Азиатска вълна

22.

23 април 2000 г.

Река Ачафалайа, Луизиана

Една от най-големите реки в света, Нил още от древни времена омайва с романтично очарование, Амазонка извиква в съзнанието картини на смели приключения и дебнещи опасности, а Яндзъ изпълва душата със загадките на Ориента. Човек си представя фараони, излежали се в големи императорски лодки, карани от стотици гребци… Испански завоеватели, които се бият и загиват в зеления ад… Китайски джонки и сампани, сновящи по жълтеникавокафявата вода. Но реката, която истински пленява въображението, е Мисисипи.

Благодарение на повествованията на Марк Твен за големите колесни речни кораби, които надуват свирки при разминаването си със сала, на който са Хък Фин и Том Сойер, както и битките по реката между броненосците на Федералния съюз и Конфедерацията по време на Гражданската война, миналото на Мисисипи изглежда толкова близко, че човек трябва само да се взре през тънкото було, за да се потопи в него.

„Бащата на реките“, както я наричат индианците, Мисисипи е единствената река в Северна Америка, която се нарежда сред десетте най-големи реки в света. Трета по големина, трета по оттичане, пета по обем, общата й дължина от извора на притоците й в Монтана, наред с най-дългия й приток Мисури, до вливането й в Мексиканския залив достига 5607 километра.

Течаща тежко като живак, търсейки непрекъснато пътя на най-малкото съпротивление, Мисисипи многократно е променяла коритото си през последните пет хиляди години, и особено след като най-накрая водите й достигат настоящото си ниво в края на последния ледников период. Между 1900 и 700 година преди новата ера коритото й е било с близо 65 километра по на запад от сегашното. Реката неуморно се измества в една или друга посока на територията на Луизиана, оставяйки след себе си канал след канал. Почти половината от почвата на щата е образувана от натрупаните огромни количества дънна утайка и глина от Мисисипи, донесени чак от Минесота и Монтана на север.

— Водата изглежда доста спокойна днес — отбеляза мъжът на повдигнатата по-високо седалка, който гледаше от лоцманската кабина на „Джордж Б. Ларсон“ — хидрографски кораб на армейския инженерен корпус.

Застаналият до пулта за управление капитан на кораба Лукас Жиро само кимна, докато прекарваше плавателния съд покрай добитъка, който пасеше върху дигите край река Мисисипи в южната част на Луизиана.

Намираха се в Каджун, последния аванпост на културата на Френска Акадия. Виждаха се товарни камиони, паркирани под разперените корони на дърветата до издигнати върху пилони колиби със стени от насмолена дебела хартия. В близост малки баптистки черкви се издигаха от влажната местност, олющените им от боята дървени стени гледаха към гробища със слегнали се от атмосферните влияния гробове. Избуяли от богатата почва соеви и царевични насаждения се поклащаха между изкуствените езера, където се развъждаше сладководна риба. Малки магазинчета за железария и фураж от едната страна на тесни улички гледаха срещу автомобилни гаражи, около които бяха пръснати ръждясващи счупени коли, полузакрити от зелени храсти, прораснали през счупените им стъкла.

Генерал-майор Франк Монтейн наблюдаваше минаващия покрай тях пейзаж, докато големият хидрографски кораб се плъзгаше по реката, забулена от лека утринна мъгла. Той наближаваше шейсетте и беше облечен със светлосив костюм и синя раирана риза с виненочервена папийонка. Под разкопчаното му сако се виждаше жилетка, украсена с широка златна верижка на часовник, висяща от двете джобчета. Скъпа сламена шапка беше килната предизвикателно върху стоманеносивата му коса, пригладена назад от слепоочията. Веждите бяха успели да се запазят черни и се извиваха над ясните му сиво-сини очи. От външния му вид лъхаше изтънченост, подсилена от суровост, която само се долавяше, но не се забелязваше. Върху скута му лежеше „търговската му марка“ — бастун от върбово дърво с дръжка във вид на скачаща жаба.

Монтейн добре познаваше капризната природа на река Мисисипи. За него тя беше чудовище, обречено во веки веков да се провира през тесен проход. То предимно дремеше, но от време на време така се разяряваше, че преливаше от бреговете си и причиняваше бедствени наводнения. Работата на генерал Монтейн и на армейския инженерен корпус, който той представляваше, беше да озаптява това чудовище и да закриля милионите хора, живеещи покрай бреговете и дигите му.

Като председател на комисията за река Мисисипи, от Монтейн се изискваше веднъж годишно да инспектира проектите по контрол на наводненията с влекач на армейския корпус, оборудван почти като туристически кораб. По време на тези плавания го придружаваше група високопоставени офицери от армията, както и цивилният му персонал. При спирането край градовете и пристанищата на реката той даваше пресконференции за местните жители, за да чуе за техния принос в поддържането на реката, както и оплакванията им за влиянието на реката върху живота им.

Монтейн не обичаше гуляите, които местните власти даваха по този повод. Предпочиташе да извършва непредизвестени инспекции с най-обикновен работен кораб, на борда на който да са само той, капитан Жиро и екипажа му. Без някой да го разсейва, той можеше да проучи от първа ръка устойчивостта на подпорните стени покрай дигите, изградени с цел да намалят ерозията, да огледа състоянието на самите диги, каменните вълноломи и плавателните шлюзове, отвеждащи към и от реката.

Защо именно армейският инженерен корпус води безкрайна война срещу наводненията? Техният щурм за укротяването на река Мисисипи води началото си от първите години на осемнайсетия век. След построяването на укрепления покрай реката по време на войната от 1812 година, които да отблъснат британските военни сили, корпусът преценил за благоразумно да приложи опита си в граждански обекти, а Военната академия в Уест Пойнт имала само едно училище за инженери в страната. Днес организацията изглежда почти архаична, когато човек вземе предвид, че цивилните, които работят за корпуса, превъзхождат по численост армията със сто и четирийсет на един.

Франк (чието име в акта му за раждане е Франсоа) е роден каджунец от енорията Плакмайн под Ню Орлиънс и прекарал детството си в света на Френска Акадия, на юг от Луизиана. Баща му, рибар, или по-точно ловец на омари, построил с двете си ръце плаваща къща в блатото и с течение на годините натрупал сума ти пари, като закарвал и директно продавал улова си на ресторантите в Ню Орлиънс. И като повечето каджуни, той не харчел парите си и умрял много богат.

Монтейн говорел френски, преди да научи английски, и съучениците му в Академията го наричали Потпури, защото непрекъснато бъркал двата езика в разговор. След забележителна кариера като военен инженер във Виетнам и войната в Залива, Монтейн бързо се издигнал, след като получил няколко академични степени в свободното си време, включително доктор по хидрология. На петдесет и пет години е назначен за командир на цялата мисисипска долина край Сейнт Луис. Той се оказа роден за тази работа. Монтейн обичаше реката почти толкова, колкото обичаше жена си, също каджунка — сестра на най-добрия му приятел от детските години — и трите си дъщери. Но наред с любовта си към течащи води, той изпитваше и страх, че един ден майката природа ще се развилнее и ще помете всичките му усилия, като надигне бушуващата Мисисипи над дигите и залее милионите акри земя, докато си прокарва нов канал към Мексиканския залив.

По-рано същата сутрин, малко преди да пукне зората, „Ларсон“, наречен на името на отдавна споминал се военен инженер от армейския корпус, навлезе в плавателните шлюзове, построени от корпуса за регулиране на водата и за предпазване водите на Ачафалайа да се влеят в Мисисипи. Огромните контролни съоръжения, които в основата си представляват язовири с преливници, се намираха на осемдесет километра над Батън Руж, край един стар завой на реката, където преди сто и седемдесет години Ред Ривър някога се е вливала в Мисисипи, а Ачафалайа е изтичала оттам. После, през 1831 година, един търговец на парни кораби — капитан Хенри Шрив, прокопал канал през извивката на завоя. Сега Ред Ривър минава покрай Мисисипи и тече през останките от завоя, станали впоследствие известни като Олд Ривър. Подобно на сирена, подмамваща лековерен моряк, Ачафалайа, с дължината си от едва 227 километра до Мексиканския залив по посока на Мисисипи, подканва главната река в разтворените си прегръдки.

Монтейн беше излязъл на палубата, когато вратите се затвориха и пресякоха пътя на водите на Мисисипи. Той наблюдаваше стените на шлюза, които като че ли се издигаха към небето, докато хидрографският кораб се спускаше към Ачафалайа. Той помаха на дежурния на шлюза, който също вдигна ръка за поздрав. Водите на Ачафалайа течаха с четири метра по-ниско от тези на Мисисипи, но бяха нужни само десет минути, преди западните врати да се отворят и „Ларсон“ да навлезе в канала, водещ на юг към Морган Сити и Мексиканския залив оттатък него.

— По кое време изчислихте, че ще се срещнем с научноизследователския кораб на НЮМА под Сунгари? — попита той капитана на „Ларсон“.

— Някъде около три часа — отговори Жиро без колебание.

Монтейн впери поглед към един голям тласкач, бутащ дълга редица от шлепове надолу по реката.

— Май превозват дървен материал — отбеляза той.

— Сигурно са на път за новото промишлено съоръжение близо до Мелвил.

С орловите си френски черти и с дългите си черни мустаци Жиро приличаше на един от тримата мускетари. И той като Монтейн бе израснал в земята на каджуните, само че никога не я беше напускал. Едър мъж с корем, който рядко не беше пълен с бира „Дикси“, той имаше язвително чувство за хумор, познато нагоре и надолу по реката.

Монтейн наблюдаваше как една бърза лодка с четирима младежи препускаше безразсъдно около кораба им и пресече на метри пред шлеповете, последвана от други техни четирима приятели, яхнали чифт скутери.

— Ама че глупави деца — смотолеви Жиро. — Ако на някое от тях загасне двигателят пред шлеповете, влекачът по никакъв начин няма да е в състояние да спре инерцията, с която ги бута.

— И аз правех така с петметровия алуминиев риболовен скиф на баща ми, чийто извънбордов двигател имаше мощност двайсет и пет конски сили, пък ето че останах жив.

— Извинете, че ще ви го кажа, господин генерал, но вие сте бил по-луда глава и от тях.

Монтейн знаеше, че Жиро не го каза от липса на уважение към него. Знаеше също, че лоцманът бе станал свидетел на дяла му в злополука през дългите години, в които бе управлявал кораби и влекачи нагоре-надолу по речната система на Мисисипи. Какво ли не бе виждал по реката: заседнали кораби, петролни разливи, сблъсъци, пожари и като повечето стари лоцмани беше предпазлив човек. Никой не беше по-наясно от него, че Мисисипи е река, която не прощава.

— Кажи ми, Лукас — каза Монтейн, — мислиш ли, че някой ден Мисисипи ще се влее в Ачафалайа?

— Едно голямо наводнение, и реката ще разкъса дигите и ще се понесе към Ачафалайа — отвърна стоически Жиро. — След една година, след десет или дори след двайсет, но рано или късно реката няма повече да тече покрай Ню Орлиънс. Въпрос е само на време.

— Армейският корпус доста се е потрудил да я държи под контрол.

— Човек не може да нарежда много дълго на природата какво да прави. Само се надявам да доживея да видя това.

— Гледката няма да е приятна — отбеляза Монтейн. — Резултатите от бедствието ще бъдат потресаващи. Смърт, големи наводнения, масово разрушение. Защо искаш да ставаш свидетел на подобна разруха?

Жиро се извърна от кормилното колело и погледна генерала.

— Каналът вече носи водите на реките Ред и Ачафалайа. Само помислете каква огромна река ще потече през южна Луизиана, когато цялата Мисисипи се отприщи и добави водите си към другите две. Такава гледка трябва да се види!

— Да — рече бавно Монтейн, — трябва, но се надявам аз да не доживея да я видя.

23.

В три без пет следобед Лукас Жиро намали притока на гориво към огромните дизелови двигатели „Катърпилър“, докато „Ларсон“ минаваше покрай Морган Сити в долния край на река Ачафалайа. След като прекоси вътрешния воден път и се спусна под пристанището на Сунгари, собственост на „Кин Шан маритайм“, „Ларсон“ навлезе в гладките като стъкло води на езерото Суит Бей, намиращо се на десет километра от Мексиканския залив. Жиро насочи „Ларсон“ към тюркоазния на цвят научноизследователски кораб, на чийто корпус с големи букви бе изписано: НЮМА. Какъв делови вид излъчва, помисли си Жиро. Когато се приближи още повече, той прочете и името му на носа — „Марин Денизен“. Личеше, че плавателният съд е взел своя дял от дългогодишната си служба. Капитанът прецени възрастта му на двайсет и пет, ако не и повече години — твърде стар за работен кораб.

Вятърът духаше от югоизток с двайсет и четири километра в час и водата беше леко развълнувана. Жиро нареди на един от моряците да спусне зад борда фендерите. После доближи „Ларсон“ до „Марин Денизен“ с лек тъп удар и задържа кораба си допрян до другия, докато пътникът мине по изнесената навън рампа.

На борда на „Денизен“ Руди Гън вдигна очилата си срещу светлината, струяща през илюминатора и присви очи, за да провери дали не са замърсени стъклата им. Не видя никакви петна по тях, сложи си ги отново и намести слушалките си. После се вгледа в триизмерната диорама на товарното пристанище Сунгари, излъчена върху хоризонтална повърхност от прожекционния апарат над главата му. Изображението беше получено от над четирийсет въздушни снимки, направени на ниска височина от хеликоптер на НЮМА.

Построено върху новонапластена почва в блатиста местност покрай двата бряга на река Ачафалайа преди вливането й в Мексиканския залив, пристанището се считаше за най-съвременният и продуктивен корабен терминал в света. Разположено на площ от две хиляди акра и простиращо се на повече от километър и половина по двата бряга на Ачафалайа, плавателната му дълбочина достигаше до десет метра. Пристанището на Сунгари разполагаше със складова площ от над 92 000 квадратни метра, терминал за течен товар с капацитет 600 000 варела и три терминала за други товари, предоставящи възможност за товарене и разтоварване на двайсет контейнеровози едновременно. Облицованите със стомана пристани от двете страни на речния канал осигуряваха котвено място с необходимата дълбочина, която позволяваше закотвянето на всякакви кораби освен тежко натоварени супертанкери.

Онова, което различаваше Сунгари от повечето пристанищни съоръжения, беше архитектурата му. Тя не включваше познатите сиви бетонни сгради със строги правоъгълни форми. Складовете и административните сгради бяха построени във вид на пирамиди, целите покрити с галванизирани със злато плоскости, които светеха при слънце като огньове. Ефектът беше поразителен, особено за самолетите, прелитащи над тях, а сиянието им се виждаше от кораби, плаващи до 60 километра навътре в залива.

На вратата зад Гън се почука леко. Той прекоси корабната заседателна зала, използвана за съвещания между корабните учени и техници, и отвори вратата. Генерал Франк Монтейн стоеше в коридора, елегантен със сивия си костюм с жилетка и подпрян на бастуна си.

— Благодаря ви, че дойдохте, генерале. Аз съм Руди Гън.

— Командир Гън — отвърна вежливо генерал Монтейн, — с нетърпение чаках да се срещна с вас. След кратките си разговори с Белия дом и СЕН, се радвам, че не съм единственият, който вярва, че Кин Шан представлява изключително голяма заплаха.

— Явно, че членовете на този „клуб“ се увеличават.

Гън покани генерала да влезе и му посочи да седне на стол до триизмерното изображение на Сунгари. Монтейн се наведе над прожектираната диорама, подпирайки ръка и брадичка на дръжката на бастуна си.

— Както виждам, НЮМА също използва холографно изображение, за да демонстрира техните морски проекти.

— Чух, че и армейският инженерен корпус се възползва от същата технология.

— Удобен начин да убедим Конгреса да увеличи бюджета ни. Единствената разлика е, че нашата апаратура е предназначена да показва движение на течности. Когато запознаваме различните комисии във Вашингтон, искаме да привлечем вниманието им с демонстрация на ужасите от бедствено наводнение.

— Какво е мнението ви за Сунгари? — попита Гън.

Монтейн като че ли се бе вглъбил в изображението.

— Все едно че извънземна култура е дошла от космоса и е построила град насред пустинята Гоби. Всичко е толкова безсмислено и ненужно. Напомня ми на стара поговорка: „Нагиздила се момата, а няма къде да отиде“.

— Значи не сте във възторг от съоръжението.

— Като корабен терминал го намирам за толкова полезен, колкото втори пъп на челото ми.

— Трудно е за вярване, че Кин Шан е получил необходимото одобрение и разрешение за построяването на такъв широкообхватен проект без доходоносно бъдеще — отбеляза Гън.

— Той представи подробен план, който бе одобрен от щатското законодателно тяло. Естествено, политиците приветстват всяко индустриално развитие, което според тях ще увеличи работната ръка и приходите в държавата, без да бърка в джобовете на данъкоплатците. И без очевидна скрита страна, кой би ги обвинил? Армейският корпус също одобри разрешителните им за драгиране, тъй като не видя никаква намеса в естественото течение на река Ачафалайа. Естествено, защитниците на околната среда надигнаха вой поради фактическото разрушаване на обширна площ влажна почва. Но техните възражения и тези на моите инженери, засягащи бъдещото изместване на делтата на Ачафалайа, бързо бяха отхвърлени, когато лобистите на Кин Шан продумаха Конгреса да одобри проекта в цялостния им вид. Аз тепърва имам да се срещам с някой финансов ревизор или пристанищен комисар, които не са смятали, че Сунгари е провал, преди плановете му да излязат от компютрите.

— И все пак всички разрешителни са одобрени — вметна Гън.

— Благословията беше дадена от високопоставени служители във Вашингтон, между които и президента Уолас, който смаза колелото — призна Монтейн. — До голяма степен приемането на проекта се основава на новите ни търговски взаимоотношения с Китай. Конгресът не искаше да обърка плановете на китайски търговски представители, когато Сунгари започне да действа за техни цели. А за по-сигурно „Кин Шан маритайм“ е дало големи суми под масата на не един служител.

Гън заобиколи триизмерната проекция и погледна през илюминатора към действителния пристанищен комплекс, отстоящ на три километра нагоре по реката от „Марин Денизен“. Златистите сгради блестяха в оранжево от залязващото слънце. Но освен двата кораба, дългите докове бяха празни.

— Ние не си имаме работа с човек, който залага на кон с малка вероятност да спечели. Трябва да има причина за лудостта на Шан да пръсне над милиард долари, за да построи терминал за презокеанска търговия в такова непрактично място.

— Ще ми се някой да ме осветли за какво е всичко това — рече Монтейн подигравателно, — защото аз нямам представа.

— И все пак Сунгари има достъп до щатската магистрала номер деветдесет и Южнотихоокеанската железопътна линия — изтъкна Гън.

— Грешите — възрази Монтейн. — Засега няма никакъв достъп дотам. Кин Шан отказа да построи мост към главния железен път и павирана артерия до магистралата. Каза, че бил направил достатъчно. Настоя, че било работа на щата и федералното правителство да построи достъп до транспортната му мрежа. Но поради вълнения на гласоподаватели и ограничен нов бюджет, щатските бюрократи си правят оглушки.

Гън се обърна и изгледа смаяно Монтейн.

— Нима няма никакви средства за наземен транспорт от и извън Сунгари?! Но това е безумие!

Монтейн кимна към холографското изображение.

— Вгледайте се по-внимателно във вашето странно изображение. Виждате ли една пътна артерия, която да върви на север към магистрала номер деветдесет или до железопътен възел, свързващ южнотихоокеанските линии? Вътрешният воден път минава на няколко километра на север, но се използва предимно за увеселителни корабчета и ограничено движение на шлепове.

Гън се взря в изображението и видя, че единственият достъп за превоз на товари по река Ачафалайа в посока север е за шлепове. Цялото пристанище беше заобиколено от мочурища.

— Но това е лудост. Как е могъл да построи такъв огромен комплекс, без да е превозвал строителните материали по суша или релси?

— Никакъв строителен материал не е излязъл от Щатите. В действителност всичко, което виждате, е превозено по море с кораби на „Кин Шан маритайм“. Строителните материали и товарните коли идват от Китай, както и инженерите, контролните органи и работниците. Нито един американец, японец или европеец няма пръст в строежа на Сунгари. Единственият материал, който не е от Китай, е земната пръст от изкопни работи, извършени на стотина километра нагоре по река Ачафалайа.

— Не е ли могъл да намери пръст по-близо до строежа? — попита Гън.

— Това е загадка — отговори Монтейн. — Строителите на „Кин Шан“ пренесоха с шлепове милиони кубически метра пръст, изкопана от канал, минаващ през мочурищата и отиващ наникъде.

Гън въздъхна от гняв.

— Как е възможно той да очаква печалба от такова място?

— Засега товарите на няколко китайски търговски кораба, акостирали в Сунгари, бяха пренесени навътре в страната с шлепове и влекачи — поясни Монтейн. — Дори и да е склонил и да е построил транспортна мрежа от и за мечтаното му пристанище, кой друг би дошъл освен китайци? Терминалните съоръжения по Мисисипи имат далече по-голям достъп до главни пътища, железопътни възли и международни летища. Никое корабно дружество с половин мозък няма да отклони плавателни съдове от своя търговски флот от Ню Орлиънс към Сунгари.

— Възможно ли е той да пренася с шлепове товари нагоре-надолу по реките Ачафалайа и Ред до някой транспортен център по на север?

— Би било пълна загуба — отвърна Монтейн. — Ачафалайа може и да е плавателен воден път, но тя няма и половината от водния обем на Мисисипи. Смята се за плитководна артерия и шлеповият трафик по нея е ограничен, за разлика от Мисисипи, която може да поеме големи влекачи с мощност от хиляди конски сили, бутащи до петдесет шлепа, навързани в редица като маршируваща колона с дължина близо петстотин метра. Ачафалайа е коварна река. Може и да изглежда кротка и спокойна, но това е маска, криеща истинското й грозно лице. Тя дебне като алигатор, подал над водата само очите и ноздрите си, готов да се нахвърли върху всеки лековерен речен лоцман или капитан на увеселително корабче, излязъл на разходка в почивните дни. Ако Кин Шан си е мислил, че може да изгради търговска империя за воден товарен транспорт по река Ачафалайа или по вътрешния воден път, той дълбоко е сгрешил. Никой от каналите не е пригоден да поеме тежкия шлепов трафик.

— Белият дом и Службата по емиграция подозират, че главната цел, която се крие зад строежа на Сунгари, е съоръжението да играе ролята на разпределителен пункт за незаконно вкарване на емигранти, наркотици и оръжие.

Монтейн сви рамене.

— И на мен ми казаха така. Но защо е трябвало да се хвърлят тонове пари за съоръжение, способно да поеме стотици милиони тонове корабен товар, а после да се използва за контрабанда на емигранти. Не схващам логиката.

— В самата незаконна търговия има огромни пари — отбеляза Гън. — Хиляда незаконни емигранти, докарани с един-единствен кораб и вкарани в страната за по трийсет хиляди долара на човек, си е наистина пара.

— Добре, но ако Сунгари наистина е параван за вкарване на чужденци — каза Монтейн, — ще ми е любопитно да узная как Кин Шан ще прекара емигранти и стоки от точка А до точка Б без някаква подземна транспортна мрежа. Американските митнически и емиграционни власти претърсват всеки кораб, акостирал в Сунгари. Целият трафик на шлепове във вътрешността на страната се наблюдава внимателно. Ще бъде невъзможно за чужденци без документи да се изплъзнат между пръстите им.

— Това е причината за идването на НЮМА тук. — Гън взе една метална показалка и потупа с върха й изображението на река Ачафалайа, която разделяше Сунгари-изток и Сунгари-запад. — Тъй като той няма как да вкара хора и наркотовар по суша и вода, трябва да ги превози под повърхността.

Монтейн изправи гръб и се вгледа в скептичните очи на Гън.

— С подводница?

— Подводниците, имащи способността да превозят голям брой пътници и товар, са възможност, която не бива да пренебрегваме.

— Извинете, че ще ви възразя, но няма начин в река Ачафалайа да плават подводници. Плитчините и завоите са същински кошмар за неопитните речни лоцмани. Плаването под повърхността срещу течението е немислимо.

— В такъв случай инженерите на Шан са измислили тайна подводна система за преминаване, за която ние не знаем.

Монтейн поклати глава в знак на несъгласие.

— Не е възможно да са прокопали мрежа от тунели, без това да се забележи. Правителствените строителни експерти гледаха като през лупа всеки квадратен сантиметър от обекта по време на строежа, за да са сигурни, че плановете се следват точно сантиметър по сантиметър. Предприемачите на Кин Шан се оказаха невероятно отзивчиви: или се съгласяваха с всяка наша забележка, или приемаха с готовност всяка предложена от нас промяна без никакви възражения. Накрая излезе, че едва ли не и ние сме участвали в проектирането на обекта. Ако Кин Шан е прокопал тунел под носа на мъжете и жените, които за мен са най-добрите инженери и строителни инспектори в Юга, може да се кандидатира за папа.

Гън вдигна една глинена кана и стъклена чаша.

— Мога ли да ви изкуша с чаша студен чай?

— А да ви се намира случайно някоя бутилка бърбън?

Гън се усмихна.

— Адмирал Сандекър спазва военноморската традиция и не допуска алкохол на борда на плавателен съд на НЮМА. Във ваша чест обаче мисля, че поне една бутилка „Джак Даниълс“ сигурно се е промъкнала тайно на борда.

— Вие, господине, сте светец! — възкликна Монтейн и очите му заблестяха от очакване.

Гън му наля чаша уиски.

— Лед?

— В никакъв случай! — Монтейн вдигна чашата и огледа кехлибарената течност, после вдъхна аромата й, сякаш беше изискано вино, и отпи глътка. — Тъй като нищо подозрително не бе забелязано над земята, казаха ми, че вие ще опитате късмета си с подводно търсене.

Гън кимна.

— Да, още утре сутринта изпращам автономен подводен плавателен съд за предварително проучване. Ако камерата запише нещо съмнително, на място ще се спуснат леководолази.

— Водата е мътна и пълна с дънна утайка, така че се съмнявам да видите кой знае колко.

— Нашата камера има висока разделителна способност и може да различи обекти в мътна вода на разстояние до шест метра. Притеснява ме единствено подводната охрана на Кин Шан.

Монтейн се разсмя.

— Ако има такова нещо като подводна охрана около пристанището — рече той през кикот, — забравете го. Около периметъра минава триметрова ограда с една-единствена врата, водеща за никъде в блатото и е неохраняема. Всеки преминаващ плавателен съд, особено риболовните кораби, излизащи от Морган Сити, са добре дошли да вържат въжета за пристана. Освен това има една великолепна летателна площадка за хеликоптери с малък терминал в северния край. Не съм чувал досега охраната на Шан да е подгонила някого, който се е приземил там, за да разгледа съоръжението. Те са направили така, че мястото да е достъпно за всекиго.

— Като пристанище — продължи Гън — Сунгари сигурно има канцеларии за митничарите и емиграционните служители.

Монтейн пак се разсмя.

— О, те са може би най-самотните хора в града.

— По дяволите! — избухна неочаквано Гън. — Това трябва да е някаква грандиозна заблуда. Готов съм да се обзаложа на всичко, че Кин Шан е построил Сунгари за престъпна дейност.

— Ако бях на негово място и имах за цел да провеждам незаконни операции, никога нямаше да построя пристанище, което да прилича на казино в Лас Вегас.

— Нито пък аз — каза Гън.

— Като се размислих сега — заговори бавно Монтейн, — имаше някаква част от строежа, която беше удивила инспекторите.

— Каква част?

— Предприемачът на Шан построи горното ниво на доковете с цели десет метра по-високо от необходимото над водната повърхност. Вместо човек да слезе по хоризонтален подвижен мост от палубата на кораба до кея, той всъщност трябва да върви по лек наклон.

— Възможно ли е да е направено с цел застраховка срещу ураганни приливи или преливане на реката?

— Да, но те са преувеличили опасността — поясни Монтейн. — Е, разбира се, имало е периоди, когато Мисисипи е увеличавала нивото си, но не и Ачафалайа. Земното ниво на Сунгари бе издигнато до ниво далеч надхвърлящо нивото, което природата би направила.

— Кин Шан нямаше да е достигнал до сегашното си положение, ако е поемал рискове с природните стихии.

— Предполагам, че сте прав. — Монтейн допи уискито си и посочи с ръка изображението на Сунгари. — Ето, погледнете, мъдри се там една грандиозна постройка, задоволила егото на един-единствен човек. И какво? Само два кораба в пристанище, построено за стотици. Нима това е начин да се върти изгодна търговия?

— Не, доколкото разбирам.

Генералът се изправи на крака.

— Трябва да тръгвам. Скоро ще се стъмни. Най-добре да наредя на лоцмана си да продължи до Морган Сити и да закотви кораба ни там за през нощта, а утре да се отправим обратно към Ню Орлиънс.

— Благодаря ви, генерале, че отделихте време да се срещнем — рече искрено Гън. — Винаги сте добре дошъл тук.

— С удоволствие — отвърна весело Монтейн. — Сега, като знам къде мога да гаврътна безплатно чаша уиски, бъдете сигурен, че пак ще ви навестя. И успех с вашите разследвания! Всеки път, когато имате нужда от услугите на корпуса, само ми се обадете.

— Обезателно, благодаря ви.

След като генерал Монтейн си тръгна, Гън още дълго продължи да се вглежда в холографското изображение на Сунгари, а умът му търсеше отговори, които все не идваха.

— Ако се безпокоиш, че охраната им ще ни прогони — каза Франк Стюарт, капитанът на „Марин Денизен“, — можем да проведем обследването си от някое място в средата на реката. Те може и да притежават сградите и земята край двата бряга на Ачафалайа, но свободното преминаване между залива и Морган Сити е гарантирано от мореплавателния закон.

Стюарт, с ниско подстригана кестенява коса, сресана на път от едната страна, беше мореплавател от старата школа. Той и досега измерваше височината на слънцето със секстант и изчисляваше ширината и дължината по старомоден начин, въпреки че едно бързо сканиране по геофизическата му система за определяне на местоположението можеше да му посочи с точност до метър къде се намира. Слаб и висок, с хлътнали сини очи, той нямаше съпруга и негова любима се явяваше морето.

Гън стоеше зад щурвала и гледаше безлюдното пристанище през прозорците на кормилната рубка.

— Ако хвърлим котва в реката между техните докове и складове, ще се набиваме в очи като брадавица на носа на филмова звезда. Генерал Монтейн каза, че охраната около Сунгари не е по-засилена от всяко друго пристанище по източния и западния бряг. Ако е прав, не виждам защо да си играем на криеница. Защо просто не се обадим на пристанищния началник и да поискаме доково място, за да извършим ремонт.

Стюарт кимна и се обади на началника на пристанището по сателитния телефон, който беше заместител на радио за връзка кораб-бряг.

— Тук научноизследователски кораб „Марин Денизен“ на НЮМА. Нуждаем се от доково място за ремонт на перото на кормилото.

Началникът на пристанището откликна съвсем дружелюбно. Представи се с името Хенри Пан и с охота даде разрешение.

— Разбира се. Останете на мястото си, ще ви изпратя лодка да ви заведе до пристан номер седемнайсет, където можете да вържете кораба си. Ако имаме нещо в изобилие, то това са свободни котвени места.

— Благодаря ви, господин Пан — каза Стюарт.

— Вие, момчета, да не би да търсите някой рядък вид риба? — попита Пан.

— Не, изследваме водните течения на залива. Но ударихме на немаркирана плитчина и повредихме кормилото. То откликва на щурвала, но не докрай.

— Приятен престой — каза учтиво Пан. — Ако ви трябва корабен механик или някоя част, моля, уведомете ме.

— Благодаря ви — отвърна Стюарт. — В очакване сме на лодката ви.

— Генерал Монтейн се оказа прав — отбеляза Гън. — Дотук с предположението за строга охрана!

През нощта на няколко пъти ту се извиваше, ту спираше дъждовна буря и на сутринта доковете заблестяха от изгряващото слънце. Двама от екипажа на Стюарт се спуснаха върху малка платформа до кормилото и се престориха, че се залавят с ремонта му. Този театър се оказа почти ненужен. Доковете и крановете пустееха като футболен стадион в делничен ден. И двата китайски товарни кораба, които Гън бе наблюдавал предишния ден, се бяха изнизали през нощта. Сега „Марин Денизен“ разполагаше с цялото пристанище.

Във вътрешността на средната секция на корпуса на „Денизен“ имаше пещерообразен отсек, наричан „лунният басейн“. Две плъзгащи се разделителни прегради се отваряха като врати на асансьор и позволяваха на водата да напълни лунния басейн до ниво метър и осемдесет. Това беше сърцето на научноизследователския плавателен съд — оттук леководолазите можеха спокойно да се спускат във водата, без да бъдат подмятани от вълните, оттук подводните апарати се потапяха, за да проучат дълбочините и пак оттук научната апаратура, която контролираше и улавяше морския свят, можеше да бъде изваждана за изследвания в корабните лаборатории.

Отпуснати от гробовната атмосфера на Сунгари, екипажът и научните работници закусваха лениво, преди да се съберат около спусковите беседки в лунния басейн. Автономният подводен апарат „Бентос“ висеше в люлката си над водата. Апаратът беше три пъти по-малък от компактния автономен подводен апарат, използван от Пит в езерото Орион. Солиден, с аеродинамична форма, с две хоризонтални тласкащи устройства, апаратът можеше да развива скорост до пет възела. Състоеше се от видеокамера „Бентос“ с ниска светлинна чувствителност и висока разделителна способност. АПА също така се отличаваше с цифрова неподвижна камера и радиолокатор за подземно наблюдение, която можеше да засече празнина под почвата през стоманените кожуси и да изобрази проход. Леководолаз с мокро подводно облекло, колкото да го предпазва от медузи, лениво плаваше по гръб, докато чакаше АПА да бъде спуснат.

Стюарт погледна през вратата към Гън, който седеше пред компютърен монитор, монтиран зад голям видеоекран.

— Кажи, когато си готов, Руди.

— Можете да го спускате — отвърна Гън, давайки знак с ръка.

Лебедката на люлката зажужа и АПА бавно се загуби под вечния мрак на реката. Водолазът откачи люлката, доплува до една стълба и се покатери в спусковата беседка.

Стюарт влезе в малкия отсек, пълен догоре с електронна апаратура. Седна до Гън, който управляваше АПА от компютърна програма и в същото време гледаше във видеомонитора. Единственото, което се изобразяваше, беше дълга сива стена на стоманен кожух, която се изгубваше във водния мрак.

— Откровено казано, това ми се струва като много шум за нищо.

— Няма да ти възразя — каза Гън. — Нареждането да изследваме Сунгари под повърхността дойде направо от Белия дом.

— Те наистина ли смятат, че Кин Шан ще провежда контрабандните си операции през подводни коридори, свързани с корпусите на корабите му?

— Изглежда, някоя голяма клечка във Вашингтон смята така. Затова сме тук.

— Искаш ли да изпратя някого да ни донесе кафе от камбуза? — предложи Стюарт.

— Бих изпил една чаша — отвърна Гън, без да отмества поглед от монитора.

След малко помощник-готвачът донесе поднос с чаши и пълен кафеник. Три часа по-късно кафеникът и чашите бяха празни. Нищо не се изобразяваше на монитора освен безкрайна стена на стоманен кожух, забита дълбоко в дънната утайка, за да служи за бариера срещу наноса, който от своя страна играеше ролята на основа за дока и терминалните постройки. Най-накрая, малко преди пладне, Гън се обърна към Стюарт.

— Толкова за западната страна на пристанището — въздъхна той уморено и потърка очи, за да облекчи напрежението в тях. — Страшно доскучава да гледаш с часове сива безформена ограда.

— Да виждаш някаква врата, водеща към проход?

— Не виждам нищо подобно.

— Можем да преместим АПА през речния канал и с малко късмет да довършим огледа на източната страна, преди да се стъмни — подхвърли Стюарт.

— Колкото по-скоро приключим, толкова по-добре. — Гън подаде команда чрез клавиатурата, с която изпрати АПА от другата страна на пристанището. После се облегна назад и се отпусна на стола.

— Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш сандвич? — попита го Стюарт.

Гън поклати глава.

— Ще изчакам да напълня стомаха си чак на вечеря.

За десет минути АПА пресече реката и стигна до източната страна на пристанището. Тогава Гън програмира регулаторите на подводния апарат да започнат обхождането от края на стоманената стена в посока от север на юг. АПА едва покри двеста метра, и телефонът до Гън звънна.

— Би ли го вдигнал? — помоли Гън Стюарт.

Шкиперът на „Марин Денизен“ вдигна слушалката и след като чу кой се обажда, я подаде на Гън.

— Дърк Пит.

— Пит?! — Гън обърна глава от монитора и вдигна вежди от почуда, пое слушалката и заговори: — Дърк?

— Здравей, Руди! — долетя познатият глас на Пит. — Обаждам се от самолет, прелитащ в момента някъде над пустинята в Невада.

— Как мина подводното ти претърсване за „Юнайтед стейтс“?

— Малко рисковано, но с Ал не открихме нищо друго освен гладък корпус и кил без никакви отвори.

— Ако до няколко часа и ние тук не открием нищо, ще ви последваме.

— Хидростат ли използваш? — попита Пит.

— Не е нужно — отвърна Гън. — АПА върши чудесна работа.

— Тогава го дръж здраво за каишката, иначе подводната охрана на Кин Шан може да ти го свие под носа. Не знаеш откъде ще ти се появят.

Гън замълча за миг, замисляйки се над думите на Пит. Тъкмо щеше да го попита как да ги разбира, когато Пит рече:

— Сервират обяда, Гън. Ще говорим пак, след като пристигнем във Вашингтон. Успех и поздрави от мен Франк Стюарт. — После връзката прекъсна.

— Как е Дърк? — поинтересува се Стюарт. — Не съм го виждал, откакто преди няколко години работихме заедно в издирването на туристическия кораб „Лейди Фламбъро“ край Тиера дел Фуего.

— На педал както винаги. Но ми отправи странно предупреждение.

— Предупреждение ли?

— Каза, че подводната охрана на Кин Шан можела да открадне АПА — отвърна Гън, явно смутен.

— Каква ти подводна охрана? — подхвърли саркастично Стюарт.

Гън не отговори. Изведнъж очите му се разшириха и той посочи към видеомонитора.

— Боже мой, виж!

Стюарт проследи с поглед протегнатата напред ръка на Гън и се вцепени.

Лице с водолазна маска изпълваше екрана на монитора. Стюарт и Гън гледаха като онемели как водолазът свали маската си и разкри напълно китайски черти на лицето си. След това се усмихна до уши и помаха като дете за довиждане.

После изображението потъмня и бе заменено с назъбени сиви и бели черти. Гън трескаво подаде команда на АПА за връщането му на „Марин Денизен“, но отклик нямаше. АПА бе изчезнал, сякаш никога не е съществувал.

24.

Пит разбра, че нещо не е наред още в мига, когато шофьорът спря колата на НЮМА. Мъничка, мъчно определима сигнална система загъделичка мозъка му и пропълзя до тила му. Нещо не беше както трябва.

Застрашаваща живота му ситуация беше последното нещо, което би минало през ума му по време на пътуването му от военновъздушната база „Андрюс“, където бе кацнал реактивният самолет на НЮМА, до дома му в най-отдалечения край на Вашингтонското национално летище. Вечерният мрак се бе спуснал над града, но той не обърна внимание на океана от светлини, огряващи сградите. Опита да се отпусне и да остави съзнанието си да рее на воля, но то непрекъснато се връщаше към събитията край Орион Лейк. Струваше му се странно, че те още не бяха отразени в медиите.

Гледан отстрани, бившият хангар за поддръжка на самолети, построен през 1937 година — годината, в която изчезна Амелия Еърхарт15, изглеждаше западнал и пуст. Плевели бяха обрасли по ръждясалите стени от гофрирана ламарина, чиято боя, излагана десетки години на крайностите на вашингтонските атмосферни влияния, отдавна се бе излющила. Пит обаче беше видял скрит потенциал в грозния на вид и определен за събаряне хангар. В последната минута той успя да осуети намеренията на бюрократите, като спечели битката за вписване на постройката в националния регистър за исторически забележителности. След като предотврати разрушаването на хангара, той го купи заедно с прилежащия около него акър земя и се залови с вътрешността му, преобразувайки го в комбинация от жилищни помещения и склад за колекцията му от класически автомобили и самолети.

Дядото на Пит бе натрупал малко богатство с покупко-продажби на недвижими имоти в Южна Каролина. След смъртта си остави на внука си значително наследство. След като плати данъците за имотите, Пит предпочете да вложи парите в класически автомобили и самолети, отколкото в акции и ценни книжа. За двайсет години той бе събрал колекция, считана за уникална.

Вместо да освети хангара с батарея от прожектори, Пит умишлено го остави да изглежда запустял и празен отвън. Една малка лампа на върха на електрически стълб, хвърляща слаба жълта светлина, беше цялото осветление на непавирания път, който се задънваше в хангара. Той се обърна да погледне през прозореца върха на стълба. Една червена лампа, която трябваше да свети от скрита охранителна камера, сега беше тъмна.

За него това беше сигурен знак, че има нещо много нередно.

Алармената система на Пит беше проектирана и монтирана от негов приятел от разузнавателна агенция, считан за изключителен експерт в работата си. Никой освен опитен професионалист не би могъл да открие кода и да го използва. Той огледа безлюдната местност и забеляза сянката на закрит микробус, който едва се виждаше от петдесетина метра на отразените светлини на града оттатък река Потомак. На Пит не му беше нужно допитване до медиум, за да разбере, че някой или повече хора са проникнали в хангара и чакат да го посрещнат вътре.

— Как е името ти? — обърна се Пит към шофьора.

— Сам Грийнбърг.

— Сам, имаш ли у себе си сателитен телефон?

— Да, господине, имам — отвърна Грийнбърг.

— Свържи се с адмирал Сандекър и му кажи, че имам неканени гости у дома и го моля да изпрати час по-скоро охранителен екип тук.

Грийнбърг беше млад човек, не повече от двайсетгодишен, студент по океанография в местния университет и си изкарваше допълнителни пари чрез участие в морска образователна програма на НЮМА, създадена от адмирал Сандекър.

— Не трябва ли да се обадя в полицията?

Умно момче, помисли си Пит, веднага схвана положението.

— Не е работа на местните изпълнителни органи. Моля те, обади се веднага щом се отдалечиш от хангара. Адмиралът ще разбере за какво става дума.

— Сам ли ще влезете вътре? — попита студентът, когато Пит слезе от колата и извади доста износения си продълговат брезентов сак от багажника.

Пит погледна младежа и се усмихна.

