Беатриче и Бенедикт

Първа сцена Дворецът на Леонато, Месина, Сицилия

Беатриче: Не трябваше да идвам. Защото сега, когато бях отново в Сицилия, Бенедикт беше навсякъде. И никъде.

Веднага щом оставих пътническия си сандък в дома на чичо ми и прегърнах скърбящата си братовчедка, въпреки прежурящото обедно слънце аз се отправих към могилата, където беше гробницата на леля ми. И макар че пътешествието беше кратко, по пътя ме връхлетяха един след друг спомени за Бенедикт. Плискането на морските вълни звучеше като гласа му, приятните ветрове шептяха името му. Птиците напяваха любимата му песен от олеандрите, щурците имитираха смеха му откъм дюните.

Гледах право пред себе си, докато се катерех по хълмистия некропол Чимитерио Монументале. Стараех се да не се поддам на ширналата се във всички посоки панорама, която се откриваше зад гърба ми. Не исках да гледам. Засега. Не исках да оглеждам тази земя на крайности — мястото, където се бях смяла най-силно, но и където бях плакала най-горко. Мястото, където бях открила любовта, само за да я изгубя. Мястото, където бях подарила на Бенедикт сърцето си. И сега, когато отново бях тук, осъзнах, че със заминаването си той бе оставил това сърце точно тук. А когато се бях върнала, за да си го поискам обратно, то се бе оказало безполезно — самотно сърце вместо двойно такова.

Накрая стигнах до семейната гробница на фамилията Леонати, където мъртвите й членове се бутаха между студените стени, за да бдят над живите си роднини долу. Беше ми трудно да си представя, че леля ми Иноджен, сестрата на майка ми, вече лежи зад тези бледи камъни. Сплетох пръсти в извивките на вратите от ковано желязо на входа, символизиращи портала между живите и мъртвите, през който, веднъж преминал, никой не се завръщаше. Около цветята от ковано желязо бръмчаха земни пчели, но никоя от тях не минаваше през решетката. Дори такива низши създания знаеха, че да влезеш в една гробница означава никога да не излезеш.

— Приветствам те, лельо! — изрекох и извадих от ръкава си комат хляб.

Бях дошла да изпълня един ритуал. Ритуал, който преди се бе сторил доста странен на мен, севернячката. Струваше ми се непонятно как в Сицилия могат да почитат мъртвите не чрез букети цветя, молитви и църковни песнопения, а като повеждат със себе си хлапетата си, кучетата си и дори бабите си, натоварени с кошници с храна, и си правят пикник върху гроба на покойния. Зачудих се дали приятелството и близостта не продължават и под земята, дали зад каменните мемориали и скръбните епитафии семействата не се прегръщат в приятелска размяна на кокали, за да спорят после кой пищял или плешка на кого е.

Докато разчупвах хляба пред портата, изведнъж си спомних, че в тази конкретна гробница лежат всъщност две жени. Леля ми беше положена тук по право и традиция. Но Гулиелма Кролаланца — или поне шепа въглени от нея — беше положена също тук преди една година.

И това сложи край на апетита ми. Захвърлих последната хапка от хляба през железните решетки към мъртвите и изтупах решително трохите от полите си. Всичко си има край. Не можеш да започнеш отново. Засвидетелствах почитта си и вече можех да си вървя. На Херо щеше да й се наложи да се оправя сама. Тя нямаше нужда от мен. А аз щях да грабна и без това неотворения си сандък и да се върна на пристанището, откъдето да взема кораб, който щеше да ме върне обратно при баща ми. Сицилия се беше променила до неузнаваемост. Защото Бенедикт не беше тук, а без него нещата нямаше как да бъдат такива, каквито бяха преди една година.

Жуженето на пчелите се превърна в далечен звук на тромпет.

Сякаш призовала видение, поглеждайки надолу, зърнах процесия от войници, която се виеше по крайбрежния път откъм пристанището. Броните им блестяха, алените им знамена се вееха под топлите южни ветрове. От това разстояние не бях в състояние да различа герба върху знамената, но сърцето ми ги позна много преди очите ми. Това бяха парадните знамена на царската династия Арагон.

Истина ли беше това? Или беше извикано от спомените ми отпреди година? Защото именно тази процесия ми бе довела тогава Бенедикт. И всичко друго беше забравено, когато, точно както и преди година, зърнах в строя една руса глава, която подскачаше леко на коня си. Но този кон беше сив. А любимият жребец на Бенедикт — Бабиека, беше дорест. Щом конят беше различен, дали същото важеше и за ездача?

Налагаше се да се уверя. С разтуптяно сърце аз се спуснах надолу по склона, разпръсквайки стадо мършави овце, които после се заковаха на място и ме проследиха с погледи, докато не им омръзнах и не се върнаха към любимото си занимание — да пощипват трева.

Когато най-сетне слязох от хълма, хукнах колкото сили имах обратно по Виа Катания към двореца на Леонато.

Минах под тунела от преплетена зеленина, покрай фонтаните и през прекрасните градини. Изрядно подкастрените плодни дръвчета стояха на стража като войници. Изведнъж ме обзеха лоши предчувствия — защо полкът се връщаше в Месина? Да не би да предстоеше нова война?

Втурнах се в пъстроцветния двор, където заварих чичо си, облечен в черните копринени роби на траура. Беше застанал в самия център на римската мозайка, точно върху лицето на Медуза. В едната си ръка държеше писмо близо до старите си очи, с другата поглаждаше побелялата си брада. Пред него беше коленичил вестоносец в алена ливрея, вперил почтително поглед в мозайката. Когато ме видя, чичо ми вдигна глава и размаха писмото към мен.

— Както изглежда, ти няма да бъдеш единствената ни гостенка, племеннице — рече. — От това писмо научавам, че Дон Педро от Арагон пристига в Месина. Клавдио също е с него, след като се е покрил с голяма слава в последната война.

Усетих, че някой стиска ръката ми. До мен беше застанала Херо. Не я бях усетила да влиза в двора, нито я бях забелязала — досега. Очевидно се бе научила да се слива перфектно със сенките през последните дни и да стои, потънала в благоприлично мълчание, точно както искаше чичо ми. Погледнах я. Траурните одежди не й подхождаха — тъмните цветове изпиваха и без това бледия й тен, от скръб бузите й бяха хлътнали. Но сега тя изведнъж сякаш пламна отвътре — по пепелявото й лице плъзна руменина и очите й блеснаха като на чайка. Името на Клавдио беше напълно достатъчно, за да я върне към живот.

Чичо ми пак заговори:

— Вуйчото на Клавдио ще се зарадва много на завръщането му! Трябва веднага да му проводя вестоносец!

„Значи архиепископът на Монреале е все още жив“ — помислих си аз, свивайки презрително устни. Надявах се за тази една година да е умрял, но сега предпочетох да изхвърля прелата от ума си. Не ме интересуваше нито принцът, нито Клавдио, нито неговия зъл вуйчо. Интересуваха ме само новините за един-единствен човек — но сега, когато се стигна до това, не успях да събера сили да изрека думите.

— Кажи ми, чичо — започнах и се замислих, преструвайки се, че не помня името му, — дали и синьор Моунтанто се е върнал от войната?

Чичо ми ме изгледа сащисано — както и би трябвало.

— Но кой е този, за когото ме питаш, племеннице?

— Братовчедка ми има предвид синьор Бенедикт от Падуа — подсказа колебливо Херо, като че ли се страхуваше да говори пред хора.

Чичо ми се засмя тихичко — звук, който беше в ярък контраст с меланхоличните му одежди.

— О, върнал се е и още как! — възкликна. — И безсъмнено отново ще кръстосате шпагите на вашето остроумие!

Облекчението заля гърдите ми така, както топлият прилив заливаше бреговете на Месина. После се чу сигнал на тромпет и сърцето ми скочи в гърлото ми. Кавалкадата приближаваше.

Войниците яздеха в боен ред, водени от знаменосеца, пред който, както обикновено, се намираше тъмнокосият Дон Педро. Всички бяха облечени в ливреите на свети Яков и медалите им потракваха върху броните на гърдите им, докато вървяха в тръс, но аз не срещнах никакви трудности да различа сред този строй един конкретен рицар. Беше Бенедикт, наистина беше Бенедикт. Вдишващ и издишващ, повдигащ се и отпускащ се на седлото. Това беше най-прекрасният миг в живота ми — за първи път от цяла година имах сигурно доказателство, най-неоспоримото от всички доказателства — това на очите ми, че той е жив!

Но беше значително променен. Лицето му беше обветрено и загоряло като на моряк. Косата му беше по-дълга и в близост до лицето му изрусена до цвят на зимна пшеница. И беше доста по-слаб, всъщност тънък като вейка. Ахнах тихичко, ругаейки наум Парис, задето ме угои като коледна гъска. Елегантното тяло на Бенедикт го правеше да изглежда по-висок, а раменете му бяха някак си по-широки. Конят, който яздеше, не беше старият му кон Бабиека и аз се запитах какво ли се е случило с любимия му жребец. Нямаше помен и от безгрижната усмивка, която помнех, но когато се приближи и ветрецът повдигна къдриците от челото му, затаих дъх. Сега видях, че очите му изглеждат по-зелени от всякога на фона на загорялото му лице. Не можех да отлепя очи от него. Жизнеността бликаше от цялото му същество.

Дон Педро слезе от коня си върху римската мозайка и поздрави чичо ми:

— Драги, синьор Леонато — възкликна, прегръщайки топло стареца, — приемайки ме повторно, вие отваряте вратите си за грижата!

— Никога грижата не е посещавала дома ми, скрита под образа на ваша светлост — избърбори традиционните любезности чичо ми.

Но това беше далече от истината, защото си спомнях много добре събитията от предишното лято. Надигнах се на пръсти, опитвайки се да зърна Бенедикт, но за жалост предстояха още представяния. Напред излезе някакъв злочест и меланхоличен на вид човечец, който беше представен като Дон Хуан — братът на Дон Педро. Като че ли между двамата братя имало някакъв раздор, който впоследствие бил разрешен, но техните проблеми не ме интересуваха. Сега напред излезе Херо и принцът топло й целуна ръка, но над сведената му глава тя и Клавдио си размениха щастливи погледи. Това ме подсети, че преди да заминат на война, графът я харесваше. И едва сега си дадох сметка защо кавалкадата се беше появила отново тук — те не бяха дошли да обявяват война, а да ухажват. Което щеше да рече, че сърцата им бяха точно толкова в опасност, колкото и преди една година.

После тълпата се раздели като Червено море и аз зърнах Бенедикт в мига, в който той зърна мен. Той се усмихна — с толкова сладостна и щастлива усмивка, че облаците се отвориха и от тях нахлуха ангели. Аз също се усмихнах. И после двамата се втурнахме един към друг, защото знаехме, че това ни е писано. Сигурна съм, че щяхме да се прегърнем, ако не се беше намесил чичо ми, пляскайки го толкова силно по гърба, че едва не го събори на земята.

— Драги, синьор Бенедикт, ето ви тук една дама, която поиска новини конкретно за вас! Обзалагам се, че тя веднага ще ви подкани да изберете оръжията си, за да продължите дуела, който започнахте преди една година, и съм сигурен, че ще изберете същото оръжие, което има и тя — езика си.

Хората наостриха уши в очакване като тълпа, събрала се да гледа мечка. Очевидно всички се надяваха на някакъв спектакъл, поради което намерението ми да посрещна Бенедикт с любезност и усмивка се налагаше да претърпи промяна. Изтрих щастливата усмивка от лицето си и свих рамене като боксьор.

— Аз ли, чичо? Аз не подканвам синьор Бенедикт за нищо по-различно от онова, за което бих подканила готвача си — да ми съобщи какво има за вечеря!

Насъбралите се изкискаха и Бенедикт се смръщи. Тъмните му вежди почти се срещнаха така, както ги помнех.

— Лейди Беатриче, радвам се да ви заваря все така жизнена и непроменена! Ала нямам удоволствието да ви разбера.

— В такъв случай вие сте този, който не се е променил, защото и преди не можехте да ме следвате.

— Не и с този език, така си е. Защото вашият бърз и неуморен език би накарал дори Бабиека… — замълча и се поправи — дори и най-бързият кон да изглежда като заседнал на едно място. Защото вашите приказки са само смях и никакъв смисъл, както е било винаги. И аз не съм готвач, а войник!

— Намесвам смеха само тогава, когато обещанията не са се сдобили със смисъл! И особено съм доволна, че наричате себе си войник, защото ми се искаше да ви попитам колко мъже сте убили в тези ваши войни! Ако си спомняте, бях ви обещала лично да изям всеки, когото вие сте убили! А аз държа на обещанията си, за разлика от вас! И да си кажа правичката, пропуснах закуската, така че очаквам с нетърпение какво ще ми сервирате за вечеря!

Той пребледня като морска пяна. И аз веднага съжалих за думите си, когато видях каква промяна предизвикаха у него моите въпроси за убитите. Да не би да бе убил двайсетима в тази тяхна армада? Или може би стотина? Какви ли гледки беше видял, че да го уплашат толкова много и да потиснат веселата му природа?

Ужасена, аз исках да му се извиня, но колкото той бе в състояние да върне изстреляното гюле от оръдието си, толкова и аз можех да върна непремереното си остроумие. Но той бързо дойде на себе си и зае отбранителна позиция.

— Е, скъпа ми госпожице Презрение, освобождавам ви от клетвата ви! И се надявам, че ще запазите здравето си в прилично състояние и без подобна страховита вечеря!

Усмихнах се сладко — но с пародия на усмивката, която всъщност исках да му даря.

— Сърдечно ви благодаря! Но смятам, че презрението ми ще се засити доволно, след като има такава чудесна храна в лицето на синьор Бенедикт!

Тълпата се разсмя, от което ми прилоша. Тази фалшива размяна на удари не ми доставяше никакво удоволствие.

— Госпожице, опасявам се, че презрението ви ще умре от глад, защото аз повече няма да нахлувам неканен в пространството ви, нито ще ви поставям в неприятната необходимост да ми говорите подобни учтивости. Защото учтивостта е ветропоказател, при това не първият, който съм виждал!

При тези думи той стрелна с многозначителен поглед принца, който обаче разговаряше с брат си и като че ли пропусна шегата — ако изобщо беше шега.

Но Клавдио видя всичко и дръпна Бенедикт за ръкава.

— Ела! — рече, сякаш разговорът беше започнал да става твърде опасен. — Трябва да се подготвим за вечерята! Госпожици! — обърна се към нас и се поклони.

Бенедикт не си направи труда и двамата последваха господаря си към своите покои.

Това беше майсторски удар, перфектна стратегия. Както правеше и преди година, така и сега Бенедикт беше спрял рязко като тичащ в галоп жребец и ме беше прехвърлил през юздите си. Лишени от забавления, останалите започнаха да се разотиват, говорейки помежду си. Останала сама в центъра на двора, аз се загледах след Бенедикт и мислено го целунах.

Чичо ми плесна с ръце и възкликна:

— Тази вечер ще имаме пиршество и маскен бал в чест на принца, точно както направихме преди една година! И в името на забавленията постановявам всички да свалят траура си!

Изгледах бързо Херо, за да проверя как ще приеме тази проява на неуважение към майка й. Леля ми Иноджен беше легнала в земята преди не повече от седмица и с това темпо ястията за погребението съвсем спокойно биха могли да се използват за банкетните маси. Но братовчедка ми прие новините доста спокойно и поглеждайки я още веднъж, внезапно осъзнах, че тъкмо тя беше причината, поради която чичо ми Леонато беше постановил свалянето на траурните одежди. Очевидно аз не бях единствената, която беше забелязала копнежа в погледите, разменени между нея и Клавдио. И Леонато беше преценил, че е най-добре за дъщеря му да я изкара от черните дрехи и да я облече в пъстрите, защото една райска птичка имаше по-големи възможности да щракне в капана си благороден съпруг, отколкото обикновен черен кос.

