Беатриче и Бенедикт

Първа сцена Дюните край Месина

Беатриче2: Не желаех да отворя очи. Още не.

Седях, отдадена на слънцето, което позлатяваше клепачите ми, и просто слушах гласовете на Сицилия. Приливът и отливът на вълните, галещото дихание на ветровете. Птиците, чуруликащи откъм олеандрите, и щурчетата, отговарящи им откъм дюните. И насред всичко това — ритъмът на собственото ми сърце.

В бузата ми се удари пчела, надяваща сънливата си песен. Стресна ме. Отворих очи и за един кратък миг ярката светлина ме заслепи. Не след дълго обаче гледката най-сетне ме връхлетя. От мястото ми високо върху дюните островът се разстилаше пред мен като полите на роклята ми.

На юг, в Таормина се бяха ширнали древните меднозлатисти камъни на театъра, построен от гърците. На север се разстилаха проблясващите води на пристанището на Месина. Голям търговски кораб подхождаше за пристан по тях, а платното му плющеше под напора на южния вятър. Далече зад него, нагоре по хълма, на изток, се виждаха окъпаните в светлина дворове и розовеещите като корали каменни стени на летния дворец на моя чичо Леонато. В другия край, на запад, синееха склоновете на един вулкан, на планината, която тук наричат Етна, димяща кротко с вечната си заплаха. И над всичко това — огромна гореща арка от парлив лазур, достигаща до небесния свод, син като мантията на Мадоната. Да, Сицилия беше красива. Но чужда за мен. И аз се чувствах ужасно самотна.

Очите ми започнаха да се насълзяват. Безсъмнено от ярката светлина. Тук дори слънцето беше друго. Тук то не беше дружеската планета3, която бе гряла над мен деветнайсет лета, а огнена топка, която бе в състояние да издърпва странни бодливи растения от земята и да подпалва планини. Примигнах, за да прогоня нежеланите сълзи. Слънцето никога не светеше толкова ярко на север, във Вилафранка ди Верона, в моя дом. Той толкова много ми липсваше! Това слънце тук беше чуждо, а яркото южно море отвеждаше до още чужди земи с още по-чужди имена — Триполи, Тунис, Оран.

Закопнелият ми по дома поглед беше привлечен на север като магнит и аз се обърнах натам, където синевата на небесния свод потъмняваше. Отвъд сапфирения залив се простираха гибелните протоци на Месина, със скалите на Сцила, прегърнали сушата и водовъртежа на Харибда, дебнещ острова. Тази легендарна двойка размирници трошаха кораби още от най-древни времена. За да се добера дотук, ми се наложи да мина с кораба си между тях и сега си давах сметка, че все още продължавам да стоя между тях. Така ми се пада, като съм такава глупачка, да стоя в Сицилия. Когато бях у дома, бях на по-добро място.

Усетих някакъв натиск върху пантофката си и сведох очи — по крака ми пълзеше морски таралеж. Обвивката му беше бодлива като кактусите, които растяха навсякъде около мен. Таралежът завря нос в подметката ми, но аз го сритах лекичко и се изправих на крака, отърсвайки пясъка от полите си. И точно в този момент видях две фигури, излизащи от къщичката надолу по жълтите пясъци. Бяха мъж и жена и вървяха право към мен, хванати за ръце.

Можех да избягам, защото имах време за това. Но предпочетох да се просна обратно върху пясъка и виновно да се сниша. Ако бяха обикновена двойка, нямаше да им досаждам и щях да ги оставя да се разхождат на спокойствие, но онова, което ме накара да се закова на място, беше разликата в цвета им. Защото мъжът беше толкова черен, колкото неговата дама беше млечнобяла.

Мавър.

Просната върху пясъка, аз ги гледах, надничайки над могилката, разделяйки с ръце острите треви, които ме скриваха от погледите им. Виждах ги съвсем ясно малко по-надолу от мен. Те се свлякоха в белия като прашец пясък между хълмчетата едва на няколко крачки от мен и започнаха да се целуват.

Сърцето заби в ушите ми. И преди бях виждала маври, разбира се. Маврите се разхождаха по улиците на Падуа и Болоня като студенти, търговци или пътешественици и никой не ги закачаше. А в нашата Верона дори светецът защитник на града беше черен — свети Дзено, който бе удостоен с полирана абаносова статуя в нашата базилика. Но маврите, които бях виждала, се държаха настрани — никога досега не бях зървала мавър с бяла жена.

Мъжът и жената бяха облечени по един и същи начин — в свободни дълги роби от бяла батиста, като че ли току-що се бяха надигнали от леглото си, за да си устроят друго тук, в дюните. Сега вече те се целуваха настървено — той отгоре, тя отдолу. Той сякаш я поглъщаше. Веднъж спря, погледна я нежно и погали лицето й, може би неспособен да повярва, че тя е истинска. Забелязах, че пръстите и дланите му бяха бели, а нейните бузи — потъмнели, като че ли неговият цвят се беше пренесъл върху нея. Тя беше красиво създание, с толкова руса коса, че изглеждаше почти бяла, и с очи, бледи като небе при изгрев-слънце. Ала онова, което не ми позволяваше да откъсна очи от тях, неговата красота — кожата му беше лъскава като абаноса на свети Дзено, зъбите му бяха перлени. Очите му бяха тъмни и бездънни, устните му дебели и меки, докато я изпиваха жадно. Косата му беше подстригана много ниско, почти обръсната и черепът му се виждаше. Нейните бели пръсти се бяха вкопчили за главата му и върху един от тях зърнах златен пръстен. Мъжки пръстен. Неговият пръстен.

Изглеждаха като два ненаситни ангела в дългите си роби — единият черен, другият бял. Докато гледах, той премести тялото си изцяло върху нейното и повдигна високо бялата й роба. Зърнах мъха по слабините й и белите като кости извивки. Тя също вдигна робата му, като я събра върху кръста му. Видях абаносовия му гръб и задницата му и побързах да извърна очи, но само за да видя как една черна ръка се сключва върху бялата й гръд. И на тази ръка също имаше пръстен, близнакът на нейния, и аз за първи път осъзнах — те са женени! Тя изви гръб в дъга, когато устните му заместиха ръката му, и в унеса на екстаза ръката й сграбчи шепа пясък — финият бял прах изтече между пръстите й, когато мавърът стана едно цяло с нея. А после двамата се задвижиха заедно като баржа по вълните, все по-високо и по-високо. В апогея на страстта си тя извърна глава и отвори очи и моите очи бяха изпепелени от синия й поглед.

Смъкнах се надолу по дюната с пламнало лице и изгаряща плът. После се свих вцепенена и зачаках някой от тях да стане и да ми изкрещи. Но не. Изтеклата им един към друг страст бе заменена от тиха размяна на думи и нежен смях, които някак си прозвучаха по-интимно и от предишната сцена. Разбрах, че нямаше да ме видят, дори и да се бях изправила над тях, закривайки непознатото слънце.

