„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн ((1939–1943 г.))

Нахлуването на немскофашистките войски в Полша

(Схеми 1–3)

Мюнхенският заговор на управляващите кръгове на Англия и Франция, които действуваха заедно с управляващите кръгове на САЩ, развързаха ръцете на германските империалисти за осъществяване на агресивните им планове. В Мюнхен Хитлер окончателно се убеди, че му откриха „зелена улица“ за поход на Изток. Самите англо-френски съюзници на Полша разчистиха пътя на немскофашистките войски към Варшава.

След окупацията на Чехословакия от хитлеристите събитията се развиха твърде бързо. На 3 април 1939 г. оперативното управление на вермахта получи указание от Хитлер да се започне подготовка за нападение на Полша. Тази операция беше наречена „Белия план“.

В директивата от 3 април 1939 г. особено внимание се обръща на необходимостта от подготовката на внезапно нападение. За тази цел се предвиждаше да се даде заповед за провеждане на маскирана или открита обща мобилизация само в деня на настъплението и по възможност в последния момент.

На 28 април Хитлер в райхстага заяви, че се анулира германо-полското съглашение за ненападение, подписано от двете държави в 1934 г. На 23 май на съвещанието на хитлеристките военни ръководители на армията, флотата и авиацията беше прието решение да нападнат Полша при първия удобен случай. В края на май 1939 г. започна подготовката на генералния щаб за осъществяване на „Белия план“. На 22 август германският генерален щаб определи окончателно датата за началото на военните действия срещу Полша — 1 септември 1939 г. Именно на този ден немскофашистките войски нахлуха в Полша.

По такъв начин предположението на Чембърлейн и неговите съмишленици, че след окупацията на Австрия и Чехословакия от нацистите ще последва нападение срещу Съветския съюз, се оказа погрешно.

За оправдаване на разбойническото нападение над Полша фашистите предприеха чудовищни провокации. Като повод за агресията те инсценираха нападение на немската радиостанция в Глайвиц на облечени в полска форма углавни престъпници от германските затвори.

Правителствата на Англия и Франция бяха принудени да обявят война на хитлеристка Германия. В 11 часа на 3 септември 1939 г. английският посланик в Берлин предаде нота на хитлеристкото правителство за обявяването на война от Англия на Германия; в 17 часа аналогична нота връчи и френският посланик. След Англия и Франция на хитлеристка Германия обявиха война и английските доминиони: Канада, Австралия, Нова Зеландия и Южноафриканският съюз. По такъв начин Втората световна война започна като империалистическа война.

Главната отговорност за започването както Първата, така и Втората световна война носи империалистическа Германия. Обаче не трябва да се забравя, че тези войни са подготвени от международната империалистическа реакция. До известна степен вина за нападението на фашистка Германия над Полша лежи и на англо-френските империалисти, които през лятото на 1939 г. прекъснаха преговорите със съветското правителство за колективни мерки против възможните агресивни действия на германските империалисти.

Нападението над Полша означаваше, че хитлеристите са решили да насочат своята агресия най-напред срещу англо-френско-американската капиталистическа групировка. Две капиталистически групировки — от една страна, Англия, Франция и САЩ и от друга, хитлеристка Германия, фашистка Италия и милитаристическа Япония — започнаха въоръжена борба за световно господство. На дело империалистическите противоречия между буржоазните страни се оказаха по-силни от противоречията между капитализма и социализма. Интересите на монополистическите обединения, които си съперничеха на световния пазар, „взеха връх над техните класови интереси и хитлеристка Германия предпочете отначало да удари по Франция и Англия“47.

За отблъсване на хитлеристкото нападение управляващите кръгове на Полша се оказаха съвършено неподготвени. Цялата следверсайлска политика на полските реакционни управляващи кръгове беше за подготовка на война съвместно с Германия против Съветския съюз.

Управляващите кръгове на Англия и Франция гледаха на буржоазнопомешчическа Полша като „на оръдие против болшевиките“48.

Само в 1939 г. след анулирането на съглашението за ненападение от хитлеристите полските военни ръководители разработиха план за защита на западните граници на Полша в случайна нападение от хитлеристка Германия. За основа на полския план залегнаха отбранителните действия дотогава, докато Англия и Франция не окажат на Полша ефикасна военна помощ. Полската стратегия изхождаше от предположението, че англо-френските съюзници веднага ще преминат в настъпление на Запад. Това ще принуди главното немско командуване да прехвърли основните си сили за защита на западните граници на Германия, в резултат на което ще се стабилизира фронтът, а след това да се премине в контранастъпление.

Полското командуване планираше да построи по своята 1800-км западна граница отбранителна полоса във вид на широка дъга до 1000 км. Обаче към построяването на непрекъсната, дълбоко ешелонирана отбранителна полоса полското военно ръководство даже и не успя да пристъпи. До април 1939 г. полските военни ръководители не се готвеха да усилят своите войски, намиращи се на полско-германската граница, за сметка предислоциране на части и сили, разположени по протежение на полско-съветската граница. Само след като се създаде явна заплаха за нападение от хитлеристка Германия, беше прието решение за разгръщането на двете трети от всички полски сили на западната граница на Полша.

По плана за мобилизация полската армия към края на сеп-тември 1939 г. трябваше да има в своя състав 30 кадрови и 9 резервни пехотни дивизии, 11 кавалерийски бригади, 3 планински бригади, 2 моторизирани бригади, 50 пехотни батальона, 7 батальона тежки картечници, 35 батальона народно опълчение, 28 дивизиона тежка артилерия, 10 дивизиона лека артилерия, 10 отделни сапьорни батальона, невлизащи в състава на пехотните дивизии, 29 танкови роти, 10 роти леки танкове („Викерс“), 10 бронирани влака.49

Полската авиция имаше в състава си 771 самолета.50 Към 2 септември 1939 г. мобилизационната готовност беше едва 66%, а планът за стратегическото ръзгръщане на полските войски беше изпълнен само 45%.

Шест полски армии — „Модлин“, „Торун“, „Познан“, „Лодз“, „Краков“, „Карпати“ и оперативната група „Нарев“ — се намираха в първи ешелон на оперативното построение (схема 1). Резервът на главното командуване се състоеше от всичко три резервни пехотни дивизии.

Полските военни ръководители се стараеха равномерно да прикрият цялата западна граница. Това лиши полското командуване от възможността да създаде ударни групировки за париране на главния удар на противника. Развръщането на главните полски сили в непосредствена близост до границата доведе до това, че полската армия попадна под съкрушителните удари на танковете и авиацията на противника, преди да бъде определено направлението на главния удар на немско-фашистката армия.

Полското командуване своевременно не отведе своите главни сили за заемане на отбранителни позиции на силните водни рубежи на такива реки, като Нарев, Висла, Сан, което можеше да съкрати фронта на отбраната до 600 км и при активната помощ на англо-френските съюзници би могло да спаси полската армия от разгром. Обаче тези естествени отбранителни рубежи не бяха използувани, а помощта от съюзниците Полша не дочака.

Надеждите на полското командуване за бърза и ефикасна помощ от Англия и Франция само ускори нейното поражение. Това потвърдиха и самите немци. Така например бившият началник щаб на групата армии „Юг“, Манщайн, пише, че „поражението на Полша беше неизбежно поради илюзиите, които хранеха във Варшава относно действията на съюзниците“51. Все таки какво представляваше полската отбрана? Тя се състоеше от система отделни съпротивителни възли и опорни пунктове с големи разстояния между тях. Тези разстояния поляците се стараеха да прикрият с минни полета. Плътността на противотанковите средства в полосата за отбраната на пехотната дивизия не превишаваше 1–2 оръдия на 1 км фронт на отбраната (схема 2). На най-важните направления се създаваха противотанкови ровове и ескарпи, но те не бяха непрекъснати и лесно можеха да бъдат обходени.

Сухопътните войски на фашистка Германия към 1 август 1939 г. наброяваха вече всичко 98 дивизии.

По данни на Манщайн, главното командуване на германските сухопътни сили изкара срещу Полша 42 кадрови дивизии, в това число и 24 пехотни 3 планинско-стрелкови, б танкови, 4 леки, 4 моторизирани дивизии и една кавалерийска бригада52. Във втория ешелон се намираха 16 дивизии, окомплектувани след мобилизацията53. Немскофашистките дивизии бяха въоръжени по-съвременно, отколкото полските дивизии.

За първи път немскофашисткото командуване употреби крупни танкови съединения за решаване оперативно-стратегически задачи. Танковият корпус се състоеше от две танкови и една моторизирана дивизия. В танковата дивизия влизаха два танкови полка с двубатальонен състав, два мотострелкови полка и моторизиран артилерийски полк. Във всеки танков батальон имаше по три роти леки танкове (във всяка рота с четири взвода по пет танка във всеки взвод) и една рота средни танкове със 75-мм оръдия (от три взвода). В ядрото за управление на танковата рота имаше по два танка. По такъв начин, ако се изхожда от данните, приведени в книгата на Гудериан „Танкове — напред“, всичко в танковата дивизия в пълен щатен състав се наброяваха 332 танка.

В географско и военно отношение хитлеристите имаха всички предпоставки за бърза победа. Германската територия от север и запад обкръжаваше значителна част от Полша. Освен това прекомерното разпиляване на полските сили отлично служеше на интересите на немското върховно командуване. Тези благоприятни условия позволиха на немското върховно командуване да планира обкръжаването на полските армии, които се бяха развърнали западно от Варшава, с два концентрични удара (схема 1). На север тези удари се нанасяха откъм Померания и Източна Прусия, а на юг — откъм Силезия. По плана на хитлеристкото командуване бяха образувани висши оперативни обединения: групата армии „Север“ (3-а и 4-а армия) и групата армии „Юг“ (8-а, 10-а и 14-а армия). Групата армии „Север“ (с командуващ Бок) се поддържаше от 1-и въздушен флот, а групата армии „Юг“ (с командуващ Рундщед) от 4-и въздушен флот. Двата флота имаха 1190 бомбардировача (в това число 200 пикиращи) и 700–800 изтребителя54. Операцията на групата армии се планираше на дълбочина от 200 до 250 км. Ударите се нанасяха по стиковете.

Главният удар на участъка на групата армии „Север“ се нанасяше от 3-а армия (с командуващ Кюхлер), която се развръщаше в района на Найденбург; на участъка на групата армии „Юг“ с 10-а армия (с командуващ Райхенау). И двата тези удара бяха насочени към Варшава по концентрични направления, за да се обкръжат главните сили на полската армия.

В центъра на стратегическото развръщане, срещу познанската издатина, заемаха за отбрана резервни немскофашистки войски в състав от осем пехотни дивизии55.

По такъв начин за разлика от полските сили, които бяха равномерно разхвърляни на широк фронт, немските войски настъпваха във флангови групировки, далеч отстоящи едни от други, които „почти напълно се отказваха от действията в центъра (дъгата Одер — Варта)“56. В тези две флангови групировки в направлението на главния удар бяха съсредоточени основните сили на немците.

Групата армии имаше оперативно построение в един ешелон с отделни незначителни резерви. Пробивът на слабата полска отбрана се достигаше със силен първоначален удар.

Командуващите групите армии получиха задачи да проведат щателно маскирано стратегическо развръщане на войските, внезапно да пробият фронта на противника с крупни подвижни съединения, за да не дадат възможност на поляците да се изтеглят зад реките Нарев и Висла.

Внезапността се постигаше с това, че кадровите дивизии още в мирно време почти достигаха числеността, предвидена за военно време, а затова не се налагаше обявяване на мобилизация. Освен това кадровите дивизии уж „с учебни цели“, а така също и под предлог за участие в чествуването 25-годишни-ната от сраженията в Източна Прусия бяха прехвърлени в района за стратегическото развръщане на групата армии „Север“. Леките пехотни и моторизирани дивизии бяха струпани в централната част на Германия под предлог за „есенни маневри“. За маскировка танковите корпуси се наименоваха армейски корпуси. По такъв начин за разлика от Първата световна война (1914–1918 г.) „развръщането се провеждаше без официално обявяване на мобилизация“57.

На 1 септември 1939 г. 1-а и 4-а танкова дивизия от 16-и танков корпус се намираха в първи ешелон на 10-а армия, а 13-а и 29-а моторизирана дивизия от 14-и моторизиран корпус — втори ешелон, като започнаха настъпление от района на Крайцбург, пробиха полския фронт, разсякоха полската армия „Лодз“ (пет пехотни дивизии и две кавалерийски бригади) на две части и излязоха на пътя за отстъплението на полските войски към Варшава. В резултат на внезапното нападение 4-а танкова дивизия премина Варта по оцелелите мостове.

Основната форма на бойния ред на немскофашистките войски беше „клин“. На върха на „клина“ настъпваха танковете, след тях моторизираната пехота и на края в основата на „клина“ — пехотата, която настъпваше с отстъп вдясно и вляво и осигуряваше фланговете на „клина“.

В главните направления полосата за настъпление на немските дивизии беше от 3 до 5 км, а на второстепенните от 6,5 до 7 км.

Дивизиите, полковете, батальоните построяваха своите бойни редове обикновено в два ешелона. В звеното взвод — рота пехотата настъпваше във верига. До започването на атаката от пехотата и танковете се провеждаше авиационна подготовка. Основните огневи задачи се решаваха от авиацията и танковете. По главното направление се предвиждаше следната средна тактическа плътност на 1 км фронт: от 1,5 до 2,5 пехотни батальона, 30 оръдия, до 60 минохвъргачки и 10–15 танка.

За основни форми на маньовъра немците считаха фронталния удар, обхват и обход, при това предпочитание се отдаваше на обхода.

Отделните полски отбранителни позиции, оборудвани във вид на система от опорни пунктове и разположени на голямо разстояние една от друга (например източно от Бит), хитлеристите не атакуваха, а просто ги обходиха. По такъв начин също бяха взети и укрепените райони в Млава и Грудзендз.

Войските на 4-а немска армия (с командуващ Клюге), която настъпваше от Източна Померания, без особен труд преминаха през полския коридор и към 4-и септември установиха по суша връзка с Източна Прусия. На върха на немския клин, който разсече полския коридор, настъпваше 19-и танков корпус под командуването на Гудериан в състав 3-а танкова, 2-а и 20-а моторизирана дивизия, 10-а танкова дивизия от този корпус се намираше в резерв на командуващия 4-а армия. В полския коридор (западно от Грудзендз) 19-и танков корпус при съдействието на 23-а пехотна дивизия от 2-и армейски корпус обкръжиха 9-а и 27-а пехотна полска дивизия (схема 3). След това голяма част от силите на 4-а армия бързо се придвижиха източно от р. Висла на югоизток и юг и нанесоха удар в тила на полските части на рубежа Висла. На 8 септември 19-и танков корпус усили удара на левия фланг на 3-а армия в направление към Брест.

По-голямата част от полската авиация още в първия ден на войната беше унищожена на своите аеродруми от неочакваното нападение на немските бомбардировъчни съединения. Крупни сили от германската авиация извършиха едновременно налет над 21 полски аеродрум. По немски данни, „на 2 септември вече можеше без преувеличение да се каже, че немците имаха неограничено господство във въздуха над бойното поле“58.

Масираните налети на немскофашистката авиация нарушаваха (не позволиха) организираното провеждане на мобилизацията на полските въоръжени сили, а така също направиха невъзможно голямо прехвърляне на войски по ж.п. линии на страната. В по-нататъшния ход на войната срещу Полша немските военновъздушни сили се използуваха само за изпълняване на тактически задачи на бойното поле.

Полските войски започнаха да се оттеглят на рубежа на р. Нарев, Висла и Сан. В междуречието на Висла и Бзура до 8 септември нямаше големи боеве, тъй като немските подвижни съединения извършваха обход от фланговете.

Полското върховно командуване прояви пълна обърканост. Само след 8 дена от началото на военните действия армията „Познан“ (четири пехотни дивизии и две кавалерийски бригади) нанесоха от района на Кутно, през р. Бзура при гр. Пионтека, кратък контраудар по 30 пехотна дивизия, която охраняваше левия фланг на 8-а армия (с командуващ Бласковиц), която се придвижваше през Лодз. В резултат на този контраудар войските, които действуваха на левия фланг на немската група армии „Юг“, понесоха тежки загуби. Но този удар закъсня и беше предприет с малко сили, което не позволи постигането на решителни резултати. Немскофашисткото командуване успя да обърне два корпуса от 8-а армия с фронт на север за отбиване на този удар. Освен това значителни сили от левия фланг на 10-а армия, която настъпваше към Варшава, бяха обърнати с фронт срещу р. Бзура. Частите на 4-а немска армия, които настъпваха на югоизток по Висла, се обърнаха на юг и затвориха фронта на обкръжението на полската армия „Познан“ от север.

Войските на десния фланг на групата армии „Юг“ продължаваха безспирно да се придвижват по направление към Лвов (14-а армия с командуващ Лист), а левият фланг на групата армии „Север“ — към Брест.

Полският народ геройски се бори за своята свобода и независимост. Опитите на немскофашисткото командуване да завземе Ломж с внезапно нападение „не се удаде поради мъжествената съпротива на поляците“59. През нощта на 3 септември командирът на 2-а немска моторизирана дивизия беше принуден да доложи на главното командуване, че на неговата дивизия се наложило да отстъпи под натиска на полската кавалерия. Манщайн признава, че „набелязаното обкръжение на групировката в района на Краков не са успели да осъществят“60. На 5 септември 19-а пехотна полска дивизия (от армията „Прусия“) контраатакува 4-а танкова дивизия и я принуди за известно време да спре.

Войските от Варшавския гарнизон и трудещите се от Варшава провалиха опитите на немскофашисткото командуване от движение да завземат столицата на Полша. 1-а танкова дивизия от 10-а немска армия, която далеч изпревари пехотните съединения, на 7 септември достигна южните предградия на Варшава и се опита да се промъкне към центъра на столицата. Завърза се ожесточен бей по улиците на града. Обаче немските танкове, след като не получиха поддръжка от страна на пехотата, бяха принудени да се върнат обратно. На 9 септември 1-а танкова дивизия възобнови настъплението, но отново без успех. Застрашени с пълно унищожение в затегнати улични боеве, немските танкисти бяха принудени с бой да се изтеглят от града. Към 10 септември 1-а немска танкова дивизия беше отхвърлена от Варшава и зае за отбрана на юг от града. Тогава Хитлер поиска от главното командуване на сухопътните войски безпощадно обстрелване на полската столица.

На 25 септември германската артилерия откри огън за разрушение по външните фортове, опорните пунктове и най-важните бази на снабдяването на Варшава, а на 26 септември вечерта започна обстрелването на самия град. На 27 септември Варшава бе подложена на бомбардировка от немскофашистката авиация.

Обаче патриотите на Варшава отказаха да капитулират, даже и при пълно обкръжение и ожесточените налети на хитлеристката авиация. Варшава се държеше до 28 септември, въпреки че още на 10 септември 1-а и 4-а немска танкова дивизия бяха усилени с 13-а и 29-а моторизирана и 19-а пехотна дивизия. Моряците от Гдиня до 2 октомври успешно отбиваха всички атаки на хитлеристките въоръжени сили от море и от суша61. Войниците от редица гарнизони и опорни пунктове оказаха упорита съпротива при пълно обкръжение. Например крепостта Модлин капитулира чак на 30 септември. През нощта на 14 септември от Модлин излязоха от обкръжение 10-а, 28-а и 30-а пехотна полска дивизия от състава на армията „Лодз“. От района на Модлин и Варшава успяха да излязат от обкръжение също така части от 14-а и 25-а полска пехотна дивизия и кавалерийските бригади „Велика Полша“ и „Подо-лия“ от състава на армията „Познан“, които се намираха в обкръжение в района на р. Бзура.

На 12 септември в района на Калушин немска СС дивизия беше контраатакувана от 1-а полска дивизия и понесе големи загуби.

На 15 септември 1939 г. 19-и танков корпус в състав 3-а и 10-а танкова, 20-а моторизирана дивизия (2-а моторизирана дивизия беше определена за резерв на 3-а армия) и крепостната бригада „Летцен“ завършиха обкръжението на Брест, като преминаха на източния бряг на р. Буг. За 7 дена 3-а танкова дивизия премина повече от 250 км. Но, както беше принуден да признае Гудериан, „опитите да се превземе тази крепост с внезапно нападение на танковете се провалиха…“62 Три дена гарнизонът на Брест оказва ожесточена съпротива на отборната немскофашистка войска.

На 17 септември части от 19-и танков корпус югозападно от Брест установиха връзки с авангардните части на 10-а армия. Героичната съпротива на полските патриоти беше дезорганизирана от прибързаното бягство на фалиралото полско правителство. Фашистките управници на Полша изоставиха народа и армията на произвола на съдбата и избягаха в Румъния. В навечерието на Втората световна война Съветският съюз предложи на Полша да сключи пакт за взаимопомощ. Този пакт съответствуваше на стремежите на полския народ за братско сътрудничество със съветския народ и можеше да осигури защитата на Полша от посегателството на фашистката агресия. Но управляващите буржоазнопомешчически кръгове на Полша се отказаха от съюзни отношения със Съветския съюз и с това способствуваха за осъществяването на агресивните планове на фашистка Германия.

По вина на полските управляващи кръгове, които провеждаха антинародна вътрешна и антинационална външна политика, полският народ през септември 1939 г. загуби своята свобода и национална независимост. Немскофашистките завоеватели донесоха на полския народ неизброими бедствия и застрашиха самото съществуване на полската нация.

Немскофашистките завоеватели успяха да завършат окупацията на Полша в кратък срок. Това стана благодарение на широкото използуване на авиацията и танковете.

Трябва също така да се отбележи че немскофашисткото командуване, като обобщаваше бойния опит от Полша, подчертаваше необходимостта и в бъдеще да се започва война с бързо унищожаване на противниковата авиация и постигане на въздушно господство.

Новите тактически и оперативни принципи за използуване на танковете и моторизираните войски, поддържани от авиацията, за развитието на първоначалния удар с бързи темпове и обкръжаване на противника с метода на танковите клинове и клещи се оправдаха.

Немските подвижни войски осъществиха двоен обхват на полските сили — отначало на Висла в района на Варшава, а след това на Буг в района на Брест.

Танковите дивизии настъпваха в два ешелона. В първия ешелон влизаха два танкови полка. Всеки полк се развръщаше на фронт 1000–1200 м. При развитието на успехи танковите корпуси се откъсваха от своите главни сили на 80 и даже на 100 км.

Пехотните дивизии не успяваха да догонят танковите колони въпреки форсираните маршове. Това довеждаше до положение танковите дивизии да не могат всякога своевременно да получат поддръжка от страна на пехотата. Немскофашисткото командуване беше принудено в хода на кампанията в Полша да направи изменение в състава на танковите корпуси; пехотните дивизии бяха заменени с леки дивизии, а по възможност и с моторизирани. В течение на 1940 г. леките дивизии бяха постепенно преустроени в танкови дивизии.

По такъв начин не само политически, но и военни причини способствуваха за успеха на немсксфашистките войски. Типелскирх, който по това време беше началник на разузнаването при германския генерален щаб, пише, че новите оперативно-тактически принципи се оправдаха от практиката, „във всеки случаи срещу противник, който отстъпваше не само в техниката, но и в тактиката и в изкуството да управлява войските, срещу противник, който със своята безотговорност в оперативно отношение в действията до голяма степен осигури бързата победа на немските войски“.63

Създаване на бариера против безпрепятственото придвижване на немскофашистките войски на Изток

Съветското правителство разбираше, че се разширява хитлеристката агресия. Окупацията на Полша от немскофашистките войски, а след това на редица страни от Западна Европа беше само подготовка за нападение срещу Съветския съюз.

Съветското правителство нито за минута не се съмняваше, че хитлеристка Германия рано или късно ще нападне Съветския съюз. Ето защо то предприе мерки да създаде бариера срещу хитлеристката агресия, тъй като след поражението на Полша немскофашистките войски можеха да се окажат близо до жизнено важните центрове на СССР. Освен това украинци и белоруси в Западна Украйна и Западна Белорусия в резултат на рухването на полската буржоазнопомешчическа държава се оказаха пред опасността от ново поробване.

Съветското правителство реши да вземе под своя защита украинците и белорусите и даде заповед на съветската армия да навлезе в Западна Белорусия и Западна Украйна.

На 17 септември 1939 г. съветските войски навлязоха с освободителна мисия на територията на Западна Украйна и Западна Белорусия и с това спряха придвижването на немскофашистките войски на Изток.

Трябва да се има предвид, че още на 8 декември 1919 г. Върховният съвет на съюзните държави, който заседаваше във Версайл (Франция), одобри линията на съветско-полската граница по етнографски признак. В съответствие с това английският министър на външните работи, Кързон, на 12 юли 1920 г. се обърна към съветското правителство с нота, в която набелязваше източните граници с Полша, включващи само етнографски полските области („линия Кързон“). Но управляващите буржоазнопомешчически кръгове на Полша присъединиха западните области на Украйна и Белорусия. Според съветско-полския мирен договор, подписан в Рига на 18 март 1921 г., Западна Украйна и Западна Белорусия останаха в Полша.

Следователно освободителният поход на съветските войски позволи да се осъществят мечтите на западните украинци и западните белоруси да се присъединят към своите кръвни братя.

Със своевременните мерки на съветското правителство беше спряно безпрепятственото придвижване на немскофашистките войски към жизнено важните центрове на СССР, което изигра изключителна роля за съветския народ в неговата следваща борба с хитлеристка Германия. Това имаше също така голямо значение и за освобождението на полския народ от хитлеристкото робство, в което полският народ попадна по вина на управляващата буржоазнопомешчическа класа.

Съветската армия донесе освобождението на много изстрадалия полски народ от немскофашистката окупация. През лятото на 1944 г. съветските войски навлязоха на територията на Полша с цел да освободят полския народ от игото на завоевателите и да възстановят независима, силна и демократична Полша.

Ръка за ръка със съветските войски се сражаваха всички истински полски патриоти.

Съветското правителство предприемаше по-нататъшни мерки за осигуряване безопасността на Съветския съюз.

На 28 септември 1939 г. между СССР и Естония беше подписан пакт за взаимопомощ. През октомври 1939 г. пакт за взаимопомощ беше подписан с Латвия и Литва. Тези договори затвориха „прибалтийската врата“ на хитлеристката агресия срещу Съветския съюз.

По мирния договор с Финландия от 12 март 1940 г. съветско-финландската граница беше отдалечена от Ленинград на повече от 150 км. Това укрепяваше безопасността на Ленинград.

През юни 1940 г. народите на прибалтийските страни смъкнаха от себе си буржоазнопомешчическия режим, провъзгласиха съветска власт и се обърнаха с молба към Съветския съюз да ги приеме в братското семейство на съветските народи.

На 28 юни управляващите буржоазнопомешчически кръгове на Румъния бяха принудени да върнат на Съветския съюз Бесарабия и Северна Буковина, анексирани от тях през 1918 г.

По такъв начин през лятото на 1940 г. съветските войски заеха стратегически позиции от Балтийско до Черно море, далеч придвижени на запад от Ленинград, Москва и Киев. Създадената бариера, която спираше придвижването на фашистката агресия на Изток, позволи да се спечели пространство от 200–300 км.

Без съмнение „положението на немските войски щеше да е много пъти по-изгодно, ако на съветските войски се наложеше да приемат удара на немските войски не в района на Кишинев, Лвов, Брест, Бялисток, Каунас и Виборг, а в района на Одеса, Каменец Подолски, Минск и предградията на Ленинград“64.

