Азиатска вълна

55.

31 юли 2000

Вашингтон, окръг Колумбия

Президентът Дийн Купър Уолас беше решил да работи до късно в тайната си квартира във Форт Макнеър и изобщо не го беше грижа за неудобството, което създаваше на персонала и на посетителите си, които трябваше да се срещат с него през нощта. Той не стана зад бюрото, където седеше, когато новият му шеф на кабинета Харълд Пекорели въведе комисар Мънро, адмирал Сандекър и Питър Харпър. Нито пък ги покани да седнат.

Президентът Уолас не беше особено щастлив.

Медиите го разпъваха на кръст за отношенията му с Кин Шан, обвинен в конспирация, предизвикала разрушения и смърт. За да влошат нещата, китайските ръководители бяха хвърлили Кин Шан на жертвения си олтар, отричайки всякакви връзки с него. Президентът на „Кин Шан маритайм“ беше изчезнал и дори китайците бяха в неведение за местонахождението му. „Джейд адвенчърър“ беше все още на път за Китай. По време на плаването капитан Чен Джан беше запазил мълчание, тъй като не желаеше той да бъде този, който ще съобщи, че Кин Шан бе намерил смъртта си в ръцете на американците.

Същевременно Уолас с огромна наслада демонстрираше претенции, че именно той е изиграл главната роля за откриването и спасяването на китайското художествено съкровище. На фотожурналистите и подвижните телевизионни екипи беше дадена възможност да запишат невероятното изложение от художествени предмети, които бяха изваждани от оригиналните им сандъци от тиково дърво и приготвяни за съхранение.

Както можеше да се предположи, костите на Пекинския човек предизвикаха международна сензация.

Посъветван, че е в негов интерес да не се намесва, Уолас запази мълчание, докато СЕН и ФБР, работещи съвместно, прибраха на топло близо триста главатари и членове на китайски банди, и заведоха дела срещу тях. Хиляди нелегални емигранти, използвани буквално като роби, също бяха задържани, за да бъдат по-късно депортирани обратно в Китай. Потокът от нелегални чужденци, пристигащи от Азия, не бе пресечен напълно, но поне контрабандните акции бяха драстично намалени.

Като имаха предвид безразсъдните опити на предишния началник-кабинет да прикрива президента, най-близките му съветници настояха категорично Уолас да признае, че е допускал грешки, без да се извинява. И да е правил грешни преценки, то е било за доброто на страната. Гафовете бяха овладени и се правеше всичко възможно критиката да бъде сведена до минимум предвид кандидатирането му за втори мандат.

— Вие прекрачихте границите на служебните си задължения — каза Уолас, насочвайки гнева си към Мънро. — И го направихте, без дори да уведомите някой член на кабинета ми за намеренията си.

— Сър, върших работата, която ми бяха възложили — отвърна уверено Дънкан.

— Китай е прекрасна сцена за бъдещето на американската икономика, а вие застрашихте близките взаимоотношения, които бях успял да създам между двете страни. Бъдещето на Съединените щати е в една световна търговска система и Китай е жизненоважна стъпка към изпълнението на тази цел.

— Но, господин президент — намеси се Сандекър с обичайната си сприхавост, — не и ако това означава да наводним страната с незаконни емигранти.

— Вие тримата нито сте експерти по външна политика, нито сте икономисти — заяви хладно Уолас. — Твоята работа, Дънкан, е да следиш за правилно извършване на емигрантските процедури. А вашата, адмирале, е да провеждате океанографски научноизследователски проекти. Никой не ви е разрешил да си развявате байрака.

Сандекър сви рамене и изтърси бомбата:

— Признавам, че на учените и инженерите от НЮМА не им влиза в работата да екзекутират криминални престъпници, но…

— Какво казахте? — възкликна Уолас. — Какви са тези намеци?

Сандекър отговори с престорена невинност:

— Никой ли не ви е уведомил?

— За какво да ме уведомят?

— За нещастния инцидент, който отне живота на Кин Шан.

— Мъртъв ли е? — ахна Уолас.

Сандекър кимна със сериозно изражение.

— Получил е временно замъгляване на разсъдъка и е нападнал моя директор по специални проекти, който при самозащита е бил принуден да убие Кин Шан. Трагедията се е разиграла при останките на „Принсес Доу Уан“.

Уолас беше като зашеметен.

— Имате ли представа какво сте направили?

— Ако някога едно чудовище е заслужавало да бъде унищожено — Сандекър възвърна язвителността си, — то това беше Кин Шан. И мога да добавя, че се гордея с моите хора, които са отговорни за извършеното.

