„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн ((1939–1943 г.))

Изостряне на империалистическите противоречия в капиталистическия лагер след Първата световна война 1914–1918 г.

Първата световна война 1914–1918 г. не само не разреши империалистическите противоречия между капиталистическите страни, но още повече ги изостри и задълбочи. След Първата световна война неравномерността в икономическото и политическото развитие на капиталистическите страни и изострянето на империалистическите противоречия между тях ставаха в обстановка на общата криза на капитализма.

Противоречията в капиталистическия лагер се развиха не само между държавите победителки и победени от Първата световна война, но и между самите държави победителки.

На 28 юни 1919 г. държавите победителки от Първата световна война — Англия, Франция и САЩ — принудиха победена Германия да подпише Версайлския мирен договор. Този договор не само закрепи новото преразпределение на света в полза на държавите победителки, но и създаваше предпоставки за военнополитически съюзи срещу съветската държава и революционното движение в целия свят.

Във Версайлския мирен договор се отразиха всички противоречия на капитализма. Още тогава държавите победителки се стремяха да използуват германския милитаризъм като ударна сила в борбата им против Съветския съюз. Още тогава те си поставиха за цел да задушат революционното и националноосвободителното движение, което след Великата октомврийска социалистическа революция беше обхванало капиталистическите държави, в това число и Германия, а също колониалните и зависимите страни.

Версайлският мирен договор беше заробващ за трудещите се в Германия, на техните плещи лягаше цялата тежест по изплащането на репарациите. Германският народ заплати във вид на репарации 4,4 милиарда долара.

По Версайлския договор числеността на германската армия беше ограничена до 100 000 души. Така нареченият „версайлски райхсвер“ се състоеше от 7 пехотни и 3 кавалерийски дивизии. Съветският съюз не взе никакво участие в грабителския Версайлски договор с Германия. В 1922 г. той сключи Рапалския договор на базата на признаване равноправието и суверенитета на Германия.

Империалистическа Германия, отслабена в резултат на поражението в Първата световна война, към 1933 г. с помощта на американските монополисти отново изпревари в икономическо развитие Англия и Франция. Германските монополи не само започнаха да изтласкват от външния пазар английските и френските монополи, но дори започнаха успешно да конкурират на световния пазар и САЩ.

В Тихоокеанския басейн като опасен конкурент за Англия и САЩ се яви империалистическа Япония. В 1930 г. износът на Германия е вече 1,5 пъти повече, а износът на Япония повече от три пъти превишава износа от 1913 г.

Увеличението на износа изискваше разширяване на пазарите и по пътя на военната експанзия. В резултат на новата подялба на колониите и сферите на влияние германските и японските монополисти разчитаха да получат максимални печалби. Затова след 1918 г. борбата за нова подялба на колониите и сферите на влияние се разгоря с нова сила. Изострянето на империалистическите противоречия след Първата световна война означаваше, че „този ред, който се крепи на Версайлския мир, се крепи върху вулкан“10.

Едно от огнищата за нови военни стълкновения е Средиземноморският басейн. Тук се преплитаха интересите на главните капиталистически държави — САЩ, Англия, Франция, Германия и Италия. Тези държави се бореха за господство на средиземноморските брегове, за петрола, за азиатските пазари и за пътищата към тях.

Империалистическите противоречия между Италия и Англия, Италия и Франция като държави победителки в Първата световна война с неотслабваща сила започнаха да се изострят след идването на фашизма на власт в Италия през 1922 г. Италианският фашизъм започна борба с Англия и Франция за господство в Африка, за преразпределение на английските и френските колониални владения и сфери на влияние в Средиземноморския басейн. Тази борба се изостряше и поради това, че при сключването на Версайлския договор Италия не получи обещаните й колонии като възнаграждение за присъединяването й в 1915 г. във войната на страната на Антантата.

В 1926 г. Мусолини направи обиколка из Африка. В едно от своите изявления през време на тези пътувания той заяви за своите намерения да превърне Средиземно море в „италианско езеро“. Италианските фашисти говореха за Средиземно море като за „mare nostro“ („наше море“). Осъществяването на намеренията на Мусолини би означавало заграбване от италианския фашизъм на около 20 страни, разположени по бреговете на Средиземно море, с население около 190 милиона.

В Средиземноморския басейн се сблъскаха не само интересите на империалистите от Италия, Англия и Франция. Тук се водеше ожесточена борба и между Англия и САЩ за владението на петролните извори в Близкия Изток.

След Първата световна война Англия получи господство в Близкия Изток. Тя завладя един от най-богатите на петрол райони в света и се укрепи на сухопътните пътища за Индия. Спорове за близкоизточния петрол възникнаха още в 1919 г., когато английските окупационни власти в Месопотамия и Палестина не разрешиха на американските петролни тръстове да направят проучване в недрата на тази територия.

Съединените американски щати, притежавайки голяма конкурентна способност и стремейки се да затвърдят положението на своите петролни компании, поискаха да се осъществи принципът на „откритите врати“, за да получат достъп към петролните богатства на Близкия Изток.

Спорът за подялбата на германското колониално „наследство“, разгърнал се широко през периода 1919–1926 г., особено се изостри след сключването на петролно съглашение между Англия и Франция в 1920 г. в Сан Ремо (Италия) без участието на американските капиталисти. Англичаните, стремейки се както по-рано да не допуснат американския капитал в Близкия Изток, предадоха довоенните права на немските монополисти за близкоизточния петрол на френските капиталисти. Тогава САЩ отказаха да признаят близкоизточния мандат на Англия и Франция, докато не бъде приета амери-канската политика на „откритите врати“.

Американските ноти, меморандуми и протести временно се прекратиха в 1926 г., когато американските компании фактически си осигуриха място на териториите на страните от Близкия Изток, богати с петрол. Трябваше англичаните да разделят с американските фирми петролните запаси, след което държавният департамент на САЩ бързо призна близкоизточните мандати.

Естествено, че американският империализъм не искаше да се ограничи с малък дял на участие в разработката на петролните богатства на Близкия Изток, който му предоставиха — 25% от иракския петрол. На американските компании се удаде да получат най-важните концесии в Арабия и да поставят под удар английското петролно господство в Средиземноморския басейн.

Американският империализъм беше много заинтересован да навлезе колкото се може по-дълбоко в сферата на интересите на Англия в Близкия Изток, ето защо политиката, дипломацията и военната стратегия на САЩ бяха неразривно свързани с борбата на американските монополи за заграбването на петролните извори в източната част на Средиземноморския басейн.

Особено рязко се изостри борбата за петрола между управляващите кръгове на Англия и САЩ в хода на Втората световна война.

В 1941 г. САЩ, възползувайки се от отслабването на Англия и зависимостта й от американска помощ, успя да получи по-широк достъп на свои капитали в петролните богатства на Близкия Изток. Това е и една от причините, поради която управляващите кръгове на САЩ в 1942 г. бяха заинтересовани най-напред от провеждането на операциите по стоварването на американските войски във Френска Северна Африка. Подготовката и провеждането на такива операции американското правителство започна още преди намесата на САЩ във Втората световна война.

