„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн ((1939–1943 г.))

Изчаквателният характер на военните действия на италианските и английските въоръжени сили в Средиземноморския басейн през 1940 г.

(Схеми 12–14)

В момент, когато немскофашистките войски се намираха пред вратите на Париж, а предателите на френския народ се готвеха за капитулация, във войната срещу Англия и Франция влезе фашистка Италия. На 10 юни Мусолини заби нож в гърба на Франция.

Италианският фашизъм дълго време пресмяташе своите шансове за успех. На 12 август 1939 г. министърът на външните работи на фашистка Италия, Чано, посети Хитлер в Бергхоф и го предупреди, че Италия не е подготвена за война. Италианските фашисти смятаха да завършат всички приготовления не по-рано от 1940 г. В писмото си до Хитлер от 4 януари 1940 г. Мусолини посочва, че „Италия не може да издържи продължителна война. Нейното намесване трябва да стане в най-изгодния и най-решителния момент“179.

В това време Мусолини не беше още уверен в победата на фашистка Германия. Войната пламна твърде рано за Италия — три години по-рано от предполагаемия срок — стратегическата обстановка не беше ясна и Мусолини предпочете да обяви Италия „за невоюваща страна“. Такова решение в зависимост от обстановката предоставяше на италианския фашизъм по-голяма свобода на избор. Като уверяваше Хитлер, че Италия ще застане на страната на Германия, веднага след завършването на подготовката Мусолини патетично възкликваше: „Фашистка Италия възнамерява в даден момент да бъде ваш резерв.“

Докато Мусолини уверяваше Хитлер в своята вярност, Чано говореше на френския посланик Понсе: „Не се изморявайте от пропаганда. Удържайте победи и ние ще бъдем с вас. В противен случай ще бъдем против вас.“180 Това беше търгуване с воюващите страни за по-голямата част от печалбата и изясняване на шансовете на страните. Точно така управляващите кръгове на Италия постъпиха и в Първата световна война.

На 1 май 1940 г. Мусолини изрази вече своята увереност пред американския посланик в Рим, Филипс, че Германия не може да претърпи поражение. Мусолини много се разпростираше върху темата за „нова география“, произтичаща от завоеванията на Хитлер. Той с нетърпение чакаше да вземе участие в прекрояването картата на Европа, Средиземноморския басейн и даже на целия свят. В резултат на хитлеровите успехи военната психоза обхвана и италианския фашизъм. Италианските фашисти имаха пълното желание да откъснат и за себе си тлъсти парчета от европейската баница.

След неочаквано бързото поражение на Франция управляващите кръгове на Италия започнаха да се безпокоят, че войната ще завърши по-рано, преди те да успеят да влязат в нея, и по такъв начин ще изпуснат възможността да пожънат плодовете от победата. Чано, като подклаждаше това безпокойство, сравняваше Хитлер с хазартната игра, комуто се отдаде да вземе всичките пари. Мусолини, като се боеше да не остане вън от числото на победителите, на 13 май 1940 г. предупреди командуващите родове войски: „Ние не трябва да губим време. След един месец ще обявя война. Ще предприема нападение върху Англия и Франция от въздуха и по море.“

Срокът за обявяване на война от Италия на Англия и Франция — от 25 май — се отложи за 5 юни, тъй като по сметките на Мусолини поражението на Франция трябва да настъпи по-рано, отколкото се очакваше и трябваха само „няколко хиляди убити войници, за да се седне зад масата на мирната конференция като представител на воюваща страна“.

На 30 май 1940 г. Мусолини пише на Хитлер: „Флотът и авиацията са напълно готови за война. Аз лично вземам върху себе си командуването на всички наши въоръжени сили.“

Но на 2 юни 1940 г. обявяването на войната от 5 юни се отложи за 10 юни 1940 г. Мусолини решава да почака, докато немската авиация унищожи френската. Той съобщава на Хитлер: „Моята програма е следната: в понеделник 10 юни повтарям — 10 юни, обявяване на войната. Начало на военните действия призори на 11.“

В това време френските капитуланти вече не оказваха никаква съпротива на немскофашистките завоеватели и хитлеристка Германия не се нуждаеше от италианската намеса. Но Мусолини счете за необходимо да направи макар и неголеми усилия, като цинично заяви на на алника на генералния щаб, Бадолио, че „ако се ограничим само с това да присъствуваме на френското поражение, няма да имаме никакво основание да искаме своя дял от печалбата“. В беседа с Бадолио Чано казал, че Мусолини просто иска „да стане грабител“181. Управляващите кръгове на фашистка Италия бяха напълно съгласни с плановете на Мусолини; те ревностно работеха за реализирането на тези планове. И напразно английските историци твърдят, че само един човек, имайки предвид Мусолини, е виновен за разбойническите действия.

На 15 юни Мусолини предложи на Бадолио да подготви за 18 юни атаката на френската граница в Алпите. Италианското върховно командуване съсредоточи 22 дивизии за настъпление. Френските сили, състоящи се от алпийската армия, не надминаваха 7 дивизии и въпреки това в нито един участък италианците не успяха да се вклинят в разположението на френските войски. Настъплението на италианците в Приморските Алпи също нямаше успех.

На 21 юни 1940 г. италианофашисткото командуване предприе генерално настъпление. Но въпреки своето голямо превъзходство италианците бяха почти навсякъде отхвърлени. И така не им се удаде да овладеят билото на планината.

Италианофашистките войски в Алпите се оказаха в критично положение. Когато ударната част проникна във френската укрепителна система, френските войски „отрязаха пътя зад тях. В този момент падна спасителната завеса на примирието. Иначе можеха да станат много нерадостни събития“182.

На 25 юни съгласно акта за капитулация на френската буржоазия пред фашизма военните действия на френска територия навсякъде се прекратиха.

По такъв начин хитлеристка Германия спечели войната с Франция, без каквото и да е активно участие на Италия.

Делегацията на френските капитуланти в Компиенската гора категорично отказа да признае фашистка Италия като победителка. Хитлеристите не признаваха, че Мусолини има право да се нарича победител.

На 18 юни 1940 г. Мусолини се срещна в Мюнхен с Хитлер. Претенциите на Италия за Корсика и Тунис бяха отхвърлени. Единственото, което италианските фашисти можеха да получат за своя труд, бяха няколко парчета земя от френската територия в района на Френската Ривиера.

Като неудовлетвориха своята алчност, италианските фашисти обърнаха своя поглед към Египет, към Суецкия канал.

За разширяването на военните действия в Средиземноморския басейн италианските фашисти се готвеха дълго време. Заграбването на Албания се разглеждаше от тях като създаване на плацдарм за по-нататъшната агресия в Средиземноморския басейн. Като използуваше Суецкия канал, Мусолини безпрепятствено и пред очите на англичаните натрупваше необходимите сили и средства в източноафриканските колонии на Италия, Абисиния и Италианска Сомалия. На 4 февруари 1939 г. в Либия (Северна Африка) имаше 30 000 италиански войници и офицери. Планираше се прехвърлянето на още толкова войски тук.

В писмото си от 4 януари 1940 г. до Хитлер Мусолини съобщаваше, че в италианските колонии в Северна Африка са съсредоточени 15 дивизии, от тях 8 дивизии от редовната армия, 4 — черноризци и 3 либийски дивизии от италиански колониалисти.183 Обаче от деня на обявяването война на Англия и до 13 септември 1940 г., т.е. в течение на почти три месеца, италианските въоръжени сили в Средиземноморския басейн бездействуваха. Това се обяснява с факта, че „при влизането на Италия във войната в стратегическите цели Мусолини предвиждаше разширението на неговата империя да стане за сметка на военните успехи на Германия“184.

На 17 юли 1940 г. Мусолини писа на Хитлер: „Ние завършихме подготовката за настъпление от голям мащаб срещу Египет… Смятам да предприема своето настъпление едновременно с вашите комбинирани операции при стоварването на войските ви в Англия.“ До това време Мусолини още не знаеше, че Хитлер не се готви да извърши нахлуването в Англия преди нападението срещу Съветския съюз.

На 27 август 1940 г. Мусолини отново съобщи в Берлин, че „подготовката е завършена и Грациани получи заповед да настъпи в този ден, когато немците нанесат удара по Великобритания“.

Мусолини чакаше и не можа да не дочака деня на нахлуването на немските въоръжени сили на Британските острови. Това пасивно изчакване свидетелствува за пълната неспособност на италианския фашизъм за водене на самостоятелни военни действия от голям мащаб със собствени сили.

Английското командуване в Средиземноморския басейн също така заемаше изчаквателни позиции. В това време, когато военните приготовления на фашистка Италия бяха в пълния си разгар, англичаните имаха в Египет малко редовни войски. На запитването на германския посланик в Лондон, Дирксен, посланикът в Кайро, Вахендорф, на 19 май 1940 г. отговорил: „Досега не съм забелязъл никаква подготовка за война от ан-глийските военни.“185 Даже от началото на Втората световна война английското командуване в Египет не предприемаше никакви мерки за отпор срещу агресора.

Когато на 10 юни 1940 г. Италия обяви война на Англия, в Западен Египет се намираше една непълна бронирана дивизия от англичани и няколко поделения от доминионите. Едва през август 1940 г. в Египет беше изпратена 4-а индийска дивизия, а през септември към тези войски се присъединиха части от една британска бригада.

В английската литература за този период от Втората световна война често се подчертава за крайната слабост на британски сили в целия Близък Изток. С това се оправдават всички действия на английското командуване, всички негови неуспехи и поражения. В действителност бяха слаби само в Египет; те даже не осигуряваха отбраната на либийско-египетската граница. Затова пък през 1940 г. в Палестина се намираха осем пехотни австралийски батальона и шест пехотни английски батальона, девет кавалерийски полка, или всичко повече от 20 000 души. В Ирак бяха съсредоточени главните сили на английската близкоизточна авиация.

Тези сили заедно с войските, които се разполагаха и на други места в Близкия Изток, в хода на Втората световна война образуваха 9-а и 10-а английска армия. На 1 януари 1942 г. в тези армии имаше единадесет пехотни, и една кавалерийска дивизия. По такъв начин войната, която фашистка Италия обяви на Англия, намери английския империализъм съвсем неподготвен за отблъсване на фашистката агресия в Африка.

Политиката на изчакване се отрази и на военните действия на военноморските сили на Италия и Англия в Средиземно море.

Английската военноморска ескадра в Александрия имаше в своя състав 4 линейни кораба, 9 крайцера, 26 ескадрени миноносеца, 12 подводници и един самолетоносач „Игъл“.186

В състава на италианския военноморски флот влизаха 6 линейни кораба, 8 тежки крайцера, 14 леки крайцера, 26 ескадрени миноносеца, 65 миноносеца, 118 подводници и 73 торпедни катера.187

Италианските миноносци имаха по 650 тона водоизместимост и бяха въоръжени с оръдия калибър 100 мм. Ескадрените им миноносци бяха с водоизместимост от 1000 до 1700 тона и бяха въоръжени с оръдия от 120 мм (а английските ескадрени миноносци имаха водоизместимост от 1350 до 1940 тона и по-силна артилерия).

В първа линия италианците имаха 982 самолета, очевидно това бяха всичките им боеспособни самолета.

Два дена след обявяването на войната от фашистка Италия на Англия италианците потопиха английския лек крайцер „Калипсо“ и един танкер в източната част на Средиземно море. Английската авиация нанесе отговарящ удар и повреди остарелия италиански крайцер „Сан Джорджио“. На 28 юли 1940 г. английските крайцери западно от Крит потопиха един италиански ескадрен миноносец. На 17 юли в същия район стана сблъскване на два италиански крайцера с английския крайцер „Сидней“ и флотилия от ескадрени миноносци. Англичаните потопиха италианския лек крайцер „Колеони“.

През нощта на 12 октомври италианска флотилия в състав от четири ескадрени миноносеца и три миноносеца атакува английския конвой източно от о. Малта. Англичаните своевременно откриха приближаването на италианските кораби, което им даде възможност да потопят един ескадрен миноносец и два миноносеца.

Английското командуване нанесе най-чувствителен удар в 1940 г. през ноември на шест италиански линейни кораба, намиращи се в залива на Map Гранде, близо до Таранто (схема 13). На разсъмване на 11 ноември 1940 г. 20 английски бомбардировача и самолети торпедоносци се вдигнаха от самолетоносача „Илъстриес“, на 270 км от Таранто, и неочаквано се появиха над залива в момента, когато италианският флот, снемайки противоминните мрежи, се готвеше да излезе в открито море.

Английските бомбардировачи хвърлиха осветителни ракети и бомби, а след това 11 самолета торпедоносци хвърлиха торпеда. Сериозни повреди получиха линейните кораби „Литорио“ (25 000 тона водоизместимост), „Дуилио“ и „Кавур“. Тези кораби за дълго време излязоха от строя. Англичаните загубиха само два самолета.

Въпреки численото превъзходство на италианския флот английското военноморско командуване можеше да води по-активни действия против италианския флот в Средиземно море, като използуваше по-доброто техническо насищане на своите кораби, например с радиолокационни прибори, каквито италианците нямаха. Но далеч не всички възможности бяха използувани.

Шест месеца след започване на бойните действия в Средиземно море Англия получи възможност да прокара свои конвои през цялото Средиземно море. Едновременно тя съумя да затрудни доста своя противник в използуването на морските комуникации. Тези успехи напълно задоволяваха управлява-щите кръгове на Англия.

Нито английските политически и военни ръководители, крито очакваха започване на военни действия от немскофа-шистките войски срещу Съветския съюз, нито Мусолини, който се надяваше за скорошно стоварване на хитлеристката армия на Британските острови, не водеха в Средиземноморския басейн военни действия с решителни цели.

Нападението на английския военноморски флот върху френските военни кораби в пристанищата на Северна и Западна Африка през юли и септември 1940 г.

(Схема 14)

Предоставената от Хитлер почивка Англия реши да използува най-напред, за да прибере в свои ръце френския военноморски флот, който се намираше в различни английски пристанища на метрополията и в Средиземно море, а след това „да заграби тези части от френската империя, на които тя можеше да сложи ръка“188.

Тези мероприятия се провеждаха под флага на укрепването на стратегическите позиции на Англия в басейна на Средиземно море. Англичаните бързаха да приберат в свои ръце френските колонии в Африка, преди да проникнат тук американските монополи.