Мероприятията на съветското правителство не само укрепиха отбранителната способност на Съветския съюз, но и изиграха решаващо значение в предотвратяване заплахата от германско нахлуване в Англия през лятото на 1940 г. Без създадените от Съветския съюз прегради против агресията немците биха получили „възможност да освободят от Изтока около 50 дивизии за стоварване на английските острови“65. Следователно мероприятията на съветското правителство съответствуваха на жизнените интереси на английския народ. Последвалата героична борба на съветския народ против хитлеристката агресия спаси Англия от неизбежното нахлуване на немскофашистките завоеватели.

Чърчил беше принуден да признае, че „именно Съветският съюз, като разгърна своята борба против Хитлер, отстрани опасността от безусловното застрашаване на Великобритания от страна на Германия“66.

По такъв начин мероприятията на съветското правителство имаха огромно международно значение.

„Странната война“ в Западна Европа

След нападението на Полша от хитлеристите „мюнхенските омиротворители“ все още продължаваха да се надяват, че ще им се удаде да насочат агресията на Германия на Изток, срещу Съветския съюз. Като обявиха на 3 септември война на хитлеристка Германия, Англия и Франция искаха да принудят хитлеристите да изпълнят мюнхенските задължения. Ето защо англо-френските империалиста решиха да водят формално войната срещу хитлеристка Германия. Те не оказаха на Полша никаква помощ. Управляващите кръгове на Англия и Франция „със скръстени ръце гледаха на унищожаването на своя полски съюзник“.67

Пасивният и изчакващ начин на действие протичаше от цялата предвоенна политика на управляващите кръгове на Англия и Франция. Хитлеристите добре разбраха тази политика. Ето защо в отговор на обявената от Англия и Франция война на Германия Хитлер каза: „Това още не значи, че те ще воюват“.68

Още в процеса за подготовка на вероломното нападение на Полша Хитлер заяви на главнокомандуващия сухопътната армия и на неговия началник на генералния щаб, че „западните държави в случай на възникване на военен конфликт между Германия и Полша ще останат настрана“69.

Действително управляващите кръгове на Англия и Франция не предприеха никакви сериозни действия, за да помогнат на полския си съюзник в борбата против хитлеристката агресия. Когато немскофашистката армия, като нападна Полша, сееше смърт и разрушения, английските и френските войски спокойно стояха на „линията Мажино“.

В управляващите кръгове на Англия и Франция господствуваше илюзията, „като че ли въпреки състоянието на война до сериозни боеве няма да се дойде“70.

В английския и френския печат ежедневно се публикуваха стереотипни сводки: „от фронта нищо ново (на фронта е без промяна)“. В течение на септември 1939 г. на френско-германския фронт не беще даден почти нито един изстрел.

На командира на един от френските артилерийски полкове беше заповядано да заеме позиции в района на Белфор. Този командир на полк, имайки опита от Първата световна война, започнал предварително престрелка по вероятните цели. За тези негови подготвителни мероприятия щял да бъде предаден на военнополевия съд. Командирът на корпуса с ужас му казал: „Разбирате ли какво сте направили? Вие едва ли не започнахте войната.“

До 10 май 1940 г. на Западния фронт освен слаб артилерийски обстрел на някои участъци и няколко въздушни боеве не се водиха никакви военни действия. Бойните действия на авиацията не излизаха от рамките на разузнавателните полети.

Вицемаршалът от английската авиация, Дж. Кингстон-Маклори, за това пише, „че в продължение на целия период на странната война в Европа на най-добрата ударна авиогрупа не се разрешавало да извършва налети над Германия, тя се занимаваше с разхвърлянето на позиви“…71 В същото време управляващите кръгове на Англия не само не пречеха, а напротив, даваха широк простор за действие на военните ръководители по оказване помощ на Финландия във войната срещу Съветския съюз.

В хитлеристите не без основание се създаваше впечатление, че френското и английското държавно и военно ръководство не се отнасят сериозно към войната. Не ставаше и дума за настъпление на Североизточния фронт срещу Германия от англо-френските съюзници.

Може би Англия и Франция не бяха в състояние да осъществят своите гаранции към Полша? Не, фактите говорят за друго. Според изявлението на бившия френски министър на външните работи, Жорж Боне, на заседанието на комитета за национална отбрана на 23 август 1939 г. върховният главнокомандуващ, генерал Гамлен, главнокомандуващият морските сили, адмирал Дарлан, и министърът на авиацията, Ги ла Шамбр, заявиха, че въоръжените сили на Франция се намират в такова състояние, което й позволява да изпълни своите задължения към Полша.

Бившият началник щаб на въоръжените сили на фашистка Германия, Кайтел, на нюрнбергския процес призна, че ако англо-френските войски бяха преминали в настъпление, щяха да срещнат „само слаба съпротива“72. Както е известно, хитлеристите хвърлиха основната маса от своите сили срещу Полша.

Освен това, когато се започна войната срещу Полша, така нареченият „Западен вал“ („линията Зигфрид“) „още далеч не беше готов и работата по неговото създаване се намираше в самия разгар“73. Към строежа на укрепления по западните граници на Германия хитлеристите пристъпиха от 1938 г. Тези укрепления се състояха от система бетонирани отбранителни съоръжения, убежища за укриване на войски и каземати за боеприпаси. На танкоопасните направления се създаваха надълби. Пред всички отбранителни съоръжения се поставяха голям брой телени мрежи и минни полета. От тиловата граница на „Западния вал“ започваше зоната на противовъздушната отбрана.

Освен от Кайтел по много още други данни от немски източници се потвърждава, че на французите, които имаха в този период значително превъзходство в сили, „би им се удало да пробият «Западния вал» и да се придвижат в дълбочина на германска територия“74. Обаче французите въпреки очакванията не предприеха нищо.

На нюрнбергския процес Кайтел посочи, че малките схватки между англо-френските и немските войски на Западния фронт затвърдиха убеждението на хитлеристкото ръководство, че „западните държави не искат да воюват“75.

Западните държави искаха само едно: хитлеристите по-бързо да нападнат Съветския съюз. Ето защо те позволиха на хитлеристка Германия без пречки да води военните действия за заграбването на Полша. През време на боевете за Варшава хитлеристкото командуване тук струпа артилерийски части. Особено много артилерийски оръдия прехвърлиха към Варшава от бездействуващия Западен фронт.

Това можа да стане, както заяви на нюрнбергския процес бившият началник на оперативното управление на вермахта, Йодъл, само поради това, че „110 френски и английски дивизии, които противостояха на Запад на 23 немски дивизии, бездействуваха“. Този факт не се отрича нито от английските, нито от френските източници. Нещо повече, някои от тях отбелязват, че англо-френските съюзници „знаеха, че немците на Запад разполагат с много слаби сили“76. Въпреки това те не предприеха никакви решителни действия.

Като говори за управляващите кръгове на Франция, Шарл де Гол пише, че „по това време, когато силите на противника почти напълно бяха заети на Висла, ние освен няколко демонстрации нищо не предприехме, за да излезем на Рейн“.77 Управляващите кръгове на Англия и Франция „не искаха да загубят разположението на Хитлер, те хранеха надеждата да се споразумеят изгодно с него в деня, в който той ще нападне Съветския съюз“.78

Не може да не се отбележи, че войната на Запад имаше твърде странен и едностранчив характер. Французите така и нарекоха този период „странната война“ („drole de guerre“), който продължи повече от 8 месеца. У хитлеристите беше приет терминът „седящата война“ („Sitzkrieg“). Бездействието на англо-френските съюзници „навсякъде се характеризираше като фалшива, не съвременна война“79. Всъщност това бяха такива действия на Англия и Франция, които имаха за цел да ускорят нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз. Именно поради това управляващите кръгове на Англия и Франция пожертвуваха не само Чехословакия, но и Полша. Немските източници направо сочат, че Англия провеждаше „политика на изчакване“80.

На 25 август 1939 г. правителството на Чембърлейн оформи по-рано дадените на Полша гаранции по договора за взаимопомощ. Полша беше свързана с Франция чрез военен съюз още от 1921 г. Франция също така гарантираше независимостта и безопасността на полската държава.

Когато дойде часът за изпитание на англо-френските гаранции, оказа се, че тези гаранции са фалшиви и че тяхната цена не надминава цената на хартията, на която бяха тържествено изложени от англо-френските съюзници на Полша.

Предоставените на Полша гаранции от Англия Хитлер прие „като най-голяма съблазън за себе си и като явна провокация“81. В англо-полския договор от 25 април 1939 г. не се говори за териториалната цялост на Полша. Англия й гарантираше само независимост и безопасност. Съдържанието на англо-полския договор беше такова, че не изключваше възможност от повторение на Мюнхен.

Опити да се организира „полски Мюнхен“ бяха предприети не само от страна „на гарантите“ на Полша, но и от САЩ. Най-близкият съветник на Чембърлейн, Хораций Уилсон, в беседа с американския посланик в Лондон, Кенеди, направо заяви, че е необходимо да се принудят поляците да водят преки преговори с Германия по териториалните въпроси и че именно в това направление трябва да бъде оказан натиск. Кенеди телеграфира за съдържанието на своята беседа на държавния секретар на САЩ, Кордел Хъл.

В същия ден, 24 август, Рузвелт изпрати на Хитлер послание, с което предлагаше германо-полският спор да се уреди с помощта на един от трите метода — преки преговори, арбитражно разбирателство или мирно посредничество.

Полското правителство изрази готовност да разгледа всички претенции на Германия посредством преговори и даде указание да своя посланик в Рим, Липск, да води тези преговори. На 1 септември 1939 г. Мусолини предложи на Хитлер да повтори мюнхенския опит и да свика конференция подобно на мюнхенската с участието на Полша. Но хитлеристите бяха вече решили да започнат войната за световно господство и Полша беше поредният обект в тази война.

На нюрнбергския процес се изясни, че хитлеристкият план за завоюване на световно господство има седем стадия. Първите пет предвиждаха подготовка за нападение на Съветския съюз по пътя на предварителното завоюване на всички европейски страни. Шестият стадий се наричаше „план Барбароса“ и означаваше нападение на Съветския съюз. Последният стадий — разгром на Англия и САЩ по море и във въздуха, на британските острови и на американския континент.

Военните мероприятия на Англия и Франция през 1939–1940 г., насочени срещу СССР

Към есента на 1939 г. Карелският провлак във Финландия беше подготвен от международната реакция като плацдарм за водене военни авантюри срещу Съветския съюз.

Провокациите на финландските реакционни кръгове доведоха до съветско-финландската война през 1939–1940 г. За започването на войната голяма роля играеха реакционните кръгове на САЩ. От трибуната на американския конгрес членът на този конгрес, Селер, на 4 февруари 1940 г. заяви, че САЩ въвлякоха Финландия във война. В тази война управляващите кръгове на Англия и Франция „смятаха да вземат активно участие…“82

На осемнадесетото заседание на англо-френския военен комитет в Лондон, което се състоя на 11 март 1940 г., френският върховен главнокомандуващ, генерал Гамлен, доложи, че „от самото начало на военните действия (30 ноември 1939 г.) между Финландия и Съветския съюз френското и английското правителство проявиха своята готовност да окажат на Финландия съществена и бърза помощ“83.

Правителствата на Англия и Франция с ускорен темп готвеха специален експедиционен корпус в състав от 150 000 души с цел да го прехвърлят на финландска територия за участие във войната против Съветския съюз. Бяха мобилизирани всички налични ресурси. Първата партида от въоръжение и припаси за експедиционния корпус бяха изпратени за Финландия на 20 декември 1939 г. Английските военни доставки съставляваха повече от 100 самолета, повече от 200 оръдия, стотици хиляди снаряди, авиационни бомби и противотанкови мини. Франция изпрати във Финландия 175 самолета, около 500 оръдия, повече от 5 хиляди картечници, милиони снаряди, ръчни гранати и друго снаряжение.84

Общият план за прехвърлянето на англо-френските войски във Финландия през Норвегия беше разработен към 16 януари 1940 г. Английското командуване не се безпокоеше относно получаването на разрешение от норвежкото правителство за пропускане на войските от специалния експедиционен корпус през територията на Норвегия. То беше уверено, че разрешение ще бъде дадено, когато английските кораби се появят в норвежките води.

Управляващите кръгове на САЩ също така оказаха съществена помощ на реакционното правителство на Финландия, което действуваше против интересите на народа. Правителството на САЩ на 2 декември 1939 г. провъзгласи „морално ембарго“ за продажба на редица стоки на Съветския съюз. Едновременно с това САЩ разрешиха на Финландия да закупи различно военно снаряжение. Оръжието на Финландия се продаваше чрез различни частни износители. От американските банкери финландското правителство получи заем в размер на 30 млн. долара. Бившият президент на САЩ, Херберт Хувър, лично се зае с организиране на бърза доставка за Финландия с американско въоръжение.

Наред с подготовката на плацдарм на север за нападение на Съветския съюз такъв плацдарм се подготвяше и на юг. На 9 януари 1940 г. генерал Гамлен и адмирал Дарлан получиха задачи да разработят план „за непосредствено нахлуване в Кавказ“85. Това беше така нареченият „Южен план“ за нападение на Съветския съюз през Балканите и Близкия Изток.

На генерал Гамлен операциите против СССР през Балканите и Близкия Изток изглеждаха по-изгодни. Преимуще ствата на „Южния план“ Гамлен обосноваваше със следните съображения: „общият театър на военните действия извънредно много ще се разшири. Югославия, Румъния, Гърция и Турция ще ни дадат подкрепления в размер на 100 дивизии; Швеция и Норвегия могат да дадат не повече от 10 дивизии“86.

На уравляващите буржоазнопомешчически класи на балканските страни и страните от Близкия Изток по плана на Гам-лен се определяше ролята на доставчик на „пушечно месо“. Не трябва да ни удивлява това, че „Южният план“ срещна одобрението на англо-френския военен комитет. Беше решено да се ускори подготовката. Френските империалист взеха върху себе си подготовката за нападение на Съветски Кавказ по суша, а английските — по море и по въздуха.

Френското върховно командуване предложи най-напред „да се бомбардират петролните кули в Баку и петролните рафинерии в Батум“87. В своя проект „Южния план“ Гамлен писа, че Англия и Франция „са заинтересовани от бързото разработване на настъплението към Баку (предимно въздушно). Операциите от този род биха били удачно попълнени с операциите в Скандинавия“88. През януари 1940 г. този въпрос се проучваше от правителствата на Англия и Франция.

В началото на март 1940 г. командуващият английските въздушни сили в Близкия Изток; маршалът от авиацията Митшел, „получи от Лондон указание относно подготовката на въздушни операции срещу Баку и Батум“89. Съответни инструкции получи и генерал Уейвел, командуващ британските войски в Близкия Изток. Нему бяха подчинени британските военни сили в Египет, Судан, Палестина, Кипър и в другите места от Близкия Изток.

За командуващ френския експедиционен корпус в Близкия Изток беше назначен яростният враг на съветския народ, генерал Вейган, който още в 1920 г. бе изпратен от френската буржоазия начело на военна мисия при Пилсудски за оказване на бърза помощ на белополяците които бяха разгромени при Киев от съветската армия.

Преписката на Вейган с Гамлен разкрива също така характера на техните преговори, водени от англо-френските империалисти с управляващите кръгове на Турция. Така например на 10 март 1940 г. Вейган телеграфира на Гамлен за хода на преговорите между Уейвел и началник щаба на турската армия, Чакмак, за военно сътрудничество.

Френският посланик в Турция, Масигли, на 14 март 1940 г. съобщи в министерството на външните работи на Франция: „През време на беседата с министъра на външните работи на Турция, Сарачоглу, аз казах, че съвременните бомбардировачи притежават достатъчен радиус на действие за достигане на Баку от бази, разположени в Месопотамия или в Северен Ирак, но затова е необходимо да преминат и над турска територия. «Вие значи се боите от възражения на Иран?» — забелязал турският министър. По-ясно не може да ми се даде да разбера, че от турска страна затруднения няма да възникнат.“90

Във връзка с окончателното утвърждаване на „Южния план“ генерал Гамлен на 16 март 1940 г. записал в своя бележник: „Да се действува по-бързо и по-енергично.“91 Необходимата подготовка вървеше с усилени темпове.

В Близкия Изток се прехвърляха английски въоръжени сили от Египет и френски от Северна Африка, а даже и от метрополията, макар че в това време фашистка Италия се готвеше за заграбването на Тунис и на Суецкия канал, а хитлеристка Германия след разгрома на Полша съсредоточаваше своите войски по границите на Франция.

През време на тази трескава подготовка за агресия срещу Съветския съюз на Западния фронт продължаваше така наречената „странна война“. Англия и Франция не проявяваха никаква активност против хитлеристка Германия. Най-агресивните и реакционни кръгове на Англия и Франция „бяха повече загрижени как да нанесат удар на Русия — чрез оказване помощ на Финландия, чрез бомбардировки на Баку или чрез стоварване на войски в Цариград, отколкото с въпроса, по какъв начин да се справят с Германия92“.

В течение на март 1940 г. англо-френското командуване обсъждаше „въпроса за започване на военни действия срещу СССР“93. Първите „налети“ над съветските петролодобивни райони се набелязваха да се извършат в края на юни 1940 г.94

Обаче антисъветският план на английските и френските империалисти беше провален поради две обстоятелства. Първото беше, че съветската армия в кратък срок проби укрепената „линия Манерхайм“ и окончателно разби белофинската армия. Финландия беше принудена да сключи мирен договор със СССР. Според мирния договор от 1940 г. беше установена нова граница с Финландия, която значително усилваше безопасността на Ленинград и Мурманск, а с това и безопасността на СССР от север.

Английските империалиста и сега не скриват своето разочарование от изхода на съветско-финландската война. Например Кингстон-Маклори пише: „За съжаление Финландия капитулира, преди експедиционният корпус да е готов за изпращане.“95

Второто обстоятелство беше нахлуването на хитлеристките войски в Западна Европа, което обърка всички планове на генералните щабове на Англия и Франция.

Окупацията на Норвегия и Дания от немскофашистките войски

(Схеми 4 и 5)

След окупацията на Полша германското върховно командуване започна да форсира подготовката за нападение на Съветския съюз. При това хитлеристите се стремяха преди всичко да осигурят своя европейски тил. Като установи последователността за по-нататъшната агресия, Хитлер на съвещанието на главнокомандуващите през ноември 1939 г. заяви: „Ние ще можем да излезем срещу Русия само ако се освободим от Запада.“96

На 20 февруари генерал Фалкенхорст получи задача да разработи и осъществи план за нахлуване в Норвегия. Първите подготвителни мероприятия бяха започнати на 27 февруари.

На Хитлер беше необходима Норвегия главно като стратегически плацдарм. Като завладяха морските и въздушните бази на тази страна, хитлеристите набелязаха да ги използуват, първо, за нападение срещу Съветския съюз от север и завладяването на Мурманск и, второ, за неутрализирането на Англия през време на войната със Съветския съюз.

Като възложи на Фалкенхорст подготовката за завладяването на Норвегия, Хитлер му каза: „Известно ми е намерението на англичаните да стоварят войски в Норвегия, но аз искам да ги изпреваря.“97

Действително управляващите кръгове на Англия и Франция през януари 1940 г. разработиха плана за завладяването на пристанищата и пътищата по западното крайбрежие на Нор-вегия. На 28 януари на заседанието на висшия военен съвет в Лондон беше прието решение да се минират норвежките крайбрежни води и да се направи десант в Норвегия, за да може след това да се завладеят шведските рудници, от които се доставяше желязна руда на Германия. Генералните щабове на Англия и Франция под предлог за оказване на военна помощ на Финландия във войната срещу Съветския съюз искаха да започнат интервенция в Скандинавския полуостров. Норвегия се разглеждаше в англо-френските планове като стратегически плацдарм в Северна Европа, от който можеше да се застрашава Съветският съюз.

По същото време англо-френските съюзници смятаха със заграбването на Норвегия да затворят германския военен флот в Балтийско море. Главнокомандуващият германския военен флот, Редер, в специален меморандум от 20 октомври 1939 г. писа, че в случай на окупация на Норвегия от англичаните контролът за подстъпите към Балтийско море би се оказал в английски ръце. Като затвореха германския военноморски флот в Балтийско море, Англия и Франция биха го принудили да действува в границите на Балтийско море, т.е. против Съветския съюз.

Англо-френският военен комитет на 31 януари 1940 г. прие окончателно решение за провеждане на скандинавската операция. Началникът на британския генерален щаб, Айронсайд, на 19 февруари 1940 г. заяви на Гамлен, че в Норвегия се предвижда да се изпратят 6–7 английски дивизии и че той разчита да получи като допълнение към английските дивизии 15000 френски войника. В първите дни на март англофрен-ските войски бяха готови за изпращане.

Немскофашисткото командуване в същото това време завършваше последните приготовления за заграбването на Норвегия. Необходим беше също подходящ предлог. И той бе намерен. На 16 февруари 1940 г. в Есинския фиорд английският ескадрен миноносец „Косек“ плени немския транспортен кораб „Алтмарк“, съпровождан от норвежки ескадрен миноносесец, на който се намираха 299 англичани, взети от потопените от немския кораб „Адмирал граф Шпее“ английски кораби. Това даде повод на хитлеристите да обявят, че Норвегия не е в състояние да осигури своя неутралитет.

По такъв начин противниците си знаеха един на друг стратегическите замисли. Още повече, както се вижда от немските източници, на хитлеристите се удаде да получат оперативна внезапност.

На 5 април 1940 г. френският военен аташе в Лондон, генерал Лелонг, съобщи на Гамлен, че планът на „скандинавската операция“ започна да се изпълнява. На 8 април към 8 часа сутринта минирането на норвежките крайбрежни води беше завършено. Правителството на Норвегия узна за това едва в 5.30 часа сутринта. В същия този ден английски кораби с войски излязоха в Северно море, държейки курс към бреговете на Норвегия. В същото време германска военноморска ескадра се насочи към бреговете на Норвегия.

Англо-френското разузнаване не съумя навреме да разкрие конкретно съдържанието на оперативния план на немскофашисткото командуване. За това, че германските кораби с войски се насочват към бреговете на Норвегия, Пол Рейно узна от вечерното съобщение на агенция Ройтер. Тази новина Гамлен научи от Пол Рейно, а когато съобщил за това на адмирал Дарлан, последният не можал да скрие удивлението си. През нощта на 9 април немска ескадра в състав тежкия крайцер „Блюхер“, броненосеца „Лютцов“, лекия крайцер „Емден“, три ескадрени миноносци, флотилия от миночистачи и транспортни съдове, с две хиляди души морски десантчици дебаркираха в Осло фиорд (схема 4). Всички норвежки брегови батареи открили огън и потопили тежкия крайцер „Блюхер“, когато той се движел по Осло фиорд, който има дължина 110 км. Огънят на норвежките батареи беше съсредоточен по първия ешелон на немската оперативна група от бойни кораби. Това позволи на втория ешелон—транспорта — да се приближи към брега и да стовари десантните войски с бойна техника. През деня на 10 април всички фортове капитулираха.

На най-важните норвежки летища кацнаха около 300 германски транспортни самолета („Ю-52“). Те стовариха около две хиляди войника с пълно въоръжение. Столицата на Норвегия, гр. Осло, беше завзета от въздушнодесантните войски, внезапно стоварени на летище Форнеб. Немскофашистките самолети кацаха на площадки без предварителна подготовка.

Сутринта на 9 април 10 германски ескадрени миноносеца пристигнаха в пристанището Нарвик и стовариха щаба на 3-а планинско-егерска дивизия, 93-и планинско-егерски полк в състав от три батальона, свързочни поделения, сапьорен батальон и зенитна артилерия — всичко 2400 войници и офицери. При стоварването на морския десант на немскофашисткото командуване се удаде да получи пълна внезапност при нападението. Десантът беше осигурен с коварни методи. В пристанището Нарвик се намираха два норвежки броненосеца от бреговата отбрана „Ейдевалд“ и „Норге“. Когато немската ескадра се приближи към пристанището, норвежците дадоха предупредителен изстрел. В отговор на това на флагманския кораб на немската ескадра се появи сигнал за изпращане на парламентьор. Норвежкото военноморско командуване прояви нерешителност. От това се възползуваха два немски ескадрени миноносеца. Те от упор пуснаха две торпеда, на двата норвежки броненосеца бе предизвикана експлозия и те потънаха. В резултат на внезапността дебаркирането беше извършено без бой. Голяма част от норвежките гарнизони бяха изненадани и приеха предложението за капитулация. Само пехотата по-рано успя да излезе от гр. Нарвик по протежение на ж.п. линия.

На другия ден пет английски ескадрени миноносеца влязоха незабелязано в Уфут фиорд, отправяйки се към Нарвик. Немското военноморско командуване не организира сигурно наблюдение на подходите към фиорда нито от брега, нито от корабите. С внезапно нападение английските кораби с торпеда потопиха два немски ескадрени миноносеца и повредиха един. Немците отговориха с огън от бреговите оръдия. Английският ескадрен миноносец „Харди“ беше унищожен от упор, ескадреният миноносец „Хантер“ получи повреда. След известно време върху него връхлетял при маневра друг английски ескадрен миноносец, ударил го и след време той потънал.

На 12 април в Уфут фиорд влезе английска ескадра в състав: линейния кораб „Уорспайт“, въоръжени с 380-мм оръдия, и 9 ескадрени миноносеца. Ескадрата без труд се справи с останалите немски ескадрени миноносци. Всички фиорди около Нарвик се оказаха в английски ръце. Но да направи десант, английското командуване не се реши, без да знае, че по това време в Нарвик се намираше само един пехотен полк.

Също така коварно, както при завладяването на Нарвик, хитлеристите действуваха и при завземането на някои други важни пристанища на Норвегия. Така например във фиорда Трондхейм влезе немскофашистка ескадра в състав линейните кораби „Гнайзенау“ и „Шарнхорст“, тежкия крайцер „Хипер“ и четири ескадрени миноносеца, водейки по морза преговори за мир. Норвежкото командуване което нямаше точни инструкции, се изненада, а норвежката артилерия дълго се колебаеше дали трябва да открие огън. Като се възползуваха от това объркване, немците направиха десант и се развърнаха за бой. Под насочените дула на тежките оръдия на немските линейни кораби гарнизонът на Трондхейм се предаде без бой.

Във военноморското пристанище Марвикен немците успяха да пленят без бой един ескадрен миноносец, пет миноносеца и няколко малки военни кораба. От своя страна и англичаните нанесоха на немците чувствителни удари. В района на пристанището Кристианзунд английска подводница с пряко попадение на торпедо потопи немския лек крайцер „Карлсруе“. На 10 април английски самолети потопиха в пристанището Берген немския крайцер „Кьонигсберг“. Обикновено немците, като завземаха някое пристанище, веднага извеждаха своите линейни кораби и крайцери от фиорда в открито море. Крайцерът „Кьонигсберг“ се задържа в пристанището и това доведе до неговата гибел.