Преди президентът да успее да се нахвърли върху адмирала, Питър Харпър се включи в спора.

— Получих доклада от ЦРУ, в който се посочва, че някои членове на китайското правителство са смятали да организират убийството на Кин Шан. Планът им е бил да си присвоят „Кин Шан маритайм“ и да я слеят с държавната — на Китайския военноморски флот. Няма никакви причини да вярваме, че ще прекратят контрабандните операции, но без Кин Шан няма да могат да действат така ефикасно. И в същия мащаб. Това се явява предимство за нас.

— Трябва да сте наясно, господа — вметна дипломатично Пекорели, — че президентът е длъжен да защитава определена политика и интереси, колкото и непопулярни да изглеждат.

Сандекър погледна строго към Пекорели.

— Вече не е тайна, Харълд, че Кин Шан е бил нещо като посредник между Белия дом и незаконните китайски интереси.

— Просто грешна преценка — сви равнодушно рамене Пекорели.

Сандекър се обърна към президента Уолас.

— Вместо да ни викате двамата с Дънкан тук, за да ни дъвчете задниците, трябва да ни предложите за медали, задето отървахме страната от тази напаст и изсипахме в скута ви най-голямото съкровище, което светът е виждал.

— И със сигурност ще спечелите доста точки пред китайците, когато им го върнете — добави Мънро.

— Да, да, забележително е — съгласи се Уолас разсеяно. Той извади от джоба на сакото си кърпа и попи горната си устна. После продължи да оправдава постъпките си. — Вие трябва да погледнете международната ситуация през моите очи. В момента подготвям стотина различни търговски сделки с Китай, които ще донесат милиарди долари на американската икономика и сто хиляди работни места за американските работници.

— Но защо американските данъкоплатци трябва да помагат на Китай да се превърне в световна сила? — попита Харпър.

— Ако не друго — намеси се Мънро, сменяйки темата, — дайте на СЕН повече власт, за да спре незаконната емиграция. Според последните ни данни в САЩ се намират над шест милиона емигранти. Създадохме солидна програма за намаляване на потока откъм границата с Мексико, но контрабандното прехвърляне от Китай през граничните ни води е твърде добре организирано и за да се спре, са необходими по-сериозни мерки.

— Може би ще бъде най-лесно, ако дадем на всички амнистия — предложи Уолас, — и с това да приключим.

— Не съм убеден, че съзнавате колко сериозен ще бъде този проблем за нашите внуци, господин президент — каза мрачно Мънро. — През 2050 година американското население ще наброява над триста и шейсет милиона. Ако раждаемостта и потокът от емигранти се запазят в същите граници, то след още петдесет години броят на населението ще достигне половин милиард. Оттам нататък числата стават ужасяващи.

— При липсата на унищожителни войни и епидемии — възрази Уолас — нищо не може да спре прираста на населението по цял свят. Не виждам какви могат да са ужасните последици, след като можем да се изхранваме.

— Запознат ли сте с прогнозите на анализаторите и географите на ЦРУ? — попита Сандекър.

Уолас поклати глава.

— Не съм сигурен, че разбирам за какви прогнози говорите.

— Тези, които прогнозират в бъдеще разцепването на сегашния вид Съединени щати.

— Пълни глупости.

— След време китайците ще контролират западния бряг от Сан Франциско до Аляска, а испанците ще управляват земите източно от Лос Анджелис до Хюстън.

— И това става пред очите ни — добави Харпър. — В Британска Колумбия се изсипаха толкова китайци, че могат да поемат управлението й.

— Не мога да си представя една разделена Америка — заяви Уолас.

Сандекър го изгледа продължително.

— Никоя нация или цивилизация не е вечна.

Новият началник на кабинет, който бе заместил Мортън Леърд, се покашля леко.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин президент, но закъснявате за следващата си среща.

Уолас сви рамене.

— Тогава това е всичко. Съжалявам, че не можем да продължим дискусията. Но тъй като очевидно вие не сте съгласни с моите политически позиции, нямам друг избор, освен да поискам оставката ви.

Очите на Сандекър се присвиха.

— Моята няма да я получите, господин президент. Известно ми е къде са погребани телата на много хора, в буквалния смисъл на думата. И ако ме уволните, ще хвърля върху Белия дом толкова мръсотия, че съветниците ви няма да могат да ви запазят до следващите избори.

