„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн ((1939–1943 г.))

Влиянието на победата на съветската армия при Москва на обстановката в Северна Африка и Средиземно море

(Схема 25)

На 22 юни 1941 г. фашистка Германия, въоръжена с доларите на американските монополи и поощрявана от световните сили на империализма, внезапно и вероломно нападна Съветския съюз. Хитлер смяташе да разгроми Съветския съюз „чрез скоротечна военна операция“, като разчиташе на лека и бърза победа в резултат на една стратегическа операция от гигантски мащаб в продължение на един и половина — два месеца. За да осъществи плана за „светкавичната“ война, Хитлер хвърли срещу Съветския съюз основните въоръжени сили на фашистка Германия и нейните съюзници — 190 дивизии, от които 153 немски.

Към юни 1941 г. сухопътните войски на фашистка Германия бяха 224 дивизии. Следователно срещу Съветския съюз бяха хвърлени 70% от всички дивизии. Преди нападението срещу Съветския съюз и Северна Африка бяха изпратени 3 дивизии, което съставляваше 1,3% от всички дивизии на фашистка Германия.

Скоро след нападението на фашистка Германия срещу Съветския съюз в агресията взе участие и фашистка Италия. Завземането на италианските колониални владения в Източна Африка от английските войски и неуспехите на италианските войски в Либия поставиха Италия в тежко положение. През юни 1941 г. Мусолини беше принуден да заяви: „Нашата империя е загубена — пътят към нейното възстановяване минава през Съветския съюз.“247

Мусолини вече не разчиташе на собствените си сили. Но хитлеристите обещаваха да окажат решаваща помощ в Либия не по-рано от завършването на „светкавичната“ война срещу Съветския съюз. Мусолини бе свързан с общи цели с хитлеристка Германия. Той не закъсня веднага да изпрати на съвет-ско-германския фронт италиански експедиционен корпус. Първата италианска моторизирана дивизия беше изпратена на съветско-германския фронт четири дена след обявяването на война от фашистка Италия на Съветския съюз. Мусолини направи преглед на тази дивизия няколко часа преди изпращането й.

След една седмица Мусолини направи преглед на втора такава дивизия, при това бяха поканени представители на хитлеристка Германия и милитаристична Япония, а също и военният аташе на САЩ, полковник Норман Фиске. „Последният в пълна парадна форма стоеше заедно с Мусолини на трибуната, откъдето виждаше много по-добре, отколкото германските и японските кореспонденти.“248 Американският военен аташе заедно с Мусолини благославяше фашистките войски в похода им срещу Съветския съюз.

Американо-английските империалисти тържествуваха. На тях им се струваше, че е настъпило време да жънат плодовете от политиката на насъскване на фашистките агресори против Съветския съюз. Във връзка с нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз представители на реакционните сили в САЩ и Англия открито изказваха своето удовлетворение. Така например английският министър, Мур Брабазон, разсъждавайки за положението на съветско-германския фронт през лятото на 1941 г., изказа пожелание съветските и германските армии взаимно да се изтощят, а през това време Англия би усилила своята мощ и би станала господствуваща държава в света.

И сред американските дейци имаше такива, които не искаха да изостанат от Мур Брабазон. През юни 1941 г. „Ню Йорк Таймс“ публикува такова изявление: „Ако видим, че печели Германия, трябва да помагаме на Русия, а ако започне да печели Русия, трябва да помагаме на Германия. И по такъв начин нека се избиват колкото се може повече.“ Това изявление беше направено не от някой друг, а от сенатора Труман, който впоследствие стана президент на САЩ.

Висшите военни ръководители в САЩ и Англия очакваха бързото поражение на Русия. Например високопоставени английски генерали смятаха, че Русия ще бъде разбита в продължение на шест седмици, а американците дори предричаха по-кратък срок. Американските военни експерти, изразявайки настроението на управляващите кръгове в САЩ, предсказваха поражението на СССР до 1 август 1941 г. В числото на тези експерти беше и Маршал, който заемаше по това време поста началник на генералния щаб на американската армия.

Съвсем иначе се отнесоха към вероломното нападение на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз народите на Америка, Европа и Азия. Те бяха изцяло на страната на Съветския съюз, тъй като войната с фашистките агресори беше общо дело на всички свободолюбиви народи.

Втората световна война представляваше по-сложно явление от Първата световна война 1914–1918 г. Сложността се заключаваше в това, че още от самото начало на Втората световна война тясно се преплетоха империалистическите противоречия между двете капиталистически групировки и борбата на народите против фашизма.

Противоречията между империалистите играеха решаваща роля в определяне характера на Втората световна война в началния й етап — в етапа на така наречената „странна война“ в Западна Европа (от 1 септември 1939 г. до 10 май 1940 г.).

Широкото нахлуване на немскофашистките войски на 10 май 1940 г. във Франция, Белгия, Холандия и Люксембург, поробването на народите на тези страни и реалната заплаха от поробване на всички други свободолюбиви народи от Европа и Азия ускориха процеса на изменяне характера на Втората световна война. Борбата на народните маси против фашизма стана борба за съществувание, за свобода и национална независимост. Тази борба стана основна, решаваща в определяне характера на Втората световна война и доведе до това, че за разлика от Първата Втората световна война постепенно приемаше характер на антифашистка освободителна война.

В борбата против хитлеристката тирания, против фашистката агресия, в борбата за свобода и национална независимост на големи и малки страни се създаде мощната антифашистка коалиция на свободолюбивите народи начело със СССР, който изнесе на плещите си основната тежест на войната.

Свободолюбивите народи на Англия и САЩ искрено се стремяха към установяване на бойно сътрудничество със съветските народи. Под натиска на своите народи правителствата на САЩ и Англия бяха принудени да заявят че са готови да окажат помощ на СССР във войната му против фашистка Германия. Развитието на събитията постави правителствата на САЩ и Англия пред необходимостта от създаването на англо-съветско-американска коалиция, която отговаряше на интересите на всички свободолюбиви народи. „Мюнхенската“ политика на управляващите кръгове в САЩ и Англия претърпя провал.

Агресивните държави — Германия, Япония и Италия, — като пристъпиха към осъществяването на политиката за установяване на световно господство, започнаха да разпространяват фашисткия терористичен режим в целия свят, застрашавайки с поробване всички свободолюбиви народи, застрашавайки и коренните интереси на управляващите кръгове в САЩ и Англия. Ето защо на американските и английските империалисти се наложи заради своите интереси да продължат войната срещу претендентите за световно господство.

Великата отечествена война на Съветския съюз срещу фашистките агресори завърши процеса на изменението характера на Втората световна война, като засили антифашисткия й освободителен характер. Народите, попаднали под фашистко робство, а също и народите, над които бе надвиснала заплахата от поробване, възлагаха всичките си надежди на героичния съветски народ, на неговите въоръжени сили. Съветският съюз беше единствената реална сила, способна да окаже съпротива на фашистките агресори и да ги победи.

Великата отечествена война беше най-тежката от всички войни, които Съветският съюз трябваше да води против чуждестранните интервенти през цялото време на съществуване на съветската държава.

Немскофашистките пълчища, хвърлени за осъществяване на „светкавичната“ война (схема 25), се състояха от групата армии „Север“ под командуването на Лееб (16-а и 18-а полева армия и 4-а танкова група); групата армии „Център“ под командуването на Бок (4-а и 9-а полева армия, 2-а и 3-а танкова група); групата армии „Юг“ под командуването на Рундщед (6-а, 17-а и 11-а полева армия и 1-а танкова група) и немската армия „Норвегия“ под командуването на Фалкенхорст (в Северна Финландия). Тези три групи армии бяха развърнати съответно на три стратегически направления — ленинградското, московското и киевското. Освен това на всяко от трите стратегически направления действуваше мощен немски военновъздушен флот.

В първия стратегически ешелон се развърнаха 129 немско-фашистки дивизии. В оперативния резерв на главното командуване на сухопътните войски се намираха 24 дивизии, или всичко 153 немски дивизии, в това число 19 танкови и 14 моторизирани. В нападението срещу Съветския съюз взеха участие и съюзниците на хитлеристка Германия — манерхаймова Финландия, кралска Румъния, хортистка Унгария, а след това и фашистка Италия. В началото на нападението срещу Съветския съюз хитлеристите имаха в свое разпореждане 37 дивизии на съюзниците, в това число 17,5 финландски, 17,5 румънски и 2 унгарски дивизии.

Общо взето, за нападението срещу Съветския съюз хитлеристите подготвиха 3 400 000 войници и офицери, над 50 000 оръдия и минохвъргачки, повече от 4000 танка и 4200 самолета. Началният период на Великата отечествена война се характеризира с временни неуспехи на съветските войски. Под натиска на превъзхождащите противникови сили съветските войски, понасяйки големи загуби, бяха принудени да отстъпят. До декември 1941 г. стратегическата инациатива беше в ръцете на немскофашисткото командуване.

Успехите на врага се обясняват с това, че немскофашистката армия беше напълно мобилизирана, навреме извърши стратегическото развръщане, имаше двегодишен боен опит по воденето на настъпателни операции в страните от Западна Европа и нанесе внезапен удар.

Неправилната оценка на Й. В. Сталин за военнополитическата обстановка, която се създаде в началото на войната, доведе до това, че не се взеха достатъчно и навреме мерки за отбиването на възможното нападение на хитлеристите. Й. В. Сталин не вярваше, че преди свършването на войната с Англия фашистка Германия ще започне войната срещу СССР още през лятото на 1941 г.

През този период под ръководството на щаба на върховното главно командуване всички усилия на съветските въоръжени сили бяха насочени към това да се спре и обезкръви врагът, да се създаде непрекъснат и устойчив стратегически фронт, да се провали планът на противника за „светкавичната“ война, да се създадат необходимите условия за отнемане на стратегическата инициатива от ръцете на немскофашисткото командуване.

Под ръководството на Централния комитет на комунистическата партия всички усилия на съветския народ бяха насочени към ликвидиране на временните преимущества на врага, за увеличаване мощта на Съветския съюз и на съветските въоръжени сили, за създаване на предпоставки за преминаването на съветската армия в контранастъпление, за обръщане хода на войната в полза на СССР. Комунистическата партия се яви като организираща и вдъхновяваща сила в борбата с фашистките завоеватели.

В хода на тежките отбранителни боеве съветските войски нанасяха на врага големи загуби в жива сила и техника. И Хитлер беше принуден да признае това. На 16 февруари 1943 г. той писа на Мусолини: „През юни 1941 г. СС дивизия «Мъртва глава», наброяваща 20 000 души, взе участие в началото на военните действия срещу Русия. Непрекъснато сражавайки се, тя достигна района южно от Ленинград и след това беше прехвърлена в района на Илменското езеро… Макар че загубите й бяха няколко пъти попълвани, численният състав на дивизията се намали. През зимата на 1941–1942 г. тази дивизия заедно с няколко други беше обкръжена в района на Демянск… В края на тази операция в дивизията останаха 370 души.“249 В същото положение бяха и много други немскофашистки дивизии.