Своите претенции върху Средиземноморския басейн управляващите кръгове на САЩ проявиха веднага щом като се изясни, че Франция се намира в навечерието на капитулация. На 31 май 1940 г. Рузвелт в посланието си до Мусолини, посочи традиционните американски интереси в Средиземно море. Предупреждението за неизбежната американска намеса в работите на Средиземноморския басейн косвено се отнасяше и за управляващите кръгове на Англия. Ето защо английските империалисти така бързаха с осъществяването на своя план, който се състоеше в провеждане на едновременна операция за заграбване, изваждане от строя или унищожаване на целия френски военноморски флот.

Към началото на Втората световна война, по английски данни, военноморският флот на Франция имаше в своя състав 10 линейни кораба, 3 самолетоносача, 18 крайцера 64 ескадрени миноносеца и 79 подводници.189

Немските източници привеждат малко по-други цифри: линейни кораби — 7, самолетоносачи — 1, тежки крайцери — 7, леки крайцери — 12, ескадрени миноносци — 59, миноносци — 12, подводници — 78 и торпедни катери — 9.190

В 1932 г. във френските корабостроителници бяха поставени основите на първия след войната 1914–1918 г. линеен крайцер „Дюнкерк“, а в 1934 г.—на линейния крайцер „Страсбург“. В момента на капитулацията на управляващите кръгове на Франция в английските военноморски пристанища Плимут и Портсмут се намираха два френски линейни кораба, четири леки крайцера, осем ескадрени миноносеца, около 200 миночистача, преследвачи на подводници и няколко подводници. На 3 юли 1940 г. всички френски кораби в английските пристаница бяха взети под английски контрол. Англичаните разоръжиха намиращата се в Александрия френска ескадра в състав линейния кораб „Лорен“, три тежки крайцера, един лек крайцер и редица малки кораби.

Във френското военноморско пристанище Мерс ел Кебир, близо до Оран, па котва стояха двата нови линейни крайцера „Дюнкерк“ и „Страсбург“, два линейни кораба „Бретан“ и „Прованс“, няколко леки крайцера, ескадрени миноносци, подводници и други кораби. Сутринта на 3 юли английска ескадра в състав линейните кораби „Худ“, „Велиант“, „Резолюшън“, самолетоносачът „Арк Роял“, два крайцера и 11 ескадрени миноносеца внезапно атакуваха френската ескадра в Мерс ел Кебир. Английските самолети от самолетоносача извършиха ожесточено нападение. Френският линеен кораб „Бретан“ експлодира, линейният крайцер „Дюнкерк“ заседна на плитковина, линейният кораб „Прованс“ беше изхвърлен на брега. Покрай материалните загуби в този бой загинаха 1000 французи. Само линейният крайцер „Страсбург“ и пет ескадрени миноносеца успяха да се измъкнат и да отидат в Тулон. Тук успяха да дойдат и седем крайцера от Алжир. На остров Мартиника (Западна Индия) англичаните повредиха френския самолетоносач „Беарн“ и два леки крайцера. На 8 юли от английския самолетоносач „Хермес“, който се приближи към Дакар (Северозападна Африка), се вдигнаха бомбардировачи за атака на новия френски линеен кораб „Ришельо“. В линейния кораб попадна самолетно торпедо и той бе повреден.

Разправата с френския военноморски флот под предлог, че той в никакъв случай не трябва да попадне в немски ръце, бе одобрена от английския парламент. Всички депутати от лейбъристите до консерваторите „се обединиха с тържествени оглушителни привестствия“191.

След нападението на английската ескадра в Мерс ел Кебир „правителството“ на Петен скъса дипломатическите отношения с Англия. Като скъсаха дипломатическите отношения с Англия, френските фашисти се опитаха да използуват за свои цели възмущението на френския народ от враждебните действия на английските империалисти. Американските високопоставени наблюдатели отбелязаха, че враждебността на френския народ към Англия е предизвикана от това, че Англия не оказа на Франция малко по-голяма военна помощ в последните три седмици до нейната катастрофа и още повече се усили след нападението на англичаните над френските военни кораби в Мерс ел Кебир.

Скъсването на дипломатическите отношения между Франция и Англия хитлеристите се опитаха да използуват за проникване във Френска Северна Африка с помощта на контролираното от тях „правителство“ във Виши.

В отговор на действията на Петен за проваляне на плановете на хитлеристите английското правителство установи здрава морска блокада на френската метрополия и пристанищата в Северна Африка.

На 3 август 1940 г. английското правителство пристъпи към организирането на дакарската военна експедиция за заграбването на Френска Западна Африка, като накара де Гол при поддръжката на английския флот да атакува Дакар. Английските управляващи кръгове смятаха, че ако де Гол се появи на сцената, местният гарнизон и чиновниците ще го поддържат. Военноморската част на експедицията се осъществяваше от англичаните, а сухопътните действия бяха възложени на малочислените войски на де Гол. Но де Гол нямаше достатъчно сили за тази операция. По показанията на полковник Пасси, през юли 1940 г. комитетът на движението „Свободна Франция“ имаше в Англия под свое разпореждане всичко два батальона от чуждестранния легион.

Експедицията в Дакар завърши с пълен неуспех. Берлин и Виши своевременно бяха уведомени за характера на експедицията и че операцията е определена за 19 септември. Петен изпрати от Тулон в Дакар френска ескадра в състав три крайцера и три ескадрени миноносеца. На 1 септември ескадрата премина безпрепятствено Гибралтарския пролив и на 14 септември пристигна в Дакар, където се намираше линейният кораб „Жан Бар“. Тези френски военни кораби помогнаха за отблъсването на английската атака.

Несполуката с пропущането на военните кораби на Виши през Гибралтарския пролив стана, първо, поради липсата на бдителност в английската охрана на пролива и, второ, поради това, че хитлеристите успяха да изпратят военноморската ескадра на Виши в Дакар през Гибралтарския пролив по-рано, отколкото командуването на гибралтарската крепост можеше да бъде поставено в известност за плановете на английското правителство.

На 23 септември английската ескадра която се приближи към Дакар, бе посрещната от артилерийския огън на френските брегови оръдия и атаките на подводниците. В продължение на два дена се води артилерийска престрелка. Огънят на френските брегови батареи успя да повреди два английски линейни кораби, един тежък крайцер и четири ескадрени миноносеца. Това застави командуващия английската ескадра да отстъпи в открито море.

По-късно се изясни, че провалът на дакарската експедиция през септември 1940 г. се получи в резултат на шпионажа от страна на правителството във Виши в щаба на де Гол в Лондон.

„От Виши разбират за подготовката на дакарската експедиция, тъй като тайната не беше запазена. На прощалния обед офицерите пиха «за Дакар». Много военни в Лондон разпространиха слуха, че отиват в Африка.“192

Организацията на движението „Свободна Франция“ нямаше тясна връзка с френския народ.

Де Гол беше с крайно десни политически убеждения, ориентираше се не към силите на вътрешната френска съпротива, а към съюзниците, от които той очакваше освобождението на Франция. В същото време де Гол трябваше да се опасява от своя английски съюзник. В поверителното писмо на Чърчил до де Гол от 7 август 1940 г. се съдържа пряк отказ да се гарантира териториалната непрекосновеност на Франция.

По такъв начин английските управляващи кръгове, вместо активно да действуват срещу противниковия италиански флот, се занимаваха с унищожаването на флота на своя бивш съюзник — Франция.

Придвижването на италианофашистките войски на територията на Египет (13–16 септември 1940 г.)

(Схема 15)

До 13 септември 1940 г. италианофашистките войски, които се намираха на границата с Египет, не предприемаха активни действия, а се ограничаваха само с малки стълкновения на граничните патрули.

Бездействуваха и англичаните. Техните „успехи“ се заключаваха в пробива на така наречения „провлак Мусолини“, който се простираше по цялата либийска граница, на протежение от 320 км. Това бяха обикновени телени заграждения с четири реда колове. Те бяха построени с цел да попречат на арабските племена да бягат от италианската територия, от „благото на фашисткия рай“. От военна гледна точка тази полоса от заграждения нямаше никаква стойност и значение.

Първият самолет, който италианските зенитчици успяха да свалят, се оказа самолетът на главнокомандуващия италианските войски в Либия, маршал Балбо. Това стана така. На 29 юни 1940 г. Балбо внезапно излетя от Триполи за Тобрук. Поради повреда на свързочните линии в Тобрук не беше съобщено своевременно за това. Когато самолетът на Балбо се появи над италианското летище, зенитната артилерия откри огън по въображаемия английски самолет. От преките попадения на снарядите италианският самолет беше свален. По такъв начин маршал Балбо със своя самолет бе свален от своята зенитна артилерия. За нов главнокомандуващ на италианофашистките войски бе назначен Грациани.

Като се убеди, че хитлеристкото нахлуване на Британските острови се отлага за известно време, Мусолини реши да атакува английските войски в крайморския участък на Египет.

Военните действия в Египет, а така също в бившите италиански колонии Киренайка и Триполитания (общо двете ги наричаха Либия) станаха на сравнително тясна крайбрежна равнина, притисната от пустинята към морето. Тази полоса на местността се простираше от морето в дълбочина на африканския континент примерно на 50–80 км. Главните сили на двете страни действуваха само в границата на тази крайбрежна равнина.

Приморското оперативно направление бе достъпно за всички родове войски. Местността тук навсякъде беше равна. Особено голяма възможност за маневриране имаха подвижните части. Танковете и автомобилите в повечето случаи имаха възможност да се движат без пътища по откритите участъци на пустинята. Само на някои места в Киренайка (Дерна и др.) и около Триполи (главен град на Либия) местността е покрита с растителност (храсти, групи дървета) и има обработени полета. Голяма част от крайбрежната територия е неплодородна и единственият вид растителност е камилската трева. От Бардия до Тобрук, а така също и от Сирта до Ел Агейла местността няма растителност и е покрита с пясък.

За климата на пустините са характерни сухите горещи дни и студените нощи. Но в крайбрежната полоса не е много горещо поради морското влияние на климата. Горещината тук е пречка за военните действия.

В крайбрежната полоса и двете страни не изпитваха особени затруднения в снабдяването с вода, тъй като до линията на фронта и едната, и другата страна прокараха водопровод. Италианските инженерни части през октомври—ноември 1940 г. прокараха водопровод от Бардия до Сиди Барани (200 км); английските инженерни части през ноември 1940 г. построиха водопровод в участъка Александрия — Ел Даба (160 км), а по-късно започнаха да строят водопровод до Тобрук.

Прясна вода за войските се подвозваше и по море с автоцистерни, а даже и с транспортни самолети. Английското командуване получи от САЩ 50 транспортни самолети, които бяха използувани като летящи водни цистерни.

От Александрия до Тобрук (554 км) беше направена еднопосочна ж.п. линия, а по протежение на цялото североафриканско крайбрежие 1800 км беше асфалтиран автомобилен път (ширината на пътя беше 6–8 м).

Единственото, от което се оплакват английските съставители на описанията на военните действия в Северна Африка, това са мухите. „Мухи, милиони мухи, това е истински бич. В продължение на цялата военна кампания ни причиняваха по-големи неприятности, отколкото противникът.“193 Но мухите, макар и да бяха „бич“, не можеха да окажат сериозно влияние върху действията на английските войници, а противникът не причиняваше на англичаните сериозни неприятности, тъй като действуваше само в един или друг благоприятен случай.

По такъв начин редица удобства — ж.п. линия, автострада, водопровод, смекчаващото морско влияние върху климата, снабдяването по морските пътища — всичко това доведе до ограничаване на военните действия на англичаните и италианците в обитаемото крайморско, полупустинно направление. Двете страни се бояха от пустинята. Крайбрежната част на североафриканския театър на военните действия беше център за „съсредоточаване на главните усилия“ на англичаните срещу държавите от „оста“.

Съотношението на силите на страните към 13 септември 1940 г. беше в полза на Италия. Италианците имаха на египетската граница шест дивизии (70 — 75 000 души), а англичаните една бронирана дивизия, една индийска дивизия и две пехотни бригади (20 — 25 000 души). Всички тези английски сили образуваха така наречената армия „Нил“ В Близкия Изток се развръщаха още 9-а и 10-а английска армия, но тези армии се определяха за действия не срещу италианофашистките войски на подстъпите към Египет в Северна Африка, а за кавказкото направление.

Грациани, като отчиташе това, реши да нахлуе в Египет и моторизираните колони да излязат по протежение на крайбрежието към Александрия и Кайро. На 13 септември италианските войски преминаха в настъпление.

Главнокомандуващият британските войски в Близкия Изток, Уейвел, в началото на италианското настъпление имаше намерение да отстъпи на укрепените позиции Марса Матрух и като загуби част от пустинята, с това да спечели време за организиране отбраната на Египет.

Италианофашистките войски след силен артилерийски обстрел на британските позиции в района на Ес Салум в три колони, от Либийското плато, тръгнаха към Египет. Колоните се движеха в следното построение: отпред мотоциклетисти, след тях леки танкове и артилерийски оръдия на механична тяга, след това пехота на камиони. Такова построение представляваше твърде удобна мишена за артилерията. Но английските войски не оказаха съпротива и без бой бързо започнаха да отстъпват към гр. Марса Матрух на предварително подготвени позиции. Италианските части в същия този ден влязоха в Ес Салум, на 15 септември заеха Буг Буг, а на 16 септември две италиански колони достигнаха Сиди Барани. Тук, вместо да продължат по-нататъшното безпрепятствено придвижване, италианците се спряха и се окопаха. Грациани се ограничи само с изпращане на предни постове на няколко километра на изток от Сиди Барани.

По такъв начин италианофашистките войски, без каквото и да било противодействие, се придвижиха приблизително 90 км. След завземането на Сиди Барани италианците не безпокояха англичаните. Въпреки това англичаните продължаваха бързо да отстъпват и се спряха чак при гр. Марса Матрух. Между воюващите страни се образува междина от 30 км.

Загубите на англичаните при отстъплението, по данни на Уейвел, бяха около двадесетина души и няколко автомобила. Това говори, че действията на воюващите страни се ограничаваха само с местни стълкновения.

