„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн ((1939–1943 г.))

Проваляне откриването на втория фронт в Западна Европа през 1943 г. от управляващите кръгове в САЩ и Англия

Разгромът на немските армии при Сталинград засили анти-съветската дейност на реакционните кръгове в САЩ и Англия. Те полагаха всички усилия, за да задържат откриването на втория фронт.

На конференцията на американо-английските представители в Казабланка, състояла се през януари 1943 г., „беше решено, че най-близката кампания (под наименованието «Хаски») ще бъде насочена срещу Сицилия“443. Това решение означаваше, че вторият фронт в Европа през Ламанш няма да бъде открит и през 1943 г. Основните военни усилия на САЩ и Англия през 1943 г. се ограничаваха в района на Средиземно море.

Вместо започване на военни действия срещу фашистка Германия в Западна Европа Рузвелт и Чърчил одобриха в Казабланка плана за въздушно настъпление над Германия чрез провеждане на стратегически бомбардировки. Това беше план за водене на въздушна война „независимо от земните операции…“444 Не е трудно да се види в този план за въздушно настъпление над фашистка Германия стремежът на управляващите кръгове в САЩ и Англия да избягнат достигането на бърза и решителна победа.

Решението на англо-американската конференция в Казабланка за ново отлагане на нахлуването във Франция през Ламанш, вече отложено от 1942 г. за 1943 г., не попречи на У. Чърчил на 9 февруари 1943 г. да пише на Й. В. Сталин за това, че „ние също правим енергични приготовления според нашите ресурси за операцията по форсирането на канала445 през август, в която ще участвуват британски части и части на Съединените щати“446.

На 10 юли 1943 г. започна десантът на американо-английските войски на остров Сицилия.

Бившият военен министър на САЩ, Стимсън, се опитва да докаже, че въпросът за десанта в Сицилия бил решен едва през януари 1943 г., и то само заради това, че Чърчил се оказал непреклонен в своите искания да се продължат военните действия в Средиземноморския басейн. Американският военен писател, де Вирд, твърди, че десантът на о. Сицилия бил предвиден още преди 8 ноември 1942 г., т.е. много преди десанта на американо-английските войски в Северна Африка.447 де Вирд посочва, че скоро след публикуването на англо-аме-риканското комюнике за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. се оформи съглашението между американо-английските управляващи кръгове, насочено не само към заменяване откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. с военните действия в Северна Африка, но и да продължат тези действия в Средиземноморския басейн.

B периода от 11 до 25 май 1943 г. във Вашингтон се събра обединеният съвет на началник щабовете. От английска страна присъствуваха началникът на имперския генерален щаб, генерал Брук, началникът на военноморския щаб, адмирал Дадли Паунд, началник щаба на военновъздушните сили, главният маршал от авиацията Портал, началник щаба на английския министър на отбраната, генерал Исмей. Обсъждаше се въпросът за разширяването на военните действия в Средиземноморския басейн след десанта на американо-английските сили на о. Сицилия. През време на едно от заседанията Чърчил „в продължение на един час защищаваше плана за нахлуването в Италия с… разпространяването му в Югославия и Гърция“448. Американските представители не възразяваха. В резултат на това беше решено да се отложи нахлуването в Европа през Ламанш до есента на 1944 г., за което Рузвелт съобщи на съветското правителство със своето послание от 4 юни 1943 г. Всички по-рано постигнати съглашения по този въпрос си оставаха на книга, без да се изпълняват.

В личното си послание от 11 юли 1942 г. Й. В. Сталин беше принуден да заяви на Ф. Рузвелт, че на съветското правителство „не му е възможно да се присъедини към това решение, прието без негово участие и без опити съвместно да обсъдят този най-важен въпрос…“449. А в личното послание на И. В. Сталин от 24 юни 1943 г. до У. Чърчил се казва, че се касае „за запазване на доверието към съюзниците.“450.

На 29 май 1943 г. в Алжир се състоя поредното военно съвещание, на което присъствуваха Чърчил, Маршал, Айзен-хауер и др. Двете страни продължаваха да обсъждат въпроса „в бъдеще, след падането на Италия, операциите на съюзниците да се развръщат в Средиземноморския басейн вместо нахлуването на континента през Ламанш“451. Това означаваше, че правителствата на САЩ и Англия не се готвеха дотогава да открият втория фронт в Европа и през 1944 г.

През юни 1943 г. Маршал по поръчение на американското правителство изпрати на Чърчил телеграма, с която одобряваше замисъла за разширяване мащаба на военните действия в района на Средиземно море през 1943–1944 г. Американо-английският обединен съвет на началник щабовете пристъпи към съставяне на плана за пренасяне войната на Балканите и по-специално в Гърция.

През юли 1943 г. Стимсън и Чърчил имаха среща в Лондон, където те вече в подробности обсъдиха „нахлуването на континента през Балканите…“452. През време на тези преговори не само Чърчил, но и Стимсън търсеха „пътища за освобождаване на британското и американското правителство от задължението да нахлуят във Франция през следващата пролет“453 (пролетта на 1944 г. — В. С).

В продължение на дълго време американският печат поставяше Чърчил като единствен автор на „балканския вариант“. Това твърди например и Елиот Рузвелт, автор на известната книга „Неговите очи“. Фактите говорят, че американските реакционери са съавтори на „балканския вариант“.

Управляващите кръгове в САЩ и Англия се стремяха през Италия да проникнат на Балканите, да установят своето господство по такъв начин, както те направиха това в Северна Африка. Те искаха да запазят старите си и да укрепят новите „позиции за контрол в района на Средиземно море и Близкия Изток“454. И на последно място в сметките на управляващите кръгове в САЩ и Англия заемаше място стремежът да възпрепятствуват освобождението на балканските страни от съветската армия, да запазят в тези страни реакционните режими и да не дадат да се развърне творческата революционна инициатива на народните маси.