Принудена да води стратегическа отбрана, съветската армия успя да провали хитлеристкия план за „светкавичната“ война. Съветските войски от първия ден на войната геройски защищаваха всеки рубеж, всяка позиция. По показанията на Блументрит, загубите на немскофашистките войски през 1941 г. достигаха 50%.

През 1941 г. Блументрит беше началник щаб на 4-а армия, която настъпваше на главното, московското, направление, а в края на годината стана заместник-началник на генералния щаб на сухопътните войски. На него, разбира се, бяха добре известни действителните цифри на загубите на немскофашистката армия.

На 11 юли 1941 г. в дневника на Чано е записана следната бележка: „Съобщенията от руския фронт носят много сериозен характер: русите се бият добре и за първи път от започването на войната немците признават, че са отстъпили два пункта.“250

Чано е имал предвид контраударите, предприети от съветските войски през юли 1941 г. Един от контраударите беше нанесен от района на станция Дно в направление на Солци с 11-а армия на Северозападния фронт по 56-и моторизиран корпус от 4-а немска танкова група.

Вторият контраудар беше нанесен на един от участъците на западното направление. Тук съветските войски разгромиха два противникови армейски корпуса в районите на градовете Жлобин и Рогачев.

Немските източници отбелязват този факт, че русите „упорито се стараеха да запазят в свои ръце инициативата и ако отстъпваха, то отстъпваха само за да могат отново и отново да атакуват“251.

Мощните контраудари, които се предприемаха от съветската армия срещу немскофашистките окупатори по всички участъци на съветско-германския фронт, подготвиха условия за преминаване в контранастъпление.

От бележките в дневника на Чано от 16 юли 1941 г. ясно се вижда тревогата за съдбата на предприетата авантюра срещу Съветския съюз. На този ден Мусолини изказа „съмнение относно хода на събитията в Русия. Тонът на неговото изказване днес беше явно песимистичен“252, — отбелязва Чано. Този песимизъм е следствие провалянето на сметките на фашистките агресори за „светкавичната“ война.

На 10 юли 1941 г. се разрази Смоленското сражение. По това време Западният фронт се попълни с резерви. На 14 юли за усилване на западното направление беше създаден резервен фронт. За два месеца боеве главната ударна групировка на врага понесе толкова големи загуби, че към 10 септември 1941 г. беше принудена да се спре на 300 км западно от Москва и да премине към отбрана. Стратегическата цел на хитлеристите — за три-четири седмици да овладеят Москва — беше провалена от героичната отбрана на съветската армия. В хода на Смоленското сражение немскофашистките войски напредваха 3–4 км в денонощие, докато в началото на войната средният денонощен темп за придвижване достигаше 30–40, а понякога 50–60 км. Това означаваше, че планът за „светкавичната“ война се оказа нереален. Хитлеристите надцениха своите сили и не оцениха силите и възможностите на съветския народ.

В следващите отбранителни операции през октомври и ноември 1941 г. съветските войски провалиха първото и второто настъпление на немскофашистките войски срещу Москва.

През ноември 1941 г., когато хитлеристкото командуване въпреки огромните загуби на своите войски правеше отчаяни опити да завладее столицата на Съветския съюз — Москва — и целия московски промишлен район и с това да завърши войната срещу Съветския съюз, съветските войски преминаха в контранастъпление при Ростов на Дон и Тихвин.

На 27 ноември войските на Южния фронт във взаимодействие с войските от Закавказкия фронт преминаха в настъпление в общо направление на Ростов и нанесоха поражение на основните сили на 1-а танкова армия на Клайст. Към края на деня на 29 ноември Ростов беше освободен. Към края на декември 1941 г. остатъците от 1-а танкова армия избягаха зад р. Миус (на обща дълбочина до 100 км.), където с помощта на оперативните резерви успяха да се закрепят на предварително подготвените позиции.

Успешните действия на съветските войски при Ростов предотвратиха настъплението на врага в Северен Кавказ. В южното направление противникът премина към продължителна отбрана.

В района на Тихвин войските на Ленинградския фронт от 12 ноември до 28 декември 1941 г. нанесоха поражение на основните сили на 18-а и на част от 16-а полева армия на противника. На 9 декември съветските войски освободиха гр. Тихвин и към 23 декември отхвърлиха противника на рубежа на р. Волхов (на дълбочина до 100 км). На този рубеж противникът също премина към продължителна отбрана.

Поражението на ростовската и тихвинската групировка на немскофашистките войски имаше важно значение. Противниковите сили на северния и южния фланг на съветско-германския фронт бяха сковани. Това облекчи създаването на условия за преминаване на съветската армия в контранастъпление на главното, централното, направление — при Москва, — където се решаваше съдбата на родината.

Към средата на ноември 1941 г. на московското стратегическо направление врагът съсредоточи огромни сили. Съставът на групата армии „Център“, която настъпваше в това направление, беше доведен до три полеви армии (9, 4 и 2-а), две танкови групи (3-а и 4-а) и една танкова армия (2-а). Тези армии и танкови групи наброяваха 77 дивизии, от които 49 пехотни, 14 танкови и 8 моторизирани, което съставляваше една трета от пехотните и три четвърти от танковите и моторизираните немскофашистки дивизии, действуващи на съветско-германския фронт.

От общия брой дивизии на групата армии „Център“ 51 дивизия бяха предназначени за непосредственото завземане на Москва, от които 31 пехотна, 13 танкови и 7 моторизирани. В тези войски имаше около 300 000 души, 1500 танка, 3000 оръдия, 616 самолета, от които 200 изтребителя.

С плана за второто настъпление срещу Москва немскофа-Шисткото командуване набелязваше да пробие в средата на ноември 1941 г. отбраната на съветските войски на фланговете на Западния фронт, да обходи Москва от север и юг и да затвори обръча на обкръжението източно от столицата.

Замисълът на съветското върховно главно командуване беше с упорита отбрана на трите тясно взаимодействуващи си фронта (Западния, Калининския и Югозападния) да не допусне пробив на врага към Москва, да спечели време, необходимо за съсредоточаване на резервните армии в района на Москва; да премине с тези сили в решително контранастъпление и да разгроми противниковата ударна групировка северно и южно от Москва. За пълното съсредоточаване на резервните сили бяха необходими още 15–20 дена.

На 15 ноември противникът премина в настъпление. Двадесет дена продължаваха непрекъснато отбранителните сражения на московското стратегическо направление. В началото на декември 1941 г. обстановката беше следната. Северозападно от Москва противниковата ударна групировка беше изтощена и обезкръвена (беше загубила 60 % от личния си състав и техниката). В някои роти бяха останали по 25–30 души. Противникът, който за 20 дена се придвижи 100 км — със среден темп 3,5 — 4 км в денонощие, — не можа да продължи настъплението и беше принуден под ударите на резервните армии да премине към отбрана. Инициативата се изплъзваше от ръцете на противника. Създадоха се благоприятни условия за прерастване на контраударите без прекъсване в контранастъпление.

В резултат на контраударите на съветските войски на 27 ноември и 4 декември 1941 г. южно от Москва 2-а немска танкова армия под командуването на Гудериан също беше принудена да премине към отбрана. Към 6 декември немската група армии „Център“ премина към отбрана по целия си фронт. Второто настъпление на хитлеристите към Москва се провали също както и първото.

Общо отбранителният период на битката при Москва продължи 67 дена (от 29 септември до 5 декември 1941 г.). През това време трите фронта — Западният, Калининският и Югозападният — отбиха две генерални настъпления на противника срещу Москва.

В хода на отбранителните операции се създадоха условия за прелом в съотношението на силите и средствата в полза на съветската армия. Ударната групировка на врага загуби средно около половината от личния си състав и голямо количество бойна техника. В критичния момент на отбранителната операция щабът на върховното главно командуване своевременно осъществи въвеждането на стратегическите резерви в сражението, с което спря настъплението на противника и го принуди да премине към отбрана.

Благодарение на огромната организаторска работа на комунистическата партия и на самоотвержения труд на съветските хора в тила можаха да се създадат големи стратегически резерви и навреме да се съсредоточат северно и южно от Москва. Съветският народ отдаваше всичките си сили, за да снабдява съветската армия с всичко необходимо.

В резултат на това в началото на декември 1941 г. съотношението на силите се измени. Съветските войски имаха приблизително равенство на силите в пехота и превъзхождаха противника по броя на самолетите. Противникът превъзхождаше по отношение на артилерията и танковете.

По такъв начин към 6 декември 1941 г. бяха създадени необходимите условия за преминаване на съветските войски в контранастъпление и вземане на стратегическата инициатива.

Контранастъплението при Москва се осъществяваше от три фронта — Западен (с командуващ армейския генерал Г. К. Жуков и член на военния съвет Н. А. Булганин), Калинински (с командуващ генерал-полковник И. С. Конев и член на военния съвет Д. С. Леонов) и Югозападен (с командуващ маршала на Съветския съюз С. К. Тимошенко и член на военния съвет Н. С. Хрушчов).

На 5 декември 1941 г. първи преминаха в контранастъпление войските на Калининския фронт, а на 6 декември — вой-ските на Западния и Югозападния фронт.

В резултат на контранастъплението на съветските войски при Москва на главната противникова групировка — групата армии „Център“ — беше нанесено решително поражение. Съветските войски ликвидираха непосредствената заплаха на съветската столица — Москва.

Немскофашистките войски не издържаха на натиска на съветските войски. Те понесоха големи загуби и започнаха да отстъпват безредно, като изоставяха бойната техника и транспортните средства. По полетата на Подмосковието съветските войски плениха и унищожиха общо към 2000 оръдия и минохвъргачки, около 1100 танка, повече от 1600 картечници, повече от 12 200 машини и много друга военна техника на противника. Загубите на врага при Москва само в убити бяха 72 000 души. Командирът на 2-и немскофашистки корпус, Типелскирх, признава, че „числеността на неговите войски се намалила до една трета от списъчния състав“253.

Към края на зимата 1941–1942 г. в много немски дивизии, разгромени от съветските войски, „останаха до 5000 души, а ротите имаха по 50 души“254, докато преди нападението срещу Съветския съюз противниковите дивизии по щат имаха по 16 855 души във всяка.

В началото на януари 1942 г. настъплението на съветската армия при Москва прерасна в общо настъпление от Ладожкото езеро до Черно море. Бележките на Чано за този период са проникнати от настроения на пълна безнадеждност: „2 януари 1942 г. — От нашето посолство в Берлин е получено съобщение, че на руския фронт работите вървят все по-зле и по-зле. 23 януари. — От Русия идват лоши новини. Руското настъпление продължава с усилено темпо и с нарастваща сила. Както вчера каза Гранди, в Русия духа вятър от Березина.“255

Към 23 февруари 1942 г. немскофашистките войски бяха отхвърлени на 120–140 км на запад от Москва.

