Азиатска вълна

12.

20 април 2000 г.

Хонконг, Китай

На външен вид Кин Шан не приличаше на корумпиран и извратен социопат, убивал безразборно безчет невинни хора. Той нямаше зъби на змей, нито отвесно цепнати очи или раздвоен език. От него не се излъчваше никаква злост. Както седеше зад бюрото в разкошния си четириетажен апартамент на покрива на петдесететажната сграда на „Кин Шан маритайм лимитед“, той по нищо не се различаваше от който и да е китайски бизнесмен, работещ във финансовия център на Хонконг. Като повечето масови убийци, влезли в историята, Кин Шан изобщо не се набиваше в очи, когато вървеше по улицата.

С високия си за азиатец ръст — малко над метър и седемдесет — той беше възпълен в кръста и тежеше 95 килограма. Не изглеждаше дебел, а по-скоро закръглен — резултат от влечението му към вкусната китайска кухня. Носеше гъстата си черна коса ниско подстригана и на път в средата. Главата и лицето му не бяха кръгли, а по-скоро тесни и дори леко удължени, каквито бяха и тънките му ръце. Устните му създаваха измамното впечатление, че са непрекъснато разтеглени в усмивка. Отстрани Кин Шан изглеждаше толкова опасен, колкото и някой търговец на обувки.

Всеки, който се срещнеше с него, не можеше да забрави очите му. Те имаха цвета на най-чисто зелен нефрит и бяха дълбоко хлътнали, което опровергаваше представата за добродушен човек. В тях до плашеща степен святкаха злобни пламъчета и бяха толкова проницателни, че който го познаваше, беше готов да се закълне, че той е способен да проникне през черепа ти и да прочете последните котировки на борсовия пазар. Зад тях се криеше съвсем различен човек. Кин Шан беше садистичен и безжалостен като хиена от Серенгети. Благодарение на дългогодишни манипулации той бе постигнал богатство и власт. Останал от малък сирак, той тръгва да проси по улиците на Коулун и постепенно развива необикновената си дарба да експлоатира хората заради парите им. Десетгодишен вече има достатъчно спестени пари, купува си сампан11 и започва да превозва хора и всякакъв товар.

След две години става собственик на флотилия от десет сампана. Преди да навърши осемнайсет години, продава малката си флотилия и купува стар междуостровен трампов параход. Именно това грохнало и ръждясало старо корито полага основите на корабната империя на Кин Шан. През следващите десет години превозваческата линия процъфтява, тъй като по необясними причини конкурентите на Кин Шан в превозваческата търговия започват да отпадат един по един, след като повечето от техните кораби изчезват загадъчно и безследно в морето заедно с екипажите. Виждайки, че възможностите им за печалби намаляват главоломно, собствениците на обречените кораби вече са готови да разпродадат останалите им плавателни съдове и стопяващите им се активи и колкото и да е странно, веднага намират готов купувач. Действайки от Япония, дружеството, което извършва покупките, е известно под името „Йокохама шип сейлс & скрап корпорейшън“. В действителност това е подставена фирма, чиито роднински връзки се простират през Китайско море до „Кин Шан маритайм лимитед“.

След време Кин Шан поема по-различен курс от този на бизнес партньорите си в Хонконг, които се съюзяват с европейски финансови институции и западни износители и вносители. По хитър начин той обръща фокуса си към Китайската народна република, като създава приятелство с високопоставени държавни служители, за да се подготви за деня, когато те ще отнемат контрола над Хонконг от англичаните. Провежда задкулисни преговори с Ин Дзан, главен директор на малко известен отдел в Министерството на вътрешните работи, занимаващ се с какво ли не: от шпионаж на чуждестранна научна технология до международна контрабанда на емигранти с цел облекчаване прекомерната популация. Като реванш за услугите му на Кин Шан му се разрешава да регистрира кораби в Китай без обичайните огромни такси.

Партньорството се оказва невероятно изгодно за Кин Шан. Тайното превозване и търгуване с хора без документи, заедно със законното пренасяне на китайски стоки и гориво, предимно с товарните кораби и петролоносачите на Кин Шан, в продължение на няколко години носи стотици милиони долари печалба, която се внася в многобройните тайни банки на дружеството, пръснати по целия свят.

Кин Шан скоро натрупва повече пари, отколкото може да изхарчи за няколко живота. Въпреки това в злия му мозък се загнездва твърдата мисъл да натрупа повече богатство и повече власт. След като изгражда един от най-големия флот за превозване на товари и пътници в света, предизвикателството изчезва и моралният и законен завършек на бизнеса започва да му става скучен. Но в потайната част на операцията му има възбуда. Покачването на адреналина и опиянението от поемане на рискове го възбужда така, както стръмният склон — опитния скиор. Неговите съконспиратори в Република Китай знаят много малко за контрабандата му с наркотици и оръжие покрай незаконното вкарване на емигранти в чужди страни. Тази странична дейност е изключително доходна и той използва печалбите от нея, за да разработи пристанищното си съоръжение в Луизиана. Всички тези машинации му предоставят славни часове на въодушевление.

За Кин Шан можеше да се каже, че е его маниак със стратосферно ниво на налудничав оптимизъм. Той твърдо вярваше, че неговият ден на разплата няма да дойде никога. Но дори и да дойдеше, той беше достатъчно богат и достатъчно всемогъщ, за да му се случи нещо лошо. Вече беше платил тлъсти подкупи на високопоставени служители в правителствата на половината държави в света. Само в Съединените щати имаше над сто души във всяко управление на федералното правителство, които се водеха в неговата „ведомост“. Колкото до Кин Шан, бъдещето му беше забулено в мъгла, която никога не се разсейваше напълно. Но за по-голяма сигурност той поддържаше малка армия от телохранители и професионални убийци, които бе примамил от най-добрите разузнавателни агенции в Европа, Израел и Америка.

Гласът на администраторката в приемната се разнесе по малкия високоговорител на бюрото му.

— С частния ви асансьор при вас се качва посетител.

Кин Шан стана иззад огромното си палисандрово бюро, поставено на крака във формата на тигрови лапи, и прекоси просторната стая на път за асансьора. Кабинетът приличаше на удължена капитанска каюта на стар ветроходен кораб. Подът беше от масивни дъбови дъски. Дебели дъбови греди поддържаха облицования с тиково дърво таван с прозорец. Големи модели на корабите на „Кин Шан маритайм“ плаваха по пластмасови вълни, затворени в стъклени витрини, покрай едната стена, а на отсрещната се виждаше колекция от стари леководолазни костюми с ботуши и медни каски, които висяха на мундщуците си, сякаш все още ги изпълваха телата на техните притежатели. Кин Шан спря пред асансьора точно когато вратите му се отвориха и поздрави госта си — нисък мъж с гъста сива коса. Очите му гледаха изцъклено от подпухналите му клепачи. Той се усмихна, когато пристъпи напред и поемайки протегнатата ръка на Кин Шан, го поздрави:

— Добър ден, Кин Шан!

— Ин Дзан, всеки път е чест за мен да те видя — каза любезно Кин Шан. — Не те очаквах преди четвъртък.

— Надявам се да ме извиниш, задето тъй непростимо те прекъсвам — отвърна Ин Дзан, министърът на китайските вътрешни работи, — но исках да разговарям с теб насаме по един доста деликатен въпрос.

— Винаги съм на разположение за теб, стари приятелю. Влизай и се настанявай. Ще пиеш ли чай?

Дзан кимна утвърдително.

— От специалната ти смеска е, предполагам. Няма нищо по-хубаво от него.

Кин Шан повика личната си секретарка и й поръча чай.

— Е, казвай, какъв е този толкова деликатен въпрос, който те доведе в Хонконг цяла седмица по-рано?

— Тревожна новина пристигна в Бейджин във връзка с твоята операция в Орион лейк, щата Вашингтон.

Кин Шан сви нехайно рамене.

— Да, беше нещастен случай извън моя контрол.

— Моите източници ме уведомиха, че затворът за емигранти е бил нападнат от агенти на Службата по емиграция и натурализация.

— Така е — потвърди Кин Шан. — Най-добрите ми хора са убити, а охранителите ни са заловени при най-неочаквана светкавична полицейска акция.

Ин Дзан го погледна.

— Как е могло да се случи? Не мога да повярвам, че не си се подготвил за такава вероятност. Твоите агенти във Вашингтон не те ли предупредиха?

Кин Шан поклати глава.

— Впоследствие научих, че нападението не е организирано в централното управление на СЕН. То е било импровизирана акция, проведена от местния областен директор, който на своя глава е предприел удар срещу затворническото помещение. Не съм получавал никакво предупреждение от агентите ми в американското правителство.

— Цялата ти северноамериканска операция е компрометирана. Американците вече прекъснаха брънка от веригата, което положително ще ги доведе право до теб.

— Не се безпокой, Ин Дзан — каза спокойно Кин Шан. — Американските следователи нямат доказателства, които да ме свързват пряко с незаконната емиграция. Може да имат жалки и незначителни подозрения, но нищо повече. Другите ми обекти по американското крайбрежие все още действат и могат лесно да поемат бъдещите товари, предназначени за езерото Орион.

— Президентът Лин Лоян и колегите ми министри ще се зарадват да чуят, че държиш всичко под контрол — отбеляза Ин Дзан. — Но аз оставам с известни резерви. Усетят ли веднъж пропукване в операцията ти, американците ще те гонят до дупка.

— Страх ли те е?

— Загрижен съм. Твърде е голям рискът да позволя на човек да е по-заинтересован за печалбата, отколкото за партията ни, чиято цел е да остане на власт.

— Какво предлагаш?

Мъжът го погледна с твърд поглед.

— Ще препоръчам на президента Лин Лоян ти да се оттеглиш от операцията с емигрантите и да бъдеш заменен с друг.

— Ами договорът ми да превозвам огромния китайски товар и пътници?

— Ще бъде анулиран.

Очакваният отговор на изненада и гняв не дойде. Липсваше и най-малък признак на раздразнение. Кин Шан просто сви рамене с безразличие.

— Мислиш, че мога тъй лесно да бъда заменен?

— Вече сме се спрели на човек с висока квалификация като твоята.

— Познавам ли го?

— Един от твоите съперници — Куан Тин, председател на „Чайна & Пасифик лайнс“, се съгласи да седне на стола ти.

— Куан Тин? — Веждите на Кин Шан се повдигнаха с един милиметър. — Та неговите кораби са малко по-добри от ръждясали шлепове.

— Скоро той ще е в състояние да пусне на вода нови кораби. — От думите се подразбираше, че Куан Тин ще бъде финансиран от китайското правителство с благословията и подкрепата на Ин Дзан.

— Оскърбяваш моята интелигентност. Използваш злополучния инцидент в Орион лейк като извинение, за да анулираш отношенията ми с Народна република Китай, за да влезеш в партньорство, изградено на хитрост и коварство, чрез което да се облагодетелстваш.

— Ти не си по-малко алчен, Кин Шан. На мое място би постъпил по същия начин.

— Ами новото ми съоръжение в Луизиана? — попита Кин Шан. — И него ли ще загубя?

— Естествено, ще бъдеш компенсиран с половината от вложенията.

— Естествено — повтори жлъчно Кин Шан, знаейки много добре, че няма да получи нито цент. — Не се и съмнявам, че то ще бъде дадено на приемника ми и на теб, тайния му партньор.

— Това ще бъде моята препоръка на следващото партийно съвещание в Бейджин.

— Мога ли да попитам с кого другиго си обсъждал моето оттегляне?

— Само с Куан Тин — отвърна Ин Дзан. — Сметнах за разумно да държа въпроса в тайна, докато му дойде времето.

В стаята влезе личната секретарка на Кин Шан и се приближи към двамата мъже с изящната походка на индонезийска танцьорка, каквато всъщност беше, когато Кин Шан я нае и обучи. Тя, заедно с още няколкото красиви момичета, работеха като помощнички на Шан. Той вярваше повече на жените, отколкото на мъжете. Нежененият Шан поддържаше над десет любовници — три от тях живееха в апартамента му на покрива — но той следваше политиката никога да не влиза в интимни отношения с жени, с които работи. Той кимна в знак на благодарност, когато секретарката му постави подноса с две чаши и два чайника на ниската масичка между двамата мъже.

— Зеленият чайник е с вашата специална смеска — каза тя тихо на Кин Шан. — А в синия е жасминов.

— Жасминов! — сви презрително устни Ин Дзан. — Как можеш да пиеш жасминов чай, когато твоята смеска е далеч по-вкусна?

— За разнообразие — усмихна се Кин Шан.

В знак на любезност той лично наля чай в чашите. След това се отпусна назад в креслото, държейки между дланите си димящата чаша. Видя как Ин Дзан изпи набързо чая си и му напълни отново чашата.

— Знаеш, разбира се, че Куан Тин не разполага с пътнически кораби.

— Те могат или да се купят, или да се наемат от други туристически линии — отвърна безцеремонно Ин Дзан. — Нека погледнем нещата в очите. Ти натрупа огромни печалби през последните няколко години. Не си пред фалит. За теб няма да е проблем да прехвърлиш „Кин Шан маритайм лимитед“ на западните пазари. Ти си умен бизнесмен, Кин Шан. Ще оцелееш и без благословията на Китайската народна република.

Ин Дзан остави чашата си и стана.

— Трябва да тръгвам. Самолетът ми ме чака, за да ме върне в Бейджин.

— Разбирам — каза сухо Кин Шан. — Като министър на вътрешните работи ти си зает човек, който трябва да взима много решения.

Ин Дзан долови сарказма му, но нищо не каза. Неприятното му задължение бе изпълнено; той се поклони леко и влезе в асансьора. Щом вратите се затвориха, Кин Шан се върна при бюрото си и нареди по интеркома.

— Изпрати ми Павел Гаврович.

След пет минути от асансьора слезе висок, не много едър мъж със славянски черти на лицето и гъста черна коса, сресана с брилянтин назад. Той прекоси стаята и застана пред бюрото на Кин Шан.

Кин Шан вдигна поглед към главния си екзекутор, някогашния най-добър и най-безмилостен таен агент в цяла Русия. На Павел Гаврович — професионален убиец с неколцина равни нему в бойните изкуства, му бе предложена огромна заплата, за да напусне високия си пост в руското Министерство на отбраната и да дойде да работи за Кин Шан. На Гаврович му трябваше по-малко от минута, за да се съгласи.

— Мой конкурент, който притежава мижава корабна линия, се кани да ми се изпречи на пътя. Казва се Куан Тин. Моля те, уреди му някакъв нещастен случай.

Гаврович кимна безмълвно, обърна се на пети и влезе отново в чакащия го асансьор, без да отрони звук.

На следващата сутрин, както седеше сам в трапезарията на апартамента си и преглеждаше вестниците — и чужди, и местни, Кин Шан се зарадва, когато попадна на няколко съобщения в хонконгския „Джърнъл“. Първото гласеше:

Във второто съобщение във вестника се казваше:

Колко жалко, помисли си ехидно Кин Шан. Сигурно специалната ми смеска чай не е допаднала на стомаха на Ин Дзан. Той трябваше да каже на секретарката си да изпрати съболезнователни телеграми на президента Лин Лоян и да му уреди среща с Лей Чау, който бе щедро даряван с необходимите подкупи, и се знаеше, че той не е толкова алчен, колкото предшественика си.

Кин Шан остави настрана вестниците и допи чашата си с кафе. На публични места той пиеше чай, но когато беше сам, предпочиташе приготвеното по южняшки американско кафе с цикория. Тихо позвъняване го предупреди, че секретарката му е на път да влезе в трапезарията. Тя се приближи до него и остави върху ниската масичка папка с кожена подвързия.

— Това е информацията, която поиска от твоя агент от Федералното бюро за разследване.

— Ще изчакаш ли една минута, Су Жон? Искам мнението ти по един въпрос.

Кин Шан отвори папката и започна да изучава съдържанието й. Вдигна една снимка на мъж, застанал до стара кола, класически модел, който гледаше в обектива. Беше облечен с памучни панталони и пуловер за голф под спортно яке. Устните му бяха разтеглени в крива усмивка, лицето му бе набръчкано и обветрено от слънцето. Очите му, с бръчици от усмивка в ъглите, бяха приковани към обектива на фотоапарата и изглеждаха проницателни, сякаш преценяваха всеки, който гледаше снимката. Над тях се виждаха тъмни, гъсти вежди. Снимката беше черно-бяла, така че не можеше да се определи цвета им. Кин Шан погрешно реши, че са сини.

Черната коса на мъжа беше гъста, чуплива и не особено поддържана. Той имаше широки рамене, тънък кръст и ханш. Данните в папката сочеха ръста му сто осемдесет и четири сантиметра и тегло осемдесет и три килограма. Ръцете му приличаха на ръцете на полски работник, дланите му бяха широки, с малки белези и рани по тях, и с дълги пръсти. Очите, както пишеше тук, бяха зелени, а не сини.

— Ти имаш вътрешно чувство за мъжете, Су Жон. Можеш да виждаш неща, които другите като мен не могат. Погледни тази снимка. Вгледай се в мъжа и ми кажи какво виждаш в него.

Су Жон отметна дългата си коса назад от лицето и се наведе да разгледа снимката.

— Той е красив по някакъв начин с грубите си черти. Долавям магнетизъм да лъха от него. Прилича на авантюрист, чиято страст е да проучва неизвестното, особено ако то се намира под водата. Няма пръстени по ръцете си, което говори, че е непретенциозен. Привлича жените, те не го намират за опасен. Той обича компанията им. От него се излъчва доброта и нежност, човек, на когото можеш да се довериш. По всичко личи, че е добър любовник. Сантиментален е към старинни предмети и вероятно ги колекционира. Животът му е посветен на научните постижения. Отвръща на предизвикателства. Това е човек, който не обича да губи, но приема безропотно провалите си. В очите му има студенина и твърдост. Способен е и да убива. Напълно лоялен е към приятелите си. Но за враговете си е опасен. С две думи: необикновен човек, който е трябвало да живее в друго време.

— Под „друго време“ разбираш миналото ли?

Су Жон кимна.

— Да, би се чувствал като у дома си на борда на пиратски кораб, в кръстоносен поход или ако кара дилижанс през пустините на някогашния американски запад.

— Благодаря ти, мила, за изключителното ти прозрение.

— За мен е удоволствие да съм ти от помощ. — Су Жон се поклони и тихо напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.

Кин Шан остави снимката и започна да чете данните в папката. Развесели се, като установи, че той и въпросното лице бяха родени на една и съща дата в една и съща година. Но приликата свършваше дотук. Субектът беше син на сенатор Джордж Пит от Калифорния. Моминското фамилно име на майка му Барбара е Найт. Завършва гимназия в Нюпорт бийч, Калифорния, и Военновъздушната академия в Колорадо с успех над средния — трийсет и шести във випуска. Участва във футболния отбор и е печелил няколко медала по атлетика. След летателното обучение прави забележителна военна кариера към края на Виетнамската война. Достига до чин майор, преди да бъде прехвърлен от Военновъздушните сили в Националната агенция по подводни и морски изследвания. След това бива повишен в чин подполковник.

Колекционер на стари автомобили и самолети, които държи в стар хангар в единия край на националното летище на Вашингтон. Постиженията му като директор на специални проекти в НЮМА, оглавявана от адмирал Джеймс Сандекър, представляват същински приключенски роман. Като се почнеше от ръководенето му на проекта за изваждането на „Титаник“, откриването на отдавна изчезнали самолети, преустановяването на червените приливи в океаните, застрашаващи живота на земята, в продължение на петнайсет години лицето е отговорно за още най-различни операции, в резултат на които или са спасени голям брой хора, или се постигат безценни познания за археологията и околната среда. Списъкът на проектите, които е ръководил до успешен завършек, обхващаше близо двайсет страници.

Агентът на Кин Шан беше включил също и списък на хората, убити от Пит. Няколко от имената изумиха Кин Шан. Сред обикновените престъпници и професионални убийци имаше заможни и влиятелни хора. Су Жон се оказа права в преценката си — този човек беше изключително опасен враг.

След около половин час Кин Шан остави документите и взе отново снимката. Загледа се във фигурата, застанала до стар автомобил, и се запита какво ли подтикваше да върши всичко това този мъж. След всяка изминала минута му ставаше все по-ясно, че пътищата им ще се пресекат.

— Така значи, господин Пит, ти си виновен за катастрофата край езерото Орион — заговори на глас Кин Шан, гледайки снимката, сякаш Пит стоеше пред него в стаята. — Мотивът ти да разрушиш мястото ми за събиране на емигранти и яхтата ми е все още загадка за мен. Но едно ще ти кажа: ти имаш качества, достойни за уважение, само че краят на кариерата ти се вижда. Следващото допълнение и послеписът в досието ти ще бъде некрологът ти.

13.

Според пристигналото от Вашингтон нареждане специалният агент Джулия Лий незабавно беше закарана със самолет от Сиатъл в Сан Франциско, където бе настанена в болница за медицинско лечение и наблюдение. Сестрата, която й бе назначена, ахна, когато свали болничната й нощница, за да я прегледа лекарят — почти нямаше квадратен сантиметър по тялото на Джулия, който да не бе синьо-черен или кървящ от рани. Погледът на сестрата издаваше също, че лицето на Джулия е все още грозно подуто и изкривено, което затвърди решението на Джулия да не се поглежда в огледало поне още една седмица.

— Знаете ли, че имате три счупени ребра? — попита я докторът, жизнерадостен, закръглен човек с плешива глава и къса сива брада.

— Предположих, защото усещах тъпа болка всеки път когато сядах и ставах от тоалетната чиния — отвърна тя откровено. — Ще ме слагате ли в гипс?

Докторът се засмя.

— Времето на гипсиране при фрактури на ребрата отмина заедно с лечението с пиявици. Сега просто оставяме костите да зараснат от само себе си. Ще чувствате известен дискомфорт при резки движения още няколко седмици, но постепенно болките ще стихват.

— А останалите ми счупвания? Те поправими ли са?

— Вече наместих носа ви, подутините ще спаднат от лечението, а белезите от раните скоро ще изчезнат напълно. Уверявам ви, че следващия месец по това време ще ви изберат за кралица на някой бал.

— Дано всички жени попадат на лекар като вас! — поласка го Джулия.

— Странно — усмихна се той, — жена ми никога не ми е казвала подобно нещо — и стисна окуражително ръката й. — Ако пожелаете, можете да се приберете у дома след два дни. Между другото, от приемната ме уведомиха, че две важни персони от Вашингтон се качват насам, за да ви видят и всеки момент ще слязат от асансьора. В старите филми винаги се предупреждават посетителите да не се задържат дълго при болните. Но според мен връщането към работата ускорява оздравителния процес. Само не се преуморявайте.

— Много ви благодаря за вниманието.

— За нищо. Ще ви погледна пак довечера.

— Аз да остана ли? — попита го сестрата.

Докторът поклати глава и в това време двама мъже със сериозни лица и с кожени куфарчета в ръце влязоха в стаята.

— Официално правителствено посещение, както разбрах. Сигурно ще искате да разговаряте с госпожица Лий насаме, така ли, господа?

— Точно така, докторе — потвърди шефът на Джулия, Артър Ръсел, директор на областното управление на СЕН в Сан Франциско. Ръсел имаше прошарена коса и тяло, стегнато от всекидневните упражнения в домашния си гимнастически салон. Той се усмихна и погледна Джулия с топли очи, изпълнени със съчувствие.

Другият мъж, с оредяваща руса коса и сиви очи зад очила без рамки, беше непознат на Джулия. В погледа му не се четеше нито капчица съчувствие. Напротив, той я гледаше така, сякаш се готвеше да й продаде застрахователна полица.

— Джулия — заговори я Ръсел, — да ти представя Питър Харпър. Той долетя от Вашингтон, за да те разпита.

— Да, разбира се — отвърна Джулия и се помъчи да седне в леглото, присвивайки очи от болката, пронизала гърдите й. — Вие сте главният комисар, отговарящ за операциите в страната. Приятно ми е да се запозная с вас. Името ви се носи като легенда из Службата.

— Поласкан съм. — Харпър пое протегнатата ръка на Джулия и се изненада от твърдото й ръкостискане. — Доста сте препатили — отбеляза той. — Комисар Монро ви изпраща своите поздравления и благодарности и ме помоли да ви предам, че Службата е горда от вашето изпълнение на задачата.

Каза го така, сякаш са ме повикали на бис на сцената, помисли си Джулия.

— Само че ако не беше един човек, сега нямаше да съм тук, за да приема комплимента.

— Да, и за него ще поговорим по-късно. В момента бих искал да ми разкажете за мисията ви да проникнете в операцията на контрабандистите.

— Нямахме намерение да те впрягаме в работа толкова скоро — намеси се Ръсел с тих глас. — Пълният писмен доклад за свършената ти работа може да почака, докато се възстановиш. Но на първо време ни се иска да ни разкажеш всичко, което си научила за контрабандистите и техните дейности.

— От момента, в който станах Лин Тай и платих на контрабандистите в Бейджин за пътуването ли? — попита Джулия.

— Да, от самото начало — отвърна Харпър, като извади от куфарчето си магнетофон и го постави на леглото. — От влизането ви в Китай. Искаме да чуем и това.

Джулия погледна Харпър и започна:

— Както вече сте разбрали от Артър, заминах за Бейджин, Китай, с група канадски туристи. След като пристигнахме в града, аз се отделих от групата по време на една обиколка из града. Тъй като съм от китайски произход и говоря езика, нямах проблеми да се смеся с тълпите по улиците. Преоблякох се в по-подходящи дрехи и започнах да разпитвам дискретно за емигриране в чужда страна. Оказа се, че вестниците поместваха разкази и реклами, насърчаващи емиграцията извън пределите на Китай. Отговорих на една обява чрез агенция за пътувания в чужбина на име „Джиндзи“. По една случайност офисите й се намираха на третия етаж на едно модерно здание, собственост на „Кин Шан маритайм лимитед“. Сумата за тайно прехвърляне в Съединените щати беше равностойна на трийсет хиляди щатски долара. Опитах да се пазаря, но ми бе заявено категорично или да платя тази сума, или да си вървя. И аз платих.

После Джулия описа ужасните си мъчения след качването си на борда на луксозния на външен вид туристически кораб, който се оказал същински ад вътре. Разказа за нечовешката жестокост, за недостатъчната храна и липса на хигиенни условия, за грубите надзиратели екзекутори, за разпита и побоя й, за прехвърлянето на физически здравите хора на кораби, които ги отвеждали на незнаен бряг, за да работят като роби, а по-заможните ги отпращали в затвора край езерото Орион, където ги държали в килии, докато им измъкнели още пари. Най-младите, възрастните и онези, които физически не били годни за робия, тихомълком били убивани, като ги удавяли в езерото.

Спокойно и без да се вълнува, тя описа до най-малките подробности цялата контрабандна операция и всяка стъпка на кораба-майка, а после направи и няколко скици на по-малкия плавателен съд, използван като ферибот за превозване на емигрантите до бреговете на Съединените щати. Използвайки разпознавателните си умения, на които бе обучена, тя даде и приблизителни описания на лицевите черти и телосложението на всеки от контрабандистите, с които бе имала контакт, и съобщи всички имена, които бе успяла да научи.