В чуждестранния печат много се писа за причините на тъй неочакваното спиране на италианците при Сиди Барани. Много считаха, че причината за такова спиране е, че Грациани преди всичко е мислел за водопроводи и пътища, за да може да воюва в пустинята с удобства и комфорт. Действителните причини се криеха във вътрешните слабости на италианския фашизъм, в нежеланието на италианския народ да воюва за чуждите, ненавиждани от него интереси на монополистите. Хитлеристите бяха принудени да отбележат този факт, че „италианските войници не намираха в своята страна вътрешна поддръжка“194. Оттук и неверието на Грациани във възможно-стите на собствените сили за по-нататъшно настъпление.

Ако до 13 септември 1940 г. Грациани поставяше своето настъпление срещу Египет в зависимост от нахлуването на немскофашистките войски на Британските острови, след 16 септември той постави по-нататъшното настъпление към Суецкия канал в зависимост от осъществяването на „гръцкия план“ на италианските фашисти. По този план Италия трябваше да нападне Гърция и да я окупира. Сметките на Грациани и в двата случая се заключаваха в това, че на англичаните ще се отвлече и отслаби вниманието от Египет, а това ще позволи на италианците без големи усилия за заграбят Суецкия канал.

На 15 октомври в Рим пристигна хитлеристка военна делегация начело с генерал Тома за водене на преговори по изпращане на една немска танкова дивизия в Либия. От доклада на Тома за резултата от преговорите може да се види, че Грациани чакаше не само започване изпълнение на плана за агресия срещу Гърция, но и хитлеристките подкрепления от танкови части за съвместни действия при заграбване на Суецкия канал. Без хитлеристките подкрепления Грациани не се опитваше да се придвижи по на изток от Сиди Барани.

Италианците след продължителни преговори с хитлеристките емисари получиха 200 танка и бронирани автомобили. Хитлеристите се готвеха за вероломно нападение срещу Съветския съюз и не можеха да отделят нито един танк повече, нито един излишен войник.

В писмото си Хитлер пише до Мусолини на 20 ноември 1940 г.: „Бих искал да получа обратно моите германски войски през следващата пролет, не по-късно от 1 май 1941 г.“195 Това означаваше, че немската танкова дивизия се предоставяше в разпореждане на Мусолини за твърде ограничен срок. Хитлеристкото командуване не се решаваше да предприеме военни действия от голям мащаб на африканския театър преди изпълнението на плана за „светкавичната“ война — срещу Съветския съюз — „план Барбароса“.

Провал на похода на Мусолини в Гърция

(Схеми 16 и 17)

На фашистка Италия не стигаше това, което получи за участието си в съвместната агресия с хитлеристка Германия. Цялата завоювана територия Хитлер оставяше за себе си. Мусолини и неговите помагачи не искаха да се помирят с това.

Като се убеди, че Хитлер е зает с подготовката на нападението срещу Съветския съюз, Мусолини реши да осъществи похода в Гърция, като го направи изключително „италианско предприятие“. За да преварят хитлеристка Германия, италианските фашисти решиха да нападнат Гърция колкото се може по-скоро. Те смятаха, че походът в Гърция ще бъде лек. Като подкупи няколко профашистки генерали от гръцката армия, Мусолини предполагаше, че гърците не ще окажат сериозна съпротива и нахлуването в Гърция ще бъде само лека разходка. Заместникът на Мусолини при военното министерство, генерал Кабалеро, подготви осем пехотни и една танкова дивизия, един гренадирски, един отделен механизиран и два кавалерийски полка. Цялата италианска армия по това време имаше в своя състав 59 дивизии с по два полка всяка дивизия.

Общата численост на 9-а италианска армия, предназначена за окупацията на Гърция, достигаше 140 000 души, 250 танка и бронирани автомобили, 1000 самолета, 700 оръдия и 1500 автомобила (заедно с реквизираните). Такова голямо количество самолети беше предназначено за масирано нападение над гръцките градове. Италианските фашисти, като следваха теорията на Дуе за решаващата роля на авиацията в бъдещата война, смятаха, че със стратегическите бомбардировки ще успеят да сломят волята на гръцкия народ за съпротива.

Стратегическият плацдарм за нападението срещу Гърция италианските фашисти започнаха да готвят от април 1939 г., след заграбването на Албания. Местността на албанския театър на военните действия е планинска и трудно достъпна за механизирана армия. Военните действия започнаха на 28 октомври 1940 г. На този ден италианофашистките войски преминаха гръцката граница от Албания на фронт 180 км. Настъплението се водеше по отделни направления. Главният удар се нанасяше от района северно от Гикастро през Елея към Янина (схема 16). Най-голям успех италианските войски имаха северно от Елея. Към 6 ноември по това направление те се придвижиа до 70 км, като заеха Самарин и Вовус. По крайбрежното направление италианските войски завзеха Маргаритион.

В авангард настъпваха елитни италианофашистки полкове под „заплашителните“ наименовани „Тоскански вълци“, „Ферарски херкулеси“, „Полубогове от Юли“ и „Червени дяволи от Пиемонт“.

Италианският фашизъм разчиташе на продажните гръцки генерали, без да вземе предвид решителността на гръцкия народ да защитава своята страна от чуждите завоеватели. По цяла Гърция се провеждаха антифашистки демонстрации. Мобилизацията, която се поддържаше от народните маси, беше проведена бързо. За нейното прикриване гръцкото командуване развърна на фронта с Албания две пехотни дивизии, две пехотни бригади, 13 пехотни батальона, 6 планински батареи.196 Общо взето, войските, които прикриваха гръцката граница, наброяваха 27 000 души. Гърците имаха много малко техника: всичко 20 танка, 36 бойни самолета, 220 оръдия. Военноморският флот на Гърция се състоеше от един тежък крайцер, десет ескадрени миноносеца, 13 миноносеца, 5 подводници и 2 торпедни катера. Гръцките войски дадоха на италианофашистките завоеватели решителен отпор. Войските, които прикриваха гръцката граница, бяха усилени допълнително с пет пехотни и две кавалерийски дивизии.

На 5 ноември гърците нанесоха на Корчанското направление силен контраудар и отхвърлиха италианофашистките войски на албанска територия.

На 6 ноември Чано беше принуден да признае, че „противникът отчасти се е придвижил напред. Факт е, че на осмия ден от операцията инициативата е в негови ръце.“197 В резултат на по-нататъшните контраудари към 13 ноември италианските войски западно и североизточно от Елея бяха отхвърлени на изходните им позиции.

На италианските войници им казвали, че те отиват да окупират Гърция, а не да се сражават, защото италианските войници неочаквали решителна и активна съпротива от гръцката армия. Италианското командуване установи, че гръцката армия има макар и в неголямо количество напълно съвременно въоръжение. Това за него беше изненада. Но най-много Мусолини се учуди от това, че много от артилерийските оръдия на гръцката армия имаха марката на заводите Круп.

Гръцката армия отби не само атаките на италианофашистките окупатори, но на 14 ноември 1940 г. сама премина в контранастъп-ление, нанасяйки главния удар в направлението на Гикастро — Валона (схема 17). Към средата на октомври гръцката армия имаше в състава си 12 пехотни и 2 кавалерийски дивизии, 3 пехотни бригади. Италианската армия беше усилена с две пехотни дивизии и един полк берсалиери.198

За планинска война италианофашистките войски не бяха подготвени. Стана ясно, че албанските ръчни колички и катъри са по-необходими, отколкото автотранспортът, тъй като там, където се предполагаше, че има планински пътища, се оказаха само пътеки. Но италианците в началото нямаха нито достатъчно катъри, нито батальонни повозки. Товарните автомобили можеха да се движат само в отделни направления.

Италианските войски действуваха по долините, а гръцките по склоновете и хребетите, като заемаха на тях господствуващите позиции. Италианското командуване не съумя да организира тясно взаимодействие между пехотата и артилерията. За разлика от италианската гръцката артилерия се използуваше масирано. Това позволи на гърците в участъка на главния удар да получат огнево превъзходство при общо неизгодно съотношение в артилерийски средства.

Увлечението на италианците в стратегическите бомбардировки вместо насочване усилията на авиацията за поддръжка на сухопътните войски доведе до това, че гръцкото командуване без пречки прехвърляше допълнителни сили на фронта и ги съсредоточаваше в направлението на главния удар за преминаване в контранастъпление.

На 15 ноември италианофашисткото командуване съобщи в Рим, че недостига артилерия. Не достигат също така и резерви. За да ускори прехвърлянето на резервни части, Мусолини се обърна към Хитлер с молба да му изпрати транспортна авиация.

Хитлер разбра, че е настъпил удобен момент за намеса. В писмото си от 20 ноември 1940 г. до Мусолини той предложи на фашистка Италия освен транспортна авиация голяма група самолети „Юнкерс-88“ при условие, че в Средиземно море ще бъдат създадени „две големи оперативни зони: италианска зона, която общо ще обхваща италианското и албанското небе, а така също и Египет, и германска оперативна зона, която при наличието на нашите бомбардировачи с далечен радиус на действие ще обхване предимно източната част на Средиземно море“199. Тази зона трябваше точно да разграничи сферите на интересите на фашистка Италия с хитлеристка Германия в Средиземно море.

Мусолини беше принуден да се съгласи на такива условия. Фашистка Италия се поставяше под пряка зависимост от своя съюзник по грабеж.

Източната част на Средиземно море попадна в германската оперативна зона не случайно, тя беше избрана от Хитлер, защото през Близкия Изток минава най-краткият път за Индия. Хитлер използува тежкото положение на Италия, за да проникне в нейните сфери на влияние и интереси. Тържествените уверения които Рибентроп даде на Мусолини през март и септември на 1939 г., че Средиземно море не интересува Германия и че Германия признава на Италия изключителните права в Средиземно море, бяха отхвърлени.

След разпределяне на оперативните зони в Средиземно море немците създадоха на о. Сицилия авиационни бази, които осигуряваха сигурен плацдарм за агресивните им действия за целия африкански континент.

Италианското върховно командуване получи в свое разпореждане 50 германски транспортни самолета. С помощта на тези самолети по въздушен път в Албания бяха доставени резервите Но италианофашисткото командуване в Албания не можа да спре настъплението на гърците. На 22 ноември гръцките войски завзеха гр. Корча. На 28 ноември Чано е записал в дневника си: „Лоши новини от Албания. Натискът на гърците продължава и главното е, че италианската съпротива отслабва.“200

В края на ноември 1940 г. гръцката армия взе инициативата в свои ръце и отхвърли италианофашистките окупатори по целия фронт на албанска територия. На 4 декември гръцките войски пробиха набързо създадената италианска отбрана и завзеха Поградец. Към 6 декември отстъплението на италианците се превърна в бягство по посока на Клисура и Тепелен На 8 декември гръцките войски превзеха Гикастро, на 19 декември „дивизията «Сиена»“, която действуваше по крайбрежието, беше разбита на части от гръцката атака201.

Командуващият италианските експедиционни войски в Гърция Соду, беше принуден да съобщи на Мусолини, че „каквито и да е военни действия станаха невъзможни и че въпросът трябва да бъде уреден по пътя на политическата намеса“202. Мусолини повикал при себе си Чано и му заявил: „Повече няма какво да се прави… Ние трябва да молим за примирие при посредничеството на Хитлер.“203

Фашистка Италия беше принудена да се обърне за помощ към своя германски партньор, макар че агресията срещу Гърция беше предприета без съгласуване с Берлин.

Мусолини смяташе да извърши похода в Гърция самостоятелно, без всякакво сътрудничество на своя съюзник, и при успех на авантюрата да възстанови равновесието между държавите от „оста“, нарушено от поражението на италианския фашизъм в Източна Африка. Ето защо Хитлер беше уведомен официално за нападението над Гърция едва в момента, когато италианофашистките войски вече преминаваха албано-гръцката граница.

Като се възползува от неуспехите на своя съюзник, Хитлер на драго сърце започна да му помага със свои войски с цел да привърже здраво италианския фашизъм към своята колесница. В същото време Хитлер, като не се решаваше да превърне васейна на Средиземно море в главен театър на военните действия, по всякакъв начин ограничаваше пребиваването на свои въоръжен сили на това второстепенно направление на своята агресия. В писмото си до Мусолини от 5 декември 1940 г. Хитлер писа: „Аз бих искал германските сили, които ще бъдат предназначени за сътрудничество с вас, да бъдат върнати в мое разпореждане… в началото на февруари 1941 г., за да могат да се използуват за други задачи.“204

Тази „друга задача“ беше подготовката за нападение срещу Съветския съюз, което Хитлер маскираше не само с лъжливите приготовления за нахлуването в Англия, но и с прехвърлянето на части от своята авиация в Средиземноморския басейн.

Придвижването на английските войски на територията на Киренайка (декември 1940 г. — февруари 1941 г.)

(Схеми 18 и 19)

В продължение на три месеца след завземането на Сиди Барани от италианците в Египет нямаше активни военни дей-ствия. Английските войски отстъпваха към Марса Матрух, като на 30–40 км на запад от него оставиха само патрули (схема 18). Непосредствено съприкосновение с противника нямаха.

Действията на английските патрули имаха местно значение и се извършваха по предписание. Английските офицери прекарваха времето си весело в Кайро и Александрия. Американският кореспондент Жервази описва този период така: „Веселящата се младеж повече или по-малко своевременно се отправяше на «война» в 9.30 часа и напущаше «бойното поле» за закуска примерно в 1.30 часа през деня. През това време всички барове и разкошни ресторанти са препълнени. След богата закуска хората отиват да подремнат, което продължава до 7.30 часа. След това «войната» се подновява и трае примерно до 7.30 часа вечерта. За да не се случи нещо след този час, «войната» се прекратяваше до следващия ден.“205

Подобни картини в натура английската цензура всячески се стараеше с всички мерки да скрие от английското обществено мнение. В отговор на претенциите на Жервази поради задържане на телеграмите му от цензурата наивно му казаха: „Добре, но ако научат в Америка как воюваме ние, вече не ще се стремят така да ни помагат…“206

Италианофашистките офицери и генерали, също така не чувствуваха и не изпитваха особени трудности и неудобства от войната. Английският кореспондент Мурхед разказва как той лично разглеждал италианския укрепен лагер в Нибейва след неговото заемане през декември 1940 г. и установил, че за утоляване на жаждата италианските офицери пиели минерална вода Рекоаро, най-добрата в Италия, която била докарвана в стотици сандъци от хиляди мили по море на параходи и през пустинята с камиони и каруци, запрегнати с катъри.