Победите на съветските войски при Москва са решаващо събитие през първата година на Великата отечествена война на Съветския съюз и същевременно първото крупно поражение на фашистка Германия във Втората световна война. Съветската армия разпръсна мита за непобедимостта на немскофашистките войски. Окончателно се провали планът за „светкавичната“ война срещу Съветския съюз.

Поражението на немскофашистките войски при Москва показа, че Съветският съюз е такава сила, която е способна да удържи пълна победа над фашистка Германия и нейните сателити и да освободи европейските народи от фашисткото робство.

Контранастъплението на съветските войски при Москва е първата крупна стратегическа настъпателна операция през Великата отечествена война. Тази стратегическа операция се осъществи със силите на три фронта.

Точното взаимодействие на фронтовете в операцията беше постигнато под умелото ръководство на върховното главно командуване. Създаването на мощни резерви и скритото им съсредоточаване позволиха на върховното главно командуване да постигне стратегическа внезапност. Стратегическата инициатива (наистина още временна) беше изтръгната от врага и премина в ръцете на съветското върховно главно командуване.

Източници за победите на съветската армия при Москва бяха несъкрушимостта на съветския обществен и държавен строй, морално-политическото единство, дружбата и високият патриотизъм на съветския народ, високите бойни и морални качества на съветската армия.

В резултат на победите на съветската армия при Москва през зимата на 1941–1942 г. значително се укрепи международното и вътрешното положение на Съветския съюз и порасна международният му авторитет. Към средата на 1942 г. Съветският съюз установи дипломатически отношения вече с 35 държави, докато преди войната такива отношения съществуваха само с 25 държави.

Победите на съветските войски при Москва оказаха огромно влияние за ускоряване на процеса за разгръщане на национал-ноосвободителната борба в страните, окупирани от немския фашизъм. Особено широка националноосвободителна борба се разгърна в Полша, Чехословакия, Франция, Албания, Югославия и Гърция.

Съветският съюз стана ръководеща и направляваща сила в антихитлеристката коалиция. Победата на съветските войски при Москва насади в сърцата на съветските хора и всички поробени от германските фашисти европейски народи вяра, че Съветският съюз и неговите въоръжени сили са способни да нанесат пълно поражение на фашистка Германия и да спасят свободолюбивите народи от фашисткото робство.

Враговете на Съветския съюз, които предсказваха на Хитлер скорошна победа, както и трябваше да се очаква, се оказаха в незавидно положение. Окончателният провал на „светкавичната“ война срещу Съветския съюз и поражението на немскофашистките армии при Москва провалиха набелязания от Хитлер план за разгръщане на настъпление в широки мащаби в Северна Африка. През есента на 1941 г. на Хитлер не му беше до Северна Африка, тъй като „катастрофата на руския фронт получи големи размери“256. Съветско-германският фронт поглъщаше всички резерви.

От 25 до 29 август 1941 г. се състоя поредната среща на Хитлер с Мусолини. Хитлер поиска изпращането на нови крупни контингенти от италианските войски за съветско-германския фронт. На 15 септември за съветско-германския фронт бяха изпратени от Франция 50% от окупационните войски — около 20 дивизии.

В резултат на провала на плана за „светкавичната“ война германското върховно командуване беше принудено през септември 1941 г. да снеме от Либийския фронт основните сили на немскофашистката авиация, която Хитлер беше предоставил в разпореждане на Мусолини, и да ги прехвърли на съветско-германския фронт. От това решение става ясно, че „Хитлер и неговият щаб разглеждаха войната в Либия като допълнителна и незначителна и никак неоправдаваща отклонението на сили необходими за Русия“257.

Този факт се потвърждава от немските източници. Военните автори на книгата „Световната война 1939–1945 г.“ пишат, че „войната срещу Русия спаси положението на Британската империя в Средиземно море, като предизвика нов отлив на сили от дадения театър, в резултат на което генерал Ромел не можеше да продължи своето настъпление към Нил“258.

По такъв начин в резултат на победите на съветската армия се създадоха благоприятни условия за активизиране на бойните действия по всички фронтове на антихитлеристката коалиция. В Близкия Изток седмица след седмица минаваха в мирна обстановка. Английското командуване в Египет в продължение на седем месеца — от 15 април до 18 ноември 1941 г. — можеше да се занимава със съсредоточаване на войски и техника и да се готви за нови настъпателни действия в Северна Африка.

Провалянето на плана на „светкавичната“ война срещу Съветския съюз оказа пряко влияние за изменяне на обстановката в Средиземно море в полза на английското командуване. На 10 ноември 1941 г., след като немскофашистката авиация вече беше прехвърлена на съветско-германския фронт, Чано записва в своя дневник: „Отсега до идването на немците английската авиация ще господствува в нашето небе почти като в собствено.“259

В резултат на прехвърлянето на немскофашистката авиация от Средиземноморския басейн на съветско-германския фронт английският военноморски флот получи свобода на действие в Средиземно море. Във въздуха английската авиация се активизира.

В средата на септември 1941 г. италианците изпратиха в Либия керван от морски съдове, състоящ се от седем парахода, два крайцера и десет ескадрени миноносеца. Английската ескадра, в чийто състав имаше два линейни кораба, възползувайки се от прекратяването на нападенията на немскофашистките самолети над Малта, залови италианския керван от морски съдове и потопи всички параходи и два ескадрени миноносеца.

На 9 ноември 1941 г. Чано отбелязва в дневника си: „От 19 септември престанахме да изпращаме кервани от морски съдове в Либия.“260 Обаче през ноември 1941 г. италианското военноморско командуване беше принудено да предприеме нови опити за изпращане на подкрепления в Либия. На 9 ноември 1941 г. два английски леки крайцера и два ескадрени миноносеца, базирани на Малта, унищожиха италианския керван от параходи, който се движеше съпровождан от два тежки крайцера и четири ескадрени миноносеца. Освен параходите италианците загубиха и два ескадрени миноносеца.

Италианците имаха предимство в силите, но англичаните с помощта на радиолокаторите успяха да постигнат внезапност в нападенията, точност в маневрирането и попадение на снарядите в целта.

Италианският военноморски щаб беше толкова оскандален от събитията в Средиземно море, че представи своите загуби за английски. В съставеното от италианския щаб сведение се казва, че подводницата „Маласпина“ потопила два английски парахода с обща водоизместимост 10 000 тона. Но единственото, което беше действително потопено, е самата подводница. В завършен вид сведението беше съставено много просто: „Заместник-началникът на генералния щаб, адмирал Сансонети, взел молива и поправил 10 000 на 30 000 т, тъй като това щяло да направи по-силно впечатление.“261

Към такива информации прибягваха и немските фашисти от ведомството на Гьобелс.

Общите италиански загуби през ноември 1941 г. представляваха 77% от всички плавателни съдове, изпратени в Либия.

През нощта на 13 декември 1941 г. 4 английски ескадрени миноносеца потопиха при нос Бон два италиански леки крайцера — „Ди Барбиано“ и „Ди Джиасано“, — а също и два големи транспортни кораба — „Дел Греко“ и „Филзи“, — отиващи в Либия, натоварени с танкове. Английските ескадрени миноносци незабелязано се приближиха на разстояние 1500 м и пуснаха 16 торпеда.

През същия месец италианският военноморски флот загуби още 6 ескадрени миноносеца и 7 миноносеца.

Към края на 1941 г. загубите на италианския търговски флот възлизаха на 350 съда с обща водоизместимост около 500 000 тона. Вече 80% от всички съдове, които се изпращаха от Италия в Триполитания, не стигаха до своето местоназначение.

Активността на английския флот и значителното отслабване на военновъздушните сили на държавите от „оста“ в Средиземноморския басейн принудиха хитлеристите да прехвърлят от Атлантика в Средиземно море 25 немски подводници, торпедни катери и миночистачи. Новите немски сили нанесоха първия удар на 13 ноември 1941 г. На този ден немска подводница потопи източно от Гибралтар английския самолетоносач „Арк Роял“. На 25 ноември немска подводница потопи в източната част на Средиземно море английския линеен кораб „Бархем“. В линейния кораб попаднаха четири торпеда. В резултат на експлозията в складовете с боеприпаси корабът потъна бързо заедно с екипажа, състоящ се от 800 души. През декември 1941 г. англичаните загубиха лекия крайцер „Галатея“.

В района на Триполи немските миночистачи поставиха минни заграждения. На 19 декември се натъкнаха на мини и потънаха английският крайцер „Нептун“ и ескадреният миноносец „Кандахар“, крайцерът „Орор“ беше сериозно повреден.

Тези големи загуби бяха резултат на недооценката от използуването на авиацията за решаване на тактически задачи на морския театър. Английското адмиралтейство продължаваше „да счита линейните кораби за главно оръжие, макар в продължение на цялата война те да играеха незначителна роля в сравнение със самолетоносачите“262. Военновъздушните сили, както и по-рано, нямаха тясно взаимодействие с военноморския флот, а се използуваха главно за стратегически бомбардировки.

С появяването на немските подводници в Средиземно море италианските военноморски сили малко се активизираха.

През декември 1941 г. с помощта на немските подводници италианците успяха да разкъсат английската блокада по северо-африканското крайбрежие. На 16 декември за първи път след двумесечно прекъсване в Триполи пристигна керван от съдове. Конвоят достави очакващите се с голямо нетърпение няколко танкови роти и артилерийски батареи. През януари 1942 г. загубите на италиано-немските конвои бяха вместо 80% само 20%.

Към 21 часа на 18 декември 1941 г. италианската подводница „Шире“ изплава около военноморската база Александрия (Египет). От нея се отделиха три човекоуправляеми торпеда. Командирът и водолазът седяха с кислородни прибори отгоре на торпедата. Торпедото се движи с акумулаторни батареи и развива скорост до 9 км в час. Районът за действие е около 20 км. „Човеко-торпедата“, изпратени към входа на пристанище Александрия, трябваше да изминат до мястото на английските линейни кораби 9 км. Торпедата вървяха в полупотопено състояние. Над водата се виждаха само главите на командирите водачи.

Промъкването в пристанището стана по следния начин. „Човеко-торпедата“ се намираха до външните пристанищни заграждения, търсейки входната врата. Неочаквано се запалиха сигналните светлини, които показваха на приближаващите се три английски ескадрени миноносеца входа на пристанището. От това се възползуваха и командирите водачи на „човеко-торпедата“. По следите на всеки ескадрен миноносец вървеше в потопено състояние „човеко-торпедото“.

