„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн ((1939–1943 г.))

Решаващото влияние на разгрома на немскофашистките армии при Сталинград върху военните действия в Северна Африка и Средиземно море

(Схеми 33 и 34)

В началото на януари 1942 г. съветската армия премина в общо настъпление почти по целия съветско-германски фронт, нанесе на хитлеристките войски огромни загуби и отхвърли фашистките орди на места до 400 км на запад.

Събитията на съветско-германския фронт принудиха Хитлер да събере всичките резерви, в това число и определените за Северна Африка, и да ги хвърли срещу съветската армия, като оголи своята отбрана във Франция и другите страни, окупирани в Европа, а също и в Северна Африка.

Вследствие на това за американо-английското командуване се създаде изключително благоприятна обстановка за откриване на втория фронт в Европа, по-близо до жизнените центрове на хитлеристка Германия. Но основната политическа линия на реакционните сили в Англия и САЩ — изтощаване на СССР — определяше и военната стратегия — да не оказват ефикасна помощ на Съветския съюз.

Антисъветската политика на американо-английските реакционни кръгове облекчаваше хитлеристка Германия във воденето на войната срещу Съветския съюз, който беше принуден да воюва сам срещу основните сили на хитлеристката коалиция.

Провалянето на хитлеристкия план през есента на 1941 г. за „светкавичната“ война срещу Съветския съюз обезпокои реакционните сили в САЩ и Англия. Те правят опити да подкопаят отвътре антихитлеристката коалиция.

Още през септември 1941 г. започнаха задкулисните преговори между англичаните и хитлеристите за сепаративен мир. В столицата на Португалия — Лисабон — пристигна синът на английския министър на производството, Бивърбрук-Ъиткин, за тайни преговори с хитлеристките емисари. Повод за тези преговори послужи следният факт.

В деня на внезапното и вероломно нападение срещу Съветския съюз от хитлеристка Германия немският посланик в Турция, Папен, предложи на английския посланик план за съвместна „англо-германска операция срещу Русия“286. Това предложение отговаряше на отдавна подхранваните стремежи на английските реакционни среди да създадат англо-германски съюз, насочен с острието си срещу Съветския съюз.

Ъиткин, опипвайки почвата за съглашение, през време на преговорите задал въпрос, който не оставя никаква сянка от съмнение за целите на неговото пътуване. Той запитал: „Не би ли могло да се използува настъпващата зима за задкулисно обсъждане на възможностите за мир?“

По същото време представители на управляващите кръгове в САЩ и Англия излязоха с декларация за „свещения дълг пред Русия“.

Обаче американо-английските и германските империалисти не успяха да се договорят за съвместните действия срещу Съветския съюз. От една страна, на съглашението пречеха непримиримите империалистически противоречия между тези страни, а от друга, несъкрушимостта на съветския обществен и държавен строй, могъществото на съветските въоръжени сили, огромният авторитет на съветската държава пред цялото свободолюбиво човечество и непоколебимият стремеж на народите на САЩ и Англия да укрепват делото на антихитлеристката коалиция.

Американо-английските реакционери благодарение на преговорите за сепаративен мир успяха да постигнат определени антисъветски цели. Преговорите дадоха на хитлеристите да разберат, че няма защо да се опасяват за своя тил. Ето защо хитлеристкото командуване, като не се страхуваше от война на два фронта, през 1942 г. съсредоточи всичките си сили на съветско-германския фронт.

Вследствие на това военната обстановка през лятото на 1942 г. не беше в полза на Съветския съюз. На хитлеристкото командуване не пречеше нищо да увеличи силите си на съветско-германския фронт. За немскофашистката армия както по-рано, така и сега работеше индустрията на цяла окупирана Европа. Много стотици хиляди работници от окупираните страни бяха принудени да работят в германската индустрия. Откриването на втория фронт не се предвиждаше в Европа. Всичко това позволи на хитлеристкия генерален щаб през лятото на 1942 г. да сформира около 60 нови дивизии за действия срещу съветската армия.

Освен това на съветско-германския фронт се прехвърлиха немскофашистките дивизии от окупираните европейски страни, а също и десетки дивизии на сателитите на хитлеристка Германия. През 1942 г. на съветско-германския фронт се появиха цели армейски съединения на съюзниците на германските фашисти — 8-а италианофашистка армия, 3-а и 4-а армия на кралска Румъния и 2-а армия на хортистка Унгария.

Към юли 1942 г. хитлеристкото командуване беше съсредоточило на съветско-германския фронт около 184 немскофа-шистки дивизии (от тях 19 танкови и 14 моторизирани) и 52 дивизии на своите съюзници (18 финландски, 13 унгарски, 13 румънски, 2 словашки, 5 италиански и една испанска).

Срещу съветската армия през лятото на 1942 г. бяха хвърлени над 70% от всички сили само на фашистка Германия. По същото време в окупираните Франция, Белгия, Холандия, Норвегия, Дания и Люксембург се намираха само около 13% от немскофашистките войски. В Северна Африка дори след прехвърлянето там от о. Крит през юли 1942 г. на 164-а немска лека пехотна дивизия действуваха 1,5 хитлеристки войски. Останалите немскофашистки дивизии, носейки гарнизонна служба в окупираните страни от Централна и Източна Европа, можеха да бъдат прехвърлени през всяко време на съветско-германския фронт.

Необходимо е да се отбележи, че срещу съветската армия действуваха най-боеспособните немскофашистки войски, снабдени с голямо количество бойна техника. Въпреки че липсата на втори фронт в Европа позволи на генералния щаб на фашистка Германия да съсредоточи на съветско-германския фронт големи сили и средства, противникът се готвеше да развърне своето настъпление само в едно направление — на югоизток, към Сталинград. Хитлеристите вече не бяха в състояние да настъпват едновременно в три стратегически направления, както това ставаше в началото на войната.

В хода на цялата лятна кампания през 1942 г. Сталинград се намираше в центъра на вниманието на висшето немскофашистко командуване.

Немските източници твърдят, че „мисълта за завладяването на Сталинград най-напред била изказана от Хитлер още през ноември 1941 г. в директивата на главното командуване на сухопътните сили“. Тази мисъл доби ясно очертание през пролетта на 1942 г. в директивата на върховното главно командуване на въоръжените сили за лятното настъпление на групата армии „Юг“ № 41 от 5 април 1942 г.287

В първоначалния план за лятното настъпление на групата армии „Юг“, изложен в директивата на върховното главно командуване на въоръжените сили на Германия под № 41 от 5 април 1942 г., се предвиждаше провеждането на четири последователни операции на юг (схема 33):

Първа операция — пробив от района южно от Орел в направление на Воронеж с 2-а полева и 4-а танкова армия Втора операция — пробив от района на Харков в източно направление с 6-а полева армия. Едновременно 4-а танкова армия от района на Воронеж завива на юг и се придвижва по р. Дон със задача във взаимодействие с 6-а полева армия да унищожи съветските войски западно от р. Дон.

Трета операция — настъпление към Сталинград с две групировки: 6-а полева и 4-а танкова армия нанасят удар в североизточно направление, а 1-а танкова и 17-а полева армия нанасят удар от районите на Таганрог, Артемовск в югоизточно направление.

Двата концентрични удара се планираха да се съединят в района на Сталинград.

Четвърта операция — част от силите на групата армии „Юг“ да завладеят Кавказ.288

В хода на лятната кампания през 1942 г. Хитлер реши да осъществи едновременно две настъпателни операции: срещу Сталинград и Кавказ. Този замисъл се формулира в директивата на висшето командуване от 23 и 30 юли 1942 г.

По директива № 45 от 23 юли 1942 г. към Кавказ се насочваха 17-а полева, 1-а и 4-а танкова армия, а за завладяването на Сталинград — б-а полева армия. Появяването на тази директива се обяснява със следните обстоятелства. През втората половина на май 1942 г. завършиха безуспешно операциите на съветските войски в района на Харков и на Керченския полуостров. Това наложи обстановката на южното стратегическо направление през лятото на 1942 г. да стане неблагоприятна за съветската армия. Немскофашисткото командуване успя да вземе в ръцете си стратегическата инициатива. В края на юни 1942 г. немскофашистките войски излязоха в района на Воронеж, а през юли те се придвижиха към р. Чир на сталинградското стратегическо направление. На 20 юли авангардът на 6-а полева армия премина р. Чир. На 21 юли 4-а танкова армия се прехвърли на южния бряг на р. Дон по долното й течение. На 23 юли 17-а полева армия зае гр. Ростов. На немскофашисткото командуване се струваше, че съпротивата на съветските войски на юг е окончателно сломена. Това наложи на 23 юли Хитлер да подпише директива № 45. Обаче настъплението на б-а полева армия на противника срещу Сталинград на 28 юли 1942 г. беше спряно от упоритата съпротива на 62-а армия на Сталинградския фронт.289

Във връзка със задържането на настъплението на 6-а полева армия Хитлер реши на 30 юли да обърне от кавказкото направление срещу Сталинград 4-а танкова армия.290

От 21 юли до 30 юли 1942 г. 4-а танкова армия бездействуваше на южния бряг на долното течение на р. Дон. Немскофашисткото командуване изчакваше, като не се решаваше веднага след преминаването на р. Дон да изпрати 4-а танкова армия към Ростов.

По такъв начин окончателното решение на немскофашисткото командуване през лятото на 1942 г. се свеждаше към това: основните усилия да бъдат настъпление по сталинградското стратегическо направление със силите на ударната групировка — 6-а полева армия от запад през Калач, а 4-а танкова Схема 34. Окончателният вариант на плана на немскофашисткото командуване през лятото на 1942 г. (по директивата от 30 юли 1942 г.)

армия от югозапад по направление на ж.п. линия Тихорецкая—Сталинград; да прекъсне волжката воднотранснортна магистрала, да лиши главната групировка на съветската армия, намираща се в района на Москва, от кавказкия петрол и през лятото на 1942 г. да осъществи близките цели на войната (схема 34).

Едновременно към Кавказ се насочваха две армии: 17-а полева и 1-а танкова армия с цел да завладеят петролните източници на Кавказ.291 Тези армии също решаваха близките цели па войната. През лятната кампания на 1942 г. хитлеристите смятаха да създадат само предпоставки за постигане на главната цел на войната.

Главната цел на войната се състоеше в това да разгромят главната групировка на съветската армия и с това да завършат в най-кратко време войната в своя полза. В директива № 41 направо се посочва необходимостта от провеждането на летните операции през 1942 г., „придържайки се преди всичко към първоначалните си принципи относно похода на Изток“. Ето защо ударната немскофашистка групировка беше насочена към Сталинград, а не към Кавказ. Завземането на Кавказ не решаваше изхода на войната, а хитлеристите през 1942 г. още не бяха заинтересовани да водят продължителна война.292

Предприемайки ново настъпление, немскофашисткото командуване не отчиташе всичките възможности на съветската държава. В плановете си хитлеристите както по-рано изхождаха главно от наличието на своите сили и средства, недооце-нявайки нарасналата мощ на съветската държава, ръста на международния й авторитет. Немскофашисткото командуване не отчиташе факта, че съветската армия се закали в боевете, стана по-организирана и силна, че се измени съотношението на силите и средствата в полза на Съветския съюз.

През пролетта на 1942 г. вътрешното положение на Съветския съюз укрепна още повече. С героичните усилия на съветските хора във всички евакуирани па изток промишлени предприятия към февруари 1942 г. започнаха да дават военна продукция. Започнаха да работят нови предприятия в Урал и Сибир. От декември 1941 г. престана да спада промишленото производство, а от март 1942 г. фронтът започна да получава повече военна продукция.

По такъв начин в огъня на най-тежките изпитания на войната се проверяваше силата на съветската социалистическа система. Трябва да се каже, че съветската политическа и икономическа система с чест издържаха най-трудното изпитание въпреки големите трудности през началния период на войната.

Като съсредоточи южно от Курск огромно количество войски и бойна техника и като създаде на южното крило на съветско-германския фронт голям превес в сили и средства, на 28 юни 1942 г. врагът премина в настъпление срещу войските па Брянския фронт, на 30 юни — срещу войските на Югозападния фронт, а на 7 юли — срещу войските на Южния фронт. Съветските войски бяха принудени да отстъпят зад р. Дон на фронт от Воронеж до Ростов.

Съветското върховно главно командуване правилно разкри замисъла на висшето немскофашистко командуване през лятото на 1942 г., а също и правилно оцени първостепенното значение на района на Сталинград за бъдещите стратегически планове на Хитлер. Това му позволи да вземе мерки не само за да провали плановете на немскофашисткия генерален щаб, но и да създаде необходимите условия за пълния разгром на противниковата ударна групировка (6-а ползва, а след това и 4-а танкова армия), настъпващи срещу Сталинград.

Срещу настъплението на противниковата ударна групировка на сталинградского направление съветското върховно главно командуване противопостави активните действия и упоритата съпротива на съветските войски. В района на Сталинград бяха изпратени силни резерви от щаба на върховното главно командуване (62-а, 63-а и 64-а армия). На 12 юли щабът сформира Сталинградския фронт.

На 17 юли започна отбранителният период на борбата на съветските войски при Сталинград, който продължи до 19 ноември 1942 г.

Едновременно се провеждаха отбранителни операции на съветските войски в Северен Кавказ, където действуваха 17-а полева и 1-а танкова армия на противника.

Пред съветските войски, действуващи при Сталинград, бяха поставени задачите да спрат противника, да защитят Сталинград, да изтощят и обезкръвят ударната групировка на противниковите войски, да спечелят необходимото време за съсредоточаване на сили и подготовка за контранастъпление.

Висшето немскофашистко командуване смяташе да овладее Сталинград от движение. Но мина август, септември и октомври, а целта не беше постигната. От 4 октомври до преминаването на съветските войски в контранастъпление продължи ожесточената борба за заводите „Красный Октябрь“ и „Баррикады“. В Северен Кавказ хитлеристките орди също бяха спрени.

Съветската армия в тежки отбранителни боеве изтощи и обезкръви немскофашистките войски и с това създаде условия за преминаване в контранастъпление и разгромяване на немско-фашистките войски при Сталинград.

По немски данни, общите загуби на немската авиация през втората половина на 1942 г. възлизаха на 5240 самолета.293 От тях в Северна Африка бяха загубени 425 (246 бомбардировача и 179 изтребителя).294 Останалите загуби от 4815 самолета се падат на съветско-германския фронт и в Северния Атлантик. Не е трудно да се разбере, че почти всички загуби хитлеристите понесоха на съветско-германския фронт (при Сталинград и Кавказ). Именно в резултат на огромните загуби на съветско-германския фронт Хитлер беше принуден „да изтегли от Средиземно море авиацията, която му беше нужна на руския фронт“295.

Понасяйки непоправими загуби, противникът беше принуден през първата половина на ноември 1942 г. да премине при Сталинград към отбрана. Стратегическият план на немскофашисткото командуване се провали.

Най-голямата стратегическа отбранителна операция на съветските войски при Сталинград продължи 4 месеца. През тези дни с името „Сталинград“ трудещите се от цял свят свързаха своята бъдеща съдба. Генералният секретар на френската компартия, Морис Торез, писа, че „французите добре помнят онези тежки дни, когато участта на Франция и на целия свят се решаваше под стените на Сталинград“296.

По такъв начин провалянето на хитлеристките планове през есента на 1942 г. на съветско-германския фронт не позволи на италиано-немското командуване да продължи настъплението към Суецкия канал. Ромел имаше много малко механизирани войски и чакаше подкрепления, за да започне по-решителни действия. Обаче „германските загуби в Русия лишиха немците от резерви“297.

Съветско-германският фронт погълна всички резерви на германското върховно командуване.

През септември 1942 г. от запад бяха прехвърлени на съветско-германския фронт 15 пехотни дивизии „без всякакъв ред“. За немския африкански корпус Хитлер не можеше да отдели нищо дори и от тези резерви, които бяха специално подготвени за действия в тропически условия.

В случай на успешно завършване на „светкавичната“ война срещу Съветския съюз Хитлер имаше предвид да изпрати моторизиран експедиционен корпус през Закавказието в направление на Персийския залив, Ирак, Сирия и Египет, т.е. в тила на английските войски в Близкия Изток и в Северна Африка.

През есента на 1942 г. управлението на моторизирания експедиционен корпус „Ф“ с корпусни части беше прехвърлено в Северен Кавказ. Беше набелязано тук да се прехвърлят и специално подготвени за този корпус съединения. За това се говори и в заповедта на Хитлер от 13 септември 1942 г. в точка 5: „От януари 1943 г. осем механизирани съединения, подготвени за служба в тропически условия, трябва да бъдат прехвърлени от Запад на Изток, на Кавказкия фронт.“ Тези 8 механизирани съединения несъмнено бяха предназначени за моторизирания експедиционен корпус. Те бяха също и онези резерви, които Ромел напразно очакваше в Северна Африка.

В състава на моторизирания експедиционен корпус „Ф“, както и в състава на корпуса на Ромел влизаха части от африканския корпус, който бе формиран в Германия още в 1936 г. за осъществяване на авантюристичните планове на Хитлер в Африка и Близкия Изток. Заповедта на Хитлер от 13 септември 1942 г. позволява да се твърди, че в Северна Африка се намираше незначителна част от африканския корпус.

Показанията на пленените през октомври 1942 г. войници от частите на моторизирания експедиционен корпус „Ф“ говорят, че този корпус трябваше да се движи след армиите на Клайст в Кавказ, а след предполагаемата победа над Съветския съюз да започне поход към Иран, Арабия и Индия. Именно с този корпус италиано-немските войски, действуващи в Северна Африка, трябваше след завладяването на Суецкия канал през 1942 г. да се съединят в Близкия Изток.

Механизираните съединения на моторизирания експедиционен корпус „Ф“, които се движеха след немскофашистките войски на Кайтел, представляваха ударен щурмови отряд, предназначен за война в Близкия Изток и Индия.

Съветската армия разгроми в Северен Кавказ немскофашистките войски на Клайст, в това число и предните части на моторизирания експедиционен корпус „Ф“. На 16 октомври 1942 г. германското командуване въведе в боя специалните части от този корпус, но и те бяха разбити напълно. Останалите механизирани съединения на корпуса, подготвени за служба в тропически условия, бяха унищожени от съветската армия през време на контранастъплението при Сталинград през ноември—декември 1942 г. и в настъпателните операции в Северен Кавказ през януари—февруари 1943 г.

Към средата на ноември 1942 г. войските на трите фронта — Югозападния (с командуващ генерал-лейтенант Н. Ф. Ватутин), Донския (с командуващ генерал-лейтенант К. К. Рокосовски) и Сталинградския (с командуващ генерал-полковник А. И. Еременко) — бяха готови да преминат в мощно контранастъплеиие с цел да обкръжат и разгромят немскофашистките войски при Сталинград. Съветското върховно главно командуване разработи план и извърши подготовка на войските за преминаване в контранастъпление в хода на активната и упорита отбрана на сталинградского направление.

Срещу войските на трите фронта действуваше следната групировка на противника: част от силите на 8-а армия на фашистка Италия, 3-а и 4-а армия на кралска Румъния, 6-а полева и 4-а танкова армия на хитлеристите и 4-и немскофашистки въздушен флот. В състава на тази групировка влизаха 56 дивизии, от които 36 пехотни, 4 моторизирани, 5 танкови и 4 кавалерийски дивизии и 2 пехотни бригади.298

Общо съотношението на силите не даваше съществено преимущество на съветското командуване, тъй като то имаше малък превес над противника в оръдия, танкове и авиация, а в жива сила противникът превъзхождаше съветските войски с 57 000 души. Само в минохвъргачки съветското командуване имаше превъзходство два пъти повече. При такова малко благоприятно съотношение на силите се изискваше голямо изкуство, за да се осъществят решителните цели на контранастъплението.

Съветските войски нанасяха основния удар по фланговете на главната групировка на противника (6-а полева и 4-а танкова армия).

На 19 ноември 1942 г. съветските войски при Сталинград преминаха в контранастъпление.

В първите дни на настъплението противниковата отбрана беше разкъсана и в образувания пробив се устремиха подвижните съветски войски. На 23 ноември настъпващите една срещу друга войски на Югозападния и Сталинградския фронт затвориха вътрешния фронт на обкръжението около главните сили на 6-а полева армия и част от силите на 4-а танкова армия (всичко 22 дивизии).

Към края на деня на 30 ноември обкръжената противникова групировка беше притисната на територия с размери 40 км от запад на изток и приблизително толкова от север на юг. Външният фронт се намираше на разстояние от 30 до 100 км от вътрешния фронт на обкръжението.

На 10 януари 1943 г., след като войските на Югозападния и Сталинградския фронт с успешните действия на външния фронт провалиха опитите на противника да деблокира обкръжената групировка, войските на Донския фронт преминаха в настъпление със задача да разгромят обкръжената групировка на противника. На 25 януари войските от Донския фронт се втурнаха към Сталинград от запад. Обкръжената групировка се оказа разсечена на две части — южна и северна. На 31 януари капитулира южната, а на 2 февруари — северната група противникови войски. В плен се предадоха 91 000 души. Сталинградската битка завърши с пълно ликвидиране на обкръжената противникова групировка.

Великата Сталинградска битка има всемирноисторическо значение. От момента на преминаването на съветските войски в контранастъпление при Сталинград съветското главно командуване успя отново да изтръгне стратегическата инициатива от ръцете на врага. Обкръжаването и унищожаването на 22 немскофашистки дивизии при Сталинград сложи началото на коренния прелом в хода на Великата отечествена война, в хода на цялата Втора световна война.

Този факт признават дори и враговете на съветския народ. Например бившият началник щаб на 17-и армейски корпус от 6-а немскофашистка армия, Дьор, в своята книга „Походът срещу Сталинград“ пише, че „през 1942 г. Сталинград стана повратен пункт във Втората световна война“299.

Съветската държава и въоръжените й сили се показаха пред цял свят като несъкрушима сила. Във великата битка, разгърнала се при Сталинград, беше предемонстрирано още веднъж превъзходството на съветския обществен и държавен строй над капиталистическия строй.

Сталинград стана символ на твърдост, мъжество и героизъм на съветския народ, който спаси света от заплахата на фашисткото поробване.

Историята на войните и военното изкуство не знае друг случай някоя армия да е извършила това, което извърши съветската армия под стените на града герой Сталинград. В кратки срокове съветските войски почти при равни сили обкръжиха, а след това и ликвидираха огромната групировка на противниковите войски. В това бе показано високото равнище на развитие на съветското военно изкуство.

Съветското командуване при подготовката на настъпателните операции много сполучливо избра направлението на главните удари (по най-слабите и уязвими места в отбраната на противника — по фланговете на неговата ударна групировка) и съумя да осигури главните удари с масиране на сили и средства в участъците на пробива. Съветското командуване постигна решаващо превъзходство в сили и средства на участъците на пробива чрез рязкото отслабване на второстепенните участъци.