В продължение на два дена всички по-важни пристанища на Норвегия, които бяха по протежение на 2500 км по бреговата линия, преминаха в ръцете на хитлеристите. В Осло, Нарвик, Трондхейм, Берген, Ставангер в първи ешелон бяха стоварени общо 10 000 души. За превозването на морския десант немскофашисткото командуване използува 270 транспорта и около 100 рибарски съда с парни двигатели с обща водоизместимост 1,2 млн. бруто-регистър тона. Стоварването се прикриваше от военновъздушните сили (60 бомбардировача и 40 изтребителя) и военноморските сили в състав 7 крайцера и 14 ескадрени миноносеца. Като завзеха Осло, немскофашистките войски започнаха настъпление към Трондхейм, Ондалснес, Берген и заеха тези пристанища, преди да се приближат английските кораби към тях. Норвежкото правителство издаде заповед за мобилизация и призова народа към съпротива. От немски източници се вижда, че „норвежките части често са поставяли немското командуване и войски в твърде затруднено положение“98. В първите дни на операцията загубите на немския военноморски флот общо съставляваха един тежък и два леки крайцера („Блюхер“, „Карлсруе“ и „Кьонигсберг“), два транспорта и един кораб на ПВО.

При все това организиран отпор срещу немскофашисткото нахлуване нямаше. Това се обяснява с факта, че хитлеристкото разузнаване с помощта на своя агент, бившия военен министър на Норвегия Куизлинг, дълго преди нахлуването беше проникнало във всички най-важни звена на държавния апарат и в необходимия момент парализира централните управления. Куизлинг помогна на немскофашисткото командуване да провали провеждането на организирана мобилизация на норвежката армия.

Главните сили на английската ескадра в момента, когато хитлеристите десантираха в Норвегия, се намираха още в открито море на път за Норвегия. „Англия беше изпреварена и изненадана… Нас ни надхитриха!“ — възклицава Чърчил в своите мемоари.99

Дебаркирането на англо-френските войски в Норвегия се започна едва на 14–15 април. Дебаркирането се извърши на 14 април в Намсус (160 км северно от Трондхейм) и на 17 април в района на Ондалснес (250 км на юг от Трондхейм). Дебаркирането се прикриваше от самолетоносачи, на чийто борд имаше 100 самолета. Но тези самолети се оказаха недостатъчни. На 17 април немскофашистки самолети в продължение на седем часа непрекъснато атакуваха английския крайцер „Суффолк“. Като получи тежки повреди, с голям труд английският крайцер можа да достигне до своята военноморска база Скапа Флоу. Бойният опит все повече показваше необходимостта от организирането на най-тясно взаимодействие между флота и авиацията. В Намсус дебаркира един френски полк алпийски стрелци (около 2500 души) и една английска териториална бригада (около 2000 души). Английският десант в района на Ондалснес се състоеше от 148-а и 95-а бригада. Следователно в първия оперативен ешелон бяха стоварени всичко четири бригади. Англо-френското командуване в Норвегия стоварваше войски от състава на 150-хилядния експедиционен корпус. Този корпус се състоеше предимно от тези части, които тайно се готвеха през зимата на 1939–1940 г. за изпращане във Финландия в помощ на Манерхайм. Англо-френското командуване до 12 март 1940 г. не успя да изпрати тези части във Финландия. Затова те се озоваха в Норвегия, но това количество беше твърде малко, за да задържи Норвегия като стратегически плацдарм, тъй като в момента на дебаркирането на англо-френския морски десант в Норвегия вече се намираха пет немски пехотни дивизии (в това число 163-а, 196-а, 69-а и 181-а) и две планинско-стрелкови дивизии (2-а и 3-а).

Англо-френското командуване смяташе да осъществи своя план, като се опре на поддръжката на норвежките въоръжени сили, в чийто състав имаше шест пехотни дивизии и 115 самолета.

От своя страна норвежкото правителство се надяваше да получи активна помощ от Англия. Но тази помощ беше оказана в малки размери. Опитът на англо-френското командуване да завземе трондхеймския опорен пункт по западното крайбрежие на Норвегия излезе безуспешен. През Донбас към Трондхейм без артилерия и тежки оръдия бе насочена 148-а бригада. Настъплението се водеше с разпокъсани групи, между които нямаше взаимодействие. На 24 април частите на бригадата попаднаха под фланговия удар на противника и отстъпиха назад в безредие. Немците взеха в плен командирът на бригадата.

От Намсус англо-френските войски се приближиха до Трондхейм на разстояние 80 км, но бяха обходени от двата фланга и върнати обратно. На 2 май англо-френските военни части бяха евакуирани от Ондалснес, а на 4 май от Намсус. През време на евакуацията на англо-френските войски немската авиация потопи два ескадрени миноносеца, които прикриваха товаренето на войските на плавателните съдове.

Евакуацията на англо-френските войски се извършваше под прикритието на норвежките войски, които нанесоха на немскофашистките завоеватели немалко загуби. По признанието на немски военни източници „особено висока оценка заслужава умението на норвежкия войник да се приспособява към местността, да се придвижва без пътища, а също точността на неговия огън“100.

Евакуацията на войските на англо-френските съюзници постави в много тежко положение норвежките войски, които още се отбраняваха в южните и средните части на Норвегия. Обаче голяма част от норвежките войски успяха да се оттеглят в планинските райони на страната, където продължиха да оказват решителна съпротива на завоевателите.

Англо-френското командуване направи още един опит да създаде стратегически опорен пункт в Норвегия, за да не позволи на хитлеристкото командуване да използува западното крайбрежие на Норвегия за военни действия срещу Англия.

През нощта на 13 май 1940 г. англо-френски десант (три френски батальона алпийски стрелци, два батальона от чуждестранния легион, една английска бригада, четири полски батальона и едно норвежко съединение, наброяващо от 3500 души, дебаркира в района на Нарвик (схема 5). В Нарвик се намираше немскофашистки гарнизон от 6000 души. Десантът на съюзническите войски, състоящ се от 24 000 души, на 28 май овладя Нарвик.

В началото на юни 1940 г. немскофашистките войски, отхвърлени от Нарвик към шведската граница, се оказаха в твърде тежко положение. Почти всички боеприпаси бяха изразходвани. Съвсем неочаквано англо-френските войски започнаха да отстъпват. Към 8 юни 1940 г. те напълно се евакуи-раха от Нарвик.

Евакуацията на англо-френските войски от Нарвик се обяснява с това, че вследствие поражението на Франция на съюзническото командуване се наложи да се откаже от по-нататъшното развиване на норвежката операция.

През цялото време на норвежката операция англичаните загубиха два крайцера, един корветен кораб и 9 ескадрени миноносеца.

Едновременно с Норвегия хитлеристите заграбиха и Дания. Тя бе окупирана за един ден, без каквато и да е съпротива, тъй като датският крал издаде заповед на армията да сложи оръжие. Рано сутринта на 9 април 1940 г. германските военни кораби влязоха в пристанището на Копенхаген. След като се стовариха от корабите, войските заеха града и кралския дворец.

По такъв начин окупацията на Норвегия и Дания от немско-фашистките войски показваше, че германският фашизъм не оправда надеждите на своите мюнхенски покровители. Хитлеристите се обърнаха на Запад много по-рано, отколкото смя-таха това управляващите кръгове на Англия и Франция.

Нахлуването на немскофашистките войски във Франция, Белгия, Холандия и Люксембург

(Схеми 6–11)

В периода на така наречената „странна война“ в Западна Европа господствуващите кръгове на САЩ, Англия и Франция хранеха надеждите да се договорят с Хитлер.

През февруари 1940 г. правителството на САЩ изпрати в Европа заместник-държавния секретар, Съмнер Уелс. Тогавашните управляващи кръгове на САЩ, Англия и Франция, от чийто име излезе Съмнер Уелс, усилено търсеха пътища за съглашение с хитлеристка Германия за сметка на Съветския съюз.

Английският министър-председател, Невил Чембърлейн, през зимата на 1940 г. много пъти даваше да се разбере, че Лондон би се съгласил на известни условия на почтен мир с такова германско правителство, на което биха могли да се доверят. В ролята на посредник Уелс посети Лондон, Париж, Берлин и Рим. Уелс трябваше да проучи възможностите за американско посредничество. На 3 март 1940 г. той се срещна с Хитлер, за да изясни условията на твърдо и надеждно съглашение с фашистка Германия. Хитлер в частност поиска връ-щането на всички бивши германски колонии; евакуацията на британските войски от Ирак; разоръжаването на Гибралтар, Малта и Сингапур; признаването на хегемонията на Германия в Централна и Източна Европа; гаранции, че скандинавските и балканските страни няма да бъдат използувани против Германия.

Ясно е, че английските империалисти не можеха да се съгласят на такива условия. Не бяха съгласни с тези искания и САЩ. Приемането на тези условия би облекчило хитлеристите в завоюването на световно господство.

Като предявяваха тези условия, германските империалиста напълно си даваха сметка, че САЩ даже от чисто икономически съображения не биха се съгласили със световното господство на хитлеристка Германия. Следователно на преговори за мир и хитлеристите не разчитаха. Те се стремяха към световно господство по пътя на тоталната война и твърдо се решиха на нея.

На 18 март 1940 г. в Бренер се състоя среща между Хитлер и Мусолини. На другия ден Съмнер Уелс узна лично от Чано за подготовката на голямо настъпление на запад под названието „Жълтия план“. Решението да се нападне Франция беше прието в края на септември 1939 г. на съвещанието на главнокомандуващите на армията, флота, авиацията и началник щаба на вермахта. Тревожният сигнал на Уелс западните държави приеха с недоверие. Реакционните сили в САЩ, Англия и Франция продължаваха с нетърпение да очакват кога хитлеристка Германия ще нападне Съветския съюз. Нали прово-кационното Мюнхенско съглашение се състоеше в това, че Англия и Франция да се обединят с фашистка Италия и хитлеристка Германия за по-бързото тласкане на германските фашисти към нападение срещу Съветския съюз. Обаче англо-френските империалиста се излъгаха. Стана така, както те съвсем не очакваха.

След окупацията на Дания и Норвегия на 10 май 1940 г. хитлеристите започнаха агресия срещу Франция. Настъплението се водеше на широк фронт през Холандия, Белгия и Люксембург. И така хитлеристката агресия, вместо да започне на Изток, започна на Запад. Предвоенната политика на управляващите кръгове в САЩ, Англия и Франция завърши с пълен крах.

Избухването на народно негодувание против политиката на английското правителство застави Чембърлейн да подаде оставка. Министър-председател на Англия стана Чърчил, обаче Чембърлейн си остана в състава на новото правителство на поста лорд-председател на съвета. На 13 май 1940 г., когато Чембърлейн се появи в парламента в новата си длъжност, депутатите на консервативната партия (управляващото болшинство от палатата) станаха от местата си и го приветствуваха с бурни овации на съчувствие и уважение.

По такъв начин „мюнхенската“ политика на Чембърлейн, която доведе до война, не беше осъдена. С тази политика управляващите кръгове на Англия бяха напълно съгласни. Те само съжаляваха, че методите за осъществяване на тази политика не доведоха до желаната цел — към нападението на хитлеристка Германия над СССР.

Нахлуването на немскофашистките войски във Франция през териториите на Холандия, Белгия и Люксембург се осъществи по следния план (схема 6).

Главният удар върху Франция се нанасяше от центъра на Западния фронт с групата армии „А“ (с командуващ Рундщед) при поддръжката на 3-и въздушен флот. В тази група влизаха 2, 4, 12 и 16-а армия, танковата група на Клайст и 15-и отделен танков корпус под командуването на Гот. Всичко 44 дивизии в това число 7 танкови. Авиационните сили в състав около хиляда самолета трябваше да поддържат удара на тези войски през Люксембург и Ардените. Групата армии „А“ се развръщаше на фронта от Аахаен до Мозел.

Задачата на групата армии „А“ се състоеше в това да осъществи стратегическата настъпателна операция по форсирането на река Маас в района на Ардените и да обкръжи англо-френските армии в Белгия. За това на групата армии предстоеше да премине внезапно през територията на Люксембург и Белгийските Ардени, където противникът не очакваше използуването на танкове поради ограничената проходимост на местността, да излезе в района на Седан и като форсира река Маас в този район, да нанесе дълбок разсичащ удар в стика на десния фланг на първата група съюзнически армии от „линията Мажино“ в общо направление към крайбрежието на Ламанш, да отреже прехвърлените в Белгия северно от Сома англо-френски армии. След това да удари и във фланг, и в тил англо-френските войски в Белгия, да ги принуди да капитулират и с това да получи решаващия успех за изхода на кампанията.

Следователно настъпателната операция на немските войски се планираше като дълбок оперативен пробив във френската отбрана с цел разчленяване и унищожаване по части на главната противникова групировка. Немскофашисткото командуване разчиташе да стигне набелязаните цели в едно оперативно построение с едновременното въвеждане в сражението на крупни танкови сили, авиация, въздушнодесантни и моторизирани войски. Същността на настъпателната операция се заключаваше в това да се постигне максимална сила на първоначалния удар. Полевите армии се определяха за задържане на важни райони и рубежи, а така също за завършване на обкръжаването и унищожаването на обкръжения противник. Дълбочината на операцията се планираше до 270 км.

Успехът за нанасянето на главния удар в Ардените зависеше от влизането на англо-френските армии в Белгия. Немските армии трябваше да сковат намиращите се там англо-френски войски и да отвлекат вниманието на английските и френските военни ръководители от тази смъртна заплаха, която създаваше за тях ударът на немците през река Маас южно от Намюр.

На германското върховно командуване се удаде да скрие направлението на главния удар през Ардените и да създаде впечатление, че може да се повтори 1914 г., т.е., че главният удар ще бъде нанесен през Централна Белгия (през района на Лиеж). За тази цел на 10 януари 1940 г. офицер от германския генерален щаб бе изпратен като куриер със самолет от Мюнстер в Кьолн. Обаче самолетът кацва не в Кьолн, а на белгийска територия. Полетът бе извършен в мъгла. Това позволи на летеца да оправдае кацането на белгийска територия с това, че уж е объркал пътя. Белгийската гранична охрана обкръжила самолета, задържала пътниците и документите, разкриващи германския стратегичен план за нахлуване във Франция през Централна Белгия. Документите били така добре оформени, че не предизвикали никакво съмнение за достоверността им, както и за секретността им. В действителност тези документи били специално подготвени за стратегическа дезинформация на англо-френското командуване.

На дезинформацията на противника немскофашисткото командуване винаги придаваше изключително голямо значение. Само за тук приведения факт немските военни историци след свършването на войната писаха: „Беше проведена крупна операция с цел да се въведе противникът в заблуждение.“101

За действителния стратегически план началникът на оперативното управление, Йодъл, се изразил така: „Ударът върху Седан беше оперативно скрит ход.“ Благодарение на изкусно проведената маскировка немците с удара на Седан постигнаха оперативна внезапност.

Като се запозна със заловените немски документи, англо-френското командуване отдаде заповед до четирите армии на лявото крило на френския фронт (9-а, 1-а, английската експедиционна армия и 7-а френска армия), най-добре снабдените с бойна техника, в случай на немско настъпление в Белгия незабавно да отидат на помощ на белгийските войски, като се придвижат на линията на белгийските крепости Антверпен, Лиеж и Намюр.

По такъв начин англо-френското командуване „оцени обстановката така, както това искаше немското командуване“102.

Типелскирх в своята книга пише, че „съюзниците в решаващия момент оказаха на немците истинска услуга, като въведоха своите най-добри сили в най-неизгодното в оперативно отношение място“.103

Срещу Белгия и Холандия германското върховно командуване развърна на фронта от Северно море до Аахен групата армии „Б“ (с командуващ Бок) в състав 18-а и 6-а армия, 16-и отделен танков корпус — всичко 28 дивизии, в това число три танкови. Тези войски се поддържаха от 2-и въздушен флот. На войските от 18-а армия под командуването на Кюхлер (пет пехотни, 9-а танкова, една кавалерийска, 22-а въздушнодесантна и 7-а парашутна дивизия) беше поставена задача с въздушнодесантните и парашутните части да завземат столицата на Холандия — Хага, — центъра на пътищата за съобщения — гр. Ротердам — и с това да парализират съпротивата на холандската армия, в това време главните сили на армията да излязат през Северен Брабант в района на Ротердам по най-късите направления (през Дордрехг), за да установят връзка с авиодесантните части, конто се стоварваха в тила на холандските войски.

Срещу Белгия германското върховно командуване насочваше 6-а армия под командуването на Райхенау (деветнадесет дивизии, в това число 16-и отделен танков корпус под командуването на Хьопнер в състав 3-а и 4-а танкова дивизия). Като действуваше 6-а армия на лиежкото направление, трябваше да създаде у противника впечатление, че тя настъпва в направление на главния удар. Ето защо задачата на армията се състоеше в това да обходи белгийските крепости Намюр, Лиеж и Антверпен, да остави срещу тези крепости заслони, да скове англо-френските войски в Белгия до излизането на армейската група „А“ към крайбрежието на Ламанш и по този начин да постави 1-а група съюзнически армии пред факта на обкръжението.

На южното крило на фронта от Мозел до швейцарската граница се развърна групата армии „Ц“ (с командуващ Лееб) в състав 1-а и 7-а армия — всичко 17 дивизии. Тази група имаше за задача да скове френските войски зад „линията Мажино“. Германското върховно командуване, като отслабваше левия фланг, правилно оценяваше обстановката. Опитът на осеммесеч-ната „странна война“ подсказваше на хитлеристите, че англо-френските войски не ще водят активни бойни действия.

Всички армии обикновено имаха оперативно построение в един ешелон с оставени в резерв отделни съединения. Резервът на германското върховно командуване се състоеше от 47 дивизии.

По такъв начин като основна форма на оперативен маньовър немскофашисткото командуване избра фронтални удари с цел да пробие противниковата отбрана в три направления (арденско, ротердамско и лиежко) и след това да обкръжи главните групировки на англо-френските войски в оперативната дълбочина. В съответствие с тези задачи всяка армейска настъпателна операция се подразделяше на следните етапи: първи етап — пробив, или, според немската терминология, „вбиване на клинове“, втори етап — разширение на пробива, или „откриване на патешката човка“, и трети етап — обкръжение, или „образуване на чувал“.

Оперативната плътност по главното направление се предвиждаше една дивизия на фронт 3–5 км, до 100 оръдия и минохвъргачки, 50–80 танка и 6–8 самолета на 1 км фронт при средна ширина на полосата за настъпление на армията до 50 км.

Общо немскофашисткото командуване развърна за настъпление 136 дивизии, в това число 10 моторизирани и 10 танкови. Танковите дивизии имаха по 300 танка. Освен това 1000 танка се намираха в състава на моторизираните дивизии и отделни части. Следователно (според френски данни) срещу Франция, Белгия, Холандия и Люксембург хитлеристите са имали 4000 танка.104 Немските източници твърдят, че през май 1940 г. „в германските въоръжени сили са се числели 2800 танка“105.

Според английски данни, немските военновъздушни сили в първа линия са имали в своя състав 4800 бойни самолета.106 Тези данни се потвърждават и от немските източници. Още към 1 септември 1939 г. военновъздушните сили на Германия, имайки в своя състав 4405 самолета, от които бомбардировачи 1180, двумоторни изтребители — 480, пикиращи бомбардировачи — 336, щурмови самолети — 40, изтребители — 771, за далечно разузнаване — 379, за войсково разузнаване — 342, водосамолети — 240, транспортни самолети — 552 и самолети със специално назначение — 55.107

Англо-френските войски се развърнаха от крайбрежието на Ламанш до швейцарската граница в състав от две групи армии. В първата група армии (с командуващ Билот) влизаха 2-а, 9-а, 1-а и 7-а френска и английска експедиционна армия. Всичко 51 дивизия (10 британски и 41 френска), в това число 3 леко механизирани (с 240 средни и 240 леки танка) и 4 танкови дивизии (с 600 средни танка и 840 бронеавтомобила).

Задачата на тази група армии (по плана „Д“) се състоеше в това от началото на нахлуването на немскофашистките армии в Белгия да отиде бързо на помощ на белгийската армия и като се опира с десния фланг на „линията Мажино“, да излезе на линията река Маас, Намюр, Лиеж, Антверпен и да създаде стабилен фронт. Освен това 7-а френска армия (с командуващ Жиро) получи специална задача да се придвижи през района на Антверпен в Холандия и да създаде непрекъснат съюзнически фронт, като заеме междината между холандските и белгийските укрепления с ширина около 50 км.

Като поставяше такава задача на първата група армии, англо-френското командуване очакваше, че немскофашистките войски ще нанесат главния удар през Централна Белгия, т.е. ще повторят 1914 г.

Втората група армии (с командуващ Претала) се развърна зад „линията Мажино“ от швейцарската граница до Лонгви. В нея влизаха 8-а, 5-а и 3-а френска армия, всичко 52 дивизии, включително гарнизоните на „линия Мажино“ (9 дивизии). На тази група армии, въпреки че тя се състоеше от 52 дивизии срещу 17 немски дивизии, също така беше поставена пасивна задача — да удържи „линията Мажино“.

По такъв начин англо-френският план „Д“ беше в полза на немците. Англо-френското командуване не поставяше пред своите войски решителни задачи и предварително ги обрече на пасивност. Влизането на англо-френските войски в Белгия се представяше на англо-френското командуване, като отбранителна операция, която имаше само привидно настъпление. Френското върховно командуване имаше общ резерв от 7 дивизии. Всички армии се намираха в един стратегически ешелон. Кордонното развръщане приличаше на преграда за защита от наводнение.

Двете групи армии образуваха Североизточния фронт и се състояха от 110 англо-френски дивизии. За командуващ фронта на 16 януари 1940 г. беше назначен френският генерал Жорж. Вън от състава на Североизточния фронт имаше още 17 френски дивизии: 7 — в Алпите, 7 — в Северна Африка и 3 — в Сирия.

Тъй като за действия във Франция бяха отделени всичко 10 английски дивизии, може да се направи изводът, че управ-ляващите кръгове на Англия смятаха да водят войната с ръцете на френските войници. А и самите англичани не скриваха това. Така например на военния парад, който се състоя в Париж на 14 юли 1939 г., присъствуваха Чърчил и военният министър Хор-Белиш. Чърчил, сияейки, казал: „Да благослови Бог френската армия.“ След парада попитали Хор-Белиш колко английски дивизии ще бъдат изпратени във Франция в случай на война. Той отговорил: „Максимум шест!“ Наистина бяха изпратени 10 дивизии. Но в сравнение със завършващия период на Първата световна война, когато във Франция действуваха 70 английски дивизии, тази помощ не беше много щедра.

Френското върховно командуване имаше в свое разпореждане повече от 3000 танка.108 Голяма част от тях (2000) се намираха в 40 отделни танкови батальона или при войсковите съединения. В четири танкови дивизии бяха само 600 танка (по данни на Тисие), т.е. във всяка по 150 танка.

По данните на Гудериан, приведени в неговата книга „Спомени на войника“, в немските танкови дивизии имало 2500 танка, т.е. във всяка дивизия имало по 250 танка. Тисие счита, че във всяка немска танкова дивизия имало по 300 танка. Френските данни са твърде близки до тези, които привежда Гудериан в друга своя книга „Танкове — напред“. По всяка вероятност средната цифра, 300 танка, е най-близка до истината.

По такъв начин, докато хитлеристите имаха основната маса на своите танкове в състава на танковите дивизии, французите бяха разпилели своите танкове по пехотните съединения. С това се и обяснява защо при приблизително равенство в танковете немските дивизии се оказаха мощен таран, който френското командуване не беше в състояние да спре.

Англия към 10 май 1940 г. имаше 600 танка. Тези танкове влизаха в състава на четири кавалерийски механизирани полка, армейска танкова бригада (от 3 батальона) и една бронирана дивизия (с 2 бронирани бригади, във всяка по 3 полка; части за усилване — артилерийски полк, два мотоциклетно-стрелкови батальона и смесен зенитно-противотанков полк). Обаче във Франция беше изпратен само един танков полк (50 машини).

При нахлуването на хитлеристите Франция имаше в първа линия 1730 бойни самолета, а Англия — 1720.109

Тези данни се потвърждават от немската литература. Например бившият главен редактор на немското авиационно списание, Фойхтер, определя цифрата 1715 английски самолети в първа линия, намиращи се към 1 март 1939 г. непосредствено по островите на метрополията, от тях 560 изтребителя, 855 бомбардировача, 36 за войсково разузнаване, 204 летящи лодки (за далечно разузнаване). Освен това в състава на морската авиация (на самолетоносачите) се намираха 222 самолета, от които 36 изтребителя, 66 бомбардировача и 120 разузнавателни торпедоносци.110

По данни на Чърчил, английското върховно командуване в началото на военните действия прехвърли във Франция 474 самолета.111 По данни на Вейган, във Франция се намираха около 200 английски самолета.112

На 23 август 1939 г., както Ги ла Шамбр уверяваше френското правителство, силите на изтребителната авиация били почти равни с италиано-германските.

При общата оценка на съотношението на силите на страните необходимо е също така да се имат предвид и въоръжените сили на Холандия и Белгия.

Холандската армия, по данни на Типелскирх, имала в своя състав осем пехотни дивизии, една лека дивизия, три смесени бригади и няколко гранични батальона. Военновъздушните й сили се състояха от една ескадрила бомбардировачи, една ескадрила разузнавателни самолети и четири ескадрили изтребители. По данни на преподавателя в щабната академия на португалската армия, Микше, холандската авиация имала всичко 248 самолета.113 По немски данни, „военновъздушните сили на Холандия на 1 май 1940 г. наброяваха 124 бойни самолета, повечето от които бяха висококачествени“.114 Въпреки общата техническа слабост холандската армия можеше да окаже усилена съпротива.

Планът на холандското командуване предвиждаше отбрана само на жизнено важните райони на страната. Сили за отбрана на 700-километровата гранична линия на Холандия нямаше. Ето защо укрепления се създавала не по цялата гранична линия. Холандската укрепителна линия („линия Гребе“) започваше източно от Амстердам, минаваше източно от гр. Утрехт и само южно от града укрепленията се простираха по границите на Холандия и Германия. Фланговете на „линията Гребе“ се прикриваха от север със залива Зюйдерзе, а на юг с р. Маас. Тази отбранителна линия беше с 340 км по-къса от общата дължина на холандската граница с Германия. Зад укрепленията на тази линия се развърнаха два армейски корпуса (2-и и 4-и), 3-и армейски корпус и леката дивизия се намираха в оперативен резерв, а 1-и армейски корпус оставаше в резерв на главното командуване. В зоната на холандската укрепена линия можеше да се наводни местността на разстояния от 1 до 5 км. По цялата укрепена линия имаше дълговременни огневи точки. Железопътните и шосейните мостове на р. Маас бяха подгот-вени за взриваване.

Белгийската армия се състоеше от 22 дивизии (в това число две кавалерийски и две егерски), като не се смятат значителните гарнизони в крепостите Намюр, Лиеж, Антверпен.115 Военновъздушните сили, по данни на Микше, имаха в своя състав 222 самолета.116 По немски данни, Белгия имаше „всичко около 410 боеспособни самолета“117.

Задачата на белгийската армия се състоеше в това, като се опира на своите укрепителни райони, да задържи немскофашистките войски на линията на посочените крепости до подхождането на англо-френските войски.

По такъв начин въоръжените сили на Англия, Франция, Белгия и Холандия наброяваха всичко 142 дивизии срещу 136 немокофашистки, 3450 англо-френски самолета срещу 5000 немскофашистки, 3680 англо-френски танкове срещу 4000 немскофашистки. По данните на френския генерал Жако, който заемаше редица отговорни постове в армията, англо-френските съюзници извадиха срещу немскофашистката армия 2500 танка.118 По други данни, „войските на съюзниците наброяваха 156 френски, английски, белгийски и холандски дивизии“119.