И накрая имаше още един претендент за господство в Средиземноморския басейн — това беше хитлеристка Германия. Хитлеристите не се ограничаваха с искането за връщане на бившите германски колонии в Африка. Колониалните апетити на хитлеристка Германия нямаха граници. Империалистическите противоречия разяждаха даже „оста Рим — Берлин“ въпреки да изглеждаше, че има тесен военен съюз между хитлеристка Германия и фашистка Италия. Между двата империалистически хищника съществуваха остри противоречия на почвата на борба за колонии и сфери на влияние в Средиземноморския басейн.

През октомври 1936 г. със специален протокол бяха разграничени сферите на влияние между Италия и Германия. На хитлеристка Германия се предоставяше Централна и Източна Европа, а фашистка Италия трябваше да контролира Средиземно море и Африка. Това споразумение не попречи на германското главно командуване още същата година да пристъпи към формирането на „Корпуса на пустинята“11, който беше предназначен за заграбването на колониите в Африка и в Средиземноморския басейн. В 1939 г. числеността на корпуса достигаше приблизително до 10 000 специално обучени войници и офицери, които биха могли да се използуват като инструктори при разгръщането на големи експедиционни сили.

През 1937 г. Либия беше посетена от специална германска военна мисия начело с военния министър Бломберг. В състава на мисията се намираше и бъдещият командуващ немския африкански корпус, Ромел.

Във връзка с това италианският генерал-губернатор на Либия, маршал Балбо, каза: „Нацистите изпращат към нас своите бъдещи инспектори.“ В действителност това беше точно така.

След отпътуването на Бломберг Ромел със своя щаб остана в Либия уж по болест. Той получи специален отпуск, който използува за посещение на пристанищата Бенгази, Дерна, Тобрук и Барди, след което в цивилен костюм замина като турист за Египет, където пътува с автомобил в района на Суец кия канал и по посока на Киренайка (вж. схема 12).

В доклада за своето пътуване Ромел предложи редица мерки за подобряване подготовката на германския „Корпус на пустинята“. Бяха създадени два специални тренировъчни центъра. Единият се намираше в Шлезвиг Холщайн, а другият — в Бавария.

Италианските фашисти бяха силно обезпокоени от приготовленията на своя партньор по империалистическия грабеж. Министърът на външните работи на фашистка Италия, Чано, напомняйки на 17 март 1939 г. на германския посланик, Макен-зен, за изявлението на Хитлер, че „Средиземно море не интересува немците“, отбеляза: „Това заявление беше поставено в основата на формулираната от нас политика на оста. Ако този принцип не се спазва, оста ще се разпадне.“12

Хитлеристка Германия трябваше да побърза да маскира своите тъмни планове на неограничена експанзия. На 21 март 1939 г. министърът на външните работи на хитлеристка Германия, Рибентроп, „отново повтори тържественото обещание да се признаят изключителните италиански права над Средиземно и Адриатическо море и на прилежащите зони“13. И така съюзът „Берлин—Рим“ не беше в състояние да отстрани империалистическите противоречия между хитлеристка Германия и фашистка Италия.

През септември 1939 г. в ръцете на италианското разузнаване попадна документ, в който се говори „не само за намеренията на Германия да завладее Алто Адидже и Триест, но и за нейните планове да заграби цялата Ломбардска равнина“14. Отново се наложи на Рибентроп да изпраща в Рим тържествени уверения. Тези тържествени уверения не попречиха на Хитлер в хода на Втората световна война най-напред напълно да постави Италия под свой контрол, а след това да окупира и нейната територия със своите войски.

По такъв начин и въпреки нееднократните тържествени уверения немският фашизъм само чакаше удобен случай да пристъпи към заграбването на колониите в Африка и в Средиземноморския басейн. Такъв случай се яви в началото на 1941 г., когато поражението на италианофашистките войски в Гърция и Африка принудиха Мусолини да се обърне към Хитлер за военна помощ.

Възникване на огнище на война в Европа

След Първата световна война американските монополи се стремяха в рамките на Версайлския договор да възродят военнопромишления потенциал на германския милитаризъм. Голяма роля за това изигра планът на Дауес, който в 1924 г. разчисти пътя на чуждестранния капитал в германската икономика.

През времето от 1924 г. до 1929 г. германските империалиста получиха заем от 6,4 милиарда долара.15 При това 70% от всички капиталовложения принадлежаха на американските банкери. Това беше наистина златен дъжд от американски долари, който позволи да се обновят тежката промишленост и военната индустрия на Германия. Превъоръжаването на Германия създаде предпоставки за нова агресия.

Германските империалиста въпреки военното поражение в Първата световна война не се отказаха от своите завоевателни планове. Сега техните стремежи не се ограничаваха с преразпределяне на света и на сферите на влияние. Те мечтаеха за световно господство.

Крайната цел на фашистката агресия Хитлер формулира в заключителната част на своята книга „Майн кампф“ така „Към световно господство“.

Обаче немските фашисти в своя стремеж към световно господство не бяха сами — американските империалиста също така претендираха за световно господство.

Първата световна война 1914–1918 г. беше един от етапите на борбата на американските империалиста за световно господство. В резултат на тази война американските монополисти спечелиха най-много от всички — „САЩ стана световен банкер. Европейските страни към края на Първата световна война задлъжняха с около 10 милиарда долари, като само Англия задлъжня на САЩ с 4 милиарда долари.“16

След Първата световна война империалистическата експанзия на САЩ в Европа още повече се усили. САЩ започнаха непосредствено да се вмесват в европейските работи; 47% от целия износ на капитали от САЩ се отправяше за европейските страни и на първо място за Германия.17

Освен за получаване на доходи износът на капитали се използуваше като средство и за икономически натиск върху политиката на европейските капиталистически страни. САЩ смятаха, че по такъв начин ще успеят да повлияят и на политиката на Германия. САЩ, влагайки в германската икономика милиарди долари, не бяха уверени, че тези пари ще бъдат върнати обратно.

Защо ли пък монополистите на САЩ вложиха в германската икономика милиарди долари? Всъщност германските империалисти не върнаха на своите кредитори нито една монета. Не беше трудно да се предвиди, че в резултат на възраждането и обновението на военноикономическата база на Германия тя отново ще се яви като опасен конкурент на световния пазар, още повече, че предимно САЩ и Англия въоръжаваха германската агресия.

Империалистите на САЩ, Англия и Франция, помагайки на Германия да възроди военнопромишления си потенциал, имаха предвид бъдещите цели — да насъскат хитлеристка Германия, а заедно с нея милитаристическа Япония и фашистка Италия против СССР и с това с един куршум да убият два заека; да се избавят от опасната конкуренция на Германия, Япония и Италия на световния пазар и да унищожат Съветския съюз, а ако това не им се удаде, в краен случай да отслабят и обезкръвят съветската държава в изтощителна и кръвопролитна война и да я поставят в зависимост от САЩ и Англия.

Германските империалиста добре разбираха тези цели на управляващите кръгове на САЩ, Англия и Франция, които бяха ясни още по времето на сключването на Версайлския договор. Като имаха предвид антисъветския характер на тези замисли на държавите победителки, германските милитаристи пристъпиха към прикрита подготовка за създаване на мощни въоръжени сили, за да „започнат играта отново“.