— Поддържам казаното от адмирала — каза Мънро. — СЕН и аз сме стигнали твърде далече, за да предадем всичко в ръцете на някой канцеларски плъх. Моите агенти и аз сме работили заедно през последните шест години с надеждата, че ще видим светлина в края на тунела. Не, господин президент, аз също няма да отстъпя без борба.

Колкото и да беше странно, пред лицето на такава бунтовническа реакция Уолас не се ядоса. Той изгледа последователно двамата мъже и видя твърдата им решителност. Те не бяха от хората, с които би желал да води сложни битки, особено в момента, когато имаше нужда от цялата добра воля на пресата и телевизията, за да разсее надвисналите облаци. Усмихна им се обезоръжаващо.

— Това е свободна страна, господа. Имате право да изразите своето несъгласие дори и спрямо президента на нацията. Оттеглям молбата си за оставка и ще ви оставя да ръководите уважаваните си служби, както смятате, че е най-добре. Но ви предупреждавам: ако в бъдеще някой от вас ми създаде политически главоболия, ще го изхвърля на улицата без ни най-малко колебание. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна Сандекър.

— Съвсем ясен — потвърди и Мънро.

— Благодаря ви, че дойдохте, за да изясним разногласията — каза Уолас. — Бих искал да мога да кажа, че ми е била приятна компанията ви, но няма да бъде вярно.

Сандекър се задържа до вратата.

— Един въпрос, господин президент.

— Да, адмирале.

— Относно китайското съкровище, което извадихме от езерото Мичиган. Кога смятате да го върнете на китайците?

— След като издоя от тях всички възможни политически компенсации. — После Уолас се усмихна със съзнанието за собственото си великодушие. — Но няма да получат нито един предмет, докато всичко не бъде изложено в Националната галерия на изкуствата, а после не обиколи по-големите градове на Съединените щати. Това поне дължа на хората.

— Благодаря ви, сър. Възхищавам се на правилното ви решение.

— Нали виждате — ухили се Уолас, — не съм чак такъв човекоядец, за какъвто ме смятате.

След като Сандекър, Мънро и Харпър си тръгнаха обратно през тунела към Белия дом, Уолас каза на началника на кабинета, че иска да остане няколко минути сам. Той потъна в мислите си, като се питаше как ли ще го представи историята. Да можеше да стане ясновидец и да погледне в бъдещето. Не се съмняваше, че от Вашингтон насам на всеки президент му се е искало да притежава този талант. Накрая въздъхна и повика Пекорели.

— С кого трябва да се видя сега?

— Хората, които пишат речите ви, биха искали да им отделите няколко минути от времето си, за да направят последни уточнения за речта ви пред Асоциацията на испанско-американския колеж.

— О, да, тази реч е важна — съгласи се президентът, който се върна към нормалното си състояние. — Това ще бъде една чудесна възможност да обявя своя нов план за създаване на агенция за култура и изкуство.

56.

— Много се радвам да ви видя отново — каза Кейт, застанала пред отворената входна врата. — Заповядайте. Иън е вън на верандата и чете сутрешните вестници.

— Няма да се бавим — каза Джулия, докато влизаше. — Двамата с Дърк трябва да хванем следобед самолета за Вашингтон.

Пит последва жените вътре в къщата. Под мишница носеше малка дървена кутия. Те минаха през кухнята и излязоха на верандата с изглед към езерото. Вятърът щипеше и имаше вълнение. На километър от брега се виждаше яхта, която се носеше с вятъра. Галахър стана да ги посрещне.

— Дърк, Джулия, благодаря ви, че се отбихте — изгърмя гласът му.

— Нека ви донеса малко чай — предложи Кейт.

Пит би предпочел кафе в тези ранни часове, но прие с усмивка.

— С удоволствие.

— Надявам се, че сте дошли да ни разкажете как минаха спасителните операции — каза Галахър.

Пит кимна.

— Основната цел на посещението ни.

Галахър ги покани да седнат около масата за пикник, разположена на верандата.

Докато се настаняваха, Пит остави кутията в краката си. След като Кейт се появи с чая, Пит и Джулия разказаха за проекта и им описаха някои от ценните предмети, които самите те бяха видели в разбитите им сандъци. Пропуснаха само да споменат за Кин Шан, но Иън и Кейт не бяха чували за него. Пит им каза за откритите от Джордино кости на Пекинския човек.

— Пекинският човек — повтори бавно Кейт. — За китайците това е най-уважаваният прародител.

— Ще задържим ли нещо от съкровището? — поинтересува се Галахър.