При такова съотношение на силите и средствата да се говори за слабост на съюзниците, за техническа неподготвеност, за война, за решаващо превъзходство на фашистките агресори няма никакви основания.

Как бяха използувани възможностите на съюзниците за успешна съпротива на немскофашисткото нахлуване?

Преди всичко трябва да се отбележи липсата на координирани действия на въоръжените сили на Франция, Англия, Холандия и Белгия. „Именно липсата на задължително координиране на действията на съюзниците осигури най-добри шансове на немците в 1940 г.“120

Другата стратегическа грешка се състоеше в това, че англо-френското командуване, заблудено от немското разузнаване, не се оказа в състояние да се ориентира правилно в обстановката и да определи направлението на главния удар на немскофащистката армия. То считаше Ардените за непреодолими за съвременната армия предвид големите гористи масиви, силно пресечения релеф на местността с недостатъчно шосета и ж.п. линии.

Френският военен министър, Петен, на заседанието на военната комисия в сената още на 7 март 1934 г. уверяваше, че арденските гори, които започват от Малмеди, са непроходими и че ако противникови войски тръгнат през тези гори, ще ги спрат в покрайнините. Този сектор, по мнение на Петен, не представляваше опасност, ето защо на арденското направление бяха развърнати слаби сили от френските войски — 2-а армия (с командуващ Хюнтцигер) в състав от осем дивизии и 9-а армия (с командуващ Корап), в състав пет пехотни дивизии от резерва и две и половина кавалерийски дивизии.

Обаче решаващия пробив немскофашистките войски извършиха именно на арденското направление. Командирът на 5-а френска дивизия, генерал Ечеберинаре, заяви, че „ние получихме удар там, където не очаквахме“. Петнадесет дивизии от 2-а и 9-а френска армия трябваше да удържат удара на 44 немскофашистки дивизии.

Като постави на 2-а армия задача да задържи изходите на арденските гори в райони на Седан с фронт повече от 70 км, френското командуване не осигури на 2-а армия противотанкова и зенитна артилерия. Не беше създадена дълбока отбрана, тя се строеше по фронта и имаше линеен характер. Общата дълбочина на отбраната не превишаваше 9–10 км, включително и огневите позиции на артилерията. Пехотната дивизия отбра-няваше полоса с ширина до 11 км в двуешелонно построение на бойния ред. В първия ешелон се намираха два полка, във втория — един.

Като разпредели равномерно силите при отбрана, френското командуване надценяваше възможностите на пехотния огън. То смяташе, че нарасналата сила на пехотния огън е доста-тъчна, за да отблъсне атаката на противника още в самото й начало. Значението на маньовъра се подценяваше. Пренебрегваше се опитът от Първата световна война, който показваше, че само дълбоко ешелонирана отбрана, плътно заета от войски, е в състояние да удържи съсредоточения удар на големите маси пехота и артилерия. В 1940 г. ударната сила на настъплението значително се увеличи благодарение на порасналата ефективност на бойното използуване на танковете и авиацията.

По такъв начин стратегическата грешка на френското командуване в определянето на направлението на главния удар на противника, отсъствието на дълбоко ешелонирана отбрана и дълбоко оперативно построение на войските в направление на главния удар на немците, а така също пренебрегването от френските военни ръководители съчетанието на огъня с маньовъра на отбраната доведе до това, че немскофашисткото командуване успя да постигне решаващи резултати.

На разсъмване на 10 май немскофашистката авиация бомбардира Хага и Ротердам, след което в тези райони бяха хвърлени парашутни части (пет батальона — около 4000 души). Едновременно с това в 5.30 ч. сутринта на територията на Холандия настъпиха войските на 18-а немскофашистка армия, 9-а танкова дивизия се намираше на върха на немския клин.

Парашутистите успяха да завземат няколко летища, в това число и Воолхавен, близо до Ротердам, което позволи на германското командуване да направи въздушен десант. За прехвърлянето по въздуха на специално обучена пехота хитлеристкото командуване използува 800 транспортни самолета. С транспортните самолети и планерите бяха прехвърлени 22 000 войника от военновъздушните части.

Отначало пикиращите бомбардировачи бомбардираха хангарите и зенитните точки. Пистите за излитане се запазваха за по-нататъшното използуване. Изтребителите с картечен огън разгонваха разчетите на зенитните батареи. След това се спускаха парашутистите (парашутен десант), а след тях кацваха транспортните самолети и планери (въздушен десант).

Особено успешно действуваше немският парашутен десант в района на Ротердам, където активно му помагаше фашистката агентура в Холандия, която наброяваше 80 000 души. С нейна помощ немскофашистките войски завзеха двата най-важни моста на р. Маас, в района на Ноймеген, и два моста по на юг, близо до пристанището на Мурдейк, дължината на които достигаше 1400 м. Тези мостове те успяха да заемат и да задържат до пристигането на немските подвижни съединения. Опитите на холандските войски да превземат мостовете и да ги разрушат нямаха успех.

Освен това фашистките агенти извадиха от строя системата за наводняване на местността пред холандската отбранителна линия. Поради това на холандското командуване не се удаде да създаде водна преграда по пътя за настъпление на 18-а немско-фашистка армия.

Нахлуването на основните сили на групата армия „Б“ в Белгия се започна едновременно с нахлуването на 18-а армия на територията на Холандия. Действието на войските от 6-а армия създаваше впечатлението, че именно в полосата за настъпление на тази армия се нанася главният удар.

Към 6 часа сутринта френският посланик в Белгия съобщи по телефона на председателя на Министерския съвет на Франция, Пол Рейно, че Белгия е нападната и нейното правителство иска помощ от Франция. В 6.30 часа сутринта на 1-а група англо-френски армии беше дадена заповед да настъпят на територията на Белгия срещу немскофашистките войски. В същия ден предните части на две леки механизирани дивизии от 7-а армия достигнаха линията Намюр — Антверпен. Голяма част от 9-а френска армия се придвижваше в района на Намюр. На другия ден моторизираните части на 7-а френска армия достигнаха южната граница на Холандия. Дълбокото придвижване на основните групировки на съюзниците в Бел-гия бе изгодно за хитлеристите, тъй като се облекчаваше изпълнението на главните задачи: излизането на групата армия „А“ през Ардените в тила на лявото крило на англо-френския фронт.

Холандското командуване се обърна към съюзниците с молба за помощ чрез нанасяне на флангови удар на 18-а немска армия, която се движеше към Ротердам. Нанасянето на ефектен удар по фланга на 18-а немска армия можеше да провали плана на хитлеристите. Обаче съюзниците не направиха това. Частите на 7-а френска армия отстъпиха щом като се появи немската авиация. По холандски данни, английската авиация, която трябваше да прикрива от въздуха 7-а френска армия, оказа само „частична поддръжка от много малък мащаб“121: Немските източници уточняват: „Появяват се осем английски бомбардировача…“122

Малобройните холандски летци и зенитчици водеха самоотвержена борба с въздушната армада на фашистите. Холандските летци за 5 дена бойни действия унищожиха 50 немски самолета и 139 самолета бяха свалени от огъня на зенитната артилерия. Безусловно за малобройните холандски военно-въздушни сили това бе голямо постижение.

На 12 май немските танкови части, които нанасяха фронтален удар през Дордрехт, се съединиха със своите авиодесантни части в района на Ротердам. Частите на 7-а френска армия под ударите на танковия корпус на Хьопнер на 13 май отстъпиха към белгийската крепост Антверпен. На другия ден холандското върховно командуване се отказа да продължи борбата и побърза да капитулира пред фашисткия агресор, въпреки че на главното направление фронтът не беше пробит.

Два часа след капитулацията на холандската армия немскофашистката авиация извърши безсмислена бомбардировка на Ротердам. От бомбардировката загинаха 30 000 души от гражданското население.

В това време, когото 18-а армия настъпваше към Ротердам, 6-а немска армия настъпваше по на север, а 4-а армия (с командуващ Клюге) от групата армии „А“ южно от Лиеж (срещу Лиеж хитлеристите поставиха само заслони).

Едновременно с преминаването на немскофашистките войски на границите на Белгия, Холандия и Люксембург немскофашистката армия извърши внезапен масиран удар по френските летища. На френската авиация беше нанесен удар с такава сила, че тя в хода на по-нататъшните операции не играеше почти никаква роля.

Нахлуването на немскофашистките войски в Белгия се извърши по следния начин: парашутно-десантен отряд, състоящ се от 414 души, на 10 май 1940 г. завзе два здрави моста на канала Алберт (близо до Мастрихт). Третият мост белгийците успяха да разрушат. От шест транспортни самолета „Ю-52“ се спуснаха парашутистите. Освен това 42 транспортни самолета с по един планер на буксир стовариха десантните войски. Три самолета „Хе-Ш“ извършваха снабдяването.

Каналът Алберт, който съединяваше Маас с Шелда, беше сериозно противотанково препятствие, тъй като имаше дълбоко дъно и наклонено гладко бетонирано корито. Мостовете на канала Алберт се прикриваха от форта Ебен Емайел (северно от Лиеж). Фортът беше скрит в масива на възвишението, на чиито склонове се намираха 17 дълговременни огневи точки. Освен това дълговременни огневи точки бяха разположени надлъж по канала Алберт на разстояние 500–600 м една от друга. Всички укрепления на форта заемаха територия в размер 800×900 м. Вътре във възвишението бяха изкопани тунели, устроени складове за боеприпаси и продоволствие. Бяха създадени също така казармени помещения, които имаха телефонна и електрическа станция. Всички дълговременни огневи точки се съединяваха с подземни ходове за съобщение с вътрешното укрепление на форта.

Немците завзеха този форт по следния начин. Отначало немската авиация подложи форта на силна бомбардировка. После самолетите спуснаха върху форта димна завеса. След това се появи самолет с планер на буксир. Планерът бе откачен и той се приземи в разположението на форта. Осемдесет специално подготвени за тази операция десантчици се хвърлиха към всички амбразури с гранати с голяма взривна сила и затвориха защитниците на форта в техните каземати. Гарнизонът на форта Ебен Емайел наброяваше 1200 души. Впоследствие се изяснило, че хитлеристите при Десау са построили точно копие на форта по план, доставен от агентурното разузнаване. Десантчиците са имали възможност дълго време да тренират приземяването на планера на точно определеното място и начините за неговото завземане. Железобетонните огневи точки се разрушавали с помощта на кумулативен заряд, чийто взривна сила се концентрира в една точка. Десантчиците са изразходвали само около 3 тона експлозивен материал.

Мастрихт, наречен „ключа към Белгия“, хитлеристите също така успяха да завземат с помощта на въздушен десант на планери, които на разсъмване на 10 май безшумно се приземили. Общите загуби на въздушнодесантния отряд възлизаха на 138 души убити и ранени.

На втория ден след настъплението 16-и отделен танков корпус от 6-а армия преминал по оцелелите мостове на канала Алберт и излязъл на оперативния простор, обхождайки от север укрепения район на Лиеж (схема 7).

На 10 май английската експедиционна армия (с командуващ Горт), която навлезе в територията на Белгия за оказване помощ на белгийците, не води сериозни боеве с немскофашисткйте войски. Авангардът от 6-а немска армия откри английски войски в района на Лил на значително разстояние от 7-а и 1-а френска армия. Френските армии не можаха да задържат лавината на немското настъпление. Това толкова зашемети английското командуване, че на 11 май 1940 г., като не оказаха съпротива, англичаните отстъпиха към р. Шелда. В съприкосновение с противника влезе 3-а английска дивизия под командуването на Монтгомери, но след това започна отстъпление, което се превърна в бягство към морето. Отстъплението на английските войски се извършваше неорганизирано и немските парашутисти успяха да запазят от разрушение големия мост на Шелда.

Успехът на 6-а немска армия северно от Лиеж отвлече вниманието на френското главно командуване от по-сериозната опасност откъм Ардените. Англо-френското командуване така и не можа своевременно да определи, че главният удар нанасяше групата армии на Рундщед през Ардените.

На 12 май групата армии „А“, която премина през Люксембург, излезе към р. Маас в полосата от Намюр до Седан. До Маас групата армии „А“ достигна в три отделни колони. Напред в полоса, широка 40 км, действуваше танковата група на Клайст в два ешелона, в първия ешелон 19-и танков корпус под командуването на Гудериан (2-а и 10-а танкова дивизия) и вдясно от него 41-и танков корпус под командуването на Райнхард (6-а и 8-а танкова дивизия), във втория ешелон три и в резерв две моторизирани дивизии. Вдясно танковата група прикриваше 15-и отделен танков корпус (5-а и 7-а танкова дивизия), който действуваше в полосата за настъпление на 4-а армия. 7-а танкова дивизия командуваше Ромел. След танковата група настъпваха пехотните дивизии.

Надвечер на 12 май 1-а и 10-а танкова дивизия излязоха на северния бряг на р. Маас и овладяха историческия град и крепостта Седан. Немскофашистките войски преминаха през територията на Люксембург 112 км, без да срещнат съпротива. Стратегическата грешка на френското командуване доведе до това, че атаката на крупните танкови маси изненада френските войски.

На 13 май под прикритията на големи маси от авиация немскофашистките войски започнаха да форсират р. Маас на фронта от Живе до Седан по трите преправи. На всеки от тези три преправи в първия ешелон действуваха танковите корпуси: 15-и отделен — в района на Живе, 41-и — в района на Монтерме и 19-и — в района на Седан. Общият фронт за настъпление на трите танкови корпуса достигаше 80 км, но форсирането се извършваше на тесни участъци, които не превишаваха 2,5 км за всеки корпус. За да унищожи артилерийските батареи на открити огневи позиции отначало и до края на форсирането на р. Маас, немската авиация извърши масирани атаки. През цялото време във въздуха бучаха немските самолети. Само тази причина принуждаваше оръдейните разчети постоянно да се укриват от действителните и лъжливите нападения.

Танковите корпуси построяваха своите бойни редове в зависимост от поставените задачи и условията за форсирането. Например танковите дивизии на 19-и корпус настъпваха в един ешелон, а танковите дивизии на 41-и корпус — в три ешелона.

При форсирането на р. Маас главният удар нанасяше 1-а танкова дивизия, усилена с пехотния полк „Велика Германия“, и сапьорен батальон от корпуса.

Форсирането на танковите корпуси се предшествуваше от осемчасова авиационна подготовка, извършена със силите на 12 ескадрили пикиращи бомбардировачи.

Една група пикиращи бомбардировачи подавяше целите на предния край на противниковата отбрана, а две други — в дълбочина на отбраната. Тези две групи действуваха на различни височини (2 и 4 км) и влизаха в бой последователно. Пикирането се извършваше едновременно на не повече от два-три самолета.

Едновременно с авиационната подготовка се провеждаше и артилерийска подготовка. За артилерийската подготовка на участъка за форсирането на 1-а танкова дивизия беше събрана цялата артилерия на 19-и танков корпус: четири дивизиона 105-мм и четири дивизиона 150-мм оръдия. В края на артилерийската подготовка, 10 минути преди форсирането, на противоположния бряг беше извършен нощен артилерийски налет от цялата артилерия на корпуса.

На 13 май в 16 часа се започна форсирането. Противотанковите оръдия, зенитните (корпусният полк) и танковите оръдия водеха огън с право мерене по оживяващите огневи точки на противника. Това позволи на пехотата на един скок с надувни лодки да премине през Маас. Към края на деня беше пробита френската отбрана в участъка на 55-а пехотна дивизия на дълбочина 5–6 км. През нощта по направения понтонен мост преминаваха танковете, леката артилерия и автомашините с боеприпаси.

Успехът на 1-а танкова дивизия беше използуван и от другите танкови дивизии на 19-и танков корпус. На 14 май към края на деня 1-а и 2-а танкова дивизия заеха плацдарм 20 км по фронта и 16 км в дълбочина.

На 14 май през втората половина на деня англо-френската авиация предприе безуспешен опит да забави придвижването на 19-и танков корпус, като бомбардираше мостовете, които се правеха от немците в района на Седан. През време на тези нападения съюзническата авиация загуби 35 самолета, свалени предимно от огъня на немската зенитна артилерия. Войските на 2-а френска армия, развърнати в района на Седан, предприемаха безуспешни атаки с разпокъсани сили.

На 15 май пробивът на френската отбрана на левия фланг на 2-а армия беше завършен и на другия ден 19-и танков корпус в едноешелонно построение на бойния ред тръгна на запад: 2-а танкова дивизия в три, а 1-а и 10-а в две танкови колони (схема 8). В този ден рубежът на р. Маас бгше загубен от съюз-ниците по цялото протежение от Намюр до Седан. През нощта на 13 май южно от Намюр пехотни части на 7-а танкова дивизия от 15-и отделен танков корпус преминаха с надувни лодки през Маас и заеха плацдарм с участък, широк от 3 до 4 км и толкова дълбок. На 14 май при поддръжка на авиа-цията 15-и отделен танков корпус разшири плацдарма до 25 км и 12 км дълбочина. На 15 май този корпус завърши пробива на френската отбрана в центъра на 9-а армия. В това време левофланговите дивизии на 9-а френска армия се придвижваха в територията на Белгия, като осигуряваха връзката с 1-а френска армия. Опитът на командуването на 9-а армия да измени марша на своите съединения за оказване помощ на войските от центъра закъсня.

Около 16 часа на 13 май 41-и танков корпус пристъпи към форсирането на р. Маас в района на Монтерме при поддръжката на артилерията, минохвъргачките и танковете от десния бряг. Пикиращите бомбардировачи атакуваха френските по-зиции на групи от по 30–40 самолета всяка. На 15 май 41-и танков корпус в тясно взаимодействие с 19-и корпус вече развиваше успеха в оперативната дълбочина на противниковата отбрана.

В района на Реймс веднага след пробива при Седан немските танкови части завзеха летището на английската предна ударна авиогрупа, на която бойната дейност в периода на „странната война“ в Западна Европа се състоеше в разхвърлянето на позиви с призив за взаимно разбирателство. През време на паническото пребазиране на юг англичаните оставиха цялото оборудване и снаряжение на самолетите, а така също и голямо количество самолетни, включително и химически бомби.

По такъв начин немските танкови дивизии преминаха през арденските гори, т.е. през сектор, който, по мнението на Петен, не представляваше опасност. Петен доказваше, че немските войски на всяка цена ще бъдат спрени при изхода от горите. Но това не стана. Немскофашистките войски пробиха при Седан, където нямаше сериозни укрепления, и се насочиха към морето, като обходиха от тил англо-френските армии в Белгия.

На 14 май германското командуване прехвърли в Ардените отделния танков корпус на Хьопнер, като отслаби удара на десния фланг, за да попречи на бързото отстъпление на съюзническите сили и групата армия „А“ да успее да обхване тила на англо-френската първа група армии, намираща се в Белгия. Такова рисковано прегрупиране и съсредоточение на един крайно тесен 80-километров участък на всички подвижни съединения се оказа възможно поради пълната пасивност на англс-френското командуване.

Колоните на немските войски се простираха на 160 км; при това машините стояха почти плътно една до друга (45 000 автомашини): Англо-френското командуване, което имаше крупни групировки в Белгия, на 14 май можеше да ги прехвърли за контраудар във фланг на групата армии „А“ в момента, когато тя форсираше р. Маас. Вместо това френското върховно командуване се ограничи с това да обърне фронта на своята групировка в Белгия на 180° на юг и югоизток, като прояви нерешителност в отдаване на заповед за провеждане на силен удар на юг. Войските безсмислено тъпчеха на едно място. Това позволи на 10-а немска танкова дивизия да се придвижи към морето, без да бъде подложен на нападение неосигуреният й десен фланг.

Командуването на английската авиация се готвеше да бомбардира огромните маси немски войски, струпали се в тесния Арденски проход. Това било решено от обединения комитет на началник щабовете на армията, флота и авиацията. Но това решение беше провалено от странни обстоятелства. Ето какво разказва вицемаршал Кингстон-Маклори. Началник щабовете се отправили за Чърчил, но следобед той почивал и бил заповядал да не го безпокоят до следобедна закуска. На следния ден английският кабинет одобрил плана за бомбардировката, но се наложило да се иска съгласието на двама министри лейбъристи, които отсъствували. Още един ден бил загубен. Забавянето до завръщането на министрите лейбъристи в Лондон довело да загубването на трети ден. След това, когато вече било получено тяхното съгласие, други двама министри изменили своето решение и бомбардировката не се провела.

В този разказ се чувствува желанието на английските военни кръгове да прехвърлят цялата вина на лейбъристката партия и да представят консервативната партия като партия, която се стремяла към действителна война с хитлеристка Германия.

Френските танкови дивизии не оказаха сериозно влияние върху хода на събитията, макар техните танкове със своите тактико-технически данни да можеха да водят успешни и активни действия. Гудериан признава, че по време на танковия бой той лично безуспешно се опитвал да разруши с френско трофейно 47-мм противотанково оръдие френския танк „Б“. Всички снаряди отскачали от дебелата броня, без да причинят на танка някаква вреда. Немското 47-мм и 20-мм оръдие също така не можеше ефикасно да действува срещу този танк. Ето защо „ние бяхме принудени да понесем загуби“123.

Една от причините, поради които френските танкове не се оказаха в състояние да спрат немското настъпление, се заключава в това, че те не бяха сведени в крупни бронетанкови съедине-ния. Танковите дивизии се използуваха за нанасяне на контраатаки по части. Например 3-а танкова дивизия през нощта на 14 май бе насочена към Седан. Генерал Брокар, вместо да използува дивизията като ударен юмрук, разделил я на малки групи. 1-а танкова дивизия беше хвърлена в боя на части. За 2-а танкова дивизия нищо по-добро не бе измислено освен да се използува за танкови постове по мостовете.

На 17 май известни успехи имаше 4-а танкова дивизия под командуването на де Гол. Тази дивизия в района на Лаон атакува във фланг 1-а немска танкова дивизия, в резултат на което напредването на 1-а немска танкова дивизия бе задържано. Обаче тези успехи не бяха използувани от пехотата. Няколкото отделни контраатаки не можеха да спрат натиска на 1500 немски танка в направление на крайбрежието на Ламанш.

След форсирането на р. Маас танковата група на Клайст се устреми в пробива по направление на Ламанш. След нея се придвижваше 1-2-а немска армия (с командуващ Лист). 16-а немска армия (с командуващ Буш) се придвижваше през южната част на Люксембург и развърна своите дивизии в едноешелонен фронт на юг за осигуряване на южния фланг на танковия клин. Западно от р. Маас осигуряването на южния фланг на танковия клин беше възложено на моторизирани дивизии. За да може моторизираните дивизии час по-скоро да се придвижат на запад към реките Ена и Сома, те бяха сменени от пехотните дивизии на 12-а армия и дивизиите от резерва. Целта на бързото осигуряване на танковия клин от юг се състоеше в това да се отбият очакваните френски атаки колкото се може по на юг и на удобни за отбрана водни рубежи.

Танковата група на Клайст, като не срещна сериозна съпротива, бързо се придвижваше в тила на англо-френската първа група армии в Белгия, ограничавайки се с прикритие от юг с пехотни части.

Англо-френското върховно командуване по това време даже не помисли за нападение на южния фланг на германската армия, който беше особено уязвим. След войната Клайст заяви, че „това беше удачно, тъй като моята артилерия имаше всичко по 50 снаряда на батарея, а транспортните колони с боеприпаси се забавяха някъде по задръстените пътища из Ардените“124. Гудериан също така потвърждава, че вече към 16 май „боеприпасите бяха на привършване“125.

Англо-френското командуване впаничено наблюдаваше как немските танкове стремително се движеха към морето при това танковите дивизии се движеха напред безспирно и без да се грижат за своите оголени флангове. Германската пехота вървеше след тях с форсирани маршове с по 40–50 км в денонощие. Немските дивизии поредно се меняха, за да запазят бързия темп на движение и да осигурят фланговете.

След пробива на френската отбрана при Маас командуващият 9-а армия бе сменен. На мястото на Коран беше назначен генерал Жиро. Новият командуващ френската армия попадна в плен по време, когато на бронемашина търсеше своята армия.

Пробивът при Маас изненада френското командуване, то се обърка, не можа правилно да оцени обстановката и да вземе решителни мерки. За да затвори пробива в 2-а и 9-а френска армия, френското командуване изтегли 6-а армия от резерва на главното командуване, но голяма част от нейните съединения бяха задържани от немската авиация и не можаха да достигнат до бойното поле.

На възстановяването на фронта между 9-а и 2-а армия пречеше също така и бързото движение на германските танкове и моторизирани дивизии към Ламанш. В това време пехотните дивизии на 4-а, 12-а и 16-а немска армия разширяваха пробива и осигуряваха фланговете. Във френските правителствени кръгове започнаха да се засилват паникьорските настроения. На 14 май от Париж беше изпратена телеграма в Лондон, че съюзниците не са в състояние да се справят с комбинациите на танковете и пикиращите бомбардировачи.126 На следния ден рано сутринта Рейно позвъни на Чърчил и му заяви: „Ние сме разбити, ние загубихме битката“, макар за такъв извод още да нямаше основание. С изключение на участъка на Седан и Динан фронтът от Антверпен до Шарллероа оказваше съпротива, а на „линията Мажино“ цареше спокойствие.

На призива за помощ Чърчил отговори, че съдейки от опита от войната 1914–1918 г., немците трябва след 5–6 дена да се спрат, за да дочакат снабдяването. На това и трябвате да се надява френското командуване.

В същия този ден, 15 май, Чърчил пристигна в Париж. На съвещанието в Ке д’Орсе (френското министерство на външните работи) се събраха председателят на Министерския съвет, Рейно, министърът на отбраната, Даладие, върховният главнокомандуващ, Гамлен, и английският министър-председател, Чърчил. На въпроса, „къде е стратегическият резерв“, Гамлен отговорил: „Никакви резерви няма.“127 В това време в градината на Ке д’Орсе вече се издигаха кълба от дим от големите огньове, бяха запалени архивите и се подготвяше евакуацията на Париж. Всичко това ставаше по време, когато френската армия имаше пълна възможност да създаде трудно преодолима противотанкова бариера. Към 10 май 1940 г. френската армия имаше до 8000 противотанкови оръдия (1200 оръдия с калибър 47 мм и повече от 6000 с калибър 25 мм). Освен това имаше 5000 оръдия с калибър 75 мм, или всичко 13 000 оръдия, годни за успешна борба с танковете128. Но за създаване на противотанкова бариера „трябваше всички оръдия да са на фронта, а не в парковете и складовете, където ги имаше немалко“129.

В 1940 г. във френската пехотна дивизия имаше на въоръжение по щат 52 противотанкови оръдия, но фактически техният брой рядко достигаше до 12. Под ключ се държаха не само противотанковите оръдия, но и танковете. Те също така не бяха използувани; „стотици годни танкове бяха оставени в складовете, от които можеха да се формират няколко танкови дивизии“130. В едно от донесенията на инспектора от френската армия, Валет, се казва, че в парковете и складовете бяха открити 365 танка.

Не по-добра беше работата с използуването на авиацията. Френските войници напразно търсеха във въздуха своите изтребители. От 850 изтребителя в първа линия на фронта имаше само 400; от 260 бомбардировача в първа линия на фронта имаше само 33. Следователно на бойното поле се намираха всичко 433 самолета. Много самолети и танкове бяха в консервация.