— Ела, братовчедке, да се приготвим!

Оставих се на Херо да ме извлече от двора, защото знаех, че ще настане голяма суетня, докато успеем да се приготвим до залез-слънце. Последвах я през пъстроцветния двор със сърце, биещо от вълнение. Сега, когато Бенедикт се беше завърнал жив и здрав от пътешествието си из моретата, и сега, когато знаех, че ще го срещна довечера и утре и че двамата ще продължим да се срещаме толкова дни и нощи, колкото сме тук, се налагаше да призная истината поне пред себе си. Аз може и да се бях научила да го обичам през тази една година, но това не означаваше, че и той е обикнал жена, която толкова жестоко беше отхвърлил. Колко истинска беше тази внезапно грейнала усмивка, с която ме дари, когато ме видя? Изобщо не бях забравила горчивите думи, с които ме беше нарекъл, когато за последно седяхме в този двор. Беше умолявал Дон Педро да го отведе далече от мен. Беше казал, че не може да ме търпи. А сега се беше измъкнал с Клавдио, оставяйки ме да си отговарям на въздуха. Мръснишки номер, с който аз самата бях запозната много отдавна.

Тръгнах след Херо по стълбите към стаята й с доста по-изтрезнял ум. Бенедикт имаше нов кон и нов заклет брат. Силно се опасявах, че се е превърнал в Рицар на огледалото, с огледална броня, за да отразява всеки другар, до когото избере да застане.

Втора сцена Бал с маски в градините на Леонато

Бенедикт: Нямах търпение да видя Беатриче на бала с маски довечера.

Беше истинско чудо, че тя също беше тук, а в онази нейна първа усмивка бях зърнал нещо, което ми даваше известни надежди. Оттам нататък отново започнахме да играем роли. Тя ме беше лишила напълно от почва под краката ми още с първото си изречение. Невинната й шега за убиването и изяждането на войници ме бе върнала директно на борда на „Сан Хуан де Сицилия“, съдбата на Фарук Сикандер и онези кошмарни, нахапани трупове. Всъщност на онзи призрачен кораб всички бяха жертви, а една шега, която само допреди година би била съвсем невинна, сега се бе сдобила със силата да ме бодне право в сърцето. Даденото отпреди година обещание на Беатриче да изяде всеки, когото убия, се беше сдобило със съвсем ново значение, като че ли тя имаше пророческа дарба и беше видяла предварително ужасите, които ми предстояха. Но тази вечер, стига да можех да я хвана насаме, се надявах да започнем начисто.

Беше изминала почти точно година от деня, в който бяхме танцували в същата тази градина, осветена от същите факли и същите светулки. Тогава се бях появил в униформата си на свети Яков. Днес бях дошъл като Бенедикт от Падуа. Макар все още да носех ливреята на този светец, тя вече не носеше мен. Бях избрал за лицето си маската на делфин, защото бях зърнал много от тези приятни създания в морето и те бяха повдигали настроението ми в мрачните дни с вечните си усмивки. Можех да облека дамаски, скъпоценни камъни и дори златен жартиер в новия си облик на херцог на Леон, но все още не бях успял да събера смелост да облека одеждите на новия си ранг, нито да използвам титлата си.

Някои от останалите актьори си бяха все същите. Дон Педро и Клавдио се бяха отдали отново на ролите си на ухажори, техните пажове — тънкият Конрад и дебелият Борачио, отново се бяха заели с любимото си занимание — да се наливат до припадък. Появи се и Херо, но съвсем различна от обикновеното момиче, което ни беше посрещнало на двора. Бледорозовата рокля затопляше кожата й, тъмната й коса беше сплетена със златни нишки и вдигната на главата й, а на нежния си врат имаше най-малко петдесет фини златни верижки. Леонато, който също беше изоставил черното, я наставляваше на някаква сериозна тема. Дочух само фраза от тази проповед:

— Ако принцът ти заговори в оня смисъл, знаеш какво да му отвърнеш!

Други актьори на сцената вече ги нямаше — нямаше ги смуглата дама и лейди Иноджен. Питах се дали духовете им не събеседват някъде сред живия плет, привели глави един към друг, както приживе правеха двете. Поетът също отсъстваше (слава на Бога!) и аз имах причина да се надявам, че лейди Беатриче все още е неомъжена.

А някои от актьорите бяха съвсем нови в тази драма. Маргарита, дъщерята на Урсула, която миналото лято беше изглеждала като дете, се беше превърнала в млада дама. Почти същата по височина и цвят на лицето като господарката си Херо, тя се беше сдобила със съблазнителен поглед в очите и приятна закръгленост на фигурата. Преди година не бих се поколебал да я поканя на танц. Но тази година ме интересуваше само една жена.

Най-сетне зърнах Беатриче сред тълпата — в онази нейна рокля с множеството сини нюанси, която си спомнях много добре от сватбата в Сиракуза. Бих познал осанката й навсякъде, но маската й също я издаде. Беше прекрасна — звезда, с дупки за очите в страничните лъчи, обсипана с кристали и перли.

И точно като звезда тя непрекъснато изчезваше зад облаците — в един миг се изгубваше в множеството, в следващия се появяваше отново насред галактиката от гости. През присвитите си ревниво очи забелязах, че танцува, но скоро след това осъзнах, че танцува сама, без кавалер, който да държи ръката й. Вихреше се сред тълпата и се въртеше ли, въртеше, докато полите й в цвета на небето не се издигнаха около нея като сфера, а диамантените съзвездия на корсета й не се превърнаха в блестящ планетарий. Беше пленителна и аз реших да не прекъсвам танца й. Във всеки един момент знаех къде е, усещах блестящото й присъствие, което беше като съзвездието, отвело ни в крайна сметка у дома. Бях спокоен — двамата с нея вървяхме по един и същи път, бяхме в една и съща орбита. Рано или късно щяхме да се срещнем насаме — беше ни предначертано.

Междувременно намерих необичаен компаньон в лицето на Дон Хуан — брата на Дон Педро. Той беше не особено привлекателен господин, дребен колкото палец, с огромна глава върху кльощавото тяло и изсъхнал крак, заради който куцаше. Изпитвах известно съчувствие към положението му — през изминалата година не беше управлявал добре именията на Дон Педро, което беше довело до значителни загуби на семейното богатство. Вследствие на това Дон Педро беше разпоредил брат му да бъде бичуван публично на градския площад в Сарагоса, след което отново го беше взел под крилото си. Дон Хуан беше като затворник, облечен в коприна, в изражението му непрекъснато се бореха негодувание и уважение.

Във всяко едно отношение той беше точно толкова обикновен, колкото брат му беше аристократичен. Знаех, че той е копеле, незаконно дете на бащата на Дон Педро. Фактът, че беше отгледан — не само толериран, но и възпитаван — рамо до рамо с принца през цялото му детство и юношество, говореше много за добротата на баща им. Като наблюдаваше двамата братя, човек би си помислил, че благородството има физически проявления — Дон Педро, с чиста кръв, плод на съюза между две аристократични фамилии, беше толкова красив, колкото брат му беше недъгав. Но аз вече бях научил по трудния начин, че благородството няма нищо общо с външния вид. Благородството не се носеше с кръвта или възпитанието, а беше нещо доста по-осезаемо. Благородството не беше ефирен позлатен облак, а нещо доста по-твърдо — част от костите, част от биещото сърце. Благородството не беше махване на бяла ръка, нито лесно раздавано благоволение — то беше трудно, неповратливо изпитание за тялото и душата. Изхождайки от всичко това, аз поздравих любезно Дон Хуан. Цялата ми информация за позора му и последващото му помилване беше дошла от устата на Дон Педро, а аз бях разбрал, че на принца не може да се вярва много, много. Затова сега реших, че човекът заслужава нов шанс.

Кимнах му приятелски и учтивостта ми веднага го привлече към мен. След него се повлякоха Конрад и Борачио. — Не сте ли вие синьор Бенедикт?

Дон Хуан изглеждаше много странно в коприни и златоткан брокат — като селяк, подготвен за мумифициране.

— Познахте, аз съм — кимнах и се поклоних.

Дон Хуан се огледа и рече тихо:

— Вие сте много близък с брат ми, нали?

— Имам тази чест — изрекох сдържано.

Дон Хуан се приближи до ухото ми и аз усетих вонящия му на вино дъх, когато прошепна:

— Той се е влюбил в Херо, дъщерята на нашия домакин, и дори в този момент я ухажва. Ако сте му истински приятел, отклонете го от нея — тя не му е равна по произход!

Нощта беше топла, но на мен внезапно ми стана хладно. Дон Педро би трябвало да подпомага каузата на Клавдио. Възможно ли беше да ухажва Херо за себе си?

— Сигурен ли сте? — попитах.

През последната година се бях научил да подлагам на съмнение думите на принцовете, въпреки че този незаконен дон носеше всички външни белези на честността.

— Чух го, като й се признаваше.

— И аз го чух — обади се Конрад, излагайки мнение, за което не беше помолен.

— Аз също — потвърди Борачио. — Кълнеше й се, че щял да се ожени за нея още тази вечер.

Изгледах ги един след друг. Всичките бяха вдигнали маските на главите си и всичките бяха с едни и същи сериозни изражения под тях. С Дон Хуан току-що се бях запознал, но Борачио и Конрад познавах от миналата година — бяха хора от арагонските имения на Дон Педро. Прекаляваха с пиенето, но иначе бяха почтени мъже. И макар за толкова кратко време бях по-склонен да вярвам на Дон Хуан, отколкото на брат му.

Сега вече откъслечната фраза от разговора между Леонато и дъщеря му, която бях уловил на минаване покрай тях, се сдоби със значение. Ако принцът ти заговори в оня смисъл, знаеш какво да му отвърнеш. Миналата година Леонато се беше опитал да улови принца за Херо и сега очевидно бе решил да доведе сделката докрай. Наскоро овдовял и нетърпелив да осигури потомството си, как би могъл да знае, че ние вече си бяхме поделили дъщеря му на борда на кораба и й бяхме избрали съпруг? Вярно е, че Клавдио имаше несметни богатства, но дълбоко в себе си той беше син на банкер. А Дон Педро беше аристократ и освен това се носеха слухове — леки слухове, но плъзгащи се като вълни от Ел Ескориал до Месина — че принцът скоро ще бъде издигнат до вицекрал на Сицилия като справедлива награда за храбростта му в армадата. Като съпруга на вицекраля, Херо щеше да живее в близкия Палермо, но ако се омъжеше за Клавдио, Леонато щеше да изгуби дъщеря си за Флоренция.

Ами принцът? Да, на борда на кораба той се беше заклел да спечели Херо за Клавдио, както и да оправи нещата между лейди Беатриче и мен. Но нещата се бяха променили значително. Оставяйки брат си за управител на своите имения, той бе изгубил по-голямата част от богатството си, докато бяхме по море. Какво по-изгодно тогава за него от наследница, чиито сандъци със съкровища се равняваха на земите му?

Трябва да съм мълчал доста време, защото след предупреждението си Дон Хуан се поклони и се оттегли, вземайки отново със себе си Конрад и Борачио.

Започнах да наблюдавам принца. Ако Беатриче беше звездата на вечерта, то той беше станал отново слънцето, очаровайки всички около себе си, ласкаейки наляво и надясно, раздавайки на воля белите си усмивки. Все едно беше принцът от миналата година, носеше дори същата маска — рицарят от картите за скопа. Единствено аз бях в състояние да видя, че блясъкът му значително беше помътнял. Забелязах, че беше потънал в разговор с Херо, държеше бялата й ръка в своята кафява и от време на време я вдигаше към устните си. Изпълних се с безпокойство.

И изведнъж Беатриче се оказа до рамото ми. Цяла вечер я бях следил, а ето че тя бе успяла да изгрее от мрака като стела нова.

— Да не би да сте се хранили само с лимони, синьор Бенедикт, докато сте били в Испания? От киселото ви изражение и млякото ще се пресече!

Отърсих се от мислите си и й се усмихнах.

— Търсите ли ме, милейди?

Очите й под маската проблеснаха.

— И защо, за бога, ще ви търся? Търся новия ви заклет брат, граф Клавдио, по молба на принца.

Изсумтях и отговорих:

— Ще го откриете под първата плачеща върба, като ранен бухал.

— И защо?

— Принцът взе неговата Херо.

— Така е — изрече търпеливо тя, говорейки ми като на дете, — но я ухажваше от името на Клавдио!

Замълчах.

— Вие не смятате ли така?

Пак нищо не казах. Нямах право да оглася подозренията си и от безсилието онемях. Бях искал да говоря с нея цяла нощ, но сега, когато най-сетне бях до нея, тя беше отворила същата онази тема, по която се бях заклел да пазя мълчание.

— Е, нямам време да разговарям с ням стълб! — възкликна тя. — Останете си със здраве!

Запътих се към принца, изпълнен с грозни предчувствия, защото той беше сплел ръка в ръката на Херо, сякаш бяха пред църквата, и тя се смееше в очите му. Да го вземат мътните това ухажване чрез посредник! Всеки мъж трябваше да преговаря за себе си. Защото изправен пред красотата на Херо, Дон Педро очевидно беше забравил обещанията си.

Когато ме забеляза, принцът се стресна и сведе виновно очи.

— О, Бенедикт! Къде е графът, виждал ли си го?

Реших да защитя приятеля си. Бях се заклел във вярност пред Дон Педро, но с Клавдио се бяхме заклели да бъдем братя.

— Отиде по посока на първата върба, ваша светлост. За да намери камшик за наивник, заслужаващ бой.

Принцът се засмя и възкликна:

— Бой? За какво? Да, това действително е нощ, в която всичко е с краката нагоре!

— Наистина — кимнах сериозно. — Това е нощ, когато графовете могат да бъдат ученици, а принцовете — рицари. Но неговата грешка беше грешка на глупаво учениче, а не на граф. Защото намери гнездо с пиленце и го показа на приятелчето си, без да предполага, че то ще му го задигне!

Херо се усмихна развеселено, плъзгайки поглед от принца към мен. Добре че не схващаше за какво точно си говорим. Но очите на Дон Педро се превърнаха в кремък, когато изрече:

— Аз само ще накарам пиленцето да пее, след което ще го върна на притежателя му. Не е престъпление да повериш нещо подобно на приятел!

— Но е престъпление да предадеш доверието му!

В този момент се появи Беатриче, следвана от Клавдио.

— Честна дума, тази вечер наоколо има доста кисели господа! Да не би ухажването да е толкова сериозна тема, че всичките изглеждате като глътнали бастуни?

Клавдио ме изгледа накриво, а после погледна и към принца, който продължаваше да държи ръката на Херо.

— Двамата с принца просто си говорим за доверие! — отвърнах назидателно.

Принцът погледна към Клавдио. Клавдио погледна към принца. И в този момент, незнайно как, сякаш отново се върнахме на „Флоренция“. Надявах се да съм направил чувствата си максимално ясни. Ако принцът не изпълнеше обещанието си към Клавдио да спечели Херо за него, Клавдио щеше да обяви на целия свят какъв всъщност е Дон Педро.

— Ето, Клавдио — побърза да изрече Дон Педро. — Направи признание на Херо от твое име и я спечелих за теб! Определете деня на сватбата и Бог да ви дава щастие!

Но задържа ръката на момичето малко по-дълго от нормалното и на нея й се наложи да си измъкне ръката със сила, след което едва не падна в обятията на Клавдио.

Всички гости започнаха да ръкопляскат и да засипват младите с поздравления. А Клавдио и Херо се ухилиха до уши.

— Виждаш ли, Бенедикт — изрече дрезгаво Дон Педро в ухото ми, — можеш да имаш доверие на принцовете!

