„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн ((1939–1943 г.))

ПРЕДГОВОР

Най-важният резултат от Първата световна война (1914–1918 г.) беше, че Русия, една от най-големите страни в света, която заема една шеста част от земното кълбо, в резултат на Великата октомврийска социалистическа революция отпадна от капиталистическата система и тръгна по пътя на социалистическото строителство. Великата октомврийска социалистическа революция, извършена от работническата класа в Русия в съюз с бедното селячество, под ръководството на комунистическата партия, сложи началото на нова ера в историята на човечеството — ерата на разпадането на капитализма и утвърждаването на социализма. От този момент капитализмът престана да бъде единствена и всеобхватна система. Светът се раздели на два лагера — лагера на социализма и лагера на капитализма. Започна всеобща криза в капиталистическата система.

Империалистите от целия свят още с провъзгласяването на Съветската социалистическа република в Русия много пъти се опитваха да свалят съветската власт и да възстановят в страната капиталистическия строй. Но въпреки разрухата на народното стопанство и въпреки че младата съветска република трябваше да създава своите въоръжени сили в хода на самата борба против добре въоръжените и обучени армии на врага, силите на военната интервенция и на вътрешната контрареволюция бяха разгромени. В периода между Първата и Втората световна война съветският народ под ръководството на комунистическата партия превърна своята родина от аграрна страна в могъща индустриална държава.

Успехите на Съветския съюз в мирното социалистическо строителство предизвикаха злоба и ненавист у империалистическите хищници, които непрекъснато крояха нови планове за военно нападение срещу съветската държава.

Империалистическите кръгове в САЩ, Англия и Франция многократно правеха опити за постигане на разбирателство с агресивните кръгове в Германия, Япония и Италия, за създаване на единен империалистически фронт срещу СССР, обаче те не успяха да направят това. Причините, които им попречиха, се коренят в неразрешимите противоречия между капиталистическите страни. Германските и японските империалисти под знака на подготовката за кръстоносен поход срещу комунизма се готвеха за по-обширен план — за завоюване на световно господство. Тези планове не бяха тайна за страните победителки от Първата световна война.

За създаването на единен империалистически фронт пречеха непрекъснатото нарастване на икономическата, политическата и военната мощ на СССР, умелата съветска външна политика, с която Съветският съюз използуваше противоречията между империалистите в свой интерес, а също така и все по-голямото нарастване на авторитета на Съветския съюз сред трудещите се от целия свят.

Реакционните сили в САЩ, Англия и Франция въпреки всички усилия не успяха да насочат хитлеристката агресия само срещу Съветския съюз.

Преди войната управляващите кръгове в Англия, Франция и САЩ провеждаха така наречената „мюнхенска“ политика, насочена към развързване ръцете на Хитлер за война срещу Съветския съюз. За тази цел „западните държави правеха отстъпка след отстъпка на Хитлер, тласкайки го на Изток, към нашата страна“1.

Тази политика доведе до заграбването на Австрия от хитлеристите и до сключването на позорното мюнхенско съглашение.

По това време всички предложения на съветското правителство за организиране на колективна безопасност, за съвместен отпор срещу хитлеристката агресия бяха отхвърляни от западните държави.

Следващото развитие на хитлеристката агресия доведе управляващите кръгове в Англия, Франция и САЩ до съвършено изненадващ резултат. „Работата се обърна, така че онзи, когото тогавашните управляващи кръгове в Англия, Франция и САЩ отглеждаха като свое вързано куче и се канеха да го пуснат срещу СССР, се откъсна от синджира и се хвърли върху тези, които го отглеждаха.“2

Реакционните англо-френско-американски кръгове, които откърмиха немския фашизъм, не допущаха, че той ще започне борба за световно господство с нападението срещу своите западни съседи и ще застраши коренните интереси на господствуващите класи в Англия, Франция и САЩ.

Мъдрата политика на комунистическата партия и съветското правителство, от една страна, и неразрешимите империалистически противоречия, от друга, поставиха управляващите кръгове в Англия и САЩ пред необходимостта от създаването на антихитлеристка коалиция.

От създаването на антихитлеристката коалиция бяха кръвно заинтересовани свободолюбивите народи от целия свят. Тяхната борба срещу фашизма стана борба за съществувание, за свобода и национална независимост.