Накрая почти половината от всички френски сили бездействуваха зад укрепените позиции на „линията Мажино“. Още през май 1940 г. своевременното организиране на контранастъпление на тези сили можеше да поправи неуспеха при Седан и Динан на р. Маас.

Докато Гамлен доказваше на правителството, че за организиране на отбраната нямат нищо, немските танкове продължаваха безпрепятствено марша към крайбрежието.

Привечер на 18 май 19-и немски танков корпус приближи до Амиен. В това време Рейно извършваше реорганизация на кабинета. В състава на правителството бешг включен Петен, като заместник-председател на Министерския съвет. Даладие стана министър на външните работи. Рейно взе в своите ръце министерството на отбраната. От Сирия се очакваше да пристигне Вейган, който трябваше да заеме поста върховен главнокомандуващ.

На 19 май първата група армии в Белгия получи заповед от Гамлен да се промъкне на юг, към Сома (директива № 12). В същия ден Вейган смени Гамлен. Новият върховен главнокомандуващ „довърши поражението“131.

Впоследствие се изясни, че Вейган се готвеше за капитулация още преди да стане върховен главнокомандуващ. На 17 май преди отпътуването му от Бейрут (Ливан) Вейган се изказа пред свои приближени, че „войната е загубена и трябва да се съгласим на разумни условия за примирие“.

Като стана върховен главнокомандуващ, Вейган отмени директива № 12 на Гамлен, за да издаде по-късно аналогична директива със свой подпис. Отменяването на директива № 12 доведе до загубване на време и първа група армии не можеше да се промъкне към р. Сома.

На 19 май 15-и и 16-и отделни танкови корпуси с цел да осигурят десния фланг на танковата група на Клайст се придвижваха с отстъп вдясно и бяха обединени в танковата група под командуването на Гот. На другия ден 19-и танков корпус от групата на Клайст зае градовете Амиен и Абвил, а 41-и танков корпус — Еден и Сен Пол. Фронтът за настъпление на четирите танкови корпуси, простиращ се от Арас до Амиен беше само 50 км. В това време 14-и моторизиран корпус прикриваше левия фланг на танковата група на Клайст на фронта на юг от Перон до Пикин.

В района на Абвил 2-а танкова дивизия от 19-и танков корпус залови на учебния плац английска батарея, която имаше само учебни снаряди, и пехотен батальон от войници на които бяха раздадени учебни патрони за учение на полето. След това 19-и танков корпус зави на север. На 22 май 2-а танкова дивизия зае Булон, а на 23 май 10-а танкова дивизия влезе в Кале и плени около 4000 англичани.

И така за няколко дена немскофашистките войски завладяха територия, която в Първата световна война в продължение на редица години беше театър на ожесточени боеве. По същото време на немските войски не им се удаде да заемат Арас и Амиен, които преграждаха пътя към пролива Па де Кале. В 1940 г. немците след пробива при р. Маас с помощта на танковите и моторизираните войски бързо развиха пробива и постигнаха успех. С излизането на немските танкове към крайбрежието на Па де Кале първа групата англо-френски и белгийски армии се оказа отрязана.

В деня на завземането на Кале немските танкове се намираха на 16 км от Дюнкерк. Те бяха много по-близо до Дюнкерк, отколкото главните сили на английската експедиционна армия.

На 23 май английското правителство започна да опитва почвата за евакуацията на своите войски. В 16.50 часа Чърчил позвъни по телефона на Рейно и му съобщя, че „предвид бързото придвижване на немските танкови дивизии може би ще бъде по-добре английската армия да се изтегли към пристанищата“132.

На другия ден Рейно изпрати в Лондон телеграма, с която молеше да не се мисли за евакуация, а да се изпратят допълнително английски войски във френските пристанища. Отговорът гласеше: „Уви! Войски повече няма.“133

Войски имаш;. Американският посланик в Лондон, Кенеди, съобщи на Рузвелт, че „французите молят за войски, но Чърчил не иска да изпрати войници от Англия“134.

На 23 май английското правителство предприе опит да получи от Париж съгласие за евакуацията на английските войски от Франция. Това беше в същия ден, когато немските танкове се намираха на 16 км от Дюнкерк. Обаче подготовката за евакуация се започна преди излизането на немските танкове на морето. На 17 май английският командуващ експедиционната армия, Горт, за пръв път загатна на французите за възможна евакуация на своите войски от Франция по море. На следващия ден в своя щаб той изказа тази своя мисъл в пълна яснота. На 19 май той вече съобщи в Лондон, че изучава възможностите за отстъпление към Дюнкерк.

На 20 май английското правителство започна да събира малките плавателни съдове, които да имат готовност незабавно да се отправят за пристанищата и заливите на френското крайбрежие. В същия ден в Дувър беше свикано специално съвещание по въпроса за бързата евакуация през Ламанш на твърде големи сили.

Английското командуване във Франция знаеше за тези приготовления. Ето защо то по собствена инициатива започна да отвежда войските към Дюнкерк. На 24 май английските войски отстъпиха 40 км по посока на пристанищата. На 26 май се започна безпрепятственото товарене на английските войски на плавателни съдове в Дюнкерк. Евакуираха се и войски от други френски пристанища (схема 9).

Английското правителство прецени действията на своето командуване във Франция по следния начин: „Решението на лорд Горт, с което незабавно се съгласихме, да прекрати изпълнението на задачите, възложени на неговите части по плана на Вейган, и да се оттеглят към морето, беше майсторски изпълнено от него и неговия щаб и във военните летописи на Великобритания винаги ще се преценява като блестящ епизод…“135

Английските войски бяха добре въоръжени, можеха и искаха да окажат сериозна съпротива на немците, но управляващите кръгове на Англия не искаха да се сражават против фашистка Германия. Това беше и една от причините английските войски във Франция фактически да не вземат участие в боевете.

Английският офицер Ричард Сквайрс, участник в тези събития, пише, че „Дюнкерк беше бягство от бойното поле. Дюнкерк беше предателство по отношение на нашата съюзница Франция. Дюнкерк беше плесница за английския войник, който искаше да се сражава, а не да се евакуира под огъня на противниковите оръдия.“136

В критическите за френската армия дни, по данни на Рейно, в Англия в бойна готовност се намираха 39 ескадрили изтребители. Английското правителство реши при каквито и да било обстоятелства да не допуска отклоняването на английската изтребителна авиация извън Англия.

В писмото си до английското правителство Рейно молеше да се хвърлят всички английски сили в сражението така, както това направи френското командуване. Но английското правителство не се съгласи на това. Американският посланик в Париж, Булит, в донесението си до Рузвелт цитира думите на Даладие, че англичаните „критикуват французите, но не хвърлят в бой всичките свои сили“137.

В края на краищата английското правителство се съгласи да изпрати във Франция 10 ескадрили с уговорка, че това е последното и повече няма да има независимо от това, какви биха били последствията.

От 457 танка, които имаше в непосредствено разпореждане английското върховно командуване, вьв Франция то трябваше да изпрати допълнително още 50 английски танка, но не изпрати нито един. Макар че беше попълнена по щатен състав, 1-а английска бронирана дивизия не бе изпратена във Франция, въпреки неколкократните обещания.

Причините, поради които английското правителство ограничаваше помощта за Франция, бяха разкрити от Булит. Той съобщи на Рузвелт, че англичаните „задържат своята авиация и флот, за да ги използуват по-резултатно през време на преговорите с Хитлер“138. Управляващите кръгове в Англия много добре знаеха, че Хитлер, даже и след сключването на пакта за ненападение, през август 1939 г. не се отказваше от намерението си да нападне Съветския съюз. Английските реакционери все още не губеха надежда да се споразумеят с Хитлер. Нещо повече, те бяха заинтересовани да не попречат на нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз даже и за сметка на Франция.

По отношение използуването на английската авиация, намираща се във Франция, беше установена система на заявки, при която фактически френската армия не можеше да има ефикасна поддръжка.

Според генерал Жиро, ако на френското армейско командуване беше необходим, макар и разузнавателен полет да се извърши с помощта на английската авиация, то трябваше със заявка да се обърне към генерал Жорж, който от своя страна е трябвало да се обърне към генерал Гамлен, а последният да изпрати заявката на командуващия английските въздушни сили във Франция, маршала от авиацията Берет. След това заявката се даваше на маршала от английската авиация, Блаунт. Само Блаунт можеше да разпореди за полета. Но докато заявката минеше по установения ред, полетът ставаше ненужен.139 Рейно привежда такъв пример: на 22 май 1940 г. френското командуване се обърнало с молба към командуването на английските военновъздушни сили да окажат помощ на френската армия на фронта. На тази молба английският маршал от авиацията, Пирс, отговорил, че английските бомбардировачи не могат да летят денем, тъй като те били твърде видима цел. Всичко това показва, че помощта на английската авиация за Франция имаше не реално, а символично значение. Не е за учудване, че „английските военновъздушни сили разполагаха след поражението на Франция с повече от 1800 първокласни изтребителя“140. На 27 май, на другия ден след започването на евакуацията на английските войски в Англия, белгийската армия по заповед на крал Леополд III прекрати огъня и напусна бойното поле. Сутринта на 28 май белгийското върховно командуване подписа акта за капитулация, макар че армията можеше напълно да се съпротивява, тъй като загубите й не бяха тежки. Френското върховно командуване узна за решението на белгийския крал един час преди подписването на капитулацията.

През нощта на 4 юни бе завършена евакуацията на английските войски от Дюнкерк. През цялото време, докато траеше английската евакуация, голяма част от състава на френската първа група армии самоотвержено прикриваше операцията на товаренето.

На английското командуване се удаде да евакуира на Британските острови всичко 338 000 души. От този брой 336 000 души бяха от английските войски, а останалите — французи. По крайбрежието около Дюнкерк бяха изоставени 120 000 машини, около 3000 оръдия, 90 000 пушки, 8000 картечници, 400 противотанкови оръдия и 7000 тона боеприпаси.141 За евакуацията на хората бяха събрани 861 плавателни съда от различни типове. Английският военноморски флот, който прикриваше евакуацията рт Дюнкерк, загуби: 9 ескадрени миноносеца потопени и 23 военни кораба бяха повредени.

В Дюнкерк останаха около 50 000 френски войници и офицери, които напразно чакаха на крайбрежието да бъдат евакуирани. От страна на френското военноморско командуване не беше предприето нищо, за да се спасят френските войски, намиращи се в района на Дюнкерк.

След като на 23 май танковата група на Клайст зае Кале и се намираше на 16 км от Дюнкерк, немските танкове имаха възможност да смажат англичаните, преди да са почнали евакуацията, но „спаси ги намесата на Хитлер, когато нищо друго не можеше да им помогне. Заповедта, неочаквано дадена по телефона, спря бронетанковите сили точно в минутата, когато те бяха близо до Дюнкерк, и ги държа неподвижни, докато, отстъпващите англичани не достигнаха пристанището и не се изплъзваха от ръцете им“.142

На 24 май Хитлер посети щабквартирата на Рундщед в Шарлевил и заяви, че целта му с да сключи временен мир с Англия и за него е важно да подобри шансовете за мир с нея.

Рундщед обърна вниманието па Хитлер, че трябва само да помръдне от мястото пет танкови дивизии и отстъпващите английски войски ще бъдат напълно унищожени. Но Хитлер потвърди отново своята заповед в никакъв случай да не се започва атаката. На Рундщед се забраняваше да изпраща немски войски на разстояние, по-близо от 10 км до Дюнкерк. Ръцете на Рундщед бяха вързани непосредствено от заповедта на самия Хитлер.

Заповедта на Хитлер, забраняваща атакуването на англичаните при Дюнкерк, беше разпространена също така и по военновъздушните сили. Според показанията на бившия началник на оперативния отдел при щаба на Рундщед, генерал Блументрит, Хитлер забранил на авиацията интензивни атаки от въздуха по плавателните съдове при Дюнкерк.

Говорейки на 19 юли 1940 г. в рейхстага, Хитлер действително направи официално предложение за мир с Англия. Той призова Англия към незабавното сключване на мир, не давайки в същото време никакви гаранции за запазване целостта на английската империя. Това предложение на Хитлер беше веднага предадено на Англия чрез дипломатическите мисии на Швеция, САЩ и Ватикана. Типелскирх потвърждава, че „ръководителите на Германия хранеха големи надежди за разбирателство с Англия“143.

Стремежът на хитлеристите да сключат временен компромисен мир с Англия означаваше, че нападението на Англия се отлага до завършването на плановете за нападение на Съветския съюз. Следователно събитията при Дюнкерк, за които английският печат пише като за чудесно спасяване на английската армия, се обясняват със замисъла на Хитлер да неутрализира Англия през време на война със Съветския съюз.

Хитлеристите се надяваха, че управляващите английски кръгове от своя страна ще излязат с предложение за мир. Но още вечерта на 2 юли 1940 г. английският министър на външните работи, А. Идън, излезе с реч по радиото и по поръчение на правителството отхвърли предложението на Хитлер „да му поискат милост“.

Евакуацията на английския експедиционен корпус на Британските острови и капитулацията на белгийската армия означаваше, че съюзническата 1-а група армии в Белгия престава да съществува.

Френските загуби при Маас, в Белгия и Северна Франция възлизаха на 30 дивизии. Само една част от френските сили успя да се изтегли от Белгия към р. Сома.

Към 5 юни 1940 г. беше създаден нов фронт от „линията Мажино“ по протежение на реките Ена и Сома до Ламанш (схема 10). По цялата тази линия Вейган разхвърли основните сили на втора група армии, които по-рано бездействуваха зад „линията Мажино“.

Набързо създадената френска отбрана по реките Ена и Сома представляваше линия от окопи, които се заемаха от 43 дивизии (в това число три танкови дивизии).

За да заемат цялата линия за отбрана с дължина 360 км, дивизиите бяха разтегнати, а резервите — сведени до минимум. По такъв начин беше създадена отбрана с равномерно разпределение на силите по фронта без създаване на оперативна дълбо-чина. От трите танкови дивизии двете имаха всичко 136 танка. Три кавалерийски дивизии се намираха в общ резерв. На „линията Мажино“ бяха оставени 17 дивизии.

Като създаваше нов фронт, Вейган се готвеше едновременно за капитулация. Той се боеше, че по-нататъшната съпротива във вътрешността на страната ще доведе народа да се вдигне за защита. Управляващите класи на Франция се бояха повече от въоръжения народ, отколкото от хитлеристите. На 29 май Вейган връчи на Рейно меморандум, че при пробив на френския фронт при Сома и Ена, Франция ще бъде принудена да капитулира.

На 3 юни немскофашистките самолети извършиха нападение над Париж, като хвърлиха около 1000 бомби с цел да създадат паника между гражданското население. Бяха убити 200 души и 600 ранени. Нито една бомба не падна на оръдейния завод Шнайдер — Крезо и над други важни военни заводи. Военната промишленост на Белгия и Франция се пазеше от хитлеристите за бъдещето й използуване за агресия срещу другите държави.

В отговор на призива на френското правителство да Създаде със силите на английската авиация въздушно прикритие на новия фронт, Англия обясни на Франция, че няма да изпрати повече самолети на континента.

В периода на създаването на новия фронт във франция се извърши поредната реорганизация на правителството. На 5 юни генерал де Гол беше назначен за държавен секретар на министерството на отбраната. По поръчение на Рейно де Гол замина за Лондон за връзка с английското правителство.

На 5 юни 1940 г. немскофашисткото командуване пристъпи към осъществяването на нова настъпателно-стратегиче ска операция. Тази операция се развърна от морето до р. Маас и включи две фронтови операции: пробив на френската отбрана при Сома от 5 до 9 юни от групата армии на Бок и пробив на Ена от 9 до 11 юни с групата армии на Рундщед. Към посочените реки немските войски излязоха в следното оперативно построение. Между Амиен и морето настъпваше 4-а армия с 15-и танков корпус. Източно от Амиен настъпваше 6-а армия с танковата група на Клайст. Двете тези армии съставляваха групата армии „Б“ (с командуващ Бок) и се намираха в един оперативен ешелон. Задачата на групата армии „Б“ беше да обходи Париж от запад.

Източно от Соасон към р. Ена излезе групата армии „А“ в състав 2-а, 9-а, 12-а и 16-а армия (с командуващ Рундщед) също така в едноешелонно оперативно построение. Задачата на тази група се състоеше колкото се може по-бързо да подготви новата операция с цел да обходи укрепленията на „линията Мажино“.

Общият замисъл на немскофашисткото командуване беше да разсече френските сили на две оперативни направления, да ги обходи, да ги обкръжи и да ги принуди да капитулират.

В полосата за настъплението на групата армии „Б“ главен удар нанесе 6-а армия с танковата група на Клайст. Танковата група в състав два танкови корпуса имаше оперативно построение в един ешелон: 14-и танков корпус (9-а и 10-а танкова дивизия, 13-а моторизирана дивизия и полка „Велика Германия“) в района на Амиен и 16-и танков корпус (3-а и 4-а танкова дивизия, моторизирана СС дивизия и полка „Адолф Хитлер“) в района на Перон. Двата корпуса настъпваха на фронт от 100 км.

4-а армия настъпваше също така в един ешелон: на участъка от двете страни на Абвил настъпваше 2-и армейски корпус; между него и 38-и армейски корпус действуваше 15-и танков корпус (5-а и 7-а танкова дивизия и 2-а моторизирана дивизия). Отляво на 38-и корпус настъпваше 14-и танков корпус от танковата група на Клайст.

Полосата за настъпление на 38-и корпус (с командир Манщайн) беше около 20 км (от двете страни на Пикин). Бойният ред на корпуса се състоеше от два ешелона, резерви и артилерийска група. В първия ешелон — 46-а пехотна дивизия (отдясно) и 27-а пехотна дивизия (отляво). Във втори ешелон — 6-а пехотна дивизия. Бойният ред на дивизиите се състоеше от два ешелона, артилерийска и танкова група и противотанков резерв. Вторите ешелони на корпусите и дивизиите развиваха успеха на първите ешелони, а резервите отбиваха контраатаките на противника и осигуряваха фланговете.

Ако в началото на кампанията във Франция полосата за настъпление на немската пехотна дивизия по главното направление беше от 3 до 5 км, при пробива при р. Сома, имайки пред себе си деморализиран и пасивен противник, немската пехотна дивизия настъпваше вече на фронт от 10 до 14 км. При все това въпреки широчината на фронта за настъпление пробивът се осъществяваше на отделни участъци.

Ако при форсирането на р. Маас в района на Седан основната форма на бойния ред на немскофашистките войски беше „клинът“, при форсирането на р. Сома се използуваше бойният ред на „широкия клин“. В този боен ред танковете и моторизираната пехота настъпваха на фланговете, а пехотата — в центъра. При това пробивът на френската отбрана се извършваше обикновено от пехотните дивизии, а танковите развиваха успеха в оперативната дълбочина на противниковата отбрана.

В полосата на настъплението на 38-и немски корпус се отбраняваха две френски дивизии. За да постигнат внезапност, корпусната артилерийска група откриваше огън само след като започне атаката на пехотата. През нощта преди атаката пехотата на надувни лодки, понтонни и щурмови лодки беше прехвърлена в крайбрежния храсталак.

На разсъмване на 5 юни се започна форсирането, което беше успешно по целия фронт благодарение на внезапността. На същия ден 15-и танков корпус се вклини в бойния ред на френските войски (схема 11). На другия ден 4-а армия разшири извършения пробив.

На 9 юни 38-и корпус стоеше вече на южния бряг на р. Сена. На 10 юни действуващият вдясно от него 15-и танков корпус достигна Сена при Руан, т.е. един ден по-късно. Същия ден при Руан излезе 7-а танкова дивизия. На 12 юни 15-и танков корпус излезе на крайбрежието в полосата от Фекам и до Диеп. Френското командуване имаше пълната възможност да разгроми изолирано разположения 38-и корпус, но то не прояви никаква инициатива.

На 5 юни 14-и и 16-и танков корпус едновременно излязоха от амиенския и перонския плацдарм. При Амиен на 14-и танков корпус се удаде само да се вклини в отбраната на французите. На 8 юни този корпус, задържан от упоритата съпротива на френските войски, възобнови своето придвижване благодарение успешното настъпление на 15-и танков корпус. Обаче на 10 юни 14-и танков корпус се намираше още в района на Руа.

Що се отнася до 16-и танков корпус, през деня на 5 юни неговото бързо придвижване беше спряно. На 6 юни корпусът разшири пробива до Руа, но и да пробие отбраната на противника по цялата му дълбочина на корпуса не се удаде. На 7 юни неговата 4-а танкова дивизия беше задържана в района на Руа от интензивния артилерийски огън на 7-а френска армия.

Най-голям успех немците постигнаха при р. Ена в района на Соасон и източно от него, където настъпваше групата армии „А“. След това в района на Соасон беше прехвърлена и танковата група на Клайст. По такъв начин 15-и, 14-и и 16-и танков корпус действуваха по различни направления.

Източно от Соасон (в Шампания) извърши пробив 12-а армия от танковата група на Гудериан. Тази група в състав 39-и танков корпус (1-а и 2-а танкова дивизия, 29-а моторизирана дивизия) и 41-и танков корпус (б-а и 8-а танкова дивизия и 20-а моторизирана дивизия) беше формирана на 28 май и прехвърлена в района на Ретел, за да пробие в този район така наречената „линия Вейган“ и да отреже френските войски в Елзас и Лотарингия от основните сили. С това немското командуване се стремеше да обходи „линията Мажино“ от тил.

Настъплението на немскофашистките войски в Шампания се започна на разсъмване на 9 юни 1940 г. В първия ешелон настъпваха армейските корпуси, във втория — четири танкови дивизии, в третия — две моторизирани дивизии. Пехотните дивизии получиха заповед да създадат на южния бряг на р. Ена плацдарм, от който танковите корпуси биха могли да развият успеха.

Пробивът на бързо създадената френска отбрана на брега на Сома и Ена не изискваше от германското командуване голямо изкуство. Френското командуване през първия ден от настъплението на немците прояви пасивност.

Само през втората половина на 10 юни на френското командуване се удаде да предприеме контраатака с 3-а танкова и 7-а лека механизирана дивизия в района южно от Сюип. Контраатаката на французите задържа придвижването на немските танкове с около два часа. В същия ден върху 3-а френска танкова дивизия се стовариха главните сили на 41-и танков корпус. На 11 юни в боевете южно от Соасон взе участие и 16-и танков корпус. 14-и танков корпус премина през река Оазу в района на Клермон. На 12 юни танковата група на Клайст премина през р. Марна от двете страни на Шато Тиери и се придвижи на фронт, широк 100 км.

Привечер на 12 юни 1-а танкова дивизия от 39-и корпус зае Сюип, а 2-а танкова дивизия — Шалон на Марна.

На 17 юни 39-и танков корпус, който нанасяше главния удар в Шампания, се намираше в района на Оксон, Понтарле и Безансон. На 18 юни 16-и танков корпус излезе в района на Монбар, Соле и Шалон на Сона, а 14-и танков корпус — в района на Корбин, Невер и Ле Крезо.

Придвижването на 14-и и 16-и танков корпус осигури десния фланг на танковата група на Гудериан (39-и и 41-и танков корпус). Левият фланг осигуряваше 41-и танков корпус, който настъпваше източно от 39-и танков корпус. Към 17 юни 41-и танков корпус се намираше в района на Бурбон-ле-Бен, Жюсе, Везул.

На 17 юни 39-и и 41-и танков корпус получиха заповед да се обърнат на 90° и да излязат в тил на „линията Мажино“. На 18 юни 39-и танков корпус зае градовете Белфорт и Ремермон, а 41-и танков корпус — градовете Брюйер и Епинал.

Към 24 юни 14-и танков корпус се прегрупира в района Орле-ан, а оттук се насочи към Блоа. 16-и танков корпус продължи да се движи на юг и на 19 юни зае Лион. На 22 юни главните сили на корпуса завиха югоизточно от Лион, за да нанесат удар по северното крило на френската алпийска армия.

От Шербург 7-а танкова дивизия продължи движението през Рен към Анжер, където се прехвърли през р. Лоара на 23 юни.

По такъв начин настъплението имаше характер на преследване по всички пътища на Марна към Шеру, където и завърши. Боеве имаше малко.

На 10 юни френското правителство се премести в Тур, а на 14 юни в Бордо. В същия ден немскофашистките войски без бой завзеха Париж.

За позорното предаване на Париж престъпна роля играха предателите на френския народ, които заграбиха в своите ръце ръководството на правителството и армията. Фашистката агентура, която имаше здрави и широки корени в реакционните управляващи кръгове на Франция, парализира съпротивата на френските патриоти.

Трудовият народ на Франция, дълбоко възмутен от предателството на управляващите кръгове, не се помири с фашистката окупация. Под ръководството на Френската комунистическа партия възникна съпротивително движение, в което през 1940–1941 г. взеха участие около 250 000 френски патриоти. Фашистката пропаганда на времето много тръбеше, че немското командуване предприело щурм на „линията Мажино“, който уж се увенчал с успех. Истината обаче беше друга. Опитът да се пробие „линията Мажино“ беше предприет от 12-и корпус на 1-а немска армия (командуващ Витцлебен) на юг от Саарбрюкен. В продължение на няколко дена немскофашистките войски водиха безрезултатни атаки.

„Линията Мажино“ немците „пробиха“ едва след като бе изоставена от французите. Командирът на 12-и немски корпус, Хайнрих, разказва, че след редица неуспешни атаки той заповядал да се продължи атаката и на 15 юни, към полунощ, му донесли заловена френска заповед, от която се виждало, че на защитниците на „линията Мажино“ е заповядано да се оттеглят. По такъв начин на следния ден „операцията беше по-скоро преследване, отколкото щурм“144.

Френските войници и прогресивни офицери оказваха героична съпротива на немскофашистките завоеватели. Въпреки заповедта от 12 юни за евакуация на „линията Мажино“ многобройните гарнизони на френските фортове продължаваха борбата. Около 22 000 френски войници се съгласиха да прекратят огъня няколко дена след сключването на примирието в резултат на намесата на комисията от френски и немски офицери. Гарнизонът на форта „Еклюс“ се държа чак до 3 юли 1940 г.

В последните дни преди капитулацията на управляващите кръгове на Франция английското правителство предприе опит да създаде единна държава под наименованието „Неразривен съюз между Франция и Англия“. В разработването на проекта за това сливане се включиха де Гол и френският посланик в Лондон, Корбен. Обикновено флегматични, английските ръководещи политически дейци с ентусиазъм се заеха да реализират този замисъл на управляващите кръгове на Англия.

Проектираше се създаването на двуединна англо-френска държава с двойно гражданство. Най-важно значение английските политици придаваха на пункта, който гласеше, че френският флот трябва да бъде отведен не към бреговете на Северна Африка, а в английските пристанища.

Това беше замислено в случай на успешен изход от Втората световна война Англия да превърне Франция в английски домонион в Европа.

На 16 юни генерал де Гол от Лондон се обади по телефона на Рейно и му съобщи за предложението на английското правителство да създадат френско-британски съюз. Рейно отговори, че той лично изцяло е съгласен с този план. През нощта на 17 юни де Гол се завърна във Франция, за да отстоява лично английския план.