В края на август 1943 г. управляващите кръгове в САЩ и Англия, обезпокоени от успехите на съветската армия на съветско-германския фронт, свикаха конференция в Квебек, на която беше разгледан въпросът за нахлуването в Европа през Ламанш в случай, че съветската армия неочаквано бързо се окаже на германските граници.

Леги в своите мемоари отбелязва, че на тази конференция английските ръководни дейци настоявали да не се предприема нахлуване „дотогава, докато Германия не претърпи поражение под натиска на Русия и в резултат на въздушните нападения на съюзниците“455. Американските представители не възразяваха.

Ръководните дейци на САЩ и Англия със своите изказвания за възможността да извадят Германия от войната чрез бомбардировки искаха да отвлекат общественото мнение на своите страни от въпроса за причините на нееднократното отлагане за сроковете за откриването на втория фронт в Европа. Създаваше, се илюзия, че войната може да бъде спечелена без големи жертви — главно със силите на авиацията.

От 28 ноември до 1 декември 1943 г. в Техеран се проведе конференция на ръководителите на трите съюзнически държави — СССР, Великобритания и САЩ. На тази конференция ръководителите на правителствата приеха решение за откри-ванетр на втория фронт в Западна Европа на 1 май 1944 г.

В навечерието на Техеранската конференция в Кайро се състоя отделна англо-американска конференция, на която беше обсъдено английското предложение „да се отложи операцията за нахлуването през Ламанш, за да се усили натискът в Егейско море…“456

Чърчил по това време заяви, че е „невъзможно да се извърши подготовка за такава операция през пролетта на 1944 г., но че нахлуването в Европа трябва да се осъществи някога в бъдеще. Нямаше никакво основание да се смята, че той се изказва за това, за да предприеме опит през 1944 г., ако Германия не претърпи поражение в резултат на руската кампания и усилените бомбардировки на съюзническата (т.е. на американо-английската — В. С.) авиация“.457

Както е известно, Техеранската конференция завърши на 1 декември 1943 г., а обединеният американо-английски щаб издаде директива за десант в Северна Франция едва на 12 февруари 1944 г. Управляващите кръгове в САЩ и Англия не бързаха с осъществяването на решението на Техеранската конференция за откриването на втория фронт в Европа през Ламанш.

По такъв начин в продължение на почти две години управляващите кръгове в САЩ и Англия нееднократно отлагаха срока за откриването на втория фронт в Европа.

Управляващите кръгове в САЩ и Англия се бояха от постоянно растящото политическо, икономическо и военно могъщество на съветската държава, от ръста на нейния авторитет в очите на свободолюбивото човечество като освободителка на народите от фашистката чума. Ето защо в продължение на цялата Втора световна война реакционните сили в САЩ и Англия се стараеха да провеждат по отношение на СССР политика на изтощаване в продължителна и кръвопролитна война.

Зад кулисите на англо-америкакското настъпление срещу хитлеристка Германия през Италия

В течение на 1941–1943 г. хитлеристите не се страхуваха за своя тил на Запад. Може да предизвика само учудване паметната бележка на Чърчил от 14 август 1942 г., с която писа на Й. В. Сталин за това че дори „разговорите за англо-американското нахлуване във Франция през тази година заблудиха противника и му сковаха значителни военновъздушни и сухопътни сили на френското крайбрежие на канала“458.

Не само разговорите за откриването на втория фронт през 1942–1943 г., но и демонстративните действия на английското командуване на английското крайбрежие на канала хитлеристите преценяваха като блъф. Така например през септември 1943 г. английските военни ръководители предприеха нова акция. Те „съсредоточиха големи сили на южното крайбрежие на Англия и създаваха впечатление, уж че ги товарят на кораби“459. След войната Лидъл Харт попитал бившия главнокомандуващ германските сили на Запад, Рундщед, „очаквал ли е нахлуване през Ламанш именно през септември 1943 г.…“, на което той отговорил, усмихвайки се: „Съсредоточаването, предприето от вас (т.е. от английското командуване — В. С.); беше твърде демонстративно—ясно беше, че това е само блъф“460

Германското командуване не се страхуваше и през 1943 г. за своя тил в Западна Европа и продължаваше да усилва своите сили на съветско-германския фронт. На 1 август 1943 г. немскофашистките въоръжени сили се разпределиха по фронтовете по следния начин:

40% от немскофашистките дивизии, намиращи се в Западна Европа, бяха докарани тук за доокомплектуване след разгрома им на съветско-германския фронт. Останалите дивизии имаха 30% некомплектуван личен състав. Танковите дивизии имаха от 90 до 130 танка вместо 209 по щат. 90% от всички излизащи от германската промишленост танкове се изпращаха на съветско-германския фронт и само 5–8% постъпваха за усилване на танковите дивизии на Запад.

Цялата артилерия на пехотните дивизии, намираща се в Западна Европа, беше на конска тяга. Повече от половината немски дивизии на Запад нямаха свои средства за придвижване. Редица части и съединения бяха окомплектувани с хора, по-млади от 20 и по-стари от 45 години. Голяма част от тях имаха различни физически недостатъци. Всички най-добри немски дивизии се намираха на съветско-германския фронт.

Към есента на 1943 г. шест групи дневни изтребители бяха разхвърляни по Белгия и Северна Франция. Между Мец и Париж се дислоцираха две групи нощни изтребители. На летищата в Холандия и Северна Франция имаше 9 бомбардировъчни групи и 5 запасни авиационни части. Всичко в състава на 3-и въздушен флот, който беше дислоциран на Запад, имаше 300 боеспособни бомбардировача и 160 боеспособни изтребителя, двумоторни и нощни изтребители. По това време 334 тежки зенитни батареи бяха разхвърляни по бреговата линия на френското крайбрежие с обща дължина 2400 км.461 Хитлеристкото командуване, дори и след като беше снето артилерийското въоръжение от „линията Зигфрид“, не можа да увеличи средната артилерийска плътност с повече от 1 оръдие на 1 км фронт на атлантическото крайбрежие на Франция. На крайбрежието на Сенския залив (Нормандия), където се извърши десантът на англо-американските войски през юни 1944 г., се отбраняваха всичко три немски пехотни дивизии (716-а, 352-а и 91-а) на фронт 80 км.