Поклоних се и се обърнах и едва не се сблъсках с Беатриче.

Тя тръгна до мен.

— Наистина ли смятахте, че принцът щеше да предаде граф Клавдио? Та той е почтен мъж, нали?

Зададе въпроса съвсем сериозно, като че ли за нея наистина имаше значение.

— О, да — отвърнах иронично. — Той е най-добрият сред мъжете. Тя прие думите ми за чиста монета.

— А дори да беше най-лошият сред мъжете, пак щеше да бъде най-добър сред жените, нали? — проблеснаха очите й под маската. — В крайна сметка вие вече го предпочетохте веднъж пред друга жена. Или може би сега граф Клавдио е този, който държи лоялността ви?

Отново се наложи да замълча. Бях безсилен да й отговоря.

— Аха! Мълчите като лишена от песен птица, но оперението ви говори достатъчно много за вас! Виждам, че все още носите ливреята на ордена на принца. А сега Клавдио ще се ожени и ще напусне компанията ви. Срамота, че в дублета ви няма достатъчно плат, че да си скроите от него пола! Защото тогава вие пък бихте могъл да се ожените за принца и тогава Бог да дари на вас щастие! Двойна сватба за единичните мъже! — тръгна напред към обгърнатата в нощен мрак градина, но по едно време се обърна и добави: — А можете да му подарите и сетебелото! Сигурна съм, че все ще намерите отнякъде още една — две подобни карти!

И този път потъна в мрака.

— Беатриче… Почакай!

Тя не се обърна. И може би по-добре, защото на този етап не можех нищичко да й кажа. Блестящите й поли се плъзнаха по тревата и ръбовете им потъмняха от росата.

Сритах гневно същата тази трева и се насочих обратно към розовия, облят в светлина дворец. Проклинах обета си пред Дон Педро, клетвата си в една вярност, каквато вече не изпитвах. Както бяха тръгнали нещата, как щях да разкажа на Беатриче за подлия начин, по който той ни беше разделил? Как щях да й обясня, че именно принцът е бил този, който ме бе завел да я видя в прегръдките на поета и че отново той бе подхвърлил онова тесте с карти в стаята ми, за да може тя да ги намери?

Не, нямаше смисъл. Щеше да се наложи да се опитам наново да спечеля благоволението й, без да й дам въпросните обяснения, защото нямаше как да ги дам, без да наруша клетвата си. Щеше да се наложи също така да разчитам на принца да сложи всичко по местата си — както и Клавдио преди мен, аз също трябваше да му се доверя да я спечели за мен. Но след всичко, на което бях станал свидетел тази вечер, макар и в крайна сметка завършило щастливо, не бях сигурен, че мога да му се доверя.

Дон Педро се беше възродил наново като бляскав герой, отново се беше превърнал в рицаря Роланд от кукления театър, който разиграваше. Зачудих се как ли си спомня той пътешествието на борда на „Флоренция“ в собствената си глава, докато някой не му напомнеше за реалността, както бях сторил аз тази вечер. Зачудих се дали в неговите спомени не беше извършил велики дела, вместо да се крие като страхливец в каютата си. И в тази нова представа за себе си, толкова съвършена и толкова непорочна, каква беше вероятността да си признае нищожеството на измисления си образ или да потвърди, че всъщност е човек, разделил двама влюбени с купчина лъжи и колода карти?

Трета сцена Градините на Леонато

Беатриче: Беше денят преди сватбата на Херо и аз обикалях градините, надзиравайки подготовката за събитието.

Подготовката за сватбата течеше както вътре в двореца, така и отвън, но мерките, които се вземаха вътре и отвън, бяха коренно различни. Вътре в двореца трансформациите бяха нежни и деликатни — гирлянди с цветя, букети от цветна хартия, панделки и конфети. Но отвън, по стените, подобно на броеница, беше подредена стражата. Леонато беше удвоил охраната както при портите, така и по целия периметър на двореца. И между плещестите професионалисти се бяха подредили десетки селяни от околността, с които губернаторът беше подсилил стражата. Униформените имаха големи проблеми в привеждането на тези новобранци във форма — куците и сакатите, младите и старите. Колкото и да не беше за вярване, тази импровизирана стража имаше заповеди да задържи и принца, ако се налага.

Единствените украси извън двореца бяха знамената, увиснали над главите на тези нескопосни новобранци. Десетки знамена Тринакрия, решително демонстриращи верността на Леонато към Силиция — три крака, подредени около главата на Медуза. Никъде наоколо не се виждаха флагове на Арагон, нито гербове на Испания, нито медали на свети Яков. От историята с испанските коняри насам не бе имало нито едно нападение над губернаторския дворец, но със завръщането на испанците се беше върнал и страхът. Според мен чичо ми имаше пълното право да се страхува — защото през последната седмица неведнъж и два пъти бях усещала онова особено гъделичкане в тила, което подсказваше, че ме наблюдават, но се бях обръщала твърде късно, за да зърна наблюдателя в сенките. В нощта на бала с маски пак бях имала такова усещане, но тогава бях забелязала фигура с качулка, носеща маска на врана. Фигурата беше наблюдавала гостите като черен хищник, преди да се стопи в мрака.

Изхвърлих привидението от ума си и поех бавно по розовата алея, плъзгайки ръка по фонтана. За пореден път ми се налагаше да гледам как по-млада братовчедка ме изпреварва пред олтара. Наблюдавах суетнята на градинарите с преднамерено безразличие — за нищо на света не бих си признала, че копнеех за точно такава сватба. Бях прехвърлила Парис на Жулиета без капчица болка, но докато гледах как закачат фенерите и как разхвърлят цветята, вече ме болеше, защото сега, когато правилният за мен жених се бе завърнал, аз исках сватбата.

Обичах много Херо, а след завръщането ми двете бяхме възобновили близкото си приятелство така, сякаш никога не се бяхме разделяли. Радвах се за нея, че ще има мъжа на мечтите си, но дори пред нея не можех да призная чувствата си към Бенедикт. Но мисля, че тя се досещаше — защото всеки път, когато попаднех на Херо и Маргарита или на Херо и Урсула, ги чувах как на висок глас си говорят колко достоен бил Бенедикт и как не бил никак лош избор за съпруг. Ала аз не можех да изоставя толкова лесно образа си на Беатриче самотницата, Беатриче умницата, Беатриче момата, която по-скоро би слушала как куче лае срещу гарга, отколкото мъж да й се кълне в любов. Ако тази Беатриче ме напуснеше, коя тогава щях да бъда аз? Трябваше да бъда напълно сигурна в Бенедикт — да го изгубя веднъж, беше най-трудното нещо, което ми се наложи да понеса, но да го изгубя втори път, щеше да ме убие. За пореден път той се беше появил в Месина, запленен от свой височайши другар — миналата година беше принцът, сега беше графът. И все така оставаше проблемът с горчивите му думи, които беше изрекъл на раздяла, и с картите, които открих в стаята му миналото лято. Нито една от тези две случки не беше обяснена, въпреки че му бях дала предостатъчно шанс, когато онази вечер го подкачих за сетебелото.

Иначе през последните няколко дена се бяха изговорили много думи, но винаги публично, постоянно в конфликт. Чудех се дали и той си даваше сметка като мен, че просто играем, че не сме в състояние да се простим с публичните си образи на хора, които са непрекъснато във война. А всъщност онова, което исках повече от всичко на света, бе да остана насаме с него, за да го попитам с искрена тъга какво го беше накарало да ме изостави така. Бях дала дума на баща си, че ще се върна във Вилафранка след месец, а ето че половината от това време вече беше минало. Затова, докато вървях безцелно из градината, както правех напоследък, не спирах да се надявам, че случайно ще попадна на Бенедикт.

Но както изглеждаше, беше ми писано да срещна всеки друг, само не него. В тунела от зеленина попаднах на брата на принца — Дон Хуан, и неговата свита в лицето на Конрад и Борачио. Тримата разговаряха енергично за нещо, но когато ме видяха, прекратиха рязко приказките си и се поклониха учтиво. Аз ги поздравих, върнах се обратно и минах по другия път. Край подкастрените прасковени дървета зърнах Херо и Клавдио — гукаха си нещо един на друг като два гълъба. И накрая, облечен в износена дълга риза и стара сламена шапка, отнякъде се появи Леонато, раздавайки заповеди. Накрая видях един самотен мъж в цветовете на свети Яков да върви към мен и сърцето ми претупа. Но пак не беше той — когато човекът заобиколи алеята с лимоновите дръвчета, видях, че е Дон Педро. Пренаредих разочарованите черти на лицето си в изражение, подходящо за благовъзпитан поздрав. Винаги бях харесвала принца — изглеждаше ми благороден и достопочтен. Бях достатъчно честна, че да не го виня, задето Бенедикт беше предпочел да служи на него, отколкото да стои при мен.

— Лейди Беатриче! — възкликна принцът и се поклони, но когато се изправи, беше зачервен по начин, който не би могъл да се обясни само от навеждането му. Задиша толкова тежко, сякаш беше тичал дотук. Денят беше унищожително жарък, та вероятно това обясняваше състоянието му. — Лейди Беатриче — започна пак, но този път доста по-колебливо, отколкото някога го бях чувала да говори, — трябва нещо да ви питам и нещо да ви кажа.

— Какво ще кажете първо да потърсим подслон от слънцето, а? — попитах и посочих към римските бани от другата страна на розовата алея, сенчести зелени басейни, плоски като огледало, обрамчени от открита веранда с хладни каменни колони.

Насочихме се натам и седнахме край водата, върху камъни, по-древни от къщата. Някога леля ми беше разказвала, че по римско време тук са се къпали единствено младите неженени мъже, затова винаги ми беше доставяло удоволствие да седя на място, където преди векове никога нямаше да ми позволят да припаря.

Сега, когато вече бяхме седнали, принцът очевидно не бързаше толкова много да започне. Между колоните се носеха опиянени от цветовете на лятото пчели, между лилиите в езерото се стрелкаха водни кончета. Загледахме се в слугите от другата страна на баните, които сплитаха арки от върбови клонки в градината пред параклиса.

Накрая принцът заговори:

— Сватбата на братовчедка ви е утре, нали?

— Да — изрекох с шумна въздишка. — Това сполита всички останали по света, с изключение на мен и вас, нали, принце? А ние седим и ги наблюдаваме от този басейн на ергените — и веднага, щом изрекох тези думи, съжалих. Защото осъзнах истината в мига, в който те напуснаха устните ми. Сега вече разбрах защо Дон Педро ме наблюдава по този чудат, напрегнат начин. Разбрах смисъла на зачервените бузи, на тежкото дишане. Сведох очи към лишените от годежен пръстен ръце в скута си. — Това щеше да бъде въпросът ви, нали?

— Да — отвърна той. — Ще ме вземете ли, милейди?

И ето че там, върху камъните на римските бани, на мен ми предлагаха сватбата, за която мечтаех. За един-единствен миг си позволих да си представя физиономията на баща ми, ако се върнех във Вилафранка, следвана от Дон Педро. Но изобщо не се поколебах. Бях отказала на един граф на Верона, така че нищо не ми пречеше да откажа на принц на Арагон. Вгледах се в тъмните му очи — привидно излъчващи стеснителност, но с пламък в центъра на зениците. Възможно ли бе дори един принц да усеща онова, което бях усещала и аз тази сутрин — че целият свят навлиза по двойки в сенките на църквата, докато ние, ергените, оставаме да се пържим на слънце?

Очите му бяха толкова сериозни, че предпочетох да го обърна на шега.

— Принце, опасявам се, че престоят ви на кораба е бил толкова дълъг, та да ви наведе на мисълта, че всички създания трябва да се качват на борда по двойки. Моята братовчедка се омъжва за вашия приятел, затова сега всички трябва да се хващаме двама по двама за танца на Хименей, така ли? Не, милорд, но благодаря!

Този път беше ред на принца да сведе очи към ръцете си. И аз не пропуснах да забележа на тях герба на Арагон в червен и жълт емайл, украсяващ пръстена с печата — пръстен, който, ако отговорът ми беше различен, сега щеше да краси моята ръка.

— Бихте ли могли да ми приведете една причина за този отговор?

Не бих могла. Замълчах сконфузено.

— В такъв случай ще отговоря вместо вас — изрече той и устните му потрепнаха в горчива усмивка. — Обичате Бенедикт.

Първата ми реакция беше да излъжа, да се пошегувам, да изтъкна някакво възражение. Но прецених, че му дължа истината.

— Да — прошепнах. Облекчението беше невероятно.

И той го забеляза.

— Като че ли се освободихте от голям товар, нали?

Кимнах.

— Вие сте първият човек, на когото го казвам — поясних, но после си спомних и друго. — С изключение на… един друг… миналото лято.

— Да, поетът — кимна Дон Педро. — Микеланджело Флорио Кролаланца.

Изрече името така, сякаш рецитираше стих.

— Но вие откъде… — започнах, но после си спомних. Конникът на плажа. Бил е принцът. И внезапно бях обзета от непонятен хлад. — Започнахте с това, че имате да ме питате нещо и да ми кажете нещо. Е, какво ще ми кажете? — завърших с непривично висок и равен глас.

Той си пое дълбоко дъх и отговори:

— Отнася се до същия този човек. Миналото лято въведох Бенедикт в заблуждението, че вие сте влюбена в онзи поет. Заведох го на плажа, за да ви види как се прегръщате. Аз знаех, че вие го утешавате заради загубата на майка му. Ала Бенедикт не го знаеше. Точно затова той ви отблъсна.

Вторачих се във водните кончета насред басейна, без да ги виждам. Значи Бенедикт е бил там. И ни е видял. Това вече обясняваше странното му поведение по време на прощалното пиршество и публичния начин, по който ме отхвърли на сбогуване. Осъзнах, че имам нужда от пространство и тишина, за да подредя мислите си, но засега очевидно нямаше да ги получа, защото Дон Педро заговори пак:

— И картите за скопа в стаята му — онази мръснишка колода. Бяха мои. Оставих ги с нарочната цел вие да ги намерите. Картата, която той ви подари, не беше измамническа. Беше си съвсем истинска.

Песента на пчелите зажужа в ушите ми в унисон с кръвта.

— Но защо, за бога, сте го направили? — отроних едва чуто.

— Защото исках той да дойде с мен, за да изпълни дълга си към своята рицарска клетва и към блажения свети Яков!

— А сетихте ли се за неговата клетва към мен? — извиках, преди да бях успяла да се спра. Глупачка!

— Каква клетва?

Отново беше мой ред да замълча. Нямаше никаква клетва. Нямаше никакъв предварителен договор, нито ред мастило, който да ни обвързва. Бенедикт не беше нарушил никакво обещание. Единствено клетвата, дадена чрез целувка от неговите устни на моите в онази нощ на дюните, клетвата между две тела, подписана от звездите и подпечатана от пясъка. Но нямах право да говоря за това, поради което предпочетох да задам на принца въпроса, който от няколко минути бе започнал да ме изгаря.

— Но защо не започнахте с това? Имам предвид, преди да ми предложите брак?

— Щяхте ли изобщо да обмислите предложението ми след подобно признание? — отговори той на въпроса с въпрос, гледайки ме право в очите.

Като че ли нямах отговор. Или по-точно — отговорът ми се преля в свеждането на очите ми.

— А ако бях приела предложението ви? Тогава щяхте ли изобщо някога да ми кажете останалото?

И пак върнах погледа си върху неговия, ала този път той сведе очи. И аз разбрах. Щях да стана принцеса на Арагон, но до сетния си дъх щях да смятам Бенедикт за измамник.