Английските управляващи кръгове, виждайки активното участие на де Гол в разработката на плана за френско-английския съюз, обърнаха особено внимание на него. Чърчил при среща с де Гол го нарече човек, набелязан от съдбата. С това той даде на де Гол да разбере, че ще разчитат на него и за в бъдеще като на убеден привърженик на англо-френския съюз.

На 17 юни за Париж се канеше да замине специална делегация на английския парламент, за да обсъди въпроса за англо-френския съюз. Вече на гарата, качвайки се във влака, с който трябваше да замине делегацията за Дувър, ръководителите на английската политика узнаха за капитулацията на кликата на Петен пред Хитлер.

Петен дойде на власт при следните обстоятелства. Вейган подтикваше правителството към сключване на примирие. Той пръв официално излезе на заседание на правителството със заявление за необходимостта колкото се може по-скоро да помолят Хитлер за примирие. В действията на Вейган се отрази страхът на френската буржоазия пред възможността от революция. Даже трябваше да си послужи с гнусна лъжа, че комунистите били заели Париж.

Френското правителство се обърна към Англия с молба да се направи запитване за условията на примирие с Франция. Английското правителство отговори, че ще даде съгласието си само при едно условие, а именно ако френският флот до започването на преговорите веднага замине за английски пристанища.

На 16 юни вечерта Министерският съвет се изказа за предложението на Вейган да запитат Хитлер за условията за примирие. Рейно подаде оставка и препоръча за свой приемственик Петен. Към 11 часа вечерта президентът Льобрен повикал Петен и му казал: „Е, какво, образувайте правителство.“ Веднага Петен отворил чантата си и показал на Льобрен списъка: „Ето моето правителство.“ Към полунощ новият министър на външните работи, Бодуен, възложил на испанския посланик, Лекерика, да запита хитлеристкото правителство за условията за примирие.

Сутринта на 17 юни по разпореждане на Петен по радиото беше предадено, че той се обръща към Хитлер с молба да се прекратят военните действия. Петен обърка войниците, които водеха ожесточена съпротива, и с това улесни хитлеристите да завладеят три пети от територията на страната.

В продължение на девет дена след обръщението на Петен по радиото немскофашистките войски продължаваха настъплението и взеха в плен един милион френски войници, които останаха без ръководство. Френските войници бяха откарани като военнопленници в хитлеристкия тил, за да ги използуват като работна сила в германската промишленост.

На 22 юни 1940 г. генерал Хюнтцигер, адмирал Платон и бившият посланик в Полша, Ноел, по поръчение на кликата на Петен подписаха капитулацията в същия вагон в Компиенската гора, в който на 11 ноември 1918 г. Фош прие капитулацията на кайзерова Германия. На 25 юни примирието влезе в сила.

На 11 юли Петен отмени републиканския режим и установи диктатура, като си присвои кралски привилегии. Декретът на Петен започваше с думите: „Ние, Филип Петен…“

Дарлан беше назначен от Петен за министър на флота, а Вейган — за министър на отбраната. Към есента на 1940 г. министър на външните работи стана Лавал.

На власт се оказаха изменници и предатели на родината, които дълго преди 16 юни 1940 г. се готвеха да капитулират, подготвяха условията за победата на фашизма. Поражението на Франция те разглеждаха като предпоставка за държавен преврат и установяване на военна диктатура. Цялата им понататъшна дейност беше насочена към установяването на пълно сътрудничество с немския фашизъм. Ето и един характерен случай: на 12 август 1941 г. Петен произнася реч по радиото. Адмирал Леги, американски посланик във Виши, разказва в своите мемоари: „Когато слушах речта, стори ми се, че тя е написана от Хитлер.“145

В деня, в който дойдоха на власт капитулантите, 17 юни 1940 г., на английския генерал Спирс се удаде да отведе обратно в Лондон генерал де Гол. Това стана по следния начин: „Де Гол излезе от своя кабинет в Бордо, без да носи със себе си даже и чанта, и се отправи за летището, за да придружи своя приятел Спирс. Те си стиснаха ръцете, сбогуваха се, а когато самолетът започна да се движи, де Гол влезе в него и затвори зад себе си вратичката. Машината се издигна във въздуха пред изумените френски полицаи и чиновници.“146

На другия ден след пристигането си в Лондон де Гол се обърнал по радиото с призив към всички французи, намиращи се на английска територия, да се обединят под негово ръководство за по-нататъшна борба за национална независимост на своята страна.

Така възникна движението „Свободна Франция“, което се възглавяваше от генерал де Гол.

В организацията на движението „Свободна Франция“ наред с честните френски патриоти постъпиха и всякакъв род авантюристи, скрита агентура на Петен, и тайни агенти на английското разузнаване „Интелидженс сървис“. Най-видната фигура в движението „Свободна Франция“ след де Гол по това време беше запасният адмирал Мюзеле.

Движението „Свободна Франция“ представляваше интересите на тази част от френските управляващи кръгове, която се опитваше да отстоява самостоятелните позиции на френския капитализъм. С тази цел движението „Свободна Франция“, а след 13 юли 1942 г. „Сражаваща се Франция“, се стремеше да обедини и тези французи, които бяха против Виши и участвуваха в борбата срещу хитлеристка Германия.

Това движение имаше за цел освобождаването на Франция от немскофашистките окупатори. Ето защо то обективно беше прогресивно движение.

Верността към френския народ, към националните интереси на страната докрай беше запазена от Френската комунистическа партия. Въпреки преследването и репресиите комунистическата партия продължаваше да се бори за свободата и независимостта на Франция.

Изразявайки възмущението на народните маси от поражението на фронта, Централният комитет на Френската комунистическа партия на 6 юни се обърна към правителството с предложение да въоръжи народа, да обяви народна война за свободата и независимостта на родината, да създаде всеобщо опълчение и незабавно да се арестуват всички вражески агенти. В отговор на програмата за спасяване на Франция реакционните кръгове отговориха с капитулация. Тогава ЦК на Френската комунистическа партия се обърна към френския народ с историческия манифест, който беше публикуван в нелегалния брой на „Юманите“.

„Франция търпи поражение, окупация и унижение — се казваше в манифеста. — Още цяла в кръв, Франция иска да живее свободна и независима. Никога такъв велик народ като нашия не ще бъде народ от роби. Франция няма да стане вид колонизирана страна. Франция, която има толкова славно минало, няма да коленичи пред една група слуги, готови на всичко. Нито битите генерали, аферистите, нито порочните политици ще възродят Франция. Само в народа са големите надежди за национално и социално освобождение. И само около пламенната и доблестна работническа класа, изпълнена с вяра и смелост, може да се образува фронтът на свободата, независимостта и възраждането на Франция.“147

Този манифест беше поставен в основата на борбата на френския народ против фашистките поробители в годините на окупацията. Под ръководството на комунистическата партия във Франция беше създадена организация на Вътрешното съпротивително движение на територията на страната.

Политически и военни причини за поражението на Франция

Политически причини. През февруари 1942 г. в гр. Риом започна съд на бившите политически и военни ръководители на Франция. С усилията на „правителството“ във Виши на подсъдимата скамейка се намериха Леон Блум, Ги ла Шамбр, Даладие, Пол Рейно, Гамлен, Жорж Мандел и др. Риомският процес беше организиран с цел да се оправдаят едни от виновниците за поражението и предателите на Франция и да се обвинят други.

В това отношение характерен е фактът, че много преди започването на риомския процес книгата на Шовино с предговор от Петен беше иззета от всички френски библиотеки.

Голяма заинтересованост проявиха и хитлеристите, които се опитваха да снемат от себе си клеймото агресор. Но процесът се обърна против неговите организатори. Състояха се всичко 24 съдебни заседания. Разискванията трябваше да продължат до август, а последното заседание се състоя на 2 април 1942 г. Процесът беше прекратен, тъй като в него се разкри пълната отговорност на управляващите кръгове на Франция за поражението и капитулацията пред фашизма.

Френският народ ненавиждаше фашизма и беше готов да се съпротивява, но буржоазията се боеше да го вдигне на борба против фашистките поробители. Призракът на приближаващата се революция преследваше френските банкери и индустриалци и те не възразиха против превръщането на Хитлер в общоевропейски жандарм. За тях социалната опасност беше по-силна от фашистката. Те повече мислеха за защитата на своите привилегии, отколкото за националните интереси на страната.

Както показа опитът на историята, тогавашните ръководители на Франция провеждаха антинационална политика. Те се отказаха от сътрудничество със СССР, като го замениха с политиката на Мюнхен, ориентирайки се изключително към Англия и САЩ. Заедно с реакционните кръгове на Англия и САЩ управниците на Франция въоръжаваха хитлеристка Германия, надявайки се, че ще им се удаде да насочат фашистката агресия на Изток, а сами да останат настрана, ако започне война между Германия и СССР. Мюнхенското съглашение беше класов съюз на англофренския империализъм с фашизма не само срещу Съветския съюз, но и срещу всички народи, в това число и срещу френския народ. В дните на Мюнхен френското правителство потъпка френско-съветския договор за взаимна помощ от 2 май 1935 г. Френската реакция предполагаше, че в резултат на този коварен ход Съветският съюз ще се окаже изолиран и ще остане сам срещу германския фашизъм. След Мюнхенското съглашение, потривайки ръце, те ликуваха — Русия най-после е изолирана!148 В действителност изолирана се оказа самата Франция.

На Версайлската конференция 1919 г. САЩ и Англия се задължиха да осигурят пъмощ на Франция в случай на нова агресия от страна на Германия. Англо-американските политически ръководители гарантираха безопасността на Франция и това задължение го записаха в съответните договори.

През 1925 г. в известния локарнски договор Англия потвърди своите гаранции за източните граници на Франция.

Обаче историята вече неведнъж показа, че американските задължения за помощ на Франция и английските гаранции се оказаха само гръмки словесни декларации.

САЩ не оказаха никаква помощ на Франция, тъй като не ценяха Франция. Английската помощ беше толкова незначителна, че не повлия на хода на събитията. Потвърдиха се думите на Маркс, че някои държави охотно „гарантират с договори, но не са склонни да гарантират тяхното изпълнение“.

По вина на управляващите кръгове Франция се оказа изправена лице срещу лице с фашисткия звяр.

Френският народ скъпо заплати за престъпната политика на управляващите кръгове, които се отказаха от сътрудничеството със СССР. Франция беше разгромена и окупирана от немско-фашистките завоеватели, а независимостта й унищожена.

Предпоставки за поражението на Франция се създаваха не само в областта на външната политика. Дълго преди началото на Втората световна война някои ръководещи реакционни групи във Франция се готвеха за държавен преврат.

През 1936 г. във Франция възникна Народният фронт. Страхът на френската буржоазия от народа я накара да тръгне към установяването на открита форма на диктатура. На Петен бе възложена подготовката на държавния преврат. Изборът не беше случаен. Зад гърба си Петен имаше опита на кървавото потушаване на въстанието във френската армия, което избухна след априлското настъпление 1917 г., когато стотици хиляди френски войници безмилостно загиваха, заплащайки с кръвта си бездарността на френското върховно командуване. От 1936 г. Петен става постоянен съветник на всички военни министри. Освен това той е и постоянен член на върховния съвет на държавната отбрана. През април 1939 г. профашисткият вестник „Гранд Оксидан“, издаван на френски език, излезе с голямо заглавие „Петен към власт“.

Сам Петен в края на 1939 г. в откровена беседа с министъра на обществените работи, де Монзи, говорейки за управляващите кръгове на Франция, изтърва такава мисъл: „Аз ще им бъда необходим във второта половина на май.“

Един от привържениците на Петен, мюнхенецът Вин, още преди януари 1940 г. открито предсказваше, че не по-късно от три месеца ще бъде сключено примирие и ще се установи правителство на военна диктатура. Петен по това време беше посланик в Мадрид и имаше известни сведения за готвещото се на 10 май 1940 г. нахлуване във Франция. Оттук и предсказването за кризата, в резултат на която Петен трябваше да стане диктатор.

Петен активно се готвеше за държавен преврат. На адмирал Дарлан той каза: „Ние трябва да действуваме рамо до рамо. Мога ли да разчитам на вас?“ Дарлан увери Петен, че ще го поддържа напълно. Вейган също така поддържаше Петен, тъй като мечтаеше да свали републиката и да заграби властта. За да се осигури безусловната поддръжка от страна на Дарлан и Вейган, Петен им каза, че било необходимо да се създаде своего рода консулство. Виждайки себе си като един от тези консули, Вейган премина към действие.

На 29 май 1940 г. министърът на колониите, Луи Ролен, беседвал с Вейган в квартирата му. Вейган предсказвал свалянето на републиканския режим.

На 13 юни 1940 г. Вейган в присъствието на Макс Брюсе, началник на кабинета на министъра на вътрешните работи Жорж Мандел, каза за правителството на Рейно: „Те загубиха ума и дума. Те нищо не разбраха. Ще се наложи да бъдат арестувани.“149 За този акт се чакал само благоприятен момент.

Към такива мерки не се наложи да прибягнат френските заговорници, тъй като в резултат на бързото поражение на Франция стана безпрепятственото предаване на държавната власт от правителството на Рейно в ръцете на Петен.

По такъв начин леките победи на хитлеристка Германия на Запад се обясняват с това, че управляващите кръгове на западноевропейските страни, изплашени от призрака на революцията, тръгнаха по пътя на предателство на националните интереси на страните си, превърнаха се в пета колона на немско-фашистките окупатори, разглеждайки фашистката окупация като „най-малко зло“.

Окупацията на страните от Западна Европа от немско-фашисткия завоевател с тяхната промишленост, запаси от суровини и селскостопанска продукция засили военния потенциал на фашистка Германия. Освен това хитлеристите заграбиха в западните страни голямо количество военна техника от всички видове запаси от гориво и други материални ценности.

Народите от страните от Западна Европа, които бяха подложени на нападение от фашистка Германия, ненавиждаха фашизма и бяха готови да окажат решителна съпротива на врага. Но управляващите кръгове на тези страни се бояха да въоръжат народа за борба с фашистките поробители, отказаха се от съпротива и побързаха да капитулират пред фашизма. Борбата на народните маси за свобода и независимост срещу фашистките завоеватели бе възглавявана от комунистическите партии, които въпреки репресиите и преследванията от страна на управляващите кръгове на империалистическата буржоазия съумяха да запазят здравите си връзки с народа.

Военни причини. Слабата подготовка на френската армия за активни действия също така е дело на кликата на Петен. Този голям реакционер и предател на националните интереси на Франция, позовавайки се на опита от Първата световна война, твърдеше, че стабилността на фронта в бъдещата война ще бъде резултат от увеличение числеността на войските, че автоматичното оръжие и телените заграждения създават „непреодолими“ бариери и че използуването на танковете не ще бъде ефикасно.

Френските военни теоретици пригласяха на Петен, доказвайки непреодолимостта на отбраната. На знамената им беше написан лозунгът: „Отбрана на всяка цена“. Гамлен твърдеше, че „който напада, той обезателно губи“. Вследствие на това всичките им разсъждения ги доведоха до психозата на „линията Мажино“.

С Версайлския договор френската буржоазия получи удовлетворение на своите претенции в Европа и не се стремеше към активни настъпателни действия срещу Германия. Първата световна война струва на Франция само в убити 1 млн. и 300 000 души. Това бяха загуби, които тя не искаше да даде повторно. „Мюнхенската“ политика създаваше илюзията за възможното спечелване на новата война без големи загуби по пътя на отбраната, докато Германия и СССР се обезкръвят една друга. Оттук възникна и планът за построяване на „линията Мажино“ и стратегията на отбранителния начин за водене на войната през първата й фаза.

„Линията Мажино“ се считаше за такава бариера, с опира-нето на която трябваше да се създаде стабилен фронт до самото крайбрежие на Ламанш. Назначението на „линията Мажино“ се заключаваше в това да се направи невъзможно каквото и да било непосредствено нападение на Франция. Възникна даже и илюзията, че Франция е защитена от всякакво нападение.

Действително „линията Мажино“ беше сериозно препятствие. По своите вътрешни съоръжения „линията Мажино“ напомняше на линеен кораб. Фортовете от бетон и стомана представляваха многоетажни съоръжения, оборудвани с асансьори, намиращи се дълбоко в земята. Бронекалпаците с перископи бяха изкусно замаскирани. Разположението на фортовете позволяваше да се обстрелва местността с кръстосан огън от оръдия и картечници. Собствените източници на електроенергия, запаси от вода, хранителни продукти, боеприпаси даваха възможност на фортовите гарнизони дълго време да не зависят от подвоза. Но работата се свеждаше в това, че „линията Мажино“ беше дълга само 140 км, а дължината на цялата френска граница от Швейцария до Ламанш е около 760 км. Въпреки това Петен на заседанието на военния съвет на 4 юни 1932 г. се изказа против по-нататъшното строителство на укрепления по северната граница на Франция.

Като военен министър, Петен на 7 март 1934 г. разясни на военната комисия към сената, че той е против продължението на „линията Мажино“ до крайбрежието на Северно море, защото Северна Франция била надеждно защитена от белгийските крепости.

През 1936 г. военният министър Даладие, позовавайки се на опита от войната 1914–1918 г., доказваше, че бетонните съоръжения и мрежата от мощно автоматично оръжие непременно ще спрат атакуващите войски.

Оставайки на равнището на Първата световна война, ръководителите на Франция възлагаха големи надежди на железобетона и огневата система, които трябваше според тяхното мнение да заменят човека във войната. Затова те не укрепиха позициите в Ардените.

Двама членове на френския парламент, Тетанже и Фрамон, представиха доклад на военната комисия в камарата на депутатите, посочвайки, че в случай на война „се възлага твърде голяма надежда на естествените препятствия — на горите и на Маас“. В отговор на това сериозно предупреждение генерал Хюнтцигер, един от активните участници в заговора на Петен против републиката, който командуваше армията в сектора на Седан, отговори с оптимистичен доклад и работата беше погребана.

Последната възможност за ликвидирането на „ахилесовата пета“ във френската отбрана беше „странната осеммесечна война“. Но и тази възможност не бе използувана за укрепване на отбраната.

Превъзходството на немските танкове и авиация не беше толкова голямо, за да изключи всякакви успехи на съпротива на англо-френските войски. Съюзниците също така имаха съвременно оръжие. Но за ефикасното му използуване не бяха подготвени. Във френския генерален щаб не взеха под внимание онази революция в областта на военното изкуство, която направиха танковите дивизии и щурмовата авиация.

От 26 януари до 2 февруари 1937 г. във френската камара на депутатите станаха дебати по военните въпроси. На ожесточени нападки бе подхвърлен проектът за създаване на танкови корпуси. В числото на противниците на крупните танкови корпуси излезе Даладие, считайки проекта за опасен. По негово мнение, този проект е „оръдие на непредпазливо настъпление“, докато е по-добре да се отбранява, имайки непристъпен непрекъснат фронт.

За създаването на танкови корпуси се противопостави и военният министър Фабри, макар да знаеше много добре, че в Германия вече са формирани танкови дивизии и се готвят да нахлуят във Франция.

Генерал Гамлен също така се обяви против формирането на танкови корпуси, доказвайки, че танковете ще бъдат спрени от противотанковите оръдия, както пехотата беше спряна в 1914 г. от картечниците.

Петен с устата на своя теоретик Шовино уверяваше, че замаскираните оръдия, мини, осейващи пътищата на тези машини, ще удържат победа над всяка най-скъпо струваща техника. „Защо да правим танкове — възклицава Шовино, — ако 75-мм снаряд, струващ 150 франка, лесно унищожава танк, който струва 1 млн. франка.“

Вейган действуваше в същата насока с цялата тежест на своя авторитет. Той казваше: „Нищо не е нужно да създаваме, тъй като всичко имаме.“

Покрай всичко друго привеждаха се доводи, че във Франция няма бензин за танковете. В резултат на всички тези доводи създаването на танкови корпуси се отложи за неопределено време.

Кликата на Петен не считаше за необходимо да въоръжава френската армия с достатъчно количество най-нови видове оръжие. Към 10 май 1940 г. във френската авиация имаше всичко 54 пикиращи бомбардировача. В германската авиация числото на пикиращите бомбардировачи беше 366 още през есента на 1939 г.

Бойната подготовка на авиационния състав се намираше на ниско равнище. Военните ръководители повече се занимаваха с организацията на индивидуално спортните постижения, отколкото с разработката на тактиката на бойните действия на крупни съединения и организирането на взаимодействието с другите родове войски.

Между авиацията и танковите войски се водеше безшумна борба, тъй като „плебсът се намираше в танковите войски, а аристокрацията — в авиацията. След Първата световна война офицерите танкисти често пъти се считаха за «механици», с които не се поддържаше връзки“.150

Във френската армия преобладаваше 75-мм оръдие. В германската армия на въоръжение като най-малък калибър беше 105-мм гаубица, която по далекобойност на снаряда превъзхождаше значително френската система.

Цялата 1939 г. беше загубена от френските военни ръководители в безплодни спорове за ценността на самоходните оръдия. Първото изпробване на самоходно оръдие беше направено едва през март 1940 г. От 20 май до 10 юни бяха пуснати 70 такива оръдия. Бойните качества на самоходните оръдия се оказаха твърде високи. В единствения сектор, където бяха използувани, те унищожиха 28 танка и 5 картечни бронеавтомобила.

Съществен недостатък в бойното използуване на френската артилерия беше недостатъчното маневриране на артилерийския огън. Френската артилерия не можеше и почти не беше в състояние бързо да съсредоточи силен артилерийски огън. Това се обяснява с факта, че френските военни ръководители, възпитани в традициите от Първата световна война, все още продължаваха да се ориентират изключително на опита на позиционната война, без да забелязват рязкото нарастване на темповете за настъпление.

Ето защо френското командуване даже не беше в състояние да помисли, че немските танкове ще преминат р. Маас при Динан и Седан три дена след започването на войната.

Танковете, авиацията и тежката артилерия се игнорираха като средство за пробив на укрепен фронт. Тези средства се смятаха най-ефикасни в отбрана. Затова например Гамлен твърдеше, че не трябва „да се започне кампания със стратегическо настъпление“. Войната можеше да се спечели с отбрана, такава беше официалната военна доктрина.

Генералният щаб на френската армия, без да забележи нарастващите темпове за настъплението, все още продължаваше да се придържа към остарялата стратегия на позиционната война, каквато беше войната 1914–1918 г.

Петеновите възгледи за войната обобщи генерал Шовино, професор при военната академия в Сен Сир. Няколко месеца преди началото на войната той публикува книгата „Възможно ли е нахлуване?“. Предговорът на тази книга написа сам Петен, като го озаглави „Елементи на военната доктрина“. Предговорът на Петен беше официално доведен до знанието на всички ръководители на френската армия. В предговора Петен писа, че възгледите на генерал Шовино са пълни с мъдрост. С това Петен хвалеше своите собствени възгледи, отразени в книгата на Шовино.

В цялата книга като червена нишка минаваше тезата за несъкрушимостта на непрекъснатия фронт. За доказателство се провеждаха доводи, че отбраната сега е по-силна, отколкото през 1917 г., защото сега за 10 дена се построяват такива укрепления, които защищават надеждно от танкове. От тази теза беше направен извод: щом като немците не ще могат да пробият френския фронт, танковете не са нужни въобще.

Френският генерален щаб все още се опитваше да води съвременния бой по образец на боевете при Марна 1914 г. В генералния щаб и във висшите военни школи се ширяха шаблонът и доктринерството. Изостаналостта пречеше да се разглеждат новите проблеми. Така например отбраната при Вердюн се използуваше като доказателство на тезата, че и в бъдещата война многочислените армии могат да водят борба с месеци, без да спечелят нещо освен няколко квадратни километра територия. Метафизическият мироглед пречеше да се види, че усъвършенствуването на военната техника изисква също така и усъвършенствуване на тактиката. Нито в недостатъчното въоръжение, нито в лошото качество на бойната техника, а в изостаналостта на военната теория беше основната слабост на френските военни ръководители.

През време на гражданската война в Испания фашистките интервенти изпробваха и изучаваха използуването на новите видове оръжия. Например за немскофашистката авиация войната в Испания беше полигонът, на който се проверяваха техните танкове, самолети, бомби и зенитна артилерия. Бойният опит помогна на немците да разработят методите по взаимодействието на танковете с авиацията, да подобрят конструкцията и да усилят бронята. Именно от опита на войната в Испания немскофашистките военни ръководители дойдоха до извода за необходимостта от създаването на танкови и моторизирани корпуси и да заменят използуващите се самолети с нови, по-съвършени образци.

Френското военно списание по това време се ограничаваше с излагане на фактическите събития. Единствената военна монография за опита от военните действия в Испания беше написана от немски емигрант, който по-рано служил в германския военноморски флот. Книгата имаше гръмкото заглавие „Военните уроци от Испанската война“. В Испания авторът престоял през 1936 г. всичко три седмици, в периода на барикадните боеве, и направил извода за неефикасното използуване на танковете, което се хареса на френските стратези на отбраната.

Френските военни ръководители започнаха създаването на танкови дивизии едва след урока от германо-полската война 1939 г.

В началото на Втората световна война френската армия имаше само три леки механизирани дивизии. Първата танкова дивизия бе сформирана през 1933 г. Четири танкови дивизии бяха формирани след започването на войната: първите две — към средата на януари 1940 г., третата — по средата на март, а четвъртата — в разгара на немскофашисткото нахлуване във Франция.

Формирането на танковите дивизии в последния момент доведе до това, че те се оказаха неподготвени за решаването на оперативни задачи. В продължение на много години във френската армия танковете се разглеждаха като тактическо оръжие на пехотата, като средство за поддържане и съпровождане на пехотата.

Опитът от използуването на танковете в кампанията (1917–1918 г.) даже и след 20 години се смяташе за непроменена догма. Това доведе до убеждението във френската армия, че танковете са в състояние да се откъснат от пехотата не повече от някакви си 1500 или 1800 м. Ето защо френските военни ръководители за сметка на маневреността увеличаваха бронята и въоръжението на танковете.

През 1932 г. беше формирана първата френска моторизирана дивизия. Обаче моторизираната дивизия се определяше само за използуването като бързо подвижен резерв, вместо да действува с танковете и да осъществява широк оперативен пробив. В боя огънят се противопоставяше на маньовъра, вместо да се съчетават огънят и оперативният маньовър.

През 1933–1939 г. френското върховно командуване издаде ред наставления и инструкции по въпроса за бойното използуване на танковете и механизираните дивизии. Във временното наставление от 26 април 1933 г. относно съвместните действия на пехотата и танковете се казваше, че „използуването на съвременните танкове и моторизирането на армията позволяват да се откажем от бавното, постепенно придвижване, към което ни принуждава огъня на противниковото автоматично оръжие и стремително да се развива успехът, не дочаквайки подхода на останалите ешелони, т.е. да се ускори темпът за настъпление“. Във временното наставление по тактиката на крупните съединения от 12 август 1936 г. се предвиждаше дълбоки самостоятелни действия на танкови ешелони, действуващи пред пехотата и като танкове за съпровождане.

Във всички тези наставления и инструкции са разработени способите за бойното използуване на танковете в тактически рамки. Бойният ред на танковете в настъпление се предвижда в три ешелона. Вторият ешелон трябва да поддържа танковете от първия. Третият ешелон се определя за най-тясно взаимодействие с пехотата. Обаче дълбочината на танковата атака се поставяше в зависимост от възможното прикриване и поддържане на тежката артилерия.