Съветското командуване осъществи смелото прегрупирване на своите сили толкова скрито от противника, че контранастъплението на съветските войски при Сталинград беше неочаквано за немскофашисткото командуване. Бившият началник на оперативното управление на въоръжените сили на фашистка Германия, генерал-полковник Йодъл, на разпита след завършването на войната заяви: „Ние напълно недогледахме съсредоточаването на големите руски сили на фланга на 6-а армия (на Дон). Ние нямахме абсолютно никаква представа за силите на русите в този район. По-рано тук нищо нямаше и внезапно беше нанесен удар с голяма сила, който имаше решаващо значение.“

Съветското командуване успя да скрие направлението на главните удари благодарение на грижливо организираната оперативна маскировка и едновременното нанасяне на редица съгласувани удари (пробив на шест участъка от три фронта). Основните удари се нанасяха на разстояние 170 км един от друг и извеждаха ударните групи на фронтовете в тила на главната групировка на противника при Сталинград.

Съветското командуване сполучливо избра времето за преминаване в контранастъпление. Контранастъплението започна, когато настъплението на противника издъхваше и той под ударите на съветските войски беше принуден да премине в отбрана, но не беше успял още да се прегрупира и да усили своите флангове, да построи дълбоко ешелонирана отбрана, да създаде отбранителна групировка и достатъчно силни оперативни резерви.

Съветското командуване съумя да осъществи сигурно обкръжаване на двете елитни немскофашистки армии при Сталинград чрез създаването на здрав вътрешен и външен фронт на обкръжението и организирането на въздушна блокада на обкръжения противник.

Вътрешният фронт на обкръжението беше създаден в много кратки срокове (за 4–5 дена) благодарение на по-бързите темпове на настъплението на подвижните войски (20–25 км в денонощие), отколкото при контранастъплението при Москва (8–12 км в денонощие). Един от решаващите фактори, които позволиха да се обкръжи противниковата ударна групировка при Сталинград в кратки срокове, е съсредоточаването на 60% от всички налични танкове и механизирани корпуси от състава на Югозападния и Сталинградския фронт.

По такъв начин при Сталинград беше развенчан авторитетът за военното изкуство на немскофашистката армия. Един от представителите на немския генерален щаб, Гьорлиц, беше принуден да признае, че разгромът при Сталинград е „най-голямото поражение, което някога в историята е претърпяла германската армия“300. И не само Гьорлиц. Например на гореспоменатия Дьор принадлежат тези думи: „За Германия битката при Сталинград беше най-тежкото поражение в нейната история; за Русия — нейната най-голяма победа.“301

След Сталинград международният авторитет на Съветския съюз още повече порасна. Свободолюбивото човечество по цялото земно кълбо посрещна великата победа на съветската армия при Сталинград с ликуване. Обикновените хора от цял свят възлагаха своите надежди на съветската държава като на единствена реална сила, способна да отстрани заплахата от фашисткото поробване. Много чуждестранни наблюдатели бяха принудени да признаят, че съдбата на човечеството се решава на съветско-германския фронт, а не на другите фронтове на Втората световна война, че „Червената армия изнася основната тежест на борбата“302.

Народните маси, въодушевени от победата на съветската армия при Сталинград, усилиха борбата за укрепване единството на антихитлеристката коалиция, за обединяването на общите усилия във войната против фашистките агресори.

Окриляни от победите на съветската армия, народите на европейските страни, окупирани от немскофашистките войски, също усилиха националноосвободителната борба против фашистките агресори. Бившият началник щаб на немскофашистката група войски „Запад“, Блументрит, признава, че „трудностите през 1943 г. се увеличиха, защото движението на съпротивата във Франция по това време стана много страшно и повлече след себе си много жертви от наша страна и сериозно напрежение“.303

Когато завърши Сталинградската битка, белгийското министерство на информацията, намиращо се в Лондон, издаде следното съобщение:

„6-а армия изчезна при Сталинград, който тя се опита да обкръжи, завземането на който самохвално беше обещано от Хитлер. 6-а армия! Белгийците имат особена причина да се радват на нейното унищожаване, защото именно на тази армия на 10 май 1940 г. беше възложено да нахлуе в нашата страна и тази армия с хитрост и груба сила победи нашите войски при канала Алберт. Тя премина през Белгия подобно на буря, сееща навсякъде опустошение и смърт и в борбата с нея паднаха легиони наши храбри войници. Полковете, с които така се гордееше Хитлер, обгърнати с тайнственост, опиянени от собствената мощ и високомерие, триумфално маршируваха по нашите опустошени градове като победители. Сега те лежат под дълбоките руски снегове на хиляди мили от нашите граници. Но не те завоюваха Сталинград, а Сталинград ги завладя. За тези, които бяха безсилни очевидци на угнетяващата им гордост, замръзналите им трупове са символ на неизбежния съд, на започващото се възмездие…“304

Победата на съветската армия при Сталинград предизвика в лагера на фашистките агресори паника и объркване, унижение и безнадеждност.

На 18 декември 1942 г. Чано пристигна в Гьорлицката гора, в щаба на Хитлер. В щаба цареше атмосфера на безнадеждност и обреченост. Чано описва своето впечатление така: „Когато пристигнах, никой дори не се опитваше да скрие от мене или от моите сътрудници гнетящото настроение, предизвикано от съобщението за пробива на руския фронт. Беше направен опит да се хвърли вината върху нас.

Панса (италиански дипломат — В. С.) има следния разговор с Хевел, който беше много близък на Хитлер:

Панса: Нашата армия понесе големи загуби?

Хевел: Никакви загуби, те бягат.

Панса: Както вие при Москва през миналата година?

Хевел: Именно.“305

Успехите са наши, а неуспехите — на съюзниците — такава беше политиката на всяка империалистическа държава. Но тъй като нямаше успехи, на Чано се наложи да слуша само обвинения. Като се завърна в Рим на 22 декември 1942 г., той записа в дневника си: „Върнах се в Рим. Тук заварих голяма паника във връзка със съобщението от руския фронт.“306

Въпреки отстъплението на италиано-немските войски от Триполитания цялото внимание на италианските и германските управляващи кръгове беще приковано към съветско-германския фронт. В дневника на Чано изобилствуват бележки само за събитията на съветско-германския фронт. Например „19 януари — много тежък ден… Отстъплението в Русия продължава и на някои участъци се превръща в разгром. 22 януари — разгром при Сталинград, отстъпление по целия фронт.“307

В лагера на германската коалиция започна объркване. Моралният дух катастрофално падаше. Изпари се вярата в непо-бедимостта на немскофашистката армия. Именно разгромяването на 8-а италианофашистка армия от съветската армия при Сталинград ускори излизането на Италия от хитлеристката коалиция.

Контранастъплението на съветската армия при Сталинград постави началото на масово изгонване на немскофашистките окупатори от съветската земя. Всичките усилия на германското върховно командуване бяха насочени за прехвърлянето на нови резерви, за да затворят огромния пробив, широк повече от 300 км, който се образува във фронта им. Ето защо североафриканският театър на военните действия още по-малко започна да привлича вниманието на германското върховно командуване. За британските войски се създадоха условия, изключително благоприятни за развитието на по-нататъшните военни действия в Северна Африка.

Неуспешен опит на италиано-немското командуване да пробие английската отбрана при Ел Аламейи (31 август — 7 септември 1942 г.)

(Схема 35)

След поражението при Найтсбридж вместо Окинлек за главнокомандуващ британските въоръжени сили в Близкия Изток беше назначен Александър. В командуването на 8-а английска армия на 13 август 1942 г. постъпи Монтгомери.

По това време Североафриканският фронт се стабилизира. През целия август тук цареше пълно спокойствие. Бившият командуващ американските близкоизточни военновъздушни сили, Луис Бреретон, в своя дневник споменава, че на 22 август той „се отправил за съвещание в полевия щаб на генерал Къ-нингхам. Щабът на Кънингхам (командуващ английските военновъздушни сили в Близкия Изток — В. С.) беше разположен по крайбрежието на Средиземно море, приблизително на 15 мили от фронтовата линия. Всичко бе уредено конфортно, а възможностите за къпане спомагаха да се поддържа чувство на удовлетвореност. От двете страни на фронта съществуваше неписано правило, съгласно което изтребителите не атакуваха хората по брега.“308 Животът на воюващите страни протичаше нормално и като че ли не е имало военни действия.

Английските отбранителни позиции при Ел Аламейн на протежение 60 км се създаваха в продължение на една година. Те бяха избрани с оглед да не излизат от границите на обитаемото приморско направление.

Тук местността беше удобна за организиране на сигурна отбрана. Каменисти вериги се простираха от изток на запад, а фланговете на позициите се защищаваха от юг от трудно проходимата за танкове низина Катара, а от север — от морето. Катарската низина, дълга 300 км и широка от 30 до 160 км, беше дъно на огромно пресъхнало езеро.

Английските войски създадоха една отбранителна полоса от три линии опорни пунктове. Опорните пунктове се разполагаха в шахматен ред на отдалечение 9 км един от друг по фронта и в дълбочина. Във всеки опорен пункт имаше по два пехотни батальона и по една артилерийска батарея.

Всяка пехотна дивизия от по три бригади имаше в своята полоса по три такива опорни пункта.

Останалите войски се разполагаха в междините между опорните пунктове и в зависимост от обстановката можеха бързо да се прехвърлят на всеки застрашен участък от фронта.

Пред и в отбранителната полоса се създаваха полоси от минни заграждения.

Англичаните имаха и достатъчно сили. В Египет едновременно с Монтгомери пристигнаха от Англия 44-а и 51-а пехотна дивизия, два полка тежка артилерия и шест полка полева артилерия. 9-а австралийска пехотна дивизия беше прехвърлена от Сирия. Освен това Монтгомери получи от Окинлек не само удобен плацдарм, но и две нови бронирани дивизии (1-а и 10-а), а военните складове в Египет бяха препълнени с боеприпаси и военни материали.

Значително се повиши качеството на английската бойна техника. Бронираните бригади бяха снабдени с тежки танкове „Чърчил“, които имаха 75-мм оръдия и с 400 57-мм противотанкови оръдия нов образец. Английското командуване получи от САЩ 300 танка „Шерман“ със 75-мм оръдия. Англичаните имаха всичко 700 танка. В разпореждане на Монтгомери бяха дадени 8700 автомобила, от които бяха формирани 26 автомобилнотранспортни роти.

Италиано-немските войски в Либия не получиха очакваните подкрепления. Всички резерви на африканския корпус бяха определени за прехвърляне на съветско-германския фронт, където се решаваше изходът на Втората световна война. Хитлер, „изцяло погълнат от войната с Русия, не отделяше достатъчно внимание на средиземноморския театър“309. При това положение англичаните имаха възможност да активизират военните действия и да разчитат на успех, тъй като „те нямаха грижи за какъвто и да е втори театър на войната“310. Обаче висшето английско командуване не бързаше. От това се възползува Ромел.

Схема 35. Обстановката при Алам ел Халфа на 30 август 1942 г.

На 31 август 1942 г. италиано-немското командуване се опита да пробие левия фланг на английските отбранителни позиции при планинския гребен Алам Ел Халфа, който се намира на 25 км от крайбрежието (схема 35). Италиано-немската ударна групировка (229 немски и 243 италиански танка) успя на няколко места да се вклини дълбоко в отбраната на английските войски. Вклиняването се извърши между опорните пунктове на новозеландската дивизия. В дълбочина на отбраната немските танкове бяха посрещнати от две английски бронирани дивизии, които имаха около 400 танка. Маневрирането от двете страни продължи до 3 септември. Английското командуване въпреки превъзходството в сили и средства не се реши на активни действия с цел да обкръжи и унищожи немскофашистката танкова групировка.

На 3 септември Монтгомери се опита да организира атака във фланг на противника. Но отделената за това новозеландска дивизия не беше поддържана от английски танкове и атаката не успя. До 7 септември Монтгомери безуспешно се опитваше да затвори пробива, но след това се наложи да се откаже от това да свие левия фланг и да създаде нов фронт от редицата опорни пунктове, приспособени за кръгова отбрана. В ръцете на италиано-немското командуване се оказа проходът от завития фланг на британската отбрана до низината Китара, широк 35 км. Зад този проход се откриваше незащитената пустиня чак до Кайро. Като че ли пътят за делтата на Нил беше открит. Въпреки всичко немските дивизии почти цяла седмица стояха на едно място, като забити в земята, и не бяха в състояние да направят нито крачка напред. Това бездействие се обясняваше с обстоятелството, че на 31 август пред входа на пристанище Тобрук беше торпедиран танкерът „Естрия“ със 7000 т гориво. Освен това между Бенгази и Дерна беше потопен танкерът „Абруци“. С тези два танкера се превозваха 8500 т гориво. За по-нататъшното придвижване не можеше да става и дума, тъй като Ромел разполагаше с бензин само за една седмица. Недостигаха 6000 т гориво, а от Либия успяха да доставят само 1000 т.

Прехвърлянето на немската авиация през юни 1942 г. на съветско-германския фронт доведе до това, че комуникациите на италиано-немските войски в Средиземно море се оказаха незащитени и през септември бяха потопени 22 немски и италиански транспортни кораба с товар 22 000 т.

През октомври 1942 г. англичаните потопиха в района на Тобрук танкера „Прозерпине“ с товар 3250 т гориво и транспортния кораб „Терджестиа“ с 1042 т боеприпаси, охранявани само от един ескадрен миноносец. В резултат на големите загуби по морските комуникации най-насъщните нужди на африканския корпус се задоволяваха само 40%.

Имаше и други причини за спирането на италиано-немското настъпление, което беше започнало на 31 август. Немското разузнаване не можа своевременно да установи, че англичаните съумяха бързо и добре да оборудват фланговите позиции. Оказа се, че на английските флангови отбранителни позиции се намираха 400 артилерийски и 500 противотанкови оръдия.

Английската авиация, която господствуваше във въздуха, нанасяше непрекъснато удари по италиано-немските войски, бомбардираше изходните им райони за настъпление, а също и тиловите им райони. За 6 дена английската авиация хвърли над противниковата ударна групировка 1300 т бомби. Италиано-немските загуби бяха 50 танка, 400 автомобила и 60 оръдия.

Всичко това, взето заедно, принуди италиано-немското командуване да оттегли своите войски на изходните позиции и да чака прехвърлянето на резерви. Обаче до завършването на Сталинградската битка не трябваше да се разчита на получаване на резерви.

По такъв начин започнатото на 31 август от Ромел настъпление се провали.

Ограничените резултати на настъпателните операции на 8-а английска армия при Ел Аламейн (23 октомври — 3 ноември 1942 г.)

(Схеми 36 и 37)

През следващия месец и половина италиано-немските войски в Северна Африка не проявиха никаква активност. През септември—октомври 1942 г. Ромел беше в Германия. Хитлеристката пропаганда използува пристигането на Ромел в Берлин, за да извести с гръмки хвалебствия победите в пустинята и да скрие големите неуспехи на съветско-германския фронт.

Английското командуване реши да използува изключително благоприятната обстановка в Северна Африка и да предприеме опит да направи десант в района на Тобрук — в тила на италиано-немските войски, намиращи се при Ел Аламейн. През нощта на 14 септември десантни кораби се отправиха под конвоя на военни кораби към Тобрук. В района на Марса Матрух противникови прожектори откриха част от корабите и плавателните съдове. Бреговата артилерия ги обстреля и потопи част от тях. Останалите английски плавателни съдове и кораби се разпръснаха в суматохата и пристигнаха в Тобрук по различно време. Нещо повече, някои от тях не съумяха навреме да подадат опознавателни сигнали и се обстрелваха едни други. Огън откриха също италиано-немските батареи, разположени в Тобрук. Английските кораби бяха разпръснати и поотделно се завърнаха в базите си.

По такъв начин единственият опит на англичаните през цялото време на военните действия в Северна Африка да стоварят морски десант в тила на италиано-немските войски излезе неуспешен.

Необходимо е да се отбележи, че една от причините за провалянето на много английски планове е пренебрежението на английското командуване към въпроса за запазването им в тайна, в резултат на което те често ставаха известни на гражданското население.

След неуспеха от стоварването на морския десант английското командуване започна подготовка за фронтален пробив на италиано-немската отбрана в района на Ел Аламейн, която за-върши към 23 октомври 1942 г. (схема 36). В този район беше съсредоточена 8-а армия, която (без резервите в делтата на Нил) имаше три армейски корпуса (30-и и 13-и) и един брониран корпус (10-и).

Оперативното построение на 8-а армия се състоеше от два ешелона — 30-и и 13-и армейски корпус в първи ешелон и 10-и брониран корпус във втори ешелон.

Армейските корпуси също имаха двуешелонно построение на бойния ред. В първия ешелон на 30-и корпус бяха 9-а австралийска, 51-а шотландска, 2-а новозеландска, 1-а южноафриканска и 4-а индийска пехотна дивизия, а във втория ешелон — 9-а и 23-а армейска бронирана бригада, въоръжена с танкове „Валентайн“. Тези бронирани бригади бяха предназначени не за непосредствено поддържане на атаката на пехотните дивизии, а за съпровождане на пехотата при отбиване на противникови танкови контраатаки.

В първия ешелон на 13-и корпус бяха една гръцка бригада, 50-а и 44-а английска пехотна дивизия и френски части. Във втория ешелон на корпуса беше поставена 7-а английска бронирана дивизия. В състава на 10-и брониран корпус (втори ешелон на армията) влизаха 1-а и 10-а бронирана дивизия.

Англичаните имаха всичко седем пехотни дивизии, три бронирани дивизии, две отделни бронирани бригади и две пехотни бригади.

Групировката на италиано-немските войски в района на Ел Аламейн включваше немския африкански корпус, 21-и и 10-и италиански армейски корпус и 20-и италиански танков корпус. В състава на немския африкански корпус влизаха две пехотни дивизии (90-a и 164-а), две танкови дивизии (15-а и 21-а) и една авиационно-полева бригада Рамке (3376 души), сформирана от земния обслужващ състав на летищата на о. Сицилия. През юни 1942 г. тази бригада беше прехвърлена със самолети „Ю-52“ през о. Крит в района на Ел Аламейн. 21-и италиански армейски корпус включваше 25-а пехотна дивизия „Болоня“ и 102-а моторизирана дивизия „Тренте“. В състава на 10-и италиански армейски корпус влизаха пехотните дивизии „Брешия“, „Павия“ и „Фолгоре“. 20-и италиански танков корпус се състоеше от две танкови дивизии: 132-а „Ариете“ и 133-а „Литорио“ и 101-а моторизирана дивизия „Триест“.

Италиано-немската групировка имаше всичко 6 пехотни, 4 танкови, 2 моторизирани дивизии и една пехотна бригада.

Италиано-немската армейска група войски имаше оперативно построение в два ешелона. В първия ешелон беше немският африкански корпус (от крайбрежието на Средиземно море до планинската верига Ел Митейри) и вдясно от него (до низината Катара) — 21-и и 10-и италиански корпус. Във втория ешелон беше 20-и италиански танков корпус. Немските пехотни дивизии имаха в състава си 90-а — 2327 души, 164-а — 6343 души.

Във втория ешелон освен 20-и италиански танков корпус влизаха и танковите дивизии на немския африкански корпус. 15-а немска танкова дивизия (3940 души) и 133-а италианска танкова дивизия „Литорио“ бяха съсредоточени зад немския африкански корпус. 21-а немска танкова дивизия (3927 души) и 132-а италианска танкова дивизия „Ариете“ се съсредоточаваха, зад 10-и италиански армейски корпус.

Подвижността на италиано-немските войски се осигуряваше от наличието на голям автотранспорт. Само в състава на немския африкански корпус имаше 12 194 немски автомашини, при това от тях 4081 — трофейни.

Съотношението на силите и средствата беше в полза на англичаните. В жива сила британските войски превъзхождаха противника повече от 1,5 пъти (150 000 английски войски срещу 96 000 италиано-немски); в танкове — повече от два пъти (719 английски и 395 американски танка311 срещу 210 немски и 300;) италиански в артилерия — с 4,8 пъти (1200 английски оръдия срещу 250 италиано-немски). В авиация англичаните имаха абсолютно превъзходство. От юни 1942 г. в Близкия Изток се появиха американски съединения от тактическата авиация. През ноември 1942 г. от тези съединения беше сформирана 9-а американска въздушна армия за поддържане на 8-а английска армия. На 20–21 октомври 1942 г. „общият брой: на британските и американските самолети беше 1263“312.

Бившият заместник-командуващ немския африкански корпус, Тома, в беседа с Лидъл Харт след войната заяви: „По мои пресмятания вие имахте 1200 самолета, докато аз имах само няколко десетки самолети.“313

По други немски данни, „общата численост на боеспособните самолети в немските бомбардировъчни части през ноември — декември (1942 г. — В. С.) едва ли превъзхождаше равнището 100–120 машини (бомбардировачи «Ю-88»). След няколко седмици наличният състав се намали до 40 боеспособни самолета.“314

Оперативната плътност беше за италиано-немските войски 4,8 км на една пехотна дивизия, 8,5 танка и 4 оръдия на 1 км фронт; за английските войски — 5 км на една пехотна дивизия, 18,5 танка и 20 оръдия на 1 км фронт.

Английското командуване си постави решителна цел — да обкръжи и разгроми в района на Ел Аламейн основната противникова групировка — немския африкански корпус.

Замисълът на операцията предвиждаше:

— провеждане на продължителна авиационна подготовка, за да се отслаби противниковата отбрана и да се заблуди противникът за началото на операцията и направлението на главния удар;

— осъществяването на фронтален пробив на италиано-немската отбрана в района на Ел Аламейн със силите на пехотните дивизии;

— развиване на успеха с подвижните войски откъм фланговете, за да се изолира италианската групировка, а немският африкански корпус да се обкръжи и притисне към морето.

В навечерието на настъплението на английските войски Монтгомери заяви в заповедта, че сражението „ще бъде едно от решаващите в историята. То ще бъде повратен момент във войната.“315 И също тук добави: „Разбира се, ще съумея да разгромя Ромел, защото съм по-добър генерал.“316

Монтгомери, излизайки с такива хвалебствени заявления, ни най-малко не рискуваше, тъй като превъзходството в сили и средства беше на негова страна (значително в артилерия и танкове и абсолютно в авиация).

Какво успя да постигне Монтгомери, като имаше всички преимущества?

Монтгомери не се реши на някакъв маньовър с цел да обходи южния открит фланг на италиано-немската групировка, въпреки че такъв обход можеше да се извърши. Той реши да нанесе фронтален удар в северната част на фронта, по-близо до крайбрежието, т.е. към своя военноморски флот, и там, където са ж.п. линията, автострадата и водопроводът.