Основа на отбраната беше една отбранителна полоса, състояща се от отделни пунктове на 2–3 км от нивото на водата, разпръснати в дълбочина на 1,5–2 км. В дълбочината на отбраната не бяха създадени подготвени рубежи, които биха се заели предварително от войски.

Например немската отбрана при залива на Сена не би удържала и в 1943 г., както тя не устоя на ударите на англо-американските въоръжени сили през юни 1944 г.

Възможностите на въоръжените сили на САЩ и Англия през 1943 г. още повече пораснаха в сравнение с 1942 г. През 1943 г. в състава на въоръжените сили на САЩ имаше 7,7 милиона души, а във въоръжените сили на Великобритания — 5 милиона души.

Военното производство на САЩ и Англия през 1943 г. по най-важните видове въоръжение значително нарасна в сравнение с 1942 г. и съставляваше:

В доклада на сенатската комисия на САЩ по въпроса за военната мобилизация се отбелязва този факт, че през 1943 г. САЩ разполагаха с такова количество кораби, които бяха достатъчни за прехвърляне на превъзхождащи сили за съкрушително настъпление срещу Германия. През 1942 г. в САЩ бяха построени кораби на обща сума 6,9 милиарда долара, а през 1943 г. — за 12,4 милиарда долара.462

Североафриканският театър на военните действия след капитулацията на италиано-немските войски в Тунис вече не отнемаше военните усилия на САЩ и Англия. И въпреки всички тези благоприятни условия САЩ и Англия отбягваха да открият втория фронт в Западна Европа. През август 1943 г. на Британските острови се намираше само една американска дивизия. Трансатлантическото корабоплаване беше изцяло заето със снабдяването на Средиземноморския театър на военните действия.

През 1943 г. продължаваха да действуват същите причини за управляващите кръгове в САЩ и Англия за протакането на Втората световна война, както и през 1942 г., причини от политически, а не от военен характер.463

Политическата цел на управляващите кръгове в Англия през Втората световна война ясно се разкрива от американския контраадмирал Ъфингтон: „Макар Чърчил на 3 септември 1939 г. да заяви в камарата на общините, че «се сражаваме за освобождаването на целия свят от чумата на нацистката тирания», истинската цел на английското правителство във войната се състоеше не в пълния разгром на Германия, а в отслабването й до такава степен, при което би могло да се възстанови равновесието на силите в Европа.“464

Това беше традиционната политика на английските империалисти. В съответствие с тази политика нееднократно се отлагаха сроковете за откриването на втория фронт в Западна Европа, за да „се заставят други да понасят основната сила на удара“465. По сметките на английските политици Съветският съюз трябваше до крайна степен да изтощи настъпателните възможности на хитлеристка Германия, а когато настъпи решителният момент, те да излязат с пресни сили. Аналогични сметки правеха и управляващите кръгове в САЩ. Рузвелт в беседа със сина си през август 1941 г. определи същността на стратегията на САЩ във Втората световна война по следния начин: „Ти си представи, че това е футболен мач, а ние сме, да кажем, резервни играчи, седнали на пейките. В дадения момент основните играчи — това са руснаците, китайците и в по-малка степен — англичаните. На нас определят ролята на играчи, които ще влязат в играта в решаващия момент… Още преди нашите нападатели да се изморят, ние влизаме в играта, за да забием решаващия гол. Ще отидем с пресни сили. Ако правилно изберем момента, нашите нападатели няма да са още твърде уморени…“466

Изхождайки от тези политически цели на управляващите кръгове в САЩ и Англия, англо-американското командуване разработваше и осъществяваше съответствуваща военна стратегия на непреки действия срещу хитлеристка Германия.

Прогресивните хора в Англия добре знаеха, че „определени реакционни сили никога не са се отказвали от антисъвет-ските машинации“467. По-специално през 1943 г. реакционните сили в САЩ и Англия все още се надяваха за сключване на сепаративен мир с германския империализъм. През 1943 г. продължаваха „неофициалните мирни сондажи с американски представители, които специално бяха предприети от германските представители в Турция…“468 От тези сондажи германските империалисти ясно разбраха, че англо-американските „съюзници не смятат исканията за безусловна капитулация като твърди“469.

Германските империалисти водеха преговори не само с американски представители. Гьорлиц твърди, че бившият главен кмет на Нюрнберг, Герделер, когото германските монополисти определяха за поста райхсканцлер, „чрез посредничеството на шведския банкер Валенберг през есента на 1943 г. установи контакт с Чърчил. Чърчил дал да се разбере, че той е склонен да се откаже от искането за безусловна капитулация, ако бъде създадено правителство на Бек—Герделер“470.

Реакционните сили в САЩ и Англия настойчиво искаха да сменят Хитлер предвид на това, че той загуби всякакъв външнополитически авторитет.

По такъв начин англо-американските реакционери и през 1943 г. не изоставяха своите опити да разкъсат отвътре антихитлеристката коалиция чрез сключване на сепаративен мир с германските монополисти, за да може с това да влеят нови сили на германските милитаристи за продължаване на войната със Съветския съюз.

През 1943 г. възникна разногласие между съветското правителство и съюзниците по въпроса за признаването на Френския национален комитет за освобождение, създаден в Алжир. През май 1943 г. де Гол пристигна в Алжир. На 3 юни 1943 г. де Гол и Жиро обявиха съглашение, с което двамата ще са председатели на Френския национален комитет за освобождение. Съветското правителство, ръководено от общите интереси на СССР и Франция в борбата им срещу общия враг — хитлеристка Германия, — се готвеше през лятото на 1943 г. да признае Френския национален комитет за освобождение като временно правителство на Франция. Но за това признаване през 1943 г. попречи Чърчил, обявявайки протест в посланието си от 23 юни 1943 г.