С помощта на американския капитал германските империалиста отначало саботираха Версайлския договор, после финансираха Хитлер, а след това натрупаха милиони от производството на въоръжения за Втората световна война. Най-напред те саботираха тия параграфи от Версайлския договор, които пречеха на Германия да се въоръжава. Този саботаж се започна с реабилитацията на военните престъпници от Първата световна война 1914–1918 г.

Първата световна война се подготвяше от империалистите на всички велики държави и всички те са виновници за тази война, но главните виновници за започването на Първата световна война бяха агресивните сили на германския милитаризъм.

Държавите победителки, стремейки се да прехвърлят цялата вина както за подготовката, така и за започването на Първата световна война върху Германия, я принудиха в 1919 г. да подпише задължение да даде 900 военнопрестъпника под съд. В 1920 г. същите държави предадоха правото за съдене над военнопрестъпниците на германския върховен съд в Лайпциг. Този съд се отказа да обвинява 888 души от 900. Под съд бяха дадени всичко 12 души, а осъдени само 6, при това трима от тях след няколко дена избягаха от затвора, без да бъдат търсени от някого. Последните трима от 900 обвиняеми бяха осъдени по на няколко седмици затвор.

Съюзниците гледаха на това през пръсти. А и не само на това. Стохилядният райхсвер беше превърнат от германските милитаристи в школа за подготовка на офицерски кадри за бъдещата масова армия, но държавите победителки не проявиха никакво безпокойство.

Всичко това не беше случайно. Известните Локарнски съглашения от 1925 г., които допълваха Версайлския договор от 1919 г. и плана Дауес от 1924 г., който възраждаше военнопромишления потенциал на германските империалисти, беше план за развръщане на силите за нова война. В основата на тези съглашения беше създаването на антисъветския блок, в който на Германия се определяше особена роля. САЩ официално не бяха представени на Локарнската конференция, но фактически американските монополи взеха активно и ръководещо участие в Локарнското съглашение на империалистите.

Съгласно Рейнския гаранционен пакт, който е основен документ на Локарнското съглашение, Германия, Франция и Белгия се задължаваха да запазят неприкосновеността на германо-френските и германо-белгийските граници, установени по Версайлския мирен договор от 1919 г., а така също да спазват условията на този договор относно демилитаризира-ната рейнска зона. Нарушението на режима на зоната се разглеждаше като акт на агресия. Англия и Италия се явиха като гаранти по изпълнението на условията по Рейнския гаранционен пакт. В какво се превърнаха тези гаранции, показа бъдещето. В 1935 г. германските империалисти ремилитари-зираха рейнската зона, а в 1940 г. предприеха акт на агресия срещу Франция и Белгия. Английските гаранции не попречиха на немскофашистката армия да окупира Франция, а фашистка Италия стана съюзник на германските агресори.

Въпреки уроците на историята френските реакционни кръгове и в наши дни (в 1955 г.) прокараха през френския парламент Парижкото съглашение, разчитайки и сега на гаранциите на управляващите кръгове на САЩ и Англия, които обаче вместо съюз с Франция явно предпочитат съюза със за-падногерманските милитаристични сили.

Германският министър на външните работи, Щреземан, в 1925 г., както и западногерманският канцлер, Аденауер, в 1955 г. тържествено призна неприкосновеността на границите на Франция и Белгия. Английският министър Остин Чембърлейн на свой ред тържествено провъзгласи осигуряването на Франция и Белгия с английските гаранции. Но Чембърлейн категорично се отказа да даде същите тези гаранции и на страните от Източна Европа, в частност на Полша и Чехословакия Възползувайки се от това, Германия също не пое върху себе си никакви задължения по отношение на Полша и Чехословакия.

По такъв начин на Германия беше предоставена свобода на действие в Източна Европа. Реакционните кръгове на САЩ, Франция и Англия бяха готови да предадат интересите на Полша и Чехословакия само и само да насочат германската агресия против Съветския съюз. Бившият министър-председател на Франция, Пол Рейно, в своята статия, публикувана в швейцарския вестник „Илюстре“ от 1 август 1945 г., призна, че „в Локарно вече имаше нещо от духа на Мюнхен“.

В 1932 г правителството на президента на САЩ Херберт Хувър (1929–1933 г.) заедно с империалистите от другите страни провалиха международната конференция по разоръжаването.

Чувствувайки подкрепата на международната реакция, представителите на Германия на 24 юли 1932 г. демонстративно напуснаха тази конференция още преди официалното прекратяване на работата й. Вместо да предприемат действени мерки срещу Германия, ако тя се въоръжава, англо-френските съюзници на 11 декември 1932 г. признаха на Германия равни права в тази област. Версайлският договор стана мъртва буква.

В 1933 г. германските монополисти установиха в страната фашистка диктатура, която беше посрещната с възторг от реакционерите в САЩ, Англия и Франция. Така през декември 1934 г Франсоа Коти, представител на „двестата семейства“, в ръцете на които се намира икономиката и политиката на Франция, публикува във в. „Ами дьо пьопл“ статия под многозначително заглавие: „С Хитлер против болшевизма“. Възторгът на френската буржоазия нямаше край. Работата стигна дотам, че влизайки един път в заседателната зала на Акаде-мията на науките, Луи Бертран се провикнал „Хайл Хитлер“.

Не по-малко доволни от идването на фашизма на власт бяха управляващите кръгове на Англия. Бившият английски министър-председател, Лойд-Джордж (1916–1922 г.), посети Хитлер и заяви, че Хитлер е „човек на мира.“18

След идването на фашизма на власт германските империалисти започнаха трескава подготовка за агресивна война.

На 10 март 1935 г. хитлеристкият министър на авиацията, Гьоринг, повика при себе си военните аташета на Франция и Англия и им съобщи, че Германия е решила да възстанови военната авиация, че решението е взето отдавна и че то, направо казано, е вече проведено на дело. За потвърждение се чул нарастващият шум на авиационни мотори. Военните аташета се приближили към прозореца и видели във въздуха немски бомбардировачи.

След три дена, на 13 март 1935 г., последваха официални съобщения за възстановяването на германската военна авиация. А още след три дена, на 16 март 1935 г., в Германия беше въведена всеобща военна повинност под лозунга „възстановяване на военния суверенитет на Германия“. Хитлер преименува военното министерство във върховно командуване на въоръжените сили (вермахт).

Какви мерки предприеха САЩ, Англия и Франция срещу нарушенията на Версайлския договор от хитлеристите по отношение ограниченията на въоръжените сили на Германия? Никакви. Нещо повече, за най-голямо учудване на Хитлер от Лондон попитаха: „Все пак, не искате ли в Берлин да пристигнат английски министри въпреки всички събития.“ Това много ясно показа на Хитлер, че от „сериозни мерки от страна на Англия няма защо да се опасява…“19

След няколко дена, на 25 март 1935 г., Джон Саймон, като че нищо не се е случило, пристигна в Берлин. По време на преговорите с английските министри Хитлер излязъл в почивка от заседателната зала и възбуден от радост, извикал пред чакащите в приемната: „Ние установихме контакт.“20

След това управляващите кръгове на Англия направиха по-нататъшни отстъпки. На 18 юни 1935 г. те се съгласиха германският военноморски флот да съставлява 35% от военноморския флот на Британската империя. По отношение на подводния флот англо-германското морско съглашение имаше специална уговорка, позволяваща на Германия да доведе числеността на германския подводен флот до 45%, а при известни условия даже и до 100%, т.е. наравно с числеността на английския подводен флот.