Главната зарядна част с часовников механизъм от първото „човеко-торпедо“ бе поставена в 3 часа на 19 декември под линейния кораб „Велиант“ на 4–5 м от корпуса, второто торпедо екипажът постави под подводната част на линейния кораб „Куин Елизабет“, а третото торпедо — под задната част на танкера „Сагона“.

Към 6 часа на 19 декември експлодира зарядът под задната част на танкера. Танкерът потъна, а близко стоящият ескадрен миноносец „Джервис“ получи тежки повреди. Скоро експлодира зарядът под носовата част на линейния кораб „Велиант“. В резултат на експлозията линейният кораб заседна на плитковина.

След 4 минути стана експлозия под линейния кораб „Куин Елизабет“. Линейният кораб се наклони към десния борд и потъна. Тежко повредените линейни кораби за дълго време излязоха от строя.

Интересно е да се отбележи, че когато в 1944 г. командирите на двете „човеко-торпеда“ се завърнаха от плен, те бяха наградени със златен медал „За храброст“ и тези награди им бяха връчени не от някои друг, а от адмирал Морган, бивш командир на линейния кораб „Велиант“. В 1944 г. той беше председател на морската съюзническа мисия в Италия. Английското коман-дуване прояви голям интерес към запазването на материалната част и специалистите на „човеко-торпедата“, за да ги използува в бъдеще за свои цели.

Едновременно английското командуване взе всички мерки за да запази в тайна всички данни, характеризиращи тези нови подводни щурмови средства.

Подобни „човеко-торпеда“ използуваха и японците. Това бяха големи торпеда, които имаха специално помещение за човека, който управлява торпедото през време на движението му към целта. В конструкцията на торпедото имаше приспособление, с помощта на което водачът можеше с просто натискане на копче да се изхвърли в морето на разстояние около 45 м от целта.

Подводницата можеше да носи до шест „човеко-торпеда“, които се различаваха принципно от малките двуместни подводници. Свръхмалките подводници изстрелваха торпеда и се връщаха към големите подводници, техни носители. „«Човеко-торпедата» имаха големи възможности, но водачите им фактически ставаха самоубийци.“263

По такъв начин в края на 1941 г., след като в Средиземно море бяха прехвърлени немските подводници и италианците използуваха новото оръжие — човекоуправляемото торпедо, — в строя на англичаните останаха само 3 крайцера, които бяха принудени отново да преминат към отбранителни действия на море. В същото време обстановката на суша продължаваше да бъде благоприятна за английското командуване.

Неуспешен опит на английското командуване да обкръжи и разгроми италиано-немската групировка в района на Тобрук (18 ноември — 1 декември 1941 г.)

(Схеми 26–30)

Скоро след краха на гръцката авантюра и неуспеха за деблокирането на Тобрук английското правителство смени Уейвел, като хвърли върху него цялата отговорност за поражението в Гърция, на Крит и в Киренайка. За главнокомандуващ британските войски в Близкия Изток беше назначен Окинлек. Преди това той командуваше британските експедиционни войски в Норвегия. На 5 юли 1941 г. Окинлек смени Уейвел. През септември 1941 г. британската армия „Нил“ беше попълнена и преименувана в 8-а армия. За командуващ армията беше назначен Кънингхам.

През ноември 1941 г. английското командуване съсредоточи 30-и армейски корпус в състав 1-а южноафриканска дивизия, 7-а бронирана дивизия (7-а и 22-а бронирана бригада), 4-а бронирана бригада, 201-а гвардейска усилена бригада и 13-и армейски корпус в състав 2-а новозеландска, 4-а индийска пехотна дивизия и 1-а армейска бронирана бригада за настъпателни действия по основния участък на приморското направление Ес Салум и Сиди Омар. В района на оазиса Джарабуб беше прехвърлена 5-а индийска дивизия. В резерв на 8-а армия се намираше 2-а южноафриканска дивизия. В свое разпореждане английското командуване имаше всичко 100 000 души.

Италиано-немското командуване в Северна Африка имаше един немски африкански корпус (15-а и 21-а танкова и 90-а лека пехотна дивизия) и седем италиански дивизии (пехотните дивизии „Павия“, „Брешия“, „Болоня“ и „Савоя“, моторизираните дивизии „Триест“ и „Тренто“ и танковата дивизия „Ариете“). Немският африкански корпус наброяваше 40 000 души и още толкова имаше в италианските дивизии.

Основните италиано-немски сили се разполагаха в района на Тобрук. В района на Бардия прохода Халфа, Сиди Омар и оазиса Джарабуб имаше само малко гарнизони.

По данни от официалния доклад за действията на 8-а армия, италиано-немските войски имаха 500, а англичаните — 655 танка. В действителност танковете на англичаните бяха повече. Например Райнер доказва, че в 8-а армия те били над 1000, a Чърчил отбелязва цифрата 924.264

Немските източници привеждат следното съотношение: италиано-немски танкове — 340, английски — 800.265 В качествено отношение немските танкове T-IV значително превъзхождаха английските танкове тип „Валентайн“. 75-мм оръдия на немските танкове стреляха на разстояние 1500 м., а далечината на действителния огън на английските 37-мм оръдия не превишаваше 800 м.

В авиация английското командуване имаше пълно превъзходство над противника: 1000 английски самолета срещу 200 италиано-немски.266 От това количество италиано-немски самолети в началото на настъплението на англичаните „немските боеспособни самолети бяха само 22“267. По това време основните сили на немската авиация в Средиземноморския басейн бяха вече прехвърлени на съветско-германския фронт.

Англичаните превъзхождаха също противника в бронетранспортьори със 750% и в артилерия със 180%.

Основната цел на планираните от английското командуване бойни действия през ноември 1941 г. беше да се обкръжи и разгроми главната групировка на италиано-немските войски в района на Тобрук. За тази цел беше набелязано да се нанесе удар на противника от три страни. Главният удар се нанасяше от 30-и корпус — от изток към Сиди Омар, Бир ел Гоби, а след това — на север към Тобрук с цел да се накара противникът да въведе в бой танковите части; спомагателен удар — със силите на 13-и корпус — на север, на приморското направление по протежение на автострадата с цел да изолират Бардия и Ес Салум. И вече след това гарнизонът на Тобрук (70-а дивизия, 32-а армейска бронирана бригада и полският пехотен полк) трябваше да нанесе удар по тила на немските танкови части и да затвори обръча на обкръжението в пункта Сиди Резех.

Като набелязваше операцията с решителна цел, английското командуване отдаваше голямо значение на отстраняването на командуващия немския африкански корпус, Ромел, за успеха на операцията. В английския щаб се смяташе, че ако Ромел бъде убит, предстоящите действия ще бъдат сигурно спечелени.

Специално определеният за убийството на Ромел диверсионен отряд „Командос“, състоящ се от 26 души, беше стоварен от две подводници на крайбрежието в дълбокия тил на противника. Но опитът за убийството на Ромел не успя. В деня на нападението на отряда „Командос“ Ромел не се оказа в щаба и вместо него беше убит началникът на тила.

Някои английски военни ръководители твърдят, че ако в тази нощ беше убит Ромел, в следващите боеве италианските дивизии и африканският корпус щяха да бъдат напълно разбити. Подобни твърдения, разбира се, не спомагаха правилно да се организират и проведат операциите за обкръжаването и унищожаването на основната противникова групировка в Киренайка.

Липсата на втория фронт в Европа беше благоприятна за фашистка Германия. Съветският съюз беше принуден да води освободителна война сам, без каквато и да е била военна помощ. Когато стана въпрос за оказване на реална помощ на Съветския съюз не на думи, а на дело, реакционните сили в Англия се опитаха да представят Северна Африка като един от решаващите театри на войната с фашистка Германия. Ограничените действия на Североафриканския фронт, които се водеха с малки сили и средства, твърде много се преувеличаваха в английския печат. Това се правеше с цел да се отклонят от активни и действени мерки за борба с фащистка Германия.

На 18 ноември 1941 г., като предприеха настъпление в Северна Африка със същата цел, както и през декември 1940 г. — осигуряване границите на Египет, — английските управляващи кръгове представяха това като откриване на „втория фронт в Северна Африка“. На 22 ноември 1941 г. английският коментатор Сирил Лекин, твърдеше по радиото, че „развитието на военните действия в Африка има голямо значение за руския фронт. Това е този втори фронт, за който говореше Сталин в своя доклад.“ Имаше и по-авторитетни изявления. Например генерал Окинлек смяташе, че фашистка Германия „е подложена на атаки от два фронта — в Русия и в Либия“268.

Реакционната английска преса се стремеше да създаде илюзия за уж равните условия във войната на Великобритания и Съветския съюз срещу фашистка Германия. Обаче достатъчно е да се сравнят трите немски дивизии в Северна Африка и 179 хитлеристки дивизии на съветско-германския фронт, за да се разбере колко мизерно беше значението на „втория“ фронт в Северна Африка. Немскофашисткото командуване не скриваше, че районът на Средиземно море остава „второстепенен театър на военните действия…“269 Обаче реакционната английска преса се стараеше да не забелязва това. Като заблуждаваше общественото мнение, тя пишеше, че настъплението на английските войски ще има решаващо влияние върху целия ход на Втората световна война, че „армията на пустинята“ трябва да впише нова страница в историята, че предстоящото настъпление е толкова грандиозно, че може да се сравни само с Ватерло. На 20 ноември 1941 г. английското правителство заяви в парламента, че „армията на пустинята“ е заела изходни позиции на голям фронт от морето до оазиса Джарабуб и на разсъмване на 18 ноември е започнало генерално настъпление. Вестниците побързаха да разтръбят това изявление на английското правителство. На 20 ноември „Дейли експрес“ съобщи за ангийското настъпление в Либия под голямо заглавие на първа страница: „Англичаните настъпват. В първия ден са изминати 80 км.“ При това английските вестници особено подчертаваха, че изявлението на английското правителство за „грандиозното“ настъпление в Северна Африка не е нищо друго освен откриването на втория фронт срещу фашистка Германия.

Какво представляваше „новото Ватерло“, за което английската реакционна преса извести на целия свят?

На 18 ноември английските войски (три английски бронирани бригади, една английска пехотна бригадна и една южноафриканска пехотна дивизия) започнаха бойните действия, като нанесоха главния удар в направление на Сиди Омар, Габр Салех, Бир ел Гоби и Сиди Резех (схема 26). Намиращата се на това направление 132-а италианска танкова дивизия „Ариете“ се отдръпна от боя и отстъпи към Бир ел Гоби (50 км южно от Тобрук).

Като не срещнаха съпротива, английските бронирани бригади в района на Габр Салех се разделиха в различни направления: 22-а бронирана бригада се насочи към Бир ел Гоби, а 7-а към Сиди Резех. В Габр Салех остана 4-а бригада за връзка с левия фланг на 13-и корпус. На следващия ден английските войски достигнаха района на Бир ел Гоби, а след това и на Сиди Резех, опитвайки се да излязат на приморския път източно от Тобрук.