Чърчил беше разтревожен за съдбата на англо-американския план за настъплението срещу хитлеристка Германия през Италия. Де Гол се стремеше да провежда национална, самостоятелна политика в интерес на Франция. Във връзка с това Чърчил се опасяваше, че де Гол, като съсредоточи в ръцете си цялата власт във Френска Северна Африка, ще окаже сериозен натиск в полза на първостепенното изпълнение на плана за десанта на англо-американските войски в Северна Франция. Ето защо в посланието от 23 юни 1943 г. Чърчил лиса: „Ние не можем да бъдем уверени в неговия начин на действие“ (т.е. на Френския национален комитет за освобождение — В. С.)471. В същото послание Чърчил диктуваше своите условия на комитета.

Правителствата на САЩ и Англия по най-безцеремонен начин се намесваха във френските работи и в дейността на Френския национален комитет за освобождение, като се стремяха да съставят комитет от удобни за тях лица. Политическите ръководители на САЩ и Англия много малко се считаха с де Гол. Характерен случай на пренебрежително отношение към него стана в Казабланка.

От 14 до 26 януари 1943 г. в Казабланка се проведе среща между Рузвелт и Чърчил. Постигнатото съглашение между англо-американските съюзници за заменяне откриването на втория фронт в Западна Европа с десанта на англо-американските войски на о. Сицилия доведе от своя страна до необходимостта да примири де Гол с Жиро и с това да се получи възможност за оказване на решаващо влияние при формирането състава на Френския национален комитет за освобождение.

Правителството на САЩ се съгласи да води преговори с де Гол едва след като американските позиции във Френска Северна, Северозападна и Западна Африка бяха здраво укрепени.

На де Гол на два пъти беше изпращана покана да дойде, но той категорично отказа, не искайки да поеме задължение към САЩ. В края на краищата срещата на де Гол с Рузвелт все пак се състоя. Де Гол беше принуден да отстъпи. Но преговорите в Казабланка не доведоха до желаните за САЩ цели. Де Гол не стана по-отстъпчив.472

Непосредственото съглашение на де Гол с Жиро през юни 1943 г. до такава степен раздразни правителствата на САЩ и Англия, че те поискаха уверение от комитета, че неговата дейност ще ги удовлетворява. Само след получаването на достатъчно доказателства правителствата на САЩ и Англия счетоха за необходимо да признаят Френския национален комитет за освобождение.

Каквито и да бяха антисъветските машинации на реакционните сили в САЩ и Англия, усилията на народите на тези страни бяха насочени към дружба със съветския народ, към укрепване на антисъветската коалиция. Обикновените хора в САЩ и Англия с възхищение следяха героичната борба на съветския народ и неговите въоръжени сили, които носеха на плещите си цялата тежест на борбата срещу хитлеристките пълчища. Американските и английските войници горяха от желание да нанесат непосредствен удар на фашисткия звяр в неговото леговище.

Поражение на хитлеристката настъпателна стратегия в битката при Курск

Й. В. Сталин на 16 март 1943 г. писа на Ф. Рузвелт, че операцията на о. Сицилия, „разбира се, не заменя откриването на втория фронт във Франция“473. Действително отбраната на о. Сицилия през лятото на 1943 г. отвлече само две немски дивизии. Основните сили на хитлеристката военна машина, както и по-рано, се намираха на съветско-германския фронт.

През лятото на 1943 г. немскофашисткото командуване реши да се реваншира за разгрома при Сталинград. Районът на Курск беше избран за нанасяне на главния удар. Съветското командуване разкри замисъла на врага, ето защо през лятото на 1943 г. при Курск се оказаха съсредоточени главните сили на страните.

На Курската дъга, дълга 580 км, се отбраняваха в първи стратегически ешелон войските на Централния фронт (с командуващ армейския генерал К. К. Рокосовски) и на Воронежкия фронт (с командуващ армейския генерал Н. Ф. Ватутин). Срещу тези фронтове противникът съсредоточи до 50 дивизии, в това число 14 танкови и 2 моторизирани. В състава на всички дивизии имаше 923000 души, около 2700 танка (в това число 600 тежки танка тип „Тигър“), повече от 4500 оръдия, около 1200 минохвъргачки и около 2000 самолета.

Съветската армия имаше количествено и качествено превъзходство и можеше да премине в настъпление, но това не влизаше в плана на съветското командуване.

Немскофашистките войски се готвеха да преминат в настъпление. Хитлеристкото командуване реши да обкръжи и унищожи съветските войски в района на Курск и с това да създаде условия за настъпление към Москва. При тези условия съветското командуване смяташе за най-целесъобразен начин на борба да се отбранява на заеманите позиции, предварително да изтощи и обезкръви противника в упорити боеве, а след това да премине в контранастъпление.

По указание на върховното главно командуване беше създадена дълбоко ешелонирана отбрана. Във втори стратегически ешелон се намираха войските на Степния фронт.

На 5 юли 1943 г. мощни танкови групировки на противника преминаха в настъпление. На Централния фронт към края на деня на 9 юли немскофашистките войски бяха спрени. За пет дена боеве противникът се придвижи на тесен участък от фронта само 10–12 км. На Воронежкия фронт противникът беше спрян към края на деня на 15 юли на рубеж около 35 км от предния край на отбраната.

Целостта на отбраната на Централния фронт беше възстановена към края на деня на 17 юли, а на Воронежкия фронт — към края на деня на 23 юли 1943 г. Огромна роля за проваляне на настъплението на противника изиграха фронтовите контра-удари, нанесени от Централния фронт на 6 юли, а от Воронежкия — на 12 юли 1943 г. Първият контраудар се проведе със силите на един стрелкови и два танкови корпуса. Във втория контраудар главна роля изигра 5-а гвардейска танкова армия в състав от четири танкови и един моторизиран корпус. В танковото сражение от двете страни взеха участие около 1500 танка.