Под натиска на своите народи правителствата на САЩ и Англия бяха принудени да сключат съглашение със Съветския съюз за съвместна борба срещу хитлеристка Германия. Предвоенната политика на управляващите кръгове в САЩ и Англия претърпя пълен неуспех.

Реакционните сили в тези страни и при новата обстановка продължаваха да провеждат същата „мюнхенска“ политика.

В периода, когато се разгръщаше Втората световна война, „мюнхенската“ политика имаше за цел да изтощи, да отслаби и да обезкръви Съветския съюз в единоборство с хитлеристка Германия и след това да се решава съдбата на народите на Европа и Съветския съюз. За тази цел реакционните сили в САЩ и Англия се стремяха да протакат откриването на втория фронт в Европа, стремяха се да провеждат „стратегия на малките дела“, за да дадат възможност на немския фашизъм да съсредоточи главните си сили и техника на съветско-германския фронт.

Антисъветската политика на англо-американските реакционери се прояви и в изкуственото затягане на военните действия по второстепенните театри през Втората световна война, какъвто беше например случаят в Северна Африка. Реакционната преса в САЩ и Англия използува кампанията в Северна Африка, а след това и в Италия, за да оправдае нееднократното неизпълнение на поетите от правителствата на САЩ и Англия задължения за откриването на втория фронт в Западна Европа през 1942–1943 г. В 1952 г. адмирал Фехтлер в до-клада си пред Националния съвет на безопасността на САЩ призна, че през Втората световна война „Северна Африка беше използувана само като второстепенен театър на военни действия“3.

През 1939–1940 г. войната в Западна Европа имаше странен и едностранчив характер. Управляващите кръгове в Англия и Франция избягваха да водят настъпателни действия срещу хитлериста Германия. Целта им беше да не попречат на хитлеристка Германия да нападне Съветския съюз. През 1941–1943 г. управляващите кръгове в САЩ и Англия също избягваха да водят войната срещу хитлеристка Германия, както трябва, като нееднократно отлагаха срока за откриването на втория фронт в Западна Европа, а военните действия на англо-американските въоръжени сили в Северна Африка и Италия имаха доста странен характер. Английското командуване например в продължение на две години изтласкваше от Либия в Тунис малката немска групировка (4 дивизии).

Англо-американските монополисти водеха политика, която да не пречи на хитлеристка Германия да воюва срещу Съветския съюз. От тази политика се определяше и военната стратегия — да не се бърза с откриването на втория фронт в Западна Европа.

Но въпреки надеждите на реакционните сили в САЩ и Англия Съветският съюз в хода на войната не само че не беше изтощен и отслабен, но излезе от нея още по-силен и могъщ. В същото време настъпваше по-нататъшното отслабване на капитализма, задълбочаваше се общата криза в световната капиталистическа система.

В Европа от приблизително 600 милиона души население около 300 милиона твърдо стъпиха в лагера на социализма и демокрацията. В Азия от един милиард и четиристотин милиона души население около половината от тях живеят в страните с народна демокрация, които тръгнаха по пътя на социалистическото строителство.

Отхвърлиха империалистическия гнет и такива страни, каквито са Индия, Индонезия, Бирма, Египет, Сирия и Ирак. Много други народи от колониалните и зависимите страни водят борба за национална свобода и икономическо възраждане.

В продължение на цялата своя история съветската държава неуморно се бореше и се бори за мир, дружба и безопасност между народите. Тази политика съответствува на социалистическия строй, на обективните закони на мирното икономическо развитие, присъщи на съветското общество.

На миролюбивия външнополитически курс на Съветския съюз и на страните с народна демокрация противостои външнополитическият курс на най-агресивните кръгове на съвременния империализъм, насочен към установяването на световно господство. Тези реакционни кръгове заради печалбите на финансовия капитал се стремят да задушат работническото, демократическото и националноосвободителното движение и да разпалят война срещу страните от лагера на социализма и демокрацията заради печалбите на магнатите на финансовия капитал. Този курс получи наименованието политика „от позиция на силата“.

В своята ненавист към всичко напредничаво и прогресивно реакционните милитаристични кръгове пр овъзгласиха за свой външнополитически курс унищожението на социализма, събарянето на властта на трудещите се в страните с народна демокрация и превръщането на свободните хора в роби на капитализма.

За тази цел вдъхновителите на „студената война“ създават агресивни военни блокове, възраждат милитаристичната западногерманска армия, строят многобройни военни бази на чужди територии около Съветския съюз и страните с народна демокрация, пропагандират и подготвят атомна война, изпращат в страните от социалистическия лагер шпионски и диверсантски групи.