Разказа как тя, заедно с няколко възрастни китайци и едно семейство с две деца, били закарани насила в тясната кабина на черния катамаран, как ги вързали и закачили на краката им железни тежести, а после ги хвърлили през един люк в езерото и как точно тогава, като по чудо, се появил мъж в леководолазен костюм и срязал въжетата им, малко преди да се удавят. След това описа как той извел всички на временно безопасния бряг, настанил ги и ги нахранил в хижата си и им осигурил средство за бягство минути преди да пристигне охраната на контрабандистите. Изтъкна, че този железен мъж убил петима от надзирателите, които били пратени да унищожат избягалите емигранти, и макар че го простреляли в бедрото, той се държал така, сякаш нищо му няма. Не пропусна да спомене, че той взривил кея и завързаната за него яхта, че после били преследвани по реката на път за Грейпвайн, като междувременно тя стреляла и свалила два моноплана; вметна и за невероятната смелост на мъжа зад шурвала на моторницата, който се хвърлил върху децата, за да ги предпази с тялото си от куршумите на преследвачите.

Джулия разказа всичко, на което беше свидетел, откакто бе напуснала Китай. Не можа обаче да обясни как и защо се бе озовал мъжът от НЮМА под катамарана точно в момента, в който тя и групата емигранти били пуснати в студените води на езерото, нито какво го е накарало да направи разузнаване по собствена инициатива на затворническата постройка. Нямала представа за подбудата му. За нея появата на мъжа била като сбъднат сън. Как другояче можело да се обясни присъствието и действията му на езерото Орион? Завърши разказа си, като назова името му и гласът й постепенно заглъхна.

— Дърк Пит, ръководителят на специални проекти в НЮМА ли?! — удиви се Харпър.

Ръсел се обърна към Харпър, който гледаше Джулия с изумление, и доуточни:

— Точно той. Пит е този, който разкри, че имението всъщност е затвор и предаде на хората от областното ни управление в Сиатъл ценна информация, за да извършим внезапното нападение. Без неговата навременна поява и изключителна смелост, агент Лий щеше да е мъртва и масовото убийство в езерото Орион щеше да остане в тайна. Благодарение на него бе разбулена зловеща операция и бе дадена възможност на областното управление в Сиатъл да я пресече.

Харпър погледна Джулия с твърд поглед.

— Значи посред нощ под водата изниква мъж, който не е обучен таен агент, нито член на специалните сили, а морски инженер от Националната агенция за подводни и морски проучвания и сам, без никаква чужда помощ, убива екипажа на смъртоносната лодка, унищожава яхта и целия пристан. След това ви прекарва през обстрела на контрабандисти, целящи да унищожат група незаконни емигранти от моноплани, преследващи седемдесетгодишен плавателен съд. Невероятна история, меко казано, госпожице Лий.

— И всяка дума в нея е самата истина — допълни категорично Джулия.

— Аз и комисар Монро се срещнахме с адмирал Сандекър от НЮМА само преди няколко вечери, за да го помолим техни хора да ни помогнат да прекратим контрабандната операция на Кин Шан. Не мога да си представя, че са действали толкова бързо.

— Въпреки че нямахме време да сравняваме сведенията си, аз съм сигурна, че Дърк е действал по свое усмотрение, без заповеди от шефа си.

Докато Харпър и Ръсел я обсипваха с въпроси и запълниха общо четири касети, Джулия водеше неравна битка с умората си. Беше пътувала много по-дълго, отколкото налагаше дълга й, и сега не искаше нищо друго, освен да спи. Надяваше се, след като лицето й възвърне нормалния си вид, да се види с родителите си, но не и преди това.

Почти като в транс тя се запита как ли Дърк Пит би описал събитията, ако беше тук. Усмихна се, защото беше почти сигурна, че той щеше да обърне на шега героизма си и да омаловажи постъпките си. Странно, помисли си тя, че мога да предвидя реакциите и мислите му, при положение че го познавам едва от няколко часа.

— Преживяла си много повече от това, което всеки от нас има правото да очаква — отбеляза Ръсел, като видя, че Джулия прави свръхусилия да държи очите си отворени.

— Вие сте чест за службата ни — добави искрено Харпър, изключвайки касетофона. — Чудесен доклад изложихте. Благодарение на вас една важна брънка във веригата на контрабандата с незаконни емигранти е вече в историята.

— Но други ще изскочат отнякъде — каза Джулия, потискайки прозявка.

Ръсел сви рамене.

— Жалко, че нямаме достатъчно доказателства, за да предадем Кин Шан на международен съд.

Джулия изведнъж се ободри.

— Какво казахте? Че няма достатъчно доказателства ли? Аз имам доказателство, че фалшивият туристически кораб, пълен с незаконни чужденци, е регистриран в „Кин Шан маритайм лимитед“. Само това, плюс труповете на дъното на езерото Орион, са достатъчни, за да бъде повдигнато обвинение срещу Кин Шан.

Харпър поклати глава.

— Ние направихме проверка. Корабът е официално регистриран в някакво неизвестно корабно дружество в Корея. И въпреки че представителите на Шан извършват всички сделки с недвижими имущества, собствеността на имението му в Орион лейк е на името на някакво холдингово дружество във Ванкувър, Канада, с името „Нанчанг инвестмънт“. Офшорните фирми с една подставена корпорация, водеща към друга в различни страни, е често разпространена практика и трудно може да бъде проследена нишката до дружеството майка и неговия собственик или до директорите и акционерите му. Колкото и да е гнила тази работа, няма международен съд, който да подведе под отговорност Кин Шан.

Джулия погледна разсеяно през прозореца. Между двете сгради отсреща различи сивите и зловещи постройки на „Алкатраз“ — вече изоставения някогашен затвор.

— Значи — заговори тя с нотка на възмущение — всичко това: пожертваните невинни хора в езерото, моите изтезания, героичните усилия на Пит, нахлуването в имението е било напразно. Кин Шин само ще се изсмее и ще продължи дейността си, сякаш е преодолял лека спънка.

— Напротив — увери я Харпър. — Вашата информация е безценна. Но тези неща не стават лесно и изискват време. И все пак, рано или късно, ние ще изхвърлим Кин Шан и хората му от играта.

— Питър е прав — подкрепи го Ръсел и допълни: — Засега спечелихме малка битка във войната, но пък отрязахме важно пипало на октопода. Освен това проникнахме от друг ъгъл в политиката на незаконната дейност на Китай. Сега, когато знаем кои задни улици да разследваме, работата ни доста се улеснява.

Харпър прибра нещата си в куфарчето и се запъти към вратата.

— Време е да тръгваме и да ви оставим да си починете.

Ръсел я потупа леко по рамото.

— Ще ми се да мога да удължа почивката ти като жест от страна на СЕН, но от главното управление настояват веднага след като се възстановиш, да заминеш във Вашингтон.

— Имам една молба — каза Джулия, спирайки двамата мъже при вратата.

— Слушаме те — каза Ръсел.

— Като изключим краткото посещение при родителите ми в Сан Франциско, бих искала да се върна към задълженията си в началото на другата седмица. Подала съм официално молба да продължа разследването на Кин Шан.

Ръсел погледна Харпър, който се усмихна.

— Това се подразбира — отвърна Ръсел. — Защо мислиш, че те викат във Вашингтон? Кой друг в СЕН знае повече за незаконната дейност на Шан освен теб?

След като двамата мъже си тръгнаха, Джулия направи последен опит да се пребори с обхващащата я дрямка и вдигна слушалката на телефона до леглото си. Набра цифра за външна линия, след това съответния код и номера на „Справки“ във Вашингтон. След като получи желания номер, се обади в главното управление на НЮМА и попита за Пит.

Свързаха я със секретарката му, която я уведоми, че Пит е все още в отпуска и не е идвал в агенцията. Джулия затвори телефона и облегна глава на възглавницата. Незнайно защо се почувства преобразена. Какво ми стана, помисли си тя, та се държа като нахакана уличница и преследвам мъж, когото почти не познавам? Защо от всички мъже на света тъкмо Дърк Пит трябваше да влезе в живота ми?

14.

Пит и Джордино изобщо не се прибраха във Вашингтон. Когато отидоха в морската научноизследователска лаборатория на НЮМА в Бремъртън, за да върнат хеликоптера, там ги чакаше адмирал Сандекър. Повечето хора в положението на Сандекър щяха да си седят в уютния си кабинет, да си пият кафето и да карат другите да им идват на крака. Той обаче правеше изключение. Сега стоеше навън в ръмящия дъжд с ръка над очите си, за да се предпазва от облаците пръски, които се вихреха под перките на витлото на хеликоптера. Остана на място до спирането на витлото и чак тогава се приближи до люка. Изчака търпеливо Гън да отвори вратата и да скочи на земята, последван от Джордино.

— Чакам ви повече от час — измърмори Сандекър.

— Никой не ни е казвал, че сте тук, адмирале — каза Гън. — Когато се чухме последния път, разбрах, че предпочитате да останете във Вашингтон.

— Промених решението си — отвърна рязко Сандекър и като не видя никого в кабината на хеликоптера, погледна към Джордино. — Не водиш ли Пит със себе си?

— Той спа като пън от Грейпвайн дотук — поясни Джордино без обичайната си лека усмивка този път. — Никак не е във форма. Не стига че не беше класически случай на бойна умора, когато е тръгнал за Орион лейк, ами трябваше отново да бъде прострелян.

— Прострелян ли? — Лицето на Сандекър помръкна. — Не са ми съобщавали, че е бил прострелян. Много ли е зле?

— Раната не е сериозна. За щастие куршумът за малко да улучи таза, но е минал отстрани през горната част на дясната му задна половина. Един лекар в Грейпвайн го прегледа и проми раната. Настоя Дърк да не става известно време, но нашият приятел се изсмя и го попита къде е най-близкият бар, заявявайки, че две чашки текила ще го направят като нов.

— И оправиха ли го две чашки текила? — попита язвително Сандекър.

— Две не, а четири — отвърна Джордино и се обърна, като видя Пит да се измъква от хеликоптера.

Сандекър вдигна поглед и се вторачи в мъжа, облечен като горски скитник, мършав и изнемощял, сякаш не е слагал почти нищо друго в устата си освен горски плодове. Косата му стърчеше на всички страни, лицето му изглеждаше изпито и съсухрено, но набръчкано от усмивка до уши, а очите му гледаха с бистър и твърд поглед.

— За бога, адмирале — прогърмя гласът на Пит, — вие сте последният човек, когото очаквах да видя в тоя дъжд.

На Сандекър му се прииска да се засмее, но вместо това събра вежди и заговори като сърдит:

— Реших, че няма да е зле да изразя отношението си към благотворителността и да ти спестя осем хиляди километра път.

— Нима не искате да ме видите зад бюрото ми?

— Не. Ти и Ал продължавате за Манила.

— Манила?! — облещи очи Пит. — Това е във Филипините.

— Не съм чул градът да се е изместил оттам — отбеляза Сандекър.

— Кога?

— До един час.

— До един час? — вторачи се в адмирала Пит.

— Запазил съм ви места в пътнически самолет. Двамата с Ал ще летите с него.

— И какво ще правим, като стигнем в Манила?

— Ако се махнем от този дъжд, преди да сме се удавили, ще научите.

След като на Пит му бе наредено да изпие две кафета, Сандекър събра най-добрия си екип от океански инженери в уединението на една зала с аквариуми. Седнал сред прозрачните съдове, пълни с морски живот от северната част на Тихия океан, изследван от морските биолози на НЮМА, Сандекър разказа накратко на Пит и Джордино за срещата на него и Гън с президента и с висши служители от Службата по емиграция и натурализация.

— Мъжът, чиято криминална дейност си разкрил край езерото Орион, ръководи огромна контрабандна империя, която вкарва незаконни емигранти в почти всички страни на планетата. Това са буквално милиони китайци, които влизат незаконно в Северна Америка, Европа и Южна Америка. Той тайно е поддържан и често пъти финансиран от китайското правителство. Колкото повече хора може да измъкне от пренаселената страна и да ги постави на влиятелни места отвъд океана, толкова по-голям става потенциалът му да създаде силни международни бази, които да действат под разпореждания от родната страна. Това ще се превърне във всеобхватна конспирация с непредвидими последствия, ако не се попречи на Кин Шан.

— Точно той е отговорен за стотиците трупове на дъното на езерото Орион — каза гневно Пит. — И ми казвате, че не може да бъде обвинен в масови убийства и обесен?

— Да бъде обвинен и да бъде осъден са две различни неща — отвърна Сандекър. — Кин Шан се е обградил с повече корпоративни бариери, отколкото са разбиващите се в брега вълни. Комисарят на СЕН Дънкан Монро ми каза, че той до такава степен се държи настрана от политиката и финансовите операции, че няма пряко доказателство, което да го свързва с масовите убийства в езерото Орион.

— Явно е неуязвим — вметна Гън.

Пит заговори с премерен тон:

— Никой не е неуязвим. Всеки си има ахилесова пета.

— Как да приклещим негодника? — попита без заобикалки Джордино.

Сандекър започна да разказва сбито за двата обекта, които президентът бе наредил на НЮМА да разследва: стария презокеански лайнер „Юнайтед стейтс“ и товарното пристанище на Кин Шан в Сунгари, Луизиана. В заключение допълни:

— Руди ще ръководи специален екип за подводни проби край Сунгари. Дърк и Ал ще изследват някогашния презокеански лайнер.

— Къде да го търсим тоя „Юнайтед стейтс“? — поинтересува се Пит.

— Преди три дни се е намирал в Черно море край Севастопол, където е бил на ремонт. Но според сателитните разузнавателни снимки е напуснал сухия док и е минал през Дарданелите на път за Суецкия канал.

— Това е доста дълга обиколка за петдесетгодишен кораб — отбеляза Джордино.

— Не е чак толкова необичайно — обади се Пит, който беше забил поглед в тавана, сякаш извикваше в паметта си нещо, което бе отдавна запечатано там. — „Юнайтед стейтс“ може да остави след себе си най-добрите кораби. Той надмина „Куин Мери“ в разцвета му в прехода по Атлантическия океан с удивителните десет часа. След първото си пускане на вода постави рекорд между Ню Йорк и Англия, достигайки средна скорост трийсет и пет възела, който още не е счупен.

— Значи толкова бърз бил! — изрази възхищението си Гън. — Това се равнява на близо четирийсет и една мили в час.

Сандекър кимна.

— Той и досега е по-бърз от всеки друг търговски кораб, строен преди и след него.

— Как е сложил ръка на него Кин Шан? — попита Пит. — Доколкото знам, морската администрация на Щатите не би го продала, ако не остане да плава под американски флаг.

— Кин Шан лесно е заобиколил закона, като купил кораба чрез американско дружество, което на свой ред имало право да го продаде на купувач, представляващ приятелска страна. В случая това е турски бизнесмен. Много късно американските власти установили, че под турския купувач на кораба се крие китайски гражданин.

— За какво му е на Кин Шан „Юнайтед стейтс“? — продължи да се интересува Пит, който все още тънеше в неведение.

— Той е в съюз с Китайската народна армия — отвърна Гън. — Сделката, която е сключил с нея, му дава правото да експлоатира кораба и вероятно под маската на туристически кораб превозва незаконни емигранти. Китайските военни имат правото да управляват кораба за техни цели и бързо да го преоборудват за войскови транспортен кораб.

— Човек би си помислил, че нашето Министерство на отбраната трябва да е прозряло това и да е преоборудвало кораба преди години — вметна Джордино. — Той е бил в състояние да превози за по-малко от пет дни цяла дивизия от войски от Щатите до Саудитска Арабия по време на войната в Залива.

Сандекър замислено поглади брадичката си.

— В днешно време за превозване на войски се предпочита въздушният транспорт. Корабите се използват предимно за доставка на продоволствия и съоръжения. Както и да го погледнеш, на някогашната гордост на презокеанските грейхаунди му е минало времето.

— Тогава в какво ще се състои работата ни? — попита Пит с изчерпано търпение. — Щом президентът иска да предпази „Юнайтед стейтс“ от това да превозва незаконно чужденци за страната ни, защо не поръча атомна подводница, която да му пусне тихомълком две торпеда „Марк XII“.

— И да даде на китайските военни пълното извинение да ни го върнат, като взривят туристически кораб, пълен с американски туристи ли? — каза остро Сандекър. — Това не е решение. Има други, много по-практични и не толкова рисковани начини да се отреже пътят на Кин Шан.

— Като какви например? — попита предпазливо Джордино.

— Отговори! — отвърна му троснато Сандекър. — Има объркващи въпроси, на които трябва да се даде отговор, преди СЕН да предприеме действия.

— Ние не сме специалисти, работещи под прикритие — обади се Пит, който ни най-малко не се трогна. — Какво очаквате от нас да направим? Да си купим билет, да си запазим каюта и тогава да изпратим въпросници до капитана и екипажа ли?

— Усещам, че това не ви вдъхновява — отвърна Сандекър, виждайки, че и Пит, и Джордино гледаха на мисията си с подчертана липса на ентусиазъм, — но аз съм напълно сериозен, като казвам, че информацията, която ще получите, е жизненоважна за бъдещото благосъстояние на страната ни. Незаконните емигранти не могат да продължават да нахлуват като неконтролируем прилив. Влечуги като Кин Шан извършват съвременна версия на търговията с роби. — Сандекър замълча и хвърли поглед към Пит. — От онова, което ми казаха, ти си видял с очите си пример за тяхната безчовечност.

Пит кимна едва забележимо.

— Да, видях този ужас.

— Трябва да има нещо, което правителството да направи, за да спаси тия нещастници от робия — обади се Гън.

— Няма как да се закрилят хора, пребиваващи незаконно в страната ни, в случай че изчезнат и влязат в подземния свят, тъй като са били вкарани контрабандно — поясни Сандекър.

— Не може ли да се сформира отряд със специални задачи, който да ги издирва, да ги освобождава и да ги приобщава към обществото? — настоя на своето Гън.

— СЕН има хиляда и шестстотин следователи в петдесетте щата, без да броим работещите в чужбина, които са извършили над триста хиляди ареста на незаконно пребиваващи чужденци, обвързани с престъпни дейности. Ще са нужни два пъти повече следователи само за да се уравновесят нещата.

— По колко нелегални влизат в Съединените щати на година? — попита Пит.

— Няма начин да се води точен отчет — отвърна Сандекър. — Но приблизителният брой на нахлулите миналата година само от Китай и Централна Америка възлиза някъде около два милиона.

Пит погледна през прозореца към спокойните води на пролива Пюджът. Дъждът беше спрял и облаците се разпръскваха. Над доковете се бе извила дъга.

— Някой да има представа докъде ще доведе всичко това?

— До адско струпване на хора — отвърна адмиралът. — При последното преброяване населението на Съединените щати възлизаше грубо на двеста и петдесет милиона. С предстоящия прираст на раждаемостта и емиграцията — законна и незаконна — то ще набъбне на триста и шейсет милиона до две хиляди и петдесетата година.

— Нови сто милиона за петдесет години?! — възкликна отчаян Джордино. — Дано не съм жив дотогава.

Гън заговори замислен:

— Трудно ми е да си представя бъдещите промени в страната ни.

— Всяка велика нация или цивилизация или пропада от корупция отвътре, или се променя коренно от чуждата миграция — отбеляза Сандекър.

Лицето на Джордино изразяваше безразличие. Малко го беше грижа за бъдещето. За разлика от Пит, който изпитваше удоволствие от миналото, Джордино живееше само в настоящето. Гън, отдаден на съзерцание както винаги, беше забил поглед в пода и се опитваше да си представи проблемите, които щеше да породи петдесетпроцентното увеличение на населението.

Пит каза сухо:

— Значи президентът, с нескончаемата си мъдрост, очаква от нас да разорем препятствието с пръсти.

— Как трябва да проведем тази акция? — попита Джордино, докато внимателно изваждаше огромна пура от кедрова обвивка и бавно, много бавно завъртя края й над пламъка на запалката си.

Сандекър се загледа в пурата и лицето му почервеня, когато разпозна в нея една от своите тайни лични запаси.

— Като кацнете на международното летище на Манила, там ще ви чака един човек на име Джон Смит…

— Какво оригинално име! — измърмори под носа си Джордино. — Винаги съм искал да се запозная с някого, чиито имена седят над моите в мотелските регистри.

Човек, наблюдаващ отстрани разговора на мъжете от НЮМА, щеше да остане с впечатлението, че никой не проявява капка уважение към другия и че над тях е надвиснал облак на враждебност. Но той щеше да е далече от истината. Пит и Джордино не изпитваха нищо друго освен пълно и дълбоко възхищение към адмирала, чувстваха го не по-малко близък от родните им бащи. Без ни най-малко колебание и двамата неведнъж бяха жертвали собствения си живот, за да спасят неговия. Размяната на остри реплики беше игра, която те играеха от дълги години. Апатията беше престорена. Пит и Джордино бяха безкрайно независими, за да приемат инструкции, без да се бунтуват. И двамата бяха известни с това, че мигом скачаха и отдаваха чест, преди да изхвърчат през вратата, за да изпълнят дълга си, и то с неугасим плам. Това беше сцена с кукли, дърпащи конците на кукли с подчертано чувство за хумор.

— Добре, кацаме в Манила и чакаме някой си Джон Смит да ни се представи — заговори отново Пит. — А после? Надявам се да има още нещо към този план.

Сандекър продължи:

— Смит ще ви придружи до пристанищния квартал, откъдето ще се качите на борда на очукан, стар товарен кораб. Рядко срещан плавателен съд, както ще се убедите сами. След като стъпите на палубата, на борда ще бъде качена подводницата „Сий дог II“ на НЮМА. Вашата работа ще бъде, когато изникне удобен случай, да проучите и заснемете корпуса на „Юнайтед стейтс“ под водолинията.

Пит поклати глава, по лицето му беше изписана скептичност.

— Значи потапяме се под вода и изследваме дъното на кораб, чиято дължина е колкото три футболни игрища. Това няма да отнеме повече от четирийсет и осем часа престой. Естествено, охраната на Кин Шан не би помислила да спусне около корпуса датчици само за такова нашествие. — Той погледна към Джордино. — Как ти се струва това?

— Ами като да дадеш биберон на бебе — отвърна нехайно Джордино. — Едно обаче не ми е ясно: как една подводница, развиваща максимална скорост четири възела, ще плава наравно с кораб, който плава със скорост трийсет и пет възела?

Сандекър изгледа продължително Джордино, после отговори на въпроса му.

— Ще извършите подводния оглед, докато корабът е все още в пристанището. Това се подразбира от само себе си.

— Кое пристанище имате предвид? — поиска да узнае Пит.

— Информаторите от ЦРУ в Севастопол съобщават, че корабът ще отплава за Хонконг, където ще бъдат извършени довършителните работи по вътрешността и обзавеждането му, преди да качи пътници за пристанищни градове на Щатите.

— И ЦРУ ли се занимава с това?

— Всяко разузнавателно управление в държавата работи съвместно със СЕН, докато положението бъде овладяно.

— А въпросния товарен кораб — продължи Пит, — кой го притежава и експлоатира?

— Знам какво си мислиш — отвърна Сандекър, — но не прави никаква връзка с някое разузнавателно управление. Плавателният съд е частна собственост, само това мога да ти кажа.

Джордино изпусна голям синкав дим от пурата си към един пълен с риби аквариум.

— Трябва да има хиляди морски мили вода между Манила и Хонконг. Всеки стар трампов параход, който съм виждал, рядко вдига скорост, по-висока от осем-девет възела. Предстои ни близо петдневно плаване. Можем ли да си позволим лукса да отделим толкова време?

— В пристанището на Хонконг вие ще се намирате на по-малко от четвърт миля от „Юнайтед стейтс“ и ще огледате кила му в рамките на четирийсет и осем часа, след като напуснете Филипините — поясни Сандекър.

Джордино вдигна скептично вежди.

— Май ни се очертава интересна задача.

15.

В единайсет часа вечерта филипинско време Пит и Джордино слязоха от пътническия самолет, който бяха взели от Сиатъл, минаха през митническата проверка и влязоха в главното фоайе на терминала на международното летище „Ниной Акино“. Встрани от тълпата видяха един мъж, който държеше надписана с разкривени букви табела. Обикновено посрещачите държат в ръце табели с имената на пристигащите пътници. На тази обаче пишеше само: СМИТ.

Мъжът беше много смотан на вид. Навремето може да е бил олимпийски шампион по вдигане на тежести, но сега тялото му беше занемарено, а коремът му, стигнал размерите на огромен пъпеш, висеше отпуснат над лекясани панталони, пристегнати с кожен колан, по-къс с три номера. По лицето му личаха десетки белези от побоища, а големият му орлов нос явно бе счупван толкова често, че се бе изкривил към лявата му буза. Набола четинеста брада покриваше устните и брадичката му. Трудно беше да се определи дали очите му бяха кървясали от пиянство, или от недоспиване. Черната му сплъстена коса обгръщаше черепа му като мазно кече, а зъбите му бяха неравни и пожълтели. Бицепсите и предмишниците му изглеждаха забележително набити и мускулести в сравнение с останалите части на тялото му и бяха целите в татуировки. Носеше мръсно яхтсменско кепе и опърпан работен комбинезон.

— Бог да ме убие, ако това не е самият Черната брада12! — смотолеви под носа си Джордино.

Пит се приближи до окаяния на вид човек и каза:

— Много мило, че ни посрещате, господин Смит.

— Ще ми е приятно да ви видя на борда — отвърна Смит с весела усмивка. — Капитанът ви очаква.

Джордино и Пит имаха само ръчен багаж от две пътнически чанти, натъпкани с малко бельо, тоалетни принадлежности и работни ризи и панталони, които бяха взели с намаление от един склад на едро по пътя от Сиатъл за летището, така че не се налагаше да чакат друг багаж. Те последваха Смит навън от терминала към паркинга. Смит спря пред микробус „Тойота“, който изглеждаше така, сякаш откакто е бил произведен, е обикалял само из мъчнопроходими пътища на Хималаите. Половината му прозорци бяха счупени и закрити с шперплат. Боята му се беше изтрила до грунда, а на много места ламарината беше изпадала от ръжда. Пит огледа силно изразените шарки на гумите и с любопитство се заслуша в мощния двигател, който заработи веднага след като Смит завъртя ключа за запалването.

Пит и Джордино се настаниха на седалките с износена и разкъсана тапицерия и микробусът потегли. Пит сръга леко с лакът приятеля си и заговори на достатъчно висок глас, за да го чуе и шофьорът.

— Кажете ми господин Джордино, вярно ли е, че сте много наблюдателен човек?

— Да, вярно е — веднага влезе в тона му Джордино. — Нищо не може да убегне от погледа ми. Но какво да кажем за вас, господин Пит? Вие също сте не по-малко известен с вашите способности да познавате и прогнозирате. Искате ли да демонстрирате талантите си?

— О, да.

— Нека ви попитам тогава, какво ще кажете за това превозно средство?

— Ще кажа, че прилича на реквизит от холивудски филм, в който нито едно себеуважаващо хипи не би се качило, но пък гумите му са скъпи, а двигателят му е с четиристотин конски сили. Доста чудат автомобил, съгласен ли сте?

— Много сте проницателен, господин Пит. Точно такъв го определих и аз.

— А какво ви подсказва, господин Джордино, вашето забележително шесто чувство за нашия шофьор бонвиван?