— Добрият домакин трябва да умее да забавлява гостите си. — Той изчака колата на НЮМА да потегли и я проследи с поглед, докато задните й светлини се загубиха в облака прах, който се вдигна зад задната броня. После се наведе, отвори ципа на дълбокия сак и извади от него стария си 45-калибров колт. Едва тогава се сети, че забрави да се снабди поне с един-два куршума, след като Джулия бе изпразнила оръжието му в моноплана при гонитбата по река Орион.

— Празен! — процеди той през зъби и както стоеше сам в нощта, започна да се пита дали умът му вечно ще е някъде другаде. Не му оставаше нищо друго, освен да се направи на глупак и да влезе в хангара, сякаш не подозира нищо, а после да се опита да стигне до един от автомобилите си, в който държеше пушка, скрита в едно отделение от орехово дърво, чието първоначално предназначение е било определено за чадър.

Той извади от джоба си малък предавател с далечно командване и изсвири с уста няколко такта от стара бойна песничка. Разпознаващият звуци сигнал изключи по електронен път алармените системи и отключи една мръсна странична врата, която изглеждаше така, сякаш не е била отваряна от 1945 година насам. Зелена светлина на дистанционното устройство присветна три пъти. А трябваше да присветне четири пъти, помисли си той. Някой, който е спец по неутрализиране на алармени системи, е открил кода му. Той затвори очи, спря се за миг и си пое дълбоко въздух. Когато вратата изскърца при отварянето, той се снижи на четири крака на пода, заопипва стената до рамката и включи осветлението в хангара.

Вътрешните стени, подът и заобленият таван бяха боядисани с лъскава бяла боя, която подчертаваше спектъра от ярки цветове, проблясващи от трийсетте автомобила, изпълващи помещението. Визуалният ефект беше ослепителен, а Пит точно на това разчиташе — да заслепи този или тези, които му бяха устроили засада и го чакаха в тъмната вътрешност. Той си напомни, че боядисаният в оранжево седан „Дюзенбърг“ от 1929 година, с подвижен покрив, където се намираше пушката, беше третата кола от вратата.

Нашествениците не бяха дошли на посещение на добра воля. Подозренията му изведнъж се потвърдиха, когато чу звук от поредица приглушени пукоти и по-скоро предположи, отколкото почувства, че вратата е подложена на градушка от куршуми. Заглушителите на оръжията променяха звука от изстрелите по такъв начин, че те трудно можеха да се определят като пушечни. Убийците използваха заглушители дори когато наоколо в радиус от километър и половина нямаше друга жива душа. Той отново се пресегна към ключа до вратата и загаси осветлението. После се промъкна като змия под пороя от куршуми и пропълзя под първите два автомобила — един „Стъц“ от 1932-ра и един „Корд L-29“ от 1931-ва, благославяйки и двете, че стоят толкова високо от земята. След като стигна невредим до дюзенбърга, той се прехвърли над страничната врата и се просна на пода пред задната седалка. Почти едновременно с това движение той завъртя дръжката на дървеното отделение зад предната седалка и отвори капака. Извади отвътре 12-калиброва пушка „Булдог“, модел „Асерма“, в която имаше единайсет патрона. То беше едно от четирите оръжия, които Пит държеше тайно в хангара тъкмо за такива случаи.

Във вътрешността на хангара беше тъмно като в дълбока пещера. Ако нашествениците бяха професионалисти, размишляваше Пит, а почти сигурно беше, че са много добре обучени, те щяха да използват оптични уреди за нощно виждане и инфрачервени лазерни мерници. Преценявайки траекторията на куршумите, свистящи през вратата, Пит предположи, че убийците са двама и вероятно са въоръжени с напълно автоматични картечни пистолети. Единият се намираше някъде на пода, а другият — на балкона на жилищните му помещения, на девет метра над единия ъгъл на хангара. Който и да го искаше мъртъв, се беше застраховал да има и помощник в случай на неточно попадение.

Никой от двамата убийци не се спусна към вратата. Те знаеха, че Пит е вътре в хангара и е някъде на пода. Съзнавайки, че очакваната им плячка умишлено бе влязла в капана, те бяха неспокойни и бдителни.

Тъй като нямаше къде да ходи, Пит затвори безшумно двете задни врати на дюзенбърга, взря се в тъмнината и зачака убийците му да предприемат следващия си ход.

Той се опита да забави дишането си, за да долови шум от прокрадващи се стъпки, но единственото, което чуваше, бяха ударите на сърцето си. Не беше обзет от неописуемо чувство на ужас или на безнадеждност, но естествено, изпитваше известен страх. Нямаше да е човек, ако никак не се страхуваше, че е мишена на двама професионални убийци. Но той се намираше на своя територия, докато за онези обкръжението им беше чуждо. Ако трябваше да изпълнят мисията си и да го убият, те трябваше да открият мишената си в тъмнината сред трийсетте автомобили и самолети. Каквото и предимство да са имали, преди Пит да влезе в хангара, то вече им бе отнето. И онова, което не знаеха, беше, че Пит е въоръжен и опасен. Засега той нямаше какво друго да прави, освен да стои полуизлегнат на откритата задна седалка на дюзенбърга и да чака убийците му да направят грешка.

Започна да се пита кои са те и кой ги е изпратил. Единственият враг, който му дойде наум и когото той ненавиждаше през последните няколко седмици и беше все още сред живите, не можеше да бъде друг освен Кин Шан. Не се сещаше за никой друг, който желаеше смъртта му. Очевидно китайският милиардер имаше склонност към отмъщение.

Пит постави пушката върху гърдите си, сложи длани зад ушите си и се ослуша. Хангарът беше тих като крипта в полунощ. Тия момчета си ги биваше. Не се долавяха стъпки по чорапи или на бос крак, но всъщност и да имаше такива, те нямаше да се чуят по циментовия под, ако стъпваха предпазливо. Вероятно ония печелеха време и също се ослушваха. Той се въздържа да използва изтъркания номер от филмите — да хвърли нещо по някоя от стените, за да ги предизвика да стрелят. Опитните убийци са твърде схватливи, за да издадат така наивно местата си, като започнат да стрелят напосоки.

Измина една минута, две, три — а сякаш бяха минали много повече. Времето сякаш течеше като река от меласа. Пит погледна нагоре и видя как лъч на червена лампа пробяга по предното стъкло на дюзенбърга и отмина. Беше готов да се обзаложи, че убийците му са започнали да се питат да не би да се е измъкнал от хангара и да е отървал капана. Той нямаше как да узнае кога адмирал Сандекър, подпомогнат от екип от федерални полицаи, ще пристигне тук. Но Пит беше готов да чака цяла нощ, ако се наложеше, докато не чуеше звук или не видеше сянка, издаващи някакво движение.

В ума му започна да се оформя план. Обикновено той имаше навика да сваля акумулаторите от автомобилите от колекцията си от страх да не стане пожар в случай на късо съединение. Но тъй като имаше намерение да покара дюзенбърга, след като се върнеше от Орион Лейк, Пит се беше уговорил с главния механик по поддръжка на превозните средства на НЮМА да влезе в хангара, да зареди акумулатора и да го постави в колата. Сега му хрумна идеята, че ако му се предостави възможност, той ще може да използва фаровете на дюзенбърга, за да освети пода на складовото помещение.

Наблюдавайки благоразумно лазерните лъчи, които пробягваха из хангара като мънички светлинки от наблюдателна кула в стар затворнически филм, той безшумно се прехвърли над облегалката на предната седалка и зае хоризонтално положение. Поемайки добре обмислен риск, той насочи прожектора върху външния обтекател нагоре, докато стъклото не застана с лице към балкона на жилището му. После вдигна пушката над горната рамка на предното стъкло и включи светлината.

Яркият лъч блесна нагоре и освети фигура в черен костюм нинджа с качулка, покриваща главата и лицето, клекнала до парапета и стискаща тактически картечен пистолет в ръце.

Едната ръка на убиеца инстинктивно отхвръкна нагоре, за да закрие очите си от неочакваната ослепителна светлина. Пит едва успя да се прицели, преди да изстреля два куршума и мигом след това да изключи светлината. Хангарът отново потъна в мрак. Двата изстрела от пушката му проехтяха като топовен гърмеж в оградения от метални стени хангар. Прилив на задоволство го обля, когато в следващия миг чу глухо тупване на тяло върху циментовия под. Предполагайки, че вторият убиец ще го изчака да се скрие, като се хвърли под колата, Пит се просна с цялата си дължина върху широката платформа и зачака да чуе начало на стрелба.

Такава не последва.

Вторият убиец не успя да реагира, защото търсеше Пит в стария железопътен вагон „Пулман“, паркиран в единия край на хангара върху чифт релси. Вагонът някога е бил част от експресна влакова композиция, наречена „Манхатън лимитид“, пътуваща между Ню Йорк и Квебек, Канада, в годините от 1912 до 1914. Пит се беше сдобил със стария вагон, след като го откри в една пещера.

Убиецът още не бе успял да възприеме краткотрайната светлина през един от стъклените прозорци на пулмана, когато чу гърмежа от изстрелите. Тъкмо се втурна към задната част на вагона и хангарът отново потъна в мрак. Закъсня, за да чуе тупването на тялото на съучастника си и да разбере коя мишена е била на прицел. Той клекна до един масивен кабриолет „Даймлер“ и обходи с поглед през очилата си за нощно виждане около и под лабиринта от паркирани коли. Както се взираше, тъмната като в рог вътрешност на хангара внезапно се окъпа в зелена светлина, която отличи заобикалящите го предмети. На около шест метра пред себе си той забеляза тялото на съучастника си, свито върху студения твърд под и малка локва кръв до главата му. Всяко недоумение за това, защо плячката им доброволно и съзнателно бе влязла в капана, се изпари. Сега му стана ясно, че по някакъв начин Пит се бе сдобил с оръжие. Бяха ги предупредили, че мишената им е опасен човек и въпреки това те го бяха подценили.

За Пит беше от значение да се движи, докато има предимство, при това да се движи възможно най-бързо, преди другият убиец да открие местонахождението му. Той не направи никакъв опит да се промъква крадешком. Бързината беше основен фактор в случая. Залази покрай предниците на автомобилите към входната врата, като използваше гумите, за да прикрива движенията си от оптичния уред, през който противникът му оглеждаше пода под колите. После Пит се промъкна покрай стената на хангара и се сви на кълбо до една от гумите на мерцедес-бенц седан 540-К от 1939 година.

Постъпката му беше безразсъдно смела и дръзка, но Пит плати малка цена за нея. Чувстваше как кръвта се стича по лявата му ръка над китката, където парче плът бе отнесено от куршум. Ако другият убиец разполагаше с още пет дълги секунди, за да предвиди намерението на Пит, той никога нямаше да се втурне право към вратата със сигурността, че плячката му се опитва да избяга от хангара.

Пит чу леките стъпки от меки гумени подметки по цимента. После на слабата светлина, идваща от електрическия стълб навън, в рамката на вратата се очерта фигура, облечена от главата до петите в черно. В любовта и във войната всичко е позволено, помисли си Пит и натисна спусъка. Изстрелът от пушката му улучи убиеца в гърба, малко под дясното рамо.

Мъжът отхвърли ръце нагоре и настрани, тактическият му картечен пистолет издрънча на пътеката пред хангара. Убиецът застина за миг на място, свали очилата си за нощно виждане и бавно се обърна. Изгледа с почуда лицето на преследвания Пит, който се приближаваше до преследвача си, и видя цевта на пушката му, насочена в гърдите му. Осъзнавайки огромната си грешка, благодарение на която сега го деляха секунди от смъртта, вече откритите му очи се изпълниха повече с гняв, отколкото със страх. По тялото на Пит преминаха ледени тръпки — това не беше изражение на човек, който се е изплашил, че ще умре, а на човек, отчаян от мисълта, че не е изпълнил мисията си. Мъжът тръгна олюлявайки се към Пит с безнадеждна решителност. Устните му, които едва се виждаха през отвора на черната му качулка, бяха изкривени от злоба.

Пит не стреля втори път в тялото на убиеца. Нито използва пушката си като палка. Пристъпи напред и изпъвайки рязко крак напред, срита мъжа в ходилата, прекатурвайки го на земята.

Пит вдигна оръжието на убиеца, но не видя веднага, че е китайско производство; вниманието му бе привлечено преди всичко от усъвършенстваните нововъведения: пластмасова рамка с интегрална електрооптика, петдесетпатронен пълнител, съответстващ на калибъра, и телескопични патронни гилзи с балистика на снаряд на пушка. Това беше ръчно оръдие на двайсет и първия век.

Пит влезе отново в хангара и включи осветлението. Въпреки болката в ръката си Пит се чувстваше напълно невредим. Той тръгна по пътеката, разделяща автомобилите, и застана под балкона на жилището си. Погледна към лежащото на пода тяло на другия убиец. Партньорът на мъжа, когото той просна пред входната врата, беше мъртъв като отровен плъх. Един от куршумите, изстреляни от Пит, не го беше улучил, но другият беше отнесъл горната част на главата му. Не беше гледка, за която да си спомни човек по време на вечеря.

Пит изкачи уморено витата метална стълба и влезе в апартамента си. Нямаше смисъл да се обажда на телефон 911. Очакваше всеки момент появата на федералните полицаи. Влезе в кухнята, изплакна една стъклена чаша, изтръска я от водата и топна ръба й в купа със сол. После сложи на дъното й счукан лед, резен лимон и наля отгоре две дози от бутилка текила „Дон Хулио“. Отпусна се на кожения диван и отпи от питието като жаден бедуин, попаднал в оазис сред пустинята.

След пет минути и втора чаша текила пристигна адмирал Сандекър заедно с екип от полицаи. Пит слезе от апартамента си и ги посрещна с чашата в ръка.

— Добър вечер, адмирале! Винаги се радвам, като ви виждам.

Сандекър изръмжа нещо подобаващо, после посочи с брадичка към тялото, лежащо под апартамента.

— Ти наистина трябва да се научиш как да се грижиш за себе си. — Гласът му беше язвителен, но очите му издаваха загриженост.

Пит се усмихна и сви рамене.

— Светът има нужда от убийци така, както има нужда от рак.

Сандекър видя кръвта по ръката на Пит.

— Ранен си.

— Едно парче анкерпласт ще свърши работа.

— Разкажи какво се случи — подкани го Сандекър, приключвайки с встъпителните разговори. — Откъде изникнаха тия?

— Нямам представа. Заварих ги да ме чакат.

— Цяло чудо е, че не са те убили.

— Те не бяха планирали да дойда на купона подготвен. Разбрах го, след като установих, че в алармената ми система е бърникано.

Сандекър изгледа Пит.

— Можеше да почакаш, докато дойда с полицаите.

Пит посочи през отворената врата към пътя и голата местност извън хангара.

— Ако бях побягнал, те щяха да ме проснат мъртъв на земята, преди да съм се отдалечил на петдесет метра. По-разумното беше да мина в настъпление. Съзнавах, че шансът ми е да направя нещо бързо и да ги изкарам от равновесие.

Адмиралът гледаше проницателно Пит. Знаеше, че неговият ръководител на специални проекти не би предприел нещо без основателна причина. Той отмести поглед към направената на решето от куршумите входна врата и отбеляза:

— Надявам се да имаш добър майстор за вратата.

В този момент към тях се приближи един мъж с всекидневно облекло и анорак върху предпазна жилетка и с револвер „Смит & Уесън“, модел 442, калибър 38, пъхнат в кобур, висящ от рамото му. В едната си ръка държеше качулка с маска за лицето, която беше носил убиецът, когото Пит бе проснал пред входната врата.

— Няма да е лесно да ги идентифицираме. Вероятно са ги вкарали специално за убийството.

Сандекър представи мъжа.

— Пит, това е господин Питър Харпър, комисар в Службата за емиграция и натурализация, отговарящ за операции по места.

Харпър разтърси ръката на Пит.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Пит. Както виждам, имали сте нечакани гости при завръщането си у дома.

— Подозрителна изненада, която не очаквах. — Пит не беше сигурен, че Харпър ще му стане симпатичен. Според него комисарят от СЕН като че ли прекарваше свободното си време в разрешаване на алгебрични проблеми. Независимо че носеше оръжие, Харпър изглеждаше благ и ограничен човек. — Недалече от хангара има паркиран микробус.

— Вече го проверихме — отвърна Харпър. — Принадлежи на агенция за даване коли под наем. Името в договора е фиктивно.

— Кого подозираш, че стои зад тази работа? — попита Сандекър.

— Идва ми наум името Кин Шан — отвърна Пит. — Казаха ми, че бил отмъстителен по природа.

— Личи си — съгласи се Сандекър.

— Никак няма да се зарадва, като научи, че убийците му са се провалили — отбеляза Харпър.

По лицето на Сандекър се изписа лукав израз.

— Мисля, че няма да е зле Дърк да му го каже направо в очите.

Пит поклати глава.

— Не смятам идеята за разумна. Аз съм персона нон грата в Хонконг.

Сандекър и Харпър си размениха погледи. После адмиралът рече:

— Кин Шан ти спести пътуването дотам. От няколко дни е във Вашингтон, за да разчисти пътя си от всякаква връзка с езерото Орион. Всъщност в момента той дава прием в резиденцията си в Чеви Чейс, за да усмири гнева на конгресмените и техния персонал. Ако побързаш да се облечеш, може и да успееш да отидеш навреме там.

Пит гледаше като цапардосан с мокър парцал.

— Сигурно се занасяте.

— Не помня да съм говорил по-сериозно.

— Мисля, че адмиралът е прав — намеси се Харпър. — Вие наистина трябва да се срещнете лице с лице с Кин Шан.

— Защо? За да може той да ме опише точно как изглеждам на следващия си екип, който ще изпрати, за да ме вкара в гроба ли?

— Не — отвърна сериозно Харпър. — За да дадете на Кин Шан да разбере, че независимо от богатството и властта му, той не може да стои по-горе от американското правителство. Появата ви сигурно ще го поразтърси, но той едва ли ще повярва, че сте жив, докато не се изправите пред него. Шокът положително ще го вбеси дотолкова, че да направи някоя грешна стъпка встрани. И тъкмо тогава ще се намесим ние.

— С други думи, искате от мен да направя пукнатина в бронята му.

— Точно така — кимна Харпър.

— Предполагам, разбирате — продължи Пит, — че тази ваша идея ще обърка бъдещите ми задачи, свързани с разследването на незаконните му дейности.

— Погледни на себе си като на обект за отвличане на вниманието — вметна Сандекър. — Колкото повече Кин Шан се съсредоточи върху теб като заплаха за операциите си, толкова по-лесно СЕН и другите разузнавателни агенции ще могат да го разпънат на кръст.

— Дрън-дрън! По-скоро искате да го примамя в клопка.

— Не врат, а шия — сви рамене Харпър.

Пит се направи, че се притеснява от предложението, въпреки че в действителност бе заинтригуван. Сети се за труповете, осеяли дъното на езерото Орион, и гневът му се надигна като неподвластно наводнение.

— Добре, ще направя всичко необходимо, за да окача на бесилото този мръсен убиец.

Харпър въздъхна от облекчение, но Сандекър за миг се усъмни в примиреността на Пит. Той не помнеше някога Пит да е отхвърлял тъй лесно предизвикателство, колкото и невъзможно да беше то. Някои хора са безразлични, безстрастни, трудно е да се каже какво мислят. Но не и Пит. Сандекър го разбираше както никой друг освен Ал Джордино. За жените Пит беше загадка, мъж, когото те можеха да докоснат, но не и да обуздаят. Знаеше, че в Дърк Пит има двама души: единият е нежен, разумен и забавен, а другият — студен и безмилостен като зимна виелица. Надарен с бляскав ум, той беше способен да възприема събития и хора по безпогрешен начин. Пит никога не допускаше грешка по невнимание. Някак отръки му идеше да вземе правилното решение дори при невероятно трудни обстоятелства.

На Харпър му беше невъзможно да разбере що за човек е Пит. Той виждаше в него само морският инженер, който по необясним начин се бе справил с двама професионални убийци, дошли да го убият.

— Значи ще го направите.

— Да, ще се срещна с Кин Шан, но искам някой да ми каже как ще вляза без покана на приема му.

— Всичко е уредено — поясни Харпър. — Добрият агент винаги има връзки с фирмата, която печата поканите.

— Много сте бил сигурен, че ще приема.

— Напротив, признавам, че изобщо не бях сигурен, но адмиралът ме увери, че вие никога не се отказвате от безплатно ядене и пиене.

Пит хвърли на Сандекър убийствен поглед.

— Дори си позволих да ви уредя компания — продължи Харпър. — Една много привлекателна дама ще ви пази гърба в случай на нещо непредвидено.

— Охо, и бавачка ли ще имам! — смънка Пит и извъртя очи нагоре. — За да подсиля оптимизма си, следва да попитам дали тя някога е помирисвала битка?

— Казаха ми, че е свалила два моноплана и е спасила кожата ви по река Орион.

— Джулия Лий?!

— Същата.

По лицето на Пит се разля широка усмивка.

— По всичко изглежда, че в крайна сметка няма да си проваля вечерта.

25.

Пит почука на вратата на адреса, който му бе дал Питър Харпър. След малко вратата отвори Джулия Лий. Беше ослепителна в бялата си копринена рокля, едва покриваща коленете й, която разкриваше раменете и почти целия й гръб и се държеше само на една презрамка около врата. Черната й коса бе прибрана назад и навита на висок кок. Единствените й бижута бяха тънък златен колан на талията и златна верижка на врата й. Беше обула златисти рязани обувки на бос крак.

Тя отвори широко очи и промълви:

— Дърк! Дърк Пит!

— Май не бъркаш — отвърна той с дяволита усмивка.

След първоначалния шок, че вижда Пит да стои пред нея, ослепителен в смокинга си с жилетка, от чието джобче висеше златна верижка, Джулия се съвзе и се хвърли към него, обвивайки ръце около врата му. Той толкова се изненада, че за малко не залитна назад по стълбите. Тя пламенно долепи устни до неговите. Сега Пит на свой ред отвори широко очи. Не беше очаквал такова спонтанно посрещане.

— Мисля, че аз бях този, който обеща да те целуне право в устата, когато се видим следващия път. — Той с неохота хвана ръцете на Джулия и нежно ги свали от врата си. — Винаги ли така посрещаш непредизвестените си кавалери?

Тя изведнъж сведе гълъбовосивите си очи към земята.

— Не знам какво ми стана. Най-малко теб очаквах да видя и това ми подейства като шок. Не ми казаха кого ще придружавам на приема на Кин Шан. Питър Харпър спомена само, че един висок, тъмнокос мъж ще пази гърба ми.

— Хитрата лисица пък ми каза, че ти ще бъдеш мой гръб. Явно го бива за театрален режисьор! Бас ловя, че сега точи лиги в очакване на реакцията на Кин Шан, като види двамата души, които осуетиха операцията му в Орион Лейк, да се появяват неканени на приема му.

— Надявам се да не си разочарован, че трябва да придружаваш именно мен. Без грим все още изглеждам ужасно.

Той леко повдигна брадичката, за да погледне в замъглените й очи. Можеше да изрече нещо остроумно, но реши, че сега не е моментът.

— Толкова съм разочарован, колкото човек, открил диамантена мина!

— Не знаех, че можеш да говориш красиви неща на една жена.

— О, нямаш представа какви тълпи от жени е изкусил меденият ми език.

— Лъжец! — изрече тя тихо и се усмихна.

— Хайде стига сладки приказки — каза той и се освободи от прегръдката й. — Време е да тръгваме, докато гостите не са омели масите с храна.

След като Джулия влезе за малко, за да си вземе чантата и палтото, Пит я поведе към блестящата и величествена машина, паркирана на тротоара пред градската къща, която Джулия делеше с една възрастна сестра от университетския религиозен женски клуб. Тя не скри удивлението си от огромната кола с големи колела с хромови спици и широки гуми, боядисани в бяло от външната страна.

— Боже господи! — възкликна тя. — Що за кола е това?

— Дюзенбърг от хиляда деветстотин двайсет и девета година — отвърна Пит. — Щом ще ходим без покана на прием, даван от най-богатия мъж на света, реших, че единствено тя е подходяща, за да покажем стил.

— Никога не съм се возила в такава огромна кола — отбеляза с възхищение Джулия, докато се настаняваше на меката седалка, тапицирана с кафява кожа. После опули очи, като видя капака на двигателя, дълъг едва ли не половин пряка. — И изобщо не съм чувала за такава марка кола — добави тя, след като Пит затвори вратата й и заобиколи от другата страна, за да седне зад волана.

— Дюзенбъргите, модел J, бяха най-изящните образци на американската автомобилна промишленост — поясни Пит. — Произвеждани в годините от двайсет и осма до трийсет и шеста, и днес мнозина познавачи на автомобили ги считат за най-красивите коли, строени някога. Едва около четиристотин и осемдесет шасита и двигатели излезли от завода и били продадени на най-добрите майстори на купета в страната, които направили великолепни дизайни. Купето на тази кола е направена по поръчка от дружеството „Уолтър М. Мърфи“ в Пасадена, Калифорния, и конструирано като седан кабриолет. Съвсем не са били евтини тези автомобили, продавали се за двайсет хиляди долара, когато „Форд“, модел А, вървял около четиристотин. Притежателите им били предимно заможни знаменитости за времето си, най-вече от Холивуд, които купували дюзенбъргите, за да демонстрират гордост и престиж. Страхотно е усещането, когато караш някоя „дюзи“.

— Много е красива — отбеляза Джулия, оглеждайки артистично извитите линии. — Сигурно е и много бърза.

— Двигателят й е копиран от състезателните двигатели „Дюзенбърг“. Той е едноредов, осемцилиндров, с обем две хиляди шестстотин и деветдесет кубически сантиметра и мощност двеста шейсет и пет конски сили, докато повечето двигатели по онова време са имали не повече от седемдесет. Макар че този двигател няма компресор, какъвто се монтира на по-новите модели, аз направих някои модификации, когато възстановявах колата. При подходящи условия тя може да вдигне до двеста и двайсет километра в час.

— Вярвам ти, така че не е нужно да ми демонстрираш.

— Жалко, че сега не мога да карам със свален покрив, но тази вечер е студена, а трябва и да пазя прическата на моята милейди.

— Жените обичат внимателните мъже.

— Винаги се старая да се харесам.

Джулия огледа плоското предно стъкло и забеляза малка дупка в единия му ъгъл и тънки пукнатини около нея.

— Това да не е дупка от куршум?

— Спомен от двама лакеи на Кин Шан.

— Да не би да е пратил хора да те убият? — попита тя, гледайки изумено дупката. — Къде стана това?

— Заварих ги преди няколко часа в самолетния хангар, където живея — подметна с равен глас Пит.

— И какво стана?

— Те не се оказаха особено дружелюбни, затова ги разкарах от пътя си.

Пит завъртя стартера и големият двигател заработи с тихо мъркане, а когато след малко осемте цилиндъра загряха, от големия ауспух се разнесе добродушен рев. Ниските предавки издаваха приглушено бръмчене, когато Пит ги включи последователно от първа до трета. Великолепната луксозна кола, която не е имала равна на себе си, се движеше по улиците на Вашингтон царствено и величествено.

Джулия реши, че е безполезно да се опитва да извлече повече информация от Пит. Отпусна се на широката кожена седалка, за да се наслаждава на пътуването и на погледите, отправени към тях от другите коли и пешеходците по тротоарите.

Малко след като излязоха по Уисконсин авеню извън окръг Колумбия, Пит сви по криволичеща улица с навес от короните на огромни дървета с напъпили нови пролетни листа, и продължи до портала на алеята за коли, отвеждаща към имението на Кин Шан в Чеви Чейс. Порталът беше направен от ковано желязо с фигури на китайски дракони, увити около решетките. Двама китайци от охраната, облечени в пищни униформи, опулиха очи в огромната кола, после се приближиха и поискаха да видят поканите. Пит им ги подаде през отворения прозорец и изчака, докато пазачите проверят имената им в списъка на гостите. След като ги откриха, те се поклониха и единият натисна бутона на дистанционно устройство и крилата на портала се разтвориха. Пит им помаха с ръка и подкара дюзенбърга по дългата алея. Спря под навеса над входа на къщата, осветен ярко отвън като футболен стадион.

— Да не забравя да поздравя Харпър — подметна той на Джулия, — задето не само ни снабди с покани, ами е успял по някакъв начин да вмъкне и имената ни в списъка за гости.

Лицето на Джулия имаше прехласнатото изражение на малко момиченце, застанало пред Тадж Махал.

— Никога не съм присъствала на такъв елитен прием във Вашингтон. Дано не те притесня с нещо.

— Няма — увери я Пит. — Просто си повтаряй, че това е само един светски театър. Могъщият вашингтонски елит дава елегантни приеми, когато трябва да продаде нещо. Всичко се свежда до хора, които се разхождат нагоре-надолу, наливат се с алкохол, придават си вид на влиятелни и си разменят клюки, смесени с ясно формулирана информация.

— Ти като че ли и друг път си бил на такъв прием.

— Нали ти казах на пристанището край залива Грейпвайн, че баща ми е сенатор. В бонвиванските си дни на младежките ми години обичах да се лепвам за някоя любовница на конгресмен и се опитвах да я свалям.

— И успяваше ли?

— Почти никога.

Дълга лимузина изхвърли неколцина гости на Кин Шан, които се спряха и загледаха с открито възхищение дюзенбърга. Прислужници, паркиращи колите, се появиха като по даден сигнал. На тия момчета лимузините и скъпите коли отдавна не им правеха впечатление, но тази явно им взе ума. Почти с благоговение те отвориха вратите й.

Пит мерна един мъж, който стоеше отстрани до входа и отделяше специално внимание на новодошлите и транспорта им. После се обърна и забърза навътре в къщата. Няма съмнение, помисли си Пит, отива да предупреди шефа си за пристигането на гости, които не се вписват в обичайната схема.

Докато минаваха през главния вход, хванати за ръка, Джулия прошепна на Пит:

— Дано като видя този гаден убиец, не се изпусна и се изплюя в лицето му.

— Достатъчно е да му кажеш, че много приятно си пътувала с неговия кораб и с какво нетърпение очакваш следващото такова пътуване.

Сивите й очи засвяткаха от възбуда.

— Като нищо ще му го кажа!

— А сега не забравяй, че като агент на СЕН си тук по работа.

— А ти?

Пит се засмя.

— Аз дойдох за самата разходка.

— Как е възможно да си толкова нехаен? Ще се считаме късметлии, ако излезем оттук с главите на раменете си.

— Докато сме сред тълпата, всичко ще е наред. Проблемът ни ще дойде, като си тръгнем.

— Не се безпокой — увери го тя. — Питър е уредил екип от охранители да чакат навън в готовност, в случай че загазим.

— А ако Кин Шан ни притисне в ъгъла, как ще ги уведомим, със сигнални ракети ли?

— Ще поддържаме с тях непрекъсната връзка. В чантата ми има радиостанция.

Пит изгледа скептично мъничката й чанта.

— И пистолет ли?

— Не — поклати глава тя. — Без пистолет съм. — После се усмихна плахо. — Забравяш, че съм те виждала в действие. Затова разчитам на теб да ме закриляш.

— О, мила, тогава си в голяма беда.

Двамата минаха през фоайето и се озоваха в широк коридор, изпълнен с китайски произведения на изкуството. На централно място бе поставена висока около два метра бронзова кадилница, инкрустирана със злато. Горната й част изобразяваше пламъци, извиващи се нагоре към небето. Облаци ароматен тамян обгръщаше на талази пламъците и миризмата му изпълваше цялата къща. Пит се доближи до бронзовия шедьовър, за да разгледа отблизо инкрустираното злато, украсяващо основата на кадилницата.

— Красива е, нали? — отбеляза Джулия.

— Да — отвърна тихо Пит. — Изработката е направо уникална.

— Баща ми има подобна, но много по-малка и не толкова старинна.

— Само дето миризмата идва малко в повече.

— Но не и за мен. Отраснах, заобиколена от китайска култура.

Пит хвана Джулия за ръка и я поведе към огромна зала, пълна с богатите и могъщите във Вашингтон. Гледката му напомни на римски банкет от филм на Сесил Б. Демил16: стройни, елегантни жени, конгресмени, сенатори и най-изтъкнатите адвокати, лобисти и брокери в града, като всички се опитваха да изглеждат изтънчени в обноските си и да се отличават едни от други в официалните си вечерни облекла. Такъв океан от платове стоеше между гостите и мебелите, че залата беше някак неестествено смълчана, независимо от стотиците гласове, говорещи едновременно.

Ако мебелите струваха по-малко от двайсет милиона долара, значи Кин Шан ги е купил на разпродажба в Ню Джърси. Стените и тавана бяха облицовани със секвоено дърво, резбовано в сложни плетеници. Само за изтъкаването на килима вероятно е бил нужен половината от живота на двайсет подрастващи девойки. Той преливаше в синьо и златно като океан при залез-слънце, а дължината на мъха му създаваше впечатлението, че човек едва ли не нагазва до глезени в него. Пердетата направо можеха да засрамят тези на Бъкингамския дворец. Джулия никога не беше виждала толкова много коприна на едно място. Разкошно тапицираните столове и малки канапета като че ли щяха да се чувстват по-удобно в някой музей.

Най-малко двайсет сервитьори стояха зад редица от маси, отрупани с планини от омари, раци и други морски деликатеси, които сигурно се равняваха на целия улов на една риболовна флотилия. Наред с висококачествените вина, чиито етикети не носеха дата, по-късна от 1950 година, се сервираха само най-изискани марки френско шампанско. В единия ъгъл на пищната зала струнен оркестър изпълняваше мелодии от филми. Макар Джулия да произхождаше от заможно семейство от Сан Франциско, не беше виждала нищо, което можеше да се сравни с този лукс. Тя стоеше и оглеждаше залата с неприкрито благоговение. Най-накрая се съвзе и успя да изрече:

— Сега разбирам какво имаше предвид Питър, като ми каза, че покана за прием на Кин Шан е най-желаната след тази от Белия дом.

— Откровено казано, аз предпочитам обстановката на приемите във френското посолство. По-елегантна е, по-изтънчена…

— Аз… аз се чувствам толкова обикновена сред тези красиво облечени жени.

Пит я погледна с очи, пълни с обожание, и обгърна с ръка талията й.

— Я не се подценявай! Ти си жена от класа. Трябва да си сляпа, за да не забелязваш, че всеки мъж в залата те попива с очи.

Джулия се изчерви от комплимента, но пък я накара да установи, че е прав. Мъжете наистина я оглеждаха открито, както и немалко от жените. Освен това видя и няколко невероятно красиви китайки, облечени в прави, тесни копринени рокли, в компанията на мъже.

— Май не съм единствената тук с китайски произход.

Пит хвърли бегъл, високомерен поглед към жените, за които говореше Джулия.

— Дъщери на насладата.

— Моля?

— Това са леки жени.

— Откъде знаеш?

— Кин Шан ги наема за мъжете, дошли без съпругите си. Може да се нарече тайна форма на политически патронаж. За всяко влияние, което може да купи, той се отблагодарява през задната врата чрез сексуални услуги.

По лицето на Джулия се изписа изумление.

— Явно, имам още много да уча за правителственото лобиране.

— Но са невероятни, нали? Добре че съм с жена, която може да ги забие в земята, иначе като нищо щяха да ме изкушат.

— Ти нямаш нищо от това, което иска Кин Шан — отбеляза кисело Джулия. — Не е лошо да идем да го намерим и да му се представим.

Пит я изгледа смаян.

— Какво?! И да пропуснем цялото това безплатно ядене и пиене? Никога! Всяко нещо по реда си. Дай да идем първо на бара за по чаша шампанско, а после ще се нахвърлим на масите. И чак след като завършим с коняк, ще идем да се представим на най-големия злодей на Ориента.

Джулия му каза:

— Ти си най-лудият, най-неразгадаемият и най-безразсъдният мъж, когото познавам.

— Пропусна да включиш най-чаровният и най-лакомият.

— Не мога да си представя, че някоя жена ще издържи с теб повече от двайсет и четири часа.

— Да ме познаваш, значи да ме обичаш. — Веселите бръчици около очите му се откроиха ярко и той й посочи с глава към бара. — Ожаднявам от такива разговори.

Те си пробиха път до бара през претъпканата зала и нехайно отпиха от поднесените им чаши с шампанско. После се отправиха към масите с блюдата и напълниха чиниите си. Пит беше дълбоко изненадан, когато откри огромно плато с пържени морски охлюви — ракообразно мекотело с черупка, което беше на изчезване. След това мерна една празна маса до камината и бързо я превзе.

Джулия не можеше да престане да оглежда стълпотворението от гости в залата.

— Виждам неколцина китайци, но не знам кой от тях е Кин Шан. Питър не успя да ми го опише как изглежда.

— За следовател — заговори Пит с пълна с хапки от омар уста — наблюдателните ти способности липсват тревожно.

— Значи ти знаеш как изглежда.

— Никога не съм го виждал. Но ако погледнеш през вратата в западната стена, пазена от великан, облечен в традиционно китайско облекло, ще видиш, че там се намира стаята за частни разговори на Кин Шан с някои от гостите. Моето предположение е, че сега той е там.

Джулия се надигна от стола си.

— Тогава да вървим да си свършим работата.

Пит я хвана за ръката и я задържа.

— Недей да бързаш толкова. Още не съм си изпил полагащия ми се след вечерята коняк.

— Невъзможен си!

— Жените често ми го казват.

Един сервитьор вдигна празните им чинии и Пит на минутата остави Джулия, за да иде до бара. След малко се върна с две тумбести кристални чаши с петдесетгодишен коняк. Бавно, много бавно, сякаш нямаше никакви грижи, той вдъхна ароматната течност. Тъкмо поднесе чашата към устата си, и видя един мъж, отразен в кристала, да се приближава до масата им.

— Добър вечер! — поздрави ги той с тих глас. — Надявам се, че се забавлявате. Аз съм вашият домакин.

Джулия замръзна на мястото си, вторачвайки се в усмихнатото лице на Кин Шан. Той нямаше нищо общо с представата, която въображението й бе изградило за него. Не беше предполагала, че е висок и як. Лицето му не беше лице на жесток, хладнокръвен убиец с огромна власт. Зад приятелския тон в гласа му нямаше и нотка надменност и въпреки това тя долови подчертана студенина. Той стоеше пред тях в безупречно ушития си смокинг с избродирани златни тигри.

— Да, благодаря — отвърна Джулия, едва успявайки да запази учтивия тон. — Великолепен прием наистина.

Пит се изправи бавно на крака със съзнателното усилие да изрази снизхождение.

— Да ви представя госпожица Джулия Лий.

— А вие, господине? — попита Кин Шан.

— Казвам се Дърк Пит.

Това беше. Никакви фойерверки, никакви фанфари. Мъжът имаше стил, не можеше да не му го признае Пит. Усмивката му остана на мястото си. Ако се беше изненадал, че вижда Пит жив и здрав, Кин Шан с нищо не го показа. Единственият видим отклик беше лекото му изместване на очите. За няколко продължителни секунди нефритенозелените очи се заковаха в матовозелените и никой от мъжете нямаше намерение да ги отмести настрани. Пит много добре знаеше, че това е глупаво — да накараш другия да извърне поглед не е нищо друго освен егоистично удовлетворение от страна на победителя. Постепенно погледът му се вдигна към веждите на Кин Шан, после към челото, задържа се за миг и се отмести още нагоре към косата. След това очите на Пит се разшириха за част от секундата, сякаш беше видял нещо, и устните му се разтеглиха в лека усмивка.

Номерът му мина. Концентрацията на Кин Шан бе нарушена. Той неохотно отмести поглед нагоре.

— Мога ли да ви попитам какво ви е толкова забавно, господин Пит?

— Ами просто се запитах кой стилист поддържа косата ви — отвърна невинно Пит.

— Тя е жена, китайка, която ме посещава веднъж на ден. Ще й дам името ви, но знайте, че тя е от личния ми персонал.

— Блазе ви! Моят бръснар е откачен унгарец с паралитично треперене на ръцете.

Последва кратък миг на размяна на студени погледи.

— Снимката на досието ви не показва добрите ви страни.

— Аплодирам човека, който си е написал домашното.

— Мога ли да поговоря с вас насаме, господин Пит?

Пит кимна към Джулия.

— Само ако и госпожица Лий присъства.

— Опасявам се, че разговорът ни може да не представлява интерес за прекрасната дама.

Пит разбра, че Кин Шан не знаеше коя е Джулия.

— Напротив. Колко неучтиво от моя страна, че пропуснах да спомена, че госпожица Лий е агент от Службата за емиграция и натурализация. Тя също така беше и пътничка в един от вашите кораби за добитък и е имала нещастието да се радва на вашето гостоприемство по езерото Орион. Вие несъмнено знаете езерото Орион. То се намира в щата Вашингтон.

За миг в изумрудените очи на Кин Шан проблесна червена отсянка, която изчезна също тъй бързо, както се бе появила. Кин Шан запази непроницаемия си като мрамор израз. Гласът му прозвуча равен и спокоен.

— Бихте ли ме последвали и двамата? — Той се обърна и закрачи напред, знаейки със сигурност, че Пит и Джулия ще го настигнат.

— Мисля, че моментът настъпи — каза Пит, докато помагаше на Джулия да стане от стола.

— Ама че си хитрец — измърмори тя. — През цялото време си знаел, че той ще ни потърси.

— Шан нямаше да стигне там, където е, ако не притежаваше солидна доза любопитство.

Двамата покорно тръгнаха след Кин Шан през движещото се насам-натам множество. Той спря да ги изчака до великана, който му отвори вратата. Влязоха в стая, различна от отрупаната с мебели и пищно украсена зала, от която идваха. Тук обстановката беше скромна и строга. Стените бяха боядисани в пастелносиньо. Единствените мебели бяха едно канапе, два стола и писалище, върху което имаше само един телефонен апарат. Кин Шан им посочи да седнат на канапето, а той се настани на стола зад писалището. Пит се развесели, когато забеляза, че и писалището, и столът бяха поставени малко по-нависоко, така че Кин Шан да гледа отгоре посетителите си.

— Простете, че не мога да се въздържа — заговори безцеремонно Пит, — но бронзовата кадилница при главния вход е от времето на династията Лиао, нали?

— О, да, познахте.

— Предполагам, знаете, че е фалшификат.

— Много сте наблюдателен, господин Пит — отбеляза Кин Шан, без да се обижда. — Само че творението не е фалшификат, а умело изработено копие. Оригиналът е загубен през четирийсет и осма година по време на войната, в която Народната армия на Мао Дзедун разби войските на Чанкайши.

— Значи кадилницата е все още в Китай?

— Не, тя и още много други древни съкровища, които Чанкайши открадна от родината ми, потъна заедно с един кораб.

— Не се ли знае мястото, където е потънал корабът?

— Не, това е загадка, която от много години се опитвам да разкрия. Да открия кораба и неговия товар, е най-страстното желание в живота ми.