Пит поклати глава.

— Не мисля така. Казаха ми, че президентът Уолас смята да върне всичко на китайския народ, но след като бъде изложено навсякъде в Съединените щати. Костите на Пекинския човек вече пътуват за своя дом.

— Само си помисли, Иън — каза Кейт и погледна с обич мъжа си, — всичко можеше да бъде наше.

Галахър я потупа по коляното и се засмя от сърце.

— А къде щяхме да го сложим? В къщата имаме достатъчно китайски боклуци, че да стигнат за цял музей.

Кейт завъртя очи и потупа силно Галахър по рамото.

— Ах ти, мърморко такъв, и ти обичаш тези предмети не по-малко от мен. — Тя се обърна към Джулия. — Трябва да извиниш Иън. Грубиянът си остава грубиян.

— Време е да тръгваме — надигна се Джулия.

Пит се наведе, взе кутията от пода и я подаде на Кейт.

— Подарък от „Принсес Доу Уан“. Нещо, което трябва да имаш.

— Надявам се, че не е някой предмет от съкровището — изненада се тя. — То ще си е направо кражба.

— О, не, това си е твое — увери я Джулия.

Изпълнена с предчувствие, Кейт бавно отвори капака на кутията.

— Не разбирам — промълви тя. — Прилича на костите на някакво животно. — После забеляза малкия златен дракон, закачен за избеляла червена кожена каишка. — Иън! Иън! — извика тя, след като го видя. — Погледни, те са ми донесли Фриц.

— Той се върна при господарката си — каза Галахър, чиито очи бяха започнали да овлажняват.

В очите на Кейт бликнаха сълзи. Тя заобиколи масата и прегърна Пит.

— Благодаря ти, благодаря ти. Ти не знаеш какво означава това за мен.

— Ако не е знаел — каза Джулия, поглеждайки нежно към Пит, — сега вече знае.

Галахър обгърна с ръка раменете на жена си.

— Ще го погреба при другите. — После погледна към Пит и Джулия. — Имаме си малко гробище, където лежат всички домашни любимци, които сме притежавали.

Докато се отдалечаваха, Иън Хонконгски Галахър стоеше до Кейт, която не преставаше да се усмихва, махайки им за сбогом. Пит усети, че завижда на едрия ирландец. Галахър беше прав — той беше намерил своето богатство, без да вади онова от „Принсес Доу Уан“.

— Прекрасна двойка са — отбеляза Джулия, докато им махаше.

— Сигурно е чудесно да остарееш до някого, когото обичаш.

Силно изненадана, Джулия изгледа Пит.

— Не знаех, че си сантиментален.

— И аз си имам тайни мигове — отвърна с усмивка Пит.

Тя се облегна назад и се загледа през страничното стъкло към дърветата, които пробягваха отстрани.

— Да можехме да продължим така и да не се връщаме във Вашингтон.

— И какво ни спира?

— Ти луд ли си? Моята работа в СЕН. Твоята в НЮМА. Началниците ни чакат дълги доклади за спасяването на съкровището, за прекратяване на потока емигранти. През следващите седмици ще сме толкова заети, че ще извадим късмет, ако успяваме да се видим за по няколко часа в неделите. А един господ само знае, как ще реагира прокуратурата, като научи, че си погребал Кин Шан до останките на „Принсес Доу Уан“.

Пит не отговори. Бръкна с една ръка в джоба на сакото си и подаде два плика на Джулия.

— Какво е това? — попита тя.

— Два самолетни билета за Мексико. Забравих да ти кажа, че не се връщаме във Вашингтон.

Устата й увисна от изненада.

— С всяка изминала минута откачаш все повече.

— Понякога и аз се плаша. — После се ухили. — Недей да напъваш малката си главичка. Говорих с комисар Мънро и адмирал Сандекър. Имаме благословията им за десетдневна ваканция. Признават, че поне това могат да направят за нас. Докладите ще почакат. Федералното правителство няма да избяга.

— Но не съм си взела подходящи дрехи.

— Ще ти купя цял гардероб.

— Но къде точно в Мексико отиваме? — попита тя вече развълнувана. — Какво ще правим?

— Ние — отвърна той, като наблегна на местоимението — ще лежим на брега на Масатлан, ще пием „Маргарита“ и ще наблюдаваме залеза над морето на Кортес.

— Мисля, че ще ми хареса — каза тя и се сгуши до него.

Той погледна надолу с усмивка.

— Не знам защо, но и аз си мислех, че ще ти хареса.