30-и армейски корпус нанасяше главния удар в полоса, широка 25 км, пробивайки противниковата отбрана на тесен участък от 6,5 км със силите на 51-а шотландска и 2-а новозеландска пехотна дивизия. Предвиждаше се да се създадат два прохода в отбраната на противника северно от планинската верига Ел Митейри и през тях да се въведе в пробива 10-и брониран копус (схема 36).

Частите на 13-и корпус, действуващи южно от 30-и корпус в полоса, широка 35 км, нанасяха спомагателен удар с цел да сковат противника и да привлекат върху себе си неговите резерви. 7-а бронирана дивизия не се предвиждаше да бъде използувана в полосата на настъплението на 13-и корпус. В хода на операцията на нея й предстоеше да се измести на северния участък, за да поддържа 30-и корпус.

10-и брониран корпус се определяше за въвеждане в така наречения „чист“ пробив за развиване успеха на 30-и корпус.

Италиано-немското командуване създаде при Ел Аламейн полева отбрана, състояща се от две полоси. Основа на отбраната бяха ротните опорни пунктове. Батальоните на немския африкански корпус имаха по четири роти. Всеки батальон заемаше район за отбрана, в който три роти се разполагаха в триъгълник с връх към противника, а четвъртата рота беше батальонен резерв. Дълбочината на целия батальонен район за отбрана беше средно не по-малка от 3–4 км. Всяка рота, която заемаше опорния пункт, водеше кръгова отбрана.

На 1–2 км пред предния край на първата полоса на отбраната имаше минни полета. Например за създаване на минни полета 164-а немска пехотна дивизия изразходва 10 300 противотанкови и 11 400 противопехотни мини с разчет по една мина от всеки вид на линеен метър. Повечето от мините бяха трофейни. Немските сапьори използуваха трофейните английски авиационни бомби и артилерийски снаряди за устройване на управляеми минни заграждения. Минните полета се прикриваха с огън от противотанковата артилерия. На 5 км от първата полоса беше създадена втора полоса на отбраната. Между първата и втората отбранителна полоса бяха изкопани отсечни позиции. Те бяха разположени така, че да насочат атакуващите противникови войски към тези минни полета и заграждения в дълбочина на отбраната (а те бяха от 4 до 6), които се прикриваха със съсредоточен артилерийски огън. Немските сапьори поставиха всичко около 500 000 мини. Зад втората полоса на отбраната се намираха танковите дивизии и артилерията. 88-мм оръдия бяха съсредоточени на танкоопасните направления. Общата дълбочина на тактическата зона за отбраната достигаше до 12 км.

Английското командуване преди настъплението не извърши разузнаване. Това позволи на италиано-немското командуване в навечерието на авиационната и артилерийската подготовка на англичаните, незабелязано от тях, да изведе своите главни сили на втората полоса на отбраната. Цялата сила на първоначалния удар на английската авиация, артилерия, пехота и танкове се стовари върху незаетата с войски първа отбранителна полоса на противника. В дълбочина на отбраната британските войски срещнаха организираната съпротива на противника.

Противникът отделяше голямо внимание на различните начини за маскировка на войските и техниката в местност, лишена от естествени укрития. Например италиано-немските войски разполагаха своите танкове в районите на становете на бедуините и ги маскираха с бедуински палатки. Англичаните, за да заблудят противника относно направлението на главния удар, съсредоточиха танковете на второстепенните направления, а след това ги смениха на тези места с товарни автомобили и макети на танкове. Танковете се маскираха като автомобили.

На 20 октомври започна авиационната подготовка. Бомбардировката се провеждаше по площи денем и нощем в продължение на четири денонощия.

На авиационната подготовка се определяше решаваща роля, тъй като Монтгомери имаше абсолютно превъзходство в авиация. Разчитането само на превъзходството на силите много напомняше операциите през 1916–1917 г. Английската авиация непрекъснато висеше над италиано-немските войски. Действуваха не по-малко от 700 бомбардировача. В продължение само на един час английската авиация седем пъти бомбардира италиано-немските войски, нападайки на вълни по 18 бомбардировача във всяка.

По немски данни, за един ден английската авиация е извършила 800 самолетоизлитания на бомбардировачите и 2500 самолетоизлитания на изтребителите. Италиано-немската авиация през това време извърши 60 самолетоизлитания на бомбардировачите и 100 самолетоизлитания на изтребителите.

По английски данни, британските военновъздушни сили можеха да правят ежедневно до 1200 самолетоизлитания. В немците броят на самолетоизлитанията се движеше от 107 до 242. С всеки изминат ден немските самолети все по-рядко се появяваха в ясното африканско небе. Тези данни говорят ясно за пълното въздушно господство на английската авиация.

20 минути преди атаката започна артилерийската подготовка. Стрелбата се водеше също по площи.

В направление на главния удар артилерията се използуваше масирано. На участъка на пробива от 6,5 км английското командуване съсредоточи 435 оръдия, създавайки плътност 67 оръдия на 1 км фронт. Италиано-немските войски в посочения участък имаха артилерийска плътност само 20 оръдия на 1 км фронт. На всеки 500 английски снаряда немската артилерия можеше да отговори с един снаряд.

В 22 часа на 23 октомври английската артилерия извърши седемминутен огневи налет по предния край на противниковата отбрана. След това петте дивизии на 30-и корпус при лунна светлина преминаха в атака под прикритието на огневия вал. Артилерията пренасяше огъня през 2,5–3 минути по рубежи, отдалечени един от друг на 100 м. Зад пехотата се движеха придадените на корпуса две бронирани бригади.

В полупустинната местност нямаше достатъчно ориентири. За да се помогне на пехотата да поддържа правилно направлението за движение, зенитните оръдия „Бофорс“ стреляха с трасиращи снаряди по протежение на разграничителните линии между бригадите. За ориентиране се използуваха и подвижни кули, които нощем се осветяваха. За тази цел се използуваха прожектори. Проходите в минните полета се обозначаваха с туби с горящ петрол. Тубите се разставяха по границите на проходите през всеки 2–3 м и според движението на пехотата се пренасяха напред.

Първоначалната ширина на проходите в минните полета беше 8 м, но в хода на атаката английските сапьори ги разширяваха до 24 м. За тази цел пред войските вървяха танкове миночистачи („скорпиони“) с поставени на предната част на танка вериги. Веригите се удряха в земята и взриваваха мините пред танка.

Сутринта на 24 октомври стана ясно, че британските пехотни съединения не са в състояние да сломят съпротивата на италиано-немските войски. На 10-и брониран корпус беше възло-жено да завърши пробива в противниковата отбрана в участъка на атаката на 51-а шотландска и 2-а новозеландска дивизия. Обаче танковите дивизии, нямайки тясно взаимодействие с пехотата и отрядите за разграждения, не можаха да преодолеят противниковите заграждения. Като преодоляха първата полоса на отбраната, танкавите дивизии закъсаха и се спряха сред минните полета на противника, поставени пред втората полоса на отбраната.

Целия ден на 24 октомври 1-а и 10-а бронирана дивизия водеха престрелка с противника от далечни разстояния в района на планинската верига Ел Митейри. По такъв начин „опитите танковите сили да излязат на оперативен простор на запад от отбранителната система на войските от «оста» претърпяха неуспех“317.

В полосата за настъпление на 13-и армейски корпус пехотата и сапьорите на 44-а английска дивизия бяха задържани от минните полета пред първата полоса на противниковата отбрана (тъй като предварително не бяха направени проходи в тях), попаднаха под флангов обстрел и се спряха. По-нататък на този участък от фронта нямаше никакво придвижване.

Главнокомандуващият Александър, като отбелязва, че на 24 октомври противниковата авиация почти не се появила във въздуха, изрази рязко недоволство от хода на настъплението. През нощта на 25 октомври Монтгомери заповяда на 10-и брониран корпус да продължи боя и „на всяка цена да завърши пробива“. Напразно командирът на корпуса, Ламсден, доказваше на Монтгомери, че самостоятелните действия на танковете не могат да имат успех. Монтгомери не призна, че пробивът на втората полоса на отбраната от движение не успя и трябва отново да го организира.

През нощта на 25 октомври 10-и брониран корпус не можа да се придвижи напред. Оказа се, че загражденията, опорните пунктове и огневите точки във втората полоса на противниковата отбрана не бяха напълно разрушени и подавени от авиацията. Всички атаки на британските войски бяха отбити. Англичаните понесоха големи загуби.

Недействителен се оказа и огънят на английската артилерия по площи. Така в артилерийския налет по един от квадратите, в който бяха забелязани около 60 танка от 21-а немска танкова дивизия, взеха участие осем артилерийски дивизиона. Обаче немците не загубиха нито един танк.

През деня на 25 октомври британските войски също не можаха да се придвижат напред. 50-а английска пехотна дивизия в дълбочината на противниковата отбрана се натъкна на гъсти телени заграждения и противопехотни мини. Към обед бяха преустановени безплодните атаки на 2-а новозеландска дивизия. В този ден на фронта пристигна Ромел.

Не се измени обстановката и на 26 октомври. През целия ден 2-а новозеландска и 1-а южноафриканска дивизия успяха да се придвижат напред около 900 м. 1-а бронирана дивизия не успя да се придвижи на запад нито крачка. Привечер на 26 октомври 10-и брониран корпус все още не можеше да излезе на открита местност. Всички опити на англичаните да пробият италиано-немската отбрана завършиха без успех.

През целия ден на 27 октомври двете страни продължиха престрелката. Това беше критичен ден. Безперспективната обстановка принуди Монтгомери да извърши прегрупирване. В края на деня на 27 октомври той започна да отвежда в тила целия 10-и корпус и 2-а новозеландска дивизия. Стана необходимо да се подготви и проведе нова, трета, атака с цел да се пробие втората полоса на италиано-немската отбрана.

Настойчивите нееднократни опити на англичаните да се придвижат в северно направление заставиха италиано-нем-ското командуване да прехвърли на 25 и 26 октомври 21-а немска танкова дивизия от южния участък на фронта на северния. Но Монтгомери не се възползува от отслабването на южния участък на противника, а както и по-рано, искаше да пробие отбраната на северния участък.

Третата атака започна на 31 октомври със силите на ударната група под командуването на командира на 2-а новозеландска дивизия в състав от 5-а и 6-а новозеландска бригада, 151-а пехотна бригада от 50-а английска пехотна дивизия, 152-а пехотна бригада от 51-а шотландска дивизия, 9-а и 23-а армейска бронирана бригада. 23-а бронирана бригада трябваше да съпровожда пехотата, а 9-а бронирана бригада се намираше във втория ешелон и беше предназначена да завърши пробива в тактическата отбрана. За развитието на успеха в полосата на ударната група се изтегляше 10-и брониран корпус.

С цел да се отвлече вниманието на противника от направлението на главния удар 9-а австралийска пехотна дивизия нанасяше спомагателен удар на десния фланг покрай морето.

Успехът неочаквано се оказа в полосата на 9-а австралийска дивизия. Австралийските войски успяха да обкръжат два италиански и два немски пехотни батальона. Обаче Монтгомери не можа в хода на боя да извърши прегрупировка в полосата за настъпление на 9-а австралийска дивизия и да развие успеха й. Възползувайки се от това, на 31 октомври вечерта 21-а немска танкова дивизия деблокира обкръжената групировка на италиано-немските войски.

Четвъртата атака на англичаните беше подготвена към 2 ноември. Монтгомери измени направлението на главния удар. Цялата сила на четвъртата атака той пренесе на участъка на 9-а австралийска дивизия, като реши да пробие по протежение на крайморския автомобилен път.

Четвъртата атака започна на 2 ноември в 1 часа през нощта в полоса в ширина 3,6 км. През време на атаката австралийската пехота се съпровождаше от огневи вал от 360 оръдия (192 оръдия с калибър 86 мм и 168 със среден калибър). Артилерийската плътност беше 100 оръдия на 1 км от участъка на пробива. През време на атаката австралийската пехота и английските танкове се натъкнаха на вкопани в земята немски танкове и на противотанкови оръдия и понесоха големи загуби. Такова използуване на танковете (вкопани в земята) беше изненада за английското командуване. Опитът на полковете на 9-а бронирана бригада да преодолеят артилерийско-танковия заслон на противника с фронтална атака доведе до загубване на повече от 75% от танковете.

Ромел, като видя провалянето на английските атаки, около 9 часа сутринта контраатакува с 15-а и 21-а танкова дивизия. Немските танкове се втурнаха в разположението на британските войски, вклинили се в отбраната на немците, но се сблъскаха с 10-и корпус, който не беше въвеждан в бой след 27 октомври, и бяха отхвърлени с големи загуби. До вечерта на 2 ноември от 90 немски танка, взели участие в контраатаката, в строя останаха само 35 танка.

Атаките на британските войски на 2 ноември заставиха Ромел да съсредоточи целия немски африкански корпус в района на Сиди Абдер ер Рахман, не далеч от крайморския път. Италианските моторизирани дивизии също се придвижиха към крайбрежието. На 2 ноември от южния участък беше прехвърлена към крайморския път и 132-а италианска танкова дивизия „Ариете“. При това прегрупирване на юг от хребета Ел Митейри на стика на италианските дивизии „Триест“ и „Тренто“, между северната и южната групировка на италиано-немските войски, се получи голяма междина.

Монтгомери въпреки провалянето на 2 ноември на четвъртата атака „твърдо реши да извърши пробив на северния път“318. За целта той реши да използува прехвърлената тук през нощта на 29 октомври 7-а бронирана дивизия. Обаче Монтгомери съвсем неочаквано се отказа от плана за пробива по протежение на крайморския път.

Какво застави Монтгомери да се откаже от твърдо взетото решение? Оказа се, че разузнаването представи данни, че всички немски сили се движат на север и между немските и италианските войски се образува междина. Като узна за това, „Монтгомери веднага се отказа от плана за пробив по протежение на крайбрежния път“319.

Възползувайки се от междината в стика между северната и южната противникова групировка, англичаните на 2 ноември следобед хвърлиха тук 7-а бронирана дивизия (схема 37). Едновременно тук беше изпратена и 4-а индийска пехотна дивизия. В резултат на този маньовър втората полоса на противниковата отбрана беше пробита.

Генерал Тома предупреди Ромел, че англичаните го обхождат от фланг. Но Ромел, имайки напълно достоверни данни, че Монтгомери, както и той, съсредоточи своята основна групировка северно от хребета Ел Митейри и не отслаби усилията с цел да пробие по протежение на крайбрежния път, не повярва на Тома.

Генерал Тома, желаейки да убеди Ромел във верността на своето съобщение, отиде с командирския танк в района южно от хребета Ел Митейри, за да направи лично разузнаване, и беше пленен от англичаните. Монтгомери се ръкува с пленения фашистки генерал и го покани в своя щаб на вечеря.

През нощта на 3 ноември започна отстъплението на немския африкански корпус. Тази нощ премина без съществени действия от страна на англичаните. Ромел „не очакваше, че английското командуване ще му даде такъв шанс“320.

На сутринта на 3 ноември Ромел „все още задържаше основната маса на английските танкове“321. Към 10 ч. на 3 ноември английските войски се намираха в полукръг пред немския африкански корпус и се водеше бой от местно значение, англичаните опипваха противника. Според мнението на Ромел, за англичаните „това беше загубено време“.

Едва към обед на 3 ноември англичаните установиха отстъплението на немските войски и хвърлиха по отстъпващите колони 200 щурмови самолета. Преди това английската артилерия обстрелваше напуснатите немски позиции.

Схема 37. Въвеждането на британските съединения в сражение на 2 ноември 1942 г. в неосигурения стик на италиано-немските войски при Ел Аламейн

Щом като беше установено отстъплението на немския африкански корпус, Монтгомери покани при себе си кореспондентите. Те очакваха „да чуят от него съобщение за трудностите и дори за частично поражение“322. Но им съобщиха за щастливия за английското командуване изход от почти двуседмичните боеве за пробива на италиано-немската отбрана. Когато кореспондентите побързаха да се върнат на фронтовата линия, те се убедиха, че немският африкански корпус отстъпва.

Немскофашисткото командуване се отказа от продължаването на борбата. За това то нямаше нито резерви, нито авиация, но и нямаше никаква надежда да получи през този период, тъй като „в Берлин придаваха второстепенно значение на кампанията в Северна Африка и нито Хитлер, нито генералният щаб се отнасяха към нея особено сериозно“323.

Шведският в. „Дагепостен“ от 5 ноември отбеляза този факт, че хитлеристкото ръководство е „принудено да изостави Ромел, който отбранява този второстепенен фронт“.

Италианските резерви се състояха само от две пехотни дивизии и при това бяха разположени далеч от района на Ел Аламейн („Пистоя“ в Бардия и „Специа“ в Триполитания). Ето защо на Ромел не оставаше нищо друго, освен, като използува огромното пространство на пустинята, да прибегне към не един път прилагания от двете страни маньовър — „отскок“.

Решението за по-нататъшното отстъпление на немците беше взето на 4 ноември. На този ден към обед немският африкански корпус възстанови фронта на отбраната на новите позиции при Фука (100 км западно от Ел Аламейн).324 Ромел съумя да запази немските дивизии (9-а и 164-а пехотна, 15-а и 21-а танкова), както и италианските дивизии (танкови: 133-а „Литорио“, 132-а „Ариете“, моторизирани: 101-а „Триест“ и 102-а „Тренто“), но остави на произвола на съдбата италианските пехотни дивизии.325

На 4 ноември Ромел започна бързо да изтегля немските дивизии на запад, зад укрепения рубеж при Ел Агейла, стремейки се да запази колкото се може повече немски войници и техника. Той дори не направи опити да изведе изпод удара италианските пехотни дивизии, „като остави италианските дивизии сред пустинята“326. В резултат на това южната италианска групировка в състав от четири пехотни дивизии („Болоня“, „Павия“, „Брешия“ и „Фолгоре“), като загуби контакт със северната групировка, сложи оръжие.

Отстъплението на немскофашистките войски имаше организиран характер. В английския в. „Таймс“ от 4 ноември се призна този факт, че изходът на борбата още не е решен и не може да се счита, че сражението е спечелено. Дори на 5 ноември той писа: „Този щастлив резултат още не е ясен.“327 Толкова предпазливата оценка на английските наблюдатели се обяснява с това, че немската групировка, която обходиха британските войски, не беше разгромена.

С бързи и решителни действия и с умело проведен маньовър през пустинята Монтгомери можеше да попречи на немско-фашистките войски да се оттеглят зад укрепения рубеж при Ел Агейла, но Монтгомери се оказа неспособен за енергични действия. Впоследствие той се оправдаваше с дъждовете, които му попречили на 6 и 7 ноември да обхване отстъпващите италиано-немски части и да ги разгроми. Това обяснение е наивно и неубедително. Както е известно, дъждовете не задържаха отстъпващите немски танкове и автомобили. Нещо повече, Ромел не само отведе своите войски, но и извози от Тобрук, Дерна и Бенгази голяма част от своите запаси.

В ариергарда на Ромел беше 90-а немска лека пехотна дивизия, след която следваха три британски дивизии — две бронирани и една пехотна. Тройното превъзходство в сили позволяваше да се действува без риск, но английското командуване се задоволяваше с изтласкването на противника. Монтгомери, се боеше от Ромел да не му отговори с удари. Англичаните още не бяха забравили зашеметяващите контраудари, които Ромел им нанесе по-рано.

На 7 ноември Монтгомери се стремеше да убеди представителите на печата, че 8-а армия е удържала пълна и решителна победа, но в същия ден морският министър на САЩ, Нокс, заяви, че немският африкански корпус досега още не е разгромен напълно.

На 12 ноември Ромел продължаваше да отстъпва с главозамайваща бързина.

През време на отстърлението италиано-немските войски широко използуваха изкуствените препятствия, създаваха минни полета и разрушаваха. Едва успявайки да вървят след отстъпващите немски войски, англичаните на 13 ноември без съпротива заеха пристанище Тобрук, а на 20 ноември — Бенгази.

Монтгомери се стремеше само към едно — да не изостава много от противника. И въпреки всичко към 20 ноември 8-а армия загуби съприкосновение с войските на Ромел.

На 27 ноември войските на Ромел без пречка достигнаха укрепените позиции при Ел Агейла, като през време на отстъплението се подсилиха за сметка на италианските гарнизони в Киренайка.

И така англичаните не успяха да разгромят основната ударна групировка на противника в Северна Африка — немския африкански корпус.

Сега Монтгомери се опитва да обясни това с обстоятелството, че той уж не можел да продължи преследването с главните сили поради трудностите в снабдяването. Обаче известно е, че въпросът за снабдяването не беше проблем. Отговорният офицер в щаба на 8-а армия, Райнер, например твърди, че след поражението при Ел Аламейн решението по снабдителните задачи било поставено блестящо. Генерал Бреретон от своя страна счита, че ако дори биха възникнали трудности по снабдяването, то биха могли да ги разрешат.

Откакто немският африкански корпус отстъпи зад укрепения рубеж при Ел Аламейн, Мусолини напразно искаше от Хитлер военна помощ. Така на 19 ноември 1942 г. Мусолини писа на Хитлер: „Необходимо е да се задържи новият фронт — Агейла, — който сега се укрепва за отбраната на Триполи-тания. Тази линия е добра, както вече два пъти се убедихме… необходимо ни е следното: … авиация, в краен случай, неотстъпваща на противниковата авиация. Нашето отстъпление беше предизвикано от голямото превъзходство на противника във въздуха, в това няма никакво съмнение.“328

В същото писмо до Хитлер Мусолини моли за съществено усилване със зенитна артилерия, макар и за настъпващите зимни месеци. Но през тези дни на Хитлер не му беше до Северна Африка. Съветската армия премина в контранастъпление при Сталинград.

Хитлер отговори на Мусолини, че той не може да изпрати в Северна Африка никакви подкрепления и въобще кампанията в Северна Африка разглежда „като борба за време“329. Това застави Ромел на 8 декември да вземе решение за понататъшно отстъпление на запад. Италиано-немските войски на един път отстъпиха до Буерат, за да оставят пред англичаните 400 км от пустинята Сирта.

На 8 декември предните части на британските войски се приближиха към пункта Мерса Брега. По това време цялото внимание на Монтгомери беше съсредоточено към натрупването на колкото се може повече резерви. В плана за действието срещу италиано-немските войски се правеше разчет главно на въздушните бомбардировки.

На 11 декември започнаха нападенията на английската авиация над изоставените по това време от италиано-немските войски отбранителни позиции при Ел Агейла. Едва на 13 декември британските войски откриха, че се бомбардират празни места. Обаче Монтгомери пак не рискува да премине към енергично преследване. Отново започна бавното придвижване по следите на противники и отново Монтгомери обяснява своята пасивност с трудностите в снабдяването.