Разбирайки, че политиката на война е чужда на американския народ и на народите от онези страни, които се намират в съюз със САЩ, организаторите на агресивните военни блокове се опитват да скрият от тях действителните цели на своите военни приготовления. Няма такава клевета, която да не се използува от реакционния печат в западните страни за измама на обществеността. Те например оправдават надпреварването във въоръжаването и военните приготовления с мнимата заплаха на западните страни от СССР, че не съществува никаква заплаха. Реакционната преса фалшифицира причините за възникването на Втората световна война и ролята на Съветския съюз и неговите въоръжени сили в тази война.

Реакционната пропаганда се опитва да убеди американската и английската младеж и особено младежта в останалите страни от агресивния Североатлантически блок, която управляващите кръгове в САЩ и Англия разглеждат като пушечно месо, в „слабостта“ на съветските въоръжени сили. С тази цел американо-английският реакционен печат всячески омаловажава всемирноисторическата роля на Съветския съюз в разгрома на хитлеристка Германия и чупи всички рекорди на лъжите и клеветите срещу съветския народ и неговата героична армия.

Действията на американо-английските въоръжени сили се описват по страниците на реакционния печат така, като че ли те са решили изхода на Втората световна война.

Тази фалшификация започна много преди завършването на Втората световна война. Така например ръководителят на бюрото за военна информация в САЩ, Елмер Девис, на 14 май 1943 г., жонглирайки с цифрите и фактите, обявява военните действия при о. Мидуей (Тихия океан) и Ел Аламейн (Северна Африка) за решаващи битки през Втората световна война.

На 13 май 1943 г. английският военен коментатор, Роберт Фрезер, без да му мигне окото, обявява по радиото, че успехът на американо-английските войски в Тунис стои по-високо от победите на съветската армия при Сталинград, а „като отделна операция сраженията в Тунис нямат равни на себе си през последните 150 години“.

Оттогава фалшификацията на историята на Втората световна война не се прекратява. В априлския брой на американското списание „Фореин аферс“ от 1953 г. дебаркирането на американо-английските войски на африканското крайбрежие от Казабланка до Алжир на 8 ноември 1942 г. се оценява като „решаващ обрат във Втората световна война“4. В същия брой на списанието френският генерал де Монсабер стига дори до такъв абсурд, че африканският плацдарм едва ли не е „облекчил пробива на «Атлантическия вал»…“, който в действителност не съществуваше.

Особено големи усилия буржоазните военни историци полагат, за да докажат, че главната стратегическа цел на висшето немскофашистко командуване през лятото на 1942 г. била да си пробие път през Закавказието, да окупира Иран, да затвори в клещи Близкия Изток с армията на Ромел, който настъпваше тогава към Суецкия канал, а след това да настъпи към Индия.5 Този план се илюстрира със схема, на която с еднакви стрелки е обозначено направлението на главния удар на немскофашистките войски през Кавказ и Египет и съединяването им в Близкия Изток.6 Това се прави, за да се намали световноисторическото значение на сталинградската победа на съветската армия или да се приравни към тази битка и сражението при Ел Аламейн.

Освен това тезата за главния удар на хитлеристите през лятото на 1942 г. на кавказкото стратегическо направление помага на буржоазните фалшификатори да оправдаят съсредоточението на основните военни усилия на Англия не в Европа, а в Близкия Изток. През 1942 г. в Близкия Изток се намираха освен 8-а английска армия в Египет напълно окомплектуваните 9-а и 10-а английска армия. В същото време се отлага срокът за откриването на втория фронт в Европа от 1942 г. за 1943 г. Английските военни историци оправдават това с недостига на сили на английските острови и с необходимостта да държат крупни сили в направлението на главния удар на хитлеристите през лятото на 1942 г., т.е. към Близкия Изток.

В последно време съчинителите на реакционните американо-английски издания на историята на Втората световна война се стараят въобще да премълчат забележителните победи на съветската армия, опитвайки се с това да заличат от съзнанието на народите на Европа и Америка спомена за решаващата роля на Съветския съюз в разгрома на фашистка Германия и освобождаването на поробените европейски народи от хитлеристката тирания и да улеснят подпалвачите на нова световна война в престъпните им замисли.