— Той е човек, обладан от шмекерия, мошеничество и заговорничество, с две думи: печен хитрец. — Джордино се почувства в стихията си и беше на път да преиграе. — Забелязахте ли изпъкналото му шкембе?

— Да не би да е лошо поставена възглавница?

— Познахте! — възкликна Джордино така, сякаш и той самият го откриваше едва сега. — Освен това има белези по лицето и сплескан нос.

— Лошо поставен грим? — попита Пит невинно.

— Май вас не може да ви заблуди човек, а?

Грозното лице на шофьора се намръщи в огледалото за задно виждане, но Джордино вече не можеше да бъде спрян.

— Положително сте забелязали, че косата му плува в помада.

— Спор няма.

— А как намирате татуировките?

— Май са направени с писалка и мастило — предположи Пит.

Джордино поклати глава.

— Разочаровахте ме, господин Пит. Ваденки са. Всеки начинаещ ясновидец ще види от пръв поглед, че това са ваденки, залепени върху кожата.

— Заслужавам порицание.

Шофьорът не можа да издържи и подхвърли през рамо:

— Вие двамата там, май се мислите за много умни.

— Стараем се, доколкото можем — подхвърли безгрижно Пит.

След като си свършиха подлата работа и дадоха да се разбере, че не са вчерашни, Пит и Джордино останаха смълчани, докато микробусът не стигна кея на пристанищния терминал. Смит заобиколи огромните кранове и контейнери с товар и накрая спря срещу един отвор в рейлинга, ограждащ кея. Без да каже дума, той слезе от микробуса и тръгна по рампата, водеща към една голяма моторна лодка, вързана за малък плаващ док. Двамата мъже от НЮМА послушно го последваха и се качиха в лодката. Морякът зад румпела на кърмата беше облечен целият в черно: черни панталони, черна тишъртка и черна плетена шапка, нахлузена ниско въпреки тропическата жега и влага.

Моторницата се оттласна от дървените пилоти и обърна носа си към един кораб, който лежеше закотвен на около километър от терминала. Във водата се отразяваха светлините на корабите около него, чакащи под високите кранове да разтоварят или натоварят стоката си. Въздухът беше прозрачен като стъкло и в другия край на залива Манила разноцветни светлини на рибарски лодки блещукаха на фона на черното небе.

Формата на кораба започна да се очертава в нощта и Пит видя, че това не е обикновен трампов параход, който пори водите на южните морета от остров до остров. Много правилно разпозна в него кораб за превозване на дървен материал с чисти, празни трюмове и без надстройка в средата. Машинното му отделение се намираше в кърмовата част под жилищните помещения на екипажа. Един-единствен комин се издигаше точно иззад кормилната рубка, а зад него — висока мачта. Втора, по-ниска мачта стърчеше от бака. Пит предположи, че вместимостта му е някъде между четири и пет хиляди регистър-тона, дължината му — малко под деветдесет метра, а широчината — около тринайсет метра. Плавателният съд отдавна бе изпял песента си. Другите кораби от същия клас, превозвали обработен дървен материал, бяха бракувани преди близо петдесет години и бяха заменени с по-съвременни влекачи и шлепове.

— Как се казва? — обърна се Пит към Смит.

— „Орегон“.

— Мога да си представя какви огромни количества дървен материал е пренасял навремето.

Смит се вгледа внимателно в Пит.

— Откъде човек като вас знае такива подробности?

— Като млад баща ми плавал на такъв кораб. Извършил десет прехода между Сан Диего и Портланд, преди да завърши колеж. И досега в кабинета му виси снимка на кораба.

— „Орегон“ плавал от Ванкувър до Сан Франциско близо двайсет и пет години, преди да го извадят от употреба.

— Любопитно ми е кога ли е бил построен.

— Много преди вие и аз да сме били родени — отвърна Смит.

Кърмчията доближи лодката до кораба, чийто корпус някога е бил боядисан в тъмнооранжев цвят, но сега се бе обезцветил от ръждата, както се виждаше на светлината от мачтите и отблясъците от дясната навигационна светлина. Нямаше подвижен мост, само въжена стълба с дървени стъпала.

— След теб, хубавецо — каза Смит и посочи нагоре.

Пит тръгна пръв, следван от Джордино. Докато се изкачваше, Пит прекара пръсти по голямо петно ръжда. Усети, че е гладко, а и не остави никакви следи по пръстите му. Люковете на палубата бяха затворени, товарните стрели — сгънати надолу. Няколко големи дървени сандъци, подредени върху палубата, изглеждаха като завързани от необучени шимпанзета. По всичко личеше, че екипажът на кораба си гледаше работата, както се казва, през куп за грош. Не се виждаше никой от членовете му — палубите бяха напълно безлюдни. Единственият признак за живот идваше от мелодия на валс от Щраус по радио. Музиката беше в пълен разрез с цялостния вид на кораба. Пит си помисли, че ода, възхваляваща бунище, щеше да е по-подходяща в случая. Той не видя и следа от „Сий дог II“.

— Подводницата ни пристигна ли?

— Тя е в онзи огромен контейнер на носа, точно зад бака.

— Как се стига до кабината на капитана?

Мърлявият им водач повдигна един капак на палубата, под който се разкриваше стълба, спускаща се към нещо като товарен отсек.

— Ще го намериш там долу.

— Обикновено капитаните на кораби не обитават потайни отсеци. — Пит вдигна поглед към кърмовата надстройка. — На всеки кораб, на който съм се качвал, каютата на капитана се намира под кормилната рубка.

— Там долу е, хубавецо — повтори Смит.

— Къде, по дяволите, ни прати Сандекър! — измърмори Джордино подозрително, когато обърна гръб на Пит и инстинктивно приклекна в бойна поза.

Спокойно, сякаш вършеше най-естественото нещо на света, Пит остави пътната си чанта на палубата, отвори ципа на единия й джоб и извади стар 45-милиметров колт. Преди Смит да разбере какво става, дулото подпря брадичката му.

— Прости ми, че забравих да ти спомена, но пръснах черепа на последната мижитурка, която ме нарече „хубавец“.

— Добре, друже — рече Смит без капчица страх. — Познавам оръжието още щом го видя. Това не е ново-новеничко, но явно, много работа е вършило. Ако обичаш, насочи го в друга посока. Не искаш да пострадаш, нали?

— Не мисля, че аз съм този, който ще пострада — отвърна Пит кротко.

— Не е лошо да се огледаш наоколо.

Това беше един от най-старите трикове, но Пит не се поколеба. Той огледа палубата и тогава видя мъжете, които излязоха от сянката. Не бяха двама, не бяха трима, а цяла група от шест души, всеки не по-малко изпаднал от Смит, до един с автоматично оръжие в ръка, насочено към Пит и Джордино. Яки, безмълвни мъже, облечени дрипаво като Смит.

Пит дръпна назад петлето и притисна с още един милиметър колта в брадичката на Смит.

— Ще има ли значение, ако кажа, че ако аз свърша, и ти ще свършиш заедно с мен?

— И ще оставиш приятеля си също да бъде убит? — попита Смит с противна усмивка. — От малкото, което знам за теб, Пит, ти не си чак толкова глупав.

— А какво точно знаеш за мен?

— Свали пистолета и ще поговорим.

— Мога да те чувам съвсем ясно и от това положение.

— Спокойно, момчета — обърна се Смит към хората си. — Трябва да покажем известна класа и да се отнесем с уважение към нашите гости.

Колкото и невероятно да беше, мъжете от екипажа на „Орегон“ свалиха оръжията си и се разсмяха.

— Така ти са пада, шкипер — подхвърли единият от тях. — Нали каза, че те сигурно са двама смотаняци от НЮМА, които пият мляко и ядат броколи.

Джордино се намеси в действието със спокоен глас:

— Ей, момчета, да ви се намира бира в това корито?

— И то десет различни марки — обади се един от тях и го потупа по гърба. — Радваме се, че имаме на борда куражлии пътници.

— Съжалявам, че ви създаваме неудобство — каза Смит сърдечно, — но не можем да свалим гарда си дори за миг. — Той се обърна към хората си и издаде команда: — Вдигайте котва, момчета, и легнете на курс към Хонконг.

— Адмирал Сандекър ни предупреди, че корабът ще бъде доста необичаен — вметна Пит и прибра пистолета си обратно в пътната чанта. — Само че не ни каза нищо за екипажа.

— Ако сме престанали с театралните изпълнения — каза Смит, — ще ви заведа долу. — Той се спусна през тесния люк по стълбата и изчезна от поглед.

Пит и Джордино го последваха и се озоваха в ярко осветен, постлан с пътека коридор, чиито стени бяха боядисани с пастелни цветове. Смит отвори гладко лакирана врата и им направи знак с глава да влязат.

— Можете да се настаните в тази кабина. Разопаковайте си багажа, разположете се удобно, използвайте тоалетната и после ще ви представя на капитана. Неговата кабина е четвъртата врата вляво по посока на кърмата.

Пит прекрачи прага и светна лампата. Това съвсем не беше спартанска кабина в разнебитен товарен кораб. Тя по нищо не отстъпваше на самостоятелна кабина в луксозен туристически кораб. Както беше пищно украсена и елегантно обзаведена, липсваше й само плъзгаща се врата, която да води към самостоятелна веранда. Единствената връзка с външния свят беше илюминатор, боядисан в черно.

— Ама как?! — възкликна Джордино. — Няма ли фруктиера с плодове?!

Пит огледа с възхищение спалното помещение.

— Интересно, дали трябва да се обличаме официално, когато вечеряме с капитана?

Те чуха издрънчаването на извадената от водата котва и почувстваха през пода вибрациите на двигателя под краката им — „Орегон“ потегли по Манилския залив към местоназначението си в Хонконг. Няколко минути по-късно Пит и Джордино почукаха на капитанската врата. Отвътре чуха глас:

— Да, моля, влезте!

Ако тяхната кабина минаваше за луксозна, то тази спокойно можеше да съперничи на елегантен апартамент на покрива на небостъргач. Приличаше на изложбена зала за вътрешно оформление на скъпа улица в Бевърли Хилс. Мебелите бяха не само скъпи, но и подбрани с вкус. Стените, или напречните прегради, казано на морски език, бяха или със скъпа ламперия, или покрити със завеси. Килимът беше дебел и пухкав. На две от облицованите стени висяха по няколко оригинални маслени картини. Пит се приближи до една от тях и я огледа. Платното в богато украсена рамка изобразяваше морски пейзаж с чернокож моряк, излегнат на палубата на малък ветроходен кораб със свалена мачта, а около корпуса му се виждаше стадо акули.

— Това е „Гълфстрийм“ на Уинслоу Хоумър — рече Пит. — Мислех, че се намира в нюйоркския музей.

— Да, оригиналът е там — поясни мъжът, застанал до голямо старинно писалище с извит сгъваем капак. — Тези картини тук са фалшификати. Поради естеството на работата ми никое застрахователно дружество няма да застрахова истински ценности. — Капитанът, хубав мъж със сини очи и ниско подстригана руса коса, пристъпи напред и протегна грижливо поддържана ръка. — Председател Хуан Родригес Кабрийо е на ваше разположение.

— Председател ли? Като председател на управителен съвет?

— Малко отклонение от морската традиция — поясни Кабрийо. — Този кораб е нещо като вид бизнес, като корпорация, ако щете. Персоналът предпочита да носи имената на корпоративните длъжности.

— Но това е… — каза с равен глас Джордино. — Не продължавайте, искам да отгатна: президент е вашият първи офицер.

Кабрийо поклати глава.

— Не, главният ми механик е президент. Първият ми офицер е вицепрезидент.

Джордино повдигна едната си вежда.

— За първи път чувам подобно нещо.

— Ще свикнете — каза толерантно Кабрийо.

— Доколкото си спомням историята на моята Калифорния — намеси се Пит, — вашите предци са я открили в началото на петнайсети век.

Кабрийо се разсмя с глас.

— Баща ми непрекъснато наричаше Кабрийо изследователя праотец, но аз хранех съмнения. Моите баба и дядо преминали границата край Ногалес от Сонора, Мексико, през хиляда деветстотин трийсет и първа година и станали американски граждани пет години по-късно. В чест на моето раждане те настояли майка ми и баща ми да ме кръстят на името на известна историческа личност от Калифорния.

— Мисля, че сме се виждали някъде — рече Пит. — Като например преди двайсет минути. Имитацията ви на крайбрежна отрепка, председател Кабрийо, с псевдоним господин Смит, беше много професионално направена.

Кабрийо се засмя весело.

— Вие, господа, сте първите, които успяха да ме видят през маскировката ми като през стъкло.

За разлика от измисления си персонаж, Кабрийо беше добре сложен и малко по-слаб. Гърбавият нос вече го нямаше, както и татуировките и огромното шкембе.

— Трябва да си призная, че наистина ме заблудихте, докато не видях микробуса.

— Да, бреговият ни транспорт не е такъв, какъвто изглежда.

— Този кораб — продължи Пит, — фасадата, театърът, който разигравате… за какво е всичко това?

Кабрийо ги покани с жест да седнат на кожения диван, после отиде до барче от тиково дърво.

— По чаша вино?

— Да, благодаря.

— Аз предпочитам бира — каза Джордино.

Кабрийо напълни халба и я подаде на Джордино с думите:

— Филипинска е, „Сан Мигел“. — След това поднесе и чаша вино на Пит. — Шардоне „Уотъл крийк“ от долината Алигзандър, Калифорния.

— Имате изключителен вкус — поздрави го Пит. — Оставам с впечатлението, че той се простира и до кухнята ви.

Кабрийо се усмихна.

— Примамих готвачка от един много скъп ресторант в Брюксел, Белгия. Ще добавя също, че ако получите киселини в стомаха или разстройство, ние разполагаме с великолепна лечебница, обслужвана от висококвалифициран хирург, който е едновременно и зъболекар.

— Любопитен съм, господин Кабрийо, какъв бизнес извършва „Орегон“ и за кого точно работите вие?

— Това е първостепенен кораб за събиране на разузнавателни данни — отвърна, без да се замисля Кабрийо. — Ние сме там, където никой военен кораб на ВМС на Щатите не може да проникне. Влизаме в пристанища, затворени за повечето търговски кораби, и превозваме свръхсекретен товар, без да събуждаме подозрение. Работим за всяка разузнавателна агенция на американското правителство, която се нуждае от нашите уникални и многобройни услуги.

— Значи не сте към ЦРУ.

— Не — поклати глава Кабрийо. — Въпреки че имаме неколцина агенти на разузнаването, „Орегон“ се управлява от елитен екипаж от бивши пенсионирани военноморски служители.

— Не можах да ги видя добре в тъмното. А под какъв флаг плавате?

— Ирански — отвърна Кабрийо с лека усмивка. — Последната страна, която властите на което и да е пристанище биха свързали със Съединените щати.

— Ще сбъркам ли, ако предположа — продължи Пит, — че всички тук сте наемници?

— Мога честно да ви кажа, че сме в бизнеса, за да извличаме полза, да. За различните тайни услуги, които извършваме за нашата страна, ни се плаща изключително добре.

— Кой е собственикът на кораба? — попита Джордино.

— Всеки на борда му е акционер в корпорацията — отвърна Кабрийо. — Някои от нас притежават повече акции от другите, но няма нито един от членовете на екипажа, който да не е вложил най-малко по пет милиона долара в чужди инвестиции.

— Отделът за държавните приходи знае ли за това?

— Правителството има таен фонд за дейности като нашата — поясни Кабрийо. — Имаме споразумение, според което си плащаме данъците чрез мрежа от банки в страни, които не дават сведения на ревизори от ОДП.

Пит отпи глътка вино.

— Чиста работа!

— Но за която се знае, че носи рискове, а понякога и нещастия. „Орегон“ е третият ни кораб. Предишните бяха разрушени от неприятелски сили. За тринайсетте години, откакто си вършим работата, пожертвахме около двайсет души.

— Чужди агенти ли ви разкриха?

— Още никой не ни е разкривал. Беше в резултат на други обстоятелства.

Кабрийо обаче не поясни какви са били.

— А кой ви възложи това пътуване? — поинтересува се Джордино.

— Казано между нас и най-близката стена, заповедите за отплаване дойдоха от Белия дом.

— По-високо място надали има.

Пит се обърна към капитана.

— Как мислите, ще можете ли да ни закарате възможно най-близо до „Юнайтед стейтс“? Предстои ни да огледаме корпус от кажи-речи два акра площ, а времето ни под вода е ограничено до акумулаторната мощност на „Сий дог“. Ако ще трябва да закотвите „Орегон“ на миля или повече от брега, то почти цялото време ще ни отиде само за да се приближим до лайнера и да се върнем.

Кабрийо го погледна с увереност в погледа.

— Ще ви закарам толкова близо, че ръка да протегнете и ще пипнете комините му. — Той напълни отново чашата си с шардоне и я вдигна. — За успешното ни плаване!

16.

Пит излезе на палубата и погледна към светлината на мачтата, която се полюшваше на фона на Млечния път. Докато „Орегон“ напускаше Манилския залив, той облегна ръце на леерното ограждане и отправи поглед над водите към остров Корегидор. В нощта се издигаше неясната черна маса, която охраняваше входа за залива сред гробна тишина. Във вътрешността на острова проблясваха няколко светлинки, наред с червена предупредителна светлина от предавателната кула. На Пит му беше трудно да си представи смъртта и разрухата, която е вилняла по този скален излаз над повърхността през годините на войни. Броят на мъжете, загинали тук — американци през 1942 г., японци през 1945 г. — възлизаше на хиляди. Близо до гниещия кей се виждаше малко селище с колиби, откъдето генерал Дъглас Макартър се е качил на борда на торпедната лодка на командир Бъкли, предприемайки първия етап от пътуването си до Австралия и обратно.

Пит подуши острия мирис на дим от пура и се обърна. До него застана един мъж от екипажа. На слабата светлина Пит предположи, че е на възраст към шейсет години и разпозна в него Макс Ханли, който им бе представен малко преди да отплават не като главен механик или първи офицер, а като корпоративен вицепрезидент, отговарящ за експлоатационните системи.

След като излязоха в открито море, Ханли, както и останалите членове на екипажа, се бе превърнал в съвършено различен човек — всекидневното облекло, с което се бе пременил сега, беше по-подходящо за игра на голф: кецове, къси бели панталони и светлокафява трикотажна блуза с поло яка. В ръката си държеше чаша с кафе. Кожата му беше зачервена, но нямаше тен, кафявите му очи гледаха будно. Носът му беше топчест, а от темето му се спускаше назад само един кичур кестенява коса.

— Много история има в тази стара скала — каза Ханли. — Всеки път когато минаваме оттук, излизам на палубата да я гледам.

— Сега е толкова спокойна — отбеляза Пит.

— Баща ми загина там през четирийсет и втора, когато едно огромно оръдие, което обслужвал, било улучено от японски бомбардировач.

— Много мъже са загинали заедно с него.

— Така е. — Ханли погледна Пит в очите. — Аз ще ръководя спускането във водата и изваждането на подводницата ви. Имате ли нужда от помощ по отношение на съоръженията и електрониката ви, аз и моите инженери сме насреща.

— Едно нещо ме смущава.

— Кажете го.

— Възможно ли е вашите хора да пребоядисат набързо „Сий дог II“? На плитчините тюркоазният цвят на НЮМА се забелязва отдалече.

— Какъв да бъде цветът?

— Зелен — отвърна Пит, — в нюанс, който да се слива с водата в пристанището.

— Веднага ще наредя на момчетата. — Ханли се обърна, облегна се с гръб на леерното ограждане и се загледа в стълба дим, който се издигаше от комина на кораба. — Според мен може би щеше да е по-просто да използвате подводен робот.

— Или автономен подводен апарат — усмихна се Пит. — Нищо не е по-ефикасно от подводница, управлявана от човек, за оглеждане дъното на корпус с големината на „Юнайтед стейтс“. Манипулаторната ръка на подводницата може също да бъде от полза. Има проекти, в които човешкият поглед е за предпочитане пред видеокамерите. Този именно е един от тях.

Ханли погледна циферблата на стария си джобен часовник, чиято верижка бе закачена за колана на панталоните му.

— Време е да програмирам двигателя и навигационните системи. Сега, след като сме вече в открито море, капитанът ще иска да утроим скоростта.

— В момента май плаваме с девет-десет възела — предположи Пит с нарастващо любопитство.

— Чист театър! — призна Ханли. — Докато старият „Орегон“ е в полезрението на любопитни очи от пристанището или други кораби, които минават покрай нас, искаме да създаваме впечатлението, че старите машини и гребни винтове едва го придвижват. Само така може да мине за грохнало корито. Истината е, че сменените му два винта са задвижвани от два дизелови турбинни двигателя, които вдигат скорост над четирийсет възела.

— Но с пълен товар корпусът му хлътва ниско във водата и причинява силно съпротивление.

Ханли посочи с брадичка към товарните люкове и дървените сандъци, вързани за палубата.

— Всичко там е празно. Сега потапянето ни е по-дълбоко, защото сме напълнили специално монтирани баластни танкове, за да може отстрани да изглежда, че сме натоварени догоре. Изпомпаме ли ги веднъж, корабът ще се повдигне с близо два метра и ще заплава четири пъти по-бързо, отколкото дори когато е бил построен.

— Маскирана лисица.

— При това с необходимите зъби. Накарайте председателя Кабрийо да ви покаже как хапем, ако бъдем нападнати.

— Обезателно.

— Лека нощ, господин Пит!

— Лека нощ, господин Ханли!

Не минаха и десет минути, и Пит почувства как корабът се оживи, когато вибрациите от двигателите се увеличиха драстично. Дирята му, от бяла разширяваща се драскотина, заприлича на огромен врящ казан. Кърмата потъна с близо метър, с толкова се издигна пък носовата част и разпени водата до бяло. Корабът запрепуска напред като пометен с огромна метла. Морето блещукаше под навеса от звезди, които очертаваха струпващи се гръмотевични облаци на хоризонта. Гледката приличаше на пощенска картичка, изобразяваща Южнокитайското море вечер с оранжево обагрено небе на запад.

Два дни по-късно по залез-слънце „Орегон“ навлезе във външните води на хонконгското пристанище. Беше извършил прехода от Манила дотук за забележително кратко време. На два пъти при разминаване с други товарни кораби през деня Кабрийо издаваше команди за намаляване на скоростта. Неколцина от екипажа бързо се преобличаха в опърпаните си работни комбинезони, струпваха се на палубата и се вторачваха над водното пространство между разминаващите се плавателни съдове с празни погледи, разигравайки, както го наричаше Кабрийо, „театър с тъпаци“. По неписана морска традиция екипажите на разминаващите се или застигащи се в открито море кораби изобщо не показваха въодушевление. Само очите им се въртяха и мигаха. Пътниците помахваха с ръце, но моряците на търговски кораби винаги се чувстваха неловко да зяпат екипажа на друг кораб. Обикновено те помахваха сковано по един път с ръка, провесена над рейлинга, и бързо се прибираха. След като чуждият плавателен съд се отдалечи на безопасно разстояние от килватера на „Орегон“, Кабрийо даде команда за възстановяване на бързата крайцерска скорост.

Пит и Джордино бяха разведени из забележителния кораб. Кормилната рубка над задното помещение, или надстройката, се държеше в запуснато и мръсно състояние, за да подвежда пристанищните власти, качващи се на борда, и пристанищните лоцмани. Неизползваните жилищни помещения за офицерите и моряците под кормилната рубка също се поддържаха умишлено занемарени, за да не събуждат подозрение. По никакъв начин обаче не можеше да се замаскира машинното отделение така, че да изглежда купчина от метални отпадъци. Вицепрезидентът Ханли не даваше и дума да се изрече за подобно нещо. Той така бе оплескал един от коридорите с мръсно машинно масло, а пода и напречните прегради с тинеста утайка, че и най-ревностният пазител на реда от представителите на митническите или пристанищните власти се отказваше да влезе там. Никой не можеше да предположи, че люкът в дъното на този вонящ от мръсотия коридор се отваря към машинно отделение, в което цареше безупречна чистота като в хирургическо отделение на болница. Действителните каюти на офицерите и моряците бяха скрити под трюмовете. За отбрана „Орегон“ разполагаше с доста бойна техника. Подобно на немските рейдери от двете войни и английските кораби Q от Първата световна война, чиито части от бордовете им се спускаха така, че разкриваха сто петдесет и два милиметрови оръдия и зловещи торпедни апарати, в корпуса на „Орегон“ бяха скрити пускови установки за ракети клас „кораб-кораб“ и „кораб-въздух“. Корабът беше съвършено различен от всички други, на чиито палуби бе стъпвал Пит. Беше истинско майсторско творение на измамата и фалшификацията. Пит се съмняваше, че по моретата плава друг като него.

Вечеряха рано с Джордино, преди да отидат в кормилната рубка за съвещание с Кабрийо. Представиха ги на корабната главна готвачка — Мари дю Гар, от Белгия. Тя имаше такива качества, че всеки собственик на ресторант или хотел беше готов да падне на колене, за да я моли да работи за него като „шеф дьо кюизин“13. Беше на борда на „Орегон“, защото Кабрийо й направил такова предложение, което тя не могла да откаже. Чрез разумни инвестиции от значителното й възнаграждение като главен готвач, тя смятала след още две тайни операции да си отвори собствен ресторант в Манхатън.

Менюто беше нещо изключително. Тъй като нямаше особено отношение към яденето, Джордино си поръча „бьоф а ла мод“ — задушено говеждо, покрито с аспик, с гарнитура от желирани зеленчуци. Пит си избра момици в тъмен маслен сос, които се поднасяха с печени цели гъби, пълнени с месо на морски раци и гарнирани с варен артишок с холандски сос. Остави на готвачката да му препоръча виното — „Ферари-Карано Сиена“ от областта Сонома, реколта 1992 г. Пит не можеше да се похвали, че е ял по-вкусна храна, още по-малко на кораб като „Орегон“.

След като си изпиха еспресо кафетата, двамата с Джордино тръгнаха по един междинен коридор към кормилната рубка. Тук тръбите и фитингите тънеха в ръжда. Боята от напречните прегради и прозореца се лющеше. Подът беше прогнил и със стари следи от загасени в него цигари. Съвсем малко от съоръженията изглеждаха съвременни. Само месинговите повърхности на компасната кутия и телеграфът блестяха на светлината на шейсетватови крушки, завинтени в старовремски фасунги.

Председателят Кабрийо стоеше на крилото на мостика с лула, здраво захапана между зъбите. Корабът навлизаше в канала на Уест Лама, който водеше към пристанището на Хонконг. Трафикът беше много натоварен и Кабрийо нареди на екипажа да намали скоростта и да се приготви за посрещането на борда на пристанищния лоцман. С напълнени отново баластни танкове, на разстояние двайсет мили от брега, „Орегон“ по нищо не се отличаваше от стотиците стари товарни кораби с пълни трюмове, които влизаха в оживеното пристанище. Рубинените светлини на телевизионните и микровълнови антени на върха на планината Виктория светваха и угасваха като предупреждение за нисколетящи самолети. Хилядите светлини, украсяващи разкошния плаващ ресторант „Джъмбо“ край Абърдийн на остров Хонг Конг, осейваха водата като облаци от светулки.

