Азиатска вълна

46.

30 април 2000

Вашингтон, окръг Колумбия

Посланикът на Китай в Съединените щати Киан Мян бе едър мъж. С късо подстригана коса и с лице, застинало в постоянна лека усмивка, която почти никога не откриваше зъбите, той напомняше на всеки, който го виждаше за първи път, на скулптура на доволен Буда с ръце, поддържащи закръглено коремче. Киан Мян беше приятен човек и изобщо не се държеше като ограничен комунист. Изключително самоуверен, той си беше създал доста могъщи приятели във Вашингтон и се движеше в залите на Капитолия и Белия дом с лекотата на котка.

Тъй като предпочиташе да прави бизнес по капиталистически, той се срещна с Кин Шан в частния салон за хранене на най-добрия китайски ресторант във Вашингтон, където канеше често елита на града. Той поздрави корабния магнат с топло ръкостискане с двете си ръце.

— Кин Шан, скъпи приятелю. — Гласът му беше жизнерадостен и приятен. Вместо на мандарински той говореше на перфектен английски с интонация, придобита по време на трите години следване в Кеймбридж. — Ти просто ме забрави, откакто си дошъл в града.

— Приеми покорните ми извинения, Киан Мян — каза Кин Шан. — Струпаха ми се сериозни проблеми. Рано тази сутрин бях уведомен, че проектът ми да отклоня река Мисисипи покрай пристанището ми Сунгари, пропадна.

— Добре известни са ми проблемите ти — отвърна Киан Мян, без да сваля усмивката си. — Не бих могъл да кажа нищо друго, освен че президентът Лин Лоян е недоволен. Изглежда, че твоите контрабандни авантюри създават съществени затруднения на правителството ни. Застрашена е дълго изгражданата ни стратегия да проникваме в правителствени учреждения на високо ниво и да влияем на американската политика спрямо Китай.

Той покани Кин Шан да седне на резбован стол от абаносово дърво с висока облегалка, поставен до голяма кръгла маса. Предложи му избор от китайски вина, които държеше на склад в избата на ресторанта. Сервитьорът дръпна езичето на една камбанка, за да извести влизането си, и чак след като им наля вино и напусна стаята, Кин Шан заговори:

— Моите така добре обмислени планове бяха осуетени по някакъв начин от СЕН и НЮМА.

— НЮМА не е агенция, която се занимава с разследване.

— Така е, но именно техните хора извършиха нападението на езерото Орион и провала при Загадъчния канал. И по-специално двама от тях.

Киан Мян кимна.

— Проучих докладите. Опитът ти да убиеш директора за специални проекти на НЮМА и агентката на СЕН не беше най-умната постъпка и определено не е нещо, което бих извинил. Това не е родината ни, където подобни неща могат да се запазят в тайна. Не можеш — как го наричат това на Запад? — да се отнасяш грубо с гражданите им в собствената им страна. Упълномощен съм да те информирам, че всякакъв опит за убийство на служители на НЮМА е абсолютно забранен.

— Всичко, което съм правил, стари приятелю — каза безцеремонно Кин Шан, — е било за Народна република Китай.

— И за „Кин Шан маритайм“ — добави спокойно Киан Мян. — Познаваме се доста отдавна, за да се мамим един друг. До този момент, когато печелеше ти, печелеше и страната ни. Но сега направи не една, а няколко погрешни стъпки. Също като някоя мечка, съборила кошер с пчели от дървото, и ти разгневи рояка американци.

Кин Шан впери поглед в посланика.

— Трябва ли да разбирам, че си получил инструкции от президента Лин Лоян?

— Той ме помоли да ти предам неговите съжаления, но съм упълномощен да ти кажа, че от този момент всички операции на „Кин Шан маритайм“ в Северна Америка се прекратяват и трябва да прекъснеш личните си контакти с правителството на САЩ.

Обикновено добре контролираното поведение на Кин Шан се пропука.

— Това ще бъде краят на нашата контрабандна активност.

— Не мисля така. Държавната параходна компания — Китайският флот, ще замести „Кин Шан маритайм“ както в контрабандното, така и в легалното превозване на китайски стоки и суровини в Съединените щати.

— Ефективността на китайския флот не може и на половина да се сравни с тази на „Кин Шан маритайм“.

— Може и да е така, но след като Конгресът настоява за публично разследване на случая при езерото Орион и на провала при Мисисипи, а прокуратурата на Съединените щати е в процес на изготвяне на обвинителен акт срещу теб, би трябвало да се смяташ за късметлия, че Лин Лоян не е дал заповед да се предадеш на ФБР. Медиите вече наричат разрушението на дигата и на океанския лайнер „Юнайтед стейтс“ терористичен акт. За съжаление имаше човешки жертви и надвисналият скандал със сигурност ще разкрие много от агентите ни в цялата страна.

Камбанка извести идването на келнера, който влезе в стаята с поднос, отрупан с димящи ястия. Той подреди артистично съдовете върху масата и се оттегли.

— Позволих си волността да поръчам предварително, за да пестим време — каза Киан Мян. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Отличен избор. Много обичам доматена супа с пресечено яйце и пай с месо от гълъб.

— Казаха ми кои са любимите ти ястия.

Кин Шан се усмихна и загреба от супата с традиционната порцеланова лъжица.

— Супата е точно толкова добра, колкото е твоето разузнаване.

— Гастрономическите ти предпочитания са добре известни.

— Никога няма да ме обвинят! — избухна внезапно Кин Шан. — Имам много могъщи приятели във Вашингтон. Трийсет сенатори и конгресмени са ми задължени. Подпомогнах сериозно кампанията на президента Уолас. Той ме смята за лоялен приятел.

— Да, да — съгласи се Киан Мян, размахвайки пръчиците, с които се канеше да нападне макароните с малки лукчета и джинджифил, приготвени по оригинална рецепта. — Но каквото и влияние да си имал, то драстично е намаляло. Защото поради нещастните стечения на обстоятелствата, скъпи ми Кин Шан, ти се превърна в политическа опасност както за Народната република, така и за американците. Уведомиха ме, че в Белия дом се действа активно за заличаването на всякакви връзки с теб.

— По-голяма част от влиянието, което има правителството ни във Вашингтон, се дължи на мен. Купувал съм и съм плащал за дейности и услуги, от които се е облагодетелствала Народната република.

— Никой не отрича приноса ти — опита да го успокои Киан Мян. — Но се допуснаха грешки, ужасни грешки, които трябва да се заличат, преди да са нанесли непоправима вреда. Ти трябва тихомълком да изчезнеш и никога да не се връщаш в Америка. „Кин Шан маритайм“ ще продължи да има достъп до всички други пристанища по света. Твоята мощна база в Хонконг си остава. Ще оцелееш, Кин Шан, и ще продължиш да увеличаваш несметното си богатство.

— А Сунгари? — попита Кин Шан, побутвайки с пръчиците пая си, тъй като очевидно апетитът му беше изчезнал. — Какво ще стане със Сунгари?

Киан Мян сви рамене.

— Отпиши го. Повечето от парите бяха дадени от американски бизнесмени и само част от нашето правителство. Каквото и да ти е коствало, Кин Шан, то ще ти бъде възстановено в рамките на шест месеца. Този провал едва ли ще се отрази на империята ти.

— Само мисълта, че трябва да го изоставя, ме наранява дълбоко.

— Ако не го направиш, американската прокуратура ще се погрижи да отидеш в затвора.

Кин Шан погледна настойчиво посланика.

— Искаш да кажеш, че ако откажа да се разделя с контактите си в Белия дом и в Конгреса, президентът Лин Лоян ще ми обърне гръб, а може и да даде нареждане за екзекуцията ми?

— Стига това да е в интерес на страната ни, няма да му мигне окото.

— Няма ли начин да се спаси Сунгари?

Киан Мян поклати глава.

— Планът да отклониш Мисисипи към пристанището ти на залива беше брилянтен, но твърде сложен. По-добре щеше да бъде, ако го беше изградил на западния бряг.

— Когато представих оригиналните планове на Ин Дзан, той ги одобри — възрази Кин Шан. — Всички бяха съгласни, че правителството ни има належаща нужда да контролира търговско пристанище на атлантическия бряг на Съединените щати — един терминал, който да пропуска нелегалните имигранти и стоки към средната част на Америка и източните щати.

Киан Мян погледна изпитателно към Кин Шан.

— За нещастие министърът на вътрешните работи Ин Дзан почина съвсем неочаквано.

— Голяма трагедия — каза със сериозна физиономия Кин Шан.

— Одобрена е нова директива, съгласно която приоритетните ни действия се насочват към западния бряг, към закупуване на съществуващи съоръжения като придобитите военноморски бази в Сиатъл и Сан Диего.

— Каква нова директива?

Киан Мян забави отговора си, докато вкусваше хапка говеждо с лютив сос.

— Президентът Лин Лоян даде благословията си за тихоокеанския проект.

— Тихоокеански проект ли? Не съм информиран за него.

— Поради настоящите ти затруднения с американците, сметнахме, че ще е по-добре да не участваш в него.

— Можеш ли да ми кажеш каква е целта му или нашите държавни ръководители смятат, че вече не могат да ми имат доверие?

— Ни най-малко — отвърна Киан Мян. — Ти все още се ползваш с голямо уважение. Тихоокеанският проект е дългосрочен план за разделяне на Съединените щати на три отделни страни.

Кин Шан изглеждаше озадачен.

— Извини ме, но това ми прилича на абсолютна фантазия.

— Не е фантазия, стари приятелю, а действителност. Проектът може и да не бъде завършен, докато ние сме живи, но като са взели предвид миграцията на милиони наши сънародници през последните четирийсет-петдесет години, наши уважавани учени предричат, че ще възникне нов народ, който ще се засели от Аляска до Сан Франциско.

— Съединените щати стигнаха до война през 1861 година, за да попречат на Конфедерацията да се отдели. Нищо няма да им попречи да го направят отново, за да запазят дома си цял.

— Не и ако правителството се окаже притиснато от две страни. Много е възможно преди тихоокеанският проект да се появи испански — обясни Киан Мян, — една испаноговореща народност, която ще се простре от южна Калифорния през Аризона и Ново Мексико чак до долната половина на Тексас.

— Въпреки това ми се струва невъзможно да си представя Съединените щати разделени на три суверенни националности — отбеляза Кин Шан.

— Виж само как се промениха границите на Европа през последното столетие. Съединените щати не могат да останат вечно обединени. И Римската империя не е успяла. А красотата на тихоокеанския проект се крие във факта, че когато той се осъществи, Китайската народна република ще има контрол над цялата икономика на страните, разположени на Тихия океан, включително Япония и Тайван.

— Като лоялен гражданин на своята страна — каза Кин Шан — ще ми се да мисля, че съм помогнал, макар и малко, това да стане реалност.

— Разбира се, че си помогнал, приятелю, разбира се — увери го Киан Мян. — Но първо трябва да напуснеш страната най-късно до два днес следобед. В противен случай според източниците ми в прокуратурата ще бъдеш арестуван.

— И обвинен в убийство?

— Не, в умишлено унищожаване на държавна собственост.

— Това звучи доста шаблонно.

— Това ще бъде само началото на делото. Обвинението в конспирация и в убийство на езерото Орион ще дойде по-късно, както и за незаконно вкарване на емигранти, наркотици и оръжие.

— Предполагам, че медиите вече се събират като лешояди.

— Бъди сигурен — каза Киан Мян, — че провалът ще бъде грандиозен. Но ако изчезнеш тихомълком и действаш кротко от канторите си в Хонконг, мисля, че ще успеем да укротим бурята. Съмнявам се, че заради дейността на един човек Конгресът и Белият дом ще прекратят връзките между нашите две правителства. Ние, разбира се, ще отречем, че изобщо знаем за делата ти, докато нашето министерство за информация сътвори един поток от заблуждаващи данни, които да прехвърлят обвиненията върху тайванските капиталисти.

— Значи няма да бъда хвърлен на кучетата.

— Ти ще бъдеш защитен. Прокуратурата и Министерството на външните работи ще искат екстрадирането ти, но можеш да бъдеш сигурен, че това няма да стане, не и за такъв богат и могъщ човек като теб. Предстои ти да служиш още дълги години на Китайската народна република. Говоря от името на сънародниците ни, като заявявам, че не искаме да те загубим.

— За мен е чест — каза сериозно Кин Шан. — В такъв случай ти казвам сбогом.

— Докато се срещнем на родна земя — отвърна Киан Мян. — Между другото, харесаха ли ти палачинките?

— Кажи на главния готвач, че трябва да използва сладко оризово брашно вместо царевично.

Боинг-737 се издигна в безоблачното сапфиреносиньо небе и полетя стремително на запад, преминавайки над делтата на Мисисипи. Пилотът погледна през страничния си прозорец към блатистите земи. Пет минути по-късно самолетът премина над кафяво-зелените води на река Мисисипи край малкото градче Миртъл Гроув. Спазвайки инструкциите на работодателя си, пилотът излетя в югозападна посока от Вашингтон към Луизиана, след което се насочи на запад по курс, по който щеше да прелети със самолета над Сунгари.

Кин Шан седеше в удобното кресло на частния си луксозен реактивен самолет и се взираше през илюминатора към златните пирамиди на складовете и административните сгради на пристанището, които се открояваха все по-ясно на хоризонта. Следобедните лъчи на слънцето се отразяваха в позлатените стени, създавайки точно този ефект, който Кин Шан беше изискал от архитектите и строителите.

В началото се беше опитал да не мисли за пристанището. То беше просто една инвестиция, която се бе развила зле. Но Кин Шан беше вложил в проекта прекалено много от себе си. Най-хубавото, най-модерното и ефективно търговско пристанище сега изглеждаше самотно и изоставено. Той погледна надолу и не забеляза кораби край пристаните. Всичките кораби на „Кин Шан маритайм“, пристигащи в залива откъм океана, бяха насочвани към Тампико, Мексико.

Взе телефона, свързан с пилотската кабина, и нареди на пилота да направи кръг над пристанището. После притисна лице към прозореца, докато пилотът снижаваше, за да му даде възможност за по-добър изглед. След няколко секунди мислите на Кин Шан започнаха да блуждаят и той продължи да гледа, без всъщност да вижда празните пристани, огромните изоставени товарни кранове и безлюдни сгради. Това, че беше успял да осъществи огромното начинание и беше постигнал повече от всеки друг, му носеше нищожно удовлетворение. Той не беше човек, който можеше да се абстрахира от неуспеха и да премине към следващия проект, без да поглежда назад.

— Ще се върнеш — долетя успокоителният мелодичен глас на личната му секретарка Су Жон.

Кин Шан усети как в него започна да се надига гняв.

— Няма да е скоро. Само да допра крак до бреговете на Америка, и ще бъда хвърлен в някой от федералните им затвори.

— Нищо не е вечно. Американското правителство се сменя след всеки избор. Политиците идват и си отиват подобно мигриращи птици. Новите няма да имат лични спомени за делата ти. Времето ще смекчи обвиненията. Ще видиш, Кин Шан.

— Много мило от твоя страна, че го казваш.

— Искаш ли да наема екип, който да поддържа съоръженията?

— Да — кимна рязко той. — Когато се върна след десет или двайсет години, искам Сунгари да изглежда по същия начин както сега.

— Но се безпокоя, Кин Шан.

Той я погледна.

— Защо?

— Нямам доверие на хората от Бейджин. Има много, които ти завиждат и те мразят. Боя се, че могат да се възползват от провала ти.

— Например да го използват като извинение за екзекуцията ми.

Тя сведе глава, без да смее да го погледне в очите.

— Моля те, извини ме за непристойните ми мисли.

Той стана от креслото и хвана Су Жон за ръката.

— Недей да се безпокоиш, малка лястовичке. Вече съм измислил план, с който ще стана необходим за китайския народ. Ще им дам подарък, който ще трае две хиляди години. — После я поведе към просторната спалня в задната част на самолета. — А сега — каза меко той — можеш да ми помогнеш да забравя лошата съдба.

47.

След срещата си с Дърк и Джулия, Сейнт Джулиан Пърлмутър запретна ръкави и се залови за работа. Веднъж щом тръгнеше по следите на изгубен кораб, той преставаше да се интересува от всичко друго. Нито една информация, нито един слух, колкото и незначителни да изглеждаха, не оставаха непроучени. И независимо че усърдието и упорството му бяха възнаграждавани, когато след дълго търсене изнамираше някакви отговори и решения, насочващи търсачите към успешно откриване на корабни останки, неуспехите бяха повече от успехите му. Повечето кораби сякаш се изпаряваха във въздуха и не оставяха и най-тънката нишка, за която да се заловиш. Те просто бяха поглъщани от необятното море, а то рядко издаваше тайните си.

На пръв поглед „Принсес Доу Уан“ приличаше на останалите безнадеждни случаи, натрупали се през десетте години, откакто Пърлмутър работеше като военноморски историк. Той започна търсенето, като прерови значителната си колекция от данни, преди да се разрови във военноморските архиви на САЩ и по света.

Колкото по-невъзможен изглеждаше проектът, с толкова по-непреклонна решителност го подхващаше той, работейки ден и нощ. Започна със събирането на всяко късче съществуваща историческа информация относно „Принсес Доу Уан“ — от пускането му на вода до изчезването му. Той намери и разучи плановете и конструктивните чертежи, включително спецификациите на двигателите, оборудването, размерите и плановете за палубите. Един особено интересен факт, който извлече от справките, беше описанието на мореходните му качества, които го представяха като изключително стабилен кораб, устоял на най-лошите бури, разразяващи се в моретата около Азия.

Той нае един екип от колеги изследователи да се разрови в архивите на Англия и Югоизточна Азия. Така, като използва опита на други военноморски историци, успя да спести доста време и пари.

На Пърлмутър много му се искаше да се консултира със стария си приятел и колега Жу Куан в Китай, но доколкото беше разбрал, Пит не желаеше Кин Шан по някакъв начин да разбере за дейността им. Затова се свърза със свои приятели в Тайван, които можеха да го свържат с живи съратници на Чанкайши, и да хвърлят някаква светлина върху изчезналото съкровище.

В ранните часове на деня, когато по-голямата част от света още спеше, той се взираше в екрана на монитора, с големина на домашен телевизор, и анализираше събраните до момента данни. Започна внимателно да разглежда една от шестте известни снимки на „Принсес Доу Уан“. Изглежда доста внушителен, помисли си той. Надстройката му беше изнесена назад към кърмата и създаваше илюзия, че е малка в сравнение с корпуса. Премина към цветното изображение и увеличи бялата лента по средата на зеления комин, като фокусира върху емблемата на Кантонските линии — златен лъв с вдигната лява лапа. Лабиринтът от кранове подсказваше, че корабът е пренасял значително количество товар освен пътниците.