Такъв метод на танкова атака изхождаше от необходимостта за пробив на отбраната, включваща в системата си опорни пунктове и имаща малка плътност от противотанкови средства. При тези условия първите два ешелона (за далечно действие и за далечно поддържане на пехотата) трябваше самостоятелно, с откъсване от пехотата, да преминат през отбранителната полоса и да подавят артилерията, минохвъргачките и тактическите резерви в дълбочина на противниковата отбрана. Същевременно пехотата, съпровождана от танкове, подавяше системата от опорни пунктове и отделните съпротивителни възли на предния край.

По такъв начин танковете се предназначаваха главно за извършване на пробива. Танковите ешелони трябваше да пробият тактическата зона на противниковата отбрана по цялата й дълбочина. Едновременното решение на тези задачи от танковите ешелони и задачата за развитието на постигнатия тактически успех не можеше да даде ефикасен резултат.

Опит да се излезе от границите на тактическите рамки бе направен през 1938 г. В инструкцията от 16 декември 1938 г. се казваше, че танковата дивизия трябва да пробие противниковата отбрана по цялата тактическа дълбочина и да осигури дълбокото придвижване на пехотата. Бойният ред на танковата дивизия се предвиждаше в три ешелона. Първият ешелон (ешелонът на напредването), съставен от средни танкове, се определяше за подавянето на артилерийските позиции и тактическите резерви на противника. Вторият ешелон (ешелонът на поддръжката), също така съставен от средни танкове, в тясно взаимодействие с пехотата заемаше и се закрепваше на противниковите позиции. След пробива на тактическата отбрана танковата дивизия трябваше да премине към развитието на успеха с третия ешелон в широк мащаб съвместно с леките механизирани или кавалерийски дивизии, усилени с моторизирана пехота и артилерия на механична тяга.

Но, както пише Буше, „танковата дивизия, макар и да се определяше като стратегическо съединение, беше по-скоро съединение, призвано да действува съгласно немската терминология в рамките на висшата тактика, т.е. фактически в полосата на армейския корпус“151. Танковата дивизия нямаше голяма възможност да развива постигнатия успех (всички 150 танка в състава на дивизията).

Теоретическите положения във френските инструкции и наставления не получиха необходимите проверки на ученията и маневрите и не бяха усвоени от войските в хода на бойната подготовка. Танковите дивизии бяха създадени твърде късно.

И така възгледите на френското върховно командуване след Първата световна война се свеждаха до преоценка на значението на отбранителните укрепления, фактически до неверие в силата на танковете в решаване на оперативни задачи и до недооценка ролята на авиацията, а следователно и до възможностите за използуване на танковете и авиацията за решителни настъпателни действия.

Френските военни ръководители твърде късно дойдоха до извода, че „най-голямата грешка, която само може да се извърши във военното дело, е да приемеш решение, недооценяващо качествата и възможностите на противника“152.

Аналогична неподготвеност към воденето на съвременна война по суша се наблюдаваше и в английската армия.

Господствуващата военна теория в Англия в навечерието на Втората световна война беше теорията „на морската сила“, разработена от английския адмирал Коломбо. Мощният военноморски флот се предназначаваше за завоюване господство по море, за икономическа блокада и за нанасяне на удари по уязвимите приморски области на противника. Авиацията получи признание като съставна част на въоръжените сили. Но използуването на авиацията се набелязваше главно за взаимодействие с военноморския флот и за извършване на стратегически бомбардировки.

На сухопътните войски в Англия се отреждаше второстепенно значение, тъй като английската буржоазия на европейския континент се ориентираше към една силна френска армия. Това доведе до разформироване в 1928 г. на първата механизирана част и един високопоставен офицер обяви пред представител на печата; „Без кавалерия не може да се мине. Танковете повече не представляват опасност.“153 През 1939 г. беше възстановена бронираната бригада. След една година тя отново беше разформирована и отново формирана след едногодишно прекъсване. Бронираната бригада имаше в своя състав батальон леки танкове и три смесени батальона, по три роти във всеки. В състава на танковата рота влизаше взвод леки танкове (6 танка) и взвод средни танкове (5 танка).

През 1937 г., когато в Германия вече беше формиран танков корпус, в Англия всеки, който твърдеше и решително настояваше за механизация, рискуваше да получи прозвището танкоман.

Теоретическите възгледи на английските военни ръководители за бойното използуване на танковете малко се различаваха от възгледите на френските им съюзници. В английската армия танковете бяха предназначени за съпровождане на пехотата, доколкото английските военни ръководители считаха, че танковете не са в състояние далеч да се откъснат от пехотата. Затова бронираната бригада се готвеше само за тактическо взаимодействие с пехотата.

Основните усилия при пробив на противниковата отбрана при стабилен фронт се възлагаха на пехотната дивизия. Завършването на пробива се явяваше второстепенна задача за бронираната бригада, която идваше да усили пехотната дивизия. Основната задача на бронираната бригада беше да разгроми резервите и щабовете на противника в дълбочина на тактическата зона на отбраната (не повече от 20 км). Самостоятелни действия на бронираната бригада пред главните сили на армията се допускаха само в маневрени условия на войната.

Опитът от бойните действия в Западна Европа през 1940 г. показа, че тези военнотеоретически възгледи бяха далеч от необходимото съответствие с новите технически средства на въоръжената борба. Както и в периода от 1917 до 1918 г. английските военни ръководители например не можаха да излязат вън от рамките на бойното използуване на танковете в тактически мащаб.

По такъв начин пасивната военна стратегия на англо-френските военни ръководители, в частност отбранителната стратегия за водене на войната през първата й фаза, беше обусловено от „мюнхенската“ политика на управляващите кръгове на Англия и Франция, която се състоеше в това да не се пречи на хитлеристка Германия да нападне Съветския съюз. Управляващите кръгове на Англия и Франция, увлечени в насъск-ване на фашистка Германия срещу Съветския съюз, не виждаха плановете на немския фашизъм. Хитлеристите, преди да нападнат Съветския съюз, явяващ се главно препятствие по техния път за завоюване на световно господство, започнаха агресия срещу Полша, Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Франция и Люксембург, Югославия и Гърция за осигуряване на своя европейски тил.

Като подготвяха своите армии за нахлуване в Западна Европа, германските военни ръководители най-добре решиха военнотеоретическите въпроси за бойното използуване на родовете войски в сравнение с решението на аналогичните въпроси във френската и английската армия.

В основата на немскофашистката стратегия беше положена теорията на „тоталната“ и „светкавичната“ война. Тези теории с идването на фашизма на власт в Германия заеха господствуващо положение.

В 1934 г. се появи книгата на Лудендорф „Тоталната война“. Този виден идеолог на германския милитаризъм излезе с искане за неограничено използуване на всички средства за унищожаване не само на въоръжените сили, но и на населението на противниковата страна. За политическото обосноваване на тезата за абсолютната всеобхващаща война, т.е. война безпощадна в мащаба на цялата страна на противника, Лудендорф използуваше расовата теория на фашизма.

Като неразделна част от тоталната война Лудендорф разглеждаше мълниеносното постигане на победата без обявяване на война. Той искаше „да се стремим да се завърши войната колкото е възможно по-бързо“, а за това „от самото начало да се използува и последната пушка“. Тази теза бе използувана от хитлеристите при разработване на стратегическите планове за водене на Втората световна война. В 1937 г. Хитлер постави задача на генералния щаб така да се деморализира противникът, че да загине още от първия удар.

Германският генерален щаб, като планираше нахлуването в страните от Западна Европа, много разчиташе на внезапното нападение. Моторизацията на армията доведе до нейната подвижност. Увеличи се възможността за бързото съсредоточаване, а следователно и внезапността.

Внезапното нападение на Германия неочаквано за англо-френските съюзници съдействува за бързото поражение на армиите им (за 45 дена). На германското командуване се удаде благодарение на силата и благоприятната политическа и военна обстановка да спечели първия период на Втората световна война. Нахлуването на немскофашистките войски в Западна Европа не трябва да се разглежда извън рамките на Втората световна война. Ето защо успехът на немскофашистките войски в Западна Европа не беше потвърждаване на правилната стратегическа концепция на хитлеристите за възможното спечелване на Втората световна война в кратко време. При това фашистка Германия надценяваше своите възможности, правеше всички разчети за воденето на следващите кампании с „светкавични“ срокове и заради това не бяха взети мерки в случай на продължителна война. Това объркване на сметките на хитлеристите се изясни във войната на фашистка Германия срещу СССР. Само към пролетта на 1942 г. немскофашистките ръководители дойдоха до извода, че ще се наложат максимални военни и икономически усилия.

Главната особеност на немскофашистката стратегия се състоеше в това, че хитлеристите успяваха да разгромят своите противници поотделно. Като отчитаха опита от Първата световна война 1914–1918 г., хитлеристите всячески избягваха война на два фронта. „Мюнхенската“ политика на управляващите кръгове на Англия и Франция способствуваше за осъществяване на поредното „светкавично“ разгромяване на западноевропейските страни през първия период на Втората световна война.

Успехът на операциите на немскофашистката армия беше осигурен изключително от високите темпове на настъплението. Хитлеристкото командуване използуваше в голям мащаб високо маневрени и подвижни средства — танкове, авиация, моторизирани и въздушнодесантни войски.

В армията на Франция и Англия процесът на прерастването на танковите войски от тактическите рамки в средство от оперативно значение ставаше много бавно и постепенно. В немскофашистката армия този процес се извършваше с бързи темпове. Германското военно командуване успя да повиши оперативното значение на танковите войски по пътя на организационното обединение на танковите войски с моторизираната пехота.

В периода на Първата световна война 1914–1918 г. настъпателните операции бързо заглъхваха, тъй като темповете на настъплението не превишаваха темповете за подхождането на оперативните резерви на отбраняващите се войски. В резултат на това отбраняващите се войски успяваха да създадат в дълбочина на отбраната в замяна на загубените нови отбранителни рубежи.

През 1939–1940 г. масираното използуване на танковете, авиацията, моторизираните и въздушнодесантните войски обезпечаваше високи темпове и голяма пробивна сила на настъплението. Високите темпове на настъпателните операции позволяваха да се изпреварва прехвърлянето на оперативните резерви на отбраняващите се войски към застрашеното направление.

Френските военни ръководители очакваха, че немскофашистките войски ще настъпват с темповете от периода на Първата световна война. Бойният опит отхвърли тези пресмятания. В първия ешелон на немскофашистките войски се използуваха бронетанкови механизирани войски. В хода на настъпателните операции на подвижните войски се случваше средно да изминат с откъсване от главните сили до 250–300 км.

Стремителността в настъплението на хитлеристките войски веднага дезорганизира управлението на англо-френските войски. Във военните кръгове на Англия и Франция цареше пълна обърканост. Разпорежданията на командуването закъсняваха и не идваха на време до войските. В резултат на това войниците губеха вяра в своето командуване, преувеличено си представяха силата на врага. Всичко това доведе до пълната дезорганизация на войските.

За високите темпове на танковете и моторизираните войски на немците спомагаше авиацията, особено пикиращите бомбардировачи и въздушнодесантните войски. Въздушнодесантните войски отстраняваха това несъответствие, което имаше между действията на авиацията и подхождането на подвижните съединения. Тясното взаимодействие на танковете с другите родове войски позволяваше на хитлеристкото командуване да реши проблема за развитието на оперативния успех, да извършва бързо прегрупирване в хода на операцията и да осъществява операции за обкръжаване на крупни противникови сили.

Във връзка с широкото използуване на новите високо маневрени и подвижни средства във въоръжената борба се измени ролята на пехотата при атака. В периода на Първата световна война 1914–1918 г. пехотата беше ударно средство. През 1939–1940 г. пехотата премина в основата на бронирания ударен клин. Този клин с острието на танковите дивизии дълбоко се врязваше в територията на противника. Обаче пехотата оставаше, все още многобройна, качествено стана значително по-мощна.

Тлавната особеност на немскофашистката тактика в настъпателния бой се състоеше в това едновременно да подави тактическата зона на отбраната. Танковото войсково усиление (по немската терминология) в състава на отделната танкова бригада и пехотни дивизии от първия ешелон извършваха пробив в главната полоса на отбраната на противника, която имаше дълбочина до 6 км. Едновременно авиацията подавяше артилерийските позиции и близките резерви на противника.

Пробивът на втората полоса на отбраната се извършваше от втория ударен ешелон на танковото войсково усиление и моторизирана пехота. Следователно танковото войсково усиление се използуваше за решаване на тактически задачи. След пробива на втората полоса в сражението се въвеждаха танковите дивизии и корпуси за разгромяване на подвижните резерви на противника в оперативната дълбочина.

По такъв начин, като създаде бронетанкови войски и като ги призна за основен род войски, командуването на немската армия се отдалечи от съществуващите по това време в армиите на другите капиталистически страни мнение за танковете като средство, предназначено само за съпровождане на пехотата.

Ориентирането предимно към новите ударни средства доведе до подценяване от страна на немците ролята на артилерията в съвременната война. Хитлеристките генерали започнаха всички огневи задачи, които по-рано се решаваха от артилерията, механически да поставят на танковете и авиацията, несъобразявайки се с това, че танковете сами се нуждаят от съпровождане с артилерийски огън.

Вече в хода на полската кампания се изясни, че немско-фашистката артилерия не само в качествено, но и в количествено отношение не осигурява ефикасно решаване на огневите задачи при високата маневреност и темповете на бойните действия. Немскофашисткото командуване беше принудено чрез авиационни бомбардировки да увеличи ефикасността на артилерийския огън.

Погрешните сметки на хитлеристките генерали в оценката на артилерията имаха за немскофашистката армия тежки последствия, а също така и за по-нататъшния ход на Втората световна война.

Стратегическата маскировка на подготовката на фашистка Германия за нападението на Съветския съюз

Английските историци наричат периода след капитулацията на Франция „битка за Англия“ и твърдят, че тази битка била решаващ фактор за целия период на Втората световна война.

Безспорно през този период английският народ преживя тежки дни. Във въздуха се развиха тежки боеве с немската авиация, а по море действията на немските рейдери и подводници върху морските комуникации на Англия застрашаваха английското търговско корабоплаване с дезорганизация. Но не това определяше основното съдържание на периода след капитулацията на Франция.

Като предприемаше стъпки за временно примирие с Англия, Хитлер на 16 юли, т.е. три дена преди речта му в райхстага, едновременно подписа директива с условното наименование „Морски лъв“. В нея се казваше, че с групата армии „А“ „се предвижда нахлуване в Англия“. Обаче по показанията на бившия началник щаб на групата армии „А“, Блументрит, никой от немските генерали не приемаше тази директива за сериозна.

През 1939 г. всички установки на Хитлер по отношение на Англия се свеждаха към отбрана и сдържаност. Това се обяснява с факта, че все още се хранеше надежда за разбирателство. Хитлеристите през време на Втората световна война предприемаха не един път опити да се споразумеят с управляващите кръгове на Англия.

Други бивши военни ръководители на немскофашистките въоръжени сили, като например Рундщед, също така твърдят, че „Хитлер никога сериозно не е мислил за нахлуване в Англия“154.

Действителният смисъл на директивата „Морски лъв“ се състоеше в това, демонстрирайки подготовката за нахлуване в Британските острови, да се готвят за нападение срещу Съветския съюз. Ето защо хитлеристките генерали никога не разглеждаха нахлуването в Англия като сериозна операция. Това неопровержимо се доказва и от тайните писма, разменени между Хитлер и Мусолини.

Без да знае истинските замисли на Хитлер, Мусолини на 26 юни 1940 г. му писа: „Сега, когато настъпи време да се удари по Англия, напомням ви за това, което съм казал в Мюнхен по повод непосредственото участие на Италия в щурма на островите. Готов съм да взема в него участие със сухопътните и въздушните сили и вие знаете как желая това. Моля ви да ми отговорите, за да премина към стадий на изпълнение!“155

Хитлер отклони предложението на Мусолини за използуването на италиански експедиционни сили за нахлуване в Англия. Наистина по-късно Хитлер сам се обърна към Мусолини за такъв род помощ, но вече за съвместно нападение срещу Съветския съюз.

Мусолини, без да разбере отказа на Хитлер, започна да предлага вместо пехотни части италианската авиация. В писмото от 17 юли 1940 г. Мусолини писа: „Ако вие считате за възможно и непосредствено участието на италианската авиация, моля ви да ми съобщите за това. Ние сега имаме отряди нови, твърде мощни и скоростни самолети.“156

Но Хитлер се отказва и от авиацията. Нещо повече, той сам предлага на Мусолини своята авиация до пролетта на 1941 г. На 19 юли 1940 г. Чано записа в своя дневник, че Хитлер не само отклонил „предложението на Мусолини да изпрати хора и самолети за участие в нападението над Англия, напротив — той ни предложи помощ от авиация за бомбардировка на Суецкия канал“157.

Чано не знаеше, че отказът на Хитлер от италианските войски и авиация означаваше отказ от нахлуването в Англия за този период. За намеренията на Хитлер Чано не знаеше, защото Хитлер винаги поставяше своите италиански съюзници в известност за плановете си само след започване на поредната агресия.

На 29 юли 1940 г. оперативният отдел на германското върховно командуване пристъпи към разработване на плана за нападение срещу Съветския съюз. В Типелскирх намираме потвърждение на това. Той пише, че „в края на юли, преди да бъде дадена заповед за въздушно нападение над Англия, Йодъл съобщил на един от своите най-близки сътрудници, че Хитлер решил да се готви за война срещу Съветския съюз“158. Писмена заповед затова била дадена на 9 август 1940 г. под условното название „Ауфбау Ост“.

От достоверни сведения, които получил тогавашният държавен секретар на САЩ, Кордел Хъл, именно през август 1940 г. в щабквартирата на Хитлер станаха съвещания по въпроса за подготовката на война срещу Русия.

В същия месец бе дадена заповед да се подготви Западна Полша като плацдарм за източния поход. В съответствие с тези заповеди се започна строеж на нови ж.п. линии, пътища, летища и казарми за войски, които можеха да осигурят бързото прехвърляне и концентриране на крупни войскови съединения. Още през юли 1940 г. щабовете на 4-а, 12-а, 18-а армия бяха преместени в Познан. През втората половина на 1940 г. в Западна Полша бяха преведени около 30 немскофашистки дивизии.159 Това беше начало на стратегическото развръщане на германските въоръжени сили срещу СССР.

Що се отнася до планирането за нахлуването в Англия, по признания на Блументрит, операцията „Морски лъв“ никога сериозно не се е разработвала и не се е подготвяла, на нея се е гледало като на „военна игра“. На немските генерали и адмирали в края на септември стана съвършено ясно, че планът не беше замислен сериозно. След това от този план се отказаха напълно. „В свои кръгове ние говорехме за плана като за блъф и очаквахме новината, че с Англия ще се дойде до съглашение.“160 През септември 1940 г. планът „Морски лъв“ бе окончателно погребан.

След 15 септември 1940 г. „десантът в Англия оставаше само като заплаха“161. По такъв начин именно от лятото на 1940 г. подготовката за вероломно нападение срещу Съветския съюз стана съставна част от плана на Хитлер относно по-нататъшното водене на войната. Тази подготовка беше главно определящо съдържание на хитлеристката стратегия след разгрома на Франция и другите западноевропейски страни през май—юни 1940 г.

От военна гледна точка нахлуването на немскофашистките войски в Англия можеше да се увенчае с успех. Но Хитлер смяташе, че при нахлуването в Англия възможните загуби ще бъдат около един милион души. Този милион той реши да запази за нападението срещу Съветския съюз, тъй като считаше, че завоюването на СССР ще стане мълниеносно и че в Европа след това не ще има сила, която да може да спре по-нататъшната германска агресия. Ето защо Хитлер реши да отложи решителната борба срещу Англия.

След като направените на 19 юни 1940 г. „мирни“ предложения на Хитлер към Англия увиснаха във въздуха, беше прието решение за нападения на германската авиация над Англия. За нападенията върховното германско командуване отдели 1020 изтребителя и 1100 бомбардировача от състава на 2-и и 3-и въздушен флот.

Първите крупни удари по въздуха над Англия бяха нанесени на 15 август. До 7 септември германската авиация нанасяше удари по авиационните бази. Обаче те не успяха да унищожат английските военновъздушни сили и летища. Това се обяснява с факта, че от самото начало на войната английската противовъздушна отбрана бе добре снабдена с технически апаратури. Особено добре беше прикрита летищната мрежа, имаща разгърната радиолокационна система.

След това немската авиация пренесе ударите върху Лондон и над другите английски градове, с помощта на които искаше да сломи волята на англичаните за съпротива. През нощта на 7 ноември 1940 г. 300 немски бомбардировача извършиха своето първо нападение над Лондон.

Управляващите кръгове на Англия, като поощряваха въоръжаването на хитлеристка Германия, разчитаха, че фашисткото оръжие ще бъде използувано най-напред срещу Съветския съюз. Невил Чембърлейн още на 30 септември 1938 г., говорейки на летището в Кройдон при завръщането си от Мюнхен, тържествено заяви, че мирът е осигурен на цяло поколение. Чембърлейн, разбира се, имаше предвид мир за Англия. Обаче не изминаха и две години и над английските градове се посипаха фашистките бомби. Мирът с Хитлер не им се удаде. За последствията от „мюнхенската“ политика на управляващите кръгове на Англия трябваше да заплати английският народ.

Тежки изпитания се стовариха върху английския народ. Над английските градове немскофашистката авиация хвърли около 190 000 тона фугасни и запалителни бомби. Гр. Ковънтри, един от центровете на английската авиационна промишленост, на 14 ноември 1940 г. беше разрушен при нападение с 500 бомбардировача. От 7 септември 1940 г. в продължение на 65 нощи подред хитлеристката авиация атакуваше Лондон. Градът беше подложен на масови нападения. Така например на 20 март 1941 г. бе бомбардиран с 310 самолета, на 17 и 20 април — с 542 и през нощта на 11 май 1941 г. — с 580 самолета. С това се завърши нападението над Лондон с големи маси от немскофашистка авиация.

Трябва обаче да се отбележи, че въпреки интензивните нападения резултатите от бомбардировките нямаха решаващо значение. Тези нападения само създаваха впечатление за близко нахлуване. В действителност те се извършваха, за да маскират съсредоточаването на хитлеристките войски за нападение срещу СССР. Бившият държавен секретар на САЩ, Кордел Хъл, в мемоарите си пише: „Въздушните нападения над Англия служеха на Хитлер само като параван на неговите истински и щателно разработени планове и приготовления за внезапно и съкрушително нападение на Русия.“162

Като действуваше по плана за стратегическата дезинформация на Съветския съюз, германското върховно командуване по това време усилено прехвърляше войски на Изток. На 27 август Хитлер подписа заповед за прехвърляне на Изток 10 пехотни и 2 танкови дивизии. На 6 септември, в навечерието на нападението на фашистката авиация над Лондон, беше издадена нова заповед за преместването на Изток до 1 октомври 1940 г. 20 дивизии.163

Към 1 май 1941 г. в района на Прибалтика бяха прехвърлени нови пехотни дивизии. За да скрият готвещото се на Изток настъпление, хитлеристите държаха в Германия и на Запад основната маса танкови и моторизирани дивизии, готови за прехвърляне. На Запад поддържаха кадрови дивизии, за да се създаде впечатление, като че ли са предназначени за десантни операции на Британските острови. Подвижните съединения бяха прехвърлени на Изток с максимална предпазливост един месец преди началото на нападението срещу СССР.

От 22 май 1941 г. стратегическото развръщане на Изток беше представено като средство за маскиране на десантната операция срещу Англия.

За фашистките ръководители на Италия истинският замисъл на хитлеристите се изясни едва в края на 1940.

На 4 октомври 1940 г. се състоя поредната среща на Хитлер и Мусолини в Бренер. На този ден Чано записал в дневника си: „Разговорите за десант на Британските острови и подготвителните операции повече не ще продължават.“164 През октомври на Мусолини и Чано стана ясно, че всяка реална подготовка за нахлуване в Англия е прекратена. На 12 октомври Кайтел подписа директива, в която изложи заповедта на Хитлер, че от този момент „подготовката за десант в Англия ще се продължи само като военна и политическа заплаха“165. Тази директива само оформяваше мероприятията на стратегическата маскировка, провеждана под формата на реално подготвителни работи за нахлуване. Подготвителните работи за нахлуване трябваше да скрият истинските планове на хитлеристите.

На съвещание на германското върховно командуване в края на лятото на 1940 г. Хитлер съобщи за намерението си да нападне Русия. През ноември Хитлер предложи на Мусолини да отзове от територията на Франция тези части, които влизаха в състава на окупационните войски, и заедно с германските войски да демонстрира подготовката за нахлуването през Ламанш.

На 5 декември 1940 г. началникът на германския генерален щаб, Халдер, доложи на Хитлер плана за източния поход. На 18 декември Хитлер подписа директива № 21, в която планът за внезапното и вероломно нападение на Съветския съюз получи ново условно наименование — „план Барбароса“. Директивата започваше със следните думи: „Германските въоръжени сили трябва да бъдат готови да унищожат Съветска Русия в хода на една скоротечна кампания преди свършването на войната с Англия.“ Тази директива беше подписана от Кайтел и Йодъл и в девет екземпляра разпратена на командуващите различните родове войски в германските въоръжени сили като основа за стратегическото развръщане.

За тила си хитлеристите вече не се опасяваха, тъй като крупни операции на английските войски с цел нахлуване в страните от Западна Европа, окупирани от немскофашистките войски, не се очакваха.

Едновременно с приготовленията за реализирането на „план Барбароса“ хитлеристите до края на 1940 г. продължаваха да бомбардират английските градове. Като създаваха впечатление за готвещо се нахлуване в Англия, хитлеристите искаха не само да скрият подготовката за нападение срещу Съветския съюз, но и смятаха с въздушния терор да сломят волята на английския народ за съпротива, да заставят английските капитуланти да сключат съглашение с Германия и да неутрализират Англия за продължително време, за да завършат безпрепятствено войната на Изток.

Известна част на английските управляващи кръгове бяха готови да направят сделка с Хитлер, но не им се удаде да сломят волята на английския народ за съпротива срещу Хитлер. Волята на английския народ за съпротива остана непоколебима. Решимостта на английския народ, неговият непреклонен стремеж да защищава своята свобода и независимост — тази бе силата, която принуди английското правителство да остави без отговор „мирните“ предложения на Хитлер.

На 3 февруари 1941 г. „планът Барбароса“ се утвърди окончателно. През март Хитлер свика командуващите и постави пред тях следните задачи: да се разгроми руската армия; да се ликвидира съветската държава; след това с 50–60 дивизии да се създаде в Русия „въоръжена граница“, а останалите сили да се използуват за завладяването на Гибралтар, Иберийския полуостров и за подготовка за последна борба с Англия.

От това се вижда, че така наречените „мирни предложения“ на Хитлер от 19 юли 1940 г. са само продължение на политиката, насочена към създаването на условия за разгромяването на всички държави, противопоставящи се поотделно на фашистката агресия, и да не допусне възможното създаване на анти-хитлеристка коалиция.