Препъвайки се, стигнах до брега и побързах да се насоча обратно към двореца на Леонато. В ръкава си държах роговото шишенце с мастило, което бях изпратена да взема от Месина, за да се подготвя за поредния учебен ден с братовчедка ми Херо. Светкавичното ми оттегляне от дюните беше разхлабило капачето и когато измъкнах шишенцето, мастилото се разля върху бялата ми ръка. Черно върху бяло, мавърът и неговата съпруга.

Трябваше да продължа пешком, за да укротя бурята от размътените ми телесни течности. Поех по дантеления ръб на прилива, с единия крак в морето, а с другия по брега, почти в неведение, че едната ми кожена пантофка е подгизнала в солена морска вода. Постепенно сърцето ми забави ритъма си, бузите ми се охладиха, но душата ми продължаваше да бъде изпълнена със смут. Искаше ми се едновременно да плача и да се смея. Чувствах се възбудена, но безутешна, внезапно много по-самотна от преди, изключена чрез този съюз. Отправих взор към морския безкрай и умът ми заподскача по вълните.

Живеех в Месина вече цял месец. Бях изпратена тук за лятото, за да правя компания на младата ми братовчедка Херо. Баща ми княз ескал4 от Вилафранка ди Верона ме бе изпратил тук при чичо ми, лорд Леонато Леонатус, губернатор на Месина, за да бъда в безопасност. В седмиците преди това Верона се беше превърнала във врящ котел от семейни вражди и насилие. Някакво дребно спречкване бе пробудило вековната вражда между две знатни веронски фамилии и спящите лъвове се бяха превърнали във вилнеещи котки. И когато бях буквално приклещена в собствената ни карета насред една такава свада на улицата, баща ми набързо се разпореди да бъда качена на кораба и изпратена в безопасност в Сицилия.5

Не че не бях щастлива през последните няколко седмици — обичах братовчедка си и семейството й, островът беше приятен, климатът — мек. За мое собствено забавление и за нейна радост бях поела обучението на братовчедка си в свои ръце, защото бях шокирана да узная, че през целия си живот Херо не бе прочела и ред от книга. Но през последните няколко дена се бях превърнала в жертва на дълбока печал и бърза промяна в настроенията. В един миг се заливах от смях, в следващия се обливах в сълзи. По принцип бях с весел темперамент — може би имах нужда от някакво тонизиращо средство, което да уталожи телесните ми течности.

Или може би беше от възрастта ми — на деветнайсет години аз си бях отдавна за омъжване. Ала до този момент баща ми не беше подписал нито споразумение, нито брачен договор за мен, защото положението му като княз на Верона не беше никак леко. Другите две знатни фамилии в държавата ни бяха във война, а нашата кръвна линия беше преплетена и с двете. Да ме омъжи в единия род, а не в другия, би означавало за баща ми да се лиши от безпристрастността си и да наруши крехкия баланс на силите във Верона. Моят брат и негов наследник беше все така неженен по същата причина и безсъмнено щеше да си остане ерген и като княз след смъртта на баща ни.

И аз бях много доволна от това състояние на нещата. Досега. Но от днес пред очите ми непрекъснато изникваше бялата жена в дюните, понесла тежестта на своя съпруг. Тя беше на моята възраст. Имаше русата коса и сините очи на севера, точно като мен, а също и моята бледа кожа.

Докато напусках брега, за да поема по крайбрежния път, целият остров изведнъж се оказа неприлично плодовит, изпъстрен с натежали от гроздове лозя и ред след ред зеленчуци. Пътят ми сякаш беше инкрустиран с оранжеви невени, скални рози и тъмнолилави къпини. Даже бодливите кактуси се бяха сдобили с жълти цветове и дълги зелени шипове, които сякаш се присмиваха на моето целомъдрие. Зачудих се как ли ще изглежда детето на мавъра и бялата жена — сигурно някаква красива смесица между тъмнина и светлина. При тази мисъл стомахът ми се преобърна застрашително и предателският ми черен дроб се изпълни с жлъчка. Да, вече със сигурност трябваше да посетя аптекаря за някаква отвара.

Но към момента, когато къщата на леля ми и чичо ми се изправи пред мен, вече бях наясно какъв точно е проблемът ми и знаех, че и всичките отвари на света не биха могли да го изцерят. Исках онова, което имаше онази девойка. Исках мавъра или мой собствен мавър, или изобщо мъж, независимо с какъв цвят — просто някой, който да ме гледа така, сякаш съм единствената жена на този свят.

Хукнах под арката на входа към вътрешния двор, за да потърся Херо. Братовчедка ми беше само на шестнайсет, но беше много мъдра за годините си, забавно, уравновесено същество с невероятен интелект, но и приятно чувство за хумор под сериозната външност. През последния месец тя се бе превърнала в моя довереница, а знаех, че леля ми и чичо ми вече обмислят да й намерят жених, затова смятах за мой дълг да я образовам и в други сфери на живота, освен спрежението на латинските глаголи. Ако трябва да бъда честна, последната ни седмица всъщност бе запълнена по-скоро с любимите ми италиански народни предания, отколкото с латинска граматика. Темата на всички тези приказки и предания беше неизменно същата — любовта. А днес разполагах с още една приказка, която да добавя към литературния канон — историята за тъмнокожия мавър и неговата съпруга.

Втора сцена Дворът в двореца на Леонато

Беатриче: Камбаната на параклиса удари девет пъти. Беше време да започваме уроците.

Поех по стълбата към покоите на Херо замислена, както правех винаги, когато се качвах по стълби, за нашата фамилия Дела Скала и за хералдическия ни знак — стълба върху щит. Баща ми често ми бе разказвал, че в римски времена основателят на нашия род Кангранде бил донесъл от Светите земи в Рим Светата стълба на Пилат Понтийски, същата, по която бил преминал Исус Христос, за да бъде съден. Тогава император Константин възнаградил Кангранде с фамилията „Дела Скала“ — „От Стълбата“. И не само това уникално име отличаваше семейството ни от останалите, а и замъкът от червен камък във Вилафранка, чийто връх беше увенчан с огромна кула, съдържаща най-високата стълба в целия регион Венето. „Стълбите ни отделят от обикновените хора — обичаше да повтаря баща ми. — Бедните не притежават стълби, а живеят в коптори, риейки земята. Князете разполагат с кули и множество етажи. Ние сме извисени. Можеш да оцениш един човек по стълбите в дома му.“ Ако това беше вярно, значи чичо ми Леонато би получил доста прилична оценка, защото розовият му дворец представляваше истински лабиринт от стълби, почти толкова на брой, колкото и в нашия замък във Вилафранка ди Верона.

Тази конкретна стълба взех по обичайния си начин (който неизменно всяваше в душата на чичо ми огромен смут) — по две стъпала наведнъж. Но пътят ми внезапно беше препречен. Леля ми Иноджен, съпруга на Леонато и майка на Херо, слизаща за литургия с молитвеник в ръка, ме спря с целувка. Ръката, с която ме прегърна, ме завъртя решително и ме насочи обратно по стъпалата към пъстроцветния двор, където дивни мозайки с делфини, морски змейове и русалки, много по-древни от този дворец, се виеха между краката ни, сякаш понесли се по вълните.