Той намери снимки и на неговия кораб близнак — „Принсес Юнтай“, пуснат на вода и започнал да действа година след „Принсес Доу Уан“. Според бележките „Принсес Юнтай“ се е повредил шест месеца преди датата, предвидена за предаването на „Принсес Доу Уан“ за вторични суровини.

Един стар, грохнал лайнер на път за складовете за бракуване в Сингапур, не би бил най-идеалното транспортно средство за пренасянето на национално китайско съкровище на тайно място. Кораб, изслужил своето време и съвсем не в цветущото си състояние, за да издържи на бури и дълги разстояния. Освен това на Пърлмутър му се струваше, че Тайван е най-подходящото място, като се имаше предвид, че вероятно Чанкайши е учредил там Китайско националистическо правителство. Не беше ясен и фактът, че последното известие за кораба беше прехванато от морски радист във Валпарайзо, Чили. Поради каква ли причина „Принсес Доу Уан“ се е намирал на повече от шестстотин мили разстояние от Тропика на козирога, далече от традиционните маршрути на товарните кораби?

Дори лайнерът да е изпълнявал тайна мисия за превозване на китайското съкровище с ценности на изкуството до място, някъде на другия край на света — в Европа или в Африка, защо му е трябвало да прекоси този огромен, пуст район на Тихия океан през протока на Магелан, когато е можел да тръгне на запад през Индийския океан и да мине покрай нос Добра надежда?

Дали секретността е била толкова дълбока, че капитанът и екипажът не са искали да рискуват с преминаването си през Панамския канал, или пък Чанкайши е разполагал с неизвестна пещера или постройка, скрита в Андите, където да укрие огромното богатство, ако наистина беше възможно да се докаже, че корабът е пренасял китайско национално историческо богатство?

Пърлмутър беше практичен човек. Не приемаше нищо на доверие. Той започна наново от самото начало, като първо изучи за пореден път снимките на кораба. Докато разглеждаше контурите му, в главата му се появи смътна идея. Обади се на свой приятел в Панама, занимаващ се с морски архиви, като го събуди от здравия му сън, но все пак успя да го омае и убеди да потърси в архивите информация за корабите, преминали през Канала за периода от 28 ноември до 5 декември 1948 година.

След като задвижи тази следа, той се задълбочи в списъка на корабните офицери, които би трябвало да са били на кораба при последното му плаване. Всичките бяха китайци, с изключение на капитан Лий Хънт и главния инженер Иън Галахър.

Чувстваше се така, сякаш залага чипове на всяко число на рулетката. Какви бяха шансовете да загуби, замисли се той. Трийсет и шест от трийсет и шест възможни. Но не трябваше да забравя нулата и двойната нула. Пърлмутър не беше някой глупак. Залагайки на всичко, той твърдо вярваше, че само едно число да излезе, и той ще спечели.

Натисна няколко бутона на телефона и зачака да му отговори сънлив глас.

— Ало, надявам се да се обаждате за нещо хубаво.

— Хирам, Сейнт Джулиан Пърлмутър е.

— Джулиан, в името на бога, защо ми се обаждаш в четири сутринта? — Гласът на Хирам Йегър звучеше, сякаш говори през възглавница.

— По средата съм на един изследователски проект за Дърк и имам нужда от помощта ти.

Йегър малко се разсъни.

— На всичко съм готов за Дърк, но защо трябва да е в четири сутринта?

— Данните са важни, а ни трябват възможно най-бързо.

— Какво искаш да потърся?

Пърлмутър въздъхна с облекчение, знаейки от собствен опит, че компютърният гений на НЮМА винаги изпълняваше обещаното.

— Имаш ли молив и хартия? Ще ти издиктувам няколко имена.

— И после какво? — попита Йегър, прозявайки се.

— Бих искал да проникнеш в правителствените статистически данни за преброяване на населението, отдела за държавни приходи, социалното осигуряване. Провери и в твоя файл с морска информация.

— Не искаш много.

— И докато си на тази вълна… — продължи невъзмутимо Пърлмутър.

— Няма ли да има край?

— Имам и един кораб, който искам да издириш.

— Така ли?

— Следвайки интуицията си, искам да провериш в кое пристанище е пристигнал на датите между 28 ноември и 5 декември 1948 година.

— Кажи ми името и кой е собственикът му.

— „Принсес Доу Уан“ на Кантонските параходни линии.

— Добре, ще се заема веднага щом отида в НЮМА.

— Искам да отидеш още сега — настоя Пърлмутър. — Времето ни е ценно.

— Сигурен ли си, че това, което правиш, е за Дърк? — поиска да знае Йегър.

— Честна скаутска!

— Мога ли да попитам за какво се отнася всичко това?

— Можеш — отвърна Пърлмутър и затвори телефона.

Минути след като започна издирването на капитан Лий Хънт, Йегър откри името на стария моряк на различни места в морските архиви със списъците на корабите и екипажите им, плавали в Китайско море в периода между 1925 и 1945 година, в исторически документи на Английския кралски военноморски флот и в дописки от стари вестници, описващи спасяването на осемдесет пътника и екипажа на парен търговски кораб на път за Филипините, от кораб под командването на капитан Хънт през 1936 година. Последното споменаване на Хънт беше в регистъра на Хонконг, уточняващо, че „Принсес Доу Уан“ не е пристигнал в Сингапур. След 1948 година Хънт сякаш беше изчезнал от лицето на земята.

После Йегър съсредоточи вниманието си върху Иън Галахър и се усмихна, когато попадна на забележка в австралийски морски дневник за цветущите свидетелски показания на Галахър по време на разследване на корабна катастрофа, от която той бе оцелял. „Хонконгски“ Галахър, както бил известен, май не е казал нито една добра дума за капитана и колегите си моряци. Обвинил ги за бедствието и заявил, че не ги е видял трезви през цялото пътуване. Последното споменаване на ирландеца беше кратко: досието му в Кантонските линии, със забележка за изчезването на „Принсес Доу Уан“.

След това, за да не остави нищо непроверено, Йегър програмира мощния си компютър за търсене във всички известни протоколи, имащи връзка с търговски офицери инженери. Тъй като това щеше да отнеме известно време, той се отби в кафенето на НЮМА, за да закуси. Когато се върна в стаята си, той поработи върху други два морско-геологически проекта на агенцията и чак тогава отиде при монитора, за да провери дали нещо не се е появило.

Замръзна на място, не вярвайки на очите си. Няколко секунди мозъкът му отказваше да приеме информацията. После изведнъж излезе от транса. Подаде нова команда за търсене в няколко различни посоки. Няколко часа по-късно се облегна назад на стола и заклати глава. С чувство за пълно удовлетворение се обади на Пърлмутър.

— Сейнт Джулиан Пърлмутър — чу той познатия глас.

— Хирам Йегър — изимитира го компютърният гений.

— Намери ли нещо интересно?

— Нищо полезно за капитан Хънт.

— А за главния механик?

— Седнал ли си?

— Защо? — запита предпазливо Пърлмутър.

— Иън Хонконгски Галахър не е потънал заедно с „Принсес Доу Уан“.

— Какво искаш да кажеш? — настойчиво попита Пърлмутър.

— Иън Галахър е станал гражданин на САЩ през 1950.

— Не е възможно. Сигурно е някой друг Иън Галахър.

— Фактът си е факт — каза Йегър, наслаждавайки се на триумфа си. — Докато говорим, пред мен е копие на документите му за главен механик, които той е подновил в администрацията на търговския флот на Съединените щати скоро след като е придобил гражданство. През следващите двайсет и седем години е бил главен механик в параходни линии „Инграм“. През четирийсет и осма се оженил за някоя си Катрина Гейрин и отгледал пет деца.

— Жив ли е? — попита ошашавеният Пърлмутър.

— Ако вярваме на справките, продължава да получава чековете с пенсията си.

— Нима е оцелял след потъването на „Принсес Доу Уан“?

— Ако приемем, че е бил на борда, когато корабът е потънал — отвърна Йегър. — Все още ли искаш да проверя дали „Принсес Доу Уан“ е влизал в пристанища на датите, които ми даде?

— Непременно — отговори Пърлмутър. — И провери също протоколите за пристигане на кораб, наречен „Принсес Юнтай“, собственост на Кантонските линии.

— Имаш ли нещо предвид?

— Шантава интуиция — каза Пърлмутър, — нищо друго.

Контурите на мозайката са оформени, помисли си Пърлмутър. Сега остава да подредим отделните парченца. Изтощението най-после го надви и той си позволи два часа сън. Събуди го звънът на телефона. Остави го да звъни пет пъти, докато съзнанието му се настрои за разговор.

— Сейнт Джулиан, обажда се Хуан Меркадо от Панама.

— Хуан, благодаря ти за обаждането. Откри ли нещо?

— За съжаление нищо за „Принсес Доу Уан“.

— Жалко. Надявах се, че може да е минавал през Канала.

— Но независимо от това открих едно интересно съвпадение.

— Така ли?

— Друг кораб на Кантонските линии, „Принсес Юнтай“, е преминал през Канала на 1 декември 1948.

Пръстите на Пърлмутър сграбчиха здраво слушалката.

— В каква посока?

— От запад на изток — отговори Меркадо. — От Тихия океан към Карибите.

Пърлмутър замълча, обзет от ликуване. Още няколко парченца липсваха от мозайката, но основната картина се очертаваше.

— Много съм ти задължен, Хуан. Направи деня ми пълноценен.

— Щастлив съм, че ти помогнах. Но ще те помоля за нещо, когато ме потърсиш следващия път, става ли?

— Всичко, каквото поискаш.

— Обаждай ми се през деня. Всеки път, когато жена ми реши, че съм буден, след като сме си легнали, я обземат любовни настроения.

48.

Когато Пит се завърна в хангара си във Вашингтон, беше приятно изненадан, че завари Джулия да го чака в апартамента му. След прегръдка и целувка тя му поднесе чаша „Маргарита“ с кубчета лед, приготвен точно както трябва — без сладкия сироп и счукания лед, така популярни в повечето ресторанти.

— Толкова се радвам, че си тук — каза искрено той.

— Не се сетих за някое по-удобно и сигурно място — отвърна тя, усмихвайки се прелъстително. Беше облечена в къса кожена синя пола и горнище без ръкави.

— Не е трудно за разбиране. Навън е фрашкано с охрана.

— Благодарение на СЕН.

— Да се надяваме, че ще са по-внимателни от последната група — каза той, като отпи от коктейла и поклати одобрително глава.

— Сам ли долетя от Луизиана?

Пит кимна.

— Ал остана в една местна болница да му гипсират крака. Адмирал Сандекър и Руди Гън пристигнаха по-рано, за да докладват направо на президента.

— Питър Харпър ме осведоми за героичните ти изяви по Мисисипи. Предотвратил си национална катастрофа и си спасил живота на много хора. Вестниците и новинарските програми на телевизията са пълни с истории за терористи, вдигащи във въздуха диги, и за битката между „Юнайтед стейтс“ и Националната гвардия. Цялата нация беше разтърсена от събитието. Но странно, никъде не се споменаваше за теб и Ал.

— Точно както искахме. — Той вдигна глава и подуши въздуха. — Какъв е този апетитен аромат, който усещам?

— Моето китайско меню за гостите довечера.

— Какъв е поводът?

— Сейнт Джулиан Пърлмутър се обади малко преди да се прибереш и каза, че двамата с Хирам Йегър са открили следа, водеща до решение на проблема с изчезването на кораба със съкровищата. Каза още, че мрази до дъното на душата си срещите в държавни учреждения, така че го поканих на вечеря, за да чуем неговите разкрития. Питър Харпър също ще дойде, изпратих и покани на адмирал Сандекър и Руди Гън.

— Те са почитатели на Сейнт Джулиан — усмихна се Пит. — Всички ще дойдат.

— Дано да е така, иначе ще ядеш едно и също ядене в продължение на две седмици.

— Не съм си и мечтал за по-хубаво посрещане — отбеляза Пит, прегръщайки Джулия така, че дъхът й секна.

— Пфу! — сбърчи тя нос. — Кога за последен път си се къпал?

— Преди няколко дена. Освен дето се гмурках в блатна вода, не ми се отвори възможност за душ, откакто за последен път се видяхме на „Уихокън“.

Джулия потърка червеното петно на една от бузите си.

— Брадата ти е като шкурка. Отивай да се разкрасяваш. Гостите ще бъдат тук след час.

— Справила си се чудесно — каза Пърлмутър, оглеждайки редицата от възхитителни ястия, които Джулия беше подготвила и подредила върху античния бюфет в трапезарията на Пит.

— Изглеждат направо превъзходно — отбеляза Сандекър.

— Не бих могъл да ги опиша по-добре — добави Гън.

— Майка ми прояви специално старание, за да ме научи да готвя, а баща ми беше почитател на китайска храна, приготвена с френско влияние — отвърна Джулия, сияеща от комплиментите. Беше се преоблякла в права рокля от червена ликра и изглеждаше зашеметяващо в стаята, пълна с петима мъже.

— Надявам се, че няма да напуснеш СЕН, за да отвориш ресторант — пошегува се Харпър.

— Няма изгледи да го направя. Имам сестра, която притежава ресторант в Сан Франциско, и знам, че това е една тежка и продължителна работа в малка и гореща кухня. Предпочитам свободата да се движа.

Те си сервираха и се събраха около голяма маса, направена от покрива на кабина на кораб от деветнайсети век. Нахвърлиха се с настървение на вкуснотиите на Джулия. Тя не ги разочарова. Комплиментите избликваха като мехурчета на хубаво шампанско.

Докато се хранеха, нарочно избягваха темата за откритията на Пърлмутър, а се концентрираха върху събитията край дигата при Загадъчния канал и усилията на военните да възстановят щетите. На всички им беше омразна мисълта за унищожаването на „Юнайтед стейтс“ и се надяваха да се намерят средства за възстановяването му, ако не за пътнически кораб, то поне за плаващ хотел и казино, както бяха първоначалните планове. Харпър ги осведоми за обвиненията, повдигнати срещу Кин Шан. Независимо от влиянието и връзките му с президента и някои конгресмени, криминалните му провинения бяха твърде големи, за да посмее някой да се противопостави.

За десерт Джулия им поднесе пържени ябълки със сироп. След като приключиха с вечерята и Пит помогна на Джулия да раздига съдовете и да ги постави в съдомиялната машина, всички се разположиха в гостната, пълна с мореплавателни антики, морски пейзажи и корабни модели. Без да иска разрешение, Сандекър запали една от любимите си пури, а Пит им наля по чаша четирийсетгодишно порто.

— И така, Сейнт Джулиан — каза Сандекър, — какво е голямото ти откритие, за което ми спомена Пит?

— Любопитен съм да чуя по какъв начин то засяга СЕН — обърна се Харпър към Пит.

Пит вдигна чашата си с порто и се втренчи в тъмната течност, сякаш беше кристална топка.

— Ако Сейнт Джулиан ни заведе до останките на „Принсес Доу Уан“, това ще промени взаимоотношенията между САЩ и Китай за следващите няколко десетилетия.

— Извини ме, но ще кажа, че това не ми се струва вероятно — каза Харпър.

— Почакай и ще видиш — ухили се Пит.

Пърлмутър намести тялото си в един голям стол, отвори куфарчето си и измъкна няколко папки.

— Първо малко история за тези, които не знаят точно за какво говорим. — Той замълча, докато отвори първата папка и извади оттам няколко документа. — Нека започна с това, че слуховете, отнасящи се до пътническия кораб „Принсес Доу Уан“, напуснал Шанхай през ноември 1948 с огромен товар исторически китайски ценности, са верни.

— Какъв е източникът ти? — попита Сандекър.

— Името му е Хуай Уай, бивш полковник от националистическата армия, служил под командването на Чанкайши. Бил се срещу комунистите, докато не бил принуден да избяга в Тайван, известен тогава под името Формоза. Той е на деветдесет и две години, но паметта му е остра като бръснач. Съвсем ясно си спомня заповедта на генералисимус Чанкайши да изпразнят всички музеи и палати от ценностите, до които успеят да се докопат. Частните колекции на богаташите също не били пощадени, както и богатствата, намерени в хранилищата на банките. Всичко това било опаковано в дървени сандъци и оставено на съхранение в пристанищните складове на Шанхай. Оттам били натоварени на борда на стар пътнически кораб, командван от един от генералите на Чанкайши, на име Кун Хуай. Той сякаш изчезнал от лицето на земята по едно и също време с „Принсес Доу Уан“, от което може да се предполага, че е бил на него.

Събраното богатство било повече, отколкото можел да побере корабът. Но тъй като от „Принсес Доу Уан“ били свалени мебелите предвид последното му пътуване за бракуване, Кун Хуай успял да наблъска над хиляда сандъка в трюмовете и празните пътнически каюти. Повечето от сандъците с големи статуи били привързани на откритите палуби. След това, на втори ноември 1948, „Принсес Доу Уан“ отплавал от Шанхай в неизвестността.

— Изчезнал ли? — попита Гън.

— Като среднощен призрак.

— Като казваш исторически ценности на изкуството — каза Руди Гън, — знае ли се точно какви са били задигнатите предмети?

— Манифестът на кораба, ако е имало такъв, разбира се — отвърна Пърлмутър, — би накарал всеки куратор в който и да е музей в света да полудее от завист и желание да ги притежава. Един по-кратък каталог би включвал монументални произведения от династията Шан — бронзови вази и оръжие. От шестнайсети до единайсети век преди Христа хората от Шан били доста напреднали в обработването на камък, нефрит, мрамор, кост и слонова кост. Също и собственоръчно издълбани в дърво ръкописи на Конфуций от династията Шу, царувала от единайсети до втори век преди новата ера; прекрасни бронзови скулптури, кандилници, инкрустирани с рубини, сапфири и злато, колесници в действителен размер, с кочияш и шест коня, и прекрасно лакирани съдове от династията Хан, 206 година преди Христа до 20 година след Христа; прекрасни предмети от Сун, Юан и известната династия Мин, чиито художници са били майстори в скулптурите и гравирането. Тяхното майсторство е било широко известно, особено в декоративното изкуство, включително фигури от емайл, мебели и съдове и разбира се, с познатия ни прочут порцелан в бяло и синьо.

Сандекър проследи с поглед дима, който се виеше от пурата му.

— Ти го изкара по-ценно от съкровището на инките, което Дърк намери в пустинята Соноран.