— От личен опит знам, че останки от кораби никога не могат да бъдат открити, ако те не искат да бъдат открити.

— Колко поетично! — отбеляза Кин Шан и погледна часовника си. — Трябва да се връщам при гостите си, затова ще бъда кратък, преди да наредя на охраната ми да ви изпроводи до вратата. Кажете ми, моля, каква е целта на вашето неканено присъствие тук?

— Мисля, че целта ни е съвсем прозрачна — отвърна Пит разговорливо. — Двамата с госпожица Лий искахме да се срещнем с човека, когото ще качим на бесилото.

— Колко кратък и ясен сте, господин Пит. Ценя това качество у противника си. Но вие ли ще бъдете жертвата във войната?

— В каква война?

— В икономическата война между Народна република Китай и Съединените щати. Война, която ще донесе изключителна власт и богатство на победителя.

— Нямам подобни амбиции по тази точка.

— О! Аз обаче имам. Това е разликата между нас и между нашите сънародници. Като по-голямата част от простолюдието в Америка, и на вас ви липсва решителност и плам.

Пит сви рамене.

— Ако алчността е вашият бог, значи вие притежавате много малко от истинските ценности.

— Мислите ме за алчен човек? — попита любезно Кин Шан.

— Видях малко от начина ви на живот, което ме убеждава в това.

— Всички велики мъже от историята са били водени от амбиция. Тя върви ръка за ръка с властта. Противно на общественото мнение, светът не се дели на добри и лоши, а на такива, които умеят, и на такива, които не умеят, на мечтатели и слепци, на реалисти и романтици. Светът не се крепи на добри дела и чувства, господин Пит, а на постижения.

— Какво в крайна сметка се надявате да постигнете освен претенциозна постройка над гроба си?

— Грешно ме разбрахте. Моята цел е да помогна на Китай да стане най-великата нация в света.

— Докато натрупате още по-порочно богатство от сегашното ви, нали? Къде виждате края на всичко това, господин Шан?

— Няма край, господин Пит.

— Доста зор ще видите, ако си мислите, че Китай може да постигне превъзходство над Съединените щати.

— Но стореното е сторено — заяви сухо Кин Шан. — Вашата страна умира бавно като световна сила, докато моята е във възхода си. Ние вече надминахме Съединените щати в това да станат най-голямата икономическа сила в историята, вече надминахме и търговския ви дефицит с Япония. Вашето правителство е безсилно, независимо от ядрения си арсенал. Скоро ще бъде немислимо за вашите държавни ръководители да се намесват, когато ние поемем контрола над Тайван и останалите азиатски страни.

— И какво значение има това? — попита Пит. — Вие и през следващите сто години пак ще гоните нашия стандарт на живот.

— Времето е на наша страна. Ние не само ще подкопаем Америка отвън, но с помощта на народа ни накрая ще я накараме да се срине отвътре. Ако не друго, то поне бъдещите разногласия и вътрешните расови войни ще решат съдбата ви като велика нация.

Пит започна да разбира накъде бие Кин Шан.

— Подпомагани и насърчавани от вашата доктрина на незаконна емиграция, нали?

Кин Шан се обърна към Джулия.

— Според вашата Служба за емиграция и натурализация близо милион китайци влизат в Америка и Канада легално и нелегално всяка година. В действителност цифрата е по-близо до два милиона. Докато вие се съсредоточавате да не пускате влизането на ваши съседи от юг, ние вкарваме масово наши сънародници по море и през бреговата ви ивица. Един ден, който ще е по-скоро, отколкото предполагате, вашите крайбрежни щати и канадски провинции ще станат придатък на Китай.

Подобно схващане беше немислимо за Пит.

— Пиша ви отличен за самозалъгването ви и слаб за практическото осъществяване.

— Не е толкова нелепо, колкото си мислите — рече спокойно Кин Шан. — Вземете предвид как се промениха границите на Европа през последните сто години. Миграцията през вековете разби някогашните империи и изгради нови, колкото да ги принуди да рухнат отново от новите миграционни вълни.

— Интересна теория — отбеляза Пит. — Но все пак е само теория. Единственият начин да осъществите сценария си е американският народ да легне и да се направи на умрял.

— Вашите сънародници спят от началото на деветдесетте години — отвърна Кин Шан със злобна, дори заплашителна нотка в гласа си. — Когато най-сетне се събудят, ще са закъснели с цяло десетилетие.

— Рисувате много мрачна картина за човечеството — намеси се Джулия, видимо трепереща.

Пит мълчеше. Нямаше отговор, нито беше Нострадамус. Умът му подсказваше, че пророчеството на Кин Шан може наистина да се сбъдне, но сърцето му отказваше да отхвърли надеждата. Той стана от мястото си и кимна на Джулия.

— Мисля, че чухме достатъчно от безсмислиците на господин Шан. Не е трудно да се разбере, че той е човек, който обича да слуша собствения си глас. Хайде да изчезваме от тази архитектурна уродливост и фалшивия й декор и да задишаме отново чист въздух.

Кин Шан скочи на крака.

— Как се осмелявате да ми се подигравате! — озъби се той.

Пит отиде до писалището и се наведе над него дотолкова, че лицето му се приближи на сантиметри от лицето на Кин Шан.

— Да ви се подигравам ли, господин Шан? Това е много меко казано. По-скоро бих предпочел да получа като коледен подарък кравешко говно, отколкото да слушам назадничавата ви философия за бъдещето. — Той хвана Джулия за ръката. — Хайде да се пръждосваме оттук.

Джулия не помръдна, изглеждаше като замаяна. Пит трябваше да я издърпа и завлачи след себе си. На вратата той се спря и погледна назад.

— Благодаря ви, господин Шан, за тази тъй провокативна вечер. Много ми хареса шампанското ви и морските деликатеси, особено морските охлюви.

Лицето на китаеца беше изопнато и студено, с изкривени от злоба устни.

— Никой не си позволява да говори на Кин Шан по този начин.

— Мъчно ми е за вас, Шан. На повърхността вие сте баснословно богат и могъщ, но под нея сте само един обикновен човек, който въздига в култ създателя си.

Кин Шан успя да овладее чувствата си. Когато заговори, гласът му проехтя като през полярна мъгла.

— Направихте фатална грешка, господин Пит.

Пит се усмихна леко.

— Тъкмо щях да кажа същото за двамата кретени, които бяхте пратили да ме убият по-рано тази вечер.

— Някой друг път, на някое друго място може и да не се окажете такъв късметлия.

Пит заговори със студен глас:

— По този повод, моля да имате предвид, че съм наел екип от професионални убийци да ви очистят, господин Шан. С малко късмет, ние с вас никога повече няма да се видим.

Преди Кин Шан да отговори, Пит и Джулия се запътиха между гостите към главния вход. Джулия дискретно отвори чантата си, доближи я до лицето си, уж че бърка за пудрата си и заговори в малката радиостанция.

— Тук Дракон. Ние излизаме.

— Дракон ли? — вметна Пит. — Това ли е кодовото име, за което винаги си мечтала?

Гълъбовосивите очи се вгледаха в него, сякаш го виждаше за първи път.

— Напълно подходящо е — отвърна простичко тя.

Ако платените убийци на Кин Шан имаха план да последват дюзенбърга и да застрелят пътниците му още на първия светофар, то те бързо бяха отстранени, когато два необозначени микробуса се подредиха като конвой след голямата кола.

— Надявам се да са от нашите — подхвърли Пит.

— Питър Харпър е много усърден. Службата ни закриля служителите си с външни специалисти. Хората в микробусите са от малко известни сили за охрана, които предоставят екипи от телохранители при поискване.

— Колко жалко.

Джулия го погледна изненадана.

— Защо мислиш така?

— Ами с всички тия въоръжени придружители, които наблюдават всяка наша стъпка, не мога да те заведа у дома за по едно питие.

— Наистина ли единствено мисълта за питие се върти в главата ти? — попита тя с разгорещен глас.

Пит отдели едната си ръка от кормилото и я потупа по коляното.

— Жените винаги са загадка за мен. Надявах се да си забравила, че си правителствен агент и да си хвърлила предпазливостта си на вятъра.

Тя се измести на кожената седалка, за да се притисне възможно най-плътно до него и обви ръце около неговата. Приглушеният рев на двигателя и миризмата на кожа от седалките й подействаха възбуждащо.

— Освободих се от задълженията си в мига, в който напуснахме къщата на онзи злодей — рече тя нежно. — Моето време ти принадлежи.

— А как ще се отървем от твоите приятели?

— Няма да се отърваваме. Те ще останат с нас, докогато е нужно.

— В такъв случай смяташ ли, че ще имат нещо против, ако направя едно отклонение?

— Твърде е възможно, но съм сигурна, че ти така или иначе ще го направиш.

Пит замълча, смени предавката и се вля в автомобилното движение, наблюдавайки с известна гордост в огледалото за обратно виждане как микробусите се мъчеха да не изостават от дюзенбърга.

— Надявам се да не стрелят в гумите ми. Те никак не са евтини за кола като тази.

— Сериозно ли говореше, като каза на Кин Шан, че си поръчал на екип от наемници да го убият?

Пит се усмихна лукаво.

— Това беше голям тлъст блъф, но той не го знае. Изпитвам огромно удовлетворение да измъчвам типове като Кин Шан, които са свикнали хората да играят по свирката им. Затова накарай такъв като него да гледа в тавана нощем и да се пита дали някой не го дебне навън, за да му прати един куршум в главата.

— А за какво отклонение говореше?

— Ами мисля, че открих пукнатина в бронята на Кин Шан. Открих ахилесовата му пета, ако ме извиниш за този изтъркан израз. Въпреки привидно непревземаемата стена, която е издигнал около живота си, той има уязвима пукнатина, която може да се отвори до километър.

Джулия загърна плътно палтото си около босите си крака, за да пропъди студа от късната вечер.

— Вероятно си предугадил нещо от думите му, което ми е убегнало.

— Доколкото си спомням, той се изрази така: „Най-страстното желание в живота ми“.

Тя го погледна с любопитство в очите, които не се отместваха от пътя пред него.

— Да, каза го по повод огромния товар от китайски произведения на изкуството, които потънали на някакъв кораб.

— Точно така.

— Но той притежава повече богатство и китайски антики от всеки друг в света. Защо проявява такъв голям интерес към кораб с няколко исторически ценности?

— Това не е просто интерес, прелестно създание. Кин Шан е обсебен от идея фикс като всички хора от векове насам, които търсят изгубени съкровища. Той няма да умре щастлив, независимо колко богатство и власт е натрупал, докато не замести всяко свое художествено копие с истинското произведение. Да притежава нещо, което никоя жена или мъж на света не могат да притежават, е единственият стремеж на Кин Шан. Познавам хора като него. Той ще използва користно трийсет години от живота си, за да открие кораба и съкровищата в него.

— Но как може човек да тръгне да търси кораб, потънал преди петдесет години?

— Като започне с почукване на една врата на пет-шест пресечки по тази улица.

26.

Пит отби огромния дюзенбърг по тясна пътека за коли между две къщи с тухлени стени, обвити целите с бръшлян. Спря колата пред просторна бивша постройка за каляски, пред която се простираше огромен двор, сега покрит с навес.

— Кой живее тук? — полюбопитства Джулия.

— Един изключително интересен екземпляр — отвърна Пит и посочи голямото бронзово чукало на входната врата, излято във формата на ветроходен кораб. — Иди да почукаш, стига да можеш.

— Стига да мога ли? — Тя колебливо се пресегна към чукалото. — Да няма някакъв трик?

— Не е това, което си мислиш. Хайде, давай, опитай да го повдигнеш!

Но преди Джулия да докосне чукалото, вратата се отвори широко. На прага застана огромен шишко, облечен с виненочервена копринена пижама с индийски десен в комплект с подобен халат. Джулия ахна от изненада и отстъпи крачка назад, блъскайки се в Пит, който се разсмя.

— Той никога не закъснява.

— За какво да закъснявам? — попита дебелият мъж.

— Да отвориш вратата, преди гостенинът ти да почука.

— А, това ли било. — Огромният мъж махна с ръка. — Една камбанка вътре ме предупреждава, когато някой се движи по алеята за коли.

— Сейнт Джулиан — продължи Пит, — извинявай за късното посещение.

— Глупости! — избоботи мъжът, който сигурно тежеше сто и осемдесет килограма. — Ти си добре дошъл по всяко време на деня или нощта. Коя е тази прекрасна млада дама?

— Джулия Лий, да ти представя Сейнт Джулиан Пърлмутър, голям гастроном, колекционер на хубави вина и притежател на най-голямата библиотека за потънали кораби в света.

Пърлмутър се поклони и целуна ръка на Джулия.

— За мен е винаги удоволствие да се запознавам с приятелите на Дърк. — Той отстъпи настрани и ги покани с жест на ръката, от което копринения ръкав се развя като знаме от лек бриз. — Цяла нощ ли ще стоим тук! Хайде влизайте, влизайте! Тъкмо се канех да отворя бутилка четирийсетгодишно порто „Барос“. Ще ми е приятно да ми правите компания.

Джулия пристъпи навътре от покрития двор, където някога са се впрягали коне към красиви каляски, и стаи дъх, като видя хилядите книги, заели всеки сантиметър свободно пространство в някогашната постройка, приютявала каляски. Повечето бяха прилежно подредени върху безкрайни лавици, други стояха натрупани покрай стените, по стълбите и по вътрешните балкони. Спалните, баните, килерите, дори кухнята и трапезарията също бяха претъпкани от книги. Те присъстваха и по коридора и оставяха малко място за минаване.

За повече от петдесет години Сейнт Джулиан Пърлмутър бе събрал на едно място най-добрата и най-скъпата колекция от литература за исторически кораби. Библиотеката му пораждаше завистта на всеки морски архив в света и нямаше равна на себе си. Онези книги и корабни дневници, които не можеше да притежава, той най-старателно фотокопираше.

Пърлмутър с охота предоставяше колекцията си на всеки, който почукаше на вратата, за да търси информация за някой потънал кораб, без да иска никакви пари. Доколкото знаеше Пит, той никога не бе връщал някого, който е поискал да се възползва от неограничените му знания.

Ако смайващият склад на книги не беше колосална гледка, то самият Пърлмутър беше. Джулия го гледаше с широко отворени очи. Лицето му, станало моравочервено от дългогодишно попрекаляване с хубава храна и напитки, едва се виждаше от къдравата сива коса и гъста брада. Носът под небесносините му очи приличаше на малка червена топка. Устните му се криеха под дълги и извити в краищата мустаци. Той наистина беше много пълен, но нямаше отпуснати тлъстини и плът. Беше набит като огромна дървена скулптура. Повечето хора, които го виждаха за първи път, предполагаха, че е по-млад, отколкото изглеждаше. Но Сейнт Джулиан Пърлмутър беше прехвърлил с една година седемдесетте и си оставаше неизменно весел.

Близък приятел на бащата на Пит, сенатор Джордж Пит, Пърлмутър познаваше Дърк почти от бебе. С годините двамата се превързаха един към друг дотолкова, че Пърлмутър му стана нещо като любим чичо.

Той настани Пит и Джулия около огромен капак на люк във форма на решетка, който след леко преправяне бе лакиран до блясък и служеше като маса за хранене. Постави пред тях кристални чаши, които навремето са красили залата за хранене в първа класа на италианския луксозен лайнер „Андреа Дориа“.

Джулия разгледа гравираното изображение на кораба върху чашата си, докато Пърлмутър наливаше отлежалия портвайн.

— Мислех, че „Андреа Дориа“ лежи на дъното на морето.

— И все още е там — отвърна Пърлмутър и засука единия край на сивите си мустаци. — Преди пет години Дърк се гмурна до останките му и извади цяла дървена цедилка с винени чаши, които беше тъй любезен да ми подари. Моля ви, кажете ми как намирате портото.

Джулия се почувства поласкана, че един гастроном като него иска мнението й. Тя отпи от рубинената течност и по лицето й се изписа израз на одобрение.

— Прекрасно е.

— Радвам се, радвам се. — Той хвърли на Пит поглед, запазен за някой изваден от дъното кораб. — Теб няма да те питам, защото твоят вкус е доста посредствен.

Пит се престори на обиден.

— Не можеш да знаеш дали едно порто е добро, след като се наливаш с него. Докато аз, ако искаш да знаеш, пия за наслада.

— Винаги се ненавиждам, когато те пусна да прекрачиш прага ми — оплака се престорено Пърлмутър.

Джулия разбра шарадата им.

— Вие двамата все така ли си говорите?

— Само когато се видим — каза Пит през смях.

— Какво те води насам тази вечер, Дърк? — попита Пърлмутър и намигна на Джулия. — Не вярвам да са моите остроумия.

— Не — призна Пит. — Дойдох да проверя дали си чувал за кораб, който отплавал от Китай някъде около четирийсет и осма година, натоварен с исторически китайски художествени произведения и след това изчезнал безследно.

Пърлмутър вдигна чашата си на нивото на очите си и я завъртя. В очите му се появи замислен израз, докато енциклопедическият му ум дълбаеше мозъчните му клетки.

— Май си спомням, че името на този кораб беше „Принсес Доу Уан“. Той изчезна заедно с целия екипаж някъде навътре от бреговете на Централна Америка. До ден-днешен не са намерени никакви следи от кораба или от екипажа.

— Има ли някакъв опис на товара му?

Пърлмутър поклати глава.

— Вестта, че е носел на борда си скъп товар от антични предмети, е дошла само от непотвърдени съобщения. Или по-точно от мъгляви слухове. Няма никакво доказателство, което да предполага, че това е истина.

— Как би определил подобно нещо? — попита Пит.

— Като поредната загадка на морето. Много малко мога да ти кажа за този случай, освен че „Принсес Доу Уан“ е бил пътнически кораб, изживял дните си, и е бил включен в списъка за бракуване. Хубав кораб, който в разцвета си е минавал за краля на Китайско море.

— Как тогава е намерил края си край Централна Америка?

Пърлмутър сви рамене.

— Нали ти казах: поредната морска загадка.

Пит отривисто поклати глава.

— Не съм съгласен. Ако има някаква загадка, то тя е човешка. Един кораб не може току-тъй да изчезне на пет хиляди морски мили от мястото, където се предполага, че се е намирал.

— Чакай да се поразровя из архива за „Принсес“. Мисля, че е в една книга под пианото. — Той надигна туловището си от стола и бавно излезе от трапезарията. След по-малко от две минути гласът му прогърмя през коридора от друга стая. — А, ето го!

— Нима при толкова много книги той знае къде точно да намери търсената справка? — попита Джулия удивена.

— Той може да ти каже заглавието на всяка книга в тази къща — заяви категорично Пит, — както и точното й местонахождение и коя поред е от горе надолу или от дясно наляво на лавицата.

Пит още не бе довършил изречението, и Пърлмутър се появи в стаята, остъргвайки последователно лакти в касата на вратата. В ръце държеше дебела книга в кожена подвързия. Заглавието й, напечатано със златни букви, се четеше: „История на корабните линии на Ориента“.

— Това е единственият официален документ за „Принсес Доу Уан“, на който съм се натъквал и който дава подробности за годините му по вода.

Пърлмутър седна до масата, отвори книгата и започна да чете на глас:

— „Построен и пуснат на вода същата година — хиляда деветстотин и тринайсета — от корабостроителите Харланд и Уолф от Белфаст по поръчка на Сингапурските тихоокеански параходни линии. Първоначалното му име било «Ланай». С общ тонаж малко под единайсет хиляди тона, цялостна дължина сто петдесет и един метра, широчина осемнайсет метра, той бил много красив кораб за времето си.“ — Пърлмутър млъкна, да покаже снимка на кораба, плаващ по гладко море със стълб дим, виещ се нагоре от единствения му комин. Снимката беше цветна и разкриваше традиционно черния корпус с бяла надстройка, от която излизаше висок зелен комин. — „Побирал е петстотин и десет пътника, петдесет и пет от които в първа класа — продължи домакинът. — Първоначално използвал въглища, но през двайсета година бил преустроен за течно гориво. Най-високата му скорост достигала до седемнайсет възела. Първото му плаване станало през декември деветстотин и тринайсета година, когато напуснал Саутхемптън на път за Сингапур. До трийсет и първа година повечето от рейсовете му били между Сингапур и Хонолулу.“

— Сигурно е било много приятно преживяване да се плава по Южно море в онези дни — вметна Джулия.

— Преди осемдесет години пътниците не са бързали и не са били толкова заети като днес — съгласи се Пит и погледна към стария си приятел. — Кога „Ланай“ е преименуван на „Принсес Доу Уан“?

— През трийсет и първа е продаден на Кантонските параходни линии в Шанхай — отвърна Пърлмутър. — Оттогава до войната превозвал пътници и товар до пристанищата на Южнокитайско море. По време на войната служил като австралийски кораб за превозване на войски. През четирийсет и втора, докато войските му дебаркират със снаряженията си на брега на Нова Гвинея, той е нападнат от японски самолет и е сериозно повреден, но се връща в Сидни на собствен ход за ремонт и преоборудване. Военните му подвизи са доста внушителни. В годините от четирийсета до четирийсет и пета той е превозил над осемдесет хиляди войници до и от военните зони, изплъзвайки се от вражески самолети, подводници и бойни кораби, но претърпявайки сериозни щети по време на седем различни нападения.

— Пет години плаване през води, гъмжащи от японци! — възкликна Пит. — Цяло чудо е, че не е бил потопен.

— Когато войната свършва, „Принсес Доу Уан“ е върнат на Кантонските линии и преоборудван отново в пътнически кораб. След това започнал да обслужва линията Хонконг-Шанхай. През късната есен на четирийсет и осма година той е изваден от строя и изпратен в Сингапур за бракуване.

— За бракуване? — повтори като ехо Пит. — Нали каза, че потънал край Централна Америка.

— Съдбата му става неясна — поясни Пърлмутър, прелиствайки напред няколко страници от книгата. — Натрупах колкото можах да открия информация и я събрах в кратко изложение. Това, което се знае със сигурност, е, че той не е стигнал до склада за бракуване. Последното сведение идва от радиста на военноморска база във Валпарайзо, Чили. Според думите му кораб, представил се за „Принсес Доу Уан“, изпратил няколко последователни сигнала за бедствие, уточняващи, че корпусът му се пълни с вода и се накланя опасно под напора на силна буря на двеста мили на запад. Неколкократните запитвания останали без отговор. После корабното радио замлъкнало и за кораба не се чуло нищо повече. Претърсването не довело до никакви следи от него.

— Възможно ли е да има друг кораб с името „Принсес Доу Уан“? — попита Джулия.

Пърлмутър поклати глава.

— В Международния корабен регистър фигурира само един кораб „Принсес Доу Уан“ за времето от хиляда осемстотин и петдесета година досега. Сигналът вероятно е бил изпратен като заблуждаваща следа от друг китайски плавателен съд.

— Откъде тръгва слухът, че на борда му има китайски антични предмети? — поинтересува се Пит.

Пърлмутър вдигна ръце с длани към него в знак, че няма представа.

— Морето е пълно с митове и легенди. Единствените източници, които знам, са били докери и китайски войници националисти, които са товарели кораба, но на тях едва ли може да се вярва. По-късно те били заловени и разпитвани от комунистите. Един от тях твърдял, че един от сандъците се бил разцепил, докато го вдигали на борда, и от него се показал изправен на задните си крака бронзов кон с действителни размери.

— Как сте успели да откриете цялата тази информация? — попита Джулия, смаяна от познанията на Пърлмутър за морските бедствия.

Той се усмихна.

— От един колега изследовател в Китай. Имам източници по целия свят, на които разчитам да ми изпращат всякакви книги и информация, свързани с корабокруширали плавателни съдове. Те знаят, че плащам добри пари за сведения, съдържащи нови и неизвестни факти. Историята на „Принсес Доу Уан“ дойде от стар приятел, най-известния историк и изследовател в Китай, на име Жу Куан. Ние от години си кореспондираме с него и си разменяме морска информация. Именно той ми спомена за легендата, с която е обвит въпросният кораб със съкровища.

— Може ли този Жу Куан да ти даде опис на съкровищата? — попита Пит.

— Не, той ми писа само, че неговите разследвания са го накарали да повярва, че преди войските на Мао да нахлуят в Сингапур, Чанкайши изпразнил всички музеи, галерии и частни колекции от китайски старинни предмети. Описи на художествени и морски предмети отпреди Втората световна война в Китай почти няма. Добре известно е, че след идването на комунистите на власт малко такива антики са могли да бъдат открити. Всичко, което днес може да се види в Китай, е било намерено и изкопано от четирийсет и осма година насам.

— И нито едно от потъналите съкровища не е било открито?

— Доколкото знам, не — призна Пърлмутър. — Жу Куан също не ми казва нещо по-различно.

Пит изпи последната си глътка от четирийсетгодишното порто.

— Значи голяма част от наследството на Китай може би лежи на дъното на морето.

По лицето на Джулия се появи израз на любопитство.

— Това е много интересно, но не можах да разбера какво общо има всичко това с незаконното вкарване на емигранти от страна на Кин Шан.

Пит взе ръката й и я стисна.

— Твоята Служба за емиграция и натурализация, Централното разузнавателно управление и Федералното бюро за разследване могат да нанесат удари отпред и от двете страни на Кин Шан и неговата гнила империя. Но неговата фиксидея за потънали антични предмети от Китай отваря вратата на Националната агенция за подводни и морски изследвания, за да го удари там, където той най-малко очаква. Сейнт Джулиан и аз ще трябва да играем на „изпревари другите“. Но ние сме много добри в това, което вършим. Заедно можем да станем по-добър екип за издирване от всеки екип, събран от Кин Шан. — Пит замълча и лицето му просветна. — Сега единственият трик, който трябва да приложим, е да открием „Принсес Доу Уан“ преди Кин Шан.

27.

Нощта едва започваше, когато Пит и Джулия напуснаха дома на Джулиан Пърлмутър. Пит обърна дюзенбърга на алеята за коли и спря, преди да се влее в движението. Двата микробуса „Форд“, шофирани от специалните телохранители, наети от Питър Харпър от охранителна фирма, не бяха паркирали, трябваше да чакат търпеливо до тротоара. Но Пит и Джулия не ги видяха.

— Май са ни изоставили — отбеляза Пит, натиснал докрай спирачката на колата.

Джулия изглеждаше изненадана.

— Не разбирам. Не виждам причина да ни изоставят.

— Може би са решили, че сме скучни и са отпрашили към някоя спортна зала да гледат баскетбол.

— Не е смешно — каза Джулия с помръкнало лице.

— Тогава отново сме във вече познатото положение — заключи Пит с измамно спокойствие, после се наклони над Джулия, за да бръкне в страничния джоб на вратата, откъдето извади стария 45-калибров колт и й го подаде. — Надявам се, не си забравила как да общуваш с него след бягството ни по река Орион.

Тя отривисто поклати глава.

— Преувеличаваш опасността.

— Не, никак не я преувеличавам — възрази той. — Тук става нещо много съмнително. Вземи пистолета и ако се наложи, използвай го.

— Трябва да има някакво обяснение за изчезването на микробусите.

— Още едно предсказание от предчувствието на Пит! Джобовете на Службата за емиграция и натурализация не са толкова пълни, колкото джобовете на „Кин Шан маритайм лимитед“. Подозирам, че на частните охранители на Харпър им е било платено двойно, за да си вдигнат партакешите и да си вървят у дома.

Джулия бързо извади радиото от чантата си.

— Тук Дракон. Обадете се, Сянка, и ми кажете местоположението си. — Тя търпеливо зачака, но в отговор получи само атмосферни смущения. Повтори съобщението четири пъти, но резултатът беше един и същ. — Това е непростимо! — ядоса се Джулия.

— Не можеш ли да се свържеш с някого другиго? — попита Пит.

— Не, обхватът му е до три километра.

— В такъв случай време е да… — Пит не довърши изречението, защото в този момент видя двата микробуса, които завиха от ъгъла и спряха до тротоара от двете страни на дюзенбърга, който все още се намираше на алеята за коли. Те едва оставяха място на голямата кола да се промуши между тях. Не бяха включили фаровете, само светлините за паркиране. Хората вътре се виждаха като размазани силуети през тъмните стъкла.

— Знаех си, че нищо лошо не се е случило. — Джулия хвърли всезнаещ поглед към Пит и отново заговори в радиопредавателя: — Сянка, тук Дракон, защо напуснахте позициите си до къщата?

Този път почти веднага отговори глас.

— Извинявай, Дракон, решихме, че няма да е зле да направим една обиколка наоколо, за да проверим за съмнителни превозни средства. Ако сте готови да тръгвате, моля, кажи ни местоназначението ви.

— Не на мен тия! — рече Пит, оглеждайки разстоянието между калниците на двата микробуса, като същевременно преценяваше автомобилното движение по улицата. — Поне единият микробус е трябвало да остане на мястото си, докато другият прави обиколката. Ти си агент, аз ли да ти казвам тия неща!

— Питър не би наел безотговорни хора — възрази твърдо Джулия. — Той не работи така.

— Недей да им отговаряш още! — каза рязко Пит. В мозъка му като червена предупредителна лампичка започна да присветва мисъл за опасност. — Ние сме предадени. Обзалагам се, че тия не са същите мъже, наети от Харпър.

За първи път очите на Джулия се изпълниха с нарастващо лошо предчувствие.

— Ако си прав, какво да им кажа тогава?

Дори да смяташе, че животът им е в огромна опасност, Пит с нищо не се издаде. Лицето му остана студено, умът му трескаво работеше.

— Кажи им, че отиваме у дома, на Вашингтонското национално летище.

— Живееш на летище? — изуми се Джулия, но после се сети: — О, да, нали ми спомена. И откога?

— Кажи-речи, от двайсет години. Всъщност живея в периферията му.

Джулия сви рамене от почуда и даде наставления на мъжете в микробусите. В това време Пит се пресегна под седалката и извади клетъчен телефон.

— Сега се свържи с Харпър, обясни му положението и му кажи, че тръгваме към мемориала Линкълн. Кажи му още, че аз ще се опитам да забавя пристигането си, за да му дам възможност да ги засече.

Джулия набра номера и зачака някой от другия край на линията да се обади. След като се представи, я свързаха с Питър Харпър, който се беше прибрал вкъщи и си почиваше сред семейството си. Джулия му предаде съобщението от Пит, послуша безмълвно известно време, след това изключи телефона и погледна безизразно Пит.

— Подкреплението е на път. Питър каза да ти предам, че имайки предвид какво се е случило в хангара ти тази вечер, съжалява, че не е предвидил евентуални по-нататъшни действия.

— Ще изпрати ли полицейски отряди към Мемориала, за да пресрещнат ония?

— В момента се свързва с тях. Ти не ми каза какво се е случило в хангара ти.

— Не сега.

Джулия понечи да каже нещо, но размисли и каза друго:

— Защо да не изчакаме подкреплението точно тук?

Пит огледа микробусите, стоящи безшумно и застрашително до тротоара.

— Не мога да се задържам дълго тук, сякаш чакам движението да намалее, защото нашите приятелчета ще започнат да се усещат, че сме ги разкрили. Веднъж стигнем ли Масачузетс авеню и влеем ли се в главния поток от коли, ще бъдем до голяма степен в безопасност. Те няма да рискуват да се издадат, като ни нападнат пред очите на стотици свидетели.

— Можеш да се обадиш на деветстотин и единайсет по клетъчния телефон и да ги помолиш да пратят патрулна кола, обикаляща района.

— Ако си диспечер, ще повярваш ли на някаква странна история и ще поемеш ли отговорността да наредиш на група патрулни коли да поемат към мемориала Линкълн и да търсят дюзенбърг в оранжево и кафяво от двайсет и девета година, преследван от убийци?

— Е, сигурно не — призна Джулия.

— Най-добре е да оставим Харпър да повика полицейските отряди.

Той превключи дългия лост на пода на първа скорост и подавайки малко газ, излезе на уличното платно, завивайки наляво, така че микробусите да загубят време, докато правят обратен завой, за да го последват. Беше изминал стотина метра, преди да бъде осветен от фаровете на водещия микробус. След две пресечки тежкият дюзенбърг зави по Масачузетс авеню и започна да се промъква между нощното движение на булеварда.

Джулия се напрегна, когато погледна през волана и видя как стрелката на скоростомера се издига нагоре и потрепва при скоростта от 115 километра в час.

— Тази кола няма предпазни колани.

— През двайсет и девета година не са вярвали в тях.

— Страшно бързо караш.

— Не виждам по-добър начин да привлека вниманието, освен да превиша максималната скорост на седемдесетгодишна кола, тежаща близо четири тона.

— Надявам се спирачките й да са в ред. — Джулия се предаде на гонитбата, без обаче да се отпусне.

— Те не са толкова чувствителни като днешните спирачки, но натисна ли ги, ще свършат добра работа.

Джулия хвана здраво автоматичния колт, но не си направи труда да освободи предпазителя или да го държи насочен. Трудно й беше да приеме уверението на Пит, че животът им е в опасност, както и че телохранителите им са се обърнали срещу тях.

— Защо все на мен…? — изстена Пит, докато направляваше чудовищната кола по площад „Маунт Върнън“, а големите гуми свиреха от възмущение и караха минувачите да се спират и да я зяпат с отворени уста. — Ще повярваш ли, че за втори път тази година се налага да бягам заедно с красива жена, от акули, които ни преследват по улиците на Вашингтон?

Тя се обърна да го изгледа.

— Значи и друг път ти се е случвало.

— Само че тогава бях със спортна кола и имах много по-голяма преднина.

Пит насочи лъскавата предница на колата към Ню Джърси авеню, после зави надясно по Първа улица и натисна газта в посока Капитолия и пешеходната му зона. Подавайки предупредителни звукови сигнали с огромните свирки, монтирани под фаровете, той принуждаваше колите уплашено да се отдръпват настрани. Въртеше силно дебелия обръч на кормилото, докато се провираше стремително между плътните автомобилни колони.

Микробусите все още бяха по петите му. Поради по-бързото им ускорение те се бяха приближили дотолкова, че отраженията на фаровете им изпълваха огледалото за обратно виждане, закачено в средата на горния ръб на предното стъкло. Въпреки че дюзенбъргът беше в състояние да дръпне много напред на дълга права отсечка, все пак не беше кола, която можеше да постави рекорд на задръстено от коли улично платно. Пит превключваше предимно от втора на трета и скоростната кутия всеки път надаваше вой като горски дух, вещаещ смърт.

Огромният двигател се въртеше с лекота на високи обороти. Движението отпред започваше да оредява и Пит вече имаше възможност да увеличи скоростта, доколкото му позволяваше дюзенбъргът. Той навлезе в кръговото движение около Паметника на мира зад сградата на Капитолия. После, след рязко извиване на волана, дюзи заобиколи на четирите си колела паметника на Гарфийлд17, мина покрай декоративното езеро и отпраши по Мериленд авеню.

Зад колата, сред грохота от ауспуха й, Пит и Джулия чуха кратко стакато от стрелба. Страничното огледало, закачено върху кожуха на резервната гума в левия преден калник, изведнъж се разби на парченца. Стрелецът отзад бързо се прицели отново и потокът от куршуми сцепи горната рамка на предното стъкло, което също се натроши и се посипа върху капака на двигателя. Пит се свлече надолу зад волана, а с дясната ръка хвана Джулия за косата и я дръпна силно, за да я наведе хоризонтално на кожената седалка.

— С това приключи развлекателната част от програмата — измърмори Пит. — Край на плахите маневри.

— О, боже, ти се оказа прав! — извика в ухото му Джулия. — Те наистина искат да ни убият.

— Ще карам по права линия, за да можеш да отвърнеш на огъня им.

— А, не, в това движение и по тия улици, не! — категорично възрази Джулия. — Никога няма да си простя, ако улуча някое невинно дете.

Докато говореше, тя рязко се наклони настрани, когато колата се стрелна косо по Трета улица. Вместо да завие заедно с другите коли, Пит пресече диагонално паважа, мина през бордюра и продължи по тревната площ на пешеходната зона край Капитолия. Огромните гуми с размер 750×17 цола прескочиха високия циментов бордюр с толкова леко раздрусване, че почти не се усети. Парче чим бе изтръгнато от земята от въртящите се задни колела и се пръсна настрани и под калниците като шрапнел.

Джулия реагира така, както всяка жена на нейно място — изпищя и после проплака:

— Не можеш да караш насред пешеходната зона!

— Като едното нищо мога и то дотогава, докато не оживеем, за да го разказваме после! — изкрещя й в отговор Пит.

Привидно безумната му и напълно неочаквана маневра даде желания резултат. Шофьорът на водещия микробус неотстъпно следваше дюзенбърга, но като мина през бордюра, спука едновременно и четирите си гуми. Те се удариха с такава сила в циментовата бариера, че експлодираха в бърза последователност със силен пукот. Много по-малките и по-съвременни гуми на микробусите не можеха да минат през такъв висок бордюр с лекотата на големите и широки гуми на дюзенбърга.

Шофьорът на втория микробус прояви благоразумие, като навреме натисна спирачките, за да намали скоростта си, и бавно премина през бордюра, без до повреди гумите си.

Мъжете в първия микробус — бяха двама — като обезумели скочиха от него и се втурнаха към отворената странична врата на втория микробус. И преследването бе възобновено отново. Те догониха дюзенбърга в средата на главната пешеходна алея за удивление на стотиците зяпачи, които се разотиваха след концерта на оркестъра на Морската пехота, проведен на открито край Военноморския мемориал. Изразите по лицата им варираха от пълно недоумение до удивление при вида на огромната кола с артистично извити линии, която се носеше като хала по пешеходната зона между Музея на въздухоплаването и космонавтиката и Националната художествена галерия. Групи от хора, които се разхождаха или тичаха за здраве по алеите, изведнъж се включиха в преследването и се втурнаха след летящите коли, сигурни, че ще станат свидетели на злополука.

Дюзенбъргът продължаваше да набира скорост с крака на Пит, натискащ педала на газта до пода. Дългата кола заблестя, когато се устреми по силно осветената Седма улица, промушвайки се между движещите се коли. Пит въртеше решително волана. Огромната кола откликваше с невероятна лекота. Колкото по-висока беше скоростта, толкова по-силно бе чувството за стабилност. Сега вече не му оставаше друго, освен да насочва колата натам, накъдето той искаше, и тя му се подчиняваше безотказно. Изпусна лека въздишка на облекчение, като видя, че няма движение по следващата напречна Четиринайсета улица оттатък пешеходната зона. Тъй като и двете огледала за обратно виждане бяха разбити на парченца, той не можеше да види дали преследващият го микробус се е приближил отново до разстояние, удобно за точна стрелба.

— Хвърли един поглед назад и виж на какво разстояние са — извика той на Джулия.

Междувременно тя беше освободила предпазителя на колта и беше насочила оръжието над задната облегалка на седалката си.

— Намалиха скоростта, когато минаха над бордюрите на последните две пресечни улици — отвърна тя, — но сега скъсяват разстоянието. Вече почти виждам бялото на очите на шофьора.

— В такъв случай можеш да почнеш да стреляш.

— Това не ти е дивото място край река Орион. Из цялата пешеходна зона има хора. Мога да улуча някого със заблуден куршум.

— Тогава изчакай, докато си сигурна, че ще улучиш целта.

Мъжете, стрелящи от страничните прозорци на микробуса, не бяха толкова предпазливи. Те започнаха нова стрелба по дюзенбърга и пробиха големия багажник отзад. Пит въртеше отчаяно кормилото, избягвайки куршумите, които свистяха покрай дясната страна на колата.

— Тия момчета нямат твоята чувствителност спрямо другите хора — каза той, доволен, че успя да заобиколи без произшествие всяка кола, която му се изпречеше на пътя.

Както си мислеше защо няма магическа пръчка, с която да спре движението, той отби по Петнайсета улица и за малко не се блъсна в един товарен автомобил за разнасяне на вестници и на косъм се размина с един черен форд седан „Краун Виктория“, колата, която бе заменила повечето от правителствените лимузини. Мимоходом се запита кого ли вози в момента правителствената кола. Изведнъж го обля радостна вълна, когато разбра, че микробусът трябваше да намали скорост, за да се справи с бордюрите.

Високият паметник на Джордж Вашингтон се извиси насреща по пътя на колата. Пит мина покрай обляния в светлина обелиск и отпраши по лекия наклон на отсрещната страна. Джулия все още не беше в състояние да отправи чист изстрел, докато Пит се бе съсредоточил да заобиколи паметника, без да загуби контрол върху колата по хлъзгавата трева. Оттам те се отправиха към мемориала на Линкълн в края на пешеходната зона.

Секунди по-късно Пит излезе на Седемнайсета улица. За негово облекчение имаше пролука в средата на движението и той премина в другото платно, без да застрашава минаващите коли. Въпреки бясното преследване по булевардите на Вашингтон и пешеходните алеи, той нито видя мигащи червени светлини, нито чу вой на сирени на преследващи ги полицейски коли. Ако при други обстоятелства беше предприел безразсъдно преминаване през пешеходната зона, още след първите сто метра щеше да бъде спрян и задържан за неразумно шофиране.

Пит за миг стаи дъх, когато профучаха между декоративното езеро и Конститюшън гардънс. Почти право пред тях изникна ослепително осветеният мемориал на Линкълн и река Потомак зад него. Фаровете на микробуса бяха вече толкова близо, че той можеше да чете вестник на светлината им. Състезанието беше твърде неравно. Въпреки че дюзенбъргът му беше великолепен автомобил, по който всички други се мереха, в случая той се явяваше нещо като ловец на диви животни в превозно средство за труднопроходим терен. Ако пресечеше и завиеше надясно към Конститюшън авеню, преследвачите му лесно можеха да му отрежат пътя. Отляво дългото декоративно езеро се простираше почти до грамадния бял мраморен мемориал. Водната бариера изглеждаше непреодолима. Но дали е така?

Той грубо избута Джулия от седалката на пода.

— Легни долу и се дръж здраво!

— Какво ще правиш?

— Ще поплуваме малко.

— Ти не само си се побъркал, ами те гони и дива ярост.

— Рядка комбинация, нали? — отвърна спокойно Пит.

Чертите на лицето му бяха замръзнали в пълна съсредоточеност, очите му блестяха като на ястреб, кръжащ над плячката си. В очите на Джулия, която го гледаше от пода изпод арматурното табло, той излъчваше неумолимата непоколебимост на вълна, устремена към брега. После го видя как изви кормилото наляво, от което колата поднесе странично в тревата със скорост близо сто и десет километра в час, задните колела забуксуваха бясно, изхвърляйки туфи трева като огромни месомелачки, минавайки на косъм от големите дървета, разположени на пет-шест метра едно от друго покрай езерото.

После, като че ли след цяла вечност, гумите зацепиха, стъпиха здраво върху меката почва и отхвърлиха колата напред, без възможност за връщане назад. Огромната й маса се понесе към декоративното езеро.