Общите загуби на противника в боевете с войските на Централния и Воронежкия фронт съставляваха 70000 убити и ранени, повече от 3000 танка и щурмови оръдия, повече от 800 полеви оръдия и около 1400 самолета. Създадоха се благоприятни условия за преминаване на съветските войски в контранастъпление.

Замисълът на върховното главно командуване предвиждаше да се премине в контранастъпление с две групи фронтове в момента, когато настъпи криза в настъплението на противника. Тази криза настъпи при спирането на противниковото настъпление: на 9 юли на Централния и на 15 юли на Воронежкия фронт. На 12 юли вече войските на Западния фронт (с командуващ армейския генерал В. Д. Соколовски) и на Брянския фронт (с командуващ армейския генерал М. М. Попов) нанесоха мощен удар на противника на орловското направление. На 15 юли в операцията за разгрома на противниковата ор-ловска групировка се включиха войските на Централния фронт. На 5 август съветските войски освободиха гр. Орел.

На 3 август започна разгромът на белгородско-харковската противникова групировка от войските на Воронежкия и Степния фронт и част от силите на Югозападния фронт. На 23 август съветските войски освободиха гр. Харков.

Контранастъплението на съветската армия при Курск прерасна в общо настъпление на фронт от 2000 км.

В общото настъпление на съветските войски през лятото на 1943 г. участвуваха десет фронта. Придвижването на съветските войски в хода на лятното настъпление през 1943 г. беше от 350 до 600 км.

По такъв начин всички надежди на американо-английската реакция за отслабване на Съветския съюз в изтощителна война сам срещу силния и коварен враг — фашистка Германия — рухнаха. Опитът на немскофашисткото командуване с настъплението при Курск да получи реванш за Сталинград, като вземе стратегическата инициатива и с това да обърне хода на войната в своя полза, завърши с ново голямо поражение на немскофашистките войски. Съветската армия окончателно, до края на войната, здраво държеше стратегическата инициатива и разпръсна фашистката легенда за сериозни успехи на съветската армия.

На 7 ноември 1943 г. началникът на оперативното управление на вермахта (въоръжените сили), Йодъл, в своя доклад за висшия офицерски състав за стратегическото положение в навечерието на петата година на войната заяви: „Инициативата напълно премина в противника, ето защо райхът и европейските страни, сражаващи се на страната на Германия, са принудени да преминат към отбрана.“

Победата на съветските войски при Курск беше осигурена с предварителното съсредоточаване на големи стратегически резерви, обединени в Степния фронт, а също и от тясното взаимодействие между фронтовете.

Победата на съветската армия при Курск имаше решаващо значение за цялата Втора световна война, тъй като тази победа завърши коренния прелом във войната в полза на антихитле-ристката коалиция и здраво осигури на съветската армия количествено и качествено превъзходство в силите.

Продължителният характер на военните действия в Италия (юли—декември 1943 г.)

(Схема 45)

Военните действия на о. Сицилия и на Апенинския полуостров, както и в Северна Африка, носеха неоправдано продължителен характер.

Условията за провеждане на десантната операция на о. Сицилия в кратки срокове бяха извънредно благоприятни. Разгромът на 8-а италианска армия при Среден Дон в хода на зимното настъпление на съветските войски през 1942–1943 г. засили антифашисткото движение на народните маси, недоволни от фашисткия режим. Хитлеристите признават, че им се е случвало да наблюдават „отвращението на италианския народ към фашисткия режим“474. Под ръководството на италианската комунистическа партия се развива партизанско движение в страната, което към края на 1943 г. наброяваше около 300 000 души.

Антифашистките настроения широко се разпространяваха и в италианската армия и флота. След Сталинград предишната вяра в мощта на германската армия изчезна. Ето защо англо-американците не можаха да срещнат и не срещнаха сериозна съпротива от страна на италианските въоръжени сили.

Към юли 1943 г. на о. Сицилия се отбраняваше 6-а италианска армия в състав от девет дивизии, от които четири пехотни и пет дивизии от бреговата охрана. Дивизиите от бреговата охрана бяха сформирани в края на 1942 г. от опълчение без военна подготовка. Бадолио беше принуден да заяви, че „тези дивизии нямаха никакво бойно значение“. При това в южната част на острова, където се набелязваше десантът на англо-американските войски, на фронт от 200 км се отбраняваха само две италиански дивизии.

В оперативно подчинение на командуващия 6-а армия бяха придадени две немски дивизии: 1-а танкова и 15-а моторизирана, намиращи се във втори ешелон. Тези дивизии, дори по английски данни, не бяха комплектувани 25%.

Военноморският флот на Италия не взе участие в отбраната на о. Сицилия. Около 175 италиански бойни кораба от различен клас поради голямото количествено и качествено превъзходство на обединените англо-американски военноморски сили в Средиземно море бяха скрити в пристанищата на Адриатическо море.

По данни на англо-американското разузнаване, общият брой италиано-немски самолети на о. Сицилия не превишаваше 160. Бившият началник щаб на групата армии „Югозапад“, Вестфал, в своите мемоари отбелязва този неоспорим факт, че англо-американските съюзници „прекрасно знаеха, че нямаше авиация на този театър на военните действия“475.

За завземането на Сицилия англо-американското командуване отдели 13 дивизии, в това число десет пехотни, една бронетанкова, тве въздушнодесантни и освен това една пехотна и две танкови бригади. Десантът се осигуряваше от 7000 самолета и 3200 бойни и спомагателни кораба с различно назначение. По такъв начин във въздуха и по море англо-американ-ското командуване имаше абсолютно превъзходство, а на суша шест пъти. Налице бяха всички условия за бърза победа.