Чак на 29 декември английските войски влязоха най-после в съприкосновение с войските на Ромел в района на населения пункт Буерат ел Хсун (320 км западно от Ел Агейла). Обаче Монтгомери не се реши да атакува италиано-немските войски, като отложи активните действия до 15 януари 1943 г. При Буерат ел Хсун стана, както и при Ел Агейла. На 15 януари 1943 г. 51-а пехотна дивизия атакува по протежение на крайбрежието и не срещна сериозна съпротива, тъй като основните сили на 90-а немска дивизия вече се намираха в движение. Ударът отново отиде напусто. Оказа се, че италиано-немските войски бяха започнали да се оттеглят от 3 януари и англичаните не знаят за това.

На 18 януари войските на Монтгомери отново загубиха съприкосновение с противника.

По-нататък при придвижването към Триполи Монтгомери продължаваше да обяснява своята пасивност с трудностите в снабдяването. Той дори предупреждаваше, че може да се на-ложи да отстъпи към Буерат или дори по-нататък, за да осигури снабдяването на армията. Всички опасения на Монтгомери се разсеяха на 23 януари, когато британските войски без съп-ротива завзеха Триполи.

Сега дори на скептиците в английското командуване, които твърдяха, че Ромел завлича английските войски в капан, целта на Ромел стана ясна — да спечели време, необходимо за отстъпление в Тунис. Ромел смяташе с обединените италиано-немски сили здраво да задържи Тунис — удобен плацдарм за отбрана на Северна Африка.

Бавността и предпазливостта на Монтгомери в хода на преследването не се налагаха от обстановката. През време на отстъплението на италиано-немските войски от Триполитания Ромел разполагаше само с 38 танка и с 1/3 от бойния комплект. Вместо необходимите 400 т гориво на ден войските на Ромел имаха 152 т. През време на отстъплението недостигът на бен-зин наложи 70 танка от дивизията „Ариете“ да бъдат изоставени. Ако английското командуване действуваше решително, то можеше да разгроми войските на Ромел и да завърши военните действия в Северна Африка половин година по-рано.

Бавността на Монтгомери напълно удовлетворяваше тази част от управляващите кръгове в Англия, която не беше заинтересована от бързото завършване на военните действия в Северна Африка. Противниците на откриването на втория фронт в Европа се позоваваха обикновено на военните действия в Африка като удобен предлог за оправдаване на нееднократното отлагане срока за десанта на англо-американските въоръжени сили през Ламанш.

По такъв начин победата на англичаните беше непълна. Поставените задачи не бяха изпълнени. Монтгомери не можа да обкръжи и разгроми немския африкански корпус в района на Ел Аламейн и през време на следващото му отстъпление към Триполи. Завладяването на територия при пустинния театър на военните действия не беше успех, тъй като живата сила и техниката на противника се запазиха.

Обаче много английски вестници през тези дни, когато резултатът от бойните действия при Ел Аламейн беше още много неясен, излизаха с големи заглавия — „Победа от голямо значение“. На 3 ноември английското радио предаде, че „битката в Египет няма равна на себе си в историята“. На 6 ноември 1942 г. в. „Таймс“ обяви сражението при Ел Аламейн за класическа операция.

На 6 ноември 1942 г. американският вестник „Ню Йорк хералд трибюн“ помести статия на своя коментатор Елиот, в която твърди, че английското настъпление е повратен пункт във войната. Този тезис намери широк отклик у английските военни историци. Например Фулер пише, че „сражението при Ел Аламейн е най-решителното сухопътно сражение с цел да се защитят интересите на съюзниците“330. Алън Мурхед твърди, че военните действия при Ел Аламейн „измениха целия ход на войната“331. Райнер също счита, че сражението за Ел Аламейн е „една от най-решителните битки през време на целия световен конфликт“332.

В 1945 г. У. Чърчил заяви, че „Монтгомери е един от най-големите майстори на изкуството за водене на войната в наше време“333.

Но имаше и друга оценка, например английският биограф на Монтгомери, А. Мурхед, пише, че непосредствено след Ел Аламейн в английския печат все по-често наричали Монтгомери „самохвалко“334. Логиката на неопровержимите факти препоръчва дори в английската военна история да се отдели по-скромно място за сражението при Ел Аламейн.

Достатъчно е да се сравни 4-те немскофашистки дивизии в Северна Африка и 197-те немскофашистки дивизии на съвет-ско-германския фронт (към средата на ноември 1942 г.), за да се убедим, че военните действия в Северна Африка ставаха на второстепенен театър във Втората световна война и не оказваха голямо влияние върху хода и изхода й. Военните действия в Северна Африка в никакъв случай не могат да се сравнят с невижданите по размах операции на съветската армия срещу основните въоръжени сили на фашистка Германия.

Характерни черти на английското военно изкуство по опита на сражението при Ел Аламейн

Сражението при Ел Аламейн е най-голямата настъпателна операция на английското командуване за трите години военни действия в Северна Африка. Като се анализира това сражение, може да се направят някои изводи за английското военно изкуство през 1942 г.

Военните действия в Северна Африка обхващаха малка по фронта (60 км), но голяма по дълбочина територия (от Ел Аламейн до Ел Агейла около 900 км) и се осъществяваха със силите на една армия.

Основната форма на маньовъра на 8-а английска армия в операцията при Ел Аламейн е фронталният удар с цел да се пробие противниковата отбрана на един участък със следващо развитие на този удар в дълбочина. Фронтът на настъплението беше около 60 км. Оперативното построение на армията беше в два ешелона. Главният удар в полосата на армията се нанасяше със силите на един корпус на тесен участък от фронта. Ширината на участъка на пробива беше 6,5 км.

Английското командуване създаде голяма групировка от бронирани сили, което позволи да се постигнат големи темпове при преследването на противника. Преследването се водеше със среден темп на придвижване на английските войски до 25 км в денонощие. За 80 дена 8-а английска армия измина от Ел Аламейн до района на Триполи повече от 2000 км при липса на сериозна съпротива от противника.

Бойният опит показва, че подвижните сили са способни в пустинния театър на военните действия да преодоляват големи разстояния с откъсване от главните снабдителни бази. Пясъците и горещият климат не са препятствие за използуването на танковите и моторизираните войски. Специалните калъфи и филтри, които не пропускат пясък в мотора и вътрешните механизми на танковете, а също и незатъващите в пясъка танкови вериги осигуряваха свободното използуване на танковете и автомобилите дори извън пътищата.

Завладяването на територии в пустинния театър на военните действия не е успех за нито една от воюващите страни, тъй като живата сила и техниката на противника се запазват. Двете страни не един път прибягваха към „отскок“, като използуваха огромните пространства на пустинята, за да запазят живата сила и да спечелят време.

Фланговете на противостоящите войскови групировки не се осигуряваха откъм пустинята. С дълбок обход на подвижните части от юг можеше да се обходи откритият фланг на всяка от воюващите страни и във взаимодействие с военноморския флот и с войските, настъпващи по протежение на крайбрежието, да се обкръжи и притисне към морето противниковата групировка. Но възможностите на маньовъра по такъв начин нито веднъж не бяха използувани въпреки достъпността на пустинята за действие на всички родове войски. Двете страни се бояха от пустинята.

По мнението на някои английски военни писатели, „Монтгомери свеждаше цялото военно изкуство към численото превъзходство“335. Въпреки всичко в сражението при Ел Аламейн Монтгомери не можа да обкръжи немския африкански корпус въпреки значителното числено превъзходство. Победата, както е известно, се постига не само с числено превъзходство, но и с умението правилно да се използува това превъзходство.

В резултат на анализа на сражението при Ел Аламейн авторите на редица чужди книги по историята на Втората световна война посочват някои съществени недостатъци, които се отнасят до военното изкуство. Тези недостатъци са следните. Не беше организирано правилно взаимодействието между родовете войски. Не се провеждаше разузнаване с бой в навечерието на настъплението. Операцията не беше достатъчно осигурена в инженерно отношение. Решаваща роля се отделяше на авиационната подготовка. Методите за управление на войските не съответствуваха на бързите темпове на придвижването им. Дори през време на боя английските подвижни части използуваха кодове, които бяха много сложни. Командирите на немските танкове и моторизирани части през време на боя отдаваха заповедите съвсем открито. Този начин на управлението на боя им позволяваше бързо да влияят на всяко изменение на бойната обстановка.

Отделните бронирани бригади не се използуваха за непосредствена поддръжка на пехотата през време на атаката, а за съпровождане на пехотата при нужда да отбият противникова танкова контраатака. Използуването на бронираните дивизии се планираше за развитието на оперативния успех. Обаче им се налагаше да участвуват в завършването на затягащия се пробив, при това със собствени сили, нощем, без взаимодействие с пехотата и артилерийско-авиационно осигуряване. Бързото въвеждане в сражението на бронираните корпуси нямаше дори тактически успех.

В резултат на горепосочените причини въпреки превъзходството на сили и средства темпът на настъплението в тактическата зона на противниковата отбрана не превишаваше 1–2 км в денонощие и операцията се развиваше крайно бавно. На английските войски бяха необходими 12 дена, за да преодолеят съпротивата на противника в цялата дълбочина на тактическата зона на отбраната му. Сражението завършваше с поражение и изтласкване на противника. Поставените цели за обкръжаване и унищожаване на главните сили на противника не се постигаха.

В сражението при Ел Аламейн се обръща внимание за масираното използуване на английската авиация за решаване на оперативно-тактическите задачи. Авиационната подготовка се осъществяваше със съсредоточените удари на оперативните бомбардировъчни и изтребително-бомбардировъчни съединения.

Авиационната поддръжка на сухопътните войски (съпровождане на атаката) се осъществяваше от авиационните подразделения и части, които в отделни случаи се придаваха на сухопътните войски.

Благодарение прехвърлянето на немскофашистката авиация на съветско-германския фронт англо-американската авиация без особен труд постигна въздушно господство над бойното поле и образува въздушна завеса над сухопътните войски, което създаде изключително благоприятни условия за бойните действия на войските. В резултат на изучаването на бойния опит по използуването на авиацията над бойното поле за прикриване и поддържане на сухопътните войски англо-американското командуване дойде до извода за необходимостта да раздели военновъздушните сили на два вида — тактически и стратегически. Всеки вид авиация се обединяваше във централизирано управление. Това мероприятие беше проведено през първата половина на 1943 г.

През време на преследването английската авиация своевременно поддържаше подвижните войски благодарение на бързото пребазиране на изтребителите според придвижването на войските от едно временно полево летище на друго. Например на 13 ноември две английски изтребителни ескадрили се пребазираха на полево летище на 290 км източно от Аджедабия и се оказаха заедно с предните части. В същия ден английски самолети извършиш нападение над колони от италиано-немски войски, движещи се по протежение на крайбрежието на залива голяма Сирта.

Английското командуване отделяше голямо внимание на проблемата за нормалното осигуряване на войските и при решаването й то постигна големи успехи както при подготовката на настъпателната операция, така и в хода на преследването на противника. Например в хода на преследването на противника английските войски на 13 ноември завзеха Тобрук, а на 1 декември пристигна първият влак от Египет. В пристанищата Марса Матрух и Бардия след два дена, а в пристанище Тобрук след четири дена след завземането им се разтоварваха търговски параходи. След две седмици в пристанище Тобрук се разтовариха максимално количество товари — 1000 т на ден. Първият английски транспорт пусна котва в рейда на Бенгази три дена след влизането на английските войски.

От 1 декември в района на Марса Матрух и 40 км на запад по водопровода започна да доставя ежедневно по 3000 т вода от р. Нил. За доставяне гориво на бронираните войски широко се използуваше транспортната авиация.

Общо военните действия в Египет и Либия завършиха в полза на англичаните. Италиано-немските войски бяха изтласкани от Либия на територията на Тунис. За постигането на това на английското командуване бяха необходими повече от 2,5 години (от 10 юни 1940 г. до януари 1943 г.) въпреки мало-числените сили на противника, които действуваха на второстепенния североафрикански театър на военните действия.

Настъпателните операции на английското командуване, проведени през това време, се характеризират със своята незавършеност. Английското командуване не довеждаше работата до решителни резултати — обкръжаване и разгромяване на основната противникова групировка, а се задоволяваше с частични и ограничени успехи — изтласкване на противника.

Английското командуване в Близкия Изток не чувствуваше недостиг от резерви, но те не се изразходваха за създаване на големи ударни групировки с решаващо значение, а за попълване загубите на 8-а армия и за създаване равновесие на фронта. Всичко това доведе до неоправдано продължителен характер на военните действия на Либийския фронт.

Провалянето на стратегическите планове на Хитлер от съветската армия на съветско-германския фронт през 1942 г. позволи на английското командуване здраво да задържи в своите ръце стратегическата инициатива. Масовото изгонване на немскофашистките завоеватели от съветската земя в резултат на разгрома на немскофашистките армии при Сталинград накара английското командуване да ускори очистването на Северна Африка от италиано-немските войски. Английските войски започнаха планомерно и постепенно да се придвижват към границата на Тунис, където спряха в началото на февруари 1943 г.

Неизпълнение на задължението за откриване на втория фронт в Западна Европа през 1942 г. от управляващите кръгове в САЩ и Англия

В хода на Втората световна война реакционните сили в САЩ и Англия скрито продължаваха да се домогват до своите империалистически и антисъветски цели. Те се стремяха само да отстранят Германия като опасен конкурент на световния пазар. В същото време англо-американските империалисти се надяваха, че в резултат на изтощителната война Съветският съюз ще бъде унищожен или обезкръвен.

В съответствие с тези политически цели военната стратегия на САЩ и Англия предвиждаше воденето на войната в две фази. Първата фаза на войната в Европа англо-американските стратези си я представяха като изтребителна война между хитлеристка Германия и Съветския съюз. През първата фаза на войната в Европа управляващите кръгове в САЩ и Англия не се готвеха да вземат активно участие с главните сили. Те смятаха да се включат в активна борба през втората фаза — в момента на максималното отслабване както на фашистка Германия, така и на Съветския съюз — и с това да диктуват своите условия за мира.

Англо-американските империалисти прикриваха тези цели с гръмки фрази за необходимостта да окажат на Съветския съюз не само икономическа, но и военна помощ във войната срещу хитлеристка Германия. Но в същото време, лъжейки своя народ, реакционните сили в САЩ и Англия не оказаха своевременна военна помощ на Съветския съюз.

С военните действия на второстепенните театри на Втората световна война, по-специално и на първо място в Северна Африка, реакционните сили в САЩ и Англия се опитваха да прикрият своите замисли и да създадат впечатление, че страните им полагат големи военни усилия.

Пораженното на немскофашистките завоеватели при Москва подбуди реакцонните сили в САЩ и Англия с още по-голяма активност да плетат мрежата на заговора срещу Съветския съюз. Влиянието на тези сили върху външната политика на тогавашните правителства на САЩ и Англия особено се прояви в периода на англо-американо-съветските преговори по въпроса за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г.

На 12 юли 1941 г. английското правителство сключи съглашение със съветското правителство за съвместни действия във войната срещу Германия. На 11 юни 1942 г. беше сключено съглашение между правителствата на СССР и САЩ за принципите, приложими към взаимната помощ във воденето на войната срещу агресията.

Оформяването на англо-съветско-американската антихитле-ристка коалиция и установяващия се тесен контакт и сътрудничество между СССР, САЩ и Англия по най-важните политически и военни въпроси имаше огромно значение в делото за международното изолиране на агресивния фашистки блок, който застрашаваше жизнените интереси на всички свободолюбиви народи. Същевременно противоречия имаше и в англо-съветско-американската коалиция. Най-сериозни бяха разногласията по въпроса за откриването на втория фронт в Северна Франция.

Английското правителство през време на преговорите със съветската делегация в Лондон през май 1942 г. избягна да даде определен отговор относно откриването на втория фронт в Европа до изясняване гледището на американското правителство по този въпрос. Чърчил заяви, че той ще бъде в състояние да даде конкретен отговор само след преговорите на съветската делегация във Вашингтон.

На съвещанието във Вашингтон на 29 май 1942 г. Рузвелт, неговият главен съветник, Хопкинс, началникът на генералния щаб, Маршал, и главнокомандуващият военноморския флот, Кинг, заявиха, че те считат за възможно да открият втория фронт през 1942 г. На това съвещание „генерал Маршал добави, че ние имаме войски, при това всички са достатъчно обучени, имаме боеприпаси, авиация и бронетанкови дивизии“336.

На другия ден се състоя съвещание на Рузвелт с началник щабовете, на което бе прочетена телеграмата за изпращане до Чърчил. В телеграмата се казваше, че военните действия по плана „Болеро“ (такова беше тогава шифрованото наименование на плана за нахлуването на американо-английските войски в Западна Европа) трябва да започнат през август 1942 г.

При последната среща на съветската делегация с Рузвелт и Хопкинс на 1 юни 1942 г. „президентът повтори, че ние се надяваме да създадем втория фронт през 1942 г.“337

Тържественото уверение на правителствата на САЩ и Англия за откриването на втория фронт в Европа беше включено в съветско-американското и съветско-английското комюнике, двете от 12 юни 1942 г. В двете комюникета се обявява, че „при преговорите беше постигнато пълно съгласие по отношение на неотложните задачи за създаването на втория фронт в Европа през 1942 г.“338

На 10 юни 1942 г. Чърчил изпрати на съветското правителство меморандум, в който от името на английското правителство се казваше следното: „Ние се готвим за десант на континента през август или септември 1942 г.“339

Англо-американската декларация и английският меморандум за откриването на втория фронт в Европа през август—септември 1942 г. не отразяваше истинския замисъл на тогавашните управляващи кръгове в САЩ и Англия. Още в хода на вашингтонските преговори Маршал „настояваше на всяка цена да се упомене за 1942 г.“340 Скоро след публикуването на тържествените задължения на правителствата на САЩ и Англия във Вашингтон пристигна английският адмирал Маунтбатън със съобщение от английското правителство, че може да възникне въпросът за преразглеждане на съглашението за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. На 20 юни във Вашингтон пристигна Чърчил, за да се договорят с управляващите кръгове в САЩ за съвместни действия за заобикаляне на поетите задължения по откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. Не беше трудно да се договорят, тъй като управляващите кръгове в САЩ към това сами се готвеха и вече имаха напълно разработен план за заменяване откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. с развръщане на военните действия в Средиземноморския басейн.

Управляващите кръгове в САЩ още през 1941 г. създадоха план за заграбването на Френска Северна Африка. На бившия личен адютант на Айзенхауер, капитан втори ранг Бътчер, стана известно, че „президентът Рузвелт предложил да се проведе такава операция още преди влизането на САЩ във войната“ (т.е. до 7 декември 1941 г. — В. С.)341.

През март 1942 г., малко преди съветско-американските преговори, при Рузвелт се състоя съвещание, на което присъствуваха министърът на флота, Нокс, военният министър, Стимсън, Хопкинс, началникът на генералния щаб, Маршал, и главнокомандуващият военновъздушните сили, Арнолд. Ставаше дума за политиката на САЩ в района на Средиземно море. Обсъди се планът „Джимнъст“ (план за завладяването на Френска Северна и Северозападна Африка с цел там да се установи американско господство). Този план беше одобрен от присъствуващите на съвещанието. Чърчил знаеше за съществуването на този план и действуваше положително.

През юли 1942 г. Маршал, Хопкинс и Кинг водеха в Лондон окончателните преговори за американо-английската стратегия през 1942 г. Преговорите завършиха на 24 юли с приемането на плана за стоварване на американо-английските войски във Френска Северна и Северозападна Африка през есента на 1942 г. Датата за дебаркирането определи Рузвелт в следната телеграма: „Моето мнение е, че по плана «Джимнъст» трябва да започне дебаркирането не по-късно от 30 октомври 1942 г. и за тази цел изпълнението на плановете да започне незабавно. Кажете на бившия морски деец (т.е. на Чърчил — В. С), че аз съм във възторг от това, че прие решението.“342

По такъв начин управляващите кръгове в САЩ и Англия се договориха да не започват през 1942 г. военни действия срещу хитлеристка Германия на решаващия театър — в Западна Европа. На 18 юли 1942 г. в хода на англо-американските преговори в Лондон съветското правителство получи от Чърчил послание, с което той съобщаваше за решението на английското правителство да отложи откриването на втория фронт от 1942 г. на 1943 г. За успокоение на съветската страна Чърчил, без каквито и да е условия, заяви, че нахлуването на англо-американските войски в Европа през 1943 г. ще се извърши в голям мащаб и определи следната цифра: „повече от 1 милион души при съответната авиационна поддръжка“343. Но тогава стана съвършено ясно, че въпросът за организирането на втория фронт в Европа „започна да приема несериозен характер“344.

В отговор на посланието съветското правителство беше принудено по най-категоричен начин да заяви, че то „не може да се примири с отлагане организирането на втория фронт в Европа през 1943 г.“345

Планът „Джимнъст“ в процеса на по-нататъшната разработка, преименуван в план „Торч“ („Факел“), предизвика гореща поддръжка от страна на най-високопоставените лица в САЩ. Този план набелязваше империалистическо заграбване на Африка и довеждаше към проваляне откриването на втория фронт в Европа не само през 1942 г., но и през 1943 г. На 31 юли Бътчер записа в дневника си, че при обсъждане подробностите по плана „Торч“ вече се постави въпросът за по-нататъшното придвижване на англо-американските войски към Сицилия или Сардиния.

Например американските публицисти Ралф Ингерсол в книгата „Съвършено секретно“ и Елиот Рузвелт в книгата „Неговите очи“ се опитват да оправдаят политиката на реакционните сили в САЩ, насочена към затягане на Втората световна война. Основен мотив в техните книги е твърдението, че откриването на втория фронт в Европа през 1942–1943 г. било провалено изключително по вина на Чърчил и на управляващите кръгове в Англия, че за сметка на това са съществували изключително остри разногласия. В действителност по въпроса за откриването на втория фронт в Европа управляващите кръгове в САЩ и Англия излизаха със съгласувани решения.

Разногласия имаше по други въпроси, свързани с империалистическите цели, които се преследваха от реакционните сили в САЩ и Англия в хода на Втората световна война.

Английските империалисти се стремяха да установят господство в Европа, използувайки своята агентура на Балканите. Чърчил искаше да запази за английския империализъм господствуващо положение в Средиземноморския басейн и да възпрепятствува освобождението на балканските страни от съветската армия. Ето защо той доказваше, че основният и решаващ театър на войната срещу хитлеристка Германия е Средиземно море.

Американските империалиста също се стремяха към установяване на своето господство в Европа и в Средиземноморския басейн, но те се надяваха главно на своята агентура в Германия, на сделка с германските монополисти в най-подходящия момент.

Въпреки борбата между монополистическите кръгове в САЩ и Англия за господство в Европа и в Средиземноморския басейн техните интереси в политиката за протакане откриването на втория фронт в Европа и в политиката за запазване на всяка цена на германския милитаризъм за по-нататъшна борба срещу СССР напълно съвпадаха.

