщо няма да стигне до Батън Руж — обади се Гън. — Кин Шан смята да взриви дигата точно тук, където стоим сега, и да потопи кораба, за да го използва за отклоняващ бент.

— Тогава, къде са експлозивите? — попита саркастично Олсън.

— Ако това, което казвате, е вярно, господа — заговори бавно Марчанд, — защо просто той не е решил корабът да се блъсне в дигата. Резултатът няма ли да е същият като с взрив?

Сандекър поклати глава.

— Корабът може и да разруши дигата, но тогава и в него ще зейне дупка.

Адмиралът едва довърши изречението си, и на няколко мили от юг затрещя оръдеен огън. Магистралата се разтресе, когато оръдията на танковете гръмнаха едновременно и пламъците от дулата им озариха хоризонта. Мъжете на магистралата застинаха на място и безмълвно впериха погледи към долното течение на реката. Най-младият от тях, който не бе участвал във война и никога не бе чувал оръдеен бараж, стоеше като вцепенен. Очите на генерал Олсън блестяха като на коцкар, забелязал красива жена.

— Хората ми откриха огън срещу него — възкликна той възбудено. — Сега ще видите какво значи съсредоточена стрелба.

От подвижния команден пункт дотича един сержант, застана пред генерал Олсън и отдаде чест.

— Сър, от северната барикада на пътя съобщават, че два автовлака са минали през нея с висока скорост и идват насам.

Всички инстинктивно се обърнаха и загледаха на север. Оттам се приближаваха с бясна скорост един до друг два големи тежкотоварни автомобила, преследвани от полицейски патрулни коли с включени сирени и мигащи светлини. Една от полицейските коли мина пред единия и забави ход с надеждата да го спре, но автовлакът я блъсна отзад и я запрати настрани да се върти като пумпал на пътя.

— Идиот! — изкрещя Марчанд. — Ще го тикна зад решетките за това!

Единствен Сандекър предугади опасността.

— Разчистете пътя! — извика той на Марчанд и Олсън. — За бога, разчистете пътя!

Тогава и Гън схвана положението.

— Експлозивите са в автовлаковете! — извика той с цяло гърло.

Олсън стоеше напълно объркан. Първата му реакция, мигновеното му заключение беше, че Сандекър и Гън са полудели. Но не и Марчанд. Той откликна без колебание и започна да дава заповеди на заместниците си да евакуират района. Най-накрая Олсън излезе от транса и също нареди на подчинените си да оттеглят хората и превозните средства на безопасно разстояние.

Всички мигом се пръснаха по колите си и както бе претъпкана от коли и хора, магистралата за шейсет секунди се опразни. Сега автовлаковете се виждаха ясно как фучат насам. По тях нямаше никакви надписи или реклами. Препускаха така, сякаш никога нямаше да спрат, а шофьорите им се бяха прегърбили на воланите си, сякаш се готвеха да се самоубият.

Намеренията им проличаха безпогрешно, когато най-сетне те намалиха ход и спряха на дигата до Загадъчния канал. Единият от тях изви под остър ъгъл в средата на пътя. В този момент незабелязан и нечут дотогава в суматохата, от тъмното небе се спусна хеликоптер и кацна между двата тежкотоварни автомобила. Шофьорите скочиха от кабините си, затичаха се към хеликоптера и се качиха в него. Летателната машина се отлепи от земята, издигна се във въздуха и изчезна в нощта по посока на река Ачафалайа на запад.

Седнали на задната седалка в патрулната кола на Марчанд, която препускаше на юг, Сандекър и Гън се загледаха през задния прозорец. Зад волана Марчанд току местеше поглед от пътя пред себе си към страничното огледало, отразяващо колите, които го изпреварваха.

— Де да имаха време момчетата от армията да обезвредят експлозивите! — каза той.

— Ще им трябва поне час, докато открият детониращия механизъм — обади се Гън.

— Те няма още да взривят дигата — каза тихо Сандекър. — Ще изчакат пристигането на „Юнайтед стейтс“.

— Адмиралът е прав — съгласи се Гън. — Ако дигата бъде пробита, преди „Юнайтед стейтс“ да е барикадирал канала, голям поток от Мисисипи ще рукне към канала и ще остави кила на лайнера заседнал в дънната кал.