— Все едно да сравниш чаша, пълна с рубини, с кола, натоварена със смарагди — каза Пърлмутър, отпивайки от портото. — Не е възможно да оцениш такова огромно съкровище. В паричен еквивалент говорим за милиарди долари, но в исторически, думата „безценно“ не е достатъчна.

— Не мога да си представя богатство с такава стойност — каза замаяна Джулия.

— Има и още — отбеляза кротко Пърлмутър. — Нещо като глазурата на тортата. Това, което китайците смятат за кралица на бижутата.

— По-ценно от рубини и сапфири? — възкликна Джулия. — Или от диаманти и перли?

— Нещо много по-ценно от тези цветни камъчета — продължи тихо Пърлмутър. — Костите на Пекинския праисторически човек.

— Мили боже! — Сандекър задържа дъха си. — Искаш да кажеш, че Пекинският човек е бил на борда на „Принсес Доу Уан“?

— Да — кимна Пърлмутър. — Полковник Хуай Уай се закле, че една желязна кутия, съдържаща отдавна изчезналите останки, била качена в каютата на капитана минути преди отплаването.

— Баща ми често говореше за изгубените кости — каза Джулия. — Обожанието, което имат китайците към прадедите ни, ги е направило много по-значими от гробниците, в които все още лежат предишни владетели.

Сандекър се изправи и погледна към Пърлмутър.

— Легендата за загубата на вкаменените останки на Пекинския човек си остава една от най-необяснимите загадки на двайсети век.

— Запознат ли сте с историята, адмирале? — попита Харпър.

— Веднъж във Военноморската академия писах доклад за изчезналите кости на Пекинския човек. Мисля, че са изчезнали през 1941 и никога повече не са били намерени. Но сега Сейнт Джулиан казва, че седем години по-късно били видени на „Принсес Доу Уан“ преди отплаването й.

— А откъде идват? — попита Харпър.

Пърлмутър кимна към Сандекър.

— Ти си писал документа, адмирале.

— Синантропус пекиненсис. — Сандекър произнесе думите почти благоговейно. — Китайският човек от Пекин, много древен и примитивен човек, който вървял изправен на два крака. През 1929 година бе обявено откриването на черепа му от един канадски анатом, д-р Дейвидсън Блек, който ръководел разкопките, финансирани от фондация „Рокфелер“. През следващите няколко години, копаейки в един участък, който бил преди това хълм с варовикови пещери, близо де селището Чукуитен, Блек намерил хиляди каменни сечива и огнища, което показвало, че Пекинският човек е познавал огъня. Разкопките продължили през следващите десет години и били открити останките на още четирийсет човешки същества, деца и възрастни и находката била определена като най-голямата известна дотогава колекция от човешки останки.

— Има ли някаква връзка с маймуночовека от Ява, открит трийсет години преди това? — попита Гън.

— Когато през 1939 сравнили черепите от Ява и Пекин, установили, че са много подобни, но човекът от Ява се е появил малко по-рано и не е бил така добър в създаването на оръдия на труда като човека от Пекин.

— Тъй като научните способи за определяне на възрастта се появиха доста по-късно — каза Харпър, — има ли някаква идея колко стар е бил Пекинският човек?

— Точното определяне на възрастта му може да стане чак след новото му откриване, но най-близката догадка е някъде между седемстотин хиляди до един милион години. Нови разкрития в Китай сочат, че хомо еректус, един по-древен човешки представител, е емигрирал от Африка в Азия преди два милиона години. Естествено, китайските палеонтолози се надяват да докажат, че първият човек се е появил в Китай и после е мигрирал в Африка.

— А как са изчезнали останките на Пекинския човек? — попита Джулия.

— През декември 1941 нахлуващите японски войски са се намирали много близо до Пекин — започна Сандекър. — Ръководството на Пекинския обединен медицински колеж, където безценните кости на Пекинския човек били съхранявани и изучавани, решило, че трябва да бъдат преместени на по-сигурно място. Освен това било очевидно, повече в Китай, отколкото на Запад, че войната между Съединените щати и Япония е неизбежна. Американските и китайските учени преценили, че останките трябва да се изпратят в САЩ на отговорно съхранение до края на войната. След няколко месеца преговори американският посланик в Пекин най-после се съгласил да организира пренасянето им с една рота американски морски пехотинци, които имали заповед да отплават за Филипините.

Древните кости били внимателно опаковани и поставени в два войнишки сандъка на морската пехота и заедно със самите пехотинци били натоварени на влак, който трябвало да ги отведе до пристанищния град Тиенсин, където мъртвите и живите трябвало да се качат на кораба „Президент Харисън“, пътнически кораб, собственост на Американските президентски параходни линии. Влакът така и не пристигнал в Тиенсин. Бил спрян и претърсен от японски войници. Това се случило на осми декември 1941 и американските пехотинци, които се смятали неутрални, били изпратени в японски военнопленнически лагер, където останали до края на войната. Нормално било да се приеме, че след като лежали милиони години под земята, останките на Пекинския човек били разпръснати из оризищата покрай релсите.

— И това ли е била последната дума на съдбата? — полюбопитства Харпър.

Сандекър поклати глава и се усмихна.

— Митовете тръгнали след войната. Според едни останките били скрити в тайно хранилище под Музея по естествена история във Вашингтон. Морските пехотинци, които охранявали доставката и оцелели след войната, предоставили поне десет различни истории: че пътническите им сандъци били натоварени на японски кораб-болница, който всъщност бил пълен с оръжие и войници, че самите те заровили сандъците близо до американското консулство, че били скрити във военнопленнически лагер и в края на войната изчезнали, че били съхранени в Швейцария, че се намирали в хранилище в Тайван, че били в шкафчето на морски пехотинец, който си ги отнесъл вкъщи. Но каквато и да е истинската история, Пекинският човек си остава забулен в мъглива полемика. А как се е озовал в ръцете на Чанкайши и после на „Принсес Доу Уан“, човек само може да гадае.

— Всичко това дразни любопитството — вметна Джулия, докато слагаше в средата на масата кана с чай и чаши. — Но какво добро ще произлезе от всичко това, ако „Принсес Доу Уан“ не бъде намерен?

Пит се усмихна.

— Само една жена може да премине направо към същността на въпроса.

— Някакви подробности около изчезването на кораба? — запита Сандекър.

— На 28 декември е изпратил сигнал за помощ, уловен във Валпарайзо, Чили, като е уточнил местонахождението си на двеста мили западно от брега на Южна Америка. Радистът заявил, че в машинната зала избухнал пожар и корабът бързо се пълнел с вода. Корабите, които се намирали наблизо, били насочени към указаното място, но единствените следи, които намерили, били няколко спасителни жилетки. От Валпарайзо опитали многократно да се свържат, но без успех и не било предприето по-интензивно търсене.

Гън поклати замислено глава.

— Дори и с най-новата технология на флота за подводно издирване можеш да търсиш години наред без успех. Такива мъгляви координати означават една водна площ за претърсване от порядъка на две хиляди квадратни мили.

Пит си наля чаша чай.

— Известен ли е бил курсът, по който е плавал?

Пърлмутър сви рамене.

— Не е бил съобщен такъв. — Той отвори друга папка и раздаде няколко снимки на „Принсес Доу Уан“.

— За времето си е бил хубав кораб — отбеляза Сандекър, възхищавайки се на силуета му.

Пит сви замислен вежди. Стана и отиде до писалището, откъдето взе една лупа. После разгледа внимателно две от снимките и чак тогава вдигна поглед.

— Тези две снимки… — започна бавно той.

— Да — насърчи го Пърлмутър.

— Те не са на един и същи кораб.

— Напълно си прав. На едната снимка е корабът от аналогичен клас „Принсес Юнтай“.

Пит погледа Пърлмутър право в очите.

— Ах, ти, стара лисицо, май криеш нещо от нас.

— Нямам непоклатимо доказателство — отвърна големият експерт, — но пък имам теория.

— Бихме искали да я чуем — каза Сандекър.

От куфарчето бе извадена нова папка.

— Твърдо вярвам, че сигналът за помощ, получен във Валпарайзо, е бил изпратен от агенти на Чанкайши или от сушата, или от някоя рибарска лодка около брега. А „Принсес Доу Уан“ е бил малко променен, докато е пресичал Тихия океан. Включително е било сменено и името му. Станал е „Принсес Юнтай“, който малко преди това е бил бракуван. Под новото си име, той е продължил към крайната си цел.

— Много умно от твоя страна да се досетиш за подмяната — отбеляза Сандекър.

— Не съвсем — скромно отвърна Пърлмутър. — Един познат изследовател в Панама откри, че „Принсес Юнтай“ е преминал през канала само три дни след сигнала за помощ от „Принсес Доу Уан“.

— Успя ли да проследиш курса му от Панама? — запита Пит.

Пърлмутър кимна.

— Да, благодарение на Хирам Йегър, който използва мощния си компютър, за да извлече данни за пристигащите и заминаващи кораби през първата и втората седмица на декември 1948. Господ да го благослови, той се натъкна на златна мина. Според протоколите на седми декември един кораб под името „Принсес Юнтай“ е минал през канала Уеланд.

Лицето на Сандекър засия.

— Уеланд разделя езерото Ери от езерото Ориноко.

— Точно така — съгласи се Пит.

— Мили боже — промълви Гън. — Това означава, че „Принсес Доу Уан“ не е потънал в океана, а в едно от Големите езера.

— Кой би го помислил! — каза Сандекър повече на себе си, отколкото на останалите.

— Доста смело начинание е да преведеш кораб с неговите размери по река Сейнт Лорънс, преди да бъде изграден морският канал — отбеляза Пит.

— Големите езера — като ехо повтори бавно Гън. — Защо Чанкайши е наредил на кораба, пълен с безценни предмети на изкуството, да измине такъв дълъг път? Ако е искал да скрие товара, защо не е използвал Сан Франциско или Лос Анджелис?

— Полковник Хуай Уай твърди, че крайното местонахождение на кораба не му е било известно. Но със сигурност знае, че Чанкайши е изпращал агенти в САЩ, за да организират разтоварването и укриването на съкровището при изключителна секретност. Според него операцията е била ръководена от служители на Външно министерство във Вашингтон.

— Не е лош планът — каза Пит. — Големите пристанищни терминали по източния и западния бряг са доста отворени и не можеш да се скриеш. Пристанищните работници биха разбрали за секунди какво разтоварват. Слухът щеше да плъзне като горски пожар. Комунистическите водачи на Китай никога не биха се досетили, че националното им съкровище е пренесено и скрито в сърцето на Америка.

— А на мен ми се струва, че ако толкова са държали на секретността, по-сполучливият избор би бил една военноморска база — вметна Харпър.

— Но за това е трябвало да има директна заповед от Белия дом — каза Сандекър. — Върху тях и без това се сипят обвинения от комунистическите Румъния и Унгария, че държат кралските им бижута в едно хранилище във Вашингтон. След края на войната американската армия ги намерила скрити в една солна мина в Австрия.

— Като се замислиш, наистина е добър план — каза Пит. — Китайската комунистическа разузнавателна служба би заложила на Сан Франциско. Те вероятно са разположили един куп агенти по пристанищните терминали около залива, в очакване „Принсес Доу Уан“ да премине с димящ комин под моста Голдън Гейт, и едва ли някога би им минало през ума, че в действителност той се е насочил към пристанище в Големите езера.

— Да, но в кое пристанище? — каза Гън. — И на кое от езерата?

Всички се обърнаха към Пърлмутър.

— Не зная точното място — призна Пърлмутър, — но има човек, който може да ни покаже къде се намират останките от кораба.

— И тази личност разполага с информация, която ти нямаш?! — възкликна изумен Пит.

— Да.

Сандекър погледна твърдо Пърлмутър.

— Разпитвал ли си го?

— Не още. Мислех да оставя това на вас.

— Как можеш да си сигурен, че е надежден? — запита Джулия.

— Защото е бил свидетел.

Всички се вторачиха в Пърлмутър. Най-после Пит зададе очевидния въпрос, в главата на всички.

— Видял е как „Принсес Доу Уан“ потъва?

— Още по-добре. Иън „Хонконгски“ Галахър е единственият оцелял. Бил е главен механик, така че, ако има някой, който да ни даде подробности за потъването, то това е той. Галахър повече не се е връщал в Китай, а е останал тук, като междувременно е придобил гражданство и отново е започнал да плава, но за Американските линии чак до пенсионирането му.

— Жив ли е още?

— Съвсем същия въпрос зададох на Йегър — ухили се широко Пърлмутър. — След пенсионирането му той и жена му се оттеглили в един град на езерото Мичиган, Манитоуок, откъм щата Уисконсин. Веднага мога да ви дам адреса и телефона му. Ако той не може да ни покаже пътя към потъналия кораб, то никой друг не би могъл.

Пит се приближи до Пърлмутър, стисна ръката му с гореща благодарност и каза:

— Добре си се потрудил, Сейнт Джулиан. Поздравявам те за изключителното разследване.

— Ще пия за това! — отвърна щастливият Пърлмутър, като пренебрегна чая и си наля нова чаша от четирийсетгодишното порто.

— А сега, Питър — каза Пит, отмествайки поглед към Харпър, — моят въпрос към теб е: какво ще стане, ако Кин Шан реши да се върне в Съединените щати?

— Освен ако съвсем не е откачил, той никога не би се върнал.

— Но ако все пак го направи?

— Ще бъде арестуван още на минутата, след като слезе от самолета, ще бъде закаран във федерален затвор и ще му бъдат предявени поне четирийсет различни обвинения, включително и масово убийство.

Пит се обърна отново към Пърлмутър.

— Сейнт Джулиан, веднъж ти спомена за един уважаван китайски изследовател, с когото си работил в миналото и който се интересувал от „Принсес Доу Уан“.

— Жу Куан. Най-известният китайски историк и автор на няколко класически книги за различните династии. Искам да знаете, че изпълних инструкциите ви и не съм се свързвал с него поради опасенията, че той може да уведоми Кин Шан.

— Добре, а сега можеш да го информираш за всичко, без да му казваш за Галахър. И ако Галахър ни посочи мястото, можеш да го осведомиш и за това.

— Нещо не разбирам — каза озадачено Джулия. — Защо да посочваме на Кин Шан къде е съкровището?

— Ти и Питър, СЕН, ФБР и цялата прокуратура искат Кин Шан. А Кин Шан иска това, което се намира в останките на „Принсес Доу Уан“.

— Схващам идеята ти — намеси се Харпър. — Отново един от лудите ти методи. Това което искаш да кажеш, е, че Кин Шан е обсебен от тази идея и ще обърне земя и небе, за да се докопа до изчезналите художествени предмети, като дори рискува да бъде арестуван, промъквайки се обратно в САЩ.

— А защо ще му е да рискува всичко, като може просто да изпрати една спасителна експедиция и да я ръководи от офисите си в Хонконг? — запита Гън.

— Обзалагам се, че картината на корабните останки го преследва в сънищата му и не би поверил и на собствената си майка да ръководи експедицията. Проверих корабните регистри. „Кин Шан маритайм“ притежава кораб за изваждане на потънали плавателни съдове. В секундата щом подуши местонахождението на „Принсес Доу Уан“, той ще изпрати кораба и ще се качи на борда му в Канада, когато навлезе по река Сейнт Лорънс в Големите езера.

— Не се ли страхуваш, че може да го открие пръв? — попита Джулия.

— Няма от какво да се боя. Ще си свалим картите чак след като сме извадили съкровището.

— Откриването му ще бъде първата ни стъпка. Изваждането му ще отнеме година, а може и повече.

Сандекър като че ли изпитваше съмнения.

— Може би залагаш повече отколкото трябва на увереността, че Галахър ще ти покаже къде са останките. Представи си, че е скочил от кораба, преди той да потъне.

— Адмиралът има право — каза Гън. — Ако Галахър наистина знае мястото на потъването, той би се опитал да го извади сам.

— Но не го е направил — беше категоричен Пит — по простото заключение, че нито един от тези предмети на изкуството не се е появявал на бял свят. Сейнт Джулиан може да потвърди: никой не може да скрие, че е намерил съкровище. Каквито и да са причините, Галахър е запазил тази информация за себе си, иначе Сейнт Джулиан би попаднал на сведения за опитите му да го открие.

Сандекър погледна към Пит през дима на пурата си.

— Кога най-рано можеш да тръгнеш към Манитоуок?

— Разрешавате ли ми да тръгна?

Адмиралът намигна на Харпър.

— Мисля, че СЕН ще остави НЮМА да поддържа бала, докато Кин Шан не се появи.

— Няма да споря с вас, адмирале — развесели се Харпър и се усмихна на Джулия. — Полага ти се дълга отпуска, Джулия, но мисля, че няма да имаш нищо против да бъдеш връзка между нашите две агенции по време на търсенето и изваждането.

— Ако искаш да кандидатствам за доброволец — отвърна Джулия, едва потискайки задоволството си, — то моят отговор е „да“.

— Имаш ли някаква представа що за човек е Галахър? — обърна се Пит към Пърлмутър.

— Бил е доста издръжлив като млад. Прякорът му Иън Хонконгски идва от навика му да обикаля всички барове, докато корабът му е в пристанището.

— Значи не е някой мухльо?

Пърлмутър се захили.

— Не, не бих казал, че е такъв.

49.

От надвисналите тъмни облаци така и не заваля дъжд, когато Пит и Джулия излязоха от магистрала 43 и свиха по един добре утъпкан коларски път, минаващ отначало през овощни градини — често срещана гледка за брега на езерото Мичиган — а после през гора от борове и брези. Като поглеждаше с едно око към пощенските кутии, Пит най-после забеляза тази, която търсеше — кутия, оформена като параход и окачена на верига от котва. Върху корпуса се мъдреше името ГАЛАХЪР.

— Това трябва да е мястото — отбеляза Пит, докато свиваше по малката, покрита с трева алея, която водеше към живописна двуетажна къща от дървени трупи.

Двамата с Джулия бяха пътували със самолет до Грийн Бей, Уисконсин, откъдето бяха наели кола за четирийсетте километра, които оставаха до Манитоуок, пристанището за големите кораби, плаващи по езерата. Домът на семейство Галахър беше на самия бряг, на десетина километра от пристанището.

Пърлмутър беше предложил да се обади предварително и да предупреди Галахър за идването им, но Сандекър прецени, че ще бъде по-добре да пристигнат неочаквано, в случай че „Принсес Доу Уан“ не е най-любимата тема на възрастния главен механик и той реши да изчезне от дома си под благовиден предлог.