Загледах се в спокойните води на римските басейни. Мислите ми бяха тяхна пълна противоположност — като буреносни вълни. Не знаех как да се чувствам. Дали да бъда щастлива и благодарна, че двамата с Бенедикт просто сме станали жертва на подла заблуда, или да се ядосвам, че бяхме разделени от подобен номер. Дали да порицая Дон Педро за презрените му дела отпреди година, или да го поздравя за закъснялата откровеност. Дали да скърбя за годината, която бяхме изгубили с Бенедикт, или да се възрадвам за времето, което ни предстои.

Но преди да успея да изрека каквото и да било, пред портите се появи в галоп ездач и дръпна юздите на коня си сред огромен облак прах. Докато пратеникът се опитваше да обясни мисията си на стражата, Дон Педро скочи на крака и хукна натам.

— Каква работа ви води насам? — провикна се към ездача.

Аз също се изправих и последвах принца, изпълнена със злокобни предчувствия.

— Аз съм принцът на Арагон — изрече Дон Педро. — Можете да предадете съобщението на мен!

Пратеникът изгледа принца от горе до долу и бързо взе решението си.

— Много добре, ваше височество — кимна. Коленичи и му поднесе някакъв свитък. — Тази нощ архиепископът на Монреале е бил убит в постелята си, сир. Или по-точно е бил отровен.

Сега, когато вече нямаше никакви пречки за повторното ни събиране с Бенедикт, можех веднага да го издиря, за да се разберем. Ала богинята Фортуна, с жестока ирония и без никакво съчувствие към една своя посестрима, беше решила той да отсъства от двореца до края на деня.

Той трябваше да придружи принца и графа до Монреале, за да научат подробностите около ненавременната смърт на вуйчото на Клавдио. В тяхно отсъствие Дон Хуан, братът на принца, се прояви като изключително грижовен гост и с готовност предложи помощта си на Леонато за подготовката за утрешния ден. На чичо ми изобщо не му мина през ум да отложи венчавката — тъкмо обратното, изглеждаше по-скоро нетърпелив да я ускори. И Дон Хуан се втурна да му помага. Нито един детайл не беше твърде незначителен за този господин. Настояваше дори да разбере къде ще спи всеки от гостите на сватбата, а мен ме попита кой бил прозорецът на Херо, защото искал да уреди музикантите да й направят серенада. Изненадах се много, когато видях колко добре се справя с организацията и управлението на събитието, защото бях дочула, че се проявил като толкова лош пазител на именията на Дон Педро, че накрая провалът му като управник всял раздор между тях там, където дори незаконното му раждане не било успяло.

С прискърбие съм длъжна да призная, че кончината на архиепископа ни най-малко не се отрази на нас, дамите, и не хвърли и най-дребна сянка върху предстоящата сватба. Ако изобщо се сетих за този прелат, то беше само за да отчета мрачно, че днес той си плати за смъртта на Гулиелма Кролаланца. Даже Херо, която беше искрено набожна, само отбеляза, че се надявала Клавдио да не скърби чак толкова горко за своя родственик, че да опорочи общата им радост от брака.

Следобед се заех да помогна на Херо и Маргарита с финалните щрихи на булчинската рокля, но едва се сдържах на едно място. Беше ми ту горещо, ту студено и ту се втурвах към прозореца, за да подложа глава на повея на вятъра, тук потрепервах на шивашкото си столче. Изобщо не ме интересуваше разговорът им за най-новата рокля на херцогинята на Милано или кое ребато45 щяло да стои по-добре на булчинската рокля. Когато зърнах отражението си в огледалото зад Херо, забелязах, че бузите ми са трескаво поруменели, устните ми са червени и плътни, а очите ми са изгарящо сини. Нищо чудно, че момичетата започнаха да се страхуват за моето здраве.

— Болна ли си, Беатриче?

Ако беше сама, щях да й кажа — за това как всичко вече е изяснено и как всичко би могло да завърши добре между мен и Бенедикт. Но на Маргарита изобщо не вярвах, защото беше лукава хитруша. Затова потвърдих, че страдам най-печално.

— Аз съм съвсем болна! — обявих. — Мисля, че главата ми е настинала.

И задържах погледа на братовчедка си, за да не й позволя да се обърне и да види прекрасния ден навън. Преди време й бях казала, че главата ми никога не изстива, защото съм отгледана във ветровит замък, така че сега щеше да ми бъде доста трудно да й обясня как съм се сдобила с подобна болест насред горещ летен ден. И прекарах останалата част от следобеда в имитиране на кихавици, а после се престорих, че не мога да помириша изящния парфюм на сватбените ръкавици, които Клавдио беше изпратил за Херо. Утешавах се с мисълта, че съвсем скоро и аз може би щях да получа подобни ръкавици.

— Може би имаш нужда от нещо тонизиращо — обади се невинно Маргарита. — Чувала съм да казват, че бенедиктинът е могъщ цяр!

Сразих я само с един поглед, но иначе тя казваше истината — Бенедикт действително беше моето лекарство. С наближаването на вечерта започнах да се тревожа, че той няма да се върне — че убиецът на архиепископа ще се разправи и с него, че конят му ще стъпи в канавка по пътя и ще го хвърли, че ще го причакат разбойници, за да го ограбят и убият. Този кратък следобед се оказа по-агонизиращ и от годината, която Бенедикт беше прекарал на борда на кораба от армадата.

Мъжете не се прибраха и за вечеря, така че, след като хапнахме набързо, не ни оставаше нищо друго, освен да се разотидем по леглата. Като главна шаферка, аз трябваше да спя в едно легло с Херо, както изискваше традицията в нощта преди сватбата. Не че очаквах да заспя — защото и без мислите за Бенедикт да държат сърцето ми разтуптяно, беше твърде горещо за завивка. Но по някое време трябва да бях заспала, защото сънувах дъжд — благословени тежки капки дъжд падаха по лицето и тялото ми. Събудих се в топлата нощ. Херо спеше блажено до мен. А после върху плочите на пода падна малко камъче и подскочи напред, след него друго падна върху завивката ми.

Отидох до прозореца, а оттам излязох на балкона. От мрака изплува фигура и за момент сърцето ми подскочи от страх — по същия начин се беше появил и непознатият с факлата в нощта, когато испанските коняри бяха разчленени. Но страхът ми бързо се изпари, заменен от облекчение. Там, долу стоеше Бенедикт, познавах дори силуета му.

— Лейди Беатриче! — повика тихо той. — Звездите изгряха! Слезте!

Наведох се над перилата и прошепнах:

— Не мога! Маргарита спи край вратата!

Той удари дланта си с юмрук и отвърна:

— Чаках цяла година, но вече не мога да чакам дори до зазоряване!

— Почакай! Идвам!

Върнах се обратно на пръсти в стаята на Херо и се приближих тихичко до вратата. Веднъж вече бях успяла да надхитря Маргарита и да я прескоча — в нощта, когато бях избягала, за да участвам в тарантелата. И сега дръпнах внимателно резето и вдигнах бравата. Когато вратата се открехна, зърнах веднага рогозката на Маргарита, но не и нея. Къде ли се беше покрила хитрата лисичка?

Не че това имаше значение — изчезването й просто ме улесняваше. След секунда вече хвърчах надолу по стълбите. Втурнах се към Бенедикт. Той ми подаде ръка. Поех я.

Плъзнахме се тихичко през градината. Вървях по същите пътеки и алеи, по които бях минала днес, толкова щастлива сега, колкото тъжна бях през деня. Бенедикт ме поведе към римските бани, до същото място, където тази сутрин бях седяла с Дон Педро.

— Виж! — посочи.

И пред очите ми се разкри чудо.

Бистрият зелен басейн от тази сутрин се беше трансформирал в звездно поле. Беше истинска карта на съкровищата, ярък турски килим от звезди, уловени и свалени на земята, отразяващи се съвършено в правоъгълния басейн. Нощта се бе просмукала в едно огледало. Бенедикт бе наредил тези скъпоценни камъни там за мен, подобно на конквистадор, достигнал до Америките и зашеметил горките местни жители с богатствата си. Беше преплавал множество морски мили, за да стигне до този остров и до мен. Аз бях неговият рай и той ми беше поднесъл съкровище.

Но всъщност ми беше върнал онова, което вече ми принадлежеше — защото там, насред всички съзвездия, се виждаше тронът на Касиопея и моята звезда под него. Можех да се закълна, че ако пожелаех, щях да стъпя върху този килим и да премина по него така, сякаш крача по небето, за да се настаня в този сребърен трон и да се разговоря с Касиопея и останалите божества в небесата.

Седнахме на ръба на басейна, на същото място, където бяхме седели с принца. Но сега се бяхме обърнали в другата посока — не към градината, а към басейна. Защото Бенедикт за пореден път беше трансформирал всичко — беше сменил едно небе за друго и беше преобърнал вселената. Камъкът беше все още топъл от слънцето през деня и ние поклащахме крака над водата, като внимавахме да не докоснем тази свещена повърхност. Защото и най-невинната вълничка би могла да създаде небесна вихрушка, а сега, когато звездите се бяха подредили, не желаех да ги разбърквам.

Бенедикт отвори уста, за да заговори, но аз поставих пръст на устните му. Трябваше да му кажа всичко, да изтрия училищната плоча и да започна наново.

— Дон Педро ми разказа как те е заблудил преди една година.

— Така ли? — изгледа ме слисано той. — Дон Педро лично ти го е казал?

— Да. Как нарочно те е довел на плажа и как после скрил едно тесте фалшиви карти за скопа в стаята ти.

Той млъкна и мълча толкова дълго, че реших, че е гневен на приятеля си. Затова се опитах да смекча престъплението на принца, като рекох:

— Признанието поправя първоначалната простъпка. Той се оказа не само почтен, но и храбър мъж — струваше му много да ми каже всичко това.

Бенедикт се усмихна през стиснати устни. Помислих си, че ревнува. Колко ли още щеше да ревнува, ако знаеше онова, което премълчах? Че принцът първо ми беше предложил брак?

— Но стига за другите мъже и за добрите им качества! — възкликна най-сетне Бенедикт с познатата веселост в гласа. Стисна леко ръката ми, която изобщо не беше пуснал. — Кое беше първото от моите прекрасни качества, в което се влюби?

— Кой е казал, че те обичам? — попитах с усмивка.

Той ме погледна по начин, от който се разтреперих.

— Казват го очите ти, защото са по-ярки и от онези храбри звезди там!

Днес бях признала пред принца, че обичам Бенедикт. Защо сега да лъжа пред него самия?

— Няма да го отричам тогава — отвърнах.

— Е, кажи тогава! Кое от добрите ми качества плени първо сърцето ти?

— Нищо, което другите мъже биха определили като такова.

Той се престори на отчаян.

— Тогава кое от лошите ми качества те накара да се влюбиш в мен?

Изгледах го с престорена сериозност и отговорих:

— Този въпрос е много по-лесен. В твоята глупост, твоята бъбривост, твоята суетност, твоята наивност, твоята сговорчива природа — направих пауза, за да си поема дъх, и добавих: — А ти в кое от добрите ми качества се влюби първо?

— Не мога да се сетя за нито едно такова.

Усмихнах се.

— Тогава кой от недостатъците ми привлече вниманието ти?

— О, това е лесно! Твоята самонадеяност, твоето презрително отношение към всички, упоритата ти гордост, инатливата ти природа, хапливият ти език — отговори той и също се усмихна.

Бих предпочела да слушам и други подобни обиди от неговия език, отколкото хиляди комплименти от когото и да било другиго.

— Ние двамата с теб май никога няма да можем да се държим любезно един с друг, а? — подметнах.

— Никога — съгласи се той. — И по тази причина утре ще помоля отеца да свърже и нас, когато свързва моя брат и твоята братовчедка. Така ще можем да се държим нелюбезно един с друг през всеки ден до края на живота ни!

Това беше второто предложение за брак, което бях получила през този ден, при това на съвсем същото място. Но този път си знаех, че всичко беше така, както трябваше да бъде. Бенедикт отново бе върнал небето на мястото му. Сватбата на Херо щеше да бъде и моя сватба, точно както си бях мечтала.

— Да! — изрекох и тази едничка, твърде пестелива сричка струваше повече от всичките ми предишни разгулни остроумия. Щастието ми беше пълно. Можех да лежа на рамото му завинаги.

Доста по-късно се сетих нещо.

— Наричаш Клавдио свой брат? Как така?

Той вдиша и шумно издиша.

— Свързано е с една клетва, която си дадохме на борда на кораба — отговори, докато гърдите му се повдигаха и спускаха под бузата ми. — След като разбрахме, че ще живеем — допълни.

Надигнах се, за да го погледна в очите, и попитах:

— Какво изобщо се случи там?

Погледът му се насочи не към мен, а към небето и звездите по него, като че ли не искаше да ги гледа във водата.

— Неща, които трябва да си останат там, където ги оставихме. Единственото, което мога да ти кажа, че в това приключение нямаше никаква слава, никакво благородство и никаква храброст. Но в Клавдио ги открих — и благородството, и куража. Истинският, неподправеният кураж — и отново не спомена нищо за принца. — Двамата с Клавдио си помагахме, за да се задържим над водата.

— Той ли те върна тук?

— Не, ти го направи — отговори той и посочи към трона на Касиопея. — Някога ти ми показа една малка звезда и ми каза, че двете сте родени в един и същи час. И когато всичко беше сякаш изгубено, тази звезда ми остана вярна, така, както вече знам, че си ми била и ти — защото принцът призна всичко това и пред мен.

През небето на щастието ми премина мъничък облак — не трябваше ли да ми вярва просто защото ме познава? Защо е трябвало да чака потвърждение от господаря си, за да го направи? Но тогава той докосна лицето ми и аз забравих всичките си съмнения.

— Твоята звезда беше мой водач! Не откъсвах очи от нея от залез до зори, през всяка следваща нощ от Шотландия до Сантандер.

— Много се радвам, че съм ти била от такава помощ. Бих се скрила и на борда на кораба ти, ако можех, само и само да бъда с теб!

— Ти и без това беше с мен, през всеки ден от това пътуване! — изрече. — А сега вече няма да има повече плавания под звездите — хвана лицето ми в двете си ръце. — Защото съм си вече у дома!

Струваше ми се, че се целувахме часове наред, защото тъмният басейн постепенно стана по-блед, по-син, като пластовете на моята звездна рокля. Звездите вече не бяха като диаманти върху кадифе, а по-скоро като млечните перли върху плаща на Дева Мария.

— Ще трябва да се върна в стаята си — отбелязах по едно време с огромно съжаление. — Само след няколко часа Херо ще трябва да тръгне към църквата, а аз почти не съм мигнала!

Върнахме се бавно през нощните градини, а в цветния двор пак го целунах.

— За последен път като ерген! — прошепна той и ми върна целувката.

Не беше прав — неговите очи бяха най-ярките сред звездите.

По стълбите се разминахме с Борачио. При други обстоятелства щях да се усъмня значително в присъствието му тук, защото тези стълби водеха единствено към стаята на Херо. Но тази нощ бях в състояние да мисля единствено за Бенедикт и за нашето щастие. Когато се изкачих по стълбите, Маргарита отново се бе свила на рогозката си. Бузите й бяха поруменели, очите й бяха здраво стиснати, дишането й — равномерно. Преструваше се на заспала.

Поколебах се, застанала над нея. Безсъмнено беше ходила да върши някаква пакост, защото беше спала толкова, колкото и аз. Но ако сега се престорех, че съм се хванала на измамата й, после може би тя нямаше да ми задава безочливи въпроси. Прескочих я най-нагло и влязох в стаята на Херо, оставяйки я да се прави на заспала.

Четвърта сцена Дворецът на Леонато

Бенедикт: Като шафер на Клавдио, аз имах задачата да подготвя графа за сватбата му.