— Все още има малък шанс — каза Сандекър. Той потупа Марчанд по рамото. — Можете ли да се свържете с генерал Олсън?

— Стига той да ме чуе — отвърна шерифът и се пресегна за микрофона. След няколко пуквания се обади глас:

— Ефрейтор Уелч в подвижния команден пункт слуша. Чувам ви, шерифе. Да, давам ви генерала.

След кратка пауза, изпълнена с атмосферни смущения, Олсън се обади.

— Какво има, шерифе? Зает съм с получаването на сводките от танковата рота.

— Един момент, сър, адмирал Сандекър иска да говори с вас.

Сандекър се наведе напред и взе микрофона.

— Генерале, имате ли някакви летателни машини във въздуха?

— Защо питате?

— Мисля, че ония смятат да взривят експлозивите чрез радио от хеликоптера, който прибра шофьорите.

Гласът на Олсън изведнъж прозвуча старчески и изморен.

— Съжалявам, адмирале, но единствените ми машини във въздуха бяха двата хеликоптера, които, заедно с мъжете в тях, вече ги няма.

— Не можете ли да мобилизирате някой реактивен самолет от най-близката военновъздушна база?

— Мога да опитам, но няма гаранция, че ще излети веднага и ще пристигне навреме.

— Разбирам, благодаря ви.

— Не се безпокойте, адмирале — каза Олсън, чиято самоувереност го беше напуснала напълно и затова следващите му думи някак не прозвучаха искрено: — Корабът няма да се изплъзне от танковете ми.

Оръдейната стрелба по-надолу по реката отекна като погребален звън, когато „Юнайтед стейтс“ разкри дългите си бордове пред танкистите в танковете. Това, което генерал Олсън не знаеше, беше, че не се водеше едностранна битка.

Сандекър върна микрофона на Марчанд и се отпусна отново на задната седалка, в очите му се четеше тревога и поражение.

— Този мерзавец Кин Шан надхитри всички нас и сега няма какво да правим, освен да гледаме безпомощно как загиват наши хора.

— Да не забравяме Дърк и Ал — каза Гън. — Те също са на кораба.

— Бог да им е на помощ! — измърмори Сандекър. — Бог да е на помощ и на всички, които живеят покрай река Ачафалайа, ако „Юнайтед стейтс“ се измъкне от хаоса.

44.

„Юнайтед стейтс“ не се завъртя, а само леко потрепери, когато оръдията на шестте танка откриха огън срещу него. От разстояние по-малко от двеста метра беше невъзможно да не го улучат. В комините и горните палуби изведнъж се появиха черни назъбени дупки, сякаш стана някаква магия. Но както бе предсказал адмирал Сандекър, никой снаряд от първия оръдеен залп от 120-милиметровите оръдия не даде резултат. Бронебойните снаряди пронизваха алуминиевите отвесни прегради като картон, забиваха се в блатистите плитчини край дигата на отсрещния западен бряг и експлодираха безобидно. 106-милиметровите снаряди, изстреляни от минохвъргачките на М125, се издигаха високо във въздуха и се посипваха върху откритите палуби, издълбаваха ями, но не причиняваха сериозни повреди. Силно експлозивните 155-милиметрови снаряди от самоходните гаубици бяха нещо друго. Но макар да атакуваха суперлайнера безмилостно и да причиняваха значителни разрушения, пак никой от тях не засегна съществената машинария дълбоко в утробата на корпуса му.

Един снаряд проби някогашната главна зала за хранене в средата на корпуса и се взриви, разбивайки отвесните прегради и старото стълбище. Втори избухна в основата на фокмачтата и я прекатури зад борда. Големият кораб обаче отблъскваше атаката. Тогава дойде ред на китайския отряд от професионални бойци, които предприеха тактическа конфронтация, независимо от неравенството. Те не можеха да стоят безучастно. Започна двустранна битка.

Въпреки че реактивните им гранатохвъргачки бяха клас „земя-въздух“, а не противотанкови, те ги пуснаха в действие. Една от гранатите, която се заби във водещия танк, не можа да пробие бронята, но избухна в тялото на 120-милиметровото оръдие и го извади от строя. Наред с това уби командира на танка, който стоеше изправен в люка и наблюдаваше резултата от оръдейния бараж, без да очаква ответен удар. Друга реактивна граната улучи кръглия отвор в покрива на един от танковете, уби на място двама, рани трима и подпали бойната машина.

