Беатриче и Бенедикт

Първа сцена Ел Ескориал, Мадрид

Бенедикт: Аз, Бенедикт, роден в семейство на търговци от Падуа, седях в тронната зала на мъжа, когото наричаха най-могъщия монарх в целия християнски свят.

Пътувахме от Месина до Мадрид, а оттам — до Ел Ескориал, огромен дворцов и манастирски комплекс от жълт пясъчник, с кули, кубета и покриви, покрити с оловносиви плочи. Тук, докато слънцето се снишаваше зад подкастрените корони на дърветата, заедно с всички испански благородници и ние трябваше да присъстваме на легендарния Хунта де ноче на крал Филип Втори — Съветът на нощта.

Наименованието на съвета беше повече от иронично — защото мълвата твърдеше, че негово испанско величество има толкова голяма власт, че в неговите земи слънцето нито изгрява, нито залязва, а е постоянно ден. С други думи, за него се смяташе, че той командва дневното светило. И аз искрено се надявах да е така. Защото от дочутите по време на пътуването ни намеци и бегли коментари относно начинанието, което той щеше да обяви тази нощ, ставаше ясно, че би било наистина добре да може да контролира и слънцето, и луната, че и четирите ветрове.

Аз си давах съвсем ясна сметка за честта да присъствам на подобен съвет, а и очаквах с нетърпение да служа на един толкова велик монарх. Но докато седяхме в голямата зала с изглед към прекрасните градини, златният следобед постепенно се стопи. Издържах безброй отделни съвещания по темите за мунициите, оръжията и броните, както и за снабдяването на корабите с провизии. Както ставаше ясно, беше помислено за всеки детайл и докато седях и слушах, единственото, което можех да правя, бе да се прозявам дискретно по време на безкрайните разговори. Съветниците от канцлерството бяха помислили даже и за точните думи, които трябва да бъдат изречени, ако някой случайно попадне на съкровище в процеса на тази мистериозна мисия. „Нека всеки мъж, който намери съкровище, да сложи ръка върху него и да изрече следните думи… Негово величество ще гарантира една десета част от съкровището на намерилия го, както и ще го включи в регистрите на благородниците на Испания.“ Не слушах особено внимателно, защото подобна уговорка ми се струваше твърде оптимистична.

Благородници и принцове бяха привиквани напред, за да дадат мнението си или да споделят информацията от провинциите си. Но аз нямах нищо, с което да допринеса за събирането на данни за негово величество, поради което се бях отдал на мечти и спомени, докато чакахме появата на краля при залез-слънце.

Бях настанен далече от принца и Клавдио, защото ни бяха подредили по ранг — най-висшите благородници бяха най-близо до празния трон. Но не съжалявах за мястото си, защото в затънтените краища на залата в близост до вратите към градината можех да подремвам незабелязано. Слънчевите лъчи позлатяваха стъклата, а ливреята на моя орден държеше доста топло. Отпуснат, аз се носех в сънищата си из тази сладникава, претъпкана зала, представяйки си в полубудното си състояние, че стъклото се е разтопило и ме е обгърнало, приклещвайки ме като пчела в течен кехлибар. Бях събуден едва на залез-слънце от камерхера, който с лаещ глас обяви пристигането на краля.

Вече бях виждал Филип Втори, разбира се — на наумахията в античния театър на Таормина. Тогава той беше в аленочервено, обсипан целият в скъпоценни камъни, с черна коса и румени бузи. Но когато всички се изправихме и кралят влезе, видях, че оттогава насам той се е променил толкова, че е станал неузнаваем. Кожата на лицето му беше пепелява, бузите — хлътнали, а повечето му зъби ги нямаше. Темето му оплешивяваше, а останалата част от косата му беше напълно побеляла. Зачудих се през какви ли изпитания трябва да е преминал през тези месец-два, за да стигне до това положение. През краткото време, откакто бях в двореца Ескориал, чух какви ли не приказки за него. Научих, че е изгубил много деца, както и доста войни. Може би всички тези неща си бяха взели своето, а може би омразата му към английската кралица да е била силата, която е разяла тялото му по толкова жесток начин.

Седнал нестабилно в позлатения си трон, Филип Втори представляваше тъжна картинка. Беше облечен от глава до пети в черно, хабсбургските му устни бяха още по-изпъкнали и от портретите му, които се взираха в нас. Беше крал на контрастите. Беше старец, но изглеждаше като нацупено дете, което не е успяло да се наложи и да постигне своето. Беше велик крал, но настояваше всички да се обръщат към него с титлата „синьор“. Беше се посветил на най-сериозната работа на света, но в краката му беше приседнала една комична и гротескна фигура.

Беше жена джудже, облечена до последния детайл като Елизабет Английска. Пищната й рокля беше с цвета на огъня, със сложна сребърна бродерия и обсипана с топази. Зад огромната й глава имаше твърда филигранна яка, инкрустирана с перли. Поглъщаше ягоди, поставени в купа пред краката й. Миниатюрните ръце тъпчеха плодовете в разкривените й устни, от които течеше червен сок така, сякаш дъвчеше плът. Бях принуден да извърна очи от тази гнусна гледка.

Кралят зарови дългите си пръсти в червените къдрици на джуджето. Представата вероятно му допадаше — Елизабет, смалена и унизена, да седи като вярно кученце в краката му. Но очевидно беше развълнуван дълбоко от нещо, защото не след дълго пръстите му започнаха да барабанят нетърпеливо по перуката на джуджето. После започна да говори с писклив глас на съскащия си език. Кастилският, който говореше, беше достатъчно близък до италианския, за да го разбера отлично какво казва.

Най-сетне ми предстоеше да науча значението на този често повтарян напоследък израз — „Великото начинание на краля“. Бях го слушал цяло лято, но дори и по пътя към Мадрид не ми беше обяснено съвсем ясно точно какво означава. Очевидно секретността беше от основно значение и за него, защото това беше първата дума, която изрече.

— Секретност — започна. — Скорост и секретност! — между липсващите му зъби съскащите съгласни прозвучаха като съскане на змия. — Трябва да действаме бързо, така че от утре до събота да успеем да стигнем до решението, за което ви помолих. Времето минава много бързо, а изгубеното време никога не може да се върне! — погледна през прозореца към залязващото слънце, а после сведе очи към своя шут. — Магдалена също е нетърпелива. Нали, Магдалена?

С изпоцапано с ягоди лице джуджето кимна. Кралят го потупа пак по главата.

— И да бъдем потайни! — продължи. — Защото опасността може да възникне и от най-дребното невнимание, дори и при онези, които умеят да пазят тайни! — говореше сякаш на джуджето, но всъщност се обръщаше към присъстващите в залата. — Хайде, започвайте! — размаха обсипаната си с пръстени ръка към своите съветници. — Кажете ми докъде сме стигнали. И нека отсега е ясно на всички ви, че толкова много държа да стигнем до изпълнението на това начинание, толкова съм привързан към него със сърцето си, че не мога да бъда разубеден от привеждането му в действие! Ще превземем Англия по море, с една велика армада!

Така вече знаех. И всичко си дойде на мястото. Пиесата, която изпълнихме за краля в античния театър на Таормина, се оказа като изявление на неговото намерение. А сега пиесата щеше да се превърне в реалност. Главните съветници на краля, които седяха пред него на дълга полирана маса, бяха длъжни да я осъществят.

Преди да започне да говори, всеки благородник се представяше. Дон този, дон онзи, дон трети. Всички бяха с едни и същи имена, едни и същи дрехи, едни и същи гласове. Беше ми невъзможно да ги различа, събрани около онази маса, сякаш позираха за платно на холандски майстор. Облечено в черно ято врани, вещаещо смърт за обикновените моряци на Англия. Всички говореха един през друг и единственото, което успях да чуя, бяха числата:

— … един милион дуката…

— … седемнайсет хиляди доброволци ветерани…

— … петстотин и шейсет кораба и деветдесет и четири хиляди мъже…

— … сто и трийсет кораба и трийсет и три хиляди мъже…

С едно махване на ръката кралят ги накара да млъкнат.

— Но нали черпим и от плодовете на Америките! — възкликна. — Само от Перу получаваме годишно над един милион дуката!

— Така е, синьор — кимна един от съветниците. — Златото ни е в изобилие. Но корабите и войниците са съвсем друга работа. Затова отново повтарям — при това критическо положение няма как да продължим!

При тези думи кралят буквално скочи от трона си и джуджето изпусна купата си с ягоди, която падна с трясък на пода.

— Да не смятате, че ще позволя онази английска уличница да ме прави на шут?! Нейното вярно псе Дрейк прекара цялото лято в обикаляне из Азорските острови, за да напада корабите ми и да краде от моето злато! Твърди се дори, че опърлил брадата ми!

И подръпна вбесено рехавите си мустаци.

Настъпи мъртвешка тишина, нарушавана единствено от Магдалена, която започна да събира ягодите си от пода, от шумоленето на коприните й и от въртенето и спирането на купата. Дишайки тежко, кралят зае отново мястото си, а джуджето побърза да се настани обратно в краката му, поглъщайки и мръсните ягоди с не по-малка наслада, отколкото чистите.

— Дон Педро от Арагон! — извика кралят насред възцарилата се тишина, доволен, че никой не е проявил дързостта да заговори пръв. — Какво ще кажете за вашето лято в Сицилия?

Преглътнах мъчително. В интерес на истината не исках никога повече да си спомням за Сицилия, а още по-малко — да стъпвам на този отровен остров. Зачудих се дали лейди Беатриче вече се е омъжила за поета. Представата за нея като омъжена матрона беше толкова мъчителна, че побързах да прокудя тази мисъл далече от главата си и се концентрирах, за да изслушам представянето на Дон Педро. Мислите за война би трябвало да прогонят всички помисли за Беатриче от ума ми. Все пак бях на служба при принц, който беше на служба при крал, а и вече се бях заклел във вярност. Дължах му поне това.

— Колко кораба? — запита кралят.

Дон Педро се изправи и в светлината на залеза медалът му на свети Яков проблесна. В ливреята си на нашия орден той беше самото олицетворение на цвета на испанските аристократи.

— Двеста кораба, синьор — отговори и в залата се чу колективно ахване. — От губернатора на Месина, вицекраля в Палермо и от херцог Егеон на Сиракуза — оттам нататък той продължи с изреждането на броя на мъжете и оръдията, а аз слушах гордо силния му и ясен глас, най-сетне напълно сигурен, че съм постъпил правилно, като съм се подредил под неговите знамена. — Позволете ми също така да ви представя моя млад приятел, граф Клавдио Казадеи, който ни осигури допълнителна флота от великия херцог на Тоскана!

Клавдио се изправи смутено, изпъкващ ярко на фона на черните врани наоколо в своето флорентинско пурпурно. Изглеждаше уплашен като човек, който се кани да подложи глава на дръвника.

— Точно така, ваше свещено католическо величество — запелтечи нервно. — Искам да кажа… с-с-синьор.

И млъкна.

Дон Педро веднага му се притече на помощ.

— Достойният чичо на Клавдио има честта да ви предостави шейсет мощни кораба от името на град Флоренция, съоръжени с оръдия, кулверини34 и други образци на оръжейното изкуство. Флагманският кораб „Флоренция“, който ще имам честта да командвам, е истинско чудо на модерното корабостроене! — добави спокойно и гладко.

В този момент не можех да не се възхитя на принца, което пък ме наведе на размисъл за разликата между онези, които са родени аристократи, и другите, които са станали благородници чрез занаят. Вярно е, че Клавдио беше граф, но произхождаше от търговска фамилия, от семейство на банкери. Но при Дон Педро благородството беше в кръвта му, плод на стотици години най-фина селекция.

— Най-сърдечно ви благодарим! — изрече кралят. — Е, Медина Сидония, ще преосмислиш ли сега оценката си?

Мъжът, към когото се обърнаха, се изправи. Голямата му надиплена яка се раздвижи около кльощавия му врат, когато той преглътна мъчително и отговори:

— Съжалявам, синьор, но дори и с тези особено ценни допълнения, отговорът ми трябва да бъде, не!

В залата се чу отново колективно ахване, но този път като знак за удивление пред човек, който се е осмелил да се опълчи на краля.

— За да може вашето велико начинание да бъде успешно — продължи смело Медина Сидония, — ние трябва да имаме толкова голямо числено превъзходство, че да се превърнем в непобедими. Оценявам високо приноса на нашия принц на Арагон и на граф Клавдио, но дори и събрани в ролята си на забележителна демонстрация на испанската мощ, тези флоти не са достатъчни, за да ни гарантират успех!

Кралят го изгледа сърдито и започна да гризе ноктите си, а неговите съветници започнаха да спорят помежду си. После той изведнъж заговори и те моментално се смълчаха.

— Ами ако… — започна да разсъждава на глас — не нападнем директно Англия? Разполагаме с над седемнайсет хиляди бойци ветерани в Холандия под командването на херцога на Парма. Те вече са събрани, обучени и екипирани. Ако нашата армада достигне до бреговете на Фландрия, би могла да преведе ветераните през Ламанша. И ако нашите сили успеят да се съберат — сключи ръце пред гърди като за молитва, — ние наистина ще станем непобедими!

Съветниците се спогледаха. Заговори отново Медина Сидония, най-храбрият сред тях:

— И после какво, синьор?

— После страховитият Парма ще се спусне през графство Кент и ще превземе Лондон, заедно с Елизабет и всичките й министри! С ябълката върви и червеят, както знаете — направи пауза за задължителния подмазвачески смях. — И тогава нейните врагове от севера, запада и Ирландия също ще се надигнат. Нашите шпиони вече работят усилено в тези региони.

Изпълних се с възхищение към краля за първи път, откакто го бях видял в театъра. Може и външно вече да не притежаваше старото си могъщо излъчване, но интелигентността му си беше останала все така изумителна, тъй като точно този негов план действително имаше много големи шансове за успех. Улових неволно погледа на Дон Педро през залата. Той ми се усмихна и съвсем незабележимо кимна. Като че ли казваше: „Ето, виждаш ли?“. Да, виждах.

Медина Сидония пак заговори:

— В такъв случай ще се наложи да се снабдим с изключително точни уреди за навигация, синьор. И за тази цел съм довел тук някого, когото да ви представя — огледа насядалите в моята група и направи знак на един от тях. — Това е Мартин Кортес де Албакар, един от нашите водещи астрономи.

Напред излезе мъж в дългата тъмна роба и квадратната шапка на учен, понесъл със себе си книга, голяма почти колкото него самия. Астрономът коленичи пред краля и му поднесе огромния том. Сянката му закри напълно жената джудже и тя започна да мърмори, докато кралят не я накара да млъкне с лек шамар през лицето, после пое книгата, разгърна я и попита:

— Какво е това?

— „Изкуството на навигацията“, синьор, книга, написана лично от мен. Това са астрономически карти, които могат да направляват вашите кораби и през най-бурни води!

Проточих врат над рамото на господина с надиплената яка и ръкави, седнал пред мен, опитвайки се да зърна картите. Успях да различа фините черни линии, позлатените съзвездия, изписаните със ситен шрифт указания. Тази книга беше истинско произведение на изкуството.

— Синьор, това са картини на звездите в северното полукълбо — посочи астрономът. — Точно тук виждате основните звезди, които ще бъдат видими след пролетното равноденствие в Британско море. С помощта на правилните инструменти и тези карти вашите кораби ще намерят лесно бреговете на Фландрия, а след това, също толкова лесно, и бреговете на Англия.

— Но каква е целта на тези карти? — изгледа го кралят.

Крайно смутен, астрономът се изчерви и започна да обяснява:

— Подобен тип навигация, синьор, ви освобождава от необходимостта да следвате бреговата линия. Големи кораби от вида, какъвто има на разположение ваше величество, може да се сблъскат с големи неприятности с плитчините. Съществува голям риск от пробиване. Но с помощта на астрономическата навигация вече няма никаква нужда да се придържате към бреговете и да следвате земните карти!

— Добре, да видим…

Кралят вдигна книгата към очите си, като че ли искаше да разучи по-внимателно картите. А после, с абсолютно бездушие, откъсна една страница от книгата. Всички в залата се вцепениха. После кралят скъса и следващата страница, и тази след нея. Джуджето започна да се киска и да пляска, улавяйки красивите карти по пътя им към пода, за да ги смачка в миниатюрните си юмручета. Астрономът стоеше зяпнал от изумление и болка, докато наблюдаваше как трудът на живота му си отива пред очите му.

Когато приключи, а в ръцете му остана единствено корицата на книгата, Филип заговори любезно на съсипания учен:

— Благодаря ви за труда. Но аз вече си имам навигатор — посочи към небето. — Господ Бог!

След това срита джуджето с изящните си обувки и го накара да коленичи. Унил и напълно съкрушен, астрономът също коленичи. След това настана голямо тътрене на столове и изправяне, а после всички присъстващи коленичиха един по един на пода.

— Получих божествено откровение, че ми е писано да върна Англия към правата вяра! — обяви кралят със звънък глас. — И съм толкова сигурен в благословията на нашия Спасител, че смятам за напълно достатъчно Той да ни води! — сведе поглед към коленичилите си съветници и отсече: — Станете и се заемете със задачите си! Аз трябва да отида на литургия.

Стъпи върху картите, които бе разпилял по пода, изгледа предупредително джуджето, като че ли то бе виновно за разкъсването на книгата, хвана го за ръка и така странната двойка напусна стаята.

Докато се изправях на крака, усетих, че в гърдите ми се надига лошо предчувствие. Пропътувал съм моретата от край до край и бях наясно, че навигацията по звездите вече се превръща в обичайна практика. Какъв смисъл имаше тогава от един добър план, щом не включваше науката, създадена за осъществяването му?

След като кралят излезе, реших, че и аз мога да изляза. Измъкнах се дискретно през една от вратите с кристални стъкла, водещи към градината. Навън вече цареше абсолютен мрак, така че, каквото и да твърдяха за краля, слънцето със сигурност беше залязло над Испания.

Поех с пълни гърди от чистия въздух и вдигнах очи към изпъстреното със светлинки небе, опитвайки се да преброя безбройните безполезни звезди, които един крал беше решил да отхвърли. Тръгнах по перфектно преплитащите се алеи, отърсвайки безкрайните часове разговори от главата си и сметалото от числа — от ушите си. Продължих да си поемам дълбоко въздух, като че ли бях прекарал целия ден под вода. Насочих се нарочно в посока, обратна на двореца, с намерението да се изгубя. Прекосих границите на безупречно поддържаните градини и навлязох в пущинака от тръни и треви.

Но не след дълго меланхоличната магия на собствената ми компания ме застигна. Започнах да чезна в тъга и в песимистични мисли. Все по-засилващото ми се впечатление, че нито една от онези испански врани (с изключение на една) не знае какво приказва, начена да се втвърдява около мен като кехлибара от следобедната ми метафора. Филип Испански тънеше в мрака на невежеството точно толкова, колкото в момента и аз в мрака на нощта.

Тъкмо установих, че наистина съм се изгубил, когато едва не се спънах във фигура, която като че ли беше коленичила в тревата, опряла чело о земята.

— Хей! — извиках изненадано и изправих човека на крака.

Нищо чудно, че не го бях забелязал. Защото той беше облечен в тъмна роба, падаща до петите му, и единственото, което се виждате от него, бяха зъбите и бялото на очите му. Косата му беше прилепнала на къси къдрици върху главата му. Беше мавър.

Спомних си призива на краля за пълна секретност и сграбчих здраво момчето, сигурен, че съм заловил шпионин.

— Какво правиш тук? — попитах рязко.

— Работя за краля.

— Малко вероятно. Какво си намислил? Кажи ми бързо и ясно, преди да съм те отвел при стражата!

Аз говорех на италиански, той — на кастилски, но като че ли се разбирахме много добре.

Той сви рамене и изрече:

— Водете ме, където искате, синьор, защото стражите ме познават.

Но това не ми беше достатъчно.

— Каква е работата ти?

Веднага, след като зададох въпроса, се почувствах като пълен глупак, защото той надали имаше повече от петнайсет години.

— Вече ви казах, синьор, работя за краля.

— Не ти вярвам! Ти си мавър. Кралят никога не би взел на работа някого от вашия вид!

— Ще го направи, ако знаем неща, които неговите хора не знаят.

Последното изявление ми се стори крайно подозрително. Поведох момчето към двореца, с щастливата мисъл, че залавянето на един мавър шпионин би било славно начало на службата ми при краля. Но момчето вървеше съвсем спокойно и с желание, така че лека-полека решимостта ми започна да се топи. Дали пък не казва истината?

— Какви неща знаеш? — подхвърлих грубо.

— Как да намирам вода — отговори спокойно то.

— Вода ли?

— За градините. Негово величество има планове да построи канали, езеро и още фонтани. Но първо трябва да намерим източниците на вода.

Хванах го за раменете и го обърнах към себе си. Не носеше никаква пръчка за намиране на вода, никакви други инструменти.

— Как се казваш? — попитах.

— Фарук Сикандер.

— Е, Фарук Сикандер, да предположим, че казваш истината. Как откриваш вода?

Момчето сви тесните си рамене и отговори:

— Просто знам къде е. Чувам я.

— Чуваш вихрите и потоците под земята?

— Не точно. Просто ги усещам къде са. Чувствам ги. Това е дарба. Баща ми Фарук също я притежава.

Огледах обширните, призрачни по това време на нощта градини, сребристозелени като листа на маслиново дръвче под лунната светлина. Значи тук има още един мавър? Космите ми настръхнаха.

— Къде е баща ти?

— Замина — отговори момчето и увеси нос.

— Мъртъв ли е? — попитах, вече доста по-любезно.

— Може и така да се каже. Взеха го за армадата.

Съгласих се с него — това действително си беше като смъртна присъда. Като корабен роб бащата на това момче имаше най-малки шансове за завръщане от войната в сравнение с всички нас. Прецених, че е по-милостиво към детето да се върнем на темата за водата.

— Колко време ще ти бъде необходимо да намериш водните източници, които са нужни на краля?

Фарук ме изгледа косо и отговори:

— Толкова, колкото е необходимо, но без да поставям на изпитание търпението му. Защото, когато работата ми тук бъде приключена…

Разбрах. Той беше принуден да се прави на полезен за краля колкото бе възможно по-дълго, защото веднага след това също щеше да бъде изпратен на корабите. Осъзнах, че наистина не е шпионин. Продължихме да вървим, потънали в странно приятелско мълчание. При задния вход стражът извика от поста си:

— Още ли се разхождаш, Фарук?

— Водата говори по-ясно през нощта, синьор.

Вече окончателно разполагах с уверението, от което имах нужда. Чувствайки се като пълен глупак, аз смъкнах ръка от рамото на момчето и изпънах робата му, където пръстите ми я бяха смачкали. Но някак си нямах никакво желание да си взема сбогом с него.

— Когато попаднах на теб, ти се молеше, нали?

Не виждах изражението му, но, както казват, мракът е родител на истината.

— Да — отговори то.

После пак спряхме и се погледнахме в очите. Бяхме стигнали до мястото, където пътищата ни се разделяха.

— Буона фортуна35! — рекох.

— Ас-салам алейкум — отговори то и зъбите му проблеснаха за миг под лунната светлина.

После се обърна и продължи в своята посока. И двамата бяхме на служба при един своенравен крал, за когото човешкият живот не значеше абсолютно нищо. Аз се обърнах към двореца, воден от светлината на звездите. Може би всичко щеше да бъде наред. Може би Медина Сидония — единственият испанец в двора, запазил здравия си разум — имаше част от дарбата на този млад мавър. И може би той би могъл да подскаже пътя напред, да измисли нещо, което да предотврати разгрома на армадата. Но колкото повече мислех за това Велико начинание на испанския крал, толкова по-силно ставаше грозното предчувствие в гърдите ми.36

Единствената ми утеха — ако изобщо можеше да се нарече утеха — бе, че лейди Беатриче бе в безопасност в онази затънтена дупка на света, наречена Сицилия.

Втора сцена Дворът в дома на Леонато, Месина

Беатриче: Пробудих се посред нощ, без да знам защо.

Обърнах се в леглото си, простенвайки тихо. Това беше първата вечер от заминаването на Бенедикт насам, в която бях заспала в мига, в който бях отпуснала глава върху възглавницата. Четири седмици подред аз се въртях и хвърлях в леглото, неспособна да затворя очи до първи петли. Денем се придържах към решението си да живея и да говоря свободно, и да дарявам с презрение мъжете. Ала нощем предателският ми ум започваше да си припомня всяка дума и всеки жест от месеца, прекаран с Бенедикт. Като пиеса, бях гледала отново и отново в съзнанието си всяка весела размяна на хапливи фрази, всеки наш смях, обяснението ни в любов на плажа. Все още усещах устните му върху моите и тежестта на тялото му върху моето, притискащо ме в дюните. Но за съжаление театралният афиш включваше и друга пиеса — трагичното продължение на комедията. Неговите прощални думи към мен, с които той ме отхвърли. Картината как язди по крайбрежния път, следван от принца и кавалерията. В мечтите ми той обръщаше глава назад. А в реалността знаех, че не го направи.

Нямах с кого да споделя мъката си. Гордостта и взетото наскоро решение за независимост не ми позволяваха да си призная пред никого страданието си. А Херо — единствената ми останала компания, беше заета да лекува собственото си разбито сърце от загубата на Клавдио. Имаше още един, с когото бих могла да споделя, но Микеланджело Флорио Кролаланца така и не се беше върнал в къщичката. Каквото и да казваше Бенедикт, поетът трябва да бе напуснал острова заедно с баща си.

И така, аз си страдах сама, а тази вечер си мислех, че магията най-сетне е разрушена. Мислех си, че най-накрая ще мога да затворя очи, без да виждам непрекъснато Бенедикт, отпечатан зад клепачите ми, като блокче от печатарска преса. Затова беше особено дразнещо да се събудя по средата на нощта.

Свих се под завивката, призовавайки отново съня. Но един внезапен, неопределен звук ме накара да скоча като попарена, изпълнена с абсолютната увереност, че в двора има някой.

Метнах завивката на гърба си и се отправих боса към прозореца. Краката ми моментално замръзнаха върху студения под. Надникнах към двора. Там, в средата на мозайката, се виждаше човек, държащ запалена факла. Първоначално ми се стори, че го познавам и глупавото ми сърце побърза да се разтупти, нашепвайки ми, че Бенедикт се е върнал. Но още следващият му удар ми подсказа, че става нещо друго.

Факлата хвърляше топъл кръг светлина около приносителя си, осветявайки и мозайката. При други обстоятелства гледката щеше да бъде красива, но за мен огънят вече не беше символ на успокоение. Пламъците вече не ми говореха за дом и огнище, а за кладата, отнела живота на Гулиелма Кролаланца. Не виждах лицето на човека, който държеше факлата, но той стоеше напълно неподвижно и като че ли гледаше право към мен. Внезапно бях обляна в студена пот. Той не помръдваше, аз също. Движеше се единствено пламъкът — ужасяващ спомен за факлите, които някога подпалиха кладата на вярата.

Докато гледах, факлата описа дъга в мрака на нощта и докосна друга. Пламна втора факла, осветявайки втори човек, а тази факла докосна трета. Не след дълго насред двора се очерта кръг от мъже и всички делфини, русалки и морски чудовища в краката им светнаха в синьо, сякаш факлоносците вървяха по вода, а в центъра на всичко това се виждаше голямата глава на Медуза. Впрочем лицето на Медуза беше единственото, което успях да зърна, а очите й, направени от миниатюрни смолисточерни плочки, просветваха предупредително.

Без да помръдвам крака и без да свалям очи от мъжете на двора, аз приклекнах и разтърсих Херо, която спеше в леглото под прозореца. Не исках да я плаша, но знаех, че трябва да тръгваме. Още докато тя се изправяше, мърморейки, в стаята влетя леля ми.

— Бързо! — извика тихичко. — В двора нахлуха селяни! Тръгвайте!

И подбра Херо с дрехите и одеялата, сякаш беше дете. С разтуптяно сърце аз ги последвах. Бях наясно, че не можем да напуснем двореца, тъй като всички изходи към външния свят тръгваха от двора, а дворът вече беше завладян от факлоносците.

— Розовата кула! — заповяда леля ми и аз я последвах по тясната виеща се стълба към розовата кула с бойниците на върха.

Докато се изкачвахме, пак си спомних думите на баща ми за нашата фамилия Дела Скала. Стълбите са власт. Стълбите са богатство. Те ни издигат над бедните. Стълбите ни отделят от обикновените хора. А сега аз си допълних наум тази мантра: Стълбите са убежище. Онези господари от Сан Джиминяно, със стоте кули на двореца си, е трябвало да имат къде да се скрият от селяните. По същата причина беше построена и стълбата от червен камък в нашия замък във Вилафранка. „Аз съм Беатриче на Стъпалата — казах си сега. — Ако успея да се изкача до розовата кула, ще бъда в безопасност.“

С невероятна сила и издръжливост леля ми изнесе Херо като бебе по стоте стъпала. Тъмната копринена коса на братовчедка ми беше толкова дълга, че метеше стъпалата пред мен. Изкатерихме се чак до малката стаичка с камбаната, която беше празна, с изключение на кожа от животно на дъските и бронзовата камбана. Имаше само едно сводесто прозорче, през което нахлуваше вятърът и превръщаше кулата в каменна флейта. Призрачният звук не допринесе с нищо за успокоението ни.

Леля ми отговаряше на прошепнатите въпроси на Херо, сред които най-често се повтаряше един: „Какво искат?“.

— Не знам. Но скоро ще си заминат, скъпа — успокояваше я леля ми с гальовен глас, сякаш тя отново беше дете.

Надникнах през прозореца. Вятърът грабна косата ми и я вдигна, а аз проточих врат, за да погледна надолу. Обръчът на факлоносците си стоеше все още там, неподвижен, а пламъците хвърляха вихрени сенки върху слънчевия часовник под прозореца на кулата. Беше всички часове едновременно, а после нито един.

Дворецът под мен беше тъмен, но нащрек. Усещаше се напрегната тишина, която ме убеди, че всички в къщата са будни и наблюдават факлоносците от всеки прозорец. Но никой не отвори прозорец, никой не извика, никой не се опита да предизвика натрапниците. Зачудих се защо чичо ми не излезе и не се изправи очи в очи с тези бандити, но никой не изпрати стрела, никой не размаха кинжал. По някакъв странен начин факлоносците като че ли си бяха присвоили цялата власт над това място. Запитах се защо, тъй като те бяха като омари във врящ казан — стражите на чичо ми досега можеха да ги обградят поне десет пъти и да им видят сметката още на двора.

И тогава видях защо. Портите на двореца се отвориха, а зад тях имаше още народ. Една още по-голяма тълпа факлоносци започна да си предава пламъка. Приведох се още повече, за да видя колко са — бяха в градините, по алеите, край фонтаните, в много по-широк кръг. Оказа се, че кръгът в двора е само оста и че ние сме обградени от огромно колело огън.

И изведнъж се изпълних с ужасната увереност, че допуснахме огромна грешка, като се изкачихме на кулата. Защото така тъкмо ние се оказахме омарите във врящия казан. Всички щяхме да изгорим в този дом, всички щяхме да се сблъскаме със смъртта на Гулиелма. Преглътнах и за един кошмарен миг си казах, че трябва да избера между това да се изпека като пържола или да си счупя всички кокали, скачайки от кулата. Но докато гледах, кръгът в двора като по чудо се разкъса.

Все така безмълвно факлоносците се заизнизваха от двора.

— Тръгват си! — възкликнах изумена.

Леля ми и Херо се присъединиха към мен на амбразурата и трите мълчаливо проследихме с погледи мъжете как минават през портите. Вече навън, всички се събраха и факлите им образуваха сякаш един огън. „Сега! — казах си. — Сега, когато са вече извън стените, ще хвърлят факлите си и целият дворец ще пламне като купчина съчки.“ И една неповикана мисъл изплува в съзнанието ми — образът на Бенедикт. Никога повече нямаше да го видя.

Ала пламъците извън портите се раздвижиха отново и един виещ се златен дракон се отправи надолу по хълма, по Виа Катания, по посока на Месина.

Всички имахме чувството, че е минала цяла вечност. Аз стоях и втренчено наблюдавах все по-смаляващите се в далечината светлинки, неспособна да повярвам на очите си. Накрая, хванали се една за друга, заслизахме по стълбите. Не след дълго ни пресрещна чичо ми.