Леля ми приседна на една каменна пейка и ме придърпа до себе си. Върху висящия зад нас гоблен беше изобразена жена, която галеше с ръка бял еднорог. Лекият бриз раздвижваше фигурите така, че те сякаш оживяваха. Знаех, че еднорозите позволяват да бъдат докосвани само от девици. И внезапно бях озарена от една мисъл — не желаех да бъда омъжена за еднорози до края на живота си.

Още преди леля ми да заговори, разбрах, че съм загазила, при това сериозно. Защото скъпата ми леля Иноджен приличаше на сестра си, моята майка, много повече, отколкото си даваше сметка. Имаше стъклените синкавосини очи на майка ми, същият цвят като Венецианската лагуна в летен ден. Ала точно както във водите на лагуната и в тези очи спокойствието беше само привидно. Под повърхността се вихреха могъщи течения на интелигентност и проницателност. Когато бях в близост до леля ми, не усещах толкова голяма болка от загубата на майка ми, защото имах чувството, че все още се намирам под зоркия й поглед. И сега, вглеждайки се в очите на леля, разбрах, че тя се е досетила къде съм била тази сутрин и какво съм видяла. Бузите ми отново поруменяха. Но когато тя поде разговора, начевайки темата по същия начин, по който го правеше майка ми, обектът на притесненията й се оказа съвсем друг.

— Чувам, племеннице — започна леля ми, — че напоследък си се превърнала във велик разказвач на приказки!

Замълчах, защото нямах представа какво точно е чула, а не желаех да си навличам повече неприятности, издавайки се с нещо. Иноджен повдигна вежди и продължи:

— Любовни приказки, доколкото разбирам. Те не биха могли да се определят точно като латински глаголи, нали, Беатриче? — укорът в гласа й беше примесен със смях.

— Значи Херо ти е казала за уроците си — изфъфлих.

— Не стоварвай вината върху Херо — за нея беше най-естествено да сподели резултата от своите уроци с майка си! — ударението върху последната фраза не ми убягна.

Аз не винях братовчедка си, разбира се. Но дали беше разказала на майка си и последната приказка?

— И което е още по-важно — продължи леля ми, — докато минавах покрай стаята на Херо, с ушите си чух историята за една жена от благороден произход, която успяла някак си да се сгоди за млад граф, който обаче отказал ръката й, с което я накарал да го преследва по крайно неблагороден начин! — тук леля ми приглади косата си, тъмна като косата на Херо, но вече посребрена, вкарвайки я обратно под златната мрежичка, и с този жест успя по великолепен начин да изрази неодобрението си. — Не успях да чуя продължението на тази история, но както разбирам, засега е останала неразказана.

— Ах, но това е прекрасна история! — разбъбрих се безразсъдно аз. Приказката буквално плачеше да бъде доразказана, тъй като не я бях довършила пред Херо. — Графът се влюбва в друга, обаче неговата годеница измисля начин да го чака в леглото на любимата му, а той неволно й връчва семейния пръстен и…

— Достатъчно! — извика леля ми, вдигайки ужасено ръце. — Тази история е скандална! — после ръцете й се отпуснаха в копринения й скут и тя започна да върти гривната, която носеше неизменно на китката си — златен обръч с бляскав зелен халцедон. Засмя се меко и добави: — Като че ли някой може да ти измъкне бижуто, без да се усетиш! — говореше тихо, сякаш на себе си. — А и креватните номера със сигурност не са за ушите на девица! — изпъна гръб и продължи: — Моят съпруг, твоят чичо Леонато, държи Херо да се превърне в образец на скромност и целомъдрие, със съответстващото на тях благо девиче поведение и уравновесеност на темперамента. Именно той е човекът, който й забрани да чете, по същата тази причина, така че да не бъде изложена на… безнравствени приказки!

Улових някакъв дисхармоничен звън в гласа й и усетих как гобленът зад нас се раздвижва от лекия ветрец и докосва рамото ми.

— А на какво държиш ти? — запитах тихо.

Леля ми сви устни и отсече:

— Не се дръж безочливо, Беатриче! Желанията на моя съпруг са, разбира се, и мои желания. Предвид това аз… ние… вече искаме Херо да се образова така, както си била образована и ти, на четмо, писмо и изкуства, подобаващи на дама от благороден произход! А лично за теб, племеннице, би било добре да не забравяш, че никога няма да си намериш съпруг с този твой хаплив език!

— Та нима аз искам съпруг? Защо изобщо ми говориш за съпруг? — извиках, внезапно замръзнала насред горещата пещ на двора.

— Херо — започна предпазливо леля ми — е вече на шестнайсет години и по закон може да бъде сгодена. Днес очакваме в нашия дом процесия от знатни гости, пристигащи за празника Успение Богородично, които ще останат с нас до края на лятото. Така Херо ще има възможността да се сблъска с не един и двама млади жребци. А нищо чудно сред тях да се намери жребче и за теб, племеннице.

Настъпи кратка, но многозначителна пауза, запълнена единствено с крясъка на чайките откъм морето. Гобленът зад нас се изду като платно под напора на топлия бриз и дамата с еднорога докосна рамото ми с гамите си. Като предупреждение.

Поех си дълбоко дъх, бавно издишах и изрекох:

— Такова ли е било намерението на баща ми, когато ме е изпращал тук?

— Нямам представа — повдигна вежда леля ми. — Такова ли е било, според теб?

Да, вече всичко се сдобиваше със смисъл. Ако можеха да ме сватосат с някой принц или граф от юга, баща ми нямаше да бъде възприет като разрушител на безценния баланс на силите у дома, във Верона. Усмихнах се мрачно.

— Стига де, лельо! Не съм братовчедка си, едно дете, което можете да подмамите в брачен съюз! Намеренията ви са ми напълно ясни!

— И перспективите не те блазнят, така ли, племеннице? Да имаш до себе си мъж от знатен род, който да ти изповяда любовта си?

Сетих се за мавъра и потреперих. До това лято бях възприемала с облекчение неохотата на баща ми да се раздели с ръката ми, но сега за нищо на света не бих си признала, че се чувствам различно.

— По-скоро бих слушала псе как лае по гарга! — отсякох лъжливо.

Леля ми присви синьо-сивите си очи срещу бързо пъплещото нагоре слънце и ме изгледа и аз отново се изпълних с усещането, че през очите й ме наблюдава майка ми.

— Въпреки това, племеннице, смятам, преди да склопя очи, да те видя със съпруг!

— Кълна се, че ще стане, но на гореща Коледа!

Леля ми се засмя и вдигна примирено ръце.

— Хайде, заемай се с уроците, нещастнице! — отсече и ме плесна през задните части с молитвеника си, при което аз скочих на крака. — И не забравяй какво ти казах!

Но когато се гмурнах обратно в хладината на мраморното стълбище, далече от изгарящото око на слънцето, осъзнах, че май съм прибързала с клетвата си.

Не бих се изненадала в Сицилия и Коледата да е гореща. Ако е така, значи току-що бях дала клетва да се омъжа.