Полковник Робърт Търнър, който управляваше стрелбата от командно-контролния подвижен пункт, доста бавно осъзна огромната отговорност към задачата си. Последното нещо, което очакваше, беше стар пътнически кораб да отвърне на огъня. Тогава той веднага се свърза с Олсън и с леко треперещ глас му каза:

— Обстрелват ни, генерале. Току-що се простих с едно от оръдията си.

— С какво са въоръжени? — попита Олсън.

— Изстрелват ракети срещу нас от кораба! За щастие те, изглежда, не са бронебойни. Но вече дадох жертви. — Докато говореше, друга ракета пръсна гъсеничните вериги на третия танк, но танкистите смело продължиха да поддържат стрелбата срещу бързодвижещия се лайнер.

— Какъв е резултатът от вашата стрелба?

— Няколко разрушения на надстройката, но нищо съществено не сме улучили. Все едно че стреляме по носорог с халосни патрони.

— Не се предавайте! — заповяда Олсън. — Искам този кораб да бъде спрян.

В следващия миг ответната стрелба внезапно спря. Продължи само градушката от снаряди откъм брега. След малко Търнър разбра причината. Пит и Джордино, опитвайки се с риск на живота си да спрат контрастрелбата, бяха застреляли двамата китайци с гранатометите.

Лазейки по корем, за да се предпазят от шрапнелния ураган и за да не станат лесна мишена за китайските стрелци, които бяха разкрили присъствието им на кораба, двамата се придвижиха покрай огромния комин на кърмата и се взряха в палубата със спасителните лодки, които сега бяха празни. Почти право под тях четирима китайски войници бяха приклекнали зад стоманена преграда и трескаво презареждаха гранатометите си, без да обръщат никакво внимание на фонтаните от взривове, които бликваха около тях.

— Ония там убиват наши хора на дигата — извика Джордино в ухото на Пит.

— Ти вземи на мушка двамата отляво, другите са за мен.

Джордино се прицели внимателно с пушката и изстреля два куршума. Двамата китайци така и не разбраха какво ги улучи. Те се прекатуриха на палубата като парцалени кукли в мига, в който колтът на Пит свали до тях и другите двама.

Пит сграбчи Джордино за ръката, за да привлече вниманието му.

— Трябва да се доберем до мостика… а-а-а-у…

Гласът му премина в болезнен вик, той разпери ръце и падна до един вентилатор. Невъобразим взрив отекна в ушите му, когато палубата под краката му се надигна от силна експлозия. Един снаряд от гаубица се бе пръснал в жилищните помещения под него и бе оставил огромна дупка с усукани отломки и раздран метал. Още преди парчетата от взрива да се посипят надолу, Пит се преборваше с мрака, който се спусна пред очите му. Той с мъка се надигна. Първите му думи, промълвени през разцепените му кървящи устни, бяха:

— Проклета армия, нейната кожа…! — макар напълно да съзнаваше, че армейците на брега си вършат работа и се борят за собствения си живот, при това добре.

Мъглата в съзнанието му бавно се вдигна, но пред очите му още минаваха бели и оранжеви петна. Той погледна надолу и видя Джордино, проснат върху краката му. Той се пресегна и го разтърси по рамото.

— Ал, ранен ли си?

Джордино премигна с едното си око и го отвори.

— Ранен ли?! Имам чувството, че целият съм във възпалени гнойни струпеи.

Докато двамата лежаха, за да се съвземат, нова вълна от снаряди заля кораба. Танковете бяха свалили дулата си по-ниско и обстрелваха стоманения корпус. Сега вече стрелбата им даде резултат — снарядите пробиха обшивката на корпуса и пръснаха на парчета стотиците отвесни прегради във вътрешността. Една гаубица се прицели в мостика и след миг от него останаха само руини. Големият кораб упорито се носеше по водната повърхност между избухващите снаряди, извисявайки корпус пред танкистите, които невъзмутимо презареждаха и отново се прицелваха. Гвардейците, често наричани „бойци за почивните дни“, стреляха като калени стари войници. Но „Юнайтед стейтс“ пердашеше напред, без за секунда да намали ход.