Подети от цялата сила на мощния двигател, тежкото стоманено шаси и алуминиевата каросерия цопнаха във водата, изхвърляйки отпред и отстрани огромни бели водни завеси. Силният удар разклати дюзенбърга от броня до броня, докато огромната й тежест потъваше, теглейки издутите й като балон гуми към циментовото дъно. Грапавата им повърхност зацепи в него и отхвърли колата напред като кит, порещ морето след разгонена женска.

Водата плисна върху капака на двигателя и нахлувайки през счупеното предно стъкло, намокри Пит и почти заля свитата на пода Джулия. Тя още не бе разбрала намеренията на Пит и се ужаси, когато изведнъж се озова под поройна вода. Пит, който пое цялата сила на сблъсъка с водата, изпита чувството, че кара сред бурни морски вълни, които могат да доставят удоволствие само на сърфист. На дъното на изкуственото езеро нямаше никаква растителност. То редовно се пресушаваше и почистваше от службата по поддържане на парка. Разстоянието между повърхността на водата и ръба на езерото беше само двайсет сантиметра. Дъното имаше лек наклон, чиято дълбочина в периферията беше трийсет сантиметра и стигаше до максимална дълбочина осемдесет сантиметра в средата. Височината на стените на езерото беше общо петдесет сантиметра.

Пит се молеше двигателят да не се наводни и да замлъкне. Знаеше, че разпределителят се намира на метър и двайсет от земята и не се безпокоеше за него. За карбураторите — също, тъй като те пък бяха на близо метър височина. Притесняваха го преди всичко свещите. Те бяха разположени между двата горни разпределителни вала в носовата част на височина деветдесет сантиметра.

Широчината на езерото беше точно 50 метра. Изглеждаше невъзможно за дюзенбърга да преодолее такова препятствие. Но колата си проправяше път през водата, двигателят й смело въртеше задните колела, без да се задави. Оставаха само десетина метра до отсрещната страна на езерото, когато изведнъж водата наоколо закипя от малки гейзери.

— Мръсни гадове! — измърмори Пит под носа си и стисна здраво кормилото.

Преследващият ги микробус беше спрял на ръба на езерото, мъжете бяха слезли от него и стреляха по голямата кола, която пердашеше през водата. Отначало те така се изумиха от гледката, че близо минута стояха като онемели, което даде време на Пит да прекоси почти цялото езеро. Когато се съвзеха и осъзнаха, че това е последната им възможност, преследвачите им откриха стрелба, оставяйки глухи и слепи за сирените и мигащите лампи, които се носеха стремително към тях откъм Двайсет и трета улица и Конститюшън авеню. Твърде късно разбраха опасното положение, в което изпаднаха. Ако не последваха Пит през езерото — все едно да си закачат крила и да полетят на луната (имайки предвид по-малките колела и гуми на колата им) — не им оставаше друго, освен да се изплъзнат от бързо приближаващите патрулни полицейски коли. Без да губят ценно време за обсъждане на положението, те светкавично се качиха отново в микробуса, направиха 180-градусов завой и отпрашиха обратно през пешеходната зона към паметника на Джордж Вашингтон.

Дюзенбъргът вече изкачваше наклона към ръба на езерото. Пит намали скоростта, преценявайки внимателно височината на стената спрямо размера на предните гуми. Той превключи на първа скорост. Зъбните предавки в трискоростната несинхронизираща предавателна кутия изстенаха, преди да зацепят. После, на три метра пред стената, Пит натисна докрай педала за газта, възползвайки се от нагорния наклон на езерото, за да повдигне предницата на колата.

— Хайде, давай! — подкани той дюзенбърга. — Прехвърли стената!

Старият дюзенбърг като че ли имаше механичен мозък и сърце, защото откликна на командите му и повдигна предницата, едва откривайки бронята над ръба на езерото. Предните гуми прехвърлиха ръба и стъпиха върху равната тревна площ.

Клиренсът на дюзенбърга беше почти трийсет сантиметра, но тази височина не беше достатъчна за дъното на шасито да мине безпрепятствено над ръба. Колата се наклони силно. Последва трясък, след което неземен звук от стържене и разкъсване на метал разцепи въздуха. За миг колата като че ли увисна, после инерцията я избута напред, тя подскочи и тупна с четирите си колела върху тревата.

И тъкмо в този момент двигателят започна да пропуска такт. Почти като хрътка, излизаща от водата с птица в устата си, дюзенбъргът потрепери, изтръска водата, изпълваща каросерията му, и немощно продължи още малко напред. Само след стотина метра вентилаторът зад радиатора и отоплението от двигателя заработиха в унисон и издухаха водата, която бе плиснала върху свещите и бе причинила късо съединение на четири от тях. След малко тя отново набра скорост с осемте си цилиндъра.

Джулия се измъкна от пода, като плюеше вода и се взираше назад към микробуса, който се опитваше да се измъкне от преследващите го четири полицейски коли. Тя изстиска водата от подгъва на роклята си и прекара пръсти през косата си в напразен опит да подобри външния си вид.

— Виж на какво приличам. Роклята и палтото ми не стават вече за нищо. — Тя погледна Пит с неприкрит гняв. После изражението й се смекчи. — Ако не спасяваше живота ми за втори път, щях да те накарам да ми купиш нов тоалет.

Той се обърна към нея и се усмихна, докато караше по Индипендънс авеню, за да мине по моста Мемориал и да продължи към Вашингтонското национално летище и хангара си.

— Знаеш ли какво, ако си послушна, ще те закарам у дома, ще изсуша дрехите ти и ще те стопля с чаша кафе.

Сивите й очи гледаха нежно, без да мигат. Тя сложи ръка върху неговата и смънка:

— А ако не съм послушна?

Пит се засмя, отчасти от облекчение, че се отърваха от още една смъртоносна клопка, отчасти, че вижда мърлявия вид на Джулия и отчасти, защото тя се опитваше да прикрие онези части от тялото си, които се виждаха през мократа й рокля.

— Продължавай да говориш в този дух, и ще минеш без кафе.

28.

Слънчевата светлина пълзеше над первазите на таванския прозорец, когато Джулия пропъди мъглата на съня. Чувстваше тялото си напълно безтегловно, сякаш плуваше. Отвори очи, събра мислите си и се огледа наоколо. Видя, че лежи сама в двуперсонното легло, разположено в средата на стаята, която приличаше на капитанска каюта в стар ветроходен кораб, с махагонова ламперия на стените и малка камина. Мебелите, включително тоалетката и шкафовете, бяха морски антики.

Като повечето жени Джулия също проявяваше любопитство и интерес към ергенските квартири. Чувстваше, че обстановката им говори много за характера на представителите на противоположния пол. Според наблюденията й някои мъже живееха като плъхове и никога не разчистваха след себе си, с което развъждаха странни живи организми в баните и хладилниците си. Това, да си оправят леглото, за тях беше нещо съвършено непознато. Пералните им машини, отрупани с мръсни дрехи, нито веднъж не бяха използвани.

Но имаше и такива, които бяха другата крайност — маниаци на тема чистота. Техните жилища можеха да се харесат само на някой научен работник по обеззаразяването. Там прахта, трохите от храна и капки от зъбна паста биваха мигом атакувани и енергично отстранявани. Всяка мебел, всеки предмет за украса, веднъж разположени на точно определени места, не се преместваха дори със сантиметър. Кухнята можеше да спечели одобрението на най-строгия инспектор по хигиенно-санитарен контрол.

Апартаментът на Пит се нареждаше някъде по средата на двете крайности. Спретнат и чист, той излъчваше мъжка небрежност, която привличаше жените, идващи тук по-скоро рядко, отколкото често. Джулия стигна до заключението, че Пит предпочита да живее с миналото. В целия му апартамент нямаше нищо съвременно. Дори батериите на чешмите в банята и кухнята като че ли бяха свалени от някой стар пътнически лайнер, кръстосвал някога моретата.

Тя се обърна настрана и се загледа през вратата в дневната, където полиците на две от стените бяха запълнени с изящно изработени модели на потънали кораби, които Пит, заедно с екип от НЮМА, бе открил и проучил на дъното. На другите две стени се виждаха половината от моделите, излезли от корабостроителниците, и четири картини с морски пейзажи от Ричард Деросет — съвременен американски художник с предпочитания към параходите от деветнайсети век. Апартаментът излъчваше уют, липсваше официалната и претенциозна атмосфера, която обикновено създаваха архитектите по вътрешно обзавеждане.

Джулия скоро осъзна, че домът на Пит не очакваше да бъде пипнат от женска ръка. Той представляваше убежище на сам мъж, който обожаваше и се възхищаваше на жените, но никога не би се оставил да бъде напълно завладян от тях. Пит беше от типа мъже, които привличаха жените, впускаха се в щури авантюри и любовни връзки, но никога не мислеха за женитба.

Тя подуши аромата на кафе, идващ от кухнята, но не видя и следа от Пит. Седна и спусна босите си крака на пода. Роклята и бельото й бяха прилежно окачени в отворения гардероб — сухи и изгладени. Тя тръгна по дъсчения под към банята, и се усмихна на образа си в огледалото, когато видя табличка с пакетирана чисто нова четка за зъби, кремове за лице, гел за баня, балсам за тяло и комплект гримове и четки за коса. Джулия не можа да не си помисли колко ли жени преди нея са стояли и оглеждали в същото това огледало. Тя си взе душ, избърса се с хавлиена кърпа и подсуши косата си със сешоар. След като се облече, влезе в празната кухня, наля си чаша кафе и излезе на балкона.

Пит беше долу, облечен в работен комбинезон, и сменяше разбитото предно стъкло на дюзенбърга. Преди да му се обади, Джулия обходи с поглед лъскавите машини върху просторния под.

Тя разглеждаше, без да разпознава моделите на класическите автомобили, подредени в стройни редици, нито на тримоторния самолет „Форд“ или на реактивния „Месершмит“ 262, поставени един до друг в единия край на хангара. Отделно, на част от чифт релси, стоеше старомоден вагон „Пулман“, а зад него, в малка вана за баня, върху къса платформа се виждаше странен на вид плавателен съд, който приличаше на горната половина на ветроход, вързан за гумена лодка. В средата му се издигаше мачта с нещо като платно от сплетени палмови листа.

— Добро утро! — извика тя.

Той вдигна поглед и й хвърли очарователна усмивка.

— Радвам се да те видя, сънливке.

— Можех да остана цял ден в леглото.

— Нямаше да имаш тази възможност — отвърна той. — Докато ти беше в страната на сънищата, се обади адмирал Сандекър. Иска след един час да сме се замъкнали в заседателната зала.

— В коя, във вашата или в нашата? — попита закачливо Джулия.

— Във вашата, в главното управление на СЕН.

— Как почисти и изглади копринената ми рокля?

— Накиснах я в студена вода, след като ти заспа дълбоко снощи и я сложих на закачалка да изсъхне. Сутринта я пригладих леко през памучна кърпа. Доколкото разбирам, станала е като нова.

— Голяма работа си, Дърк Пит! За пръв път срещам толкова грижовен и оригинален мъж. Всички ли жени, които преспиват тук, обслужваш по този начин?

— Само екзотичните жени от китайски произход — отвърна той.

— Да направя ли закуска?

— Звучи чудесно. Ще намериш каквото ти трябва в хладилника и върху шкафа вдясно от теб. За кафето аз се погрижих.

Тя погледа още малко как Пит започна да сваля счупеното странично огледало върху кожуха на резервната гума.

— Много жалко за колата — рече тя искрено.

Пит сви рамене.

— Не е повреда, която да не мога да поправя.

— Прекрасна кола, наистина.

— За щастие куршумите не са засегнали никаква важна част.

— Като заговорихме за главорезите на Кин Шан…

— Не се безпокой. Навън патрулират наети охранители, достатъчно на брой да нанесат удар на някоя страна от третия свят.

— Но съм притеснена.

Пит вдигна глава към Джулия, наведена над парапета на балкона и видя, че по лицето й наистина е изписана тревога.

— Защо?

— Ами шефовете и колегите ми в СЕН не може да не са разбрали къде съм прекарала нощта и вероятно сега си шушукат зад гърба ми.

Пит се усмихна.

— Ще кажа на всеки, който пита, че докато ти спеше, аз цяла нощ работих по задницата.

— Не е смешно — укори го тя.

— Извинявай, грешно се изразих, исках да кажа по диференциала.

— Така може — отвърна Джулия и отмятайки назад абаносовочерната си коса, се запъти към кухнята с приятно чувство от шегата на Пит.

Придружени от двама телохранители в брониран седан, Пит и Джулия бяха откарани до апартамента на Джулия и я изчакаха да се преоблече в дрехи, подходящи за правителствен служител. После продължиха към обикновеното на вид здание, където се помещаваше главното управление на Службата по емиграция и натурализация. Влязоха откъм паркинга в бежовата седеметажна сграда със затъмнени прозорци и бяха отведени до асансьора за етажа на следователския отдел. Там ги посрещна секретарката на Харпър и ги покани да влязат в заседателната зала.

В залата вече се бяха разположили шестима мъже: адмирал Сандекър, главният комисар Дънкан Мънро и Питър Харпър от СЕН, Уилбър Хил — директор на Централното разузнавателно управление, Чарлс Дейвис — специален помощник на директора на Федералното бюро за разследване и Ал Джордино. Всички станаха, когато Пит и Джулия влязоха в залата. Или по-точно всички, с изключение на Джордино, който само кимна и хвърли на Джулия заразителна усмивка. Представянето им стана бързо, след което всеки зае мястото си около дългата дъбова маса.

— И така — обърна се Мънро към Пит, — както разбрах, вие и госпожица Лий сте имали интересна вечер. — Тонът в гласа му издаваше подчертано двояк смисъл.

— „Мъчителна“ е по-близо до истината — побърза да го поправи Джулия, спретната в бялата си блуза и син делови костюм с пола, малко над заоблените й колене.

Пит погледна равнодушно към Харпър.

— Нещата можеха да минат по-гладко, ако нашите наети телохранители не се бяха опитали да ни пратят в моргата.

— Дълбоко съжалявам за инцидента — отвърна със сериозно лице Харпър. — Но обстоятелствата излязоха извън моя контрол.

Пит забеляза, че Харпър далеч не изглеждаше смутен.

— Любопитно ми е да узная какви са били тези обстоятелства — рече той студено.

— Четиримата мъже, които Питър нае да закрилят вас и госпожица Лий, бяха убити — разкри Дейвис от ФБР; той беше висок мъж, който стърчеше с половин глава над останалите насядали около масата мъже, с очи като на санбернар, попаднал случайно на кофа за отпадъци зад ресторант за скара.

— О, боже! — възкликна тихо Джулия. — И четиримата?!

— Тъй като вниманието им е било съсредоточено върху наблюдението на жилището на господин Пърлмутър, те са станали уязвими за нападение.

— Съжалявам за смъртта им — рече Пит. — Но ако е така, значи не са действали като истински професионалисти.

Мънро се изкашля.

— Естествено, в момента тече пълно разследване. Първоначалните анализи говорят, че те са били убити от хора на Кин Шан, които се приближили до тях и, представяйки се за полицейски служители, ги попитали дали не са забелязали подозрителни лица наоколо.

— Имате ли свидетели?

Дейвис кимна.

— Да. Един от съседите срещу дома на господин Пърлмутър видял как една патрулна кола и четирима униформени полицаи влезли в микробусите и ги подкарали нанякъде.

— След като застреляли телохранителите със заглушени оръжия — вметна Харпър.

Пит се обърна към него.

— Можете ли да разпознаете мъжете, които ме нападнаха в хангара?

Харпър погледна към Дейвис, който разпери ръце в знак на обезсърчение.

— Изглежда, че труповете им са изчезнали на път за моргата.

— Как е възможно? — избухна Сандекър.

— И ще ми разправяте, че се провеждало разследване! — подхвърли със саркастичен тон Джордино.

— Това се подразбира — отвърна Дейвис. — Единственото, което знаем, е, че те са изчезнали, след като са били свалени от линейката в моргата. Имаме късмет обаче, че получихме описание на един от вашите убийци, когато един от парамедиците му свалил ръкавицата, за да напипа пулса. Ръката на трупа лежала с длан, опряна на чистия под на хангара ви и оставила отпечатъци от три пръста. Руснаците ни идентифицираха убиеца като Павел Гаврович, бивш високопоставен агент от Министерството на отбраната и убиец. Това, господин Пит, че морски инженер от НЮМА е извадил от играта високопрофесионален наемен убиец, който е убил най-малко двайсет и двама души, доколкото знаем, е изключително постижение.

— Професионално или не — отвърна спокойно Пит, — Гаврович направи грешка, като подцени жертвата си.

— Според мен е невероятно, че Кин Шан може с такава лекота да направи за смях цялото правителство на Съединените щати — вметна язвително Сандекър.

Пит се облегна назад и заби поглед в заседателната маса, сякаш виждаше нещо под повърхността й.

— Не, не би могъл. Освен ако не получи помощ от Министерството на правосъдието и други ведомства на федералното правителство.

Уилбър Хил от ЦРУ заговори за първи път. Той имаше руса коса и мустаци и бледосини, доста раздалечени очи, сякаш можеше да наблюдава движения от двете си страни едновременно.

— С риск да си навлека беля с това, което ще кажа, ние имаме сериозни подозрения, че влиянието на Кин Шан стига до Белия дом.

— Или както ние се изразяваме — допълни Дейвис, — една конгресна комисия и прокурори от Министерството на правосъдието гледат към десет милиона долара от Народна република Китай, вкарани от Кин Шан в бъдещата президентска кампания.

— Когато се срещнахме с президента — обади се Сандекър, — ние говорихме така, сякаш китайците са най-голямата напаст за страната от Гражданската война насам. А сега вие ми разправяте, че пръстите му бъркат в портфейла на Кин Шан.

— Просто няма разбиране за морала на един политик — сви презрително устни Джордино.

— И така да е — каза с мрачно лице Мънро. — Политическата етика не е работа на СЕН. Нашата главна грижа в момента е огромният брой китайци, които се вкарват незаконно в страната от „Кин Шан маритайм лимитед“, преди да бъдат убити или поробени от криминалните синдикати.

— Комисар Мънро е съвършено прав — подкрепи го Харпър. — Задължението на СЕН е да пресече потока, а не да съди убийците.

— Не мога да говоря за господин Хил и ЦРУ — каза Дейвис, — но от три години нашето Бюро се занимава с разследването на вътрешните престъпления на Кин Шан срещу американски граждани.

— Нашите проучвания пък са съсредоточени предимно върху задокеански операции — поясни Хил от ЦРУ.

— Трудна битка по всички фронтове — каза замислен Пит. — Ако Шан има хора сред нашето правителство, възпиращи усилията ви, това още повече ще затрудни работата ви.

— Никой тук не мисли, че всичко ще върви като по мед и масло — вметна Мънро.

Джулия се намеси:

— Не пропускаме ли факта, че освен международен контрабандист на човешки тела, Кин Шан е и масов убиец? Аз изпитах на гърба си неговата безпощадност. Неизброим е броят на невинните хора и деца, които са мъртви поради алчността му. Зверствата, които неговите палачи извършват под негово ръководство, са ужасяващи и чудовищни. Той се занимава с престъпления срещу човечеството. Ние трябва да сложим край на това масово клане, и то час по-скоро.

Дълго време никой не проговори. Всеки знаеше за ужасите, на които е била свидетел и лично бе изтърпяла Джулия. Най-накрая Мънро наруши мълчанието.

— Всички ние разбираме вашите чувства, госпожице Лий, но всеки от нас работи според закони и разпоредби, които трябва да се спазват. Уверявам ви, че се правят всякакви усилия да пресечем тази дейност на Кин Шан. Докато съм на кормилото на СЕН, ние няма да седим спокойно, преди да осуетим неговите операции, а него да арестуваме и подведем под отговорност.

— Мога със сигурност да заявя, че това се отнася и за господин Хил и мен — добави Дейвис.

— Не е достатъчно — обади се Пит и всички глави се обърнаха към него.

— Нима се съмнявате в крайния ни резултат? — попита обиден Мънро.

— Не, просто напълно отхвърлям вашите методи.

— Правителствената политика диктува действията ни — поясни Дейвис. — Всички ние трябва да работим според линията, начертана от американската правосъдна система.

Лицето на Пит стана мрачно като среднощно небе.

— Видях с очите си покритото с мъртъвци дъно на езерото Орион. Видях нещастниците, затворени в килии. Други четирима души загиват, докато пазят Джулия и мен…

— Разбирам накъде биете, господин Пит — прекъсна го Дейвис. — Само че ние нямаме никакви доказателства, които да свързват Кин Шан с тези престъпления. Или поне не достатъчни, за да повдигнем обвинение срещу него.

— Този човек е хитрец — добави Харпър. — Той се пази от пряко участие. Без солидно доказателство, че по някакъв начин е отговорен за всичко това, не можем да го притиснем до стената.

— Щом се присмива в лицето ви след всяка своя стъпка — продължи Пит, — не мислете, че той изведнъж ще оглупее и ще падне в ръцете ви.

— Никой не може до безкрайност да не зачита следователските възможности на нашето правителство — обади се Хил. — Уверявам ви, че той ще бъде подведен под отговорност и осъден в най-скоро време.

— Но той е чужд гражданин — възрази Сандекър. — Арестувате ли го някъде из Съединените щати, китайското правителство веднага ще надигне вой срещу Белия дом и Държавния департамент. Ще започнат бойкоти, санкции върху търговски стоки и какво ли не още. Няма начин те да допуснат да извадите от редиците им техен доверен човек.

— Както аз виждам нещата, господин Хил — намеси се Джордино, — просто съберете една от вашите групи за бързо реагиране и елиминирайте Шан тихо и чисто. И проблемът ще бъде разрешен.

— Независимо какво мислят мнозина, ЦРУ не извършва убийства — отвърна троснато Хил.

— Но това е лудост — смънка под носа си Пит. — Да предположим, че наемните убийци на Шан бяха убили Джулия и мен снощи. И вие ще продължавате да седите тук и да заявявате, че нямате достатъчно убедителни доказателства да повдигнете обвинение срещу човека, поръчал нашите убийства?!

— За съжаление няма друг начин — каза Мънро.

— Но Кин Шан няма да спре дотук — възрази пламенно Джулия. — Той има твърдото намерение да убие Дърк. Сам го каза недвусмислено на приема снощи.

— А пък аз го уведомих, че ще е честно само ако играем по едни и същи правила — допълни Пит. — Сега той си мисли, че съм наел убийци да го очистят.

— Заплашили сте Кин Шан право в лицето?! — Харпър не вярваше на ушите си. — Как тъй сте се осмелили?

— Много лесно — отвърна нехайно Пит. — Въпреки богатството и властта му, той все още обува панталоните си на един крак като мен. Реших, че няма да е лошо да го накарам да поглежда през рамо, както правят останалите от набелязаните му жертви.

— Сигурно се шегувате — подметна Мънро с презрение в гласа. — Не вярвам наистина да готвите убийството на Шан.

Пит отвърна с равен глас:

— О, напротив. Както казват в старите каубойски филми, или той, или аз. Но следващия път възнамерявам аз пръв да стрелям.

По лицето на Мънро се изписа безпокойство. Той погледна към Хил и Дейвис. После закова поглед в Сандекър.

— Адмирале, свиках това съвещание с надеждата да включа господин Пит в нашата операция. Но, както изглежда, той предпочита да действа самостоятелно. Затова, тъй като е на ваше подчинение, най-настойчиво предлагам да му дадете отпуск. Питър ще уреди охраната му в някое сигурно жилище на брега на Мейн.

— Ами Джулия? — попита Пит. — Как смятате да я опазите от по-нататъшни нападения?

— Госпожица Лий е агент на СЕН — отвърна Харпър с официален тон. — Тя ще продължи да работи по случая. Екип от наши агенти ще я охраняват денонощно. Гарантирам, че тя ще бъде в безопасност.

Пит отмести поглед към Сандекър.

— Какво ще кажете, адмирале?

Сандекър поглади островърхата се рижа брадичка. От присъстващите единствено Пит и Джордино забелязаха гневните пламъчета в очите му.

— Явно, че нямаме голям избор по този въпрос. Безопасна квартира е може би най-доброто място за теб, където да кротуваш, докато се приключи с Кин Шан и криминалните му действия.

Пит отвърна сериозно:

— Е, мисля, че няма какво повече да добавя. Щом казвате безопасна квартира, добре.

Сандекър веднага се усъмни в лекотата, с която Пит прие предложението. Той знаеше, че неговият ръководител на специални проекти няма ни най-малкото намерение да напусне тази зала като агънце.

— В такъв случай се разбрахме — рече той и изведнъж се изсмя остро.

— Мога ли да попитам какво ви е толкова смешно, адмирале? — попита раздразнен Мънро.

— Извинете, господин Мънро, но като че ли тежест се смъкна от гърба ми, като разбрах, че нито СЕН, нито ЦРУ, нито ФБР ще имат по-нататъшна нужда от услугите на НЮМА.

— Точно така. След като вашите хора не можаха да се справят с подводните си разследвания на съоръженията на „Кин Шан маритайм“ в Хонконг и Сунгари, смятам за безполезно да ангажирам вашата агенция за в бъдеще.

Режещите думи на Мънро не възпроизведоха никакъв гняв, никакво оскърбление, нито надигнаха възмущение. Пит и Джордино седяха най-спокойно на столовете си, лицата им не изразяваха никакви чувства. За да се въздържи да не отвърне на обидните забележки на комисаря, Сандекър стисна юмруци под масата.

Пит стана от мястото си, последван от Джордино.

— Винаги разбирам, когато не съм желан — подхвърли той и се усмихна на Сандекър. — Ще ви чакам в колата. — След това се спря, вдигна внимателно ръката на Джулия и я поднесе до устните си. — Лежала ли си някога на плажа край Масатлан, наблюдавала ли си залеза на слънцето над водите на Кортес? — прошепна той в ухото й.

Тя огледа смутена лицата около масата и се изчерви.

— Никога не съм била в Мексико.

— Ще отидеш, ще отидеш — увери я Пит, после пусна ръката й и с безгрижна походка напусна заседателната зала, следван от Джордино и Сандекър.

За разлика от повечето директори на американските правителствени агенции, които държат да бъдат разкарвани из Вашингтон в лимузини, адмирал Сандекър предпочиташе да шофира сам. След като напусна сградата на СЕН, той подкара тюркоазния на цвят джип, едно от транспортните средства на НЮМА, покрай източния бряг на река Потомак. След като се спусна на няколко километра под града, той отби от пътя и спря на паркинга до малък пристан. Заключи колата и се запъти по плаващия дървен пристан към шейсетгодишен двустранен китоловен кораб, служил някога като крайбрежен кораб на адмирал Бъл Халси по време на войната в Тихия океан. Сандекър го бе заварил в окаяно състояние и с много любов го бе възстановил до първоначалния му вид. Докато завърташе ръкохватката, за да приведе в действие четирицилиндровия двигател „Буда“, Пит и Джордино вдигнаха котвените въжета. После се качиха на борда и малкият кораб запухтя по реката.

— Реших да си поговорим малко насаме, преди да се върнем в НЮМА — надвика шума от отработените газове Сандекър, както държеше с една ръка дългата ръкохватка на кормилото в кърмовата част. — Колкото и нелепо да звучи, струва ми се подозрително да водя такива разговори в собствения си кабинет.

— Ами май е така, след като знаем, че Кин Шан може и да е подкупил половината град — отбеляза Пит.

— Този тип има повече пипала от десет октопода, взети заедно — вметна Джордино.

— За разлика от руснаците, които плащаха жалки суми за поверителна информация в периода на студената война — продължи Сандекър, — за Кин Шан милион долара са нищо, за да си купи хора и информация.

— С подкрепата на китайското правителство неговите резерви в брой са несметни.

Джордино седеше на пейка с лице към Сандекър.

— Каква магия сте замислили, адмирале?

— Магия ли?

— Ами доста отдавна съм около вас, за да не разбера, че не сте от хората, които стоят кротко и понасят презрение и глупости. Положително нещо ври в макиавелския ви ум.

Пит се усмихна.

— Подозирам, че адмиралът и аз сме настроени на една и съща вълна. Нямаме намерение да оставим НЮМА настрани от обесването на Кин Шан на най-близкото дърво.

Устните на Сандекър се изкривиха в неестествена усмивка, докато насочваше кораба да опише широка дъга, за да се размине на безопасно разстояние с един ветроход, плаващ в обратната посока.

— Много мразя, когато наемната работна ръка се опитва да ме преметне.

— Сунгари ли имате предвид? — попита Пит.

Сандекър кимна.

— Пратил съм Руди Гън и „Марин Денизен“ да държат позиции на няколко мили под пристанищното съоръжение на „Кин Шан маритайм“ по река Ачафалайа. Искам вие двамата да отлетите дотам и да се присъедините към тях. След това изчакайте „Юнайтед стейтс“ да се появи.

— Той къде е сега? — попита Джордино.

— По последни сведения — на двеста мили от брега на Коста Рика.

— Което значи, че ще доближи пристана на Сунгари след три дни — пресметна Пит.

— Беше прав за екипажа, който се качил на борда, за да прекара през Панамския канал.

— И останал ли е на борда?

Сандекър поклати глава.

— След транзитното преминаване по Канала, те слезли на брега. „Юнайтед стейтс“ продължава към Луизиана чрез далечно командване.

— Кораб робот — смънка Джордино. — Не мога да си представя как един кораб с размерите на „Юнайтед стейтс“ кръстосва моретата без жива душа на борда си.

— Военноморските сили от десет години разработват проект за кораб робот — поясни Сандекър. — Корабните конструктори и инженери вече са построили арсенален кораб, който по същество представлява плаваща ракетна площадка, способна да изстреля не по-малко от петстотин ракети чрез далечно командване от друг кораб, самолет или съоръжение, намиращо се на хиляди мили разстояние. Има огромно различие от сегашните самолетоносачи, които изискват екипаж от пет хиляди души. Това е най-новата концепция на военноморските сили след ядрената подводница с балистични ракети.

— Каквото и да си е наумил Кин Шан — каза Джордино, — „Юнайтед стейтс“ не е ракетна площадка. Дърк и аз го проучихме от машинното отделение до кормилната рубка. Не видяхме никакви ракетни установки.

— Четох доклада ви — каза Сандекър. — Не сте открили и никакви признаци, подсказващи, че би могъл да се използва за превозване на незаконни емигранти.

— Така е — потвърди Пит. — При обследване операциите на Шан на пръв поглед те създават впечатлението, че са сътворени от гений с нюх за магьосничество, но махнеш ли лустрото, ще откриеш логическо упражнение. Той има добре обоснована функция за кораба, бъдете сигурни в това.

Сандекър отмести леко лоста за дросела и увеличи скоростта на китоловния кораб.

— Значи не сме по-близо до разрешението, отколкото бяхме преди две седмици.

— С изключение на личната ми теория, че Шан възнамерява да го потопи — каза Пит.

Сандекър го изгледа със съмнение в погледа.

— Защо ще потопява отличен океански лайнер, след като е дал милиони, за да го преоборудва?

— Нямам отговор на този въпрос — призна Пит.

— Затова искам от вас да го откриете. Погрижете се за непосредствените си задачи и изискайте един от реактивните самолети на НЮМА да ви закара до Морган Сити. Аз ще се обадя на Руди да му кажа, че тръгвате за там.

— Сега, след като работим без подкрепа от СЕН и другите разузнавателни управления, колко далеч можем да стигнем с тази работа? — поинтересува се Пит.

— Правете каквото е нужно, само се пазете да не бъдете убити — отвърна твърдо Сандекър. — Аз ще бъда отговорен за вашите действия, когато Мънро и Харпър се усетят, че ние не сме се объркали в мъглата и не сме се прибрали у дома като послушни момчета.

Пит огледа лицето на Сандекър.

— Защо го правите, адмирале? Защо застрашавате работата си като шеф на НЮМА. За да възпрете Кин Шан?

Сандекър прониза Пит с поглед.

— Ти и Ал ще застанете зад мен и ще продължите да преследвате Кин Шан, прав ли съм?

Джордино сви рамене.

— Да, мисля, че сте прав.

— В мига, в който ти, Дърк, се направи на страхлив лъв и плахо прие предложението на Монро да отидеш в някое безопасно жилище, разбрах, че се каниш да скочиш на кораба. Аз се кланям единствено на неизбежното.

Пит отдавна бе станал проницателен познавач на характера на Сандекър, затова отвърна:

— Не и вие, адмирале. Знам, че никога няма да се кланяте на нещо или на някого.

Огънят в очите на Сандекър пламна за миг и веднага угасна.

— Ако искаш да знаеш, ония привидения около заседателната зала тъй ме вбесиха, че разчитам на вас двамата, на Руди Гън и на всеки от НЮМА да пипне Кин Шан.

— Предстои ни едно доста тежко състезание — подхвърли Пит.

— Може би. — В очите на Сандекър се появи настойчив, заповеднически израз. — Само че „Кин Шан маритайм“ действа на вода, а тъкмо в това е нашето предимство.

След като съвещанието свърши, Харпър съпроводи Джулия до кабинета си и затвори вратата. Тя седна на един стол, а той зае мястото си зад бюрото.

— Джулия, имам тежка задача за теб. На съвършено доброволни начала. Но не съм сигурен, че все още си готова за нея.

Интересът на Джулия се възбуди.

— Няма да ми навреди, ако ме поизтощиш малко.

Харпър й подаде една папка. Тя я отвори и огледа снимката на жена на нейната възраст, която гледаше в обектива с безизразно лице. Ако го нямаше белегът на брадичката, тя и Джулия можеха да минат за сестри.

— Името й е Лин Уан Чу. Отраснала е в провинцията Цзянсу и избягала, когато баща й поискал да я омъжи за мъж на възрастта на дядо й. Намерила си работа в кухнята на един ресторант на пристанището Киндао и след време станала главен готвач в него. Преди три години постъпила като корабен готвач в „Кин Шан маритайм“ и оттогава пътува на контейнеровоза „Сун Лиен стар“.

Джулия разлисти досието на жената и забеляза, че е изготвено от ЦРУ. Започна да чете, а Харпър се облегна назад и я изчака да свърши.

— Приликата наистина е голяма — каза Джулия. — Имаме еднакъв ръст и тегло, само дето аз съм с четири месеца по-възрастна от Лин Чу. — Без да затваря папката в скута си, тя погледна Харпър. — Искаш да заема мястото й, така ли? Тази задача ли имаш предвид?

Той кимна.

— Бях разпозната на кораба „Индиго стар“. Благодарение на един двоен агент, включен и във ведомостта на Кин Шан, охранителите му разполагат с мое досие, дълго цял километър.

— От ФБР имат известни подозрения и са го поставили под наблюдение.

— Не виждам как ще заема мястото на Лин Уан Чу, без да бъда разпозната — намръщи се Джулия. — Особено на дълъг път.

— Нужно е да се представиш за Лин Чу само за четири-пет часа, не повече. Време, достатъчно да навлезеш във всекидневието на кораба и евентуално да откриеш как Кин Шан прекарва незаконен товар от емигранти до суша.

— Със сигурност ли се знае, че на борда на „Сун Лиен стар“ са скрити чужденци?

— Един таен агент от ЦРУ в Киндао съобщи, че видял как над сто мъже, жени и деца и багажът им били стоварени от автобуси в глуха доба и вкарани в един от пристанищните складове в близост до кораба. Два часа по-късно „Сун Лиен стар“ отплавал. На другия ден агентът открил, че складът е празен. Сто и повече хора загадъчно изчезнали.

— И той смята, че са били качени на кораба?

— „Стар“ е голям контейнеровоз с капацитет да скрие най-малко сто живи тела и местоназначението му е пристанището Сунгари в Луизиана. Почти няма съмнение, че той е още един от плавателните съдове на Кин Шан за незаконно вкарване на емигранти.

— Разкрият ли ме този път — каза Джулия съвсем сериозно, — аз ще стана храна на акулите още преди да съм успяла да съобщя нещо.

— Рискът не е чак толкова голям, колкото си мислиш — увери я Харпър. — Този път няма да работиш сама, както на „Индиго стар“. Ще носиш със себе си скрито радио и ще можеш да приемаш и предаваш всяка минута. Подкреплението ти ще се намира на не по-малко от километър и половина.

Когато ставаше дума да се впуска в неизвестното, Джулия беше безстрашна като повечето мъже. Адреналинът й вече се покачваше при мисълта, че й предстои да ходи по въже.

— Но има един проблем — каза тя тихо.

— Какъв е той?

Хубавите й червени устни се изкривиха в гримаса.

— Вкъщи ме научиха да готвя вкусно. Но никога не съм приготвяла храна в огромно количество.

29.

Беше ясно утро с високо чисто небе, изпъстрено тук-там с малки пухкави облачета, наподобяващи пръснати върху син килим пуканки. Пит наклони малкия водосамолет „Скайфокс“ до хоризонтално положение и прелетя над постройките и доковете на терминала Сунгари. След това зави и направи още няколко кръга, плъзгайки се на по-малко от трийсет метра над върховете на високите кранове, повдигащи дървени товарни сандъци от трюмовете на единствения товарен кораб, закотвен край иначе пустия пристан. Търговският кораб беше притиснат между пристана и един шлеп с влекач.

— Май днес работата е слаба — отбеляза Джордино от мястото на втория пилот.

— Един-единствен кораб, разтоварващ товар на пристанище, построено да обслужва цял флот! — добави Пит.

— Сигурно всяка страница на главната счетоводна книга за печалбите и загубите на дружеството „Кин Шан маритайм“ е нашарена с червено мастило.

— Какво ще кажеш за шлепа? — попита Пит.

— Изглежда, днес му е боклукчийски ден. Доколкото виждам, моряците изхвърлят в него пластмасови чували.

— Да мяркаш някъде следи от охрана?

— Съоръжението се намира насред мочурище — каза Джордино, оглеждайки блатата наоколо. — Единственото задължение на охраната би било да пъди навъртащи се алигатори, които, както съм чувал, доста се въдят по тия места.

— Голям бизнес е това — вметна Пит. — От кожите им се правят обувки, ботуши, чанти… Надявам се законът за ограничаване лова на алигаторите да бъде приет, преди да са станали застрашен от изчезване вид.

— Тласкачът и боклукчийският шлеп започват да се отдалечават от корпуса на товарния кораб. Направи един кръг над тях, когато излязат в открити води.

— Искаш да кажеш влекач, а не тласкач.

— Погрешно название. Защо ги наричат влекачи, като те не влачат, а тласкат шлепове по вътрешните водни пътища?

— Състав от свързани шлепове се влачи и оттам идва влекач.

— Но когато ги тласкат, трябва да се наричат тласкачи — възрази Джордино.

— Ще представя предложението ти на следващия годишен бал на речните лоцмани. Може и да ти дадат безплатен билет за ферибот.

— Вече получавам по един такъв всеки път, когато купувам по пет литра бензин.

— Променям посоката. — Пит предприе лек завой с двуместния водосамолет „Скайфокс“ и зае хоризонтално положение за неколкостотинте метра, преди да прелети над пететажния влекач с правоъгълен нос, забит в кърмата на единствения шлеп. От кормилната рубка на влекача излезе мъж и гневно започна да ръкомаха към водосамолета в знак да го пропъди. Когато скайфоксът мина над влекача, Джордино успя да мерне изцапаното му недружелюбно лице, по което бе изписано подозрение.

— Капитанът явно не обича любопитни очи.

— Май трябваше да му пуснем бележка, в която да го питаме накъде е пътят за Ирландия — подметна иронично Пит и наклони скайфокса за още едно облитане.

Самолетът, някогашен военен реактивен тренажор, беше купен от НЮМА и модифициран за кацане на водна повърхност с водоустойчив корпус и прибиращи се плавоци. С два реактивни двигателя, монтирани върху фюзелажа зад крилете и пилотската кабина, скайфоксът често се използваше от персонала на НЮМА, когато някой от нейните по-големи служебни реактивни самолети не бяха на разположение. А тъй като можеше да каца и излита от водна повърхност, той беше особено удобен и за превози от известно разстояние от сушата.

Този път Пит снижи до не повече от девет метра над комина и електронната апаратура на влекача, подаваща се от покрива на кормилната рубка. За секундите, в които се стрелнаха над влекача и шлепа, Джордино мерна двама мъже, които в същия момент се проснаха по корем сред боклукчийските чували с усърдното намерение да не бъдат забелязани.

— Видях двама мъже с картечни пистолети, които направиха несполучлив опит да се направят на невидими — съобщи Джордино толкова спокойно, сякаш канеше гости на вечеря. — Според мен тук е в действие някакво мошеничество.

— Видяхме всичко, което трябваше да видим — каза Пит. — Време е за срещата ни с Руди и „Марин Денизен“. — Той направи широк обратен завой и пое по курс над река Ачафалайа към езерото Суит Бей. След малко научноизследователският кораб се появи в полезрението му и той спусна задкрилките и разпери плавоците. Самолетът плавно докосна спокойната водна повърхност, а плавоците му хвърлиха тънки завеси от водни пръски. Тогава Пит го плъзна до кораба и изгаси двигателите.

Джордино вдигна прозрачния капак на пилотската кабина и помаха на Руди Гън и капитан Франк Стюарт, които стояха до леерното ограждане. Стюарт се обърна и подаде команда. Стрелата на корабния кран се завъртя и надвисна над скайфокса. След като бе спуснато крановото въже, Джордино закачи куката и малките въжета за халките на крилата и фюзелажа на водосамолета, а после хвана вързаните въжета, които му хвърлиха моряците от екипажа. След подаден сигнал кранът започна да повдига скайфокса. Вода като водопад потече от корпуса и плавоците, докато екипажът на бреговата охрана направляваха въжетата, за да го нагласят в подходящо положение. После кранът извъртя самолета над борда на кораба и го спусна върху летателната площадка на кърмовата палуба до корабния хеликоптер. Пит и Джордино скочиха от пилотската кабина и се здрависаха с Гън и Стюарт.

— Наблюдавахме ви през бинокли — каза Стюарт и добави шеговито: — Толкова ниско кръжихте над Сунгари, че оставаше да си вземете под наем наушни слушалки и касети и да направите обиколка на мястото, без да ви е нужен екскурзовод.

— Видяхте ли нещо интересно от въздуха? — поинтересува се Гън.

— Странно, че попита точно това — каза Джордино. — Защото съм сто процента сигурен, че току-що май зърнахме нещо, което не би трябвало.

— Значи сте видели повече от нас — смотолеви Стюарт.

Пит се беше загледал в един пеликан, който прибра криле, гмурна се във водата и след малко се показа с малка риба в човката си.

— Адмиралът ни каза, че не сте успели да откриете никакви отвори в стената под пристаните, преди охраната им да ви свие АПА.

— Да, не видяхме друго освен една пукнатина — призна Гън. — Ако Кин Шан възнамерява да вкарва незаконни емигранти през Сунгари, това няма да става от кораб, а оттам през подземни тунели до складовете на терминала.