Италиано-немските войски, като не приеха боя, отстъпиха. Това позволи на англичаните през първите три дена без особени загуби да се придвижат на 80 км в дълбочина на Киренайка. Бързото придвижване на британските войски замая главите на английските генерали. Вестниците писаха, че след завземането на Сиди Резех противниковите комуникации в района на границите са окончателно прекъснати. Военният наблюдател на в. „Дейли експрес“ на 24 ноември побърза да съобщи, че в триъгълника между Тобрук, Бир ел Гоби и Бардия германските танкови дивизии са попаднали в капан.

В действителност привечер на 22 ноември немците си възвърнаха Сиди Резех с танковата група в състав 15-а и 21-а танкова дивизия. Това стана така. През втората половина на деня на 22 ноември моторизираната пехота на 21-а танкова дивизия атакува височините при Сиди Резех от север, а 5-и танков полк, като обходи тези височини от запад, атакува летището в района на Сиди Резех. Артилерията на танковата група поддържаше атаката със съсредоточен огън. Англичаните не очакваха тази атака. В резултат на атаката по фронта и тила голяма част от 1-и батальон на английските кралски стрелци беше пленена.

Вечерта на 22 ноември авангардът на 15-а танкова дивизия (8-и танков полк) се натъкна на английския бивак в района на Сиди Резех. Тъмнината помогна на немския авангард да се развърне и незабелязано да обкръжи английския лагер. Меха-ник-водачите на танковеге запалиха фаровете. Заслепени и изненадани, англичаните не можаха да окажат съпротива. Бяха пленени щабът и голяма част от 4-а бронирана бригада. От взетите щабни документи италиано-немското командуване узна за опознавателните сигнали (зелена ракета), които 4-а бронирана бригада използуваше през нощта за свръзка с 22-а бронирана бригада.

Немското командуване предаде по английския код в щаба на 22-а бронирана бригада сигнала, че 4-а бронирана бригада отива към тях за съединяване. Скоро след това командирът на 22-а бронирана бригада, Стерлинг, и другите офицери от щаба видяха приближаващите се танкове. Това бяха английски танкове, но с немски екипажи; зад тях се движеха немски танкови части. От челния танк на колоната се издигна зелена ракета.

Като се изравниха с английските бойни машини, подхождащите танкове застанаха по два до всяка една от тях. Когато англичаните откриха измамата, беше вече късно и 2-а английска бронирана бригада остана без управление.

На другия ден италиано-немското командуване с обединените сили на две дивизии — 15-а немска танкова дивизия и 132-а италианска танкова дивизия „Ариете“ — нанесе при Сиди Резех контраудар от югоизточната страна и здраво притисна 5-а южноафриканска бригада на генерал Армстронг. Тази бригада, прикована по фронта от италианската танкова дивизия „Ариете“, а атакувана откъм тила от немските танкови части, беше откъсната от другите английски части и пленена заедно с командира на бригадата.

Чърчил беше принуден да признае, че „немците взеха надмощие и ние понесохме по-тежки загуби в танкове от тях… Генерал Нори, който командуваше 30-и корпус, загуби две трети от своите танкове… Това беше сериозен неуспех.“270

Привечер на 23 ноември настъпи критичен момент. Не можеше и дума да става за каквото и да е присъединяване на 30-и корпус с гарнизона на Тобрук. Настъплението на 13-и английски корпус по посока на автострадата също не успя. На 22 ноември 13-и корпус беше спрян в района на форта Капуцо (на 6 км от египетската граница). Действията на войските от корпуса се ограничиха с обсадата на Бардия, Ес Салум и прохода Халфа.

С неуспехи завърши и опитът на английските части от състава на гарнизона на Тобрук (70-а пехотна дивизия и 32-а армейска танкова бригада) да се съединят с войските на 30-и корпус. Привечер на 23 ноември частите, които излязоха за съединяване с 30-и корпус, бяха спрени от немските войски в района на Ел Дуда. По такъв начин войските, намиращи се в Тобрук, не можаха да пробият италиано-немската блокада.

От 24 ноември смелият тон на английската преса започна да намалява. Вестниците пишеха вече, че блестящото начало невинаги завършва с успех.

По същото време американската преса много говореше за „мекия ход на гумените колела на американските танкове“, създаващи удобства за екипажа. Но лондонският кореспондент на агенция „Юнайтед прес“ на 27 ноември писа: „В сраженията в Либия участвуват 340 — 360 американски танка. Гумените им колела не ги бива за пустинята.“

Резултатите от английското настъпление се оказаха плачевни. При Сиди Резех бяха разбити две английски бронирани бригади и една южноафриканска пехотна бригада. Планът за обкръжаването и разгрома на италиано-немската групировка в Триъгълника Тобрук, Бир ел Гоби, Бардия претърпя крах. Авторите на доклада за действията на 8-а армия бяха принудени да нарекат една от главите „Неуспехът при Сиди Резех (18–24 ноември 1941 г.)“.

Италиано-немското командуване, възползувайки се от благоприятната обстановка, реши да активизира своите действия. На 24 ноември основните немски танкови сили бяха хвърлени към египетската граница в направление на Сиди Омар за действия в тила на 8-а английска армия (схема 27). През време на похода италиано-немските войски плениха моторизираната английска бригада начело с командира й Джеймс Кърджис, завзеха Сиди Омар, придвижиха се в дълбочина на египетска територия повече от 30 км, след това завиха на север и започнаха да се придвижват към прохода Халфа. Щабът на 7-а бронирана дивизия, при който беше и командуващият 30-и корпус, беше обкръжен.

Командуващият 8-а английска армия, Кънингхам, след като немските танкове разгромиха щаба му, не можеше да се отърве от преследващите го немски танкове, докато накрая се оказа в щаба на една от дивизиите. Оттук той „продължи да бяга по посока на Египет, а танковете на Ромел продължаваха да го гонят“271.

Главнокомандуващият Окинлек нямаше „никаква представа къде се намират неговите войски“272. Когато преследването завърши, „генерал Кънингхам се намираше в тежко нервно разстройство“273. Като пристигна в щаба на Окинлек, Кънингхам съобщи, че „планът не е изпълнен, необходимо е да се прекрати операцията и да се отведат войските за прегрупиране“274. С други думи, Кънингхам дойде до заключение, че планът на Окинлек се провали. Окинлек не се съгласи с Кънингхам, сне го от длъжност и на 26 ноември за командуващ на 8-а армия назначи своя началник щаб, генерал Ритчи.

Изобщо Ромел „извърши хаос в английските тилови райони и взе много пленници“275. Рейдът в тила на 8-а армия позволи на немското командуване да попълни своя танков парк за сметка на повредените и заловените от англичаните машини. Едва в тези боеве английското командуване узна, че немците на място възстановяваха и ремонтираха повредените танкове. А англичаните изпращаха своите повредени танкове за ремонт в стационарните армейски ремонтни работилници в дълбокия тил в района на Александрия.

След излизането на основните немски танкови части в рейд обстановката в района на Сиди Омар се измени в полза на англичаните (схема 28). 2-а новозеландска дивизия, намираща се в района на Капуцо, извърши маньовър на обширни, незаети от противника пространства в пустинята и на 26 ноември отново завзе Сиди Резех. След това новозеландците завиха на север и на 27 ноември се съединиха с частите на 70-а дивизия при Ел Дуда. Гарнизонът на Тобрук беше деблокиран за късо време. Между Сиди Резех и Ел Дуда се образува „коридор“, който разделяше италиано-немските войски на две части: на запад от „коридора“ се намираше 90-а лека немска пехотна дивизия, на изток от „коридора“ действуваше основната италиано-немска танкова групировка (21-а и 15-а немска танкова дивизия и 132-а италианска танкова дивизия „Ариете“). По това време (26–27 ноември) 15-а и 21-а танкова дивизия, обкръжиха в района на форт Капуцо 5-а новозеландска бригада начело с командира й и я плениха.

В дните на паника за англичаните, когато немскофашистките танкове извършваха рейд в тила на 8-а армия, Тобрук се оказа спасителна надежда за Окинлек. Ако не беше английският гарнизон в Тобрук, новозеландската дивизия нямаше да дойде до крайбрежието дори и след второто завземане на Сиди Резех на 26 ноември. Освен това благодарение на пасивната обсада на Тобрук, която продължи седем и половина месеца и заангажира пехотните дивизии, немските танкови съединения, намиращи се на египетската граница, се оказаха без достатъчна поддръжка от пехотата.

Завземането на Сиди Резех от новозеландската дивизия принуди Ромел на 30 ноември да пристъпи към пробив на „коридора“, който затваряше основните и най-удобни комуникации на италиано-немската групировка. Ударът се нанасяше от две страни: от 15-а немска танкова дивизия с обход от запад, от 21-а немска танкова дивизия — от изток и от танковата дивизия „Ариете“ — от юг (схема 29).

На 1 декември 2-а новозеландска дивизия и 7-а бронирана дивизия излязоха от обкръжението в района на Сиди Резех и отстъпиха в района на Бир ел Гоби. Общите загуби на новозеландската дивизия бяха над 3000 души. По такъв начин английските войски не успяха да се задържат на противниковите комуникации.

Английското командуване беше принудено да съобщи, че италиано-немските войски успяха да излязат към Тобрук и да се оттеглят „в пълен ред на позиции, минаващи южно от Газала“276.

На 5 декември английската преса призна, че британската армия претърпя поредния неуспех в Северна Африка: „Не успя да отреже главните сили на неприятеля“277. На английското командуване оставаше да се задоволи с деблокирането на Тобрук. На 9 декември 1941 г. частите на 13-и корпус най-после се съединиха с частите на 70-а дивизия в района на Ел Адем.

В района на Айн ел Газала (северозападно от Тобрук) италиано-немските войски в продължение на пет дена (от 11 до 15 декември) отбиваха фронталните атаки на британските части (схема 30). На 17 декември италиано-немските войски с изключение на гарнизоните в Бардия, Ел Салум и в прохода Халфа, които Ромел не можа да деблокира, започнаха по-нататъшното отстъпление към Бенгази.

Английските патрули откриха отстъплението на италиано-немските войски чак на другия ден. Британските войски не бързаха да преследват противниковите колони. Според Ромел, противникът можеше да хвърли големи танкови сили през пустинята и да отреже пътя за отстъпление на немския африкански корпус. Обаче това не се случи. Английското командуване оправдаваше пасивните си действия с лошото време и отвратителните пътища.