Управляващите кръгове на Англия се съгласиха за създаването на германския военноморски подводен флот затова защото той, „макар и в състав една трета от английския, ще бъде господар на Балтийско море“21. Не е трудно в това да се съзре антисъветската насоченост на англо-американското морско съглашение.

Веднага след сключването на англо-германското морско съглашение в Германия започна построяването на два линейни кораба („Бисмарк“ и „Тирпиц“) с водоизместимост по 45 000 т всеки. А нали в това време Англия, Франция и САЩ бяха свързани с Вашингтонското морско съглашение от 1922 г., според което сами тези държави не можеха да строят военноморски кораби с водоизместимост повече от 35 000 т. Следователно отново създаващият се германски военноморски флот може и в еднаква степен да заплашва и Англия, и Франция, и САЩ.

Скоро хитлеристка Германия пристъпи към ликвидирането и на другите клаузи от Варсайлския договор. На 7 март 1936 г. Хитлер в райхстага заяви, че германските войски ще бъдат въведени в Рейнската област. Докато той говореше за своите намерения, немскофашистките войски вече завземаха всички най-важни градове в тази област. Изказването на Хитлер в райхстага имаше за цел да осигури отстъпки в случай на активно противодействие от страна на Англия и Франция.

Тази предпазливост не беше без основание. Франция и Англия имаха по това време военно превъзходство в сили и средства над хитлеристка Германия. Трябваше им само да проявяват решителност и на хитлеристите би се наложило да отстъпят. Обаче те им позволиха да заемат Рейнската област без съпротива. Причината беше тази, че „англичаните и французите водеха вън от Лигата на нациите (Обществото на народите — В. С.) преки преговори с немците.“22

Вярно е, че английските политици от време на време се обръщаха с протести в Обществото на народите по повод нарушенията на военните клаузи от Версайлския договор от страна на Германия. Но това се правеше не за обуздаване на германските милитаристи, а за измама на общественото мнение. С протестите в Обществото на народите английските управляващи кръгове се стараеха да разсеят тревогата на миролюбивите народи от откритото възраждане на германската агресивна армия.

В действителност английското правителство само, с помощта на отделни съглашения с хитлеристка Германия, ликвидираше морските клаузи на Версайлския договор. Управляващите кръгове на САЩ, Англия и Франция способствуваха за ликвидирането и на всички други клаузи от Версайлския договор. Към 15 октомври 1936 г. германските милитаристи сформираха три танкови дивизии. За размера на изграждането на германската армия в мирно време може да се съди по следните данни23:

По отношение на леките дивизии бившият генерал-инспектор от танковите войски на немската армия, Гудериан, в 1944 г. привежда други цифри, отнасящи се за периода 1935–1937 г. Той твърди, че освен трите танкови и четирите моторизирани дивизии били сформирани още три леки дивизии.24 Леките дивизии се разглеждаха като преходна степен към танковите дивизии.

Танковите, моторизираните и леките дивизии бяха сведени в три армейски корпуса. Както през 1914 г. германските резервни корпуси се формираха по номерата на кадровите корпуси, така и в навечерието на Втората световна война немско-фашисткото командуване маскираше танковите си корпуси с общоармейска терминология.

От 1935–1936 г. германската икономика започна да преминава на военни релси. В последната предвоенна бюджетна година разходите за въоръжението и армията превишаваха почти 10 пъти равнището на 1933–1934 г. Това се вижда от следната таблица25:

Безпрепятственият ръст на германската военна мощ се обяснява с обстоятелството, че „хитлеристите умело играеха със страстното желание на финансовите групи на отделни западноевропейски страни, че този път, така да се каже, се готвеха да нападнат болшевиките и затова увеличават своята армия“26.

В началото на ноември 1937 г. на съвещанието на Имперската канцелария Хитлер заяви на своя главен съветник, че Австрия и Чехословакия трябва да бъдат завладени до 1934 г. След това Хитлер „придвижи датата на завладяването на Австрия на март 1938 г. не само поради политиката на умиротворение, която се провеждаше от Англия и Франция, но и поради своето убеждение, че САЩ не ще направят повече никакъв опит да задържат неговата агресия срещу останалата част на Европа“27.

Политиката на „невмешателство“ поощряваше агресивните планове на хитлеристка Германия, тъй като същността на тази политика се състоеше в това да не се пречи на Германия да нападне Съветския съюз, да се даде възможност на тези държави във войната да се отслабят и изтощят една друга, а след това да излязат на сцената със своите пресни сили и да продиктуват на отслабените участници във войната своите условия.

Именно за постигането на тази цел английската дипломация разви бурна и неуморна дейност.

През ноември 1937 г. заместникът на английския министър-председател Халифакс, яростен привърженик на „омиротворението“, който притежаваше репутацията на признат приятел на нацистка Германия, посети Хитлер, като му заяви: „Между Англия и Германия по същество има само, едно разногласие: колониалния въпрос.“28 Халифакс отговори, че в подходящ момент Англия е готова да обсъди този въпрос, и даде да се разбере, че най-добре е Германия да си завоюва колонии в Източна Европа.

Девет дена преди завладяването на Австрия английският посланик в Берлин, Хендерсън, който по изказване на френския посланик, Франсоа Понсе, „беше по-голям нацист от самите нацисти“, в беседа с Хитлер още един път потвърдил, че „лорд Халифакс вече се е съгласил с това, че промяната в Европа е напълно възможна“29. Промените започнаха веднага. На 12 март 1938 г. немскофашистките войски нахлуха в Австрия. В резултат на присъединяването на Австрия човешките и материалните ресурси на Австрия бяха използувани за агресивните цели на германския милитаризъм.

Присъединяването на Австрия към хитлеристка Германия не срещна никаква съпротива от страна на управляващите австрийски кръгове, нито от страна на САЩ, Англия и Франция. На предложението на съветското правителство от 17 март 1938 г. да се свика международна конференция за обсъждане на въпроса за предотвратяване на опасността от започване на война в Европа, във връзка със заграбването от германските империалисти на Австрия английското правителство на Чембърлейн отговори с отказ.

В навечерието на нахлуването на немскофашистките войски в Австрия на 25–26 февруари 1938 г. във френския парламент станаха разисквания по външната политика на Франция. През време на разискванията реакционните депутати произнесоха речи, че не трябва да се пречи на нацистите да уреждат своите работи в Централна и Източна Европа.