— Ти ни предупреди, че вероятно са много потайни — каза Стюарт. — И точно така излезе. Сега НЮМА се лиши от скъпоструваща апаратура и ние не смеем да си я поискаме обратно.

— Нищо не свършихме — заключи Гън умърлушен. — Последните четирийсет и осем часа само зяпахме празни пристани и безлюдни сгради.

Пит постави ръка на рамото му.

— Горе главата, Руди! Докато стоим тук и се жалваме, че сме били глухи, неми и слепи, цял кораб незаконни емигранти от Китай бяха разтоварени на Сунгари и сега пътуват към вътрешността на страната до някой разпределителен център.

Изумен, Гън се вгледа в очите на Пит и ги видя как искрят.

— Я кажи какво си видял.

— Влекач и шлепове, които преди малко отплаваха от Сунгари — отвърна Пит. — Ал пък зърнал двама мъже на борда на един от шлеповете, които били въоръжени. Когато прелетяхме над тях, те се опитали да се скрият.

— Нищо съмнително няма в това екипажът на влекач да носи оръжие — обади се Стюарт. — Това е общоприета практика, ако превозва ценен товар.

— Ценен ли? — засмя се Пит. — Товарът се състоеше от пълни боклукчийски чували, събирани на кораба по време на дългото му плаване по море. Въоръжените мъже не бяха на шлепа, за да пазят боклука, те бяха там, за да пазят някой от човешкия товар да не избяга.

— Откъде си сигурен в това? — попита Гън.

— От метода на елиминирането. — Пит започваше да се чувства добре. — В настоящия момент влизането и излизането от Сунгари става чрез океански и речни кораби. Корабите вкарват незаконни емигранти, но няма начин те тайно да бъдат превозени до разпределителния център, откъдето да бъдат пръснати из страната. И вие сте доказали, че те не се свалят от кораба през тайни проходи под пристаните и складовете. Значи остава да бъдат превозвани навътре в страната с шлепове.

— Не е възможно! — отсече Стюарт. — Митническите и емиграционните служители се качват на борда веднага щом корабът спре до кея и го претърсват от носа до кърмата. Целият товар трябва да бъде разтоварен и пренесен в складовете за проверка. Проверява се всеки чувал с боклук. Така че как тогава хората на Кин Шан ще измамят инспекторите?

— Според мен незаконните емигранти биват настанявани в подводен плавателен съд под корпуса на търговския кораб, който ги е докарал от Китай. След като корабът пристигне в пристанището, подводният съд се изтегля по някакъв начин под вързания за кораба шлеп, на който ще бъде изхвърлен боклука. Докато това става, митническите и емиграционните служители си вършат работата, но не откриват никакви следи от незаконни емигранти. Тогава, по пътя за някой земен насип покрай река Ачафалайа, където ще стоварят боклука, те спират на някое по-скътано място, за да свалят чужденците.

Гън гледаше като слепец, чиито взор изведнъж се е възвърнал.

— И стигаш до това заключение само от прелитането ти над боклукчийски шлеп?

— Непоклатима теория — отвърна скромно Пит.

— Която обаче лесно може да бъде проверена — изтъкна Стюарт.

— В такъв случай губим ценно време в приказки — въодушеви се Гън. — Ще спуснем една моторница зад борда и ще последваме влекача. Ти и Ал ще можете да ги държите под око от въздуха.

— Най-неправилното нещо, което можем да направим — намеси се Джордино. — Те вече са нащрек от нашето кръжене над влекача. Капитанът му ще се усети, че някой е по петите му. Предлагам временно да си кротуваме и да се правим, че нищо не сме надушили.

— Ал е прав — подкрепи го Пит. — Контрабандистите не са глупави. Те са предвидили всяка вероятност. Тайните им разузнавателни източници във Вашингтон може вече да са изпратили на охраната на Сунгари снимки на всеки на борда на „Марин Денизен“. Най-добре е да не избързваме и да вършим разузнавателната си експедиция възможно най-дискретно.

— Не трябва ли поне да уведомим СЕН? — попита Стюарт.

Пит поклати глава.

— Не и докато не им покажем неопровержимо доказателство.

— Има и друг проблем — добави Джордино. — На двамата с Дърк ни забраниха да работим на вашата страна на улицата.

Гън схвана подтекста на думите му и се усмихна.

— Знам, адмирал Сандекър ми каза. Вие сте се самоотлъчили от предложената ви правителствена безопасна квартира в Мейн.

— А! Оставаше и да я приемем! — изсмя се Джордино.

— Тогава какво правим, за да не стоим със скръстени ръце? — попита Стюарт. — И докога?

— Засега задръж „Марин Денизен“ закотвен където е — нареди Пит. — След като охраната на Кин Шан е откраднала вашия АПА, прикритието ви, че изпълнявате най-невинен научноизследователски проект на НЮМА, е пропукано. Поддържайте наблюдение над Сунгари от възможно най-близко разстояние.

— Ако ни подозират, няма ли да е по-добре да преместим кораба по-надолу по реката, към залива?

— Не смятам така — поклати глава Пит. — Стойте възможно най-близо. Обзалагам се, че те са прекалено самоуверени и си мислят, че тактиките и стратегиите на контрабандните им операции са неразкриваеми и обезопасени. Кин Шан се счита за недосегаем. Нека го оставим да си вярва, че китайците са хитри и ловки дяволи, а американците са излезли от училища за селски идиоти. Междувременно ние с Ал сами ще извършим една тайнствена операция, за да открием къде се намира разпределителния им център. Емиграционните служители ще искат да знаят къде се разтоварват и държат незаконно влезлите чужденци, преди да бъдат качени в автобуси и камиони за пръсването им из страната. — Пит замълча за миг. — Някакви въпроси или забележки?

— Ако си разкрил начина на действие на Кин Шан — обади се Стюарт, — значи ние сме изминали половината от пътя вкъщи.

— Планът ми се струва добър — отбеляза Гън. — Как да продължаваме нататък?

— Хитруването трябва да бъде на първо място в дневния ред — поясни Пит. — Ал и аз ще отидем в Морган Сити, ще се смесим с местните хора и ще наемем чартърна риболовна лодка. После ще тръгнем по Ачафалайа и ще търсим разпределителния център.

— Може би ще ви трябва водач — предложи Стюарт. — Оттук до шлюзовете над Батън Руж има хиляди тесни протоци, тресавища и блатисти разклонения. Тъй като не познавате добре реката, някое объркване ще ви коства много време и напразни усилия.

— Добра идея — каза Джордино. — Никак не ми се ще да се загубя и да загина в някое мочурище и смъртта ми да се превърне в загадка като тази на Амелия Еърхарт.

— Чак такава опасност няма — усмихна се Стюарт.

— Единственият водач, от който ще имам нужда, са топографски карти — кимна Пит към капитана на „Денизен“. — Ще ви съобщаваме местонахождението си и как вървят работите по моя сателитен телефон. Вие пък ни предупредете за следващото потегляне на влекача с шлепа от следващия кораб, пристигнал в пристанището.

— Няма да ви навреди и ако ни предадете информация за „Юнайтед стейтс“ — добави Джордино. — Много ми се иска да бъда наблизо, когато пусне котва в Сунгари.

Гън и Стюарт се размениха смутени погледи.

— „Юнайтед стейтс“ не плава към Сунгари — рече Гън.

Зелените очи на Пит се присвиха, раменете му се стегнаха.

— Адмирал Сандекър изобщо не ми каза такова нещо. Откъде имате тази информация?

— От местните вестници — отвърна Стюарт. — Веднъж на ден изпращаме моторна лодка до Морган Сити за необходимите продоволствия. Който прояви желание за това пътуване, винаги носи и вестник. Случаят се оказа голяма новина в Луизиана.

— Какъв случай? — поинтересува се Пит.

— Не си ли чул? — попита Гън.

— Какво да чуя?

— За „Юнайтед стейтс“ — смънка под носа си Гън. — Корабът пътува по Мисисипи към Ню Орлиънс, където ще бъде преоборудван като хотел с казино.

И Пит, и Джордино гледаха така, сякаш току-що им бяха казали, че всичките им спестявания са изчезнали. Джордино направи кисела гримаса.

— Изглежда, стари приятелю, са ни подложили динена кора.

— Може и така да е. — Студенината в гласа на Пит сигурно бе минус двайсет градуса, а мрачната му усмивка сякаш предвещаваше нещо. — Но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

30.

Късно следобед катерът на бреговата охрана „Уихокън“, който плаваше по ниските, накъдрени от вятъра вълни, забави ход, когато в машинното отделение дойде команда от кормилната рубка да намали скоростта. Капитан Дюън Луис се вгледа през бинокъла в контейнеровоза, който се приближаваше от юг на по-малко от една морска миля разстояние. Лицето му беше спокойно и отпуснато, фуражката му беше килната леко назад върху гъста коса с пясъчен цвят. Той свали бинокъла и откри дълбоко хлътнали светлокафяви очи. Обърна се и се усмихна на жената, която стоеше до него на командния мостик, облечена в униформата на американската брегова охрана.

— Ето го твоят кораб — каза той с басов глас. — Плава крадешком като вълк в овча кожа. А има такъв невинен вид.

Джулия Лий погледна над леерното ограждане към „Сун Лиен стар“.

— Пълна измама. Един бог знае на какви мъчения са подложени хората, скрити в корпуса му.

Джулия беше без грим, на брадичката й имаше фалшив белег. Красивата й дълга черна коса беше подстригана късо по мъжки фасон и беше покрита с бейзболна шапка с името на кораба. Отначало тя се поколеба дали да влезе в ролята на Лин Уан Чу, но тлеещата й омраза към Кин Шан, заедно с непоклатимата й увереност, че може да се справи, я направиха по-решена от всякога да опита. Почувства прилив на оптимизъм при мисълта, че не е сама в тази мисия.

Луис се обърна и насочи бинокъла си към равната зелена брегова ивица и устието на река Ачафалайа само на четири-пет километра от катера. С изключение на няколко лодки за скариди реката беше празна. Той кимна на младия офицер, застанал от едната му страна.

— Лейтенант Стоу, подайте му сигнал да спре и да пусне котва за проверка.

— Слушам, сър! — отвърна Стоу и пристъпи към радиорубката.

Висок и русокос, с почерняло от слънцето лице, Джеферсън Стоу имаше момчешкото излъчване на треньор по тенис.

„Уихокън“ се килна леко, откликвайки на кормилото, когато кърмчията приближи катера успоредно на контейнеровоза, плаващ под флага на Китайската народна република. На Луис му направи впечатление, че палубите му са отрупани с контейнери и въпреки това газенето му беше необичайно плитко.

— Отговориха ли? — провикна се той от кормилната рубка.

— Отговориха на китайски — отвърна Стоу от радиорубката.

— Да преведа ли? — предложи услугите си Джулия.

— Хитруват — усмихна се леко Луис. — Половината от чуждите кораби, които спираме, имат навика да се правят на застреляни. Повечето от офицерите им говорят английски по-добре от нас.

Луис изчака търпеливо седемдесет и шест милиметровото скорострелно оръдие „Марк 75“ с далечно командване на носовата част да бъде извъртяно и насочено заплашително към контейнеровоза.

— Моля да уведомите капитана — на английски — да спре машините, в противен случай ще стрелям в мостика му.

Стоу се върна в крилото на мостика с усмивка на уста.

— Капитанът отговори на английски, че спира машините — съобщи той.

Сякаш в потвърждение на думите му пяната около вълнореза се стопи, когато големият кораб бавно легна на дрейф.

Луис погледна към Джулия със загриженост в очите.

— Готова ли сте, госпожице Лий?

— Готова както винаги — кимна Джулия.

— Нали сте проверили радиото си. — Това прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.

Джулия погледна към миниатюрния радиоапарат, залепен със скоч между гърдите под сутиена й.

— Работи безотказно. — Тя незабележимо притисна краката си един в друг, за да почувства малкия 25-калибров автоматичен пистолет, пристегнат с ремък от вътрешната страна на дясното й бедро. Къс нож „Смит & Уесън“, чието сгъваемо острие можеше да изскочи от улея си мигновено и беше достатъчно здраво да разпори метален лист, беше залепено с лента за бицепса й под ръкава на униформата й.

— Дръжте предавателя си включен, за да можем да прехващаме всяка ваша дума — каза Луис. — „Уихокън“ ще остане в обсега на радиоапарата ви, докато „Сун Лиен стар“ пусне котва в Сунгари и вие ни подадете сигнал, че сте готова да предавате. Надявам се размяната да протече по план, но ако се натъкнете на проблем след като заемете мястото на корабната готвачка, подайте сигнал и ние ще се притечем на помощ. Освен това ще имам хеликоптер и екипаж във въздуха, готови да се спуснат на борда.

— Благодаря за загрижеността, капитане. — Джулия замълча, извърна се и посочи към един широкоплещест мъж с мустаци като на морж, нахлупил ниско над хлътналите си сиви очи бейзболна шапка. — Беше мечта да се работи с уважаемия Кокран, когато репетирахме за тази моя роля.

— Мики Кокран е бил наричан всякак, но никога „мечта“ — засмя се Луис.

— Извинете ме за трудностите, които създадох на всеки от вас — каза тихо Джулия.

— Всички на борда на „Уихокън“ се чувстваме отговорни за безопасността ви. Адмирал Фъргюсън ми даде изрични нареждания да ви закрилям, независимо от обстоятелствата. Не ви завиждам за тази работа, госпожице Лий. Но ви обещавам, че ще направим всичко по силите си, за да ви опазим от неприятности.

Тя отмести поглед настрани и запази спокойния израз на лицето си, въпреки напиращите сълзи.

— Благодаря ви — каза тя простичко. — Благодарете и на останалите от мое име.

След като Стоу нареди да бъде пусната на вода моторницата на катера, капитан Луис пак погледна към Джулия.

— Време е — рече той и стисна здраво ръката й. — Бог да ви благослови и късмет!

Капитан Ли Хунчан не беше особено ядосан, че от бреговата охрана на САЩ спряха кораба му и се качиха на борда защото отдавна го очакваше. Директорите в „Кин Шан маритайм“ го бяха предупредили, че американските емиграционни служители са напреднали в усилията си да пречат на разрастващото се контрабандно вкарване на чужденци в страната. Той се чувстваше неуязвим към всяка заплаха. И най-щателната проверка нямаше да открие втория корпус, закрепен под най-широката част и кила на кораба му, където се намираха триста емигранти. Въпреки тясното пространство и непоносимите условия там, той не беше изгубил нито един от тях. Хунчан беше получил уверението, че както винаги и този път ще бъде щедро възнаграден от великодушния Кин Шан след завръщането си в Китай. Това беше шестото му плаване, комбиниращо превоз на товар и незаконни емигранти, и тлъстото му възнаграждение вече се оформяше в съзнанието му като разкошна къща за семейството му в елитния квартал на Пекин.

С невъзмутимо и на вид отпуснато лице той видя как носовата вълна на катера на бреговата охрана спадна. Хунчан още нямаше петдесет години, а косата му вече се беше прошарила и блестеше на слънцето, въпреки че тесните му мустачки бяха все още черни. Със стиснати устни и тъмнокехлибарени очи и с поглед на добродушен дядо той наблюдаваше как двата кораба застанаха на дрейф съвсем близо един до друг. После бе спусната моторна лодка, която запори водата към „Сун Лиен стар“. Той кимна на първия си офицер.

— Идете до задбордната стълба да посрещнете нашите гости. Около десетина са, доколкото виждам. Окажете им пълно съдействие и им разрешете свободен достъп до всяко кътче на кораба. — След това най-спокойно, сякаш седеше в градината на къщата си, капитан Ли Хунчан поръча да му донесат чай и загледа качващата се на борда му група, която веднага се залови с работата си.

Лейтенант Стоу отиде до мостика, за да поднесе почитанията си на капитан Хунчан и поиска да види корабните документи и митническата декларация. Екипът от бреговата охрана започна да се пръска — четирима отидоха да огледат отсеците, трима се заловиха с контейнерите, а други трима слязоха в жилищните помещения. Китаецът се държеше с безразличие към нахлуването им и почти не обърна внимание на тримата души от бреговата охрана, които като че ли повече се интересуваха от офицерския стол, и по-точно от камбуза, отколкото от самостоятелните каюти.

В офицерския стол бяха само двама от екипажа на контейнеровоза. И двамата бяха облечени в бели униформи и фуражки. Седяха край една маса — единият четеше китайски вестник, а другият сърбаше супа. Никой от тях не възрази, когато Кокран ги помоли с езика на ръцете да излязат в коридора, докато бъдат проверени трапезарията и камбуза.

Облечена в униформата на бреговата охрана, Джулия се запъти право в камбуза, където завари Лин Уан Чу, с бели блуза и панталон, да разбърква с дълга дървена лъжица врящи скариди в казан на печката. Изпълнявайки нареждането на капитана да съдейства на инспекторите от бреговата охрана, тя вдигна поглед през излизащата от казана пара и се усмихна широко. После продължи да си върши работата, без да обръща повече внимание на Джулия, която мина зад нея и огледа килерите и складовете за провизии.

Лин Уан Чу не почувства върха на иглата, която се заби в гърба й. След секунди в очите й се появи почуда и парата над казана като че ли изведнъж се сгъсти. После всичко потъна в мрак. Много по-късно, когато се събуди на борда на „Уихокън“, първата й мисъл беше да не би да е преварила скаридите.

За по-малко от минута и половина и благодарение на няколкото репетиции Джулия се облече с белите дрехи на готвачката, а Лин Уан Чу лежеше на палубата в униформата на бреговата охрана. Още трийсет секунди й отне на Джулия, за да подстриже късо косата й и да нахлупи на главата й бейзболната шапка с емблемата на бреговата охрана и името „Уихокън“.

— Можете да я отведете — съобщи тя на Кокран, който търпеливо пазеше вратата за коридора.

Кокран и още един от колегите му бързо вдигнаха китайската готвачка, преметнаха ръцете й на раменете си, така че главата й да увисне върху гърдите й и да затрудни разпознаването й. Джулия нахлупи още по-ниско бейзболната й шапка, после кимна и изрече съвсем тихичко:

— Пожелавам ви отлично представление!

Двамата мъже завлачиха Лин Уан Чу към моторницата.

Джулия взе дървената лъжица и продължи да разбърква скаридите, сякаш правеше това целия следобед.

— Изглежда, един от хората ви се е наранил — отбеляза капитан Хунчан, като видя, че двама от бреговата охрана спускат отпуснатото тяло на свой колега в моторницата.

— Ами като не гледа къде ходи, глупакът си удари главата в една тръба — поясни Стоу. — Вероятно е получил сътресение на мозъка.

— Открихте ли нещо любопитно на борда? — попита Хунчан.

— Не, сър, корабът ви е чист.

— За мен е винаги удоволствие да услужа на американските власти — каза снизходително Хунчан.

— Сунгари ли е местоназначението ви?

— Да, според плавателния лист и документите, доставени от Кин Шан.

— Можете да тръгвате веднага щом слезем — отдаде любезно чест Стоу. — Извинете, че ви забавихме.

Двайсет минути след като лодката на бреговата охрана се оттласна от корпуса на големия кораб, от Морган Сити пристигна лоцмански катер и спря до „Сун Лиен стар“. Лоцманът се качи на борда и тръгна към командния мостик. Скоро контейнеровозът бе преведен през дълбоководния канал в долното течение на река Ачафалайа, а оттам, по езерото Суит Бей, към пристаните на Сунгари.

Капитан Хунчан стоеше на крилото на мостика до каджунския лоцман, когато той пое автоматизирания щурвал и с вещина направляваше кораба по блатистите води. Хунчан погледна от любопитство към тюркоазния кораб, закотвен малко встрани от канала. Ярко изписаните букви на корпуса му го представяха като научноизследователски кораб, собственост на Националната агенция за подводни и морски изследвания. По време на плаванията си по света Хунчан често бе виждал кораби на тази агенция да извършват научноизследователски експедиции. През ума му мина, без да се задържи, мисълта какви ли експерименти провеждат те по река Ачафалайа под Сунгари.

Докато оглеждаше през бинокъла палубата на работния кораб, той изведнъж застина и се вгледа във висок мъж с гъста къдрава коса, който пък бе насочил своя бинокъл в него. Това, което направи странно впечатление на китайския капитан, беше, че вниманието на моряка от научноизследователския кораб не беше фокусирано върху самия контейнеровоз.

Той като че ли изучаваше килватера непосредствено зад кърмата му.

31.

Джулия доста се поизмъчи, докато разчете менюто и рецептите на Лин Уан Чу. Въпреки че китайският език на династията Хан е най-разпространеният в света, има няколко различни диалекта, характерни за отделните региони. Майка й я бе научила да чете, пише и говори на мандаринския — най-важният от тях — още в детството й. Джулия бе научила и най-разпространения от трите мандарински варианта, познат като пекински диалект. Тъй като Лин Уан Чу беше отраснала в провинцията Цзянсу, тя пишеше и говореше друг вариант на мандаринския диалект — нанкинския. За щастие Джулия откри доста сходства между двата, така че щеше да се справи. Докато работеше край печката, тя държеше главата си наведена, за да не може някой наблизо да вижда лицето й.

Двамата й помощници — помощник-готвачът и момчето за миене на чинии и поддържане чистотата на камбуза — засега не проявяваха признаци на подозрение. Те си вършеха своята работа и я заговаряха само във връзка с вечерята, без да се впускат в излишни разговори или клюки, научени от моряците. По едно време на Джулия й се стори, че пекарят я оглежда с особен поглед, но когато тя му каза да спре да я зяпа и да се съсредоточи в тавата си, той се засмя, пусна неприлична забележка и сведе поглед към работата си.

Печките и врящите тенджери върху тях скоро превърнаха камбуза в същинска сауна. Джулия не помнеше някога от нея да са се стичали реки от пот. Тя пиеше чаша след чаша вода. Изрече наум малка благодарствена молитва, когато помощник-готвачът предложи лично да приготви зеленчуковата супа и пилешкото с кълнове от зелен фасул. Джулия пък се залови с приготовлението на печено свинско с макарони и пържен ориз със скариди.

Когато „Сун Лиен стар“ благополучно пусна котва в Сунгари, Капитан Хунчан влезе в камбуза, за да закуси набързо със сусамени кифлички. После се върна на мостика, за да посрещне американските митнически и емиграционни служители. Беше погледнал Джулия право в лицето, но нищо не го накара да се усъмни, че това не е Лин Чу.

Джулия се присъедини към другите членове на екипажа, подредени в редица, и подаде паспорта си на качилия се на борда емиграционен служител. Обикновено капитанът събираше всички паспорти, за да можеше всеки на кораба му да продължи да изпълнява задълженията си, но СЕН беше особено стриктна с плавателните съдове, собственост на „Кин Шан маритайм“, влизащи в пристанището. Служителят прегледа паспорта на Лин Уан Чу, който Джулия бе открила в каютата на главната готвачка, без да я поглежда. Направи го много професионално, помисли си тя. Защото, ако я беше погледнал в лицето, вероятно щеше да я разпознае и да се издаде с мимика, колкото и мимолетна да беше тя.

След като формалностите приключиха, всички слязоха да се приготвят за вечерята. Камбузът беше разположен между каюткомпанията и стола за моряците. Като главен готвач Джулия сервираше на офицерите, а помощниците й раздаваха храна на моряците. Тя изгаряше от нетърпение да преброди кораба, но докато не се нахранеха всички, тя трябваше да изпълнява ролята си, за да не събуди подозрение.

Джулия мълчаливо поднасяше ястията, отскачаше до камбуза от време на време и отвръщаше с усмивка на всеки, който й правеше комплимент за храната и искаше допълнителна порция. Тя не се правеше на Лин Уан Чу, тя беше Лин Уан Чу. Никой не се вторачваше в нея, никой не я гледаше с подозрение, нито обръщаше внимание на незначителните разлики в маниерите и в говора й. За тях тя беше същата готвачка, която им приготвяше храната от нощта, когато „Сун Лиен стар“ потегли от Киндао.

Тя прехвърляше в ума си точка по точка от мисията си. Засега нещата вървяха гладко, но оставаше едно много важно нещо. Ако на борда на кораба имаше триста незаконни емигранти, как ги хранеха? Храната им със сигурност не се приготвяше в камбуза. Според менюто на Лин Чу, тя приготвяше порции само за трийсетчленния екипаж. Не й се вярваше да има друг камбуз на борда, където да се готви за пътниците. Тя провери складовите отсеци и шкафове и откри точното количество провизии, необходими за екипажа за пътуването му от Китай до Сунгари. Започна да се пита дали източникът от ЦРУ в Киндао не е объркал името на кораба и е подал грешна информация на Питър Харпър.

Запазвайки спокойствие, тя влезе в малката канцелария на Лин Чу и се направи, че започва да подготвя менюто за следващия ден. С ъгълчето на едното си око наблюдаваше как помощникът й прибира останалата храна в шкафа, а другото момче забърсваше масите, преди да се залови с миенето на чиниите и съдовете за готвене.

След малко тя стана и най-непринудено мина през каюткомпанията и излезе в коридора. Остана доволна, че никой от двамата мъже в камбуза не обърна внимание на излизането й. Тя се качи по една вътрешна стълба, която я отведе на палубата под кормилната рубка и крилата на мостика. Големите кранове вече бяха готови да разтоварват контейнерите, подредени на товарните палуби.

Погледна зад борда и видя как един тласкач буташе шлеп покрай корпуса на контейнеровоза. Доколкото успя да види, екипажът му се състоеше от китайци. През един люк на товарния отсек двама от тях започнаха да хвърлят издути от боклук пластмасови чували върху шлепа. Процедурата се извършваше под зоркото око на един полицейски служител от отдела за борба с наркотици, който проверяваше всеки чувал, преди да бъде хвърлен зад борда.

Гледката по нищо не издаваше, че се върши нещо незаконно. Корабът бе претърсен от бреговата охрана, от митнически и емиграционни служители за незаконни чужденци и наркотици, но нищо нередно не бе открито. Контейнерите бяха пълни със стока, включваща дрехи, гумени и пластмасови обувки, детски играчки и игри, радио и телевизионни апарати — всички произведени от евтина китайска работна ръка в ущърб на хилядите безработни американци.

Тя се върна в камбуза и напълни една кошница със сусамени кифлички, които, както беше разбрала, капитан Хунчан много обичал. След това започна да обикаля из долните палуби на кораба, проверявайки и помещенията под водолинията. Повечето от моряците работеха горе, където разтоварваха контейнерите от кораба. Неколцината останали изразиха задоволство, когато им се предлагаше от кифличките. Тя подмина машинното отделение, напълно сигурна, че там не може да има скрити емигранти. Никой машинен инженер, който обичаше работата си, не би допуснал пътници в близост до скъпите му машини.

В един момент я обхвана паника, когато се загуби в един дълъг отсек, където се държаха резервоарите с корабно гориво. Стресна се от един моряк, който се появи зад нея и я попита какво прави тук. Джулия се усмихна, предложи му кифлички и му каза, че тъй като днес е рожденият ден на капитана, той поискал всеки да го отпразнува. Обикновеният моряк, не виждайки причина да се усъмни в думите на главната корабна готвачка, си взе с благодарност шепа кифлички и се усмихна радостно.

След безплодно търсене във всеки отсек на кораба, в който можеше да бъдат скрити и хранени голям брой пътници, и като не откри нищо подозрително, Джулия се върна на откритата дясна палуба. Застана до леерното ограждане, сякаш й се искаше да слезе на брега и като се увери, че наблизо няма никой, който да я чуе, пъхна малък приемник в ухото си и започна да говори в предавателя в пазвата си.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но корабът изглежда напълно чист. Проверих всяка палуба и не открих никакви следи от наличие на незаконни емигранти.

Капитан Луис се обади веднага от борда на „Уихокън“.

— В безопасност ли сте?

— Да, бях приета безусловно.

— Искате ли да слезете от кораба?

— Още не. Ще ми се да се позавъртя тук още малко.

— Моля ви, дръжте ме в течение — каза Луис — и бъдете внимателна.

Последните думи на Луис се чуха приглушено, тъй като въздухът изведнъж затрептя от тупкащ звук, последван от грохота на хеликоптера на „Уихокън“, който закръжи над кея. Джулия потисна порива си да му помаха. Остана нехайно надвесена над леерите, проследявайки с поглед летателната машина с безпристрастно любопитство. Вътрешно се зарадва при мисълта, че е наблюдавана от двама души от бреговата охрана на САЩ, които се явяваха като нейни ангели пазители.

Беше доволна, че мисията й свърши и в същото време я беше яд, че не успя да открие никаква престъпна дейност. Както изглеждаше, Кин Шан отново бе надхитрил всички. Но тя не можеше да се реши да напусне кораба така пораженчески. Трябваше да има отговор и Джулия бе твърдо решена да го открие.

Тя заобиколи кърмата и слезе на долната палуба откъм кея, за да вижда директно шлепа, който вече беше пълен до половината с пластмасови боклукчийски чували. Задържа се известно време, за да огледа добре шлепа и тласкача. В този момент капитанът на тласкача задейства огромните му двигатели, за да се оттласне от „Сун Лиен стар“. Двата гребни винта започнаха да разпенват спокойната кафеникава вода.

Джулия се изпълни с безпокойство. Нямаше никакви тълпи от емигранти, наблъскани при тежки условия на борда на „Сун Лиен стар“ — в това беше повече от сигурна. Но и не се съмняваше в правдивостта на агента от ЦРУ, който съобщаваше от Киндао. Кин Шан беше хитър клиент. Положително е изнамерил някакъв метод да измами най-добрите правителствени следователи в бранша.

Нямаше трудни и бързи отговори. Ако имаше разрешение, може би то бе свързано с шлепа и тласкача, които се отдалечаваха от кораба. Почувства, че няма друг избор. Провалът отново й се присмиваше в лицето. Обхвана я огромен гняв. Тогава разбра, че трябва да действа.

Един бърз поглед й подсказа, че вратата на трюма е затворена и наоколо не се виждаше никой от моряците, които работеха на борда на корпуса, който гледаше към водата срещу кея. Капитанът на тласкача стоеше зад щурвала, а на крилото на мостика друг член от екипажа изпълняваше ролята на наблюдател, докато трети стоеше на носа на шлепа — и тримата гледаха право напред. Никой не се обръщаше назад.

Докато тласкачът минаваше покрай нея, тя огледа кърмовата му палуба. Имаше едно дълго въже, навито зад комина. Прецени разстоянието дотам на около три метра и се покатери по леерното ограждане. Нямаше време да се свързва с Луис и да му обясни какво смята да прави. Всяко колебание бе прогонено, той като Джулия беше човек на бързите решения. Тя си пое дълбоко въздух и скочи.

Скокът на Джулия бе видян, но не от някой от екипажа на „Сун Лиен стар“, а от Пит от борда на „Марин Денизен“, закотвен край входа на пристанището. През последния един час той седеше на капитанския стол, без да обръща внимание на слънцето и на рукващия от време на време дъжд, и наблюдаваше внимателно през бинокъл дейността, която се извършваше край контейнеровоза. Най-много го интересуваха шлепът и тласкачът. Напрегна поглед, когато видя как боклукът, събиран по време на дългото пътуване от Китай дотук, биваше внимателно връзван в чували, които се пускаха от един люк в корпуса на кораба до шлепа. Когато и последният чувал бе хвърлен зад борда и люкът бе затворен, Пит реши да прехвърли вниманието си към контейнерите, сваляни от крановете на пристана. Но точно тогава най-неочаквано видя как една фигура се покатерва по леерите, обточващи горната палуба, и се хвърля върху покрива на тласкача.

— Какво беше това?! — извика той.

Руди Гън, който стоеше до Пит, се закова на място.

— Нещо интересно ли видя?

— Някой току-що скочи от кораба върху влекача.

— Сигурно е някой от екипажа.

— Приличаше на корабния готвач — отвърна Пит, без да измества бинокъла от влекача.

— Дано не се е наранил — отбеляза Гън.

— Мисля, че едно навито въже пое удара. Не личи да се е наранил.

— Откри ли нещо, което да те кара да мислиш, че има някакъв подводен съд, който може да се свали от кораба и да бъде закаран под шлепа?

— Нищо — призна Пит. После матовозелените очи се напрегнаха и в тях заблестяха мънички искри. — Но всичко това може да се промени в следващите четирийсет и осем часа.

32.

Малката реактивна лодка на „Марин Денизен“ препускаше по вътрешния воден път и когато навлезе в крайбрежните води на Морган Сити, намали ход. Градът беше защитен от преливането на реката с бетонни диги, високи два и половина метра, и с шестметрова стена, гледаща към Мексиканския залив. Два магистрални моста и един железопътен се простираха над река Ачафалайа в Морган Сити и белите светлини на фаровете и червените задни светлини на разминаващите се автомобили приличаха на мъниста, изплъзващи се между пръстите на жена. Светлините на сградите се отразяваха във водата и затрептяваха в дирите, оставяни от минаващите кораби. С населението си от 15 000 души Морган Сити минава за най-голямата община в енорията „Сейнт Мери“ (В Луизиана административните териториални деления се наричат енории вместо окръзи, както е в другите щати). Градът гледа на запад към широк залив на река Ачафалайа, наречен Беруик. На юг тече Байу Бьоф, която обточва града като широк ров и се влива в езерото Палурд.

Морган Сити е единственият град на бреговете на Ачафалайа и е разположен ниско, което го прави уязвим към наводнения и изключително високи приливи, особено по време на ураганни бури, но жителите му никога не си правят труда да поглеждат на юг към залива за задаващи се заплашителни облаци. Калифорния имаше своите земетресения, Канзас — своите торнада, а Монтана — снежните виелици, „така че, защо да се безпокоим“, беше преобладаващото заключение.

Общината е малко по-урбанизирана от повечето други градове в мочурливата местност на Луизиана. Тя функционира едновременно като пристанище, източник на прехрана за рибарите, седалище на нефтени компании и корабостроителни дружества и въпреки това има аромата на речен град като онези покрай реките Мисури и Охайо, повечето от чиито сгради са обърнати с лице към водата.

Мина върволица от риболовни кораби. С остри носове, високи прави бордове и каюти в предната част и мачти и мрежи с пръти на кърмата, те се насочваха към дълбоките води на залива. Корабите, които плаваха в плитки води, имаха плоски дъна за по-малко газене, по-ниски бордове, заоблени носове и с мачти в предната част, а каютите се намираха на кърмата. И двата типа бяха предназначени за лов на скариди. Малките ветроходи за стриди спадаха към друга категория. Те нямаха мачти, тъй като работеха предимно по вътрешните водни канали. Реактивната лодка на НЮМА подмина един такъв; палубите му едва се подаваха над водата и бяха запълнени с малки планини от стриди с черупките, достигащи височина от метър и половина до два.

— Къде искаш да те сваля? — попита Гън, който стоеше зад щурвала на малката моторница.

— Ами не виждам по-подходящо място от най-близката крайбрежна кръчма да се запозная с местните хора — отвърна Пит.

Джордино посочи към несиметрично разположените дървени постройки край кея. Неонова реклама на покрива на една от тях обявяваше:

— Май това там ще е нашето място.

— Вероятно в съседните постройки рибарите стоварват улова си и го опаковат — отбеляза Пит. — По-добро място да се пита за необичайни неща по реката, здраве му кажи!

Гън намали скоростта на моторницата, за да я преведе между малка флотилия от траулери, и спря в подножието на дървена стълба.

— Успех! — пожела той с усмивка на качващите се на кея Пит и Джордино. — И да „пишете“!

— Ще поддържаме връзка — увери го Пит.

Гън помаха с ръка, оттласна от кея и обърна малката реактивна лодка обратно по течението към „Марин Денизен“.

Кеят вонеше на риба, миризмата се усилваше още повече от нощната влага. Джордино посочи с брадичка към купчина стридени черупки, която стигаше почти до покрива на крайбрежната кръчма.

— Една бира „Дикси“ и дузина сочни стриди ще ми дойдат повече от добре в момента — подхвърли той с радостно предчувствие.

— Бас ловя, че и супата им от бамя ще е от световна класа.

Влизането през вратите на кръчмата „Рибен кей на Чарли“ беше все едно да се върнеш назад във времето. Старата климатична инсталация отдавна бе загубила битката с човешка пот и цигарен дим. Дъсченият под беше протрит от рибарски ботуши и обгорен от стотици фасове. Масите, направени от капаци на люкове на стари кораби и лакирани, също показваха своя дял от угарки. Грохналите капитански столове бяха снаждани и лепени след дългогодишни сбивания в бара. Окачени по стените, ръждясали метални табели рекламираха всичко: от джинджър ейл „Ант бий“ до уиски „Олд саут“. Те до една бяха безразборно надупчени от куршуми от минало или днешно време. Никъде нямаше реклами на съвременна бира. Полиците зад барплота, отрупани с близо сто различни видове алкохолни напитки, някои от които местно производство, изглеждаха така, сякаш са били безразборно заковани за стената от времето на Гражданската война. Барплотът беше направен от палубата на отдавна изоставен риболовен кораб и плачеше за набиването на не една талпи в него.

Клиентелата представляваше смесица от рибари, местни работници в кораборемонтните и строителните работилници и работници на нефтените сонди недалеч от брега — груби, отрудени хора. Тук беше земята на каджуните и неколцина разговаряха на френски език. Две големи кучета дремеха кротко под една свободна маса. Най-малко трийсетина мъже изпълваха бара, жена не се виждаше никъде, дори и като барманка. Всички питиета се сервираха от бармана. Чаши за бирата не се даваха, получаваш я или в шише, или в консерва. Единствено твърдият алкохол заслужаваше пукната и нащърбена чаша. Един келнер с вида на борец, който излиза всеки четвъртък на местната арена, сервираше храната.

— Какво мислиш? — обърна се Пит към Джордино.

— Сега вече знам къде отиват да умират старите хлебарки.

— Само не забравяй да се усмихваш и да се обръщаш с „господине“ към всекиго от тези мъжаги, който те попита колко е часът.

— Това е последното място, където бих започнал да се бия — съгласи се Джордино.

— Добре че не сме облечени като туристи, слезли от туристически кораб — отбеляза Пит, оглеждайки кърпените и мръсни дрехи, с които екипажът на „Марин Денизен“ беше снабдил Джордино и него. Той беше убеден, че по миризмата на чисто в кръчмата ще разберат, че не са тукашни.

— Знаех си аз, че не биваше да се къпя последния месец — вметна иронично Джордино.

Пит се поклони и посочи към една свободна маса.

— Ще вечеряме ли?

— И още как! — Джордино му отвърна с поклон и издърпа един от столовете, за да седне.

След като минаха двайсет минути, без да бъдат обслужени, Джордино се прозя и рече:

— Изглежда, че келнерът добре е заучил техниката да се прави, че не забелязва масата ни.

— Май те чу, защото идва — усмихна се Пит.

Келнерът беше облечен с джинси и фланелка с щампа, изобразяваща младо дългорого добиче, спускащо се на ски по кафяв хълм, и с надпис: АКО БОГ Е ИСКАЛ ТЕКСАСЦИТЕ ДА КАРАТ СКИ, ЩЕШЕ ДА НАПРАВИ КРАВЕШКИТЕ ЛАЙНА БЕЛИ.

— Ще искате ли нещо от кухнята? — попита той с изненадващо висок глас.

— За мен дузина скариди и бира „Дикси“ — каза Джордино.

— Имате ги — отвърна сервитьорът. — А за вас?

— Една купа от знаменитата ви супа от бамя.

Мъжът се усмихна.

— Не знаех, че е знаменита, ама наистина е вкусна. Нещо за пиене?

— Имате ли текила?

— Разбира се. Тук идват много рибари от Централна Америка.

Сервитьорът се обърна и закрачи към кухнята, но преди това ги погледна и рече:

— Веднага се връщам.

— Надявам се да не се мисли, че е Арнолд Шварценегер и да минава с кола през стена — смънка Джордино.

— Отпусни се — каза му Пит, — наслаждавай се на местния колорит, на посетителите, на задименото обкръжение…

— Не е лошо да се възползвам от застоялия въздух и да го подсиля още повече — рече Джордино и запали една от екзотичните си пури.

Пит огледа помещението, търсейки да открие подходящ човек, от който да изкопчи информация. Загледа се в една група мъже от сондовата кула, които бяха наобиколили единия край на барплота и играеха на залагания. Те бяха добра възможност, но не изглеждаха предразположени към непознати. Започна да съсредоточава вниманието си в рибарите. Неколцина от тях седяха около две-три събрани маси и играеха покер. Един по-възрастен мъж, около шейсет и пет години, както прецени Пит, беше яхнал стол и следеше играта, без да взима участие. Приличаше на саможивец, но в синьо-зелените му очи проблясваха весели и дружелюбни пламъчета. Имаше силно прошарена коса и мустаци, които се съединяваха с брада, закриваща цялата долна челюст. Той наблюдаваше как другите подхвърлят парите си на масата като психолог, който изучава поведението на лабораторни мишки.

Сервитьорът донесе питиетата, но без табла — в едната ръка стъклена чаша, в другата шише.

Пит го погледна и попита:

— Каква марка е текилата?

— Мисля, че е „Панчо Вила“.

— Доколкото познавам видовете текила, „Панчо Вила“ е в пластмасови шишета.

Сервитьорът изкриви устни, сякаш се опитваше да изрови от паметта си нещо видяно преди много години. После лицето му светна.

— А, да, прав сте. Наистина е в пластмасови шишета. Чудесно лекарство за неразположението ви.

— В момента нямам никакво неразположение — рече Пит.

Джордино се захили самодоволно.

— Колко утайка лежи на дъното на тази бутилка и колко струва тя?

— Докато работехме над проекта „Златото на инките“ в пустинята Соноран, си купих бутилка за долар и шейсет и седем — вметна Пит.

— Дали не е опасна за пиене?

Пит вдигна чашата си на светлината, преди да отпие солидна глътка. После закачливо събра очи и рече:

— Като всяко пристанище по време на буря.

Сервитьорът се върна от кухнята със стридите за Джордино и супата за Пит. Като основно ядене двамата си поръчаха джамбалая18 и морски вълк. Стридите от Мексиканския залив бяха толкова големи, че Джордино трябваше да ги реже като пържола. А супата от бамя спокойно можеше да задоволи глада на лъв. След като натъпкаха стомасите си, омитайки огромното плато с джамбалая, те си поръчаха по още едно от питиетата си, отпуснаха се на столовете и охлабиха коланите си.

По време на вечерята Пит почти не откъсваше поглед от мъжа, наблюдаващ покерджиите.

— Кой е онзи възрастен човек там, дето е възседнал стола? — попита той сервитьора. — Познавам го отнякъде, но не мога да се сетя откъде.

Погледът на сервитьора пробяга покрай бара и спря върху въпросния мъж.