Митът за „Атлантическия вал“

Управляващите кръгове в САЩ и Англия се опитваха да обяснят отлагането на сроковете за откриването на втория фронт в Европа с липсата на достатъчно сили и средства за преодоляване на „мощния Атлантически вал“, създаден уж от немскофа-шистките войски по цялото крайбрежие на Северна Франция.

В действителност в началото на 1942 г. САЩ и Англия разполагаха напълно с достатъчно сили и средства, за да започнат активни бойни действия срещу хитлеристка Германия.

Немските войски във Франция значително отстъпваха и по численост, и по въоръжение на англо-американските. При това не съществуваше никакъв „Атлантически вал“.

Англия и САЩ имаха пълна възможност да открият втория фронт в Европа през 1942 г. Към 1 септември 1941 г. британската армия в състава си имаше вече 39 дивизии, от които 5 бронирани. Всичко в сухопътните войски през есента на 1941 г. те наброяваха повече от 2 млн. войници, намиращи се на Британските острови. Освен това във военновъздушните сили имаше 750 000 души, във флота на метрополията — 500 000 и в частите на гражданската самоотбрана — 1,5 млн. души.

На 1 юли 1941 г. американската армия се състоеше от 33 дивизии, от които 4 бронетанкови. Освен това завършваше сформирането на още две бронетанкови дивизии. Всичко в сухопътните войски имаше приблизително 1,4 млн. души.346

В края на 1942 г. британската армия имаше 50 дивизии, а американската — 70 обучени и напълно подготвени дивизии.

За военното производство на САЩ и Англия през 1942 г. може да се съди по следните данни:

По такъв начин състоянието на военното производство и въоръжените сили в САЩ и Англия показва, че политиката на управляващите кръгове беше насочена към всемерното запазване на своите въоръжени сили, за да може в момента на завършването на Втората световна война да излязат със свежи сили.

Вместо действителна подготовка за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. английското командуване подготви експедиционен корпус в състав от 6 дивизии, придаде му авиация за участие съвместно с американските войски при десанта в атлантическите пристанища на Мароко и главно в Казабланка, за да започнат оттук настъпление срещу Германия. Обаче това не пречеше на някои английски политически дейци да произнасят речи за това, че техните „сърца се обливат в кръв“, тъй като съветската армия води тежка борба с основните сили на Хитлер.

За да оправдае управляващите кръгове в САЩ и Англия пред световното обществено мнение, Чърчил много говореше, че Ламанш ще бъде „река от кръв“, че „Атлантическият вал на Хитлер е непристъпен“ и че трябва „да се погрижим вълните да не почервенеят от кръвта на американските и английските юноши и крайбрежието да не се задръсти от техните трупове“348. А за да не се случи това, Чърчил предложи да се приближат към Германия откъм „уязвимата подкоремна част“, сравнявайки Германия с крокодил, у когото цялото тяло, от главата до опашката, освен подкоремната част, е покрито с неуязвим щит.

Под „уязвимата подкоремна част на Германия“ Чърчил имаше предвид Балканите. Обаче в тесен кръг Чърчил говореше откровено: „Трябва да не се допусне съветската армия в долината на Дунав и на Балканите.“

Много преди постигането на съглашението за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. на 21 юли 1941 г. Чърчил в лично послание до Й. В. Сталин писа, че по цялото крайбрежие на Франция „са настръхнали оръдия, бодлив тел, укрепени огневи точки и брегови мини“349. След една година тази теза беше издигната от Чърчил като един от доводите за оправдание нарушенията на съюзническите задължения.

С цел да докаже невъзможността от откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. английското командуване предприе на 19 август 1942 г. рейд в Диеп (Северна Франция).

Районът на Диеп беше избран неслучайно. Този град е един от най-силно укрепените пунктове на крайбрежието. Той се отбраняваше от 302-а немска пехотна дивизия.

Фулер твърди, че рейдът в Диеп беше предприет със значителни сили. Но по данни на Типелскирх, общият брой на участвуващите в рейда в Диеп войски не превишаваше една дивизия. Канадският журналист, Рейбърн, пише, че дебаркирането се извърши без артилерийска подготовка от корабите и без авиационна поддръжка. С десанта „не бяха стоварени артилерия и тежки картечници“350. Същият Рейбърн изразява учудване, че немскофашисткото командуване разполагало с достатъчно подробна информация за предстоящия рейд. Този факт се потвърждава от немските източници, показващи, че „десантът срещнал на брега готови за бой войски“351.

Рейдът в Диеп доведе до голям процент загуби. Британските войски загубиха няколко десантни кораба и 3400 души, от които 2700 пленени и около 700 убити. 28 танка бяха унищожени във водата около брега и непосредствено на самия бряг. Немските загуби възлизаха на около 300 души. Въпреки големите загуби на англичаните организаторите на рейда в Диеп бяха доволни, тъй като този неуспех „беше доказателство, че не може да се осъществи десантът в Европа“352.

Рейбърн съобщава интересна подробност. През време на рейда на корабите се намирали 20 американски и английски кореспонденти и фотокореспонденти, на които била предоставена възможността да удостоверят „непристъпността на Атлантическия вал“.

Впоследствие, когато през юни 1944 г. англо-американските войски дебаркираха в Нормандия (Северна Франция), не срещайки сериозна съпротива, оказа се, че така нареченият „Атлантически вал“ представлява само мит, създаден не само от фашистката пропаганда, но и от реакционната англо-американска. Отделни отбранителни съоръжения (например в Диеп) бяха построени специално за показване на чуждестранните военни мисии и кореспонденти.

Бившият главнокомандуващ групата армии „Запад“, Рундщед, след войната призна, че „мощността на укрепленията беше преувеличена до абсурд… «Атлантическият вал» представляваше илюзия, създадена от пропагандата за измама на немския народ, а също и за измама на съюзниците. Като четях приказките за непрестъпността на неговите укрепления, изпадах в гняв. Да се нарича това «вал» беше безмислица.“353

Показанията на редица немски генерали и офицери, преведени през 1942 г. от северното крайбрежие на Франция от съветско-германския фронт и пленени при Сталинград не оставят никакво съмнение, че извършването на десант на англо-американските войски в Северна Франция през 1942 г. можеше да завърши с успех. Немският лейтенант Георг Худсонт даде показания: „Нашите гарнизони в окупирана Франция бяха много малки и се състояха от второстепенни войски… Ние не можехме да се надяваме на каквито и да било резерви. Русия поглъщаше твърде много.“ Друг немски военнопленник, Амброзиус Калтенбрунер, също пристигнал от Франция, разказва за фиктивните германски позиции и летища по западното крайбрежие на Франция. Целта — обясни той — се заключаваше в това да се заблуди противникът относно силите на германските гарнизони, разположени по окупираното крайбрежие.

За да скрие малобройността на немските гарнизони във Франция, извършваха се чести размествания и придвижвания на малки поделения от един пункт в друг. Един от немските офицери заяви: „Тъй като бяхме много малко, трябваше да създаваме впечатление, че сме много.“354 Бившият началник щаб на групата армии „Запад“, Блументрит, сочи, че „имаше само три дивизии на 300 мили по крайбрежието на юг от Лоара… По протежение на 200 мили на нормандското крайбрежие западно от Сена се намираха 6 дивизии… На командира на ротата се налагаше да върви цял ден по крайбрежието, за да огледа сектора, който заема неговата рота.“355

Тези дивизии най-добре може да се характеризират с думите на Блументрит: „Повечето от офицерите и войниците бяха възрастни, а въоръжението им беше по-лошо, отколкото в активните дивизии. В голяма степен то се състоеше от заловеното френско, полско и югославско оръжие“356.

Военновъздушните сили на хитлеристите на Запад също не биха могли да окажат сериозна съпротива на англо-американското нахлуване. През 1941 г. във Франция се пребазираха учебно-тренировъчни поделения на тези авиационни ескадрили, които действуваха на съветско-германския фронт, „за да увеличат макар и малко броя на авиацията, намираща се на Запад“357. Командуването на немската противовъздушна отбрана също съсредоточи на Запад „учебни и запасни зенитно-артиле-рийски дивизиони с цел да създаде впечатление за дислоциране на много сили“358.

През цялата 1942 г. немските военновъздушни сили на Запад се състояха от 4–6 бомбардировъчни и около б изтребителни авиационни групи, в чиито състав имаше до 400 боеспо-собни бомбардировача и до 200 боеспособни изтребителя.

На 13 август 1942 г. Й. В. Сталин писа на Чърчил с пълно основание, че „през 1942 г. има най-благоприятни условия за създаване на втория фронт в Европа, тъй като почти всички сили на немските войски и при това най-добрите са привлечени на Източния фронт, а в Европа са оставени незначителни и при това слаби сили“359.

Съветското правителство с пълна компетентност заяви, че „именно през 1942 г. е възможно и следва да се създаде втори фронт в Европа“360. Но правителствата на САЩ и Англия, преследвайки своите теснокористни цели, нарушиха споразумението за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г., макар да имаха всички възможности за това. Съветският съюз продължи да води борбата сам срещу хитлеристка Германия и нейните сателити, носейки на своите плещи цялата тежест на войната.

Подготовка за осъществяване на американския план за нахлуване в Африканския континент през 1942 г.

(Схема 38)

Скоро след поражението на Франция през юни 1940 г. правителството на САЩ установи дипломатически отношения с така нареченото „правителство“ Виши, признавайки с това френско-германското „примирие“. За американски извънреден посланик във Виши беше назначен адмирал Леги, по-късно заемащ поста председател на Обединения комитет на началник щабовете. Управляващите кръгове в САЩ смятаха, че чрез поддържането на официални дипломатически отношения с Петен ще им бъде по-лесно да проникнат във Френска Северна Африка и да я превърнат в американска колония по-рано от домогването на немския фашизъм или английския съюзник.

Английското правителство, макар и негласно, също имаше връзки с Виши в продължение почти на цялата Втора световна война. През юли 1940 г. правителството на Петен скъса дипломатическите отношения с Англия, но във Виши остана представителят на Канада, Дюпюи. Английското правителство разглеждаше пребиваването на Дюпюи във Виши като прозорец в двор, към който нямаше друг достъп.

В Монтуаре на 24 октомври 1940 г. се състоя среща на Хитлер с Петен. Тази среща завърши със съглашение за дружба между Виши и хитлеристка Германия. В съвместната декларация се говори за взаимната заинтересованост на вишистите и фашистите от по-скорошното поражение на Англия.

Въпреки това „английското правителство отиде толкова далеч, че води преговори с личния представител на Петен. През време на конференцията в Монтуаре крал Георг изпрати лично послание до Петен.“361 В Лондон се стараеха да не забелязват на заговора на Петен с Хитлер и продължаваха да флиртуват с него.

Ha 19 декември 1940 г. държавният департамент на САЩ по молба на английското правителство предаде на Петен официално английско предложение да изпрати за отбрана на Френска Северна Африка (Мароко, Алжир и Тунис) английски експедиционен корпус в състав от шест дивизии. През януари 1942 г. тези шест дивизии бяха предложени на Вейган в личното послание на Чърчил. Вейган по това време се намираше във Френска Северна Африка като генерален делегат на „правителството“ във Виши. На него бяха подчинени всички френски въоръжени сили в Северна, Северозападна и Западна Африка.

Като не се решаваше в този период да измени от германската ориентация към английската, Вейган отговори, че той може да приеме английското предложение само в случай, ако числото на английските войски, изпращани във Френска Северна Африка, бъде увеличено до 50 дивизии (500 000 души). Поставяйки такива условия, Вейган просто смяташе, че още не е настъпило време за заменяването на фашисткия господар с английския.

По отношение на комитета на де Гол управляващите кръгове в Англия водеха двойна игра. Паси, един от ръководителите на разузнаването на де Гол, констатира, че „работейки с нас, англичаните пазеха по същото време известни тайни връзки с вишисткото разузнаване“362.

В борбата за Френска Северна Африка цялото преимущество се оказа на страна на американската дипломация. В неокупираните територии на Франция, Тунис, Алжир и Мароко американците запазиха своите консулства. През декември 1940 г. в Северна Африка пристигна като специален агент на държавния департамент на САЩ за ръководене на всички консулски чиновници и специални наблюдатели американският съветник във Виши, Роберт Мърфи.

Във Френска Северна Африка по време на пристигането на Мърфи централна фигура беше Вейган — един от главните виновници за поражението на Франция през 1940 г. За американското разузнаване Вейган се оказа много ценен човек. На 26 февруари 1941 г. Мърфи успя да сключи с Вейган икономическо съглашение. Според това съглашение САЩ получаваха неограничени права да търгуват на териториите на Френска Северна. Северозападна и Западна Африка.

Правителството на САЩ придаваше огромно значение на съглашението, което позволяваше да изпращат в Северна Африка официални американски представители за наблюдение използуването на американските стоки. Съглашението с Вейган откриваше широки възможности за САЩ. Като използуваха това, в Северна, Северозападна и Западна Африка бяха изпратени с права на вицеконсули с функции на „технически помощници“ офицери от различните родове войски в цивилно облекло. Леги пише, че това бяха шпиони.

Мина малко време и държавният департамент на САЩ имаше във всички френско-африкански колонии добре подбрани по щат така наречени контрольори, които „подобно на ято ястреби следяха развитието на събитията. Те оказваха неоценима помощ в подготовката на условията за нашето (американското В. С.) нахлуване в Северна Африка през ноември 1942 г.“363 Американските консули и вицеконсули, намиращи се във Френска Северна, Северозападна и Западна Африка, се занимаха главно с вербуване на френски офицери и чиновници от различните ведомствени учреждения на американска служба, събираха и изпращаха информация, която се използуваше от военното министерство, те осъществяваха контрол по използуването на американските стоки само за замазване на очите. Американската търговия с Френска Северна Африка фактически довеждаше до снабдяването на хитлеристка Германия с американски стоки.

Бившият ръководител на разузнаването, контраразузнаването и на личната полиция на де Гол, Жак Сустел, достатъчно добре информиран за търговските машинации на американските и немските монополи, провеждащи се през време на Втората световна война, потвърждава, че „нито един френски параход не пресичаше Атлантика, без Виши да получи разрешение от Висбаденската комисия по примирието, така че Вашингтон чрез отговорни лица се оказа в отношения с Берлин“364.

Това беше непосредствена помощ от американските монополисти на хитлеристка Германия.

В държавния департамент на САЩ добре знаеха, че стратегически материали „попадаха в Германия чрез вишистка Франция“365.

Там знаеха и за това, че Виши „разрешаваше да изпращат от Тунис продоволствие за германската армия в Либия“366. Това продоволствие идеше от американски източници. По този повод така наречените „консулски агенти“ изпращаха „цял поток информации…“367. Например на 10 ноември 1941 г. С. Уелс получи информация, че от Северна Африка бяха изпратени в Германия товари кобалт и каучук. По това време немците се нуждаеха много от каучук. На 30 декември Уелс получи ново съобщение за предстоящо изпращане на 3500 тона бензин от Тунис в Либия за въоръжените сили на страните от оста. В началото на февруари 1942 г. американското разузнаване разполагаше с достоверни сведения, че вишистките кораби превозват военни материали, в това число и военни автомобили, от Марсилия в Тунис, предназначени за войските на държавите от оста в Либия. Без съмнение в Либия попадаха и американски военни материали.

Американски стоки се доставяха не само във Френска Северна Африка, но и в пристанищата на Южна Франция за населението на неокупираната зона. Между тези стоки имаше много стратегически материали, които се доставяха под формата на продоволствени продукти. Често се случваше, че когато американски кораб се отбиваше в Марсилия за разтоварване, вече го чакаха вишистките транспорти за доставяне на военни материали за Тунис, откъдето с товарни автомобили се прехвърляха в Триполи (Либия) за италиано-немските войски.

Всичко това създаваше допълнителни трудности за командуването на 8-а английска армия, но управляващите кръгове в САЩ поставяха своите интереси, насочени към подготовка за заграбването на Френска Северна и Северозападна Африка, по-високо от интересите на коалиционната стратегия.

Икономическото проникване на американските монополи във Френска Северна Африка, провеждано под прикритието на благородни фрази за американска благотворителност, подготвяше почвата за десанта на американските войски през ноември 1942 г.

Военната окупация на Северна и Северозападна Африка се подготвяше от управляващите кръгове в САЩ като мероприятие, насочено към изтласкването на хитлеристите от тези райони. Едва впоследствие Кордел Хъл беше принуден да признае, че проникването на немците в Северна и Западна Африка не носеше сериозен характер и там почти ги нямаше. Например американският консул, Уосон, през октомври 1941 г. съобщи в държавния департамент, че не е успял да открие нито един немец в Дакар (Френска Западна Африка). В английските източници също се твърди, че войски „страните от оста нямаха нито в Мароко, нито в Алжир, нито в Тунис…“368

Управляващите кръгове в САЩ предприемаха и други мерки за оправдаване нахлуването на американските въоръжени сили в Африка. През май 1941 г. Уелс подготви на Рузвелт проектопослание за Конгреса, „смисълът на което се заключаваше в това да се разпространи доктрината Монро върху цялата територия на Западна Африка на север от екватора…“369

Както е известно, доктрината „Америка за американците“ беше формулирана от президента на САЩ, Монро, през 1823 г. В епохата на империализма тази доктрина вече не удовлетворяваше агресивните стремежи на американските монополисти и те трескаво търсеха подходящ начин да я разпространят не само върху Африка, но и върху целия свят.

В американската литература често се среща версията, че англо-американското съглашение за нахлуването във Френска Северна Африка било постигнато на 25 юни 1942 г. X. Бътчер дори твърди, че за нахлуването в Северна Африка се стараел Чърчил, а не американските военни ръководители. В същото време много известни американски източници, например мемоарите на Леги, доказват, че „идеята за нахлуването в Африка не беше нова. Рузвелт имаше това предвид в продължение на дълго време…“370 Леги призна, че предварителната подготовка за нахлуването във Френска Северна Африка се започна много преди 1 юли 1942 г. Хъл е по-точен. Той твърди, че преди и след коледните празници 1941 г., „когато министър-председателят Чърчил посети президента, двамата държавни дейци решиха да изпратят в Северна Африка англо-американски експедиционни сили“371.

„Правителството“ във Виши дълго преди това решение беше в течение на американските планове по отношение на френските владения в Северна Африка. Френският военен аташе в Швейцария през януари 1941 г. има беседа с американския военен аташе, подполковник Лег, също акредитиран в Берн (Швейцария). През време на беседата американският военен аташе дал да се разбере, че американците ще влязат във война и ще бъдат принудени да окупират Френска Северна и Северозападна Африка. Френският военен аташе в отговор отбелязал, че едва ли САЩ могат да осъществят такава сложна военна операция, още повече, че „правителството“ във Виши организирало военна съпротива срещу този десант. На това подполковник Лег отговорил, че военната експедиция може да бъде осъществена дори и днес.

По такъв начин управляващите кръгове в САЩ се готвеха за военна окупация на Северна и Северозападна Африка много преди преговорите със съветската делегация за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. Оттук следва, че вече през време на преговорите със съветската делегация във Вашингтон управляващите кръгове в САЩ и Англия знаеха, че тържественото обещание за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. няма да бъде изпълнено. Преговорите на Чърчил във Вашингтон през юни 1942 г. за заменяне на втория фронт в Европа с нахлуването на англо-американските войски във Френска Северна Африка бяха насочени към изясняване конкретните форми за реализирането на по-рано прието решение.

През време на посещението на У. Чърчил във Вашингтон през юни 1942 г. „президентът и министър-председателят стигнаха до съглашение за изпращане на войски във Френска Северна Африка в края на годината“372.

На 3 юли 1942 г. английското правителство побърза да признае де юре френският национален комитет на генерал де Гол, създаден в Лондон, разчитайки, че въоръжените сили на де Гол ще извършат десант във Френска Северна и Северозападна Африка едновременно с англо-американските войски, което ще позволи на де Гол да възглави френската администрация в тези райони.

Тези сметки не се оправдаха. Рузвелт не само възрази против участието на въоръжените сили на де Гол в съвместен десант, но и „твърдо държеше за своето решение, за което беше съобщено на министър-председателя Чърчил в началото на годината (1942 г. — В. С), че на де Гол не трябва да се съобщава за нахлуването до момента, докато то не започне. Чърчил се опита да получи от президента съгласие да съобщи на де Гол, макар и един ден преди десанта, но Рузвелт беше непреклонен“373. Рузвелт се отнасяше Крайно неблагоприятно към де Гол, считайки, че той по този въпрос без достатъчно основание се явява в ролята на съвременна Жана д’ Арк и при това със „съмнителни възгледи за демокрацията“374.

Но истинската причина за отрицателното отношение на Рузвелт към де Гол се крие съвсем другаде. Управляващите кръгове в САЩ смятаха, че де Гол е протеже на англичаните и затова той ще защищава не американските, а английските интереси. Американците се нуждаеха от свой човек. Ето защо те търсеха трескаво между французите свой кандидат, който би възглавил френската администрация във Френска Северна и Северозападна Африка и в същото време би помогнал на деликатното положение да се избегне съпротивата срещу американското нахлуване. Изборът падна на Жиро.

На 17 април 1942 г. генерал Жиро избяга в Южна Франция от германската крепост Кьонигщайн, където той, след като попадна в плен, беше държан затворен в продължение на почти две години. Американците установиха контакт с Жиро и той се съгласи да им сътрудничи.

Правителството на САЩ побърза да признае Жиро за ръководител на съпротивителните сили в Северна и Северозападна Африка, главнокомандуващ всички френски въоръжени сили в тези райони и губернатор, макар Жиро да нямаше и тези малобройни френски въоръжени сили, с които разполагаше де Гол.

На 7 ноември 1942 г. Жиро отлетя с американски самолет от Южна Франция в Гибралтар, където чакаше нахлуването на американо-английските войски, за да възглави френската военна и гражданска администрация в Северна Африка. След това Жиро замина с американска подводница за Алжир, където се утвърди с американските щикове.

Когато Жиро се появи на политическия хоризонт, някои от привържениците на де Гол се прехвърлиха в американския лагер. Между тях беше и бригадният генерал от запаса Еон. В края на 1942 г. де Гол произнесе реч в Албертхол (Лондон), излагайки причините, които пречат да се сключи съглашение с генерал Жиро. Генерал Еон се показа от своята ложа и извика с висок глас: „Генерале, с моите уста Франция ви моли да се подчините на генерал Жиро.“ Впоследствие генерал Еон написа брошура, в която продължи да се обявява против де Гол.

Американо-английските противоречия по това време, предизвикани от борбата за господствуващо влияние във френските колонии, се изостриха до такава степен, че Чърчил беше принуден да изпрати на Рузвелт телеграма с която искаше да осигури на де Гол заслуженото му място, т.е. да постави именно него начело на френската администрация в Африка. В същата телеграма Чърчил предупреждава Рузвелт, че „образуването на две съперничещи френски правителства — едно, поддържано от Англия, и друго — от САЩ, — трябва да бъде предотвратено на всяка цена“375.