От Бенгази Ромел преведе групировката си в пълен ред в района на Аджедабия, където италиано-немските войски прекараха до 6 януари 1942 г., здраво задържайки Аджедабия въпреки английските атаки. Така например на 27 декември 1941 г. 7-а английска бронирана дивизия беше насочена в обход, южно от Аджедабия, но се натъкна на артилерийска засада. 15-а немска танкова дивизия се възползува от това и атакува във фланг бронираната дивизия. Англичаните загубиха 136 танка и 300 души пленени. Останките от бронираната дивизия (30 танка) бързо отстъпиха. Както и по-рано, бронираната дивизия действуваше по отделни колони с големи разстояния между тях, което позволи на 15-а танкова дивизия да бие англичаните по части.

От района на оазиса Джарабуб действуваше в самостоятелна колона 5-а индийска пехотна дивизия. Тя не срещна съпротива от италианските части и към 3 декември завзе оазиса Ауджил (350 км западно от Джарабуб), застрашавайки по такъв начин италиано-немските войски в дълбокия тил. Тези оазиси са богати с вода и през тях минава пътят от Триполи за вътрешността на Киренайка. Но 5-а индийска дивизия не можа нито да завземе укрепения рубеж при Ел Агейла, на който се намираха само малки охранителни части на противника, нито да попречи на италиано-немските войски да се оттеглят зад него. Тази дивизия, както и цялата 8-а английска армия, действуваше по отделни отряди. Всеки отряд се състоеше от пехотни поделения, артилерийски батареи, няколко противотанкови оръдия, няколко бронирани машини и обоз. В резултат на това основните сили на англичаните се оказаха разсредоточени, разпръснати. Нямаше взаимодействие между отделните отряди и колони.

Появяването на отделните отряди от 5-а индийска дивизия на комуникациите на италиано-немските войски в дълбокия им тил е плах опит на английското командуване да осъществи маньовър из обширните пространства на пустинята. Но не беше използувана възможността за маньовър с големи механизирани сили.

Разпокъсаните опити на отделните отряди на 5-а индийска дивизия не можаха да попречат на противниковото отстъпление. През нощта на 6 януари 1942 г. италиано-немското командуване без спънки преведе своите войски в района на Мерса Брега, за да се подготви за нови настъпателни действия. Британските войски се придвижиха към Мерса Брега (източно от Ел Агейла) и се ограничиха с патрулни действия.

На 2 януари 1942 г. гарнизонът на Бардия (6000 италианци и 1000 немци) след двумесечна обсада сложи оръжие. Италиано-немският гарнизон в Бардия се командуваше от немския генерал Шмид. Обикновено хитлеристките генерали приписваха всички успехи на себе си, а всички неуспехи и поражения — на своите италиански съюзници. Така беше и в този случай. Шмид, като попадна в плен при Бардия, заяви на кореспондента на „Дейли Хералд“, че не можал да устои, тъй като командувал италиански войници. От своя страна италианците твърдят, че инициативата за предаването в плен принадлежи на самия Шмид.

На 10 януари 1942 г. британските войски завзеха Ел Салум, а на 17 януари — прохода Халфа. Към 18 януари на цялата територия на Киренайка завършиха военните действия.

Причините за бързото отстъпление на основната италиано-немска групировка към укрепения рубеж на Ел Агейла се състоеше в това, че германското върховно командуване не можа да изпрати в Северна Африка нито един танк, нито един войник от своите стратегически резерви, които по най-бърз начин се прехвърляха на съветско-германския фронт. През този период „Хитлер не беше сериозно заинтересован от Африка и не се готвеше да изпраща там мощни сили. Неговото внимание беше съсредоточено към Русия“278.

По същото време английските подкрепления като непрекъснат поток пристигаха от района на Александрия, където се намираха големи неизползувани резерви на 8-а армия.

В края на декември 1941 г. Мусолини писа на Хитлер, че военните действия в Киренайка „завършиха наравно. Безусловно бихме спечелили, ако можехме да въведем в действие живата сила и техниката, необходими ни за активизиране на боевете.“ Мусолини имаше предвид, разбира се, немскофашистките резерви за африканския корпус. Но необходимите резерви не можаха да се въведат в действие на североафриканския театър на военни действия, защото немскофашистката армия през 1941 г. понесе грамадни загуби на съветско-германския фронт.

По английски официални данни, от 7 януари 1942 г. 8-а армия загуби в Северна Африка 1200 офицера и 16 000 войници. Освен това англичаните загубиха 3/4 от своите бронетанкови сили. Планът за „ново Ватерло“ завърши с пълен крах. Англичаните не постигнаха целта по обкръжаването и унищожаването на немския африкански корпус. Английската преса трябваше да бие отбой и да представи действията на английските войски като отбранителна операция.

При огромните пространства на североафриканския театър на военни действия завладяването на територии няма решаващо значение. Решаващо значение можеше да има само раз-громяването на живата сила и унищожаването на бойната техника на противника. Но италиано-немското командуване съумя да запази основните сили на своята групировка напълно боеспособни, навреме да ги изтегли зад укрепения рубеж на Ел Агейла. Оттук идват и приказките в английската преса за отбранителен маньовър. Лидъл Харт например направо твърди, че „въпреки значителното превъзходство не успяхме да унищожим силите на Ромел“279.

Планът за разгромяването на основната италиано-немска групировка не можа да се осъществи въпреки извънредно благоприятно създалата се за англичаните обстановка. Цялата немска авиация още през септември 1941 г. беше прехвърлена от Средиземноморския басейн на съветско-германския фронт. От 22 юни 1941 г. Ромел не получаваше подкрепления и всичките му сили освен италианските войски се състояха от две немски танкови и една лека пехотна дивизия.

По това време (ноември 1941 г.) съветската армия се сражаваше сама срещу 162 немскофашистки дивизии без 34-те дивизии на сателитите на фашистка Германия.

Английското командуване не успя да осигури за дълго време безопасността на Суецкия канал, тъй като загубвайки голяма част от територията, италиано-немското командуване запази живата сила и бойната техника.

През време на бойните действия англичаните продължаваха да прилагат тактиката, изработена в колониалните наказателни експедиции — тактика на действия с отделни отряди. Тя се състоеше в следното. Съединенията се разделяха на отделни самостоятелни отряди (роти-батальони), които се пръскаха по пустинята в полоса с широчина до 160 км, така че всякакъв признак за фронтова линия изчезваше. С настъпването на тъмнината всяка бойна група се разполагаше за почивка в участък, ограден с бодлив тел и с малки минни полета. Тези групи действуваха самостоятелно и по свое усмотрение.

Подобна тактика прилагаха й италианофашистките войски на Грациани през 1940 г. с тази само разлика, че те устройваха не само временни полеви лагери, но и постоянни.

В доклада си за положението на противника в Северна Африка от 10 март 1941 г. Ромел писа, че англичаните не държат своите войски като цели организационни съединения — дивизии, бригади и полкове, — а в зависимост от поставената задача формират бойни групи от различни поделения. Така те действуваха във всички настъпателни операции от Сиди Барани до Бенгази. Чак до октомври 1942 г. английското командуване не използува в боя основното съединение — дивизията като цяло.

За войските на Ромел не беше голяма трудност да се борят с разпокъсаните британски отряди, тъй като успяваха да изненадат противника с внезапно и бързо съсредоточаване на превъзхождащи сили на един от участъците.

По такъв начин тактиката на действие с отделни отряди въпреки общото количествено превъзходство на англичаните в сили и средства доведе до поредния неуспех на британските войски в Северна Африка.

Контраудар на италиано-немските войски при Мерса Брега и придвижването им към Тобрук (21 януари — 16 февруари 1942 г.)

(Схема 31)

През първата половина на януари 1942 г. английските части излязоха в района на Мерса Брега. Обаче престоят им тук беше още по-краткотраен, отколкото през декември 1940 г.

Италиано-немското разузнаване установи, че британските войски са пръснати на отделни отряди по цяла Киренайка до границите на Египет и че в района на Мерса Брега се намират само два батальона от 201-а гвардейска бригада и някои поделения от състава на 1-а бронирана дивизия. Основните сили на тази дивизия се намираха на около 150 км назад. Първа бронирана дивизия пристигна със 150 танка от Англия, смени 7-а бронирана дивизия и се запозна с условията за водене на военни действия в пустинята. В Бенгази и на изток действуваха части от 4-а индийска дивизия. Освен това не бяха взети никакви мерки за прикриване на английския фронт с минни полета или с други препятствия. Английските предни части в района на Мерса Брега дори и не се окопаха.

Английското командуване беше уверено, че италиано-немските войски са изразходвали за дълго време своите настъпателни възможности. Това позволи на италиано-немското командуване да изненада англичаните. Прегрупирването се извършваше нощем. Танковете бяха маскирани като автомобили. Немският африкански корпус беше усилен с четири танкови роти, които успяха да се прехвърлят на 5 януари 1942 г. в Триполи с конвой, охраняван от италиански линейни кораби. Това позволи на Ромел да създаде ударна групировка от 117 немски и 79 италиански танка за нанасяне на контраудара.

На 21 януари 1942 г. италиано-немските войски атакуваха от района на Мерса Брега отделните английски отряди, бързо преминаха през пробива, който се образува между английските части, и на 22 януари отново завзеха Аджедабия (схема 31). След това италиано-немските войски нанесоха удар на север и излязоха към крайбрежието източно от Бенгази. По такъв начин британските войски бяха разсечени на две части.

На 29 януари италиано-немските войски отново завзеха Бенгази. Англичаните не успяха да разрушат пристанището и загубиха всичките запаси. На 2 февруари беше взет Барка, а на 3 февруари — Дерна.

Английските войски избягаха в безредие към Тобрук. В щаба цареше паника и пълна неосведоменост относно действителното положение на войските. Основните сили на 4-а индийска дивизия успяха да се измъкнат към Ел Мекили, като загубиха цялото си снаряжение и въоръжение. В Бенгази немците успяха да пленят от състава на тази дивизия 1000 души.

По английски източници, 1-а английска бронирана дивизия, която се считаше за една от най-добрите в английската армия, загуби повече от 100 танка от общо 150, макар че не участвуваше в големи боеве. Според немски източници, войските от африканския корпус при преследването на англичаните успяха да заловят като трофей 96 танка, 38 оръдия и 190 автомобила. Тези големи загуби на 1-а бронирана дивизия се обясняват с това, че много от танковете й бяха изоставени, тъй като нямаха гориво. Много големи запаси от бензин бяха унищожени по време на възникналата паника.

Италиано-немските войски, без да срещат съпротива, се придвижваха напред и към 6 февруари излязоха на линията Ел Газала, Бир Хакейм. Тук боевете бяха прекратени до 27 май 1942 г. Недостатъкът на гориво принуди италиано-немското командуване да спре настъплението.

По такъв начин контраударът на Ромел от 21 януари 1942 г. завърши с ново поражение за англичаните. Италиано-немските войски без поддръжка на авиацията за 25 дена изминаха 630 км.