По това време министърът на външните работи на Франция, Фланден, на заседанието на парламентарната комисия по външните работи и в кулоарите на парламента убеждаваше депутатите в необходимостта да предоставят на Хитлер пълна свобода на действие. Той доказваше: „Ние сме защитени от линията Мажино.“

Английското правителство побърза на 2 април 1938 г. официално да признае заграбването на Австрия от хитлеристка Германия за законно.

Това поощряваше германските империалисти за по-нататъшни агресивни актове. Започна се подготовка за заграбване на Чехословакия и Полша.

На конференцията в Локарно (1925 г.) Остин Чембърлейн, както вече се отбеляза, се отказа да гарантира границите на Чехословакия и Полша. По искане на германците чехи и поляци не бяха допуснати като постоянни членове в съвета на Обществото на народите.

Министър-председателят на Англия, Невил Чембърлейн, продължаваше политиката на своите предшественици, отиде още по-далече по пътя на предателството на интересите на Чехословакия. Три пъти Чембърлейн лично посети Хитлер: в Годесберг, в Берхтесгаден и в Мюнхен. На 15 септември 1938 г. в Берхтесгаден Чембърлейн се съгласи с искането на Хитлер да се даде на Германия Судетската област, където чехите изградиха укрепени райони, които бяха мощни бариери против немското нахлуване. Това предателство на Чембърлейн обезоръжи чехите. Съдбата на Чехословакия бе решена още преди Мюнхен.

С призив да се продължат преговорите излезе Рузвелт. На 26 септември той се обърна непосредствено към Хитлер, изразявайки увереност, че има възможност да се преодолеят разногласията. На следващия ден на американския посланик в Рим, Филипс, бе изпратено лично поверително послание на Рузвелт за предаване на Мусолини с призив да се дойде до съглашение по пътя на преговорите.

На 27 септември 1938 г. Рузвелт изпрати още едно послание, но този път само до Хитлер. То съдържаше предложение за незабавно свикване на конференция.

На 28 септември 1938 г. Хитлер покани Чембърлейн, Даладие и Мусолини на следващия ден да отидат в Мюнхен.

Управляващите кръгове на Англия и Франция добре знаеха, че пътуването на Чембърлейн и Даладие за Мюнхен е необходимо само за юридическото оформяване на капитулацията на съюзниците пред Хитлер. Но за измама на общественото мнение в английския парламент си даваха вид, че в Мюнхен може да бъде постигнато почетно съглашение с хитлеристка Германия. Лидерът на лейбъристйте, Атли, пожела на Чембърлейн „добър път“, а У. Чърчил, стискайки ръката на министър-председателя, заявил: „На всяка цена успех, Невил“.30

Заминавайки за Мюнхен, Чембърлейн вече имаше в своята чанта подготвения текст за съглашение за предаването на Судетската област на Германия. Този текст беше подписан и от Хитлер, Мусолини, Чембърлейн и Даладие. Част от Чехословакия беше дадена на хитлеристите за сметка на това фашистката агресия да бъде насочена към Източна Европа, против Съветския съюз.

Представители на Чехословакия и на тази конференция не бяха допуснати. Те бяха принудени да чакат решението на конференцията, намирайки се в хотела.

На 3 октомври 1938 г. Чембърлейн, който предаде Чехословакия, в парламента заяви: „Аз от нищо не се срамувам“.31

Гласът на протест на депутата комунист Вилям Халахер против разделянето на Чехословакия беше посрещнат от реакционно настроените депутати на щик. Френските съмишленици на Чембърлейн също така не се засрамиха, макар че министърът на външните работи на Франция, Аристид Бриан, беше подписал на 16 октомври 1925 г. договор с Чехословакия, според който Франция се задължаваше да окаже на чехите незабавно помощ в случай на немска агресия. Дейците на западните капиталистически държави само на думи се изказаха за дружба с Чехословашката република.

В продължение на много векове чехите се бориха за своята свобода. Поражението на германската коалиция в Първата световна война доведе до образуването на свободна и независима Чехословашка република. Необходими бяха три посещения на Чембърлейн при Хитлер, за да бъде унищожена тази свобода.

Мюнхенското споразумение предизвика възторг в реакционните кръгове на САЩ. Така например след подписването на Мюнхенското съглашение бившият президент на САЩ X. Хувър, който даже в годините на Втората световна война беше привърженик на съглашението с фашистките агресори, побърза в 1938 г. да отиде в Берлин и да посети фашисткия диктатор Хитлер и да приветствува Мюнхенското съглашение. Ръководителят на най-крупната американска компания „Дженерал Моторс“, Нудсен, като изрази настроението на американските монополисти, изпрати на Хитлер поздравителна телеграма. Заместник-държавният секретар на САЩ, Съмнер Уелс, на 3 октомври 1938 г. заяви по радиото, че Мюнхенското съглашение позволява да се създаде „нов международен ред“. Американският посланик в Лондон, Кенеди, на 19 октомври 1938 г. произнесе реч, с която отправи призив за по-нататъшно сътрудничество с хитлеристка Германия и фашистка Италия. Това беше открит призив за установяване на единен фронт на импе-риалистите срещу Съветския съюз.

Истинският смисъл на Мюнхенското съглашение разясни X. Хувър във в. „Ню Йорк хералд трибюн“ на 26 октомври 1938 г. след посещението си при Хитлер. Хувър откровено заяви, че „нито Германия, нито другите фашистки държави желаят война със западните демокрации, докато тези демокрации не пречат на придвижването на фашизма на изток“.

„Западните демокрации“ не само не пречеха, но и създаваха всички необходими условия за безпрепятственото придвижване на фашизма към Съветския съюз.

В Мюнхен на 30 септември 1938 г. Чембърлейн сключи договор за дружба с хитлеристка Германия. По този случай Рибентроп тържествено заявил на Хитлер: „Чембърлейн подписа смъртната присъда на Британската империя. Ние трябва само да впишем датата.“32 В Париж на 6 декември 1938 г. беше подписана френско-германска декларация за сътрудничество. С договора за дружба и с декларацията за сътрудничество германските империалиста обвързаха англо-френските съюзници със задължения по отношение на Германия. Но самите хитлеристи не възнамеряваха да изпълняват поетите от тях задължения. Немскофашистките войски на 15 март 1939 г. стъпиха в Прага. Цяла Чехословакия беше окупирана от немскофашистката армия въпреки мюнхенските гаранции за границите на Чехословакия. За „международните гаранции“ на Чехословакия правителствата на Англия и Франция тържествено оповестиха на 29 септември 1938 г. в Мюнхен. Обаче още в навечерието на Мюнхен на 29 септември 1938 г. Чембърлейн в Годесберг откровено заяви на Хитлер, че гаранциите са нужни само за маневра. Чембърлейн каза буквално следното: „Тази гаранция не трябва обезателно да означава, че сегашните чехословашки граници са гарантирани навеки. Те могат да бъдат изменени в резултат на преговори, както това беше направено в дадения случай.“33

Ето защо хитлеристите през март 1939 г., пристъпвайки към пълното заграбване на Чехословакия, бяха уверени, че Англия и Франция няма и пръста да си помръднат за защитата на Чехословакия и в изпълнението на своите задължения от 29 септември 1938 г. англо-френските гаранции се оказаха фалшиви.