Трета сцена Покоите на Херо в двореца на Леонато

Беатриче: Отново изкачих стъпалата до покоите на Херо, но този път доста по-спокойно. Заварих я седнала в нишата до прозореца, привела дребната си фигурка към сводестия прозорец, загледана в морския път, чакаща. Когато ме чу, скочи и се втурна към мен, прегръщайки ме силно.

— Но къде се забави толкова? Искам да знам какво е станало по-нататък с дамата и графа! Дали накрая е успяла наистина да му вземе пръстена?

Отклоних въпроса й с леко махване на ръка и я върнах обратно в нишата до прозореца. А после, бързо забравила обещанието, дадено на леля ми, избухнах:

— О, красива малка братовчедке, само да знаеш каква приказка имам за теб днес!

Тя сграбчи нетърпеливо ръцете ми и аз както винаги се изпълних с възхита от дребните й кости (аз бях като товарно добиче, а тя — елегантен жребец), от тена на кожата й (аз бях ден, тя — нощ) и от очите й, черни и блестящи като маслини (докато моите бяха сини като птичи яйца). Различни бяха дори косите ни — докато нейната беше черна и лъскава и падаща като плътен воал до кръста й, моята беше руса и къдрава и спираше до раменете ми. Освен това аз бях с три години по-голяма от нея. И въпреки всички тези различия ние бяхме приятелки. Сега аз преплетох пръсти в нейните и тя ми зададе въпроса, който бях сигурна, че ще ми зададе:

— Как започва тази приказка?

— Ами… — и тогава си спомних предупреждението на леля ми. — Това ще рече, че не започва.

Изправих се и отидох право до писалището. Вдигнах прашния учебник по латински и от чистия правоъгълник под него ме изпълни срам — учебникът не беше пипан четиринайсет луни. Поех си дълбоко дъх и заговорих, както изискваше от мен дългът.

— Не и днес, Херо. Защото леля ме предупреди да те обучавам единствено по образователни въпроси! А сега преведи! — отворих учебника и се закашлях от праха. — Hic ibat Simois, hic est Sigeia tellus… — занареждах монотонно като пчела в стъкленица, приспивайки и самата себе си.

Тя скръсти нацупено ръце пред гърди и ми отвърна с ответен монотонен напев:

— „Тук течеше реката Симоис, тук е Сигейската земя, тук се възправяше величественият дворец на стария Приам!“6. Стига, Беатриче! Стига толкова мъртви истории за мъртви земи! Моля те, разкажи ми история за нашата скъпа, родна Италия, от днешни времена!

Предадох се и затворих книгата.

— Добре, приказка да бъде, но този път достойна, за морал и религиозни ценности! — и започнах да ровя в ума си за такава, защото, ако трябваше да бъда честна, не бях запозната с нито едно такова предание. По време на литургия обикновено подремвах, а Светото писание не бе сред любимите ми четива. Накрая избрах да разкажа една легенда, която ми бе разказал капитанът на моя кораб, докато минавахме през потоците. — Бих могла да ти разкажа една приказка с поука, която е от нашите земи. В библейски времена самата Дева Мария изпратила на гражданите от Месина писмо, написано на еврейски, навито на руло и завързано с кичур от косата й. В него Мария възхвалявала вярата им и ги уверявала в постоянната си защита. А ето ти и малко латински — завършила писмото си с: „Vos et Ipsam civitatem benedicimus“, тоест…

— „Благославям вас и вашия град!“ — прекъсна ме Херо. — Тази история я знам. Писмото се съхранява в катедралата, а ние всяка година празнуваме деня на неговото пристигане. Но аз нямах предвид благочестиви притчи, Беатриче! Искам да чуя любовна история!

Въздъхнах и отроних:

— Бях доведена тук, за да те обучавам, защото съвсем скоро може би ще лежиш между чаршафите на брачния договор с някой млад левент!

— Тогава ме обучавай на любов! — примоли се братовчедка ми. — Това може би ще ми помогне най-много! Беатриче, аз трябва да знам!

Вгледах се в огромните й, умоляващи тъмни очи. После приседнах обратно в нишата до прозореца.

— Много добре! — кимнах, сниших глас, за да не ме чуе леля ми, ако подслушва, и й разказах историята за мавъра и за дамата в дюните.

Разказах й как двамата лежаха, сплели тела в неподвижните хладни сенки на тревата по плажа и се целуваха настървено.

— И после той я бутна в дюните и се придвижи върху нея, и…

— Не, стига! — извика Херо и скочи от мястото си до прозореца. — Не ми казвай нищо повече! Любов — да, но повече — не! Майка ми и отец Франциск не биха одобрили!

— Отец Франциск ли? — изсмях се презрително аз. — Та той обича историите ми повече от всичко на света, въпреки уж святото си расо!

И това беше самата истина. Пълничкият дребен свещеник на Леонато ми беше станал добър приятел през последните няколко седмици, откакто бях дошла в Месина. Отчасти, защото двамата споделяхме голяма тайна — неведнъж и два пъти го бях засичала да играе скопа7 с моряците на доковете. Пъстроцветните карти за игра бяха притиснати с камъчета, за да не ги отнесе вятърът, и поставени върху обърната с дъното нагоре лодка. Виждала съм го там, защото и аз самата съм играла тази игра — в ранните утрини, когато рибарите се връщаха с улова си, а аз ходех да купувам рогчето с мастило. Ние със свещеника имахме негласно споразумение, скрепено от погледите ни, срещнали се над седмица мечове или петица чаши — споразумение, че нито един от нас няма да издаде другия пред чичо ми.

Но сега не казах нищо от това на братовчедка си, разбира се. Не че имах причина да се притеснявам — защото Херо беше спряла да ме слуша. Беше впила отново поглед в крайбрежния път и изведнъж посочи възбудено.

— Беатриче, виж!

В далечината на крайбрежния път се виеше бляскав дракон — метални брони и остриета на пики проблясваха под ярките лъчи на слънцето. В началото драконът беше миниатюрен, но с приближаването си постепенно нарастваше.

— Гостите на баща ти за Успение Богородично — изрекох дрезгаво. — Майка ти ме предупреди за пристигането им.

— Значи трябва да се приготвим! — извика Херо и скочи. Опипа късото си палтенце и добави: — Баща ми сигурно ще държи да се преоблечем!

Изправих се, макар и значително по-бавно от нея, и промърморих:

— Ура, ура! Време е да се нагиздим!

— А ти трябва да си измиеш ръцете! — подкани ме Херо. — Виж ги, целите са в мастило!

Обърнах я, за да развържа връзките на роклята й, и с усмивка отбелязах:

— Днес не за първи път виждам черно върху бяло.

— Какво искаш да кажеш? — запита Херо.

— Любовниците. Мъжът е черен, а жената — бяла.

— Той е мавър? Мъжът на плажа е бил мавър? — възкликна тя и се опита да се обърне, но аз я хванах здраво за раменете и не й позволих.

— Стой мирна! Още не съм свършила с тези връзки. И, да, той е мавър. Какво от това?