Неуспешен опит на италиано-немското командуване да завладее Суецкия канал (27 май — 4 юли 1942 г.)

(Схема 32)

Повече от три месеца продължи затишието при Ел Газала. През това време италиано-немското командуване се готвеше да възобнови настъплението щом като немската авиация бъде отново прехвърлена в Средиземноморския басейн.

През февруари 1942 г. в Средиземноморския басейн се появиха части от 2-и немски въздушен флот, чийто щаб беше преместен в Италия още в края на ноември 1941 г.

На въздушния флот беше поставена задача с удари от въздуха по остров Малта да осигури морските комуникации между Италия и Триполитания. Без това Ромел не можеше да поднови настъплението към Суецкия канал с тези незначителни сили, с които той разполагаше.

Германското върховно командуване планираше ново голямо настъпление на съветско-германския фронт през юни 1942 г. През периода на подготовката за това настъпление то намери възможност да окаже помощ с авиация на немския африкански корпус в Северна Африка. След изпълнението на тази задача то смяташе през юни 1942 г. да прехвърли авиационни части от Средиземноморския басейн на сталинградското направление на съветско-германския фронт.

През февруари — май 1942 г. немскофашистката авиация, базираща се главно на летищата в Сицилия, бомбардираше остров Малта, пристанище Тобрук и контролираше английските комуникации в Средиземно море.

Особено интензивни въздушни нападения над о. Малта се извършиха от 2 април до 10 май 1942 г. През февруари 1942 г. над о. Малта бяха хвърлени около 100 тона бомби, през март — около 2170 тона, а през април — вече около 6728 тона.280

В източната част на Средиземно море англичаните загубиха на 30 март лекия крайцер „Наяд“, на 3 юли — лекия крайцер „Хермион“, на 3 октомври — лекия крайцер „Ковънтри“. Чърчил беше принуден на 16 февруари да заяви, че Средиземно море отново е „закрито и всички наши транспорти трябва да извършват обходен път през нос Добра Надежда“281.

В резултат на честите въздушни нападения над пристанище Тобрук бяха потопени много английски кораби.

На 14 август 1942 г. в Лондон бе съобщено, че в Средиземно море през време на конвоирането към о. Малта на керван от морски съдове с подкрепления са потопени английският самолетоносач „Игл“ и крайцерът „Манчестер“. Самолетоносачът и лекият крайцер „Манчестер“ бяха потопени от немска подводница. Освен това подводницата торпедира английския лек крайцер „Кайро“. Крайцерът потъна. В същото време немската авиация потопи 15 транспорта от кервана от 21 транспорт и само 4 съда успяха да пристигнат в о. Малта.

Положението на английския гарнизон на о. Малта, блокиран от немската авиация от въздуха, беше изключително тежко, тъй като всички съдове с продоволствие, които се изпращаха за о. Малта, бяха потопявани от противника.

В същото време загубите на италианския флот спаднаха от 80% в края на 1941 г. на 4% за петте месеца на 1942 г. Създаде се тежка обстановка за англичаните не само по море, но и по суша.

Британските войски в Киренайка, като заемаха доста отдалечени от египетската граница позиции, не проявяваха активност. Командуването не набелязваше и не разработваше планове за настъпателни действия. То се надяваше, че затишието ще бъде продължително. Атаката на италиано-немските войски на 27 май 1942 г. беше неочаквана за англичаните.

Планът на италиано-немското командуване, което възобновяваше активните бойни действия, се заключаваше в следното (схема 32): да скове противника по фронта с италианските войски, а с три немски дивизии да обходят южния фланг на британските войски и да заемат Бир Хакейм и Сиди Резех. След това с едновременен удар по тила и фронта на 8-а армия да обкръжи и разгроми войските западно от Тобрук и след това под прикритието на авиацията да се придвижи към делтата на Нил, към Суецкия канал.

Обаче Ромел не разполагаше с необходимите сили и средства за осъществяването на този план. Съставът на немския африкански корпус не се измени от пролетта на 1941 г., а подкрепления не се очакваха.

Английското командуване нямаше никакъв план за активни действия. То набелязваше само да задържи атакуващите войски на противника между своите опорни пунктове.

Както и през септември 1940 г. в Киренайка нямаше непрекъсната фронтова линия. Войските на двете страни бяха пръснати и заемаха отделни пунктове за отбрана. Между тях дори нямаше постоянно съприкосновение. Територията, която не принадлежеше нито на едната, нито на другата страна, често се простираше на десетки километри.

Отбраната на британските войски се състоеше от един ред опорни пунктове, разположени един от друг на различни интервали. Главният опорен пункт беше Найтсбридж. В този район и южно от него се разполагаха напълно окомплектува-ните 1-а и 7-а английска бронирана дивизия. 1-а бронирана дивизия включваше 2-а и 22-а бронирана бригада и 201-а гвардейска бригада, а 1-а бронирана дивизия — 4-а бронирана бригада и 7-а моторизирана бригада. При условие, че бъдат използувани в пълния им състав, те представляваха достатъчна ударна сила. Огневата система се организираше в границите на отделния опорен пункт.

Всеки опорен пункт имаше размери от 2 до 4 кв.км и беше приспособен за кръгова отбрана. Между отделните опорни пунктове нямаше огнево взаимодействие. Междините се прикриваха само с минни полета. Англичаните придаваха голямо значение на минните полета. Бяха поставени около 500 000 мини. Но минните полета не се охраняваха.

Свързващи звена между опорните пунктове трябваше да бъдат бронираните дивизии, които се намираха в района на Найтсбридж. Предвиждаше се те да бъдат изпращани към тези опорни пунктове, в чиито направления се очакваше противникова атака.

В първия ешелон на англичаните бяха 1-а южноафриканска дивизия, една бригада от 2-а южноафриканска дивизия (две бригади от тази дивизия се намираха в Тобрук), 50-а пехотна дивизия и на най-левия фланг, в Бир Хакейм, индийската моторизирана бригада и френския гарнизон (1-а усилена бригада в състав от три батальона). В състава на 8-а английска армия влизаха прехвърлените от Сирия френски части, които бяха подчинени на генерал де Гол.

Англичаните имаха значително превъзходство в жива сила, танкове и артилерия. По-специално Танковете бяха два пъти повече (1100 танка, от които 200 американски, въоръжени със 75-мм оръдия). Ромел предполагаше, че англичаните имат 900 танка. По данни на Ромел, немците имаха 320 танка, а италианците — 240. По бронирани автомобили англичаните превъзхождаха противника 10 пъти.

В авиация англичаните също имаха превъзходство, макар и малко — 604 английски самолета срещу 542 италиано-немски. По такъв начин английските войски имаха всички условия не само да издържат в отбраната, но и да нанесат съкрушителен удар на противника. Обаче английското командуване не съумя правилно да използува всичките си предимства. В резултат на това 8-а армия получи такъв удар, какъвто не беше получавала нито една от английските армии до 1941 г.

Това стана и поради факта, че макар силите на Ромел да бяха по-малобройни от силите на противника, все пак успя да създаде превъзходство в сили и средства на главното направление. Бързото прегрупиране създаваше впечатление, че такова превъзходство има и на другите направления. Едновременно с фронталните удари се нанасяха удари по фланговете и тила на противника. С цел да се скрие съсредоточаването на ударната групировка цялото придвижване се извършваше нощем.

На 27 май италианската танкова дивизия „Ариете“ атакува Бир Хакейм, а две немски танкови дивизии с нощен марш обходиха този пункт от юг и северно от него разбиха 3-а индийска моторизирана бригада и нанесоха поражение на 7-а бронирана дивизия. В първия ешелон действуваха танковете, а във втория — пехотата и артилерията.

Действията на италианските пехотни дивизии за сковаване по фронта се оказаха толкова незначителни, че англичаните можаха да се хвърлят със своите бронирани бригади (2-а и 1-а армейска) срещу войските на Ромел западно от Найтсбридж. Контраатаките на тези две бригади от различни направления поставиха Ромел пред катастрофа. Обаче в решителния момент английското командуване не се реши да въведе в бой 32-а бронирана бригада (100 танка). Настъпващата нощ позволи на немските танкови дивизии да организират кръгова, отбрана западно от Найтсбридж.

На сутринта на 29 май положението на немския африкански корпус стана отчаяно. Настъпващият се оказа сам обкръжен в тила на противника. Към вечерта на същия ден горивото и боеприпасите бяха изразходвани. Тогава Ромел реши да създаде проход в английските минни полета между Бир Хакейм и съседния отбранителен опорен пункт на англичаните — Сиди Муфтах — и да установи пряка връзка със снабдителните бази.

150-а пехотна бригада от 50-а дивизия от опорния пункт Сиди Муфтах прикриваше минните полета с артилерийски огън. Затова най-напред трябваше да се подави този опорен пункт.

На 30 май бе обкръжен Сиди Муфтах от италианската моторизирана дивизия „Триест“ по фронта и откъм тила с части от немския африкански корпус. На 1 юни 150-а бригада след ожесточен бой, като не получи помощ от командуващия 8-а армия, прекрати съпротивата. Италиано-немските войски плениха 3000 души и 124 оръдия. Нарушените комуникации бяха възстановени. През време на борбата за Сиди Муфтах положението на немския африкански корпус беше доста безперспективно. Но английското командуване изпусна благоприятния момент, не хвърли всичките си главни сили срещу немската танкова групировка, намираща се без пехотно и артилерийско прикритие, не я притисна към минните полета и не я унищожи, преди да направи проход в минните полета.

Вместо активни и решителни действия английското командуване се зае с организирането на отбраната на своя ляв фланг на нови позиции. На 1 юни италиано-немските войски също се заеха с укрепяването на своите позиции в дълбочина на английската отбрана северно от Бир Хакейм, очаквайки възобновяването на английските атаки.

Контраатаките на англичаните се възобновиха едва на 5 юни, но се провеждаха разпокъсано, а някои от тях с много малки сили. Например в контраатаката на 5 юни взеха участие само два батальона от 50-а пехотна дивизия. Съвместно с пехотата трябваше да действува 32-а армейска бронирана бригада, но тя попадна под огъня на артилерийската засада и не поддържаше пехотата.

Това стана така. Немците поставиха зад ниската верига от хълмове противотанкови батареи. След това те изпратиха срещу английската бронирана бригада малка танкова група. Когато англичаните забелязаха тези танкове и ги атакуваха, немските танкове започнаха да отстъпват зад хълмовете. Като започнаха преследването, англичаните с пълен ход излязоха на отсрещната страна на веригата от ниски хълмове и бяха посрещнати от огъня на 88-мм оръдия, които лесно пробиваха бронята на английските танкове. Бронираната бригада на англичаните беше отхвърлена с големи загуби.