В момент на едва ли неизбежно избухване на англо-американските противоречия на североафриканската сцена неочаквано изникна фигурата на адмирал Дарлан. След капитулацията на френската буржоазия пред Хитлер Дарлан работеше в много тясно сътрудничество с немците.

На 18 ноември 1941 г. по искане на Дарлан „правителството“ във Виши уволни Вейган, опасявайки се от неговия сепаратизъм. Вместо Вейган за командуващ френските въоръжени сили в Северна Африка беше назначен Жуен.

Като узна от германски и японски източници за подготовката на САЩ за военна операция за завладяването на Дакар и Казабланка, Дарлан „в критичния момент премина на американска страна“376. В навечерието на десанта на американо-английските войски на африканския континент Дарлан пристигна в Алжир, за да организира съпротива срещу американо-английското нахлуване във френските африкански колонии. В деня на десанта — 8 ноември 1942 г. — обединеният американо-английски щаб получи съобщение за желанието на Дарлан да започнат преговори.

Върховният главнокомандуващ Айзенхауер беше много развълнуван от това известие. Дарлан предложи своите услуги на американците в най-решителния момент от осъществяването на американския план за нахлуването в Африка. Айзенхауер се смущаваше от въпроса, какво ще правят сега с Жиро. Ще могат ли Дарлан и Жиро да работят заедно?

Командуващият английските военноморски сили в Средиземно море, адмирал Кънингхам, напомни на Айзенхауер как се отнася Чърчил към сътрудничеството с Дарлан преди разгрома на Франция. В този период възникна въпросът за по-нататъшната съдба на френския военноморски флот. Във връзка с този въпрос Чърчил заяви за необходимостта на всяка цена да се завладее френският флот, дори ако за това се наложи „да целунат Дарлан по задната част“377. Изход се намери. Дарлан беше назначен за върховен комисар в Северна и Северозападна Африка, а на Жиро беше възложено командуването на всички френски въоръжени сили в тези райони.

Дарлан, действувайки от името на „правителството“ във Виши, подписа заповед до всички сухопътни, въздушни и морски сили в Северна и Северозападна Африка да прекратят съпротивата. На 14 ноември 1942 г. Айзенхауер съобщи за съглашението с Дарлан, а Дарлан официално потвърди, че той е преминал на американска страна.

Жиро изрази своето възмущение от сделката с Дарлан, но в края на краищата беше принуден да признае свършения факт. Заместникът на Айзенхауер, генерал Кларк, застави двамата френски военни ръководители да работят съгласувано. Дарлан възглави гражданската власт, а Жиро — въоръжените сили.

Като узна за измяната на Дарлан, Петен го смени и вместо него назначи генерал Ногес за генерален резидент. Но следвайки примера на Дарлан, генерал Ногес също премина на американска служба и го оставиха за губернатор на Мароко.

Военните приготовления, свързани с десанта на американо-английските войски във Френска Северозападна Африка, бяха завършени през август 1942 г.

Военните ръководители с необикновен ентусиазъм изпълняваха заповедите на управляващите кръгове на САЩ и Англия: „с пълна пара се работеше за осъществяването на операцията «Торч». Експедицията във Френска Западна Африка обещаваше лека разходка. В сведенията на американското разузнаване сочи, че числеността на немците в Мароко не превишава 180 души“378.

Генералният щаб на американската армия отдели за северо-африканската експедиция деветнадесет дивизии (от които девет дивизии бяха в резерв). Английското командуване определи за експедицията шест дивизии и в резерв остави седем. 12-а американска въздушна армия, създадена през август 1942 г. за тактическо поддържане на американските войски в Тунис, имаше 1500 самолета.

В началото на ноември 1942 г. настъпи момент, когато североафриканската експедиция би могла да се проведе без всякакъв риск — всички основни сили на хитлеристите бяха приковани на съветско-германския фронт. В САЩ добре разбираха, че „ако не бяха блестящите военни подвизи на Русия, съюзниците много малко биха се надявали на победа“379.

Първоначално десантът на американо-английските войски се планираше през август 1942 г., но след това срокът се отложи за по-благоприятен момент, когато вниманието на немскофашисткото командуване бъде изцяло приковано към съветско-германския фронт. Този дългоочакван час настъпи през ноември 1942 г., когато хитлеристкото командуване, хвърляйки при Сталинград всичките си елитни войски и като не получи успех, изпадна в тежко положение. В резултат на това американо-английското командуване получи пълна свобода на действие в Северна Африка.

След войната в американската и английската литература широко се разпространи версията, че командуването на съюзниците уж съумяло да осигури тайната на подготовката и внезапността на десанта на своите войски в Северна Африка. Уж благодарение на това то и получило успех. Фулер например твърди, че Хитлер „беше изненадан от нахлуването на съюзниците…“380

В действителност италиано-немското разузнаване беше достатъчно добре осведомено за подготовката на американо-английското командуване за североафриканската експедиция. На 9 октомври 1942 г. Чано имаше продължително съвещание с ръководителя на агентурното разузнаване, генерал Аме, който заяви, че „англосаксонците се готвят да дебаркират с големи сили в Северна Африка“381.

Немските източници също потвърждават, че десантът на англо-американските войски във Френска Северна Африка „не беше неочакван“382. „Десантът на англо-американската армия се очакваше отдавна.“383

Това е достатъчно, за да се опровергаят твърденията, че успехът на десанта се дължи на запазване тайната на подготовката му. Успехът на десанта на американците и англичаните в Северна Африка беше обусловен от успехите на съветската армия; тя провали хитлеристкия стратегически план през лятото на 1942 г. и не даде възможност на италиано-немското командуване да прехвърли в Северна Африка свои сили.

В американската преса се пишеше много, че тъй като френските пристанища в Африка са окупирани от германския военноморски флот, североафриканската експедиция е удар, насочен непосредствено срещу хитлеристка Германия. Обаче след войната сам Айзенхауер призна, че в тези пристанища нямаше военноморски флот от страните на оста.

В плана на североафриканската експедиция се предвиждаше едновременен десант на войски в три основни района — в Казабланка, Оран и Алжир (схема 38). Американските войски бяха в първи ешелон, а английските — във втори.

В САЩ особено се подчертаваше американският характер на десантната операция. Маскировката с американския флаг беше предприета, тъй като след нападението на английския флот над френските военни кораби в Оран и Дакар през 1940 г. френските моряци заеха особена рязка антибритан-ска позиция. Английското правителство не напразно се опасяваше от враждебното отношение на населението, френската армия и флота към британските въоръжени сили. На съвещанието на обединената група на началник щабовете по едно време дори се обсъждаше въпросът за преобличането на английските войници в американска форма и за нари-суването на американски опознавателни знаци на английските самолети. Рузвелт отиде още по-далеч и предложи да изключат британските сухопътни сили от състава на десанта. Той считаше, че може да се осъществи нахлуването дори и без участието на англичаните. Намерението на управляващите кръгове в САЩ да се справят само със своите сили и по такъв начин да отстранят английския конкурент от териториите на френските колонии в Африка предизвика остър протест от англичаните и в края на краищата английските войски бяха включени в състава на вторите ешелони на десанта. За участието на английските войски в операцията беше обявено само след създаването на предмостовите укрепления.

Възникнаха разногласия и по въпроса за мястото на десанта. Американците възнамеряваха да започнат американския поход с десанта на северозападното крайбрежие на Африка, в района на Казабланка. Английските представители настояваха за военни действия главно в Средиземно море. След дълги спорове двете страни се споразумяха, че в началния период десантът ще се осъществява главно от американците едновременно както по северозападното, така и по северното крайбрежие на Африка.

Пристанище Казабланка се определяше за десанта на американските войски под командуването на генерал Патън. Тук се извърши десант с 58 000 души (в първия ешелон 34 000, а във втория 24 000). В Оран трябваше да се извърши десант от американските войски в първи ешелон (25 000 души), а във втори — от английските (20 000 души) под общото командуване на американския генерал Фредендал.

В пристанище Алжир десантира 10-хилядна американска войска под командуването на генерал Ридер. След десанта тази група американски войски премина в подчинение на английския генерал Андерсън.

Американският флот прикриваше десанта в района на Казабланка, а английският флот го осигуряваше откъм Средиземно море.

Военноморските сили, които взеха участие в осигуряването на десанта, наброяваха 200 военни и 110 транспортни кораба. Общото морско командуване осъществяваше английският адмирал Ендрю Кънингхам. Военновъздушните сили имаха двама командуващи: от САЩ — генерал Дулитл, а от Англия — маршалът от авиацията Уелш. За върховен главнокомандуващ беше назначен американският генерал Айзенхауер.

През септември 1942 г. Р. Мърфи беше назначен за политически съветник по гражданските работи при генерал Айзенхауер. В действителност той беше ръководител на американската пета колона в Северна Африка. По това време в Мароко се намираха френски войски около 110 000 души. Разузнавателната дейност на Мърфи и неговите консули и вицеконсули беше насочена към неутрализиране на тези сили. Те успяха. През нощта на 22 октомври 1942 г. заместникът на Айзенхауер, генерал Кларк, имаше тайна среща близо до Алжир с отговорни френски офицери, които предадоха сведения за бреговите батареи, дислокацията на войските и най-главното, уверение, че няма да бъде оказана съпротива в Северна и Северозападна Африка.

По такъв начин още преди сделката с Дарлан беше осигурен безпрепятствен десант на американо-английските въоръжени сили.

Десантът на американо-английските войски във Френска Северна и Северозападна Африка (8–12 ноември 1942 г.)

(Схема 38)

Десантът на американо-английските войски в Северна и Северозападна Африка започна през нощта на 8 ноември и продължи до 12 ноември 1942 г. в трите основни района — в Казабланка, Оран и Алжир.

Във Федала, в района на Казабланка, при стоварването на четири десантни отряда „французите оказаха незначителна съпротива, изразяваща се в рядък артилерийски огън на бреговите батареи“384. В 14.30 часа на 8 ноември френските войски във Федала капитулираха.

Стоварването на десантните отряди в Сафи, а също и в района на Казабланка започна в 5.05 часа в четири пункта по крайбрежието. От 15 часа транспортните кораби стоварваха танковете непосредствено в пристанището, тъй като не беше оказана никаква съпротива.

Десантът в района на Оран почти не се различаваше от десанта в района на Казабланка. На 8 ноември американците извършиха десант на брега, на 9 ноември натрупаха своите сили близо до града, а в 12.30 часа на 10 ноември гр. Оран капитулира. В Алжир също „не беше срещната никаква съпротива и този район беше бързо зает от нашите войски.“385 През време на десанта в Алжир командирът на английската авиационна група, Петер Пойвъл, „смъкна на брега грамаден куфар, съдържащ цялото му лично облекло, и безпощадно ругаеше шофьора на френското такси за неговата мудност.“386

Най-доброто летище — Мезон Бланш — беше завзето без един изстрел. Второто летище в Алжир — Бон — беше завзето от английски парашутен десант също без особени трудности. Отбраната на френските войски, намиращи се в Северна Африка, „беше по-скоро символична, отколкото действителна“387. По такъв начин „първата голяма десантна, операция на съюзниците на алжирското крайбрежие не срещна, откровено казано, никаква съпротива“388.

Така без всякакви трудности десантираха американо-английските войски в единадесетте пункта по крайбрежието на Северна и Северозападна Африка.

Скоро американското командуване с помощта на Дарлан „успя без една жертва да получи на своя страна Френска Западна Африка и стратегически важното й пристанище Дакар“389.

Едновременно със стоварването на англо-американските войски във Френска Северна Африка немскофашистките войски пристъпиха към окупирането на Южна Франция и на 27 ноември 1942 г. влязоха в Тулон. Френските моряци успяха да потопят в рейда три линейни кораба, 7 крайцера, един самолетоносач, 24 ескадрени миноносци и известен брой други кораби. Само три френски подводници успяха да отидат в пристанищата на Северна Африка. През 1943 г. хитлеристите успяха да извадят и ремонтират 5 подводници, 8 миночистача и 4 куриерски кораба.

Що се отнася до де Гол, той узна за десанта на американо-английските войски във Френска Северна Африка от вестниците. Леги разказва в своите мемоари, че до последната минута „планът за десанта се пазеше в пълна тайна от де Гол.

На всички английски претенции американските военни ръководители отговаряха, че организацията на де Гол гъмжи от немски шпиони и че те не могат да отидат на риск“.390

Английското министерство на външните работи направи всичко възможно, за да придвижи де Гол към Северна Африка. Британският военен кабинет настояваше за открито признаване на де Гол. Но против това „решително възразяваха както държавният секретар Хъл, така и президентът“391.

Ha 14 ноември 1942 г. английският посланик, Халифакс, съобщи на Леги за желанието на английското министерство на външните работи да изпрати представители на де Гол в Северна Африка. Леги откровено заяви на Халифакс, че пребиваването на представители на де Гол в Северна Африка „в настоящия момент би било неизгодно за нашите операции“392 (т.е. за американските интереси — В. С). Американците, както и по-рано, не допуснаха де Гол до Северна Африка дори и на близко разстояние.

Английските управляващи кръгове смятаха Средиземно море за най-важна своя зона и проявяваха „крайно недоволство от това, че САЩ започват да играят ръководна роля в този район“393. Управляващите кръгове в Англия никога не можеха да се примирят с този факт, че американското протеже, адмирал Дарлан, е „върховен комисар в Северна Африка, докато собственото протеже все още беше настрана“394.

Леги твърди, че по това време той получил от много източници сведения за възможния опит на англичаните да отстранят Дарлан и да го заменят с де Гол.

На 24 декември 1942 г. Дарлан беше убит. На 26 декември убиецът на Дарлан набързо беше разстрелян. Обаче убийството на Дарлан не придвижи де Гол нито крачка към Северна Африка. Американското правителство веднага облече генерал Жиро с всички пълномощия по линията на френските граждански и военни работи в Африка и установи във всички френски колонии режим на военна окупация.

На 4 януари 1943 г. Рузвелт изпрати в Лондон остра телеграма, предупреждавайки, че Жиро ще се подчинява безпрекословно на разпорежданията на Айзенхауер както в политическо, така и във военно отношение. Тази телеграма имаше за цел да разсее у англичаните всички илюзии, свързани с физическото отстраняване на Дарлан.

В началото на 1943 г. към Жиро се присъедини Френска Гвиана. За да попречи на това присъединяване, де Гол назначи Бертан за губернатор на Френска Гвиана. Англичаните незабавно изпратиха Бертан на о. Тринидад и се обърнаха към Вашингтон с молба да му се предостави транспорт за по-нататъшното пътуване. На 6 април 1943 г. Уелс от своя страна се обърна към обединената група на началник щабовете с молба да не дават на Бертан средство за пътуване от Тринидад за Френска Гвиана и тази молба беше удовлетворена.

По такъв начин в борбата за господство във Френска Северна и Северозападна Африка всички преимущества се оказаха на страната на американските монополи, които здраво се настаниха на африканския континент.

Зад кулисите на англо-американското настъпление срещу хитлеристка Германия през Африка

САЩ и Англия настаниха войски във Френска Северна и Северозападна Африка под флага за борба срещу хитлеристка Германия. „Това беше най-сериозното средство да се създаде база за противодействие срещу германската агресия в непосредствена близост до Западна Европа, да се организира победата над хитлеристките войски и да се създаде по такъв начин възможност за освобождаването на Франция от хитлеристкия колониален гнет.“395 В този смисъл десантът на американо-английските войски във Френска Северна Африка не може да се представи като агресия. Но в същото време, осъществявайки тези мероприятия, управляващите кръгове в САЩ и Англия преследваха свои теснокористни цели. Американските и английските монополи се стремяха да установят свое господствуващо влияние в районите, по-рано принадлежащи на италианския и френския империализъм, с цел за ново поробване на колониалните народи на Африка.

Англо-американските ръководители се опитваха дори да убедят съветското правителство, че десантът в Северна Африка, предприет на 8–12 ноември 1942 г., е именно вторият фронт срещу хитлеристка Германия. Например Чърчил в паметната записка от 14 август 1942 г., изпратена до Й. В. Сталин, заяви: „Най-добрата форма на втория фронт през 1942 година… е «Факел» (т.е. десантът на англо-американските войски в Северна и Северозападна Африка — В. С.).“396

В действителност десантът на американо-английските войски в Северна Африка не само не беше втори фронт срещу хитлеристка Германия, но дори не беше и негово подобие.

Този десант не отвлече от съветско-германския фронт нито една немскофашистка дивизия.

Африканската кампания на англо-американското командуване се провеждаше далеч от жизнените центрове на хитлеристка Германия. Кампанията във Френска Северна Африка създаваше само „предпоставки за организирането на втори фронт в Европа по-близо до жизнените центрове на Германия…“397

Съветският съюз беше верен и искрен съюзник в анти-хитлеристката коалиция. Съветската армия оказваше огромна помощ на своите съюзници от антихитлеристката коалиция, като водеше успешна борба с главните, основните сили на фашистките агресори и ги привличаше върху себе си. Съветските хора се радваха на всеки успех и усилие на своите съюзници. Затова дори предприетата ст американо-английското командуване през 1942 г. кампания в Северна Африка беше посрещната от съветския народ като начало на някакви съвместни действия срещу фашистката агресия.

В тази кампания беше предемонстрирана растящата мощ на въоръжените сили на съюзниците. Обаче кампанията в Северна Африка не оказа и не можеше да окаже влияние за намаляване на непосредствения натиск на въоръжените сили на фашистка Германия над Съветския съюз.

Какво разбираха съветските хора под втори фронт в Европа? Още в личното послание до Чърчил от 18 юли 1941 г. Й. В. Сталин подчертаваше необходимостта от създаване на втори фронт в Северна Франция, т.е. близо до границите на хитлеристка Германия. В посланието до Чърчил, изпратено на 3 септември 1941 г., Й. В. Сталин отново писа за необходимостта да създаде във Франция втори фронт, Който може да привлече от Източния фронт 30–40 немски дивизии.

Какви немски сили откъсна от Източния фронт северо-африканската кампания?

През 1941 г. в навечерието на нападението на хитлеристка Германия над Съветския съюз в Северна Африка се намираха само три немски дивизии. През октомври 1942 г. на Либийския фронт имаше всичко 4 немски и 11 италиански дивизии (164-а немска дивизия, както е известно, беше прехвърлена през юли 1942 г. от о. Крит). След 8 ноември 1942 г. в Тунис бяха прехвърлени от о. Сицилия две немски дивизии. И така в Северна Африка станаха шест немски дивизии.

На съветско-германския фронт през ноември 1942 г. се намираха 197 немскофашистки дивизии. Следователно основните сили на хитлеристка Германия бяха приковани на съветско-германския фронт, което създаваше изключително благоприятни условия за откриване на втория фронт в Европа през 1942 г.

В продължение на почти три години военни действия в Северна Африка от съветско-германския фронт не беше прехвърлена нито една немска дивизия. Тези факти говорят, че Чърчил няма никакви основания да провъзгласява десанта на англо-американските войски в Северна и Северозападна Африка като откриване на втория фронт през 1942 г.

В личното послание от 3 септември 1941 г. Й. В. Сталин пише на Чърчил: „Немците смятат опасността от Запад за блъф и безнаказано прехвърлят всичките си сили от Запад на Изток…“398 Особено впечатление прави фактът за безнаказаното прехвърляне на немска ескадра от Брест (Франция) в норвежки води, извършено при много странни обстоятелства.

В Брест стояха германските линейни кораби „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ с водоизместимост по 25 000 т и тежкият крайцер „Принц Евгени“ с водоизместимост 10 000 т. Тези германски кораби, съпровождани от шест ескадрени миноносеца, през нощта на 12 февруари 1942 г. излязоха от Брест. В същия ден, пише Леги в своите мемоари, американският морски аташе във Виши получи шифрована телеграма от Брест с две думи:

„Те заминаха.“

Съобщението, че тези кораби излязоха от Брест, беше светкавично предадено във Вашингтон. „Ние (американското посолство във Виши — В. С.) знаехме, че за това незабавно ще стане известно на англичаните.399“ Действително английското адмиралтейство своевременно узна за бягството на германските кораби. Въпреки всичко тези кораби „успешно преминаха Ламанш и достигнаха германското пристанище Кил“400.

На Леги направи голямо впечатление този факт, че „английският народ беше възмутен и на правителството на министър-председателя се стовари вълна от критики“401.

Вината за безпрепятственото заминаване на немските кораби английските адмирали прехвърлиха на военновъздушните сили, които уж не могли да открият германската ескадра в тесния пролив на Ламанш. Чърчил от своя страна се опита да представи тази работа като „неприятен инцидент“.

Този случай много напомня на пропущането на двата германски крайцера „Гебен“ и „Бреслау“ в Черно море през август 1914 г. След Първата световна война беше доказано, че английското адмиралтейство пропусна германските крайцери, за да уравновеси морските сили на страните от Черно море и да не допусне завземането на Дарданелите от руския флот.

Германските кораби от Кил бяха преведени в северните норвежки води, за да прекъснат морските комуникации на САЩ и Англия със Съветския съюз в Северния Атлантически океан.

На 18 юли 1942 г. в трудния момент на борбата на съветско-германския фронт, когато немскофашистките пълчища се втурнаха към Сталинград, съветското правителство получи послание от Чърчил, в което се съобщаваше за отказа на английското правителство да продължи снабдяването на Съветския съюз с военни материали по северния път от северните пристанища на СССР (Мурманск и Архангелск).

През септември 1942 г. американските военни ръководители преустановиха доставките на Съветския съюз по „заем-наем“402 и всички кораби, идващи в съветските пристанища, изпратиха в района на Средиземно море. На 7 октомври 200 американски самолета, предназначени за Съветския съюз, бяха прехвърлени за участие в операцията „Торч“403. Тези допълнителни затруднения за Съветския съюз бяха създадени в самия разгар на Сталинградската битка, когато съветската армия, снабдявана със собствено оръжие, водеше тежка борба сама срещу основните сили на хитлеристката военна машина.

В периода на разгрома на немскофашистката армия при Сталинград, в края на ноември 1942 г., в Цюрих (Швейцария) пристигна големият американски разузнавач Алън Дълес със задача да установи контакт с тези кръгове на германските монополисти, които отдавна имаха връзки с управляващите кръгове в САЩ. През това време управляващите кръгове в Германия вече хранеха тайни замисли, същността на които се състоеше в следното: да отстранят Хитлер и неговото обкръжение, за да поставят на власт група монополисти и милитаристи, ползуващи се с доверието на западните държави, и незабавно да сключат с тях съюз, насочен срещу СССР.