Предната част на къщата беше обърната към гората, а задната — към езерото Мичиган. Трупите бяха оформени в груби правоъгълни греди, които после бяха подредени, а цепнатините запълнени. Долната част на постройката беше от речен камък, измазан с хоросан, което й придаваше селски вид. Имаше островръх покрив, покрит с медни листи, патинирани от времето до тюркоазен цвят, и високи прозорци с капаци. Външната част на дървото беше на кафяви петна с оттенък на сиво и чудесно пасваше на околната гора.

Пит спря колата на моравата, която обикаляше къщата, до гаража с подвижен покрив, който бе приютил един джип „Гранд чероки“ и осемнайсетметрова яхта с кабина и огромен извънбордов мотор. Двамата с Джулия изкачиха стъпалата, водещи до тясната входна врата и Пит удари чукалото три пъти.

От вътрешността веднага се разнесе лай на малки кучета. Секунди по-късно вратата отвори висока възрастна жена с дълга, посивяла коса, събрана на кок. Очите й изглеждаха необичайно сини върху лицето, пощадено от бръчки. Тялото й се беше позакръглило с годините, но независимо от това, стойката й беше на жена по-млада с четирийсет години. Джулия веднага си я представи колко е била красива на младини. Тя се наведе, за да успокои двата дакела.

— Здравейте! — поздрави тя любезно. — Небето изглежда така, сякаш ще завали всеки момент.

— Може би ще се размине — отвърна Пит. — Облаците май отминават на запад.

— Какво обичате?

— Името ми е Дърк Пит, а това е Джулия Лий. Търсим господин Иън Галахър.

— Намерили сте го — усмихна се жената. — Аз съм госпожа Галахър. Ще влезете ли?

— Да, благодаря ви — каза Джулия и прекрачи прага, когато Пит се отдръпна, за да й направи път. Дакелите побягнаха и седнаха послушно до стълбите, водещи към втория етаж. Джулия спря и погледна с изненада към стаята пред себе си. Беше очаквала, че къщата ще бъде мебелирана в ранен американски стил, тук-там с антики. Но се оказа пълна предимно с китайски резбовани мебели и старинни предмети. Драпериите по стените бяха избродирани с коприна. В ъглите бяха наредени вази с прекрасна глазура, а в тях аранжирани сухи цветя. Нежни порцеланови фигурки запълваха високите лавици. Един шкаф със стъклена витрина беше приютил най-малко трийсет скулптури от нефрит. Килимите, покриващи пода, бяха вълнени, с китайски орнаменти.

— О, боже! — ахна Джулия. — Имам чувството, че току-що съм влязла в къщата на родителите ми в Сан Франциско.

Госпожа Галахър заговори изведнъж на мандарински език.

— Предполагам, че харесвате ориенталски предмети.

— Мога ли да ви попитам дали вашите са древни, госпожо Галахър? — поинтересува се Джулия, отговаряйки също на мандарински.

— Моля, наричайте ме Кейт, както всички. Това е съкратено от Катрина. Нито един от тях не е на по-малко от петдесет години. Мъжът ми и аз сме събрали всичко, което виждате, откакто сме женени. Родена съм и съм израснала в Китай, където се срещнахме. Все още сме влюбени в тази култура. — Тя ги покани в дневната и отново премина на английски заради Пит. — Моля, настанете се удобно. Искате ли чай?

— Да, благодаря — отвърна Джулия.

Пит се приближи до камината, изградена от камък, и се вгледа в една картина, висяща над нея.

— „Принсес Доу Уан“ — произнесе той, без да се обръща.

Госпожа Галахър притисна двете си ръце към гърдите и изпусна дълбока въздишка.

— Иън винаги е казвал, че все някога някой ще дойде.

— Кого сте очаквали?

— Някой държавен служител.

Пит й се усмихна сърдечно.

— Вашият съпруг е много досетлив. Аз съм от Националната агенция за подводни и морски изследвания, а Джулия е от Службата за емиграция и натурализация.

Тя погледна тъжно към Джулия.

— Предполагам, че ще искате да ни депортирате, защото сме влезли нелегално в страната.

Пит и Джулия размениха недоумяващи погледи.

— О, не — каза той. — Тук сме по съвсем различен повод.

Джулия се приближи и обгърна с ръка раменете на по-високата жена.

— Няма защо да се безпокоите за миналото — каза любезно тя. — Било е преди много години и съгласно документите вие и съпругът ви сте пълноправни граждани и редовни данъкоплатци.

— Направихме малки хитрини с документите.

— Колкото по-малко знаем, толкова по-добре — засмя се Джулия.

— Ако вие не ми кажете, и аз ще си премълча.

Пит погледна с любопитство Кейт Галахър.

— Говорите така, сякаш сте влезли в Съединените щати по едно и също време.

— Така беше — отвърна задъхано тя. — На борда на „Принсес Доу Уан“.

— Били сте на кораба, когато е потънал?! — невярващо запита Пит.

— Това е необикновена история.

— С удоволствие ще я чуем.

— Моля седнете, докато донеса чая. — Тя се усмихна на Джулия. — Мисля, че ще ви хареса вкуса му. Поръчвам го от Шанхай, от същото място, откъдето го купувах преди шейсет години.

Няколко минути по-късно тя им наля тъмен зелен чай и започна да разказва как е срещнала Иън Хонконгски Галахър, когато и двамата са работели за Кантонските параходни линии. Посетила бъдещия си съпруг на борда на „Принсес Доу Уан“, когато сваляли от него мебелите и оборудването му преди последното му плаване за склад за бракуване. Същата вечер били докарани стотици сандъци, които били натоварени на кораба.

— Един от генералите на Чанкайши, мъж на име Кун Хуай…

— Знаем за него — прекъсна я Пит. — Точно той е отвлякъл кораба и го натоварил с крадените предмети.

— Всичко беше извършено в дълбока секретност — потвърди Кейт. — След като генерал Хуай пое командването, той отказа да ми разреши да сляза на брега заедно с малкото ми кученце Фриц. И така, от този момент до потъването на кораба в една страхотна буря месец по-късно, аз се превърнах в затворник в кабината на Иън. Иън беше наясно, че корабът няма да издържи и ме накара да облека всички дебели дрехи. После буквално ме замъкна до горната палуба и ме хвърли в една спасителна лодка. Отдалечихме се, преди „Принсес Доу Уан“ да се напълни с вода.

— Значи и генерал Хуай е напуснал кораба с вас?

— Да, но няколко часа по-късно той умря от премръзване. Водата беше невероятно студена. Вълните бяха високи колкото едноетажни къщи. Беше някакво чудо, че оцеляхме.

— Вероятно вас двамата с Иън са ви спасили.

— Не, сами се добрахме до брега. Аз бях на косъм да умра от хипотермия, но той разби вратата на една празна хижа, запали огън и ме върна към живот. Няколко дни по-късно отидохме в къщата на братовчед на Иън, който живееше в Ню Йорк. Останахме при него, докато се съвземем. Ясно ни беше, че не можем да се върнем в Китай, след като комунистите бяха завзели властта, и решихме да останем в Съединените щати, където се и оженихме. След като получихме необходимите документи, няма да казвам как, Иън започна пак да работи на корабите, а аз се заех с отглеждането на семейството ни. Повечето от тези години живяхме в Лонг Айлънд, Ню Йорк, но всяко лято, докато децата бяха малки, прекарвахме ваканциите около Големите езера и се влюбихме в западния бряг на езерото Мичиган. Когато Иън се пенсионира, построихме тази къща. Тук живеем добре, обичаме да се разхождаме с лодката по езерото.

— Вие и двамата сте щастливи хора — отбеляза Джулия.

Кейт погледна снимката от последното им събиране на Коледа, където беше тя с децата и внуците си. Имаше и други снимки. Една от тях беше на младия Иън, застанал до параход, очевидно в ориенталско пристанище. А до нея беше подпряна снимката на красивата, руса Катрина, хванала под мишницата си малък дакел. Тя изтри сълзата, оформила се в края на окото й.

— Знаете ли — заговори тя, — всеки път, когато погледна към тази снимка, ме изпълва тъга. Иън и аз трябваше да напуснем толкова бързо кораба, че оставих моето малко куче Фриц в каютата. Бедното малко създание потъна заедно с кораба.

Джулия погледна към двете малки кучета, които следваха Кейт плътно по петите.

— Изглежда, че ако не телом, то духом Фриц е с вас.

— Имате ли нещо против, ако поговоря с господин Галахър? — попита Пит.

— Разбира се, че не. Минете през кухнята и излезте през задната врата. Ще го намерите на кея.

Пит прекрачи прага на кухненската врата и се озова на дълга веранда с изглед към езерото. Прекоси поляната, която стигаше до брега и завършваше с малък кей, който продължаваше около двайсет метра навътре в езерото. На края на кея, в платнен стол, седеше Иън Хонконгски Галахър, а до него беше подпряна въдица. Над очите му беше нахлупена стара избеляла шапка. Изглеждаше унесен в дрямка.

От лекото полюшване на кея и шума от стъпките усети, че някой се приближава.

— Ти ли си, Кейт? — попита той с гърлен глас.

— За жалост не — отвърна Пит.

Галахър се обърна, огледа непознатия изпод козирката на шапката си и отново извърна глава към езерото.

— Помислих, че е жена ми. — Говореше с лек ирландски акцент.

— Кълве ли?

Възрастният ирландец се наведе и издърпа от водата една верига, на която висяха шест големички риби.

— Днес са гладни.

— Какво използвате за стръв?

— Опитвал съм всякаква, но най-добра си остава пилешкият дроб и червеите. — После попита: — Познавам ли ви?

— Не, сър. Казвам се Дърк Пит. Работя за НЮМА.

— Чувал съм за НЮМА. Да не би да извършвате проучвания в езерото?

— Не, дошъл съм, за да разговарям с Хонконгския Галахър за „Принсес Доу Уан“.

Ето това беше. Без фойерверки и барабани. Галахър остана неподвижен. Нито едно мускулче на лицето му не трепна, но Пит беше убеден, че му бе поднесъл шокираща изненада. Накрая Галахър изправи сковано гръб, бутна шапката си назад и впери меланхоличен поглед в Пит.

— Винаги съм знаел, че някой ден ще дойдете и ще задавате въпроси за „Принсес Доу Уан“. Та за кого казахте, че работите, господин Пит?

— За Националната агенция за подводни и морски проучвания.

— Как успяхте да ме откриете след толкова години?

— Тези дни е почти невъзможно да се скриеш от компютрите.

Пит се приближи и забеляза, че Галахър беше едър мъж. Сигурно тежеше около сто и десет килограма и беше висок колкото Пит. Лицето му беше изненадващо гладко за моряк, но все пак бе прекарвал повечето време в машинното отделение, където е топло и въздухът е напоен с миризмата на машинно масло. Само червеният му нос издаваше резултата от любовта му към алкохола. Коремът му беше закръглен и висеше над колана, но раменете му бяха все още яки и широки. Косата му беше побеляла, но гъста, а горната му устна беше скрита от мустаци.

Въдицата потрепери и Галахър сграбчи дръжката. Измъкна една сьомга около килограм и половина.

— Зарибиха езерото със сьомга и пъстърва, но си спомням с носталгия за едно време, когато можеше да хванеш някоя голяма щука.

— Говорих с жена ви — каза Пит. — Тя ми разказа как вие двамата сте се спасили от бурята и потъващия кораб.

— Малко чудо, нали?

— Тя каза, че генерал Хуай починал в спасителната лодка.

— Извергът получи това, което заслужаваше — отвърна Галахър, усмихвайки се студено. — Предполагам, че сте наясно с ролята на Хуай за последното пътуване на „Принсес Доу Уан“, иначе не бихте били тук.

— Знам, че генерал Хуай и Чанкайши са откраднали китайското национално богатство и са завладели „Принсес Доу Уан“ с намерение да вкарат контрабандно съкровището в Съединените щати, където да го скрият.

— Такъв беше планът им, докато не се намеси майката природа.

— Наложи се голям екип от хора да работят, за да разкрият измамата — уведоми го Пит. — Фалшивият сигнал за помощ от Валпарайзо, спасителните жилетки на мястото, дегизирането на „Принсес Доу Уан“ като „Принсес Юнтай“ при преминаването му през Панамския канал, а оттам по Сейнт Лоурънс до Големите езера. Единственото липсващо парченце от мозайката беше направлението ви.

Галахър повдигна едната си вежда.

— Чикаго. Чрез американското Министерство на външните работи Хуай беше уредил разтоварването да стане на пристанището в Чикаго. А къде са щели да бъдат изпратени оттам, нямах ни най-малка представа. Но лошото време ни връхлетя от север. Като човек, запознат с океана, нямах понятие, че в Големите езера в Северна Америка могат да възникнат бури, по-лоши и от морските. Господи, човече, за първи път видях опитни моряци да си повръщат и червата от буря във вътрешността на сушата.

— Казват, че само в Големите езера има регистрирани петдесет и пет хиляди потънали кораби — каза Пит. — А езерото Мичиган печели първа награда, погълнало е повече от всички други взети заедно.

— Вълните в езерата могат да бъдат по-смъртоносни от тези в океана — продължи Галахър. — Достигат височина десет метра и връхлитат много по-бързо. Вълните в океана се надигат и търкалят само в една посока. Вълните на Големите езера са непредвидими. Завихрят се и кипят като водовъртеж едновременно от всички посоки. Не, сър, виждал съм циклони в Индийски океан, тайфуни в Тихия и урагани в Атлантическия, но ви казвам, няма нищо по-страшно от зимна буря в Големите езера. А нощта, в която „Принсес“ отиде на дъното, беше една от най-страшните.

— За разлика от морето, да маневрираш с кораб в езерата, е почти невъзможно.

— Това е самата истина. В морето корабът може да избяга от бурята. Тук трябва да продължи по курса. — После Галахър му разказа за нощта, когато „Принсес Доу Уан“ се пробил и потънал. Говореше като за някакъв повтарящ се сън. Спомените му не бяха избледнели след двайсет и две години, изминали от трагедията. Всяка подробност беше толкова ярка, сякаш се беше случила вчера. Каза му за страданията, през които бяха преминали с Кейт и как генерал Хуай премръзнал до смърт.

— След като се добрахме до брега, бутнах обратно лодката с тялото му в бушуващите вълни. Повече не го видях и често се чудя дали някой го е намерил.

— Мога ли да ви попитам къде беше корабът? В кое езеро?

Преди да отговори, Галахър закачи рибата на веригата и пак я пусна във водата. После вдигна ръка и посочи на изток.

— Точно там.

Отначало Пит не разбра. Помисли, че Галахър има предвид всяко едно от четирите езера. После му стана ясно.

— В езерото Мичиган ли? Нима „Принсес Доу Уан“ е потънал в езерото Мичиган, недалеч от мястото, където стоим?

— Предполагам, че на около двайсет и пет мили малко на югоизток оттук.

Пит, макар и ликуващ, стоеше като вцепенен. Откритието беше прекалено добро, за да е истина: останките на „Принсес Доу Уан“ и безценният му товар се намират само на двайсет и пет мили разстояние! Той се обърна и изгледа втренчено Галахър.

— Вероятно двамата с госпожа Галахър сте били изхвърлени на сушата някъде наоколо?

— Не сте далеч от истината — усмихна се Галахър. — Точното място е там, където е кеят. Години наред, подтиквани от сантиментални причини, се опитвахме да купим имота, но собствениците не искаха да го продават. Чак след като починаха, децата им ни позволиха да го купим. Разрушихме старата хижа, същата, която ни спаси от замръзване. Беше в лошо състояние, затова на нейно място построихме къщата, която виждате. Смятахме, че ни е даден втори шанс за живот и искахме да прекараме останалите ни години на мястото, където се родихме повторно.

— Защо не потърсихте останките на кораба?

Галахър се изсмя кратко и поклати глава.

— Какво добро щеше да излезе от това? Комунистите все още управляват Китай. Те ще предявят претенции. Щях да съм късметлия, ако бях успял да запазя за себе си дори един гвоздей от някой сандък.

— Можехте и вие да предявите претенции и да станете богат човек.

— Комунистите нямаше да бъдат единствените лешояди, които щяха да се насъберат. В секундата, когато започнех да измъквам онези антики, бюрократите от щатите Уисконсин и Мичиган и федералното правителство щяха да се нахвърлят върху мен. Щях да прекарам повече време по съдилища, отколкото в изваждане на останките и щях да платя повече на адвокати, отколкото да получа нещо.

— Вероятно сте прав — съгласи се Пит.

— Можете да се обзаложите, че съм — изсумтя Галахър. — На младини съм се пробвал в търсене на съкровища. Никога не оправдава усилията. Направиш ли удар, освен че трябва да се занимаваш с държавните служители, ами и останалите търсачи на съкровища започват да те връхлитат като прелетни скакалци. Не, господин Пит, моето богатство е моето семейство. Съкровището няма къде да избяга. Винаги съм си мислел, че когато му дойде времето, някой ще го извади за доброто на хората. А междувременно аз се чувствах напълно доволен и без него.

— Не са много хората, които разсъждават като вас, господин Галахър — каза Пит с уважение.

— Синко, когато станеш на моите години, ще разбереш, че в живота има много по-ценни неща, отколкото това да притежаваш скъпа яхта и реактивен самолет.

Пит се усмихна на възрастния мъж в платнения стол.

— Харесва ми вашето мислене, господин Галахър.

Иън изчисти улова си, а Кейт настоя Дърк и Джулия да останат за вечеря. Предложи им също и да преспят. Пит беше нетърпелив да се завърне в Манитоуок, да потърси място за щаб на проекта за търсене и да се обади на Сандекър. По време на вечерята двете жени си бъбреха весело на китайски език, а мъжете си разказваха морски истории.

— Капитан Хънт беше ли добър човек?

— Не съм срещал по-добър мореплавател от него. — Галахър погледна с тъга през прозореца към езерото. — Той все още е там. Потъна заедно с кораба. Видях го да стои при щурвала спокоен, все едно че чакаше за маса в ресторант. — После се извърна отново към Пит. — Чувал съм, че сладката вода запазва предметите за разлика от морската, където и разните твари се хранят с телата и останките.

Пит кимна.

— Съвсем наскоро водолази извадиха лека кола, паднала от ферибот преди повече от седемдесет години. Купето й беше все още здраво, в гумите имаше въздух. След като подсушиха карбуратора и двигателя, наляха ново масло и заредиха оригиналния акумулатор, колата запали.

— В такъв случай китайското съкровище би трябвало да е в добро състояние.

— Предполагам, че по-голямата част от него ще бъде, особено предметите от бронз и порцелан.