Подготовката на поход срещу Съветския съюз наложи прехвърлянето на крупни сили от немската авиация на Изток. Във връзка с това на хитлеристите се наложи в края на краищата да преустановят борбата срещу Англия, въпреки че не бяха постигнали капитулацията на английския народ. Обаче след като „планът Барбароса“ беше окончателно утвърден, във фашистка Германия се усили пропагандата за неизбежното нахлуване в Англия през пролетта на 1941 г. С лъжливите приготовления за десант на Британските острови хитлеристите продължаваха да маскират фактическата подготовка за нападение срещу СССР. Затова свидетелствуват и следните факти. На 3 февруари 1941 г. на съвещание на германското върховно командуване беше прието решение стратегическото съсредоточаване на войските за изпълнение на „план Барбароса“ да се маскира не само с приготовления за операцията „Морски лъв“, но и за второстепенните операции по „план Марица“ (войната срещу Гърция).

На 15 февруари 1941 г. началник щаба на върховното командуване на фашистка Германия, Кайтел, подписа разпореждане за стратегическа дезинформация. В това разпореждане се казваше, че целта на дезинформацията е да скрие приготовленията за операцията „Барбароса“. За да скрие развръщането на силите за операцията „Барбароса“, препоръчваше се „да се демонстрира предстоящото нахлуване в Англия“. Тази маневра Кайтел нарече най-велика дезинформация в историята на войните. За постигането на по-надеждна дезинформация подготовката за изпълнение на плана „Морски лъв“ беше даже повторно проведена през първата половина на 1941 г. под условното название „Акула“.

В директивата на началник щаба на въоръжените сили на фашистка Германия от 25 май 1941 г. се разкрива мащабът на мероприятията по стратегическата дезинформация. Обръща се внимание на следните моменти: „В съответствие с указанията на раздел 2 за стратегическата дезинформация на противника трябва особено да се подчертаят продължаващите се приготовления за нахлуването в Англия. Молба към началника на тила на сухопътните сили — да направи по възможност обширни приготовления за реализиране на операцията «Морски лъв», при това за участие в приготовлението трябва да се привлекат гражданските учреждения. Желателно е по този въпрос да се проведат широки съвещания. Особено важно е да се дадат определени задачи на гражданските учреждения.

… Молба към отдел пропаганда на въоръжените сили — да се свърже с министерството на пропагандата, като му даде директивата, необходима за стратегическата дезинформация на противника. Обръщаше се при това внимание, че министерството на пропагандата не трябва да бъде в течение на истинските намерения на стратегическата дезинформация на противника.“

Под прикритието на този шум се продължаваха усилените приготовления за похода на Изток. Известният английски военен писател Лидъл Харт, който никак не може да бъде подозрян в нелоялност към английския империализъм, под впечатлението на неопровержимите факти, получени от бившите членове на германското върховно командуване, беше принуден да признае, че през 1940 г. „Хитлер не желаеше да завоюва Англия. Той малко се интересуваше от приготовленията за нахлуването, нищо не правеше, за да ги ускори и ги отмени при първия благовиден предлог.“166

Защо Хитлер не искаше да завоюва Англия? Лидъл Харт направо отговаря: „Работата е там, че Хитлер вече обръщаше погледа си на Изток.“167 И не само Лидъл Харт, но и „Таймс“ на 20 септември 1942 г. призна: „В 1941 г. Хитлер хвърли своите войски против Русия, защото не се осмели да ги изпрати срещу Британските острови, докато в неговия тил имаше голяма бдителна и непобедена руска армия.“ Ето истинската причина, поради която не бе извършено нахлуването на немскофашистките войски на Британските острови.

В англо-американската преса до самото нахлуване на хитлеристка Германия в Съветския съюз се печатаха статии на тема за сериозните приготовления срещу Англия. На 12 февруари 1941 г. английските вестници излязоха с предупреждение до населението за очакваното нахлуване на Британските острови. На 6 март 1941 г. военният министър, Маргесон, заяви в парламента, че опасността от нахлуване е твърде голяма.

В действителност английските и американските управляващи кръгове бяха добре осведомени, че хитлеристка Германия готви нападения срещу СССР. Държавният департамент на САЩ още в края на 1940 г. знаеше за германските планове за нападение срещу СССР. Бившият заместник държавен секретар, Съмнер Уелс, пише в своите следвоенни мемоари: „В началото на януари 1941 г. получих съобщение, което по мое мнение не оставяше и най-малката сянка от съмнение за това, че германският генерален щаб със съгласието на Хитлер готви през пролетта на тази година германската армия за внезапно нападение срещу Съветския съюз. Информацията беше твърде подробна и изхождаше от достоверен източник.“168

Кордел Хъл потвърждава, че през януари 1941 г. той също получил достоверна информация, че Хитлер щателно разработвал планове за нападение на Русия.

Английските управляващи кръгове също така знаеха, че хитлеристка Германия трескаво се готви за нападение срещу Съветския съюз. Още на 27 юни 1940 г. Чърчил с телеграма съобщи на министър-председателя на Южноафриканския съюз, Смътс, че Хитлер ще се хвърли на Изток и „прави това, без да се опита да предприеме нахлуване…“ (в Англия — В. С.)169. На 16 май 1941 г. Чърчил вече писа на Смътс: „Хитлер съсредоточава силите си срещу Русия. Непрекъснато се прехвърлят войски, танкови сили и авиация на север от Балкана и на изток от Франция и Германия. Аз лично смятам, че най-добрите шансове за него са нападението на Украйна и Кавказ, това би му осигурило жито и петрол.“170

По такъв начин от „мюнхенската“ политика реакционните сили на Англия не се отказваха, даже и след като Хитлер потъпка всички и всякакви декларации за ненападение над Англия.

Управляващите кръгове на Англия и САЩ имаха сведение от най-достоверни източници, че подготовката на хитлеристите за нахлуване в Англия е само средство за стратегическа маскировка. Някои английски източници направо признават, че „това беше план на «голяма измама», която има за цел да създаде впечатление за готвящото се нахлуване в Англия“171.

Немските източници говорят същото. Например Гьорлиц разказва по какъв начин хитлеристите са използували завладяването на Крит на 1 юни 1941 г. за поддържане лъжливата версия, че подготовката за нахлуването на Англия се продължава и осъществяването на плана „Морски лъв“ е уж първостепенна задача за 1941 г. В началото на юни 1941 г. във „Фьолкишер Беобахтер“ беше поместена статия под заглавие „Крит като пример“. В статията се казваше, че завладяването на Крит от въздушнодесантните войски е само пример за подобни, но крупни операции на други места. Това беше направено с цел да се създаде впечатление, че предстои нахлуване в Англия. След това генерал-полковник Йодъл получи заповед за конфискуване на този брой за разгласяване на военна тайна.

По такъв начин основното съдържание на периода след капитулацията на Франция се заключава в подготовката на Германия за внезапно и вероломно нападение над СССР. Шумът около операцията „Морски лъв“ прикрива тази подготовка и е средство за стратегическа дезинформация.

Ограничени действия на немския военноморски флот в Атлантическия океан (септември 1939 г. — юни 1941 г.)

Хитлер се опитваше да неутрализира Англия през време на войната със СССР не само с въздушни нападения, но и чрез дезорганизиране на търговското й корабоплаване. Обаче действията на германския флот имаха ограничен характер. Срещу външните морски комуникации на Англия в Атлантическия океан действуваха само единични германски надводни кораби рейдери и подводници. Малобройният военноморски флот на Германия не можеше да излезе на сериозна борба с британския флот.

Ограниченият характер на действията на немския военноморски флот се състоеше в това, че не бяха нанесени съсредоточени удари по морските комуникации на Англия.

За нанасяне на съсредоточени удари от флота се изискваше поддръжката на мощни военновъздушни сили, организиране на тясно взаимодействие между флота и авиацията. Но такива условия нямаше. През януари 1939 г. по настояване на главнокомандуващия на немските военновъздушни сили, Гьоринг, бе разформиран отделният морски въздушен окръг, който беше предназначен за съвместни действия с военноморския флот. С това Гьоринг ликвидира обособената военноморска авиация. Това бе направено, защото германското върховно командуване „отделяше главно внимание на войната на континента“172. В резултат на това задоволяване нуждите на военноморския флот с авиационни средства не бе достатъчно.

Към началото на Втората световна война военноморските сили на Англия и Германия имаха следните количества военни кораби173.

Освен това в германските корабостроителници се намираха два линейни кораба („Бисмарк“ и „Тирпиц“ с по 45 000 тона водоизместимост, и един тежък крайцер („Принц Евгени“).

Английският флот въпреки своето количествено превъзходство не предприе активни мерки за унищожаването на главните сили на германския военноморски флот. Пасивността на английския флот доведе до това, че на 17 септември 1939 г. германска подводница потопи в Бристолския пролив самолетоносача „Корейджес“. През нощта на 15 октомври 1939 г. немска подводница се промъкна през тесния проход на подводните заграждения вътре във военното пристанище Скала Флоу и потопи стоящия на котва линеен кораб „Роял Оук“ с водоизместимост 30 000 т (въоръжен с 8 оръдия с калибър 380 мм, 12 оръдия с калибър 150 мм )

В резултат на двете торпедни атаки на линейния кораб избухна силен взрив и корабът потъна. При това от състава на екипажа загинаха 786 души и подводницата успя да се върне по същия път. Благодарение на аерофотоснимка тя успя да намери тесния проход през минните заграждения при входа на пристанището.

Немската авиация нанесе също така тежки повреди на два английски крайцера и един ескадрен миноносец.

На 17 октомври бе извършено първото нападение от немската авиация над английската военноморска база Скапа Флоу. В нападението участвуваха три ескадрили бомбардировачи, „Ю-88“, летящи в три ешелона. Целта на нападението беше линейният крайцер „Рипалс“. Ешелоните се появиха над целта в в интервали: между първия и втория — 2 часа и между втория и третия — 3 часа. Обаче немците не усяха да потопят „Рипалс“. Той беше потопен по-късно заедно с линейния кораб „Принц Уелски“ на 10 декември 1941 г. от японската авиация в открито море източно от Сингапур. Интересно е да се отбележи че японските самолети летяха също така на ешелони — по 9 самолета в ешелон (всичко 84 самолета). В състава на японските въздушни ескадри имаше и бомбардировачи, и самолети торпедоносци, но решаваща роля в потопяването на двата най-нови кораба от английския флот изиграха именно самолетите торпедоносци.

Английският флот побърза да се укрие в лошо оборудваните пристанища по западното крайбрежие на Британските острови.

Първите немски рейдери излязоха в Атлантическия океан още преди започване на войната (на 21 август 1939 г. „Адмирал граф Шпее“ и на 24 август „Дойчланд“). Основната цел на похода им се състоеше в това още в началото на войната да се започне борба с търговските параходи и „като едновременно принуди противника да разпилее силите на своя боен флот“178. Тази цел немскофашисткото командуване постигна. Англичаните създадоха девет ескадри в състав 28 кораба специално за търсене и унищожаване на рейдерите.

Тактиката на рейдерите се изразяваше в това. Единични немски кораби, укриващи се в норвежките фиорди, излизаха в Норвежко море и след това в Атлантическия океан, като заобикаляха Британските острови от север, след това на линията на английските комуникации нанасяха кратки удари по противниковите параходи и бързо се оттегляха в други райони за нанасяне на нови удари.

Например на 30 септември 1939 г. близо до пристанището Пернамбуко, край източното крайбрежие на Бразилия, броненосецът „Адмирал граф Шпее“ потопи английския пътнически кораб „Клемент“ с водоизместимост 5000 т и един английски танкер при остров Мадагаскар. Дизеловите двигатели с много малък разход на гориво позволяваха на германските броненосци да изминават без попълване на запасите около 18 000 км.

Всичко за три месеца кръстосване броненосецът „Адмирал граф Шпее“ потопи девет кораба с общ тонаж 50 000 бруто-регистър тона.

На 13 декември английска ескадра в състав тежкия крайцер „Ексетер“, лекия крайцер „Аякс“ и „Ахилес“ залови германския броненосец „Адмирал граф Шпее“ пред устието на Ла Плата. Английският тежък крайцер имаше 210-мм оръдия, а леките крайцери — 150-мм. Германският броненосец имаше оръдия с калибър, равняващ се на 280-мм. Това обстоятелство подбуди командира на германския броненосец да приеме боя, вместо своевременно да се оттегли.

Командуващият английската ескадра реши да атакува противниковия броненосец с голяма скорост едновременно от различни направления, за да разсрсдоточи неговия огън. Обаче германският броненосец оказа силна съпротива. От огъня на тежката му артилерия беше повреден и загуби способност да маневрира английският крайцер „Ексетер“. В резултат на залпа на шестте 280-мм оръдия на германския броненосец една от кулите на крайцера и всички прибори за предаване заповедите от командния мостик бяха разрушени. Тежките повреди принудиха английския крайцер да напусне боя.

Като получи на свой ред силни повреди, „Адмирал граф Шпее“ бе принуден да се отправи към уругвайското пристанище Монтевидео (в устието на река Ла Плата), където се надяваше да го ремонтират. Двата английски крайцера („Аякс“ и „Ахилес“) затвориха изхода на пристанището. Скоро към тях се присъедини тежкият крайцер „Кумберлънд“, който плаваше в открито море.

Уругвайските власти под натиска на англичаните не разрешиха ремонта на германския броненосец в своето пристанище. Това принуди германското командуване на 17 декември 1939 г да вземе решение да потопи броненосеца.

Другият рейдер броненосецът „Дойчланд“ действуваше по-предпазливо. Той потопи два търговски парахода и в началото на ноември 1939 г. се завърна в Германия.

На 23 ноември 1939 г. немските линейни кораби „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ в района между Исландия и Фарерските острови потопиха английския спомагателен крайцер „Равалпинд“ (17 000 т водоизместимост). В последния момент от английския крайцер успяха да предадат в базата координатите за местонахождението на немските кораби. През нощта на 24 ноември английският флот на широк фронт се насочи за залавяне на немската ескадра. За немското морско командуване се създаде критична обстановка. Как да избягнат срещата с английския флот? Неочаквано през деня на 24 ноември става известно, че край брега на Южна Гренландия се очаква щорм. Барометърът показвал рязко спадане на налягането. Командуващият немската ескадра поискал от метеоролога да състави маршрут за движението на щорма. На метеоролога се удало да състави точна прогноза. Това позволи на немската ескадра да се отдалечи незабелязано от англичаните в полосата на щорма по норвежките брегове и на 27 ноември да се прибере в своята база. Метеорологът бил веднага награден с железен кръст. Като рейдерй немците използуваха също така и спомагателни крайцери, представляващи бързо преустроени бързоходни товарни кораби с водоизместимост от 3300 до 18 000 бруто-регистър тона със скорост 15–20 възла в час. Тези кораби са въоръжаваха с две до шест 150-мм оръдия, едно оръдие 102-мм, от две до шест зенитни установки и 4 торпедни апарата и даже 1–2 хидросамолета за разузнаване.

През март 1940 г. в морето влезе първият такъв крайцер „Атлантис“ с водоизместимост 8000 т. За една и половина година рейдерът потопи в Атлантическия и Индийския океан 22 търговски съда с обида водоизместимост 144 000 т.

През април 1940 г. 5 германски спомагателни крайцера се отправиха за Атлантическия, Тихия и Индийския океан. За половин година те потопиха 36 съда с общ тонаж 225 000 бруто-регистър тона.

През цялото време на войната немските спомагателни крайцери потопиха 136 военни и търговски съда с обща водоизместимост 850 000 т. Обаче и спомагателните крайцери понасяха загуби. Например крайцерът „Пингвин“, който в продължение на една година безнаказано потопяваше търговски съдове (от него бяха потопени съдове с обща водоизместимост 180 000 тона), на свой ред беше потопен от английския крайцер „Корнуел“.

В открито море рейдерите обикновено бяха срещани от специални кораби под неутрални флангове, които им попълваха запасите от гориво, продоволствие и снаряди. Нерядко заловените с продоволствие търговски кораби на противника се използуваха като плаваща снабдителна база. Това им позволяваше да се намират в непрекъснат рейс от два до шест месеца. Така например на 27 октомври 1940 г. в Северния Атлантически океан като рейдер се появи броненосецът „Адмирал Шеер“. На 5 ноември той успя да пресече пътя на конвой от 28 съда и веднага да потопи 11 от тях, в това число и флагманския кораб с водоизместимост 16 000 т. След това той се насочи към Тихия океан и през април се завърна в Германия. През това време германският броненосец потопи 21 съд с обща водоизместимост 152 000 бруто-регистър тона. През времето на този рейд запасите на германския броненосец се попълваха от немския танкер „Нордмарк“ и от заловения английски параход „Дюкеза“.

Като използуваха всички свои възможности, рейдерите се завръщаха в своите бази за ремонт, обикновено в пристанищата на Бискайския залив. Възможностите за укриване на рейдерите се увеличиха след завладяването на военноморските бази и търговските пристанища на Франция, Белгия, Холандия, Дания и Норвегия от немците.

В началото на 1940 г. германското военноморско командуване употреби ново оръжие — магнитните мини. Тези тежкодънни мини се поставяха от ескадрените миноносци, спомагателните съдове и самолетите при входовете на пристанищата, устията на реките по източното крайбрежие на Англия.

Неочакваната употреба на магнитните мини доведе до големи загуби за английския флот. Загубите можеха да бъдат още по-големи, ако на немците не бе се наложило да побързат с употребата на новото оръжие в момент, когато размерите на неговото производство бяха още ограничени.

Взрив настъпваше даже и в случай, когато мината не се е докоснала непосредствено до железния корпус на кораба, а само се е намирала близо до него. Англичаните много бързо се научиха да се борят с магнитните мини, размагнитвайки корабите с поставяне на електрически кабели около корпусите.

За действие в крайбрежните води германското военноморско командуване широко използуваше торпедните катери (от 120 до 150 единици). Те действуваха на групи в състав от 2–3 катера или в състав от дивизион (6–8 катера). През нощта катерите скрито се доближаваха до английското крайбрежие и спотайвайки се, изчакваха благоприятен момент внезапно да атакуват конвой или отделен търговски съд.

За да постигнат внезапност на нападението, немците широко прибягваха към измама на противника.

Така например на 4 юни 1940 г. немска ескадра в състав линейните кораби „Гнайзенау“ и „Шарнхорст“, тежкия крайцер „Хипер“ и 4 ескадрени миноносеца неочаквано се появиха в такъв район, където господството на английския флот никога не е било оспорвано.

Сутринта на 8 юни немската ескадра се натъкна на английския танкер „Ойл пайонир“ (5600 бруто-регистър тона), който се движеше под охраната на корвета „Джунипер“. Англичаните запитали: „Що за кораб си?“ От немския флагмански кораб отговорили: „Саутгемптън“. Англичаните повярвали, тъй като не очаквали в този район да срещнат немски военни кораби. Те заплатиха скъпо за безгрижието си. След 15 минути върху английските кораби се стоварил ураганен огън и те потънали. Освен това същия ден немската ескадра потопи английския транспортен кораб „Орама“ (20 000 т водоизместимост), един болничен параход (19 800 бруто-регистър тона), самолетоносачът „Глориес“ и два ескадрени миноносеца. Ескадреният миноносец „Акоста“ преди да потъне, успя да торпилира линейния кораб „Шарнхорст“ и да му причини тежки повреди.

На 30 декември 1940 г. като рейдер излезе германският тежък крайцер „Хипер“. Той проникна в Северния Атлантически океан през пролива Скагерак. На 25 декември в района на Азорските острови германският крайцер с внезапно нападение потопи два плавателни съда от керван, охраняван от английски крайцери. На 12 февруари 1942 г. тежкият крайцер „Хипер“ в същия район срещна неохраняван конвой от 19 кораба. Седем от тях бяха потопени, а останалите успяха да се скрият в мъглата. На 1 април 1941 г. рейдерът се завърна в базата си в гр. Кил.

Английското военноморско командуване проведе допълнителни мероприятия за охрана на търговския флот. Голяма надежда се възлагаше на системата за конвоиране на търговския флот. За да могат да съпровождат конвоите с ескадрени миноносци и самолети в продължение на целия им рейс, англичаните създадоха бази в Нюфаундленд, Гренландия и Исландия. Конвоите започнаха да се изпращат през Северния Атлантически океан към западното крайбрежие на Англия.

Борбата с конвоите немците водеха с подводници. Когато някоя подводница забележи конвой, тя извиква и други подводници за съвместна атака от различни направления („Вълча глутница“). Това им позволяваше да нанасят непрекъснати удари, тъй като на мястото на боя пристигаха все нови и нови подводници. Беше организирана същата система за взаимодействие ня надводните кораби (рейдерите) с подводниците.

На 23 януари 1941 г. германските линейни кораби „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ успяха незабелязано за английското разузнаване да излязат в Северно море. В продължение на пет седмици те потопиха 6 неохранявани кораба. В началото на март между Канарските острови и островите на Зеления нос германските крайцери срещнаха силно охраняван конвой. Те извикаха подводниците и потопиха 5 кораба. След това германските крайцери се насочиха към централната част на Северния Атлантически океан, където на 15 март със собствени сили потопиха 16 кораба. На 22 март 1941 г. германските кораби пристигнаха в Брест. Общият тонаж на потопените от тях кораби бе 107 000 бруто-регистър тона.

На 20 май 1941 г. линейният кораб „Бисмарк“, тежкият крайцер „Принц Евгени“ и три ескадрени миноносеца излязоха от норвежките фиорди в Северния Атлантик. Английската авиация непрекъснато наблюдаваше местонахождението им и затова своевременно откри изчезването на германските кораби. При излизането в открито море „Бисмарк“ загуби фактора внезапност. На 21 май английската ескадра в състав линейния кораб „Худ“ и „Принц Уелски“ и тежките крайцери „Суффолк“ и „Норфолк“ спряха германските кораби между Исландия и Гренландия. Немската ескадра се опита да избяга в базата си, но англичаните преградиха пътя на отстъплението и на 24 май я принудиха да приеме боя. Първи откри огъня „Худ“ от разстояние 22,5 км. „Бисмарк“ отговори и с първия залп улучи английския линеен кораб. След петото попадение на английския кораб се получи експлозия на боеприпасите. От 1400 души екипаж се спасиха само трима.

След това „Бисмарк“ се приближи към английския линеен кораб „Принц Уелски“ и с няколко попадения го повреди. Английският линеен кораб побърза да излезе от боя, обаче и в „Бисмарк“ попаднаха два тежки снаряда. Взриваването на един от тях образува дупка в носовата част на кораба, където се намираше нафтохранилището. Това принуди командирът на германския кораб да се насочи към базата си.

За залавянето на „Бисмарк“ английското адмиралтейство изпрати главните сили на своя флот. От всички страни 48 различни бойни кораби бързаха да обкръжат немския линеен кораб. На 26 май в 10.30 часа английската летяща лодка „Каталина“ откри местонахождението на „Бисмарк“ благодарение на демаскиращата ивица от нафтата, която оставаше след себе си повредения немски линеен кораб. От английския самолетоносач „Арк Роял“ излетяха самолети торпедоносци. От взрива на торпедата им беше повредено рулевото управление на „Бисмарк“ и той започна да се върти в кръг и загуби способността да маневрира. След това на 27 май 1941 г. „Бисмарк“ беше лесно доунищожен от английската ескадра в състав два линейни кораба и два тежки крайцера „Норфолк“ и „Дорсетшир“. Заедно с „Бисмарк“ загинаха 2200 души от състава на екипажа. Тежкият крайцер „Принц Евгени“ отиде в Сен Назер, като се възползува от силния дъжд.

В резултат на унищожаването на „Бисмарк“ немското командуване дойде до извода, че без тясното взаимодействие на военноморския флот с авиацията е вече невъзможно да се постигне господство по море.

По това време английската военноморска авиация значително се усили. Скоро на подводния флот се наложи да изпита върху себе си тази нарастваща сила.

Действията на немските броненосци като рейдери принудиха английското адмиралтейство да създаде ескадри със специално назначение, да търсят и унищожават немските кръстосващи кораби. Както вече отбелязахме, бяха създадени девет такива ескадри.

Към юни 1941 г. германският военноморски флот беше загубил 28 подводници, линейния кораб „Бисмарк“ и броненосеца „Адмирал граф Шпее“. Тези загуби се обуславяха до голяма степен от това, че отсъствието на собствена морска авиация у флота се отрази отрицателно. Заедно с това числеността на германския подводен флот се увеличи през август 1941 г. от 57 на 285 подводници. Ежемесечно можеха да влизат в строя по 20 подводници. Загубите през 1940 г. възлизаха на две-три подводници на месец. През 1941 г. средното количество на подводници, намиращи се в открито море, достигна до 25. Английският военен историк Кресуел в книгата си „История на морската война 1939–1945 г.“ отбелязва, че положението на германски подводен флот „не било разклатено“.

Английският военноморски флот през този период загуби освен вече споменатите още два кораба — крайцера „Сидней“ и спомагателния крайцер „Волтер“. Тежко повредени бяха линейните кораби „Родней“, „Уорспайт“ и „Малая“, два самолетоносача и три крайцера.

Значителните загуби на английския флот показват, че английското военноморско командуване не прояви активност в борбата с германския флот. Бойните действия на английския военноморски флот носеха случаен характер и бяха насочени само срещу единични германски рейдери. Главните сили на военноморския флот на Англия не се съсредоточаваха за сражения с решителна цел. Английското военноморско командуване се стремеше само към принуждаване германския военен флот да действува в границите на Балтийско море.

В навечерието на Втората световна война общият тонаж на английския търговски флот превишаваше 18 000 000 бруто-регистър тона. Към юни 1941 г. англичаните бяха загубили една трета от търговския флот — 1448 транспортни кораба с обща водоизместимост 5 700 000 бруто-регистър тона.

Такива значителни загуби на търговското корабоплаване се обясняват и с това, че английското военноморско командуване се ограничаваше с отбранителни мероприятия по охраната на търговския флот. Вместо нападения над германските военноморски бази английският флот конвоираше търговските кораби. Отбранителната тактика доведе до това, че за усилване на конвойната служба на английското правителство се наложи да отиде до такава неизгодна сделка, като обмяна на части от английските колониални владения с американски ескадрени миноносци. В началото на септември 1940 г. САЩ предоставиха на Англия 50 стари ескадрени миноносци, а в замяна на това получиха право да построи и ползува за 99 години военноморски бази в английските владения в Караибско море на Бермудските острови, на островите Нюфаундленд и в Британска Гвиана.

Поради остър недостиг на конвойни кораби през есента на 1941 г. се наложи на англичаните да преустроят първия търговски кораб за авиотранспорт (спомагателен самолетоносач). Корабът имаше палуба, дълга 120 м, за излитане и кацане на шест изтребителя. За излитането се използуваха катапулти, а за кацане — спирачни приспособления. Английските самолети от авиотранспортите прогонваха германските разузнавателни самолети, наблюдаващи движението на конвоите и насочващи подводниците за атака, а също разузнаваха за германски подводници в открито море. На английските кораби и самолети бяха поставени прожектори и радиолокационни прибори. Това им позволи да намират подводниците и да водят борба с тях нощно време и при лоша видимост.

Напрежението на английските морски комуникации в Атлантическия океан отслабна от началото на подготовката за нападение срещу СССР. Рязък прелом по море в полза на Англия настъпи след внезапното и вероломно нападение на Хитлеристка Германия над Съветския съюз. Загубите на английския търговски флот значително намаляха. През юли 1941 г. англичаните загубиха 35 транспортни кораба, през август — 22, а през ноември — само 13. Цялото внимание на хитлеристите беше съсредоточено върху изпълнението на „плана Барбароса“. На плана за нападението срещу СССР се подчиняваха всички други планове на немските фашисти.