— Добре ли сте, милейди, дъще, Беатриче?

Иноджен хвана лицето му с две ръце и го целуна по бузата — най-ярката проява на интимност между тях, която някога бях виждала.

— Съвсем добре, милорд. А останалите? — попита тихо.

— Както изглежда, всичко и всички са наред.

— Но защо дойдоха тук, татенце? — обади се Херо, прибягвайки в страха си към детските думички.

— Просто театър, миличка — отговори баща й, но гласът му трепереше.

Последвахме го на двора. От всички посоки се чуваха хора, които все викаха. Лоренцо! Тук, господарю! Маргарита! Тук, майко! Все едно си разменяха пароли, за да се уверят, че най-близките им са добре.

Облекчението ме стопляше все повече, докато Херо не се насочи към центъра на мозайката, където беше изобразена главата на Медуза. Първоначално ми се стори, че върху горгоната е проснато тяло, може би някой слуга, решил да се отблагодари. Но когато се приближих, видях страховитата истина — три човешки крака, изрязани до тялото, бяха подредени около главата в мозайката, пресъздавайки заедно с нея знамето на Сицилия.

Кръвта се втурна в главата ми и, сякаш под вода, чух Херо да изрича с необичайно писклив глас:

— О! Но това е Тринакрия! Какво означава това?

А после, осъзнала най-сетне какво вижда, тя се разпищя. Чичо ми се озова до нас като вихър.

— Вътре! — изкрещя в лицата ни. — Веднага влизайте вътре!

Дворът моментално се изпразни. Леля ми и Херо хукнаха към двореца, но в тъмнината и объркването аз се оказах сред мъжете извън портите, които се въоръжаваха с пики и вили. Зарадвах се на случайността. В подобен момент не бих могла да понеса да не правя нищо. Трябваше да помогна. Трябваше да знам какво се е случило.

Започна масирано издирване на жертвите. По едно време установих, че вървя през среднощните градини до отец Франциск. Той носеше тънка жилава пръчка и с нея биеше ожесточено по растенията, покрай които минавахме. Тази нощ обаче не изглеждаше толкова склонен да търпи присъствието ми, както обикновено и беше твърде груб в отговорите си.

— Трябва да се приберете в къщата, лейди Беатриче — изрече не след дълго. — Никой не би могъл да остане жив след подобни рани. Това не са обикновени порязвания, които да бъдат зашити с тънка нишка! Търсим трима мъртъвци, ако още не сте разбрали!

Това съобщение охлади значително ентусиазма ми и стъпките ми се забавиха. Но въпреки това упорито продължих напред.

Кимнах на момчетата на винаря, които наскоро се бяха присъединили към нас откъм винарната — близнаци, но все още голобради.

— Не виждам причина една жена да не може да издържи на подобна гледка, след като момчета като тях могат! — извиках по едно време.

Свещеникът се обърна и хвана грубо ръката ми. Очите му бяха черни като бездни под светлината на факлите.

— Лейди Беатриче, чуйте един съвет от човек, който е бил на война — веднъж видени, някои гледки никога не могат да се забравят! — вкамених се от потрес. Той никога досега не ми беше говорил по такъв начин. Посочи с пръст към групата хора пред нас и добави: — Тези мъже са на работа при чичо ви, така че аз съм длъжен после да се погрижа за бедните им души, каквото е задължението ми като свещеник на нашия господар — погледна към небето и бързо се прекръсти. — Но знайте, че човек, който капи нарочно в ума си подобни картини чрез безсмислено бабаитство, независимо дали е мъж или жена, е голям глупак!

Едва тогава се заковах на мястото си и останах така, докато не изпратих с поглед всички мъже. Обърнах се отново към двореца и за първи път от заминаването на Бенедикт насам усетих сълзи, напиращи в очите ми. А после чух сърцераздирателни писъци — но не момичешките писъци на Херо, а писъците на момчета, които още не бяха готови да бъдат мъже.

Близнаците на винаря.

Побягнах от онова, което те трябва да са видели, изкачих бързо стъпалата до стаята на Херо и веднага се скрих под завивките — така, както бях правила като дете, като че ли завивките можеха да ме защитят от демоните и дяволите, които бях видяла по стените на нашата църква.

Тази нощ сънят не ме посети отново. Виждах отново и отново трите отрязани крака, но също така — и като че ли още по-стряскащо — мъжа с факлата, който ме беше погледнал, и после ме гледаше ли, гледаше, и отказваше да извърне поглед. Не бях в състояние да се отърся от чувството, че този факлоносец е бил Микеланджело Флорио Кролаланца.

На сутринта научих новините от Урсула — в конюшните били открити тримата испански коняри, оставени от принца. Всеки от тях бил завързан за по една греда, а след това, докато били все още живи, им били отрязани левите крака. Кръвта им изтекла върху сламата като прасета, а единият дори бил все още жив, когато ги намерили. Но не живял много дълго. Нито една капка сицилианска кръв не била пролята, добави Урсула, така че сега островът бил напълно прочистен от испанци. И всичко това беше издекламирано с въодушевление и плам, които ме накараха да се замисля много сериозно. Започнах да наблюдавам по-отблизо чичо ми Леонато — носеше се из дома си като призрак, сив и кух призрак. Само за една нощ косата му беше побеляла напълно.

Издирих свещеника в малкия параклис, където той се подготвяше непоколебимо за литургия, като че ли нищо не беше станало. Седнах на студените пейки на първия ред и попитах:

— Какво означава всичко това?

Той се намираше пред олтара, с гръб към мен. Нито се обърна, нито избра да си губи времето, за да ме пита какво означава „това“.

— Чичо ви престана да вдига знамето Тринакрия — рече. — Затова разбойниците му го донесоха на крака, така да се каже. Това беше предупреждение — нещо, в което сицилианците са ненадминати майстори.

Замислих се. После попитах:

— Заради Гулиелма Кролаланца ли?

— Да. Лорд Леонато осъди една сицилианка на смърт, предаде своите. И не коя да е сицилианка, а една Аркирафи! Семейството на синьора Кролаланца е старо колкото времето, все благородници и разбойници. Много опасни, ако станат твои врагове — наля вино в бокала и аз извърнах очи. Имах чувството, че налива кръвта на конярите. — А вашият чичо предпочете знамето на Арагон пред това на Сицилия. Заложи на испанците, обаче сега тях ги няма тук, за да го защитят — остави на олтара нафората и виното и приседна до мен на пейката. — Лейди Беатриче! — и докосна ръката ми със своите груби пръсти с къси, квадратни нокти. Под копринената ми рокля се криеше синината, която ми беше направил през нощта. Но днес отново ми беше приятел, очите му отново бяха лешникови, а не черни, и бръчиците отново струяха настрани от тях като слънчеви лъчи, знаци за един живот, пълен с усмивки. Ала днес той не се усмихваше. — Трябва да се приберете у дома — рече тихо.

Думите бяха същите като снощните, но този път ми се стори, че влага в тях друго значение.

— Обратно в двореца? — попитах смръщено.

— Не. Обратно в родния ви дом, във Верона!

Вцепених се. Вече считах за свой дом само Сицилия. Не казах нищо, но поклатих глава. Като последна глупачка свързвах острова с Бенедикт. И дълбоко в себе си осъзнавах, че очаквам завръщането му.

Свещеникът въздъхна и усмивката му се върна.

— Не съм се и надявал да се съгласите лесно — отбеляза. — Но може би на този свят има поне един мъж, който е в състояние да ви заповяда!

И до края на деня отец Франциск изпълни онова, което си беше наумил. Говори с леля ми, която на свой ред писа на баща ми. И в рамките на седмица аз вече държах в ръцете си писмо от единствения мъж на този свят, на когото не можех да противореча.

Трета сцена Корабът „Флоренция“, Кале, край френския бряг

Бенедикт: Испания владееше моретата.

Като господари на света, ние отплавахме от Лисабон. Мисията ни беше да отведем армадата до Гравелин на фламандския бряг, където вече ни очакваха херцогът на Парма и още стотици кораби, с които армадата ни вече щеше да стане наистина непобедима. Трябваше да бъде проста задача, почти като разходка по пиацата.

Особено с подобен кораб. „Флоренция“ беше прекрасен кораб, във всяко едно отношение последната дума на модерното мореплаване. В първия ни ден на борда му принцът, Клавдио и аз имахме честта да бъдем разведени навсякъде от боцмана. Огледахме с възторг луксозните офицерски каюти, с нормални легла от полирано дърво и пухени дюшеци, просторните спални помещения за моряците с елегантни люлеещи се хамаци от платно с цвят на крем, светещата от чистота палуба със стегнатите редици на оръдията с блестящи медни дула. Гребци нямаше. Боцманът ни обясни, че Лепанто е била последната битка с кораби, управлявани от гребци. А сега безбройните платна и най-новите системи за управление можеха да ни отведат във всяка една точка от картата на света.

След това добрият боцман ни изброи наименованията на всички платна, и квадратните, и триъгълните, както и на всяко въже, но аз не запомних нито едно от тях. Иначе имената бяха доста поетични, бих казал почти музикални. Но това беше различен език — езикът на морето. Чувах новите думи, оглеждах въжетата и платната, но го правех безстрастно, без никакъв интерес. Бях напълно доволен да си остана невежа по корабите — когато ме призоват, щях да вляза в битка, но не изпитвах необходимост да знам как работи корабът. Това беше работа на по-висшите и по-низшите от мен. Аз бях Бенедикт Войника — Бенедикт Моряка не съществуваше.

Преди корабът да бъде пренасочен за военни цели към Сицилия, екипажът му беше работил за чичото на Клавдио години наред, обикаляйки търговските маршрути по света. Капитанът беше мъж от Генуа на име Лоренцо Бартоли — прям и способен човек, който веднага ми допадна. Той действаше в тясна връзка с опитен португалски кормчия на име Гаспар да Суса и под тяхно ръководство екипажът работеше като ефективна машина. Всеки моряк вършеше задачите си умело и безстрастно. Но по време на това Велико начинание на испанския крал командният ред щеше да претърпи лека промяна. Капитан Бартоли беше морският капитан, но Дон Педро беше военният капитан, поради което той притежаваше върховната власт на кораба. На борда на „Флоренция“ не можеше да се случи нищо без изричното разрешение на принца.

Ние, офицерите, се радвахме на изключителни удобства на този кораб. Каютите ни бяха добре подредени и уютни, вечерите — пищни и весели. На всяко сервиране ни очакваха блюда от дивеч, говежди пържоли и овнешка яхния, които прокарвахме с бяло испанско вино, портвайн и рейнско вино. Не беше много ясно от кое сме опиянени повече — от приключението или от виното. Морето беше гладко като огледало, нямаше дори леко вълнение, което да помести сребърните свещници на масите, и докато лъкатушех по посока на каютата си, си знаех, че не мога да вървя не заради движението на кораба, а заради пиенето на масата.

Благодарение на щедрите инвестиции на великия херцог на Тоскана корабът „Флоренция“ се радваше на петдесет и две медни оръдия, които блестяха храбро под вечното слънце, благословило пътешествието ни. Изглеждаха невинни като играчки, красотата им прикриваше изцяло смъртоносната им цел. Капитанът караше Дон Педро да провежда стрелкови учения — беше решил да му напомня всеки ден. А Дон Педро го дразнеше с непрекъснатото си отлагане. Всеки ден обещаваше да започне такива тренировки, но всеки ден слънцето изгряваше и залязваше, без да бе чуло нито един изстрел от оръдията. В единствения ден, в който принцът най-после удържа на обещанието си, гледах как артилеристите изкарват оръдията върху двуколесните им лафети, как ги обръщат, зареждат ги, обръщат ги обратно, бутват ги напред и стрелят — и всичко това, без нито веднъж да се замислят. Беше като меден балет, нещо, достойно единствено за наслада. Изглеждаше напълно церемониално и дори оглушителните учебни оръдейни изстрели бяха като че ли повече за перчене, отколкото за атака. Дон Педро обяви, че е напълно доволен от проведеното учение, и между Лисабон и Кале нито веднъж повече не досади на артилеристите с подкани за учебни стрелби.

Пътешествието ни изглеждаше като излет, като приятна разходка. Изобщо не мислех за бъдещето, а се наслаждавах на всеки следващ ден сред проблясващите води на морето. Щях да изпълня достойно ролята си, а и вярвах на Медина Сидония, с когото имах удоволствието да се запозная по-отблизо по време на пътуването ни до Лисабон. Бяхме членове на неговата флота — на португалската флота, и аз се чувствах спокойно да бъда под неговото върховно командване. След първите няколко дена странни пристъпи на прилошаване, които според капитана се дължаха на движението на кораба, аз свикнах напълно с морето и вървях из големия морски съд абсолютно уверено.

Преди всичко обаче вярвах на Дон Педро. Принцът бе в състояние да подкара всичко и всички пред себе си. Беше неустоима сила. Светеше като слънцето. Беше славен водач, но същевременно се държеше като равен с всички нас — имаше дума за всеки, от капитана до последния пълнач на оръдията. Познавах това негово качество и отпреди, защото, макар да бе мой принц, бе и мой приятел — бе нарушил десетки свои принципи, за да ме предупреди за лейди Беатриче. Бе проявил интерес към личните ми проблеми, въпреки че бях просто благородник от Падуа. Ако не беше сторил всичко това, сега щях да бъда женен за пропаднала жена.

Понякога Дон Педро сядаше на самия нос на кораба, обкрачил фигурата отпред като огромен фалос, докато „Флоренция“ пореше вълните. Останалите кораби — някои от тях толкова близо, че можехме да ги наплюем, а други — дребни точици на хоризонта, му махаха възторжено и го поздравяваха със звън на корабни камбани, а понякога дори с весели моряшки песни. Той беше много по-силно олицетворение на Испания от немощния крал. Той беше бъдещето, онова, за което всички те отиваха да се бият. Това приключение вече си имаше своя герой и това беше той. В приятелската надпревара между флотите най-добрата беше португалската, а в приятелската надпревара между корабите в португалската флота безспорният победител беше „Флоренция“. Най-добрият кораб, най-красивият и най-харизматичен водач. Всички обожавахме принца, ослепителната му усмивка, увереността му. Клавдио и аз го следвахме с готовност и радост. Знаехме, че той беше роден и подготвян тъкмо за тази битка и винаги ще знае какво да направи — както по интуиция, така и от стратегическа гледна точка. И ние за нищо на света нямаше да загубим.

По време на това пътуване двамата с Дон Педро се сближихме, още повече. Говорехме си по цял ден, смеехме се по цяла нощ. Говорехме си за славата, която го очакваше при завръщането ни, за това как ще го възнагради кралят. Земите му в Арагон (управлявани в негово отсъствие от верния му брат Дон Хуан), щяха да се разширят, богатството му щеше да набъбне значително. Той подхвърляше, че дори може да се завърне в Сицилия като вицекрал (при което аз обикновено мълчах).

Много често отхвърляше молбата на капитана за аудиенция, само и само да не прекъсва разговора си с мен. Вечер ме превръщаше в звездата на вечерите в неговата каюта, поощряваше ме в остроумията и шегите. Най-големият смях обикновено падаше за сметка на английската кралица — достатъчно беше само да поставя под въпрос законността на раждането й или да подхвърля, че Елизабет прекарва нощите си, работейки в прочутите вертепи на Лондон в Съдърк, за да накарам цялата маса да се залее от смях. После, в леглото, понякога се въртях неспокойно от чувство за вина, представяйки си дамата, за която така безогледно злословех и която беше прочута по целия свят като девица. Но на следващата вечер отново се отдавах на същите шеги, копнеейки да чуя звънливия смях на принца.

Дон Педро изобщо не ни ограничаваше на вечеря. Когато капитанът направеше опит да дръпне юздите на щедростта му с някакви досадни притеснения за порциони, Дон Педро махваше безгрижно с ръка и отвръщаше:

— На връщане ще похапваме кентски бифтек и ще пием английска бира. Така че няма никаква нужда да правим икономии!

Обичахме го заради тази негова самоувереност.

Накрая, една вечер, дежурният на наблюдателната кула зърна очертанията на Кале и ние хвърлихме котва в плитчините, съзнавайки, че на зазоряване ще се срещнем с нашите подкрепления и най-вероятно ще влезем в битка с англичаните. Дон Педро излезе на бака в топлата вечер и събра целия екипаж с камбаната.

Всички вперихме очи в него. Слънцето беше зад главата му като скръбен червен диск, красивият френски бряг беше зад рамото му, но ние всички зяпахме само него. Слънцето превръщаше шлема му в златен, зъбите му — в перли, косата му — в катран. Беше величествен! А после той заговори:

— Прекарах целия си живот, съжалявайки брат ми. Той е копеле, при това сакато, роден извън брака вследствие на една недискретност на баща ми. Заради любовта си към него аз посветих целия си живот на опити да смекча мъките му и да размия петното от раждането му. Но съжалението ми към него е най-силно тази вечер. Защото, докато той спи спокойно и в безопасност в леглото си в Арагон, ние ще започнем нападението си срещу Англия и срещу кралицата неверница! — скочи от платформата, на която се беше качил, и тръгна между мъжете, пощипвайки буза тук, дръпвайки ухо там. — Независимо дали сте родени в палат или в коптор, независимо дали сте законни или копелета, днес всички вие сте истински принцове! В името на Бог, краля и Сантяго37!

Ответният рев едва не наду платната на кораба:

— В името на Бог, краля и Сантяго!

Аз крещях по-силно от всички и аплодирах по-шумно от всички, и усетих, че в гърлото ми се събира буца. Дон Педро скочи обратно на платформата, ловък като леопард. След миг аз бях вече до него.

— Милорд, вие бяхте… — нямах думи.

Той ме прегърна крепко, а после, когато се отдръпна, рече:

— Имам нещо за теб в замяна на вярната ти служба при мен. Някога ти ми даде това. Сега мисля, че е време да ти го върна, защото утре ще трябва да облечем униформите си!

Стисна ръката ми, а когато я отдръпна, в дланта ми имаше хладен малък диск. Моят медал на свети Яков.

— Нашата униформа ли? — изрекох с треперещ глас.

— Разбира се — отговори той с дрезгав глас. — Веднъж рицар на свети Яков, завинаги рицар на свети Яков!

От момента на вдъхновяващата реч на Дон Педро наш патрон стана Сантяго. Тази вечер името му се споменаваше по-често и това на Бога, а аз придобих навика да попипвам от време на време медала на врата си, за да се уверя, че е там. Бях още веднъж рицар на свети Яков, но вече не само по име — утре щях да заслужа това звание. Щеше ми се лейди Беатриче да може да ме зърне за миг, да ме види как ще изпълня своя войнишки дълг. Дали би съжалила за избора си, когато види какъв съм станал?

Тази вечер беше най-веселата и най-шумната от всички предишни в луксозната каюта на Дон Педро. Изпихме цяло буренце в тостове за нашия специален светец, като че ли възлиянията ни можеха да го подкупят да спаси кожите ни.

На сутринта всички се оказахме с лепкава кожа, провиснали бузи и кухи очи. И не допринесохме с нищо за престижа на униформите си, които навлякохме за първи път, откакто се бяхме качили на борда. Корабната камбана ни събуди призори и с първите лъчи на слънцето всички вече бяхме строени на палубата. Сякаш като отражение на общото настроение времето бе претърпяло коренна промяна. Беше достатъчно студено, за да бъдем благодарни на кадифетата и кожите от ливреите на Сантяго, морето беше оловносиво, а корабът се поклащаше заплашително. Нямаше как да узнаем дали слънцето бе успяло да оцелее през нощта, защото гъста бяла мъгла блокираше светлината като погребален саван. Испания, Сицилия и лятото изведнъж ни се сториха съвсем други светове. Като че ли се бяхме озовали в различни, много по-мрачни води; като че ли потискащата, влажна Англия имаше власт над моретата тук.

Зачакахме, потънали в неловко мълчание, докато дежурният на наблюдателницата не накара сърцата ни да се разтуптят. Но се оказа, че възвестява само появата на вестоносец от Медина Сидония, който доплува до нас с бърза лодка. Беше офицер, облечен в цветовете на херцога, който ни предаде последните заповеди и ни даде паролите на флота.

— Неделя е Исус — започна той монотонно, — понеделник е Светият дух, вторник е Светата троица, сряда е Сантяго, четвъртък са Ангелите, петък — Вси светии, събота — Мадоната.

Тъй като бях изгубил напълно представа за дните по време на пътешествието ни, попитах:

— А днес какво е?

— Сряда — подсказа ми кратко и делово капитан Бартоли. — Сантяго.

— Това е поличба! — възкликнах възбудено към принца.

Дон Педро не ми върна усмивката. Днес изглеждаше съвсем различен от човека, когото видяхме предишната вечер. Беше с пепеляво лице, неспокойно тяло, а маслиненочерните му очи се стрелкаха във всички посоки като на обладан. Като че ли само за една нощ се беше стопил, униформата му определено му висеше. Надявах се, че не е болен, защото знаех много добре колко нетърпелив е да се впусне в битка и да докаже мъжествеността си. Реших, че страда от виното като всички нас.

Загледахме се във вестоносеца как се отдалечава в лодката си — мъглата го погълна почти веднага. Надявах се, че все пак ще успее да намери пътя към флагманския си кораб, след като предаде съобщението на всички. Когато се уверихме, че той е достатъчно далече, ние вдигнахме котва и опънахме платна. Този процес бе винаги много вълнуващ за всички нас, но най-вече днес, когато се готвехме да се включим в битка. Свирките засвириха, камбаната звънна и екипажът увисна по гредите като стадо маймунки, за да опъне кремавите платна на вятъра. Днес вятърът беше доста по-силен и, със скърцане и свистене, платната се издуха много бързо и корабът се спусна напред. Но поради мъглата не виждахме на повече от човек разстояние от нас, дори фигурата на носа на кораба изчезна от погледа ни. В цялото море около нас, подобно на камбаните при чумата, звъннаха корабни камбани, за да указват местоположението на другите кораби и да не се сблъскаме.

В продължение на три дена се носехме на сляпо през мъглата. Никой не можеше да каже накъде пътуваме, защото нощем нямаше звезди. Нямахме също така нито карти, нито инструменти, защото те бяха обявени за долна ерес от негово католическо величество. Разбирахме за отминаването на дните само защото от време на време се доближавахме до друг кораб от нашия флот и боцманите им си разменяха пароли. Ангелите, Вси светии и Мадоната минаха, а англичаните продължаваха да танцуват около нас, отказвайки да влязат в бой, водейки ни само един бог знае накъде.

А ние вече не бяхме спокойни и уравновесени. Навсякъде около нас имаше призраци. От време на време мъглата се разкъсваше за миг и ние зървахме ъгли и фрагменти от огромни, страховити форми. Мачта, висока колкото дъб. Ъгълът на огромно платно. Английско знаме. Понякога ни се струваше, че сме обградени и че силите на врага всеки момент ще се стоварят върху нас. В други моменти призрачните флоти изчезваха. А ние непрекъснато бяхме на пост, подредени по цялото протежение на перилата, от бакборда до щирборда, от десния до левия борд. Нервите на офицерите бяха съсипани, екипажът започна да се побърква.

Най-лоши обаче бяха тъмните часове. От мъглата понякога се чуваше невъобразим шум, сякаш някой удряше тенджери и тигани, и това ставаше обикновено в най-тъмния час от нощта и в най-дълбокия сън. Или се понасяше някоя призрачна английска песничка, но толкова близо, че и най-опитният моряк излизаше от кожата си и започваше да бърбори за русалки. А сивата зора ни показваше примамливи картини от една адска брегова ивица — черни скали, изправени нагоре като игли, вероломни отсечени скали, сиви езера и естуари с мъртва вода. В подобни мигове гледахме да се отдалечим колкото бе възможно по-бързо от брега и съвсем реалния риск да затънем в плитчините. В други моменти нищо не ни предупреждаваше за подобна опасност, освен адското стържене на корабното дъно в скалите, при което гредите започваха да стенат толкова силно, че решавахме, че това е краят. Подобни инциденти будеха грубо спящите и изнервяха безкрайно будните.

След един ден на подобни изпитания Дон Педро влезе в каютата си и повече не излезе.

— Да ви държим ли в течение на събитията, ваше височество? — провикна се след него капитанът, докато принцът се отдалечаваше от щурвала.

Дон Педро не отговори. Стопи се в мъглата като призрак.

Един по един всички останали благородници го последваха, докато накрая на палубата не останахме само моя милост, капитан Бартоли и обичайният екипаж. Както и — за моя голяма изненада — Клавдио. Младият флорентинец грабна хартия и въглен и започна да рисува очертанията от бреговата ивица, които успявахме да зърнем, съставяйки една предполагаема морска карта, така че да успеем да се ориентираме, ако повторим навигационните си грешки.

През тези три дена научих много повече за корабите, отколкото през всичките три седмици преди това. Лишени от възможност за ориентация чрез очите, ние обърнахме погледите си навътре — поддържането на самия кораб придоби водещо значение. Започнах да разбирам терминологията, да правя разлика между кливер и утлегари, между стенга и брамсел, между бизанмачта и гротмачта. Вселената се беше смалила до този кораб и „Флоренция“ беше станала целият ни свят. Не виждахме нищо друго, така че корабът беше и изток, и запад, и север, и юг.

Във влажното утро на третия ден незначителният ни страх кристализира в ужас. Клавдио беше този, който в края на две последователни дежурства първи забеляза блясъка. Свъсеното сърце на мъглата се беше подпалило и блестеше подобно на въглен в сърцевината на огън, и трептящата златиста струя, заскрежена и разсеяна, се виждаше като пламък под лед.

Клавдио изкрещя. С три крачки бях при него. Само след миг до рамото ми застана капитан Бартоли, който се движеше доста чевръсто за такъв едър мъж. Сега вече чувах пращене като от голям огън насред полето в разгара на лятото, а към златистата струя се присъедини втора, след нея трета. Тъкмо се канех да реша, че тези огнени струи са въображаеми, че това е някаква легенда за моретата, която бях пропуснал да прочета в училище. Но веднага след това зърнах мачтите и платната, които горяха, напречните греди, които пращяха като подпалена гора. Вече разбрах как трябва да са се чувствали маврите от Астурия, когато са зърнали горящия кръст на свети Яков — разбрали са, че това е краят.

— Огнени кораби — изрече бавно капитанът. И във възцарилото се ледено мълчание ги преброихме — бяха осем. Или те плаваха неумолимо към нас, или ние се носехме неволно към тях. В тази кошмарна, обърната с краката нагоре вселена не можех да преценя.

Вирнах брадичка и сложих ръка на дръжката на меча. Ако това беше смъртта, трябваше да я посрещнем достойно.

— Да влезем ли в бой? — попитах капитана.

— Няма с кого — отговори мрачно капитанът. — Тези кораби са без екипажи. Стари черупки, намазани с катран и смола, и после подпалени.

— Каква дяволска тактика! — възкликна изумено Клавдио.

— Дяволска и още как! — изсумтя капитан Бартоли. — Пълни са със сяра. Ако някой се осмели да се прехвърли на тях, действително ще попадне в ада!

— Какво може да се направи тогава?

— Огнените кораби могат да бъдат отклонени от по-малки съдове с весла, а „Флоренция“ разполага с два такива, завързани за перилата от двете страни. Ще имаме нужда от двама гребци за тях.

— Аз поемам едната лодка! — извиках.

— А аз — другата — предложи си услугите Клавдио.

— Медина Сидония сигурно също ще пусне лодките си, но досега нямаме никакъв сигнал. Последните ми заповеди от флагманския кораб гласят, че плавателните съдове на португалската флота трябва да поддържат полукръглата си формация на всяка цена.

— В такъв случай ще се изпържим като бекон — отбелязах. Осемте огнени кръста приближаваха все повече. — Капитане, вие какво предлагате?

— Предлагам да помолите принца да разреши пускането на спасителните лодки колкото е възможно по-бързо! — излая той. В този напрегнат момент акцентът му от Генуа стана още по-осезаем. — Само той може да отмени вече издадена заповед от висшето командване.

Хукнах към Дон Педро и заудрях с юмруци по вратата на каютата му.

— Принце! Голяма опасност! Нуждаем се от вашите заповеди! Никакъв отговор. Заудрях по-силно.

— За бога, сир, трябва да издадете заповед!

Дочух движенията му вътре — тътрене на крака, скърцане на стол.

— Принце, отворете! — извиках. И реших да пробвам едно последно средство: — В името на Сантяго!

Вратата се открехна мъничко и в пролуката се появи неговото аристократично око. Подпрях с крак вратата и хванах ръката на принца.

— Трябва да видите нещо!

Усещах го как се дърпа неохотно. Погледнах го право в очите — за да знае, че каквато и да беше болката му, не трябва да се срамува да я сподели с екипажа. След това го избутах до бакборда, където ни чакаха Клавдио и капитанът, и му показах осемте горящи кръста — мачтите на английските кораби.

Той падна на колене и извика:

— Слава на Бога! Спасени сме! Горящите кръстове на свети Яков! Сантяго ни дойде на помощ!

Погледнах го ужасено — да не би да си беше изгубил ума? Помогнах му да стане на крака, внимателно, като на инвалид.

— Това са английски огнени кораби, сир — рекох тихо. — Капитанът иска да знае какви са заповедите ви.

Дон Педро изгледа всеки от нас с широко отворени очи. Устните му се движеха беззвучно. Кожата му се бе сдобила с пепелявия блясък на страха. Забелязах, че капитанът е силно обезпокоен от реакцията на принца.

— За да запазим мястото си във формацията на флотата — изрече Бартоли ясно, но настойчиво, — трябва да пуснем на вода лодките и да се опитаме да отклоним огнените кораби.

Аз вече разкопчавах катарамите, коланите и ножниците си и събличах жакета си в очакване на солидно гребане. Клавдио следваше примера ми в очакване на официалната заповед. Но заповедта така и не дойде — Дон Педро мълчеше, вторачен напред, с огнени кръстове в очите си.

— Сир! — изрева капитанът. — Имаме ли вашето разрешение да пуснем спасителните лодки?

— Не — дойде по-скоро като шепот. — Смятам, че е най-добре да потеглим колкото е възможно по-бързо напред и да се върнем в Испания.

Зяпнах слисано. Клавдио ме последва. По обветреното лице на капитан Бартоли презрението започна битка с подчинението. Очевидно само от мен зависеше да науча основанията на принца, защото капитанът нямаше никакво желание да му говори.

— Ами нашата бойна формация? — попитах. — Ами останалата флота?

— Останалата флота да върви по дяволите! — извика той. — Обръщайте!

И тогава обясних на принца онова, което бях научил през последните три дена.

— Не можем да обърнем, сир — изрекох търпеливо, — защото имаме платна, а не гребла! Отиваме натам, накъдето ни завее вятърът.

— Освен това — осмели се да се намеси Клавдио — моите импровизирани карти ми подсказват, че сме близко до брега, най-вероятно английския. И огнените кораби биха могли да ни набутат в плитчините!

Лицето на Дон Педро се сдоби с изражение на дивеч, приклещен от всички страни от ловните хрътки. Изгледа ококорено Клавдио, после мен и накрая капитана.

— Тогава какво бихме могли да сторим? — почти изблея той с глас, напълно различен от спокойните и ниски тонове, с които се бе обърнал преди три вечери към екипажа.

— Можем ли да им избягаме? — обърнах се към Бартоли.

— Да — отговори капитанът. — Но само ако действаме веднага! Единствената ни възможност е да вдигнем всички платна и да изхвърлим всеки възможен баласт, който не ни е нужен.

— Конете ли? — попитах, очаквайки с ужас отговора. Трюмът беше пълен с коне, от моя любим Бабиека до най-простото муле. Но щом нямаше да излизаме на брега, каква нужда имахме тогава от тях?

Капитанът помисли не повече от един удар на сърцето.

— Не! — отсече. — Конете остават. Порционите ни са много малко. Може да се нуждаем от храна — Бартоли последва това зловещо изявление с друго. Погледна към Клавдио, защото „Флоренция“ беше кораб на неговия чичо, и допълни: — Но трябва да изхвърлим в морето оръдията. Битката свърши!

Саможертвата беше голяма, защото съвсем новите оръдия не бяха изстреляли още и един залп.