Ако имаше някакви рискове и опасности, свързани с планираната дейност под прикритие, моряците и офицерите, събрани в кормилната рубка, изразяваха пълно равнодушие към тях. Стаята за морски карти и палубата около румпела се бяха превърнали в корпоративна заседателна зала. Обсъждаха се резултатите от различните азиатски стокови борси и ценни книжа. Мъжете тук бяха печени инвеститори и интересът, с който следяха пазара, бе видимо по-голям, отколкото интереса им към предстоящата шпионска задача на борда на „Юнайтед стейтс“.

Като забеляза Пит и Джордино, Кабрийо напусна крилото на мостика и се приближи до тях.

— Моите приятели в Хонконг ме уведомиха, че „Юнайтед стейтс“ е закотвен в дока на терминала на „Кин Шан маритайм“ край Куай Чун, северно от Коулун. Съответните пристанищни власти са подкупени и са ни дали котвено място в канала на около петстотин метра от лайнера.

— Което се равнява на хиляда метра отиване и връщане — каза Пит и изчисли наум престоя на подводницата.

— Акумулаторите на „Сий дог II“… колко време можете да ги използвате? — попита Кабрийо.

— Петнайсет часа, ако ги щадим — отвърна Джордино.

— Можете ли да бъдете влачени зад моторната лодка, докато сте под водата и никой не ви вижда?

Пит кимна.

— Ако бъдем влачени дотам и обратно, ще спечелим един час повече под корпуса на лайнера. Трябва да ви предупредя обаче, че подводницата не е лека. Подводното й съпротивление ще затрудни малка моторница.

Кабрийо се усмихна леко.

— Не знаете с какъв тип двигатели се движат нашите брегови моторници и спасителни лодки.

— Нямам и намерение да питам — отвърна Пит. — Но предполагам, че могат да спечелят златна купа в състезание.

— Дадохме ви толкова информация за техническите тайни на „Орегон“, че спокойно можете да напишете книга за тях. — Кабрийо се обърна и се загледа през прозореца на командния мостик към лоцманската лодка, която се зададе от пристанището, направи 180-градусов завой и се плъзна покрай кораба им. Стълбата бе спусната и лоцманът се прехвърли на нея от лодката си и се качи на палубата, докато двата плавателни съда все още бяха в движение. Лоцманът се запъти право към командния мостик, поздрави Кабрийо и пое кормилното колело.

Пит излезе на крилото на командния мостик и се загледа в невероятния пъстроцветен карнавал от светлините на Коулун и Хонг Конг, докато корабът се плъзгаше по канала към определеното му котвено място на север от централното пристанище. Небостъргачите покрай крайбрежната ивица на пристанище „Виктория“ бяха осветени като гора от огромни коледни дървета. На външен вид градът малко се бе променил, откакто през 1997 година мина в ръцете на Народна република Китай. За повечето жители животът им протичаше както преди. Богатите, заедно с голяма част от гигантските корпорации бяха тези, които се преместиха главно на западния бряг на Съединените щати.

Корабът се приближаваше до дока на Кин Шан, когато Джордино се присъедини към Пит. Насреща им, увеличавайки размера си, се появи презокеанският лайнер, някогашната гордост на морския флот на Америка.

По време на полета им до Манила Пит и Джордино бяха изучили дълъг доклад за „Юнайтед стейтс“. Продукт на мисълта на известния корабен конструктор Уилям Франсис Гибс, той бил пуснат на вода през 1950 година. За морското инженерство и конструкция високо талантливият Гибс бил това, което е Франк Лойд Райт за архитектурата. Мечтата му била да създаде най-бързия и най-красивия пътнически лайнер, строен някога. Той осъществил мечтата си и творението му станало гордостта и връхната точка на Америка в ерата на големите лайнери. Корабът наистина станал последната дума на елегантността и скоростта.

Гибс бил фанатик по отношение на теглото и огнеустойчивостта му. Той настоял да се използва доколкото е възможно само алуминий. От 1.2 милиона нитове, забити в корпуса й, до спасителните лодки и веслата им, както и мебелировката в каютите, принадлежностите за баня, бебешките високи столчета, дори закачалките и рамките за картини трябвало да бъдат от алуминий. Единственото дърво на борда на кораба било огнеустойчивото пиано „Стейнуей“ и дъската за обработка на месо на готвача. Към края на работата Гибс намалил теглото на надстройката с 2 500 тона. В резултат корабът се оказал изключително стабилен.

Считан за огромен и тогава, и сега, с обща вместимост 53 329 тона, дължина 301 метра и широчина 30 метра, той все пак не се е наредил сред най-големите кораби в света. По времето на строежа му „Куин Мери“ го превъзхождал по тегло с над 30 000 тона, а „Куин Елизабет“ бил по-дълъг с 12 метра. Последните два кораба на дружеството „Кюнард“ може и да са били по-богато украсени в бароков стил, но липсата на облицовки от скъпо дърво и претрупана украса на американския кораб за сметка на сдържан вкус, както и скоростта и безопасността му, са елементите, които разграничавали „Юнайтед стейтс“ от неговите съвременници. За разлика от чуждите съпернически лайнери, „Големият Ю“, както го наричал гальовно екипажът му, предоставял на пътниците си 694 необикновено просторни каюти и климатична инсталация. Деветнайсет асансьора превозвали пътниците между палубите. Освен обичайните сувенирни магазини, те имали на разположение три библиотеки, два киносалона и един параклис, в който да се молят.

Но двете му най-големи придобивки били военна тайна по време на строежа и експлоатацията му. Едва преди няколко години станало известно, че той е можел да бъде преоборудван във военен транспортен кораб, в състояние да превози 14 000 войници в продължение на няколко седмици. Задвижван от осем масивни котли, произвеждащи свръхгореща пара, неговите четири турбини „Уестингхаус“ развивали мощност 240 000 конски сили — по 60 000 за всеки от неговите четири гребни вала, и го пришпорвали по водата със скорост малко под осемдесет километра в час. За времето си той бил един от малкото лайнери, които можели да се промъкнат през Панамския канал, да прекосят Тихия океан до Сингапур и обратно до Сан Франциско без допълнително зареждане с гориво. През 1952 година „Юнайтед стейтс“ спечелил престижната награда „Синята лента“, която се дава за най-висока скорост при прекосяване на Атлантическия океан. Оттогава друг лайнер не я е печелил.

Десетилетие след пускането му на вода той се превърнал в анахронизъм. Търговските самолети вече започнали да конкурират известните морски грейхаунди. През 1969 година, с увеличаване разноските по експлоатацията му и желанието на хората да се придвижват по-бързо до местоназначението им по въздуха, дошъл краят на плаванията на най-големия американски океански лайнер. Той е изваден от употреба и престоява трийсет години в Норфолк, Вирджиния, преди да поеме по пътя си към Китай.

Пит взе един бинокъл и огледа през него от борда на „Орегон“ огромния кораб. Корпусът му все още беше боядисан в черно, надстройката му — в бяло, двата му големи великолепни комина — в червено, бяло и синьо. Външният му вид беше пак тъй великолепен както в деня, когато е счупил презатлантическия рекорд.

Пит се удиви, като видя, че целият кораб е потънал в светлина. Шумове от разни дейности долитаха над водата. Изненада го, че кораборемонтната група на Кин Шан работеше по него на смени, при това не тайно. После, за негово голямо учудване, всички работни звуци и шумове изведнъж секнаха.

Лоцманът кимна на Кабрийо, който предаде по телеграфа команда „Стоп машини!“. Пилотът не можеше да знае, че телеграфът не работеше и Кабрийо смънка командата по малко радио в ръката си. Вибрациите стихнаха и в „Орегон“ настана гробна тишина, докато той бавно се движеше напред по инерция. Тогава бе дадена команда за „Бавен назад!“, последвана след малко от „Пълен стоп!“.

Кабрийо нареди да бъде спусната котвата; веригата издрънча и падна с шумен плисък във водата. После, след като подписа обичайните документи, той се ръкува с лоцмана. Изчака пилотът да се качи на лодката си и тогава направи знак с ръка на Пит и Джордино:

— Елате с мен в стаята за морски карти, за да прегледаме утрешната програма.

— Защо да чакаме двайсет и четири часа? — попита Джордино.

Кабрийо поклати глава.

— Утре по тъмно не е толкова далече. Все още имаме да уреждаме и митнически проверки на борда. Няма смисъл да пораждаме подозрения.

Пит каза:

— Мисля, че имаме срив в свръзките.

Кабрийо го погледна учуден.

— Проблем ли виждате?

— Трябва да направим огледа през деня. Нощно време нямаме видимост.

— Не може ли да използвате подводно осветление?

— В черната вода всяка ярка светлина се вижда като фар. Ще бъдем разкрити десет секунди след като пуснем прожекторите си.

— Под кила никой няма да ни види — добави Джордино. — Но когато инспектираме корпуса отстрани под водолинията, има опасност да бъдем забелязани отгоре.

— Добре де, ами тъмнината от сянката на корпуса? — попита Кабрийо. — Или ако подводната видимост е слаба? Тогава какво?

— Тогава ще разчитаме на изкуствена светлина, която обаче ще бъде незабележима за всеки, който гледа откъм дока, при положение че над главата му грее слънце.

Кабрийо кимна:

— Разбирам. В романтичните приключенски романи се казва, че е най-тъмно преди зори. Ще ви спуснем заедно с подводницата ви зад борда и ще ви теглим на разстояние един хвърлей от „Юнайтед стейтс“, като ви закараме на мястото преди изгрев-слънце.

— Звучи ми разумно — каза Пит.

— Мога ли да ви попитам нещо, господин председател? — обърна се към него Джордино.

— Давайте.

— Щом не превозвате никакъв товар, как тогава оправдавате влизането и излизането си от пристанището?

Кабрийо го погледна лукаво.

— Празните дървени сандъци, които виждате на палубата, и онези в трюмовете над нашите замаскирани каюти и камбуза са реквизит. Те ще бъдат разтоварени на дока, после ще бъдат предадени на агент, който работи за мен, и закарани в склада. След съответното време сандъците се маркират отново с различни описания, връщат се на дока и се товарят отново на борда. За пред китайците ние сваляме един вид товар и качваме друг.

— Вашата операция непрекъснато смайва — отбеляза Пит.

— Нали ви разведоха в компютърния отсек в носовата част на кораба — каза Кабрийо. — Така че сте разбрали, че деветдесет процента от операцията на „Орегон“ се управлява от компютризирани автоматични системи. Минаваме на ръчно управление само когато влизаме и излизаме от пристанище.

Пит подаде бинокъла на Кабрийо.

— Вие сте изпечен професионалист в тайните и подмолни дейности. Не ви ли се струва странно, че Кин Шан преоборудва „Юнайтед стейтс“ в първокласен контрабанден транспортен кораб направо пред погледа на всеки, който го види? Пред екипажите на другите товарни кораби, пред пътниците на фериботите и туристическите кораби?

— Наистина изглежда странно — призна Кабрийо и свали бинокъла, замисляйки се за миг, после дръпна от лулата си и отново погледна през стъклата. — Странно е също, че привидно работата по кораба спря. Не се вижда и строга охрана.

— Това говори ли ви нещо? — попита Джордино.

— Според мен или Кин Шан е необикновено безгрижен, или известните ни разузнавателни агенции са били надхитрени от него — отвърна тихо Кабрийо.

— Ще разберем, след като проверим дъното на кораба — каза Пит. — Ако той смята да вкарва незаконни емигранти в чужди страни под носа на техните емиграционни власти, трябва да има техника за незабелязаното им сваляне от кораба. Това може само да значи някакъв херметически затварящ се проход под водолинията, извеждащ на брега, или вероятно подводница.

Кабрийо почука лулата си върху рейлинга, наблюдавайки как пепелта се спусна спираловидно към водите на пристанището. После погледна замислен към някогашната гордост на американския пътнически флот, надстройката й и двата й спретнати комина, ярко осветени като филмов декор. Когато заговори, произнасяше думите бавно и мрачно.

— Напълно разбирате, че ако нещо се провали в случай на малка грешка или на недогледана подробност, и ви хванат, ще бъдете обвинени в шпионска дейност срещу Народна република Китай. С вас ще се отнесат като с шпиони.

— Ще бъдем измъчвани и застреляни — вметна Джордино.

Кабрийо кимна.

— И то без никой от нашето правителство да си мръдне пръста, за да спре изпълнението на екзекуцията.

— Двамата с Ал напълно съзнаваме последствията — каза Пит. — Но вие се поставяте в рисковано положение, като излагате на опасност живота на екипажа и кораба ви. Няма да ви обвиня ни най-малко, ако само ни хвърлите в залива и си продължите по пътя по залез-слънце.

Кабрийо го погледна и се усмихна дяволито.

— Сериозно ли говорите? Да ви изоставим? И през ума не ми е минавало. Но не и заради огромната сума, която определен таен правителствен фонд плаща на мен и на екипажа. Колкото до мен, това е далеч по-малко рисковано, отколкото да се обере банка.

— Сумата надвишава ли седем цифри? — полюбопитства Пит.

— По-скоро осем — отвърна Кабрийо, намеквайки за възнаграждение на стойност над десет милиона долара.

Джордино погледна тъжно Пит.

— Като си помисля какво добавя към жалките ни месечни стипендии НЮМА, не мога да не запитам къде сгрешихме.

17.

Под прикритието на тъмнината преди зори подводницата „Сий дог II“, заедно с Пит и Джордино в нея, бе вдигната от контейнера си с кран, чиято стрела се завъртя над единия борд на кораба и бавно я спусна във водата. Застаналият върху подводницата моряк откачи въжето, след което бе изтеглен на борда на кораба. После бреговата моторна лодка на „Орегон“ се плъзна покрай корпуса и влекателното й въже бе закачено за подводницата. Джордино стоеше в отворения люк, който се издигаше на близо метър над водата, докато Пит продължаваше да проверява уредите и апаратурата.

— Кажете когато сте готови — подвикна Макс Ханли от моторната лодка.

— Ще се спуснем на три метра дълбочина — съобщи Джордино. — Когато стигнем това ниво, вие можете да потеглите.

— Разбрано.

Джордино затвори люка и се просна до Пит на палубата на подводницата, която приличаше на дебела сиамска пура с къси криле от двете страни, чиито краища се извиваха отвесно нагоре. Подводният плавателен съд, дълъг шест метра и тежащ близо тон и половина, може и да изглеждаше тромав на повърхността, но под водата се спускаше и завърташе с изяществото на новородено китче. Той се придвижваше чрез три тласкащи устройства в двойната опашна секция, които изтласкваха водата през предното смукателно устройство и я изхвърляха през задното. С леко докосване на двете ръкохватки, едната от които регулираше надлъжното клатене и спускането, а другата наклона и завоите и на лоста за скоростта, „Сий дог II“ можеше да се плъзга гладко на около метър под повърхността или да се потапя до дълбочина шестстотин метра в порядъка на минути. Лоцманите, които лежаха проснати по корем с глава и рамене в единичната носова част от прозрачно стъкло, имаха много по-голям обхват на видимост, отколкото предоставяха повечето подводници, снабдени само с малки отвори за наблюдение.

Видимостта под повърхността беше нулева. Водата обгръщаше подводницата като дебела памуклийка. Поглеждайки нагоре и напред, Пит и Джордино едва различаваха очертанията на моторната лодка. След малко до слуха им долетя приглушено боботене — Кабрийо беше увеличил оборотите на мощния 539-кубиков двигател „Родек“, с 1500 конски сили, който придвижваше голямата моторна лодка. Гребният винт разпени водата, кърмата се заби надолу и плавателният съд потегли напред заедно с тежката подводница, закачена за него. Като дизелов локомотив, теглещ дълга влакова композиция нагоре по наклон, моторната лодка се напрегна да набере инерция, после бързо започна да увеличава скоростта си и достигна забележителните осем възела, влачейки инертната маса под водата. Пит и Джордино не знаеха, че Кабрийо използваше само една трета от мощността на двигателя.

По време на краткото пътуване от „Орегон“ до „Юнайтед стейтс“ Пит програмира бордния компютърен анализатор, който автоматично настройваше и контролираше нивото на кислорода, електрониката и системите за отчитане на дълбочината. Джордино задейства ръката на манипулатора и я изпробва в няколко различни положения.

— Вдигната ли е антената за свръзка? — попита го Пит.

Легналият до него Джордино кимна леко.

— Още щом се потопихме, пуснах кабела до максималната му дължина от осемнайсет метра. Влачи се зад нас на повърхността.

— Как си я замаскирал?

Джордино сви рамене.

— Използвах поредния хитър номер на великия Алберт Джордино. Издълбах вътрешността на един пъпеш и я пъхнах вътре.

— Не се съмнявам, че си го свил от главната готвачка.

Джордино му хвърли обиден поглед.

— Както се казва, пести, за да имаш. Той беше презрял и тя така или иначе щеше да го хвърли в кофата за боклук.

Пит заговори в мъничкия микрофон:

— Председател Кабрийо, чувате ли ме?

— Сякаш седите до мен, господин Пит — отвърна веднага Кабрийо. Както той, така и останалите мъже в моторницата, бяха облечени като местни рибари.

— Веднага щом стигнем района за спускане, ще освободя антената за свръзка, за да поддържаме контакт, след като се върнете на „Орегон“. Когато пусна антената, въжето й с тежести ще легне в дънната утайка и ще играе ролята на буй.

— Какъв е обхватът ви?

— Под вода можем да предаваме и приемаме до хиляда и петстотин метра.

— Разбрано — потвърди Кабрийо. — Бъдете в готовност, ние не сме далече от кърмата на лайнера. Но няма да мога да се доближа по-близо от петдесет метра.

— Някакви признаци за охранителен отряд?

— Целият кораб и кеят са пусти като крипта през зимата. В готовност сме.

Кабрийо направи повече, отколкото бе обещал. Той намали хода на моторната лодка почти до неподвижно положение и я доближи съвсем под кърмата на „Юнайтед стейтс“. Слънцето вече изгряваше, когато един леководолаз се прехвърли зад борда и се спусна по влекателното въже до подводницата.

— Водолазът се гмурна — съобщи Кабрийо.

— Виждаме го — отвърна Пит, гледайки през прозрачната носова част. Той видя как водолазът освободи свързващия механизъм в горната част на подводницата между двете тръби и даде знак „готово“ с едната си ръка, преди да изчезне нагоре по въжето. — Освободени сме.

— Направете завой от четирийсет градуса на ваше дясно — упъти ги Кабрийо. — Намирате се само на двайсет и пет метра западно от кърмата.

Джордино вдигна ръка през мътните дълбини към огромната сянка, създаваща впечатлението, че минава над тях. Безкрайната на вид форма се подчертаваше още повече от слънчевата светлина, която се процеждаше между кея и гигантския корпус.

— Стигнахме до него.

— Сега сме сами. Срещата ни ще бъде в четири и половина. Ще осигуря водолаз да ви чака при въжето на антената ви.

— Благодаря ти, Хуан — непринудено му заговори на „ти“ Пит. — Нямаше да се справим без теб и твоя опитен екипаж.

— Не бих могъл да постъпя по друг начин — отвърна бодро Кабрийо.

Джордино загледа с благоговение чудовищно голямото перо на кормилото, което изникна над тях, и натисна лоста, за да спусне котвата на антената в дънната утайка. От тяхното място корпусът като че ли се губеше в безкрайността.

— Страхотно нещо! Спомняш ли си колко е газенето му?

— Не, мога да направя само смело предположение. Някъде около дванайсет метра плюс-минус.

— Съдейки по вида му, предположението ти е най-малко минус метър и половина.

Пит изпълни дадената от Кабрийо корекция на курса и потопи носа на „Сий дог II“ в по-дълбоки води.

— Я да внимавам, че да не си джаснем главите.

Пит и Джордино работеха открай време като екип по време на безбройните гмуркания в морските бездни и бяха управлявали не една подводница при изпълнение на различни проекти на НЮМА.

Без никакви уговорки всеки от тях спонтанно пое своите задължения. Пит действаше като лоцман, а Джордино наблюдаваше мониторите на системите, работеше с видеокамерата и ръката на манипулатора.

Пит леко отмести напред лоста за дроселите и започна да направлява движението на подводницата със съответните уреди. Като някаква нощна летяща машина подводницата се плъзна покрай трилопатните бронзови гребни винтове, които завъртяха водния мрак като големи, красиво извити ветрила. „Сий дог II“ продължи безшумно да пори водата, която доби призрачен матовозелен цвят.

Дъното приличаше на далечна суша в мъглата. От корабите се изхвърляха различни боклуци и с годините докът отчасти лежеше в тинята. Подводницата мина над ръждясалата решетка от палуба, която се бе превърнала в убежище за малко стадо сепии, които се стрелваха навътре и навън от успоредните й редици от правоъгълни отвори. Пит предположи, че решетката е била изхвърлена от докерите доста отдавна. Той изключи тласкащите устройства и настани подводния съд в мекото дъно под кърмата на лайнера. Малък облак тиня се издигна нагоре и настрани като кафява пара и за миг закри гледката им през предния стъклен капак на носовата част.

Над тях корпусът на „Юнайтед стейтс“ се простираше в тъмната вода като черен злокобен покрив. Пустото дъно усилваше чувството за самота. Истинският свят над тях престана да съществува.

— Мисля, че е най-добре да си отдъхнем няколко минути и да обмислим нещата — предложи Пит.

— Не ме питай защо — рече Джордино, — но изведнъж се сетих за една тъпа шега от детството ми.

— Каква шега?

— За златната рибка, която се изчервила, когато погледнала отдолу дъното на „Куин Мери“.

Пит направи кисела физиономия.

— Прости неща, родени от прости умове. Трябва да е гнил в чистилището, за да възкресиш онова старо корито.

Джордино се направи, че не го е чул.

— Не че искам да променя дразнещата тема на разговор, но се питам дали на тия клоуни не им е хрумнало да поставят подслушвателни устройства около корпуса.

— Докато не се блъснем в някое, което ще задрънчи от дока, няма как да разберем.

— Все още е достатъчно тъмно, за да различим някоя подробност.

— Мисля си, че можем да включим фенерчетата си и да ги насочим към най-ниския край, за да почнем с огледа на кила. Шансовете ни да бъдем забелязани на такава дълбочина под корпуса са нулеви.

— А после, когато слънцето се издигне по-високо, ще можем да огледаме корпуса нагоре към водолинията.

Пит кимна.

— Едва ли е блестящ план, но при тези обстоятелства друго не можем да направим.

— Тогава да се залавяме за работа — предложи Джордино, — ако не искаме да ни свърши кислородът.

Пит задейства тласкачите и подводницата бавно се издигна от утайката до метър и двайсет под кила. Той съсредоточи вниманието си върху поддържането на „Сий дог II“ на равна плоскост, като през няколко секунди поглеждаше монитора си, който го направляваше по прав път. Джордино пък се взираше нагоре и търсеше с поглед нещо необичайно, което да подсказва за входен или изходен люк, занитен в дъното на корпуса, и записваше на видеокамера всяко подозрително място или майсторски замаскирана изработка. След няколко минути Пит реши, че ще действа по-бързо, ако се откаже от монитора и просто следва през прозрачния носов капак хоризонталните шевове между обшивките на корпуса.

От повърхността слънчевите лъчи пронизваха дълбините и увеличаваха видимостта. Пит изключи вътрешното осветление на подводницата. Стоманените обшивки, черни в мрака допреди малко, сега станаха матовочервени, тъй като боята срещу замърсяване изпъкна повече. От започващия отлив се почувства слабо водно течение, но Пит поддържаше подводницата в неподвижно състояние, докато продължаваше огледа си. През следващите два часа двамата се плъзгаха с подводницата напред-назад, като че ли косяха ливада, всеки необичайно смълчан и съсредоточен в работата си.

Изведнъж гласът на Кабрийо наруши тишината.

— Искате ли да докладвате как вървят нещата, господа?

— Нямаме какво да докладваме — отговори Пит. — Още едно обследване и приключваме с дъното на корпуса. После започваме бордовете нагоре към водолинията.

— Да се надяваме, че новата боя ще попречи да бъдете забелязани от повърхността.

— Макс Ханли и екипът му са я направили малко по-тъмнозелена, отколкото имах предвид — поясни Пит. — Но ако никой не се вгледа надолу във водата, всичко ще бъде наред.

— Корабът продължава да изглежда пуст.

— Радвам се да го чуя.

— Ще се видим след два часа и осемнайсет минути — весело заключи Кабрийо. — Постарайте се да не закъснеете.

— Ще бъдем точни — обеща Пит. — Двамата с Ал нямаме намерение да се мотаем тук по-дълго от необходимото.

— Чакаме ви и край засега.

Пит наклони глава към Джордино, без да го поглежда.

— Как сме с кислорода? — попита той.

— Сносно — отвърна кратко Джордино. — Акумулаторната мощност продължава да е стабилна, но бавно пълзи към червената чертичка.

Те свършиха с огледа на последната част от кила. Пит насочи подводния съд покрай секцията на корпуса, която извиваше нагоре към водолинията. Следващият час мина мъчително бавно и нищо необикновено не бе открито. Започна приливът и докара по-чиста вода, което увеличи видимостта до близо девет метра. Те заобиколиха носовата част и започнаха да оглеждат десния борд, който се намираше откъм дока, стърчащ на три метра над повърхността.

— Колко време ни остава? — поинтересува се Пит, без да си прави труда да вдига ръка, за да погледне часовника си „Докса“.

— Петдесет и седем минути до срещата с моторницата на „Орегон“ — отвърна Джордино.

— Напразно беше това идване дотук. Ако Кин Шан качва и сваля тайно чужденци от борда на „Юнайтед стейтс“, не го прави чрез подводен проход или подводен тип средство.

— Не ми се струва да ги вкарва отгоре, над повърхността — каза Джордино. — Или поне не такъв брой, който да си струва парите. Емиграционните служители ще надушат операцията десет минути след като корабът влезе в пристанището.

— Няма какво повече да правим тук. Да си вдигаме партакешите и да изчезваме.

— Това може да се окаже проблематично.

Пит стрелна косо с поглед Джордино.

— Защо?

Джордино посочи с брадичка към прозрачния нос.

— Идват ни гости.

От зелените дълбини пред подводницата се появиха трима леководолази, които плуваха към тях и приличаха на зли демони с черните си неопренови подводни облекла.

— Каква според теб е глобата за нарушаване на границата на владение по тези места?

— Не знам, но се обзалагам, че е повече от някой шамар по бузата.

Джордино огледа водолазите, които се приближиха — един в средата, другите двама — малко зад него от двете му страни.

— Най-странното е, че не са ни забелязали по-рано, много преди да извършим последния оглед под водолинията.

— Някой трябва да е погледнал зад борда и да е съобщил за странно зелено чудовище — подхвърли шеговито Пит.

— Говоря сериозно. Те като че ли са ни наблюдавали през цялото време до последната минута.

— На луди ли ти приличат?

— Не, но идват с цветя и бонбони, нали?

— А с оръжия ли?

— Приличат ми на подводните пушки „Мозби“.

„Мозби“ беше опасно оръжие, което изстрелваше през водата ракета с малка взривна глава. Макар да беше пагубно за човешката плът, Пит не вярваше да нанесе сериозни повреди на подводния съд, способен да издържи на налягането на дълбочините.

— Най-лошото, което можем да очакваме, е да издраска боята и да направи няколко вдлъбнатини по корпуса ни.