— А, той ли. Той притежава риболовна флотилия. Излиза предимно за раци и скариди. Има също така и развъдник за морски вълк. По вида му не личи, но е заможен човек.

— А дали дава лодки под наем?

— Това не знам. Ще трябва да питате него.

Пит се обърна към Джордино.

— Защо не се разходиш до бара да провериш дали можеш да научиш къде хвърлят отпадъците си влекачите на „Кин Шан маритайм“.

— А ти?

— Аз ще поразпитам за драгирането по горното течение на реката.

Джордино кимна мълчаливо и стана от стола. Не след дълго той вече разсмиваше неколцина рибари, като им разказваше случки от риболовните си дни край Калифорния.

Пит се приближи до възрастния човек и застана до него.

— Извинете, господине, мога ли да поговоря с вас?

Синьо-зелените очи на сивокосия мъж бавно огледаха Пит от колана до черната му къдрава коса. После той кимна, стана от стола и направи знак на Пит да отидат в едно сепаре в ъгъла на бара. След като се настани и си поръча бира, рибарят заговори:

— С какво мога да ви услужа, господин…?

— Пит.

— Господин Пит. Вие не сте от този блатист район.

— Не. Аз работя в Националната агенция за подводни и морски изследвания във Вашингтон.

— И правите морски изследвания тук?

— Този път не — отвърна Пит. — Колегите ми и аз сътрудничим на Емиграционната служба, която се опитва да спре незаконното вкарване на чужденци в страната.

Възрастният мъж извади загасена пура от джоба на вехтия си анорак и я запали.

— Как мога да ви помогна аз?

— Бих искал да наема лодка, за да проуча изкопните работи нагоре по реката…

— Канала, прокопан от „Кин Шан маритайм“, за извличане на земен насип за Сунгари ли? — прекъсна го осведоменият рибар.

— Точно той.

— Няма много за проучване освен един голям ров на мястото на загадъчното блатисто разклонение. Сега хората го наричат Загадъчния канал.

— Не мога да повярвам, че е било необходимо такова голямо количество насип за строежа на пристанището — отбеляза Пит.

— Изкопаната кал от канала, която не се е използвала за насип, беше натоварена на шлепове и изхвърлена в залива — поясни рибарят.

— Там наблизо има ли селище?

— Имаше един град, наречен Калзас, разположен в края на мочурливата местност, недалече от река Мисисипи. Но вече го няма.

— Калзас не съществува? — попита Пит.

— Китайците заявиха, че направили услуга на жителите на града, като им били осигурили достъп по вода до Ачафалайа. Истината обаче е, че те подкупиха собствениците на земя. Платиха им три пъти повече от действителната стойност на земите им и от всичко остана един призрачен град. Другото бе изхвърлено с булдозери в мочурището.

Пит изглеждаше объркан.

— Тогава каква е била целта да се прокопае канал със задънен край, когато те са могли да си набавят насип отнякъде другаде в долината Ачафалайа?

— Всички по поречието на реката също се чудят — отвърна възрастният рибар. — Проблемът е, че онези мои приятели, които от трийсет години ловяха риба в блатистото разклонение на реката, вече не са добре дошли там. Китайците опънаха верига над новия канал и вече не разрешават достъп за рибарите. Нито за ловците.

— А те използват ли канала за плаване на шлепове?

Рибарят поклати глава.

— Ако си мислите, че вкарват незаконно чужденци по канала, грешите. Единствените влекачи и шлепове, които плават от Сунгари, свиват на северозапад по блатистото разклонение Теч и спират до един кей край една стара изоставена фабрика за захар на около шестнайсет километра от Морган Сити. „Кин Шан маритайм“ я купи, когато започна строежа на Сунгари. Железопътната линия, минаваща покрай фабриката, бе възстановена от китайците.

— И накъде води тя?

— Свързва се с главната Южнотихоокеанска линия.

Калните води започваха да се избистрят. Пит не каза нищо в продължение на няколко минути. Загледан в пространството, той си спомни за дирята след „Сун Лиен стар“, която бе наблюдавал. Тя изглеждаше някак необикновена, но ясно очертана под разпенената водна повърхност, което не е нормално за основната корпусна конструкция на товарен кораб. Беше му се сторило, че корпусът или измества повече вода, отколкото предвидената според конструкцията, или имаше втори, външен корпус. Започна да си представя в съзнанието отделен плавателен съд, може би подводен, който е закрепен за кила на контейнеровоза. Накрая попита:

— Има ли име този кей?

— Навремето се наричаше Бартоломо, на името на човека, който построил фабриката през хиляда деветстотин и девета.

— За да стигна достатъчно близо до кея Бартоломо и да го проуча, без да събуждам подозрение, ще трябва да наема някаква рибарска лодка.

Старият рибар погледна Пит, сви рамене и се усмихна.

— Аз бих използвал нещо по-добро. На вас и колегата ви трябва шантибот.

— Шантибот ли? Какво представлява?

— Някои ги наричат плаващи палатки. Хората ги използват да се разхождат с тях нагоре-надолу, да пускат котва в блатистите разклонения на реката край градовете или фермите и да потеглят отново. Често ги оставят на някое място за дълго и ги използват като къщички за отдих. Малко са вече хората, които живеят в тях постоянно.

— Сигурно са нещо като голяма лодка, приспособена за живеене.

— Само че обикновено такава лодка се движи на собствен ход — поясни брадатият рибар. — А аз имам лодка, в която може да се живее и има добър двигател, монтиран в корпуса й. Ваша е, ако решите, че ще ви послужи. И тъй като смятате да я използвате за доброто на страната, ще ви я дам безплатно. Стига само да ми я върнете в състоянието, в което ще я получите.

— Мисля, че човекът ни прави предложение, което не бива да отхвърляме — вметна Джордино, който междувременно беше напуснал компанията си и слушаше разговора.

— Благодарим ви — рече чистосърдечно Пит. — Приемаме.

— Ще намерите шантибота на около километър и половина нагоре по Ачафалайа, на левия бряг, завързана за пристан, на който пише „Пристанът на Уилър“. До него има малка кораборемонтна работилница и бакалия, чийто собственик е стар мой приятел и съсед и се казва Дъг Уилър. Можете да си купите провизии от него. Аз пък ще се погрижа да заредя лодката с гориво. Ако някой вземе да ви разпитва, просто кажете, че сте приятели на Байу Кид. Така ме наричат хората тук. С изключение на друг мой стар приятел, с когото ходим на риба, Том Стрейт, бармана. Той продължава да ме нарича с истинското ми име.

— Двигателят мощен ли е достатъчно, за да се движи срещу течението на реката? — попита наивно Пит.

— Мисля, че лодката ще ви свърши работа.

Пит и Джордино се въодушевиха и благодариха на стария рибар за съдействието му.

— Ще върнем лодката ви във вида, в който ще я вземем — обеща Пит.

Джордино се пресегна и се ръкува със стареца. Когато заговори, в гласа му прозвуча нехарактерно за него умиление.

— Мисля, че никога няма да узнаете колко хора ще спечелят от вашата любезност.

Рибарят поглади брадата си и махна с ръка.

— Радвам се, че мога да помогна. Желая ви успех, момчета! Незаконният бизнес, особено с човешки същества, е гнусен начин за печелене на пари.

Той проследи с поглед Пит и Джордино, които напуснаха „Рибен кей на Чарли“ и потънаха в нощта. Той остана на мястото си и довърши бирата си. Денят му беше дълъг и той се чувстваше уморен.

— Научи ли нещо на бара? — поинтересува се Пит, когато двамата продължиха по една алея към оживена улица.

— Тукашните хора не са настроени приятелски към „Кин Шан маритайм“ — отвърна Джордино. — Китайците отказвали да използват труда им или корабните им дружества. Целият трафик от шлепове и влекачи от Сунгари се осъществява с китайски плавателни съдове и екипажи, които живеят на пристанището и изобщо не стъпват в Морган Сити. Сред местните жители се натрупва гняв, който вероятно много скоро ще избухне в малка война, ако Кин Шан не започне да проявява уважение към жителите на енорията Сейнт Мери.

— Съмнявам се Шан да има афинитет към сприятеляване със селяни — изсмя се Пит.

— Какъв е планът ни?

— Първо, трябва да си намерим легло с включена закуска. После, щом изгрее слънцето, се качваме на шантибота, тръгваме нагоре по реката и започваме да проучваме внимателно водния канал, водещ за никъде.

— А Бартоломо? Не си ли любопитен да видиш дали именно там не стоварват човешкия си товар шлеповете?

— Любопитен, да, но безразсъден, не. Ние няма да спазваме срокове. Ще огледаме Бартоломо, след като проучим канала.

— Ако искаш да проведем подводно проучване, ще ни е нужна водолазна екипировка — отбеляза Джордино.

— Веднъж установим ли се, ще се обадя на Руди да ни донесе по един комплект.

— Ами Бартоломо? Ако установим, че старата захарна фабрика е разпределително депо за незаконно вкараните чужденци, тогава какво?

— Тогава ще прехвърлим досадната работа по провеждане на внезапна проверка на агентите от СЕН, но едва след като направим удоволствието на адмирал Сандекър лично да съобщи на Питър Харпър, че НЮМА е разкрила още една от непозволените операции на Кин Шан без чужда помощ.

— По моему това се казва поетична справедливост.

Пит се усмихна на приятеля си.

— Сега идва трудната част.

— Каква трудна част?

— Трябва да намерим такси.

Докато стояха на тротоара, Джордино обърна глава и погледна през рамо към кръчмата.

— Не ти ли се стори познат старият рибар?

— Сега, като ме попита, наистина ми се стори познат.

— Така и не го попитахме как му е името.

— Следващия път, като се видим, ще го питаме дали не сме се срещали някъде — отвърна Пит.

В кръчмата на Чарли старият рибар погледна към бара, когато барманът се провикна към него.

— Ей, Къслър, още една бира?

— Защо не? — кимна старият човек. — Още една халба, преди да поема по пътя си, няма да ми навреди.

33.

— Ето го и нашия далечен от дома ни дом — подметна Джордино, като видя шантибота, който двамата с Пит бяха наели от възрастния рибар. — Колкото клозет в селски двор в Северна Дакота.

— Може да не е луксозен, но пък е функционален — рече Пит, докато плащаше на шофьора на таксито и оглеждаше старовремската лодка, завързана в края на разнебитен, хлътнал кей, издаден от речния бряг върху подгизнали дървени пилони. Край нея няколко алуминиеви рибарски лодки се поклащаха в зелената вода, по извънбордовите им двигатели се виждаха петна от ръжда и грес от дълга и непрекъсната употреба.

— Сурови условия на живот! — изпъшка Джордино от тежестта на подводната екипировка, която вадеше от багажника на таксито. — Без парно, без климатична инсталация. Обзалагам се, че в това корито няма и течаща вода, нито ток за осветление или за телевизор.

— За какво ти е течаща вода? Можеш да се къпеш в реката.

— Ами за тоалетната?

— Използвай въображението си — усмихна се Пит.

Джордино посочи малка антена на покрива.

— Радар! — смънка той смаян. — Той имал радар!

Корпусът на шантибота беше широк и плосък — като на малък шлеп. Черната боя беше силно надраскана от стотиците търкания до пилоните на кея и до други лодки, но тази част от дъното й, която се виждаше под водолинията, беше чиста от морско обрастване. Квадратната постройка с прозорци и врати, която представляваше къщичката, се издигаше на малко над два метра. Избелелите от времето сини стени бяха почти наравно с бордовете на корпуса. Малка веранда с навес на носа се перчеше с градински столове. Над нея, разположен в средата на покрива на къщичката, сякаш добавена в последния момент, се виждаше ниска постройка, наподобяваща команден мостик, която служеше като тавански прозорец и малка лоцманска кабина. На покрива лежеше къс скиф с гребла, завързани наопаки. От задния край на къщата излизаше черен кюнец на тумбеста печка с дърва.

Джордино заклати тъжно глава.

— Спал съм на автобусна седалка, която е била далеч по-удобна. Ритни ме, когато пак започна да се оплаквам от мотелската си стая.

— О, имай малко вяра, престани да хленчиш. Повтаряй си, че всичко това не ни струва нищо.

— Трябва да призная, че то никак не е маловажно.

Пит поведе вечно мрънкащия Джордино към лодката.

— Иди да качиш екипировките ни и изпробвай двигателя. Аз ще прескоча до бакалията да купя провизии.

— Не мога да чакам да видя нашия мотив в действие — пак измърмори Джордино.

Пит мина по дъсчена пътека през двора на ремонтна работилница, водеща надолу към реката. Един работник полагаше нов пласт противообрастваща боя върху кила и корпуса на дървена рибарска лодка, поставена в шейна върху релси. В съседство Пит стигна до дървена постройка с табела, на която пишеше: „Пристанът на Уилър“. Дълга веранда обточваше постройката, която се издигаше от земята върху редица от къси колове. Стените бяха боядисани в яркозелено, капаците на прозорците — в жълто. Когато влезе вътре, Пит се изуми, че толкова много стока е вместена в такова малко пространство. Корабните резервни части заемаха единия край на магазина, а риболовните и ловджийски принадлежности — другия. Средата беше отредена за хранителните стоки. До едната стена имаше голям хладилник, натъпкан с пет пъти повече бира, отколкото с безалкохолни напитки и млечни произведения.

Пит взе една кошница и на бърза ръка я напълни с продукти, които щяха да стигнат за него и Джордино най-малко за три-четири дни. Като повечето мъже сигурно купи много повече, отколкото можеше да изяде. След като постави препълнената кошница на плота до касата, той се представи на едрия собственик на магазина, който подреждаше консерви.

— Господин Уилър, казвам се Дърк Пит. С един мой приятел взехме назаем шантибота на Байу Кид.

Уилър прекара пръст по мустаците си и му подаде ръка.

— Очаквах ви. Кид каза, че ще дойдете тази сутрин. Той е готов за плаване, резервоарът за гориво е пълен, акумулаторът е зареден и има достатъчно резервно гориво.

— Благодаря ви за старанието. Ще се върнем след няколко дни.

— Разбрах, че отивате до канала, който прокопаха китайците.

Пит кимна.

— Мълвата бързо се разнася.

— Имате ли навигационни карти на реката? — попита Уилър.

— Надявах се вие да ме снабдите.

Уилър се обърна и провери етикетите, залепени на един шкаф с отделения, откъдето стърчаха навити навигационни карти на местните водни пътища и топографски карти на заобикалящите ги мочурища. Той извади няколко и ги разгъна върху плота.

— Това е карта за дълбочините на реката, а ето и няколко топографски карти на долината на Ачафалайа. Една от тях изобразява района около канала.

— Много ми помогнахте, господин Уилър — каза Пит. — Благодаря ви.

— Предполагам, знаете, че китайците няма да ви допуснат да минете по канала. Преградили са го с верига.

— Няма ли друг път, по който да влезем? — поинтересува се Пит.

— О, да, най-малко два. — Уилър взе един молив и започна да отбелязва знаци върху картата. — Може да поемете или по разклонението Хукър, или по Мортимър. И двете текат успоредно на канала и се вливат на около дванайсет километра от Ачафалайа. Но по Хукър е по-лесно да плавате с лодката.

— А дали „Кин Шан маритайм“ притежава земята около разклонението Хукър?

Уилър поклати глава.

— Техните граници се простират едва на стотина метра от двете страни на канала.

— Какво ще стане, ако минем през бариерата?

— Местните рибари и ловджии се промъкват от време на време, но в повечето случаи са залавяни и пропъждани от цяла армия въоръжени китайци, които охраняват канала.

— Значи охраната е силна — отбеляза Пит.

— Но само през деня. Ако опитате да влезете по тъмно, можете да видите каквото ви трябва, тъй като следващите две нощи ще има все още четвърт луна, и да се измъкнете, преди да са ви усетили.

— Някой да е казвал, че е видял нещо странно по канала и около него?

— Не, никой. Дори всички се чудят какво толкова пазят, та не дават да се припари дотам.

— Има ли движение на кораби или шлепове по канала?

— Не — поклати глава Уилър. — Веригата е неподвижна и не може да се свали, освен ако не бъде взривена.

— Каналът има ли име?

— Известен е като Загадъчното разклонение — отвърна замислен Уилър. — А беше много красиво разклонение, преди да го разширят. Наоколо имаше много сърни, диви патици и алигатори за ловуване, видове риба… Загадъчното разклонение беше същински рай за спортуване. Сега всичко отиде по дяволите, а до малкото, което остана, няма вече достъп.

— Надявам се с приятеля ми да открием някои отговори в следващите четирийсет и осем часа — каза Пит, докато прехвърляше продуктите от кошницата в един кашон, който му предложи Уилър.

Собственикът на пристана за лодки написа няколко цифри в единия край на една от навигационните карти.

— Ако ви се случи нещо, обадете ми се на клетъчния телефон. Ще се погрижа да получите помощ възможно най-бързо.

Пит беше трогнат от дружелюбните и будни хора в южна Луизиана и от тяхната отзивчивост. Той благодари на Уилър, взе кашона с провизиите и се запъти обратно към шантибота. Когато стъпи на верандата, завари Джордино да стои на вратата и да клати глава от почуда.

— Няма да повярваш какво ще видиш вътре — рече той.

— По-лошо, отколкото очакваше ли?

— Напротив. Вътре е чисто и спартански подредено. Само двигателят и пътникът малко ме стряскат.

— Какъв пътник?

Джордино му подаде бележка, която бе намерил на вратата. В нея пишеше:

— Кой е тоя Ромбърг? — попита Пит.

Джордино се дръпна от рамката на вратата и безмълвно посочи навътре в помещението, където лежеше по гръб чистокръвна хрътка, с вирнати нагоре лапи, с уши, проснати от двете му страни и с полуизплезен език.

— Да не е мъртво?

— Ами можеше и да бъде след огромния ентусиазъм, който изрази, като ме видя — отвърна Джордино. — Оттогава не е мигнало, не е помръднало.

— А на двигателя какво му е?

— Ела само да го видиш. — Джордино го поведе през единственото помещение, което представляваше едновременно дневна, спалня и кухня, към капак на пода. Той вдигна капака и посочи надолу в компактното машинно отделение на дъното на корпуса. — „Форд“ 1070 кубически сантиметра, V-8. Възстаричък, но доста добър. Вероятно е с най-малко четиристотин конски сили.

— Ако не и четиристотин двайсет и пет — предположи Пит, оглеждайки с възхищение мощния двигател, който изглеждаше в безупречно състояние. — Как ли се е смял вътрешно човекът, когато го попитах дали двигателят може да движи лодката срещу течението!

— С такава огромна „плаваща палатка“ сигурно ще можем да вдигнем скорост до двайсет и пет мили в час, ако се наложи.

— Не го насилвай, поддържай умерена скорост. Не е нужно да даваме вид, че бързаме — посъветва го Пит.

— Колко е далече канала?

— Не съм мерил разстоянието, но ми се струва, че е поне около стотина километра.

— Ще трябва да стигнем там някъде преди залез-слънце — рече Джордино, пресмятайки наум спокойна крайцерска скорост.

— Аз ще оттласна, а ти хвани щурвала и поеми към канала, докато разопаковам провизиите.

Джордино нямаше нужда от втора покана. Нямаше търпение да задейства големия двигател и да почувства въртящия му момент. Включи стартера и се заслуша в свирепия му грохот. Остави го на празен ход за няколко минути, наслаждавайки се на звука. Прекалено добър е, за да е истина, помисли си той. Двигателят не беше стар, а по-скоро модифициран и пригоден за по-висока скорост.

— Господи! — смънка той под носа си. — Той е далеч по-мощен, отколкото си мислехме!

Пит не се съмняваше, че Джордино всеки момент ще потегли и ще отвори дроселите докрай, и закрепи здраво продуктите, за да не се разпилеят по палубата. После прекрачи спящия Ромбърг, излезе на верандата и се отпусна в един от столовете, но за всеки случай подпря стъпалата си във фалшборда и обви ръка около леерното ограждане.

Докато изчакваше лодките по река Ачафалайа да се отдалечат, Джордино разгърна навигационната карта на реката и проучи дълбочините напред. После, както се очакваше, увеличи скоростта дотолкова, че плоският нос на шантибота се надигна с цели трийсет сантиметра над водата, а кърмата хлътна надолу, оставяйки широка и дълбока бразда по повърхността. Гледката на този тромав на вид плавателен съд, пердашещ по реката със скорост почти трийсет и пет мили в час, беше изключителна и рядко виждана. На верандата съпротивлението на вятъра и немалкият наклон на носа притискаха Пит до стената на къщичката с такава сила, че той просто не можеше да помръдне.

Най-сетне, след около три километра, оставяйки диря, висока близо метър след шантибота, който навлезе в мочурливи води и разкъса плътния дотогава килим от водни нарциси, простиращ се от речния канал, Джордино видя две малки рибарски лодки да се задават на път за Морган Сити. Той намали скоростта почти до пълзене. Водните нарциси са красиви растения, но са цяло бедствие за вътрешните водни пътища, тъй като избуяваха много бързо и задръстваха потоците и речните разклонения. Те се държат на повърхността благодарение на стеблата си, които са пълни с торбички въздух. Цъфтят с красиви виолетово-розови цветове, но когато се откъснат от водата, за разлика от повечето цветни растения, миризмата им се доближава до тази от фабрика за производство на торове.

С чувството, че е оцелял от скоростно влакче в увеселителен парк Пит влезе вътре, извади топографската карта и започна да изучава чупките и завоите на реката и да се запознава с мрежата от блатисти разклонения и езера в района между пристана на Уилър и канала, прокопан от „Кин Шан маритайм“. Седна отново на сянка под навеса на верандата и си помисли колко е приятно да се пътува по гладките речни води — удоволствие, което само лодка може да предостави. Крайречната растителност се променяше километър след километър. Гъсти гори от върби, канадски тополи и кипариси, с пръснати между тях къпинови и малинови храсти, бавно отстъпваха на вековни тресавища, на прерия от високи тръстики, които се полюшваха от лекия ветрец. Самотен кипарис се извисяваше от тревата като ветроход на морски хоризонт. Мярнаха се и чапли, които се разхождаха с дългите си и тънки като клечки крака и току извиваха S-образно шиите си, за да се наведат и клъвнат храна в тинята.

За ловджията в кану или каяк, който гребе през мочурищата на южна Луизиана, номерът беше да намери твърдо парче почва, върху която да опъне палатката си. Водна леща и нарцис изпълваха по-голямата част от откритата вода, горички се издигаха от смрадливата кал. Твърда почва нямаше. Едва зад сигурността на хилядите километри системи от диги хората развиваха земеделие и строяха ферми и градове. Пит за първи път виждаше такъв пейзаж.

Денят беше приятно студен, с лек ветрец, който диплеше повърхността на водата. Часовете се точеха дълги, сякаш времето беше безкрайно като космоса. Но колкото и идилична да беше реката, на двамата с Джордино им предстоеше сериозна работа, която лесно можеше да стане причина за смъртта им. Не биваше да допускат никакви грешки в плана за разузнаването на загадъчния канал.

Минути след пладне Пит занесе сандвич със салам и бутилка бира на Джордино в малката кормилна рубка на покрива. Пит му предложи да поеме управлението, но Джордино не пожела и да чуе — личеше си какво удоволствие изпитва да бъде на щурвала, затова Пит се върна на верандата.

Макар привидно времето да нямаше значение, часовете на Пит не минаваха напразно и безцелно. Залови се да приготви леководолазните екипировки, после разопакова и настрои регулаторите на малкия АПА, който бе използвал в езерото Орион. Накрая извади очилата за нощно виждане от калъфката им и ги постави върху една от възглавниците на старото канапе.

Минаваше пет часа следобед, когато Пит влезе в къщичката и застана в подножието на стълба, водеща към лоцманската кабина на покрива.

— Остава половин миля до устието на канала — предупреди той Джордино. — Продължи още малко до следващото разклонение, после направи завой надясно.

— Как се казва разклонението? — попита Джордино.

— Хукър, но не си прави труда да търсиш упътваща табела. След около шест мили ще стигнеш до обозначен на картата изоставен пристан със затворен петролен кладенец край него. Там ще завържем лодката и ще вечеряме, докато чакаме да се стъмни.

Джордино мина покрай дълга върволица от шлепове, бутани от огромен тласкач по течението на реката. Капитанът наду веднъж въздушната свирка за поздрав, уверен, че собственикът на шантибота е на борда. Пит, който междувременно се бе върнал на стола си на носа, му помаха в отговор. После взе бинокъл и започна да оглежда канала, докато прекосяваха устието му. Той беше прокопан в съвършено права отсечка, широка около петстотин метра — приличаше на зелен килим, постлан на хоризонта. Ръждясала верига, закачена на два бетонни стълба, бе опъната пред устието. Високи табели с големината на билбордове предупреждаваха с червени букви на бял фон:

Как няма да мразят Кин Шан местните жители, помисли си Пит. Той не можеше да си представи, че местният шериф ще седне да арестува свои приятели и съседи, задето са ловели риба или ловували в чужда собственост.

След четирийсет минути Джордино намали скоростта, измъкна тромавата лодка от тясното разклонение Хукър и бавно насочи плоския, леко скосен нос към останките от бетонен кей на ниския бряг. Върху бетонните пилони се виждаше щампован надпис:

Шантиботът нямаше котва, затова те извадиха дългите пръти, служещи за парапети на преходните мостчета, и ги забиха в тинята. После вързаха въжетата на лодката за тях. Най-накрая от лодката до твърдата почва бе прехвърлена дебела дъска-стълба.

— Имам обект на радарния екран, който се движи през блатото от югоизток — съобщи невъзмутимо Джордино.

— Те идват откъм Загадъчния канал.

— И то доста бързо — уточни Джордино.

— Охраната на Шан не си губи времето и ни е погнала. — Пит влезе вътре и се върна с широка квадратна риболовна мрежа с отвесни опори, която бе открил на верандата. — Измъкни Ромбърг навън, а ти вземи в ръка бутилка бира.

Джордино погледна към мрежата.

— Какво, да не смяташ да уловиш кораби за вечеря?

— Не — отвърна Пит, забелязвайки отражение от залязващото слънце върху лъскав предмет доста далеч в океана от трева. — Номерът е да изглеждам така, сякаш знам какво правя.

— Това е или хеликоптер — съобщи отново Джордино, — или моноплан.

— Прекалено ниско се движи, по-скоро е ховъркрафт.

— Навлезли ли сме в собствеността на Кин Шан?

— Според картата се намираме на цели триста метра от границата на собствеността им. Сигурно ще се доближат само да ни предупредят.

— Какъв ни е сценарият?

— Аз влизам в ролята на ловец на краби, ти — на беден земеделски работник, който се налива с бира, а Ромбърг ще си бъде Ромбърг.

— Не е лесно на италианец да се прави на френски каджун.

— Ще се справиш някак.

Кучето се оказа отзивчиво — излезе на верандата, но не от послушание, а от нужда. То мина бавно по дъската стълба и се облекчи. Хрътката явно има железен мехур, помисли си Джордино, щом издържа толкова дълго. В този момент Ромбърг изведнъж наостри уши, излая към един заек, който пробяга през тревата, и го подгони.

— Ще видиш награда друг път, Ромбърг! — извика Джордино след кучето, което отпраши по пътеката покрай брега. После се тръшна на един стол, свали гуменките и чорапите си и вдигна крака върху леерното ограждане с бутилка „Дикси“ в едната ръка.

Заели позиции — Пит със стария си 45-милиметров колт, скрит в една кошница в краката му и покрит с парцал, и Джордино с 12-калибровата пушка от хангара, която лежеше под възглавницата на стола му — наблюдаваха как черната точка, която се оказа ховъркрафт, се уголемява, докато летеше ниско над тресавищата, като разлюляваше и оставяше след себе си ивица от повалени тръстики. Това беше амфибийно транспортно средство, приспособено да се движи по вода и суша. Задвижва се от сдвоени самолетни двигатели с винтове на кърмата и е снабден с въздушна възглавница. Управлението на ховъркрафта се извършва чрез комплект от кормила, подобни на самолетните. Пит и Джордино виждаха с каква лекота и бързина напредваше над мочурищата и калните равнини.

— Много е бърз, наистина — отбеляза Пит. — Може да развива скорост до осемдесет километра в час. Дълъг е около шест метра, има малка кабина, която, както преценявам, може да побере шестима души.

— И никой от тях не е усмихнат — измърмори Джордино, когато ховъркрафтът се приближи до шантибота и намали ход. В този момент Ромбърг изскочи от мочурливата трева, лаейки като бесен.

— Добрият ми той, Ромбърг. Налетя право на следата — подметна Пит.

Ховъркрафтът спря на три метра от тях, с половината корпус в блатистото разклонение. Шумът на двигателите му стихна до приглушено мъркане. Петимата мъже на борда носеха оръжия през рамо в същите униформи като на охранителите на Кин Шан, с които Пит се бе сблъскал край езерото Орион. Почернелите от слънцето им лица имаха азиатски черти, никой не се усмихваше.

— Какво правите тук? — попита единият от тях със сурово лице на безгрешен английски. На раменете и на кепето му имаше отличителни знаци на висок чин и приличаше на човек, който с удоволствие ще забива карфици в живи насекоми, човек, който само чака възможност да застреля друго човешко същество. Той погледна Ромбърг със свиреп блясък в очите.

— Забавляваме се — отвърна Пит язвително. — Какъв ви е проблемът?

— Това е частна собственост — каза с леден глас капитанът на ховъркрафта. — Не можете да престоявате тук.

— Аз пък случайно разбрах, че земята около разклонението Хукър е собственост на петролната компания „Чероки“.

Капитанът се обърна към хората си и избъбри нещо на китайски. После пристъпи крачка и съобщи:

— Качваме се на борда.

Пит се напрегна и се приготви да грабне стария колт. В следващия миг осъзна, че това изявление е лъжливо. Джордино обаче не се хвана на въдицата.

— Ще се качите, друг път! — рече той заплашително. — Нямате никакво право. А сега си вдигнете задниците оттук, докато не съм се обадил на шерифа.

Капитанът огледа очукания шантибот и избелелите и вехти дрехи на Пит и Джордино.

— Да не би да имате радио или клетъчен телефон на тая лодка?

— Имаме сигнален ракетен пистолет — отвърна Джордино, почесвайки се въображаемо между пръстите на единия си крак. — Изпращаме сигнални ракети и представителите на закона се втурват насам.

Китаецът присви очи.

— Малко ми е трудно да го повярвам.

— Пренебрежителното ви отношение към интелектуалната безпогрешност няма да ви доведе доникъде.

Онзи се стегна.

— Какво казахте? — попита той гневно. — Я повторете!

— Казах да ни оставите на мира — изрече провлачено Пит. — Ние не правим нищо лошо.

Последва ново кратко събеседване. После капитанът насочи пръст към Пит.

— Предупреждавам ви: не навлизайте в собствеността на „Кин Шан маритайм“.

— Че кому е притрябвало? — озъби му се Джордино. — Вашето дружество опустоши околността, унищожи рибата и прогони дивия животински свят с тия ваши разкопки. Тъй че, за кво ни е да влизаме?

Китаецът грубо обърна гръб и ги остави. В същия момент първите капки дъжд започнаха да потропват по покрива на шантибота. Той хвърли още един убийствен поглед към продължаващия да лае Ромбърг и каза нещо на екипажа си. Двигателите бяха форсирани и ховъркрафтът започна да се оттегля по посока на канала. След миг той изчезна от поглед, а дъждът рукна и образува плътна завеса.

Джордино остана на мястото си, за да се наслаждава на пороя, който шибаше голите му крака, вдигнати над ограждането, но побърза да се свие на кълбо, за да се предпази от пръските, които се разхвърчаха във всички посоки, когато Ромбърг отърси мократа си козина.

— Бляскаво изпълнение направихме. Само дето ти по едно време доста се поизхвърли.

Пит се разсмя.

— Е, малко остър и необуздан хумор винаги наежва хората.

— Да, ама това можеше да ни издаде.

— Аз целях да запишат високомерието ни. Видя ли видеокамерата отгоре на кабината им? В този момент нашите снимки бяха изпращани по сателита до главните квартири по охраната на Кин Шан в Хонконг, за да проверят кои сме. Жалко, че няма да можем да видим лицето на Шан, когато го уведомят, че си врем носовете в друг от уязвимите му проекти.

— Значи нашите приятелчета ще се върнат.

— Бъди сигурен в това.

— Ромбърг ще ни пази — подхвърли шеговито Джордино.

Пит се огледа за кучето и го видя свито на кравай вътре в къщичката, без да помръдва, и отвърна:

— В което аз сериозно се съмнявам.

34.

След като пороят отмина и последните лъчи на слънцето изчезнаха отвъд мочурищата на запад, Пит и Джордино изместиха шантибота в един тесен приток на разклонението Хукър и го вързаха под огромна топола, за да го скрият от радиолокатора на ховъркрафта. После замаскираха плавателния съд с тръстики и мъртви клони от тополата. Ромбърг се оживи, когато Пит го нахрани с пълна купа морски вълк. Джордино му беше предложил малко хамбургер, но той не го докосна и лакомо се нахвърли на рибата.

Пит затвори капаците и закачи одеяла на прозорците и вратите, за да не се вижда светлината вътре, после разгърна топографската карта върху масата за хранене и започна да крои план за действие.

— Ако охраната на Шан действа както се очаква, те би трябвало да са разположили команден пункт някъде покрай бреговете на канала, или по-вероятно в средата, за да имат непосредствен поглед към двата му края за местните нарушители.

— Каналът си е канал, както и да го наречеш. Какво точно търсиш?

Пит сви рамене.

— Твоето предположение сигурно съвпада с моето.

— Трупове като онези, които си открил в езерото Орион?

— Господи, дано не е това! — рече мрачно Пит. — Но ако Кин Шан вкарва тайно чужденци през Сунгари, бъди сигурен, че има някъде наблизо място, където ги убива. В мочурищата лесно могат да се скрият трупове. Но според Дъг Уилър няма никакъв трафик на плавателни съдове от реката към канала.

— Кин Шан не е прокопал трийсет километра окоп в безплодно занимание.

— Най-малко той! — рече язвително Пит. — Скритият подтекст е в това, че три километра от изкопания нанос са му били напълно достатъчни, за да построи Сунгари. И въпросът е: защо е прокопал останалите двайсет и седем километра?

— Откъде започваме? — попита Джордино.

— Ще вземем скифа, защото вероятността да ни открият чрез охранителните им системи е много по-малка. Затова натоварваме всичко необходимо и потегляме по разклонението Хукър до мястото, където то се влива в канала. Оттам продължаваме на изток към Калзас. След като видим каквото има за гледане, се връщаме обратно към Ачафалайа до шантибота.

— Те сигурно имат детектори за откриване на нарушители.

— Разчитам да използват същата ограничена технология като тази край езерото Орион. Ако имат лазерни детектори, развивката на лъчите ще е насочена над блатната трева. Ловците, в своите плавателни съдове за придвижване, и рибарите, които се изправят в лодките си, за да хвърлят мрежите си, могат лесно да бъдат забелязани от километри. Докато ние, седнали ниско в скифа, се движим плътно покрай брега, можем да останем под развивката на лъчите.

Джордино изслуша плана за действие на Пит и остана мълчалив известно време, смръщил етруските черти на лицето си. После бавно заклати глава, представяйки си дългите, мъчителни часове на гребане.

— Значи — проговори той най-накрая — ръцете на момчето на госпожа Джордино ще бъдат целите в мазоли още преди да е свършила нощта.

Предвиждането на Дъг Уилар, че ще има четвърт луна, се оказа вярно. След като оставиха заситения и сънлив Ромбърг да пази шантибота, Пит и Джордино натиснаха греблата и поеха по разклонението. Лунната светлина им помагаше да следват завоите и чупките на водния път, а тясната лодка с изящни линии се плъзгаше леко и гребането не изискваше големи усилия. Когато някой облак засенчеше изтъняващия лунен сърп, Пит разчиташе на очилата си за нощно виждане, които да му показват пътя по разклонението, стесняващо се до не повече от метър и половина.

Блатистата местност се събуждаше нощем. Орляци от комари хвърчаха в нощния въздух и търсеха сочна стръв. Но Пит и Джордино, защитени от мокрите си водолазни облекла и от дебел пласт мазило против насекоми по лицето, врата и ръцете, не им обръщаха внимание. Хиляди жаби крякаха в хор все по-силно и по-силно, после изведнъж млъкваха едновременно, преди да започнат отново. Нощната им песен сякаш се дирижираше от невидим маестро. Блатната трева беше украсена с безброй светещи буболечки, които светваха и изгасваха светлинките си като падащи искри от догарящ бенгалски огън. След час и половина Пит и Джордино стигнаха до канала.

Командният пункт на охраната беше осветен като футболен стадион. Прожекторите, разположени върху два акра твърда почва, осветяваха стара къща в колониален стил, сгушена под вечнозелени дъбове, извисяващи се от обрасла с плевели морава, която се спускаше с лек наклон към брега на канала. Триетажната постройка приличаше на къщата във филма „Психо“, само че беше в много по-окаяно състояние. Няколко от капаците й висяха само на една от ръждясалите панти, таванските прозорци бяха счупени. Редица от дървени колони пред занемарената предна веранда подпираха дългия полегат покрив.

Във въздуха се носеше миризмата на китайска кухня. През голите прозорци се виждаше движението на мъже с униформи. Чуваше се китайска музика — бич за западняшките уши. Всекидневната на старата къща беше задръстена от апаратура и антени. И тук, както край езерото Орион, нямаше пазачи, патрулиращи по терена около командния пункт. Явно, че не се страхуваха от нападение и се доверяваха на електронните си системи. Ховъркрафтът беше вързан за малък кей, плаващ върху празни петролни варели. На борда му нямаше никой.

— Мини на отсрещния бряг, като гребеш съвсем бавно — прошепна Пит на Джордино. — Свеждай движенията си до минимум.

Джордино кимна, потопи внимателно греблото си във водата и загреба като в забавен каданс. Те се плъзнаха през сенките на каналния бряг като призраци в нощта, подминаха командния пункт и продължиха навътре по канала. След около стотина метра Пит даде знак да спрат за малка почивка. Промъкването крадешком бе наложително в случая, тъй като те не бяха взели оръжието си, за да спестят място и тегло на претоварения скиф.

— В сравнение с езерото Орион — каза Пит — това място се охранява много по-небрежно. Имат мрежа от детектори, но май не си правят труда да се вторачват в мониторите.

— Но днес следобед ни откриха много бързо — напомни му Джордино.

— Не е трудно да забележиш шантибот, висок три метра, върху равна местност от разстояние осем километра. Ако сега бяхме на езерото Орион, щяха да ни открият на петата секунда след качването ни на скифа. А тук се движим точно под носа им и все едно че ни няма.

— Трябва да се радваш, че са ни предоставили свободно преминаване — отбеляза Джордино.

— Да продължаваме нататък. Тук няма нищо интересно. Предстои ни да покрием още доста територия. Охранителите може и да мързелуват нощем, но трябва да са слепи, за да не ни забележат, ако не сме се върнали на лодката до изгрев-слънце.

С нарастваща увереност те отхвърлиха всяка мисъл за предпазливост и натиснаха по-яко греблата по канала. Краят му изглеждаше невероятно далеч, като мираж в пустиня. Нощният въздух беше уханен и влажен. Под мокрите си водолазни облекла те се чувстваха като раци във вряща вода, но не смееха да ги свалят. Светлата им кожа, макар и със слънчев загар, щеше да се откроява под намаляващата луна като лица на фона на черно кадифе. По магистралата в далечината пред тях се разминаваха фаровете на леки коли и камиони.

От двете страни на канала изникнаха сградите на пустеещия призрачен град Калзас. Къщите се гушеха на групи една до друга върху обширна земя, която се издигаше над мочурищата. Това беше място, обитавано от духовете на някогашните жители, които никога нямаше да се върнат. Зад бензинови колонки се виждаше хотелът на града, а малко по-встрани — камбанарията на църква до гробища. Скоро изоставеното селище остана зад скифа.

Най-сетне стигнаха края канала. Той се задънваше в дига, която се изкачваше към главен път. В основата на дигата имаше бетонна постройка, чиято фасада гледаше към подземен бункер. Затворената му врата беше заварена.

— Какво според теб може да държат тук? — попита Джордино.

— Нищо, от което да имат неотложна нужда — отвърна Пит, оглеждайки вратата през очилата си за нощно виждане. — Дори с газокислороден резач ще е нужен цял час, ако не и повече, за да се отвори вратата. — Той забеляза също и една тръба, която излизаше от вратата и се загубваше в калната вода на канала. — Хайде, дай да оставим скифа на брега и да се покатерим до шосето.

Джордино погледна нагоре и кимна. Доближиха се до брега и изтеглиха плавателния съд на сухо. Дигата имаше дълъг полегат наклон. Те стигнаха до върха й и прескочиха мантинелата на пътя, като за малко да бъдат отнесени от префучаващите коли. Пред тях се откри панорамна гледка, окъпана от светлини.

Те не очакваха точно такава гледка да видят. Светещите фарове от автомобилното движение по магистралата наподобяваха флуоресцентна огърлица върху змия, която се извиваше около широко водно пространство. Огромен влекач буташе двайсет шлепа, чиято редица достигаше дължина петстотин метра. Край голям град на отсрещния бряг се виждаха ярко осветени бели резервоари на петролни рафинерии и нефтохимически заводи.

— Река Мисисипи — смънка на себе си Пит. — Отвъд нея, на север, е Батън Руж. Това е краят на пътя, тъй да се каже. Защо точно тук е прокопан каналът?

— Кой знае какви машинации се въртят в главата на Кин Шан — рече философски Джордино. — Сигурно плановете му са били да има достъп до магистралата.

— За какво му е този достъп? Тук автомобилите няма къде да обръщат. — Пит седеше на мантинелата и гледаше замислено към реката. После каза бавно: — Тук магистралата е права като стрела.

Джордино го изгледа учудено.

— Някаква нова особеност ли има в правия като стрела път?

— Дали е съвпадение, или е добре замислен таен план това, че каналът да свършва точно там, където реката завива на запад и минава на косъм покрай магистралата?

— Какво значение има това? Инженерите на Шан са могли да задънят канала на много други места.

— Голямо значение има, както започвам да подразбирам. И то много голямо значение.

Мислите на Джордино не течаха в посоката на Пит. Той погледна водолазния си часовник на светлината на фаровете от приближаващ се автомобил.

— Ако искаме да си свършим работата, докато е все още тъмно, предлагам да спуснем отново скифа на вода и бързо да запретваме ръкави.