— Каква гледка ще бъде само — произнесе замечтано Галахър, — да видиш всички онези антики, лежащи там на дъното! — После поклати глава и изтри очите си, които бяха започнали да се навлажняват. — Но сърцето ми ще се скъса при вида на горкия кораб.

— Не се съмнявам — отвърна Пит, — но той е намерил по-благородна смърт от тази да бъде нарязан на парчета в Сингапур.

— Прав сте — съгласи се тъжно Галахър. — Наистина това е по-благородна смърт.

50.

На сутринта Пит и Джулия се сбогуваха сърдечно със семейство Галахър и наеха стаи в един приятен хотел в Манитоуок. Докато Джулия разопаковаше багажа, Пит се обади на Сандекър и го осведоми за срещата си с Галахър.

— Искаш да кажеш — попита изуменият Сандекър, — че едно от най-големите съкровища на света е прекарало половин век под носа ни и Галахър не е казал на никого?

— Семейство Галахър ще ви харесат, адмирале. За разлика от Кин Шан, те не са се поддали на алчността. Били са убедени, че е по-добре да оставят останките необезпокоявани, докато не дойде подходящото време.

— Би трябвало да им се даде награда, възнаграждение за тези, които са го намерили.

— Едно благодарно правителство може да направи такова предложение, но се съмнявам, че ще бъде прието.

— Невероятно — произнесе тихо Сандекър. — Семейство Галахър възстановиха вярата ми в човешката раса.

— Сега, когато знаем къде е мястото, ще трябва да потърсим подходящо оборудван плавателен съд за търсенето и спускането до кораба.

— Тук съм едни гърди пред теб — отвърна веднага Сандекър. — Руди вече е наел такъв напълно оборудван малък кораб. Екипажът му е на път към Манитоуок. Името му е „Дайвърсити“. Тъй като трябва да се съобразяваме с изискванията за секретност, прецених, че един по-малък плавателен съд ще привлича по-малко внимание. Не би било умно да афишираме търсенето на съкровище с несметна стойност. Ако се разчуе, езерото Мичиган ще бъде нападнато от хиляди търсачи на съкровища, които ще налетят като пирани.

— Един феномен, характерен за всяко откритие на съкровище — съгласи се Пит.

— И изпълнен с надежда и предчувствие, че ще се справиш успешно с намирането, наредих на „Оушън ретривър“ да прекрати участието си в проекта на брега Мейн и го насочих към езерото Мичиган.

— Чудесен избор. Той е прекрасно оборудван за сложни спасителни операции.

— До четири дни той ще бъде на мястото, където се намират останките на кораба.

— Планирали сте и сте организирали всичко това, без дори да знаете, че Галахър ще ни заведе до съкровището? — попита изумен Пит.

— Както вече казах, отново имах предчувствие.

Пит не преставаше да се възхищава на Сандекър.

— Трудно може да се мери човек с вас, адмирале.

— Винаги обезпечавам залозите си.

— И аз се убедих в това.

— Късмет и ме дръж в течение.

Следван по петите от Джулия, Пит прекара деня в разговори с местни водолази за условията за гмуркане и в изучаване на морски карти на дъното на езерото около мястото, където лежеше „Принсес Доу Уан“. На следващата сутрин на разсъмване те оставиха колата си до яхтклуба на Манитоуок и тръгнаха по кея, докато не откриха „Дайвърсити“ и екипажа му, който ги очакваше.

Лодката, един дванайсетметров „Паркър“ с кабина, беше снабдена с извънбордов двигател „Ямаха“ 250. Добре оборудвана функционално и електронно, с глобална позиционираща система „Навтар“, свързана към компютър 486 и с геометричен военноморски магнитометър 866, „Дайвърсити“ беше снабден и с хидроакустична система „Клайн“ със странично сканиране, която щеше да играе главна роля за търсенето на останките от „Принсес Доу Уан“. За близко разпознаване корабът беше снабден с подводен робот — Минироувър „Бентос“ МК II.

Опитният екипаж се състоеше от Ралф Уилбанкс, едър, весел мъж, в началото на четирийсетте си години с изразителни кафяви очи и наболи мустаци, и партньора му, Уес Хол, общителен мъж, който говореше тихо и спокойно можеше да замества Мел Гибсън.

Уилбанкс и Хол поздравиха топло Пит и Джулия и се представиха.

— Не ви очаквахме толкова рано — каза Хол.

— Ставаме с кокошките, такива сме си — каза Пит усмихнат. — Как мина пътуването ви от Кеноша?

— През целия път имахме спокойни води — отвърна Уилбанкс.

И двамата говореха с мек южняшки акцент. Пих ги хареса от първия миг. Не му бяха необходими документи, за да разбере, че са професионалисти, отдадени на работата си. Те гледаха развеселени как Джулия скочи от пристана на палубата с грациозността на дива котка. Беше облечена с джинси и пуловер под найлоновия анорак.

— Хубава, солидна лодка — каза одобрително Пит, възхищавайки се на „Дайвърсити“.

Уилбанкс кимна в знак на съгласие.

— Ще свърши добра работа. — После се обърна към Джулия. — Надявам се, че нямате нищо против някои несгоди, госпожо. Не сме оборудвани с тоалетна.

— Не се безпокойте за мен, пикочният ми мехур е железен.

Пит погледна над водата към прострялото се сякаш до безкрайността езеро.

— Лек бриз, вълни до около половин метър, условията изглеждат добри. Готови ли сме да потеглим?

Хол кимна и свали вързалата от коловете на пристана. Точно преди да се качи отново на лодката, той посочи към една фигура, която се приближаваше тромаво към тях и махаше с ръка.

— Той с вас ли е?

За изненада на Пит това се оказа Ал Джордино, който подскачаше по дървените талпи, опрян на две патерици. Раненият му крак беше гипсиран от глезена до чатала. Джордино ги озари с тържествуващата си усмивка.

— Чумата да те тръшне, задето смяташе да ме оставиш на брега и да обереш цялата слава!

Щастлив, че вижда своя стар приятел, Пит каза:

— Не можеш да отречеш, че поне се опитах.

Уилбанкс и Хол повдигнаха внимателно Джордино и го настаниха на дълга възглавница, поставена върху една издатина в средата на кораба. Пит го представи на екипажа, а Джулия се суетеше около него и пъхна в ръката му чаша кафе от термоса, който носеше в кошницата за пикник.

— Не трябва ли да си в болница? — попита тя.

— Мразя болниците — изръмжа Джордино. — Това е място, където умират много хора.

— Всички ли, които трябваше, се качиха? — заинтересува се Уилбанкс.

— Всички са налице — отвърна Пит.

Уилбанкс се ухили и каза:

— Да тръгваме тогава.

Щом излязоха от пристанището, Уилбанкс подаде гориво и „Дайвърсити“ се устреми напред, вдигнал нос и запори вълните с трийсет мили в час. Докато Джулия и Джордино седяха, наслаждавайки се на началото на един прекрасен ден под небе, изпъстрено с облаци, които се движеха бавно като пасящо стадо от бели бизони, Пит даде на Уилбанкс навигационната си карта с означено кръстче на двайсет и пет мили югоизточно от къщата на Галахър. Той беше заградил кръстчето с координатна мрежа за търсене пет на пет мили. Уилбанкс въведе координатите в компютъра и изчака цифрите да се появят на монитора. Хол се зае с изучаване на снимките и размерите на „Принсес Доу Уан“.

Стори им се, че току-що бяха тръгнали, когато Уилбанкс намали скоростта и обяви:

— Навлизаме в обсега, дълбочина сто и осем метра. — Оборудването работеше в метрична система.

Пит помогна на Хол да спусне зад борда датчика на магнитометъра и сондата на хидроакустичната станция, закачени с кабели и въжета. След като свързаха кабелите, те се върнаха в кабината.

Уилбанкс насочи кораба в края на една линия, изписана на монитора, от която започваше координатната мрежа за търсене, разделена на успоредни коридори.

— Четиристотин метра напред.

— Имам чувството, че участвам в голямо приключение — каза Джулия.

— Много ще се разочароваш — засмя се Пит. — Да обхождаш коридорите на координатната мрежа е ужасно отегчително. Можеш да го сравниш с косене на трева по безкрайна ливада. Понякога го правиш с часове, дни, седмици, дори и месеци, без дори да намериш и една стара автомобилна гума.

Пит пое наблюденията с магнитометъра, а Хол включи ХАС „Клайн & Асошиейтед систем 2000“. Той седеше на стол пред цветен видеодисплей с висока разделителна способност, монтиран на пулта на термичен принтер, записващ дъното на езерото в 256 нюанса на сивото.

— Триста метра — проточи Уилбанкс.

— С какъв обхват работим? — обърна се Пит към Хол.

— Тъй като търсим голям обект, дълъг около двеста метра, ще настроим на хиляда метрови коридори. — Той посочи към принтера, където вече се разпечатваха подробностите от дъното. — Изглежда плоско и гладко и тъй като работим в чиста вода, не би трябвало да имаме проблем с откриване на аномалии с размерите на целта.

— Скорост?

— Водата е почти спокойна. Мисля, че можем да се движим с десет мили в час и пак да получаваме ясно изображение.

— Мога ли да гледам? — запита Джулия от вратата на каютата.

— Заповядай — покани я Хол и й направи място в натъпканото помещение.

— Забележително — каза тя, като разглеждаше разпечатаното от принтера. — Можеш да видиш чак гънките на пясъка.

— Разделителната способност е добра — осведоми я Хол, — но не и толкова, колкото би била в една снимка. Изображението от ХАС прилича на снимка, от която е правена снимка и след това е пусната три пъти през копирна машина.

Пит и Хол си размениха усмивки. Страничните наблюдатели винаги се впечатляваха, като гледаха данните, получавани от ХАС. И Джулия не правеше изключение. Знаеха, че тя ще наблюдава с часове в ентусиазирано очакване да се материализира изображението на кораба.

— Започваме с първи коридор — обяви Уилбанкс.

— Каква ни е дълбочината, Ралф? — попита Пит.

Уилбанкс погледна към дълбокомера, който висеше от покрива отстрани на щурвала.

— Около двеста метра.

Като човек с голям опит в процеса на търсене и проучване, Ал се провикна от удобното си убежище върху възглавницата:

— Смятам да си направя малка почивка. Викайте, ако се появи нещо.

Часовете се занизаха бавно, докато „Дайвърсити“ пореше тихите води с десет мили в час, обхождайки площта; магнитометърът цъкаше, линията на записа се точеше по средата на хартията, като от време на време отскачаше встрани, когато отчетеше наличие на желязо. В унисон с него от термичния принтер се разнасяше слабо потракване при всяко развиване на специалния термичен филм. На него се виждаше голо езерно дъно без следа от човешки останки.

— Долу е като някаква пустиня — разочарова се Джулия, разтривайки уморените си очи.

— Не е подходящо място да си построиш къщата на мечтите — пошегува се Хол.

— С това свършваме коридор двайсет и втори — съобщи Уилбанкс. — Преминаваме в коридор двайсет и три.

Джулия погледна часовника си.

— Време е за обяд — обяви тя и отвори кошницата, която беше приготвила в хотела им. — Има ли някой друг гладен освен мен?

— Аз винаги съм гладен — извика Джордино от палубата.

— Забележително — поклати глава изуменият Пит. — На шест метра от нас, отвън, с вятъра и шума на извънбордовия двигател, той все още може да чуе и най-малкото споменаване за храна.

— Какви вкуснотии си приготвила? — попита Джордино Джулия, след като се бе примъкнал до вратата на каютата.

— Ябълки, овесени пръчици, моркови и студен билков чай. Имаш избор между сандвичи с хумус и авокадо. Ето това наричам аз здравословен обед.

Всички мъже на лодката се спогледаха с неподправен ужас. Повече биха се зарадвали, ако им беше казала, че ги е записала доброволци за сменяне на пелени в целодневен детски дом. От уважение към Джулия никой от тях не изрази разочарованието си. Фактът, че беше жена и че майките им ги бяха възпитали като джентълмени, усложняваше дилемата. Джордино обаче не беше от тази класа. Той изрази протеста си на глас.

— Сандвичи с хумус и авокадо?! — намръщи се той от отвращение. — По-добре да скоча зад борда и да доплувам до брега и да си купя един двоен хамбургер…

— Имам индикация от магнитометъра! — прекъсна ги Пит. — А нещо от ХАС?

— Сондата на ХАС се движи след датчика на твоя магнитометър — отвърна Хол, — така че моите показания ще закъснеят.

Джулия се надвеси над принтера в очакване да види как образът на предмета се отпечатва. Изображението на голям обект бавно започна да се появява едновременно на екрана и от принтера.

— Кораб! — извика ентусиазирано Джулия. — Това е кораб!

— Но не е този, който търсим — заяви сухо Пит. — Това е стар ветроход, забит в изправено положение на дъното.

Уилбанкс се наведе над останалите, за да разгледа потъналия ветроход.

— Погледни само детайлите. Каютите, покрива на палубите, бушприта, всичко се вижда ясно.

— Няма мачти — забеляза Хол.

— Вероятно са пометени от същата буря, която го е потопила — каза Пит.

Корабът излезе от обхвата на сондата, но Хол извика изображението на видеоекрана, за да го разгледа, като синхронизира увеличението.

— Дълъг е — каза той, докато го оглеждаше. — Поне петдесет метра.

— Мисля си за екипажа — каза Джулия. — Дано са успели да се спасят.

— Тъй като изглежда относително цял — отбеляза Уилбанкс, — това означава, че е потънал доста бързо.

Моментът на възбуда премина бързо и те продължиха търсенето на „Принсес Доу Уан“. Лекият вятър, който беше изменил посоката си от север на запад, постепенно утихваше и едва раздвижваше флага на лодката. Кораб, пренасящ руда, мина покрай тях и ги разлюля. В четири часа следобед Уилбанкс се обърна към Пит.

— Остават ни още два часа дневна светлина. В колко часа искаш да приключим и да обърнем към пристанището?

— Никога не знаеш кога езерото ще стане противно — отвърна Пит.

— Предлагам да продължим и да обходим колкото можем повече коридори, докато водата е спокойна.

— Сеното трябва да се събира, докато грее слънце — съгласи се Хол. Предчувствието, че нещо ще се случи не беше изчезнало. Пит беше поискал от Уилбанкс да започне този път от центъра на координатната мрежа и да продължи на изток. Половината беше обходена и сега започваха да търсят на запад. Оставаха им още трийсет коридора. Слънцето беше надвиснало над западния бряг, когато Пит отново извика:

— Обект на магнитометъра. — В гласа му имаше нотка на вълнение.

— При това голям.

— Ето го, идва! — възкликна Джулия наелектризирана.

— Имаме си модерен железен кораб — отбеляза Хол.

— Колко е голям? — попита Уилбанкс.

— Не мога да кажа. Все още е в края на екрана.

— Но той е огромен! — промълви Джулия със страхопочитание.

Пит се ухили като играч, улучил джакпота.

— Мисля, че го открихме. — Той провери кръстчето върху картата.

Корабните останки бяха три мили по-близо до брега, отколкото беше преценил Галахър. Като се има предвид всичко, невероятно добро попадение, помисли си Пит.

— Разцепил се е на две — каза Хол, посочвайки към синьо-черното изображение върху екрана, докато всички, включително Джордино, се бяха скупчили по-близо. — Около шейсет метра от кърмата й са се отделили.

— Предната част сякаш се е вирнала нагоре — добави Пит.

— Наистина ли мислиш, че това е „Принсес Доу Уан“? — попита Джулия.

— Ще разберем със сигурност, когато спуснем подводния робот. — Той изгледа втренчено Уилбанкс. — Искаш ли да изчакаш до сутринта?

— Но нали вече сме тук? — отвърна Уилбанкс с усмивка. — Някой има ли нещо против да работим през нощта?

Никой не възрази. Пит и Хол измъкнаха бързо сондата на ХАС и датчика на магнитометъра и сръчно свързаха робота „Бентос Минироувър“ МК II към кутия за ръчно управление и видеоекран. С неговите трийсет и пет килограма бяха необходими само двама човека, за да го вдигнат и спуснат зад борда във водата. Ярките халогенни подводни прожектори на робота бавно изчезнаха в дълбочината и той започна пътешествието си в тъмната бездна на езерото Мичиган. Беше свързан към „Дайвърсити“ и пулта за управление като с пъпна връв. Уилбанкс хвърляше по едно око към екрана на компютъра на глобалната позиционираща система и умело държеше „Дайвърсити“ неподвижно над отломките.

Спускането на сто и двайсет метра отне само няколко минути. Светлината от залязващото слънце напълно изчезна при сто метра дълбочина. Хол спря робота щом се появи дъното. Приличаше на неравен килим от сива тиня.

— Тук дълбочината е сто и трийсет метра — каза той, като направи малък кръг с робота. Неочаквано прожекторите осветиха голям прът, приличащ на пипало на морско чудовище.

— Какво, по дяволите, е това? — измърмори Уилбанкс, който беше престанал да наблюдава своя екран.

— Премести напред — нареди Пит на Хол. — Мисля, че сме се спуснали до предната част на трюма и в момента гледаме отгоре стрелата на товарния кран от предната палуба.

Използвайки устройството за ръчно управление, Хол премести бавно робота по продължение на крана, докато не се получи ясно изображение на корпус, принадлежащ на голям кораб. Той прекара робота отстрани на корпуса към носа, който стоеше идеално изправен, сякаш корабът отказваше да се признае за мъртъв и все още мечтаеше да плава отново в морето. Съвсем скоро стана възможно да се различи името на кораба. То изглеждаше грубо изписано върху издигнатия бял планшир над черния нос, малко отстрани на котвата, която продължаваше да виси в гнездото си. Една по една буквите преминаха на екрана.

Лекарят би ви казал, че ако сърцето ви спре, вие сте мъртъв, но май сърцата на всички прескочиха по няколко удара, докато името на потъналия кораб мина пред камерите на робота.

— „Принсес Юнтай“! — изкрещя Джордино. — Намерихме го!

— Кралят на Китайско море — промълви Джулия като в транс. — Изглежда така студен и самотен. Имам чувството, че се е молил за нашето появяване.

— Мислех, че търсите кораб на име „Принсес Доу Уан“? — каза Уилбанкс.

— Дълга история — отвърна с широка усмивка Пит, — но това е един и същи кораб. — Пит постави ръка на рамото на Хол. — Дръпни робота настрани, дръж го поне на три метра от кораба, да не прережем случайно въжетата и да го изгубим.

Хол кимна мълчаливо и премести устройството. Под ярката халогенна светлина видимостта беше почти петнайсет метра и се виждаше, че външният вид на „Принсес Доу Уан“ беше много малко изменен след петдесет и две години. Студената чиста вода и голямата дълбочина бяха предотвратили корозията и обрастването му с водни организми.