Като преустанови придвижването в дълбочина на територията на Египет, Грациани очакваше завършването на плана за агресия срещу Гърция и пристигането на подкрепления от немски танкови части.

На заетата от англичаните територия Грациани създаде пет укрепени лагера, които образуваха голяма дъга от крайбрежието на 70 км към вътрешността на страната. Тези лагери като укрепления се отличаваха от древноримските само с това, че бяха обградени от каменни стени. Огнева връзка между лагерите нямаше, междините не се охраняваха. Например между укрепените лагери в Вир Сафафи на десния фланг и най-близките създадени лагери в Нибейва имаше междина повече от 30 км.

Освен лагерите около Сиди Барани бяха създадени две линии полеви укрепления.

Главните сили на италианофашистките войски се разполагаха по крайбрежието, където имаше добри пътища, пристанища и летища. Отделните огнища за отбрана, създадени на широк фронт, бяха предназначени за охрана на фланговете от неочакван обхват и обход от юг, откъм пустинята.

По такъв начин към декември 1940 г. в Средиземноморския басейн за англичаните се създаде изключително благоприятна обстановка. Първо, стана съвсем ясно, че немскофашистките войски няма да нахлуват на Британските острови, второ, авантюрата на фашистка Италия в Гърция завърши с неуспех.

Всичко това даде възможност на английското командуване да предприеме по-ефикасни мерки за осигуряване безопасността на Суецкия канал. Най-после Уейвел се реши на атака от местно значение. В своята заповед той я определи като „нападение на крупни сили с ограничена цел“ и изказвайки се сутринта на 9 декември 1940 г. пред военните кореспонденти, обяви, че „започва разузнаване с бой“207. Английските части си поставиха за задача всичко на всичко да изтласкат италианофашистките войски зад границите на Египет и да възстановят съществуващото до 13 септември 1940 г. положение. При успех на нападението се набелязваше преследване на противника до Ес Салум. Придвижване по-нататък щабът на Уейвел не планираше. Набелязаните атаки не се разглеждаха като настъпателна операция с решителна цел.

Планът за атаката на англичаните се заключаваше в следното (схема 18): частите на 7-а бронирана дивизия, като преминат незащитеното пространство между Нибейва и Бир Сафафи, трябваше бързо да се обърнат на север и последователно да атакуват италианските лагери в тил; след това да достигнат крайбрежието в района на Буг Буг (между Ес Салум и Сиди Барани) и ако им се удаде, да отрежат пътя за отстъпление на италианофашистките войски от Сиди Барани. Зад 7-а бронирана дивизия трябваше да следва 4-а индийска дивизия. Набелязваше се малки сили да приковат противника по фланговете в района на Бир Сафафи и Мактила. В продължение на два дена въздушните сили трябваше непрекъснато да извършват нападения над италианските летища в Либия, а морските сили да бомбардират укрепения лагер Мактила на крайбрежния път. Съотношението на силите към декември 1940 г. не бе изменено. Грациани имаше в първи ешелон всичко същите шест дивизии, в това число и една танкова. Общата численост на италианофашистките войски от първи ешелон се увеличи до 100 000 души за сметка на инженерно-техническите части, съсредоточени за строежа на пътища и водопроводи. Освен това девет италиански дивизии бяха разхвърляни по възловите центрове Тобрук, Дерна, Бенгази и др., където съставът на гарнизоните бе не по-малък от дивизия.

По това време на англичаните в Египет пристигнаха още две дивизии: новозеландската и австралийската. В атаката взеха участие само 7-а бронирана и 4-а индийска дивизия и гарнизонът на Марса Матрух, всичко около 15 000 души, 25% от всички английски сили в Египет.

Италианофашистките войски проявиха пълно безгрижие. Заели укрепените лагери, те не организираха нито разузваване за противника, с когото не бяха в съприкосновение, нито наблюдение. В резултат на това английската атака се оказа за тях пълна изненада.

Сутринта на 9 декември 1940 г. немалки британски сили при поддръжката на 72 оръдия атакуваха по фронта Нибейва и съсредоточиха върху себе си цялото внимание на италианския гарнизон (схема 18). В това време 6-а бронирана дивизия премина през незащитената междина между Бир Сафафи и Нибейва и нападна в тил италианския лагер в Нибейва. Атаката в тил предизвика паника сред италианофашистките войски. Италианските генерали, обхванати от паника, не можаха да организират съпротива. Нибейва беше завзет от английските части.

Като завзе лагера в Нибейва, 7-а английска бронирана дивизия се раздели на три колони: една колона се движеше по пътя през пустинята в направление на Бир Сафафи, друга — към брега на морето между населените пунктове Буг Буг и Сиди Барани, трета — право към Сиди Барани.

Паниката сред италианофашистките войски беше толкова голяма, че гарнизонът на Сиди Барани капитулира на 10 декември без съпротива. Частите, които се намираха в Мактила, през време на обстрелването им откъм морето от корабната артилерия на англичаните напуснаха без бой укрепения лагер. Италианската дивизия „Катанцаро“ начело с генерал Амико, прехваната през време на отстъпателния марш, „се разпръсна на части“208. Гарнизонът в Бир Сафафи с приближаването на поделения от 7-а английска бригада остави укрепения лагер и без всякакво основание отстъпи към Бардия. На 16 декември италианците без бой оставиха Ес Салум, Халфа, форта Капуцо, Сиди Омар и цяла верига от фортове, построени от тях по границата на Либийското плато.

Още с първия удар двете английски дивизии разпръснаха шест италианофашистки дивизии. Подготовката на Грациани за настъпление към делтата на Нил се оказа провалена. Откри се възможност за придвижване на английските войски в дълбочина на Киренайка.

В това време объркалият се Грациани преустанови всякакво ръководство на войските. На 13 декември той изпрати в Рим тревожна телеграма, съобщавайки за своето намерение да отстъпи към Триполи, макар че английските войски само бяха прекосили границата на Египет с Киренайка.

На 16 декември английските войски се придвижиха към Бардия, където се укриваха части от шестте италиански дивизии, но атака от движение не предприеха (схема 19). Бързите и решителни действия не влизаха в сметките на управляващите кръгове на Англия. В момента, когато се бяха създали благоприятни възможности, командуващият английската армия „Нил“, О’Конор, „получи от Кайро учудваща заповед: да изтегли 4-а индийска дивизия и да я изпрати в Судан. В резултат на това се създаде необикновено положение — италианците бягаха на запад, а половината войски на победителя отстъпваха на изток; по такъв начин те си обърнаха гръб един на друг“209.

Частите на 7-а бронирана английска дивизия бяха задържани от висшето английско командуване за дълго време при Бардия, макар че италианофашистките войски не оказваха на англичаните никакво противодействие.

На 1 януари 1941 г. английското разузнаване установи, че италианофашистките войски напущат Бардия. Това обстоятелство застави английското командуване да побърза с преминаването към активни действия. Когато английските войски започнаха атаката, по тях откри огън само едно италианско оръдие и една картечница.210 Италианците, които не успяха да напуснат Бардия и не желаеха да воюват, се укриха в пещерите, а когато англичаните влязоха в града, излязоха от убежищата си с предварително подготвени бели флагове и се предадоха в плен.

След завземането на Бардия на 5 януари 1941 г. английските части се придвижиха по крайбрежните пътища към Тобрук. В Тобрук бе разположен италиански гарнизон, наброяващ 20 000 души. Линията на външните укрепления се простираше на 48 км, а на вътрешните — на 30 км. Имаше до 170 отбранителни съоръжения с дебелина на железобетона 1,5 м. Заливът в района на Тобрук представляваше най-доброто пристанище между Александрия и Бенгази и беше база на италианските военноморски кораби.

На 7 януари 1941 г. частите на 7-а бронирана дивизия се приближиха до Тобрук, обаче се приготвиха за атака чак на 20 януари. Завземането на Тобрук се различаваше от превземането на Бардия само по някои подробности. При капитулацията на гарнизона на 22 януари 1941 г. италианските генерали бяха толкова любезни, че показаха всички свои съоръжения, отвориха складовете и предадоха на англичаните около 200 оръдия.

Естествено, че в обстановката на пълно разложение на италианофашистката армия загубите на английските войски бяха съвсем незначителни. По официални данни те бяха 141 човек убити и 387 ранени.

След капитулирането на Тобрук обстановката в Средиземно море се измени в полза на ангичаните. Тобрук е междинен пункт между остров Малта и пристанище Александрия, а така също и свързващо звено между Малта и Крит.

От Тобрук до Бенгази планомерното и методично придвижване на английските войски продължи три седмици. Този бавен марш не беше предизвикан от сложилата се обстановка, тъй като английските войски даже не бяха в съприкосновение с отстъпващите италианофашистки войски.

При приближаването на английските войски до Бенгази в щаба на английските войски пристигнал упълномощен от населението човек за преговори за капитулация, предвид на това, че италианската армия избягала. Бягащите край морето италиански части бяха заловени от 4-а английска бронирана бригада при Беда Фом (90 км южно от Бенгази). Само малка част успя да се измъкне от обкръжението. На 7 февруари 1941 г. основните сили на 60-а италианска дивизия под командуването на Берганцоли капитулираха.

В края на януари 1941 г. в Средиземноморския басейн се създаде твърде тежка обстановка. Пътят за Триполи беше открит. Италианофашистките войски не бяха в състояние да окажат ефикасна съпротива, тъй като почти всички италиански сили, наброяващи около 130 000 души, бяха разпръснати. По море господствуваше английският военноморски флот. Италианските загуби във военни кораби се увеличиха. Така например през февруари 1941 г. англичаните потопиха италианския крайцер „Диаз“.

Безпрепятственото придвижване на английските войски при Ел Агейла съвсем неочаквано на 10 февруари 1941 г. беше преустановено. Английският военен кабинет изпрати на Уейвел телеграма, с която му заповядваше да спре настъплението. При това обединеният щаб на Близкия Изток „беше убеден, че можеше да се завземе Триполи и да се изтласка противникът от Африка още през пролетта на 1941 г. Генерал О’Конор и неговият щаб споделяха това мнение… Обаче тези възможности не бяха използувани.“211

Вместо пълното изгонване на италианофашистките войски от Северна Африка английските империалисти решиха да се възползуват от поражението на италианофашистките войски в Гърция и там да създадат стратегически плацдарм, а след това в подходящ момент да заграбят целия Балкански полуостров. Освен това управляващите кръгове на Англия не бяха заинтересовани от окончателния разгром на фашистка Италия. Те знаеха за подготовката на хитлеристка Германия за вероломното нападение срещу Съветския съюз и не беше в техен интерес да пречат на фашистка Италия да се яви на страната на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз.

Окупацията на Югославия и Гърция (април — май 1941 г.) от немскофашистките войски

(Схеми 20 и 21)

В края на 1940 г. италианската войскова групировка в Албания се състоеше от 9-а и 11-а армия, в чийто състав имаше 16 дивизии (от тях четири алпийски и една танкова), две отделни механизирани, две кавалерийски, един гренадирски полк и девет отделни батальона (схема 17). Италианското командуване на експедиционните войски в Албания допълнително получи 7700 автомобила.

Гръцките северозападна македонска армия и епирското командуване също така бяха усилени и имаха в своя състав 16 дивизии (от тях четиринадесет пехотни и две кавалерийски) и три кавалерийски бригади. Освен това през януари 1941 г. гръцкото командуване получи в свое разпореждане 300 английски автомобила.

Инициативата, както и преди, продължаваше да бъде в ръцете на гръцкото командуване.

В началото на 1941 г. италианският фронт в Албания представляваше нещо като древноримски цирк, в който на сцената излизаха ръководни фашистки дейци. По нареждане на Мусолини девет министри, в това число и Чано, напуснаха своите постове в Рим, за да вземат участие във войната с Гърция. Всички те циркулираха между Рим и фронта и не бяха нито войници, нито министри.

След това на фронта се появи самият Мусолини, който считаше, че със своето присъствие ще може да „галванизира“ деморализираните войски. Обаче присъствието на Мусолини не въодушеви войниците, които не искаха да се сражават за фашизма. Американският журналист Жервази съобщава, че един случайно избран пленен италиански войник, му разказал, че той бил в Испания, Абисиния и Франция и през всичкото това време не дал нито един изстрел. Войниците все по-често прикрепяли портрета на Мусолини на стените близо до своите легла и го пробождали с щиковете. Те проклинали не само Мусолини, но и всички, които били свързани с фашизма.

Въпреки подсилването на фронта с министри италианските фашисти нямаха успехи, както и преди. На 13 януари командуващият италианофашистките войски, генерал Соду, беше уволнен и премина в запаса. Смени го генерал Кабалеро.

През януари 1941 г. обстановката на гръцкия фронт стана толкова катастрофална, че Мусолини беше принуден да съобщи за това на Хитлер и молеше немците да навлязат през България в Тракия. На 19 януари в Залцбург (Австрия) се състоя среща между Мусолини и Хитлер. Хитлер в продължение приблизително на два часа говори за своята предстояща интервенция в Гърция. Той се възползува от поражението на италианския фашизъм в Гърция като удобен случай да осъществи последващата агресия в своя полза.

Хитлеристите решиха да форсират интервенцията в Гърция, тъй като те знаеха за решението на английското правителство да изпрати британските експедиционни войски от Северна Африка в Гърция.

За подготовката на агресията срещу Югославия хитлеристите също намериха удобен предлог. На 25 март 1941 г. антинародното правителство на Цветкович—Мачек се присъедини към фашистките агресори и се съгласи с настаняването на немски войски в Югославия. На 27 март бурята от всенародно негодувание смени правителството на Цветкович—Мачек, което продаде националните интереси на страната. На власт дойде правителството на Симович, което под натиска на народните маси беше принудено през нощта на 6 април 1941 г. да сключи със СССР договор за дружба. „На такова съглашение народните маси винаги възлагаха големи надежди. Но беше вече късно.“212 Още на 27 март Хитлер издаде заповед за провеждането на кампанията срещу Югославия и Гърция. На 28 март 1941 г. немскофашисткото командуване по спешност пристъпи към разработването на плана за военната интервенция срещу Югославия („операция 25“). Югославия можеше да попречи за осъществяването на „плана Барбароса“, затова Хитлер „не искаше да има в тила на бъдещия фронт необезпечени позиции“213.