Клавдио стоеше гол насред водопада от слънчева светлина в стаята си със строго сключени вежди и замислено лице. Реших да се пошегувам с него, подхвърляйки му няколко от онези вековечни закачки, с които шаферите подкачат бъдещите младоженци. Ала той не реагира по никакъв начин. Самият аз бях в неудържимо настроение — след нощта, прекарана с Беатриче под звездите, бъдещето вече ми изглеждаше застлано с диаманти. Не бях мигнал, но сърцето ми преливаше от радост. Исках да споделя щастието си с Клавдио, но неговото поведение беше толкова отблъскващо, че предпочетох да го оставя с мислите му. Предположих, че са свързани не толкова с предстоящата церемония в църквата, колкото с пътуването ни до Монреале, където посетихме трупа на вуйчо му. Сигурно това го беше потиснало толкова.

Когато предишният ден бяхме пристигнали в красивия хълмист град, бяхме моментално поканени да се запознаем с трупа на архиепископа, защото приставите се бяха разпоредили то в никакъв случай да не се мести. Затова, влизайки в обширния дворец с цвета на пясъка, ние се бяхме насочили право към драпираните с кадифета покои на отровения прелат.

Архиепископът лежеше с отворени очи, с по една от традиционните му сълзи във всяко от тях, с черна струйка, стичаща се от устата му. Аз не питаех никакви топли чувства към този човек — не можех да забравя как безмилостно бе пратил смуглата дама на кладата. Но не можех да не призная, че за Клавдио сигурно беше шок да зърне родственика си в подобно състояние. Знаех, че беше планирал да дойде при вуйчо си, за да го помоли да води венчавката му с Херо, а ето че сега беше принуден да урежда погребение.

На изпроводяк началникът на стражата ни наля по чаша рейнско вино и рече:

— Беше самотен убиец. Закачулен. Беше облечен в расо на монах, но пълзеше по стените като маймуна!

Изсумтя на собствената си шега, но зърнал суровия поглед на Клавдио, побърза да поправи физиономията си.

— Чували сме да се говори за качулат убиец, подвизаваш се под прякора Карденио — Парцаливия. А през последната година приказките за него стават все повече — името ме стресна — приличаше много на подписа под памфлетите, които бях видял по време на Варата. — Отровата е от Мантуа, в по-голямата си част живак. Внимавайте, господа! — допълни, когато пресушихме чашите си. — И кажете на лорд Леонато също да внимава много на сватбата на дъщеря си! Тези разбойници стават все по-смели напоследък!

По обратния път обаче бях забравил за това предупреждение, защото към този момент звездите вече изгряваха една по една и мислите ми бяха само за Беатриче. Но сега си давах сметка, че убийството на архиепископа и заплахата за нападение по време на сватбата тежаха много на ума на Клавдио. Иначе не бих могъл да си обясня защо изобщо не приличаше на човек, на когото му предстоеше да се ожени.

Камериерът ме преведе през сложния процес на обличане на младоженеца, защото досега не бях правил подобно нещо. Изтърках здраво цялото тяло на Клавдио с ленена кесия — по-леко по гърдите и гърба, а после енергично по крайниците, докато кожата му не се зачерви. След това му поднесох стъклениците с парфюми и помади, за да омекоти с тях собствения си аромат, и той се зае да ги размазва по тялото си с напълно отнесено съзнание. След това му помогнах да облече дрехите си — пурпурното, с което никога не се разделяше, пурпурното на Медичите. Тази премяна беше заявление за несметни богатства, втъкано в платно — миналата година, когато беше все още по-скоро наперено хлапе, отколкото мъж, той ми беше казал, че за боядисването само на една унция от това платно били необходими трийсет хиляди рапана. Така той носеше наследството си на гърба си, а когато приключи с обличането си, го изгледах с нескрита гордост — новият ми брат беше доста приятен мъж, стига да се усмихнеше, разбира се. Успях да го убедя поне веднъж да се ухили, за да почистя зъбите му с клечка, направена от основата на перо, а след това ги излъсках с парцалче за зъби от ивичест лен. Но тази усмивка беше по-скоро гримаса. После му поднесох сребърен леген, докато той плакнеше устата си с бяло вино, а накрая му връчих няколко семена кимион.

— Дъхът ти трябва да е сладък за целувките на Херо! — изрекох.

Той само изсумтя. Това определено не беше нормалната реакция на подобна шега, която можеше да се очаква. По стълбите, а после през двора той вървеше като сомнамбул.

Малката църквица, украсена до неузнаваемост за този красив ден, беше претъпкана от народ. По пейките се виеха гирлянди от цветя, колоните също бяха увити с такива. Пъстроцветните стъкла на прозорците превръщаха обикновената слънчева светлина в истинска цветна дъга, всяка една от розетките — чудодейна призма, разцепваща слънчевия лъч. Дори и онези от паството, пристигнали с обикновените си памучни дрехи, бяха нашарени с толкова ярки цветове, че изглеждаха като натруфени с кадифета.

Пред олтара стоеше булката в златна рокля, с воал от позлатен филигран, метнат върху лицето й. А до нея — видение, което я затъмняваше така изцяло, както май затъмнява декември, беше Беатриче — в сребърен тоалет, с диамантени звезди, забодени в русите й къдрици. Естественият ред на нещата се беше обърнал, защото звездите на Беатриче затъмняваха слънцето на Херо. Сърцето ми се разтуптя — защото тези добри хора, дошли да гледат една сватба, все още нямаха никаква представа, че ще станат свидетели на две. Защото когато след известно време напуснех това свято място, вече щях да бъда Бенедикт жененият мъж.

В ролята си на шафер аз вървях до Клавдио, който беше ням като камък. Сбутах го лекичко и се усмихнах, но неговата физиономия си остана каменна. Е, нищо. Когато приключим с формалностите, щяхме да вдигнем чаши, вече като съпрузи. За да отпразнуваме края на ергенските дни.

Пред нас вървеше Дон Педро, който после застана до брат си Дон Хуан. Днес принцът изглеждаше точно толкова кисел, колкото беше постоянната физиономия на брат му. И точно толкова неразговорчив. Мислех си, че поне неговото настроение ми беше ясно — вероятно не му беше приятно да гледа как протежето му грабва трофея, който можеше да бъде негов. И въпреки това, днес поне имах причина да харесвам Дон Педро. Въпреки угризенията ми той беше удържал на думата си — беше казал на Беатриче за зловредната си намеса и така практически ме беше оженил за нея по всичко, само не по закон. Срещу двамата испански принцове стояха Леонато и брат му Антонио — двама благородни старци, като огледални отражения на принцовете, показващи им недалечното им бъдеще.

Отец Франциск излезе напред. Не бях виждал отец Франциско Мауролико от нощта, когато ме беше извлякъл от „Русалката“ в Месина и ме беше довел у дома — в навечерието на отпътуването ми оттук. Тогава ме беше слушал как се оплаквам от Беатриче. Днес щеше да ме чуе как й се заклевам да я обичам и след смъртта.

Отчето вдигна книгата си и започна да нарежда латинските фрази на сватбената литургия, но Леонато, сякаш пред портите му се бяха подредили убийци, го пришпори.

— Кратката версия, отче! Кратката версия! — рече, триейки потното си чело. — Брачните напътствия после!

Във всеки друг ден щях да го помисля за груб и несъобразителен, та дори и за безчувствен да прекъсва по такъв начин лелеяния момент на дъщеря си. Но точно днес бързината му ми допадаше — съвпадаше отлично със собственото ми нетърпение да завършим венчавката на Клавдио, за да се заемем с моята и да ускорим нещата колкото бе възможно повече.

— Много добре — кимна свещеникът, но не успя да скрие неодобрението от гласа си. — Но вие знаете, господарю, че законът изисква изричането на определена формулировка.

— Да, да, разбира се — махна Леонато с кърпичката си. — Продължавайте!

Свещеникът прочисти гърло и започна:

— Кой дава тази жена на този мъж?

— Това съм аз — отговори Леонато.

— Момент, отче — звънна неочаквано гласът на Клавдио, млад, силен и самоуверен. — Нека първо видя този безценен дар!

Хвана воала на Херо и го метна назад през главата й, ала не нежно, а като човек, който си е купил картина и иска да я разгледа добре. Херо се усмихна сащисано, защото традицията гласеше, че воалът трябва да се свали след цялата церемония, а не в началото й. Но Клавдио изобщо не се усмихна, само я огледа хладно. Гостите по пейките се смълчаха в очакване. След няколко мига младоженецът обърна гръб на булката и се качи по стълбите на олтара, докато не се изравни със свещеника.

— Бихте ли ми отстъпили за малко мястото си, добри ми отче?

Не по-малко слисан от булката, отец Франциск се отдръпна и Клавдио остана единствен пред олтара, обърнат към нас, като че ли водеше службата така, както беше правил вуйчо му архиепископът години наред.

— По време на неотдавнашното ни пътуване на борда на военния кораб „Флоренция“ ние преживяхме огромни страдания — започна той, изненадвайки всички ни. — Огромни!

Погледнах бързо към Дон Педро, който безсъмнено също се питаше какво ли се канеше да каже графът по повод злощастното ни пътешествие. Мина ми през ум да го прекъсна с някоя шега, но преди да успея да се намеся, тази работа я свърши Леонато.

— Всички знаем за героизма ви, графе. Но защо не оставим военните истории за по-късно, край огнището?

— Няма да изпитвам търпението ви още дълго, татко — отвърна Клавдио с натъртване на последната дума. — Приемете това вместо проповед, стига добрият отец да благоволи да ми угоди!

Това ме накара да си спомня за проповедите му на борда на кораба, звънливия му глас, искрената набожност. Ала тази проповед тук беше по-различна.

— Имахме цяла каца с портокали, за да поддържаме моряците в добро здраве. В Испания също имате портокали, ваша милост, нали? — обърна се към принца.

— Да, имаме — отговори със суров глас Дон Педро. — В големи количества.

И тогава разбрах, че съм грешал за принца — каквото и да се канеше да каже Клавдио, Дон Педро беше съучастник в това и очакваше всяка една дума.

— В деня, в който тръгнахме „на север“, разпределихме порционите на мъжете. В трюма имаше цяла каца с портокали. Извадих един и го хванах в ръка — изглеждаше красив, кръгъл и златист като слънцето — и имитира действието, а гласът му беше толкова музикален и убедителен, че всички сякаш отново зърнахме портокала. — Но когато притиснах с пръст кората, вътре плодът се оказа черен и изгнил. Следващият беше същият, както и следващият. Трябваше да ги изхвърлим всичките, защото, докато здрав портокал можеше да спаси човешки живот, изгнилият спокойно можеше да убие болнав моряк.

Сега Клавдио се обърна към Херо, като че ли този урок беше единствено за нея. Но отново се обърна към баща й.

— Леонато, ние бяхме ваши почетни гости и миналата година, и тази. Вие ни угощавахте царски, предлагайки ни деликатеси от Триполи, Рагуза и Оран. Снощи, на вечеря изядох повече храна, отколкото бях поел на борда на „Флоренция“ в продължение на месеци. Случвало ли ви се е някога във всички тези пиршества да ни предложите нещо изгнило?

— Никога, милорд! — извика объркано Леонато. — Никога не бих поднесъл на свой гост нещо изгнило!

— А ако ми сервирате изгнил портокал, какво очаквате от мен да сторя?

Изпълнен с ужасни предчувствия, аз внезапно осъзнах накъде води цялата тази проповед.

— Бих очаквал от вас да го откажете.

— В такъв случай, Леонато, аз отказвам вашата дъщеря! — Беатриче извика тихичко, гостите ахнаха. — Кожата й е безупречна, няма спор — допълни Клавдио, плъзгайки ръка по бузата на Херо по начин, който би трябвало да бъде нежен, но не беше. — Но отвътре е напълно изгнила! — пръстите му се плъзнаха надолу и стиснаха Херо за гърлото. — И ако притиснеш с пръсти плътта, тя потъва, защото вътре е пълна с гнилост, като мушмула!

За момент всички присъстващи се вцепениха. А после настана голямо раздвижване. Беатриче сграбчи ръцете на графа, които се опитваха да изстискат живота от братовчедка й. Леонато също се втурна към дъщеря си, макар да не беше ясно дали искаше да я защити, или укори, което си остана все така неясно, защото беше спрян от мечешката прегръдка на брат си Антонио. Най-странна от всички обаче беше реакцията на Дон Хуан — той просто напусна църквата, спокойно, дискретно, но целенасочено. Единственият, който не помръдна, беше Дон Педро — той стоеше и наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред очите му, сякаш беше на театър.

Аз скочих и веднага извих назад ръцете на Клавдио — винаги съм бил по-силен от него, ала днес той сякаш не беше от този свят и ме отхвърли назад със силата на левиатан. Накрая обаче аз го издърпах и го притиснах в една колона, докато Беатриче прегръщаше все още давещата се Херо до срещуположната колона. Така сега тези двама млади, в някакво зловещо преобръщане на тайнството на брака, държаха на раменете си църквата. Застанал в центъра на водовъртежа, свещеникът изрева, призовавайки към мълчание.

— Какво става тук? — извика и в този момент си спомних, че някога е бил войник.

— Само това! — извика Клавдио над рамото ми по посока на Херо. — Кажи с кого беседва снощи между дванайсет и един от твоя прозорец?

Пребледняла в лице, но червена на гърлото от пръстите на Клавдио, Херо само започна да клати глава и да плаче.

— Аха! — извика Клавдио. — Ето, вината се стича от очите ти! Кой негодяй беше онзи, който сподели леглото ти?

Леонато излезе напред и също извика:

— Милорд, допускате огромна грешка!

Но сега излезе напред и Дон Педро.

— Не, Леонато, не греши! Заклевам се в честта си, че ние видяхме и чухме дъщеря ти от балкона на стаята й да разговаря с някакъв мъж и да го прегръща! Кълна се в честта си, че е истина!

Тук вече не можех да си държа езика зад зъбите.

— По-добре недейте! — подметнах, мрачно ухилен. Защото никой не знаеше по-добре от мен колко непостоянен беше принцът и колко малко значеше честта в неговия случай. А Клавдио знаеше не по-зле от мен, че Дон Педро не беше в трюма, когато открихме развалените портокали, защото се криеше от страх в каютата си. И затова не можех да разбера как и защо те двамата бяха сформирали този странен съюз.

— Какво искате да кажете с това, синьор Бенедикт? — обърна се към мен Дон Педро със заплашителен тон.

— Само това, че не е никак малка работа човек да се кълне в собствената си чест! — отговорих. — А когато го прави принц, това е все едно васал да се кълне във вярност към господаря си!

И двамата впихме погледи един в друг като двойка наежени котараци, но в този момент се обади Леонато:

— Лично аз никога не съм се съмнявал в честта ви, принце. Но трябва да има някакво недоразумение. Защото племенницата ми, която е шаферка на Херо, спа при нея цялата нощ. Лейди Беатриче?

Сърцето ми се сви от грозни предчувствия. Нашата звездна разходка като че ли беше осъдила завинаги Херо. Аз бях този, който бе отделил Беатриче от задълженията й към братовчедка й. И сега не знаех дали да говоря, или да мълча. Инстинктите ми подсказваха да говоря, но не желаех да излагам Беатриче на същите грозни обвинения. Но моята дама на сърцето ми се изправи гъвкаво като върбова пръчка и отговори звънко:

— Съвсем случайно, чичо, снощи не бях в стаята си, но за последната седмица съм спала неотлъчно при нея!

— Потвърдено! — извика Леонато.

Настъпи напрегната тишина, в която единственото, което се чуваше, бяха жалките ридания на Херо.

— Току-що говорехме за чест — обади се накрая принцът, но много тихо. — И аз ще считам за свое вечно безчестие, че съм сватосал мой приятел за улична жена!

С тези думи Дон Педро хвана под ръка Клавдио и го изведе от църквата, в печална имитация на сцената, в която Клавдио трябваше да изведе Херо.