— Ще се погрижа за това — кимна Клавдио и аз му се възхитих от все сърце.

— Но не и преди принцът да ни даде заповед, графе! — спря го с жест капитанът. Тонът му беше жлъчен и всяка дума — болезнена, защото, както съвсем ясно виждах, вече беше взел мярката на Дон Педро. Обърна се към принца: — Сир, умолявам ви, нямаме време! Издайте заповедта! Котвата ни бави, а огнените кораби са по-бързи от нас, защото нямат нито екипаж, нито товар! Може да ни настигнат, каквото и да опитаме!

— Дайте заповедта — повторих тихо и аз.

Дон Педро вече съвсем видимо трепереше.

— Трябва да бягаме — изфъфли. — Погрижете се!

— Да, принце! — кимна капитанът, събрал в тези две думи цял един свят на презрение.

Нямаше никакво време да размишляваме върху току-що случилото се. Двамата с Клавдио хукнахме заедно с капитана и целия екипаж. Всички рангове бяха забравени, платната трябваше да бъдат вдигнати. Задърпах едно хлъзгаво въже и дърпах дотогава, докато мускулите ми не започнаха да пищят, без да знам какво точно правя, борейки се с вятъра, докато въжето се клатеше и плющеше като камшик. Агонизиращо бавно усетих, че корабът започва да отговаря и постепенно се отдалечихме от ужасните огнени кръстове. Зърнах Клавдио как спокойно надзирава изхвърлянето на оръдията и как петдесет и две медни красавици падат една след друга в морето. Изгубих от поглед принца, но прималялото ми сърце ми подсказваше, че се е скрил отново в каютата си, за да продължи да трепери на спокойствие. Но грешах.

Зърнах го на булверка на кърмата, облян в пръски пяна да замахва по нещо с меча на баща си. Помислих си, че здравият разум съвсем го е напуснал и че вече се бори с призраци. Но когато пуснах въжето и хукнах към него, видях, че удря по въжето на котвата, дебело колкото мъжка ръка. Беше успял да го среже наполовина.

— Принце! — изкрещях, надвиквайки всеобщия шум. — Това е лудост! Без котвата оставаме на милостта на вятъра!

Той ме изгледа за миг с очите на душа, вече попаднала в ада — бях сигурен, че в този момент дори не ме позна. И в този момент със сигурност, която легна като камък върху сърцето ми, осъзнах, че Дон Педро е долен страхливец.

И тогава до мен застана Клавдио.

— Какво става? — изрева той.

— Реже котвата! — изревах и аз. — Бързо доведи капитана! Мечът на Дон Педро вече беше успял да среже въжето почти до края. Опитах се да прекратя размахването на меча, но едва не изгубих ръката си.

— Помогнете! — изкрещях на моряците наблизо, но никой от тях не смееше да противоречи на принц.

В този момент се появи капитанът.

— Сир! — изкрещя. — Ако изгубим котвата, всички сме мъртъвци!

Но беше твърде късно. Дон Педро замахна с меча си за последен път, като екзекутор. Въжето се разцепи докрай, завъртя се, котвата полетя към дъното на морето, а корабът ни се втурна напред.

Кошмарните огнени кръстове останаха в далечината зад нас. А единственото, което остана за нас, бе да се осланяме на милостта на морето.

Четвърта сцена Замъкът Скалиджеро, Вилафранка ди Верона

Беатриче: Никой не посрещна каретата ми, когато пристигнах във Вилафранка ди Верона.

Кочияшът дръпна юздите на конете при кулата Мастио, до голямата червена арка на градските порти. Слънцето беше в зенита си, следователно трябва да беше точно пладне — уговореният час на пристигането ми. Но наоколо не се виждаше никой в ливреята на баща ми. Бях очаквала да видя Вентимиля — майордомът на баща ми, или поне някой от управителите на двореца.

Наведох се напред и потупах кочияша по приведеното рамо.

— Бихте ли ми помогнали да занеса пътническия си сандък до замъка?

И посочих към арката, зад която се възправяше замъкът, с назъбени кули с бойници и знамена, развяващи се гордо под яркото слънце. Обширното червено укрепление доминираше над целия пейзаж. Малкото градче, изникнало в сянката му подобно на гъби след дъжд, изглеждаше като недоразумение. Замъкът беше толкова голям, че се виждаше най-малко на час път оттук. Като всички постройки на фамилията Дела Скала, той имаше стени от червени тухли отгоре с ивица бял мрамор отдолу. Замъкът Скалиджеро беше най-голямата забележителност на региона. А също така беше и мой дом.

Кочияшът обмисли молбата ми, а после промърмори нещо иззад изпочупените си зъби. Прозвуча като:

— Защо? Да не съм длъжен?

Изпънах гръб и отговорих:

— Защото аз съм Беатриче дела Скала!

Кочияшът звучеше като флорентинец. Акцентът му беше селска версия на този на Клавдио. Това обясняваше всичко. Само чужденец не би знаел кой е баща ми — принц, чиято власт се простираше над целия регион Венето.

— Че мен какво ме касае това? Ако даваш пара, нося сандък. Не даваш, не нося!

Истината беше, че не разполагах с никакви монети. Надявах се, че Вентимиля ще ме чака с кесия жълтици, защото леля ми беше изпратила вестоносец пред мен.

Въздъхнах.

— Аз съм Скалиджери! — изрекох разговорното наименование на фамилията ми, в случай че селяндурът не е наясно с по-официалната форма Дела Скала.

— Е, и?

— Ами, да видим… — изрекох търпеливо и посочих към каменната кула, която се възправяше пред нас. — Виждаш ли онази стълбичка на архитрава? Това е семейният ми герб. Този замък е замъкът Скалиджеро. А аз съм Беатриче Скалиджери. Семейството ми притежава този град!

Селският идиот сви рамене и бутна сандъка ми от каретата. Той се приземи с трясък върху паветата. Побързах да го последвам, защото селяндурът вдигна камшика си и каретата се понесе напред. След като отправих подире му една типично мъжка ругатня, аз се стегнах и метнах сандъка на гръб. За щастие той съдържаше съвсем малко неща — мощехранителница на свети Яков, карта за игра и една рокля.

Знаех, че у дома, в замъка, имам цяла стая с рокли, затова оставих сицилианския си гардероб там, където си беше. Единствената рокля, която взех, беше онази, с която бях облечена на сватбата в Сиракуза. Наричах я моята звезда рокля, онази с преливащите се нюанси на синьото и със съзвездието от диаманти на корсета. Казвах си, че съм я взела, защото ми беше ушита от леля ми, но си знаех, че причината за привързаността ми към нея бяха думите на Бенедикт — че в нея изглеждам зашеметяващо. А между гънките на роклята почиваше онази карта от скопа, онова сетебело. Нямам представа защо бях взела и него. Трябваше да го оставя с останалите карти от измамническото тесте на Бенедикт на пода в стаята му или да го хвърля в морето, когато отплавах за Неапол. Но по сантиментални причини бях помъкнала и него и сега то си седеше там, в мощехранителницата, скрита в гънките на роклята, точно до костицата на свети Яков, върху синьото копринено легло.

И въпреки това самият сандък беше тежък — здрав дъб с меден обков. И аз пъшках и охках под тежестта му, докато се влачех към портите на замъка, който носеше моя герб.

Вилафранка си беше все същата. Спомних си как като дете тичах по същата тази улица, а брат ми Тибалт ме гонеше, размахващ дървен меч. Но имах и друг спомен — как го гоня аз, когато уменията ми на фехтувач станаха не по-лоши от неговите. Двамата никога не се бяхме харесвали, карахме се като куче и котка. Давахме си дори прякори — аз го наричах „Принц на котките“, а той мен — „Кралица на псетата“. И после започвахме да се бием за превъзходство във всеки един свободен час от училище. Запитах се дали той ще се отнася по-любезно към мен сега, когато вече бяхме пораснали.

Стъпвах тежко и не само заради тежестта на сандъка. Истината бе, че не изпитвах кой знае какво желание да се връщам у дома. Не че не обичах Вилафранка, напротив — обичах и градчето не по-малко от замъка. Беше достатъчно далече от Верона, за да може баща ми да остане над нестихващата семейна вражда между Монтеките и Капулетите — двете велики фамилии на града, а в същото време достатъчно близо, за да може да им служи като посредник. Но колкото и да обичах замъка, не можех да забравя, че брат ми ме ненавиждаше, а баща ми не мислеше за никого другиго, освен за любимия си наследник и за собствената си значимост като княз ескал. Затова не трябваше да се изненадвам особено, че баща ми не беше изпратил слуга, който да ме посрещне. Той никога не ме беше забелязвал, а какво остава — да ме обича. Аз бях едно от онези редки явления в нашия свят — дъщеря, която не може да бъде използвана даже като разменна монета за брачен договор.

Запитах се дали той и Тибалт не бяха допринесли донякъде за оформянето на моя характер, защото бях отгледана в големия замък с червените тухли, пълен с мъже. Майка ми почина веднага след като започнах да се осъзнавам и да задавам въпроси. Точно когато започнах да се превръщам в жена, тя престана да бъде такава — сдоби се с треска и умря в рамките на едно-единствено лято, в същото, в което прокървих за първи път.

Тогава нямах представа какво да правя, как да удържа този поток. И нямаше кого да попитам. Лутах се из целия замък, плачейки за майка ми, и кръвта се стичаше между краката ми четири дена подред. Баща ми, който не прояви абсолютно никаква загриженост, безстрастно извика лекар и в мое присъствие му заяви, че според него аз вероятно също умирам. След като лекарят с нескрито отвращение ми обясни нещата за женския цикъл и очерта същността на проблема пред княз ескал, баща ми се върна към обичайното си отношение към мен — да ме игнорира.

От този момент нататък бях станала по-твърда и доста по-пряма в приказките си. Реших, че никога повече няма да проявя слабост пред хората. И сега, след цяло лято, прекарано в компанията на жени, ми се налага отново да се пренастроя. Братовчедка ми Херо беше за мен най-близкото до сестра, каквото съм имала, в леля ми бях видяла отново майка си, а в лицето на Гулиелма Кролаланца бях открила модел за подражание. И въпреки това, въпреки тези женски образци около себе си аз бях продължила да търся и компанията на мъже. Може би се бях спряла на Бенедикт, защото ми липсваше размяната на удари с Тибалт. Дали сега компанията на брат ми щеше да запълни по някакъв начин празнината, останала след дезертирането на Бенедикт?

Вече бях пресякла моста и се намирах в сърцето на града. Вляво от мен се издигаше малката църква, в която бях кръстена и където получих първо причастие. Вдясно бяха стените на менажерията с отбранителните кули, надвиснали над реката.

Намирах се на главната улица и предполагах, че тук все щях да намеря някой, който да ми помогне със сандъка ми — все пак за няколко месеца не се бях променила чак толкова много, че жителите на Вилафранка да не ме познаят, а те бяха все поданици на баща ми. Свалих качулката на пътническата си пелерина, за да видят къдриците на Дела Скала — със същия цвят на пшеница като косата на баща ми. Гербът, изрисуван върху капака на сандъка ми, беше същият, който бях показала и на кочияша, същият като на знамето, което се вееше от червената кула на замъка — стълбата на Скалиджери. Стълбите ни издигат над бедните. Стълбите ни отделят. Стълбите ни пазят.

Ала нещо не беше наред.

Вместо да усетя спокойствието и сигурността на дома, аз долових опасност, пълзяща под къдриците на тила ми.

Улицата беше абсолютно пуста. Не се виждаше жива душа.

Всяка врата беше залостена, всички кепенци на прозорците бяха спуснати, като че ли очакваха буря. И въпреки всичко денят беше светъл и ярък, а през детството си не бях виждала нито една затворена врата и всички жители на града се поздравяваха. В една от уличките зърнах момиченце с къдрици като моите — извиках му, но от тъмната врата наблизо се стрелна ръка и издърпа детето вътре.

Продължих да си мъкна сандъка чак до замъка. И докато минавах през мрачната сянка на часовниковата кула, кожата ми настръхна от грозни предчувствия. Познатият часовник в синьо и златно ме наблюдаваше предупредително — защото тук също нещо не беше наред. Нямаше никакви стражи. Само тъмните кипариси стояха на пост при стената. Голямата порта зееше широко отворена като застинала от ужас уста.

Сърцето ми заби лудо и болезнено. Това ми напомни за нощните посетители в двореца на Леонато и за един кошмарен, но глупав миг си помислих, че сицилианските разбойници са ме последвали. А после кракът ми се спъна в нещо, което издрънча. Сведох очи. Беше кървава рапира.

Оставих сандъка си на земята и приклекнах, за да огледам оръжието. Острието беше добро, дръжката — фино изработена и обсипана с рубини. Но острието беше наполовина обагрено с прясна кръв.

И внезапно се озовах отново в двора на замъка от детството си, наблюдаваща сутрешния урок по фехтовка на Тибалт.

— До половината! — предупреждаваше синьор Арканджели, оръжейникът на баща ми. — Ако си решил да убиваш, забий острието в тялото на противника си до половината, а после бързо го извади! Ако натиснеш още малко и човекът падне, ще вземе със себе си и меча ти!

Вдигнах оръжието и проверих тежестта му. Докоснах острието — кръвта беше все още течна, не се беше съсирила. Очевидно някой е бил промушен с този меч, при това съвсем наскоро. Огледах паветата в краката си и забелязах, че между тях беше паднал един рубин, очевидно отчупил се по време на битката. Малко по-нататък видях още един. Но след малко истината настигна съзнанието ми — това не бяха рубини, а капки кръв.

Следата от кръв прекосяваше подвижния мост и влизаше директно в замъка. Развързах пелерината си и я пуснах върху сандъка, оставяйки ги извън крепостните стени, като взех единствено меча.

В сянката от къщичката на пазачите ме побиха мразовити тръпки. Но когато погледнах напред към ярко осветения от слънцето двор, веднага разбрах защо градът е празен. Всички жители бяха тук. Десетки, стотици, но необичайно мълчаливи. Всички до един бутащи се да видят нещо в средата на кръга. Вече бях на север, така че тук гражданите бяха високи колкото мен и не успявах да видя нищичко. Но по едно време един човек се обърна и ме забеляза.

— Пуснете я да мине! — отсече. — Това е сестрата.

Това е сестрата. Странен начин да бъда описана. Нямах представа какво искаше да каже човекът с тези думи, но въпреки това тръгнах напред. Тълпата се раздели почтително и аз тръгнах през нея като в някакъв сън, все така хванала здраво меча.

Там, в центъра на двора, се намираше големият фонтан. А на дъното му лежеше брат ми и спеше. Баща ми стоеше над него като рус великан и го чакаше да се събуди. Тибалт открай време си е бил поспаланко, затова сега аз отидох право до него и го разтърсих, както правех често, когато бяхме деца. Гърдите му се разтвориха като риза и зърнах в тях стотици червени змии. Водата във фонтана беше червена.

— Това е краят — изрече баща ми. — Тибалт е мъртъв.

Пета сцена Корабът „Флоренция“, открито море

Бенедикт: Студът беше непоносим.

Напредвахме през оловносивите води, подмятани от вятъра и ежедневно обстрелвани от кулверините на английските кораби. Не можехме да им отвърнем, тъй като всичките ни оръдия бяха на дъното на протока. Не можехме също така нито да спрем, нито да обърнем, защото нямахме котва. Бартоли и Да Суса правеха каквото им беше по силите с кормилото на кораба и с платната, но в крайна сметка бяхме като лист по повърхността на водата. Вятърът подхващаше вълните, превръщайки ги в гневни сиви планини, а понякога ние се озовавахме толкова ниско в подножието им, че не виждахме даже небето. Прекрасният ни кораб „Флоренция“, корабът, който беше владял водите от Лисабон до Кале, нямаше никаква власт в Ламанша. На него ние бяхме като приклещени в черупка, като мишки на въртележка.

Часовете ми на палубата минаваха в катерене по въжетата или пързаляне по дъските, станали хлъзгави като стъкло. Кратките ми часове в каютата минаваха във въртене в койката и в неспособност да склопя очи.

Всеки ден слизах в трюма, за да видя верния си жребец Бабиека. Като всички останали коне, той също беше завързан от четирите страни с въжета. Бутовете му бяха подгизнали в пот, от очите му се виждаше почти само бялото. По задните му крака се стичаха фъшкии, зацапващи кадифената му кожа. Миризмата наоколо беше непоносима. Въпреки това аз оставах при него, галех го и му пеех тихичко, и в успокоението му намирах успокоение и за себе си.

Защото на борда на кораба цареше пълен хаос. От другарството и взаимопомощта, характеризиращи първата част на пътуването ни, нямаше и следа. Всички бяхме замръзнали и уплашени. Бойният ни вик вече не беше „Сантяго“ — беше заменен от думата „Парма“, която обаче се шептеше по-скоро като молитва.

Херцогът на Парма идваше към нас от Ниските земи. С хиляди мъже. Огромна флота. Сякаш отмятащи молитвена броеница, мъжете изброяваха числата, както в двореца Ескориал, а после завършваха с „Парма, Парма!“. Вече не вярвахме на нито един светец, а на земен спасител. Херцогът на Парма щеше да дойде, Парма щеше да ни спаси.

Дон Педро не се показваше от каютата си. Приемаше храна три пъти на ден от някой моряк, но отказваше да говори с когото и да било. След като нанесе смъртоносния удар на нашия кораб с бащиния си меч, той никога повече не си показа носа.

Бартоли, Клавдио и аз се срещахме всяка сутрин в капитанската каюта. И всяка сутрин започвахме с паролата, за да следим отминаващите дни. Изброяването им беше също като молитвена броеница: Исус, Мадоната, Светия дух. Когато отново дойде Сантяго, разбрахме, че е изминала седмица от нападението на осемте огнени кораба при Кале. Разбрахме също така, че херцогът на Парма няма да дойде.

Беше време за действие и ние се заехме да стегнем кораба толкова, колкото ни беше по силите. Изпратихме пълначите на оръдия, които и без това вече нямаха работа, в трюма, за да се грижат за конете. Прегледахме понесените поражения по корпуса и изпратихме дърводелеца да ги поправи. Разделихме вахтените на смени, за да разполагаме с денонощно наблюдение. Защото колкото пъти зървахме друг пострадал кораб от нашите, толкова пъти виждахме след него и английски кораб със знамената на Дрейк, Ефингам или Хауърд.

Започнах да познавам цветовете на флаговете на врага, както и корабите им. Преминах от блажено неведение към неспокойно познание. Така се появи за научаване нова молитвена броеница, броеница, изрисувана със златно на планшира на всеки вражески морски съд: „Победа“, „Елизабет“, „Златният лъв“, „Мери Роуз“, „Неустрашим“, „Лястовица“. Въпреки че винаги предприемахме обходни маневри, за да избегнем атаката, на практика бяхме като риби в каца с вода, очакващи издайническия гърмеж на оръдията, безсилни да отвърнем на ударите, в състояние само да лижем рани след свършен факт и да се надяваме, че няма да ни уцелят под ватерлинията.

Зърнахме флагманския кораб на Медина Сидония само веднъж. Тогава капитанът извади далекогледа си, за да разчете заповедите, предавани от момчето с флагчетата. Присвих очи, проследявайки странните движения с многоцветните флагчета, но нямах абсолютно никаква представа за смисъла им. Когато Бартоли свали далекогледа, около окото си имаше червен кръг, но лицето му беше пребледняло като платно.

Изгледа последователно мен и Клавдио, а после само кимна с глава по посока на каютата си. Веднага тръгнахме след него.

Когато влязохме, капитанът отиде право до малкото кръгло прозорче. Държейки се за стените, ние с Клавдио се настанихме в столовете. Капитанът се загледа продължително през люка към високите морски вълни. Той нямаше нужда да се държи за нищо — през цялото време, откакто бихме на кораба, нито веднъж не го бях видял да се държи за каквото и да било. Планетарият върху малкото му бюро се въртеше и плъзгаше с движенията на „Флоренция“. Каква ирония да разполагаме с подобен инструмент, когато ни беше забранено да се ориентираме по звездите! Накрая капитанът заговори:

— Трябва да потеглим на север.

Двамата с Клавдио се спогледахме.

— На север? — възкликнах аз.

Капитанът се обърна, но отказа да ме погледне в очите. Просто се насочи към бюрото си, отвори с трясък чекмеджето и измъкна оттам някаква карта. Отвори я пред нас и постави грубия си пръст върху нея.

— Ние сме тук… или някъде тук — добави унило. — Заповядано ни е да тръгнем на север, да заобиколим Шотландия, а след това и западния бряг на Ирландия и да се върнем в Испания през Атлантическия океан.

Пръстът му измина маршрута и ние го проследихме с ококорени от ужас очи. Изглеждаше невъзможно. Да обърнем и да се върнем в Испания (ако имахме котва, разбира се) би изисквало най-малко трите седмици, за които стигнахме дотук. Но да изминем този нов маршрут би отнело месеци, ако изобщо успеехме да издържим толкова дълго. А тази карта не би могла да ни помогне абсолютно с нищо, защото, макар Испания и Португалия да бяха описани подробно, Англия и островите й бяха просто незначителни петна.

Погледнах капитана и възкликнах:

— Може ли да се направи?

Той потри тила си под голямата яка.

— Завръщането ни в Испания по принцип би било доста трудно с наличната храна. Вашият принц… моят капитан… беше твърде щедър със запасите ни по пътя насам — винаги съблюдаващ командния ред, той млъкна, преди да се бе осмелил да критикува висшестоящ. — Но да тръгнем по този маршрут… — проточи многозначително. — Е! — плесна с ръце. — Вече разполагаме със заповеди. Отивам да съобщя на екипажа.

Тримата с Клавдио и капитана прекарахме остатъка от деня в трюма, описвайки наличните провизии. Нито един член на екипажа не беше допуснат до съвещанието ни, даже интенданта, защото капитанът се страхуваше за бойния дух на момчетата.

— Нека първо се запознаем с положението — ни бе предупредил.

Мен никога не ме е бивало с числата, но Клавдио се оказа с ум като сметало, а тъй като и пишеше по-лесно от мен, той се зае със съставянето на списъка с наличните провизии. Засега нямаше никаква опасност за конете, защото тяхната храна беше повече от нашата, но пък нашите запаси бяха притеснително намалели. Стомасите на всички ни започнаха да се надпреварват да ръмжат, когато зърнаха купчината храна. Имаше сушени меса, корабни бисквити, сирена и салами, даже буре с консервирани портокали за офицерите. Клавдио измъкна един — слънчева, ароматна сфера. Но палецът му веднага проби кората.

— Изгнили са! — обяви.

Разделихме провизиите си на три, за всеки от месеците, в които вероятно щяхме да бъдем на вода. След това разделихме всяка от камарите на четири, за всяка от седмиците, а после направихме по седем купчини за всеки ден. Същото сторихме и с буретата с испанско и рейнско вино, както и с тези с бирата. Стигнахме до заключението, че дневната дажба на всеки от нас се равнява на храна с размерите на орех и напитки, състоящи се от половин чаша вино или бира и половин чаша вода. Никой от нас не посмя да изкаже на глас мнението си — че никой човек не би могъл да живее с толкова малко храна и напитки, а какво остава — да поддържа с тях силите си, за да управлява кораб с подобни размери. Бяхме обречени.

Проклинах наум екстравагантните пиршества на Дон Педро по пътя ни от Лисабон до Кале, както и нощите, когато само аз бях изпивал по цяло буренце рейнско вино.

— Тази вечер спете с кинжалите си — посъветва ни капитанът, докато вдигаше вратичката, за да се върне на палубата. — Мъжете няма да бъдат никак доволни.

Задържах му стълбата и попитах:

— Но те са лоялни, нали?

— Донякъде — отговори капитанът. — Но до момента най-голямото разстояние, което са изминавали, е от Ливорно до Рагуза и обратно. Всеки човек си има граници.

Последвах го мълчаливо на палубата. Схванах веднага какво иска да каже, защото на борда вече имаше поне един човек, който беше достигнал отдавна своите.

Три дена по-късно, в деня на Исус, ние отново зърнахме „Сан Мартин“ — кораба на Медина Сидония, флагманския кораб на португалската флота. Приехме нов сигнал от миниатюрния сигналист, който с флагчетата си подпечата съдбата ни. Вътрешностите ми, и без това вече къркорещи от глад, се преобърнаха — защото бях изгубил всякаква вяра в нашите командири и се чудех каква ли друга лунатична заповед ще издадат.

Капитанът свали далекогледа си.

— Трябва да изхвърлим конете и мулетата — изрече, тръскайки глава сякаш от шамар. Беше обучен да приема безрезервно всички заповеди, но този път устните му потрепваха и очите му просветваха гневно.

— Поради каква причина?

— Заради скоростта — отговори. — Ако не олекнем максимално, няма да успеем да се приберем при тези порциони.

И сега аз бях принуден да повторя пред него кошмарните думи, които той беше изрекъл, когато побягнахме от запалените кораби.

— Но нали… нали вие сам казахте… че… че конете биха могли да се използват за… храна?

— Вече не, както става ясно — промърмори той.

А аз бях наясно, че по никакъв начин не бих могъл да го накарам да оспори заповедта на Медина Сидония, независимо от личните му чувства.

Брулен от вятъра, аз се насочих към каютата на Дон Педро. Както и преди почуках, но не получих отговор. Тогава ми хрумна една идея.

— Вечерята ви, сир — изрекох с флорентински акцент.

Вратата се открехна и, както бях направил и преди, аз сложих крак в нея. Принцът се оттегли бързо назад в сенките и аз едва не паднах през вратата. След ярката светлина на палубата първоначално не го забелязах, но накрая го зърнах, свит в стола до малкия люк. Приближих се до него и коленичих.

Вече го виждах малко по-добре. Косата му беше разрошена, дрехите му бяха измачкани. Елегантната му брада беше изгубила формата си сред пепелявите наболи косми между нея.

— Е? — изрече той. — Къде е вечерята ми?

Погледнах го косо, сякаш беше изрекъл шега.

— Това съм аз, Бенедикт — прошепнах. Сърцето ми заби бясно в гърдите ми. Той да не би да си беше изгубил ума?

— Да — смотолеви принцът. — Вече можеш да ми донесеш вечерята.

Реших да подбирам внимателно думите си.

— Вечеря няма. Нашите командири заповядаха да се върнем в Испания по северния маршрут, а за да го направим, се налага да търпим големи лишения. Освен това — продължих, когато той изобщо не реагира, — Медина Сидония заповяда да изхвърлим конете и мулетата в морето.

Мълчание.

— Истината, ваше височество, е, че през предстоящите месеци те биха могли да се превърнат в разликата между живота и смъртта за нас. Но ако вие изпратите сигнал… ако се намесите… защото никой друг, освен човек с вашия ранг не би могъл да отмени заповед на Медина Сидония…

Той се приведе напред. Вече виждах и очите му, все така черни като маслини, но променени във всяко друго отношение — блестяха налудничаво и фанатично.

— Ще бъда ясен — изръмжа. — Аз, Дон Педро, принц на Арагон и херцог на Кастилия, да изпратя съобщение на Медина Сидония, херцог на Ниебла от династията Оливарес, за да го моля да ми позволи да ям муле! Един принц не яде мулета! — отсече. — А сега ми донеси вечерята!

Изпълни ме отчаяние. Знаех, че няма никакъв смисъл да протестирам, но все пак се чух да го правя.

— Но, принце, помислете за хората си! Всички ще умрем от глад!

Той ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път, и изрече безстрастно:

— Не ме интересува! Оставете ме на мира!

Осъзнаването на думите му дойде бавно, а когато това стана, се изпълних с неописуем ужас. Побързах да се отдръпна от него и да напусна тази прокълната каюта. Не желаех да го виждам никога повече.

Заповедта трябваше да бъде изпълнена на залез-слънце, когато морето се успокои. Пълначите, превърнати в коняри, заплакаха без свян, когато започнаха да развързват животните едно по едно. Аз изведох лично Бабиека, защото не можех да го оставя на никого другиго. Големият жребец ме последва доверчиво, както беше правил винаги, щастлив, че е освободен от миризливия си затвор, пръхтящ и поглъщаш с радост чистия въздух. Копитата му тракаха по хлъзгавите дъски, докато танцуваше весело. Побутна с нос подмишницата ми, както беше правил толкова често по съвместния ни път, питайки ме на какво ново приключение ще се отправим заедно.

Но горкото животно не знаеше, че следващото приключение ще му бъде последно и на него ще трябва да замине само — по широката рампа, завързана за открития болверк, която не водеше наникъде. Всеки от конете се надигаше уплашено на задни крака, с пяна на устата, цвилейки и протестирайки, преди да бъде бутнат в морето със силен плясък. Конят пред нас — сивият жребец на Дон Педро, срита толкова силно със задните си крака конярчето, което го водеше, че го простря на палубата. Момчето остана да лежи неподвижно върху дъските, позеленяло, с перфектен отпечатък от конска подкова върху лицето. Беше хвърлено след коня — единствената разлика бе, че то получи кратка молитва.

Дойде редът на Бабиека. Беше ми подарен в Сицилия от Дон Педро, в деня, в който ме направиха рицар на свети Яков. Животното беше с мен в най-щастливите ми мигове, носело е на гърба си дори Беатриче, когато двамата го яздехме по брега като тамплиери. А в най-лошите ми мигове, когато я изгубих, бях шептял мъката си само в неговите уши.

Сега аз го поведох към рампата и спрях, за да притисна устни в копринената му буза. Бях благодарен на морските пръски, че скриват сълзите ми. Свалих оглавника му и го плеснах по задницата. Но се наложи да се включат и още трима мъже, за да го избутаме напред. Когато започна да пада, той изпищя. Никога до този момент не ми беше хрумвало, че конете могат да пищят. Но знаех, че няма да забравя този писък, докато съм жив.

Залязващото слънце обагри морето в кръв. Стоях и гледах, и слушах кошмарните писъци на конете и мулетата. Водите кипяха от коне — не само от нашата флота, но и от всички останали. Заповедта важеше за цялата уж непобедима испанска армада. Стотици, хиляди коне и мулета плуваха отчаяно, опитвайки се да се задържат над повърхността на водата, но постепенно потъваха — с ритащи копита, въртящи се от ужас очи, уста, пълнещи се с вода. Не изпуснах от поглед Бабиека дотогава, докато все още виждах прекрасната му кремава глава — докато накрая и той не се превърна в един от белите коне, които яздят вълните.

Не мигнах цяла нощ. Въртях се и мислех за онова, което изгубих. Беатриче, Бабиека. И Дон Педро, приятелят ми, онзи блестящ принц, когото бях срещнал на стълбите пред катедралата в Монреале. Тогава трябваше просто да го оставя, да го поздравя, както изискваше етикетът, след което да се оттегля. Така той винаги щеше да си остане за мен блестящ принц. Защото от всички ужаси, които бях видял през този ден, по-голям и от ужаса на момчето, простряно на палубата, по-голям и от ужаса на конете, потъващи в морето, беше ужасът от погледа на Дон Педро, когато беше казал: „Не ме интересува“ и ме беше изхвърлил от каютата си.

Шеста сцена Замъкът Скалиджеро, Вилафранка ди Верона

Беатриче: Гневът на баща ми заради смъртта на Тибалт беше по-голям от скръбта му.

Разказите на хората от града до един повтаряха една и съща история — Тибалт се бил замесил в някаква улична свада във Верона, в която убил един Монтеки. Нито един момент от тази история не ме изненада, но доста по-интересно беше продължението й. Защото най-скъпият приятел и роднина на въпросния Монтеки яздил чак до Вилафранка, за да хвърли ръкавицата на Тибалт за това убийство. И не само я хвърлил, но влязъл в двубой с него и го убил. И именно този факт, това грубо нахлуване в цитаделата на княза ескал, това нарушение на мира на мястото, което наричаха „Стария свободен град“, бе вбесило баща ми много повече от смъртта на сина му.

Той събра моментално дванайсет въоръжени мъже и ги поведе като вихър в посока на Верона, където най-вероятно щеше да удря по портите на Монтеките, докато не открие злодея, убил неговия наследник.

Затова през нощта след убийството на Тибалт аз се оказах сама в замъка, но не можех да заспя. Сякаш ядосана от престъплението, извършено през деня, нощта беше довяла буря, която бушуваше около кулата от червен камък. Стаята на върха беше някога на майка ми, в нея съм била родена и аз. Тя ми беше разказвала десетки пъти как тогава е гледала през самотния сводест прозорец към звездите.