През време на десанта на англо-американските войски дивизиите от бреговата охрана не оказаха никаква съпротива. При превземането на морската крепост Аугуста италианската съпротива се изразяваше в картечен огън, който скоро се прекрати. Освен това няколко изстрели бяха дадени от един немски танк „Тигър“. Морската крепост Сиракуза беше предадена без нито един изстрел.

Голяма част от деветте италиански дивизии се предадоха в плен. Задържащи боеве водеха немските войски, бавно отстъпващи към Месинския пролив. Англо-американското командуване се задоволяваше с фронтално изтласкване на немскофашистките войски от о. Сицилия.

На 17 август немските войски, вземайки със себе си военната техника, преминаха на южната част на Апенинския полуостров. Цялото разстояние от 200–220 км от района на десанта до Месинския пролив англо-американските войски изминаха за 39 дена (от 10 юли до 18 август) при среден денонощен темп на придвижване 5—б км.

От островите Сардиния и Корсика немското командуване успя безпрепятствено да евакуира на континента 35 000 немски войници и офицери с всичкото въоръжение и с голямо количество взети от складовете боеприпаси. Вестфал изразява учудване „защо противникът допусна войски с обща численост почти колкото корпус с пълно бойно снаряжение да се завърнат на континента и там значително да усилят отбраната. Той разполагаше с всички средства, за да попречи на това.“476

Това може да се обясни с нежеланието на англо-американ-ското командуване бързо да завърши военните действия в Италия. Поради това англо-американските войски извършиха десант през септември 1943 г. в района на Реджи ди Калабрия в Южна Италия вместо в Централна или Северна Италия.

Крайбрежието на Апенинския полуостров, дълго 3500 км, е много удобно за десант с изключение на участък, не по-голям от 200 км (от двете страни на Генуа). Следователно настъпващият може да извърши десант във всяко друго място на крайбрежието. Вестфал например пише, че във всяко отношение Италия беше лошо приспособена за отбрана от морето. Десантът в Южна Италия означаваше, че англо-американското командуване е решило да продължи тактиката на изтласкване на немците в Северна Италия. Вестфал основателно е дошъл до следния извод: „Кой ще оспорва този факт, че оперативният обхват с големи сили още през септември 1943 г. би довел до завоюването на Южна и Централна Италия.“477 Заедно с това съюзниците водеха фронтално настъпление и военните действия в Италия продължиха чак до пълната капитулация на хитлеристка Германия.

Поражението на немскофашистките войски при Курск оказа непосредствено влияние върху засилването на всенародното движение в Италия против фашизма. Италианските промишлени и финансови монополи се стремяха да запазят своето господство в страната в съюз с монархията и решиха да се избавят от главатаря на фашисткото правителство, Мусолини, чрез „дворцов преврат“. На 25 юли Мусолини беше арестуван и заменен с маршал Бадолио. На другия ден Бадолио изпрати телеграма в Берлин, че войната ще продължи. Пълното ликвидиране на фашизма не влизаше в сметките на едрата италианска буржоазия, която се боеше от организираното и последователно настъпление на народа.

Стремителното общо настъпление на съветските войски и въоръженото излизане на италианския народ срещу фашизма застави правителството на Бадолио на 3 септември да подпише съглашение за примирие с англо-американското командуване. В същия ден войските на 8-а английска армия извършиха десант в Южна Италия при поддръжката на 665 корабни оръдия. За условията, при които стана прехвърлянето на английските войски през Месинския пролив, широк 5–6 км, най-добре може да се съди по описанието на английския журналист А. Мурхед. Когато първите войници пристигнаха на брега, те не срещнаха там противника, ако не се смятат няколкото изплашени италиански селяни и дезорганизирани войници, чиято единствена мисъл беше да се предадат в плен на съюзниците. Ариергардът на немските войски бързо остъпваше към планината, разрушавайки след себе си мостовете.

Монтгомери седеше на носа на своята подводница, пиеше кафе със сухари и разсъждаваше за изкуството да се води войната. Тази идилична атмосфера беше нарушена само един път от немските пикиращи самолети, които неочаквано се появиха от облаците и хвърлиха бомби. Монтгомери веднага легна на палубата. Въобще десантът на войските беше извършен без загуби.478

На 9 септември англо-американското командуване обяви примирието с Италия. Немските войски, прехвърлени от Южна Франция, окупираха Северна и Дентрална Италия. В същия ден, 9 септември, в района на Салерно (южно от Неапол) се стовариха войските на 5-а американска армия. При абсо-лютно господство на англо-американските войски по море и във въздуха десантът се извърши много бавно, което позволи на немското командуване организирано да отведе своите войски от Южна Италия на предварително подготвените рубежи по реките Сангро и Кариляно (северно от Неапол). На тези рубежи се водиха боеве до края на 1943 г.

Немските военни историци с учудване отбелязват, че кампанията в Италия „се затегна“, както беше отбелязано и за Африка, „с бавния характер на действията на съюзниците“479. Не скриват своето учудване и някои английски военни публицисти. Например А. Мурхед пише: „Че в тази кампания имаше нещо не в ред.“480 Разбира се, Мурхед много не се доизказа.

Бавният и пасивен характер на военните действия в Италия, както и в Северна Африка, не се налагаше от обективни причини, а от военната стратегия, която се определяше от политическите цели на управляващите кръгове в САЩ и Англия — максимално да се изтощят Германия и Съветският съюз.

По такъв начин действията на американо-английските войски на о. Сицилия и в Южна Италия, започнати от тях през юли 1943 г., „не могат още да се считат за втори фронт“481. Италианската кампания на американо-английското командуване, която се провеждаше също както и североафриканската, далеч от жизнените центрове на хитлеристка Германия, не привлече от съветско-германския фронт нито една немскофашистка дивизия.

Решаващата роля на Съветския съюз в разгрома на хитлеристка Германия

В кампанията през първата половина на 1944 г. съветската армия разгроми големи групировки на противника на северозападното стратегическо направление и на южното крило на съветско-германския фронт. Бяха създадени условия за успешно развиване на настъпление в Източна Прусия, Полша и на Балканите.