Това беше планът на „дворцовия преврат“ с цел да се предотврати пълната катастрофа на германския империализъм Като представител на германските монополисти в състава на заговорниците влизаше главният кмет на Нюрнберг, Герде-лер. Във военната част на групата заговорники влизаха бившият началник на германския генерален щаб, генерал-полковник Бек, генерал-фелдмаршал Витцлебен, началникът на управление военно разузнаване и контраразузнаване, адмирал Канарис, неговият помощник, генерал Остер, и други. Погледите на заговорниците бяха устремени на Запад. Участниците в заговора залагаха твърде много на реакционните сили в САЩ и Англия, с които установиха връзка чрез представителя на бюрото за външни връзки с германската евангелистка църква Ханс Шенфелд.

Агентите Канарис и Остер използуваха за покушението срещу Хитлер английска бомба с часовников механизъм. Тази бомба беше поставена в самолета, с който Хитлер на 13 март 1943 г. отлетя за щаба на централната група армии. Бомбата трябваше да избухне през време на връщането. Хитлер отлетя, но бомбата не избухна. Оказа се, че детонаторът е бил неизправен.

Задкулисната дейност през 1941 г. на Бивърбрук в Лисабон и през 1942 г. на Алън Дълес в Швейцария показа, че реакционните сили в САЩ и Англия през 1941–1942 г. водеха преговори за сепаративен мир по две направления — с хитлеристите и с германските монополисти. Реакционните сили в СДЩ и Англия продължаваха да насочват своята политика към продължаване на войната, да обезкръвят СССР и да спасят от катастрофа германските монополисти.

Неуспешните действия на англо-американските войски в Тунис (декември 1942 г. — февруари 1943 г.)

(Схеми 39–42)

В момента на десанта на англо-американските войски в Алжир и Оран на територията на Тунис нямаше нито един италиано-немски гарнизон. Своевременният десант в района на Бон на моторизираната група англо-американски войски „би могъл да достигне Бизерта и Тунис, без каквито и да било сериозни пречки…“404

В този случай би се наложило да преодолеят разстояние само 280 км. Освен това можеше да се извърши морски или въздушен десант близо до тези градове. Обаче англо-американското командуване „не искаше да се опита да извърши макар и малък десант…“405

На следващия ден след започването на десанта на англо-американските войски във Френска Северна и Северозападна Африка в Италия пристигнаха три групи немски транспортни самолети, в чийто състав имаше гигантски планери „Голиат“ с товароподемност 16 т всеки. Това позволи на 11 ноември 1942 г. да прехвърлят в Тунис като първи ешелон немски охранителен батальон. След два дена към него се присъединиха и италиански поделения. Към 15 ноември в Бизерта пристигнаха 3500 войници (от които 2300 италианци), 20 средни и 10 леки танка и 60 оръдия.

Немскофашистките войски, прехвърлени с транспортни самолети, понасяха огромни загуби, тъй като пренасянето се извършваше без съпровождане от изтребители. Тези загуби съставляваха не по-малко от 84 немски транспортни самолета, свалени от англо-американските изтребители. Свалените самолети падаха в морето заедно с хората и въоръжението. Италиано-немското командуване беше принудено поради недостиг на сили да заеме ключовите позиции в Тунис със съвсем малки групи. Така например „за охрана на големите пристанища Сус и Сфакс бяха определени само 25 немци и от тях 10 души трябваше да заемат Габес на триполитанската граница. Кайруан — голям търговски град — се охраняваше само от много малък италиански гарнизон“.406

Американо-английското командуване изпрати в Тунис авангард от 1-а английска армия — 78-а английска пехотна дивизия.

От Алжир до Тунис трябваше да преодолее 900 км разстояние. Тази дивизия на 25 ноември достигна Тебурба и Джедейда, хълмистия район на 20 км от гр. Тунис (схема 39). Английското командуване не се реши да атакува от движение гр. Тунис и започна да чака, докато към този район пристигнат главните американо-английски сили. Началник щаба на Айзенхауер, бригадният генерал У. Б. Смит, оптимистично оценявайки обстановката, на 1 декември 1942 г. доложи на Рузвелт: „През декември ще завземем Тунис и Бизерта.“ Но до това време благоприятният момент беше загубен. За две седмици италиано-немското командуване увеличи числеността на своите войски в Тунис до 15 000 души. Войските заеха за отбрана около градовете Бизерта и Тунис. В резултат на италиано-немските контраатаки, в които участвуваха около 50 танка, англичаните не издържаха и на 6 декември отстъпиха на противника подстъпите към гр. Тунис. При това войските от 1-а английска армия понесоха сериозни загуби, а американските войски загубиха основната част от техниката на строевите части.

Английските военни историци обясняват неуспехите в Тунис със силните дъждове, а командуващият 1-а английска армия се оправдава с това, че поражението е и в резултат на изморяването на войските. Обаче истинската причина за поражението на частите на 1-а английска армия на близките подстъпи към Тунис се заключава в това, че американо-английското командуване не можа да осъществи голямо превъзходство в сили и средства над противника. Придвижването на англо-американските войски беше твърде предпазливо.

В състава на 1-а английска армия влизаха 6-а бронирана дивизия, 46-а и 78-а пехотна дивизия. Но тези дивизии нямаха общо управление и действуваха на отделни разпокъсани отряди. През това време при Тунис се намираха 1-а бронетанкова и 1-а пехотна американска дивизия.

Към това трябва да се добави, че американо-английската авиация имаше въздушно господство. Кореспондентът на английския вестник „Дейли експрес“ от 16 декември 1942 г. съобщи от Тунис, че „често английските изтребители се връщат от своите полети, без да са срещнали нито един немски самолет. Дори на летящите без охрана бомбардировачи през време на дневните полети над Тунис и Бизерта не се оказваше съпротива във въздуха.“ И въпреки всичко англичаните и американците загубиха първата атака срещу Тунис.

До 18 януари 1943 г. на туниското направление цареше затишие. Фронтовата линия, дълга около 350 км, минаваше от нос Сера до Гафса (схема 40). Американо-английските войски, които се развърнаха в един ешелон, бяха размесени; оперативни резерви не бяха създадени.

На север от Пон дю Факс се разполагаха частите на 1-а английска армия, в центъра — четири френски дивизии, от Сбейтла до Гафса — 2-и американски корпус. Френските дивизии бяха сформирани от състава на тези 110 000 души от френските въоръжени сили, които се намираха във Френска Северна Африка още преди десанта на американо-английските войски от 8 до 12 ноември 1942 г.

Американо-английското командуване се зае да въведе ред в своя лагер, а италиано-немското командуване, използувайки затишието, укрепяваше туниския плацдарм. Двете страни бяха доволни от спокойната обстановка.

На 18 януари италиано-немските войски атакуваха в центъра лошо снабдените с бойна техника французи, пробиха слабата им отбрана и започнаха да се придвижват към Пишон по долината на Уселтия. Цяла седмица беше необходима на американо-англииското командуване, за да спре напредването на слабите италиано-немски части. Вината за този неуспех беше прехвърлена на френското командуване, което след това беше подчинено на командуващия 1-а английска армия, генерал Андерсън. През това време събитията в Триполитания се развиваха по следния начин. След евакуацията на Триполи (23 януари 1943 г.) италиано-немската групировка на Ромел започна бързо да отстъпва към укрепената „линия Марет“ (560 км на запад от Буерад Ел Хсун). На 6 февруари тя се съедини в Тунис с войските, които командуваше генерал Арним (схема 41), при това до 13 февруари войските на 8-а английска армия не бяха в бойно съприкосновение с оттеглящата се групировка на Ромел На обединената италиано-немска групировка в Тунис беше поставена задача „да отложи окончателната загуба на африканското крайбрежие на Средиземно море“407.

Игнорирайки влиянието на решаващите победи на съветската армия на съветско-германския фронт върху бойните действия на страните в Северна Африка, Гьорлиц се опитва да докаже, че в резултат на десанта на англо-американските войски на атлантическото крайбрежие на Мароко немската африканска армия се оказала между два огъня. И това уж заставило Ромел да побърза с отстъплението от Египет за организиране на туниския плацдарм.

В действителност не беше съвсем така. Районът на десанта на англо-американските войски на атлантическото крайбрежие на Мароко се намираше на разстояние 2500 км от групировката на Ромел. Решението за отстъплението в Тунис, както е известно, Ромел взе на 8 декември 1942 г., а след един месец англо-американските войски извършиха десант във Френска Северна Африка. През това време англо-американските войски се намираха на 1200 км от Ел Агейла и бяха задържани от тези италиано-немски войски, които се намираха в Тунис.

Фулер убедително доказва, че нахлуването на англо-амери-канските войски във. Френска Северна Африка би създало непосредствена заплаха за базата на Ромел в Триполи в два случая: първи — ако нахлуването беше предшествувано от сражение при Ел Аламейн, втори — ако съюзниците биха извършили десанта колкото се може по-близо до Триполи. Но нито един от тези варианти не бе осъществен. Върховното командуване на съюзниците отклони и двата варианта. Английското военноморско командуване беше против какъвто и да било десант източно от Алжир. Изтъкваха се най-различни причини — и недостиг на десантни средства, и недостиг на самолетоносачи, и страх от нападение на противниковата авиация от Сардиния и Сицилия. Ясно е едно, че десантът в Казабланка, Оран и Алжир не довеждаше до бързото завършване на военните действия в Северна Африка, което не искаха управляващите кръгове в САЩ и Англия.

По такъв начин десантът на англо-американските войски във Френска Северна Африка не можеше да застави Ромел бързо да отстъпи в Тунис. Отстъплението на немския африкански корпус в Тунис се обяснява с отказа на Хитлер да изпрати подкрепления в Северна Африка вследствие разгрома на немските войски при Сталинград.

Когато италиано-немската групировка на Ромел подхождаше към „линията Марет“, американското командуване се опита да извърши пробив през превала Макнаси (на южния участък) към крайбрежието и да притисне италиано-немските войски между 8-а английска армия и 2-и американски корпус. Обаче бездействието на 8-а английска армия позволи на италиано-немското командуване да прехвърли от „линията Марет“ 21-а танкова немска дивизия, да отбие атаката на американците и с това да им провали плана. Американските войски бяха принудени да отстъпят към Гафса. Те не успяха да предотвратят съединяването на италиано-немските войски. Една от причините за този неуспех беше липсата на взаимодействие между 2-и американски корпус и 8-а английска армия.

По това време в Тунис действуваха (схема 41) 1-а английска армия, 19-и френски корпус и 2-и американски корпус.

Общата численост на американо-английската групировка достигаше 145 000 души и 540 танка.

В италиано-немската групировка на Арним влизаха 334-а немска и 1-а италианска пехотна дивизия, 10-а и 21-а немска танкова дивизия, всичко — 45 000 души и 150 танка.

Мусолини напразно се мъчеше да усили италиано-немските войски в Тунис с немски танкове. През януари 1943 г. той се обърна към Хитлер с молба за помощ, но „немците съобщиха, че те не могат да изпратят обещаните бронетанкови сили в Тунис“408. Предвидените за изпращане в Тунис бронетанкови сили (осем механизирани съединения, специално подготвени за използуване в тропически условия) по това време се намираха на съветско-германския фронт.

След като не успя опитът на американското командуване да възпрепятствува съединяването на групировките на италиано-немските войски, действуващи в Триполитания и Тунис, до 14 февруари 1943 г. настъпи затишие.

Бездействието на 8-а английска армия позволи на немско-фашисткото командуване на 14 февруари да атакува американския сектор в южната част на Тунис (схема 42). Ромел искаше да отхвърли американския десен фланг към алжирската граница и да не допусне съединяването на 8-а английска армия с американските войски в района на Тебеса. За удара срещу 1-а и 34-а американска дивизия, заемащи районите на Гафса и Сбейтла, той подготви две танкови групи от частите на 10-а и 21-а немска танкова дивизия.

Монтгомери по това време се намираше на „линията Марет“ не се решавайки да започне атаката. Своята пасивност Монтгомери обяснява с лошо снабдяване. Но нямаше основание да се говори за лошо снабдяване в 8-а армия — „боеприпаси, облекло и продоволствие постъпваха в невиждано дотогава изобилие. Британски оръдия, американски танкове и самолети от двете страни — всичко идваше насам“.409

Съвсем очевидни бяха истинските цели, които преследваше Монтгомери със своята бавност — да не се бърза със завършването на военните действия в Северна Африка.

В началото на немскофашисткото настъпление поделенията на 1-а американска бронетанкова дивизия бяха разхвърлени по целия фронт на 2-и корпус (150 км). Под ръка на командира на дивизията се оказаха само малки поделения с леки танкове. В такава обстановка започна атаката на немците, която се развиваше в две направления: от населения пункт Фейд към Сбейтла се движеха 80 танка, а от Ел Гетар към Гафса — 30 танка. През деня немскофашистките войски напреднаха в дълбочина около 30 км и вечерта завзеха Гафса. Американските войски в безредие отстъпиха към Касеринския проход, широк 5 км.

В района на Сиду бу Зид американската пехота беше принудена да захвърли голяма част от своя транспорт, а 168-и американски пехотен полк, напълно отрязан от своите главни сили, се предаде в плен. Американските танкови войски понесоха тежки загуби — бяха унищожени повече от 100 танка, 57 полуверижни самоходни артилерийски установки и 29 оръдия.

Американците загубиха толкова много танкове по следния начин. Американската танкова част, като видя немските танкове, тръгна напред. Противникът започна да отстъпва. Преследвайки противника по петите, американските танкисти попаднаха под огъня на масираните немски противотанкови батареи от 88-мм оръдия и оръдията леко излизаха победители в борбата с американските танкове „Шерман“, въоръжени със 75-мм оръдия. Загубите на американците се увеличиха и от това, че танковете „Шерман“ вместо дизелови двигатели имаха бензинови мотори. При попадането на снаряд в моторната част на танка силно октановият бензин лесно се възпламеняваше и танковете пламваха като факел.

Освен Гафса немскофашистките войски на 17 февруари завзеха Сбейтла, а на 20 февруари — Касерин.

Превалът Касерин беше превзет при следните обстоятелства. Немската пехота през нощта превзе най-високия пункт и от сутринта започна да обстрелва американските противотанкови батареи, разположени по-ниско. Когато американските противотанкови части отстъпиха, немските танкове се спуснаха в долината. В резултат на паниката, която възникна в щабовете, англо-американските войски оставиха в района на Телепте, най-хубавото от всички летища на североафриканския фронт, голям брой повредени самолети и унищожиха 190 т авиационен бензин.

На 20 февруари, в самия разгар на настъплението на немците, беше създадена 18-а армейска група под командуването на Александър, намиращ се със своя щаб в гр. Константин. В състава й влизаха 1-а английска армия, 19-и френски корпус, 2-и американски корпус и 8-а английска армия. Номерът на армейската група беше съставен от номерата на двете английски армии 1-а и 8-а.

Армейската група беше създадена с цел да се координират действията на отделните армии и корпуси, тъй като нямаше съгласуван план за отбранителна операция. Монтгомери в отговор на искането на Александър да направи всичко възможно на „линията Марет“, за да отвлече силите на противника, се ограничи с незначителен натиск над противника с частите на 7-а бронирана и 51-а шотландска дивизия. Такива пасивни действия, разбира се, не можаха да заставят Ромел да прекрати атаката на южния сектор на туниския фронт.

Когато немскофашистките войски завзеха превала Касерин, полк „летящи крепости“ излетя да бомбардира неприятелските позиции. Превалът беше добър ориентир. През време на нощния полет американските самолети се отклониха от правилното направление, преминаха встрани от Касерин и хвърлиха бомби над мирния арабски гр. Сук ел Арба, на 160 км от указаната им цел. „Бяха убити и ранени много араби и унищожено много имущество на мирните граждани.“410 Оказа се, че офицерският състав беше слабо подготвен по ориентиране, особено нощем. В пехотата имаше случаи на загубване на цели батальони нощно време при движението им към изходните позиции.

Брадли, по това време командир на 2-и армейски корпус, отбелязва, че в американската армия в продължение на дълго време особено се подценявала разузнавателната подготовка. Този недостатък им даде да разберат през февруари 1943 г.

Немският контраудар се оказа за съюзното командуване съвършено неочакван. В резултат на това в разузнавателния отдел на обединения американо-английски щаб цареше безредие и бъркотия. Командуващият 1-а английска армия, Андерсън, дълго време не можеше да се ориентира в обстановката. Войсковото разузнаване се оказа едно от най-слабите места на американската пехота в Тунис. Недооценяването на войсковото разузнаване доведе до това, че командуването оставаше или в пълно неведение относно противника, или получаваше съзнателно из-опачена информация.

Минирането на подстъпите към отбранителните позиции също се подценяваше. Така например на 13 февруари, един ден преди немската атака, Айзенхауер, проверявайки състоянието на отбраната, искаше да разбере дали са създадени минни полета, можаха да му покажат само карта с предполагаемо минно поле.

В хода на военните действия американското командуване, разбира се, придоби боен опит. Но често този опит се изразяваше в преминаването от една крайност в друга. Например командирът на 1-а американска бронирана дивизия в доклада си „Уроците от туниската кампания“ писа, че „противотанковите мини представляваха най-голямата опасност за операциите на бронираните дивизии“411.

След завземането на превала Касерин от немскофашистките войски американските войски също започнаха да се стремят да завземат не само високите хълмове, но и най-високите точки на хълмовете. Американската пехота, достигайки върха на хълма, се спираше и повече не се опитваше да продължи движението към отпред лежащия склон. Немските артилерийски батареи откриваха огън по ясно видими на фона на хоризонта цели и американската пехота понасяше много по-големи загуби, отколкото при завземането на самите позиции.

Англо-американското командуване имаше в свое разположение големи резерви. Можеше да се създаде силна ударна групировка за париране на немския контраудар. Вместо това резервите се разпиляваха и се въвеждаха в боя по части „батальон след батальон. И щом като следващият батальон влезе в боя, немците и него унищожаваха.“412

Разхвърлеността на силите, разсредоточените удари, въвеждането на войските в боя по части доведоха до това, че на 23 февруари 1943 г. немските танкови групи без особен труд отхвърлиха 2-и американски армейски корпус назад към Тебеса, т.е. на 150 км. Това усили и туниския плацдарм, и тила на италиано-немските войски на „линията Марет“. Военният министър на САЩ, Стимсън, беше принуден да заяви пред представителите на печата, че американските войски претърпяха в Централен Тунис сериозни неуспехи. Чърчил в писмото си до крал Георг съобщи, че „2-и американски корпус понесе тежко поражение и очевидно загуби около половината от най-важното оръжие, без да нанесе никакви загуби на противника“413.

На 26 февруари в района Седженан предприе атака групировката на Арним с цел да провали готвещото се от англичаните настъпление на северния сектор на фронта. Атаката на немско-фашистките войски изненада английското командуване. Командуването на 1-а английска армия не съумя своевременно да организира съпротива. Заповедите на командуването бяха несъгласувани и противоречиви. В резултат на това английските войски започнаха бързо да отстъпват. Провеждащата се подготовка за настъпателни действия беше провалена, тъй като „1-а армия се намираше в ужасно състояние“414. Поради недостиг на сили немскофашисткото командуване не беше в състояние да развие успеха.

Февруарските атаки на немскофашистките войски доведоха до това, че „американо-английските части се смесиха по целия фронт.“415 Александър в донесенията си употреби доста по-силен израз „страшно смесване… Управлението на войските се наруши…“416 До 20 март военните действия на Туниския фронт се прекратиха. Американо-английското командуване преведе в ред своите войски и готвеше сили за ново настъпление.

С цел да ускори възстановяването на боеспособността на 2-и американски корпус от САЩ бяха допълнително доставени 5400 товарни автомобила. С автотранспорта се прехвърляха резервите и всичко необходимо за бойната дейност на войските. По такъв начин съставът на 2-и американски корпус по план 38 000 души успяха да го доведат до 92 000 души.

В резултат на изучаване уроците от бойните действия в Тунис през февруари 1943 г. американското командуване по отношение на бойното използуване на военновъздушните сили дойде до тези изводи, до които и английското командуване дойде след сражението при Ел Аламейн.

В Тунис американците имаха голямо превъзходство в бойни самолети. Обаче децентрализираното управление на войсковата авиация попречи на своевременното й съсредоточаване за масирано използуване по настъпващите танкови колони на противника.

Стратегическата въздушна армия в това време водеше борба с подводниците в Средиземно море и бомбардираше стратегически обекти в Италия. Поражението на американските войски при Касерин послужи на англо-американското командуване за „урок по отношение използуването на военновъздушните сили като цяло, което не беше забравено до края на войната“417. След поражението при Касерин всички авиационни поделения и части за поддръжка на сухопътните войски бяха иззети от контрола на последните и обединени под едно командуване, което получи название „командуване на тактическите военновъздушни сили“.

Принципът за единство в авиационното командуване беше официално признат в американското наставление ФМ 100–20 (октомври 1943 г.). В наставлението се подчертаваше, че успехът на сухопътните войски зависи от завоюването на превъзходство във въздуха. В края на годината беше издадено ново наставление, озаглавено „Взаимодействие на сухопътните войски и военновъздушните сили“. На равни начала сухопътните и военновъздушните сили действуваха в театъра на войната под общото ръководство на върховното главно командуване на въоръжените сили.

Частичните успехи на 8-а английска армия на „линията Марет“ (март 1943 г.)

(Схема 43)

На 20 март, след един месец и половина подготовка, войските на Монтгомери започнаха пробив на „линията Марет“, „Линията Марет“, дълга около 100 км, беше създадена от французите още преди Втората световна война и минаваше по границата между Тунис и Либия. На крайморския й участък се намираше непрекъсната верига от отбранителни укрепления, а на десния фланг, в района на Ел Гама, се разполагаха само отсечни позиции, опиращи се на хълма Матмата. Италиано-немските войски използуваха за противотанково препятствие изсъхналото корито на р. Зигза, скосявайки бреговете й.418

Италиано-немската групировка, отбраняваща се на „линията Марет“, имаше осем дивизии, от които три немски (две пехотни и една танкова). Всички дивизии имаха значително неокомплектуван състав и техника. Общата численост на италиано-немските дивизии не превишаваше 100 000 души с 200 танка.

Италиано-немското командуване си постави задачи да задържи туниския плацдарм „колкото се може по-дълго.“419 Към началото на бойните действия по пробива на „линията Марет“ 8-а английска армия имаше шест дивизии (четири пехотни и две бронирани дивизии) и шест бригади (три пехотни и три бронирани бригади). Всичко армията имаше 187 000 души; в бронираните дивизии и бронираните бригади имаше 480 танка. Само на огневите позиции имаше повече от 500 противотанкови оръдия.