На екрана се появи надстройката, невероятно запазена. Нищо от нея не беше паднало. По боята имаше полепнал тънък слой тиня, от който беше потъмняла, но независимо от всичко, като цяло изглеждаше невероятно свежа. „Принсес Доу Уан“ приличаше на вътрешността на изоставена къща, в която половин век не е бърсан прах.

Хол премести робота над мостика. Повечето от прозорците бяха изпочупени от силата на вълните и налягането на водата. На място си беше и телеграфът за връзка с машинното отделение, останал на положение ПЪЛЕН НАПРЕД. Сега там живееха само няколко риби. Нямаше екипаж — вероятно бе пометен от ледените вълни, преди корабът да потъне. Минироувърът продължи да пълзи по хоризонтала на малко разстояние над главната палуба. Лодбалките на спасителните лодки бяха празни и изкривени — мрачно доказателство за хаоса и ужаса през онази жестока нощ на 1948. Дървени сандъци, напълно здрави, бяха пръснати по цялата палуба. Коминът липсваше, но се виждаше, че е паднал близо до корпуса, докато корабът се е спускал бавно на дъното.

— Бих дала всичко, за да видя какво има в онези сандъци — каза Джулия.

— Може да намерим някой, който се е счупил — предположи Пит, без да откъсва очи от екрана.

Задната част на надстройката беше разбита и зееше отворена, стоманата беше изкривена и назъбена там, където се е счупила под напора на гигантските вълни. Кърмата се е откъснала, когато корабът е тръгвал към дъното. Сякаш някой великан беше разчупил кораба и после захвърлил парчетата на всички страни.

— Май по-дребните предмети в кораба са се пръснали между отломките от корабокрушението — забеляза Джордино.

— Едва ли — възрази Пит. — Всеки несъществен предмет е бил изнесен преди последното му плаване. С риск да прозвуча като неукротим оптимист, мога да се обзаложа, че в момента наблюдаваме един акър или повече пълен с изключителни предмети на изкуството.

В по-близък план камерите на минироувъра разкриха море от дървени сандъци, разпръснати между останките от кораба. Предположението на Пит се потвърди, когато роботът премина над отломките и се приближи до странна форма, която се материализира от тъмнината. Всички наблюдаваха замаяни как едно изумително човешко творение бавно изплува пред обектива на камерата. Стените на огромен сандък се бяха разпукали като пъпка на роза, откривайки странна форма, застинала в зловеща самота.

— Какво е това? — запита Уилбанкс.

— Бронзов кон с ездач в цял размер — промълви с благоговение Пит. — Не съм голям експерт, но би трябвало да е скулптурата на древен китайски император от династията Хан.

— На колко години предполагаш, че е? — попита Хол.

— На около две хиляди.

Ефектът от вида на коня и ездача, застанали гордо на дъното, беше толкова силен, че следващите две минути всички наблюдаваха мълчаливо образа му на екрана. Джулия сякаш се беше върнала назад във времето. Главата на коня беше леко извърната по посока на минироувъра, ноздрите му бяха издути. Ездачът седеше изправен сковано, невиждащите му очи втренчени в нищото.

— Съкровището… — прошепна Джулия — то е навсякъде.

— Насочи апарата към кърмата — обърна се Пит към Хол.

— Въжето достигна максималната си дължина — отговори Хол. — Ралф ще трябва да премести лодката.

Уилбанкс кимна, измери на компютъра разстоянието и посоката и премести „Дайвърсити“, като повлече и робота, докато не го докара до откъснатата кърма. После Хол прекара сръчно устройството над винтовете на кораба, извисяващи се в тинята. Огромният щурвал беше все още в положение курс право напред. Надписите по кърмата можеха да се различат и показваха, че пристанището му за домуване е Шанхай. Историята се повтори — огънат и разкъсан обков на корпуса, откъснати двигатели, разпръснати произведения на изкуството.

Полунощ дойде и отмина, докато първите хора, чиито очи видяха „Принсес Доу Уан“ след петдесет и две години, разгледаха разбития корпус и безценния му товар от всички ъгли. Накрая, когато решиха, че няма повече какво да се види, Хол започна да изтегля минироувъра.

Дълго след като роботът достигна повърхността и образът на „Принсес Доу Уан“ изчезна в дълбоката бездна, те продължиха да гледат екрана. Корабът отново остана сам на дъното на езерото, единствената му компания беше непознатият ветроход на около петстотин метра от него. Но самотата на „Принсес Доу Уан“ беше временна. Много скоро хора, кораби и съоръжения щяха да проучат останките му и да извадят безценния му товар, който той беше пренесъл от другия край на света и ревниво бе пазил през всичките години, откакто бе отплавал от Шанхай.

Съдбовното пътуване на „Принсес Доу Уан“ все още не беше приключило. Краят му предстоеше да бъде написан.

51.

Историкът Жу Куан седеше зад голямо бюро, поставено върху подиум в просторен кабинет и преглеждаше докладите, събрани от международната армия изследователи, наети от Кин Шан. Проектът „Принсес Доу Уан“ заемаше половината от един етаж в административната сграда на „Кин Шан маритайм“ в Хонконг. Разходите не се пестяха. И въпреки това, независимо от огромните усилия, нищо съществено не беше намерено. За Жу Куан изчезването на кораба си оставаше една мистерия.

Жу Куан и сътрудниците му преровиха всички морски източници в търсене на някаква следа, а в същото време корабът на Кин Шан за търсене и изваждане на потънали подводни съдове продължаваше да обследва водите около брега на Чили, за да открие неуловимия пътнически лайнер. Построен в корабостроителницата на Кин Шан в Хонконг, спасителният кораб беше едно чудо на подводната технология и предизвикваше завистта на всяка океанографска изследователска институция. Корабът, наречен „Джейд адвенчърър“ вместо с китайско име — за улеснение при вадене на документи за работа в чужди води — и неговият екипаж съвсем наскоро бяха открили в Китайско море останките на джонка от шестнайсети век и успешно бяха извадили товара й, състоящ се от порцелан на династията Мин.

Жу Куан разглеждаше описанието на предмети на китайското изкуство от частна колекция, собственост на богат търговец от Пекин, които бяха изчезнали през 1948 година. Търговецът бе убит, но той бе издирил наследниците му и те му помогнаха да състави пълен опис на потъналите ценни предмети. Той разглеждаше рисунката на рядък съд за вино, когато от микрофона долетя гласът на асистента му.

— Сър, търсят ви от Съединените щати. Господин Сейнт Джулиан Пърлмутър.

Жу Куан остави съда за вино настрана.

— Свържи ме, моля те.

— Здравей, Жу Куан, там ли си? — долетя приветливият глас на Пърлмутър.

— Сейнт Джулиан, каква неочаквана изненада! За мен е чест, че ми се обажда моят стар приятел и колега.

— Ще останеш още по-доволен, като чуеш какво имам да ти казвам.

Китайският историк беше озадачен.

— Винаги се радвам да научавам нещо за новите ти разкрития.

— Кажи, Жу Куан, все още ли се интересуваш от изчезнал кораб на име „Принсес Доу Уан“?

Страхът вцепени Жу Куан и спря дъха му.

— И ти ли го търсиш?

— О, не, не — отвърна нехайно Пърлмутър. — Нямам какъвто и да е било интерес към него. Но докато търсех друг потънал кораб — един ферибот, превозващ коли по Големите езера — попаднах на документ на корабен главен механик, вече покойник, описващ мъчителните си преживявания по време на корабокрушението на „Принсес Доу Уан“.

— Ти си намерил оцелял? — попита Жу Куан, който още не можеше да повярва на късмета си.

— Името му е Иън Галахър. Приятелите му го наричали Иън Хонконгски. Бил главен механик на „Принсес“, когато е потънал.

— Да, да, имам данни за него.

— Галахър е бил единственият оцелял. По разбираеми причини не се е връщал повече в Китай и останал в Съединените щати.

— „Принсес Доу Уан“ — ахна Жу Куан, който повече не можеше да скрие вълнението си. — А дали Галахър е дал приблизителна информация за мястото, където е потънал корабът?

— Хвани се за нещо, за да не паднеш, мой ориенталски приятелю! „Принсес Доу Уан“ не е отишъл на дъното на Южния Тихи океан.

— Но нали последният му сигнал за помощ… — промълви обърканият Жу Куан.

— Корабът лежи под водите на езерото Мичиган в Северна Америка.

— Не е възможно! — възкликна Жу Куан.

— Повярвай ми, това е самата истина. Сигналът за помощ е бил фалшив. Капитанът и екипажът, под указанията на генерал Кун Хуай, променили името му с това на неговия кораб близнак, „Принсес Юнтай“. След това минали през Панамския канал до източния бряг на Съединените щати и надолу по река Сейнт Лоурънс влезли в Големите езера. Корабът попаднал в извънредно силна буря и потънал на сто и петдесет километра северно от Чикаго, което било крайната цел.

— Това е невероятно. Сигурен ли си във фактите?

— Ще ти изпратя по факса историята на Галахър за пътуването и корабокрушението.

Стомахът на Жу Куан се сви от неприятно чувство.

— А Галахър споменал ли е какъв е бил товарът на кораба?

— Само на едно място — отговори Пърлмутър. — Галахър казва, че генерал Хуай му обяснил, че огромният брой сандъци и контейнери, натоварени на борда в Шанхай, съдържали личните мебели и дрехи на високопоставени китайски националисти и военни водачи, които са напускали тогава страната, бягайки от комунистите.

Вълна на огромно облекчение връхлетя Жу Куан. Засега тайната не беше разкрита.

— Вероятно слуховете за огромно съкровище ще излязат неверни. На борда на „Принсес Доу Уан“ не е имало товар с голяма стойност.

— Може би е имало някакви бижута, но със сигурност не е имало нещо, което да развълнува професионалните търсачи. Предполагам, че ако се появят някои художествени предмети, то изваждането им ще бъде дело на местните леководолази.

— Дал ли си тази информация на някой друг освен на мен? — запита предпазливо Жу Куан.

— На нито една жива душа — отвърна Пърлмутър. — Ти си единственият, за когото знам, че се интересува от останките.

— Ще ти бъда благодарен, Сейнт Джулиан, ако не обявиш откритието си. Или поне не и в следващите няколко месеца.

— Обещавам от този момент нататък да не обеля нито дума.

— И още една лична услуга…

— Само кажи.

— Моля те, не изпращай по факса историята на Галахър. Мисля, че ще е по-добре, ако го изпратиш по куриер. Разбира се, разноските ще поема аз.

— Както желаеш — съгласи се веднага Пърлмутър. — Ще се обадя за куриер още щом затворя телефона.

— Благодаря ти, приятелю — каза искрено Жу Куан. — Направи ми огромна услуга. Въпреки че „Принсес Доу Уан“ няма голямо икономическо и историческо значение, от много години той беше като досадна муха около ухото ми.

— Разбирам, и на мен ми се е случвало. Някакви незначителни корабни останки пленяват и поглъщат въображението на изследователя.

— Благодаря ти, Сейнт Джулиан, благодаря.

— Желая ти всичко хубаво, Жу Куан. Дочуване.

Китайският историк още не можеше да повярва на късмета си. Това, което само преди минути бе изглеждало неразрешима загадка, изведнъж бе паднало наготово в скута му. Макар и въодушевен, той реши да отложи обаждането до Кин Шан, докато не пристигне куриерът с бележките на Галахър за последните моменти на „Принсес Доу Уан“.

Кин Шан щеше да остане безкрайно доволен, като научеше, че прословутото художествено богатство, откраднато от страната, е прекарало всичките тези години необезпокоявано и съхранено в чистите води на езерото. Жу Куан се надяваше да живее достатъчно дълго, за да види художествените предмети изложени в националната галерия и музея.

— Добре се справи, Сейнт Джулиан — похвали го Сандекър, след като Пърлмутър затвори телефона. — Трябвало е да станеш търговец на употребявани коли.

— Или политик в предизборна кампания — промърмори Джордино.

— Чувствам се като долен мерзавец, дето излъгах така стария човек — каза Пърлмутър. Той замълча и огледа четиримата мъже от НЮМА, седнали около него в кабинета на Сандекър. — С Жу Куан се познаваме от дълги години. Винаги сме изпитвали уважение един към друг. Никак не ми беше приятно да го лъжа.

— Едно на едно сте — успокои го Пит. — Той също те измами. През цялото време се кълнеше, че интересът му към „Принсес Доу Уан“ е чисто академичен. Той прекрасно знае, че корабът е потънал с фантастично богатство на борда. Една факс линия може да бъде подслушана. Защо, мислиш, че те накара да изпратиш историята на Галахър по куриер? Бъди сигурен, че тутакси е съобщил новината на Кин Шан.

Пърлмутър поклати глава.

— Жу Куан е преди всичко учен. Няма да информира шефа си, преди да проучи документа. — Той огледа едно по едно лицата на останалите. — Просто от любопитство, кой написа текста, който изпращам?

Руди Гън вдигна послушно ръка.

— Аз се кандидатирах като доброволец. И мисля, че свърших добра работа. Естествено, позволих си тук-там малко писателска волност. В една бележка отдолу споменах за смъртта на Иън Галахър от инфаркт през 1992. Мисля, че следите на двамата с Кейт са заличени.

Сандекър погледна към ръководителя си по специалните проекти.

— Ще имаме ли достатъчно време да извадим ценните предмети, преди спасителният кораб на Кин Шан да се появи?

— Няма да успеем, ако действа само „Оушън ретривър“.

— Не се безпокойте — каза Гън. — Вече сме наели още два спасителни съда. Единият е от частно дружества в Монреал, а другият го взехме назаем от американските ВМС.

— Бързината ни е много важна — каза Сандекър. — Искам съкровището да бъде вдигнато, преди да е изтекла информация. Не искам никой да ни се бърка, включително и нашето правителство.

— А когато завършим спасителните операции? — поинтересува се Пърлмутър.

— Тогава художествените предмети ще бъдат пренесени бързо в специално оборудвани съоръжения, за да се запазят от увреждане след тези години, прекарани във вода. В същото време ще обявим откритието и ще отстояваме позициите срещу бюрократите от Вашингтон и Бейджин.

— А Кин Шан? — продължи да пита Пърлмутър. — Какво ще стане, когато се появи заедно със спасителния си кораб?

Пит се усмихна злокобно.

— Ще му подготвим посрещане, подходящо за човек с неговите изключителни качества.

52.

„Оушън ретривър“, на чийто борд бяха Пит, Джордино, Гън и Джулия, пристигна първи на мястото с останките на „Принсес Доу Уан“. Канадският спасителен кораб „Хъдсън бей“ на дружеството „Дийп ъбис систем лимитид“ от Монреал, пристигна само четири часа по-късно. Той беше по-стар съд, преустроен от влекач. Подпомогнато от чистата и спокойна вода, изваждането на съкровището започна веднага.

Работата под вода се извършваше от подводни апарати, използващи съчленени механични ръце, и водолази, затворени в скафандри за дълбоководно гмуркане под атмосферно налягане, наречени „Нютсют“, с които приличаха на рекламното човече на „Мишлен“. Издути и самоходни, изработени от фибростъкло и магнезий, тези скафандри позволяваха на водолазите, намиращи се вътре, да работят с часове във водата на дълбочина повече от двеста метра, без да се боят от декомпресия.

След като бе уточнен редът, ценните предмети започнаха да се вадят бързо и систематично. Операцията продължи с още по-голяма скорост, когато на сцената се появи и спасителният кораб „Дийн Хоуис“ на американските военноморски сили. Той пристигна от север два дни по-рано от очакваното и зае място до другите два. Беше относително нов — от пускането му на вода бяха изминали две години — и беше конструиран специално за работа в дълбоки води, и по-конкретно за изваждане на подводници.

Те докараха огромен открит шлеп с дълги баластни танкове. Като използваха глобалната позиционираща система, потопиха шлепа съвсем близо до предната част на „Принсес Доу Уан“. След това операторите на крановете, които работеха на корабите и използваха подводни камери, насочваха челюстите им, които здраво захващаха сандъците върху външната палуба на потъналия кораб, както и тези във вътрешността на корпуса, а също и художествените предмети, пръснати по дъното му между двете разцепени части. Сандъците заедно със съдържанието им бяха вдигнати и наредени върху потопения шлеп. След като целият бе натоварен, баластните танкове бяха напълнени със сгъстен въздух и шлепът се издигна на повърхността. Един влекач го взе на буксир и го закара до пристанището на Чикаго, където го посрещна екип от археолози на НЮМА, които поеха отговорността за товара му. Ценните предмети бяха внимателно извадени от прогизналите сандъци и прехвърлени веднага в контейнери за временно съхранение, преди да бъдат транспортирани до съоръжения за по-трайно съхранение.

Още преди да се издигне първият натоварен шлеп, на неговото място бе потопен втори и процесът бе повторен.

Шест подводни апарата, три собственост на НЮМА, един на канадците и два на военноморския флот, работеха в синхрон, като вдигаха съвестно сандъците с безценното съдържание и ги поставяха в специалните товарни отсеци на потопените шлепове.

За да улеснят изваждането на сандъците от вътрешността на кораба, водолазите разрязаха стоманените листи, като използваха подводни резачи, разтопяващи метала под вода. Веднага щом отворът беше готов, подводните апарати бяха вкарани вътре и започнаха да вадят съкровищата, подпомогнати от челюстите на крановете върху палубите на корабите.

Цялата операция се наблюдаваше и направляваше от командното помещение на борда на „Оушън ретривър“. На екраните, свързани към камери, разположени на стратегически места около останките, се следеше всяка стъпка на спасителната акция. Видеосистемата с висока разделителна способност бе контролирана внимателно от Пит и Гън, които ръководеха сложното разпределяне на хора и съоръжения. Работеха на смени от по двайсет часа, както правеха и екипажите на всички кораби. Работата не спираше, а потокът от артефакти сякаш нямаше край.

Пит беше готов да даде дясната си ръка, за да поработи в една от подводниците или във водолазен скафандър, но като ръководител на проекта трябваше да координира и организира операцията от повърхността. Той наблюдаваше със завист на един от мониторите как Джордино, независимо от счупения му крак, бе спуснат в една от подводниците „Сафо IV“. Джордино имаше над седемстотин часа работа в подводни апарати, а този, който направляваше в момента, беше любимият му. По време на смяната си дребният италианец беше планирал да вкара подводния съд навътре в надстройката на „Принсес Доу Уан“, което вече беше възможно, след като водолазите бяха разрязали корпуса.