— Ами… само дето… Този остров беше прочистен от неверници. Мислех си, че в Сицилия не е останал нито един мавър.

— Е, този е останал.

— А той като другите мъже ли е? — запита тя, изгаряща от любопитство.

— Ни най-малко. По ръст, а и във всяко друго отношение ги превъзхожда значително. А сега ти развържи мен!

Обърнах се, ала не и преди да се насладя на изражението на братовчедка си.

— Беатриче! — извика възмутено тя.

— Да? — аз бях самата невинност.

— Но маврите са… диваци! Тази дама безсъмнено е в огромна опасност! — и пръстите й започнаха да дърпат ожесточено връзките на роклята ми.

— Недей да повтаряш като папагал глупостите на възрастните! — скастрих я аз и се опитах да изкажа с думи онова, което бях видяла на плажа, близостта между двамата, партньорството им. Накрая завърших: — В дадения случай има любов и благородство, и уважение!

Пръстите й се сковаха и тя възкликна:

— Те са женени?!

— Точно така.

— Нямах представа, че белите и черните могат да се женят.

— Е, сега имаш. Мисля, че вече с чиста съвест мога да кажа на майка ти, че съм допринесла значително за твоето образование. А сега бързо извикай Урсула за теб и Маргарита за мен, защото никой не сплита косата ми по-добре от нея!

Облякохме се бързо в любимите си цветове — коралово за Херо, синьо за мен, като нито за миг не изпускахме от очи пътя навън. Урсула, старата дойка на Херо, си беше бъбривка и започна да отговаря на въпросите ни, преди още да ги бяхме задали:

— Водачът им е принц на Арагон, Дон Педро се казвал. Притежава голяма хапка от Испания и е близък на самия испански крал. Целият е покрит в злато, от короната до шпорите, и при това не изглежда никак зле. С него идват и някакви благородници от севера, които се присъединили към процесията му във Венеция. Говори се, че ще останат цял месец в нашия двор.

Маргарита — дъщерята на Урсула, беше млечна сестра на Херо и въпреки разликата в социалното им положение двете бяха така близки, както можеше да се очаква от две девойки на една и съща възраст, особено когато едната е сукала от лявата гърда, а другата — от дясната. Дребните пръстчета на Маргарита бяха успели да овладеят прищевките на своенравната ми коса и сега тя сплиташе и завиваше къдриците ми, улавяйки ги като юзди, с които връщаше главата ми отново напред, защото аз непрекъснато се извръщах към прозореца, за да гледам приближаването на пъстрата кавалкада. Зовът на тромпетите беше като сладък балсам за кръвта ми, чаткането на копитата ехтеше в гърдите ми и веднага след като тоалетът ми беше готов, застанах до братовчедка си на прозореца.

Испанците се оказаха чудна гледка. Целите в аленочервено, със златни нагръдници, яздещи буйни арабски жребци в мастиленочерно. Смееха се и дрънчаха нагоре по склона, с бели зъби, загорели кожи и безгрижни сърца. Все още не бях в състояние да различа нито едно лице насред процесията. Леко замаяна, се запитах дали и бъдещият ми съпруг не е в тази кавалкада, дали някъде насред всеобщата какофония не чувам тропота на копитата на неговия кон, неговия смях, звъна на монетите в кесията му.

Внезапно сетила се, че трябва да се покажем в целия си блясък, аз хукнах към ковчежето си и извадих оттам най-добрите си гребенчета за коса — лунни камъни в сребърен обков. Поставих ги на съответните места върху прическата си и грабнах една яка от златен филигран за Херо. Тя повдигна тъмния водопад на косата си, за да й я сложа. Все още се опитвах да я закопчея, когато се затичахме по каменните стъпала към двора. Наложи се Маргарита да ми помогне, защото най-неочаквано покритите ми с мастило ръце се разтрепериха.

Четвърта сцена Дворът в двореца на Леонато

Беатриче: В двора заварихме истинско стълпотворение от народ, в чийто център се намираше чичо ми — същинска Земя насред един пъстроцветен космос.

Дочух плътния му, мелодичен глас и веднага се досетих, че се е впуснал в едно от речовитите си словоизлияния, защото за чичо ми нищо на този свят не беше по-драго от звука на собствения му глас.

Завъртях очи, а после двете с Херо се запровирахме през тълпата, като аз бутах братовчедка си пред мен, както повеляваше разликата в ранга ни. Не след дълго двете застанахме зад леля и чичо, или по-точно в сянката на неговите размахващи се ръце, докато той жестикулираше експресивно като актьор на сцена. След като се уверих, че погледите на всички бяха приковани върху чичо ми, аз реших да се поогледам по-внимателно.

Дворът на чичо ми и дворът на испанците бяха застанали едни срещу други като две враждуващи армии, със съответните си генерали най-отпред в ролята на оратори.

Мъжът, към когото в момента се обръщаше чичо ми, се оказа не чак толкова висок и едър, колкото върху коня, но пък беше облечен великолепно в аленочервеното на неговото знаме. Това трябва да беше арагонският принц Дон Педро. Ръкавите му бяха разцепени, разкривайки отдолу разкошен черен сатен — материя, отличаваща се със същия маслен блясък като черната му коса, подстригана ниско като кепе, и като елегантно оформената му брада. Той се усмихваше, разкривайки перленобели зъби. Правеше му чест, че успя да задържи широката си усмивка през цялото многословно приветствие на чичо ми. Въпреки че към края на елегията забелязах, че ъгълчетата на устните му потрепват от умора.

С тежък испански акцент принцът изрече в отговор нещо галантно и много кратко — надявал се той и неговият двор да не бъдат в тежест на чичо ми през предстоящия месец.

Чичо ми автоматично отрече подобна мисъл с тежко поклащане на глава и брадата, която отглеждаше — за негова огромна наслада вече сдобиваща се с височайше сребро — последва послушно главата му.

— Когато пристигате в дома ми, принце мой, с вас идва щастието! Напуснете ли ни обаче, скръб ще обгърне стаята ви, защото цялото задоволство на душите ни ще отпътува с вас!

Докато чичо ми говореше, зърнах зад принца човек, когото преди не бях забелязала, но който сега се помести неспокойно от крак на крак.

Младият мъж не беше в униформа, но и без това би се откроил насред натруфената компания, защото беше най-високият благородник в гостуващия двор. Южняците и испанците като че ли клонят към пигмеи, така че от цялата солидна група, насъбрала се тук, само леля ми и аз бяхме в състояние да погледнем този странник в очите. Той имаше русата коса на севера, с цвят на зимна пшеница. Косата му беше на вълни и той я носеше достатъчно дълга, за да й позволи да се накъдри над яката му, а не подстригана ниско като косите на испанците. Веждите му бяха по-тъмни от косата, ала очите му бяха зелени и макар да нямаше брада, бузите му не бяха виждали бръснач поне от няколко дена и наболите гъсти косми потъмняваха значително лицето му. Иначе одеждите му бяха безупречни — беше облечен в един от онези дълги до коляното жакети с прилепнали ръкави, които се носеха напоследък във Венеция, изработен от бутилковозелена коприна, а бричовете и ботушите му бяха от черна сърнешка кожа.