Още малко, и корабът щеше да излезе от засадата. Войниците на дигата отчаяно изстреляха една последна стена от снаряди и гърмежите им разцепиха нощта надве. Очуканият, но някога горд суперлайнер само се разтресе. Никъде не избухна пожар, никъде не се издигнаха облаци пушек. Конструкторът му Уилям Франсис Гибс сигурно щеше да оплаче вида му, но пък щеше да остане доволен, че старанието му да го направи огнеустойчив, се е увенчало с успех.

Най-неочаквано от тъмнината изникнаха три фигури и се втурнаха към Пит и Джордино. По палубата се разнесе стрелба. Джордино с мъка се надигна от мястото си и отвърна с един куршум от 12-милиметровата си „Асерма“ и повали китаеца, който бе успял също да натисне спусъка на автоматичния си Калашников АКМ. После четиримата мъже се вкопчиха едни в други. Пит почувства цевта на пистолет да се забива в ребрата му, но успя да го отблъсне секунда преди поток от куршуми да мине на милиметри от хълбока му. Тогава той заудря с всичка сила цевта на колта в главата на врага си — един, два, три пъти — и го просна на палубата. Джордино заби пушката си в гърдите на своя нападател и едновременно с това натисна спусъка. Китаецът отхвръкна назад, сякаш бе изхвърлен от гърба на галопиращ кон и се свлече на палубата.

Пит коленичи до приятеля си.

— Пак ли си ранен?

— Негодникът ме улучи в бедрото — едва промълви Джордино. — Мисля, че костта е раздробена.

— Дай да видя.

Джордино го отблъсна.

— Мен ме остави. Гледай да се промъкнеш до мостика, за да спреш кораба, преди да са разрушили дигата. — Той се насили да се усмихне през болката си. — Нали затова дойдохме.

Оставаха още две мили до дигата. Тогава Пит скочи като ужилен и тръгна през отломъците към останките от кормилната рубка. След няколко крачки се закова на място. Мостикът на практика не съществуваше. Стените на кормилната рубка бяха паднали навън. Като по чудо, с незначителни разрушения, бе оцелял командният пулт. Тялото на капитан Ли Хунчан лежеше на пода, цялото посипано със стъкла и парчета от разрушението. Вкамененото му лице и отворените му очи създаваха впечатлението, че той се е загледал през липсващия поглед в звездите.

Главният кърмчия стоеше приведен напред, сграбчил с безжизнените си ръце щурвала. Кръвта на Пит се смръзна, когато видя, че главата му почти е откъсната от раменете.

Пит погледна през счупените прозорци към Загадъчния канал, до който оставаше по-малко от миля. Екипажът на кораба се втурваше от долните отсеци и машинното отделение към откритите палуби с надеждата, че ще бъдат евакуирани с хеликоптери.

Стрелбата беше спряла напълно. Ръцете на Пит затанцуваха по лостовете и регулаторите на командния пулт, опитвайки се да прекъснат цялото захранване на кораба. Но без машинен инженер, който да изпълнява командите, огромните турбини отблъскваха всеки опит да бъдат спрени. Сега никоя сила на земята не можеше да парализира кораба на място. В последните си минути Мин Лин е почнал да върти кормилното колело, за да извърти кораба под кос ъгъл и да го подготви за потопяването му, както диктуваше планът на Кин Шан. Вълнорезът му вече се насочваше към източния бряг на реката.

Пит беше сигурен, че взривните заряди вече са поставени на дъното и часовниковите им механизми са задействани да взривят кораба всеки момент. Нямаше повече време да гледа противното привидение зад щурвала. Избута осакатения труп настрана и хвана кормилното колело. Точно в същия момент автовлаковете на магистралата, вече само на метри от кораба, експлодираха с невъобразим грохот, който разтърси земята и разпени реката. В гърба на Пит се забиха ледените иглички на бедствието. За миг го обзе отчаяние, примесено с ярост, но решителността и безкрайната му издръжливост и този път нямаше да му позволят да се провали. С течение на годините той бе развил шесто чувство, затова и отчаянието му както дойде, така и отмина. Той забрави за всичко друго освен за това, което трябваше да направи.