Едва след време осъзнах, че тогава изобщо не ми беше хрумнало да ги последвам. Без да се замислям, аз бях останал с Беатриче. Леонато издаде болезнен вик, прекоси олтара и зашлеви дъщеря си през лицето. Горката дама припадна, което беше по-добре, защото баща й продължи да сипе ругатни върху безжизненото й тяло — някаква несвързана пледоария за това как Херо му била единственото дете, как съпругата му Иноджен се била споминала твърде рано и как дъщеря му била единствената му надежда за бъдещето, но тази надежда била завинаги умряла. Мрачните епитети се изливаха от устата му като помия — пачавра, уличница, лека жена, греховна твар и какво ли още не. От църквата го изведе брат му Антонио, но докато вървеше към вратата, Леонато продължаваше да сипе обиди. След като драмата свърши, гостите също се разотидоха, шептейки си по двойки и тройки.

Вратата се затвори зад паството и вътре останахме само четиримата — Беатриче и Херо на пода до колоната, свещеникът на колене, както беше прекарал целия си живот тук, и аз.

Загледах се в малката групичка. Херо беше толкова дребна на фона на моята любима, че, отпусната в скута й, изглеждаше като скулптурата Пиета. Двете образуваха малкия кръг на опустошената женственост, а ние със свещеника седяхме отвън — добронамерени, но изключени от тази чисто женска болка. Клепките на Херо изпърхаха и тя отвори очи и Беатриче я прегърна облекчено.

Херо я загледа доверчиво, като дете, събудено от кошмар.

— Беатриче, омъжена ли съм вече?

— Не, скъпа моя — поклати глава братовчедка й.

И тогава видях, всички видяхме, как реалността се стовари изведнъж върху Херо, как тя си даде сметка, че кошмарът всъщност е бил истински. И отново заплака.

— Но как може да говори такива неща за мен! — нямаше как да се разбере дали има предвид Клавдио или баща си. Беатриче започна да я успокоява като малко дете, но не разполагаше с отговор на въпроса й. — Как сега ще се върна там? — прошепна Херо. — Как ще живея с такъв срам?!

— Не се налага — обади се за първи път свещеникът. — Мисля, че за теб сега е най-добре да останеш известно време тук. Права си, че подобен срам е твърде голям, за да бъде понесен от жива жена. Но мъртвата жена понася всичко. Ще разпространим сред народа, че след думите на графа си паднала бездиханна. Междувременно онези, които те обичат, ще въздадат справедливост и ще възстановят честта ти! — и плъзна многозначително поглед от Беатриче към мен. После се обърна пак към Херо и рече: — Хайде, ела! Ще те заведа при икономката си. Тя ще ти намери някакво расо.

Херо послушно пое ръката на свещеника и го последва към дъното на църквата.

Свел лице към нас, свети Яков ни гледаше радостно от розетката в купола, безсъмнено особено доволен от своите рицари и от техните благородни дела през днешния ден.

Пета сцена Параклисът в двореца на Леонато

Беатриче: С Бенедикт останахме сами пред олтара.

Иронията на ситуацията не ми убягна — бяхме възнамерявали днес да стоим точно тук, за да бъдем свързани в свещен брак. Молитвеникът лежеше на стълбите, където беше паднал от ръцете на добрия монах, изгубил напълно ролята си в брачната литургия. Някъде из тези страници се намираха точните думи, които щяха да преплетат завинаги съдбите ни — специални, обвързващи знаци, които срещаха мъж и жена, за да ги превърнат в едно цяло до смърт. Но вместо тях тук бяха изречени други думи — мрачни, страховити думи. Обвинения, клевети.

— Думи, думи, думи… — изрекох замислено. — На този остров думите убиват.

— Но, Беатриче! — възкликна Бенедикт, приближи се до мен и плъзна пръсти в косите ми. — Херо не е мъртва наистина! Кончината й е само измислица на свещеника!

— Не разбираш ли? Тя е повече от мъртва! — изтъкнах. — Честта на едно момиче е всичко, а сега нейната я няма! В Сицилия дори намекът за обезчестяване е напълно достатъчен, за да лепне петно върху жената за цял живот! А Херо беше обявена за уличница публично, тук, пред олтара! Кой ще я вземе сега? С нея е свършено, повярвай ми!

И се разтреперих. Онази варварска проверка на девствеността ми, която бях насилена да изтърпя в замъка на баща ми, дали не беше по-добра от този южняшки начин? На север благородничките се радваха на известни свободи, но преди брака бяха длъжни да изтърпят подобни проверки. А на юг безупречната репутация беше всичко и аз за нищо на света не можех да повярвам, че Херо беше опетнила своята дори и с най-дребната простъпка.

— Графът очевидно е допуснал грешка — изрекох с равен тон.

Бенедикт плъзна пръст по грубата каменна колона и отбеляза:

— Той, принцът, Дон Хуан — всички те трябва да са видели нещо!

— Двама от тях принципно носят честта в кръвта си — рекох. Бенедикт не направи никакъв коментар. — За третия не знам, но той е като тях, а нищо не казва.

— И напусна църквата първи. Нищо чудно тъкмо той да е в корените на това зло.

— Но пък как принцът и Клавдио могат да говорят така?

— Ти сама го каза — носят принципно честта в кръвта си! — натърти загадъчно Бенедикт.

Но аз бях твърде разтревожена, за да реагирам веднага.

— Ако не разполагах с тази троица клеветници, върху които да стоваря вината — изрекох с нисък глас, — щях да стана четвъртата. Защото не трябваше да се отделям от леглото й.

— Не ми казвай, че съжаляваш за срещата ни! — възкликна Бенедикт.

— Не, никога! Просто…

Той хвана ръцете ми в своите и рече:

— Що се отнася до принцовете, нямам представа как стоят нещата при тях. Но относно Клавдио чувствам с мозъка на костите си, че е сгрешил! А в грешката няма никакъв грях. Ще разпитам, обещавам ти!

Изведнъж усетих, че силите ме напускат и се отпуснах тежко на стъпалата пред олтара.

— Няма никакво значение — промърморих. — Грехът не е в грешката. Грехът е в изречените думи!

Бенедикт приседна до мен, опрял рамо в моето, и прошепна:

— Ще ми обясниш ли какво искаш да кажеш?

— Ако наистина е имало някакъв заговор и открием, че Клавдио е бил измамен, тогава какво? Каквото и да е открием, неговата вина не отпада! — скочих на крака и посочих свещените стъпала, върху които се намирахме, провиквайки се възмутено: — Как можа да я доведе тук, чак до олтара, за да я обвини публично, да хвърли върху нея позора на безчестието не само пред очите на най-близките й, а и на прислугата?! Как можа да каже на всички, от баща й до момчето, което лъска обувките й, че тя е познала жара на сластното легло?! — започнах да крача напред-назад пред олтара. — Какво от това и да си признае, че е сгрешил? Трябва ли братовчедка ми да го хване за ръката и пак да го поведе към олтара? Кой би могъл да бъде чак толкова всеопрощаващ? Кой би могъл да пренебрегне подобни обиди? Коя жена би могла да забрави как е била стискана за гърлото, докато пръстите на мъчителя й не са се отпечатали върху кожата й? Или че е била оплювана? Или че е била наречена с толкова много епитети за уличница? — тръснах глава и една малка диамантена звезда се изплъзна от косата ми и падна на пода. Не й обърнах внимание. — Досега нямах представа, че съществуват толкова много и различни думи за един и същи грях! А думите бяха най-грозното от всичко, по-грозни и от шамара! Монахът го обобщи най-точно и не забравяй, че ни заръча да съобщим на Клавдио, че тя е издъхнала от думите му. Е, може би е точно така! Неговите клевети я пронизаха по-остро и от острието на меча! Херо девицата наистина е мъртва! И сега Клавдио трябва да си плати!

Отдръпнах се за момент от Бенедикт, уплашена от жарта на собствения си гняв. Сърцето ми биеше като обезумяло, но не припаднах. Чувствах се така, както сигурно се чувства един мъж, преди да влезе в битка. Дали и Бенедикт се е чувствал така, когато е скачал от кораб на кораб в онази армада, когато е виждал такива ужасни битки, че сега не може да говори за тях?

Загледах се в познатата статуя на Мария, държаща биещото сърце на сина си в гипсовата си ръка. Сърцето всъщност беше рубин, голям колкото яйце на чайка, изрязано, шлифовано и червено като съсирена кръв. Спомних си едно такова сърце от Варата — Святото сърце. През онзи ден Херо беше облечена като Мадоната. А сега непорочността й беше поставена под въпрос. Не, дойде ми до гуша!

Знаех, че имам егоистичен характер и през последната година не се бях ръководила почти от нищо друго, освен от собствената си изгода. Бях седяла безмълвно в съдебната зала и бях наблюдавала как осъждат една добра жена като вещица. Бях простила на убиеца на Тибалт, но не от съжаление, а в името на мира, за което другата ми братовчедка Жулиета ми беше благодарила на колене. Но сега просто не можех да позволя на Клавдио да му се размине! Искаше ми се да можех да си затворя очите за деянията му, да се омъжа тайно за Бенедикт и да го отведа във Вилафранка. Но кой щеше да защити Херо оттук нататък, ако не го направех аз? Братовчедка ми съвсем наскоро беше изгубила майка си — последната и единствена силна жена в нейния живот. Какво щеше стане с нея, ако я изоставех и аз, особено в това положение — опетнена, оклеветена, захвърлена? Знаех, че вече бях стигнала до предела си — до нещо, което беше много по-важно от съчетанието на нашите две сърца. И се налагаше да се опитам да заложа любовта на Бенедикт в името на доброто име на Херо, в името на всички същества от моя пол.

Поех си дълбоко дъх и започнах, стараейки се да не покажа бурята в гласа си:

— Знаеш ли, че тук, в Сицилия, ядат сърца? Имат си традиция на кръвното отмъщение. Прави се бързо, без много шум. Заплахите се изричат тихо и без емоции, но винаги, абсолютно винаги се привеждат в действие! Когато заявиш на някого, че ще изядеш сърцето му, значи поръчваш смъртта му — загледах се в рубиненото сърце. — Убийството му, краят на съществуването му. А когато изречеш тази страховита клетва, даваш обет — или че ти ще го направиш, или някой роднина ще го извърши от твое име. Но ще бъде извършено! — загледах се в Мария, скръбна, мила, с нищо не показваща, че се притеснява за сърцето в ръката си. — Гулиелма Кролаланца го каза, спомняш ли си?

— Коя?!

— Майката на поета, докато гореше на кладата. Каза го на вуйчото на Клавдио, архиепископа на Монреале. А сега аз ще го кажа на Клавдио!

Най-сетне се обърнах към Бенедикт и го погледнах. Гласът ми потреперваше леко, но изрекох заплахата по сицилиански — тихо, без емоции. Не говорех нито на Христос, нито на майка му, а на Клавдио — където и да бе заминал да овладява гнева си.

— Ти манчу ’у кори, Клавдио! Бих изяла наистина сърцето му, ако можех! — изрекох с невероятна наслада. — Бих изяла сърцето му насред пазарния площад, така че всички, от губернатора на Месина до последното ваксаджийче, да ме видят как го правя! Ще погълна всяка хапка плът и всяка артерия и ще изпия прилежащата им кръв!

Бенедикт сложи ръка на устата ми — нежно, както човек се отнася към проклинащо дете, за да прекрати пороя от ужасни думи.

— Шшшт, Беатриче! Не си на себе си, скъпа! Сега говорим за Херо, а не за смуглата дама!

Дръпнах ръката му от себе си, грубо, наранявайки го. Нямаше да позволя повече да ми затварят устата като на дете, да ми слагат намордник като на куче или желязна юзда, както някога са правили с жените!

— Да! — изкрещях. — Говорим за нея! Но и за двете! Защото е все едно и също — мъжът клевети, жената умира! Е, вуйчото на Клавдио вече си плати. Някой храбър убиец най-сетне е видял сметката на злия архиепископ! А сега трябва да си плати и Клавдио, стига да се намери достоен мъж, който да се захване с това!

Забелязах как загорялото му лице постепенно пребледнява.

— Какво точно казваш? Какво искаш от мен?

Стиснах ръцете му и прошепнах:

— Убий Клавдио!

Той ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път.

— Кой, аз ли? За нищо на света!

Пуснах ръцете му.

— Казах ти, че думите убиват. Ето, сега ти ме убиваш, като отказваш.

— Но на кораба той ми беше приятел и утеха! Дори много повече, стана ми като брат!

Вирнах брадичка и заявих:

— За да останеш мой приятел и оттук нататък, трябва да предизвикаш врага ми! Иначе с нас е свършено! — приближих се до него и поставих нежно ръка на бузата му. — Някога и ти мислеше мен за невярна — прошепнах. — И ти предпочете да повярваш на думата на мъж, отколкото на тази, на жена. В случая няма дори разлика в ранга — единият беше принц, другата принцеса. Разликата беше само в нашия пол. И тогава сгреши, а сега дори и твоят принц си признава грешката. Сега те моля да извършиш това, за да можем навреме да поправим онова, което е грешно! Време е някой да повярва и на жена! Повярвай на Херо! Повярвай на Гулиелма Кролаланца! — сложих ръка на сърцето си. — Повярвай на мен!

Без да искаме, пак се бяхме озовали пред олтара. Той пое ръката ми от моето сърце и я постави върху своето.

— Вярваш ли в душата си, че думите на Клавдио са само клевета? — попита.

И тогава изрекох думата, която се надявах да кажа точно тук, но в един друг живот, преди небесата да се преобърнат:

— Да.

Той коленичи пред мен в жест на вярност и покорство, както вероятно беше коленичил многократно пред Дон Педро. И тогава аз разбрах, че ще предизвика Клавдио на дуел. После се изправи и тръгна надолу по пътеката към вратата, без да се обръща назад.

— Почакай! — извиках и хукнах след него.

Извадих сетебелото от корсета си. Въпреки неистовия си бяс аз си давах съвсем ясна сметка колко много искам от него. Притиснах картата в ръката му, защото той наистина беше най-достойният рицар. Бенедикт ме погледна в очите и кимна.

Шеста сцена Покоите на Клавдио в двореца на Леонато

Бенедикт: Запътих се право към Клавдио с решителна крачка.

Прекосих обляния в слънчеви лъчи двор, изкачих каменната стълба към покоите на графа, извадих меча си от ножницата и влетях като вихър при него.

Видях го веднага. Беше седнал под прозореца, разтворил крака, оборил глава в ръцете си. Вдигна очи към мен и слънцето позлати влажните му бузи. Плачеше. Военната ми крачка се препъна. Бях очаквал да го заваря наперен, да крачи ядосано из стаята си.

И тогава разбрах, че за него Херо действително беше умряла. Спомних си колко мислеше за нея, колко говореше за нея на борда на „Флоренция“. Тя беше неговата звезда, която го отведе у дома. С неудобство, подобно на чеп, пъхнат под ризница от метални плочки, си спомних как той ми беше разказвал за невярната си майка, която си хванала любовник зад гърба на баща му и изоставила сина си още като дете.

Седнал под рамката на прозореца, Клавдио сякаш се беше смалил. Вече не беше чудовището, което бях зърнал пред олтара, а по-скоро момчето, което бях довел в Месина миналото лято. Сърцето ми се сви, докато го наблюдавах. За първи път си дадох сметка, че като че ли се ядосваме много по-силно на онези, които обичаме, отколкото на останалите; че яростното избухване на Клавдио е породено от горчивата болка на въображаемата измяна — както на Херо, така и на майка му; и че бесовете му са по-скоро породени от умирането на една мечта. Сведох очи към оголеното оръжие в ръката си.

Нямах никакво желание да продължавам, но бях длъжен.