Обаче замисълът на Хитлер не се ограничаваше със заграб-ването на Югославия. В директива № 25 от 27 март 1941 г. на въоръжените сили на фашистка Германия се поставяше задача най-напред „да се отреже крайната южна част на Югославия от останалата територия и да се заграби в свои ръце като база за продължаване на немско-италианското настъпление срещу Гърция“.

Управляващите кръгове на Англия, вместо да съсредоточат усилията на главното и решаващо направление непосредствено срещу хитлеристка Германия, разхвърлиха своите въоръжени сили за едновременно решаване на много военнополитически задачи. Те се стремяха да задържат за себе си завоюваната Киренайка, да отвоюват загубените колониални владения в Източна Африка и да заграбят нови колонии. Те смятаха също така да задържат своите позиции в Ирак и Сирия и да започнат териториално завладяване в Гърция за осъществяването на своите далечни бъдещи планове в Източна и Югоизточна Европа.

Английските политически и военни ръководители добре помнеха, че в Първата световна война им се удаде да създадат Солунския фронт и да се задържат в Гърция, а заедно с това и на Балканите. Такъв стратегически плацдарм на Балканите беше нужен на английския империализъм и във Втората световна война, за да установят пълен контрол над черноморските проливи.

Обаче през 1941 г. стратегическата обстановка беше съвършено друга. Фашистка Германия имаше свободен избор в поредността на стратегическите удари. Ето защо английският план за оказване военна помощ на Гърция с ограничени сили беше нереален.

Управляващите кръгове на Англия отдавна се стремяха да превърнат Средиземно море в „английско езеро“. Както е известно, те се опитваха да осъществят това още през 1915 г. Тогава Англия, като обеща на Русия Дарданелите, в същото време се опита зад гърба й да заграби сама проливите. С тази цел англичаните бяха организирали и дарданелската експедиция, която завърши с пълен провал на войските на галиполските полета, а на флота й — в Дарданелския пролив. Не по-малко осезателно по своите последствия за английските войски бе и поражението, което те понесоха в Гърция през април и май 1941 г.

За английските империалисти, също както и за хитлеристките, катастрофата на Мусолини в Гърция беше удобен случай за осъществяването на отдавна изготвените планове за заграб-ването на Гърция.

За териториалното заграбване на Гърция английските империалисти заедно с френските съюзници се готвеха още в началото на 1940 г. Гамлен, като съобщи на Даладие своето мнение за плана на операцията в Средиземно море, писа: „Напълно споделям гледището на адмирал Дарлан за първостепенната важност на териториалното заграбване, което той предвижда да се извърши в Гърция.“214 При това Гамлен особено подчертава, че този план напълно е съгласуван с английското адмиралтейство.

Следователно в своите планове по отношение на Гърция „съюзниците съвсем не изглеждат като наивни агънца“215. На 31 октомври 1940 г., само три дена след нападението на фашистка Италия над Гърция, английските войски заеха в залива Суда Бей (източно от Канея) най-хубавото пристанище на остров Крит (схема 20). През време на стоварването на английските войски в залива на Суда италианските торпедни катери успяха да повредят английския тежък крайцер „Йорк“. На 20 май 1941 г. този крайцер беше доунищожен от немската авиация.

През януари 1941 г. английското правителство заповяда на Уейвел да остави във Киренайка минимално количество войски и да подготви за изпращане в Гърция голяма част от английските войски, намиращи се в Египет. От командуващия английската армия „Нил“, О’Конор, веднага бяха взети почти всички самолети, като му оставиха само една ескадрила изтребители. През февруари—март стана прехвърлянето на английските войски от Египет в гръцките пристанища Пирея и Волос.

В следвоенните си мемоари Чърчил уверява, че английската експедиция в Гърция била предприета по молба на Гърция, която поискала осъществяване на гаранциите, дадени от Чембърлейн на 13 април 1939 г. Обаче Лидъл Харт например доказва друго. „На 22 февруари в Атина пристигна Идън, съпровождан от внушителен щаб от военни съветници, и застави новия гръцки министър-председател да приеме предложението.“216

През време на преговорите с Идън и английския началник на генералния щаб, Джон Дил, „гръцките водачи много се съмняваха трябва ли да приемат предложението на английското правителство за намеса, но Идън успя да получи съгласие, защото преувеличи размера на помощта, която можеше да окаже Англия“217.

Военната помощ, предложена от Идън, бе толкова съблазнителна, че гърците я приеха. Започна да им се струва, че е осигурена безопасността им. Обаче гърците бяха измамени и, това беше направено много просто. При изготвянето на цифровия материал, който характеризира английската помощ за Гърция, разказва бившият съветник на английската делегация, генерал де Хинганд. Тези цифри „се видяха немного добри на един от помощниците на Идън, който съставяше сводката. Той молеше да увеличи тези цифри дотолкова, че на мене ми се видяха съмнителни“218. И тези съмнителни цифри бяха показани на гръцкото правителство.

В действителност английската помощ се оказа твърде скромна. От Египет в Гърция бяха прехвърлени 6-а и 7-а австралийска и 2-а новозеландска дивизия, 1-а английска бронирана бригада от състава на 2-а бронирана дивизия, артилерийски и технически части. По данни на бившия началник на инженерните части от английската армия в Египет, Райнер, всичко около 50 000 души, а по данни на известния английски писател Фулер, даже 57 000 души. Английските експедиционни войски бяха снабдени със 127 и 94-мм оръдия имаха 150 танка, които по изказването на американския журналист Жервази не струваха нито грош, и 8000 автомобила.

Авиационната поддръжка беше извънредно слаба. От самото начало на кампанията англичаните изпратиха в Гърция една ескадрила изтребители от старите типове биплани „Гладиатор“, съвършено негодни за съвременния бой. След това бяха изпратени още шест ескадрили. В седемте ескадрили имаше всичко 190 самолета — от тях на авиобази в самата Гърция 80 бомбардировача, 60 изтребителя и 10 разузнавателни, на о. Крит — 20 бомбардировача и 20 изтребителя.

В следвоенните си мемоари Чърчил се опитва да убеди читателите, че „освен няколкото авиоескадрили изпращането на английската мисия и символично на няколко военни части друго нищо не можехме да предложим на гърците“ — В. С.219 Но тези твърдения не се потвърждават от други английски източници.

Стоварените в Гърция 50–57 000 английски войници не бяха символични войскови части, а голяма и добра част от британските сили в Египет. Наистина тези сили сега бяха съвършено недостатъчни, за да се задържат в Гърция, както това се удаде на англо-френските империалисти през Първата световна война.

Английските войски се изпращаха под флага за помощ на гръцкия народ в борбата му с италианския фашизъм. В действителност „английските войски бяха изпратени в Гърция, за да закрепят английските позиции на Балканите…“220

Английското правителство предприе всички мерки, за да въвлече в своята авантюра Гърция и Турция. Преди Втората световна война между Турция и Англия беше подписан военен пакт за 15 години. На 1 ноември 1940 г. президентът на Турция, Исмет Иньоню, в парламента потвърди че съюзът с Англия е здрав и непоколебим.

На 26 ноември 1940 г. Идън замина за Анкара. Преди заминаването Чърчил писа на Идън: „Извънредно важно е Турция незабавно да почне да се бие.“221 Английските империалиста всячески се стараеха да въвлекат турците, за да „вадят те кестените от огъня“.

Обаче турските управляващи кръгове не оправдаха надеждите и онези пари, които похарчиха за тях английските любители за вадене жарта с чужди ръце. През февруари 1941 г. Иньоню покани английската военна мисия да инспектира така наречената „линия Чакмак“ на границата със СССР и укрепленията в района на Дарданелите, построени с парите на английската фирма Армстронг—Викерс. В същото време Турция зад гърба на Англия сключи пакт за ненападение с хитлеристка Германия. Тайната се откри просто: хитлеристка Германия предложи на Турция повече пари. За един само неутралитет хитлеристкият посланик в Турция, Папен, предложи на турските империалисти Съветска Армения и Съветски Азербайджан. Турските империалисти, омаяни от мечтата макар и за частично възраждане на Отоманската империя, бяха готови при благоприятна обстановка да отидат и на повече, отколкото неутралитета. Освен това Папен не се поскъпи да обещае на Турция „тлъсти парчета“ от английската колониална империя.

Английските управляващи кръгове много се надяваха, че ще им се удаде да задържат стратегическия плацдарм на Балканите. Те предприеха военната експедиция в Гърция, имайки достоверни сведения, че войната срещу Съветския съюз беше решено дело в Берлин. Ето защо английското правителство смяташе, че на Хитлер не е до Гърция.

Подготовката за нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз попречи на английските управляващи кръгове да предвидят възможността й за агресия срещу Гърция и Югославия.

Английските политици не отчетоха, че за нападение над Балканите хитлеристите имаха по-големи възможности, отколкото германските империалисти през 1915 г. Тогава германските империалисти бяха свързани с военни действия на два основни фронта — френския и руския. В началото на 1941 г. нямаше такава благоприятна ситуация за английските империалисти.

На 28 март 1941 г. Хитлер съобщи на инспектора по квартирното настаняване от генералния щаб на сухопътните войски, Паулус, за окончателното решение за нахлуване в Югославия и Гърция „като предварителна крачка за нахлуването в Русия“222.

Паулус поясни смисъла на това решение по следния начин: „Нашите цели в дадения случай… бяха преди всичко да имаме свобода «на своето дясно рамо», когато нападнем Русия“.223 Това означаваше, че военните действия на Балканите трябваше да „осигурят южния фланг на източния поход…“224

За интервенцията в Гърция и Югославия германското върховно командуване съсредоточи на територията на Австрия 4-а армия, а на територията на България—12-а армия. В нея влизаха 48–, 14–, 18–, 30-и армейски, 14-и и 40-и танков корпус — всичко седемнадесет дивизии, от които четири танкови, две моторизирани и три планинско-егерски дивизии.

За удара в южното направление непосредствено върху Атина бяха определени една пехотна, една моторизирана, две планинско-егерски и три танкови дивизии. Авиационната поддръжка се осигуряваше от 11-и авиационен корпус.

На 5 април немскофашистките войски завзеха района на очаквателните позиции в готовност за нападение върху територията на Гърция.

По плана на английското командуване гръцките части трябваше да продължат задържането на фронта на запад срещу италианските войски и освен това да отбраняват укрепленията, защищаващи Солун, а от север и североизток по продължение на българската граница (така наречената „линия Метаксас“). Задачата на британските войски се състоеше в прикриване на линията, която вървеше паралелно на югославската граница от Солунския залив до Флорина, при което на тази линия не се изнасяха основните сили на английските войски. Английското командуване изчакваше, като се надяваше, че Турция, като нападне България, ще прикрие десния фланг на английските войски и с това ще им позволи да си останат във втория ешелон.

На 6 април 1941 г. 12-а немска армия премина в настъпление и започна военни действия в Югославия и Гърция. Замисълът на германското военно командуване беше с 48-и и 14-и корпус да пробият фронта и настъпят в направление на Скопие и Щип (Югославия), ас 18-и корпус — към Солун; при това в директива № 25 на въоръжените сили на фашистка Германия имаше указание, че 18-и армейски корпус също така „може да се отбие през югославска територия“. Частите на 30-и армейски корпус получиха задача да действуват по северното крайбрежие на Егейско море.

Изменниците на югославския народ, командуващият армията Цукович и Недич, откриха фронта на немските войски и преминаха на служба при фашистките агресори. Реакционните управляващи кръгове на Югославия се отказаха от борбата, макар и да разполагаха със значителни въоръжени сили. Югославската армия имаше 17 пехотни дивизии, 3 кавалерийски бригади и 500 самолета. Още 13 дивизии се намираха в период на сформиране. Освен това Югославия имаше военноморски флот в състав един лек крайцер, четири ескадрени миноносеца, шест миноносеца, три подводници и осем торпедни катера. Управляващата великосръбска буржоазия продаде националните интереси на страната. Само единствена Югославската комунистическа партия остана вярна на народа. В границите на възможното тя направи всичко, за да отстои националната независимост. Обаче само усилията на комунистите се оказаха недостатъчни. Недостатъчни се оказаха и героичните опити на малкото офицери патриоти да организират съпротива срещу врага. Буржоазнопомешчическото правителство и кралят със самолети избягаха зад границата. На 18 април 1941 г. профа-шистките генерали подписаха акта за капитулация. На Солунския фронт гърците отблъснаха първия натиск на немскофашистките войски. Първата атака на Рупелското дефиле срещу „линията Метаксас“ бешг предприета от 125-и пехотен полк. Атаката бе подавена от съсредоточения огън от устроените в скалите огневи точки. Ето няколко донесения от щаба на 12-а германска армия до генералния щаб на сухопътните сили: 6 април — „Гръцките войски оказват упорита съпротива на своите отбранителни позиции.“ 7 април — „Гърците оказват извънредно упорита съпротива, особено на предварително подготвените отбранителни позиции. Гарнизоните на дълговременните огневи точки се съпротивяват до последния човек.“ 8 април — „В Рупелския проход и източно гърците продължават упорито да се сражават.“

Други немски източници потвърждават, че гръцката армия е оказала героична съпротива на така наречената „линия Метаксас“.

Като срещна упоритата съпротива на гръцката войска, командуващият 12-а немска армия пренесе своите основни усилия на територията на Южна Югославия.

През това време основната групировка на английските войски се прехвърляше от района на Волос и Атина. На английския участък от фронта се развърнаха: на р. Вардар — 1-а бронирана бригада, а на р. Бистрица — новозеландската дивизия. Левият фланг на англичаните се прикриваше от 12-а и 20-а гръцка пехотна дивизия, а десният — от войските, намиращи се на „линията Метаксас“.

Английското командуване избра за себе си участък от фронта по югославската граница, като считаше, че това е най-безопасният район, понеже до 6 април на югославска територия нямаше немско фашистки войски.

По такъв начин придвижването на немскофашистките войски през югославската територия намери английското командуване неподготвено. Бързото прехвърляне на английските войски от Волос и Атина на север ставаше в разгара на немско-фашисткото настъпление в Югославия.