Бях толкова заета да го оглеждам, че изминаха няколко секунди, докато осъзная, че той не е сам. Ръката му почиваше дружески върху рамото на младеж, застанал до него — ако се съдеше по разликата в цвета им, надали е негов брат. Само тези двамата от цялата компания бяха изоставили аленочервеното и ярките метални нагръдници на испанците. Младежът изглеждаше на възрастта на Херо, на главата си имаше гнездо от буйна, къдрава черна коса и беше облечен в пурпурното кадифе на фамилията Торнабуони-Медичи. Което автоматично ми подсказа, че идва от Флоренция и че е знатен благородник. Докато чичо ми продължаваше да каканиже, забелязах как мъжът стисва леко младежа по кадифеното рамо. Младежът вдигна очи и видя, както видях и аз, как клепките на мъжа до него потрепват и се затварят, като че ли монотонното слово на чичо ми го приспива. После той направи лека крачка напред, препъна се и очите му се отвориха широко, като че ли се беше стреснал и събудил. Тази малка пиеса бе разиграна с крайно пестеливи движения, така че само публиката му от един да може да я оцени и да не даде основания да бъде обвинен в лоши маниери. Беше изпълнена както с доброта, така и с дискретност и аз не можах да не му се възхитя задето се опитва да накара младежа да се отпусне. Младежът се усмихна, мъжът от севера също се усмихна. А после, като че ли моето движение беше привлякло някак си погледа му, очите му се впиха директно в моите. Видях, че те са светли като моите и много прями. Напомняха ми за родния ми дом и аз не можех да не го гледам. Миг по-късно едно от тези две очи се затвори, безсъмнено намигвайки ми. Едва тогава сведох очи, свих устни, за да скрия усмивката си, и се отместих зад чичо ми, за да се скрия напълно. Сърцето ми заби учестено.

Накрая, когато Дон Педро и чичо ми приключиха сложния си ритуал, започна представянето. Първи от домакините бяхме представени, леля ми, Херо и аз. Принцът целуна ръка на леля Иноджен и на Херо и аз си знаех, че съм следващата. Абсолютно безсрамно му поднесох изцапаните си с мастило пръсти, надявайки се той да не забележи. Но принцът не отлепяше очи от мен, докато устните му целуваха въздуха над ръката ми, поглъщаше ме с черните си очи по начин, който ме накара да се почувствам крайно неудобно.

Младежът от Флоренция — оказа се граф Клавдио Казадеи — ми поднесе безволева и лепкава като скумрия ръка, но аз му се усмихнах топло, за да му помогна да се отпусне.

И накрая високият мъж беше представен като синьор Бенедикт Минола от Падуа. Северняк. Знаех си! Падуа беше на половин ден езда от двореца на баща ми и носталгията ме удари като чук.

Той се ръкува с Херо, а след това и с мен. Ръкостискането му беше твърдо, а ръката — суха и той веднага забеляза моите покрити с мастило пръсти. Изигра малка пантомима, поглеждайки първо пръстите ми, после мен, а след това повдигна усмихнато вежди. Накрая, съвсем целенасочено, обърна ръката ми там, където дланта ми беше чиста и бяла като на мавър. И постави целувката си в самия център на дланта ми, ала не обикновена въздушна целувка като тази на принца, а топъл, категоричен и ясен поздрав. Задържа за миг покритата с мастило ръка, която беше целунал, а после я пусна.

Цялата тази случка не отне повече от два удара на сърцето и съм сигурна, че в суматохата на поздравленията никой не забеляза епизода между нас. Но с невероятна ловкост на ръцете благородникът от Падуа беше оставил в дланта ми нещо на мястото, където бе положил целувката. И докато Дон Педро водеше цялата компания към двореца, аз отворих ръка и погледнах. Беше една самотна карта за скопа — сетебело, седмица монети8, най-ценната карта от цялата колода. Картата, която, изиграна дори само веднъж, печели играта и поради това позната като „красивата седмица“. Обърнах картата към гърба, но там не видях никакво послание — единствено името на производителя.

Загледах се в самия рисунък — седем кръга, запълнени в синьо, червено и жълто, с по едно цвете върху всеки от тях. Сетебело. Какво ли щеше да рече всичко това?

И за първи път през този знаменателен ден аз забравих за мавъра. Загледах се в синьор Бенедикт от Падуа и той се загледа в мен със зелените си очи.

Върху горната му устна се бе лепнало миниатюрно петънце от мастило, като малка рана.

Пета сцена Голямата зала в двореца на Леонато

Бенедикт: Нямах никакво желание да сложа в уста каквото и да било, но държах отново да видя Беатриче дела Скала.

Оставаше още седмица до празника Успение Богородично със съответните му процесии, банкети и ритуали, ала нашият домакин Леонато, губернатор на Месина, бе решил, че не е добре да пилеем времето си. Беше организирал програма, препълнена от забавления — не дай боже да ни е останал свободен ден! За наше удоволствие се провеждаха ежедневно угощения, театрални представления и рицарски турнири, до едно изглеждащи ми по-скоро като непосилен труд, отколкото като развлечения. Ала твърдо решен да докаже, че гостоприемството му се равнява на това на най-великите благороднически дворове по света, нашият домакин не приемаше отказ. И тази вечер ни беше обещал вечеря, каквато никога не сме опитвали.

Намъкнах се в голямата зала след натруфените и парфюмирани испанци и си намерих място близо до солницата. Залата си я биваше по размери, имаше си дори мръсни кучета под масите и качулати ястреби по гредите отгоре. Масите се огъваха под пирамиди от смокини, бадеми, ябълки, сливи и нарове, а за украса бяха покрити с лозници, преплетени с макове. Дългите дъски бяха подредени като три страни на площад, а на мястото на четвъртата страна седяха музикантите, заразяващи въздуха с безумната си какофония. Забелязах златната глава на лейди Беатриче почти веднага. Стоеше начело на централната маса, която бе поставена върху платформа, редом до леля си, чичо си и братовчедка си, всички до един очакващи пристигането на принца.

Дон Педро се насочи важно към централното място на високата маса, където вече го очакваше висок резбован стол и специална възглавница за задницата му. След като се намести върху нея, насядаха и всички останали. От двете страни на принца седяха съпругата на Леонато и дъщеря му, а самият губернатор беше от другата страна на жена си, достатъчно близо до принца, за да го изтощи с многословието си.

От другата страна на дъщерята на губернатора бе настанен Клавдио, тъй като бяха на близка възраст, а между нас имаше някаква дама. Докато сядахме, той ме погледна умолително, а аз му се усмихнах окуражително. Със своите седемнайсет години той бе с три години по-млад от мен, но по време на пътуването ни дотук бях започнал да харесвам младия човек, особено след като установих, че сковаността му прикрива осакатяваща свенливост, а надменността му беше маска на веселия му нрав.