— Не се перчи толкова — предупреди го Джордино, взиращ се в приближаващите се водолази като лекар, разчитащ рентгенова снимка. — Тия приятелчета ще извършат координиран удар. Шлемовете им сигурно съдържат миниатюрни радиопредаватели. Корпусът ни може и да поеме няколко здрави удара, но едно щастливо попадение в смукателните тръби на тласкачите ни, и отиваме по дяволите.

— Можем да им се изплъзнем — заяви уверено Пит и наклони „Сий дог II“ за остър завой, включи тласкащите устройства до крайно положение и се насочи към кърмата на лайнера. — Нашата лодка може да плава с цели шест възела по-бързо от който и да е леководолаз, обременен с бутилки под налягане.

— Животът не е честен — смънка Джордино под носа си повече от яд, отколкото от страх, когато най-неочаквано се натъкнаха на още седем леководолаза, които плаваха в полукръг под огромните гребни винтове на кораба и им препречваха пътя за бягство. — Изглежда, богинята на случайно откритите ценни предмети ни е обърнала гръб.

Пит включи микрофона си и повика по радиото Кабрийо.

— Тук „Сий дог II“. Обградени сме от десет негодника.

— Чувам ви, „Сий дог“, и ще предприема съответните действия. Не е нужно да се свързвате повече с мен. Край.

— Това е лошо — отвърна мрачно Пит. — Можем да се изплъзнем покрай двама-трима, но останалите ще се доближат достатъчно, за да ни навредят сериозно. — В този момент нещо привлече вниманието му. — Освен ако…

— Освен ако какво?

Пит не отговори. Боравейки с превключвателите, той спусна „Сий дог II“ към дъното, после я изравни успоредно на трийсетина сантиметра от дъното, предприе претърсвателна обиколка и след десет секунди откри това, което търсеше. Палубната решетка, която бе видял преди това, се появи пред него в утайката.

— Може ли да извадиш от тинята с манипулаторна ръка онази там решетка? — попита той Джордино.

— Ръката може да издържи тежестта, но за изсмукването нямам представа, зависи колко дълбоко е заровена.

— Опитай!

Джордино кимна мълчаливо и веднага се пресегна над топчестите регулатори към механичната ръка. С леко движение, наподобяващо местене на мишката на компютър, завъртя регулаторите и изпъна навън ръката на манипулатора, която бе свързана шарнирно в лакътя и китката като човешките стави. После я нагласи над решетката и стегна трите й подвижни пръста.

— Решетката е хваната — съобщи Джордино. — Сега издигни подводницата рязко нагоре.

Пит тъкмо избута тласкачите нагоре с последната им останала акумулаторна мощност, и видя, че водолазите от охраната на Кин Шан са на пет-шест метра от тях. В следващите няколко мъчителни секунди не се случи нищо. После решетката бавно започна да се измъква от утайката и когато подводницата я издърпа докрай, тя вдигна голям облак тиня след себе си.

— Завърти ръката, докато решетката заеме хоризонтално положение — нареди Пит, — после я задръж пред смукателните отвори на тласкачите.

— Но ония все още имат възможност да изстрелят взрив в опашката ни.

— Само ако имат локатор за проникване през кал — отвърна Пит и върна назад тласкащите устройства докрай, от което изпуснатите към дъното струи вдигнаха огромни вихрушки от утайка. — Така ту ни виждат, ту не ни виждат.

Джордино кимна одобрително.

— Бронирана защитна преграда, изкуствено предизвикана димна завеса — какво повече ни трябва! Сега давай да се измитаме оттук.

Пит нямаше нужда от втора покана. Той потегли, накланяйки подводницата с опашката надолу, за да разбърква утайката. Макар да се движеше напълно слепешката като водолазите, но не толкова объркан като тях, той имаше предимството на акустичната система, която да го отведе до антенния буй. Не бяха изминали много, и подводницата бе разтърсена от силен удар.

— Улучиха ли ни? — попита Пит.

Джордино поклати глава.

— Не, но мисля, че можеш да зачеркнеш един от нападателите ни като жертва на пътна злополука. Едва не откъсна главата му с дясното крило.

— Той няма да е единствената жертва, ако те се изпозастрелят взаимно по погрешка в…

Пит спря насред изречението — взрив с тъп звук разлюля „Сий дог II“. Последваха още два в бърза последователност. Скоростта на подводницата намаля с една трета.

— Това е щастливото попадение, за което ти споменах — отбеляза прозаично Джордино. — Сигурно са успели да изстрелят снаряд през решетката.

Пит погледна към уредите за управление.

— Засегнали са лявото тласкащо устройство.

Джордино постави ръка върху прозрачния нос, по чиято външна повърхност имаше няколко малки пукнатини и драскотини.

— Те надупчиха и прозрачния ни капак.

— Къде улучи третата им ракета?

— Не е възможно да се види през този облак, но предполагам, че вертикалният стабилизатор на дясното крило е отнесен.

— И аз тъй мисля — отвърна Пит, — защото се накланяме наляво.

Двамата не можеха да знаят, че групата от десет водолази беше намаляла с четирима. Освен единия, в който се бе блъснала подводницата, другите, стреляйки напосоки през кафявата завеса, бяха улучили и убили трима от съекипниците си. В бързината да стрелят и презареждат подводните си пушки с нови разривни заряди, водолазите гледаха през пръсти на опасността да се унищожат един друг. По пътя си подводницата блъсна един от тях, но той все пак стреля право в целта.

— Пак ни улучиха — докладва Джордино, като се извърна назад в тясното пространство и погледна към десния корпус на подводницата. — Този път засегнаха акумулаторния кожух.

— Тия бойни глави „Мозби“ се оказаха по-мощни, отколкото предполагах.

Джордино се обърна и погледна встрани, когато нов взрив пръсна рамката между десния корпус и носовата прозрачна част. От мястото, където метал и стъкло се сблъскаха, бликна вода.

— И правят по-големи поразии от драскотини по боята и вдлъбнатини по корпуса — подметна Джордино.

— Губим мощност на тласкачите — долетя гласът на Пит, в който се долавяше ясна нотка на хладнокръвие. — Вероятно последният удар е причинил късо в системата. Изхвърли решетката. Прекалено увеличава съпротивлението.

Джордино се подчини и освободи решетката от механичната ръка. През тинестия облак видя, че на няколко места ръждясалите метални парчета на решетката бяха разкъсани от взривовете. Той проследи с поглед как отново се плъзна надолу към дънната утайка.

— Сбогом, стара дружке, свърши ни голяма работа!

Пит хвърли бърз поглед на малкия навигационен монитор.

— Остават ни двеста метра до антената. Възнамерявам да минем под гребните винтове на лайнера.

— През последната минута нямаше никакви атаки — отбеляза Джордино. — Сигурно сме оставили нашите разгневени приятелчета далеч зад нас в мъглата. Предлагам да затвориш до минимум дроселите, за да спестиш колкото мощност е останала.

— Не е останало нищо за пестене — отвърна Пит и посочи уреда, отчитащ акумулаторната мощност. — Скоростта ни спадна до един възел и стрелката сочи червената чертичка.

Джордино се усмихна със стиснати устни.

— Ще празнувам, ако водолазите на Шан се изгубят и се откажат да ни преследват.

— Скоро ще разберем. Сега тръгвам нагоре и щом навлезем в бистри води, погледни назад и ми кажи какво виждаш.

— Ако все още се навъртат наоколо и забележат, че кретаме със скорост половин възел, ще ни нападнат като разярени оси.

Пит не каза нищо, когато „Сий дог II“ излезе от вихрещата се утайка. Присви очи и се вгледа в кадифено зелената вода, за да открие въжето на антената и водолаза на Кабрийо. Неясен силует, трепкащ на двайсет — двайсет и пет метра пред него и леко наляво, бавно доби по-ясни очертания на дъното на моторната лодка, която се поклащаше от вълните, движещи се към пристанището.

— Почти се прибрахме! — възкликна Пит с повишен дух.

— Ама че упорити малки дяволи! — обади се навъсен Джордино. — Петима от тях плуват като акули зад опашката ни.

— Сече им пипето, щом схванаха толкова бързо намеренията ни. Вероятно са оставили някой в бистрите води като наблюдател и той, като ни е видял да излизаме от мътната лепкава маса, веднага ги е уведомил по радиопредавателя.

Заряд се взриви в един от опашните стабилизатори на „Сий дог II“ и го откъсна. Втори заряд мина на косъм покрай полусферичната носова част. Пит се мъчеше да запази управлението и да поддържа прав курс на подводницата към моторната лодка. В мига, в който видя с крайчеца на окото си един от водолазите на Шан да се задава отстрани на подводницата, разбра, че всичко е свършено. Без достатъчно мощност и помощ от страна на Кабрийо, път за спасение нямаше.

— Да сме толкова близо и в същото време толкова далече — измърмори Джордино, гледайки към кила на моторницата, докато чакаше безпомощен, но невъзмутим неминуемия последен удар.

Тогава най-неочаквано няколко последователни сътресения разбуниха водата около подводницата. Пит и Джордино се замятаха във вътрешността на плавателния съд като плъхове във въртяща се тръба. Водата около тях изригна в огромна маса от пяна и мехурчета, които се развилняха във всички посоки, преди да се издигнат към повърхността. Водолазите, намиращи се близо до „Сий дог II“, загинаха мигновено и телата им се превърнаха в пихтия. Двамата мъже в подводницата онемяха и оглушаха от подводните детонации. От сериозни наранявания ги спаси непроницаемият й корпус.

На Пит му бяха нужни няколко минути, за да проумее, че Кабрийо, предупреден за преследването, е изчакал подводницата и нападателите й да се приближат достатъчно близо до моторната лодка на „Орегон“, за да хвърли гранати във водата. През бученето в ушите си Пит чу, че някой го вика по радиото.

— Ей, момчета, добре ли сте? — долетя очакваният глас на Кабрийо.

— Бъбреците ми никога вече няма да са каквито бяха — отвърна Пит, — но иначе и двамата се държим.

— А самоволните терористи?

— Те като че ли са излезли от желирана торта — отвърна Джордино.

— Щом нас атакуваха под водата — изрази предположението си Пит, — положително ще погнат и вас на повърхността.

— Много навреме го каза — отвърна безгрижно Кабрийо. — В момента малък катер е на път към нас. Но не е нещо, с което да не можем да се справим, разбира се. Вие кротувайте. Щом посрещнем нашите гости, ще пратя водолаз да ви закачи за влекателното въже.

— Вие кротувайте! — повтори язвително Джордино. — Вече нямаме мощност, насред водата сме. Той сигурно си мисли, че се намираме в подводен увеселителен парк!

— Прави го за наше добро — въздъхна Пит, чувствайки, че напрежението в подводницата намалява. Той лежеше отпуснат, с ръце върху вече недействащите превключватели и гледаше през прозрачния носов капак към дъното на моторната лодка, питайки се каква ли карта ще изиграе Кабрийо.

— Тия не се шегуват — каза Кабрийо на Еди Сенг, бившия агент на ЦРУ, който беше техен човек в Бейджин в продължение на двайсет години, преди да бъде принуден да се върне внезапно в Щатите и да се пенсионира. Кабрийо се вгледа през малкия телескоп към бързо приближаващия се моторен катер. На външен вид му заприлича на спасителна лодка на бреговата охрана на САЩ, само дето този не се занимаваше със спасяването на човешки живот. — Разбрали са играта, когато са открили подводницата, но не могат да бъдат сигурни, че ние имаме нещо общо, докато не се качат на борда и разследват.

— Колко души са? — попита Сенг.

— Около петима и всички са въоръжени освен кърмчията.

— Катерът им снабден ли е с по-големички оръжия?

— Засега не виждам никакви. Те са тръгнали на риболов и не си търсят белята. Ще оставят двама души да ни прикриват, а другите трима ще се качат на борда. — Кабрийо се обърна към Сенг. — Кажи на Пит Джеймс и Боб Медоус да се измъкнат през ненаблюдавания борд на моторницата. И двамата са добри плувци. Когато катерът се приближи, кажи им да се гмурнат под вода и да останат под нашия кораб, между двата корпуса. Ако планът ми е добър, двамата охранители зад техния катер инстинктивно ще реагират на неочаквана ситуация. Ще трябва да пленим и петимата без нито един изстрел. Не бива да вдигаме шум. На дока и на кораба ще има прекалено много любопитни очи. Ще трябва да се справим, без да бием тъпани и да надуваме рогове.

Джеймс и Медоус се спуснаха зад борда под един насмолен брезент и зачакаха във водата сигнал кога да се гмурнат под моторната лодка. Останалите от хората на Кабрийо се излегнаха по палубите, правейки се, че дремят. Един-двама седнаха на кърмата, уж че ловят риба.

Кабрийо вече ясно видя, че охранителите на Кин Шан бяха облечени с парадни тъмнокафяви униформи, които изглеждаха по-подходящи за някоя оперета. Четирима от тях стискаха в ръка автоматични пистолети — според Кабрийо бяха последен модел китайско производство. По лицето на капитана на катера се четеше неразгадаемият, суров израз на представляващ властта китаец.

— Останете на местата си! — извика той на мандарински език. — Качваме се на борда ви.

— Какво искате? — провикна се Сенг.

— Ние сме от охраната на корабостроителницата. Искаме да проверим кораба ви.

— Вие не сте от пристанищния патрул — отвърна с възмущение Сенг, — така че нямате това право.

— Даваме ви трийсет секунди да отстъпите, или ще стреляме — настоя с леден тон капитанът.

— Ще застреляте невинни рибари? — попита язвително Сенг. — Да не сте полудели? — Той се обърна към спътниците си и сви рамене. — По-добре е да се подчиним. Те са толкова луди, че като нищо ще изпълнят заканата си. — И отново заговори на капитана по охраната на „Кин Шан маритайм“: — Добре, качете се, но не се надявайте, че няма да докладвам за вас на пристанищните власти на Китайската народна република.

Кабрийо, нахлупил ниско на главата си сламена шапка, за да прикрива западняшките си очи, се наведе над щурвала и небрежно хвърли няколко монети зад борда като сигнал за Джеймс и Медоус да се гмурнат под моторната лодка. Едната му ръка бавно и крадешком хвана лоста за дросела. После, точно когато капитанът на охранителния катер и хората му отскочиха над тясното пространство между двата плавателни съда, той избута лоста напред и веднага го върна обратно, с което разшири пространството, разделящо двата кораба.

Като в комедиен филм капитанът и двама от помощниците му цопнаха във водата. Действайки импулсивно, както бе предположил Кабрийо, другите двама, останали на борда на катера, мигом пуснаха оръжията си, паднаха на колене и протегнаха ръце, за да издърпат шефа си от водата. Опитът им се оказа безуспешен, тъй като в това време два чифта ръце се подадоха от водата, сграбчиха двамата за вратовете и ги събориха зад борда. После Джеймс и Медоус ги хванаха за краката и ги завлякоха под моторната лодка. След като получиха по един доста сериозен удар по тила и изпаднаха в безсъзнание, те бяха издърпани на борда на моторницата и грубо натикани в един малък трюм.

Кабрийо огледа кърмата на „Юнайтед стейтс“ и края на дока, за да види дали има свидетели. Преброи не повече от трима-четирима работници от корабостроителницата, които бяха преустановили работата си и наблюдаваха двата плавателни съда. Никой не изглеждаше разтревожен. Кабината на моторния охранителен катер им закриваше почти целия изглед към лайнера. От разстоянието, от което гледаха, всичко приличаше на обикновена проверка, извършвана от охранителния отряд. Виждаха и как една част от екипажа на Кабрийо продължава да дреме на палубите, а друга — да лови риба на кърмата на моторната лодка. След малко работниците се заловиха отново с работата си, без да дават никакви признаци на паника.

Джеймс и Медоус се качиха обратно на борда и заедно с Еди Сенг бързо съблякоха капитана на катера и двамата му помощници. След минути и тримата се появиха на палубата в униформите на охранителите.

— Не ми стои лошо — подметна Еди на Кабрийо, оправяйки току-що облечената униформа, — като се има предвид, че цялата е подгизнала.

— Моята е с четири номера по-малка — измърмори Медоус, който беше едър човек.

— Вижте пък моята — каза Джеймс и протегна ръце, за да покаже, че ръкавите му едва закриваха лактите му.

— Е, няма да ги демонстрирате на модно ревю, я! — рече Кабрийо, докато изтегляше моторната лодка до охранителния катер. — Скачайте вътре и хващайте щурвала. Щом вземете подводницата на буксир, следвайте ни по килватера, все едно че ескортирате лайнера до дока на пристанищния патрул. Веднъж изчезнем ли от погледа на корабостроителницата на Кин Шан, ще се мотаме наоколо до мръкване. После ще се отправим към „Орегон“ и ще пробием охранителния катер, за да го потопим.

— А какво ще правим с петимата в трюма? — попита Сенг. Кабрийо извърна глава и се захили.

— Ще имаме щастието да видим изражението на лицата им, когато се събудят и установят, че се намират изоставени на забутан филипински остров.

Тъй като нямаше достатъчно кислород, за да остане под вода, „Сий дог II“ беше изтеглена на повърхността с отчасти отворен люк. Пит и Джордино останаха вътре и следяха за нечий поглед от минаващ кораб или от брега. След половин час подводницата бързо бе качена на палубата на „Орегон“. Кабрийо чакаше там, за да помогне на Пит и Джордино да излязат от нея. Двамата с благодарност приеха помощта му, тъй като мускулите им бяха схванати и изтръпнали от дългите часове, прекарани в тясното пространство.

— Моля да ме извините, че се наложи да чакате толкова дълго, но се натъкнахме на пречка.

— И се справихте отлично — похвали го Пит.

— И вие свършихте доста добра работа, като отблъснахте лошите момчета.

— Но още щяхме да сме на дъното, ако вие не бяхте хвърлили гранатите.

— Какво открихте? — попита Кабрийо.

Пит поклати уморено глава.

— Нищо, абсолютно нищо. Корпусът под водолинията е чист, няма никакви промени по него, никакви тайни люкове и херметически врати. Дъното е било ожулено и пребоядисано, но изглежда така, както в деня, в който корабът е бил пуснат на вода. Ако Кин Шан използва някакъв хитър метод, за да сваля незаконни емигранти на чужди пристанища, той не е свързан с корпуса под водолинията.

— Тогава какво ни остава?

Пит погледна твърдо Кабрийо.

— Трябва да влезем в самия кораб. Можете ли да го уредите?

— Като местен факир, да, мога. Ще уредя обиколка с екскурзовод за разглеждане на кораба. Но трябва да се вземат предвид няколко неща. Преди всичко разполагаме с може би още два часа, преди да се разкрие изчезването на охранителите, които похитихме. Шефът на охраната на Кин Шан ще събере две и две и ще се досети, че похитителите са от „Орегон“. Няма съмнение, че той вече се чуди и защо десетина от водолазите му ги няма още. Предупреди ли китайските военноморски сили, ония тутакси ще ни погнат. С предимство при старта „Орегон“ може да остави след себе си повечето от корабите на военния флот на Китай. Но ако пуснат самолети след нас, преди да сме излезли от техните териториални води, с нас ще е свършено.

— Но вие сте добре въоръжени — вметна Джордино.

Кабрийо стисна устни.

— Но не сме имунизирани срещу военни кораби с тежка артилерия и самолети с ракети. Колкото по-скоро си вдигнем чукалата от Хонконг и излезем в открито море, толкова по-безопасно ще е за нас.

— Значи смятате да вдигнете котва и да се измъкнете оттук — предположи Пит.

— Не съм казал такова нещо. — Кабрийо отмести поглед към Сенг, който с облекчение се бе преоблякъл в сухи дрехи.

— Какво ще кажеш, Еди? Искаш ли отново да си сложиш униформата на китайски охранител и да обикаляш из корабостроителницата като инспектор в университетско градче?

Сенг се захили.

— Винаги съм искал да се разходя във вътрешността на голям туристически кораб, без да плащам за входен билет.

— В такъв случай всичко е уредено — каза Кабрийо на Пит. — Тръгвайте. Вижте каквото имате да гледате и се връщайте бързо, иначе всички ще съжаляваме, че няма да дочакаме внуци.

18.

— Не мислиш ли, че малко попрекаляваме? — попита Пит един час по-късно.

Сенг сви рамене зад кормилото от дясната страна на колата.

— Кой ще заподозре, че шпиони в ролс-ройс пристигат пред охраняем портал? — подметна той невинно.

— Всеки, който не страда от глаукома или катаракт — обади се Джордино с нотки на умора в гласа.

Като колекционер на класически автомобили Пит оцени майсторската изработка на ролс-ройса.

— Председателят на управителния съвет Кабрийо е удивителен човек.

— Най-добрият муфтаджия в бизнеса — отвърна Сенг, натискайки спирачките пред главния охраняем портал на корабостроителницата на „Кин Шан маритайм“. — Сключи сделка с портиера на най-хубавия хотел пет звезди в Хонконг. Хотелът използва лимузината за посрещане и изпращане на знаменити гости от и до летището.

Слънцето на късния следобед все още беше на хоризонта, когато двамата пазачи излязоха от будката при портала, за да огледат ролс-ройса „Силвър Даун“ от 1955 година. Елегантните линии на каросерията илюстрираха класическия стил „острието на бръснача“, популярен в Англия през 50-те години. Предните калници изящно се спускаха надолу покрай четирите врати към задните калници, повтаряйки полегатата линия на задния покрив и багажника, известна като „френска извивка“, изкопирана от „Кадилак“ в началото на осемдесетте години.

Сенг показа набързо картата за самоличност, която бе взел от капитана на патрулния катер. Въпреки че можеше да мине за негов братовчед, той не даде възможност на пазачите да огледат по-отблизо снимката на документа.

— Хан Уанцу, капитан на бреговата охрана — представи се той на китайски език.

Един от пазачите се наведе и се вгледа през задното стъкло в двамата пътника на задната седалка, облечени в консервативни делови тъмносини костюми на райета. Той леко присви очи.

— Кои са тези с вас?

— Това са Карл Малер и Ерих Гросе, известни морски инженери от германската корабостроителна фирма „Вос и Хайберт“. Идват да инспектират и обсъдят работата на турбинните двигатели на големия океански лайнер.

— Не виждам имената им в списъка за посетители — каза пазачът, сверявайки списъка върху клипборда в ръката си.

— Тези господа идват по лична покана от Кин Шан. Ако нещо ви притеснява, можете да му се обадите. Искате ли да ви дам прекия му личен телефон?

— А, ннне, не — запелтечи пазачът. — Щом са с вас, значи всичко е наред.

— И не се свързвайте с никого — нареди Сенг. — Двамата мъже идват по спешност и присъствието им тук е строго поверително. Разбрахте ли ме?

Пазачът закима бързо, отстъпи крачка назад, вдигна бариерата и им направи знак да продължат навътре по път, който водеше към доковете. Сенг подкара луксозната кола покрай няколко складови постройки и под високите рамки на подемни кранове, издигащи се над скелети на кораби в строеж. Не му бе трудно да открие „Юнайтед стейтс“ — комините му се извисяваха над близките корабни терминали. Ролсът спря безшумно до един от многото преходни мостици, водещ нагоре към корпуса на кораба. Големият плавателен съд изглеждаше необичайно смълчан. Не се виждаха моряци, нито работници или охрана. Мостиците бяха безлюдни и неохраняеми.

— Странно — измърмори Пит, — всичките му спасителни лодки са свалени.

Джордино погледна нагоре към стълбчетата лек дим, които излизаха от комините.

— А отстрани изглежда така, сякаш е готов да отплава всеки момент.

— Но не може да качва пътници, без да има на борда си лодки.

— Работата загрубява — подхвърли Джордино, оглеждайки притихналия кораб.

Пит кимна в знак на съгласие.

— Съвсем не е това, което очаквахме.

Сенг заобиколи колата и отвори задната врата.

— Аз съм дотук, момчета. Оставям ви. Успех! Ще се върна след половин час.

— След половин час?! — възнегодува Джордино. — Майтапиш ли се?

— Половин час съвсем не е достатъчен, за да се огледа вътрешността на океански лайнер с тези размери — възрази Пит.

— Не зависи от мен. Нареждане от председателя Кабрийо. Колкото по-бързо офейкаме, толкова по-малка е възможността да ни спипат като мошеници. Освен това скоро ще се стъмни.

Пит и Джордино слязоха от колата и тръгнаха по преходния мостик към две отворени врати. Влязоха в отсек, който навремето е служил за приемна на домакина на кораба. Сега той бе странно опразнен от всякакви мебели и по нищо не личеше, че се използва.

— Абе май забравих да ти спомена — каза Джордино, — че не мога да говоря с немски акцент.

Пит го погледна.

— Нали си италианец?

— Баба ми и дядо ми бяха италианци, но каква полза от това?

— Ако се наложи, говори с ръце. Никой няма да забележи разликата.

— А ти?

Пит сви рамене.

— Аз само ще казвам „Я, я“ на всичко, което ме питат.

— Нямаме много време. Ще покрием повече площ, ако се разделим.

— Дадено. Аз ще огледам набързо палубите на каютите, а ти започвай от машинното. Оттам надникни в камбуза.

— В камбуза ли? — почуди се Джордино.

Пит се усмихна на ниския си приятел.

— Кухнята говори много за един дом. — И бързо се изкачи по витата стълба към горната палуба, на която някога са се намирали залата за хранене на пътниците от първа класа, малките барчета за коктейли, магазините за подаръци и кинотеатърът.

Стъклените врати на залата за хранене бяха свалени. Стените и високите извити тавани се издигаха като стражи над празната зала. Навсякъде, където влезе Пит, положението беше същото и стъпките му отекваха по голия под. 352-те седалки на кинотеатъра също бяха махнати. Рафтовете и витрините на магазините за подаръци бяха празни. И двата малки бара приличаха на пещерни кухини. Балната зала, където заможните знаменитости са танцували, докато са прекосявали Атлантическия океан, сега беше изпразнена от всякакви мебели.

Той забърза по един коридор към жилищните помещения на екипажа и кормилната рубка. И тук картината беше същата — в каютите нямаше никаква мебелировка, нито признаци за обитаемост.

— Празна черупка — измърмори под носа си Пит. — Целият кораб представлява огромна празна черупка.

В кормилната рубка обаче положението беше съвсем различно. Стените от пода до тавана бяха запълнени с компютризирана електронна апаратура с многобройни разноцветни лампички и превключватели, повечето от които светеха. Пит се спря и огледа набързо усъвършенстваната автоматична система за управление на кораба. Стори му се странно, че единствената част от оригиналните съоръжения беше щурвалът с месингови ръкохватки.

Той погледна часовника си. Оставаха му само десет минути. Зачуди се, че не вижда никакви работници или моряци. Сякаш корабът се бе превърнал в гробница. Слезе по стълбите към палубата на първа класа и се затича по коридорите, разделящи самостоятелните каюти. И там беше същото. Призрачна пустота лъхаше от помещенията, където навремето пътниците са спели в лукс на път от Ню Йорк до Саутхемптън и обратно. Дори и вратите им бяха свалени. Онова, което още повече изненада Пит, беше липсата на всякакъв боклук. Вътрешността на кораба беше безупречно чиста, сякаш наскоро бе мината с гигантска прахосмукачка.

Когато се върна обратно до входната врата за приемната на корабния домакин, Джордино вече го чакаше там.

— Какво откри? — попита го Пит.