Англичаните се опитаха да заемат отбрана от планината Олимп до градовете Едеса и Флорина, но не успяха. В района югоизточно от Флорина се намираха незначителни сили: танков полк и някои други части от австралийската дивизия. Немскофашистките войски, като се придвижваха бързо от Югославия на юг, вървяха вече по долината на р. Вардар. Те нападнаха Солун през недостатъчно защитения от англичаните участък на фронта. На дясното крило на фронта към гр. Флорина се приближи група войски в състав една пехотна, една моторизирана и две танкови дивизии. На лявото крило към Олимп се придвижваше група войски в състав две планинско-егерски дивизии и една танкова дивизия.

От 14 април 1941 г. немскофашистките войски влязоха в бойно съприкосновение с английските части. Английската 1-а бронирана бригада не можа да издържи на натиска на три немски танкови дивизии. Британските части след първото стълкновение с немските танкови дивизии започнаха бързо да бягат към морето.

Гръцките войски в Албания се оказаха пред опасност от изолация и бяха принудени да отстъпят. Това позволи на немските войски да се съединят с действуващите в Албания италиански войски.225

На 14 акрил щабът на 18-и армейски корпус съобщи на командуващия 12-а армия, че англичаните бягат, като изоставят по-рано подготвените за отбрана позиции на издатината на р. Бистрица и югоизточно от Верия. На 15 април, по данни на щаба на 18-и корпус, английското командуване вече пристъпи към товаренето на войските си на плавателни съдове в пристанищата на Пирея и Волос.

Чърчил оправдава английското командуване и отстъплението на английските войски в Гърция с това, че „се започна разложение в 12-а и 20-а гръцка дивизия и че те повече не можеха да играят съществена роля. От този момент нашите експедиционни сили останаха сами.“226 В действителност получи се друго: на 14 април командуващият гръцките войски в Албания, като се убеди, че неговият десен фланг е обходен от немскофашистките войски в участъка на английския фронт, а британските войски се обърнаха в бягство, беше принуден да моли за примирие. След бягството на английските войски гръцките епирска и северозападна македонска армия попаднаха в обкръжение и на 21 април капитулираха.227

На 26 април, три дена преди завземането на южните пристанища, хитлеристите направиха въздушен десант за овладяването на Коринт (2-и парашутнодесантен полк). В това време английските войски преминаваха през Атина към пунктове за товарене на корабите.

Немскофашистките парашутисти безпрепятствено се приземиха на Коринтския канал. Мястото за спускане на парашутистите се прикриваше от изтребители. Транспортните самолети с войски прелетяха през обръч от изтребители и спуснаха парашутистите в средата на зоната. Парашутистите за всяка част бяха с различни цветове, за да могат приземяващите се войници да се присъединяват бързо към своите поделения.

Стоварването на десанта на Коринтския канал беше репетиция за завладяването на остров Крит.

Немската авиация изведнъж завоюва господство във въздуха. Предните английски летища в първия ден на военните действия бяха извадени от строя. Немската авиация също извърши нападение над пристанище Пирея. Един от корабите, запален от бомбите, поради паниката на англичаните не беше изведен от пристанището и остана да догори на място. От него се запали друг параход — „Клан Фрезер“, — натоварен с взривни вещества (200 тона тротил). Експлозията приличаше на изригване на вулкан и разруши цялото пристанище. Параходи, корабостроителници и сградите в пристанището бяха обхванати от пламъци. Отиде на дъното параходът, натоварен със самолети тип „Хърикейн“. В пристанището бяха потопени всичко 11 плавателни съда с обща водоизместимост 43 000 т.

Намиращата се в Гърция английска авиация не се използуваше напълно за поддържане на своите войски. Английското, командуване реши да изпрати 80 бомбардировача за изпълнение на стратегически задачи в България. На втория ден от военните действия в Гърция английските бомбардировачи, вместо да бомбардират настъпващите немскофашистки войски, извършиха нападение над ж.п. възел на гр. София. Разбира се, 80 английски бомбардировача не можеха да предизвикат голям стратегически ефект, но под прикритието на изтребите-лите те все пак биха могли да задържат противниковите колони, придвижващи се по планинските пътища на Гърция. Фулер пише: „Използуването на английската авиация показа, че англичаните нищо не са научили във Франция.“228

На 27 април немскофашистките войски завзеха Атина, а на 29 април моторизираните съединения на 12-а немска армия, преследвайки англичаните, се добраха до южните пристанища на Пелопонес, като заловиха голям брой пленници.

Евакуацията на английските войски под прикритието на 6 крайцера и 19 ескадрени миноносеца продължи пет нощи. От 53 000 души бяха загубени 12 000, а така също бяха потопени и два английски ескадрени миноносеца. Английските войски загубиха всички оръдия, машини и тежко въоръжение в това число и 150 танка.

Евакуацията на английските войски се прикриваше от гръцките войски. Част от евакуиращите се от Гърция британски войски бяха изпратени на остров Крит. Заедно с по-рано намиращите се на острова английски гарнизони тези войски съставляваха армия с повече от 28 000 души (14 000 англичани, 6500 австралийци, повече от 7000 новозеландци). Гръцките войски съставляваха 11 батальона. На 17 май Чърчил заяви в парламента, че Крит ще се защищава до последния човек.

Остров Крит (дълъг от запад на изток 260 км и широк от 20 до 50 км) имаше важно стратегическо значение. Той блокираше входа за Егейско море, както за о. Кипър (560 км на изток от Крит), контролираше турското крайбрежие на Среди-земно море. Освен това Крит прикриваше западните подстъпи към Източната част на Средиземно море — Египет, Суецкия канал и Палестина.

Крит възпрепятствуваше придвижването на немските войски от острова към източната част на Средиземно и Червено море. Ето защо хитлеристкото командуване реши да заграби този остров.

Подготовката, ръководството и провеждането на операцията за овладяването на остров Крит се осъществяваха от щаба на 4-и въздушен флот (8–, 9– и 11-и авиационен корпус). На командуващия въздушния флот бяха подчинени 5-а планинско-егерска дивизия (8500 планински егери), 6-а пла-нинско-егерска дивизия, 7-а парашутна дивизия (15 000 пехотинци парашутисти), части от 5-а танкова дивизия и два зенитни дивизиона. Тези сили бяха запланувани да се изпратят на о. Крит чрез прехвърляне на парашутисти и стоварване на десант с транспортни самолети и планери.

Хитлеристките военновъздушни сили предназначени за участие в завземането на Крит, имаха в своя състав 180 бомбардировача, 90 пикиращи бомбардировача, 90 изтребителя бомбардировачи, 90 изтребителя, 50 разузнавателни самолета 60 товарни планера и 550 транспортни самолета, или всичко 1050 самолета.

Непосредствено в операцията участвуваха 7-а парашутна дивизия, планерният полк и 5-а планинско-стрелкова дивизия, всичко 25 000 души. В резерв се намираше 6-а нланинско-егерска дивизия.

На 18 май хитлеристите пристъпиха към въздушна бомбардировка на Крит. През нощта на 20 май започна стоварването на ударните групи парашутисти в четири пункта на острова (схема 21). Основният пункт за стоварването беше летището Малеме, на което се намираше единствената годна за излитане и кацане писта на о. Крит. В този район се стовари в първия ешелон щурмовият парашутнодесантен полк в състав два батальона. Между Малеме и Камея се приземи 3-и парашутно-десантен полк, в Ретимнон—два батальона от 2-и парашутно-десантен полк, в Хераклион — 1-и парашутнодесантен полк. В първия ешелон бяха спуснати всичко около 8000 парашутиста. Немските парашутни десантчици бяха въоръжени с безоткатни оръдия с калибър 75, 100 и 150 мм, което за англичаните беше голяма изненада.

Във всички места, където се спускаха немските парашутно-десантни части, имаше силни групи британски и гръцки войски: в Малеме — 4-а новозеландска бригада, смесена англо-гръцка бригада и гръцки батальони; между Канея и Малеме — 5-а новозеландска бригада; в района Канея — Суда — английска пехотна бригада, два австралийски, пет английски и пет гръцки батальона; в района на Ретимнон — австралийска бригада и шест гръцки батальона; в Хераклион — два английски и три гръцки батальона. Тези сили оказаха съпротива на фашистките парашутисти. Англичаните развърнаха енергични отбранителни действия в най-критичния момент на операцията — в момента на спускането на парашутистите и когато първите немски парашутисти започнаха да скачат и бяха безпомощни. През време на приземяването в района Малеме един парашутен батальон беше почти напълно унищожен. В района на Ретимнон и Хераклион немските парашутисти попаднаха в обкръжение. Командирът на парашутнодесантния полк попадна в плен. След авиационната подготовка на немските бомбардировачи и изтребители на местата, определени за парашутния десант, се появиха транспортните самолети с парашутисти, но с голямо закъснение, поради което англо-гръцките войски успяха да се подготвят за отблъсването на парашутния десант.

Обаче решителни действия за ликвидирането на парашутния десант в района на Малеме не бяха предприети. По-висшето английско командуване недостатъчно добре се ориентираше в обстановката. То очакваше, че противникът ще нанесе главния удар с морски десант. Това позволи на немците да стоварят на 21 май на о. Крит танкоизтребителен батальон от 7-а парашутна дивизия. На завзетото от десантните войски летище кацнаха транспортни самолети с планинско-егерски части от 5-а стрелкова дивизия. Планинско-егерските войски очистиха района около летището в диаметър от 7 км. С това беше решен изходът на операцията в полза на хитлеристките войски. По „въздушния мост“ немците прехвърлиха на о. Крит 771 мотоциклета, 353 леки артилерийски оръдия, 5358 контейнера и повече от 1000 тона други товари.

Английската авиация и този път не оказа сериозна съпротива. Летците получиха заповед да се грижат не за оказване на съпротива, а за прехвърлянето на оцелелите самолети в Египет, което беше и направено на 19 май 1941 г.

През нощта на 22 май хитлеристкото командуване започна изпращането на войски за остров Крит и по море. Два кервана от 50 моторни баркази, съпровождани от торпедни катери, превозиха от о. Милос 7000 немскофашистки войници и офицери. Керваните трябваше да преминат едно разстояние от 120 км.

Един керван от 24 моторни шлепа бе прехванат от английска ескадра на север от Канея и стана лека плячка на трите английски крайцера („Аякс“, „Орион“ и „Дидо“) и на четири ескадрени миноносеца. Голямата част от плавателни съдове (14 моторни шлепа) отиде на дъното заедно с товарите си. 800 души от състава им загинаха. От 2300 войника се спасиха само 1500.

Втори керван беше прехванат от английските кораби близо до Хераклион, но явилата се навреме фашистка авиация потопи леките крайцери „Глостър“ и „Фиджи“. Керванът достигна целта си. На 25 май немскофашистки сухопътни части дебаркираха на острова.

Успешните действия на парашутнодесантните войски на о. Крит бяха осигурени поради въздушната блокада, установена от хитлеристката авиация на острова. В резултат на въздушното господство на немскофашистката авиация островът не можа да получи отвън никаква помощ.

На 27 май планинско-егерските войски завзеха пристанището Канея. На другия ден подвижна група войски в състав мото-циклетно-стрелкови батальон, планинско-разузнавателен батальон, няколко батареи и няколко танка деблокираха обкръжените парашутни части в района на Ретимнон и Хераклион.

Англичаните започнаха евакуацията на своите войски от о. Крит. Първото товарене на плавателни съдове те извършиха през нощта на 29 май. Английската ескадра в състав от три крайцера и шест ескадрени миноносеца евакуира от Хераклион 4-хилядна войска. Заедно с английската ескадра в Александрия отидоха гръцки военни кораби — тежък крайцер, шест ескадрени миноносеца и няколко подводници.

На връщане на 100 км от Александрия английските кораби бяха подложени на нападение от немскофашистката авиация. Английските самолети, определени за прикриване на корабите, не можаха да намерят своята ескадра в морето въпреки сравнително неголемите граници на района на възможното им местонахождение. В резултат на нападението английската ескадра загуби четири кораба в това число и крайцера „Калкута“.

Към 1 юни 1941 г. целият о. Крит беше в ръцете на Хитлер. Загубите на английските войски съставляваха 12 000 души. Английското командуване успя да евакуира през пристанището Хора Сфакион (на южното крайбрежие на о. Крит) всичко 16 000 души.

Освен изброените крайцери („Глостер“, „Фиджи“ и „Калкута“) англичаните загубиха и пет ескадрени миноносеца („Джуно“ „Грейхаунд“, „Кашмир“, „Кели“ и „Империал“). Ескадреният миноносец „Хирвард“ с евакуиращи се войски беше повреден от немски самолети и загуби ход, поради което немците успяха да го пленят. За дълго от строя излязнаха линейните кораби „Уорспайт“ и „Велиант“. Тежки повреди също така получиха шест крайцера и няколко ескадрени миноносеца.

Английската експедиция в Гърция струва твърде скъпо. По най-минималните изчисления англичаните загубиха в Гърция общо 30 000 души. На английските войски „се наложи да преживеят втори Дюнкерк, в резултат на което те бяха принудени да изоставят всички танкове и голяма част от снаряжението“229.

Тази операция струваше скъпо и на немскофашисткото командуване. Боевете за о. Крит доведоха до нечувани загуби на парашутисти, въздушнотранспортните части също така силно пострадаха. Според твърдението на бившия командуващ на немско фашистките въздушнодесантни войски, Щудент, Крит струваше на хитлеристите „от 20 000 души, спуснати в тази операция, 4000 убити или безследно изчезнали“230. Освен това англичаните свалиха 200 немски самолета (в това число 119 транспортни самолета) и повредиха 148 самолета (в това число 106 транспортни).

След окупацията на Гърция от немскофашиските войски за английските империалиста се създаде сложна обстановка в Средиземноморския басейн. Александрия и Суецкият канал бяха поставени от самите управляващи кръгове на Англия под непосредствена заплаха от окупация от страните на „оста“. Завладяването на Крит като важен стратегически пункт в източната част на Средиземно море беше подготовка за агресия не само в Египет231 за завладяване на Суецкия канал, но и за завладяване на островите от източната част на Средиземно море, за организиране на настъпление в Ирак, Сирия и Иран — страни, които са основни източници на петрол в Близкия Изток.

Командуващият немските въздушнодесантни войски, Щудент, предложи на Хитлер след завземането на Крит с въздушен десант да завладеят Кипър и оттук да направят скок и да завладеят Суецкия канал. Но Хитлер беше „твърде много зает с мисълта за предстоящото нахлуване в Русия“232. И този проект не получи от негова страна никаква поддръжка.