Върнах се в спомените си към онази нощ преди толкова много време, когато майка ми ме беше завела в тази стаичка в кулата и ми беше показала моята звезда, точно до трона на Касиопея. Намирахме се толкова високо, че звездите бяха съвсем близо до нас — толкова близо, че тогава протегнах пухкавата си ръчичка, за да ги сграбча, но само уплаших птиците, които се разлетяха.

— Мъчих се с теб цяла нощ — беше казала тогава майка ми. — С теб мина по-трудно, отколкото с Тибалт. Затова през цялото време гледах звездите и им се молех да ме вземат от тази земя, за да ме избавят от болката. И в момента, в който се роди ти, се роди и тази звезда!

Тя посочи и аз проследих дългия й бял пръст към небесата. Да, тя беше там, блестяща като диамант, млада, жизнена и силна, а не като по-мътните остаряващи звезди.

— Когато ти излезе от мен — добави майка ми и ме целуна по главата, — тази нова звезда започна да танцува танца на радостта.

Сега седнах в леглото и се огледах. Опитах се да си спомня лицето на майка си, но не успях. Баща ми не беше голям привърженик на портретите. Надникнах през сводестия прозорец, за да видя моята звезда, но небето беше покрито с намусени виолетови облаци и съзвездията не се виждаха.

Отпуснах се отново върху възглавницата, призовавайки съня, но той не идваше. Дълго след полунощ аз все още бях будна и слушах камбаните, звънящи на всеки четвърт час. В леглото си имах книга — това ми беше станало навик още от мига, в който се научих да чета — но нямах светлина. Метнах си на гърба една пелерина и заслизах надолу по стъпалата към кухнята, за да запаля свещта си.

На връщане от огнището, тъкмо минавах покрай големите порти на кулата от червен камък, когато чух почукване. Мислейки си, че това е баща ми, аз вдигнах голямото желязно резе, без да чакам появата на слуга.

И видях млад мъж, с коса и дрехи, почернели от дъжда, с бледо лице и толкова подгизнали обувки, че от петите и пръстите им струеше вода. Зад него пристъпваше черен кон, завързан за една от халките в стената.

— Аз съм онзи Монтеки, когото търсите — изрече бързо той. — Аз отнех живота на Тибалт.

Ако баща ми си беше у дома, това сигурно щяха да бъдат последните думи на младежа. В яростта си князът ескал щеше да го свали моментално в калта и да го рита, докато не издъхне. Дори да беше отворил Вентимиля, майордомът, момчето сигурно щеше да се озове в тъмницата на замъка било на дибата, било в желязната девица, било на някой друг от вече остарелите уреди за мъчение. Но нито единият, нито другият бяха отворили — бях отворила аз. И аз имах правото да се разправя с този млад човек така, както преценя за уместно. Хванах го за ръката, издърпах го вътре и съвсем безшумно го отведох в кухнята, където го набутах пред огъня, от който току-що бях запалила свещта си.

В кухнята нямаше никой друг, освен глупака, когото бяха наели да поддържа огъня. А той беше толкова олекнал в главата, че бе в състояние да изрече единствено думата „огън“, така че не би бил способен да повтори нашия разговор. Но за всеки случай реших да го изпратя да доведе Вентимиля.

— Огън — кимна послушно глупакът и излезе.

След като останахме насаме, младежът заговори:

— Това е много по-добър прием, милейди, отколкото имам правото да очаквам от вас!

За пореден път бях впечатлена от начина му на изразяване. Той не беше от обичайните улични луди глави, които си разменяха непрекъснато удари. Налях му чаша бира от бурето в нишата и отговорих:

— Засега не ми благодарете, защото още не съм решила какво да правя.

— Какво да правите ли?

— С вас — поясних. — Защото аз съм господарката на този дом.

Той коленичи пред мен и изрече:

— В такъв случай копнея за прошката ви! Аз нападнах брат ви в защита на приятел, когото той на свой ред беше намушкал!

Не смятах да се оставя да бъда предумана от любезни думи.

— Да, знам легендата. Спестете си обясненията за съда! Чашата застина по средата на пътя към устните му.

— Ако ще бъда съден, още сега искам да подам молба за помилване — рече той и заедно с огъня, в очите му проблесна надежда. — Защото във Верона има една дама, на която съм дал обет, девица на име…

— Шшшт! — предупредих го аз с вдигнат пръст. — Оставете ме да помисля!

Само през последната година Монтеките и Капулетите бяха влизали в улични боеве поне три пъти, поради което баща ми беше издал декрет, че всеки, който убие някого, ще бъде наказан също със смърт. Но аз си давах сметка, че няма никакъв смисъл да отнемаме живота на този млад мъж. Бих предпочела да спра завинаги кръвопролитията. Ако сега осъдех този младеж на смърт, то тогава отмъщението щеше да се стовари върху някой Капулети, и така докрай, докато Верона опустее. Освен това, ако този млад Монтеки останеше тук до сутринта, скоро щеше да бъде мъртъв — в това нямах никакво съмнение. Налагаше се да действам още тази нощ.

Глупакът на огъня се върна обратно в кухнята, следван от Вентимиля, който в нощницата си изобщо не изглеждаше толкова важен, колкото бях свикнала да го виждам.

— Милейди? Да не би баща ви да се е върнал? — запита, като все още не забелязваше младежа, скрит в сенките край огнището.

— Не още. Но искам да ви питам нещо. Когато брат ми беше жив, ако възникнеше някаква… работа, свързана с държавните дела, а баща ми го нямаше, как точно се процедираше?

— Ами — започна объркано Вентимиля, — ако настъпеха подобни обстоятелства, вашият господар, брат ви мяташе на гърба си манията на баща си.

— И по този начин е можел да издава определени декрети и да раздава присъди?

— Разбира се!

— И за подобни декрети не е трябвало да чакат, за да бъдат ратифицирани с печата на баща ми, така ли?

— Не, милейди. В подобни случаи пръстенът на брат ви беше напълно достатъчен.

Изправих се и заявих:

— В такъв случай аз, принцеса Беатриче дела Скала, при отсъствието на баща ми княз ескал Бартоломео дела Скала, свиквам съдебния съвет на Свободния град Вилафранка ди Верона, за да разгледа убийството на Тибалт дела Скала — посочих към сенките и изрекох: — Това е виновникът. Оковете го!

Младият Монтеки спокойно остави чашата си и застана до Вентимиля. Подобно достойнство му правеше чест. Вентимиля премести поглед от младия мъж към мен и възкликна:

— Но това е невъзможно, милейди! Няма ли да е по-добре да почакаме до сутринта, когато ще се върне баща ви?

— Вентимиля, в момента тук командвам аз! Намери ми задължителните трима съдии и дузина свидетели!

— Откъде, милейди?

— Кметът, свещеникът, старейшините. Ако трябва, довлечи ги тук с леглата им! Ще се чакаме в червената кула в три часа!

Майордомът се поколеба. Изправих се в цял ръст и го погледнах право в очите.

— Веднага!

За първи път се надявах очите ми да приличат на тези на баща ми. И трябва да е било така, защото след миг останах само с глупака и пламъците.

— Огън — изрече той.

— Да — съгласих се аз и го оставих до работното му място.

В замъка цареше суматоха и аз успях да се измъкна и да сляза в параклиса напълно незабелязана. Още една поредица стъпала надолу и се озовах в криптата. Там, върху голяма каменна плоча, лежеше Тибалт. Свещите му горяха непрекъснато като огъня на глупака. Бузите му бяха започнали да хлътват, плътта му — да омеква, а изражението му беше станало много по-благо, отколкото беше приживе. Повдигнах покрова над дясната му ръка. Беше лесно да измъкна пръстена от пръстта му, тъй като смъртта вече беше започнала да откъсва плътта от костите му. После пак го завих, сякаш беше заспал, и отново по стъпалата се измъкнах от подземния свят. Пръстенът с печата, този с малкия герб на стълбата върху него, вече беше на моя пръст.

Поех председателската роля в осветения със свещи съдебен съвет с компетентност, но и с бързина, защото всеки момент очаквах баща ми да изтрещи с отряда си по подвижния мост.

Изслушах свидетелските показания на младия Монтеки, както и на бургерите от Вилафранка, и накрая отсъдих. Написах заповедта, капнах отгоре й восък и я подпечатах с пръстена на Тибалт, с моя пръстен.

Изпратих лично виновника до вратата. Младият Монтеки коленичи и целуна пръстена с печата, все още топъл от восъка.

— Имате ли кон? — попитах.

— Вързан е отвън.

— Тогава вървете! — а после, спомнила си най-важното, допълних: — И не поемайте по пътя към Верона!

Докато баща ми се върне, дойде утрото и небето придоби цвета на очите му. Аз го чаках в червената кула, седнала в дървения му трон, по който бяха гравирани стълби.

— Беатриче?

Изправих се с тяло, натежало от умора и грозни предчувствия.

— Татко, убиецът на Тибалт дойде тук, за да се предаде сам.

— Той е тук?

— Вече не — отговорих. — Осъден и освободен. От мен.

Очите на баща ми проблеснаха убийствено.

— Мъртъв?

Можех да го излъжа. Много ми се искаше да го излъжа, но опитът ми щеше да бъде напразен, а и щях да бъда спасена от гнева на баща ми само дотогава, докато не чуе цялата история от Вентимиля.

— Изпратен в изгнание. В Мантуа. Със заповед никога повече да не се връща тук.

Започнах да обяснявам основанията си, но неговите бледи очи отново проблеснаха, ръката му се стрелна и ме зашлеви с обратната си страна, запращайки ме право на пода.

Когато слънцето изгря напълно, установих, че върху бузата си имам белег от стълба.

Този шамар погълна напълно гнева на баща ми, но сега на повърхността излезе мъката. Стана равнодушен и апатичен. Сякаш се смали. Дори не проводи пратеник до Мантуа, за да изиска връщането на беглеца. Мисля, че към този момент вече си беше дал сметка, че това няма да промени абсолютно нищо. Тибалт все така щеше да си остане мъртъв, спящ върху онази плоча долу в криптата, отново носещ онзи пръстен, който бях откраднала през първата нощ.

Баща ми беше изгубил основната цел в живота си, ролята на фамилията Дела Скала. Столетия наред князът ескал беше служил като посредник. Сякаш поддържането на равновесието между Монтеки и Капулети, двете противостоящи сили на Верона, бяха го държали изправен подобно на два камшика, замахващи към пумпал. А сега, след като балансът беше нарушен, въртящият се пумпал се беше наклонил и паднал. Той седеше в големия си дървен трон, обсипан със стълбите на неговия герб, и отказваше както да спи, така и да яде. Не изглеждаше в настроение да се заеме с управлението на замъка, така че аз продължих да председателствам съвета. Той ме наблюдаваше с бледите си сини очи и почти не помръдваше, и със сигурност не изричаше и думица.

Всяка вечер двамата вечеряхме заедно на голямата маса в кулата от червен камък и аз имах чувството, че съм се върнала във времето. Замъкът Скалиджеро винаги ми беше изглеждал като реликва от друга епоха, но сега вече като че ли се превърна във фосил от скръб. Червеният камък излъчваше студ, огньовете бързо изгасваха. На мястото на килимите по пода имаше животински кожи, а на мястото на гоблените по стените — животински глави и рога. Музикантите свиреха дискретно от галерията на инструменти от региона, които не се бяха променяли от столетия, а месата, които поднасяха на масата, не бяха нарязани, а цели, с всичките си карантии, единствено без главите, които се взираха от стените, и без кожите, които застилаха подовете.

Дни наред ние се хранехме в гробовна тишина и аз започнах да забравям как звучеше гласът на баща ми и да се чудя дали все още може да говори. Затова, когато една вечер той неочаквано изрече нещо, имах чувството, че някоя от главите по стените беше оживяла и ми говореше.

— Тибалт танцуваше със смъртта ежедневно — рече баща ми. — Беше влюбен в нея. Търсеше я.

Кимнах, защото думите му бяха самата истина. А веднъж заговорил, той вече не можеше да спре.

Докато седмиците се нижеха и смъртта на Тибалт се отдалечаваше все повече, подобно на бесилка край пътя, забелязах в поведението на баща ми неочаквана промяна. Той започна да се опитва да бъде любезен с мен и да заменя суровостта в обноските си с хумористични забележки. Сам подхващаше разговор, говорейки за проблемите от деня или коментирайки някой хубав бут, който ни бяха поднесли на масата.

Понякога след вечеря двамата играехме скопа. Баща ми всъщност не одобряваше жените да играят мъжки игри. „Една жена трябва да държи пред лицето си ветрило, а не карти“ — казваше. Беше изненадан, че знам правилата, но след като установи, че притежавам известни умения в тази игра, започна да се отпуска и като че ли му стана приятно, може би защото преди много обичаше да играе карти с Тибалт. Стараех се той винаги да побеждава — понякога просто го оставях да победи, други път той наистина беше по-добър от мен, а в редки случаи дори се усмихваше. Но за мен дори докосването на картите събуждаше сладка болка, защото картите бяха от абсолютно същия модел като онази, която ми беше подарил Бенедикт, чак до картината на гърба и до печата на производителя от Тревизо. Което всъщност доказваше, че Бенедикт бе купил картите си на север и бе раздавал измамническото си тесте на всяка приятна дама от Болцано до Неапол.

Стараех се да не мисля за Бенедикт, но всъщност копнеех за новини от Испания, от Англия и изобщо откъдето и да е, където беше Бенедикт и където го беше отвело великото начинание на арагонския принц, откъсвайки го от мен. Но интересите на баща ми не се простираха даже до Милано или Флоренция — беше отдаден единствено на малкия си свят в регион Венето, свят, който изглеждаше не по-голям от орехова черупка.

Затова той ми разказваше за политиката на Верона, за произхода на тази велика вражда между Монтеките и Капулетите и за това как те били не просто две враждуващи фамилии, а политически фракции. Разказваше ми и за историята на князете ескал, както и за неутралния статус на Вилафранка като свободен град.

Говореше ми за неща, които вече знаех, защото бях израснала, слушайки го как наставлява Тибалт, докато вечеряме. Не след дълго обаче установих, че в онези години баща ми изобщо не е съзнавал присъствието ми на масата около тях. Тогава не е мислел за никого другиго, освен за Тибалт, така че мен все едно ме е нямало. Като че ли сега ме опознаваше за първи път, сякаш току-що бях родена, сякаш майка ми току-що ме беше донесла, увита в пелени, от онази осветена от звездите стаичка на върха.

И мисля, че разбрах защо е така. Започнах да осъзнавам, че колкото и да бе обичал Тибалт, баща ми бе гледал на него не толкова като на личност, колкото като на наследник. А сега той нямаше наследник. Възможно ли бе през последните няколко седмици да му се бях доказала като такава? Възможно ли бе, докато управлявах замъка и председателствах съвета, той да бе разбрал, че макар и жена, аз притежавам необходимите качества да заема мястото му, когато си замине? Бих могла да бъда принцеса ескал и да поддържам мира. Бих могла да взема пръстена от ръката на Тибалт и вместо него да балансирам между меча и везните. Сърцето ми се разтуптя. Дали пък това не беше моята съдба? Дали на този трон не би могла да седне и жена? Какво тогава биха означавали мъже като Бенедикт за принцесата ескал на Вилафранка?

Една вечер реших да повдигна този въпрос пред баща ми, но той ме изпревари. Пресегна се и хвана ръката ми през масата — нещо, което никога досега не беше правил.

— Беатриче, толкова се радвам, че се върна у дома! Сега, когато брат ти вече го няма, на теб ти се полага да поемеш много важна нова роля!

И за първи път през живота си аз изпитах обич към него. Стиснах и аз ръката му и отговорих с усмивка:

— Скъпи татко, тъгувам за сина и брата, когото двамата загубихме в лицето на Тибалт. Но с радост приемам мантията, която ти ми предаваш! Ще ти бъда достоен наследник!

— Една жена? — избухна в гръмък смях той. — Жена, наследник на замъка и посредник на Верона? Не, скъпа, не!

Увесих нос, но не се предадох.

— Ама… нали ме чу? В съвета, в конклава…

Той поклати глава и отвърна:

— Изобщо не съм те слушал. Не чух и думица от изреченото. Само те наблюдавах! Превърнала си се в красива и аристократична дама. Това лято в Сицилия е сложило цвят на бузите ти и живот в очите ти. Имаш прекрасна фигура, здрави бедра — потупа ръката ми, а после дръпна своята и допълни: — Ти никога няма да бъдеш моя наследница, разбира се, но пък ще родиш моя наследник! Сега единственият проблем е да те омъжим и скоро да завъдиш в утробата си мъжко дете!

Седма сцена Корабът „Флоренция“, открито море

Бенедикт: Ангелите, Вси светии, Мадоната, Исус, Светият дух, Светата троица, Сантяго.

Седмиците минаваха, а ние повтаряхме седемте пароли, докато накрая не забравихме истинските имена на дните. В някои от тях имахме усещането, че сме абсолютно сами в това самотно море, приклещени в печален сив водовъртеж, обречени да плаваме цяла вечност на нашия кораб на глупците, без да зърнем друго корабно платно. В други дни забелязвахме на хоризонта друг кораб и капитанът вдигаше далекогледа си и четеше надписа. „“Сан Хуан де Сицилия" — казваше — от флотата на Леванта". Или: „“Възнесение", от кастилската флота". Понякога мъглата се вдигаше, за да ни покаже десетина или двайсетина подобни кораба и аз разбрах, че има много такива като нас в тази злощастна флотилия. И не всички се радваха на нашия късмет — когато „Сан Хуан“ се отдалечи от нас, тласнат от бурния вятър, остави след себе си кървава следа. Корабът плаваше ранен и аз не можах да не се запитам какви ли ужасни неща са сполетели екипажа, за да оцветят с кръвта си чак морето.

Времето беше отвратително, въпреки че беше разгарът на лятото, и аз се запитах как ли издържат англичаните по цяла година да не виждат слънцето. Ние треперехме в одрипавелите си копринени одежди, защото на никого не му беше хрумнало да си вземе коженото палто през юли38. Бяхме подмятани денонощно от виещи ветрове, смразяващ дъжд и дори градушка.

Питейна вода не ни липсваше, защото в това мрачно време каците ни за дъждовна вода бяха винаги пълни. Най-трудна беше липсата на храна. Никога през живота си не бях изпитвал такъв неистов глад, както през онази кошмарна седмица. Въпреки че семейството ми бяха обикновени търговци от Падуа, масата ни винаги се беше огъвала от храна, а аз открай време съм се славел с репутацията на лакомник и унищожител на блюда. При моята височина гладът не ми се отразяваше никак добре. Стомахът ми непрекъснато къркореше от глад, устата ми винаги беше суха като прах, а нощем не можех да заспя от болки. През първата седмица сънищата ми се въртяха най-вече около пиршествата на Леонато — сега дори странните блюда на Сицилия ми се струваха като манна небесна. През втората седмица започнах да сънувам как си пека шиш с месото на Бабиека на открит огън и как си похапвам от бутовете на верния си кон, докато соковете му се стичат по брадата ми. На третата седмица се появиха ужасните зловещи сънища, които ме караха да се будя от срам — сънища, които не бих посмял да разкажа на никого, сънища за това как разкъсвам другарите си на борда от крак до ръка и как забивам зъби в още топлата им, сурова плът.

Намирах утеха в мечтите си. В тях обикновено се отправях обратно в Сицилия. Преди бях смятал, че никога повече няма да стъпя там, че не желая дори и да чувам за онази адска дупка. Но сега прекарвах целите си дни там. Често си предлагах услугите на интенданта за охрана на нашите порциони и с удоволствие се настанявах върху вратичката към трюма. Лишен от възможност за сън през нощта, през деня дремех, опрял гръб о гротмачтата, загърнат с обикновен чувал, за да се защитя от вятъра. И си мислех или мечтаех за слънцето, неизменно за слънцето. Сега лятото в Месина придоби златен отблясък в съзнанието ми. Носейки се през онези дни, виждах само Беатриче, винаги Беатриче, въртяща се в нейната звездна рокля, слънцето отскачащо от русите й къдрици. Вече нямаше никакво значение, че си мечтаех за съпругата на друг. В сънищата и мечтите ми тя беше моя. Това бяха фантазии, разбира се, копнежи без покритие. Но не бях длъжен да ги споделям с никого. Най-вече защото изглеждаше много вероятно да умра на този кораб. Или по-точно — всички да умрем. Спомените ми бяха моят последен пристан.

Спомените ми от Сицилия ме накараха да си спомня и за принца. Не бях виждал Дон Педро от деня, в който удавихме конете. Знаех, че е жив, защото се стараех той да получава двойни порциони всеки ден, но изпращах при него някого от екипажа.

Нямах никакво желание да го виждам, а и той не се появи навън нито веднъж.

Започнах да си припомням и различните ни моменти в Месина. Дали винаги е бил безупречен? Спомних си момента, когато той ме беше подлъгал да шпионирам Беатриче и жената Гулиелма на тарантелата — „невинната шега“, която доведе до смъртта на смуглата дама. А щом тогава е сгрешил, дали не е възможно да е сбъркал и за лейди Беатриче? Не, няма как, защото я бях зърнал с очите си как прегръща поета на същото място, на което беше прегръщала мен. Нима трябваше да се съмнявам в собствените си очи? Все пак не можех да хвърля вината за всички злини върху принца.

И въпреки това никой не би могъл да му оспори друга злина — че като сряза котвата ни (един акт на паника, но и, разбира се, на страхливост), той изложи живота на всички ни на огромна опасност. Той не беше принцът, за когото го бях мислил. Той беше марионетка, като онези, които гледах в Сицилия — помпозна кукла в бляскави доспехи, но без съдържание. И тогава се сетих за странния испански рицар, който ни беше помогнал в подготовката за наумахията. Той се беше опитал да ми каже, че истинското достойнство не се крие в показността. И въпреки това аз бях избрал да се обвържа с кух човек. Ето такива мисли ме държаха по цяла нощ буден, освен постоянния глад.

Постепенно започнах да бягам от моето легло на мъченията и да прекарвам и нощите си на същото място, където прекарвах и дните си — облегнат на грота. Пак се увивах в чувала и съзерцавах небето. На луната изобщо не можеше да се разчита — менеше се всяка нощ, ту се пълнеше, ту намаляваше, служеща единствено като напомняне за безмилостния ход на времето и за това, че и нищожните ни порциони стремглаво намаляват. Днес пак беше Сантяго. До следващия Сантяго щяхме да разполагаме с още по-малко храна. Дали тогава щяхме да се нахвърлим един върху друг, както правеха диваците в Африка и както правех аз в сънищата си, за да започнем да ръфаме взаимно ръцете си?

Загледах се в събратята си моряци, които в момента използваха същите тези ръце, за да играят безцелна игра на скопа на осветената от луната палуба. Нямах сърце да се присъединя към тях. Не можех да хвана в ръка сетебелото — картата щеше да ме изгори. Бях подарил най-добрата си карта на една-единствена жена и сега не можех да я връча на някакъв си неугледен моряк. В този момент мисълта за Беатриче се превърна в неописуема болка и тъй като тя не беше до мен, реших да я потърся сред звездите.

Започнах да се оглеждам за съзвездието, което тя ми беше показала в онази прекрасна, в онази ужасна нощ на дюните. Облегнах глава на мачтата зад себе си и затърсих сред звездите дотогава, докато очите ми не се насълзиха от напрежение. До тази нощ бях смятал, че звездите са постоянни, еднакви диаманти, разпръснати по небето. Ала тази нощ разбрах, че някои от тях примигваха и просветваха, а други — не. Някои бяха наистина диаманти, но други бяха жълти, трети червени, а имаше дори и зелени. Небето се оказа истинска съкровищница.

Накрая сред всички тези скъпоценни камъни открих трона на Касиопея — беше точно над наблюдателността на върха на мачтата. Спомних си легендата за суетната царица, седнала в сребърния си трон, която била влюбена в собствената си красота. В подножието на трона проблясваше звездата на Беатриче — онази стела нова, която се била появила в часа на нейното раждане. Тя светеше ярко и постоянно. Но щом луната беше толкова изменчива, на звездите можеше ли да се вярва? Можех ли да разчитам на звездата на Беатриче?

Върнах се в каютата си и извадих няколко листа. Бях ги взел с намерението да напиша няколко безгрижни писма до дома или даже до Беатриче, за да й разкажа за невероятните си подвизи. Сега ги изнесох на палубата заедно с една ветроупорна лампа и на нейната светлина записах курса ни и паролата за деня, след като нарисувах съзвездието Касиопея, намиращо се точно над голямата мачта. Добавих към тази импровизирана карта скоростта ни и посоката на вятъра. Ако звездите наистина бяха фиксирани, както са ни учили, значи постоянните звезди биха могли да ни отведат у дома. „Постоянни звезди — започнах да пиша, — в тях разчитам истинско изкуство…“ Продължих да пиша до малките часове, но незнайно как в най-тъмната част на нощта, когато звездите бяха най-ярки и най-големи, научното ми писане се превърна в поезия, а моят секстант — в сестет39. И преди да се усетя, в полетата на моя алманах започна да се заражда сонет. Призори се събудих, вкочанен под чувала си, и прочетох още веднъж строфите си под сивата светлина на зората. Поезията ми като че ли се оказа повече за Беатриче, отколкото за звездите, виждаше се също къде перото беше започнало да се уморява и най-сетне съм заспал. Но поне бях спал, необременен от породени от глада кошмари.

Но в тази поредна утрин от деня на Ангелите намерихме още един мъртвец. Гладът беше покосил вече десетина човека от екипажа и също като тях, и този беше хвърлен през борда без дори една молитва. Бяхме твърде слаби, за да отбележим кончината му подобаващо.

А ние, останалите, представлявахме жалко подобие на бивши рицари. Косите и брадите ни бяха пораснали и сплъстени, не можехме нито да се изкъпем, нито да се изперем, освен ако на някого не му се рискуваше да се гмурне в леденото море. А дори и да се решеше, начинанието щеше да бъде твърде опасно, тъй като се налагаше някой да му държи въжето, за което никой от нас нямаше сили. Освен това, ако не го отнесяха вълните, със сигурност щеше да хване настинка, треперейки по цели нощи в мокрите си дрехи. На борда върлуваха и всякакви болести, така че труповете, които изхвърлихме през последния месец, бяха колкото на починали от някаква болест, толкова и на пукнали от глад. Без никакво чувство на отговорност един от първите, които умряха, беше корабният ни лекар, така че тези след него бяха принудени да издържат неописуеми страдания — кървящи и сълзящи рани, раздираща кашлица, окуцели крака. Не беше необичайно да зърнеш на палубата зъб, изпаднал от нечии болни венци. Сякаш оставени без храна за дъвчене, резците ни бяха станали излишни.

С наближаването на Шотландия времето за лентяйстване отмина. Поради лошото качество на малкото ни налични карти бяхме принудени да се движим близо до брега, което от своя страна пораждаше постоянната опасност да налетим на някоя подводна скала. Шотландската брегова ивица се оказа безкрайна поредица от същите надвиснали сипеи, същите скалисти брегове и същите непознати морски птици, които ни се присмиваха с писъците си и денем, и нощем, но никога не се снишаваха достатъчно ниско, за да ги уловим за храна. Понякога някакви странни диваци в кожи и плисирани полички нагазваха в плитчините и започваха да ни обстрелват с камъни. За щастие като че ли никой в Шотландия не притежаваше аркебуз или оръдие, така че като цяло не бяхме в опасност поне в това отношение. Но въпреки че камъните им така и не ни настигаха, не същото можеше да се каже за силата на тяхната омраза, което ме накара за първи път да поставя под въпрос теорията на крал Филип за лоялността на северняците.

Клавдио, капитанът и аз често обсъждахме възможността да се опитаме да попълним хранителните си запаси в Шотландия, защото Филип Втори все беше повтарял, че в северните земи местните били по-лоялни към истинската религия, отколкото към червенокосата кралица. Обаче тези диваци с огнените очи проявяваха съвсем открита враждебност и изглеждаха като хора, които биха се прекланяли по-скоро пред дърво или скала, отколкото пред католическия бог. Не можех да не се запитам обаче как изглеждахме ние в техните очи — предвид външния ни вид, обзалагам се, че те също ни мислеха за диваци. Лично аз не се бях молил, откакто за последно помолих Бог да ни избави от огнените кораби. Екипажът също беше безбожна пасмина — капеланът беше последвал бързо корабния лекар във водния им гроб, като с това двамата оставиха на произвола на съдбата както телата, така и душите ни. Откакто се бях качил на кораба, нито веднъж не бях чувал литургия. Чудех се дали испанците действително са по-набожни, отколкото населението на този остров.

Клавдио беше единственият искрено набожен християнин на този кораб на еретици. Често го заварвах да се моли, когато почуквах и влизах в каютата му, а той винаги завършваше съвсем спокойно молитвата си, прекръстваше се и едва тогава се изправяше, за да ме поздрави. Колкото повече останалите се отдалечаваха от Бога, толкова повече той се приближаваше. И може би в отговор именно на диваците и на мрачните и остри зъбери срещу нас, той започна да чете литургия на палубата всяка сутрин и всяка вечер с усърдието на мисионер. Някои от мъжете идваха и го слушаха, стиснали здраво очи, молейки се страстно на Бог и Сантяго за спасение. Други се появяваха заради утехата на познатото — поне за половин час то ги пренасяше отново в тяхната селска църква или в семейния им параклис. Трети (като мен) присъстваха само за да минава времето, за да се отърват от неописуемата скука на часовете по студеното сиво море, за да направят разлика между часа преди това и часа, който предстоеше. Клавдио си беше странно на мястото — беше брадясал и с дълга коса като всички нас, но при него състоянието на остър глад придаваше нови измерения на излъчването му, приближавайки го по-скоро до религиозен аскет. Водеше изключително добре службата и аз стреснато си припомних, че всъщност той беше племенник на архиепископ.

Сега, когато стана прекалено студено да се седи навън през нощта, двамата с Клавдио започнахме да се събираме вечер в неговата или в моята каюта. Канехме и капитана, но всеки път той отклоняваше поканата ни, докато накрая просто престанахме да го каним. Предполагам, че с неговата мания по строго придържане към йерархията Бартоли смяташе, че не трябва да общува с офицери. Мислех, че вече сме надраснали отдавна подобни условности, а освен това двамата с Клавдио не бяхме аристократи. Аз бях просто благородник, а Клавдио беше граф, но на търговията, с титла, дадена му от лихварството, нещо като барон на банкнотата. Но капитанът се държеше за идеята за командния ред така, сякаш тя беше спасителното въже, което щеше да го избави от дълбините. След време си дадох сметка, че вероятно тъкмо тя се беше превърнала в неговото средство за утеха, както аз търсех утеха в Сицилия и Беатриче, и ако изпуснеше това въже, щеше да бъде загубен.

Затова двамата с Клавдио започнахме да прекарваме всяка вечер заедно. Всеки от нас полагаше някакви грижи за външния си вид преди „вечеря“, като поизчистваше косата си и изпъваше дрехите си, успокояван от придържането към добрите обноски. След това сядахме заедно на масата пред празните чинии пред нас и започвахме да въртим между пръстите си празните винени чаши. И тъй като нямахме нищо нито за ядене, нито за пиене, говорехме.

За много кратко време научих всичко за него, много повече, отколкото бях научил през предишните месеци във Венеция и по пътя към Сицилия. Научих за детството му, прекарано във Флоренция, където е бил обучаван от монаси. За майка, която изоставила баща му заради друг. За по-голям брат, починал на двайсет години. За баща, който прекарвал времето си в управление на хазната на Медичите и мислел повече за лихвените си таблици, отколкото за синовете си. Научих и подробностите — видях белега на коляното на Клавдио, когато паднал от коня на десетгодишна възраст; разбрах за кожения рицар, който баща му веднъж му донесъл от Ломбардия, със свалящ се шлем — единственият подарък, който някога му бил давал. Аз също говорех — за моята крайбрежна къща в Падуа и за любящите ми родители, за моя приятел Себастиан. За това как като дете веднъж бях успял да разсмея здраво децата на аристократите и после те ме направиха свой приятел и ми позволиха да споделям с тях уроците им по фехтовка, които моят баща не можеше да си позволи.