Стана ясно, че Съветският съюз може сам да свърши с нацистка Германия и да освободи народите, поробени от германския фашизъм. Това застави управляващите кръгове в САЩ и Англия да побързат с откриването на втория фронт. Окончателната дата на десанта на англо-американските войски в Северна Франция беше определена на 6 юни 1944 г. Но и след това реакционните кръгове в САЩ и Англия не прекратиха своите антисъветски интриги, стремейки се да спасят фашистка Германия от пълния разгром и да натрапят на народите на Европа своето господство.

За тази цел английските ръководни дейци през юли 1944 г. отново предложиха във Вашингтон да използуват американските въоръжени сили „за настъпление на север от Италия, а след това проектираха нахлуването на Балканите през Истрий-ския полуостров“482. Само стремителното придвижване на съветската армия към границите на фашистка Германия застави ръководните дейци в САЩ и Англия да прекъснат преговорите и да разширят мащаба на нахлуването във Франция.

Десантът на англо-американските войски в Северна Франция е най-голямата, добре подготвена, комбинирана операция през Втората световна война. Тази операция се осъществи от съвместните усилия на сухопътните, въздушнодесантните, военноморските и военновъздушните сили.

Фашистка Германия се оказа в клещите на два фронта. Обаче основните й сили, както и по-рано, се намираха на съ-ветско-германския фронт. През юни 1944 г. съветската армия продължаваше да сковава на съветско-германския фронт сама 204 немскофашистки дивизии, от които 25 танкови. Това бяха най-боеспособните немскофашистки дивизии.

Съотношението на силите в началото на десанта беше в жива сила 2:1, в танкове 2,5:1 в полза на съюзниците. В самолети и бойни кораби абсолютното превъзходство беше на страната на англо-американското командуване.

Хитлеристкото командуване нямаше достатъчно сили и не можеше да окаже сериозна съпротива.

За периода от 6 юни до 12 септември 1944 г. немскофашистките войски бяха изтласкани от територията на Франция и Белгия в пределите на западните граници на Германия. Реакционните сили в САЩ се опитваха да задържат настъплението на англо-американските войски в дълбочина на фашистка Германия. Бившият американски президент, Херберт Хувър, излезе със съвет да не се бърза с настъплението. Американските монополи, имащи общи интереси с германските монополи, се надяваха, че немскофашистките войски ще успеят да спрат съветските войски на границата на Германия и че през това време ще успеят да се договорят с германските империалисти за съвместна борба срещу Съветския съюз. Политиката на реакционните сили в САЩ и Англия, насочвана към ограничаване размаха на военните действия на англо-американските въоръжени сили по суша, се прикриваше с фалшивата теза за възможното спечелване на войната с ожесточени бомбардировки на англо-американската авиация по военните обекти в Германия.

В доклада на комисията за изучаване резултатите от стратегическите бомбардировки се твърди, че „авиацията на съюзниците (на англо-американците — В. С.) игра решаваща роля през време на войната в Западна Европа“483. В началото на 1945 г. Германия „вече беше в безпомощно състояние“484. Тези твърдения не са съгласувани с американските данни за резултатите от бомбардировките над германската военна промишленост485:

От таблицата се вижда, че през 1944 г. производството на самолети и танкове порасна в сравнение с 1943 г. въпреки рязкото увеличаване на бомбардировките от англо-американската авиация.

От немските данни този извод напълно се потвърждава. До 1945 г. броят на немските самолети, излизащи от военната промишленост, непрекъснато нарастваше. През 1939 г. бяха произведени 2518 самолета, в 1940 г. — 10 247, в 1941 г. — 12 401, в 1942 — 15 409, в 1943 — 24 807 и в 1944 г. — 40 593.486

Няма съмнение, че англо-американската авиация провеждаше ожесточени нападения над Германия, но военната промишленост понасяше по-малки загуби, отколкото гражданското население.

По френски сведения през март 1942 г. въпреки усилените и системни бомбардировки военните заводи в Есен не бяха повредени от английската авиация. Английските бомби падаха близо до военните обекти. В резултат на това страдаше само работническото население, а най-важните промишлени предприятия в хитлеристка Германия имаха възможност да продължават производството на военни материали.

През март 1943 г. Леги с учудване записа в своя дневник, че „до този момент действието на германската военна машина не е в ни най-малка степен забавено от въздушните нападения на съюзниците“487 (англо-американските — В. С). И въпреки всичко това е така. По данни на германския институт за икономическо изследване, военното производство в Германия от началото на 1942 г. до средата на 1944 г. „нарасна повече от 3 пъти, а в сравнение с 1941 г. то порасна почти 5 пъти“488. Увеличаването на военното производство на фашистка Германия продължи до август 1944 г. „Максималното производство през юли 1944 г. е най-високо равнище на производство на въоръжение и военни материали, което никога не е достигала Германия.“489 Производството на отделни видове въоръжение и военни материали, например на пехотно оръжие (пушки, автомати, 210-мм минохвъргачки, леки пехотни оръдия, а също и боеприпаси за тях) беше много високо до пролетта на 1945 г. Производството на противотанкови фаустпатрони се увеличи от 0,4 милиона броя през октомври 1944 г. на 13 милиона през декември 1944 г. Военните материали, които бяха произведени само през 1944 г., „биха могли да стигнат за пълното въоръжаване на 225 пехотни и 45 танкови дивизии“490. През септември в авиационните заводи на Германия „бяха произведени 2950 самолета за изтребителната авиация срещу 1208 през февруари същата година“491.

Масираните нападения на англо-американската авиация над Рур парализираха работата на много предприятия от черната металургия. Обаче планирайки дейността на тези предприятия през 1945 г., хитлеристкото ръководство се надяваше, че новата система на противовъздушна отбрана ще позволи за няколко месеца отново да пуснат предприятията в Рурската област и да повишат военното производство на Германия.