Напълно съсредоточен, той хвана щурвала и с всичка сила го завъртя, за да насочи кораба по нов курс, преди дъното му да се е взривило.

Останал на палубата под огромния комин, Ал Джордино се довлече до подножието на един вентилатор. Болката в крака бе стихнала малко. В този момент той видя да се появяват на палубата тичащи фигури, облечени от главата до петите в черно облекло за нощно сражение. Взимайки го за труп сред отломките и другите трупове, те го подминаваха и продължаваха в посока към източната дига. Пилотът на хеликоптера не загуби време да кръжи, а направо се спусна надолу и кацна на същата палуба, на която Пит и Джордино се бяха приземили с парапланите си. Хората на Кин Шан бързо се качиха в отворената врата на фюзелажа му.

Джордино провери магазина на пушката си и видя, че са останали седем куршума. Обърна се на една страна и изпъна ръка, за да придърпа към себе си един Калашников, който някой от мъртвите китайци беше изпуснал. Издърпа пълнителя — беше две трети пълен. Стискайки очи от болки, той се изправи на едно коляно и се прицели с пушката си в хеликоптера, държейки автомата Калашников като подкрепление.

Очите му не мигаха, лицето му беше неподвижно. Не изпитваше никаква жал. Мястото на тия мъже не беше тук. Те бяха дошли да убиват и да причиняват разруха. Според начина на мислене на Джордино, да ги пуснеше да избягат, беше само по себе си престъпление. Той се вгледа в седналите вече в хеликоптера мъже и ги видя как се смеят, доволни, че са победили глупавите американци. Джордино побесня, побесня както никога досега.

— Ах, как ви мразя! — измърмори той гневно. — Сега ще си премерим силите.

Когато и последният мъж се качи, пилотът издигна машината вертикално във въздуха. Подета от собственото си въздушно течение, тя увисна за миг във въздуха, после се наклони и се отправи на изток. В този момент Джордино откри огън, изстрелвайки куршум след куршум в двигателите, монтирани под витлото. Видя как по кожусите им се появиха дупки, но нищо повече не се случи.

Той изстреля последния куршум от пушката, хвърли я настрана и грабна автоматичния АКМ. Сега от левия двигател започна да излиза тънка струя дим, но хеликоптерът не показваше други признаци на повреда. Той отново се прицели в огромната птица, която все повече се отдалечаваше; и натисна спусъка за полуавтоматична стрелба. След като изстреля точно и последния си куршум, Джордино нямаше какво повече да направи, освен да се надява, че поне е ранил птицата така, че тя да не успее да стигне до местоназначението си. В този момент хеликоптерът като че ли пак увисна за момент, преди да започне да пада назад с опашката надолу. Останал без контрол, когато пламъци обхванаха двата му двигателя, летателният апарат полетя като камък надолу, сгромоляса се на кърмовата палуба и избухна в пламъци. След секунди кърмата се превърна в ад от бушуващи огньове.

Болките в ранения крак на Джордино се върнаха с цялата си острота. Той хвърли оръжието си и загледа одобрително яркия, виещ се към небето огнен език.

45.

Експлозията изтрещя в ушите на войниците и помощник-шерифите, които бяха спрели само на половин километър от двата автовлака. Чак небето потрепери, когато неописуемата детонация изтръгна вътрешността на дигата. Секунди по-късно последва гигантски фонтан от кал от насипната преграда и бетон от магистралата. Горящите парчета метал от взривените тежкотоварни автомобили се посипаха надолу от един свят на хаоса и разрухата. Както гледаха онемели, всички като по даден знак приклекнаха зад колите или се проснаха под тях, за да се предпазят от урагана от пламнали отломки.

Сандекър закри с ръка очите си от ослепителната светлина. Въздухът стана тежък и наситен с електричество. В този момент силен тътен прониза ушите му. Огромно кълбо от пламъци се издигна високо, набъбна като гъба и се разпръсна в небето, превръщайки се във вихрещ се черен облак, който закри звездите.