Пит се обърна към Руди Гън, който влизаше в командното помещение. Ранното слънце просветна през вратата, огрявайки за момент вътрешността на кабината, която нямаше прозорци и илюминатори.

— Тук ли си вече? Можех да се закълна, че си тръгна току-що.

— Горе-долу толкова беше — отвърна с усмивка Гън. Под мишница носеше голяма, навита на руло мозаечна снимка на корабните останки, направена преди началото на спасителните операции. Тя беше незаменим помощник при откриването на предметите, разпръснати из различните отсеци и за насочване на апаратите и водолазите към тях. — Докъде сме стигнали? — попита той.

— Шлепът е натоварен и е на път към повърхността — отговори Пит, който подуши въздуха и долавяйки мириса на кафе, извика да му донесат една чаша.

— Все още съм изумен от броя на предметите — каза Гън, настанявайки се пред пулта за радиовръзка и редицата светещи екрани.

— „Принсес Доу Уан“ е бил невероятно претоварен — отбеляза Пит. — Не е изненадващо, че се е разчупил и потънал в бурните води.

— Какво ни остава, за да приключим?

— Повечето от сандъците са извадени. С кърмата сме привършили. Трюмовете трябва да бъдат изпразнени до края на следващата смяна. Сега събираме малките сандъци, които са били подредени в коридорите и пътническите каюти в централната част на кораба. Колкото по-навътре проникват водолазите, толкова по-труден става пътят им.

— Има ли някакво известие кога се очаква пристигането на спасителния кораб на Кин Шан?

— „Джейд адвенчърър“ ли? — Пит погледна към картата на Големите езера, разгъната върху масата. — Последното съобщение е, че е преминал Квебек и е на път към Сейнт Лоурънс.

— Това означава, че ще пристигне след около три дена.

— Не са загубили никакво време да приключат търсенето около Чили. Час след като Жу Куан е получил фалшивите ни сведения, вече са били на път към Канада.

— Ще се разминем на косъм — забеляза Гън, докато наблюдаваше как изкуствените пръсти на подводния апарат нежно измъкват от тинята една порцеланова ваза. — Ще извадим късмет, ако успеем да свършим и се изнесем оттук, преди „Джейд адвенчърър“ и нашият приятел да са се появили на сцената.

— Засега имаме късмет, че Кин Шан не изпрати някой от агентите си на разузнаване.

— Бреговата охрана, която се грижи за нас, има заповед да докладва за всяко подозрително плавателно средство.

— Когато идвах на смяна миналата нощ, Ал каза, че репортер от местен вестник бил получил по някакъв начин обаждане от „Оушън ретривър“. Ал го засякъл, когато разпитвал какво правим тук.

— И какво му е обяснил Ал?

— Казал му, че проучваме дъното и търсим останки от динозаври.

— И репортерът му е повярвал? — попита недоверчиво Гън.

— Вероятно не, но Ал му обещал да го качи на кораба през почивните дни.

Гън погледна озадачено.

— Но ние би трябвало да сме си тръгнали дотогава.

— Такъв е планът — разсмя се Пит.

— Трябва да се смятаме за щастливци, че слуховете за съкровища още не са довели тук рояци търсачи.

— Щом чуят и една дума, ще долетят да оберат трохите.

Джулия влезе с поднос в едната ръка.

— Закуска — обяви весело тя. — Каква прекрасна сутрин!

Пит потри наболата си брада.

— Не съм забелязал.

— Защо си толкова радостна? — попита я Гън.

— Току-що ми се обади Питър Харпър. Кин Шан е слязъл на летището на Квебек от японски самолет, преоблечен като член на екипажа. Канадската кралска моторизирана полиция го е проследила до брега, където се качил на малка лодка и се срещнал с „Джейд адвенчърър“.

— Алилуя! — възкликна Гън. — Захапал е стръвта.

— Вече виси на въдицата — отвърна Джулия засмяна. Тя остави подноса на масата за навигационни карти и повдигна кърпата, откривайки чинии с пържен бекон и яйца, препечен хляб, грейпфрут и кафе.

— Това са добри новини — каза Пит, придръпвайки стол към масата, без да са го поканили. — Харпър каза ли кога е планирал да арестува Кин Шан?

— Има среща с юристите на СЕН, за да съставят план. Мога да ви кажа, че съществуват големи опасения, че Външното министерство и Белия дом ще се опитат да окажат натиск.

— Страхувах се от подобно нещо — каза Гън.

— Питър и комисарят Мънро имат съмнения, че Кин Шан може да се изплъзне от мрежата им благодарение на политическите си връзки.

— А защо не се качат на „Джейд адвенчърър“ и да приберат задника му още сега? — попита Гън.

— Нямаме законно право да го задържим, докато корабът му плава в канадски гранични води — езерата Онтарио, Ери и Хурон — обясни Джулия. — Чак след като „Джейд адвенчърър“ мине през проливите Мекинък и влезе в езерото Мичиган, Кин Шан ще бъде в американски води.

— Бих искал да видя физиономията му, когато хората му спуснат камерите до „Принсес Доу Уан“ и намерят утробата му празна — каза Пит, похапвайки грейпфрут.

— Знаете ли, че чрез един от филиалите си той е подал иск в държавните и федерални съдилища, предявявайки права над кораба и товара му.

— Не — каза Пит, — но не съм изненадан. Това е начинът му на действие.

Гън удари с ножа по масата.

— Ако някой от нас предяви по законен път претенции към кораб, пълен с ценности, ще го изхвърлят като мръсно коте. А всички предмети на изкуството, които сме намерили, ще трябва да ги предадем на държавата.

— Хората, които търсят имане — каза философски Пит, — смятат, че всичките им проблеми приключват, когато направят големия удар, и изобщо не осъзнават, че най-големите им неприятности едва тогава започват.

— Много вярно — потвърди Гън. — Все още не съм чувал за ценно откритие, което да не е оспорвано в съда от някой паразит или държавен бюрократ.

Джулия сви рамене.

— Може да е така, но Кин Шан има голямо влияние, за да му затръшнат вратата в лицето. Ако не друго, той е купил цялата опозиция.

Пит я погледна, сякаш умореното му съзнание изведнъж се бе сетило за нещо.

— Ти няма ли да ядеш? — попита той.

— Не, хапнах два залъка преди малко в камбуза.

Първият офицер на кораба надникна през вратата и кимна към Пит.

— Шлепът е на повърхността, сър. Казахте, че искате да погледнете съкровището му, преди да го вземат на буксир.

— Да, благодаря — сети се Пит. После се обърна към Гън. — Целият е твой, Руди. Ще се видим утре по същото време на същото място.

Гън помаха с ръка, без да сваля очи от мониторите.

— Наспи се добре.

Джулия увисна на ръката на Пит, когато двамата излязоха на мостика и погледнаха към огромния шлеп, изплувал от дълбочините. Товарът му се състоеше от сандъци с различни размери, съхранили невероятни ценности от китайското минало. Те бяха подредени спретнато с крановете и подводните апарати. В отделните отсеци върху допълнителни подложки бяха поставени предметите, чиито сандъци бяха или повредени, или отворени. Някои от тях бяха музикални инструменти — пеещи камбани от камък, бронзови звънци и барабани. Имаше и една трикрака готварска печка, на чиято врата беше излято отблъскващо лице, нефритени фигури на мъже, жени и деца в половин човешки ръст, различни фигури на животни от мрамор.

— О, погледни! — посочи тя с ръка. — Извадили са императора на коня.

Огрят от слънчевата светлина за първи път от половин век, с блестящи капки вода по бронзовата броня на ездача, които се стичаха от коня, скулптурата отпреди повече от две хиляди години едва ли изглеждаше по-зле от деня, в който се бе родила в леярната работилница. Непознатият император беше вперил взор в безкрайния хоризонт, сякаш търсеше нови земи за завоюване.

— Всичко е толкова невероятно красиво — промълви Джулия, без да откъсва очи от древното чудо. После посочи с ръка към сандъците, чието съдържание оставаше скрито. — Удивена съм, че дървените контейнери не са се разпаднали след толкова години във вода.

— Генерал Хуай е бил далновиден мъж — обясни й Пит. — Той не само е настоял сандъците да бъдат и с вътрешна подплата, но и да са изработени от тиково, а не от по-обикновено дърво. Вероятно е било доставено в шанхайските корабостроителници от Бирма. Хуай е знаел, че тиковото дърво е изключително здраво и устойчиво и без съмнение е наредил там да бъдат изработени сандъците. Това, което не е могъл да предвиди по онова време, е било, че неговата предвидливост се е отплатила добре, запазвайки богатството през следващите петдесет години, прекарани под водата.

Джулия вдигна ръка, за да засенчи очи срещу отразяващата се слънчева светлина във водата.

— Жалко, че не е могъл да ги направи водоустойчиви. Лакираните предмети, дърворезбите и рисунките едва ли са оцелели без повреди, а може и да са напълно унищожени.

— Ще разберем съвсем скоро от археолозите. Да се надяваме, че студената и сладка вода е запазила повечето от изящните предмети.

Докато влекачът правеше маневри, за да закачи въжето за шлепа и да го вземе на буксир за пристанището в Чикаго, от рубката се появи моряк с лист хартия в ръка.

— Ново съобщение за вас от Вашингтон, госпожице Лий.

— Вероятно е от Питър — каза тя и взе листа. Тя изучава дълго време написаното, като изражението на лицето й се промени неколкократно, от изненада до пълно объркване и неприкрит гняв. — О, мили боже! — промълви тя.

— Какво има?

Джулия подаде съобщението на Пит.

— Операцията на СЕН за задържане на Кин Шан е отменена със заповед от Белия дом. Не трябва да го безпокоим или притискаме по никакъв начин. Всички ценни предмети, извадени от „Принсес Доу Уан“, трябва да се предадат на Кин Шан в качеството му на представител на китайското правителство.

— Това е лудост — произнесе уморено Пит, прекалено изтощен, за да избухне в гняв. — Човекът е доказан убиец. Да му дадем съкровището! Президентът очевидно е получил мозъчен удар.

— Никога досега не съм се чувствала по-безпомощна — побесня Джулия.

Съвсем неочаквано устните на Пит се разпънаха в налудничава усмивка.

— Ако бях на твое място, не бих го приел толкова навътре. Всяко нещо си има и хубава страна.

Тя го изгледа, сякаш беше освидетелстван.

— Какви ги приказваш? Къде я виждаш тази хубава страна? Да оставим мерзавеца на свобода и да му позволим да отмъкне със себе си всичко ценно?

— Заповедите от Белия дом са, че СЕН не трябва да безпокои по никакъв начин Кин Шан.

— Е и?

— В заповедите — продължи ухиленият Пит, но със стоманена нотка в гласа — никъде не се споменава какво може или не може да прави НЮМА…

Той замълча, тъй като от командната кабина изхвърча развълнуваният Гън.

— Ал мисли, че ги е намерил — думите излетяха от устата му. — Той се оттласва към повърхността и иска да знае как да ги извади.

— Много внимателно — отвърна Пит. — Кажи му да се издига бавно и да ги държи здраво. Когато излезе на повърхността, ще вдигнем „Сафо IV“ на палубата заедно с тях.

— Кои са тези „ги“? — попита Джулия.

Пит й хвърли бегъл поглед, преди да хукне надолу по стълбата към палубата, от която се изваждаха подводните апарати.

— Костите на Пекинския човек, разбира се.

Мълвата бързо се разпространи и екипажът на „Оушън ретривър“ започна да се събира на работната палуба на кърмата. Екипажите на другите два кораба се струпаха край леерното ограждане, за да наблюдават какво става на кораба на НЮМА. Когато сапфиреносиният „Сафо IV“ се появи на повърхността, леко поклащащ се от бавните вълни, се възцари необичайна тишина. Във водата го очакваха водолази, които закачиха въжето на крана към куката за повдигане на покрива на подводния апарат. Очите на всички бяха вперени в коша между двете механични ръце. В него лежаха две големи дървени кутии. Хората затаиха дъх, докато апаратът бавно се издигаше от езерото. Операторът на крана внимателно свали подводния съд на палубата.

Тълпата на палубата се насъбра около него, а корабната археоложка, около четирийсетгодишна руса жена на име Пат О’Конъл, пое грижите по разтоварването. Докато тя се занимаваше с отварянето на кутиите, от подводния апарат се измъкна Ал Джордино.

— Къде ги намери? — провикна се към него Пит.

— Като се ориентирах по чертежите, успях да проникна в капитанската кабина.

— Май си улучил мястото — каза Гън, надничайки през слънчевите си очила.

С помощта на четирима нетърпеливи помагачи археоложката отвори капака на кутията и надникна вътре.

— О, боже, о, мили боже! — промълви със страхопочитание тя.

— Какво има? — настоя Пит. — Какво виждаш?

— Войнишки пътнически сандъци с надпис МОРСКА ПЕХОТА НА САЩ.

— Добре, защо стоиш, отвори ги — настоя Пит.

— Това би трябвало да се извърши в лаборатория — възрази О’Конъл. — С правилна методология, нали се сещаш.

— Не! — заяви твърдо Пит. — Правилната методология да върви по дяволите. Тези хора тук се трудиха здраво и продължително. И господ ми е свидетел, че те заслужават да видят плода на своя труд. Отвори куфарите.

Като разбра, че Пит няма да отстъпи и като забеляза неприязънта, изписана върху морето от лица около нея, О’Конъл се наведе и с малък лост започна да се бори с ключалката. Стената около ключалката се отдели лесно, сякаш беше от глина и тя отвори капака много, много бавно.

Вътре, на най-горния ред, лежаха няколко предмета, старателно завити в подгизнал тензух. Всеки от тях беше поставен в отделна преграда. Пат О’Конъл взе най-големия и внимателно махна плата от него, все едно че държеше в ръцете си Свещения граал. Когато и последното парче тензух падна, се откри нещо, което приличаше на жълто-кафява купа.

— Череп… — прошепна тя — на Пекинския човек.

53.

Капитанът на „Джейд адвенчърър“ Чен Джан беше служил в „Кин Шан маритайм лимитид“ двайсет от общо трийсет години, прекарани по море. Висок и слаб, с побеляла права коса, той беше кротък и опитен капитан. Насили се да се усмихне и каза на работодателя си:

— Ето тук е корабът ви, Кин Шан.

— Не мога да повярвам, че след толкова години ще го видя — произнесе Кин Шан с поглед, впит в монитора, свързан към камерата на робота, движещ се над потъналия кораб.

— Имаме късмет, че дълбочината е малко над сто и трийсет метра. Ако корабът наистина беше потънал близо до бреговете на Чили, щеше да се наложи да работим при дълбочина над триста метра.

— Изглежда, че корпусът се е разцепил на две.

— Не е нещо необичайно за корабите, попаднали в бурите на Големите езера — обясни Чен Джан. — Например „Адмирал Фицджералд“ се беше усукал и сцепил на две при потъването си.

Кин Шан кръстосваше неспокойно палубата, докато се провеждаше търсенето. Зад студената му външност адреналинът му се бе покачил застрашително. Кин Шан не беше търпелив човек. Мразеше да стои без работа, докато корабът се движеше напред-назад, преди да попадне на останките, които той се надяваше, че са на „Принсес Доу Уан“. Безкрайното търсене беше мъчение, без което спокойно би могъл да мине.

„Джейд адвенчърър“ не приличаше на обикновените спасителни кораби. С тясната си надстройка и сдвоени корпуси като на катамаран той наподобяваше повече на луксозна яхта. Само стилният съвременен кран с А-образна рама на кърмата подсказваше, че е нещо повече от плавателен съд за разходка. Корпусите бяха боядисани в синьо с червени ленти. Горната част блестеше в бяло.

С дължина сто метра, елегантен и мощен, големият кораб беше същинско чудо на техниката, оборудван от горе до долу с най-съвременни прибори и апаратури. Той беше гордостта и радостта на Кин Шан, създаден и конструиран от експерти по негови спецификации специално за този случай — изваждането на „Принсес Доу Уан“.

Корабът беше пристигнал на мястото рано сутринта, разчитайки на приблизителните координати, които Жу Куан беше получил от Сейнт Джулиан Пърлмутър. Кин Шан почувства силно облекчение, когато видя, че единствените съдове в близките двайсет мили бяха два кораба: единият — товарен, а другият според Чен Джан беше изследователски, само на три мили от тях, който се движеше с необичайна ленивост в обратна посока.

Като използва в общи линии същата техника и екипировка като Пит и екипа му на „Дайвърсити“, „Джейд адвенчърър“ започна търсенето и още на третия час операторът на ХАС обяви, че е забелязал обект. След още четири обследвания, за да подобри качеството на картината, операторът със сигурност заяви, че обектът на дъното е кораб и макар и разцепен, отговаря на размерите на „Принсес Доу Уан“. След това над останките беше спуснат един робот китайско производство.

След още един час взиране в монитора Кин Шан възкликна гневно:

— Това не може да е „Принсес Доу Уан“! Къде е товарът му? Не виждам нищо, което да прилича на дървените сандъци, в които са били художествените предмети.

— Странно — промърмори Чен Джан. — Стоманената обшивка и надстройката като че ли са разпръснати около останките. Корабът изглежда, се е пръснал.

Лицето на Кин Шан пребледня.

— Това не може да е „Принсес Доу Уан“ — повтори той.

— Прекарай робота покрай кърмата — нареди Чен Джан на оператора.

След няколко минути малкото подводно устройство спря и операторът нагласи камерата върху буквите по корпуса. Нямаше грешка в името, „ПРИНСЕС ЮНТАЙ, ШАНХАЙ“.

— Това е моят кораб! — Очите на Кин Шан щяха да изхвръкнат от напрежение.

— Възможно ли е да е бил открит, без вие да знаете? — попита Чен Джан.

— Не е възможно. Съкровище с такава стойност не би могло да остане скрито толкова години. Поне някакви предмети от него щяха да се появят.

— Да наредя ли на екипажа да подготви подводницата?

— Да, да — отвърна припряно Кин Шан. — Трябва да погледна отблизо.

Кин Шан беше наел специален екип инженери, за да конструират подводницата, която бе нарекъл „Сий лоутъс“. Тя беше произведена във френска фирма, специализирана изключително в съоръжения за подводна работа. Беше следил подробно изработването на всеки детайл. За разлика от повечето подобни съдове, където изискванията към оборудването се поставят на първо място пред удобствата за екипажа, „Сий лоутъс“ приличаше повече на кабинет, отколкото на спартанско място за научни изследвания. Кин Шан я използваше като подводна яхта за разходка. Той се научи да я управлява и често я пилотираше около пристанището на Хонконг, особено веднага след построяването й, като даваше идеи за модификацията й, отговаряща на собствените му нужди.