— Почти нищо — отвърна Джордино. — Палубите на каютите и на товарните отсеци са съвсем празни. Машинното отделение изглежда както в деня, когато корабът е бил пуснат на вода — с достатъчно набрана пара и готов да отплава. Всеки друг отсек е изцяло оголен.

— Провери ли в багажното отделение и предните кардеци, където се товарят автомобилите на пътниците?

Джордино поклати глава.

— Вратите им не само са затворени, ами и запоени. Същото е и с входовете и изходите на жилищните помещения на моряците на долната палуба. Вероятно и те са опразнени напълно.

— И аз се натъкнах на същото — каза Пит. — Случи ли ти се нещо?

— Това е най-странното — че не видях жива душа. Ако някой е работил в машинното, той или е ням, или невидим. А ти срещна ли някого?

— Абсолютно никого.

Изведнъж палубата под краката им започна да трепери. Огромните двигатели на кораба заработиха. Пит и Джордино бързо се отправиха по преходния мостик към чакащия ги ролс-ройс. До отворената задна врата стоеше Еди Сенг.

— Хареса ли ви обиколката? — попита ги той.

— Нямаш представа какво загуби — каза Джордино. — Какви деликатеси, каква танцова програма, какви мацки…

Пит посочи към докерите, които откачаха дебелите котвени въжета от стоманените кнехти на пристана. Големите кранове повдигнаха преходните мостици и ги свалиха на пристана.

— Май точно изчислихме времето си. Корабът ще отблъсне всеки момент.

— Как е възможно?! — смънка Джордино. — Та на борда няма жива душа.

— Не е зле и ние да потегляме, докато е време — предложи Сенг, като ги побутна да влязат в колата и затвори задната врата. След това мина бързо покрай емблемата върху радиатора на ролс-ройса и се тръшна на шофьорската седалка зад кормилото.

Този път мина през охраняемия портал само с едно кимване. След като се отдалечи на около три километра от района на корабостроителницата, като междувременно очите му току отскачаха към огледалото за обратно виждане, за да види дали не ги следят, Сенг отби по черен път и отпраши към открита ливада зад едно празно училище. Насред ливадата беше кацнал необозначен пурпурно сребърен хеликоптер, чиито лопати на носещото витло бавно се въртяха.

— Няма ли да се върнем на „Орегон“ с моторната лодка? — попита Пит.

— Вече е твърде късно — отвърна Сенг. — Председателят Кабрийо реши за по-разумно да вдигне котва и да увеличи колкото се може повече водното пространство между кораба и Хонконг, преди да са започнали „фойерверките“. Вероятно в момента „Орегон“ е напуснал канала Уест Лама и е навлязъл в Китайско море. Затова са ни пратили хеликоптер.

— Кабрийо ли е уредил хеликоптера? — поинтересува се Джордино.

— Приятел на наш приятел извършва чартърни полети с него.

— Но явно не вярва на рекламата — отбеляза Пит, търсейки напразно да види някакво име на опашката на въздухоплавателния апарат.

Устните на Сенг се разтеглиха в широка усмивка.

— Неговите клиенти предпочитат да пътуват инкогнито.

— Ако ние сме включени в клиентелата му, никак не съм изненадан от това.

До ролс-ройса се приближи млад мъж в шофьорска униформа и отвори вратата. Сенг му благодари и пъхна някакъв плик в джоба му. После направи знак на Пит и Джордино да го последват в хеликоптера. Още си закопчаваха предпазните колани, когато пилотът издигна машината от земята и след като полетя за малко в хоризонтално положение, се наклони и мина под мрежа от електрически кабели с такава вещина, сякаш правеше това всеки ден. След това пое курс на юг и се извиси над пристанищните води, минавайки над един петролоносач на по-малко от десет метра над комина му.

Пит се загледа с копнеж в отдалечаващата се бивша британска колония. Беше готов да даде какво ли не, само и само да се поразходи по виещите се улички и да влезе в множеството малки магазинчета, предлагащи всичко от чай до резбовани мебели; да вечеря китайска храна в апартамент в хотел „Пенинсула“, с изглед към светлините на пристанището, в компанията на някоя красива жена и бутилка сухо шампанско „Вьов Клико-Понсаден“…

Мечтанията му се пръснаха като стъкълца на калейдоскоп, когато изведнъж Джордино възкликна:

— Господи, какво ли не бих дал за една тортила и халба бира!

Слънцето беше залязло и западното небе беше синьо-сиво, когато хеликоптерът настигна „Орегон“ и кацна върху един от капаците на товарните отсеци. Кабрийо ги чакаше в камбуза с чаша вино за Пит и бутилка бира за Джордино.

— Вие двамата май имахте тежък ден — отбеляза той. — Затова нашата готвачка е приготвила нещо специално.

Пит свали взетото назаем яке и охлаби вратовръзката си.

— Не само тежък, но и изключително неплодотворен.

— Открихте ли нещо интересно на борда на „Юнайтед стейтс“? — попита Кабрийо.

— Открихме единствено, че корабът е изкормен от край до край — отвърна Пит. — Вътрешността му представлява вакуум с действащо машинно отделение и кормилна рубка, натъпкана със системи за навигация и управление.

— Корабът вече напусна дока си. Сигурно се обслужва от минимален екипаж.

Пит поклати глава.

— Екипаж изобщо няма. Ако, както казвате, е напуснал пристанището, значи плава без намесата на човешка ръка. Целият кораб се управлява чрез компютър и далечно командване.

— Аз пък твърдя със сигурност, че в камбуза му няма и остатък от храна — добави Джордино. — Да не говорим, че липсва печка, хладилник, дори пукнат нож и вилица няма. Всеки, който е на борда на този кораб, направо ще умре от глад.

— Никой кораб не може да плава по море без екипаж, който да обслужва машинното и да наблюдава навигационните прибори — възрази Кабрийо.

— Чувал съм, че Съединените щати правят опити за плаване на кораб без екипаж — рече Джордино.

— Кораб без екипаж може да прекоси Тихия океан, но на този ще е нужен капитан на борда му, който да наеме лоцман и да плати на панамските власти за преминаването през Канала, за да навлезе в Карибско море.

— Биха могли да качат временно екипаж и капитан, преди корабът да стигне до Панама… — Пит изведнъж млъкна и погледна Кабрийо. — Откъде знаете, че „Юнайтед стейтс“ пътува за Панамския канал?

— Това е последното съобщение от местния ми източник.

— Добре е да се знае, че имате човек вътре в организацията на Кин Шан, който ни държи в течение за текущите събития — язвително подметна Джордино. — Жалко, че той не си е направил труда да ни уведоми по-рано, че корабът е превърнат в играчка с далечно командване. Щеше да ни спести сума ти неприятности.

— Нямам човек в организацията — поясни Кабрийо. — Ще ми се да имам. Информацията получих от хонконгски агент, работещ в „Кин Шан маритайм лимитед“. Пристигането и заминаването на търговските кораби не е дълбока тайна.

— Кое е крайното местоназначение на „Юнайтед стейтс“? — попита Пит.

— Пристанището на Кин Шан в Сунгари.

Пит се загледа мълчаливо в чашата си с вино, после заговори бавно:

— С каква цел? Защо Кин Шан изпраща по океана напълно роботизиран океански лайнер с изкормена вътрешност до някакво странно товарно пристанище в Луизиана? Какво ли си е наумил?

Джордино довърши бирата си и потопи залък тортила в купа със салца.

— Той може да преобрази кораба някъде другаде.

— Възможно е. Но не е в състояние да скрие кораб с такива размери. Веднага ще бъде проследен от разузнавателните спътници.

— Предполагате ли, че намеренията му са корабът да бъде напълнен с взривно вещество и да взриви нещо… като да речем Панамския канал? — поинтересува се Кабрийо.

— Положително не и Панамския канал или някое пристанищно съоръжение — отвърна Пит. — Така сам ще пререже гърлото си. Корабите му имат нужда от достъп до пристанища на двата океана като корабите на всяко друго товарно дружество. Не, Кин Шан трябва да има предвид нещо друго, някакъв друг мотив, такъв, който е много опасен и смъртоносен.

19.

С леко поклащане корабът се носеше плавно по вълните под небе, тъй ярко осветено от пълната луна, че човек спокойно можеше да чете вестник на светлината й. Гледката беше измамно спокойна. Кабрийо не бе издал команда за пълна крайсерска скорост, така че морският съд се отдалечаваше от китайската суша със скорост не повече от осем възела. Шепотът, който издаваше носовата част, порейки водата, и мирисът на току-що изпечен хляб, идващ от камбуза, можеха да приспят екипажа на всеки друг товарен кораб, плаващ по Китайско море, но не и висококвалифицираните мъже на борда на „Орегон“.

Пит и Джордино се намираха в командното помещение за наблюдение и мерки за противодействие в носовата надстройка, където изпълняваха стриктно ролите си на наблюдатели, докато Кабрийо и техническите му специалисти бяха съсредоточили вниманието си върху системите за радиолокационно откриване и разпознаване на цел.

— Онзи там никак не бърза — отбеляза анализаторката на данните от наблюдението Линда Рос, седнала пред един от компютърните монитори, който показваше триизмерното изображение на военен кораб. Рос беше поредният „трофей“ на Кабрийо от експедициите му за набиране на персонал от ненадминати специалисти. Тя беше началник по управление на огъня на борда на крайцер с насочващи ракети на ВМС на САЩ, преди да попадне в плен на магията на Кабрийо и предложението му от невероятна компенсация, надхвърляща многократно парите, които получаваше във военноморския флот. — С максималната си скорост от трийсет и пет възела ще ни настигне в рамките на половин час.

— Какви данни можеш да дадеш за него? — попита я Кабрийо.

— Конфигурацията му сочи, че е един от големите есминци-ракетоносачи тип „Луху“, клас 052, пуснати на вода в края на деветдесетте години. Вместимост четири хиляди и двеста тона. Два газотурбинни двигателя с петдесет и пет хиляди конски сили. На кърмата си носи два хеликоптера „Харбин“. Пълният му екипаж се състои от двеста и трийсет души, от които четирийсет са офицери.

— Ракетите?

— Осем плъзгащи се по морската повърхност от класа „земя-земя“ и една стартова уредба „земя-въздух“.

— Ако аз бях капитанът му, нямаше да се подготвя да нанеса ракетен удар срещу безпомощна на вид стара гемия като „Орегон“. Оръдия?

— Две стомилиметрови зенитноартилерийски системи в оръдейния купол на носа и осем седеммилиметрови, монтирани по двойки — докладва анализаторката. — Освен това е снабден и с общо шест торпеда в два апарата и дванайсет противолодъчни минохвъргачки.

Кабрийо избърса челото си с носна кърпа.

— Според китайските стандарти това е внушителен военен кораб.

— Откъде идва? — попита Пит.

— От лошия ни късмет — отвърна Кабрийо. — Пресича пътя ни, след като е била вдигната тревога и пристанищните власти са уведомили техния военноморски флот. Изчислих времето на тръгването ни така, че да плаваме в килватера на един австралийски товарен кораб и един боливийски за превозване на руда, за да объркаме китайския радиолокатор. Вероятно първите два са били спрени и претърсени от патрулен катер за бърза атака, преди да им бъде разрешено да продължат към местоназначението им. Ние имахме нещастието да привлечем вниманието на тежък есминец-ракетоносач.

— Кин Шан има дълга ръка, щом е успял да получи такъв вид съдействие от правителството си.

— Да можех и аз да имам същото влияние над нашия Конгрес.

— Не противоречи ли на международните закони, когато военните на дадена страна спират и претърсват чужди кораби извън нейните териториални води?

— От деветдесет и шеста насам, вече не. Това стана, когато Бейджин си извоюва правото да разшири границата на териториалните води на Китай от дванайсет на двеста мили.

— Което сега ни поставя в техни води.

— Да, навлезли сме на около сто и четирийсет мили в тяхна територия — уточни Кабрийо.

— Щом и вие имате ракети — каза Пит, — защо не разрушите есминеца, преди да сме се озовали в обсега на техните оръдия?

— Макар че носим малка и по-стара версия на ракета „земя-земя“ с взривна мощност, достатъчна да взриви лек щурмови плавателен съд или патрулен катер, пак ще ни трябва невероятен късмет с първия ни пуск, за да извадим от строя четири хиляди и двеста тонен есминец-ракетоносач, който, както е въоръжен до зъби, е способен да потопи цял флот. В неизгодното положение се намираме ние. Първите ни ракети могат да обезвредят техните стартови уредби. Можем също да забием две торпеда „Марк 46“ в корпуса му. Но той ще остане с достатъчен брой трийсет и седем и сто милиметрови оръдия, които на бърза ръка ще ни пратят в най-близкия склад за корабни отпадъци.

Пит погледна Кабрийо с твърд поглед.

— Много хора са на път да загинат в следващия един час. Няма ли начин да предотвратим клането?

— Не можем да изпързаляме никоя абордажна група — отвърна мрачно Кабрийо. — Те ще прозрат камуфлажа ни две минути след като стъпят на борда. Изглежда, забравяте, господин Пит, че що се отнася до китайците, вие, аз и всички останали на борда на този кораб, сме шпиони. И като такива на часа можем да бъдем екзекутирани. Освен това сложат ли веднъж ръка на „Орегон“ и неговата технология и разберат ли потенциала й, те няма да се поколебаят да го използват за разузнавателни цели спрямо други страни. Още щом първият моряк се качи на палубата ни, зарът ще е хвърлен. Така че или ще се борим, или с нас е свършено.

— В такъв случай нашият избор е изненадата.

— Ключът е в това, че ние не представляваме заплаха в очите на капитана на китайския есминец — сопна се Кабрийо. — Ако бяхте на негово място и ни наблюдавахте през очила за нощно виждане от мостика си, щяха ли да ви се разтреперят краката от това, което виждате? Съмнявам се. Той може и да насочи стомилиметровите си оръдия в мостика ни или пък някоя двойка от трийсет и седем милиметровите си във всеки моряк, появил се на палубата ни. Но види ли, че неговите моряци са се качили на борда и са превзели кораба ни, тогава ще се успокои и ще отмени тревогата, при положение че изобщо си направи труда да даде такава.

— Думите ви звучат така, сякаш говорите за обикновен бой със снежни топки — позволи си да вметне Джордино.

Кабрийо му хвърли уморен поглед.

— Какви снежни топки?

— Извинете малко странното чувство за хумор на Ал — намеси се Пит. — Той става душевно неуравновесен, когато нещата не се подреждат така, както той ги вижда.

— Големи особняци сте вие двамата — свъси вежди към Пит Кабрийо. — Нищо ли не може да ви развълнува?

— Приемете го като ответ на едно тежко за нас положение — възрази Пит с умерен тон. — Вие и вашият екипаж сте обучени и готови за бой. Докато ние сме просто едни безпомощни странични наблюдатели.

— Ще ни е нужна всякаква помощ от всеки мъж и жена на борда, преди да се е изнизала нощта.

Пит изучи изображението на монитора над рамото на Линда Рос.

— Разрешете ми да ви попитам как точно възнамерявате да разпердушините такъв грамаден ескадрен миноносец?

— Планът ми е съвсем прост: „Орегон“ спира да се движи след подадена команда. После ще последва искане за качване на борда ни и инспекция. Веднъж допуснем ли го на един хвърлей разстояние, ще се държим като невинни, зле възпитани моряци, докато те ни наблюдават отблизо. Щом китайската група се качи на борда, ние ще приспим още по-дълбоко вниманието на капитана, като свалим иранския си флаг и вдигнем флага на Китайската народна република.

— Нима имате китайски флаг? — удиви се Джордино.

— Разполагаме с флаговете на всички морски държави в света — отвърна Кабрийо.

— След като разиграете театър, че се предавате, после какво? — поинтересува се Пит.

— Ще нападнем кораба с всичко, което имаме в наличност, и ще се молим, след като приключим, да не му е останало нищо, което да хвърли срещу нас.

— Така ще излезем победители от дуел с ракети, който иначе не бихме могли да спечелим — вметна Макс Ханли, който седеше на стол до един от електронните специалисти, обслужващ устройство за обработка на тактическите данни.

Подобно на футболен треньор в съблекалнята преди началото на мач Кабрийо изложи подробно пред „играчите“ си плана на действие. Нищо непредвидено не бе пропуснато да се обсъди, никаква подробност не бе недогледана, нищо не бе оставено на случайността. Не се чувстваше никакво напрежение. Мъжете и жените на борда на „Орегон“ се подготвяха да се заловят за работа така, сякаш за тях това беше първият ден на поредната работна седмица в големия град. Очите им бяха ясни и съсредоточени, в тях не се долавяше страхът на преследваните хора.

Когато Кабрийо приключи с наставленията си, попита:

— Има ли въпроси? — Гласът му беше дълбок и нисък, с лек испански акцент и въпреки че беше твърде опитен и прозорлив, за да не признава страх, от такъв нямаше и следа по лицето и начина му на държане. След като никой от екипажа му не се обади, той кимна и заключи: — Добре тогава, това е всичко. Желая ви успех! И когато тази малка свада приключи, ще дам най-голямото празненство, което помни „Орегон“.

Пит вдигна ръка.

— Казахте, че ви е нужен всеки на борда. С какво можем да ви помогнем ние с Джордино?

Кабрийо отвърна:

— Онази вечер вие двамата показахте, че не ви е страх от битки. Идете да си вземете по чифт автоматично оръжие от арсенала. Ще ви е нужна по-голяма огнева мощ от вашите петдесет и пет калиброви пистолети. Също така си изберете и предпазни жилетки. После се отбийте да си вземете нещо вехто и раздърпано от гардероба с маскарадни костюми. След това се присъединете към палубната команда. Проявете талантите си във възпирането на китайските моряци, когато се качат на борда. За посрещането им мога да отделя само неколцина мъже — останалите ще ми трябват за по-важни задачи, тъй че китайците ще ви превъзхождат малко по численост. Вероятно няма да са повече от десетина, което едва ли ще е от значение, защото вашето предимство ще бъде изненадата. Ако се справите, а аз разчитам на това, можете да помогнете при огледа за щетите. Бъдете сигурни, че ще има големи щети.

— Абсолютно необходимо ли е да стреляме по абордажната група без предупреждение? — попита Линда Рос.

— Имайте предвид — обърна се безцеремонно към нея Кабрийо, — че тия хора по никакъв начин няма да оставят някого от борда на кораба ни да стигне до пристанище. Защото те несъмнено са наясно, че имаме връзка с подводното претърсване на „Юнайтед стейтс“, така че възнамеряват да ни пуснат да спим при рибите още преди да е пукнала зората.

Пит потърси в погледа на Кабрийо следи от съжаление, знак, че му минава през ума, че са на път да извършат колосална грешка, но не видя нищо подобно.

— Не ви ли притеснява, че може би грешим относно намеренията им и вероятно ще предизвикаме война?

Кабрийо извади от малкото си джобче лулата си и остърга чашката й. После отвърна:

— Нямам нищо против да призная, че съм обезпокоен донякъде за това, но не може да избягаме от техните военновъздушни сили, тъй че не ни остава друг избор, освен да блъфираме и ако не успеем, ще се наложи да воюваме.

Като сив призрак, плъзгащ се по черната водна повърхност, нашарена от отраженията на месечината, големият китайски есминец-ракетоносач настигна бавнодвижещия се „Орегон“ със злобата на кит убиец, преследващ дружелюбна морска крава. Но с отблъскващата си бойна премяна от навигационни системи и устройства за търсене и откриване на цели на повърхността и във въздуха и за мерки за противодействие, стърчащи над грозни кули, корабът изглеждаше така, сякаш беше сглобен от дете, което не е знаело коя част къде да залепи.

Хали Касим, вицепрезидентът на „Орегон“, отговарящ за свръзките, повика по високоговорителя на мостика Кабрийо, който наблюдаваше есминеца през очила за нощно виждане.

— Господин Кабрийо, наредиха ни да застанем на дрейф.

— На какъв език?

— На английски — отвърна Кейсим.

— Аматьорски опит да ни накарат да паднем в капана. Отговорете им на арабски.

Настъпи кратка пауза.

— Те ни изобличиха, сър. На борда си имат човек, който говори арабски.

— Опитайте да ги позалъжете още малко. Не искам да създаваме впечатлението, че нещо ни безпокои. Попитайте ги защо трябва да изпълняваме нарежданията им, след като сме в международни води?

Кабрийо запали лулата си и зачака. Погледна надолу към палубата, където се бяха събрали Пит, Джордино и трима от екипажа, до един въоръжени за бой.

— Не се хващат на въдицата — долетя отново гласът на Хали Касим. — Казаха, че ако не спрем веднага, ще ни потопят.

— Мислите ли, че ни заглушават, за да не можем да изпратим сигнал за бедствие?

— Бъдете сигурен в това. Всяко наше съобщение, изпратено в района на непосредствена близост, ще бъде получено изопачено.

— Каква е вероятността наблизо да минава някой приятелски кораб, като ядрена подводница например?

— Никаква — разнесе се гласът на Линда Рос от помещението за наблюдение и мерки за противодействия. — Единственият плавателен съд в радиус от сто мили е японски транспортьор за превоз на автомобили.

— Добре — въздъхна Кабрийо. — Сигнализирайте на китайците, че ще отстъпим и ще легнем на дрейф. Но ги уведомете също, че ще изразим протест пред международните инстанции по морски транспорт срещу това посегателство.

Кабрийо вече не можеше да направи нищо, освен да чака и наблюдава в сумрака приближаването на китайския есминец. Освен немигащите му очи към големия военен кораб бяха насочени две прикрити ракети „Харпун“, монтирани в средата на корпуса на „Орегон“, две торпеда „Марк 46“ в подводните им апарати и дулата на сдвоена 30-милиметрова артилерийска система „Оерликон“, всяко от което можеше да бълва по седемстотин снаряда в минута.

Всички необходими подготвителни работи приключиха. Кабрийо беше горд от съвместните усилия на екипажа си. Дори и някъде да беше възникнала трудност, никой не се оплака. Отстрани всеки изглеждаше твърдо решен и доволен, че е на път да атакува неприятелски кораб двойно по-голям от техния, и да воюва докрай. Нямаше да се налага да си подават и другата буза, защото те първи щяха да ударят.

Есминецът намали ход и задрейфува на не повече от двеста метра от „Орегон“. През очилата си за нощно виждане Кабрийо прочете големите бели числа, изписани близо до вълнореза.

— Можете ли да ми дадете сведения за китайски есминец номер сто и шестнайсет? Повтарям: номер сто и шестнайсет — каза той на Рос.

Докато изчакваше отговора, той наблюдаваше как от лодбалките в средната част на есминеца бе спусната на вода една лодка. Без да се бави, абордажната група зае местата си в нея, след което лодката бе отблъсната от есминеца и се отправи по водното пространство между двата спрели плавателни съда. След около дванайсет минути вече се плъзна покрай корпуса на обикновения на вид, стар товарен кораб. Кабрийо със задоволство забеляза, че единствено носовите сдвоени стомилиметрови оръдия бяха насочени към „Орегон“. Ракетните стартови уредби изглеждаха празни и закрити. Дулата на трийсет и седем милиметровите оръдия сочеха назад към кърмата.

— Сдобих се с данните му — отвърна междувременно Рос. — Номер сто и шестнайсет се нарича „Чендо“. Това е най-големият и най-добър кораб на Китайските военноморски сили. Командва се от капитан трети ранг Ю Тиен. Трябва ми известно време, за да ви дам биографията му.

— Благодаря ви, Рос, не си правете този труд. Винаги е от полза да знаем поне името на врага. Моля ви, наредете всички оръжия да са в готовност за стрелба.

— Вече са готови и чакат команда, господин председател — отвърна Рос със спокоен и невъзмутим глас.

През единия борд бе спусната абордажната стълба и китайските моряци, водени от един лейтенант и един капитан от военноморския контингент, бързо се качиха по нея на палубата на „Орегон“. От цялата група лъхаше празнично настроение — мъжете приличаха повече на бойскаути, тръгнали на излет, отколкото на сурови мъже, изпълняващи бойна задача.

— По дяволите! — изруга Кабрийо.

По численост групата беше двойно по-голяма, отколкото бе предполагал и всеки бе въоръжен до зъби. Обезпокои го мисълта, че нямаше да може да отдели достатъчно от хората си за предстоящата битка на главната палуба. Погледна към Пит Джеймс и Боб Медоус, леководолази и бивши „тюлени“ от ВМС, и Еди Сенг. И тримата стояха до леерното ограждане с картечни пистолети под якетата си. После зърна Пит и Джордино, изправени право пред китайските офицери, с ръце вдигнати високо във въздуха.

Кабрийо мигом се изпълни с гняв. Щом като Пит и Джордино се предадоха без бой, другите трима в никакъв случай нямаше да могат да отблъснат двайсетината обучени за битки моряци. Китайците щяха на бърза ръка да ги отблъснат настрана и за минути щяха да превземат кораба.

— Ей, вие, страхливци такива! — размаха той юмрук към Пит и Джордино. — Долни предатели!

— Колко преброи? — обърна се Пит към Джордино, когато и последният китайски моряк се прехвърли през леерното ограждане.

— Двайсет и един — отвърна самодоволно Джордино. — Четирима на един срещу нас. Е, не бих го нарекъл „малко числено превъзходство“.

— И аз установих същото неравенство.

Непохватни на вид с дългите си зимни палта и с ръце, вдигнати високо над главите, Пит и Джордино създаваха впечатлението, че се предават безпрекословно. Еди Сенг, Джеймс и Медоус гледаха мрачно китайците, като раздразнени моряци, чиято нормална работа по кораба е била прекъсната. Ефектът беше точно такъв, какъвто го бе предвидил Пит. Виждайки как са посрещнати, китайците се успокоиха и отпуснаха ръце върху оръжията си, тъй като вече не очакваха никакво съпротивление от страна на неугледния екипаж на това старо корито.

Военноморският офицер, надменно и с неприкрито отвращение към несвойствено облечения екипаж, който го посрещна, се приближи с наперена походка към Пит и поиска да узнае на английски език къде може да намери капитана на кораба.

Без ни най-малък израз на злоба, докато местеше поглед от лейтенанта към морския капитан, Пит любезно попита:

— Кой от вас двамата е Крачун и кой Малчо?

— Какво казахте? — попита лейтенантът. — Слушайте, ако не искате да получите един куршум в черепа, ме заведете при капитана.

Лицето на Пит моментално доби израз на уплаха.

— А? Искате капитана? Защо не казахте веднага. — Той се обърна леко и кимна към Кабрийо, който стоеше на крилото на мостика и бълваше огън и жулел от гняв.

По рефлекс всички глави и погледи се обърнаха едновременно в посоката към сипещия ругатни мъж, когото им посочи Пит.

В същия миг Кабрийо изведнъж разбра номера на двамата представители на НЮМА и загледа като хипнотизиран кървавата битка, която избухна пред очите му. Облещи очи, като видя как Пит и Джордино извадиха по още един чифт ръце изпод палтата си, всяка сграбчила по един картечен пистолет с пръст върху спусъка, и предприеха смъртоносен откос по китайските моряци, които се стъписаха от изумление. Двамата офицери бяха покосени първи, последвани от шестимата мъже непосредствено зад тях. Никой от китайците не беше подготвен за такова яростно клане, особено от страна на мъже, които изглеждаха изплашени и непохватни. За част от секундата ненадейното нападение намали неравенството от четирима до двама срещу един. Дръзката конфронтация бързо се превърна в кървав хаос.