И така, след като се настанихме, лейди Беатриче се оказа през шест човека от мен, между чичо си и друг брадат образ, когото помислих за брат на губернатора. Затова почти не я виждах, дори и да си клатех главата като болен от маларична треска. От време на време се сдобивах с мъчително сладка картина на дългите й пръсти, вече почистени от мастилото, как разкъсват комат хляб, или на русите й къдрици, които се повдигаха и отпускаха, докато въртеше главата си. Щях да се чувствам небрежен в дълга си към Клавдио, ако не беше фактът, че малката стопанка на къщата го държеше в плен на разговора си. Странно, но те като че ли говореха за Светото писание, защото съвсем ясно чух как девойката му разказва с момичешкия си глас някаква измислица за Мадоната, някакво писмо и кичур коса. Завиждах на Клавдио, задето той може да разговаря с дамата, която желае. Напълно отчаян, аз се заех да издържа безкрайната процесия от местни деликатеси, обграден от непознати и приклещен в стола си от благоприличието.

Сицилианците се оказаха големи любители на съчетаването на храни, които дори не трябвате да се поглеждат. Беше ми сервирано сирене със зелен лимон вътре, спагети, обсипани със стафиди, и аншоа, забъркана с портокали. В приветствената си реч Леонато ни беше обещал храна, каквато не сме вкусвали. И без съмнение удържа на обещанието си, защото аз със сигурност никога не бях изнасилвал небцето си с подобни извратености. Приех следващото блюдо с дълбока въздишка — някакво бледо желе, приличащо на свинска пача, увито в мазен филигран от кравешко було. „Мако“ — изрече услужливо съседката ми, обаче аз не разбрах дали просто ме уведомяваше за името на ястието, или ме предупреждаваше да внимавам с него. Вътрешностите ми избоботиха и разбрах, че точно в този момент бих дал цялото богатство на Дон Педро за една чиния печени гълъби. Накрая стомахът ми изрева толкова могъщо, че опитах миниатюрно парченце от яхнията — толкова, колкото се събираше на върха на ножа ми. Беше безвкусно, лигаво и небцето ми на северняк моментално се разбунтува. Добре, че се бях сетил да взема малка торбичка огнена падуанска горчица, жълта и гореща като слънцето, с която дискретно, но обилно поръсих това блюдо, както и всяко друго след него.

Но насред този парад от странни блюда късметът ми най-сетне проработи — когато брадатият тип до лейди Беатриче напусна мястото си, за да говори с един от слугите. Изправих се и бързо се вмъкнах в стола до нея, извивайки се като змиорка, така че, когато брадатият се завърна, почти седна в скута ми. Аз му се ухилих, а той поклати с укор глава и се отдалечи към другия край на масата, мърморейки си нещо под нос. После насочих усмивката си към дамата, но тя моментално застана нащрек. Отблизо беше още по-хубава — сините й очи излъчваха прямота, кораловите й устни бяха сочни като розова пъпка, веждите й бяха тъмни и изразителни. Косата й падаше на непослушни къдрици от двете страни на лицето й, бягаща от ограниченията на гребени и плитки — прическа, която в никакъв случай не можеше да се определи като спретната, но която й подхождаше невероятно добре.

Когато прислугата донесе поредните блюда с поредната странна бърканица, ние по необходимост замълчахме. Замислих се какво да й кажа — рядко събитие за мен, защото обикновено говорех, без да се замислям. Подаряването на картата сетебело беше добро начало. И обикновено сработваше — дамите бяха заинтригувани, поласкани и пълни с въпроси. Винаги започваха с питане за картата, а оттам нататък аз можех да се заема със сериозната задача да ги разсмивам.

Ала тази дама не ме изчака да въведа ред в мислите си. Заговори първа. И изобщо не спомена картата.

— Ще пътувате ли по-нататък, синьор Бенедикт, или ще спрете дотук?

— Лейди Беатриче, този стол под мен е крайната цел на пътуването ми. Единствената причина, поради която пристигнах в Сицилия, бе да седна до вас!

Тя не се усмихна.

— Значи няма да пътувате по-далече? — изрече.

— Утре сутринта трябва да отведа младия си повереник до Монреале, за да посети вуйчо си, който е архиепископ там.

— Но няма да оставате в Монреале, така ли?

— Нито аз, нито той. Там се мъти нещо и неговият вуйчо е преценил, че е най-добре да го остави при чичо ви.

— Значи и вие ще останете тук цял месец.

— Най-малко. И всеки ден от него ще прекарвам на този стол до вас, стига да ми позволите!

Сега вече тя се усмихна и пое ножа си така, сякаш избираше оръжие.

— Ако смятате да го направите, трябва да разполагате с много истории за разказване, за да не станат вечерите ни отегчителни.

— Лейди Беатриче, крача по тази земя вече двайсет години и досега никой никога не ме е обвинявал, че съм отегчителен!

Следващото блюдо и следващият въпрос пристигнаха заедно:

— В такъв случай трябва да сте човек с опит. Каква е професията ви?

— Аз нямам професия.

— Никаква? — повдигна тя едната си красива вежда.

— Толкова ли е рядко това за човек от нашата класа? Вие нямате ли лениви братя?

— Имам един, по-голям от мен.

— И какво прави той?

— Зает е предимно да вдига скандали. И да се забърква в боеве. Голям кавгаджия е и ако белята сама не го намери, той хуква да си я търси.

— Но няма занимание?

— Заниманието му е да чака баща ми да умре.

— И дали това усилие скоро ще бъде възнаградено?

— Не — отговори с усмивка тя. — Баща ми не е от най-отстъпчивите. Ако зависеше от него, не би доставил това удоволствие на никого. А нищо друго не го прави по-здрав и по-дълголетен от мисълта да осуетява плановете на своя наследник!

— А поне вие не се ли разбирате с брат си?

— Ни най-малко. Караме се като куче и котка.

— А спорът не е ли понякога знак за привързаност?

— Не и в този случай.

— А в други? — побързах да попитам, преди да съм изгубил смелост.

Тя се отпусна назад в стола си, загледа се замислено в мен с лазурния си поглед и изрече:

— Нима вие наричате този наш разговор спор, синьор Бенедикт? На никого не оказвам честта на полемиката още на първа среща!

— В такъв случай трябва първо да бъдем приятели, преди да бъда допуснат до удоволствието на здравословния диспут с вас?

— Именно — отговори самодоволно тя. — Но онова, което ценя най-много в моите приятели, е искреността, а вие, опасявам се, не бяхте особено искрен с мен!

Разтворих ръце като факир, за да покажа, че не крия нищо.

— Говоря простичко и откровено. Кажете ми с какво съгреших?

Тя сведе очи към блюдото пред себе си и изрече:

— Когато казахте, че нямате професия, не казахте истината. След като доставяте един млад граф на неговия вуйчо, значи сте бавачка!

— Като вас? — не й останах длъжен аз.

— Аз съм компаньонка на моята братовчедка — поправи ме тя. — Освен това я уча на английски, малко латински и още по-малко старогръцки.

Тук вече ми се наложи да сменя темата, защото не бях особено добър ученик и не бих могъл да й бъда равностоен опонент в нито един от тези езици.