Той поръча и още една подводница, наречена „Сий джасмин“. Предназначението й беше да служи като подкрепление в случай че „Сий лоутъс“ се повреди.

Един час по-късно личният подводен апарат на Кин Шан бе изваден от нишата на кърмата, където бе прикрепен и беше поставен под модернистичната двукрака стойка на крана, който щеше да го повдигне и спусне във водата. След като провериха всички системи, помощник-капитанът застана отстрани в очакване на Кин Шан.

— Ще управлявам сам — заяви той.

Капитан Чен Джан погледна откъм палубата.

— Смятате ли, че е разумно, сър? Вие не познавате тези води.

— Да, но добре познавам „Сий лоутъс“. Забравяте, капитане, че аз съм я създал. Ще сляза долу сам. Искам да съм първият, който ще види след толкова години откраднатото от страната ни съкровище. Толкова дълго съм мечтал за този момент, че не желая да го споделя с друг.

Чен Джан сви рамене, но не каза нищо. Само кимна на помощника си да се отдръпне. Кин Шан се спусна по стълбата през люка, който предпазваше проникването на вода в командното помещение. Той затвори капака, после включи животоподдържащата система.

Спускането на сто и трийсет метра на съоръжение, създадено да издържа налягането на водата при седем хиляди и шестстотин метра, беше като детска игра. Той се отпусна в удобния стол, по негов дизайн, срещу пулта за управление и широкия илюминатор на носа на апарата.

Кранът вдигна „Сий лоутъс“ от палубата и я изнесе над водата, където изчака известно време да спре люлеенето й и я спусна в езерото Мичиган. Водолазите освободиха въжето от куката и направиха последен оглед отвън, преди Кин Шан да потопи подводницата в студените води.

— Въжето е откачено и можете да започнете спускането — долетя гласът на Чен Джан от високоговорителите.

— Потапям баластните танкове — отговори Кин Шан.

Чен Джан беше твърде опитен офицер, за да позволи работодателят му да свали отговорността му като капитан на „Джейд адвенчърър“. Той се обърна към един офицер и издаде заповед, която не бе чута от Кин Шан.

— Пригответе „Сий джасмин“ за всеки случай.

— Очаквате ли неприятност, сър?

— Не, но не мога да позволя да се случи нещо на Кин Шан.

„Сий лоутъс“ бързо се скри от погледа и започна бавното си спускане към дъното на езерото. Кин Шан се взираше през стъклото в тъмнозелената вода, която изведнъж, като с магическа пръчка стана черна, и той видя насреща отражението си. Очите му гледаха студено, устните му бяха свити в тънка линия. Само за един час той се бе превърнал от напълно уверен човек в човек, който изглеждаше болен, уморен и победен. Не му допадна това, което видя в лицето, взиращо се в него от дълбочините. За първи път, откакто се помнеше, усети как се поддава на възбудата. Съкровището трябва да е някъде вътре в разбития корпус, повтаряше си той непрестанно, докато апаратът потъваше все по-дълбоко в студените води на езерото. Трябва да е там. Немислимо беше някой да го е изпреварил.

Спускането отне не повече от десет минути, но за Кин Шан секундите изглеждаха като часове. Преди да включи външните прожектори, навън цареше непрогледна тъмнина. Освен това вътре започна да става студено и той включи малкия нагревател. Ехолотът показваше, че дъното приближава бързо. Той вкара малко количество сгъстен въздух в баластните танкове, за да намали скоростта на спускане. Ако дълбочината беше по-голяма, той щеше да освободи и тежестите, прикачени към кила на подводницата.

Пред него се появи осветеното от прожекторите плоско дъно на езерото. Той регулира баласта и спря на метър и половина над дъното. После Кин Шан включи електрическите тласкачи и започна да обикаля в широк кръг.

— На дъното съм — обади се той на помощния екипаж горе. — Можете ли да определите къде се намирам спрямо кораба?

— ХАС показва, че сте на около трийсет и седем метра западно от основната част на останките — отвърна Чен Джан.

Сърцето на Кин Шан заби по-бързо. Той наклони „Сий лоутъс“, докато започне да се движи успоредно на корпуса, а после я издигна, за да мине над леерите на товарната палуба. Видя крановете, издигащи се от черната пустош и направи завой, за да ги избегне. Сега вече се намираше над товарния сектор. Той наклони подводния съд, така че прожекторите му да светят надолу, и се взря в зеещата дупка на кораба.

С неописуем ужас видя, че трюмовете бяха празни.

Изведнъж нещо помръдна в сенките. В началото си помисли, че е риба, но после то се надигна от единия трюм и се материализира в нещо чудовищно, като привидение от друг свят. Нещото се издигна много бавно и като противна твар от мрачната бездна се насочи към подводницата.

На повърхността капитан Чен Джан се взираше с нарастващи опасения в научноизследователския кораб, който беше забелязал по-рано и който сега беше сменил курса си с деветдесет градуса и се завърташе с носа към „Джейд адвенчърър“. След малко иззад десния му борд се разкри катер на бреговата охрана на САЩ, който дотогава стоеше скрит от погледите им. И двата кораба се движеха с пълна скорост към „Джейд адвенчърър“.

54.

Кин Шан приличаше на човек, видял най-дълбоката бездна на ада. Лицето му беше побеляло и сковано като втвърден маджун. По челото му бяха избили капки пот, а очите му блестяха от шока. Той, който бе проявявал невероятно самообладание през целия си живот, сега сякаш се бе парализирал. Взираше се зашеметен в балонообразната глава на жълто-черното чудовище, което му се хилеше зловещо и чак тогава го разпозна.

— Пит! — прошепна дрезгаво той.

— Да, това съм аз — отвърна Пит, като ползваше системата за връзка, монтирана вътре в скафандъра му. — Чуваш ме, нали, Кин Шан?

Шокът от изненадата, после обратът, който настъпи, след като разбра какво представлява привидението, отпуши поток от злъч във вените на Кин Шан, който прерасна в бясна ярост.

— Чувам те — отвърна той бавно, възвръщайки железния си контрол над мислите. Той не пожела да узнае откъде се бе появил Пит. В съзнанието му имаше един-единствен въпрос. — Къде е съкровището?

— Съкровището ли? — повтори Пит и лицето му зад прозрачното кълбо на шлема придоби тъпо изражение. — Няма никакво съкровище.

— Какво е станало с него? — настояваше Кин Шан, въпреки че бе осъзнал поражението си. — Какво си направил с историческите шедьоври на моята страна?

— Прибрал съм ги на място, където ще бъдат в безопасност от мерзавец като теб, който ги иска само за себе си.

— Как? — попита кратко той.

— С много късмет и с много свестни хора — каза спокойно Пит. — След като моят изследовател откри оцелял след катастрофата, който ни насочи към мястото, обединих в един спасителен проект НЮМА, американските военни сили и канадците. Те осъществиха съвместни спасителни операции, които продължиха десет дни, преди да посочим местонахождението на „Принсес Доу Уан“ на твоя изследовател. Мисля, че името му бе Жу Куан. След това не ни оставаше нищо друго, освен да те чакаме да се появиш. Знам, че съкровището те бе обсебило, Кин Шан. Мога да чета в теб като в отворена книга. Сега е време всеки да си плати дълговете. С връщането ти обратно в Съединените щати ти загуби всякакъв шанс за дълъг живот. За нещастие, поради огромната липса на морал и етика в наши дни, досега ти успяваше с парите си и политическото си влияние да избегнеш затвора. Искам да те уведомя, че ще умреш. Ще умреш, Кин Шан, като възмездие за смъртта на всички невинни хора, които си убил.

— Говориш небивалици, Пит. — В гласа на Кин Шан имаше презрение, но очите му издаваха неговата несигурност. — И кой ще се погрижи да причини смъртта ми?

— Чаках те. — Омразата на Пит се изписа в очите му. — Нямах ни най-малко съмнение, че ще дойдеш, и ще дойдеш сам.

— Свърши ли вече? Или искаш да ме отегчиш до смърт?

Кин Шан разбираше, че животът му виси на косъм, но искаше да разбере как смятаха да го убият. Въпреки че неочакваното появяване на Пит го притесни, страхът му започна бавно да отстъпва на механизма му за самозащита. В конспиративното му съзнание започна да се оформя план за спасение. Надеждите му нараснаха, като се сети, че Пит няма подкрепата на кораб на повърхността. Един водолаз в костюм „Нютсют“ не се спуска без поддържащо въже. Той трябва да бъде свален и издигнат от кораба-майка. Кабелът служи и за съобщителна връзка. Пит дишаше от самостоятелен източник, но той едва ли можеше да го захранва повече от час. Без поддръжката от повърхността Пит беше напълно беззащитен и разполагаше с определено време живот.

— Не си чак толкова умен, колкото се мислиш — каза Кин Шан, а лицето му възвърна донякъде от цвета си. — Погледнато от моя страна, мисля, че ти си този, който ще умре, господин Пит. Твоят водолазен костюм срещу моя подводен апарат. Шансът ти е колкото на ленивец срещу мечка.

— Горя от желание да се пробваме.

— Къде ти е поддържащият кораб?

— Нямам нужда от такъв — каза Пит с изнервящо безразличие. — Дойдох сам от брега.

— Много си весел за човек, който няма да види повече слънцето. — Докато произнасяше думите, ръцете на Кин Шан се преместиха трескаво към управляващите лостове на манипулатора. — Мога да хвърля тежестите и да се издигна на повърхността. Или мога да се свържа с екипажа си и да им наредя да изпратят втората ми подводница.

— Няма да е честно. Ще станат две мечки срещу един ленивец.

Невъзмутимото му спокойствие е направо нечовешко, помисли си Кин Шан. Нещо не е така, както изглежда.

— Струваш ми се много сигурен в себе си — каза той, докато преценяваше възможностите.

Пит вдигна една от механичните ръце на манипулатора на скафандъра си и показа малка херметична кутия с антена.

— В случай че се чудиш защо не си чул нищо от твоите приятели горе, да те осведомя, че това малко устройство смущава всички комуникации в радиус от двеста и петдесет метра.

Това обясняваше защо досега не беше получил повикване от „Джейд адвенчърър“. Но тази информация не промени решението на Кин Шан да отмъсти на Пит.

— За последен път се бъркаш в работите ми. — Пръстите на Кин Шан бавно обвиха лоста на дросела и на регулаторите на манипулатора. — Нямам повече време за губене с теб. Трябва да разбера къде си скрил съкровището. Сбогом, господин Пит. Връщам се на повърхността.

На Пит му беше пределно ясно какво ще последва. Дори и през водната преграда, която ги разделяше, той можа да види бързото движение на очите на Кин Шан. С рязък жест той вдигна ръцете на манипулатора, за да предпази уязвимата си маска за лице и превключи двата малки мотора, закрепени към кръста на водолазния му костюм. Реакцията му съвпадна с момента, в който подводницата подскочи напред.

Това беше битка, в която Пит не можеше да победи. За една секунда „Сий лоутъс“ зае хоризонтално положение, а в следващата вече се устремяваше към него. Малките щипци на манипулатора му не можеха да се мерят с големите клещи на ръцете на подводния апарат. Подводницата на Кин Шан можеше да се движи с два пъти по-голяма скорост от тази на „Нютсют“. Ако механичните клещи срещнеха нютсюта му, с него беше свършено.

Пит не можеше да направи нищо, освен да наблюдава как огромните грозни манипулаторни ръце се разперват, за да го сграбчат смъртоносно и да пробият целостта на скафандъра му. Ако това се случеше, водата щеше да нахлуе в него и Пит щеше да умре мъчително. Пит нямаше никакво намерение да чака водата да проникне в гърлото му и да изпълни дробовете му. А налягането щеше да направи последните му секунди живот непоносими. На два пъти се бе оказвал в ситуация близка до удавяне и не изпитваше желание да потрети преживяванията. Да умре в мъки, и то пред очите на най-злия си враг, не влизаше в плановете на Пит.

Пит закопня да се хвърли напред и с щипците на костюма си да разбие илюминатора на подводницата на Кин Шан, но те бяха много къси и лесно щяха да бъдат отблъснати от ръцете на другия манипулатор. Освен това една агресивна атака не влизаше в плана му. Той погледна към двете смъртоносни челюсти, към лицето на Кин Шан, изкривено от злоба, и отстъпи с тромавия си костюм назад, за да спечели време.

Като насочваше съчленените крайници на скафандъра, той се наведе напред и с помощта на щипците вдигна от палубата късо парче тръба. После завъртя тръбата, за да пресрещне смъртоносните ръце на подводницата. Жестът беше направо смехотворен. Кин Шан насочи клещите да хванат Пит от двете страни. Както би дръпнал шоколад от ръцете на дете, той сграбчи тръбата и я изтръгна от щипците на скафандъра. Ако отстрани имаше наблюдатели, те щяха да оприличат битката като балет със забавени движения на две огромни животни. Всяко движение в такава дълбочина се определяше от налягането на водата.

Изведнъж костюмът на Пит опря в предната отвесна преграда на надстройката на „Принсес Доу Уан“. Сега нямаше накъде повече да бяга. Неравната борба беше продължила не повече от десетина минути. Пит видя сатанинската усмивка, изкривила лицето на Кин Шан, докато противникът му се доближаваше, за да го довърши.

И тогава, съвсем неочаквано, от мрака се появи неясна фигура, плъзгаща се безшумно като огромен хищник.

Прострян по очи в подводен апарат с форма на малък самолет с къси крила и опашка, Джордино спусна „Сафо IV“ зад „Сий лоутъс“. Напълно съсредоточено той завъртя регулаторите на нещо като менгеме, което стърчеше от дъното на подводния съд. Челюстите му бяха захапали малка топка, закачена за миниатюрно вакуумно устройство. Вниманието на Кин Шан беше изцяло насочено към убийството на Пит. Джордино притисна топката и вакуумното устройство към корпуса на „Сий лоутъс“, докато залепнат, след което издигна „Сафо IV“ рязко нагоре и назад и изчезна във водната бездна.

Двайсет секунди по-късно във водата се разнесе тътен. За момент Кин Шан не разбра какво разтърси „Сий лоутъс“. Много късно осъзна, че смелата отбрана на Пит беше само за отклоняване на вниманието от атаката от друг източник. С нарастващ ужас той видя как по горната стена на камерата с повишено налягане се появява паяжина от пукнатини. Неочаквано водата нахлу вътре като изстреляна от малко оръдие. Самата камера запази целостта си, но нахлуващата вода предопредели съдбата й.

Кин Шан замръзна от ужас, водата се покачваше все по-бързо. Той трескаво включи помпите, за да източи баластните танкове и отмести лоста за спускане на тежестите под кила. „Сий лоутъс“ се издигна с няколко сантиметра и увисна, докато нахлуващата вода неутрализира плавателността й. После започна бавно да пада и лягайки на дъното, вдигна облак тиня.

Обезумял от паника, Кин Шан посегна да отвори люка в безумен опит да изплува към повърхността — един безсмислен жест, като се имаше предвид налягането на сто и трийсет метра дълбочина.

Пит тръгна напред и надникна през вдигналата се дънна утайка в подводния апарат, спомняйки си труповете на дъното на езерото Орион. Китайският престъпник пое последна глътка въздух, преди ледената вода да изпълни отворената му за вик уста. След миг виковете секнаха и единственият звук от „Сий лоутъс“ беше бълбукането на мехурчетата кислород. Накрая, като управлявани от часовник, халогенните прожектори загаснаха и подводницата потъна в непрогледна тъмнина.

В скафандъра Пит беше плувнал в пот. Стоеше на дъното и наблюдаваше с мрачно задоволство подводната гробница на Кин Шан. Милиардерът, който беше потискал и експлоатирал хиляди невинни хора, щеше да остане за вечни времена до празния кораб със съкровища, обсебвал по-голяма част от съзнателния му живот. Подходящ край, помисли си Пит без следа от съжаление.

Той вдигна поглед към Джордино, който се появи отново в „Сафо IV“.

— Защо се забави толкова? Той можеше да ме убие.

Джордино снижи апарата, докато изравни прозрачните им маски на около половин метър една от друга.

— Беше голямо шоу — засмя се той. — Да можеше само да се видиш отстрани как играеш Ерол Флин с тръба вместо меч.

— Следващия път ти ще поемеш трудната част.

— А Кин Шан къде е? — попита Джордино.

Пит посочи с едната щипка към неподвижната подводница.

— Където му е мястото.

— Как си с въздуха?

— Остават ми още двайсет минути.

— Нямаме време за губене. Застани неподвижно, докато закрепя въжето за теглене към шлема ти. После ще те издърпам до повърхността.

— Почакай малко — каза Пит. — Имам да свърша още една малка задача.

Той включи малките тласкачи на водолазния си костюм и се издигна покрай надстройката, докато стигна до кормилната рубка. Изучи бързо плана на вътрешността на кораба, който беше залепил от вътрешната страна на скафандъра, и започна да се придвижва покрай капитанската кабина към следващата каюта. За негова голяма изненада мебелите бяха относително запазени. След няколко минути Пит намери това, което търсеше. Той напълни една малка торбичка, закачена за колана на скафандъра, с предметите, които взе от единия ъгъл на каютата.

— Време е да идваш — долетя разтревоженият глас на Джордино.

— Смятай, че съм вече при теб.

Разполагайки само с три минути резерва, „Сафо IV“ и скафандърът изплуваха един след друг на повърхността, откъдето бяха изтеглени на палубата на „Оушън ретривър“. Докато техниците помагаха на Пит да се измъкне от водолазния костюм, той се извърна да погледне към кораба на Кин Шан. Група от бреговата охрана се беше качила на борда му и проверяваше документите, преди да му нареди да напусне американските води.

Когато най-накрая го освободиха от огромния костюм, Пит се облегна изтощено на перилата. Джулия се приближи и го прегърна през кръста.

— Безпокоях се за теб — каза тихо тя.

— Напълно разчитах на Ал и Руди, убеден бях, че няма да се издънят.

— Мъртъв ли е Кин Шан? — попита тя, макар че беше сигурна в отговора.

Той хвана главата й с две ръце и се вгледа в сивите й очи.

— Той е само лош спомен, който си заслужава да бъде забравен.

Тя се отдръпна и на лицето й се изписа тревога.

— Когато се разчуе, че си го убил, ще имаш големи неприятности с правителството.

Независимо от изтощението си, Пит отметна глава назад и се разсмя на глас.

— Скъпа, аз непрекъснато си имам неприятности с правителството.