Сенг, Джеймс и Медоус, които знаеха предварително за измамата с изкуствените ръце, мигом насочиха оръжията си и откриха огън секунди след Пит и Джордино. Настана пълна бъркотия. Мъже падаха ранени или убити или се нахвърляха един върху друг в юмручен бой. Китайските моряци се биеха професионално и показваха изключителна смелост. Бързо се възстановяваха и без да отстъпват от позициите си на палубата, вече осеяна с победените им другари, отвръщаха със стрелба. Пълнителите на всяко оръжие се изпразниха почти едновременно. Сенг бе улучен от куршум и се свлече на колене. Медоус бе ранен в рамото, но продължи да размахва пистолета си като тояга. Пит и Джордино нямаха време да презаредят и се впуснаха в яростен ръкопашен бой. Но дори и по време на тази яростна суматоха, в която враждуващите мъже се вкопчваха един в друг и сипеха ругатни и юмруци, Пит чу Кабрийо да крещи от мостика:

— Огън! За бога, огън!

Една секция от корпуса на „Орегон“ тутакси се отвори и две ракети „Харпун“ излетяха от стартовите си уредби почти едновременно с изстреляните от апаратите си торпеда „Марк 46“. След секунди сдвоените 30-милиметрови оръдия бяха заредени, насочени към целта и задействани след команда, подадена от корабния команден център за управление на бойните действия. Градушка от снаряди се посипа върху ракетните стартови уредби на „Чендо“ и извади от строя системите им още преди те да открият огън срещу небронирания товарен кораб. Времето спря, когато първата ракета, изстреляна от „Орегон“, се вряза в корпуса на есминеца под големия му комин и се взриви в машинното отделение. Втората „Харпун“ улучи кулата със съобщителните системи на „Чендо“ и прекъсна всякакви предавания към флотското му командване.

По-бавнодвижещите се торпеда избухнаха след тях почти едновременно на не повече от девет метра едно от друго и причиниха изригването на два огромни гейзера досами „Чендо“. Есминецът силно се заклати напречно, после застина за миг в хоризонтално положение, преди да започне да се накланя на десния си борд поради водата, която нахлу през двете пробойни с големината на оборски врати.

Капитанът на „Чендо“ Ю Тиен, който обикновено беше предпазлив човек, този път се хвана на измамата, докато наблюдаваше през бинокъл невинния на вид стар кораб. Видя как моряците му се качиха на борда, без да им бъде оказано никакво съпротивление, а иранският национален флаг в зелено, бяло и червено бе спуснат и на негово място бе издигнат червеният флаг с пет златни звезди на Народна република Китай. В следващия момент капитанът се вцепени от изумление. Непобедимият му есминец уж спокойно застигна някакъв си ръждясал трампов кораб, а ето че в следващия момент същото това безпомощно старо корито нанесе със съвършена точност огромни щети на плавателния му съд. Улучен едновременно от ракети, торпеда и градушка от снаряди, корабът му само за минути бе фатално разбит. На Ю Тиен му беше трудно да повярва, че един невинен търговски кораб може да притежава такава огромна огнева мощ.

Ю Тиен изтръпна, когато видя как смъртта и разрухата изпълзяват от вентилаторите, люковете и стълбите, водещи към вътрешността на кораба му. Първоначалните бели облачета и оранжеви искри бързо се превърнаха в буйни червени огньове с черен дим, излизащ от машинното отделение, което сега се бе превърнало в крематориум за безпомощните в него мъже.

— Огън! — изкрещя той. — Унищожете тези гадни мръсни псета!

— Презаредете! — разнесе се високо гласът на Кабрийо през съобщителната система. — Бързо презаредете…

Командите му бяха прекъснати от невъобразим грохот, последван от силно сътресение на целия му кораб. Големите оръдия на незасегнатата носова част на есминеца заляха с порой от снаряди „Орегон“.

Първият снаряд изсвистя между товарните кранове, избухна в основата на задната мачта и я изтръгна от основата й, пръсвайки я на нажежени парчета, които се затъркаляха във всички посоки по товарната палуба. На няколко места лумнаха малки пламъци, без обаче да причинят сериозни щети. Вторият снаряд се заби във ветрилообразното ребро на кърмата на „Орегон“ и го разкъса, оставяйки зееща дупка над рудерпоста. Разрушението беше сериозно, но не и критично.

Кабрийо с неохота трябваше да се наведе, когато градушка от трийсет и седем милиметрови снаряди от „Чендо“ започна да обстрелва странично „Орегон“ от бака до разбитата кърма.

Почти веднага след това долетя гласът на Рос, която също управляваше системите за бойни действия.

— Сър, китайците избиха пусковите механизми на ракетните стартови уредби. Не ми се иска да съм приносител на лоши вести, но трябва да се простим с тях.

— Какво е положението с торпедата?

— След три минути ще бъдат готови за изстрелване.

— Кажете на момчетата, зареждащи апаратите, да ги изстрелят непосредствено едно след друго.

— Ханли! — извика Кабрийо в машинното по високоговорителя.

— Тук съм, Хуан — отговори Ханли с удивително спокойствие.

— Някакви повреди в машините?

— Една-две тръби протекоха, но не е нещо, с което да не можем да се справим.

— Дай пълен напред. Трябва да изчезнем оттук час по-скоро, преди есминецът да ни е разпердушинил.

— Разбрано.

Тъкмо тогава на Кабрийо му направи впечатление, че неговите 30-милиметрови оръдия мълчат. Той застана неподвижен и загледа сдвоените оръдия, които стояха неми в средата на огромен дървен сандък, чиито четири стени бяха свалени. Дулата сочеха безмълвно есминеца, сякаш бяха изоставени, автоматичните им електронни регулатори бяха избити от 37-милиметрови снаряди. И той мигом разбра, че без тяхното огнево прикритие шансовете им да оцелеят намаляват с всяка изминала минута. Твърде късно почувства как, докато Ханли пришпорваше огромните двигатели, кърмата на „Орегон“ започна да потъва, а носовата част — да се издига все по-отвесно. За първи път го обзе страх и безнадеждност, когато видя двете гърла на стомилиметровите оръдия на есминеца да рушат обречения му кораб заедно с екипажа.

Забравяйки за миг за битката, която вилнееше на палубата насред разрушенията, той премигна и сведе поглед надолу. Видя окървавени тела, скупчени едно върху друго или пръснати на всички страни като разпилян на улицата боклук. Злъч се надигна в гърлото му. Потресаващата касапница не бе траяла повече от две минути — кървава битка, която не бе оставила никой оцелял без рани. Или поне така му се струваше.

После за миг му се мерна някаква фигура, която с олюляване се изправи на крака и се запрепъва по палубата към артилерийската система на „Орегон“.

Въпреки че носеха предпазни жилетки, Джеймс и Медоус пак бяха ранени — и двамата в краката. Сенг пък имаше два куршума, заседнали в дясната му ръка. Както се бе облегнал на леерното ограждане, той скъса единия ръкав на ризата си, сгъна го на няколко ката и го притисна в раните си, за да спре кръвотечението. До него лежеше Джордино, почти в безсъзнание. Един от китайските моряци го бе фраснал по главата с приклада на автоматичната си пушка в същия миг, в който Джордино бе забил юмрук в стомаха на противника си, и то така яростно, че едва ли не го промуши чак до гръбнака му. И двамата се бяха свлекли едновременно на палубата — морякът, гърчейки се от болка с изкаран въздух, а Джордино, на прага да изпадне в несвяст.

Като видя, че приятелят му не е сериозно ранен, Пит захвърли палтото си с изкуствените ръце и закуцука едва-едва към смълчаните оръдия, мърморейки под носа си:

— Два пъти! Да не повярва човек, че ме улучват два пъти на едно и също място! — Той притискаше ръка върху новата си рана, само с два сантиметра по-горе от все още превързаната дупка в хълбока му от куршума, който бе получил край езерото Орион. В другата си ръка стискаше китайски картечен пистолет, който бе задигнал от един от мъртвите моряци.

От удобното си за наблюдение място Кабрийо стоеше като вкоренен в пода и не можеше да повярва на очите си, когато видя как Пит презрително прочистваше с ръка въздуха, изпълнен с бясното свистене на урагана от трийсет и седем милиметровите снаряди от оръдията на „Чендо“, който бушуваше върху товарната палуба на „Орегон“. Снарядите се сипеха около него като дъжд и унищожаваха огромните дървени сандъци, подредени на палубата. Той чуваше свистенето и усещаше вилнеещия вятър, бръснещ на милиметри лицето и врата му. Като по чудо никой снаряд не го улучи по време на адското придвижване до оръдията.

Лицето на Пит не представляваше приятна гледка. В очите на Кабрийо то наподобяваше маска от безбожен гняв, а зелените му очи святкаха с невиждана решителност. Кабрийо никога нямаше да забрави това лице. За първи път виждаше човек с такова сатанинско презрение към смъртта.

Най-накрая, след като постигна невъзможното, Пит вдигна картечния пистолет и стреля в разкъсаните останки от кабела, водещ към помещението за управление на огъня, като по този начин предостави възможност на двете дула да се движат свободно. После застана зад двете оръдия и пое ръчното управление, хващайки с дясната си ръка скобата на спусъка, неизползван до този момент. „Орегон“ се съживи отново — като проснат на ринга боксьор, който се надига след броене до девет и продължава мача. Целта на Пит не съвпадна с предположенията на Кабрийо. Вместо да обстрелва командния мостик и лафетите на трийсет и седем милиметровите оръдия на „Чендо“, той отприщи комбинираната огнева мощ на сдвоените оръдия, изстрелващи по 1 400 снаряда в минута, срещу оръдейния купол, чиито стомилиметрови оръдия бяха насочени към товарния кораб с намерението да го унищожат.

Въпреки че действията му изглеждаха безполезни и дръзки — защото изстрелваните малки снаряди просто се удряха и отскачаха от тежко бронирания купол, Кабрийо разбра какво се опитва да направи Пит. Направо е луд за връзване, помисли си той, щом се напъва да постигне невъзможното. Дори и да имаше солидна опора за цевта на автомата си, при това клатене на кораба върху вълните само отличен професионален стрелец можеше да вкара куршум в някое от дулата на оръдията в купола. Но Кабрийо явно бе пренебрегнал внушителната огнева мощ на оръдията си под управлението на Пит. Три снаряда непосредствено един след друг попаднаха в дулния спирач на средното оръдие, спуснаха се стремглаво надолу по цевта и удряйки се с току-що заредения снаряд в затвора, детонираха бойната му глава почти в мига, в който тя бе възпламенена.

След един миг, откраднат от ада, големият стомилиметров снаряд избухна вътре в оръдието и пръсна купола, превръщайки го в назъбени метални отломъци. После, като по даден знак, последните две торпеда на „Орегон“ се врязаха в корпуса на „Чендо“, а едното по чудо влезе през пробойната, направена от изстреляното преди това торпедо. От вътрешността на есминеца се разнесе силен грохот, корпусът му се разтресе и почти изскочи от водата. От него изригна огнено кълбо, след което, като огромно, смъртоносно ранено животно корабът потръпна и притихна. Не минаха и три минути и той се загуби от поглед сред съскащ звук и стълб от черен дим, който се изви нагоре към нощното небе, закривайки звездите.

От ударната вълна и последвалите талази от потъващия есминец „Орегон“ се разклати като сграда при силно земетресение. От мостика Кабрийо не можа да види предсмъртната агония на „Чендо“. Само секунди преди хитро насоченият от Пит огън да превърне есминеца в пушещи отломъци, леките му оръдия бяха съсредоточили стрелбата си в мостика и го направиха на пух и прах, сякаш хиляди тежки чукове го бяха удряли. Кабрийо усети как въздухът около него се раздира от експлозии. Миг след това той бе улучен от снаряд и се изтъркаля заднешком от мостика в кормилната рубка. Падна на пода и стисна здраво очи, но успя да обвие ръце около месинговата компасна кутия и да се задържи. Снарядът бе минал през левия му крак под коляното, но той не усещаше никаква болка. После чу невъобразим шум от взрив и почувства как го блъсна въздушна вълна, последвана от неземна тишина.

На долната палуба Пит се отдалечи от оръдието и тръгна по обратния път през отломъците, пръснати по товарната палуба. Доближи се до Джордино и му помогна да се изправи на крака. Джордино обви ръка около кръста на Пит, но бързо я отдръпна, когато усети и видя кръв по нея.

— Ама и ти май кървиш.

Пит му хвърли усмивка през стиснати устни.

— Дано не забравя да запуша дупката си с пръст.

Като се увери, че раната на Пит не е сериозна, Джордино посочи по посока на Сенг и другите:

— Ония момчета обаче са тежко ранени. Трябва да им помогнем.

— Виж какво можеш да направиш за тях, докато корабният хирург се заеме с лечението им — каза Пит, както оглеждаше разрушения до основи някогашен мостик. — Аз пък ще потърся Кабрийо и ще се опитам да му помогна, ако е все още жив.

Стълбата, свързваща товарната палуба с крилото на мостика, представляваше кълбо желязо и Пит се принуди да се покатери по надупчената от снаряди, усукана маса стомана, в която се бе превърнала надстройката, за да стигне до кормилната рубка. В разбитата й вътрешност цареше гробна тишина. Единствените звуци идваха от туптенето на двигателите и плисъка на водата около корпуса на силно повредения кораб, който стремглаво напускаше полесражението. Пит влезе и предпазливо запристъпва върху купчината отломки.

В кормилната рубка нямаше и следа от кърмчия или първи офицер — всички операции на системите за управление на огъня се извършваха от командния център, разположен под бака. Кабрийо беше наблюдавал и ръководил сражението сам от рядко използвания мостик. Беше на път да изпадне в безсъзнание, когато зърна една неясна фигура да се приближава и разчиства останките от вратата. С големи усилия се надигна до седнало положение. Чувстваше само единия си крак. Мислите му се губеха в мъгла. Смътно усети, че някой приклекна до него.

— Кракът ви е пострадал сериозно — каза Пит, докато разпаряше от ризата си парче, с което завърза стегнато мястото над раната, за да спре кръвотечението. — Някакви други оплаквания имате ли?

— Негодниците съсипаха най-хубавата ми лула.

— Извадили сте късмет, че не са улучили главата ви.

Кабрийо се пресегна и сграбчи ръката на Пит.

— Вие се справихте. А пък аз си мислех, че ще си намерите гроба.

— Никой ли не ви е казал — усмихна се Пит, — че аз съм непобедим благодарение предимно на предпазната жилетка, която ме накарахте да си сложа?

— Какво стана с „Чендо“?

— Вече се е настанил на дъното на Китайско море.

— Има ли оцелели от есминеца?

— Ханли така е настъпил педала докрай, че едва ли ще е склонен да намали ход, да обърне и да се върне, за да провери.

— Много ли са пораженията ни? — попита Кабрийо, чувствайки, че очите му започват да възвръщат фокуса си.

— Освен че сме като прегазени от годзила, няма такава повреда, която кораборемонтната работилница да не може да оправи за няколко седмици.

— Жертви има ли?

— С вас само петима или шестима ранени — отвърна Пит. — Поне аз не знам да има мъртви или още ранени под палубите.

— Искам да ви благодаря — каза Кабрийо. Той вече чувстваше, че ще припадне поради загуба на кръв и бързаше да довърши мисълта си. — Вие подлъгахте и мен, и китайската абордажна група с номера си с изкуствените ръце. Ако не ги бяхте извадили навреме, сега изходът щеше да е съвсем друг.

— Имах и помощта на още четирима мъже — отвърна Пит и завърза турникета за крака на Кабрийо.

— Необходима е много смелост, за да се премине по палуба, обсипвана с град от снаряди, и да се стигне до оръдията.

След като направи каквото можа, за да закара Кабрийо до корабната лечебница, Пит седна и погледна председателя на управителния съвет.

— Предполагам, че това се нарича „временна лудост“.

— И все пак — продължи Кабрийо с отпаднал глас — вие спасихте и кораба, и екипажа.

Пит го погледна уморено и се усмихна.

— Дали на следващото си заседание управителният съвет на корпорацията ще гласува да ми бъде изпратено някакво възнаграждение?

Кабрийо понечи да каже нещо, но не издържа и припадна. В този момент Джордино, следван от двама мъже и една жена, влезе в порутената кормилна рубка.

— Много ли е зле? — поинтересува се той.

— Пищялът му виси на парче кожа от коляното — отвърна Пит. — Ако и корабният хирург е толкова опитен, колкото е всеки друг на този кораб, сигурен съм, че ще може да възстанови крака му.

Джордино погледна към кръвта, която се просмукваше от хълбока на Пит.

— Не си ли мислил някога да си нарисуваш център на мишена на задника си?

— Защо бе, братко? — намигна му Пит. — Те тъй или иначе, пак ще ме улучат.

20.

Повечето от посетителите на Хонконг не подозират за съществуването на отдалечените острови край него — 235 на брой. Като се вземе предвид другото лице на оживения търговски район оттатък Коулун, старите рибарски селища и спокойните открити околности са изпъстрени с живописни ферми и древни храмове. Повечето от тези острови са по-трудно достъпни от островите Чюн Чау, Лама и Лантау, чието население е между 8 000 и 25 000 души, и затова много от тях са все още необитаеми.

На около шест километра югозападно от островния град Абърдийн в залива Рипълс от водите на канала Ийст Лама се издига остров Тиа Нан. Площта му е малка — не повече от километър и половина в диаметър. На върха му, стърчащ от носа на шейсет метра над водата, се извисява един истински паметник на богатството и властта, израз на върховна егоцентричност.

Някогашен таоистки манастир, построен през 1789 година в чест на Хо Хси Ку, един от безсмъртните последователи на таоизма, главният храм и трите принадлежащи към него по-малки храмове са изоставени през 1949 година. През 1990 година Кин Шан купува имота с мисълта да изгради разкошно имение, което да стане обект на завист от страна на всеки влиятелен бизнесмен и политик в югоизточен Китай.

Защитени от високи стени и силно охранявани портали, затворените градини са артистично оформени и засадени с най-редките дървета и цветя в света. Майстори художници сътворяват точни копия на древни мотиви. Занаятчии от всички краища на Китай са доведени тук, за да преобразуват манастира и го превърнат в забележителност на китайската култура. Архитектурната хармония е запазена и подсилена, за да излезе на показ огромната колекция от художествени ценности на Кин Шан. В продължение на трийсет години в мрежите му се хваща плячка от предмети на изкуството от праисторията на Китай до края на династията Мин през 1644 година. Той моли, предумва и подкупва бюрократите в Народна република Китай да му продадат безценни антики и художествени произведения и всякакви културни ценности, които си е набелязал.

Агентите му сноват из всички големи аукционни къщи в Европа и Америка или търсят изящни китайски предмети сред всяка частна колекция на всеки континент. Кин Шан купува ли, купува с фанатизъм, който удивлява малкото му приятели и съдружници в бизнеса. След добре пресметнат период от време онова, което не е могъл да купи, бива откраднато и внесено тайно в имението му. Предметите, които не могат да бъдат изложени поради липса на място, или защото са документирани като откраднати, той струпва в складове в Сингапур, а не в Хонконг, тъй като няма вяра на бюрократите в правителството на Китай, които могат да решат някой ден да конфискуват съкровищата му за себе си.

За разлика от много негови свръхбогати съвременници Кин Шан никога не заживя „живота на богатите и известните“. От деня, в който припечели по нечестен начин първата си монета, до натрупването на третия си милиард, той не спираше да работи за разширяването на процъфтяващата дейност на търговския си флот, нито потисна маниакалния си безкраен стремеж да колекционира културни богатства на Китай.

След като купи манастира, първият проект на Кин Шан беше да разшири и павира виещата се тясна пътека, водеща към храмовете от малко пристанище, за да може строителните материали, а по-късно и художествените му произведения и мебели да бъдат превозвани по стръмния хълм с товарни коли. Той искаше нещо повече — да възстанови и преустрои храмовете. Искаше да произведе такъв ефект, какъвто никога не е постиган от частна резиденция или която и да е сграда, определена да съхранява художествени ценности, събирани от частно лице, с изключение може би на замъка Хърст в Сан Симон, Калифорния.

Бяха нужни пет години от започването до завършването на преустройството на манастира, преди площите между високите зидове да избуят и декорът вътре в храмовете да бъде завършен. Минаха още шест месеца за подреждането на произведенията на изкуството и мебелите. Главният храм стана резиденция на Кин Шан и място за развлечение, което включваше богато украсена билярдна зала и просторен отоплен плувен басейн, който криволичеше в кръг с дължина над сто метра. Комплексът предоставяше също и два тенискорта и малък терен за голф с шест дупки. Другите три по-малки храма бяха превърнати в пищни жилища за гости. Накрая Кин Шан нарече имението си „Къщата на Тин Хау“ — покровителката и богинята на мореплавателите.

Кин Шан беше перфекционист, когато трябваше да изпипа нещата докрай. Той никога не преставаше да доизкусурява по нещо в любимите си храмове. В комплекса като че ли вечно се извършваше някаква дейност, свързана с промяна или добавка на някои детайли. Разноските бяха огромни, но той имаше повече от достатъчно пари, за да задоволява страстта си. Неговите хиляда и четиристотин предмета на изкуството предизвикваха завистта на всички музеи в света. Непрекъснато беше обсипван с предложения от галерии и други колекционери, но той само купуваше. Никога не продаваше.

Когато бе завършена, „Къщата на Тин Хау“, огромна и великолепна, се издигаше над морето като призрак, охраняващ тайните на Шан.

Поканата за гостуване в „Къщата на Тин Хау“ винаги се приемаше с огромно удоволствие от азиатски и европейски кралски особи, световни лидери, хора от висшето общество, финансови магнати и филмови звезди. Гостите, които обикновено пристигаха на международното летище на Хонконг, веднага биваха прехвърляни на огромен служебен хеликоптер, който ги сваляше направо на летателната площадка, намираща се в непосредствена близост до външната страна на високия зид, опасващ комплекса от храмове. Високопоставените държавни служители и по-подбрани хора от елита биваха превозвани по вода с невероятното двестаметрово плаващо имение на Кин Шан — с действителните размери на малък туристически кораб, проектирано и построено в собствената му корабостроителница. При пристигането си гостите биваха посрещани от цял щаб прислужници. Те ги настаняваха в луксозни автомобили, за да бъдат закарани до близките спални помещения. Там ги очакваха специално назначените им лични камериерки и камериери, които да ги обслужват по време на престоя им. След като ги уведомяха за графика за хранене, те ги питаха дали предпочитат нещо по-специално за ядене или определена марка вино.

Удивени от простора и великолепието на обновените храмове, гостите си почиваха в градините, излежаваха се в шезлонгите край плувния басейн или се отдаваха на работа в библиотеките, обслужвани от високопрофесионални секретарки. На разположение бяха последните издания, компютърни и съобщителни системи за гостуващите бизнесмени и правителствените служители, за да не прекъсват връзките си с различните си фирми и кантори.

Вечерите винаги бяха официални. Гостите се събираха в огромно преддверие, представляващо пищна тропическа градина с водопади, гладки като огледала изкуствени езера, пълни с ярко оцветени сладководни риби, и обгърнато от лека парфюмирана мъгла, която се процеждаше от малки отвори в тавана. За да запазят прическите си, жените сядаха под изящно изрисувани копринени чадъри. След коктейлите всички се отправяха към голямата зала на храма, която служеше за трапезария, и сядаха на масивни столове, с екзотично резбовани крака на дракон и с облегалки за ръцете. Приборите за хранене бяха по избор — дървени клечки за азиатските гости и позлатени прибори за западняците. Вместо традиционната продълговата маса, на чието челно място сядаше домакинът, Кин Шан бе предпочел огромна кръгла маса с достатъчно място между столовете за удобство на гостите. В едната част на масата беше изрязана тясна пролука, за да могат прелестните и грациозни китайки в красиви копринени рокли, подчертаващи извивките на телата им и цепнати от ханша надолу, да сервират по-лесно от вътрешността на масата многобройните национални ястия. За съзидателния ум на Кин Шан този начин беше по-практичен от утвърдения метод за сервиране над рамото на госта.

След като всички заемеха местата си, Кин Шан се появяваше от асансьор, който излизаше от пода. Обикновено той носеше скъпа копринена роба на мандарин и сядаше на древен трон, поставен на подиум, издигащ се с пет сантиметра над нивото на столовете на гостите. Без да зачита положението или националността на гостите си, Кин Шан се държеше така, сякаш всяко ястие е церемониално, а той е император.

Не беше изненада, че високопоставените гости се възхищаваха на всеки миг от стилно организираната вечеря, която в действителност се превръщаше в празненство. След вечерята Кин Шан отвеждаше гостите си в разкошния кинотеатър, където им прожектираше някой от най-нашумелите филми от цял свят. Те сядаха на меки плюшени кресла и си слагаха наушни слушалки, по които диалогът им се превеждаше на родния им език. Краят на програмата завършваше към полунощ. Тогава се поднасяха леки закуски и гостите се смесваха и разговаряха помежду си, а Кин Шан изчезваше в частната си всекидневна с един-двама избрани гости, за да обсъди с тях положението на световните пазари или да преговаря за търговски сделки.

Тази вечер Кин Шан беше поканил Жу Куан, седемдесетгодишния учен и най-уважавания историк в Китай. Куан беше дребен човек с усмихнато лице и малки кафяви очи с тежки клепачи. Кин Шан му посочи да седне на дървен стол с дебели възглавници, резбован с лъвски изображения. Поднесоха му кайсиево бренди в малка порцеланова чаша от династията Мин.

Кин Шан заговори усмихнат:

— Искам да ви благодаря, че дойдохте, Жу Куан.

— И аз съм ви признателен за поканата — отвърна любезно историкът. — За мен е чест да гостувам във великолепния ви дом.

— Вие сте най-големият познавач на древната китайска история и култура в страната. Пожелах да дойдете, защото исках да се запозная с вас и да ви предложа евентуална съвместна работа.

— Да разбирам ли, че искате от мен да направя някои проучвания?

— Да — кимна Кин Шан.

— Как мога да ви бъда полезен?

— Нали разгледахте отблизо някои от моите съкровища?

— О, да — отвърна Жу Куан. — Рядко удоволствие е за един историк да изучава най-великите произведения на изкуството на страната ни от първа ръка. Нямах представа, че толкова много предмети от миналото ни все още съществуват. Много от тях се считаха за изгубени. А тези великолепни бронзови съдове за кадене, инкрустирани със злато и скъпоценни камъни от времето на династията Дзъ, бронзовата колесница с кочияш в човешки ръст и четири коня от времето на династията Хан…

— Те са фалшификати, копия! — прекъсна го рязко Кин Шан и лицето му мигом доби мрачен израз. — Художествените произведения, които смятате за шедьоври, оставени от нашите предци, са пресъздадени от снимки на оригиналите.

Жу Куан се почувства едновременно смаян и разочарован.

— Но те изглеждат толкова съвършени, че направо ме заблудиха.

— Нямаше да стане така, ако бяхте имали време да ги изучите при лабораторни условия.

— В такъв случай вашите занаятчии са забележителни. По вещина те спокойно могат да се мерят с онези, които са творили преди хиляди години. На днешния пазар художествените ви ценности положително ще струват цяло състояние.