Хитлер реши да отложи осъществяването на близкоизточните планове, както и нахлуването в Британските острови до есента на 1941 г. когато по негови сметки трябваше да завърши „светкавичната война“ срещу Съветския съюз. Гьоринг на разпита в Нюрнберг след свършването на Втората световна война даде показания, че той бил „готов да затвори Гибралтар и Суецкия канал, но в това време неговият крак се придвижил към Русия“233.

По такъв начин с нахлуването на немскофашистките войски в Гърция и Югославия се завършиха последните приготовления на фашистка Германия за нападение срещу Съветския съюз.

Хитлеристките въоръжени сили завършиха стратегическото си развръщане срещу Русия, без да се страхуват от флангова заплаха откъм Балканите.

Прехвърлянето на немския африкански корпус в Либия и 10-и авиационен корпус на о. Сицилия (януари — февруари 1941 г.)

(Схема 22)

Спирането на английското настъпление при Ел Агейла и прехвърлянето на голямата и отбрана част на английските войски от Египет в Гърция избавиха войските на Грациани от заплахата за пълното им изтласкване от Северна Африка.

Италианофашисткото командуване получи необходимото време, през което в Либия пристигнаха немскофашистките подкрепления.

Хитлеристите решиха да се възползуват от отслабването на италианските империалиста в Либия и като им окажат помощ, да си създадат в Северна Африка стратегически плацдарм за последващото завладяване на цяла Африка.

В началото на януари 1941 г. в Италия бяха прехвърлени части от немската авиация. Над Средиземно море се появиха немски пикиращи бомбардировачи „Ю-87“ от състава на 10-и авиационен корпус (с командуващ Кеселринг). Всички летища в Сицилия, в това число и две летища, удобни за базиране на тежките бомбардировачи, бяха използувани като бази на фашистката авиация. На тях се намигаха около 250 немски самолета, в това число 100 бомбардировача „Хе-111“ и 60 пикиращи бомбардировача „Ю-87“ и 20 изтребителя „БФ-109“, а така също и няколко нощни изтребителя, самолети за поставяне на минни заграждения и транспортни самолети.234

На авиационния корпус беше поставена задача във взаимодействие с италианските военновъздушни сили да парализира английската военноморска база на о. Малта, да парализира също така английските морски превози в Средиземноморския басейн и в същото време да осигури възстановяването на морските комуникации между Италия и Либия.

През февруари 1941 г. в Либия беше прехвърлена 5-а немска танкова235 и 90-а лека пехотна дивизия, а така също и 132-а италианска танкова дивизия „Ариете“. Транспортните войски се съпровождаха от конвой, състоящ се от крайцери и ескадрени миноносци, а по въздуха се прикриваха от немско-фашистката авиация.

На 11 февруари в пристанището на Триполи започнаха да се стоварват немските войски. Транспортите се товареха непрекъснато, не само денем, но и нощем при пълно прожекторно осветление. Английското командуване не водеше разузнаване и прехвърлянето на немските войски в Либия премина незабелязано.

Немските съединения бяха обединени в така наречения африкански корпус (с командуващ Ромел). Най-близката задача на този корпус беше да спре английското придвижване в Киренайка и да предотврати пълното разпадане на италиано-фащистката армия на Грациани, която действуваше в Либия. Грациани бе сменен. Специалната комисия под председателството на адмирал де Равел, която разследваше дейността на Грациани, заклейми неговата дейност като командуващ с поведение като на войник. Въпреки това Мусолини не привлече Грациани към отговорност пред военния съд от страх, че в процеса на съдебното дирене ще се разкрие гнилостта на фашисткия режим.

За главнокомандуващ в Либия на мястото на сменения Грациани беше назначен Гарибалди, но фактически командуването се осъществяваше от Ромел. Заедно с Ромел в Либия пристигна заместник-началникът на италианския генерален щаб, генерал Роата, който оказа натиск върху Гарибалди и неговия щаб, който проявяваше нежелание да се подчини на Ромел. Гарибалди беше задължен да се вслушва в немските предложения и да ги привежда в изпълнение.

На 14 февруари 1941 г. Ромел изпрати първото донесение до генералния щаб на въоръжените сили на Германия, с което съобщава, че съприкосновение с противниковите сухопътни войски в дадения момент нямат и че англичаните по всяка вероятност възнамеряват да се задоволят с постигнатите успехи в Киренайка. В това време английският военноморски флот в източната част на Средиземно море беше зает с превозването на английските експедиционни войски от Египет в Гърция.

Когато Ромел пристигна в Либия, той видя, че италианските войски в Либия нямат достатъчно количество съвременно оръжие. Оказа се, че значителна част от оръдията бяха взети от трофеите, пленени през есента на 1918 г. при разпадането на Австро-Унгария. Максималната дългобойност на тези оръдия не надминаваше 8 км, докато по това време на съвременните английски оръдия тя беше 15–20 км.

На италианската авиация също така не можеше да се разчита. Цялата италианска авиация в Либия се състоеше от 60–70 остарели изтребители „Капрони-42“ и „Фиат-50“, негодни за ефикасно използуване, 30 бомбардировача, 6–7 самолета за далечно разузнаване и няколко за войсково разузнаване.

Ромел обърна също така внимание на главния щаб на германските въоръжени сили, че и 10-и немски авиационен корпус е твърде слаб, за да изпълни поставените му задачи — да участвува в сухопътните боеве в Африка, както и да охранява пролива между Сицилия и Триполи. Освен това корпусът също така се задължаваше да извършва нападения над английския средиземноморски флот. След това на 10-и авиационен корпус беше дадена заповед да поддържа само немския африкански корпус. Операциите срещу английския флот в източната част на Средиземно море се възложиха на 11-и немски авиационен корпус, който се намираше на бази по южното крайбрежие на Гърция.

На 30 януари 1941 г. немската авиация извърши първото нападение над Суецкия канал. От хвърлените магнитни мини бяха разрушени четири съда.

За времето от 30 януари до 5 октомври 1941 г. над Суецкия канал бяха извършени над 60 нападения от немскофашистката авиация. Каналът за дълго време беше изваден от строя.

През февруари 1941 г. 10-и авиационен корпус започна да нанася удари на английските войски. При първите бойни полети на немскофашистката авиация беше свален английски изтребител. Летецът се спусна с парашут в разположението на немско-италианските войски. На разпита той заяви: „До вашето пристигане у нас всеки ден беше ден за почивка.“236

Особено интензивни нападения (до май 1941 г.) бяха извършени над о. Малта. На 10 януари близо до Малта беше потопен английският ескадрен миноносец „Галант“ и тежко повреден самолетоносачът „Илъстриес“. На другия ден немски пикиращи бомбардировачи потопиха източно от Малта английския крайцер „Саутхемптън“ и повредиха крайцера „Глостершир“.

В продължение на целия януари 1941 г. немскофашистката авиация извърши над о. Малта 58 нападения.

По това време немскофашистката авиация също почувствува недостиг от изтребители. На пикиращите бомбардировачи се налагаше да извършват нападения, без да бъдат съпровождани от изтребители. Започнаха да растат загубите в бомбардировачи. Това обстоятелство застави немскофашисткото командуване през април 1941 г. да прехвърли в Средиземноморския басейн известно количество изтребители.

Всички планове на английския империализъм в Средиземно море се свързваха с традиционната увереност за непреодолимото могъщество на английския военноморски флот. Недооценката за тясното взаимодействие между военноморските и военновъздушните сили струваше скъпо на англичаните.

Морските и въздушните сили на държавите от „оста“ без труд установиха пълен контрол над Сицилийския пролив, който имаше ширина (между Тунис и Сицилия) 145 км. Италиано-немските военновъздушни сили, които бяха базирани на летищата по крайбрежието на Киренайка, на Триполитания, о. Сицилия и южните части на Апенинския полуостров, се оказаха в състояние да нанасят удари по всеки пункт на Средиземно море. Жизнено важният и най-близък търговски път през Суецкия канал се оказа отрязан за английския империализъм. Англичаните бяха принудени да възстановят стария морски път за Индия около нос Добра надежда. Ако пътят за Индия през Суецкия канал беше 3600 км и бе изминаван за 8 дена, сега при заобикалянето беше необходимо да се изминат 20 000 км, като се загубваха за това 50–60 дена.

Английските военнрморски сили в източната част на Средиземно море се оказаха също така отрязани от Гибралтар и метрополията.

Скоро за английското командуване се създаде трудна обстановка не само по море но и по суша.

В момента на идването на Ромел в Либия разстоянието между италианските и английските войски достигаше 270 км. Останките от италианските дивизии „Брешия“, „Савоя“ и „Болоня“, както и „Павия“, които бяха загубили цялото свое въоръжение, се намираха в района на населените пунктове Мисурата, Буерат ел Хсун, Сирта (схема 22). От средата на февруари по на изток от Ел Агейла италианофашистки войски нямаше. Първата линия от заграждения на италианската отбрана минаваше близо до населения пункт Сирта, а главната отбрана — южно от Мисурата.

След като беше спряно бягството на италианските войски, италиано-немските войски започнаха да се придвижват обратно към Ел Агейла и на 22 февруари се срещнаха с английските войски, които се бяха разположили в Ел Агейла и на източната граница на пустинята Сирта.

Английското командуване имаше пълната възможност да изгони италианофашистките войски от Северна Африка. Сам Ромел на 14 февруари 1941 г. писа: Ако англичаните незабавно предприемат настъпление към Триполи, катастрофата при всички случаи ще бъде неминуема. Но английското командуване съзнателно не използуваше своите възможности и спря войските на границите на Триполитания. Английските управляващи кръгове очакваха нападението на хитлеристка Германия и фашистка Италия срещу Съветския съюз.

Италианските части в Африка не бяха боеспособни. Това застави Ромел на 14 февруари да се обърне към главното командуване на сухопътната армия в Германия с молба да прехвърли в Либия една танкова дивизия.

Първоначалният план на италиано-немското командуване беше твърде скромен и се състоеше в това да се задържи Триполитания, но други действия по това време не трябваше да се предприемат.

След като се изясни, че английското командуване няма намерение да продължи настъплението, Браухич в директивата от 21 март 1941 г. постави пред Ромел задачата да завладее Аджедабия като изходен плацдарм за по-нататъшно настъпление. На 20 май италианофашистките войски трябваше да нанесат удар по английските войски. Същевременно на Ромел съобщиха, че за усилване на африканския корпус се изпраща 15-а немска танкова дивизия, която ще пристигне в Либия през май.

На 19 март 1941 г. Ромел замина за Берхтесгаден, където лично докладва на Хитлер за обстановката на Либийския фронт. Като се завръщаше в Либия на 23 март, той посети в Рим Мусолини и му съобщи за решението на Хитлер да отложи предприемането в Северна Африка и Близкия Изток на военни действия от голям мащаб до завършването на „светкавичната война“ със Съветския съюз и за получаването на ограничени задачи — да върне назад западната половина на Киренайка като подготовка за по-голямо настъпление през идващата есен.

И така през май се започна ограничена бойна дейност на италиано-немските войски с цел да се създаде плацдарм в Западна Киренайка, по-решителни действия за нахлуването в Египет се отлагаха за есента на 1941 г. Обаче сложилата се обстановка позволи на Ромел да измени първоначалното решение и бързо да премине в настъпление.

На 17 февруари 1941 г. немското разузнаване донесе, че на о. Крит се съсредоточават английски съединения. На 7 март разузнавателният отдел при африканския корпус установи, че-англичаните снемат част от своите сили в Киренайка за прехвърлянето им в Гърция.

От донесенията на Ромел на германското върховно командуване стана съвършено ясно, че придвижването на англичаните в Либия преследваше само една цел — да завладее Киренайка, да обезпечи Суецкия канал от въздушни нападения от запад и да изключи всякаква възможност от настъпление на италианците в Египет.

Така беше и в действителност. Английските войски след спирането им при Ел Агейла започнаха да поставят минно-взривни заграждения на крайбрежния път и да извършват разрушения на пътя Ел Агейла, Марад и на юг от Ел Агейла. Английското командуване по различни начини се опита да отвлече вниманието на италианското командуване от о. Крит и южното крайбрежие на Гърция, където по това време се стоварваха английските експедиционни войски. За тази цел на 9 февруари 1941 г. английска ескадра в състав самолетоносачът „Арк Роял“, линейните кораби „Риноун“ и „Малая“ и три крайцера излязоха от Гибралтар и внезапно нападнаха италианското пристанище Генуа. Като се възползува от пълната обърканост на италианското военноморско командуване, английската ескадра в продължение на 30 минути безнаказано обстрелва пристанищните съоръжения.

Успехът на тази операция подбуди английското военноморско командуване към активни действия срещу италианските военноморски сили. Английските разузнавателни самолети, излитайки от самолетоносача „Илъстриес“, проследиха италианска ескадра, състояща се от линейния кораб „Виторио Венето“ (35 000 т водоизместимост), 8 крайцера и флотилия от ескадрени миноносци. През нощта на 28 май английска ескадра в състав линейните кораби „Велиант“, „Уорспайт“ и „Бархем“, самолетоносачът „Формидейбъл“, три леки крайцера прехвана италианската ескадра при нос Матапан (около южното крайбрежие на Гърция). Неочакваната нощна атака се увенча с пълен успех. Италианците загубиха тежкия крайцер „Пола“, двата крайцера „Фиуме“ и „Зара“ и два ескадрени миноносеца. На италианския линеен кораб се удаде да се скрие в нощната тъмнина.

Обстановката в Средиземно море се измени в полза на англичаните, но на сушата обстановката бе неясна за английското командуване. То нямаше никакви сведения за действията на немскофашистките войски в Либия. Сухопътното английско разузнаване бездействуваше. Лошо работеше и въздушното разузнаване. Агентурните сведения за прехвърлянето на нем-ски войски в Либия постъпиха в англичаните едва 15 дена, след като в Триполи бяха пристигнали първите транспорти с войски.