На 28 април 1939 г. Хитлер в райхстага оповести за безсрочното анулиране на англо-германското морско съглашение.

Новият акт на агресия също така не срещна никакво противодействие от страна на Англия и Франция. Хитлеристите заграбиха и Австрия, и Чехословакия, без да дадат нито един изстрел. Те бяха уверени, че няма да срещнат съпротива не само от страна на управляващите кръгове на Англия и Франция, но даже и от страна на САЩ.

Така се и случи. „Ръководейки се от своите империалистически интереси, ръководещите кръгове в капиталистическите държави дадоха Чехословакия на фашисткия звяр за разкъсване.“34

Съветското правителство в нотата си от 18 март 1939 г. отказа да признае заграбването на Чехословакия от хитлеристка Германия, а на 21 март 1939 г. предложи да се свика международна конференция в състав Съветския съюз, Великобритания, Франция, Полша, Румъния и Турция, за да се попречи на по-нататъшното разпространение на хитлеристката агресия. Това предложение, както и предишното, беше посрещнато студено както от управляващите кръгове на Англия, а така също и на Франция и то увисна във въздуха.

В документите от архива на министерството на външните работи на Германия, заловени в Берлин от съветската армия в 1945 г., се потвърждава, че предателството на английското и френското правителство по отношение на чехословашкия народ и неговата република е закономерно звено в политиката на тези държави, които имаха за цел да насочат хитлеристката агресия срещу Съветския съюз.

В навечерието на Мюнхенското съглашение в Лондон по поръчение на Хитлер пристигна ръководителят на данцигските фашисти, Форстер, с цел да изясни докъде правителството на Чембърлейн ще отиде със своите отстъпки на Германия. По своя лична инициатива Чърчил се срещнал с Форстер в дома си в Лондон. В архива на министерството на външните работи в Берлин е намерен преводът на немски на паметната записка на Чърчил за беседата му с Форстер. Този документ показва, че Чърчил предлагал да се създаде англо-германска Антанта, насочена срещу Съветския съюз. Чембърлейн на свой ред предлагал да се създаде такава Антанта на по-широка основа, за да „се слее френско-английският съюз с държавите от оста“35. Известно е, че лорд Халифакс през време на тайните, англо-германски преговори през ноември 1937 г. в Оберзалцберг е предложил на хитлеристите да се създаде съюз между Англия, Франция, Германия и Италия на антисъветска основа. Тъкмо на това съвещание Халифакс от името на английското правителство е дал тайно съгласие за окупация от немскофашистките войски на Австрия, Чехословакия и пристанище Данциг (Полша).

По този път английските управляващи кръгове се стремяха по-надеждно да насочат фашистката агресия, и то само в едно направление — към Съветския съюз. Предлагайки да се създаде англо-германска Антанта, английските дейци освен това се опитваха да запазят равновесие вътре в капиталистическата система за сметка на Съветския съюз, надявайки се, че общата ненавист на империалистите към страната на социализма ще им позволи да създадат единен антисъветски фронт на империалистите.

По такъв начин в навечерието на Втората световна война „хитлеристка Германия се намираше в съглашение с реакционните кръгове на САЩ, Англия и Франция, които мечтаеха с ръцете на Хитлер да задушат първата социалистическа държава“36. С тази цел се провеждаше цялата предвоенна политика от империалистите на САЩ, Англия и Франция. Но техните надежди, че хитлеристка Германия ще се ограничи само с Източна Европа, се оказаха нереални. На най-главните капиталистически страни не се удаде в последна сметка да се обединят в единен фронт на империалистите против СССР. За фашистка Германия заграбването на Източна Европа беше само част от общия план за завоюване на целия свят.

Оформяването на агресивния блок „оста Рим — Берлин“

Управляващите кръгове на САЩ, Англия и Франция в своята политика по отношение на фашистка Италия се ръководеха от същите користни съображения, както и по отношение на хитлеристка Германия.

През 1935 г. фашистка Италия започна въоръжена борба за господство над бреговете на Средиземно море и за най-кратките пътища за Изтока. В 1935 г. фашистките войски нахлуха в беззащитната Абисиния, която беше член на Обществото на народите.

Фашистката агресия срещу Абисиния имаше вероломен характер, тъй като между Италия и Абисиния на 4 август 1928 г. беше сключен пакт за ненападение. В договора се съдържаше пункт за запазване на постоянен мир и вечна дружба. Освен това на 23 септември 1934 г., а след това и на 18 април 1935 г. в навечерието на предателското и вероломно нападение над Абисиния италианското правителство официално отричаше своите намерения да прибегне към въоръжена сила и потвърждаваше валидността на договора от 1928 г. Но всичко това беше само маскировка. На 4 октомври 1935 г. италианофашистките войски нахлуха в Абисиния. На 9 октомври Обществото на народите излезе с декларация за необходимостта от налагането на икономически и финансови санкции на Италия.

Решението на Обществото на народите за икономически и финансови санкции на Италия така си остана на книга. Управляващите кръгове на Англия и Франция допуснаха тогава фашистката агресия срещу Абисиния, макар че тази агресия не беше само срещу Абисиния. Ударът беше насочен също така и срещу Англия и Франция, като имаше за цел да пресече морските пътища на тези страни от Европа към техните обширни колонии в Африка и Азия.

През януари 1938 г. Чембърлейн изпрати до правителството на САЩ меморандум, с който го уведомяваше за намерението си да признае де юре заграбването на Абисиния от Италия. В отговор на това последва мълчаливо съгласие на правителството на САЩ.

Като поощряваше агресията на италианските фашисти, управляващите кръгове на Англия се надяваха в последна сметка да я насочат против Съветския съюз.

По същата причина управляващите кръгове на САЩ, Англия и Франция допуснаха интервенцията на държавите от оста в Испания през време на гражданската война 1936–1939 г. На английските и френските империалисти, които си поставиха за цел да обърнат агресията на фашистките страни против Съветския съюз, много се искаше да вярват на бръщолевенията на германо-италианските агресори, че те не преследват никакви цели освен борбата с комунизма. Но това бръщоле-вене беше само маскировка.

Фашистките агресори, като нападнаха Испания, не срещнаха никакво противодействие също така и от страна на управляващите кръгове на САЩ. Въпреки че конституционното републиканско правителство на Испания беше официално признато от правителството на САЩ, американският конгрес на 8 януари 1937 г. така измени закона за неутралитета, че испанското републиканско правителство се лишаваше от възможността да купува оръжие от САЩ.

На 6 януари 1937 г. фашистка Италия се присъедини към така наречения „антикомунистически пакт“, сключен в 1936 г. между Германия и Япония. Самият този пакт беше оформен в тристранен блок между Германия, Италия и Япония. На 11 декември 1937 г. фашистка Италия по примера на Германия и Япония излезе от Обществото на народите.

Реакционните кръгове в Англия, наблюдавайки военните приготовления на държавите от тристранния пакт, бяха загрижени само от подготовката на агресията срещу Съветския съюз.