Погледнах към Дон Педро. Той изглеждаше строг и благочестив като онези портрети в Ел Ескориал, но всъщност беше много по-виновен от Клавдио. Може и да нямаше никаква вина за тази работа, но много добре си спомняше какво се бе случило на върха на горещата планина преди една година, когато бе нарекъл една танцуваща жена „вещица“ и с това я бе пратил на кладата.

— Кавалери — изрекох с жилеща ирония, — днес е тежък ден. И двамата пътувахте от Испания до Шотландия и обратно и не отнехте нито един войнишки живот. А сега, когато се върнахте, убихте една сладка и невинна жена!

Не бях много сигурен дали говоря за синьора Кролаланца или за Херо.

Видях как очите на Клавдио се разшириха — значи все още новината за смъртта на Херо не беше стигнала до него. Не че това имаше особено значение — поведението му не се влоши осезаемо след новината, защото нямаше накъде повече да се влошава. Краят на неговия свят вече беше дошъл — за него загубата на физическия живот на Херо не можеше да се сравни по нищо със загубата на целомъдрието й. Както и бях предположил, той тъгуваше по-скоро за изгубената си мечта. И сега той отново отпусна глава в ръцете си, както беше, когато влязох.

— Да, давай! — подвикнах. — Не вдигай глава! Защото твоите хули я пронизаха по-сигурно и от сабя!

Заговори Дон Педро, неуверено:

— Искрено съжалявам! За цялата тази работа. Но, Бенедикт, ние я видяхме със собствените си очи!

— О, да! — кимнах саркастично. — По ваш съвет и аз веднъж повярвах на собствените си очи. Но вече знам, че видът може да лъже точно толкова, колкото лъжат и хората!

— Внимавай с езика, Бенедикт! Все още съм твой господар!

— Вече не! — отсякох. — Положих клетва, която напълно отменя тази пред вас! Длъжен съм да ви благодаря за множеството любезности, които ми оказахте, и да прекратя службата си при вас!

Свалих медала на свети Яков от врата си, грабнах дясната му ръка, поставих медала в дланта му и затворих пръстите му около него.

Той го остави да падне надолу, държейки го само за панделката, и медалът се залюля като махало. После ме погледна косо, очевидно смятайки, че не говоря сериозно. Бях се шегувал по този повод многократно преди, обаче днес бях изоставил шутовския си костюм и го бях заменил с бронята си.

След като схвана истината по изражението ми, той остави медала на една масичка встрани. Алената панделка се нави като змия. Все така загледан в купчинката, той заговори:

— Но, Бенедикт, този път няма грешка! Брат ми ни показа всичко!

— Вашият брат Дон Хуан ли? — възкликнах с нескрито презрение. — Човекът, на когото не можете да поверите даже именията си?

— Всички добре знаем, че една простъпка може да бъде простена — отвърна предпазливо принцът. — Знаеш, че лично бичувах брат си насред площада в Сарагоса! Не би ме предал втори път!

Изсмях се на тази нечувана глупост.

— И вие смятате, че човек, когото сте унижили публично, ще питае към вас топли мисли на вярност, а не на грозно отмъщение?

Дон Педро не отговори нищо.

— И къде е сега брат ви? — попитах мрачно.

— Замина си. След като знае, че вече няма да има сватба, реши да се върне в Арагон, за да поеме управлението, което беше изоставил.

Няма да има сватба. Думите прозвучаха като погребален камбанен звън.

— Накратко казано, той е избягал — заключих. — Това не ви ли подсказва съвест, опетнена от чувство за вина?

— Не, защото накарахме стражата да търси съблазнителя на лейди Херо. А когато го намерим, помни ми думата, че ще го накараме да си признае хилядите пъти, в които двамата са се срещали тайно!

— Откакто пристигнахме преди три дена? Откакто Беатриче е спала всяка вечер при нея, с изключение на снощи?

Тук принцът отново не успя да отговори нищо.

— Бог ми е свидетел, че вашите сънародници знаят много добре как да изтръгват признания от заподозрени с железата и огньовете си! — рекох. — Но подобни изявления няма да повлияят с нищо невинната почтеност на горката девица! Впрочем бихме могли да започнем съдебния процес веднага, защото нашият злосторник е тук! — прекосих стаята, озовах се пред Клавдио и вдигнах рязко брадичката му. — Изправи се като мъж! Обвиняеми, нямате ли какво да кажете? — говорех сурово, но гласът ми леко потрепна от разочарование.

Той не отговори нищо. Мълчеше и само ме гледаше с тъжните си очи. Сякаш беше изхабил всичките си налични думи пред олтара.

— Е, дамата е също толкова няма — изрекох с безизразен тон. — И тъй като твоите думи я убиха, никога няма да можем да чуем показанията й. Но други ще говорят вместо нея!

— Ти ли? — възкликна изненадано принцът.

— Да! Аз ще говоря вместо нея, а вместо мен ще говори мечът ми! — придърпах Клавдио към мен, докато не опряхме носове. — Чакам те утре на зазоряване! — кимнах по посока на отворения прозорец. — Долу на двора, за да те накарам да отговаряш за деянията си! Бъди готов!

Пуснах челюстта му и се завъртях на пета. И точно когато поставих ръка върху бравата, Клавдио най-сетне заговори:

— Но каква ти е на тебе Херо? Или ти на нея?

Обърнах се бавно и го изгледах. В този въпрос се съдържаше цял свят от болка, болката на изоставеното от майка си дете. Почти го съжалих. Защото ревнуваше, ревнуваше от близостта ми с един труп.

— Тя е дама. И това е напълно достатъчно.

На следващата сутрин, докато слънцето едва започваше да наднича над морето, аз вече бях в двора с римската мозайка и чаках Клавдио.

Крачех по древните миниатюрни плочки, проследявайки с поглед красивите фигури, обикаляйки главата на Медуза. Тя ме гледаше с черните си очи, аз гледах нея.

Ходих на сутрешна литургия в параклиса, след което слязох в криптата, където моята любима се грижеше за братовчедка си. На сбогуване целунах Беатриче най-малко петдесет, ако не и сто пъти. Не се страхувах от меча на Клавдио. Впрочем не се страхувах от ничий меч, защото познавах възможностите си. Но бях точно толкова суеверен, колкото и всички останали на този остров, и не желаех да вбесявам Фуриите. Затова чинно си взех последно сбогом с Беатриче и прощалните ми маниери добавиха нова страст към нейните целувки.

Рапирата ми удряше краката, докато крачех напред-назад, напомняйки ми непрекъснато за целта, с която бях дошъл тук. Бях попаднал в омагьосан кръг — ако не предизвикам Клавдио, Беатриче щеше да се откаже от мен. Ако пък го предизвикам и той ме убие, пак щяхме да се разделим завинаги. Издишах шумно и дъхът ми образува облаче пара в хладния утринен въздух. И тогава с периферното си зрение забелязах движение. Клавдио ли беше? Не, беше някакъв парцаливец с пелерина с качулка, който се катереше по лозниците под прозореца на принца.

Прекосих двора за миг, сграбчих непознатия за глезена и извиках:

— Хей! Какви ги вършиш тук?

— Въпрос на чест! — развика се той, опитвайки се да ме изрита. — Пусни ме!

— Ако в теб имаше и капчица чест, щеше да използваш вратата! — извиках, сграбчих го с две ръце и го свалих на земята, а той повлече след себе си по-голямата част от лозниците. Настана кратка схватка, в която аз се озовах от другия край на опасна малка кама, остра като бръснач. Но бях въоръжен за дуел и отдавна настроен за битка, така че съвсем скоро вече го бях залепил в розовите стени на двореца между рапирата и кинжала си. Притиснах с лакът гръкляна му и отметнах качулката. И пред мен се разкри лице, което познавах — дълбоко сложени очи, тънка коса, къса тъмна брадичка и обеца с перла на едното ухо.

— Синьор Кролаланца?

— Вече не използвам това име! — изсъска поетът. — Сега съм! Карденио, Парцаливия!

Огледах се внимателно, защото стражата беше станала много усърдна от провалената сватба на Херо насам.

— Каква работа имаш тук? — попитах тихо.

— Същата като теб! — тросна ми се той. — Убийство!

В стаята над нас се чу някакъв шум и след малко прозорецът беше осветен от свещ.

— Ела! — подканих го тихо.

Хванах го за яката, увих края на дългата му качулка около ръката си и го подкарах пред себе си по каменните стъпала право към моята стая, сритвайки по пътя две дремещи хрътки. Хвърлих го в един стол и пуснах резето на вратата зад нас. Не запалих свещ, но слънцето вече беше стигнало прозореца ми и сега го виждах съвсем ясно.

Преди не го бях познавал много добре, но дори и така се виждаше, че е много променен. Брадата му беше станала по-гъста и неподдържана, косата по темето му беше още по-оредяла, а над ушите му се навиваше. Лицето му беше загоряло като моето и също толкова изпито. Очите му бяха нежни и мечтателни като на поет и любовник, но черни и бездънни като парчета обсидиан. Очи на отчаян човек, очи на убиец. Не разбирах как някога бях смятал, че той може да стане съпруг на Беатриче, и не можех да повярвам как съм могъл да бъда такъв глупак, че да пропилея толкова часове от живота си в ревност от него.

Хвърлих му един мях с вода и се загледах в него как го пресушава. Той седеше в стола ми спокойно и уверено, а аз застанах над него като адвокат, за да го разпитвам.

— Ще те попитам отново: каква работа имаш тук?

— Казах ти вече — да убия, също като теб. Въпрос на чест, също като теб! Освен това изпълнявам желанието на една жена, също като теб!

— Дошъл си за живота на Клавдио?

— Не, не за неговия. Не бих ти отнел тази привилегия — това е твоя задача. Освен това моята заръка не ми е дадена от лейди Беатриче, а от една жена, която вече е мъртва.

— Майка ти — рекох. Не беше въпрос.

— Да. Тя хвърли проклятието на кръвта върху архиепископа, вицекраля и Дон Педро!

Спомних си виновно наведените глави на височайшите особи около кладата. Но имаше и още един трибун.

— Ами Леонато? — възкликнах.

— Него го пощади заради любовта си към съпругата му лейди Иноджен. Но той получи предупреждение.

Да, вече бях чул за това — тримата испански коняри били разчленени и положени в същия този двор, в който излових Кролаланца. Загледах се над главата му, през прозореца, по посока на Монреале. Сякаш зърнах отново прелата в леглото му, с ококорени очи и отрова, струяща от устата му.

— Ти ли видя сметката на архиепископа?

— Никога не питай месинец какво прави след залез-слънце! — отговори той.

Но аз вече имах отговора си. Тъкмо той беше самотният убиец с монашеската качулка. Парцаливия. Карденио. Карденио не беше човек, а по-скоро титла, предавана от поколения наред традиции в кръвната вражда. С нея се кичеха сицилианските народни герои. Разбойниците, убийците.

— Ами вицекралят?

— Той лежи много болен и никога повече няма да стане. Има някакъв израстък в дробовете си, който го разяжда като гангрена. За него се погрижи Господ. Или може би Дяволът. Един от двамата.

— Обаче… — заговорих, но по-скоро на себе си. — Дон Педро ще бъде следващият вицекрал!

— Не, няма! — тръсна яростно глава Карденио-Кролаланца. И тогава разбрах.

— Значи ти искаш живота на принца!

— Покойната господарка на този дом го беше преценила най-добре! Моите приятели ми казаха, че в деня, в който сте потеглили за армадата, тя го прокудила от дома си заради престъплението му.

Да, помнех случая много добре. Лейди Иноджен действително заяви на Дон Педро, че не желае кракът му да стъпва в този дом, докато тя е жива.

— За жалост дамата го изпревари в гроба, но той съвсем скоро ще я последва!

Замислих се за принца. Вече не изпитвах никакви топли чувства към него, но и не ми се искаше да го видя мъртъв. В известен смисъл за мен той вече беше умрял, когато беше изгубил честта си. Съпоставката между неговия случай и този на Херо ме порази. Жените живееха единствено чрез целомъдрието си, мъжете — чрез честта си.

— Трябва ли непременно да стане така? — попитах тихо. — Той изгуби вече толкова много!

Кролаланца сви презрително устни и изрече:

— И въпреки това продължавам да го виждам тук, натруфен в кадифетата си, да се тъпче с дивечово месо като миналата година. Какво по-точно е изгубил?

— Войната си. Богатството си.

Честта си.

— О, да — кимна поетът. — Войната му. Е, моето семейство му измъкна тази победа изпод носа. Неговият нос и този на неговия крал.

Загледах се в него с присвити очи, заслепен от изгряващото слънце.

— Какво имаш предвид?

Известно време той мълча, загледан изпитателно в мен. Накрая заговори:

— В Лондон, където сега живее баща ми, има разказвачи на истории на всеки ъгъл. Срещу една сребърна монета всеки такъв бард ще ти разкаже история. Преди една година — добави — ти даде на мен и баща ми златен реал, за да си платим билета до Неапол. Той потегли, но аз не. Но заради добротата ти и онази монета, сега ще ти разкажа една история — може би последната, която ще разкажа. Няма да казвам дали историята е истинска или измислена, но ако я споделиш с твоите братя от ордена на свети Яков, ще отричам до сетния си дъх!

Изправи се и се загледа през прозореца по посока на пристанището. Аз продължавах да държа ръката си върху дръжката на меча, но не смятах, че той ще ми причини някакво зло.

— Това е историята на един старец — започна, — който взе нощния кораб за Неапол, оставяйки сина си. Прекара пътуването си в писане, в кабината на капитана, който беше негов приятел — гласът му беше станал внезапно нежен и мелодичен. Излъчваше някаква странна магия, от която историята сякаш оживяваше. И аз изведнъж видях стареца, стиснал перото си, наведен над масата, фенера как се люлее над главата му в камината, бурните вълни навън. — Пишеше на тесен пергамент, със симпатично мастило, писмо след писмо. Съобщението беше дълго колкото каютата. Накрая старецът го нави и капна върху него восък от свещта. Восъкът се разля като за печат и набъбна до купчинка и с негова помощ той оформи цялото писмо на топка със старите си ръце.

Кимнах. Бях чувал за подобни неща. Понякога по време на пътуването на армадата тайните заповеди между корабите се предаваха тъкмо по този начин.

— Получателят разтопява восъчната топка, за да прочете съобщението върху тесния пергамент. Така е сигурен, че той е първият, който го чете.

Микеланджело кимна и продължи:

— В Неапол старецът се прекачи на друг кораб, защото тази нощ трябваше да отплава за Англия. Стигна там след седем дена. В Лондон се срещна с неколцина от родствениците си, които го скриха докато му уредят много специална аудиенция. Беше отведен тайно в двореца Уайтхол, където той сложи топката восък в ръцете на мъж, наречен Франсис Дрейк, командирът на английската флота.

Веднага си представих съобщението — малка червена планета от восък, преминаваща от една ръка в друга.

— И какво се казваше в това съобщение? — попитах, макар вече да се досещах.

— Няма да ти кажа, защото, ако не ти кажа, няма да знаеш, ако те попитат. Но ще ти подхвърля няколко думи от него — името Филип, месеца август и думата армада!

Обърна се и ме погледна право в очите, и изражението в неговите очи изпрати хладни тръпки по гърба ми.

— Значи миналото лято ти си шпионирал за английската кралица — изрекох без заобикалки.

— В началото, не. Но събрах определена информация и анализирайки я, си оформих една теория. И реших, че ако баща ми започне пребиваването си в Англия, поднасяйки подобна разузнавателна информация, безопасността му там ще бъде гарантирана.