Всички погледи се обърнаха назад, където на неколкостотин метра по главния път допреди малко имаше дига и два огромни автовлака. Сега на тяхно място бяха останали само руини. Никой от хората, които стояха в шок, не беше подготвен за този потресаващ спектакъл, в който изчезващите отломки от дигата бяха пометени като лавина. Тътнещата вибрация в ушите им постепенно отмина, за да бъде сменена от далеч по-ужасяващ звук, звук на невероятно силно съскане и грохот, когато кипящата водна стена нахлу катастрофално в очакващите я прегръдки на Загадъчния канал, прокопан от Кин Шан именно за този случай.

В продължение на една дълга минута всички гледаха с невярващи очи, хипнотизирани от този бушуващ водопад, който не можеше да се опише, дори и от самите свидетели. Те бяха безсилни пред милионите литри вода, която се лееше през пролома в дигата и магистралата, следвайки естествените закони на гравитацията и пришпорена от течението на речната водна маса, започнала да изтича от Мисисипи.

Огромното разрушително наводнение пое неотклонно по пътя си.

За разлика от океанските приливни вълни, тук нямаше бразди. Водната маса се движеше съвършено гладка и с неописуема бързина.

Малкото, останало от град Калзас, беше залято и отнесено от водата. Високият близо девет метра неудържим кипящ поток погълна блатистите местности, устремен към очакващите го обятия на река Ачафалайа. Малка яхта с четирима пътници на борда й, които се оказаха в неподходящ момент на неподходящо място по реката, бяха всмукани в пролома и повлечени от бесния водовъртеж, изчезнаха от поглед. Никакво човешко действие не можеше да спре бушуващата стена от неконтролируема вода, препускаща по долината на път за залива, където калният й поток щеше да бъде погълнат от морето.

Сандекър, Олсън и другите мъже на магистралата, безсилни да направят нещо, само наблюдаваха кошмарното бедствие. Гън потрепери и извърна глава към Мисисипи.

— Корабът! — надвика той грохота на водата, сочейки възбудено към него. — Корабът идва!

Хипнотизирани от грандиозната гледка, всички бяха забравили за „Юнайтед стейтс“. Погледите им се насочиха в посоката, в която сочеше Гън, и видяха как един безкраен черен силует изплува от нощта. Надстройката, от край до край, представляваше огромна купчина от развалини, фокмачтата липсваше, комините, целите надупчени, бяха килнати на една страна, металните листове на корпуса бяха разкъсани и под тях зееха огромни дупки.

Но корабът продължаваше да се движи, пришпорван от огромните си двигатели. Нищо не можеше да го спре. Той мина покрай мъжете с изумителна скорост, вълнорезът му отхвърляше високи водни завеси, порейки водата срещу течението. Независимо че целта му беше да сее смърт и разруха, той изглеждаше величествен. Всеки, който го видя тази нощ, никога нямаше да забрави, че е станал свидетел на края на една легенда.

Мъжете гледаха прехласнати, в очакване корпусът му да се завърти и да застане напреки реката, за да изпълни ролята си на бент и да отклони завинаги Мисисипи от сегашното й корито. В този момент, сякаш като оправдание на очакванията им, от корпуса бликнаха струи вода.

— Боже господи! — промълви смаян Олсън. — Те са взривили експлозивите! Той ще потъне!

Всяка надежда, която таяха, че армейският корпус може да овладее потопа, изчезна, когато славният суперлайнер започна бавно да тръгва към дъното.

Но „Юнайтед стейтс“ не бе насочен да зарови вълнореза си в източния бряг и да забие кърмата си под ъгъл на реката в западния бряг. Той продължи да плава по прав курс в средата на главния канал към изливащата се и бучаща като Ниагарския водопад вода през пролома.

Пит стоеше, вкопчил ръце в щурвала, вече извъртян в положение за спиране. Той беше извил кормилото докрай. Повече от това не можеше да направи. Почувства как корабът потрепери, когато взривните заряди избиха огромни дупки в дъното му и вътрешно кипеше от яд, че не успява да овладее скоростта или да реверсира въртенето на левите гребни винтове, за да извие кораба в по-тесен завой. Но автоматичната система за управление беше разбита от армейската стрелба, а без екипаж в машинното отделение корабът не можеше да извършва зададените от него промени в курса. И тогава стана чудо: бавно, като костенурка, носовата част започна да се извърта наляво.