Кин Шан седна тежко на стола срещу Жу Куан.

— Така е, но репродукциите не са безценни като оригиналите. Затова се радвам, че приехте поканата ми. Това, което искам от вас, е да ми съставите списък на произведения на изкуството, за които се знае, че са съществували преди хиляда деветстотин четирийсет и осма година и са изчезнали оттогава.

Жу Куан го погледна твърдо в очите.

— Готов ли сте да платите огромна сума за такъв списък?

— Да, готов съм.

— Тогава считайте, че до края на седмицата ще разполагате с опис на всички ценни предмети, изчезнали преди последните петдесет-шейсет години. Къде искате да ви бъде доставен, тук или в кантората ви в Хонконг?

Кин Шан го гледаше озадачен.

— Но това е просто невероятно. Наистина ли ще можете да изпълните молбата ми за такъв кратък срок?

— От трийсет години насам събирам подробни описания на такива ценности — поясни Жу Куан. — Направих си този приятен труд за мое собствено удоволствие. Нужни са ми само няколко дни, за да ги класифицирам. Тогава ще имате списъка безплатно.

— Това е много щедро от ваша страна, но аз не съм човек, който иска услуга без компенсация.

— Пари няма да приема, но имам едно условие.

— Готов съм да го чуя.

— Покорно ви моля да използвате огромните си ресурси за откриване на загубените ценности, които след това да бъдат върнати на народа на Китай.

Кин Шан кимна важно.

— Обещавам ви да използвам всеки източник на мое подчинение. Макар че аз отдадох само петнайсет от вашите трийсет години за проучване, със съжаление трябва да кажа, че не постигнах много. Една от големите загадки е изчезването на костите на пекинския праисторически човек14.

— Дори и никакви следи ли не сте открили? — попита Жу Куан.

— Единственият ключ на вероятната загадка, на който се натъкнаха моите агенти, се оказа един кораб на име „Принсес Доу Уан“.

— О, помня го много добре. Като малък веднъж пътувах с него за Сингапур заедно с родителите си. Чудесен кораб за времето си. Доколкото си спомням, беше притежание на Кантонските параходни линии. Преди няколко години аз също търсех някакви следи от него след изчезването му. Но каква връзка има той с изгубените произведения на изкуството?

— Малко след като Чанкайши плячкоса националните музеи и ограби частните колекции от художествени ценности от нашите предци, „Принсес Доу Уан“ отплавал в неизвестна посока. Но така и не стигнал никъде. Агентите ми не успяха да открият никакъв очевидец. Изглежда, мнозина от тях също са изчезнали при загадъчни обстоятелства. Няма съмнение, че корабът лежи в незнаен гроб благодарение на Чанкайши, който се е постарал комунистите да не узнаят никоя от тайните на кораба.

— Смятате, че Чанкайши се е опитал да изнесе контрабандно съкровищата от „Принсес Доу Уан“?

— Съвпадението и странните събития ме карат да мисля така.

— Това би отговорило на много въпроси. Единствените сведения, които успях да намеря за „Принсес Доу Уан“, ме наведоха на мисълта, че корабът е изчезнал, докато е пътувал за склада за корабни отпадъци в Сингапур.

— Всъщност следите му свършват някъде във водите на запад от Чили, откъдето е бил подаден сигнал за бедствие от кораб, представил се като „Принсес Доу Уан“, преди да потъне по време на силна буря.

— Добре сте се справили, Кин Шан — отбеляза Жу Куан. — Може би сега ще можете да разрешите загадката.

Кин Шан поклати глава в знак на възражение.

— Лесно е да се каже. Корабът може да е потънал навсякъде в район с радиус от четиристотин квадратни морски мили. Един американец би казал, че това е равносилно да се търси игла в купа сено.

— Подобно издирване не е чак толкова трудно, че да се откаже човек. То трябва да продължи. Нашите най-безценни национални съкровища трябва да бъдат намерени.

— Съгласен съм. И именно за тази цел построих специален изследователски кораб. От шест месеца спасителният ми екип кръстосва въпросния район, но не е видял никакви признаци за потънал кораб на морското дъно, който да съвпада с размерите и описанието на „Принсес Доу Уан“.

— Моля ви да не се отказвате — настоя със сериозен глас Жу Куан. — Ако откриете и предадете артефактите на музеите и галериите в страната, вие ще станете безсмъртен.

— Тази е причината да ви поканя тук. Ще ми се да положите всички усилия, за да намерите някаква следа, която да ви отведе до последното местонахождение на кораба. Ще ви плащам много добре за всяка нова информация.

— Голям патриот сте вие, Кин Шан.

Но очакванията на Жу Куан, че Кин Шан извършва благородно търсене на ценностите заради народа на Китай, бързо се изпариха, когато Кин Шан продължи с усмивка:

— Вече съм постигнал огромно състояние и могъщество в живота си. Не правя всичко това, за да остана безсмъртен. Правя го, защото не мога да умра неудовлетворен напълно. Никога няма да почивам в мир, докато съкровищата не бъдат намерени.

Булото, обгръщащо подмолните намерения на Кин Шан, се разкъса. Милиардерът не притежаваше никакъв морал. Ако имаше късмета да намери потъналия кораб и безценния му товар, той щеше да го задържи за себе си. Всеки предмет, колкото и мъничък да беше, щеше да стане част от скритата колекция, на която се радваше единствено той.

Кин Шан лежеше в леглото и изучаваше финансовите справки на обширната си търговска империя, когато телефонът до него тихичко иззвъня. За разлика от повечето неженени мъже в неговото положение, той обикновено спеше сам. Възхищаваше се на жените и понякога, когато пожелаеше, повикваше някоя, но голямата му страст си оставаха бизнесът и финансите. За него пушенето и пиенето бяха губене на време, както и задоволяването на плътските желания. Беше прекалено дисциплиниран за поддържане на общоприета интимна връзка. Изпитваше презрение към мъже с власт и богатство, които се похабяваха от разгулен и развратен живот.

Той вдигна телефона.

— Да?

— Настояхте да ви се обадя при необходимост по всяко време на нощта — долетя от слушалката гласът на секретарката му Су Жон.

— Да, да — потвърди той нетърпеливо, след като ходът на мислите му беше прекъснат. — Какви са последните новини за „Юнайтед стейтс“?

— Напуснал е дока в седем часа тази сутрин. Всички автоматизирани системи функционират нормално. Ако се размине със силна буря в открито море, ще стигне за рекордно време в Панама.

— Има ли екипаж в готовност да се качи на борда и да го преведе през канала?

— И за това е помислено — отвърна Су Жон. — Влезе ли веднъж корабът в Карибско море, екипажът ще пусне отново в ход автоматизираните системи за пътуването му до Сунгари и ще напусне кораба.

— Някакви вести за нашествениците в корабостроителницата?

— Само това, че операцията е била извършена съвсем професионално и е бил използван технически усъвършенстван подводен апарат.

— А екипа му за подводна охрана?

— Телата им са намерени. Никой не е оцелял. Изглежда, че повечето са починали от сътресение на мозъка. Патрулният катер е намерен край кея на пристанищните власти, но от екипажа няма и следа.

— На борда на товарния кораб с иранска регистрация, закотвен близо до корабостроителницата, качи ли се наша група, за да го провери?

— Името му е „Орегон“. Потеглил е малко преди „Юнайтед стейтс“. Според нашите източници във военноморското командване, той е бил превзет по ваше настояване от капитан на крайцера „Чендо“ Ю Тиен. В последното му съобщение се казва, че е заставил товарния кораб да легне на дрейф и е пратил абордажна група от моряци да го инспектира.

— Няма ли друго съобщение от капитан Ю Тиен оттогава? — поинтересува се Кин Шан.

— Не, никакво.

— Може би абордажната му група е открила нарушение и той е превзел кораба и се е отървал от екипажа му при строга тайна.

— Няма съмнение, че нещата стоят точно така — съгласи се Су Жон.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Вашите агенти разпитват пазача на главния портал, който твърдял, че трима мъже, единият от които с униформа на охранител, представили откраднати пропуски и влезли в корабостроителницата с ролс-ройс. Предполага се, че се насочили право към „Юнайтед стейтс“, но това не може да бъде потвърдено, тъй като на нашата охрана е било наредено да напусне дока, преди отплаването на кораба ни.

— Искам отговори на въпроси! — извика гневно Кин Шан. — Искам да знам коя организация стои зад шпионирането на операциите ми. Искам да знам кой е отговорен за това нахлуване и за смъртта на охранителите ми.

— Желаете ли Павел Гаврович да оглави разследването? — попита Су Жон.

Кин Шан се замисли за миг.

— Не, нека той се залови с премахването на Дърк Пит.

— По последни сведения Пит е в Манила.

— На Филипините? — Кин Шан вече загуби присъствие на духа. — Пит е на Филипините?! На два часа път по въздуха от Хонконг?! Защо никой не ме е уведомил за това?

— Съобщението дойде от Гаврович едва преди час. Той проследил Пит до дока в Манила, където той и партньорът му Албърт Джордино били видени да се качват на борда на ирански товарен кораб.

Гласът на Кин Шан стана тих и злобен.

— Да не би да е същият ирански кораб, който е бил спрян от „Юнайтед стейтс“?

— Още нямаме такова потвърждение — отвърна Су Жон. — Но всички външни белези говорят, че това е същият кораб.

— Пит е замесен по някакъв начин в тази работа. Като ръководител на специални проекти в Националната агенция по морски и подводни изследвания, е близко до ума, че той може да пилотира подводно средство. Но какъв интерес може да има НЮМА към моите операции?

— По всяка вероятност намесата му в събитията край езерото Орион са чиста случайност — каза Су Жон. — Но може би сега работи за някоя друга американска разузнавателна служба, като СЕН или ЦРУ.

— Твърде е възможно — отвърна Кин Шан и в гласа му се прокраднаха нотки на враждебност. — Този дявол се оказа с много по-разрушителни способности, отколкото предполагах. — Минаха няколко секунди в пълно мълчание. След това продължи: — В такъв случай уведоми Гаврович, че му давам пълна власт и неограничен бюджет, за да разкрие и пресече всякаква прикрита операция срещу „Кин Шан маритайм“.

— А Дърк Пит?

— Кажи му да отложи убийството на Пит до завръщането му.

— В Манила ли?

Кин Шан дишаше учестено, устните му бяха образували тънка бяла черта.

— Не, във Вашингтон.

— Откъде сте сигурен, че ще се върне направо в американската столица?

— За разлика от теб, Су Жон, която гадаеш за хората по снимки, аз изучих основно биографията на този човек от деня, в който се е родил, до деня, в който осуети операцията ми край езерото Орион. Затова ми вярвай, като ти казвам, че той ще се върне у дома при първа възможност.

Су Жон сви леко рамене, знаейки какво щеше да последва.

— Имате предвид самолетния хангар, където той живее с колекцията си от стари автомобили?

— Точно така — изсъска като змия Кин Шан. — Пит ще наблюдава с ужас как ценните му автомобили се обвиват в пламъци. Може дори да поизчакам малко и да го видя как и той ще изгори заедно с тях.

— В графика ви не е предвидено пътуване до Вашингтон следващата седмица. За тогава са насрочени заседания с директорите на дружеството ви в Хонконг и с правителствени служители в Пекин.

— Отмени ги — махна равнодушно с ръка Кин Шан. — Уреди ми срещи с моите приятели от Конгреса. Отделно ми уговори среща и с президента. Време е да загладя всички недоразумения, които биха могли да имат относно Сунгари. — Той замълча и разтегли устни в зловеща усмивка. — Освен това мисля, че е уместно да бъда на разположение, когато Сунгари стане главно товарно пристанище в Северна Америка.

21.

Когато слънцето изгря, „Орегон“ плаваше по спокойно море и под ясно небе със скорост трийсет възела. Тъй като баластните му танкове бяха изпомпани докрай, за да повдигнат корпуса и по този начин да намалят съпротивлението, той представляваше странна гледка — кърмата му затъваше дълбоко във водата, разпенвана до бяло от бясно въртящите се гребни винтове, а носовата му част щръкваше почти цялата над браздите, преди да се вреже в гребена на следващата вълна. През нощта товарната палуба беше разчистена от разрушенията, докато корабният хирург работеше неспирно, за да превързва рани и да оперира по-тежко пострадалите. „Орегон“ беше загубил само един човек, който бе имал нещастието да бъде улучен по главата от парчета стомилиметров снаряд, пръснал се при удара си в горната секция на кърмата. От останалите на борда никой не бе ранен фатално. Хирургът успя да спаси всички, с изключение на шестима от китайските моряци. Двамата им офицери загинаха и бяха изхвърлени зад борда заедно с подчинените им, които не оживяха от раните си.

Жените, които служеха на „Орегон“, на бърза ръка се превърнаха в ангели на милосърдието, като асистираха на хирурга и се грижеха за ранените. Пит не извади късмет в това отношение. Не му се падна някоя хубавица да превързва раната в хълбока му, ами самата интендантка на кораба (действителната й длъжност в корпоративната структура на Кабрийо беше координатор по снабдяването и материално-техническото обезпечение), висока метър и осемдесет и три и тежка най-малко деветдесет килограма. Казваше се Моника Крабтрий и беше извънредно жизнерадостна и остроумна.

След като го превърза, тя потупа Пит по оголените му задни части.

— Готово! И мога ли да ви кажа, че имате чудесно дупе?

— Чудна работа! — възкликна Пит, докато дърпаше нагоре боксерките си. — Защо жените вечно напират да се възползват от мен?!

— Защото сме достатъчно умни, за да прозрем през тази ваша стоманена обвивка, че под нея пулсира сърце на сантиментален човек.

Пит се вторачи в нея.

— Гледате ли на ръка… или по-точно на дупе?

— Не, но съм спец по картите таро. — Крабтрий замълча и му хвърли подкупваща усмивка. — Наминете към кабината ми някой път и ще ви хвърля карти.

Само това ми липсва, помисли си той и отвърна:

— Съжалявам, но от предсказване на бъдещето ми стомахът ми се разстройва.

Пит влезе куцукайки през отворената врата в каютата на Кабрийо. Тя не бе обзаведена с обичайното корабно легло. Председателят на управителния съвет лежеше в двуперсонно легло с табла с индонезийска дърворезба, покрито с чисти зелени чаршафи. Прозрачни течности в банки, висящи на стойка, се вливаха в тялото му през дълги маркучи. Като се имаше предвид какво бе преживял, Кабрийо изглеждаше доста добре. Подпрян с възглавници, той четеше сведенията за щетите и пушеше лула. Но сърцето на Пит се сви от мъка, като видя, че пищялът на единия му крак липсва. Ампутираният му крайник беше повдигнат върху възглавница, превръзката му бе обагрена в червено.

— Съжалявам за крака ви — каза Пит. — Надявах се, че хирургът ще успее някак си да го спаси.

— Лъгали сте се — отвърна Кабрийо с невероятно бодър дух. — Костта беше прекалено раздробена, за да може хирургът да я „залепи“ отново.

— Струва ми се, че няма смисъл да ви питам как се чувствате. По всичко личи, че физиката ви работи на пълни обороти.

Кабрийо посочи с брадичка отрязания си крак.

— Не е толкова зле. Пак добре, че е до коляното. Как ме виждате с дървен крак?

Пит сви рамене.

— Някак си не мога да си ви представя да потропвате по палубата като някой развратен морски разбойник.

— Защо? Ами аз съм точно такъв.

— Явно, че не се нуждаете от съчувствие — усмихна се Пит.

— Онова, от което се нуждая, е една бутилка хубаво „Божоле“, което да замести изтеклата ми кръв.

Пит се настани на стола до леглото.

— Чух, че сте получили нареждане да подминете Филипините.

Кабрийо кимна.

— Правилно сте чули. Представям си какъв ад ще настане, когато китайците научат, че сме потопили техен крайцер заедно с екипажа му. Навлезем ли в Манилския залив, те ще използват всички най-драстични дипломатически средства, за да ни арестуват и да задържат кораба ни.

— Тогава накъде плаваме?

— Към Гуам — отвърна Кабрийо. — На американска територия ще бъдем в безопасност.

— Дълбоко съжалявам за дадената жертва и ранените от екипажа ви, както и за повредите на кораба — каза искрено Пит. — Вината нося аз. Ако не бях настоял да забавите тръгването ви от Хонконг, за да претърсим лайнера отвътре, „Орегон“ можеше да се измъкне невредим.

— Вина ли? — остро възкликна Кабрийо. — Да не мислите, че вие сте причината за всичко, което се случи? Не си придавайте толкова важност. Не от Дърк Пит получих заповед да претърся тайно „Юнайтед стейтс“. Подписал съм договор с американското правителство да изпълня мисия. Всички решения, свързани с претърсването, бяха мои и само мои.

— Но вие и екипажът ви платихте висока цена.

— Може и да е така, но корпорацията е адски добре възнаградена за това. Всъщност вече ни са гарантирани тлъсти суми.

— И все пак…

— Никакво „и все пак“! Мисията щеше да рухне, ако вие и Джордино не бяхте научили каквото трябва. За някого някъде в празните коридори на разузнавателните ни агенции тази информация ще бъде оценена като жизненоважна за националните интереси.

— Ние научихме само, че един някогашен океански лайнер, претъпкан с какви ли не ненужни апаратури и притежаван от закоравял престъпник, плава без екипаж към едно пристанище в Съединените щати, собственост на същия този закоравял престъпник — уточни Пит.

— Това е цяла камара информация по моему.

— Но какво ни грее тя, щом тепърва ще трябва да разберем каква е мотивацията за всичко това.

— Уверен съм, че ще откриете отговора, когато се върнете в Щатите.

— Може и да не разберем нищо съществено, докато Кин Шан дава подкупи на доверените си хора.

Кабрийо остави лулата си в пепелника; умората започна да му личи.

— Моята теория, че „Юнайтед стейтс“ ще взриви Панамския канал, можеше да се окаже вярна, ако вие бяхте намерили утробата му пълна със силни взривни вещества.

— Като онзи есминец по време на диверсантна акция в Сен Назер, Франция, през Втората световна война — вметна Пит.

— Да, сещам се, казваше се „Камбълтаун“. Англичаните го бяха натъпкали с няколко тона взривни вещества и го забиха в големия сух док на корабостроителницата на Сен Назер, за да попречат на нацистите да го използват за преоборудването на „Тирпиц“. С помощта на датчик за време той се пръсна на парчета няколко часа по-късно, като разруши сухия док и уби на място над сто нацисти, които бяха дошли да го оглеждат.

— Ще са ви нужни няколко товарни влакови композиции с взрив, за да унищожите кораб с размерите на „Юнайтед стейтс“ и всичко в радиус от километър и половина от него.

— Кин Шан е способен на какво ли не. Възможно ли е да е сложил ръка и на ядрена бомба?

— Да предположим, че е възможно — рече Пит. — Но какво ще е отмъщението му? Кой ще вземе да прахосва една ядрена бомба, ако няма мишена с подобаваща величина. Какво ще спечели той, като изравни със земята Сан Франциско, Ню Йорк или Бостън? Защо да пръска милиони, за да преустройва тристаметров океански лайнер в носител на бомби, когато може да използва за тази цел всеки един от хилядите стари, излезли от употреба кораби? Не, Кин Шан не е фанатичен терорист с определена кауза. Религията му се свежда до доминиране и алчност. Какъвто и да е огромният му план, той трябва да е непредсказуем и брилянтен, такъв, какъвто ние не бихме могли да измислим и за милион години.

— Прав сте — въздъхна Кабрийо. — Разрушаване на град и унищожаване на хиляди хора не е печелившо разрешение за състоятелен човек като него. Особено като се има предвид, че следите на подобен носител на бомби могат да доведат до „Кин Шан маритайм“.

— Освен ако…

— Освен ако какво?

Пит погледна разсеяно Кабрийо.

— Освен ако планът не включва минимално количество взривно вещество.

— С каква цел?

— Да потопи „Юнайтед стейтс“, като взриви дъното му.

— Виж, това е възможност. — Клепачите на Кабрийо започнаха да се притварят. — Убеден съм, че сте на правилен път.

— Това обяснява защо всички врати към жилищните помещения на екипажите и долните товарни отсеци, които откри Ал, са били запоени.

— Сега ви трябва само едно кристално кълбо, за да предвидите къде Кин Шан смята да потопи кораба си — довърши почти шепнешком Кабрийо; гласът му се загуби и той заспа.

Пит понечи да каже нещо, но разбра, че ще говори на себе си, затова тихо излезе от каютата на Кабрийо и затвори безшумно вратата.

Три дни по-късно „Орегон“ взе на борда си лоцмана, мина през корабния канал и продължи покрай дока на търговския терминал на Гуам. С изключение на пъна, останал от отнесената задна мачта, и стритата на прах кърма, корабът изглеждаше почти невредим.

Подредени на кея линейки чакаха, за да приемат ранените и да ги закарат в болницата на военновъздушната база на острова. Първи бяха свалени китайските моряци, след тях — корабният екипаж. Кабрийо беше последният от ранените, който напусна кораба. След като се сбогуваха с екипажа, Пит и Джордино разбутаха носачите на носилката му и сами я понесоха по подвижния мост към линейката.

— Чувствам се като султана на Багдад — пошегува се Кабрийо.

— Ще ви пратим сметката по пощата — не му остана длъжен Джордино.

Мъжете от НЮМА внимателно свалиха носилката на кея до линейката, преди да я поставят на рамката с колелца. Пит клекна до Кабрийо и го погледна в очите.

— За мен беше чест да се запозная с вас, господин председател.

— А за мен пък — привилегия да работя с вас, господин директор на специални проекти. Ако някой ден решите да напуснете НЮМА и пожелаете работа, свързана с плаване по седемте морета до екзотични пристанища, изпратете ми ваша кратка биография.

— Не че искам да критикувам, но не мога да кажа, че плаването на борда на вашия кораб се отразява добре на здравето ми. — Пит замълча и вдигна поглед към ръждясалия корпус на „Орегон“. — И все пак, колкото и странно да прозвучи, това старо корито ще ми липсва.

— И на мен — добави Кабрийо. Пит го погледна въпросително.

— Но вие ще се оправите и ще се върнете на борда съвсем скоро.

— Не и след това пътуване — поклати глава Кабрийо. — Оттук „Орегон“ потегля към склада за корабни отпадъци.

— Защо? — намеси се Джордино. — Пепелниците ли са препълнени?

— Дотук беше полезният му живот.

— Не разбирам — обади се Пит. — Той изглежда съвсем здрав.

— Но вече е „компрометиран“, както се казва на шпионски жаргон — поясни Кабрийо. — Китайците добре познават фасадата му. В порядъка на дни всяка разузнавателна служба в света ще бъде нащрек за него. Не, опасявам се, че дните му на маскиран събирач на поверителни сведения свършиха.

— Значи ли това, че ликвидирате корпорацията?

Кабрийо седна в носилката, очите му заблестяха.

— Съвсем не. Признателното ни правителство вече предложи нов кораб, оборудван с последната дума на техниката, по-голям, с по-мощни двигатели и с по-тежко въоръжение. Може би ще са нужни няколко мисии, за да се изплати ипотеката, но акционерите и аз нямаме намерение да прекратяваме дейността си.

Пит протегна ръка към председателя.

— Желая ви успех! Може би някой ден ще повторим операцията.

— О, боже, само това не! — изви очи Кабрийо.

Джордино извади една от великолепните си пури и я пусна в джоба на ризата на Кабрийо.

— Нещо дребно, в случай че ви дотегне от вашата миризлива лула.

Пит и Джордино изчакаха санитарите да качат носилката с Кабрийо в линейката. После вратата се затвори и превозното средство се отдалечи по кея. Докато гледаха след линейката, която зави по една улица с палми от двете страни и се загуби от поглед, зад тях застана един мъж.

— Господин Пит и господин Джордино?

Пит се обърна.

— Същите.

Мъжът, на възраст над шейсет и пет, с прошарена коса и брада, показа поставените в кожена калъфка карта за самоличност и значка. Беше облечен с бели къси панталони, риза на цветя и сандали.

— Началството ме изпрати да ви закарам до летището. Там ви чака самолет за Вашингтон.

— Не сте ли малко старичък за ролята на таен агент? — подметна Джордино, изучавайки картата на непознатия.

— Ние, старите, но опитни, по-често минаваме незабелязани там, където вие, по-младите, не можете.

— Къде е колата ви? — попита разговорливо Пит.

Възрастният човек посочи малък микробус „Тойота“, боядисан в яркия цвят на местните таксита.

— Каляската ви чака.

— Нямах представа, че ЦРУ ви е орязал толкова много бюджета — присмя се язвително Джордино.

— Вършим си работата с каквото разполагаме.

Пит и Джордино се качиха в микробуса и след двайсет минути заеха местата си във военен товарен реактивен самолет. Докато машината набираше скорост по пистата на военновъздушната база на Гуам, Пит погледна през прозореца и видя възрастния разузнавач да стои облегнат на микробуса, сякаш искаше да се увери, че Пит и Джордино наистина напускат острова. След минута самолетът се извиси над често подминавания островен рай на Тихия океан с вулканичните си планини, водопади в гъста джунгла и километри плажна ивица с бял пясък, обточена с полюшващи се кокосови палми. Японци изпълваха хотелите и плажовете на Гуам, докато американци почти не се срещаха. Пит продължи да гледа през прозореца, докато самолетът мина над тюркоазните води навътре край рифовете, заобикалящи острова, и се отправи над открито море.

Джордино вече дремеше, а Пит върна мислите си към „Юнайтед стейтс“, който плаваше някъде по океана под него. Имаше нещо ужасяващо в цялата работа, някаква заплаха, която само един-единствен човек на земята можеше да я предотврати. Но Пит знаеше с абсолютна сигурност, че нищо, освен може би ненавременна смърт щеше да осуети намеренията на Кин Шан.

Светът можеше и да е място, където рядко се срещат честни политици, бели бизони, незамърсени реки, светци и чудеса, но той беше типичен покварен злодей. Някои, като серийните убийци, могат да убият двайсет или сто невинни жертви. Но при осигурени финансови средства те могат да убият и много повече. Такива като Кин Шан, които имат огромно влияние, си позволяват да поставят себе си над закона и да наемат убийци кретени, които да вършат мръсната работа вместо тях. Поквареният милиардер не можеше да се сравни с генерала, който чувства угризение, когато загуби хиляди войници в битка, за да постигне целта си. Кин Шан беше хладнокръвен социопат — убиец, който е способен да изпие чаша шампанско и да се нахрани обилно, след като е обрекъл стотици незаконни емигранти, много от тях жени и деца, на ужасна смърт в ледените води на езерото Орион.

Пит беше решен да спре Кин Шан, независимо от последствията, независимо от цената, дори да го убиеше, ако му се удадеше такава възможност. Беше се въвлякъл прекалено дълбоко в тази работа, за да спре на ръба. Започна да си фантазира как ли ще постъпи, ако срещне този човек. И при какви обстоятелства? Какво ли би казал на този масов убиец?

Дълго време Пит седеше загледан в тавана на самолета. Не намираше никакъв смисъл в нищо от това. Какъвто и да беше планът на Кин Шан, той най-малкото беше налудничав. А сега и самият Пит беше на път да побеснее. Няма какво друго да правя, помисли си той, освен да опитам да поспя и да се надявам, че ще видя нещата по-трезво, когато пристигна във Вашингтон.