И накрая, неизбежно, заговорихме за Сицилия. През онази вечер, след литургия, аз му зададох въпроса, който се бе завъртял в ума ми още първия път, когато го бях чул да напява молитвата „Отче наш“ и бях забелязал успокоението, което се бе разляло по лицата на измъчените от глад моряци и войници.

— Ако някога успеем да напуснем този кораб — започнах с обичайния ни увод, с който напоследък начевахме разговорите си за бъдещето, — ще се отдадеш ли на Църквата?

Той завъртя леко елегантната кристална чаша между пръстите си и отговори с усмивка:

— Не. По-рано имах подобни идеи, преди брат ми да почине. Но сега от мен се очаква да се отдам на банката.

— И ти нямаш нищо против?

— Ни най-малко! — възкликна той и ме изгледа изненадано. — Плановете на баща ми съвпадат напълно с моите, което ще рече да се оженя за жена от знатна фамилия и да имам деца.

Ето как разговорът ни се върна по естествен път в Сицилия, като че ли никога не я бяхме напускали.

— Херо, нали? — попитах.

— Естествено. Знаеш колко я харесвах, преди да тръгнем на война. Ако някога успеем да напуснем този кораб, ще отида право в Сицилия и ще поискам ръката й, стига още да е свободна.

Сърцето ми се сви.

— Сигурен съм, че тя ще те чака — изрекох. — Защото ми се струва, че между вас двамата се зароди привързаност, която прерасна в искрена любов, доста преди да напуснем дома на баща й.

Опитах се да бъда щастлив заради него, бях щастлив заради него, но дълбоко в себе си изпитвах болка, която нямаше нищо общо с глада.

Клавдио ме изгледа изпитателно и отбеляза:

— Принцът ми каза какво се е случило между теб и лейди Беатриче. Дълбоко съжалявам, че дамата ти е била невярна!

Беше истински шок да чуя името й, истински шок да чуя, че е наричана така — невярна.

В мислите ми Беатриче винаги си оставаше безгрешна и моя. Но сега, докато разговаряхме с моя приятел, бляновете ми по Сицилия се стопиха и се показаха като такива, каквито всъщност си бяха — несъществени, вятърничави фантазии, златни мехури, които реалността на острите думи пука. Неизречени, мечтанията ми бяха за мен — безкрайна утеха, но веднъж облечени в думи, аз бях длъжен да приема голата истина — Беатриче ми беше невярна.

Без да мисля, аз вдигнах празната чаша към устните си, за да спечеля време — рефлекс, който бях изграждал като втора природа години наред. Държа да подчертая, че не бях изрекъл нито дума пред Клавдио за простъпката на Беатриче. Нямах никакво желание да петня репутацията й, ако не се омъжи за нейния поет, а ако се е омъжила, това щеше да удължи давността на предишния грях. Не бях очаквал принцът да клюкарства за подобни неща като проста перачка — ето че и в това отношение ме беше предал. Погледнах към Клавдио над чашата. Нито един от двама ни не беше споменавал името на Дон Педро, откакто постъпката му на страхливец ни беше запратила на това пътешествие на глупците. Но може би точно сега беше моментът да започнем да говорим.

— Мислех си — започнах, но после изоставих всякаква предпазливост. Какво значение имаше какво щях да кажа? И без това шансовете някога да се доберем до дома ставаха все по-нищожни. — От известно време се питам дали принцът не е допуснал грешка. За лейди Беатриче.

— В какъв смисъл?

— Не знам точно в какъв. Просто… вече ми става ясно, че той не е… непогрешим.

Клавдио сведе очи. Виждаше се, че възпитанието му се биеше с желанието му да изкаже мнението си за безчестната постъпка на Дон Педро.

— Съгласен съм, че принцът допусна известни… грешки при това пътуване. Но в случая с дамата, доколкото ми е известно, ти си видял тази простъпка с очите си, нали?

— Да.

— И какво точно видя?

— Видях я да прегръща на плажа един мъж.

— Мъж, когото тя познава?

— Да.

— Мъж, който е свободен? На възраст и от класа, достойна, за да я ухажва?

— Да.

— И няма никаква вероятност той да е бил неин брат или друг кръвен роднина?

— Не. Той беше поетът, който присъстваше на няколко от забавленията на Леонато — името му е Микеланджело Флорио Кролаланца.

Клавдио въздъхна дълбоко и отвърна:

— В такъв случай се опасявам, приятелю, че действията й се класифицират като непростими. Ако аз видя жена, в която съм влюбен, да прегръща друг мъж по такъв начин, от този момент нататък за мен тя ще бъде мъртва! Една жена трябва да бъде безупречна и да не дава никакви поводи за подозрения. Дори и най-дребното отклонение от изтънченото поведение би трябвало окончателно да я отдалечи от твоя обсег на внимание! Заключението е, че ако се омъжи за този господин, значи е невинна, но омъжена. Ако пък не се омъжи, тя пак е изгубена за теб, защото подобно поведение не може да бъде пренебрегнато — приведе се напред и светлината на свещите се плъзна по хлътналото му от глад лице. — Помисли си за следното: след година или две ти вече ще бъдеш рогоносец! Ще започнеш да поставяш под въпрос бащинството на собствените си деца. И през целия си живот ще бъдеш женен за безпокойството!

Понякога ми беше трудно да си спомня кой от двама ни беше по-голям — Клавдио или аз. Той притежаваше мъдрост, далеч надскачаща възрастта му. До този момент бях готов да й простя, но сега си дадох сметка, че той е прав. Оставих чашата си и изрекох:

— В такъв случай се заклевам, че никога няма да се оженя! И те моля с тази празна чаша да вдигнеш заедно с мен един тост и да се присъединиш към моето решение — допълних с усмивка, която не знам откъде успях да измъкна. — Но тъй като знам, че няма да го направиш, ако някога успеем, с този кораб ще ти помогна да влезеш в светото тайнство на брака с лейди Херо, защото за нея поне можем да сме сигурни, че е изключително почтена!

И под маската на радостта двамата вдигнахме кристалните си чаши, а след това продължихме да говорим за други неща.

След тази вечер се изпълних с още по-голямо униние. Вече не можех да мисля дори за Беатриче безнаказано. Клавдио беше прав — независимо дали беше вече омъжена или не, за мен тя беше изгубена. В такова тъжно настроение ме завари и сивият следобед, когато седнах отново на пост върху вратата към трюма и се загледах в негостоприемното крайбрежие. Пред погледа ми се нижеха зъбери и крайбрежни езерца, и чудати сиви създания, отпуснали се върху скалите, с мустаци като кучета и с човешки бой. Създанията отвърнаха на погледа ми и докато корабът минаваше покрай тях, те се отправиха непохватно по чакъла към морето. Веднъж озовали се във водата обаче, станаха гъвкави като русалки. Зачудих се дали не са омагьосани моряци, защото по брега нямаше жива душа в продължение на миля.

А после, докато наблюдавах, наистина видях някого.

Там, върху скалистия бряг, имаше тяло — измършавяло, облечено в нещо, което някога очевидно е било униформа на испански моряк и много, много мъртво. До него лежеше още едно тяло. И по-нататък още едно.

С натежало сърце и още по-натежали крака аз доведох тихо капитана и Клавдио и посочих към гробището на брега.

— Можем ли някак си да разсеем мъжете? Да ги накараме да слязат долу? — попитах, защото знаех, че тази гледка ще се отрази много зле на духа на моряците ни.

— Ще изпратя долу всяка работна ръка, с изключение на вахтените — кимна капитанът, но преди да успее да изпрати за своя помощник, Клавдио се обади: — Вече е твърде късно.

И кимна към кърмата на кораба, където мъжете вече се събираха и крещяха.

Не можехме да сторим нищо друго, освен да наблюдаваме, докато корабът ни напредваше бавно покрай десетките и стотици трупове.

— Трябва да ги преброим! — отсече Клавдио със завидно присъствие на духа и извади тефтера си.

Нямах представа какво бе сполетяло мъжете на брега, но телата им бяха преплетени сякаш в зловеща прегръдка. Невиждащи очи се взираха в небето и отразяваха синьото в него. Сред тях не се виждаше нито един ранен, нито капчица кръв. Да не би да бяха умрели от глад? Или да са били удавени? Или просто са се предали и са приели дружно края?

— Хиляда човешки души. Приблизително — изрече Клавдио, след като минахме поредното заливче и мрачната гледка остана далече зад нас.

Докато се връщах обратно на мястото си върху капака на трюма, до грота, не можех да не си помисля, че чрез някакво зловещо надникване в бъдещето ние бяхме зърнали собствената си съдба — че мъжете на плажа всъщност бяха екипажът на кораба „Флоренция“.

Осма сцена Замъкът Скалиджеро, Вилафранка ди Верона

Беатриче: Стоях зад трона на баща ми и го наблюдавах как изписва името ми в намиращия се пред него импалмаменто — брачният договор.

Хлъзгавото черно мастило изсъхна още под ръката му, подпечатвайки завинаги съдбата ми. Бях хваната в капан от тези думи, тези черни, тънки като паяжини линийки бяха нишките, които ме приклещваха като Ариадна. Името на господина нямаше никакво значение, но все пак се загледах в ръката на баща ми, докато го изписваше — ПАРИС.

Баща ми не ми беше казал почти нищо за този човек, за това име в договора, който току-що се беше превърнал в моето бъдеще. Знаех само, че Парис е млад граф от Верона, много заможен и с много земи, при това не само в Италия, но и в германските земи на Хабсбургите, от чиято династия произхождал. Ала онова, което го правеше особено приемлив за брак, бил фактът, че бил роднина на Капулетите и напълно верен на партията им. Очевидно баща ми беше решил да изостави окончателно безпристрастността и да се разправи бързо и решително с Монтеките.

Баща ми отсъства от замъка ни за два дена — отиде във Верона, за да се срещне с бъдещия ми съпруг за задължителната спонзалия — среща на мъжките членове на двете сродяващи се семейства. На подобни събирания не се допускаха никакви жени, даже булката. Аз никога не бях виждала Парис, въпреки че бях израсла сред каймака на веронското общество, защото тогава той е бил в университета. Затова бях принудена да измъквам късчета информация за бъдещия си съпруг от слугите, които придружаваха баща ми. Но единственото, което чувах да се говори за този господин в кухните, а и в двора, бе, че той бил „восъчен човек“ — толкова перфектен образец за мъж, не само по тяло, но и като характер, че все едно бил излят от восък. Опитвах се да се утешавам с мисълта, че макар и да не знаех почти нищо за него, репутацията му беше добра. Но истината бе, че никак не ми харесваше идеята да имам восъчен съпруг. Восъкът беше изменчив, восъкът крееше, восъкът се топеше и можеше да бъде счупен като печат. Но аз нямах никакво право на мнение по този въпрос. Бях приклещена в капан, така че се чудех защо баща ми изобщо си беше направил труда да ме вика от стаята ми, за да го гледам как подписва брачния договор. Направи го със замах, изля малко восък до името си и натисна в него пръстена с печата. Стълбата на рода Дела Скала се втвърди заедно с восъка, в капан като мен.

— Подписан и подпечатан — изрекох презрително, с почти неприкритата арогантност, която бях започнала да демонстрирам, откакто научих съдбата си. Първоначално го бях умолявала и бях крещяла, но баща ми беше неумолим. Бях длъжна да се омъжа и толкова. Тогава бях избрала презрението и арогантността. — Сега вече мога ли да вървя?

— Не — отговори баща ми, докато оставяше пергамента настрани, за да изсъхне.

— Но нали това е всичко? Сделката е приключена?

— Не съвсем.

И посочи с перото си към обкованата с гвоздеи голяма врата. Сякаш очаквала именно този жест, вратата се отвори като по магия и вътре се изнизаха осем странни фигури. Бяха облечени в червени роби и всички до един носеха бели ръкавици. Всички, с изключение на един — мъжът, който ги водеше, носеше хирургическа шапчица и ръцете му бяха без ръкавици.

По гърба ми преминаха студени тръпки.

— Какви са тези мъже?

Баща ми мълчеше.

— Татко, кои са тези господа? — повторих.

— Ти изкара цялото лято в Сицилия. Налага се да се уверим, че някой непрокопсаник не е отнел девствеността ти!

Изсмях се. Кухо. Звукът обгърна червеното стадо, събрало се пред нас: Първоначално реших, че той се шегува. Но после се сетих за Бенедикт, за вечерта на дюните и за това колко близо бях до подобен момент.

— Думата ми не е ли достатъчна? — попитах.

Той вдигна поглед към мен. Очите му бяха премрежени.

— Граф Парис е много могъщ мъж — изрече. — Съюзът между нашите земи ще надвие завинаги Монтеките! Не можем да си позволим да му дадем изгнила ябълка!

— Но аз съм принцеса на Вилафранка! — възроптах на висок глас. Но червените фигури ме обградиха. До този момент червеното винаги бе означавало за мен удобство, червеното беше нашето знаме, червеният камък беше нашият замък Скалиджеро. А сега то се превърна в цвета на страха. — Не! — извиках ужасено, когато фигурите ме доближиха. — Не, татко, моля те, не им позволявай!

Баща ми махна с дългите си пръсти към човека с шапчицата, онзи без ръкавиците.

— Балди е хирург — обясни, — а останалите до един са хора на медицината. Седемте задължителни свидетели на твоята девственост. Легни!

— Ама, татко…

— Легни!

Не извика. Баща ми никога не викаше. Дори при смъртта на Тибалт не го чух да повиши тон. Но тихият му глас режеше въздуха като кинжал и аз се страхувах от него. Накацалите по гредите отгоре кани изпищяха, сякаш ми се присмиваха.

Напълно безпомощна, аз легнах на голямата маса, където всяка вечер се хранехме. Хирургът Балди внимателно започна да вдига полите ми нагоре — едната, втората, сякаш оправяше легло.

Срама го бях очаквала, но не бях очаквала толкова да боли. Ръцете му бяха студени и твърди. Докосна ме там, където никой досега не ме беше докосвал, където дори и аз не се бях докосвала.

Впих поглед в гредите на червената кула над главата ми и видях сенките на каните, прелитащи от коничните си гнезда. Мислено избягах далече, в Сицилия, в Сиракуза, където едно врабче беше паднало мъртво в краката на архиепископа на Монреале. Всичко, което би могло да ме отведе далече от това срамно бърникане.

От очите ми бликнаха горещи сълзи и се застичаха към ушите ми. Ужасната ирония на този акт не ми убягна — за да се увери, че съм недокосната от мъжка ръка, този мъж, този непознат си позволяваше да бърника в най-интимните ми женски части! Сякаш след цяла вечност зловещите пръсти се измъкнаха от мен, далече от мен, и полите ми бяха върнати на място.

— Недокосната е! — отсече доволно хирургът.

Останалите закимаха в знак на съгласие. Аз бях девствена. Но те грешаха — вече не, вече не бях девствена! Не и след този техен акт. И което беше още по-отвратителното, този мъж, този Балди, някакъв си нищожен хирург на княз ескал, се оказа първият мъж, който ме е докоснал интимно. Каквото и да криеше бъдещето за мен, за когото и да се омъжех, този непознат щеше да си остане първият! А аз дори не знаех малкото му име.

Баща ми отново хвана перото и го подаде на хирурга — на същата ръка, която беше бърникала в мен. И Балди изхаби още малко мастило заради мен — за да потвърди девствеността ми. Този път баща ми подпечата думите с пясък, след което издуха пясъка. Този документ трябваше да изсъхне много добре, защото доказателството за моята девственост щеше да бъде занесено във Верона и поставено в ръцете на бъдещия ми съпруг. Който щеше да използва още мастило, за да ме окове. А след седмица аз щях лично да поема по тази следа от мастило, за да бъда венчана за граф Парис.

Лекарите се изнизаха обратно навън, докато накрая в залата не останахме само аз и баща ми, и каните, които крякаха от гредите над главите ни. Аз се смъкнах внимателно от масата, въпреки че вътрешностите ме боляха. Изправих се и закрачих нестабилно към него.

— Какво щеше да направиш?

Баща ми имаше един номер — да те гледа право в очите със светлосините си очи, без да мига, като хрътка. И сега ме погледна точно по този начин, поглаждайки с показалец дългия си, благороден нос.

— Какво щеше да направиш, ако се беше оказало, че не съм девствена? — повторих докрай въпроса си.

Без да откъсва очи от моите, той отговори:

— Щях да се окажа мъж, изгубил децата си.

Много добре разбрах смисъла на думите му — ако една жена не беше девствена преди брака, по-добре би било да е мъртва.

И внезапно му се ядосах ужасно. Направо побеснях. Вече не се страхувах от него. Сега, когато девствеността ми беше доказана, аз нямаше да му позволя повече да управлява живота ми. Но на този етап гневът ми беше безсилен. Имах нужда от план от начин за бягство.

— Кажи ми нещо за него. За Парис — рекох.

Без да вдига очи от онова, което пишеше, баща ми отговори:

— Той е восъчен човек.

— Восъчен човек! — провикнах се презрително. — Чувам това из целия замък, от тъмницата до кулата! Искам да знам нещо повече!

Баща ми продължаваше да записва своята част от договора, вероятно зестрата ми.

Аз сложих ръка върху пергамента, точно пред перото му, спирайки пътя на влажната черна нишка.

— Кажи ми още нещо за него! Дължиш ми го, особено след онова, което току-що преживях!

Едва тогава той вдигна очи и ме изгледа замислено с бледите си очи.

— Много е учен — изрече. — Много обича книгите си.

После вдигна ръката ми от пергамента и продължи да пише. Ръката ми беше изцапана с мастило както в деня, когато срещнах за първи път Бенедикт и той премахна мастилото с целувка. Баща ми не каза нищо повече, нито вдигна повече глава. Но беше казал достатъчно. Вече знаех какво трябваше да направя.

Заизкачвах се по виещата се стълба, вградена в стената на кулата от червен камък — най-високата стълба в целия регион Венето. Колкото повече се отдалечавах от онази маса и сцената на кошмарния преглед, толкова по-уверена започвах да се чувствам. Съзерцавах червения камък на Дела Скала и на всяко следващо стъпало си повтарях думите на баща ми: Стълбите ни отделят от бедняците, стълбите ни пазят. А после, на следващия завой: Много е учен. Много обича книгите си. И постепенно нещата в главата ми започнаха да се изясняват, започна да се оформя план.

Когато стигнах в библиотеката, тръгнах покрай рафтовете и започнах да оглеждам книгите, стигащи до тавана на коничната кула. Въпреки старомодния вид на замъка баща ми винаги е бил безупречен по отношение на колекцията си от книги. Минах покрай неговите истории на Венето, но после размислих, върнах се при тях и взех любимия му том. След това избрах Катул — най-прочутият син на Верона. После „Новият живот“ на Данте, след нея „Историите“ на Бандело, „Изкуството на любовта“ на Овидий, „Декамерон“ на Бокачо и „Владетелят“ на Макиавели. Реших, че това е добре като за начало.

Отворих първата книга — на Катул. Приятелски настроено мастило. Думи, които не бяха за мен, нито за моето наследство, нито за моята девственост. Страници, където името ми не беше написано нито веднъж. Мастилото ме беше оковало, мастилото щеше да ме освободи. Започнах да чета, а на твърдия библиотечен стол бедните ми женски части все още потръпваха от болка.

Девета сцена Корабът „Флоренция“, открито море

Бенедикт: Гледката на хилядата мъртъвци на брега подкопа драстично бойния дух на екипажа.

Двамата с Клавдио правехме всичко възможно да повдигнем този дух. Графът четеше литургията всеки ден, но паството му с всеки изминал ден оредяваше. Някои бях твърде слаби, за да присъстват, други — болни от мъка, ала трети започнаха съвсем открито да поставят под въпрос един Бог, който е в състояние до такава степен да накаже начинанието им, че да захвърли хиляди испански мъже на чуждия бряг като водорасли. Аз се опитвах да разказвам шеги, които вече не пораждаха усмивки, като че ли тези мъже бяха забравили що е това усмивка. Въпреки това продължавах да се шегувам, но пресиленият ми хумор стана дразнещ дори за мен. Тъй като продължителността на пътуването ни беше надскочила първоначалните ни очаквания, бяхме принудени отново да намалим порционите до такава степен, че с тях не би могъл да издържи и корабен плъх. Хората започнаха да измират ежедневно от глад.

Докато седях край гротмачтата, за да управлявам кораба, доколкото мога, от време на време на булверка кацваше по някоя и друга тлъста чайка и се взираше в мен с дребните си черни очички. Аз нямах сили дори да се пресегна към нея и да я сграбча, но ако имах, щях да я изям цялата — с перата, човката и всичко останало. Вече бях сигурен, че мъжете на онзи бряг не се бяха удавили, а бяха умрели от глад.

На онзи бряг и при онези мъже остана и нещо друго — моето добро настроение, вечният ми оптимизъм. Изпитанията на лятото, загубата на единствената жена на този свят, която ми бе отредена от небесата, вече не ми се струваха нищо особено. Защото вече бях научил какво е да си войник, да гледаш смъртта в очите.

Но в битката, в която се бях записал, нито веднъж не бях извадил меча си, нито веднъж не бях стрелял с оръдие. Петдесет и двете красиви медни оръдия на „Флоренция“ почиваха завинаги на дъното на Ламанша, обгърнати от водорасли, площадка за игра на рибите. Припомних си онзи разговор с Беатриче и как после щастливо бях приел медала на свети Яков, като че ли да бъдеш войник не означаваше нищо повече от това да носиш униформа. Потреперих вътрешно, когато си спомних как се бях появил на бала у Леонато, облечен като натруфен войник, как после си бях играл с думите на вечеря и бях нарекъл рицарите кухи лейки. За нощта, когато бях участвал в наумахията, облечен като маймуна. Но сега вече знаех, че младежкото ми безгрижие беше останало на брега с хилядата тела. Вече бях наясно с войнишката надница. Всичките хиляда мъже бяха облечени с куртки точно като моята. И въпреки това всяка вечер се взирах в звездата на Беатриче и в кратките си сънища продължавах да виждам лицето й. Заклех се, че ако някога я видя отново, тя ще види пред себе си един различен Бенедикт.

Времето беше в пълен синхрон с настроението на мъжете на борда. По мои изчисления вече беше месец ноември, а аз никога досега не бях виждал такъв студ. Дъжд, градушка и мокър сняг, понякога всичко това заедно. Един ден — беше на Ангелите — нашият вахтен падна от наблюдателното гнездо, вкочанен и вече мъртъв. Когато го вдигнахме, за да го метнем през перилата на борда, краката и ръцете му си останаха напълно вцепенени, докато не го хвърлихме в оловносивото море и солената вода не го разтопи.

Вероятно беше добре, че не разполагахме със свободно време, за да се отдаваме на скръбни мисли — навлязохме в някакъв воден канал, в който беше адски трудно да се навигира. От всички страни бяхме обградени от милиарди скални островчета — един смъртоносен архипелаг, който заплашваше всеки момент да ни разкъса и погълне. Не минаваше и четвърт час, без дъното ни да задере в поредния подводен зъбер, и сърцата ни се смръзваха в очакване корабът да се разцепи всеки момент. Капитан Бартоли разполагаше с неблагодарния избор да свали платната, за да ни забави и да не се разбием, но порционите ни никога да не успеят да ни закарат обратно в Испания, или да продължи с настоящата скорост, но при постоянния риск от разбиване. Накрая той издаде заповед — всички платна бяха свалени, с изключение на най-горните. Но онова, което спечелихме по отношение на безопасността, изгубихме по отношение на скоростта, което доведе до силно брожение сред екипажа. Мрачните им погледи никак не ми харесваха, не ми харесваше и начинът, по който недоволството им ги обединяваше. Бяха се превърнали от улични псета в глутница вълци.

В утрото на деня на Светата троица се понесе вик. Скалистите острови се бяха разтворили към широк проток и още по-широк залив, сякаш отхапан от брега. На брега му се бяха сгушили малки колиби, от чиито комини се виеше дим. Като страж над този залив се възправяше красив замък, зад който следваха тъмни планини. Но нито планините, нито къщичките бяха обектите, които привлякоха вниманието ни. А корабът, който се бе сгушил в залива.

Капитан Бартоли автоматично разгъна далекогледа си.

— Испански — изрече почти веднага, успокоявайки ни. — „Сан Хуан де Сицилия“.

Спомних си кораба от инвентарния списък — един от флотата на херцог Егеон, построен в Рагуза. Но също така си спомних, че оттогава насам и други път бях чувал това име — бяхме видели кораба да се отдалечава от нас още в северните части на Ламанша, също „насочен на север“, но влачещ след себе си кървава следа, подобно на ранена хрътка, прибираща се вкъщи от лов.

Клавдио се присъедини към компанията ни на щурвала и промърмори:

— За провизии ли са се отбили?

— Нямам представа — отговори капитанът.

Мъжете до един бяха напуснали поста си и се бяха стълпили на десния борд, бръщолевещи до един за топли огньове, храна и подслон.

— Щом друг наш кораб се е отбил за провизии, защо и ние да не можем? — запита лоцманът.

Усетих, че съвсем неволно устата ми започва да се пълни със слюнка.

Капитанският глас гръмна:

— Дългът ни повелява да се върнем в Испания! Такива бяха заповедите ни от Медина Сидония и досега не сме ги нарушавали. Няма как да знаем дали тези северни народи са лоялни на своята кралица или не. Защото ако са, ние сме мъртъвци!

Това даде на мъжете повод за размисъл, но тук отново се обади лоцманът Да Суса:

— И без това сме си мъртъвци, ако останем на борда. Как ще оцелеем още една седмица, даже още един ден?

Капитанът имаше отговор и на този въпрос:

— Но „Сан Хуан“ си има котва, а ние — не. Как предлагате да спрем, а?

— Можем да срежем бизанмачтата — отговори Да Суса, доловил вкуса на победата. — Триъгълното платно ще падне и ще ни задържи. Това ще създаде достатъчно тяга, за да ни спре в залива. Виждал съм как се прави — веднъж, на Азорите. В момента е отлив — ще останем на пясъчния насип до прилива, а после ще се върнем в морето. След това ще вдигнем всички платна и ще се втурнем към Испания!

— Всички платна, с изключение на едно — поклати посребрената си глава Бартоли. — Не можем да си позволим да пожертваме цяло платно заради провизии, които може и да не съберем. Крайно невероятно е да успеем да стигнем до Испания при настоящите си порциони и при издути платна, а без триъгълното платно направо добавете още една седмица към пътуването! Не, синьор Да Суса! — отсече. — Трябва да продължим! Вдигайте платната!

Да Суса не помръдна. На борда се възцари пълна, мъртвешка тишина.

Лоренцо Бартоли очевидно за първи път през кариерата си се сблъскваше с необходимостта да повтаря заповед.

— Вдигайте платната! — изревах аз.

Мъжете се разпръснаха нахално бавно, а капитанът се върна на кормилото. Аз се настаних край гротмачтата, изчаквайки добре познатия тласък в гърба, когато платната се издуят. Поне тук можех да се надявам на някакъв подслон, защото издутото платно беше като военна палатка, когато ставаше въпрос за отблъскване на дъжда. Обаче нещо не беше наред. Постоянният ситен дъжд си падаше необезпокояван върху главата ми. Вдигнах глава и видях голи мачти и отпуснати греди. Платната не бяха вдигнати.

Обърнах се, за да извикам на капитана, и точно тогава дойде ударът.

Десета сцена Палацо Мафеи, Верона

Беатриче: Пътувах до Верона сама, за което бях благодарна — не можех да приведа в действие плана си под погледа на баща ми.

От мен се очакваше да позирам за сватбения си портрет, да пирувам с Капулетите, а баща ми щеше да се присъедини към мен след седмица на стълбите на базиликата, за венчавката. Но аз се бях заклела, че този ден никога няма да настъпи. Не можех да се опълча на баща си, щях да изпълня своята част от сватбения ритуал — но само до вратата на църквата. Не можех да откажа на граф Парис, но можех да го накарам той да се откаже от мен. Разполагах само с една кратка седмица, за да му изясня, че не аз съм подходящата за него съпруга.

Единствената ми компания в каретата беше моят касоне — сандъкът със зестрата ми. Той беше огромен и не оставяше място дори за прислужница. Съдържанието му беше толкова безценно, че с кочияша пътуваха двама въоръжени стражи, а отзад ни следваха двама ездачи в цветовете на Дела Скала. Сандъкът се удряше в краката ми и причиняваше болка на пръстите ми в моите модерни, покрити със скъпоценни камъни ботушки. Обикновен и без никакви украси, сандъкът напомняше на ковчег. Един касоне би трябвало да символизира начало, но за мен той символизираше край.

Докато сандъкът подскачаше по пътя, в него подскачаше и съдържанието му, подобно на съживен труп. Семейното ни богатство заплашваше да се измъкне оттам — безценни гоблени, жартиери, скъпоценни камъни, златоткани дрехи. Медни лампи от Византия, огледала от Венеция, подправки от Индиите — все неща, донесени от четирите краища на света, за да бъдат погребани в този сандък. Моята зестра, моята цена като булка. От всичките тези скъпоценности ме хващаше мъничко страх.

Сърцето ми ускори в крак с копитата на конете — наближавахме градските стени. Вече виждах чинарите близо до Порта Палио, а отвъд стените — римския амфитеатър като огромно каменно „О“. След като преминахме под сянката на портата, потърсих утеха в познатите сгради, защото, точно както и у дома, символите Дела Скала бяха навсякъде, изписани в червен камък. Ето го Понте Скалиджери с най-голямата мостова арка в целия свят. По-нататък беше нашата семейна църква „Санта Мария дела Антика“, с гробниците на Скалиджери с орнаментираните им сводове в малкия църковен двор. Някога обичах да идвам тук и да слушам разказите за предците си. Кангранде I, известен като „голямото куче“ и първият владетел на Верона от фамилията Дела Скала. Кансиньорио дела Скала, Мастино II дела Скала. За мен тези имена бяха като музика, караха ме да се чувствам като собственичка на това място. Дори като дете мисълта, че някой ден ще умра и ще легна тук, никога не ме беше плашила. И сега всяка червена тухла, която виждах, всеки герб със стълба, издълбан в камъка, ми напомняше колко ценна съм всъщност. Аз бях трофей. А не съдържанието на някакъв си касоне. Аз не бях себе си. Аз бях този град. И моята зестра беше Верона! Кой не би искал да присъедини към земите си подобна зестра? Едва сега си дадох сметка, че може би ще ми бъде много по-трудно да откажа Парис от себе си, отколкото си мислех. Защото, докато наближавахме неговия двор, с красивите фрески, които се плъзгаха по фасадите като пълзящи лози, аз си дадох сметка, че фамилният дом на Дела Скала — червената Каза деи Мерканти, беше играчка в сравнение с белия Палацо Мафеи, дома на Парис. Съюзът ни действително беше издялан в камък.

При портите един от хората на баща ми слезе и ми подаде ръка, но за отнасянето на сандъка със зестрата ми в двора бяха необходими усилията и на тримата. Палацо Мафеи беше последната дума на модата в света на архитектурата и изглеждаше на столетия разстояние от замъка от червен камък, който доскоро беше мой дом. Имаше много модерни подобрения, включени в елегантната му, филигранна фасада — три галерии от кремав камък с елегантен балкон над всяка аркада, тънки колони и големи орнаментални гипсови маски. Вътре елегантността продължаваше — към изписаните със стенописи тавани се издигаха мраморни колони, а подовете от порфир бяха излъскани като стъкло. В атриума огромна мраморна стълба се виеше спираловидно към горните етажи, завъртайки се около себе си като черупка на раковина. На целия този фон дяланият камък и животинските кожи на моя замък изглеждаха примитивни и груби.

Любезна камериерка ме отведе в покоите ми — истинско пиршество от позлата и стъкло с херувимчета на всеки корниз. Върху завивките на леглото зърнах прекрасна бяла рокля, произведение на шивашкото изкуство със стотиците си миниатюрни плисета. До нея ме чакаха също така и колан във формата на златна Лозница, както и малка коронка със същата позлатена растителност. Камериерката ме помоли да се преоблека веднага, защото сватбеният портрет трябвало да бъде започнат още този следобед. Макар и уморена от пътуването, аз се съгласих, облякох бялата рокля и позволих на прислужницата да разпусне къдриците ми. След това я последвах обратно по величественото бяло стълбище към салона — огромна зала с красиви фрески. Изглеждаше ми странно да се запознавам с годеника си в присъствието на художника, но, от друга страна, това не ми пречеше, тъй като и без това нямах никакво намерение да се омъжвам за Парис.