Сърцето на Пит подскочи. Той видя как отначало, почти незабележимо, но с постепенното увеличение на ъгъла, водното течение поде дясната носова част. В първия момент „Юнайтед стейтс“ като че ли отказа да се предаде и да си отиде от този свят с черно петно върху забележителната си история. Той беше оцелял през четирийсет и осемте години плаване по морета и океани и за разлика от другите кораби от аналогичен клас, които покорно се отправяха към складовете за бракуване, той не тръгваше с охота към смъртта си — сърцето и душата му се съпротивляваха докрай.

Безпогрешно, сякаш Пит му бе заповядал, вълнорезът се вряза в ръба на стръмния склон на канала и се заби в дънната кал под ъгъл на дигата на шейсет метра оттатък пролома. При по-остър ъгъл корабът можеше да бъде повлечен право през него.

Силата на речния поток през взривената дига влезе в ролята си и помогна на масивния му корпус да застане странично на пролома. Тогава огромната вълна, както заливаше блатистите местности, изведнъж слегна до малък буен поток, който заобиколи все още въртящите се гребни винтове на кърмата.

Най-накрая корабът напълно спря. „Юнайтед стейтс“, някогашният внушителен суперлайнер на американския търговски флот, завърши последното си пътуване.

Пит приличаше на човек, който току-що бе приключил участието си в триатлон. Стоеше, захлупил лице върху щурвала, без да го пуска от ръцете си. Беше капнал от умора, тялото му, което още не се бе възстановило от раните, получени само преди няколко седмици на един остров край австралийския бряг, плачеха за отдих. Толкова беше изтощен и психически, че не беше в състояние да различи предишните си наранявания от нараняванията, получени в сегашната битка с китайските бранители на кораба.

Трябваше му цяла минута, за да започне смътно да съзнава, че корабът е спрял да се движи. Почувства, че краката му едва го държат, когато пусна кормилното колело и се обърна да потърси с поглед Джордино. Но приятелят му стоеше на разбитата врата, подпрян на същия Калашников, с който бе стрелял по хеликоптера, използвайки го сега като бастун.

— Трябва да ти кажа — заговори Джордино с лека усмивка, — че по техниката ти по акостиране има още много да се желае.

— Само още един час практика, и ще й намеря цаката — отвърна Пит с глас, малко по-висок от шепот.

На брега мъчителният момент на паниката отмина. Вече никой не гледаше към разбития пролом в дигата и бучащата, отприщена вода. Потокът вече бе спаднал до малка буйна река. Всички, които стояха на магистралата, се развеселиха и викаха възбудено освен Сандекър. Неговото лице имаше уморен и изпит вид. Той гледаше „Юнайтед стейтс“ с тъжни очи.

— Никой моряк не обича да вижда как умира кораб — промълви той.

— Но тази смърт беше величава — каза Гън.

— Предполагам, че нищо друго не го чака, освен да бъде бракуван.

— Възстановяването му ще струва милиони.

— Дърк и Ал, горките, предотвратиха огромно бедствие.

— Много хора никога няма да узнаят колко много дължат на двамата — съгласи се Гън.

Междувременно дълъг конвой от товарни автомобили и съоръжения пътуваше в двата края на пролома. Влекачи, бутащи шлепове, натоварени с огромни камъни, прииждаха от двете посоки на реката. Ръководени от генерал Монтейн, армейците от инженерния корпус разясняваха на ветераните как спешно да укрепят бреговете на реката, които бързо почваха да се уронват. Всеки годен мъж и всяка възможна техника от Ню Орлиънс до Виксбърг бяха натоварени със задачата да възстановят час по-скоро дигата и магистралата.

Благодарение на масивния корпус на „Юнайтед стейтс“, служещ като бариера, огромният воден поток, който се бе понесъл към Ачафалайа, беше грабнат от Мисисипи. След като се разляха по блатистите местности, буйните води се смалиха до вълна, която не беше по-висока от метър, когато стигна до Морган Сити.

Не за първи път могъщата Мисисипи е била озаптявана от опита й да си проправи ново корито. Битката между хора и природа щеше да продължи и накрая изходът може би щеше да бъде само един.