— Присъединих се към свитата на граф Клавдио във Венеция, тъй като неговият баща помоли моя да го придружа до Сицилия. Така че аз бях негов компаньон — добавих леко натъртено — и се стараех да го разсмивам през целия път.

— Значи освен това сте платен шут? — изгледа ме тя и кораловите й устни се извиха в усмивка.

— Това не е ли почтена професия?

Вдигнах чашата си по посока на джудже в пъстър шутовски костюм, което въртеше колела между масите, а накрая се поклони дълбоко на принца. Но глупакът беше обърнат в противоположната посока и по негов знак тромпетите изреваха, сякаш той току-що ги беше напълнил с въздух. Дон Педро започна да си тактува, като си вееше на лицето с дългите си пръсти. Беатриче се обърна към мен.

— Наистина много почтена — изрече с глас, гарниран с щипка ирония. — В такъв случай сте шутът на принца, така ли?

— Почти не познавам Дон Педро. И с него съм едва от Венеция насам. Присъединихме се към неговата свита, когато избираше кораби за своя крал. С него съм разменил не повече от две думи, но сега, като се замисля, и на двете той се засмя.

Започнах да ровя разсеяно в новото блюдо, което бе поставено пред мен — някакво месо, но толкова недоизпечено, че все още пускаше кръв. Пускането на кръв продължаваше и в разговора ни.

— Щом като нямате никаква професия, значи би трябвало да имате други развлечения. Нямате ли някакви интереси или хобита, с които да запълвате часовете си? Харесвате ли музика например? — и кимна по посока на празното пространство между масите, където музикантите на чичо й продължаваха да измъчват инструментите си за наше удоволствие.

— Намирам за необичайно да ни изнасят серенада с овчи черва, докато ние ядем бутовете на овцата! — отсякох и добавих: — Не, не мисля, че в музиката им има и една нота, която да си струва да бъде чута!

— А какво ще кажете за поезията?

Свих рамене и отговорих:

— Аз съм човек, който говори простичко. От десет думи на чичо ви разбирам най-много една. Думите му са още по-странни и от блюдата му!

И тогава тя се разсмя. И този звук беше като манна небесна за ушите ми не само заради приятния му тон, но и заради почивката от нейното нападение, която ми предостави. Вече бях започнал да се чувствам като мъж с мишена на гърдите, докато цяла армия е насочила мускетите си към мен.

— Яздите ли добре?

— Знам кой край на коня е напред, кой — назад.

— В такъв случай сте пилигрим и вървите по сребърния път с мида в шапката си9, така ли? — това вече прозвуча като истинска подигравка.

— Звучите като младия ми приятел Клавдио, който е истински набожен. Но ще ви отговоря така, както отговорих и на него.

Господ не е влизал в разпра с мен, нито пък аз с него, и по принцип двамата предпочитаме да не се закачаме — заговорих басово и мелодично като чичо й, изричайки: — Богът на любовта, който седи над нас… Бързо, задайте ми пак онзи въпрос за поезията!

Тя се усмихна, но ми зададе друг въпрос:

— А можете ли да въртите меч?

— Ще ви препратя отново към отговора си във връзка с ездата — различавам единия край на меча от другия — след това обаче се смилих и отговорих искрено: — Учил съм се, разбира се, но ако ми дадете рапира и кама, а на моя враг ряпа и стрък целина, победителят от двубоя със сигурност ще бъде той.

— Значи никога не сте служили като войник?

— Не, но мисля, че за вас няма да е зле да опитате. И на брат си ли изнасяте такъв катехизис?

— Синьор Бенедикт, ние двамата с вас не сме брат и сестра!

— Така е, това е повече от сигурно — отвърнах, загледан в прекрасното й лице и в раздвижените й от препирнята ни черти.

— Значи животът в броня не ви привлича, така ли?

Вдигнах ръце, за да й покажа, че се предавам.

— Много сте сурова с мен, лейди Беатриче! Питам се обаче дали щяхте да бъдете по-мила, ако пътувах, за да бъда посечен от някой размахващ брадва германец или въртящ ятаган сарацин?

Тя като че ли обмисли въпроса и отвърна:

— Това е един от начините да оцениш един мъж — по продължителността на дните му на бойното поле.

— И ме намирате за недостоен, така ли?

Тя ме погледна право в очите и отговори:

— Още не съм взела решение.

Прямотата й ми затвори устата и аз предпочетох да я запълня с малко вино. Оказа се гъсто, червено и кисело като кръв. Все пак го изпих, треснах чашата на масата и изрекох:

— В повечето случаи войници стават отегчените от домашния уют по-млади синове на семействата, които се чудят къде да си търсят белята. Разбойниците, онези с горещата кръв. Ако искам да изпусна малко пара в железен обков, по-скоро ще сложа чайник на огъня.

— Е, жалко — въздъхна шумно тя и сви рамене. — Значи не мога да ви дам никакъв залог, след като не сте рицар.

— Какво?

— Залогът за победа е знак за благоволение, който дамата поднася на рицаря, влизащ в битка. Обикновено е панделка или цвете. Или карта за игра! — допълни многозначително.

Най-сетне! Най-сетне спомена картата сетебело, обаче аз вече бях изгубил предимството на първия ход. Тя я бе държала през цялото време в ръката си, майсторски изчаквайки, за да я разиграе едва след като ме види порядъчно вбесен. Изгубих ума и дума и изрекох:

— Лейди Беатриче, имал съм достатъчно голям късмет да се родя в заможно семейство. Не ми се налага да работя на полето в студ и пек като прост селянин. Затова споделям виждането, заради което вие може и да не ме харесате, че стига да не причинявам неприятности на никого, мога да правя каквото си поискам! Ям, когато ми се яде, спя, когато ми се доспи, и се смея, когато ми се смее. Накратко казано, доволен съм да живея младостта си в безцелна леност!

В този момент осъзнах, че цялата зала се бе смълчала и всички бяха насочили вниманието си към нас. Тя ме изслуша в пълно мълчание, с усмивка, играеща по красивите й, проклети устни. Беше спечелила и го знаеше. С глас, снишен до тихо съскане, изрекох:

— Но следващия път, когато събират рицари за война, ще дам вашето име!

Щях да кажа и още много неща, но на масата настана раздвижване. Принцът започна да се надига от стола си. Поради късния час, дъщерята на домакина бе поискала да се оттегли и Клавдио придържаше кавалерски стола й. Моята лейди Беатриче се изправи грациозно, за да я придружи, но аз, непохватен и закъснял, успях единствено да издърпам нейния стол, с грозно стържене по пода. Тя се обърна и на сбогуване произведе заключителния си изстрел:

— След като аз съм рицарят, благодаря ви за залога! — дари ме с войнишко ухилване. — Но сега, след като дойде краят на турнира и победителят съм аз, имам честта да ви го върна! — кимна към чинията ми и подметна през рамо: — Ако вече не ви се яде, милейди, по-добре обърнете чинията си! Сбогом!

Силно обезпокоен, аз обърнах чинията си, както изискваше обичаят, след като си се нахранил.

И под нея ме гледаше моето сетебело — седмицата монети.