Оставаха им да претърсят с автономния подводен апарат още осемнайсет мили. След като се върнаха при скифа, те извадиха АПА от калъфа, спуснаха го зад борда и го проследиха с поглед как се изгуби под тъмната повърхност. После, докато Джордино гребеше, Пит взе устройството за далечно командване и започна да направлява подводния апарат, като включи светлините му и го поддържаше на метър и половина от дънната кал на канала. Поради гъстите водорасли видимостта под водата беше едва метър и осемдесет и имаше опасност апаратът да се блъсне в нещо, преди Пит да успее да измени посоката му.

Джордино правеше дълги равномерни загребвания, като по този начин улесняваше Пит да придвижва подводния апарат със скоростта на скифа. Едва когато стигнаха външната периферия на светлината около старата къща в колониален стил, той стана по-предпазлив и намали движението на скифа до скоростта на охлюв.

По това време на нощта повечето от охранителите би трябвало да спят и затова се изненадаха, когато къщата изведнъж се оживи и мъжете от охраната се спуснаха по моравата към малкия кей, където бе вързан ховъркрафта. Придържайки се плътно в сянката, Пит и Джордино видяха, че амфибийният съд се товари с автоматични оръжия. Двама от мъжете вдигнаха нещо дълго, тежко и продълговато и го качиха в ховъркрафта.

— Май отиват на лов за мечки — изрече тихичко Джордино. — Освен ако не бъркам, че и това е ракетна пускова установка.

— Никак не бъркаш — прошепна Пит. — Сигурен съм, че шефът на охраната на Кин Шан в Хонконг е открил кои сме и е съобщил, че сме тръгнали да шпионираме една от мръсните му търговски спекулации.

— Шантибота! Явно, че възнамеряват да взривят шантибота и обитателите му!

— Ще бъде много нелюбезно от наша страна да им позволим да унищожат собствеността на Байу Кид. И да не забравяме, че оставихме там Ромбърг. Обществото, обявяващо се против насилието над животните, ще ни постави завинаги в черния си списък, ако ракетен огън възнесе горкия Ромбърг на кучешкото небе.

— Двама невъоръжени бонвивани срещу цяла орда варвари, въоръжени до зъби! — смотолеви Джордино. — Не сме за завиждане, нали?

Пит сложи водолазната си маска на лицето и вдигна бутилката си под налягане.

— Трябва да преплувам канала, преди ония да са потеглили. Ти се изтегли със скифа и ме чакай на стотина метра отвъд къщата.

— Чакай да позная. Ще извадиш малкия си водолазен нож и ще срежеш надуваемата възглавница на ховъркрафта.

Пит се захили.

— Ами нали като е спукана, няма да се надуе.

— А АПА?

— Дръж го потопен. Може и да си струва да се види що за смет хвърлят те в канала пред жилището си.

След десет секунди Пит изчезна под водата, без да вдига никакъв шум или плисък. Едва след като преплува пет-шест метра от скифа, той лапна накрайника на регулатора за дишане. Калта на дъното изглеждаше черна и застрашителна, а самата вода беше хладка като във вана. Пит плуваше с изпънати напред ръце и със събрани върхове на пръстите, за да намалява съпротивлението, и риташе с крака и плавници доколкото му позволяваха мускулите на краката.

Добрият гмуркач усеща водата така, както животното усеща промените на времето или присъствието на хищник. Неприятната на вкус вода на канала беше топла и гостоприемна, за разлика от зловещата и зле настроена вода на езерото Орион. Пит се притесняваше единствено да не би някой от охраната да се вгледа в повърхността на канала и да забележи въздушните мехурчета, които изпускаше при дишането си. Макар да не му се вярваше много — те бяха така погълнати от подготовката си за нападението над шантибота, че едва ли биха имали време да се вторачват във водата дори за половин секунда.

С наближаването на целта, светлината ставаше все по-ярка и след миг видя сянката на ховъркрафта. Беше сигурен, че товарът и екипажът са вече на борда, готови за претърсване и атака. Единствено липсата на звук му подсказваше, че двигателят още не е запален. Зарита още по-силно с плавниците, твърдо решен да спре потеглянето на амфибийния кораб от кея.

От мястото си на отсрещната страна на канала Джордино започна да се съмнява, че Пит ще стигне до ховъркрафта навреме. Наруга се, задето не бе гребал по-бързо, та да бяха пристигнали по-рано. Но можеше ли да знае, че пазачите се готвят да нападат шантибота? Той не напускаше тъмнината покрай брега и гребеше съвсем бавно, за да не издава шум.

— Направи го, направи го! — смънка той на себе си, сякаш Пит можеше да го чуе.

Пит почувства как ръцете и краката му започват да се сковават. Събра колкото имаше сили за последен тласък, преди изтощеното му тяло да е отказало да му се подчини. Не можеше да повярва, че ще загине, за да спаси едно куче, за което беше сигурен, че като пале е било ухапано от мухата цеце и страдаше от хронична сънливост.

Изведнъж светлината над повърхността угасна и той се озова в пълна тъмнина. Подаде глава над водата и видя, че се намира точно под въздушната възглавница. Отпусна се във водата, за да успокои дишането си и събере сили, докато я оглеждаше.

Видя, че този ховъркрафт използва алуминиев винт като вентилатор за подаване на въздух към възглавницата. Тъкмо посегна да извади водолазния нож от калъфа, завързан с ремък над единия му глезен, за да започне да пробива дупки в гумираната материя, и мигът на победата му бе грабнат от звука на задействаните двигатели. После лопатките на винта се завъртяха, увеличавайки скоростта си с всеки оборот, въздушната възглавница започна да се издува, водата закипя като при водовъртеж. Стана твърде късно да среже гумената възглавница и да попречи на плавателния съд да потегли.

Напълно отчаян, той откопча катарамата на ремъка на бутилката си под налягане, изплю накрайника на регулатора за дишане и вдигна бутилката над главата си. После с едно движение се изтласка напред към въртящия се винт и се наведе под възглавницата, която беше почнала да се издува. Лопатките на винта закачиха бутилката и се пръснаха на парчета. Това беше постъпка, родена от отчаяние. Пит съзнаваше, че бе рискувал безразсъдно и бе насилил прекомерно късмета си.

Раздробеният винт причини ураган от метални парчета, които се забиваха в гумения цилиндър като шрапнели. След малко последва втори, по-мощен взрив, когато стените на бутилката се пробиха и тя избухна от внезапното освобождаване на вкарания й под налягане въздух. За да не останат по-назад, резервоарите за гориво се включиха в настъпилия хаос, като изригнаха със сиянието на огромен пожар, който изпрати огнена буря във въздуха. Разхвърчалите се горящи отломки от ховъркрафта изпопадаха върху покрива на триетажната къща и мигом подпалиха дървената конструкция.

Джордино онемя от ужас, когато видя ховъркрафта да се повдига от водата и в следващия миг да се пръсва на хиляди огнени парчета. Тела се въртяха високо във въздуха като пияни циркови акробати, а после цопваха във водата с вдървеността на кукли, хвърляни от самолет. Прозорците на къщата станаха на сол. Взривната вълна премина с грохот над повърхността на канала и блъсна откритото лице на Джордино като удар от ръкавица на боксьор. Внезапен порой от пламнало гориво обгърна амфибийния кораб. Горящите останки от него започнаха да потъват във водите на канала сред огромни облаци съскаща пара и тъмен пушек, който се извиваше нагоре и се стопяваше в черното небе.

С нарастващ страх Джордино загреба като обезумял към разбитите и горящи амфибийни останки. Когато стигна до тях, бързо нахлузи ремъците на бутилката си под налягане и се гмурна в канала. Стотиците малки огньове на повърхността осветяваха водата с призрачно и злокобно сияние. Той започна да търси между потъналите останки в отчаян опит да открие тялото на приятеля си. Както опипваше отломките от касапницата, причинена от Пит, ръцете му докоснаха част от разчленено човешко тяло, голо, без крака. Едно черно око, отворено широко и безвзорно, му беше достатъчно да го увери, че това не е Пит.

Опитваше да пропъди страха от смразяващата мисъл, че не е възможно някой да е оцелял от тази сеч, затова продължаваше да търси живо тяло. Божичко, къде ли е Пит, изкрещя наум Джордино. Изтощението започна да го мъчи и той беше почти готов да се откаже, когато нещо се подаде от тъмнината на дънната утайка под него и сграбчи единия му глезен. Ледени тръпки го побиха, когато почувства здравата хватка на живия човек. Бързо се извърна и видя едно лице да се пули срещу него с присвити зелени очи, за да вижда през течния мрак и със струйка кръв от носа, която се размиваше от водата.

Като възкръснал от мъртвите Пит едва-едва се усмихна. От водолазния му костюм висяха парцали, маската му за лице липсваше, но той беше жив. Пит посочи с едната ръка нагоре, пусна глезена на Джордино и се оттласна към повърхността. Двамата подадоха глави едновременно и Джордино обви ръка около раменете на Пит в мечешка прегръдка.

— Да те вземат мътните! — извика Джордино. — Ти си жив!

— Да ме вземат мътните, ако не съм! — отвърна през смях Пит.

— Как, по дяволите, го направи?

— Чист късмет. Хвърлих бутилката си под налягане във винта на ховъркрафта и се гмурнах под въздушната възглавница. Това беше доста глупава постъпка между другото, тъй като не бях на повече от три метра, когато бутилката гръмна. Взривът избухна навън, а последвалата силна струя от резервоарите за гориво — нагоре. Бях невредим до момента на ударната вълна. Тя ме захвърли към калното дъно, което пое удара. Цяло чудо е, че тъпанчетата ми не се спукаха. Ушите ми още свирят. Боли ме на места, които дори не подозирах, че съществуват. Положително всеки квадратен сантиметър от тялото ми е синьо-черен. Бях зашеметен няколко минути, но бързо се съвзех, когато поех въздух с накрайника и устата ми се напълни с блатна вода. Повръщайки и плюейки, се издигнах до повърхността и се отпуснах върху водата, докато си възстановя ума и тялото. И тогава видях мехурчетата да минават покрай мен.

— Аз си помислих, че този път си опънал жартиерата.

— Аз също — призна Пит и внимателно опипа носа си и сцепената си устна. — Нещо ме фрасна по лицето, когато бях запратен на дъното на канала… — Той млъкна и направи гримаса. — Носът ми е счупен. За първи път в живота ми.

Джордино кимна към опустошението — къщата в колониален стил се бе превърнала в огнен ад.

— Някога интересувал ли си се от чия страна на семейството ти си наследил необикновения похват да причиняваш разруха?

— Доколкото знам, в рода ми няма пироманиаци.

Трима от охранителите бяха все още живи: единият пълзеше настрани от къщата — от тлеещите дупки на гърба на униформата му се извиваше дим; вторият лежеше замаян на ръба на брега, запушил с ръце ушите си, чиито тъпанчета явно бяха спукани. Третият беше изпаднал в шок и гледаше тъпо в раздробения ховъркрафт. От дупка на бузата му течеше кръв, стичаше се по врата му и багреше ризата му. Четири трупа плуваха в осветената от пожара вода. Останалите бяха изчезнали.

Пит доплува до брега, изправи се на крака и тръгна покрай водата. Изпадналият в шок охранител разшири очи срещу облеченото в черно привидение, което излезе от канала, сякаш виждаше появата на извънземен. Той конвулсивно посегна за оръжието си в кобура на кръста, но то беше отхвръкнало от експлозията. Тогава се обърна и се затича, но след няколко крачки се препъна и падна. Привидението, от чийто нос течеше кръв, се приближи и го погледна.

— Говориш ли английски, приятел?

— Да — кимайки, отвърна охранителят със сипкав от ужас глас. — Научих американски речник.

— Добре. Тогава предай на твоя шеф Кин Шан, че Дърк Пит иска да знае дали все още се навежда да събира банани. Разбра ли ме?

Охранителят заекна няколко пъти, докато повтаряше изречението, но с помощта на Пит най-накрая го научи правилно.

— Дърк Пит иска да знае дали почитаемият Кин Шан все още се навежда да събира банани.

— Бързо схващаш — каза весело Пит. — Ще станеш първенец на класа.

После нехайно закрачи обратно към канала и преджапа водата до скифа, където го чакаше Джордино.

35.

Джулия с благодарност посрещна падането на мрака. Движейки се между сенките на външната палуба на влекача по посока на носа му, тя се прехвърли през борда му на шлепа и се скри сред черните чували с боклук. Слабата светлина, която хвърляше намаляващата луна, не я радваше, но поне й помагаше да наблюдава движението на екипажа на борда на влекача и да се взира в географските особености на местността, които да й послужат като знаци за ориентиране. Освен това следеше посоката, в която пътуваше, като през няколко минути поглеждаше към Полярната звезда.

За разлика от равния пейзаж на централната част на долината на Ачафалайа, затревените брегове на речното разклонение Теч подпираха плътен навес от вечнозелени дъбови дървета, с тук-там величествени кипариси и жилави върби между тях. Поясът от дървета обаче прекъсваше през километър-два и разкриваше светлините на фермерски постройки и осветени от лунната светлина новозасадени култури. Зад оградените пасища се виждаха силуетите на излязъл на паша добитък. Джулия дочу звуци от весел детски смях, долитащ от една поляна, и й се прииска да си има дом и семейство. Знаеше, че не е далече денят, когато началниците й в СЕН ще прекратят рискованите й опити да спре незаконното вкарване в страната на китайски емигранти и ще я сложат зад някое бюро.

Влекачът и шлепът минаха покрай живописен рибарски град, за който по-късно научи, че се казва Патърсън. Пристани обточваха бреговата ивица, където почти всички котвени места бяха заети от траулери. Запамети как е разположен градът покрай разклонението, докато той бавно се изгубваше от поглед. Приближаваха подвижен мост и капитанът на влекача подаде сигнал с въздушната свирка. Обслужващият моста също изсвири в отговор и вдигна двете половини на моста, за да пропусне плавателните съдове.

На няколко километра след Патърсън влекачът намали ход и започна да отбива към западния бряг. Джулия погледна зад борда и видя голяма тухлена постройка, наподобяваща склад, и още няколко сгради до нея, разположени край дългия пристан. Висока телена ограда с бодлива тел по горния й ръб ограждаше постройките. Няколко прожектора със слаби мръсни лампи осветяваха недостатъчно откритото пространство между постройките и пристана. Единственият признак на живот наоколо беше един пазач, който излезе от малка барака и застана до затворения портал в края на пристана. Беше облечен с обичайната за охраната на частна собственост униформа. През прозореца на бараката се виждаха отражения от екран на телевизор.

Сърцето на Джулия подскочи, когато зърна чифт железопътни релси върху бетонна настилка, които продължаваха под големия тухлен склад. Тя започна да става все по-сигурна, че това трябва да е разпределителният център, откъдето незаконните емигранти се превозваха до определеното им местоназначение. И стигнеха ли там, те биваха или поробвани, или пускани на свобода в гъсто населените големи градове.

Джулия се скри между чувалите, когато неколцина от китайския екипаж излязоха на палубата на шлепа и го завързаха за пристана, после се прехвърлиха отново на борда на влекача. Капитанът, моряците и пазачът до портала не си размениха нито дума. Капитанът изсвири пак със свирката, за да даде сигнал за намеренията си на една малка лодка за скариди, която беше на път да мине покрай тях, и бавно оттласна на заден ход от шлепа, описвайки широка дъга с кърмата. След малко плоският нос сочеше към разклонението на реката. Тогава влекачът увеличи скоростта и се отправи по обратния курс към Сунгари.

Следващите двайсет минути изтекоха в пълна тишина, което изплаши Джулия. Не от страх за безопасността си, а от ужасяващата мисъл, че може би е допуснала грешка. Пазачът на кея отдавна се бе прибрал в бараката при телевизора си. Шлепът, пълен с боклук, остана вързан за пристана, самотен и изоставен.

Малко след като бе скочила на борда на влекача, Джулия бе уведомила капитан Луис на „Уихокън“ за безразсъдната си постъпка. Луис никак не се зарадва, когато осъзна какъв опасен риск е поела жената, за чиято безопасност отговаряше той. Но като професионалист в работата си, той пропъди от себе си безпокойството и нареди да бъде спусната на вода голямата моторница заедно с група въоръжени членове от екипажа начело с лейтенант Стоу, която да последва влекача и шлепа в подкрепа на хеликоптера. Неговата единствена заповед към Стоу беше да поддържа по-голямо разстояние зад шлепа, за да не събуди подозрение. Джулия чуваше тупкането на двигателите на хеликоптера и виждаше навигационните му светлини в нощното небе.

Тя беше съвсем наясно каква съдба я очаква, ако хората на Кин Шан я хванеха, затова я изпълваше топло чувство, като знаеше, че е под закрилата на мъже, които биха дали живота си, за да я спасят, ако се случеше най-лошото.

Много преди това тя бе свалила дрехите на Лин Уан Чу и ги бе набутала в един от чувалите за боклук, но не за друго, а защото бяха бели и с тях лесно можеха да я забележат, когато се надигаше, за да се вглежда зад борда. Беше останала по късите си панталони и блузата, над които бе облякла униформата на китайката.

За първи път от близо час насам тя отново заговори в миниатюрното си радио и повика лейтенант Стоу.

— Влекачът остави шлепа и го върза за пристана близо до някаква постройка, наподобяваща голям склад.

Поелият управлението на моторницата лейтенант Джеферсън Стоу й отговори веднага:

— Разбрано. Влекачът е на път да се размине с нас. Как е положението при вас?

— Вълнуващо, все едно че гледам как се вкаменява дърво. Освен един пазач в единия край на високата ограда, който почти изцяло е погълнат от телевизора в бараката си, не видях друга жива душа.

— Да разбирам ли, че целта ви се е провалила? — попита Стоу.

— Трябва ми още време, за да проуча нещата.

— Дано да не продължи дълго. Капитан Луис не е от търпеливите, а хеликоптерът има гориво само за още половин час. А това е едва половината от него.

— А другата половина?

— Решението ви да скочите на влекача ни дойде изневиделица и нито екипажът ми, нито аз сме вечеряли.

— Поднасяте ли ме?

— Не и ако стане навик бреговата охрана да пропуска яденето си — разсмя се Стоу.

— Но нали ще бъдете в готовност и няма да ме изоставите?

— Разбира се — отвърна Стоу и веселият тон в гласа му изчезна. — Само се надявам влекачът да не е оставил шлепа за през нощта и да продължи към сметището утре сутринта.

— Не мисля така — каза Джулия. — Една от постройките е оборудвана с релси. Според мен тя представлява много удобно място за разпределяне на емигрантите по местоназначенията им в страната.

— Ще помоля капитан Луис да поиска справка от железопътната компания за разписанията на товарните влакове, които спират край захарната фабрика — предложи разумно лейтенант Стоу. — Междувременно ще отбия моторницата в един малък залив на разклонението на около стотина метра южно от вас. Ще останем тук до второ нареждане. — Настъпи кратка пауза. — Госпожице Лий?

— Да?

— Не губете надежда. Току-що забелязахме една стара избеляла табела край брега на разклонението, килната на една страна. Искате ли да узнаете какво пише на нея?

— Да, да, кажете ми — бързо изрече Джулия.

— Фабрика номер едно за преработка на захар „Феликс Бартоломо“. Основана през 1883 година. Вероятно шлепът е закотвен край тази отдавна изоставена захарна фабрика. Доколкото виждам, съоръжението е по-мъртво от вкаменени останки от динозавър…

— Тогава защо се охранява?

— Това не зная — призна Стоу.

— Чакайте! — извика ненадейно Джулия. — Чух нещо.

Тя замълча и се ослуша, а Стоу не я обезпокои с въпроси. Като от много далече до нея долетя приглушено подрънкване на метал в метал. Отначало помисли, че шумът идва от вътрешността на пустеещата фабрика, но после разбра, че го заглушава водата под шлепа. Тя бързо започна да мята чувалите настрани, за да си направи път до дъното на шлепа. После допря ухо до влажния ръждясал метал.

Този път чу приглушени гласове, чиято вибрация се предаваше през метала. Не можеше да различи думи, но разбра, че са викове на хора. Джулия отново се изкачи върху купчината чували и погледна към пазача. Той продължаваше да гледа телевизия и тогава тя се надвеси през борда и се вгледа във водата. В дълбините нямаше издайнически светлини, те бяха толкова черни, че не се виждаше нищо.

— Лейтенант Стоу?

— Слушам.

— Можете ли да видите нещо във водата между кея и шлепа?

— Оттук нищо. Но виждам вас.

Джулия инстинктивно се обърна в негова посока, но видя само тъмнина.

— Можете ли да следите движенията ми?

— Да, през оптичния уред за нощно виждане. Нямам намерение да допусна някой да се прокрадне до вас, без да го усетите.

Добрият, предан лейтенант Стоу! По друго време, на друго място сигурно би изпитала нежни чувства към него. Но всяка мисъл за подобни чувства, колкото и мимолетна да беше, извикваше в съзнанието й образа на Дърк Пит. За първи път в живота си бе сляпо увлечена по мъж и независимият й дух не знаеше как да приеме това положение. Някак с неохота тя отново се съсредоточи в задачата си.

— Предполагам, че има друг плавателен съд или някакво помещение, прикачено под дъното на шлепа — съобщи тя.

— По какво съдите? — попита Стоу.

— Чух гласове през палубата. Това обяснява как китайците са успели да прекарат емигрантите тайно през Сунгари и да минат безпроблемно през емиграционните и митническите служители и бреговата охрана.

— Ще ми се да ви повярвам, госпожице Лий, но предположението ви за някакво херметическо помещение, превозено през два океана от Китай, а после прикачено под дъното на шлеп за плаване по речно разклонение в Луизиана до железопътен терминал в изоставена захарна фабрика може да ви донесе награда за художествена проза, но не би могло да издържи пред прагматични умове.

— Готова съм да се обзаложа — отвърна твърдо Джулия.

— Мога ли да попитам какви са намеренията ви? — Приятелският тон на Стоу изведнъж стана официален.

— Смятам да се добера до фабриката и да я огледам отвътре.

— Неразумен ход. По-добре изчакайте до сутринта.

— Ще бъде много късно. Дотогава емигрантите положително ще бъдат наблъскани в товарни вагони и откарани далеч.

— Госпожице Лий — заговори със студен глас Стоу. — Настоявам да избиете тази мисъл от главата си и да се завърнете при нас. Ще се доближа с моторницата и ще ви взема от шлепа.

Но Джулия не бе стигнала дотук, за да изостави нещата.

— Не, благодаря ви, лейтенант Стоу. Ще вляза във фабриката. Ако открия това, на което се надявам, тогава вие и хората ви можете да нахлуете вътре.

— Госпожице Лий, държа да ви напомня, че сте под покровителството на бреговата охрана, ние не сме полицейски отряд. Съветът ми, ако искате да се вслушате в него, е да изчакате до сутринта, да поискате заповед за обиск от местния съдия и тогава да изпратите местния шериф да разследва случая. Така ще спечелите повече точки пред вашите началници.

Джулия като че ли изобщо не го слушаше.

— Моля ви, помолете капитан Луис да уведоми Питър Харпър във Вашингтон и СЕН в Ню Орлиънс за предположението ми. Лека нощ, лейтенант Стоу! Ако искате, да обядваме заедно утре.

Стоу се опита на няколко пъти да се свърже с Джулия, но тя беше изключила приемника си. Той огледа разклонението през уреда за нощно виждане и я видя как скочи от шлепа и се затича по пристана, после изчезна от поглед зад един покрит с мъх дъб от външната страна на телената ограда.

Джулия стигна до дъба и се скри за малко под мъха, който висеше от клоните на дървото. Погледът й бавно обходи пустеещите на вид постройки на захарната фабрика. Никаква светлина не се процеждаше от пропуканите врати и прозорците. Ослуша се, но чу само ритмичната стържеща песен на жътвари и си помисли, че лятото е вече зад ъгъла. Благоуханният въздух беше тежък и влажен, не подухваше ветрец, за да изсуши мократа й от пот кожа.

Основната постройка беше на три етажа и изглеждаше здрава и масивна. Прозорците бяха само толкова, колкото да пропускат дневна светлина във вътрешността, но никъде не се виждаха вентилационни отвори и за мъжете и жените, които някога са работили тук, условията явно са били тежки. Тухлените стени бяха покрити със зелен мъх и с пълзящи растения, които така се бяха впили в пукнатините на мазилката, че бяха обезсилили прегръдката й и на много места парчета от нея бяха паднали.

Тя продължи в сянката на избуялата покрай оградата растителност и стигна до широка бетонна пътека с релси, които водеха към тежък портал, заключен с катинар, и свършваха пред масивна дървена врата за вътрешността на главния склад. Наведе се да огледа релсите под светлината на един електрически стълб. Бяха лъскави и без петънце ръжда. Сега предположението й още повече се потвърди.

Тя продължи да разузнава, промъквайки се безшумно като котка между храстите, и стигна до малка дренажна тръба с диаметър около шейсет сантиметра, която минаваше под оградата и някога е изливала съдържанието си в канавка, успоредна на старата фабрика. Хвърли бърз поглед наоколо, за да провери дали все още не е забелязана, влезе в тръбата и запълзя навътре.

Джулия още не можеше да се начуди, че само един пазач охранява мястото. Липсата на повече охрана и по-ярко осветление предполагаше, че тук не се държи нищо кой знае колко ценно. Но тъй като си разбираше от работата, не изключи възможността движенията й да се записват със скрити инфрачервени видеокамери от мига, в който скочи от шлепа. Но вече нямаше връщане назад. Ако това наистина беше разпределителен пункт за незаконни емигранти, тогава Кин Шан не работеше под обичайната формула за фанатична тайнственост и силна охрана.

Един широкоплещест мъж никога не би могъл да се провре през дренажната тръба, а на Джулия дори й оставаха сантиметри от двете страни. Отначало виждаше само тъмнина, но след като се промуши по леката извивка на тръбата, пред нея се разкри кръг от лунна светлина, който се отразяваше във вода. Най-накрая излезе от тръбата и се озова в ров, пълен с няколкосантиметрова кал, който обточваше главната складова постройка с цел да събира дъждовната вода, стичаща се по улуците от улеите на покрива.

Огледа се наляво и надясно. Никакви сирени, никакви кучета, никакви прожектори не посрещнаха влизането й в двора на захарната фабрика. Облекчена, че присъствието й не е открито, тя тръгна крадешком покрай постройката, търсейки начин да проникне вътре. Спря се да размисли от коя страна да заобиколи сградата. Тази, където бяха релсите, които се спускаха към сутерен, беше открита и осветена от лампата на електрически стълб, затова реши да продължи в обратната посока, която й предлагаше повече тъмнина от горичката от кипариси.

Малък гъст храсталак се изпречи на пътя й и Джулия пропълзя под него. Разперените й опипващи пръсти докоснаха каменно стъпало, после второ, които вървяха надолу. Тя присви очи и се вгледа в мрака. Стъпалата бяха покрити с боклуци и тя се стараеше да стъпва внимателно. Вратата в подножието на стълбите беше съвсем очукана. Направена от дъб и някога масивна, тя е могла да възпира нашественици, но от влажния климат пантите й бяха толкова силно ръждясали, че дори лек ритник беше достатъчен да я отвори, което Джулия и направи.

Вратата се открехна и Джулия се промъкна вътре. Трябваше й малко време, докато разбере, че се намира в коридор с каменни стени. В другия край, на петнайсетина метра пред нея, доколкото прецени, се виждаше слаба светлина.

Тя тихо пристъпи напред, изпълнена с характерното за жените предчувствие за нещо лошо. Озова се в кабинет, обзаведен с тежка дъбова мебел, много популярна в началото на двайсетия век. Стаята беше безупречно чиста. Никъде не се виждаше прах или паяжина. Сякаш беше влязла в капсула на време. Както и в капан.

Стомахът й се сви, когато дъбовата врата се затвори зад нея и трима мъже излязоха иззад параван, прикриващ дневна стая в другия край на стаята. И тримата мъже бяха облечени в делови костюми, двама от тях носеха кожени куфарчета, сякаш току-що излизаха от съвещание.

Преди да успее да се обади по радиото, някой хвана ръцете й и запуши устата й.

— Вие сте много упорита млада дама, Лин Тай… или може би да ви наричам Джулия Лий? — каза Ки Уон, главният екзекутор на Кин Шан, покланяйки й се леко със сатанинска усмивка. — Нямате представа колко съм радостен да ви видя отново.

Стоу гледаше блатистото разклонение и в същото време притискаше приемника в ухото си с едната ръка, а с другата държеше микрофона пред устата си.

— Госпожице Лий, ако ме чувате, моля ви, обадете се.

Слухът му долови нещо като приглушени гласове миг преди връзката с Джулия да прекъсне. Първият му инстинкт беше да потегли по разклонението и да закотви до кея. Но не беше сигурен дали Джулия не е изпаднала в застрашаваща живота й ситуация, както и дали трябва да рискува живота на хората си. Друг фактор, който му дойде наум, беше възможността от засада на територия, която не му беше позната. Стоу пое по пътя, използван от хитрите офицери, откакто бе сформирана първата военна сила: прехвърли отговорността на началника си.

— „Уихокън“, тук лейтенант Стоу.

— Чуваме ви — отговори гласът на капитан Луис.

— Сър, мисля, че имаме ситуация.

— Моля, обяснете.

— Връзката с госпожица Лий се загуби.

Настъпи моментна пауза. После Луис заговори бавно.

— Останете където сте и дръжте захарната фабрика под наблюдение. Съобщавайте ми всяка нова информация. Аз тръгвам към вас.

Стоу стоеше в моторницата и гледаше към стихналите и тъмни постройки.

— Дано бог да ви помогне, ако сте в беда, госпожице Лий — смънка той под носа си. — Защото аз няма да мога.

36.

След като опожариха ховъркрафта и командния пункт, Пит и Джордино вече нямаше защо да бързат. Беше естествено да се предположи, че всички съобщителни връзки между силите на сигурността и главното управление на Кин Шан са прекъснати. Те продължиха със задачата си да заснемат коритото на канала с АПА, сякаш нищо не се бе случило.

Стигнаха река Ачафалайа и навлязоха обратно в разклонението Хукър на път за шантибота точно когато черното източно небе започна да светлее в синьо-сиво. Ромбърг ги посрещна, като отвори очи само колкото да види, че са те и мигом се върна в страната на кучешките сънища.

Пит и Джордино веднага се заловиха да разтоварят водолазните си снаряжения и АПА. След като прибраха скифа обратно на покрива, Джордино запали големия двигател „Форд 427“, а Пит издърпа от дънната утайка коловете, за които беше вързан шантиботът. Слънцето още не се бе показало, когато те отплаваха надолу по течението на Ачафалайа.

— Сега накъде? — извика Джордино от лоцманската кабина.

— Към Бартоломо — надвика шума от двигателите Пит.

Джордино повече не се обади. Движението по реката не се оказа слабо, както очакваше да е в този ранен утринен час. Лодките за стриди и омари вече се отправяха към любимите им риболовни участъци. Влекачи с техните композиции от шлепове напредваха от Мисисипи на юг по Ачафалайа на север от Батън Руж. Джордино се разминаваше с плавателните съдове с умерена скорост, но веднага след това пришпорваше големия двигател с двайсет и пет мили в час.

Вътре в малката къщичка Пит седеше на канапето и изучаваше заснетия от камерите на АПА видеоматериал на каналното корито, започващ с магистралата, граничеща с река Мисисипи, и свършваща при входа за Ачафалайа. Записът на тази лента траеше близо шест часа, без да изобразява нищо съществено. Пит се успокои, че не видя никакви трупове по скучното кално дъно, но не беше изненадан. В невероятно сложния план на Кин Шан все пак имаше малка пукнатина. Каналът беше ключът и Пит смяташе да го намери. Но все още беше далече от нещо по-конкретно. Не разполагаше с никакви доказателства, само със смътна теория, която дори на самия него му се струваше невероятна.

Той изключи телевизионния монитор и се облегна назад. Не смееше да затвори очи — веднага щеше да заспи, а нямаше да е честно спрямо Джордино. Предстоеше им още много работа. Стана и направи закуска от бъркани яйца с шунка, разпредели ги в чинии и повика Джордино на подредената маса. Беше запарил и кафе в старомоден кафеник, отвори и картонена кутия с портокалов сок. За да пестят време, той застана зад щурвала, докато приятелят му закусваше.

Пит насочи шантибота към Беруик Бей на няколко километра от Морган Сити и оттам по канала Уокс Лейк навлезе по разклонението Теч над Патърсън само на два километра от старата захарна фабрика край Бартоломо. След малко предаде щурвала отново на Джордино и седна на стола на верандата с Ромбърг свит до краката му.

Бяха изминали доста път, а едва наближаваше пладне, когато след един завой, само на километър и половина пред тях, се появи изоставената фабрика. Джордино намали скоростта, а Пит взе бинокъла и огледа постройките и дългия кей, подсилен от каменен мол. Усмихна се леко, като видя, че шлепът е все още натоварен с чувалите. Облегна се на релинга, подвикна на Джордино и му посочи залива.

— Това трябва да е мястото. Май че онзи шлеп там е същият, който видяхме в Сунгари.

Джордино повдигна телескопа, който бе намерил в едно чекмедже до щурвала, и присви очи зад обектива, докато оглеждаше пристана и постройките.

— Той още не е разтоварен. А не виждам някой да се кани да изхвърля боклука.

— За разлика от окаяното състояние на сградите, кеят ми изглежда на не повече от една-две години.

— Можеш ли да видиш дали има някой в бараката до портала?

Джордино отмести телескопа и го фокусира.

— Виждам един-единствен пазач, седнал на задника си и гледа телевизия.

— Някакви признаци да попаднем в засада, ако се приближим?

— Виждал съм гробища, по-оживени от това място. Явно, че слухът за фойерверките на канала не е достигнал дотук.

— Слизам зад борда, за да огледам дъното на шлепа — уведоми го Пит. — Нали си съсипах водолазната техника, та ще взема твоята. Ти се движи бавно, все едно че имаш проблем с двигателя. Щом се гмурна, вържи лодката за пристана и разиграй пред пазача някое от твоите ненадминати изпълнения.

— След като овладеем машинациите за спечелване на бездушната публика, двамата с Ромбърг ще заучим сценка и ще се представим в Холивуд — изпъчи гърди Джордино.

— Надявай се! — сряза го Пит.

Джордино избута още малко лоста на дросела назад, за да намали скоростта една степен преди празен ход и завъртя един-два пъти ключа на стартера на включено и изключено положение, за да симулира повреда. Щом видя облечения с подводното облекло Пит да се прехвърля зад борда извън полезрението на пазача, той завъртя щурвала по посока кея. Когато след секунди отново погледна настрани, от приятеля му нямаше и следа.

Видя как изпусканите от Пит мехурчета се приближават към шлепа, после се пръснаха, когато той се гмурна под дъното му.

Джордино бавно вдигна ръка, за да засенчи очите си от слънцето и умело разположи шантибота до шлепа и пилотите, без дори да одраска боята на корпуса. После спусна дъската-стълба и скочи на пристана, за да нахлузи вързалата за чифт ръждясали боларда.

Пазачът излезе от бараката, отключи катинара на портала и се затича към него. Предпазливо изгледа Ромбърг, който като че ли му се зарадва. Мъжът беше с десетина сантиметра по-висок от Джордино, но по-слаб, носеше бейзболна шапка и авиаторски очила от времето на Втората световна война. Имаше азиатски черти, но заговори с типичното за западното крайбрежие произношение.

— Не може да акостирате тук. Това е частен кей. Собствениците не разрешават да се спира тук.

— Не зависи от мен — оплака се Джордино. — Двигателят ме изостави. Дайте ми двайсет минути и ще го оправя.

Пазачът нямаше намерение до отстъпи. Започна да сваля вързалата.

— Трябва да си тръгвате.

Джордино пристъпи до него и стисна китката му като в менгеме.

— Кин Шан никак няма да се зарадва, като му докладвам за обидното ти държане към един от неговите инспектори.

Пазачът сбърчи вежди от недоумение.

— Кин Шан ли? Кой е тоя Кин Шан? Аз работя за „Бътърфийлд фрайт корпорейшън“.

Сега Джордино на свой ред опули очи. Той несъзнателно погледна към водата, където беше видял мехурчетата, изпускани от Пит, и се запита дали не са сбъркали мястото.

— И какво работите? Пъдите гаргите от царевицата ли?

— Не — отвърна отбранително пазачът, опитвайки се безуспешно да се отскубне от хватката на Джордино, като в същото време се питаше дали си няма работа с някой луд, когото да сплаши с револвера в кобура си. — „Бътърфийлд“ използва тези стари постройки тук за склад на мебелите и оборудването на канторите си из страната. Моята работа, както и на пазачите от другите смени, е да не допускаме разни вандали да припарват до тях.

Джордино пусна ръката му. Имаше достатъчно ум в главата си, за да се хване лесно на въдицата. В първия момент наистина помисли, че е станала грешка, но сега вече беше твърдо убеден, че зад изоставената захарна фабрика край Бартоломо се крие нещо много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Я ми кажи, приятел, мислиш ли, че едно шише „Джак Даниълс“ с черен етикет ще бъде достатъчно да ми отпуснеш двайсет минути, докато си оправя двигателя?

— Не, не мисля — отвърна сопнато пазачът, разтривайки китката си.

— Слушай бе, човек, в затруднение съм. Ако оставя лодката си на течението на реката, докато оправям в движение двигателя, някой влекач може да се вреже в нея.

— Това не е мой проблем.

— Добре тогава, а две шишета от същото?

В очите на пазача проблеснаха хитри пламъчета.

— Четири!

Джордино протегна ръка.

— Имаш ги. — После посочи към верандата на шантибота. — Ела на борда да ти ги сложа в една торба.

Азиатецът погледна към Ромбърг.

— Хапе ли?

— Само ако си завреш ръката в устата му или го настъпиш.

Несъзнателно попадналият в мрежата пазач заобиколи Ромбърг и влезе в къщичката на шантибота. Това беше последното нещо, което запомни, преди да се събуди четири часа по-късно. Джордино го беше ударил по тила. Не беше саблен удар, но огромният му юмрук замахна като с палка и просна пазача на палубата.

След десетина минути, облечен в униформата му, ръкавите и панталоните на която му стояха въздълги, а гърдите и раменете му я пукаха по шевовете, Джордино слезе от шантибота. Нахлупил ниско над очите си бейзболната шапка и старите големи очила, той спокойно мина през портала, затвори го и се направи, че заключва катинара отвътре. Влезе в бараката и седна пред телевизора, а очите му зашариха из територията на захарната фабрика, за да открият камерите за наблюдение.

Пит се спусна първо до речното дъно, преди да се оттласне нагоре към шлепа. Изненада се, когато установи, че дълбочината на водата до кея беше девет метра — прекалено дълбока за трафик на шлепове. Помисли си, че вероятно дъното е било допълнително удълбочено, за да поема акостиране и на големи кораби.

Сянката на шлепа закриваше близо петдесет процента от светлината, идваща от повърхността — сякаш облак беше закрил слънцето. Водата имаше матовозелен цвят и беше пълна с дребни парченца речна растителност. Както се приближаваше към дъното на шлепа, някакъв размазан силует изникна пред него и му препречи пътя.

Беше огромна тръба със заострени краища, която висеше от кила на шлепа. Пит мигом се досети за какво може да служи и сърцето му се разтуптя от вълнение. Размерът и правата форма наподобяваше корпуса на едни от първите подводници. Започна да оглежда тръбата отблизо. Никъде по нея не видя люкове, но откри, че е закачена за шлепа със система от релси. По тях придвижват подводния съд от кораба до шлепа и обратно, заключи Пит.

Определи дължината на прикачения подводен съд на двайсет и седем метра, височината на три метра, а диаметърът на около четири и половина метра. Бързо направи изчисления — в него можеха да се поберат някъде между двеста и четиристотин души, в зависимост от това доколко са натъпкани.

Пит заобиколи от другата страна на шлепа, търсейки да види капак на люк, свързващ подводен проход от плавателния съд до мола на кея. Откри го на девет метра от носовата част — малък водонепропусклив тунел, широк колкото да се разминат двама души. Но нямаше как да влезе, поне не и откъм водата.

Тъкмо смяташе вече да се връща на шантибота, когато забеляза малка кръгла метална врата, вградена в стената на мола. Вратата беше над водната повърхност, но точно под дъските на кея, на нея имаше три резета. Какво ли може да има зад нея? Канал за отпадъчни води? Дренажна тръба? Тунел за поддръжка? Приближи се и напечатаните върху желязната врата букви разкриха загадката:

Това беше улей, който действащата някога фабрика е използвала за товарене на суровата захар на шлеповете. Старият пристан е бил разрушен, а новият е бил построен с метър и половина по-висок, за да могат незаконните емигранти да минават под водата, без да бъдат забелязвани от повърхността. Новият пристан се издигаше с трийсет сантиметра над някогашния улей.

Резетата бяха силно ръждясали и вероятно не са били отваряни осемдесет години. Но речната вода не беше солена като морската, така че корозията не беше дълбока. Пит хвана едно от резетата с двете ръце, подпря крака на дъските на кея и се насили да го дръпне надолу. За негова радост то поддаде и помръдна с близо сантиметър. Следващият опит го обнадежди и накрая резето се измести от досегашното си положение. Второто резе се отвори по-лесно. След малка почивка Пит се справи и с третото.

Най-накрая вратата, изскърцвайки на пантите си, се отвори и Пит надникна вътре. Не видя нищо, освен пълна тъмнина. Той се обърна и заплува под пристана, спря под корпуса на шантибота и тихичко извика:

— Ал, там ли си?

Получи отговор единствено от Ромбърг. Хрътката скочи от любопитство на кея и започна да души между дъските точно над главата на Пит.

— Не викам теб, а Джордино.

Ромбърг замаха с опашка и се протегна, после легна на кея и започна да провира ту едната, ту другата си лапа между дъските, сякаш го подканваше да си играят.

В бараката на пазача Джордино през минута-две се обръщаше и поглеждаше към шантибота, за да види дали Пит се е върнал. Когато видя, че Ромбърг драска по кея, сякаш да извади нещо изпод него, той излезе през портала и бавно тръгна към шантибота.

— Ти какво душиш тук? — попита го той.

— Мен — прошепна Пит през дъските.

— Господи! — възкликна тихичко Джордино. — За секунда си помислих, че Ромбърг е можел да говори.

— Откъде взе тази униформа? — попита го Пит.

— Пазачът реши да си поспи малко и какъвто съм жалостив и великодушен, му предложих да поема поста му.

— Дори с ограниченото си полезрение виждам колко отвратително ти стои.

— Вероятно ще ти е любопитно да узнаеш — каза Джордино, като извърна глава от фабриката, за да не се вижда мърдането на устните му, — че това място е собственост на корпорацията за даване под наем на товарни кораби „Бътърфийлд“, а не на Кин Шан. Освен това пазачът може и да е с азиатски черти, но говори така, сякаш е завършил някое училище в Лос Анджелис или Сан Франциско.