Втора контраатака беше предприета със силите на две пехотни бригади от 5-а индийска дивизия при поддръжката на 22-а бронирана бригада и четири артилерийски полка. Немците спряха със съсредоточен артилерийски огън контраатакуващите части, след това ги обходиха с танкови дивизии и ги разгромиха, преди да успеят английските артилерийски полкове да се развърнат на огневите позиции. Освен това англичаните загубиха 100 танка. Немският африкански корпус плени 3100 души и 133 оръдия. Тактическите прийоми на италиано-немските войски не бяха изненадващи за англичаните и въпреки това те не съумяха да отблъснат удара на противника.

Английското командуване се опита да води борба срещу немските танкове с „танкоизтребителни“ самолети. Така англичаните наричаха самолетите „Хърикейн“, въоръжени с две 40-мм оръдия и малък брой малокалибрени бомби. Като загуби за три дена (от 29 до 31 май) 39 самолета, английското командуване отмени обстрелването на противника от бръснещ полет.

Италиано-немските войски сьщо понесоха големи загуби. Към 11 юни в състава на немския африкански корпус останаха само 160 танка, а в италианската танкова дивизия — около 70 танка. По това време англичаните имаха 330 танка, но инициативата твърдо премина в ръцете на италиано-немското командуване.

5 юни се оказа съдбоносен за 8-а английска армия. Несъгласуваните контраатаки се провалиха. Това беше началото на общото поражение.

Ромел възобнови удара и като насочи основната част от силите си срещу Акрома, разсече 8-а английска армия на две части. При това беше заловен в плен щабът на 1-а английска бронирана дивизия начело с нейния командир Месерви.

Отбранителната позиция на англичаните в района на Айн ел Газала не издържа. В резултат на обкръжаването на Бир Хакейм френският гарнизон беше принуден да го изостави през нощта на 11 юни и да се изтегли на изток.

Изолираните гарнизони на английските опорни пунктове бяха ликвидирани от немците един след друг. През нощта на 14 юни командуващия 8-а армия, Ритчи, издаде заповед до войските за отстъпление със задача „колкото се може по-бързо да се откъснат от противника“.

След падането на Найтсбридж централизираното управление на британските войски беше нарушено. Пръснатите британски поделения и части, като загубиха голяма част от танковете и артилерията, се втурнаха към египетската граница на отбранителните позиции при Ел Аламейн. Цялата пустиня беше покрита с непрекъснато движеща се маса от автомобили, които представляваха прекрасна цел за авиацията.

На 17 юни немските танкови дивизии настигнаха и разгромиха 4-а английска бронирана бригада в района на Сиди Резех. В бригадата от 100 танка останаха само 20.

На 19 юни, след като немските войски овладяха Сиди Резех, Ромел начело на бойна група се отправи към Бардия. Създаде се впечатление, че той има намерение, както и през изтеклата година, да остави Тобрук в тила си и без спиране да настъпи към египетската граница. Обаче с настъпването на нощта бойната група се върна и се насочи към Тобрук. Нощта беше лунна и в района на Тобрук немскофашистките войски намериха на своите непокътнати миналогодишни артилерийски позиции няколко хиляди снаряда за тежка артилерия. Това им позволи в 5 часа сутринта на 20 юни да започнат артилерийско обстрелване на укрепленията на Тобрук. След два часа немските сапьори под прикритието на пикиращи бомбардировачи направиха проходи в минните полета и поставиха мостове през танковия ров. Така немските танкове и пехота пробиха външната отбрана на Тобрук. Към края на деня градът беше обкръжен.

Гарнизонът на Тобрук се състоеше от четири пехотни бригади (14 батальона), 32-а армейска бронирана бригада, пет артилерийски полка имаше продоволствие и боеприпаси за 90 дена. В Тобрук се намираха общо около 35 000 войника.

Командуващият гарнизона на Тобрук, генерал Клопер, предприе контраатака с танковия и гвардейския пехотен полк. Контраатаката беше организирана набързо и проведена нецелеустремено, затова и не донесе успех.

Английското командуване се обърка дотолкова, че побърза да капитулира, и сутринта на 21 юни гарнизонът на Тобрук сложи оръжие пред противника, чиято численост беше двойно по-малка.

Най-тежката последица за английското командуване от тази катастрофа беше, че италиано-немските войски завзеха в Тобрук напълно непокътнати огромни складове с военни материали. Само взетият бензин беше няколко десетки хиляди кубически метра. 85% от нуждите на немския африкански корпус по отношение на автотранспорта бяха покрити за сметка на трофейните машини.

След падането на Тобрук „пътят за Александрия и Суецкия канал бе открит“282. Английските военни кръгове бяха обхванати от паника. Започна паническо бягство на английските войски на изток. Американският кореспондент Едмунд Стивънс разказва, че когато пристигнал в населения пункт Ел Даба, заварил такава картина. Във военния магазин свободно продавали спиртни напитки, а няколко машини били натоварени с бидони със спиртни напитки за извозване в Александрия. Стивънс надникнал в оръжейния склад и видял, че там се търкалят автомати, картечници, боеприпаси, пистолети и никой не ги охранявал и не ги събирал за извозване. Кореспондентите си избрали по един хубав автомат и излезли навън.

От фронта пристигнал голям автомобил, от който се показала глава с червена генералска шапка. След него от автомобила слезли няколко генерала. Стивънс се приближил до един от тях и попитал защо се извозват спиртни напитки, а не въоръжение. Като се вгледал по-добре, Стивънс разбрал, че разговаря с Окинлек. Окинлек, като го потупал по рамото, му казал: „Млади човече, през време на война такива дреболии не влизат в сметката.“

На 30 юли италиано-немските войски съвсем се приближиха към Ел Аламейн — последния рубеж на отбраната, който прикриваше делтата на Нил и Суецкия канал. По това време само по територията на Египет те бяха изминали повече от 300 км. До Александрия оставаха само 80 км.

По това време над щаба и над английското посолство в Кайро се издигаха кълба от дим. Там горяха секретните документи. Започна евакуацията. Паника цареше и в Александрия; По твърдението на Стивънс, в пристанището са се палели и унищожавали боеприпаси и въоръжение. Съгласно разработения от Окинлек план за евакуация на британските войски от Египет англичаните трябвало да се движат по две направления: на юг до Хартум и на изток до Палестина.

На 29 юни Мусолини замина за Либия. В навечерието на отпътуването си от Рим той разработи програма за тържественото си влизане в египетската столица, яздейки на арабски жребец начело на колониалните войски. Готвеше се церемония за връчване на медали на италиано-немските войски в чест на влизането на войските от страните на „оста“ в Александрия и Кайро. Италиано-немското командуване, уверено в постигането на поставената цел, създаде дори и управление за Египет. Но войските вече не бяха в състояние да продължат настъплението. Опитът на италиано-немските войски на 1 юли от движение да пробият английските отбранителни позиции при Ел Аламейн не успя.

На 4 юли 1942 г. Ромел спря по-нататъшното придвижвани на италиано-немските войски. Мусолини, оставайки куфарите си в Либия като гаранция за скорошното си завръщане, без нищо се завърна в Рим.

Английското командуване получи поредната почивка, която продължи повече от три месеца. Това му позволи да приведе в ред оцелелите войски, да ги попълне с нови резерви и да задържи отбранителния рубеж при Ел Аламейн.

Кое принуди Ромел да спре при Ел Аламейн на 4 юли 1942 г.?

В следвоенната западногерманска публицистика за Втората световна война се правят опити да се скрие зависимостта на военните действия в Северна Африка от събитията на съветско-германския фронт, да се оправдае Ромел, а заедно с него и германският генерален щаб. Като фалшифицира историята и причините за провала на авантюрата на Ромел, който се опита през май—юни 1942 г. да завладее Суецкия канал при липса на достатъчно сили и средства, Гьорлиц например пише, че в хода на настъплението на италиано-немските войски към Суецкия канал в Ромел „възникнаха опасения за комуникационните му линии, излагащи се на много големи опасности… Затова той поиска своевременно да изтегли изтощените войски. Но Хитлер заповяда да настъпят към Кайро.“283

Излиза, че Ромел благоразумно искаше да изтегли своите войски от Египет въпреки поражението на 8-а английска армия и че само Хитлер принуди Ромел да настъпи към Кайро.

Целта на Гьорлиц е лековерните читатели да се хванат на тази въдица, като ги убеди, че за всички поражения е виновен Хитлер. Тази версия на защитниците на върховния щаб на германските милитаристи води до оправдаване авантюрите на Ромел и до игнориране факта, че именно събитията на съветско-германския фронт принудиха Ромел, който стремително се движеше към Суецкия канал, да спре своето придвижване на 4 юли 1942 г.

Основната причина, която принуди Ромел на 4 юли 1942 г. да спре при Ел Аламейн своето придвижване към Суецкия канал, се състои в това, че през юни 1942 г. Хитлер завърши прехвърлянето от района на Средиземно море на съветско-германския фронт на всички оставащи още там сили от 2-и въздушен флот и от началото на войната срещу Съветския съюз не даваше за североафриканския театър нито един войник, нито един танк, нито едно оръдие.

В тези дни американското списание „Нюс-уик“ беше принудено да признае: „Придвижването на армията на Ромел в Египет се преустанови поради това, че на немците се наложи да прехвърлят значителни авиационни сили от района на Средиземно море в Съветския съюз… Немците изпратиха на Източния фронт самолети, които по-рано се базираха в Либия и Сицилия.“

Първото прехвърляне през 1942 г. на немскофашистката авиация от Средиземноморския басейн беше извършено на 27 април, когато „Хитлер взе неочаквано решение да изпрати част от 2-и въздушен флот на руския фронт…“284

Прехвърлянето на 2-и въздушен флот на съветско-герман-ския фронт доведе до това, че доставката на товари по морския път за Либия спадна от 160 000 тона през май 1942 г. на 55 000 тона през юни.

На нюрнбергския процес в 1946 г. Кайтел с болка отбеляза, че „един от най-благоприятните случаи, който изпуснахме, беше при Ел Аламейн… Но просто не бяхме достатъчно силни и главно вследствие на войната с Русия.“.285

По такъв начин настъплението на италиано-немските войски през май—юни 1942 г. в направление на Суецкия канал постави английското командуване в Близкия Изток пред катастрофа. По немски данни, английските загуби за периода от 27 май до 30 юни възлизат на 2000 танка и бронетранспортьори и 60 000 пленници. Суецкият канал беше съвсем близо. Но за последния скок нямаше нито резерви, нито авиация. В същото време силите на англичаните на Либийския фронт непрекъснато растяха за сметка на прехвърлянето на нови резерви от Англия.

Вместо усилване на Либийския фронт Хитлер поиска от Мусолини ново изпращане на италиански войски на съветско-германския фронт, където се решаваше изходът на Втората световна война.