Запазвайки военната промишленост на Германия, англо-американската авиация извърши най-ефикасни нападения над Германия и окупираните от нея страни в края на войната, когато това вече не се налагаше от никакви военни съображения. Така например машиностроителните заводи в гр. Пилзен (Чехословакия) англо-американската авиация не ги бомбардира до последния ден на войната. Когато стана ясно, че тези заводи след хитлеристката окупация ще преминат в разпореждане на чехословашкия народ, на 25 април 1945 г. американо-англий-ското командуване ги подложи на варварска бомбардировка. Стотици бомби бяха хвърлени и над Лайпциг, Дрезден и други градове в Източна Германия.

Историческата истина се заключава в това, че военната машина на хитлеристка Германия беше сломена от съветската армия на съветско-германския фронт.

През 1944 г. съветската армия осъществи редица последователни настъпателни операции. Те се водеха по целия съ-ветско-германски фронт от Баренцово до Черно море, на фронт 3700 км в началото на годината и 2000 км в края на същата.

Съветските войски се придвижиха с боеве на запад от Новгород до Балтийско море повече от 300 км; от Витебск до Тилзит — на 550 км; от Жлобин до Варшава — повече от 600 км и от Запорожието до Будапеща — повече от 1200 км. Беше сломен целият немскофашистки фронт.

В хода на тази операция съветската армия обкръжи няколко големи групировки противникови войски, при това унищожаването им се извърши едновременно с по-нататъшното развитие на настъплението. През 1944 г. от 136 разбити и извадени от строя фашистки дивизии около 70 бяха обкръжени и унищожени.

Придвижването на англо-американските войски в дълбочина на фашистка Германия започна на 17 януари 1945 г., след като съветската армия на 12 януари 1945 г. премина в настъпление на фронт 1200 км от Балтика до Карпатите. През март съветската армия се намираше вече на 60 км от Берлин.

На 25 април съветските войски завършиха обкръжението на Берлин и в същия ден в района на Торгау на р. Елба се срещнаха с американските войски. На 30 април 1945 г. съветските войски издигнаха знамето на победата над Берлин. Последното решително настъпление на съветската армия във взаимодействие с англо-американските войски заставиха хитлеристка Германия на 9 май 1945 г. да капитулира безусловно.

Световноисторическото значение на подвига на съветския народ и неговите въоръжени сили се заключава в това, че те отстояха свободата и независимостта на своята родина, спасиха народите на Европа и Азия от фашисткото робство, изнесоха на своите плещи цялата тежест на борбата срещу главните сили на фашистките агресори.

Много видни държавни дейци в буржоазния свят не можеха да не признаят решаващата роля на съветската армия във войната срещу хитлеристка Германия. Ето какво писа например Рузвелт на 23 февруари 1943 г.: „Съвсем вярно е, че Червената армия и руският народ заставиха въоръжените сили на Хитлер да претърпят окончателно поражение и завоюваха за дълги времена възхищението на народа на Съединените щати.“492

Чърчил в личното си послание от 23 февруари 1945 г. изрази от своя страна безграничното си възхищение от триумфа на Червената армия, „която реши съдбата на германския милитаризъм. Бъдещите поколения ще признаят своя дълг пред Червената армия също така безусловно, както това правим и ние…“493 Пол Рейно в своите следвоенни мемоари отбелязва този неоспорим факт, че „руската армия изигра решаващата роля през Втората световна война“494.

Заедно със съветската армия упорита борба срещу фашистките окупатори водиха чехословашките и полските корпуси, югославските и албанските партизански войски, а след това в общата борба се присъединиха румънските и българските дивизии. „Значителен принос в делото за разгрома на фашистка Германия внесоха народите на Франция, Англия, САЩ и другите страни от антихитлеристката коалиция.“495

Като верни синове на своите народи се проявиха комунистите от тези страни. Те бяха в първите редици на борците против фашистките агресори. Например Комунистическата партия на САЩ издигна лозунга: „Да защитим Америка, оказвайки всестранна помощ на СССР, Англия и всички страни, борещи се срещу Хитлер.“ В годините на Втората световна война компартията в САЩ изпрати във въоръжените сили 15 000 свои членове. За патриотизма на комунистите свидетелствуват и наградите, които те получиха за проявена храброст и мъжество.

През май 1947 във Вашингтон се състоя Общонационален конгрес на ветераните от Втората световна война, членове на компартията в САЩ. На този конгрес присъствуваха 1019 души, наградени с медала „Бойна звезда“, 44 души — с ордена „Пурпурно сърце“, 21 — с медала „Бронзова звезда“, 6 — с медала „Сребърна звезда“, 107 — с медала на авиацията, 9 — c кръста за отлична служба във военновъздушните сили и т.н.

Войниците и офицерите от въоръжените сили на САЩ и Англия, които смятаха Втората световна война за справедлива, освободителна, се показаха като най-добрите в страната. В хода на войната се изкова бойната дружба на народите, които се обединиха в антихитлеристката коалиция. Въпреки всички интриги на империалистическата реакция единството на антихитлеристката коалиция се запази до края на войната, което имаше голямо значение за постигане победата над фашизма.

По такъв начин второто военно нашествие на империали-стите над Съветския съюз завърши с пълно поражение. Победи съветският обществен и държавен строй, който възникна в резултат на Великата октомврийска социалистическа революция. Морално-политическото единство на социалистическото общество, социалистическата идеология, социалистическата стопанска система, организиращата и вдъхновяващата роля на комунистическата партия осигуриха непрекъснато нарастване на силите на съветската държава в хода на войната. Под ръководството на комунистическата партия съветският народ излезе от войната победител.

През годините на войната комунистическата партия въпреки големите загуби на фронта се увеличи на 1 600 000 души. Комунистите отиваха в боя в първите редици и със своя пример въодушевяваха воините от съветската армия за масов героизъм.