— „Бътърфийлд“ сигурно служи за прикритие на дейността на Шан да вкарва и изкарва хора оттук. За дъното на шлепа е прикачен подводен съд, който може да превозва близо четиристотин души наведнъж.

— Значи си попаднал на златна мина.

— Скоро ще разберем, след като вляза вътре.

— Как?

— Открих стар улей за товарене захар на шлеповете. Изглежда, води към главната сграда.

— Внимавай къде се движиш и действай бързо. Не знам колко дълго мога да баламосвам някой, който ме наблюдава на монитор.

— Открил си камера за наблюдение?

— Преброих три и подозирам, че има още няколко наоколо, но още не съм ги видял — отвърна Джордино.

— Ще ми спуснеш ли моя четирийсет и пет милиметров? Не ми се ще да влизам вътре гол.

— Ще го спусна зад борда.

— Страхотен си, Ал. Не ме е грижа какво говорят за теб.

— Ако чуя стрелба — подмина забележката му Джордино и тръгна към шантибота, — Ромбърг и аз ще хукнем веднага натам.

— Ще бъде удивителна гледка.

Джордино влезе в шантибота, взе автоматичния колт на Пит и след като го върза в края на едно въже, бавно го спусна през прозореца на сантиметри от водата. Почувства силно дръпване на въжето и пистолетът изчезна от полезрението му. После закрачи спокойно обратно към бараката на пазача, влезе вътре и извади от кобура внушителния 357-калибров револвер „Уесън“, който бе измъкнал от колана на пазача, и зачака нещо да се случи.

Пит свали под шантибота бутилката си под налягане, колана с тежести и останалите водолазни принадлежности. Останал само с подводното си облекло и държейки колта над главата си, за да не го намокри, той заплува под кея към вратата на товарния улей и се покатери в него. Вътре беше толкова тясно, че той провираше тялото си сантиметър по сантиметър. Беше пъхнал пистолета под яката на водолазния си костюм, почти под брадичката си, за да може само да свие ръка и да го извади, ако се наложеше. Колкото по-навътре влизаше, толкова повече светлината отслабваше, а и тялото му още повече я скриваше. Но все пак му беше достатъчно да види, ако нещо се изпречеше на пътя му. Само се надяваше да не срещне някоя отровна змия. Тъй като нямаше накъде да мърда, трябваше или да я умъртви с ръкохватката на колта си, или да я застреля. В единия случай рискуваше да бъде ухапан, а в другия — да бъде открит от охранителите.

Изведнъж го изпълни закъснял страх. Ами ако другият край на улея завършва също с метална врата, която се отваря само отвън? Съвсем не беше изключено. Но си заслужаваше да провери. Продължи напред, но вече по-трудно, тъй като улеят се издигаше стръмно нагоре и той трябваше да преодолява гравитацията.

Постепенно, почти незабележимо улеят започна да се разширява, сякаш беше горната част от гигантска фуния. И тогава най-ненадейно той откри, че пълзи в голяма кофа за боклук, която се разширяваше нагоре и настрани. До горния й ръб оставаше само около метър и двайсет. Той напрегна сили да изпълзи още малко, хвана се за ръба и се повдигна.

Извади автомата си и както се оглеждаше, чувствайки как косъмчетата по врата му леко настръхват, чу гласове, които не говореха на английски. Долови също и силна, неприятна миризма на човешки тела, стояли дълго в задушна стая. Подаде глава над ръба на улея и от височина метър и половина видя пред себе си просторно хале, осветявано слабо от малък и мръсен тавански прозорец. Стените бяха тухлени, подът циментов.

Прави, легнали или клекнали в спарения въздух, бяха наблъскани рамо до рамо, с малко или почти никакво място за движение, над триста мъже, жени и деца. Доколкото видя, всички бяха китайци. Те се намираха в някогашния цех за преработка на захар, чийто единствен вход беше затворен с масивна дървена врата.

Както наблюдаваше, вратата изведнъж се отвори и един азиатец с униформа като тази, с която се бе облякъл Джордино, грубо блъсна един мъж в претъпканото помещение. Друг пазач, хванал здраво ръцете отзад на една жена, за която Пит предположи, че е съпругата му, стоеше в коридора. Вратата се затръшна силно и мъжът започна да удря по вратата отвътре и да крещи на китайски вероятно протестирайки, че са го разделили с жена му.

Без много да се замисля за риска, Пит скочи от улея и се намери между две жени, които се блъснаха в близкостоящите и множеството се раздвижи. Жените го загледаха с любопитство, но не издадоха звук. Останалите също не реагираха.

Пит не си направи труда да се извинява. Започна да си проправя път сред навалицата към вратата. Стигна до нея, внимателно избута хлипащия мъж настрани и почука с колта си, както обикновено си почукваха приятели — веднъж, кратка пауза, четири пъти последователно, пауза, после още два пъти. След втория опит дързостта на Пит бе възнаградена. Както се бе надявал, пазачът полюбопитства да разбере кой чука толкова различно от досегашните бесни удари на някой отчаян съпруг.

Бравата прещрака и вратата се отвори, но Пит остана зад нея. Пазачът влезе бързо, грабна съпруга за яката и го разтърси като плодно дърво. Другият пазач остана в коридора, продължавайки да държи ръцете на жената на гърба. Той заговори на съвсем правилен английски:

— Кажи за последен път на този тъпанар, че няма да си получи жената, докато не плати още десет хиляди долара.

В този момент ръката на Пит, стиснала колта за цевта, замахна и стовари дръжката на оръжието върху главата на първия пазач, който мигом се строполи в безсъзнание на циментовия под. След това Пит прекрачи отворената врата и насочи пистолета си към главата на другия пазач, който държеше жената.

— Не че искам да се бъркам, но ти май си взел нещо, което принадлежи на другиго.

Пазачът, който наблюдаваше със зяпнала уста колегата си, свит на пода напълно неподвижен, започна трескаво да мисли, както бе опулил очи срещу привидението в черен водолазен костюм.

— Кой си ти, по дяволите?

— Нает съм от вашите пленници за техен агент — каза усмихнат Пит. — А сега пусни жената.

Пазачът обаче не се стресна. Вдигна едната си ръка и обви пръсти около шията на жената.

— Пусни оръжието или ще й извия врата.

Пит пристъпи напред и приближи колта на сантиметри от лявото око на мъжа.

— Аз пък ще ти пръсна очите, ако го направиш. Това ли искаш, да останеш цял живот сляп?

Пазачът не беше глупав, за да не осъзнае, че е губещата страна. Отмести глава и огледа коридора с надеждата да се зададе подкрепление. Но нямаше никой. Съвсем бавно се направи, че охлабва пръсти от шията на жената, като в същото време повдигна другата си ръка със сантиметър към пистолета в кобура на хълбока си. Пит забеляза движението му и заби цевта на колта в окото му.

— Без шмекерлъци, приятелче. — Той продължаваше да се усмихва любезно, зъбите му блестяха на слабото осветление.

Пазачът изохка от болка, пусна жената и притисна с две ръце окото си.

— О, боже, ти ме ослепи!

— Още не съм — отвърна Пит, хвана мъжа за яката и го блъсна в помещението при другите. Не стана нужда да подканва жената — тя вече се бе втурнала към прегръдките на съпруга си. — Най-лошото, което можеш да очакваш, е кръвоизлив за няколко дни.

Пит ритна вратата, клекна и бързо извади от кобурите пистолетите на двамата пазачи. После ги пребърка за друго скрито оръжие. Изпадналият в безсъзнание пазач носеше малък 32-калибров автоматичен пистолет в колана на панталона си, а другият имаше втъкната в ботуша си кама. После той огледа двамата, за да види чия униформа отговаря най-близо на неговия ръст. И двамата бяха доста ниски, но в гръдния кош и кръста единият повече се доближаваше до размерите му.

Докато се преобличаше, Пит заговори на притихналите хора, чиито очи го гледаха така, сякаш е някакво божество.

— Някой от вас говори ли английски?

Двама души си проправиха път към него: възрастен мъж с дълга бяла брада и една красива жена на около трийсет и пет години.

— Баща ми и аз говорим английски — каза жената. — И двамата сме го учили в университета.

Пит обхвана с поглед помещението.

— Кажете им, моля, да завържат тия двамата, да им запушат с нещо устите и да ги скрият възможно най-далече от вратата.

Бащата и дъщерята кимнаха.

— Разбрахме ви — потвърди бащата. — Ще ги предупредим също и да стоят кротко.

— Благодаря. Нали няма да сбъркам, като кажа, че надзирателите се отнасят зле с вас и ви изнудват за повече пари?

— Не — отвърна жената, — това е самата истина. Ние бяхме подложени на невъобразими изтезания по време на пътуването си от Китай. След като пристигнахме в Щатите, надзирателите ни доведоха тук и ни предадоха на американско-китайските престъпни синдикати. Те именно ни изнудват за повече пари, като ни заплашват, че или ще ни убият, или ще ни принудят да робуваме, ако не им платим.

— Кажете на хората да не се отчайват. Помощта им е на път.

Той се облече в униформата и се захили, като видя, че между обувките на единия пазач — с два номера по-малки — и подгъва на панталоните има разстояние около седем сантиметра. След като издърпаха пазачите в другия край на бившия цех, Пит пъхна единия пистолет и автоматичния си колт в колана на панталоните и извади ризата си отгоре, за да ги закрива. После сложи препаса на кръста си и кобура с пистолета на другия пазач и хвърляйки окуражителен поглед към клетите и измъчени емигранти, излезе в коридора, затвори тихо вратата и я заключи.

На около шест метра вляво от вратата коридорът завършваше в струпан куп ръждясала машинария, висок до тавана. Пит свърна надясно и стигна до стълбище, което се спускаше към коридор, отворен към няколко помещения с огромни медни казани, зелени от патината на времето.

Той влезе в едно от помещенията, в които някога се е преработвала захарна тръстика и надникна през един от дългата редица мръсни прозорци. Под него се разкри голям склад и товарен терминал. Между две товарни платформи минаваха чифт релси и свършваха пред циментова бариера. Широките врати в единия край на циментовата настилка бяха отворени и се виждаха три товарни вагона и един дизелово-електрически локомотив зад тях, боядисан в синьо и оранжево — цветовете на железниците на Луизиана.

До сградата, близо до релсите, Пит видя паркирани две дълги бели лимузини, шофьорите на които, както си приказваха, обърнаха глави към минаващата покрай тях влакова композиция.

На Пит му стана пределно ясно, че започва товаренето на емигрантите, които току-що беше напуснал. С болка забеляза също, че товарните платформи се охраняват от поне десетина мъже. След като видя всичко, което го интересуваше, той седна под прозореца, облегна се с гръб на стената и започна да обмисля положението.

Да попречи на контрабандистите да качат хората на влака, изглеждаше невъзможно. Ако ги забави по някакъв начин, какво щеше да спечели? Можеше да отстрани четирима-петима охранители, а останалите? Нямаше почти никаква надежда да спре тръгването на влака, но имаше един малък шанс да го задържи поне с няколко часа.

Пит извади малкия си арсенал и огледа двата револвера, камата и верния си колт. Преди много години той го бе преконструирал така, че пълнителят му да побира дванайсет куршума. Револверите също бяха заредени, но техните куршуми нямаше да свършат работата, която си бе наумил. Проблемът беше, че макар да разполагаше с достатъчно смъртоносна огнева мощ за пронизване на плът, липсваха му куршуми, проникващи през метал. Защото намерението му беше да улучи съществена част от дизеловите машини и електрическите генератори, за да извади локомотива от строя.

Пит въздъхна, застана на колене и с револвер във всяка ръка започна да стреля, целейки се в решетъчните отвори на локомотива.

37.

Джулия нямаше представа колко време е била в безсъзнание. Последното нещо, което си спомняше, беше как някаква жена, много красива жена с нежно лице, облечена в права, тясна рокля от ориенталска коприна с цепки отстрани, й разкъсва блузата. Когато мъглата в съзнанието й се разпръсна, тя почувства остро парещи болки вътре в цялото си тяло. Освен това видя, че ръцете и краката й са оковани в белезници с вериги, опасващи кръста й, които се провираха между решетките на врата и болезнено изпъваха ръцете й, а пръстите на краката й едва опираха пода. Веригите бяха усукани за горния край на вратата и не й позволяваха да помръдне.

Само студеният влажен въздух, докосващ голата й кожа, я облекчаваше от огъня, който гореше във вените й. Тя бавно осъзна, че е без дрехи, само по пликчета и сутиен.

Жената, която имаше евро-азиатски черти на лицето, наблюдаваше Джулия от едно кресло. Беше подгънала крака под себе си и се усмихваше с такава злоба, че Джулия потрепери. Косата й беше лъскавочерна и падаше по гърба й като водопад. Имаше широки рамене, приятно закръглени гърди, тънка талия и тесен ханш. Гримът й бе умело положен, а ноктите на ръцете — невероятно дълги. Но вниманието на Джулия бе привлечено от очите й. Едното око беше съвсем черно, а другото — светлосиво.

— О, добре дошла в действителността! — каза жената любезно.

— Коя си ти?

— Казвам се Мей Чин, служа на „Драгон трайъд“.

— А не на Кин Шан?

— Не.

— Не беше много любезно от твоя страна да ме дрогираш — промълви Джулия гневно, преборвайки се с вътрешната болка, разкъсваща тялото й.

— Подозирам, че и ти не си била по-любезна с Лин Уан Чу, главната готвачка на борда на „Сун Лиен стар“. Между другото, къде е тя?

— С нея се отнасят далеч по-добре, отколкото с мен.

Мей Чин запали спокойно цигара и издуха дима в Джулия.

— Добре си побъбрихме двете с теб, нали?

— Нима си ме разпитвала?! — възкликна Джулия. — Нямам спомен.

— И не можеш да имаш след най-новия истински серум. Той не само връща съзнанието до това на петгодишно дете, ами и създава усещането, че кръвта в тялото ти се е превърнала в течна лава. Между лудостта и агонията, никой мъж или жена, независимо колко са волеви, не може да не отговори откровено на интимни въпроси. Всъщност, за да не се притесняваш, ще ти кажа, че не друг, а аз те съблякох и претърсих. Много хитри местенца беше намерила, за да скриеш малкия си пистолет и ножа. Повечето мъже едва ли биха се сетили да бръкнат между краката и под бицепсите ти. Но аз като жена веднага предположих къде ще си скрила радиото си.

— Ти не си китайка.

— Само по майка — отвърна Мей Чин. — Баща ми е англичанин.

В този момент в стаята влезе Ки Уон заедно с още един мъж, чиито черти също бяха евро-азиатски. И двамата застанаха пред Джулия и я загледаха похотливо.

— Ти се справи великолепно — похвали Ки Уон Мей Чин. — Получи невероятно полезна информация. Това, че разбрахме, че госпожица Лий работи в сътрудничество с бреговата охрана, която държи под наблюдение нашето съоръжение, ни даде необходимото време да преместим всички емигранти и да заличим всяка следа от тяхното присъствие там, преди местните власти и емиграционни служители да пратят ударни групи за внезапна проверка.

— Още петнайсет минути, и те ще заварят изоставени руини — каза другият мъж.

Очите му бяха черни и бездушни като на миеща мечка, черната му коса беше вързана на конска опашка, дълга до средата на гърба му. Лицето му издаваше, че е човек, който живее на широка нога, не пропуска прием, редовно посещава казината в Лас Вегас и е голям женкар. Кожата на лицето му беше опъната от не една и две операции за премахване на бръчки. Но нищо, свършено от хирурга, не можеше да скрие, че той никога повече няма да е на петдесет. Беше облечен модерно, в стила на холивудския елит.

Той се приближи до Джулия, хвана пълна шепа от косата й и дръпна главата й толкова назад, че очите й срещнаха тавана точно над нея.

— Името ми е Джак Лу — каза той с леден глас. — Ти ми принадлежиш.

— Аз не принадлежа на никого! — отсече Джулия през внезапната нова болка.

— Грешиш — обади се Уон. — Заповедта на Кин Шан беше да те убием веднага. Но господин Лу ми направи предложение, което не можех да откажа. Продадох те за шепа монети.

— Гадна, мръсна твар! — извика му Джулия, но страхът започна да замъглява очите й.

— Не хвърляй вината изцяло на мен — заговори Уон така, сякаш се бе почувствал наранен от думите й. — Сега бъдещето ти е в ръцете на „Драгон трайъд“, партньори на „Кин Шан маритайм“ в престъпната дейност, както би се изразила ти. Ние изнасяме, „Драгон трайъд“ внасят. Ние внасяме контрабандно и продаваме, те купуват, било то дрога, чужденци или оръжие. В замяна господин Лу, който е техен главен изпълнителен директор, и партньорите му снабдяват Кин Шан с крадени луксозни автомобили, яхти, потребителски стоки, висока технология, фалшива валута, кредитни карти и документи за износ за Китай.

— Възможно най-изгодното споразумение и за двете страни — допълни Лу, извивайки косата на Джулия толкова силно, че тя изпищя, после силно я плесна по задните части и започна да сваля веригите и белезниците й. — Сега двамата с теб ще си направим една хубава дълга разходка с лимузината. Докато стигнем в Ню Орлиънс, вече ще сме станали много близки.

— Ти ще си платиш за това — смънка Джулия, докато мъжът я сваляше от вратата; тя не беше в състояние да стои права и се свлече в прегръдките му. — Аз съм служител на американското правителство. Убиеш ли ме, те няма да се успокоят, докато не те изправят пред съда.

Уон се разсмя на заплахата й.

— Трябва да виниш единствено себе си за хала си. Кин Шан изпрати отряд от двайсет души да преследват теб и господин Пит, с цел да ви убият. Загубиха дирите ви и естествено, не са очаквали да влезете през парадния вход.

— Постъпих глупаво.

Уон сви рамене в знак на съгласие.

— Така е. Импулсивните постъпки не са присъщи на добрия правителствен служител… — Думите на Уон бяха прекъснати от изстрели някъде в самата сграда. Той погледна към Лу, който мигом извади от джоба на скъпото си спортно сако портативно радио и заговори:

— Откъде идва тази стрелба? — настоятелно попита той. — Да не би да е внезапна полицейска проверка?

— Не, господин Лу — отговори неговият началник по сигурността от стаята с контролните системи. — Никакви полицаи няма в участъка и на кея. Изстрелите се разнесоха от помещението над товарната платформа. Още не знаем кой стои зад тази атака, нито каква е целта му.

— Има ли жертви?

— Не. Който и да е стрелял, не се е целил в охраната ни.

— Дръж ме в течение! — нареди с рязък тон Лу и кимна на Уон. — Време е да тръгваме. — Едва изрекъл думите, и стрелбата се поднови. Той пак включи радиото. — Какво става?

Отговори му пак същият глас:

— Май го улучихме. Изпратих хора горе да огледат тялото.

— Интересно, кой ли може да е? — промълви замислен Уон.

— Скоро ще разберем. — Лу метна през рамо Джулия, която беше лека като пухена възглавница, и се ръкува с Уон. — Добре се работи с вас, господин Уон. Предлагам да потърсите нов разпределителен пункт. Този вече не е безопасен.

Уон се усмихна, без следа от безпокойство.

— След три дни, броени от днес, новите операции на Кин Шан влизат в действие и ще струпат много проблеми на главите на американците.

С Уон начело, четиримата напуснаха стаята и забързаха по витата стълба до широк коридор, който минаваше покрай празни складове и цехове. Още не бяха стигнали средата на коридора, и радиото на Ли запиука.

— Да, какво има? — попита той раздразнено.

— Агентите ни, настанени из енорията, докладват, че няколко катера на бреговата охрана навлизат откъм реката по разклонението Теч, а два хеликоптера с правителствени отличителни знаци току-що са прелетели над Морган Сити в посока към нас.

— За колко време ще пристигнат? — попита Лу.

— Хеликоптерите след петнайсет-двайсет минути. Добавете още половин час за катерите.

— Добре, изключи всички системи, задействай плана за евакуация и разпръсни персонала.

— Изключвам.

— След три минути ние ще сме на път с лимузините — каза Лу и прехвърли Джулия на другото си рамо.

— Предостатъчно време, за да се отдалечите от нас и фабриката — потвърди Уон.

Вече бяха стигнали вратата, водеща към външните стълби, спускащи се към товарния терминал, когато чуха викове и крясъци, но никакъв звук от локомотива. След това гласовете замлъкнаха и стана ясно, че нещо никак не е наред. Втурнаха се през вратата и излязоха на стълбищната площадка, високо над товарната платформа. Уон, който вървеше най-отпред, се закова на място.

Вагоните бяха натоварени с емигранти, вратите им бяха затворени и залостени. Локомотивът обаче бездействаше, синкав дим се виеше през дупки от куршуми в облицовката на дизеловите машини и електрическия генератор. Машинистите стояха и гледаха безпомощно повредения локомотив. Охранителите от „Драгон трайъд“ се качиха в товарния камион, който мигом след това отпраши към главния път.

Изведнъж Лу разбра защо нападателят не е стрелял по охраната. Страх и смут го сковаха, когато проумя, че влакът няма да може да тръгне. Американските служители ще заловят всичките триста емигранти и ще конфискуват товара с незаконна стока на стойност близо трийсет милиона долара. Той се обърна към Уон.

— Съжалявам, приятелю, но тъй като внасянето на стоката не може да се осъществи, ще държа отговорен за това Кин Шан.

— Какви ги говорите? — удиви се Уон.

— Каквото чу. „Драгон трайъд“ няма да плати нищо за тази пратка.

— „Кин Шан маритайм“ я достави точно както се бяхме споразумели — възрази Уон. Той знаеше, че ако Лу и дружеството му не изпълнят задълженията си, шефът му ще държи него отговорен. А това означаваше смърт, щом си нает от Кин Шан. — Стоката и хората ви бяха предадени на място. Вие трябва да сте отговорни оттам нататък.

— Без нас Кин Шан не може да прави бизнес със Съединените щати — подчерта Лу. — Както виждам, той не може да направи друго, освен да преглътне загубите.

— Той е много по-могъщ, отколкото предполагате — каза Уон. — Правите голяма грешка.

— Предай на Кин Шан, че Джак Лу не се страхува от него. Ценното приятелство не се захвърля като стара дреха. Няма да се покаже разумен, ако не приеме едно малко поражение, загубите от което може да възстанови за една седмица.

Уон го изгледа кръвнишки.

— Тогава нашата сделка относно госпожица Лий се разваля. Трябва да ми я върнете.

Лу се замисли за миг, после се разсмя.

— Но напи каза, че Кин Шан я искал мъртва?

— Да, точно така.

Лу вдигна Джулия високо над главата си.

— Оттук до железните релси долу е десет метра. Какво ще кажеш да изпълня желанието на Кин Шан и така да получа репарации за нашите финансови разлики.

Уон погледна надолу през парапета.

— Да, това е великолепно решение. Мисля, че така Кин Шан ще се помири със загубите си. Но, моля ви, направете го веднага, тъй като нямаме повече време за губене. Трябва час по-скоро да сме изчезнали оттук.

Лу протегна напред ръце. Джулия нададе писък. Уон и Мей Чин чакаха и гледаха със задоволството на садисти. Никой не забеляза високия, къдрокос мъж с униформа на пазач, която му стоеше отвратително. Той беше вървял безшумно след тях по стълбите.

— Извинете, че ви прекъсвам — заговори Пит и заби цевта на колта в основата на черепа на Лу, — но само някой от вас да си почеше носа, и ще запратя сивото му вещество в съседната енория.

Всички инстинктивно се обърнаха към непознатия глас с различен израз, изписан по лицата им: загорялото лице на Лу пребледня, очите му бяха широко отворени от изумление; по лицето на Мей Чин се четеше ужас, а Уон го гледаше просто с любопитство.

— Кой си ти? — пръв се обади той.

Пит не му обърна внимание, гледаше в Лу, когато каза:

— Свали внимателно дамата на пода — и за да натърти на думите си, заби още по-силно колта във врата му.

— Не стреляйте, моля ви, не стреляйте — запелтечи Лу, докато бавно пускаше Джулия на краката й.

Джулия се свлече на колене. Едва тогава Пит видя ужасните рани по китките и глезените й. Без да се колебае, той силно удари по темето Лу с цевта на колта си и със задоволство видя как се претърколи по стълбите.

Джулия, която не можеше да повярва, че чува познат глас, вдигна поглед и вторачвайки се в матовозелените очи и кривата усмивка на новодошлия, промълви:

— Дърк! — Тя се протегна и нежно докосна лепенката на носа му. — О, боже, ти си тук! Как… как…?

На Пит отчаяно му се прииска да я вдигне и притисне в прегръдките си, но не смееше да изпуска от поглед Уон. Беше разгадал израза на лицето му и знаеше, че екзекуторът на Кин Шан се готви да се стрелне към него като змия. Предвиди също, че и Мей Чин нямаше какво да губи, след като шефът й лежеше в подножието на стълбите с надробени кости. Тя гледаше Пит с такава студена ненавист, с каквато никоя жена досега не го беше пронизвала. Пит и към нея местеше поглед, докато държеше на мушка Уон.

— Просто минавах случайно оттук, та реших да се отбия и да кажа едно „здрасти“.

— Дърк ли е името ти? — изненада се Уон. — Да не би да си Дърк Пит?

— Същият. А ти кой си?

— Ки Уон, а тази дама е Мей Чин. Какво смяташ да правиш с нас?

— Ки Уон… — рече замислено Пит. — Къде съм чувал това име?

Джулия постъпи хитро: без да застрашава бдителността на Пит, тя се изправи мъчително на крака, застана зад него и обвивайки ръце около кръста му, прошепна в ухото му:

— Той е главният надзирател и екзекутор на Кин Шан, той разпитва емигрантите и решава кой да живее и кой да умре и именно той ме изтезава на борда на „Индиго стар“.

— Май не си от добрите хора — подметна Пит. — Виждал съм резултати от работата ти.

В този момент незнайно откъде изникна един от охранителите. Твърде късно Пит разбра по израза в очите на Мей Чин за неочакваното посещение — ненавистта в тях за секунди бе заменена с ликуване при вида на униформения охранител. В мига, в който Пит се обърна назад, Уон се нахвърли върху него. Мей Чин се развика:

— Убийте го, убийте го!

— Винаги изпълнявам желанията на една дама — каза нашественикът равнодушно. Изстрелът от револвера в ръката му отекна оглушително като от оръдие. Очите на Уон изхвръкнаха, когато куршумът го улучи право над гърбицата на носа му. Мъжът се олюля назад с разперени ръце, преметна се през парапета и вече мъртвото му тяло се просна долу върху релсите.

Джордино прояви скромност към работата си.

— Надявам се, че направих каквото трябваше.

— И то точно навреме — отвърна Пит, очаквайки сърцето му да продължи да тупти.

— Проклет да си! — изписка Мей Чин, нахвърляйки се срещу Пит, за да забие дългите си нокти в очите му.

Още не бе направила втората крачка, и юмрукът на Джулия я улучи в устата и разцепи устните й; кръв шурна надолу по роклята й.

— Кучка такава! — извика яростно Джулия. — Този е, задето ме дрогира! — Следващият й юмрук хлътна в корема на Мей Чин и я запрати на колене на пода, мъчейки се да си поеме въздух. — А този, че ме държа полугола пред двама мъже.

— Напомни ми никога да не те разярявам — усмихна се на Джулия Пит.

Тя разтърка юмрука си и рече с тъжно и напрегнато лице:

— Как не можахме да ги хванем, преди да са откарали емигрантите. Бог знае колко живота щяхме да спасим. Вече е много късно.

Пит я прегърна нежно, пазейки раните й.

— Ама ти не разбра ли?

— Какво да разбера? — погледна го тя учудена.

Той посочи с ръка вагоните долу.

— Там са затворени над триста емигранти.

— Те били тук, а аз не съм ги видяла.

— Как стигна до захарната фабрика? — попита я Пит.

— Промъкнах се на борда на боклукчийския шлеп в момента, в който той оттласваше от „Сун Лиен стар“.

— Значи си пътувала над главите на емигрантите от Сунгари. Защото те са били наблъскани още в Китай в един контейнер под водата и са били прехвърлени по подводни релси от дъното на „Сун Лиен стар“ до дъното на шлепа, който ги е докарал тук.

— Трябва да побързаме да ги освободим — каза Джулия с твърд глас, — преди да е тръгнал влакът.

— Не се безпокой — усмихна се лукаво Пит. — Дори Мусолини не би могъл да нареди на този влак да тръгне.

Двамата вече разтоварваха вагоните и помагаха на емигрантите да слязат на платформите, когато агентите на СЕН и бреговата охрана пристигнаха и поеха нещата в свои ръце.

38.

Президентът Дийн Купър Уолас стана от стола зад бюрото си в Овалния кабинет, за да посрещне влизащия Кин Шан, и протегна ръка към него.

— Скъпи мой Кин Шан, толкова се радвам да те видя.

Кин Шан стисна между дланите си ръката му.

— Много любезно от ваша страна да ме приемете, въпреки претоварения ви график.

— Глупости, аз съм ти толкова задължен.

— Ще имате ли нужда от мен? — попита Мортън Леърд, който бе придружил Кин Шан от приемната.

— Моля те, Мортън, остани — настоя президентът. — Искам и ти да присъстваш.

Президентът посочи на Кин Шан дивана край ниска маса и двамата седнаха.

— Искам да предадеш моята дълбока благодарност на премиера У Куон за щедрото му подпомагане на президентската ми кампания. И моля те, увери го, че има думата ми за по-близко сътрудничество между нашите две държави.

— Премиерът Куон ще се зарадва да чуе това — каза вежливо Кин Шан.

— Какво мога да направя за теб, Кин Шан? — мина на въпроса президентът.

— Както знаете, някои членове на Конгреса наричат страната ми робска и я обвиняват, че, както те се изразяват, нарушавала човешките права. Сега се канят да предложат закон, който да отхвърли статута ни като най-облагодетелствана нация.

— Бъди спокоен — усмихна се президентът. — Твърдо възнамерявам да поставям вето над всеки закон, който застрашава търговията между нашите две страни. Освен това при случай винаги подчертавам, че взаимните търговски връзки са най-добрата възможност да се зачеркнат въпросите за човешките права.

— Да разчитам ли на думата ви, господин президент? — Агресивността, с която зададе въпроса си Кин Шан, настрои отрицателно началника на кабинета Леърд.

— Можете да кажете на премиера У Куон, че му давам личното си уверение.

Леърд се удивляваше на атмосферата на отстъпчивост, която витаеше между корабния магнат и президента, когато според него, тя трябваше да е пропита от антагонизъм.

— Другата ми тревога е, че вашите служители от бреговата охрана и Емиграционната служба безпокоят моите кораби. Проверките на борда зачестиха през последните месеци, а закъсненията на корабите излизат доста скъпо.

— Разбирам тревогата ти, Кин Шан — каза Уолас. — Последната статистика на СЕН показва, че шест милиона души живеят незаконно в Съединените щати. Доста голям процент от тях, пак според СЕН, били вкарани незаконно в страната с твои кораби, а случаят край езерото Орион не можеше лесно да се потули. По право би трябвало да те арестувам, както си в кабинета ми, и да те обвиня в масово убийство.

Лицето на Кин Шан не трепна. Той гледаше в най-могъщия мъж на света, без дори да мигне.

— Да, според вашите закони вие имате пълното право да го направите. Но тогава се изправяте пред риска от изтичането към американския народ на доста деликатната информация, касаеща тайните ви сделки с „Кин Шан маритайм“ и Народна република Китай.

— Заплашваш с изнудване президента на Съединените американски щати? — попита Уолас, внезапно смутен.

— Моля да ми простите — побърза да замаже положението Кин Шан. — Просто исках да напомня на президента за вероятни непредвидими последствия.

— Няма да опростя масов убиец.

— Нещастен случай във вашата страна, причинен от криминални синдикати — парира го Кин Шан.

— В доклада, който четох, нямаше нищо подобно.

— Имате най-тържествената ми клетва, че случай като онзи край езерото Орион няма да се повтори.

— Но в замяна ще поискаш твоите кораби да бъдат оставени на мира, нали?

Кин Шан кимна.

— Ще ви бъда особено признателен.

Уолас се обърна към Леърд.

— Уведоми адмирал Фъргюсън и Дънкан Мънро, че искам бреговата охрана и СЕН да извършват проверките на корабите на „Кин Шан маритайм“, влизащи в наши води, със същата вежливост, каквато изразяват към другите чужди корабни компании.

Леърд слушаше и не вярваше на ушите си.

— Благодаря ви, господин президент. Говорейки от името на управителния съвет на директорите, ние ценим високо вашето приятелство.

— Няма да минеш метър толкова лесно, Кин Шан — каза Уолас. — Моля те да предадеш на премиера Куон моята загриженост, че страната ви продължава да използва робски труд за изработката на търговски стоки. Ако ще поддържаме тесни връзки, неговото правителство трябва да приеме използването на достойно платени работници в предприятията си и да зачита човешките права. В противен случай ще прекратя износа на фосфатни торове за Китай.

Мортън Леърд се усмихна вътрешно. Най-сетне президентът засегна тънката струна. Фосфатните торове надхвърляха един милиард долара от продажби, осъществявани от една химическа компания в Тексас, която беше филиал на огромна корпорация в провинция Цзянсу с главно управление в Шанхай. Без да заплашва търговските санкции срещу китайския износ на памучни изделия, обувки, детски играчки, радио- и телевизионни апарати и подобни артикули, които възлизаха на над петдесет милиарда долари годишно, Уолас се бе прицелил в най-основния от всички търговски артикули.

В зелените очи на Кин Шан премина сянка на притеснение.

— Ще предам съвета ви на премиера У Куон.

Уолас се изправи, давайки знак за край на разговора.

— Благодаря ви, господин президент. За мен беше чест да се срещна отново с вас.

— Ще ви изпратя до приемната — каза Леърд любезно, прикривайки дипломатично презрението си към финансовия престъпник.

Минути по-късно Леърд се върна в Овалния кабинет. Уолас не вдигна глава, докато подписваше пакет от закони, изпратени от Конгреса.

— Е, Мортън, по киселата ти физиономия съдя, че не си доволен от моето поведение.

— Да, сър, не съм. Дори съм ужасен, че изобщо разговаряте с този убиец.

— Той не е първият вампир, който влиза в този кабинет, откакто съществува. Но ако не беше Кин Шан и неговото влияние в китайското правителство, може би сега нямаше да седя на това място.

— Вас ви мамят, сър. Кин Шан и неговата страна мами вас и всички от Пенсилвания авеню. Заради личен политически интерес, господин президент, вие сам си копаете гроба.

— Ние си имаме работа със страна, чието население е едно цяло и четири милиарда души — не отстъпваше Уолас. — Това представлява невероятна възможност да продаваме американски стоки на стойност милиарди долари. Какъвто и грях да съм извършил, то е било в интерес на страната ни.

— Нищо не може да оправдае ограбването на американския народ от страна на китайците — възрази Леърд. — Последният доклад от контраразузнаването, изготвен съвместно от ЦРУ и ФБР, сочи над сто китайски агенти, които са проникнали до всяко ниво в правителството ни, от НАСА до Пентагона. Някои от тях заемат високопоставени длъжности в Конгреса и в министерствата на търговията и вътрешните работи.

— Хайде, Мортън, нали изчетох доклада. Не срещнах никъде да се споменава за критична заплаха за сигурността ни. Китай вече не таи фанатично желание да краде наши ядрени технологии и военни тайни.

— Че защо им е? — Гласът на Леърд стана твърд и нисък. — Сега тяхното внимание е насочено предимно към политическия и икономическия шпионаж. Освен да получат нашите търговски и технологически тайни, те използват всяка минута от деня, за да влияят на търговската ни политика така, че да е от полза за тяхната икономическа експанзия. Те вече изпревариха Япония като наш търговски партньор, с която имаме най-голям дефицит. Според икономическите предвиждания тяхната икономика ще бъде пред нашата още преди да е изтекъл мандатът ви.

— И какво от това? Дори и Китай да ни изпревари в икономическо отношение, хората там пак ще имат доход, равняващ се на една четвърт от средния американец.

— Най-почтително ви казвам, господин президент, събудете се и се огледайте. Тяхната принадена стойност от четирийсет и пет милиарда долара търговски баланс се влива обратно в укрепването на военните и престъпните им действия из цял свят, а оттам подсилва набъбващата им икономическа сила.

— Заставаш доста безкомпромисно срещу мен, Мортън — каза студено Уолас. — Надявам се да знаеш какво правиш.

— Да, сър, знам — отвърна непоколебимо Мортън. — Защото истински вярвам, че сте продал страната за свои лични политически облаги. Много добре знаете колко твърдо се противопоставих, когато вие разширихте статута за най-облагодетелствана нация в търговско отношение и в същото време заявихте, че решението ви не зависи от това, дали има напредък в спазването на човешките права.

— Единствената ми грижа е за трудовата заетост на американците. — Уолас вече бе станал от стола си, лицето му червенееше от гняв.

— Ако е така, как ще обясните факта, че през последните петнайсет години общо осемстотин хиляди американски работници са загубили работата си заради евтиния китайски труд, при това робски труд в по-голямата си част?

— Не отивай толкова далеч, Мортън — процеди през зъби Уолас. — Не съм направил нищо, което да не дава дивиденти на американския народ.

Леърд уморено прекара ръка по лицето си.

— Познавам ви от дълги години, така че разбирам кога изопачавате истината.

— Лъжец ли ме наричаш?

— Дори нещо повече, сър, наричам ви предател. И за да подкрепя думите си, до час ще имате оставката ми на бюрото си. Не искам да съм наблизо, когато лошите дела се стоварят върху главата на този, който ги е вършил.

С тези думи Мортън Леърд се обърна и излезе за последен път от Овалния кабинет. Знаейки колко е отмъстителен някогашният му приятел, той и съпругата му много скоро си опаковаха багажа и се преместиха на един остров край Австралия, където той започна да пише мемоари за живота си, вниквайки дълбоко в дългогодишното си приятелство и съвместната си работа с президента Дийн Купър Уолас във Вашингтон.

Су Жон, личната секретарка на Кин Шан, седеше зад писалището в големия брониран автобус, когато корабният магнат влезе след срещата си с президента. Щом се настани в коженото кресло до писалището, отрупано с телефонни апарати и компютърни системи, тя му подаде няколко съобщения, пристигнали по факса и сателитния телефон. Кин Шан използваше код, за да обърка всеки агент, правителствен или търговски, който се опиташе да подслушва личния му бизнес. Той прекара съобщенията през скенер, който мигновено ги преведе.

— Има ли съобщение от Жу Куан?

Су Жон му прочете резюме от докладите, докато шефът й преглеждаше преведените текстове.

— Нищо друго, освен че се опитва да открие мястото, където според слуховете е потънал „Принсес Доу Уан“. Допълва, че парченцата не се вместват в мозайката.

— Ако някой може да намери мястото на кораба, то това е само Жу Куан — каза уверено Кин Шан. — Какво друго получи?

— Покупката на четирите руски петролоносачи е осъществена. Екипажите на дружеството ни летят за Севастопол, за да поемат управлението на корабите. Според графика те трябва да стигнат до кораборемонтната ти работилница в Хонконг за преоборудване в средата на идния месец.

— Как се развиват нещата с новия туристически кораб?

— „Ивнинг стар“ ли? До четири месеца ще бъде завършен. Рекламният ни отдел подготвя предварителни материали за представянето му като най-големия и най-луксозен пътнически кораб в света.

— А „Юнайтед стейтс“? Какво ново при него?

— Той навлезе в устието на река Мисисипи и продължава транзитно за Ню Орлиънс. Тази част от операцията върви по план.

— Нещо друго, за което да не знам? — попита предпазливо Кин Шан. — Някакви инциденти в Сунгари например?

Су Жон поклати глава.

— Не в Сунгари.

По начина, по който избягваше погледа му, Кин Шан разбра, че новините са лоши.

— Какво е станало?

— Федералните агенти са извършили внезапна проверка и са затворили разпределителния пункт в Бартоломо, Луизиана. Триста четирийсет и двамата емигранти са задържани.

— А нашите хора?

— Ки Уон е мъртъв. Джак Лу от „Драгон трайъд“ също. Помощничката му Мей Чин е прибрана от служители на СЕН.

Кин Шан само сви рамене.

— Не е голяма загуба никой от тях. Джак Лу беше само една брънка във веригата на американско-китайския синдикат. Смъртта му и нападението несъмнено са резултат от слабата му охрана и глупостта му и ми предоставят чудесна възможност да предоговоря споразумението си с „Драгон трайъд“.

— И то в твоя полза, естествено — отбеляза Су Жон.

— Естествено — усмихна се Кин Шан. — И без друго след трийсет и шест часа щях да наредя Бартоломо да се затвори, след като осъществих целта си да направя Сунгари първостепенно товарно пристанище в залива.

— Последният доклад няма да ти хареса — смънка с неохота Су Жон.

— Няма ли резюме?

— Може би е най-добре лично да го прочетеш, Кин Шан — и тя кимна към доклада, описващ подробно разрушението на командния пункт край Загадъчния канал.

Докато Кин Шан четеше, очите му се променяха от мрачни до гневни, особено когато стигна до съобщението от Пит.

— Значи господин Пит се интересува дали още се навеждам да събирам банани. Той, изглежда, изпитва наслада да се подиграва с мен.

— Мръсникът заслужава да му бъде изтръгнат езика — изрази предаността си Су Жон.

— Много врагове съм имал в живота си — продължи тихо Кин Шан. — Повечето са били от търговските ми конкуренти. Но никой не е бил толкова предизвикателен като този Пит. Патетичните му опити да ми се надсмива ми доставят удоволствие. Дали ми е достоен опонент? — Той поклати уморено глава. — Едва ли. Но е опонент, който трябва да се пробва, макар да не е като черния хайвер, а по-скоро като американския хамбургер — груб, обикновен и безличен.

— Ако той знаеше само къде да гледа, щеше да види жалките останки от онези, които ти желаеха злото и се опитваха да спъват амбициите ти.

— Пит ще бъде отстранен — каза Кин Шан с леден глас. — Досега той осуети два от второстепенните ми проекти, които лесно могат да се възстановят. Безпокои ме само едно: защо той е в Луизиана, след като моите източници тук, във Вашингтон, ми съобщиха, че НЮМА си е прибрала всички, които бяха включени в разследването на незаконното вкарване на емигрантите? Неговата неизменна упоритост да ме дразни, е все още загадка за мен.

— Може би е погрешно насочено отмъщение.

— Пит е от хората, които американците наричат праведни филантропи — каза Кин Шан с рядък изблик на хумор. — И тук се крие неговата слабост. Направи ли грешка, което положително ще стане, той ще загине, защото върви по пътя на морала. Той изобщо не е научил, че с пари и власт, когато се използват умело, никога не се губи. — Той замълча и я потупа по коляното. — Нека Дърк Пит да не те тревожи, моя малка пойна птичке. Той много скоро ще умре.