На 10 март разузнавателният отдел при африканския корпус на Ромел съобщи на генералния щаб на немската сухопътна армия, че англичаните по всяка вероятност до това време не знаят нищо за състава на немските войски, намиращи се в Либия. Това се потвърждава и от английските източници. Така например на 27 март, четири дена преди преминаването на италиано-немските войски в настъпление, Уейвел донесе в Лондон: „Няма никакви сведения за това, че при Ел Агейла се намират многочислени немски войски. Вероятно това са главно италиански войски, усилени от малко немски части.“237 От това Уейвел направи извод, че едва ли противникът ще направи опит да си възвърне Бенгази. Обаче в действителност тези надежди не се оправдаха от английското командуване.

Придвижването на италиано-немските войски към границите на Египет (март — април 1941 г.)

(Схема 23)

На 24 март Ромел пристигна в населения пункт Сирта. В същия ден немските танкови части извършиха при Ел Агейла (схема 23) разузнаване с бой и завзеха английската позиция в района на Марада. Английските части отстъпиха към Мерса Брега.

Разузнаването с бой установи, че англичаните имат при Ел Агейла две бронирани бригади (2-а и 3-а) от 2-а бронирана дивизия, разхвърляни на широк фронт по отделни отряди и разединени една от друга, а в района на Бенгази се намираха части от 9-а австралийска дивизия — основната британска сила в Западна Киренайка. По това време частите на 7-а английска бронирана и 6-а австралийска дивизия бяха изтеглени в Египет за изпращането им в Гърция.

Италиано-немското командуване се възползува от благоприятния случай и на 31 март нанесе удар на англичаните с 5-а танкова дивизия (150 танка) в района на Мерса Брега.

От въздуха сухопътните италиано-немски войски бяха прикривани от авиацията на 10-и авиационен корпус. Като завоюва господство във въздуха, немската авиация осигури успешното настъпление на сухопътните войски.

Англичаните не водеха бойно разузнаване и затова ударът на немскофашистките войски се оказа внезапен. 2-а английска бронирана бригада беше изненадана и съвсем разбита. Едва след 80 км, при Аджедабия, предните немски части се натъкнаха на противникова съпротива.

В Аджедабия италиано-немските войски се разделиха на две групи: едната изненадващо нападна Бенгази, а другата, като действуваше в североизточно направление, внезапно нападна укреплението Ел Мекили, в което се намираше щабът на английската бронирана дивизия. Към Ел Мекили немската моторизирана колона се приближи през пустинята, като обходи форта откъм полския път и го атакува в тил. Началникът на английският гарнизон в Ел Мекили, генерал Гамбе Пери, беше заловен в плен през време на почивка в своята палатка. Освен него в плен паднаха още 5 генерали и 2000 войници и офицери.

Силно впечатление на британските войски направи следният прост начин на действие на немското командуване. Немците, които имаха малко танкове, използуваха през време на настъплението автомобили, които като вдигаха облак прах, създаваха впечатление, че от всички страни се приближават танкове. Това предизвика паника и доведе до това, че танковете им бързо отстъпиха към Бенгази, където англичаните ги приеха за немски и запалиха бензиновите складове. По такъв начин танковете на 3-а бронирана бригада се оказаха без бензин и се наложи да бъдат изоставени.

През нощта на 4 април немскофашистките войски без бой завзеха Бенгази. През нощта на 7 април по време на отстъплението от Бенгази се предаде и бяха взети в плен най-близкият помощник на Уейвел, корпусният командир генерал О’Конор, и генерал Ним. Пленяването им стана при следните обстоятелства. Всички пътища между Дерна и Тобрук бяха задръстени от отстъпващите в безпорядък английски войски и обози. Немските патрули водеха по пустинята паралелно преследване и се откъснаха далеч напред от своите главни сили. Автомобилът на О’Конор излиза от пътя. Към него се приближават мотоциклети с няколко немски автоматчици и двамата генерали биват принудени да се предадат. Управлението на английските войски беше напълно загубено.

На 8 април италиано-немските войски завзеха населения пункт Дерна, а на 10 април се приближиха към Тобрук. На 11 април Тобрук бе обкръжен. Тук се отбраняваха части от 9-а австралийска дивизия, които бяха отстъпили от Бенгази, една бригада от 7-а австралийска дивизия и малки танкови поделения. Гарнизонът на Тобрук наброяваше около 35 000 души. Неговата задача беше при поддръжката на военноморския флот да задържи града и с това да скове инициативата на италиано-немското командуване.

Опитите на италиано-немските войски от движение да овладеят Тобрук нямаха успех. В първите дни на отбраната гарнизонът на Тобрук отби две атаки, като унищожи голям брой противникови танкове. Италиано-немската тежка артилерия се намираше далеч зад танковите войски. Към 30 април италиано-немското командуване докара до Тобрук тежка артилерия. Артилерийската подготовка продължи 36 часа, но атаката на пехотата беше отбита. В немските източници се отбелязва добрата маскировка на английските отбранителни съоръжения.

Като достигнаха на 11 април до укрепленията на Тобрук немците след това не направиха сериозни опити да овладеят града. Те оставиха срещу укрепленията на Тобрук само „заслон и отидоха към Бардия и Салум“238. Основните усилия на италианофашистките войски се насочиха към Египет.

На 12 април немскофашистките войски влязоха без бой в Бардия. Към 15 април те заеха Сиди Омар, Ел Салум, прохода Халфа, оазиса Джарабуб и преустановиха по-нататъшното си придвижване.

Италиано-немските комуникации се разтеглиха на много стотици километри, а снабдяването на войските ставаше с голямо прекъсване, тъй като първоначално в плана на операцията не се предвиждаше придвижване на толкова голяма дълбочина (около 900 км). Транспортите с продоволствие и вода не идваха навреме зад настъпващите части. Затрудненото положение на италиано-немските войски се задълбочи още повече и с обстоятелството, че през нощта на 16 април 1941 г. четири английски ескадрени миноносеца, базирани на о. Малта, успяха да извършат смело нападение в Габеския залив, в резултат на което беше унищожен италиански конвой, състоящ се от пет големи транспортни кораби, намиращи се под охраната на три ескадрени миноносеца. И немските източници твърдят, че причина за поражението при условия на почти равно съотношение на силите е „недостатъчно умение на италианските екипажи да действуват нощем“239.

Обаче основната причина за спирането на италиано-немските войски през април 1941 г. бе това, че германското върховно командуване не се готвеше да предприеме крупно настъпление в Северна Африка до завършването на „светкавичната“ война срещу Съветския съюз. В плана на Хитлер Северна Африка имаше второстепенно значение. На „плана Барбароса“ се подчиняваха всички други планове. Към извънредното огорчение на италианския генерален щаб, че хитлеристите не искаха да предадат решаващо значение на Средиземноморския театър на военните действия, на 21 юни 1941 г. Хитлер писа на Мусолини: „Настъплението в Египет до есента е изключено.“240 Пред италиано-немското командуване в Северна Африка стоеше задачата да завладее западната част на Киренайка и с това да подготви условия за настъпление от голям мащаб за есента на 1941 г. Италианското командуване беше уверено, че войната срещу СССР ще завърши „светкавично“, след което ще получи големи подкрепления и това ще му позволи вече през септември 1941 г. с щурм да превземе Тобрук и с победен марш да се придвижи към Суецкия канал. Затова се говори и в директивата от 8 август 1941 г. на бившия главнокомандуващ германския военноморски флот, Редер, озаглавена „Задачите за по-нататъшното водене на войната след завършването на източната кампания“. Като ориентира висшия състав на военноморския флот за плановете на Хитлер, Редер писа: „След завършването на Източната кампания… може да се разчита на поход срещу Тобрук в средата на септември 1941 г. За тази цел през есента на 1941 г. се възнамеряваше да се прехвърлят в Северна Африка четири немски моторизирани дивизии.“241 По такъв начин германското върховно командуване предприе през март — април 1941 г. в Северна Африка военни действия с ограничена цел. Тези действия трябваше да поддържат слабия съюзник в Средиземно море и да подготвят условия за широко настъпление срещу Египет през есента на 1941 г. Неочакваният успех — бързото придвижване на италиано-немските войски към египетската граница — излезе от рамките на първоначалния план.

Неуспешният опит на английското командуване да деблокира Тобрук (15 — 18 юни 1941 г.)

(Схема 24)

През юни 1941 г. английското командуване предприе опит с крупни сили да деблокира Тобрук. За деблокирането на Тобрук то отдели 7-а бронирана дивизия, 4-а индийска дивизия и 22-а гвардейска бригада, всичко около 25 000 души и 300 танка. С тези сили се смяташе да се нанесе силен удар по крайбрежието и да се влезе в Тобрук. Обаче щабът на Уейвел не се оказа в състояние да запази в тайна замисъла на своя главнокомандуващ. Планът на Уейвел бързо стана известен на всички. Ето какво пише за този факт бившият началник на инженерните части при 8-а армия, майор П. Райнер: „При мене достигаха слухове за нашия план и аз се съмнявах в тайната на операцията. Моите съмнения скоро се оправдаха. Два дена преди началото на операцията узнах подробно целия план от един ливанец, който го обсъждаше в едно александрийско кафене.“242 Не е за учудване, че в резултат на такова безгрижие планът на Уейвел напълно се провали.

На 15 юни 1941 г. в района на Ес Салум и форта Капуцо се започнаха безплодни атаки на англичаните. И на 16 юни не беше постигнат никакъв успех.

На следващия ден, 17 юни, 15-а немска танкова дивизия извърши обходен маньовър и в тил нанесе контраудар по 7-а английска бронирана дивизия. Загубите на англичаните бяха повече от 100 танка. Бронираната дивизия се завърна на изходните си позиции само с 24 танка.

През нощта на 18 юни немските танкови части заеха Сиди Омар и се придвижиха към прохода Халфа, където се съединиха с италианските пехотни части.

Чърчил в своите мемоари признава, че юнското настъпление се провалило. Уейвел смяташе, че на фронта ще срещне само една немска танкова дивизия а в действителност те бяха вече две, тъй като по това време в Либия пристигна 15-а танкова дивизия, която имаше в състава си тежки танкове.

На бойното поле останаха италиано-немските войски, а англичаните отстъпиха на първоначалните си позиции. Това даде възможност на немците бързо да ремонтират по-голямата част от повредените си танкове, а така също и около 80 пленени английски танка.

Ромел не получи повече техника от Германия и можеше да разполага само с тези сили, които имаше.

На фронта в Северна Африка настъпи затишие, което продължи до ноември 1941 г.

В Средиземно море немскофашистката авиация продължаваше да нанася чувствителни удари на английския търговски флот. През юли 1941 г. немскофашистките самолети извършиха масирано нападение над Тобрук и потопиха в пристанището бързоходния минозаградител „Латона“ — два ескадрени миноносеца, 22 малки плавателни съдове и 9 парахода. На 24 юли 1941 г. италиано-немската авиация атакува английския конвой, който се насочваше от Гибралтар към Малта, и потопи един ескадрен миноносец. През септември 1941 г. малки италиански подводници „деца“ потопиха в Гибралтарското пристанище 3 парахода и повредиха един.

Обстановката в Средиземно море се измени в полза на англичаните, след като през септември 1941 г. немската авиация беше прехвърлена на съветско-германския фронт.

Обстановката в Средиземноморския басейн в навечерието на нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз

В началото на лятото на 1941 г. за английския империализъм в басейна на Средиземно море настана катастрофална обстановка. Авантюрата на английските управляващи кръгове в Гърция завърши с провал. Британските войски бяха принудени да оставят Киренайка. Немско-италианските войски стояха пред вратите на Египет и на подстъпите към Суецкия канал За 15 дена бяха сведени до нула всички резултати от декември 1940 г. и януари 1941 г. на 60-дневното придвижване на английските войски в Киренайка. Немскофашистката авиация парализира английските превози през Средиземно море.

Антисъветската политика на британския империализъм доведе до това положение английските войски в басейна на Средиземйо море.

Разбира се, намираха се и такива представители на английските кръгове, които твърдяха, че изпращането на английските войски в Гърция под командуването на генерал Уилсон едва ли не било оправдано, тъй като довело до отлагането с шест седмици нахлуването в Русия. Но, както беше принуден да признае Лидъл Харт, „правилността на това твърдение се оспорваше и всички действия се разглеждаха като политическа игра от различни военни дейци, които бяха добре запознати с положението в Средиземно море; в частност това твърдение се оспорваше от генерал де Хинганд, който по-късно стана началник щаб на Монтгомери и по това време работеше в обединения оперативен център в Кайро“243.

Политиката на ненамеса в подготовката на агресия на фашистка Германия срещу СССР и в 1941 г. се провеждаше като генерална линия от реакционните сили на Англия. Английското правителство изпрати, експедиционния корпус в Гърция не за да попречи на хитлеристите да осъществят „плана Барбароса“ Например Лидъл Харт без уговорка заявява, че английското правителство „не си поставяше такива цели“244 Английските управляващи кръгове се надяваха, че на хитлеристите, заети с последните приготовления за внезапното и вероломното нападение над СССР, не им е до Гърция и на английските войски ще се удаде да задържат стратегическия плацдарм в Гърция. С това се и обяснява защо в Гърция бяха изпратени съвършено недостатъчни сили.

Обаче сметките на английските управляващи кръгове не се оправдаха. Германското върховно командуване разглеждаше военната окупация на Югославия и Гърция като съставна част от подготовката за нападението срещу Съветския съюз като условие за твърдо осигуряване на своя тил и на десния си фланг на Балканите. На юг Югославия и Гърция, на север Норвегия и Финландия се определяха за прикриване на фланговете на огромния фронт за развръщане на немскофашистката армия, която се готвеше да нахлуе на територията на Съветския съюз.

По отношение на фашистка Италия английските управляващи кръгове провеждаха също такава политика, както и по отношение на фашистка Германия — да не се бърза с решителни действия. С това се обясняват действията на английския военен кабинет, който преустанови през февруари на 1941 г. безпрепятственото придвижване на английските войски в Киренайка, въпреки че имаше „златната възможност за използуване поражението на италианците в Киренайка и завладяването на Триполи до пристигането на германската помощ…“245 Управляващите кръгове на Англия продължаваха да провеждат, по израза на немските военни историци, „изчаквателна политика“.246

Военните интереси на Англия бяха принесени в жертва на политическите цели. Като претърпяха поражение, английските политици се постараха да намерят такава оправдателна причина, която не би ги разобличавала окончателно в очите на народните маси. Вината за неуспехите беше прехвърлена върху военното командуване. За успокояване на общественото мнение английският военен кабинет смени командуването в Близкия Изток.