Тон за подобна фалшификация беше даден в заповедта на върховния главнокомандуващ американо-английските въоръжени сили в Европа от 8 май 1945 г. по случай безусловната капитулация на хитлеристка Германия.

В заповедта се изброяват страните, воюващи против хитлеристка Германия, но Съветският съюз и съветската армия, които изнесоха на свои плещи цялата тежест на войната против фашистките орди, в заповедта дори и не бяха споменати. Съветският съюз беше отнесен в тази заповед към категорията страни „… и други“, а САЩ и Англия стояха на първо място.

Фалшификацията на реакционната американо-английска преса на историята на Втората световна война има за цел да скрие двуличната политика на реакционните сили в САЩ и Англия по отношение на Съветския съюз и към цялото свободолюбиво човечество през годините на Втората световна война.

Обаче реакционната американо-английска пропаганда няма да успее да измами честните хора. На целия свят е известно, че повратни точки в борбата срещу фашистките агресори през периода на Втората световна война бяха Московската, Сталинградската и Курската битка, че пълният разгром на фашистка Германия и империалистическа Япония беше постигнат благодарение на героичните усилия на съветския народ и решаващите победи на съветските въоръжени сили.

Съветският съюз честно и добросъвестно изпълняваше своите съюзнически задължения. В тази война „съветският народ проля много повече кръв, отколкото всички наши съюзници, взети заедно, но ние уважаваме и възхваляваме английските, френските, американските и другите армии, които се сражаваха срещу хитлеристка Германия и нейните сателити“7.

Английските реакционери не са Англия и нейният народ. Също и американските реакционери не ще успеят никога да се отождествят с американския народ. Съветският народ дълбоко уважава талантливите и трудолюбиви народи на Англия, САЩ и другите страни и се стреми към дружба с тях.

За да попречат на тази дружба, американо-английските реакционни кръгове се стремят да разпалят трета световна война срещу СССР и страните с народна демокрация, като по всякакъв начин клеветят Съветския съюз и неговите въоръжени сили, стремят се да разоръжат народите морално, духовно и идеологически.

В тези условия задачата за разобличаване на буржоазните фалшификатори на предисторията и историята на Втората световна война е особено актуална. Необходимо е „решително да се разобличава реакционната идеология на империалистическата буржоазия. Постигайки по-нататъшно отслабване на международното напрежение и укрепване делото на мира, ние не само не трябва да намаляваме нашата критика на буржоазната идеология, на империализма и колониализма, а напротив, трябва да я усилим, да разобличаваме с убедителни примери и факти агресивната идеология и политика на империализма…“8

Декларацията на Съвещанието на представителите на комунистическите и работническите партии от социалистическите страни, което се състоя в Москва от 14 до 16 ноември 1957 г., също обърна внимание за първостепенното значение на засилването на борбата с буржоазната идеология, за разобличаване на лъжите и клеветите на империалистическата пропаганда.

Американо-английските реакционни милитаристични кръгове, проникнати от ненавист към Съветския съюз и страните с народна демокрация, се готвят за трета световна война. Те провеждат същата политика, каквато провеждаха при подготовката и в хода на Втората световна война.

От уроците на двете световни войни империалистическите агресори нищо не научиха. Те не искат да разберат, че политиката на заплахи, шантаж и агресия в съвременните условия, когато съществува несъкрушимият лагер на социализма начело със СССР, обединяващ повече от 950 милиона души, е обречена на провал.

Вън връзка с историята на предвоенните години възниква такъв въпрос: „Няма ли да видим известна аналогия с довоенния период, ако погледнем какво се предприема в отношенията със съвременна Западна Германия? Не са ли същите методи, с които тези страни действуват сега, като се стремят да тласнат Западна Германия по пътя на агресията и нови авантюри?

Те вмъкнаха Западна Германия в НАТО. Отпускат средства за въоръжаване на Западна Германия, доставят и оръжие. Много ръководни дейци на Запада не считат за нужно да крият, че готвят западногерманската армия срещу Съветския съюз.“9

Историческият опит помага да се установи, че англо-аме-риканските реакционни сили сега се домогват до старите цели, като само прибягват към нови методи на маскировка. Ето защо в тази книга се спира вниманието на читателите към уроците на историята, към правилното разбиране на характера на военните действия на второстепенните театри през Втората световна война — в Западна Европа и в Средиземноморския басейн през 1939–1943 г.