Монтгомери реши да пробие „линията Марет“ с фронтален удар по направление на крайбрежния път само със силите на пехотата, смятайки да въведе танковете в „чистия пробив“. В английската литература през военните години често се подчертаваше фактът, че „според Монтгомери цялото изкуство на войната се свежда до примера, шаблона и реда от числа…“420 Успехът на пробива се поставяше в зависимост от силите на бомбовите удари и съпровождането на пехотата на бойното доле от авиацията. Началник щаба на 8-а армия, де Хинганд, изказа пожелание пред вицемаршала от авиацията, Бродхърст, да опита да проведе светкавична атака, каквато използуват немците. Последният отговори: „Аз ще направя това. Вие ще имате ожесточено сражение от бомби и оръдеен огън. Истинска светкавица на бръснещия полет…“421

На 20 март 1943 г. започна авиационната обработка на тесен участък от „линията Марет“. Тя продължи 3 часа непосредствено преди атаката. Съсредоточен удар нанесоха 40 леки бомбардировача. Артилерийската подготовка беше ограничена с един артилерийски налет, който продължи няколко минути. След това 50-а английска пехотна дивизия премина в атака под прикритието на две ескадрили самолети. 19 ескадрили от тактическите военновъздушни сили очакваха своето бойно използуване. Първите две ескадрили се сменяха последователно от други две. Така продължи 2,5 часа.

Отначало частите на 50-а пехотна дивизия успяха да преодолеят един от участъците на Вади Зигза. Английските сапьори започнаха да прокарват колонен път през коритото на реката и да поставят мост за прехвърляне на артилерията и танковете (ширината на пресъхналото корито на реката е 72 м, а дълбочината — 15 м). На другия бряг те успяха да прехвърлят само няколко танка и оръдия. В най-решителния момент мостът рухна и английската пехота остана без поддръжка.

На 22 март 15-а немска танкова дивизия контраатакува 50-а английска пехотна дивизия на заетия плацдарм и я отхвърли в дъното на коритото на реката. 50-а дивизия, изоставяйки предмостовото укрепление, беше принудено да отстъпи. Атаката на англичаните претърпя пълен неуспех. Битата 50-а английска дивизия беше набързо извадена от боя и вместо нея беше въведена 51-а шотландска пехотна дивизия, намираща се дотогава в резерв.

На Монтгомери се наложи да пренесе основните усилия на левия фланг на 8-а армия и тук да въведе новозеландски части. 2-а новозеландска дивизия с 8-а бронирана бригада беше насочена в обход на фланга на италиано-немските войски в района на Ел Гама. Движението към Кебели можеше да е по-успешно, тъй като в тези район се намираха само две италиански картечни роти. Обаче командирът на дивизията не се реши на дълбоко обходно движение. Англичаните се бояха от трудно проходимата местност и откъсване от удобното приморско направление. Вместо дълбокия обход на противниковия десен фланг дивизията с бронираната бригада излезе направо на италиано-немската отсечена позиция в района на Ел Гама, където се намираше 21-а немска танкова дивизия. Това доведе до обстоятелството, че, по израза на Монтгомери, „новозеландският корпус беше задържан“422. Лидъл Харт пише по-конкретно: „Английските атаки бяха спрени пред отбранителните рубежи при Ел Гама.“423 На 26 март в района на Ел Гама пристигна 1-а бронирана бригада, а след нея се приближиха всички останали части на 10-и брониран корпус. Всичко това измени обстановката в полза на англичаните. Монтгомери имаше повече от три пъти превъзходство в жива сила и техника. Въпреки това Монтгомери, вместо да нанесе съкрушителен удар по крайбрежието на Габезкия залив и да отреже пътя на противника за отстъпление от „линията Марет“, продължи, кой знае защо, да чака. Така мина още един ден — 27 март, — а през нощта на 28 март италиано-немското командуване отведе своите войски на нови позиции в района на Вади Акарит (15 км североизточно от Ел Гама).

Едновременно започнаха да отстъпват италиано-немските войски пред фронта на 2-и американски армейски корпус.

Общо отстъпление на италиано-немските войски на южното крило на Туниския фронт (28 март — 13 април 1943 г.)

(Схема 43)

Италиано-немските войски, намиращи се на „линията Марет“ и пред фронта на 2-и американски армейски корпус, постепенно отстъпиха на удобния за отбрана хълмист рубеж на югоизточните подстъпи към гр. Тунис. Италиано-немското командуване реши с това да стесни туниския плацдарм.

Войските на 2-и американски армейски корпус се придвижиха крайно бавно. Службата за въздушно наблюдение, оповестяване и свръзка не беше добре организирана. Появеше ли се макар и един противников самолет, от челната машина се подаваше сигнал за тревога. Машините се спираха и войниците се разбягваха встрани. Подобни сигнали се подаваха много често, понякога дори и при появяването на американски самолети. При тези спирания се губеше много време.

Войските на 8-а английска армия също се придвиж-ваха бавно зад отстъпващите от „линията Марет“ италиано-немски войски.

Монтгомери обясняваше своята пасивност при преследването на противника с това, че 30-и корпус от сутринта на 28 март срещнал трудности при преодоляването на мини, различни примки и разрушения, а бойните действия на 10-и брониран корпус срещу Ел Гама бяха задържани от самума424. Обдче самумът не задържа италиано-немските войски и те отстъпиха към Вади Акарит без големи загуби.

На 6 април Монтгомери предприе фронтална атака срещу отбранителната позиция на италиано-немските войски при Вади Акарит в северната част на така наречения Габески проход, чиято обща ширина достига 25 км. Атаката се извърши от три дивизии, настъпващи в един ешелон. Главният удар в центъра се нанасяше от 50-а английска пехотна дивизия.

Атаката нямаше успех. Стремейки се на всяка цена да извърши пробив, Монтгомери въведе в бой на участъка на 50-а дивизия части от 10-и брониран корпус. Обаче и това не помогна. Монтгомери беше принуден да признае, че противникът не му позволи да излезе на открита местност.

На другия ден Монтгомери се готвеше да започне всичко отначало, но италиано-немското командуване не дочака и през нощта на 7 април започна да отвежда своите войски към Енфидавил.

В този ден англо-американското командуване на 18-а група армии в Тунис направи опит да излезе през прохода Фондук към крайбрежието с цел да отреже пътя за оттегляне на италиано-немската групировка, отстъпваща от рубежа Вади Акарит към Енфидавил.

В атаката трябваше да участвуват 6-а английска бронирана дивизия, 28-а английска пехотна бригада и 34-а американска пехотна дивизия. Американските и английските войски не проведоха атаката съгласувано. По данни на Мурхед, американските войски не пристигнаха на своите изходни позиции в определено време поради това, че объркаха времето за излизането. Набързо проведената артилерийска подготовка на атаката не нанесе почти никакви щети на противниковата отбрана. Каменните фермерски къщи, приспособени за отбрана, останаха цели и невредими. Италиано-немските огневи точки не бяха подавени. Частите на б-а бронирана дивизия се нахвърлиха на неразузнатото минно поле, попаднаха под огъня на противотанковите оръдия и загубвайки около 100 машини, се оттеглиха на изходните позиции. 34-а пехотна дивизия също беше отхвърлена с тежки загуби. Атаката се провали изцяло.

Немците осейваха подстъпите към позициите си с противо-пехотни мини на опън и на натиск. Противопехотната мина представляваше малка металическа кутия, напълнена с шрапнел. Мината се заравяше в земята. На повърхността се намираха само краят на детонатора или изопнат тел. Трябваше само с крак да се докоснат детонаторът или изопнатият тел, за да излети мината на височина 1 м и да избухне. Шрапнелите се разпръсваха в радиус до 15 м.

След провалянето на атаката англичаните и американците започнаха да се обвиняват едни други в неумение да воюват. Английският майор Райнер напомни на американците, че лекцията на Монтгомери „Как да се побеждава“, прочетена от него през януари 1943 г. специално за старшите американски офицери, не хвана място. Това, разбира се, беше неуспех за американското оръжие на Туниския фронт, пише английският журналист Мурхед. Американският журналист, Мак Вайн, също язвително отбелязва, че в Тунис Монтгомери до последния ден на военните действия в Северна Африка не можа да се придвижи по-далеч от Енфидавил (75 км южно от гр. Тунис), въпреки че той чете лекцията „Как да се побеждава“ и се стремеше пръв да влезе в гр. Тунис. В тези взаимни обвинения за неуспехите също взеха участие английският генерал Джон Крокер, който ръководел атаката, и командирът на 34-а американска пехотна дивизия, генерал Райдер.

Американо-английските войски, настъпващи в западната част на Тунис, достигнаха Кайруан едва на 11 април. По това време Кайруан беше вече изоставен от италиано-немските войски.

В района на Кайруан 2-и американски корпус на 7 април успя да се съедини с 8-а английска армия. След това американо-английските войски без бой завзеха голямото пристанище Сфакс и населения пункт Сус (на 80 км от Кайруан).

Италиано-немските войски се спряха на 48 км северно от Сус, като организираха набързо отбрана в планинския район на Тунис, около село Енфидавил.

8-а английска армия се приближи към този населен пункт към 13 април. Монтгомери предприе атака от движение, но към 16 април се убеди, че 8-а армия не може лесно да изтласка противника от неговия нов отбранителен рубеж. Наложи се да се проведе подготовка за голямо настъпление. Формата на маньовъра оставаше както по-рано — фронтален удар в центъра с цел да се пробие италиано-немската отбрана и да се излезе към гр. Тунис.

През нощта на 20 април английските войски започнаха атаката, която продължи безрезултатно два дена. На 22 април Монтгомери беше принуден да извърши прегрупирване с цел да се пренесе направлението на главния удар непосредствено по крайбрежието.

На 23 април английските войски отново преминаха в атака, но безуспешно. Настъплението се закучи и Монтгомери беше принуден да се откаже от по-нататъшни атаки и да се ограничи със сковаване на противника на своя участък на фронта.

Сега Монтгомери оправдава своя неуспех с това, че при наличните ресурси не би могло да се разчита на някакви решителни успехи. Но фактите си остават факти — американо-ан-глийското командуване имаше голямо превъзходство в сили и средства.

Мурхед, като оправдава неуспеха на Монтгомери, смята, че едва ли може да се намери армия в света, способна да превземе енфидавилските рубежи на немците.

Тези рубежи представляваха естествени препятствия, избрани на хълмиста местност и набързо укрепени. През цялото време на военните действия в Северна Африка англо-американските войски не срещнаха съвременна многополосна отбрана. Ето защо не може и дума да става за наличието на каквато и да било непреодолима отбрана, уж създадена от немците в района на Енфидавил.

Успешното отбиване от италиано-немските войски на опитите на англо-американското командуване да им попречи да отстъпят в района на гр. Тунис „даваше на германското върховно командуване възможност да евакуира своите войски на о. Сицилия, ако то поискаше това“425. Освен това за скритото товарене на корабите и превозването на войските благоприятствуваха мъглите, които по това време се застояваха над Сицилийския пролив. Обаче хитлеристите решиха да продължат кампанията в Северна Африка, за да отложат за по-дълго време десанта на англо-американските войски на южното крайбрежие на Европа.

От своя страна англо-американското командуване не бързаше със завършването на военните действия в Тунис. Докато продължаваха военните действия в Северна Африка, управляващите кръгове в САЩ и Англия имаха удобен предлог за оправдаване на нееднократното отлагане сроковете за откриването на втория фронт в Западна Европа.

Продължителният характер на военните действия в Тунис

(Схема 44)

След като 8-а английска армия окончателно се спря в района на Енфидавил, туниският плацдарм се стесни до 200 км по фронта и 140 км в дълбочина. Американо-английските „въздушни сили имаха пълно господство във въздуха“426 (те имаха 3000 самолета). Италиано-немската авиация, дори по английски данни, „можеше да направи само 68 излитания на ден“427. Всички сили на немскофашистката авиация „бяха приковани… на съветско-германския фронт“428.

Немските транспортни самолети бяха принудени да летят над Туниския пролив без прикриване от изтребители. Поради тази причина само през април 1943 г. бяха свалени 200 транспортни самолета на страните от „оста“. През време на едно прелитане на колона от 20 транспортни самолета „Ме-323“ („Гигант“) бяха свалени 18. Това бяха огромни шестмоторни самолети, развиващи скорост едва 225 км в час. Всеки самолет побираше по 120 души.

През същия месец американски изтребители атакуваха голяма колона транспортни самолети, доставящи военни товари в Тунис. За много кратко време те свалиха 76 транспортни самолета.429

Англо-американците имаха също голямо превъзходство в жива сила (тройно), в танкове (1136 срещу 116) и оръдия (около 2000 срещу 500).

За катастрофалното състояние на италиано-немските войски в Тунис Мусолини писа на Хитлер на 9 март 1943 г.: „Италианските войски са принудени да водят… война, използувайки оръжие, което е останало от войната 1914–1918 г.“430

Обаче въпреки изключително благоприятната обстановка англо-американските войски тъпчеха на място. Италиано-немските войски продължаваха да държат важните проходи хълма Грин и Болд в сектора на Седженан, хълма Лонгстоп (хълма на „дългото задържане“) в сектора на Меджерда, по на юг държаха Пон дю Факс и накрая Енфидавил. Сякаш англо-американските войски никога няма да могат да излязат към крайбрежието. Пред хълма Лонгстоп, затварящ пътя към град Тунис, войските на 1-а английска армия престояха 5 месеца.

Продължителният характер на военните действия в Тунис отговаряше на политическата линия на управляващите кръгове в САЩ и Англия — да не се бърза със завършването на Втората световна война, докато съветската армия се намира далеч от границите на Германия. Съветското правителство нееднократно обръщаше внимание на ръководителите на правителствата на САЩ и Англия за неоправданото отлагане на сроковете за завършването на военните действия в Тунис. В личното послание от 16 февруари 1943 г. Й. В. Сталин писа на У. Чърчил, че „по-рано от вас се набелязваше срокът за завършването на военните операции в Тунис през февруари, а сега този срок се отлага за април“431. Но и този срок не беше окончателен.

След един месец — на 16 март 1943 г. — Й. В. Сталин в писмото си до Ф. Рузвелт охново отбеляза този факт, че „англо-американските операции в Северна Африка не само не се ускоряват, но се отлагат за края на април, при това дори и този срок се сочеше не съвсем определено“432.

Управляващите кръгове в САЩ и Англия поставиха откриването на втория фронт в Северна Франция в пряка зависимост от завършването на военните действия в Северна Африка. Ф. Рузвелт в писмото си от 22 февруари 1943 г. до Й. В. Сталин писа, че „след успеха в Северна Африка… американските военни усилия ще бъдат разпространени над европейския континент“433.

Аналогични условия поставяше и У. Чърчил в посланието си до Й. В. Сталин, получено на 18 юли 1942 г.: „Ние трябва първо да разбием Ромел.“434 Ето защо протакането на военните действия отначало в Либия, а след това и в Тунис позволяваше на управляващите кръгове в САЩ и Англия по такъв начин да се оправдават пред общественото мнение в своите страни за нееднократното отлагане на сроковете за откриването на втория фронт в Западна Европа.

Неоправданото с военни причини протакане на военните действия в Тунис доведоха до това, че немците за времето от края на декември 1942 г. до 16 март 1943 г. прехвърлиха от Запад на съветско-германския фронт 39 дивизии, от които 6 танкови. По такъв начин „вместо помощ на Съветския съюз чрез отвличане на германски сили от съветско-германския фронт се получи облекчение за Хитлер…“435

Ръководейки се от политическата установка — да не се бърза със завършването на военните действия в Северна Африка, — англо-американското командуване не се стремеше да намери правилно решение за бързия разгром на врага. Действувайки с остарелите методи от периода на Първата световна война 1914–1918 г., то реши постепенно да подлага италиано-немските позиции на артилерийски обстрел (по рубежи), последователно да завзема рубежите и да продължи бавно да придвижва пехотата и танковете, докато не бъде завзет Тунис.

Накрая, на 23 април, Александър реши да се хвърли срещу италиано-немските позиции със всичките сили на 1-а английска армия. Обаче всички атаки завършиха без резултат. Например 78-а английска пехотна дивизия беше усилена със 125 тежки танка и 500 оръдия. Въпреки всичко танковете не успяха да пробият фронта. Артилерийската подготовка беше проведена напразно. Противникът своевременно успя да отстъпи с главните си сили от предните позиции в дълбочина на своята отбрана.

Английското командуване дойде до извода, че за да победи, трябва да има само количествено превъзходство в техника.

Такава тенденция не без основание, пише Фулер, крие в себе си опасни последствия, тъй като може да стане догма, „да измести всяко творчество и да даде на хората безинициативно шаблонно решение на всички проблеми на настъплението“436.

Като имаха на своя страна абсолютно превъзходство, англо-американските съюзници възнамеряваха да оказват на противника равномерен натиск по цялата линия на фронта. Действувайки по такъв начин, американо-английските войски към 1 май обхванаха в полуобръч туниския плацдарм на държавите от „оста“.

В северния сектор се разполагаше 2-и американски корпус (1-а бронетанкова, 1-а, 34-а и 9-а пехотна дивизия), прехвърлен в района на Седженан през средата на април; южно, в района на Меджез ел Баб, 5-и английски корпус (1-а, 4-а и 78-а пехотна дивизия), зад 5-и корпус се намираше отделната група войски в състав от 4-а смесена дивизия от отделни части на 8-а армия, 4-а индийска пехотна дивизия и 7-а бронирана дивизия; вдясно от 5-и корпус — 9-и английски корпус (46-а пехотна, 1-а и 6-а бронирана дивизия), между 9-и корпус и 8-а армия се разполагаше 19-и френски корпус в състав от три пехотни дивизии.

По това време в състава на италиано-немската групировка останаха всичко 440 оръдия и 60 танка. Няколкото десетки оцелели италиански самолети отлетяха на о. Сицилия.

На 30 април 1943 г. Мусолини предупреди Хитлер, че „ако не успеят да разрешат проблема с авиацията в Средиземно море… нито един военен кораб, нито един транспорт, нито един самолет занапред не ще може да достигне в Тунис. Това означава бързото загубване на Тунис и всички наши сили, които се намират там.“437 Но на Хитлер не беше до Тунис.

На 2 февруари 1943 г. при Сталинград беше ликвидирана обкръжената групировка на немскофашистките войски. Съветските войски продължиха настъплението. Пленените две елитни немскофашистки армии при Сталинград принуди Хитлер да остави италиано-немските войски в Северна Африка без всякаква поддръжка. Основните сили на немскофашистката авиация бяха сковани на съветско-германския фронт. Единственото, което можеше да направи Хитлер, беше да изпрати в Северна Африка категорично искане: „Туниското предмостово укрепление да се задържи на всяка цена.“438

На 6 май американо-английската авиация започна да обработва участъка на противниковата отбрана (5,5 км по фронта и 6,5 км в дълбочина) източно от Меджез ел Баб с цел да извърши пробив в италиано-немските позиции. Бомбардировачите, като не срещнаха никакво противодействие от противниковата противовъздушна отбрана, според изказването на американския генерал от авиацията, Арнолд, „с бомбите буквално изкопаха канал от Меджез ел Баб до Тунис“. В продължение на пет часа продължи непрекъснато бомбардиране. Англо-американските бомбардировачи извършиха 2146 излитания. За действията на бомбардировачите наблюдаваха от земните наблюдателни пунктове командуващият тактическите военновъздушни сили английският маршал от авиацията, Артур Кънингхам, и по-мощник-министърът на авиацията, Харолд Балфоа. През цялото време пилотите докладваха, че „няма какво да бомбардират“. Обаче Кънингхам продължаваше бомбардировката.

Причината за настойчивостта на Кънингхам се заключаваше в това, че ръководителите на военновъздушните сили на САЩ и Англия се стремяха да докажат, че авиацията е най-силното оръжие и именно то изтласка войските на страните от „оста“ от Африка.

Към такива възгледи се придържаха американските генерали Арнолд и Спаатс и английските генерали Харис и Тедер, които в действителност възкресиха в ново издание теорията на италианския генерал Дуе (1920 г.) за решаващата роля на авиацията във войната.

Според тази теория успехът на операцията се решава от тежките бомбардировачи, съпровождани от изтребители. Задачата на сухопътните войски е само да окупират територията. Дуе предложи да се създаде въздушна армия от 1000 самолета, като твърди, че всекидневното използуване на 500 самолета за разрушаването на 50 центъра от всякакъв вид ще осигури бързата победа. При това Дуе смяташе, че с всички останали въоръжени сили може почти напълно да не се счита.

Теорията за въздушната война, също както и много буржоазни теории, които пренебрегват ролята на човека и фетишизират техниката, напълно удовлетворяваше тези реакционни кръгове в САЩ и Англия, които се стремяха да отложат разгрома на фашистка Германия. Тази теория им даваше възможност да аргументират претенциите — да не разгръщат решителни бойни действия по суша, тъй като победата може да се спечели само със стратегически бомбардировки. Подобни изказвания се появяваха на страниците на английските вестници. Така например в английския вестник „Сънди таймс“ от 22 ноември 1942 г. беше поместен призив „да се въздържаме от сухопътните операции от широк мащаб, а максимум енергия да се употреби за отслабването на Германия чрез въздушни нападения…“ Фулер не без основание пише, че така наречените стратегически бомбардировки над Германия в действителност „само пречеха на бързата победа“439.

Американо-английското авиационно командуване в Тунис направи извод, че за пръв път от всички войни противниковите предни позиции са пробити със силите на авиацията и въздушните сили са ключът на победата. Но пробивът в противниковата отбрана беше извършен не само от авиацията. Дъжд от артилерийски снаряди от 1000 оръдия се стовари върху отбранителните позиции на противника. Артилерийската подготовка се проведе на участък от фронта, широк около 3 км.

Към 11 часа сутринта на 6 май две пехотни дивизии (46-а английска и 4-а индийска) в полоса от 2,7 км пробиха главната полоса на противника. В пробива влязоха 6-а и 7-а бронирана дивизия. През деня те се придвижиха само на няколко километра. До Тунис оставаха още 25 км. Към края на деня на 7 май английските бронирани дивизии завзеха гр. Тунис. На същия ден американски и френски войски завзеха гр. Бизерта.

Италиано-немските войски бързо отстъпиха на полуостров Бон, надявайки се за евакуация на остров Сицилия. Както отбелязва Фулер, въпреки „съкрушителните удари голяма част от силите на противника бяха още непокътнати“440.

На нос Бон, използувайки високата верига хълмове, италиано-немските войски създадоха укрепени позиции и се готвеха на тях да окажат съпротива на противника. Обаче, като се убеди, че за по-нататъшната евакуация на войските няма необходимите транспортни средства, италиано-немското командуване капитулира. На 12 май американо-английското командуване официално съобщи, че съпротивата на италиано-немските войски в Северна Африка е прекратена. По немски данни, бяха пленени около 150 000 немски и 100 000 италиански войници и офицери.441 Тези данни съвпадат с английските. Фулер пише, че на 12 май „252 415 немци и италианци сложиха оръжие“442.

Тази обща цифра на пленените включва не само бойния състав, но и всички тилови учреждения, а също и всички лица от италианска и немска националност, които се събраха на полуостров Бон с надежда за евакуация.