В залата нямаше никого другиго, освен самия художник, който се въртеше около палитрите си. Но моят касоне ме беше изпреварил и вече заемаше мястото си върху някакви преплетени греди, подобни на триножник, очакващ да бъде украсен с традиционния сватбен портрет на булката и младоженеца. От мисълта за подобно картинно заявление за намерение леко ми прилоша, но (както си напомних, вирвайки брадичка) поставянето ми до Парис в картина ни свързваше в брачен съюз точно толкова, колкото и левгите мастило, които видях да се изписват по повода. Договорите можеха да бъдат разкъсани, връзките можеха да бъдат развързани, дървените сандъци можеха да бъдат пренарисувани. Почуках по сандъка — кънтеше на кухо. Значи съкровището вече беше извадено, инвентаризирано и прието. Още няколко левги мастило.

Тръгнах около аранжировката, поставена в средата на залата — римски колони и растения, разположени като декори за пиеса, украсени с гирлянди от цветя и подредени като своеобразна пасторална фантазия от антични времена. Протегнах пръст и докоснах една от гипсовите колони — изкънтя, защото беше куха и бутафорна.

— Харесва ли ви фонът?

Това беше художникът — висок мъж, доста добре изглеждащ за човек на изкуството и облечен в дълга селска риза. Бърникаше с четката си из цветовете, подредени пред триножника му — дълга редица черупки от стриди, всяка от тях с различна на цвят локвичка на дъното. Всички цветове, които можеха да се видят в дъгата, както и редица други, които ги нямаше там.

Обърнах се и го изгледах надменно, изненадана, че се осмелява да се обърне така директно към една принцеса.

— Достатъчно — изрекох сдържано. — По кое платно се предвижда да бъде?

— По „Решението на Парис“40, разбира се — отговори художникът.

Изсмях се. Графът безсъмнено беше голям егоист. В повечето случаи сандъкът се украсяваше с някоя антична алегория, обикновено такава, която разказваше за някаква сватба — особено популярна напоследък беше станала историята за Естер41. Рядко се случваше женихът да бъде толкова самовлюбен, та да избере история, която на всичко отгоре се свързва директно с името му.

— А сега, след като ви видях, не мога да си представя някоя друга да символизира избора на сърцето му — Елена от Троя! — допълни художникът.

Игнорирах комплимента му, защото не му отговаряше на общественото положение да ми го прави. Вместо това попитах:

— А кой ще позира за другите две богини, които Парис отхвърля?

— Младите братовчедки Капулети — Розалина и Жулиета. Но те са звезди на фона на слънцето, което сте вие! Във ваше присъствие просто не би могло да има друг избор! — възкликна той и кафявите му очи се плъзнаха одобрително по мен.

Това вече беше прекалено!

— Вие сте твърде нахален, господине! Изобщо не ме познавате! — извиках и отстъпих назад. — Понякога външната ни показност не отговаря на вътрешната ни същност! И най-красивият съд би могъл да се окаже кух! — добавих, мислейки си за колоната. — Ако Парис си беше направил труда да разговаря с Елена от Троя, преди да се оженят, със сигурност щеше да установи доста липси в същността й! И е много вероятно да му се бе приискало да си избере друг трофей!

— Не мисля! — отсече той, излезе иззад триножника, хвана ръката ми и я целуна. — Този Парис тук е изключително доволен от избора си!

И тогава разбрах. Това беше самият граф и моят годеник. Изругах наум, че бях позволила да ме хванат неподготвена. Иначе беше прекрасно начало на нашето контра ухажване. Възвърнах самообладанието си и изрекох:

— Простете, милорд!

— Няма какво да прощавам, защото грешката е изцяло моя! Аз бях този, който се възползва от вашето погрешно впечатление. Просто се забавлявах, за което съжалявам. В интерес на истината аз съм запален художник, макар и с не особено голям талант, а синьор Каляри — нашият многоуважаем художник, ми угажда в интереса ми към неговите пигменти. А, ето го и Каляри! Води дори и дамите!

В залата се появи мъж с кадифена барета, понесъл платна, шишенца и четки. Зад него вървяха две млади дами, облечени в бели рокли с дълги шлейфове като мен, прегърнали се през кръста, като че ли държейки се една за друга, можеха по-лесно да се справят с девичия си свян.

— Може би ще се реванширам, като този път извърша представянето както трябва — рече графът. — Милейди, позволете ми да ви представя Розалина Капулети-Мафеи, моя братовчедка. А Жулиета Капулети вярвам вече познавате — доколкото знам, една прекрасна ваша братовчедка.

Лично аз бих използвала определението „прекрасна“ по-скоро за неговата братовчедка, а не за моята — Жулиета, която познавах като малка, се беше превърнала в невзрачно момиче с жълтеникава кожа и толкова скръбно изражение, че се притесних да не би всеки момент да избухне в сълзи. Но като ме видя, тя се отскубна от прегръдката на Розалина и ме удостои с толкова страстна прегръдка, че едва не ми скърши ребрата. Бях изненадана от подобно сърдечно посрещане, защото никога не я бях познавала особено добре — беше твърде малка, за да ми бъде другарче в игрите, а и аз си падах повече по мечовете, отколкото по тоалетите. Но Парис ме дръпна деликатно настрани и тихо прошепна:

— Опасявам се, че прие твърде присърце смъртта на брат ви Тибалт и сега скърби твърде силно за своя братовчед!

Това също ме слиса — та Жулиета познаваше Тибалт дори по-малко от мен! От друга страна, аз отсъствах известно време от Верона, така че нищо чудно между тях да се е зародило нещо. Може би е щяло да има друга сватба, преди онзи млад Монтеки да отнеме живота на Тибалт и да бъде изпратен в изгнание за престъплението си. Изгледах мило младата девойка — скръбта й със сигурност щеше да добави голяма доза достоверност на портрета й на отхвърлена жена.

През останалата част от следобеда всички стояхме колкото бе възможно по-неподвижни, докато художникът рисуваше подобията ни върху широкия преден панел на сандъка от зестрата ми. Самият Парис, вече облечен в пелерина с цвят охра, седеше в позлатен стол и ми поднасяше лъскава зелена ябълка. Аз бях застанала малко пред Розалина и Жулиета и му се усмихвах, докато бузите ми не ме заболяха. Този следобед не беше от най-спокойните, които съм прекарвала, защото синьор Каляри ме бе накарал да отпусна тежестта си върху единия си крак и леко да изпъна другия в гръцка поза, като, разбира се, трябваше да протягам и една ръка към ябълката. Но за щастие двамата с Парис поне можехме да си говорим през това време, макар и с доста стиснати челюсти, и аз като че ли бях наясно как да започна нападението си.

Иронията на ситуацията изобщо не ми убягна — трябваше да играя пълната противоположност на богинята от прочутата картина, която уж изобразявах. Задачата ми в случая беше да подтикна Парис да не ме избере.

Бях обмислила надълго и нашироко начина, по който да постигна тази цел. Не бих рискувала репутацията си, преструвайки се на лека жена, особено след като онзи унизителен преглед на масата в червената кула беше обявил девствеността ми извън всякакво съмнение. Не можех да се преструвам също така и на религиозна — богонабожна дамичка, копнееща за манастира, защото само едно просто запитване до баща ми щеше да издаде веднага лъжовността на шарадата. Не, аз трябваше да бъда себе си, само че в малко по-голяма степен от обикновено — в по-ярки, по-дръзки краски, като дъгоцветно стъкло след дъжд. И без това винаги съм си била умна, винаги съм си била пряма, винаги съм си била начетена — и сега щях да бъда същата. Планът ми беше простичък. Изхождах от идеята, че никой мъж не би поискал жена, която е по-умна от него и говори достатъчно смело, за да го покаже на целия свят. За тази цел бях изчела всички книги от библиотеката на баща ми, както старите, така и новите. А една от историите, която бях чела многократно — и в Омир, и в Овидий, и в Лукиан — беше тъкмо тази. Решението на Парис.

— Милорд — започнах, — опасявам се, че съм длъжна да започна познанството ни, като ви поправя за нещо.

Двете девойки Капулети ахнаха — първият и последен звук, който ги чух да издадат през целия следобед — очевидно шокирани, че говоря по този прям начин с техния знатен братовчед. Дори художникът застина с четката си по средата на разстоянието между палитрата и сандъка.

— Моля — кимна сдържано графът, — кажете ми в какво съм сгрешил!

— Преди малко говорехте за Елена от Троя — изрекох през зъби, усмихвайки се, за да улесня синьор Каляри, — но Елена не е сред дамите, от които Парис е трябвало да избира. Били са само трите богини — Хера, Атина и Афродита! Отсъждането, което в момента изобразяваме, се е случило по време на сватбата на Пелей и Тетис, родителите на Ахил — сведох очи към графа, дългокрак и чувстващ се съвсем естествено в своята гръцка роба и сандали. — Ериния, богинята на раздора, не била поканена на сватбата и за да си отмъсти, тя хвърлила сред компанията ябълка с надпис „За най-красивата“, както, сигурна съм, добре знаете. Богините започнали да спорят коя е най-красивата и помолили Зевс да отсъди, обаче Зевс прехвърлил тази чест върху вашия съименник Парис — тук усмивката му застина. — После богините се опитали да подкупят Парис, като Атина му предложила Елена от Троя, считана тогава за най-красивата жена на света. Така Парис избрал Атина и тя получила ябълката. И така сам разбирате, че макар да ви благодаря сърдечно за комплимента, той се крепи на леко погрешна основа.

И тук вече си поех дълбоко дъх.

— Разбирам — отвърна сковано Парис. — Простете!

— Не се притеснявайте — изрекох мило. — Често срещано недоразумение.

И замълчах, давайки възможност на моделите да се отпуснат и да решат, че изумителната ми лекция е приключила. Но изобщо не бях свършила.

— Един бърз преглед на Колот или Апулей вероятно ще ви предостави необходимите детайли. Мисля, че Апулей беше този, който е казал: „Там и тогава фригийският младеж спонтанно възнагради момичето със златната ябълка, която беше знак за отсъждането на победата“.

— Дълбоко съм ви задължен — отговори Парис. — Със сигурност ще проуча този пасаж.

Ябълката, която той ми поднасяше, започваше леко да потреперва, но дали беше от естествената умора или от раздразнение, нямаше как да знам.

— Разбира се — продължих настъпателно, — ако трябва да се придържаме към легендата, ябълката не би трябвало да е зелена.

Единствено безспорното възпитание на Парис беше в състояние да прикрие въздишката в гласа му, когато изрече:

— Защо не?

— Защото ябълката идва от Градината на хесперидите, личните владения на Хера. И ябълките, които дарявали с безсмъртие, били всъщност златни!

— Е, да се надяваме, че синьор Каляри ще се сети навреме да смени цветовете.

Пак мълчание.

— А някои твърдят, че плодът може дори да не е бил ябълка!

Този път годеникът ми не разполагаше с никакъв отговор.

— Тези така наречени златни ябълки най-вероятно са били портокали. Но в древни времена извън Леванта и Източните земи никой друг не познавал портокалите, поради което преводът е може би неточен.

Вече започвах да дразня дори себе си, но съзнавах, че представлявам приятен контраст на нашите две братовчедки — безмълвни като гроб, със сведени очи, перфектният пример на девича свенливост.

— Опасявам се, че при това положение портретът върху сандъка ще се окаже огромно разочарование за вас, лейди Беатриче — отбеляза графът и до края на позирането не се обади.

Аз също млъкнах, но вътрешно ликувах. Планът ми работеше!

Когато слънцето отвън тръгна към заник, Каляри остави четките си, а Парис ни освободи.

— Благодаря ви, дами — рече. — Сега си починете, а довечера ни очаква пиршество!

За един триумфален миг си помислих, че той ще излезе от залата без по-нататъшни любезности. Но точно тогава той се обърна към мен.

— Мисля, че това по право се пада на вас, Атина! — изрече и сложи в ръката ми ябълката — гладка, кръгла и тежка. Погледнах го и той ми намигна, а по устните му заигра лека усмивка.

Останах сред фалшивите цветя и кухите колони дълго след като всички други си бяха отишли. Стиснала ябълката, прехапала устни.

Оказа се, че изобщо не го бях ядосала, а по-скоро го бях забавлявала.

Това щеше да се окаже доста по-трудно, отколкото си представях.

Единайсета сцена Корабът „Флоренция“, залив Тобермори

Бенедикт: Събудих се със силно главоболие.

Локализирах центъра на болката точно над дясната си вежда — в ъгъла на окото ми капеше лепкава течност и всичко пред него ставаше червено.

Опитах се да вдигна ръка, за да изтрия кръвта, но не успях. Бях завързан за мачтата и същото конопено въже държеше до мен Клавдио и капитана. Бартоли все още беше в безсъзнание, но Клавдио се беше събудил. Той също имаше рана на слепоочието.

— Правят го — прошепна. — Секат дървото.

За миг си помислих, че разумът му се е объркал нещо от удара, но после вдигнах глава и видях, че Да Суса и останалите, въоръжени с брадви, секат бизанмачтата. Още докато гледахме, гредата поддаде и големият дънер падна — кремавото триъгълно платно се стовари в морето като опашка на кит, запращайки нагоре висока струя морски пръски. Платното застина и се понесе бавно в морето, пълнейки се с вода така, както преди се беше пълнило с вятър. А аз си казах, че с това отсичане на мачтата бяха посечени и последните ни мечти да се върнем в Испания и при слънцето.

Лоцманът се втурна покрай нас и ни погледна без никакво чувство за вина. Само хвана кормилото, завъртя го силно и насочи десния борд към залива. Маневрата беше изпълнена перфектно — дъното на корпуса задра в пясъка и корабът се разтресе. Гредите изскърцаха, въжетата се разлюляха и спряха и корабът застина на място. За миг настъпи пълна тишина, през която единственият звук беше от плискането на вълните по корпуса. А след това настана суматоха, когато разбунтувалите се моряци спуснаха корабните лодки и започнаха да гребат срещу отлива, в посока на брега.

— Сега ще разберем със сигурност дали шотландците са въоръжени — обади се Клавдио.

Но на брега наизлязоха само жени и деца — децата сочеха към нас, жените криеха децата под полите си. Бях чувал да се говори, че Елизабет предупредила поданиците си, че испанците ядат деца. Предположих, че мъжете от селото са за риба или работят на полето, и се изпълних със страх към тези простички шотландци. Зачудих се защо мъжете им са ги оставили толкова уязвими, особено след като в залива им вече има един испански галеас. Може би мъжете от „Сан Хуан де Сицилия“ вече бяха победили местните мъже. Но после си спомних червената диря и факта, че ние сме почти умрели от глад, и си казах, че много по-вероятно е шотландците да са победили испанците.

След като екипажът замина, ние се опитахме да се освободим, но напразно. Двамата с Клавдио не можехме да стигнем кинжалите си — нито своите, нито на другия. Капитанът беше все така в безсъзнание и невъоръжен. Аз разбих с крак близката ветроупорна лампа и отчаяно започнах да се опитвам да стигна парчетата стъкло, но те се оказаха също извън моя обсег. После започнахме да се опитваме да се измъкнем от въжетата, но единственият резултат от това беше, че ожулихме ръцете си до кръв, защото не можехме по никакъв начин да противостоим на огромното туловище на капитана, отпуснато напред през въжетата. Бяхме в капан, завързани като мулета, малка троица в този масивен кораб, който се поклащаше и скърцаше. Ако „Флоренция“ бе успяла да се пробие при удара, щяхме да потънем заедно с нея и ако екипажът не се върнеше обратно до прилива, щяхме да бъдем отнесени натам, накъдето ни завеят ветровете, докато не умрем от глад.

Нямаше какво друго да правим, освен да гледаме и да чакаме. Първо обърнах поглед към брега.

А там нашите моряци сееха разруха. Една от къщичките в малкото селце вече гореше. Чуваха се писъци на жени и деца и лай на кучета. Видях един моряк да преследва козел по плажа — от джобовете му падаха яйца, от колана му висеше наниз наденици. Щеше да бъде комично, ако не беше толкова долнопробно. Не ми се струваше някой от тях да успее да изкара жив нощта и най-лошото бе, че те застрашаваха не само себе си, но и нас, тъй като пораждаха съвсем основателна омраза към всички испански войници.

После погледнах към другия кораб — „Сан Хуан де Сицилия“. Изглеждаше като черен скелет на фона на мрачното небе, сякаш беше изгорял, а движението на мъглата разкри разкъсани на ивици платна. Беше галеас от класа на нашия, макар и малко по-малък от „Флоренция“. Изглеждаше като призрачен кораб — впечатление, което се подсилваше и от факта, че на борда не се виждаше жива душа. Извивайки тялото си максимално, колкото позволяваха въжетата около мен, забелязах, че е останала поне една лодка — малка, като онези, в които нашите метежници заминаха на брега. И внезапно ми хрумна една идея.

— Дали Бартоли е мъртъв? — обърнах се към Клавдио, но само с мърдане на устни. Незнайно защо усещах, че е добре да не говорим високо.

— Не мога да разбера — отговори също така шепнешком Клавдио. — Ако се събуди, заедно ще можем да се освободим. Но после какво? Не можем да стигнем до брега — те взеха лодките!

— Можем да отидем на другия кораб. Техните лодки са още там.

— Как?

— Със стола на боцмана — изрече бавно един несигурен глас. Беше Бартоли, който бавно се изправяше.

Без да губим време, тримата се заехме да се освободим от въжетата, но ако се съдеше по движението на бледия слънчев диск, надничащ иззад оловносивите облаци, пак ни беше необходим повече от час, докато преметнем първия кат през раменете си. Оттам нататък беше лесно — освободихме се моментално и се изправихме нестабилно. Ставите ни скърцаха, ударените ни глави пулсираха, краката и ръцете ни боляха от втурналата се обратно към тях кръв и други телесни течности.

Бартоли веднага се зае да приготви стол на боцмана. Откъм десния борд на нашия кораб метнахме въже с една абордажна кука към перилата на другия кораб и като най-слаб, Клавдио премина по него, държейки се с ръце. Въжето беше преметнато и укрепено добре за кораба, след което абордажната кука се озова обратно на нашия кораб, и към двойното въже чрез макара беше прикрепено столче, което можеше да се движи между двата кораба.

Бартоли, който беше по-възрастен и повече пострадал от нас, остана да брани кораба си, както се беше клел. Щеше да посрещне и накаже всеки метежник, осмелил се да се върне на борда, както и да управлява стола на боцмана за нас, когато дойде време да се връщаме. Но едва когато увиснах над открити води, седнал на столчето, и едва когато видях златния надпис „Сан Хуан де Сицилия“ да се приближава все повече и повече към мен, се сетих да се запитам какво всъщност ще открием на този призрачен кораб.

На палубата нямаше жива душа. Минах зад гротмачтата и вдигнах капака, за който предполагах, че води към трюма, тъй като корабът беше огледален образ на нашия. Но веднага усетих, че нещо не е наред. Още докато го повдигах, ме връхлетя същото усещане, което бе съпътствало гледката на хилядата тела на брега. По гърба ми пролазиха тръпките на грозното предчувствие и долових, че откъм трюма се надига неизразимо зло.

Скочих в тъмното, приземявайки се леко на крака, и веднага вдигнах високо фенера, който бях взел. Онова, което се разкри пред очите ми, ми напомни ни повече, ни по-малко на фреските в църквата „Санта Мария дела Кармине“ в Падуа, от които не бях откъсвал поглед като дете по време на литургия. Кошмарни, изпосталели, сгърчени скелети, с широко отворени очи, не успели да избегнат зловещата си съдба. Тук-там зървах по някоя униформа на ордена на свети Яков — същите цветове, с които бях облечен и аз. Ала техният светец ги беше изоставил. И което беше най-лошото, забелязах белези от зъби и нагризани крайници, там, където мъжете се бяха опитвали да откъснат от собствената си или нечия друга плът.

Наложи се да повдигна ризата си, за да си закрия носа и устата, защото смрадта беше непоносима. От зараза не се страхувах, защото бях наясно какво беше отнесло тези нещастни души от нашия свят. Но картината пред мен беше поредното предупреждение за мъжете на нашата „Флоренция“, защото тези нещастници тук бяха умрели от глад.

— Всички са мъртви! — извиках на Клавдио. Собственият ми глас ми подейства по необичайно утешителен начин. — Ето защо не са излезли на брега.

— Някакви провизии? — провикна се в отговор той.

Нямаше нужда да търся — никой човек не би тръгнал да гризе свой събрат, ако наоколо има нещо друго за ядене.

— Не — отговорих и се обърнах да си вървя, но в този момент нещо привлече погледа ми.

В дъното на трюма имаше купчина сандъци е месингов обков. Оставих фенера си на пода, отворих един от тях с кинжала си и отвътре ме посрещна мътен проблясък. Бръкнах в сандъка и между пръстите ми изпадаха безброй монети. Отнесох една от тях до отвора на трюма и я вдигнах, за да я огледам на светло. Златен реал. Обърнах се. Почти забравих за труповете.

Стотици сандъци! Ужасно, негодно за ядене съкровище. Сандъци със злато, които всеки от тези нещастници тук е можел да замени за един-едничък самун хляб. Безполезен, излишен баласт, който безсъмнено е забавил значително пътуването им, така че не са успели да изкарат дори дотук.

— Клавдио! — провикнах се аз, но този път доста по-тихо. Изобщо не ми хрумна да запазя находката за себе си, както биха постъпили повечето хора на мое място. Клавдио скочи при мен и първоначално се отдръпна ужасено от мъртъвците, но аз бързо го отведох в ъгъла и му посочих намереното. Очите му се ококориха.

— Колко са? — попита тихо.

— Цяло съкровище!

Той се обърна и отсече:

— Кажи думите!

Погледнах го неразбиращо.

— Кажи думите, с които го обявяваш за свое!

— Ами ти? — попитах. — Ти го намери заедно с мен!

— Скъпи Бенедикт — отвърна той, — ако от този момент нататък започна да харча по кесия злато на всеки час и продължа в този дух чак до смъртта си, на Медичите пак ще им останат купища пари! Но за теб това злато би могло да бъде разликата между скромното и богатото бъдеще! С него ще се издигнеш от благородник до принц! Ако заявиш правата си над него, според испанския закон за намиране на съкровища кралят трябва да те възнагради с голям дял! Кажи думите! — повтори настойчиво. — Защото аристократичната титла може да бъде и купена, ако не знаеш! Мисля, че поне на мен можеш да ми вярваш!

И изведнъж сякаш се върнах обратно в двореца Ескориал, в онзи сънлив, кехлибарен следобед до вратите на градината. И отново чух гласа на съветника от канцлерството: „Нека всеки мъж, който намери съкровище, да сложи ръка върху него и да изрече следните думи… Негово величество ще гарантира една десета част от съкровището на намерилия го, както и ще го включи в регистрите на благородниците на Испания“.

И сега аз сложих ръка върху хладното, негодно за ядене съкровище и изрекох необходимите думи:

— Аз, Бенедикт Минола от Падуа, предявявам правата на Филип Испански върху това съкровище!

С края на това изречение вече бях много богат.

С Клавдио се заехме с непосилната за изпосталелите ни тела задача да изкараме всички тежки сандъци на палубата. Мускулите ни протестираха, ръцете ни заплашваха всеки момент да ни предадат.

Накрая все пак се справихме, но в мига, в който изнесохме и последния сандък, от мрака се материализира една фигура, родена сякаш от съкровището. Две бели очи се вторачиха в нас и ние с Клавдио се отдръпнахме ужасени. Проблесна и острие на кинжал, но аз бързо хванах ръката и я обезоръжих с лекота, сякаш принадлежеше на дете. Човекът се срина в здравия захват на китката ми и се разрева като бебе.

Извлякохме го на светло, но и той не оказа никаква съпротива — беше кожа и кости, въздушен като птица. Изкарахме го на палубата с лекота, защото в сравнение със сандъците тежеше колкото перце. Мътната светлина очерта контурите му, но не успя да освети кожата му. Беше мавър.

Заговорих му на италиански и испански. Клавдио знаеше малко английски и още по-малко френски. Но мавърът само завъртя очи и се опита да раздвижи езика си, изсъхнал като месо и по-бял от кожата му. И тогава си спомних последния мавър, когото бях срещал, и поздрава, с който той си бе взел сбогом с мен в градините на Ел Ескориал:

— Ас-салам алейкум! — изрекох.

Сякаш в някакъв сън човекът ми отговори:

— Ва алейкум!

Седнах на дъските, за да бъда на неговото ниво, защото той не ми изглеждаше способен да се изправи. Клавдио остана прав до нас, оглеждащ неуверено тъмното създание, което бяхме открили. И съвсем основателно, защото мавърът изглеждаше почти толкова страшен, колкото и труповете в трюма. Бялото на очите му беше пожълтяло, а самите му очи се насълзиха незабавно от внезапната светлина и аз потреперих, когато се опитах да си представя колко ли дълго е стоял в тъмното. Кожата му беше пепелявосива, не абаносовочерна като на гадателя в Ел Ескориал, и висеше от кокалите му като щавена. Ситните къдрици на косата и брадата му бяха станали бели като брашно, нелепо контрастиращи с тъмната му кожа.

— Говориш ли каталонски? — попитах не особено уверено аз.

— Да — отговори той. — А също така италиански и френски.

— Какво е станало тук? — продължих на родния си език.

— Всички умряха от глад — отговори той на доста приличен тоскански.

— Откъде ви е това съкровище?

— То е на краля.

— Вие ли го намерихте?

— Не — отговори той, въртейки мъчително изсъхналия си език. Опита се да седне. — То принадлежи на негово величество Филип II Испански!

Господи, биваше си я лоялността на този човек, дори и след толкова много изпитания!

— Добре. А ние ще му го върнем — изрекох търпеливо. После му показах медала си и добавих: — Виждаш ли? Аз съм рицар на свети Яков. И ще се погрижа съкровището да бъде върнато на краля.

При тези мои думи той се срина обратно върху дъските като човек след къртовски труд, сякаш с това мое признание неговите отговорности свършваха.

— Заплатите — бе единствената дума, която успя да изрече.

И тогава разбрах. Това бяха заплатите за славните рицари от непобедимата (и непобедена) армада.

Оставихме го да дойде малко на себе си, а през това време се заехме да натоварим сандъците в корабните лодки. Докато товарехме, обсъждахме шепнешком какво да правим с този странен оцелял.

— Да го оставим — прошепна Клавдио. — Нямаме храна за него! Кимнах по посока на брега и изтъкнах:

— Не забравяй, че днес изгубихме двайсет гърла! И може би ще имаме нужда от опитен моряк, който да замени дезертьорите!

Клавдио изгледа присвитата одве фигура върху палубата и промърмори:

— Стига наистина да е опитен моряк. Прилича ми на дивак.

— Е, това само той може да ни каже. Хей, отдавна ли си по корабите? — провикнах се към нашия пленник.

Макар и едва чуто, доловихме отговора:

— Седемнайсет години. От Лепанто насам.

— Видя ли! — обърнах се към Клавдио. — Със сигурност ще ни бъде от полза!

Някъде по това време обаче се наложи да се забързаме, защото приливът бавно настъпваше и корабът започваше да се олюлява. Което щеше да рече, че „Флоренция“ съвсем скоро ще се озове в открито море. Срязахме стола на боцмана, свалихме лодките на вода и Клавдио пое едната, а аз другата. В моята, освен петдесетте сандъка имаше и един мавър. Когато се качихме на борда на „Флоренция“, видяхме, че единайсетима от метежниците се бяха върнали с провизии и най-безсрамно се правеха на заети с такелажа, след като капитанът очевидно им беше обещал да отложи боя с камшик за утре. Но от другата лодка нямаше и следа, а и никой от нас нямаше желание да чака останалите дезертьори. На залез-слънце корабът се отдели от брега.

— Отсечете напълно триъгълното платно! — провикна се капитанът и мъжете се хванаха на работа с брадвите. Не след дълго платното и гредите на някогашната ни бизанмачта се завъртяха и бавно потънаха във водата.

Докато се отдалечавахме от Тобермори, по хълмовете над селцето се появиха факли и се спуснаха надолу като падащи звезди. Мъжете наистина се връщаха от полето след работния си ден. Светлината беше точно толкова, колкото да ги видим как клъцват гърлата на останалите на брега метежници от нашия кораб — до последния испанец — и захвърлят телата им на плажа.

Дванайсета сцена Палацо Мафеи, Верона

Беатриче: През следващата седмица успях да опозная Парис доста добре.

Сутрин обикновено позирахме за нашия портрет върху сандъка и аз се изпълвах с все по-голяма възхита от картината, която излизаше изпод талантливата ръка на синьор Каляри. Следобедите, след като Парис беше отделил няколко часа за управление на имотите и делата си, излизахме в часа на паседжата42. По този начин се смесвахме със знатните жители на Верона, кръстосващи бавно по улиците в най-красивите си премени. А аз винаги бях придружавана от младите братовчедки Капулети — Жулиета и Розалина.

Парис полагаше големи усилия да забавлява жените си — водеше ни в различни домове на свои познати, за да ни покаже някоя свещена реликва, уреждаше да ни пуснат в тайни градини, за да зърнем някой особено красив декоративен фонтан, или ни отваряше вратите към малки параклиси, за да се насладим на някой красив стенопис. Веднъж ни заведе в частна менажерия в една вила в Сант Амброджо, за да ни покаже камелопард — голямо, нежно създание на точки като арлекин, с толкова дълъг врат, че се чудех как успяваше да го държи изправен. На другия ден ни отведе да разгледаме колекцията от редки предмети на един от неговите германски чичовци. Надниквайки в тази „камера на чудесата“, ние зърнахме бълхи, които танцуваха на миниатюрна сцена под звуците на оркестър от миниатюрни инструменти. Така графът ни показваше чудеса от всякакви размери така, сякаш бяха негова зестра.

В друг ден ни качи на златна баржа по реката, за да вечеряме под моста на моята фамилия — Понте Скалиджери, под звуците на музиканти, които свиреха от арките, осветени от светулките, които танцуваха в такт с музиката. Парис правеше всичко възможно на мен никога нищо да не ми липсва — непрекъснато пъхаше в ръцете ми някакви лакомства като сочни скариди, тлъсти маслини, фини малки сладкиши. Осъзнах, че стомахът ми непрекъснато се чувства като преял, така че, когато съвсем естествено започна да ме прерязва, аз започнах да крия тези деликатеси в полите си и после дискретно да ги хвърлям на улицата или в реката.

И през цялото това време говорех. Беше изтощително. Поправях безмилостно горкия граф на всяка крачка, дори по въпросите за произведенията на изкуството, чийто собственик беше самият той. При обиколката ни из града преразказвах всичко, което бях чела в книгите на баща ми за историята и гражданската политика на Верона, изпреварвайки Парис всеки път, когато отваряше уста, за да ни разкаже за някоя сграда или друга забележителност.

В замъка Скалиджеро във Вилафранка имаше мрачна, влажна тъмница. Когато бях малка, Тибалт обичаше да ме влачи там и да ме кара да пищя, като ми показваше различните инструменти за мъчение, оставени да ръждясват там от варварските времена. За мен най-кошмарна сред всички тях, по-кошмарна и от уредите, които пронизваха плътта и разкъсваха крайниците, беше юздата, изкована от черно желязо и предназначена да затвори завинаги устата на много говорещите жени. Веднъж Тибалт успя да ми я сложи и аз хукнах из замъка, удряйки глава в стените наоколо като муха в бутилка, неспособна дори да изпищя, докато накрая дойката ми не ми я свали. След това дни наред усещах в устата си металния вкус на желязото и кръвта и имах чувството, че металният език на юдата все още притиска моя.

Ако сега разполагах с такава юзда, лично щях да си я сложа и със собствените си ръце щях да щракна ключалката. Гласът ми се беше превърнал в клепало и за първи път разбирах възраженията на мъжете, отказващи да бъдат обвързани с постоянно бърборещи жени.