Като се споразумя с Хитлер в Мюнхен, английското правителство предприе опит окончателно да се договори също така и с Мусолини за насочването на фашистката агресия на Изток. През януари 1939 г. Чембърлейн замина за Рим. Беше установен контакт с Мусолини, така както с Хитлер. Английските политически дейци бяха така доволни от резултатите от преговорите, че очите на Чембърлейн се напълниха със сълзи, когато влакът тръгна и неговите съотечественици запяха: „Той дяволския е славен момък“37, имайки предвид Мусолини.

Целта на преговорите на Чембърлейн с Хитлер и Мусолини бе разкрита в уводната статия на английския в. „Таймс“ от 8 февруари 1939 г. В тази статия се разясняваше, че на Германия и Италия било дадено да разберат, че тяхната агресия към Източна Европа няма да срещне пречка от страна на Англия. „Мюнхенската“ политика на САЩ, Англия и Франция укрили Мусолини и го поощри за по-нататъшна агресия. През април 1939 г. въпреки специалния договор за ненападение, сключен с Албания, и многобройните договори с Англия за оставяне без изменение статуквото в Средиземно море, итали-анофашистките войски нахлуха в Албания. Както и трябваше да се очаква, този акт на агресия на италианския фашизъм срещу Албания англо-френските империалисти оставиха без последствие.

Наистина английското правителство обяви формален протест, по този повод Чано отбелязва в своя дневник, че английският меморандум „направи такова впечатление, като че ли беше съставен в нашите канцеларии“38.

В началото на 1936 г. постепенно се ковеше „оста Рим — Берлин“. Хитлеристка Германия на 24 октомври 1936 г. призна анексията на Абисиния. На свой ред фашистка Италия в 1938 г. беше принудена да се откаже от своите претенции към Австрия и се съгласи за нейното присъединяване към Германия. На 25 октомври стана оформяването на „оста Рим — Берлин“.

През септември 1937 г. Мусолини пристигна в Германия, където се запозна с мероприятията по засилването и подготовката на немскофашистката армия за война. Мусолини присъствува в Мекленбург на маневрите на хитлеристката армия, които се провеждаха с бойна стрелба. Той наблюдава учебно-бойните действия на танковите дивизии и разгледа новата съвременна авиация с най-нови авиационни бомби. След това Мусолини бе заведен в Есен при Круп, за да се убеди във военната мощ на Германия и в „изгодността“ на италиано-германския агресивен съюз.

През май 1938 г. Хитлер от своя страна посети Италия. Мусолини организира парад на „морската мощ“ на Италия. Във военноморския парад участвуват 250 военни кораба. По сигнал 90 подводници едновременно се показват от водата. Всички тези трикове трябваше да убедят Хитлер в огромната мощ на обединените военни сили на двата агресора.39

Италианските империалисти се решиха на агресивна война заедно с германските империалисти. Те само се бояха да не започне войната твърде рано, тъй като фашистка Италия не беше напълно готова за нея. Поражението на италианския експедиционен корпус в 1937 г. при Гадалахара (Испания) показа, че италианските войници без желание воюват за чужди интереси, поради което им беше нисък и моралният дух. Ита-лианофашистката армия имаше слаба бойна подготовка и с остаряло бойно техническо въоръжение. Мусолини нямаше ново въоръжение. Ето защо през време на срещата в Бренер през 1939 г. Мусолини доказваше на Хитлер, че доколкото на Италия е необходимо време за пълно превъоръжаване на армията, войната трябва да започне едва след 1942 г.

През май 1939 г. Италия и Германия подписаха така наречения „стоманен пакт“, който оформи техния агресивен военен съюз. С този пакт хитлеристка Германия здраво привърза фашистка Италия към своята колесница.

По такъв начин фашистка Италия заедно с Германия и Япония тръгнаха по пътя на въоръжената борба за завоюване на световно господство.

Борбата на Съветския съюз за мир и колективна безопасност

В отговор на коварните замисли на подпалвачите на нова война съветското правителство предложи да се създаде система за колективна безопасност въз основа на равноправно сътрудничество с всички държави.

Политиката на борба за мир и дружба между всички народи произтичаше и произтича от самата природа на съветската държава. Първият декрет на съветското правителство след победата на Великата октомврийска социалистическа революция беше декретът на мир, приет от II Всерусийски конгрес на Съветите на работническите и войнишките депутати на 8 ноември 1917 г. От този момент съветското правителство с обединените усилия на миролюбивите народи провежда последователно политика на мир и колективен отпор на агресора.

Съветският съюз възглави борбата на всички прогресивни сили против подпалвачите на нова война, против поробването и заплахите от поробване на свободолюбивите народи от фашистките агресори, за освобождение на народите в целия свят от фашисткото и империалистическото робство.

Миролюбивата политика и мирната инициатива на съветската държава предизвикваше и предизвиква дълбоко съчувствие и поддръжка от страна на трудещите се от цял свят. Комунистическите и работническите партии сплотяваха трудещите се от всички страни около Съветския съюз, който провеждаше миролюбива политика в интерес на цялото прогресивно човечество. Миролюбивата политика на Съветския съюз съответствуваше също така и на националните интереси на германския народ.

Комунистическите и работническите партии вдигнаха народите на решителна борба с фашистката агресия, против започването на Втората световна война, против реакционните управляващи кръгове и агентури на буржоазията в рбдовете на работническата класа, които способствуваха за подготовката на Втората световна война. Но всички усилия на Съветския съюз да обедини миролюбивите народи в света против фашистките държави и с това да не допусне започването на Втората световна война „не се увенчаха с успех заради политиката на омиротворение на Хитлер, която се провеждаше от управляващите кръгове на Англия и Франция и американския монополистически капитализъм“40.

През април 1922 г. на генуезката конференция на великите държави съветската делегация предложи да се споразумеят за всеобщо намаление на въоръженията. През 1927 г. Съветският съюз е инициатор за пълното, всеобщо и незабавно разоръжаване. А в 1932 г. съветската делегация на конференцията по разоръжаването в Женева представи конкретна програма за всеобщо разоръжаване.

Конкретното предложение на съветското правителство беше отхвърлено от управляващите кръгове на буржоазните страни. Тогава съветското правителство предложи програма за частично разоръжаване. Политическите дейци на САЩ, Англия и Франция отклониха и тази програма. Те се отказаха също и от съветското предложение за създаване на постоянен орган за водене на борба за разоръжаване. С разговорите за разоръжаване империалистите прикриваха надпреварването във въоръжаването и бясната подготовка за нова война.

През 1933 г. съветската делегация в генералната комисия на конференцията по разоръжаването в Женева предложи да се приеме декларация за определяне понятието агресия и нападаща страна (агресор), за да се вземат предварителни мерки против всякакъв предлог на оправдаване на агресията.

Със съветското предложение за определяне на понятието агресор и нападаща страна се съгласиха редица държави. Съветското правителство настойчиво продължаваше да се бори за сключване на съглашение, насочено против агресивните сили. В резултат на това Съветският съюз, успя да подпише с редица страни в Европа и Азия конвенция за определяне на понятието нападение. Това беше сериозна победа на съветската дипломация в борбата за мир.