Но търпеливият Парис понасяше възхитително нестихващите ми поправки и като че ли изпитваше удоволствие да чува нови неща в областта на музиката, литературата, архитектурата и изобразителното изкуство. Понякога скърцах със зъби. Планът ми изобщо не сработваше.

В нарастващото си отчаяние добавих към репертоара си на бъбривка и превземките — започнах непрекъснато да се оплаквам ту от горещина, ту от студ, изисквайки ту да ми донесат пелерината, ту да я отнесат, настоявайки ветрилото ми да бъде ту отворено, ту сгънато, изпращайки хората на графа ту за ледени сорбети, ту за греяно вино. Въобще стараех се максимално да си противореча. Но и в това отношение бъдещият ми съпруг продължи да угажда на всяка моя прищявка, без нито за миг да се оплаче или смръщи.

И в интерес на истината, въпреки всичко, аз започнах да го харесвам. И в не един и два случая от сърце си мечтаех да го бях срещнала преди Бенедикт. Защото, дори и с отсъствието си, въпросният благородник от Падуа продължаваше да ми бъде трън в петата, защото ме принуждаваше непрекъснато да правя сравнения между него и Парис. Парис беше висок, но не толкова висок, колкото Бенедикт. Беше забавен, но не чак толкова остроумен. Имаше красиви очи и приятно лице, но чертите му изобщо не можеха да се сравнят с единственото лице на този свят, за което си мислех. Единствената подробност, в която графът със сигурност би бил по-добър съпруг от Бенедикт, се състоеше в това, че неговата идея за развлечения и области на интереси съвпадаше напълно с моята. Парис обичаше четенето, изкуството и музиката, докато Бенедикт никога не отваряше книга, не поглеждаше картина и не желаеше да чува и тон. Парис беше точно онова, което говореха за него — беше восъчна фигура, мъж, който беше толкова перфектен във всяко едно отношение, че самият той би могъл да се подреди сред колекцията на чичо си от редки предмети. Но нищо повече.

Жулиета и Розалина бяха неотлъчно до мен, ревниви пазителки на честта ми. Всяка нощ спяха до мен, всеки ден вървяха само на няколко крачки след мен и Парис, докато се разхождахме из града. Почти не говореха, а ако изобщо кажеха нещо, беше толкова тихо, че понякога дори не ги чувах. На една тяхна дума аз изричах хиляда. Представляваха прекрасен баланс на моя развилнял се език, но въпреки това аз продължавах да копнея за жизнерадостната компания на леля ми или на горката Гулиелма Кролаланца. Защото Жулиета безсъмнено се бореше с някаква своя огромна мъка, а Розалина, която беше крайно набожна, непрекъснато си мърмореше молитви. Коленете й се бяха разранили от часове наред коленичене пред олтарите на църквите, а сред пръстите й непрекъснато се въртяха зърната на молитвената броеница.

Не можах да науча почти нищо за тези млади жени. Веднъж успях да чуя мнението им за брака — както и можеше да се очаква, Розалина възнамеряваше да влезе в манастир, а с отнесения си поглед Жулиета мечтателно отговори, че бракът бил най-висшето състояние на единство, към което един мъж и една жена биха могли да се стремят.

Седмицата ми във Верона свърши по-бързо, отколкото бих желала, и за мен беше пределно ясно, че пиршеството, което предстоеше тази вечер, щеше да бъде моят последен шанс да отблъсна бъдещия си съпруг. Утре пристигаше баща ми, за да присъства на брачната церемония, а аз си знаех, че под зоркия му поглед бе напълно изключено да се държа така, както се бях държала досега.

Докато с младите девойки се гласяхме за предстоящото веселие, аз бях мълчалива почти колкото тях, защото имаше доста неща, за които да мисля. Както подобаваше на възрастта и непорочността им, Розалина и Жулиета бяха облечени в бяло. Розалина носеше колан от маслинови клонки, напомнящи за гълъба на Ной, а роклята на Жулиета беше обшита умело с пера, напомнящи за оперението на лебед.

А аз извадих от раклата край леглото си моята звездна рокля. Девойките ми помогнаха да се облека, а аз със задоволство забелязах, че въпреки лакомията ми от последната седмица роклята ми стоеше все така добре, както и преди. Пригладих с обич тъмносиния копринен корсет със съзвездието му от диаманти и проследих трона на Касиопея с пръст. Водопадът от поли се спусна към пода, разливащ се във всички нюанси на синьото — нежното като патешко яйце бледосиньо на обеда за най-долната пола, следвано от синьото на следобеда за средната пола, а накрая вечерно синьото за най-горната, завършващо с полунощно синьото за корсета. Дори мълчаливите ми помощнички възкликнаха хорово, оценявайки красотата на роклята. Според традицията косата ми трябваше да бъде спусната свободно до сватбата, така че сега двете братовчедки се заеха да я решат продължително, докато накрая тя не падна на големи златисти вълни върху гърба ми. Обух на краката си чифт пантофки със сребърни върхове и сякаш подканена за танц от тях, аз се завъртях така, че роклята ми се изду в красив кръг.

От гънките й, заедно с клончетата лавандула, поставени между тях от прислужниците на Парис, изпадаха картата сетебело и сонетът, който бях написала за Бенедикт през онзи ден на плажа с Микеланджело Кролаланца. Картата пъхнах в корсета си, по-скоро по навик, отколкото нарочно, но сонета оставих настрани, преди момичетата да са успели да го прочетат. Вече се срамувах от него. Мисълта за тези думи, толкова страстни, че едва не изгаряха хартията, извика буйна руменина по бузите ми. За мое голямо раздразнение обаче огледалото веднага ми показа, че тази руменина ми подхожда — по някаква превратна причина споменът за Бенедикт ме бе направил по-приятна за Парис. Искаше ми се да можех да прикрия тази червенина с маска, но Парис беше постановил, че гостите му имат пълната свобода да си изберат облекла, но са длъжни да дойдат на тържеството без маски. Може би човекът от восък смяташе чертите си за твърде прекрасни, за да бъдат крити. Уверила се, че всички сме напълно готови, аз поведох момичетата надолу по виещата се стълба — същинска падаща звезда.

Голямата зала изглеждаше така, както никога досега не я бях виждала. В чест на фамилията Капулети и като хитроумна игра с името им43 тя бе подредена като параклис. Във всяка по-голяма и по-малка ниша горяха свещи, а по някакъв изобретателен начин от тавана бяха провесени още толкова, разположени на различни височини, осветяващи кръстокуполния свод като същински съзвездия. Восъкът им капеше върху гостите, дарявайки ги с бели петна, достойни да съперничат на онези на каните, които живееха между гредите на тавана в нашата червена кула. Вече нямаше никакво съмнение, че Капулетите са богове.

Тук се беше събрал каймакът на веронското общество или поне онази част от него, свързана по някакъв начин с Капулетите. Баща ми никак не обичаше светските събирания, но ролята му на посредник бе изисквала от него да присъства на всички семейни събирания и на Монтеките, и на Капулетите, така че аз познавах повечето от тях още от детството си. Ето там беше синьор Мартино със съпругата и дъщерите му; граф Анселме и красивите му сестри; вдовицата на Витравио, синьор Плаченцио и прекрасните му племенници — Ливия, Лучия и веселата Елена. Зърнах също така и чичо ми Капулети със съпругата му — родителите на Жулиета, седнали един до друг на централната маса на два позлатени стола. Високи и кльощави, и двамата гледаха презрително към насъбралите се гости над дългите си носове. Все едно бяха брат и сестра както по външен вид, така и по маниери — вдигаха едновременно напълно еднаквите си бокали и съзерцаваха надменно веселието около тях. Поздравиха ме най-почтително, но усмивките им не достигнаха до студените им като кремък очи. Гледаха ме така, сякаш им бях отнела трофей, който след година-две е можело да договорят за дъщеря си.

Настаних се до Парис без никакъв апетит за изобилието от блюда, които се изреждаха пред мен. Трябваше да действам сега или никога. Но за първи път се сблъсках с големи трудности, когато реших да му привлека вниманието. Той почти не ме забеляза, защото от другата му страна се бяха подредили всички чичовци и вуйчовци Капулети, които като че ли в един глас му крещяха все една и съща история — някакви новини от Англия. Скърцаща със зъби от нетърпение, аз все пак си казах, че трябва да изчакам. Вляво от мен беше Жулиета, затова сега се обърнах към нея, макар да не хранех големи надежди за провеждане на разговор. Но като никога тя се оказа нетърпелива да говори.

— Отдавна чакам подходящ момент, за да поговоря с теб, братовчедке — изрече тихо момичето, — но досега Розалина все се влачеше с нас, а тя е твърде набожна, за да понесе онова, което искам да ти кажа. Искам да ти благодаря!

— Да ми благодариш ли? — изгледах я слисано. — И за какво?

Тя се огледа предпазливо и с още по-тих глас отвърна:

— Защото спаси живота на един човек! Чрез милостта си ти прости на най-добрия сред мъжете!

Бях в пълно неведение за онова, което ми говореше, а изобщо не бях в настроение за загадки. Имах си твърде много проблеми и сама.

— Не съм сигурна, че…

— Ти прогони един… млад мъж в Мантуа! Баща ти щеше да го осъди на смърт!

Сега вече разполагаше с цялото ми внимание. Спомнях си добре младия Монтеки — интелигентен, красив и което беше най-примамливото в него, напълно забранен плод за момиче от рода Капулети.

— Жулиета, да не би да имаш някакви отношения с този младеж?

Мълчанието й беше повече от многозначително. Не беше от типа мълчание, което я бе придружавало цяла седмица. Това не беше мълчанието на покорна девица, а упоритото мълчание на категоричното потвърждение. Очевидно си бях направила погрешен извод за нея — привързаността й не е била към Тибалт, а към неговия убиец, и не само към убиеца му, а към един Монтеки! Но това момче щеше да й донесе само отчаяние и смърт! Ако кракът му стъпеше пак във Верона, баща ми моментално щеше да поиска главата му. Наложи се да се направя на строга и изрекох:

— Жулиета, не можеш да слушаш сърцето си, а единствено баща си! Само той може да ти избере подходящия съпруг! А онзи Монтеки по-добре го забрави веднъж завинаги!

Тези думи едва не ме задавиха, особено като знаех по себе си колко е трудно да забравиш избора на сърцето си.

Жулиета ме изгледа. Благодарността все още не беше избягала от тъмните й очи, но вече беше примесена с разочарование. Очевидно беше търсила в мое лице съюзник, а аз й бях казала нещо, което тя изобщо не желаеше да чува. Затова окончателно млъкнах. Та коя бях аз, че да й давам съвети? При това съвети, каквито самата аз отказвах да слушам! Ето, моят баща бе направил за мен превъзходен избор — Парис, годеник, който ми подхождаше както по ранг, така и по характер, но аз бях твърдо решена да му откажа. Всъщност къде ми беше умът?

Огледах величествения Палацо Мафеи, красивите му орнаменти, прекрасните фрески по стените. Погледнах и Парис — особено красив в синьото си кадифе, за да бъде в тон с мен. Дръпнах го лекичко за ръкава. Трябваше да му кажа нещо. Решението ми не ме правеше щастлива, но събуденият ми разум ми подсказваше, че е за добро.

Бях готова да му се предам.

Парис беше добър човек, мил и търпелив. А през изминалата седмица ме беше видял в най-отвратителната ми светлина. Не хранех никакви илюзии — мъжът е в състояние да изтърпи подобно поведение у една жена по-скоро докато я ухажва, отколкото след като тя стане негова съпруга. Но от онова, което бях видяла досега, смятах, че от графа щеше да излезе добър и съобразителен съпруг. Ако не го приемех, тогава какво ме очакваше? Да вляза и аз в манастир заедно с Розалина? Никога не съм си падала особено по религията, а посещенията ми по църквите и параклисите винаги са били изцяло по задължение. А единственият си шанс за любов бях изгубила при една ръка на скопа. И носех губещата карта в корсета си. Бенедикт беше на война, биейки се за крал, който дори не беше негов, а дори и точно в този момент да беше до мен, си оставаше напълно изгубен, все едно беше в Индиите — защото при последния ни разговор той ме беше направил на пълна глупачка, отхвърляйки ме по най-груб начин. Ако сега отхвърлех Парис, баща ми със сигурност щеше да ми намери нов съпруг — веднъж решен на нещо, той никога не се отказваше. И като го познавах, можех да бъда сигурна, че следващият кандидат щеше да бъде стар или жесток, напълно глух за музика, изкуство и поезия и въобще за всички неща, които обичах. Ако станех графиня на Верона и принцеса на Вилафранка, със сигурност щях да разполагам с някаква власт. А баща ми нямаше да е вечен.

Беше настанало време да приема съдбата си.

Когато най-сетне се опитах да заговоря Парис, той постави ръка върху моята, за да ме помоли да изчакам, и не я свали. Бях длъжна да изчакам търпеливо мъжете да свършат разговора си. Загледах се в ръката, която бе отпусната върху моята, в пръстена с герба на графа — същият пръстен, който до края на вечерта щеше да се озове върху моята ръка. А после чух една-единствена дума.

Всички наоколо се заливаха от смях и странна възбуда, затова не успях да чуя нищо повече. Необичайната дума изскачаше, потъваше и отново се появяваше на повърхността на буреносното море на разговора. Приведох се по-близо към Парис, а той потупа ръката ми със своята. След малко, скъпа, бъди търпелива! Мъжете говорят! И тогава един от чичовците ми, плюещ пилешки кокали, докато говореше, успя да надвика останалите. Току-що се бил завърнал от Норич, където тази „армада“ била в устата на цялото графство. Филип Испански се бил опитал да нападне Елизабет Английска с огромна флота кораби.

Ръката ми се скова под ръката на Парис. Значи това било Великото начинание на краля, заговорът, за който Микеланджело Кролаланца веднъж ми разказа на сицилианския бряг. Наострих слух, за да чуя повече, защото днес за първи път през живота си ставах свидетел на това как новини от големия свят са успели да достигнат до нашия малък свят, наречен Верона. Безсъмнено нещо се е объркало, при това много. И се оказа точно така.

— Корабите на Филип попаднали в буря и английските оръдия ги направили на парчета. Херцогът на Парма се оказал твърде голям страхливец, за да им се притече на помощ, и флотите били разпръснати като карти при скопа!

— Побягнали са, така ли? — възкликна Парис.

— Дори и това не успели да направят! — извика чичо ми. — Синьор Хауърд блокирал южния изход на Ламанша и всички испански кораби, които успели да се спасят, били принудени да поемат на север към замръзналите земи на Шотландия! — Отпи голяма глътка вино. — Сигурно вече всички са мъртви — дори и да са успели да избегнат острите подводни скали и морските чудовища, разполагали са с порциони само за месец. Говори се, че бреговете на Шотландия били затрупани с испански трупове, изхвърлени от северното море като черупки — тук лицето на чичо ми се озари от щастие и той победоносно възкликна: — Представяте ли си? Великото начинание на испанския крал е било направено на пух и прах от английските ветрове! — изплези език и издуха вулгарно през устни.

Парис избухна в неистов смях.

И тогава аз разбрах, че не мога да се омъжа за него.

Изправих се и напуснах бавно залата. Той изобщо не забеляза.

Тринайсета сцена Базиликата „Сан Дзено“, Верона

Беатриче: Лутах се по улиците на Верона, в компанията единствено на звездите.

Луната беше сребърен галеон, носещ се през архипелага на индиговосините облаци. Потърсих моята звезда в подножието на трона на Касиопея и тя се разми сред сълзите ми, както в една друга нощ — в нощта, когато бях с Бенедикт на дюните, в нощта, когато той ме бе прегръщал. А сега най-вероятно беше мъртъв.

Представих си безжизненото му лице и ококорените му невиждащи очи, докато е потъвал под вълните. Тези звезди сигурно са били последното, което бе видял. Затова аз вече не можех да ги гледам. Вмъкнах се през огромен мрачен вход. Вътре всичко беше от мрамор, на черни и бели ивици като северен тигър. Катедралата.

Черните плочки ме отведоха като отпечатъци от стъпки към криптата, където в сърцевината на новата църква се криеше една доста по-стара. Това беше личната базилика на свети Дзено, раннохристиянската църква, върху която беше издигната новата катедрала. Коленичих пред олтара на светеца и се вторачих в иконата на Дзено със светото семейство, която висеше над него. Докато съзерцавах черното му лице, блеснало под светлината на свещите, в съзнанието ми нахлуха изведнъж всички събития от лятото — мавърът, балът с маски, сватбата, поетът, наумахията, процесията на Варата, кладата. И Бенедикт. Бенедикт на вечеря, Бенедикт на дюните, а сега Бенедикт на дъното на морето.

Спомних си го от деня на рицарския турнир в ролята на синьор Моунтанто. Беше толкова хладнокръвен, толкова прекрасен с меча, толкова уверен, че ще победи всеки, който се осмели да му се изпречи. Тогава винаги бях смятала безрезервно, че той ще се върне жив и здрав от всяка битка, независимо каква е била тя. Бях убедена, че той е безсмъртен. Може и никога да не е бил мой, но някак си ми беше достатъчно да знам, че крачи някъде по тази земя, безгрижен и жизнерадостен, измъквайки се дипломатично от всички неприятности. Потърсих в сърцето си и най-бледия лъч надежда, но далеч по-силно беше опасението ми, че Бенедикт най-сетне се е сблъскал с единствения враг, когото не би могъл да победи нито със слово, нито с меч. Защото какво би могъл да стори той срещу природните стихии? Не би могъл да измами ветровете, не би могъл да омае моретата.

Свети Дзено ме гледаше безстрастно, докато агонизирах пред него, изчаквайки мълчаливо мига на молитвата ми. Затворих очи и стиснах ръце пред гърдите си, коленичила върху студения камък. Кристалите върху полунощните ми поли изпукаха под коленете ми, докато си припомнях легендата за светеца, която ми бяха разказвали като дете. Свети Дзено някога бил спасил един подплашен кон с каруца, успокоявайки водите на река Адидже, разделяйки ги като Мойсей. И по магически начин не позволил на водите на прилива да залеят равнините на областта Венето и да нахлуят в катедралата. С такива способности не би имал никакви проблеми да спаси една злочеста душа, един крайно досаден мъж, нали така?

Нямах представа кой е светецът на Падуа. Познавах само моя светец — един мавър, пристигнал чак от Африка, за да изгради тази базилика със собствените си ръце. В името на Свети Дзено всеки мавър имаше право на свободно преминаване по улиците на Верона — тук маврите не бяха подложени на преследванията, съпътстващи ги в много други градове и региони (Месина, о, Месина!). Дзено беше дошъл от много далече, но се беше превърнал в неразривна част от града, точно като баща ми. Всеки рибар от Верона бе увесил медал с лика на светеца на въдицата си, всеки обущар отпечатваше символа му върху обувките, които изработваше. Така, за първи път през живота си, аз се замолих на светеца на Верона съвсем искрено, с абсолютна вяра в способностите му и увереност в думите си:

— Свети Дзено — започнах, вторачена в черното му, лъскаво като абанос лице, — моля те, спаси го! Спаси Бенедикт!

Той ме изгледа с очи, черни и бели като мраморните стени наоколо. Безстрастността му беше до известна степен утеха. Щеше да ми помогне, а може би не, в зависимост от напълно лишения от логика избор на божественото. Аз бях сторила всичко, което беше по моите сили. Сега беше негов ред да реши. Изправих се бавно на крака, напуснах голямата катедрала и на стълбите спрях. Утре можех да стоя тук, за да се превърна в Беатриче Мафеи. Колко интересна беше тази нощ — изведнъж се беше обърнала с краката нагоре, както беше станало и в една друга нощ, когато с мен беше Бенедикт. Небесата изведнъж се бяха завъртели, подобно на циферблат на часовник или на двете полукълба. Преди вечеря, макар да смятах Бенедикт за съвсем жив, обмислях брак с граф Парис. След вечеря, когато бях почти сигурна, че е мъртъв, знаех още и че не мога да се омъжа за графа. Защото, след като не можех да се омъжа за Бенедикт, нямаше да се омъжа за никого другиго. Ако съществуваше и най-малката надежда, че той може да се завърне, аз щях да го чакам!

Върнала се в Палацо Мафеи, аз се изкачих по величествената бяла спирала и се насочих право към стаята си. Разрових раклата си, докато не открих онова, което търсех — парчето забравен пергамент. Пригладих сонета върху завивката си и започнах да го чета. Но сега всяка отделна дума вече носеше съвсем друг смисъл и сълзите ми закапаха върху мастилените редове.

Когато се успокоих, аз оправих звездната си рокля и слязох още веднъж по виещата се стълба. Веселбата в голямата зала беше станала още по-шумна и след тишината и хладината на нощта този шум се стовари върху мен като вълна.

Първият човек, когото зърнах вътре, беше Жулиета — както винаги замечтана. Това ми даде една идея. Тя също беше обичала и изгубила любимия си — защо да не можех да спася и нея, и себе си? Минавайки покрай стола й, аз свалих шапчицата й и разстлах тъмната й коса по раменете й така, че да падне върху бялата й гръд.

— Така е по-добре, миличка! — рекох.

Тя ми се усмихна свенливо.

Седнах отново до Парис и моментално, сякаш не бях отсъствала цял час, ръката му с пръстена се озова отново върху моята. Но този път долових в жеста друго значение — беше по-скоро собственически. Зачаках удобния момент да му съобщя, че не мога да се омъжа за него. Този път нямаше да има никакви игрички, само директен отказ. А с баща ми щях да се разправям по-късно. Но мъжкият разговор не спираше — все така за Англия и за проваленото нападение на армадата на крал Филип. За херцог Парма, за някаква контраатака, за това какво щяла да направи кралицата, че какво щял да направи папата, че какво щели да направят търговците от Ломбардия.

— Техният безценен свети Йоан май е забравил да защити рицарите си, а? — злорадстваше Парис.

Заговорих безцелно, без дори да се замислям, изцяло по навика от последните дни.

— Свети Яков — поправих го. — Рицарите на свети Йоан са от Франция, а Рицарите на Жартиерата — от Англия. А свети Яков е светецът защитник на Испания.

По странната случайност на приливите и отливите в един разговор аз бях заговорила неволно в период на затишие, така че сега гласът ми се понесе из цялата зала.

Настъпи кратка, напрегната тишина, а после моите роднини се засмяха.

— Внимавай, графе! — подвикна един. — Току-виж, както наставлява в учебната стая, лейди Беатриче да започне да наставлява и в спалнята!

И мъжете Капулети отново се разсмяха.

Парис се усмихна, но едно малко мускулче в челюстта му потрепна. Обърна се най-сетне към мен и заговори тихо, през стиснати зъби, така, както ми беше говорил, докато позирахме за портрета. Но проблясващите му гневно очи бяха достатъчно красноречиви.

— Повече да не си се осмелила да ме поправяш пред моите роднини! Когато сме насаме, можеш да си бърбориш, колкото си искаш, но никога, за нищо на света не ме прави на глупак пред двора ми!

Сведох очи, за да не му позволя да види триумфа ми в тях. Мъжът от восък се беше разчупил, точно както става с печатите по писмата. Отговорът на моята дилема се беше оказал много прост — той беше приемал благосклонно поправките ми насаме, но в мига, в който го бях поправила пред други хора (най-вече мъже!), се оказа, че бях прекалила. Колко ли от тук присъстващите съпруги надговаряха мъжете си у дома, макар пред хората да мълчаха като риби? Това ли беше единственият начин, по който една жена можеше да управлява — чрез тази лична, домашна власт?

Ако действително вече бях съпруга на Парис, това негово избухване сигурно щеше да ме накара да си затворя устата, но сега, когато бях толкова близо до целта си, не можех да бъда принудена толкова лесно да замълча. Сърцето ми заби така, че той сигурно го виждаше в гърлото ми, обаче изрекох:

— Простете, милорд. Езикът ми открай време е бил мой враг. Но винаги съм била на мнение, че е по-добре да бъдеш говореща жена с ясно изградено мнение, което можеш да споделиш със съпруга си винаги, когато поискаш, отколкото мишчица, която само си мълчи! Че кой би желал някаква си свенлива девица, която няма нищо за казване — дори и думица, с която да се опълчи на съпруга си? Коя е толкова тъпа, че безропотно да се съгласява с всяка дума, която каже съпругът й? — кимнах вдясно от себе си. — Погледнете само братовчедка ми! Абсолютно неподвижна, нищо не казва! От една седмица не съм я чувала да изрича и думица!

Парис проследи погледа ми, гледайки през мен, сякаш вече изобщо не ме виждаше.

До мен седеше Жулиета. Очевидно не беше чула абсолютно нищо от текущия спор. Тъмните й очи се взираха надалече, през стените и през тъмните полета, чак до Мантуа. Тази вечер изглеждаше забележително добре — вече не беше безличното девойче, което бях видяла при пристигането си тук. И знаех, че тя мисли за любимия си. Както споменът за Бенедикт бе извикал руменина по бузите ми, така и нейните спомени бяха изрисували бузите й с приятен загар — така, както слънцето обагря кремавия цвят на магнолията с леко розово. Белият й врат беше дълъг и елегантен, гръдта й — висока и бяла. Но нямах никакво съмнение, че в очите на графа най-хубавото й качество беше нейното свенливо мълчание — Жулиета седеше тихо и кротко, без дори да помръдне, няма като лебед.

Парис се изправи и прошепна нещо в ухото на чичо ми Капулети, бащата на Жулиета. После двамата мъже излязоха в осветения от луната двор, за да поговорят насаме. А когато се върнаха, от триумфа по лицето на таткото Капулети разбрах, че аз съм свободна.

Четиринайсета сцена Корабът „Флоренция“, открито море

Бенедикт: С всяка следваща левга, която слагахме между себе си и обречения „Сан Хуан де Сицилия“, настроението ни се подобряваше.

Тъй като вече се брояхме на пръсти, порционите ни, макар и все още доста скромни, за да задоволят напълно глада ни, бяха като кралско угощение в сравнение с предишните. Всички метежници бяха донесли със себе си храна от шотландския залив, поради което, както и в името на бойния дух, двамата с Клавдио успяхме да убедим капитана да им спести бичуването. Това беше първият и последен път, в който видях Лоренцо Бартоли да се отклонява от любимия си команден ред.

И всъщност се радвахме на завръщането на лоцмана Да Суса, защото имахме нужда от опитен моряк, който да ни преведе през коварните протоци. Своенравният ни кормчия беше качил на борда жива коза — жертвоприношение, с което да се покае за прегрешенията си, и засега всички се радвахме на гъстото й мляко, очаквайки с нетърпение да опитаме и месото й. Вятърът вееше с пълни гърди и пълнеше останалите ни платна и колкото по на юг отивахме, толкова по-щадящ ставаше климатът, толкова по-открити водите. Все още ни преследваше проблемът с навигацията, но благодарение на звездата на Беатриче, която аз проследявах и отбелязвах всяка нощ, можех с доста голяма степен на увереност да информирам капитана, че пътуваме право на юг.

А те двамата с Клавдио се опитваха да се ориентират по крайно неадекватните ни карти и така накрая попаднаха на един знак, подсказан им от сушата — дълго и тясно парче земя, което Клавдио обяви за Корнуол. Ветровете ни подхванаха от всички страни и капитанът даде заповед да приберем платната наполовина. Бяхме се върнали в Ламанша.

Не че бяхме извън опасност, разбира се. Провирайки се през покрайнините на канала, ние следяхме непрекъснато с далекогледа за английски кораби. Но въпреки зрелищния разгром на нашата армада англичаните като че ли бяха изгубили бързо желание за битки — зърнахме няколко търговски шхуни и рибарски корабчета, но нито един боен кораб. Така за първи път от Шотландия насам започнахме да се изпълваме с надежда, че може и да успеем да се доберем до дома.

Всеки мъж беше наясно с новите си задължения, така че сега имах възможността да отделя по-голямо внимание на най-новия член на нашия екипаж. Дадох на мавъра каютата на корабния ни лекар и в продължение на цяла седмица той не можеше да прави нищо друго, освен да лежи. Съмнявах се дали ще успее да оживее, но въпреки това разрових запасите на мъртвия ни лекар, за да открия някакви церове за множеството му болежки. Скоро стана ясно, че мавърът знае много повече за медицинските смеси от мен. Бързо отказа с жест гнусните буркани с пиявици и хлъзгав сребърен живак и посочи към стъклениците със стрити корени от Западните Индий44 и към червения живак.

Докато налагах раните по тялото му с избраните от него мазила, забелязах, че ръцете му са покрити с някакво черно писмо, но никакво триене с гъба не бе в състояние да го премахне — имаше леко синкав нюанс и изглеждаше така, сякаш мастилото беше приклещено в капана на кожата. Не разпознах странните букви от нито една от азбуките, които бях учил, и се чудех от какъв ли чужд лексикон произхождат тези думи. И за известно време нямах никаква надежда, че някога ще успея да науча отговора на този въпрос. Възстановяването му беше значително затруднено от факта, че нещастникът не можеше да спи — всеки път, когато затвореше очи, се пробуждаше с писък. Веднага схванах, че когато заспиваше, той се връщаше обратно в трюма на „Сан Хуан де Сицилия“.

Ала въпреки страховете ми състоянието на мавъра започна да се подобрява. И докато набираше сили, аз научих доста подробности от неговата история. А тя беше такава, че би разплакала дори камък. Бил докаран като роб от северните части на Африка още като момче и бил подарен на бащата на настоящия крал — Карлос.

— Имах таланта да намирам вода — рече той и аз моментално наострих уши — и работех за краля в Пардо, а по-късно и в Ел Ескориал. Но с раждането на сина ми този дар ме напусна — добави с пресъхнала уста, — като че ли премина изцяло в него.

След като не успял да довърши водните градини за краля, бил прехвърлен на корабите, в които гребал до Лепанто и обратно. А сега, в тази епоха на кораби без гребла, бил взет за работа на спасителните лодки, като по този начин още веднъж се заклел във вярност към краля. И действително продължавал да отстоява клетвата си — не изоставил кораба, останал плътно до съкровището. По моите изчисления и доколкото си спомнях паролите за дните, той е престоял на онзи шотландски бряг и в онзи мъртвешки кораб поне една седмица, преди да пристигнем. Не исках да си представям ужасите, с които се беше сблъскал.

— И никой ли не дойде за съкровището? — попитах, седнал на ръба на койката му. — Шотландците не се ли опитаха да ограбят кораба?

— Само веднъж — отговори той. — Но аз ги видях, че идват. Метнах си един огромен плащ и запалих една ветроупорна лампа. Излязох на палубата и се качих на едно буре, за да изглеждам висок. Когато те приближиха, аз отметнах назад качулката си и протегнах ръце така, за да видят писанията — протегна ръце настрани, като разпънат и аз наистина зърнах надписите, но той беше твърде слаб, за да ги задържи в тази поза. — Беше на смрачаване — добави. — Откъм трюма светеше. Когато ме видяха така, те се обърнаха и никога повече не се приближиха.

Не бях изненадан. Бях виждал доста маври през живота си, защото в университета в родния ми град Падуа имаше мнозина. Но точно този определено ме беше уплашил, когато беше изникнал от мрака на трюма в „Сан Хуан“. Можех само да си представям въздействието на вида му върху онези простички шотландски селяни. Погледнах към ръцете му и попитах:

— Какво е написано там?

— Молитва — отговори. — Молитва в плътта. Ако е написана върху теб, значи е написана вътре в теб!

Замислих се за предаността, която беше показал към своя крал, и за предаността, която беше показал към своя бог, за да се остави словото му да бъде изписано в плътта му. Този иначе низш човечец се оказваше най-верният от всички слуги и беше демонстрирал лоялност и кураж, достойни за истински принц!

— Никога ли не ти се е приисквало да избягаш? Да вземеш една от лодките и да стигнеш до брега? — попитах.

Той ме изгледа с искрена изненада, като че подобна мисъл никога не му беше хрумвала.

— Но нали дължа на краля си вярност до последния си дъх! Защото, докато бях на корабите, той взе на работа моя син като негово протеже!

Беше дошъл моментът да му кажа, че знам.

— Ако името му е Фарук Сикандер, значи го познавам. Той си е все още там, в Ел Ескориал.

За първи път, откакто беше легнал на тази койка, мавърът се изправи с блеснали очи.

— Да! — извика. — Да, той е мой син! Носи името ми! Аз също съм Фарук Сикандер.