Упорито противодействие на съветската политика за организиране на колективен отпор срещу фашистката агресия оказаха управляващите кръгове на САЩ, Англия и Франция. Те провалиха в 1934 г. предложението на СССР за сключване на европейски пакт за взаимопомощ, а в 1936 г. погребаха в многобройните комисии и подкомисии на Обществото на народите предложението на Съветския съюз за сключване на пакт на колективна безопасност.

На 15 септември 1934 г. Съветският съюз по покана на 30 държави се яви в Обществото на народите с цел да използува тази трибуна в борбата за колективна безопасност и за обуздаване на агресора, за разобличаване помагачите на агресията. В 1935 г. само Съветският съюз се обяви против всякаква политика на колониално заграбване в Обществото на народите. Само Съветският съюз излезе в защита на равноправието и независимостта на Абисиния, която беше член на Обществото на народите.

Съветският съюз осъди агресивния пакт на хитлеристка Германия срещу Австрия. И не само осъди, но и се обърна към Англия и Франция и другите заинтересовани държави с предложение да предприемат съвместни колективни мерки, които биха могли да спрат по-нататъшния акт на агресия.

Английското правителство първо отклони категорично предложението на Съветския съюз да се свика конференция, насочена против нова агресия.

След заграбването на Австрия Хитлер „стана още по-смел особено когато узна, че Чембърлейн и Халифакс отхвърлиха предложения от Москва план за осигуряване на колективна безопасност против германската агресия“41.

На англо-френската конференция, състояла се на 28–29 април 1938 г., Чембърлейн и Халифакс се опитаха да докажат неизбежността на Мюнхен. Те пуснаха в ход версията, че Съветският съюз не ще отиде на помощ на Чехословакия. Управляващите кръгове на Франция от своя страна разпространиха също версията, че няма „никаква възможност за спасение на Чехословакия и да се избегне унищожаването на страната или завземането й от агресора“42. Тази измислица се разобличава от неопровержими факти.

В черните дни на Мюнхен, когато Франция и Англия продадоха на Хитлер свободата и независимостта на Чехословакия за задължението да започне война срещу Съветския съюз, единствен само Съветският съюз остана верен на договора с Чехословакия, активно излезе в защита на националната неза-висимост на чехословашкия народ и изрази готовност да й окаже даже и военна помощ. Съветските войски бяха готови да се притекат на помощ на Чехословакия и да изпълнят своя дълг.

Чехословашкият народ гореше от желание с оръжие в ръка да защищава своята свобода и независимост. Предложението на Съветския съюз отговаряше на интересите на чехословашкия народ. Чехословашката армия можеше и беше готова да се сражава против фашистките завоеватели. Чехословашката армия имаше в своя състав 45 добре въоръжени дивизии, в това число и 3 танкови дивизии. Германската армия по това време не притежаваше голямо превъзходство в сили и средства — в края на 1938 г. тя се състоеше от 35 пехотни дивизии, 5 танкови, 4 моторизирани, 4 леки, 3 планинско-стрелкови и една кавалерийска бригада43.

Обаче „тогавашното буржоазно правителство на Чехословакия отхвърли предложението на съветското правителство за помощ“44. Чехословашката буржоазия позорно капитулира пред фашистка Германия.

Решаваща роля в капитулацията на чехословашката буржоазия изиграха Англия и Франция. Чембърлейн и неговите френски съмишленици оказаха силен натиск върху управляващите кръгове на Чехословакия и ги заплашваха, че в случай на приемане военна помощ от СССР те ще отидат с хитлеристка Германия.

Погрешните сметки на мюнхенци се разбраха още в началото на 1939 г. В печата на западните държави се появиха първите статии, че хитлеристите жестоко са ги измамили и вместо да тръгнат срещу Съветския съюз, се канят да се обърнат на Запад.

На 1 февруари 1939 г. френското правителство с тревога обърна внимание на английското правителство на факта, че „излизането на Германия, което отначало се набелязваше към Източна Европа, може да се окаже насочено против Запад“45. Реакционните сили на Англия и Франция не искаха да се примирят с този факт, че техният план за насъскване фашистка Германия против Съветския съюз може да се провали. С цел да усилят натиска над хитлеристите и да ги принудят да заплатят подписаната в Мюнхен полица, правителствата на Англия и Франция предприеха през март 1939 г. нови маневри. Те започнаха преговори със Съветския съюз за взаимопомощ, които продължиха четири месеца.

В хода на преговорите Англия и Франция се опитаха да натрапят на Съветския съюз едностранчиво задължение, да оставят Съветския съюз един срещу друг с хитлеристка Германия, а самите те да останат настрана.

По англо-френския план Съветският съюз беше длъжен да окаже незабавна военна помощ на Англия и Франция в случай, че хитлеристка Германия извърши нападение над Белгия, Полша, Румъния, Гърция и Турция или непосредствено над Англия и Франция. Към всички горепосочени страни Англия и Франция имаха военни задължения. Освен това Съветският съюз се задължаваше да защищава прибалтийските републики (Литва, Латвия и Естония).

От своя страна Англия и Франция се отказваха да поемат върху себе си взаимно задължение към прибалтийските републики. Това беше коварен ход, пресметнат на „канализацията“ на хитлеристката агресия през Прибалтика. На Хитлер даваха ясно да разбере, че ако той нападне Съветския съюз през Прибалтика, последният ще се окаже без съюзници.

Освен това в хода на преговорите се изясни, че англо-френските представители нямаха даже пълномощия за подписване на каквито и да е съглашения със Съветския съюз. Правителствата на Англия и Франция не искаха да подпишат никакво съглашение, което би могло да попречи на хитлеристите да нападнат Съветския съюз. Англо-френско-съветските преговори бяха прекъснати по вина на управляващите кръгове на Англия и Франция.

В тази неизгодна за СССР обстановка Германия предложи на Съветския съюз да сключат пакт за ненападение.

Съветският съюз беше поставен пред избора или да приеме с цел за самоотбрана предложението на германското правителство, или да отклони това предложение и сам да способствува за изпълнението на англо-френския план за бързото въвличане на Съветския съюз във въоръжен конфликт с Германия.

При пълна изолация на СССР съветското правителство беше принудено на 23 август 1939 г. да сключи с Германия пакт за ненападение. По своето значение този пакт беше пакт за самоотбрана, което позволи да се спечели година и половина време за засилване отбранителната мощ на СССР.

Що се касае до хитлеристите, те сключиха пакт за ненападение с цел да се маскират. Те смятаха, че изходът на войната ще бъде решен от фактора внезапност и изграждаха планове за реализиране на този фактор в подходящ момент чрез внезапно и вероломно нападение на Съветския съюз. Подготовката за такова нападение хитлеристите решиха да започнат най-напред със заграбването на Полша, а след това да осигурят своя европейски тил.

По такъв начин в продължение на всички години, които предшествуваха Втората световна война, Съветският съюз последователно се бореше за мир и колективна безопасност, против надпреварването във въоръженията, „като разоблича-ваше стремежа на военнопромишлените монополи на Германия, САЩ и Англия да въоръжават Хитлер и да го тласнат на Изток срещу Съветския съюз“46.