Разказах му за срещата с младия откривател на вода и завърших:

— Той е един прекрасен младеж и се чувства много добре в двореца.

Човекът ме накара да повторя разказа си отново и отново. Напрегнах се да си спомня всяка подробност, но онова, което не си спомних, измислих. И накрая горкият успя за първи път да заспи — за първи път, откакто бе напуснал кораба „Сан Хуан“.

След още няколко дена приемане на нормални порциони Фарук вече беше в състояние да работи на борда на кораба, а само след седмица се превърна в най-силния и най-способния моряк на „Флоренция“. Забелязах, че екипажът го прие без всякакви възражения и дори започна да се отнася към него с респект заради големия му опит — хората бяха свикнали да виждат моряци от всякакви цветове и нации, затова ни най-малко не се страхуваха от него. Фарук беше много взискателен към чистотата си и всеки ден вадеше по кофа с вода от морето, за да се къпе. Коленичеше за молитва по няколко пъти на ден, докосвайки с чело дъските на палубата. Никой не си позволи нито един коментар по този въпрос.

Единственият човек на борда, който се отнасяше към Фарук с подозрение, беше Клавдио. Докато изнасяше литургията, той започна да избира текстове от свети Яков и да говори за еретици и диваци, без да откъсва очи от мавъра. Лично аз бях изненадан, защото той произхождаше от Флоренция — люлка на всякакви нации и рани, а и в Сицилия нито веднъж не се бе присъединил към осъждането на маврите. Но сега, докато го наблюдавах как гледа Фарук, си спомних деня, в който бе играл ролята на младия крал Рамиро от Астурия в наумахията, където бе призовал гнева на свети Яков върху маврите. И въпреки всичко това само веднъж си позволи да даде гласност на чувствата си по този повод пред мен.

— Трябваше да го оставим на „Сан Хуан“ — рече.

— Защо?

Клавдио проследи с поглед Фарук, който умело вдигаше платната, и отговори:

— Попитай го! Попитай го защо само той е оцелял!

Не разбирах напълно враждебното отношение на Клавдио. Но и не зададох въпроса, който той искаше от мен. Въпреки това след този кратък разговор оставих мавъра да си гледа работата, а аз се концентрирах върху моята. И се стараех кинжалът ми винаги да ми е под ръка.

През тази нощ сякаш от нищото се изви силна буря, която започна да подмята кораба на всички страни. Вместо обичайното си звездобройство реших да се отдам на койката си, защото бурята със сигурност щеше да ме изхвърли от борда. Лежейки в леглото си, срещнах големи трудности, докато извикам съня — не беше честно точно когато бяхме толкова близо до дома, да станем жертви на бурята, след като не успяхме да станем жертви на глада.

Сигурно накрая все пак съм заспал, защото внезапно се събудих от непогрешимия звук от допир на метал в метал. Под лунната светлина видях как бравата на вратата ми започва да се движи. Побързах да извадя камата си изпод възглавницата. Беше си стояла там още откакто поделихме порционите. В каютата ми се появи фигура, подпираща се на стената, за да не падне от постоянното люлеене на кораба. Изпосталял човек, с дълга брада — би могъл да бъде всеки от екипажа. Но натрапникът не носеше оръжие. Само приседна неуверено на ръба на леглото ми.

— Ти ли си, Фарук Сикандер? — прошепнах.

— Поздрави, Бенедикт!

Беше Дон Педро.

Бях напълно забравил за присъствието му на борда. По време на всичките ни изпитания той не беше напуснал нито за миг каютата си — изолиран от всички ни, забравен. Когато беше избухнал бунтът, можехме да се обърнем към него, за да го потуши. Когато бизанмачтата беше отсечена, най-вероятно се беше стоварила точно върху неговата каюта. Когато бяхме завързани за грота с капитана и Клавдио, той можеше да ни освободи. Но в отчаянието и заетостта си бяхме забравили напълно за най-важната особа на този кораб — и най-маловажната.

Седнах в леглото, не особено сигурен как да се обърна към него. Той все още ли ми беше господар?

— Имах видение — рече той. — В разгара на бурята на прозореца ми се появи мавър — кошмарно, хлътнало лице с пламтящи очи. Говореше ми нещо, някакви непознати думи, но в съня си аз ги разбрах. Каза ми да си изкупя греховете.

Не знаех какво да кажа. Знаех, че надникналият през прозореца му трябва да е бил Фарук — никакво видение, а мъж от плът и кръв. Но ако принцът бе започнал най-сетне да изпитва някакви угризения, не смятах да пресичам покаянието му.

— Бенедикт — рече той пак, — ще стигнем ли до Испания?

— Не съм сигурен — отговорих, защото моментът не ми се струваше особено подходящ за лъжа. — Но мисля, че може би ще стигнем.

Той извърна поглед към малките прозорчета и към морето, и светкавицата откри право кухините в бузите му. Тогава разбрах, че и той трябва да е страдал по свой собствен начин — бил е съвсем сам през всичкото време, умиращ от глад, докато и ние умирахме, но без утехата на компанията. Всяко тяло, което беше хвърлено в морето, трябва да бе прелетяло покрай неговия прозорец, всеки удар на корабната камбана му бе помагал да не забравя колко смърт беше причинил.

Едновременно с това му се е налагало да преживее още един край — кончината на собствената му чест. Всеки ден е трябвало да живее с мисълта, че именно той ни е докарал до това положение и че след катастрофалната загуба на котвата е отказал да поеме командването на своите хора. Тази роля се беше паднала на други — на един морски капитан, на един банкер и на един благородник. И на един мавър. Благородството на принца се беше изпарило заедно с плътта му.

— Никой не трябва да знае! — изрече сега той. — Никой не трябва да знае какво се случи на този кораб! Закълни ми се! Закълни ми се във вярност!

Замислих се за думата. Вярност. Бях облякъл ливреята на свети Яков, бях сложил медала му, бях вървял под знамето му. И този безполезен принц на Арагон продължаваше да бъде мой господар. Оказваше се, че бях грешал напълно за него. Той не се беше покаял в самотния си затвор. Какъвто и шок да му беше причинила появата на мавъра на прозореца, угризенията му бяха отстъпили много бързо пред чувството за самосъхранение. Сега, когато изглеждаше много вероятно да се върнем в Испания живи, той държеше да излъска отново образа на новия Дон Педро пред света. Очевидно от известно време насам се бе опитвал да измисли как да запази престъпленията си в тайна от обществеността, как да прикрие факта какъв фалшив принц беше всъщност. И беше открил отговора в тази едничка дума — вярност. Аз бях негов васал, а щом той искаше мълчанието ми, можеше да ми го заповяда.

— Заклевам се — съгласих се, тъй като нямах никакъв друг избор. Но клетвата ми прозвуча като въздишка.

Той сключи ръце пред гърди, сякаш се молеше. „Облекчение — казах си аз, — не разкаяние.“ Сведе глава и промърмори:

— В замяна трябва да ти призная нещо.

Обгърнах коленете си. Вече нищо, изречено от него, не би могло да ме заинтригува. Стомахът ми се преобърна от неудобство и нещо, доста сходно със срама. Вече имаше клетвата ми. А сега аз исках да ми се махне от очите.

— Свързано е с лейди Беатриче.

Изправих се рязко в леглото.

— Беатриче дела Скала? — за първи път произнасях името й от онази вечер, когато бяхме говорили за нея с Клавдио.

— Да — и после мълча толкова дълго, че реших, че се е отказал да говори. Накрая обаче си пое дълбоко въздух, като че ли се канеше да се хвърли в морето, и изрече: — Дамата не ти е била невярна. Аз бях този, който ви раздели.

— Ама… ама… аз нали я видях? С поета?

— Не знаеше какво виждаш — промърмори Дон Педро и леко се помести на леглото ми. — Жената, която загина на кладата, беше негова майка. Казваше се Гулиелма Кролаланца.

Жената, която бях проследил на тарантелата.

— Онази мавърка е била майката на поета?! — възкликнах изумено.

— Да. И Беатриче го прегръщаше просто от съчувствие. И съвсем невинно.

Спомних си онзи кошмарен ден, когато принцът ме беше завел при Беатриче на дюните. Спомнях си всеки жест и всяко докосване, разменени между Беатриче и поета и сега си ги повторих в съзнанието като пиеса. Сега, когато вече разполагах с реалните факти, бях принуден да призная истината — той просто е бил скърбящ син, ограбен от живота по най-жестокия начин. Разглеждайки сцената в тази нова светлина, аз осъзнах, че не бях видял в нея нищо, освен сестринска загриженост и съвсем целомъдрена утеха. Стиснах юмруци.

— Има и още нещо. Знаех, че си й подарил онова сетебело. Затова поръчах да изработят цяла колода само от тях и ги оставих в стаята ти, за да може тя да ги намери.

Имах само един въпрос. Състоящ се само от една дума.

— Защо?

— Исках компания за това приключение. Исках брат.

Но нито едно от тези неща не звучеше искрено. А сега беше дошъл моментът на истината. Не казах нищо — и с това казах всичко.

— Много добре — отговори той на незададения ми въпрос. — След като аз не можех да я имам, не желаех да я имаш и ти!

Не бях в състояние да кажа каквото и да било. В мислите ми настъпи хаос. Вселената изведнъж се завъртя над главата ми.

— Вече ми се закле във вярност! — напомни ми назидателно той.

Тогава разбрах защо ме беше накарал първо да се закълна, преди да си признае истината. Усетих, че се изпълвам с омраза към него.

— О, имаш я! — изрекох през стиснати зъби, с толкова презрение, колкото успях да вложа в тези три думи.

— А в замяна ти имаш моята! — каза и сложи ръка на рамото ми. — Ако се доберем до родината, ще се погрижа да бъдете възнаградени, ти и Клавдио. И първото ни пътуване ще бъде до Сицилия, за да оправим всичко, което развалихме. Май там ви чака по една булка, а? Теб и графа, нали?

Звучеше неестествено весело. Нямах си доверие да му кажа каквото и да било, затова след известно време той стана и си излезе. Но аз продължавах да усещам ръката му върху рамото си.

Мястото пареше като жигосано.

Петнайсета сцена Замъкът Скалиджеро, Вилафранка ди Верона

Беатриче: Когато се върнах в замъка Скалиджеро отново като неомъжена жена, не бях посрещната от топла рапира и от рубините от кръвта на брат ми. Този път бях посрещната от дълга диря съкровища.

На подвижния мост ме чакаха две медни лампи от Византия, нащърбени от хвърлянето. Край къщичката на пазача бе разстлан цял топ коприна, съдрана от край до край. В двора лежеше венецианското огледало, разбито на милион парченца, които проблясваха на слънцето. Стълбите към червената кула бяха хлъзгави от разлетите масла. Тръгнах внимателно по тях — стълбите към безопасността сега се бяха превърнали в стълби на опасността.

Баща ми стоеше насред залата, върху купчина есенни листа, които вятърът често довяваше вътре. Във всяка от ръцете си държеше по едно писмо. Ръцете му бяха протегнати настрани като везни, сякаш двете послания го уравновесяваха, сякаш се беше върнал към старата си роля на посредник на справедливостта.

Вместо поздрав той приближи едно от писмата към очите си и зачете на глас:

Предпочетох да замълча.

— А аз не мога да си позволя да го обидя — допълни баща ми, — защото вече загърбих Монтеките. Ако сега изгубя и Капулетите, ще изгубя цялата власт на Дела Скала! Затова сега аз и ти трябва да присъстваме на тази сватба и да се скъсаме от усмивки, докато онази малка кучка Капулети отнема трофея, който по право трябваше да бъде за теб! Четиринайсет! — изкрещя. — Тя е само на четиринайсет! Още негодна да задържи дете в утробата си! — изгледа ме отвратено и изръмжа: — Ти ме предаде!

Сведох очи в престорено покаяние.

— Аз нямам никаква вина! — извих. — Просто бях напълно отхвърлена! Как мислиш, че се чувствам аз, да бъда отхвърлена заради някоя, която е с цели пет лета по-млада от мен? Най-големите ми надежди да бъдат съсипани от собствената ми братовчедка?

И изтрих една сълза, която я нямаше.

Това вече беше наистина прекалено. Бях стигнала твърде далече и баща ми веднага го разбра. Прекоси бързо довените вътре листа и стисна брадичката ми — силно, болезнено. Принуди ме да го погледна в очите.

— Как стана, опърничава моя дъще? — изръмжа. — Какво точно направи?

— Нищо! — извисих глас в протест, пищейки като овца на заколение. — Той просто отсъди и избра друга!

Той пусна едновременно и брадичката ми, и първото писмо. Листът се завъртя и спря върху покрития с листа под. И едва тогава видях, че това по пода не бяха листа, а листи хартия. Различих думите от моя брачен договор, изписан с красив писарски почерк, накъсан на хиляди парченца. До масата стоеше обикновен кафез, натъпкан с овча вълна, и от нея надничаше останалата част от зестрата ми. Значи Парис беше изпратил обратно всичко, с изключение на моя касоне. Беше задържал ценния сватбен сандък с красивата картина на капака, а моето съкровище бе изпратил обратно в обикновена щайга за маслини. Вече си ги представях, всички позиращи в голямата зала на Палацо Мафеи за „Решението на Парис“, само дето този път ролята на Атина се играеше от Жулиета. Вероятно нейната предишна роля беше заета от друга братовчедка Капулети, а синьор Каляри, художникът, беше получил задачата да нанесе лицето на Жулиета върху моето.

Смятах, че съм направила услуга на братовчедка си. Тогава не поставях под въпрос решението си да подаря на Жулиета съдба, която аз бях отхвърлила. Мислех си, че съм й осигурила мил и богат съпруг, който ще я пази. Изобщо не се питах какво би се случило с Жулиета, ако и тя като мен реши да се опре на някаква мъглява мечта, вместо да се отдаде на ясната реалност. Много повече ме интересуваше собствената ми съдба, затова сега наблюдавах внимателно баща ми.

Той се отпусна тежко в дървения си стол, обсипан с дървените стълби на фамилията му, и потъна в размишления. Второто писмо седеше смачкано в ръката му. Това ми напомни да го питам.

— А другото писмо?

Той вдигна очи и ме изгледа враждебно.

— Какво?

— Другото писмо? Още лоши новини ли?

— Че кои други новини биха могли да бъдат по-лоши? — изсъска злобно.

— В такъв случай радостни? — възкликнах с престорена веселост.

— Нещо, което за мен няма абсолютно никакво значение — отговори той. — Леля ти е мъртва.

За момент се обърках, тъй като имах много лели, а повечето от тях бяха снощи на пиршеството.

— Сестрата на майка ти, Иноджен. В Сицилия — заяви баща ми. И сякаш не ми беше казал нищо особено, замахна с второто писмо към мен. Хванах го и хукнах навън.

В двора беше горещо, но аз бях замръзнала от шок. Приседнала на ръба на фонтана, който някога беше пълен с кръвта на брат ми, аз четях и препрочитах писмото отново и отново.

Беше написано от Леонато и разказваше тъжна история — че леля ми се разболяла от треска и само за една седмица починала. Тленните й останки щели да бъдат положени в Чимитерио Монументале, в семейната гробница.

И изведнъж бях отново в Сицилия, на онзи хълм в деня на смъртта на мавърката и погребвах прахта на Гулиелма Кролаланца на мястото, където сега щеше да бъде положена леля ми. Представих си Иноджен — единственото подобие на майка ми, което ми беше останало. А после си представих Херо. Как сега щеше да се развива братовчедка ми, без майка й да я научи как да бъде независима и силна? Кой щеше да я научи, че може да танцува и сама?

Върнах се обратно в залата. Баща ми изобщо не беше помръднал.

— Татко, трябва да говоря с теб!

Той ме изгледа невиждащо с бледите си очи.

— Искам да се върна в Сицилия, за да отдам почит на паметта на леля ми!

Той си пое дълбоко въздух през носа си и изрече:

— Дотогава ще бъде погребана. Всъщност вече може би е погребана. На писмото му е трябвало цяла седмица, докато стигне дотук. А на юг труповете бързо се вмирисват.

Никак не ми хареса начинът, по който се изказа, но пък и не можех да го виня.

— Това е въпрос на чест за нашето семейство — казах. Мислех си, че така ще го убедя. Но грешах.

— Когато преди те пуснах да отидеш там, имах наследник. А и ти беше под крилото на леля си. Сега леля ти я няма, а и без това преди се наложи да те повикам у дома заради опасността, която е сполетяла дома на чичо ти. Не мога да си позволя да те изгубя!

В последното изявление нямаше никаква страст, никаква емоция — просто политическа целесъобразност. Аз бях булка трофей.

— Значи през лятото можех да загина, без да ти създам неудобства, но сега не, така ли?

— След като ти го каза, да, така е.

Този отговор ме заля като ледена вода. Бях толкова слисана, че като никога замълчах.

Но мълчанието ми не продължи много дълго. В продължение на цялата следваща седмица не го оставих на мира. Бях научила доста от разходките си из Верона с Парис и вече отлично знаех как да се превърна в непоносима за мъжете. Затова сега хленчех, мрънках, досаждах му и го врънках. Понякога имах усещането, че пак ще ме удари с опакото на ръката си. Но той никога не повтори този шамар. Просто продължи да ми отказва. Упорито и непреклонно. В отчаянието си опитах друга тактика — опитах да бъда почтителна, послушна и скромна. Вечер се правех на добра компания, като му говорех на любимата му тема — Верона и околностите й. Даже веднъж подхванахме отново нашата игра на скопа и забелязах как той намира известна утеха в дребните ми поражения.

И тогава ми хрумна една идея. Една вечер пак извадих тестето карти и изиграх последния си отчаян коз.

— Татко — започнах, след като чиниите бяха отнесени и прислугата беше напуснала залата, — тази вечер ще играя с теб за един залог! Ако спечеля, искам да ме пуснеш да отида в Сицилия, за да се поклоня пред гроба на леля ми!

Той отвори уста, за да ми откаже за пореден път, но аз вдигнах ръка, като побързах да го прекъсна.

— Ако ми позволиш — рекох, — ще се върна след месец и ще се омъжа за онзи, когото ми избереш!

Той се почеса по носа и попита:

— Но без никакви хитри номера, така че да накараш човека да те отхвърли, така ли?

Погледите ни се срещнаха и тогава разбрах, че той вече бе наясно какво бях сторила с Парис.

— Точно така. Без никакви номера! — обещах тържествено.

— А ако откажа облога?

Поех си дълбоко дъх и рискувах.

— Тогава ще вляза в манастир и така династията ти ще умре заедно с теб!

В продължение на няколко минути той мълча. Но не бях много сигурна дали мълчанието му се дължи на гняв или на неохотна възхита. А после:

— Ами ако аз спечеля?

— Никога повече няма да ти противореча! И още утре ще се омъжа, за когото ти ми определиш!

Вече бях сложила картите си на масата. Но пък баща ми обичаше куража и честността.

— Тогава раздавай! — кимна той с почти невидимо свиване на рамене и почти невидима усмивка.

И аз раздадох картите, както бях правила многократно преди.

Размесих картите и помолих баща ми да цепи. После раздадох три карти за него и три за мен. Накрая обърнах между нас четири други карти. Останалата част от колодата оставих близо до лакътя си. И започнахме да играем скопа. Само баща ми и аз. В тронната зала. Пред огнището.

Около нас нямаше нищо от модерния свят. Нищо, което да ни напомня, че вече не живеем в света на чашите и мечовете, на жезлите и монетите, в света на рицарите, кралете и кралиците. Усетих как призраците на замъка надвисват над главата ми, господарите и господарките на миналото, надничащи да видят картите ми, които държах пред себе си като ветрило. Един по един двамата изигравахме своя ход, опитвайки се да „уловим“ важните карти — деветка за деветка, рицар за рицар. Поставяхме трофеите си на кръст до десните си ръце. Баща ми водеше, после бяхме равни, накрая той пак поведе. И всичко можеше да бъде изгубено, само дето аз изобщо не се притеснявах. Направих своя ход при последното раздаване — с едно незабележимо тръсване на ръкава, което бях упражнявала дълго време в стаята си. И на масата пред мен се плъзна моето сетебело, сетебелото на Бенедикт.

Не изпусках баща си от поглед — в изменчивата светлина от огнището не беше забелязал нищичко. И аз изиграх своята основна карта.

— Скопа! — изрекох тихо, но твърдо.

Баща ми погледна първо картата, после мен. За момент не можех да си поема дъх и имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Дали ще отгатне какво направих? Самата карта беше все още здрава, само ръбовете й бяха леко зацапани от многото й пътувания. Но не изглеждаше чак толкова нова, че да се открои от останалите в колодата насред сумрачната ни тронна зала. За един безкраен миг баща ми изобщо не помръдна. Накрая се изправи и събори всички карти от масата и те се разпръснаха по пода. Насочи дългия си пръст към мен и отсече:

— Но само месец! И нито ден повече!

И после напусна с гръм и трясък залата. Аз станах, за да събера разпръснатите по пода карти, а сетебелото на Бенедикт върнах в корсета си — там, където му беше мястото.

Шестнайсета сцена Корабът „Флоренция“, открито море

Бенедикт: В утрото след срещата ми с Дон Педро бурята в главата ми беше утихнала. Вече виждах ясно пътя напред.

Времето и умът ми бяха в синхрон. Вятърът бе заминал нанякъде много далече и морето след него бе станало гладко, спокойно и синьо. По хълмовете откъм десния ни борд се виждаха вятърни мелници — Да Суса, който бе плавал и преди през тези води, каза, че мелниците се намирали по бреговете на полуостров Бретан. Значи се намирахме недалече от френските брегове.

От този момент нататък аз започнах да се отбивам ежедневно в каютата на Дон Педро, за да го държа в течение на пътуването ни, както подобаваше на верен васал. И обикновено го заварвах станал от леглото, облечен и седнал на бюрото си — като че ли пишеше писма, и във всеки един детайл бе станал отново принц. Все още не излизаше от каютата си, но вече изпращаше съобщения на капитана и пишеше писма на брат си Дон Хуан — пазителя на имотите му в Арагон, които трябваше да бъдат изпратени при пристигането ни на сушата. Писа също така и на краля.

Информирах капитана, че порционите на принца трябва да се увеличат, и той само кимна. По-късно установих, че Лоренцо Бартоли, прецизен във всичко, касаещо командния ред, беше осигурявал порциона на принца всеки божи ден, откакто бяхме на вода — с изключение на деня на бунта, а и тогава не бил успял да му занесе храна само защото беше вързан.

Когато екипажът вдигна всички платна, а Да Суса обърна кормилото към Сантандер, аз вече бях взел решение какво ще правя по-нататък. Моят принц си беше все още мой принц, независимо от постъпките му на борда на „Флоренция“. Ако стигнем Испания, аз щях да прибера наградата си — Бог ми е свидетел, че си я бях заслужил. За Беатриче не хранех никакви илюзии — като нищо вече можеше да е омъжена. Така първата ми задача оставаше да служа на принца, втората — да се прибера у дома. Ала нощем, под звездата на Беатриче, нищо не беше в състояние да окове надеждите ми, нищо не беше в състояние да удържи полета на мечтите ми.

Фарук Сикандер работеше ефективно и безмълвно. Не бях го питал за нощта, когато беше надникнал в каютата на Дон Педро, но се чудех дали не би могъл да вижда греха така, както някога бе виждал скритата вода. Наблюдавах мавъра в ежедневните му пречиствания и молитви, съзерцавах писанията по ръцете му, докато ги обливаше с морска вода, и така, както бях решил вече веднъж, заключих, че е по-добре да не се бъркаме в някои неща.

А после, в деня на Сантяго, зърнахме Сантандер. И бордът на кораба ни бе залят от възторжени възгласи и победоносни викове.

Най-топлата ми прегръдка беше за Клавдио, защото сега той беше за мен много повече от приятел. Когато се откъснахме един от друг, очите му бяха влажни. Моите също.

— Вече имам брат — каза.

— И аз — отговорих.

Не си дадохме обети, нито смесихме кръвта си, както правят испанците. Просто си стиснахме ръцете — жест, който ни свързваше завинаги.

После се нахвърлихме като освирепели върху остатъците от порционите ни и с радост изпълнихме заповедта на капитана да изтъркаме кораба, да лъснем подпорите и въобще да приведем корпуса колкото е възможно в по-приличен вид за неизбежното празнично посрещане.

Едва когато наближихме брега, принцът се показа на палубата, успял да се стегне донякъде на вид, за да помаха на очакваните посрещачи. Но завръщането ни у дома беше жалко — никакви тромпети, никакви радостни тълпи, само един ранен кораб, навлизащ куцукайки в пристанището. Да Суса стори всичко по силите си да задържи кораба без котва и да забави спирането, но въпреки това се ударихме толкова силно във вълнолома, че пробихме дупка в носа. Изнизвайки се един по един от кораба, следващи Дон Педро, всички нападахме на сушата като бебета, защото бяхме забравили да вървим. И аз целунах твърдата земя.

Не ми е много ясно как бива посрещан обикновено кораб, завръщащ се от дълго пътуване, но истината е, в този ден нямаше почти нищо, което да ни зарадва. Представителите на Короната липсваха, затова ние оставихме мъжете в кръчмата, а мавъра — пред нея, и се запътихме да намерим кмета на града. В огрените от слънцето кристално бели улици децата ни посрещнаха с подигравки и започнаха да ни замерят с изгнили зеленчуци. Само преди ден-два аз бих уловил тези зеленчуци, за да ги изям, благодарен на всичко, което ми хвърлят. Само невероятната радост, че сме живи и че крачим, макар и нестабилно, по твърда земя, успяваше да смекчи срама от посрещането ни у дома. Кметът отсъстваше от кметството, но неговият секретар ни запозна с жалката истина — че разбити кораби са започнали да пристигат в пристанището им още от октомври и затова хората отдавна били спрели да обръщат внимание на подобни гледки. Заповедите били да се явим пред краля в Ел Ескориал колкото ни бе възможно по-скоро.

На пристанището купихме няколко мулета и натоварихме на тях моето съкровище, и през седмицата, която ни отне, докато стигнем до Ел Ескориал, светът окончателно си дойде на мястото. Земята стана отново твърда земя, дните на седмицата си върнаха истинските имена, но ми бяха необходими години наред, докато отвикна да наричам срядата Сантяго.

И там, в двореца на краля много месеци, след като го бях напуснал, за мен беше удоволствие да изпълня единствената задача, с която се чувствах горд от цялото това пътуване. Събрах отново Фарук Сикандер със сина му, който носеше същото име. Двамата се прегърнаха в градините под арка с вода, която тъкмо те бяха открили.

Оставих ги да се наговорят и се отправих към параклиса „Свети Яков“ за благодарствената литургия, където седнах между Дон Педро и Клавдио. Капитан Бартоли не беше с нас — беше починал в крайбрежната кръчма в Сантандер на следващия ден след пристигането ни. Изпълнил докрай дълга си да докара кораба, той просто беше заспал, за да не се събуди никога повече. А последният кораб, който беше управлявал — „Флоренция“, гордостта на херцога на Тоскана, трябваше да бъде превърнат на трески.

Дон Педро седеше и слушаше литургията с блажена усмивка на лице. Още по пътя насам бях научил от Клавдио, че принцът бил измъкнал същата клетва и от него още на кораба — да не говори с никого за онова, което се бе случило на борда. В знак на благодарност към чичо му, великия херцог, и като компенсация за загубата на красивия му кораб Клавдио щеше да бъде обявен за героя на тази експедиция. Сега, когато двамата с флорентинския граф бяхме положили обет за мълчание, а капитанът беше мъртъв, Дон Педро можеше отново да се превърне в принц — славен, красив, добре облечен и добре нахранен. Лицето му се беше сдобило с някаква бляскава лъскавина, като че ли беше лакиран — като грейналите лица на светците навсякъде около нас. Вдигнах очи към свода на църквата, където между колоните се виждаше розетка на свети Яков. Свети Яков Велики — Матаморос. Извърнах очи от изображението. Нямаше нищо, за което да му благодаря.

Не лелеех никакви надежди, че Дон Педро ще изпълни обещанията си, но за всеобща изненада той удържа на думата си, която беше дал в онази буреносна нощ в моята каюта. Докладва подвизите ми на краля и така Филип ми дари една десета от съкровището, което намерихме на „Сан Хуан де Сицилия“. Установих, че е щяло да бъде голям срам, ако сандъците със заплатите на армадата са били изловени от Елизабет, така че благодарността на краля за намирането им не знаеше граници. Удостои ме с благородническата титла херцог на Леон, тъй като предишният херцог много удобно бил загинал при бягството на армадата. Така аз вече бях аристократ със солидна титла и което беше още по-важното — доста богат.

В допълнение към всичко това Дон Педро повтори намерението си да се върне в Сицилия през именията му в Арагон, защото стана ясно, че някакви нови обстоятелства му били отворили обратния път към двореца на Леонато.

— Майката на лейди Херо ми забрани да се връщам там, докато е жива — изрече той с такава жизнерадост, сякаш пътуването ни около остров Британия никога не се беше случвало. — Но наскоро получих вест, че тя се разболяла от треска и се споминала, така че ние сме отново добре дошли там!

Не ми харесаха нито чувствата му, нито новините, защото питаех най-топли чувства към лейди Иноджен. Но се бях примирил с този нов Дон Педро, защото бях установил, че човек не е длъжен да харесва някой друг, за да му служи.

В деня, в който трябваше да потеглим към Сицилия, аз издирих Фарук Сикандер, за да му връча един от сандъците със съкровища. Имах доста от тях, а и смятах, че си е заслужил парите.

Но той само изгледа подозрително сандъка в ръцете ми така, сякаш щеше да го изгори.

— Щом не искаш да приемеш парите ми — рекох, — може ли поне да ти дам един съвет?

Той кимна и по устните му премина лека усмивка.

— Вземи сина си и заминете за Верона! Там хората се прекланят пред един черен светец и в негово име защитават живота на всички маври на тяхна територия!

Бях наясно, че в Испания маврите бяха изложени отново на огромна опасност, защото тъкмо в този ден кралят беше издал декрет, обявявайки, че армадата се била провалила, защото му е отнело твърде дълго време да прогони маврите от Гранада. Така с първия реал, който похарчих от богатството си, аз купих на бащата и сина по едно муле и ги изпратих по живо, по здраво към Верона. Докато гледах как Фарук се отдалечава по северния път със сина си, му помахах, но той не се обърна нито веднъж назад и не видя поздрава ми. Не можех да му се сърдя. Ако и аз бях видял онова, което беше видял той, и аз не бих искал никога повече да зървам човек, който е бил някога на борда на „Сан Хуан де Сицилия“.

Защото вече знаех отговора на въпроса на Клавдио. Знаех как Фарук бе оцелял на борда на онзи мъртвешки кораб. Бил е принуден да прави онова, което разправяха за него. Трябвало е да се вживее в ролята на онези черни диваци, за които моряците разказваха, че поглъщали човешка плът, и да си я приготвя като яхния в казана. Трябвало е да прави онова, което е правел, сам, в отчаянието на мрака, и това цял живот щеше да го преследва.

— Бенедикт! — подвикна неуверено Клавдио. — Идваш ли? Сицилия ни очаква!

Сицилия. А сега вече можех да мисля за Беатриче и най-сетне да дам воля на надеждите си. Но не хранех никакви илюзии — в крайна сметка тя наистина може да се е омъжила за поета, след като аз я отхвърлих така грубо. Или да се е върнала у дома си, във Верона и там да е намерила някой друг. Единствената ми надежда сега беше, че тя се е върнала в Сицилия, за да отдаде почит на паметта на леля си и че все още е свободна.

И тогава? Тогава бях напълно наясно какво ще направя. Нито ще хленча, нито ще се мотая, нито ще въздишам като романтичен любовник. Приключих с натруфените дрехи и превзетите маниери. Ще бъда просто себе си, онзи Бенедикт, който се научих да бъда. И сигурно отново ще започнем словесните си битки, но аз тайничко ще се надявам ударите да се превърнат в целувки — така, както стана и преди.

Обърнах коня си и застанах до коня на Клавдио и после двамата се срещнахме с принца при портите на двореца Ескориал. Дон Педро пришпори коня си пред нас, развял високо своето знаме. И така, както бях сторил преди година, аз отново последвах принца, Клавдио и слънцето — към Сицилия.