А парите за това пътуване му бях дал аз. Колелото на съдбата се завъртя над главата ми. Бях спасил същия онзи човек, който е предупредил навреме английската кралица за приближаването на армадата. Ако бях издал синьор Кролаланца-старши на испанците, дали корабите на Филип щяха да успеят да акостират в Кент и да спечелим битката? Но после си спомних бурните ветрове, дъжда, катастрофалната некомпетентност на испанските благородници и най-вече фанатичното тесногръдие на техния крал, забранил използването на карти. И стигнах до заключението, че Фортуна очевидно е знаела много добре какво прави.

Приключил с историята си, Микеланджело Кролаланца се отпусна тежко в стола ми и камата, която беше донесъл, за да се разправи с Дон Педро, изтрака в катарамите на кожената му препаска. Спомних си, че там, където сега носи нож, някога носеше перо.

— Не можеш ли да… ъммм… да напишеш нещо срещу принца? — изрекох неуверено. — Защото репутацията на един мъж е важна колкото живота му!

Той се изсмя и отговори:

— Това е работа на баща ми. Под протекцията на английската кралица той е отприщил пороя на полемичното си перо срещу испанците. И сега създава легенда, черна като мастилото си!

— Това не те ли задоволява?

Той поклати глава, без да откъсва от мен черните си очи.

— Веднъж те спасих — рекох. — Какво те кара да смяташ, че този път няма да те отведа право при стражата?

Твърдият черен поглед леко поомекна.

— Мисля, че няма да го направиш — отговори. — И още мисля, че ти много добре познаваш истинската същност на принца!

Сведох очи.

— Вчера на сватбата той и графът направиха голям театър — добави поетът.

Не можех да го отрека.

— Освен това няма да спечелиш нищо, ако ме предадеш. Ако ме хвърлят в тъмницата, други ще заемат мястото ми — такъв е обичаят на кръвното отмъщение. Ще се появи нов Карденио. Островът е пълен с Аркирафи от рода на майка ми и с Кролаланци от рода на баща ми. Нашите родословни дървета са цели гори, а кръвта ни тече и в реките! — пъхна камата под жакета си. — Освен това стражата е заета да търси по-голяма риба. Може да се каже, че влязох през портите напълно необезпокояван.

— Но каква работа имат толкова рано?

Микеланджело се загледа замислено в мен, очевидно опитвайки се да ме прецени.

— Заловили са престъпника, който е заговорничил да опетни честта на лейди Херо.

— Кой е той?

— Борачио, човекът на принца. А заедно с него и Конрад — издишах бавно. Тези арагонски братя по бутилка, единият тънък, другият дебел, но и двамата порочно зли! — Авторът на цялата завера бил Дон Хуан, който избягал, но това няма значение, защото Борачио си признал всичко. Как бил накарал прислужницата Маргарита да се облече в роклята на Херо и да го чака на балкона в стаята на господарката й. Там той наричал нарочно Маргарита с името на Херо и двамата разиграли цял театър за наблюдаващата ги долу публика.

Веднага си представих как е станало — като куклен театър, разигран на терасата, докато двамата с Беатриче си гукахме в римските бани. Тази информация беше безценна. В главата ми бързо назря план как бих могъл да я използвам.

— Предлагам ти сделка — обърнах се към неканения си гост. — Ще те изведа през портите като мой родственик и ще те изпратя чак до пътя, за да се уверя, че си в безопасност. В замяна ти ще отложиш мрачната си задача за… — изчислих наум — три дена!

Той стана и се приближи до мен, опипвайки камата под дублета си.

— Защо? — попита. — Мога да го направя и веднага. Ще му клъцна гърлото, преди слънцето да е изгряло напълно!

Гласът му беше съблазнителен, убедителен, точно както звучеше, докато разказваше историята. Но сега нямах сили да приема убийството на Дон Педро, както впрочем и убийството на Клавдио.

— Ако го направиш сега — рекох, — всичко тук ще се обърне с краката нагоре, испанците ще си тръгнат и аз никога няма да мога да се оженя за…

Млъкнах.

— За лейди Беатриче — довърши услужливо той.

— Да.

— А тя отвръща ли на чувствата ти?

— Вече, да.

Той се замисли. После раменете му видимо се отпуснаха.

— Много добре — кимна. — Дон Педро печели отлагане на екзекуцията. Заради монетата, която ти дари на баща ми, и заради любовта, която Беатриче дари на майка ми!

След като се отдалечихме достатъчно от портите на двореца и от очите на стражата, той се обърна към мен на прашния път и стисна ръката ми за довиждане. За момент сякаш бяхме приятели. Погледна ме право в очите изпод качулката си и рече:

— Беатриче винаги е отвръщала на чувствата ти. Обичаше те постоянно — и тази, и миналата година. Попитай я за сонета, който написа веднъж на дюните, с помощта на един беден драскач.

Отново звучеше като мечтателен поет. Горчивината в гласа му беше отлитнала нанякъде.

И после отлитна и той в сивата зора, прихлупвайки ниско качулката над главата си, по посока на Виа Катания.

Седма сцена Параклисът в двореца на Леонато

Беатриче: В утрото след деня на сватбата отидох да видя Херо в криптата под параклиса.

Когато се появих, икономката на свещеника излезе и ни остави насаме с братовчедка ми. Херо беше облечена в сиво расо и държеше дървена броеница. Нареждаше молитвите десет по десет, местейки зърната на броеницата: „Символът на вярата“, „Отче наш“, „Аве Мария“. Не бях много сигурна дали изобщо ме забеляза. Изчаках, докато не прехвърли два пъти малкото кръстче в средата, а после се приближих до нея и я хванах за раменете.

Когато вдигна очи към мен, лицето й беше сиво като расото й. Под очите й имаше огромни тъмни сенки, кожата й беше станала пепелява, а тъмната й лъскава коса беше скрита напълно под монашеската шапчица. Не се виждаше дори кичурче. Веднага я видях така, както би изглеждала в бъдеще като монахиня. Какви други пътища й бяха останали? Какво друго би могъл да предложи животът на една негодна за омъжване жена и нежелаеща да се омъжи? Това беше пътят, избран от братовчедката на Парис — Розалина Капулети, път, който и аз самата бях обмисляла някога. Вярно е, че Херо беше много набожна, но не това беше животът, който тя би избрала за себе си. Беше избран вместо нея. Защото беше отхвърлена от един мъж за такъв специфичен грях, че оттук нататък щеше да бъде отхвърляна от всички. Дори Леонато, единственият мъж, който трябваше да застане до нея, я бе отхвърлил и я бе зашлевил през лицето със собствената си ръка. Това ми напомни за собствения ми баща, заявяващ ми напълно безстрастно, че ако не съм била оценена като девствена, той щял да остане „бездетен“.

Мислите ми се бяха завъртели толкова упорито около темата за бащите, че когато Херо вдигна глава и прошепна дрезгаво: „Изгубих го“, реших, че има предвид Леонато.

Приседнах до нея на тясното дървено легло и рекох:

— Допусната е огромна грешка. Тази измислена смърт би трябвало да притъпи острието на гнева на чичо ми. Когато всичко стане ясно, той отново ще те приеме в дома си.

— Не баща ми! — повиши глас тя. — Клавдио! Изгубих Клавдио!

Бях толкова слисана, че буквално онемях.

— Искам го, Беатриче! — странно изявление от устата на една монахиня. — Спомняш ли си историите, които ми разказваше миналото лято? — усмихна се замечтано. — Тогава си мислех, че моята история ще завърши щастливо и ние двамата с Клавдио ще бъдем съчетани във вечността!

Това ми напомни за определението на Микеланджело Кролаланца за история, която завършва със сватба. Комедия.

— Миналата година бях още дете. А тази?

Не отговорих, но си помислих: „Тази година ти си сянка. Девица, която живее, но не съвсем, затворена в това каменно чистилище“. В Сицилия никъде не беше студено, но в тази крипта тук цареше истински студ, като в гробница. А история, която завършва със смърт, се нарича трагедия.

Но дали тази история беше завършила наистина? Херо все още обичаше Клавдио, но каква полза би могла да има тя от подобно предпочитание към мъж, който я беше отхвърлил и беше говорил за нея с такава омраза? Но после, някъде около студените камъни, сякаш чух някакъв шепот. Харпия Госпожица Презрение. Така те обвиняваше Бенедикт и те отхвърляше, но ти все още го обичаш!

И сякаш призован от мен, на вратата се появи Бенедикт. Облегна се на касата и ни загледа съчувствено. Сърцето ми се преобърна.

— Простете, милейди! — рече той на братовчедка ми. — Лейди Беатриче, може ли една дума?

Качих се заедно с него в параклиса, а той ме привлече до себе си на една пейка.

— Значи все още го обича, а? — започна.

— Да — кимнах, без да си правя труда да крия объркването си.

— Е, може би все още би могла да го има. Клавдио е бил заблуден, а по-хитра подлост никога не бях чувал! Мошеникът Борачио прегръщал на балкона на Херо нейната прислужница Маргарита! И всичко това било измислено от Дон Хуан. Маргарита била облечена в една от роклите на господарката си и с прическа, каквато носи Херо, а онзи престъпник я наричал нарочно високо „Херо“, та да могат всички долу да чуят!

— Маргарита значи!

Това вече обясняваше всичко. Изчезването и повторната поява на прислужницата, престореният й сън.

— Не вини момичето! Била е подмамена за тази сцена!

— Не я виня. За тази трагедия са виновни единствено мъжете!

Той не го отрече, а продължи:

— И сега идва най-интересното — целият този план бил замислен, с цел да лиши Дон Педро от булката му! Значи Херо през цялото време е била предвидена за него!

— Значи принцът действително е предложил на Херо онази вечер на бала с маски?

— Да. И въпреки че трофеят се паднал на Клавдио, Дон Хуан не се отказал от изпълнението на заговора си, защото решил, че една подигравка с любимеца на брат му е подигравка с него самия.

Вдигнах удивено очи към него и възкликнах:

— Но как, за бога, научи всичко това?

— Разпитвах лично пажа мошеник в къщичката на охраната, където стражата го беше оковала във вериги. Сега, когато покровителят му избяга, той очевидно е решил, че е най-полезно за него да съобщи всичко, което знае по въпроса, и да се покаже като послушен престъпник. Но ядката на истината научих от човек, когото вече познаваш — Микеланджело Флорио Кролаланца.

— Микеланджело? Значи се е върнал?

— Никога не е заминавал. Но вече не се прави на поет. Сега е корав и отчаян мъж, истински разбойник.

— Тук ли е още?

— Замина — отговори Бенедикт. — Но днес можеше да има още една смърт, защото беше дошъл за главата на принца.

— Дон Педро?

— Да. Заради майка си.

Значи Микеланджело беше дошъл за сърцето на принца. Като истински сицилианец.

— Ти да не би да си успял да го разубедиш?

— Засега — отговори Бенедикт, но не се впусна в повече подробности, а побърза да смени темата. — Преди това обаче имаме да създаваме съюзи!

Аз хванах ръката му, защото трябваше да му кажа нещо, преди да бяхме забравили напълно темата за принца.

— Дон Педро предложи и на мен — рекох. — В онази сутрин в градината, когато ми разказа как те е подвел и за картите за скопа.

Бенедикт стисна ръката ми толкова силно, че едва не я счупи.

— Трябваше да оставя поета да му клъцне гърлото! — изсъска през зъби. — Щеше да бъде достатъчно само да вдигна резето и да го пусна! А после щях да му държа яката на принца, така че да му бъде по-удобно да забие острието в плътта му!

Извадих нежно пръстите си от неговите и прошепнах:

— Тихо, любов моя! Не смекчава ли признанието му за сторените злини предишния грях?

Той скочи развълнувано, на крака и започна да крачи напред-назад.

— Само един грях ли? Та неговите са толкова много! Толкова, че вече не знам… — но се овладя, обърна се и седна, но вече дишаше тежко като човек, който е пробягал много левги.

— Какво има, скъпи? Кажи ми!

Той стисна устни и поклати глава.

— Не мога. Прекратих службата си при него, обаче някога му дадох дума, а нея не мога да оттегля, въпреки че други биха могли. Единствено смъртта може да ме освободи от клетвата. Или…

Внезапно млъкна и пак хвана ръката ми.

— Или човекът, на когото си я дал.

Бръкна под жакета си и извади оттам сетебелото. Сложи го в дланта ми и двамата се загледахме в седемте пъстроцветни монети от лицевата страна. Още преди да беше заговорил, аз вече знаех какво означава този жест.

— Беатриче — рече, — не мога да убия Клавдио! Той допусна огромна грешка. Някога аз също допуснах такава и те засипах с множество обиди. Щеше ли тогава да позволиш да умра заради хулите ми?

— Не — прошепнах.

— И наистина ли искаш Клавдио да умре?

Сега, когато гневът ми се беше уталожил, аз си давах сметка, че не желаех смъртта на графа. Нямах апетит към сърцето му. Пъхнах сетебелото отново под корсета си, близо до моето сърце.

— Не, не искам той да умре. Но — вдигнах ръка, за да предотвратя прегръдката му, — той трябва да се покае! Бащата на Херо знае ли вече истината по този въпрос?

— Стражата вече му докладва, но всичките там са такива умници, че ми се наложи да му докладвам и аз, преди да разбере напълно фактите. Казах на Леонато всичко, както и че Херо е жива и здрава. В момента идва насам, за да утеши скъпата си дъщеря.

Долових иронията в тона му и се зачудих как да се изправя срещу чичо си. Бях го избягвала още от сватбената литургия, защото неговото поведение беше още по-непростимо и от това на Клавдио. Беше повярвал още на мига на клеветите на двамата господа и беше запратил Херо на земята с шамара си, без дори да поиска да чуе истината от нейните уста. Беше се доверил на думата на двама благородници, които познаваше от едно лято, и беше отхвърлил думата на дъщеря си, която знаеше от седемнайсет години. Беше поискал Херо да бе мъртва, а което беше още по-лошо — беше поискал тя никога да не се беше раждала. Една част от мен не можеше да не се зачуди как, след като грешката вече беше доказана, той смяташе да я дари отново с благоволението си, без да изгуби авторитета си пред нея.

И сякаш в отговор на моя въпрос Леонато влетя през вратите на църквата с развети след него пелерина и ръкави, мина като вихър покрай нас двамата с Бенедикт и се втурна бързо надолу по стълбите към криптата. По негласно споразумение ние го последвахме и стигнахме до вратата тъкмо навреме, за да го видим как вдига Херо от леглото като дете и я притиска до гърдите си.

— Моята Херо! — изрече задавено. — Невинното ми дете! През цялото време си знаех, че просто си злепоставена!

Неговият брадат брат Антонио, който се беше приближил зад нас, подсмръкна щастливо и една сълза навлажни старческите му очи.

— Прекрасно! — промърмори.

— О, да — изрекох от прага на криптата. — Крайно вълнуващо!

— Нали все още искаш да се омъжиш за графа? — беше първият въпрос на чичо ми към възкръсналата му дъщеря, което изобщо не ме изненада. — Той е невинен във всичко това, както и принцът! Виновен е единствено онзи мерзавец Дон Хуан, незаконно роденият! Но за съжаление вече е избягал в Арагон.

Настана време да се намеся. Пристъпих напред и изрекох:

— Не и без покаяние ли, чичо?

Чичо ми вдигна озадачено очи.

— Но тя не е направила никаква грешка! Няколко молитви на колене в нейния случай са напълно достатъчни!

В този момент в криптата се появи свещеникът и Леонато моментално се обърна към него:

— Отче, дъщеря ми би искала да се изповяда преди сватбата си. Имате ли свободно време?

— Не Херо! — извиках аз. — Графът е този, който трябва да се покае!

— Клавдио ли? — продължи да се изненадва чичо ми. — Но той и принцът също са били заблудени от Хуан копелето! Той просто е допуснал честна грешка!

— Грешка може и да е било, но със сигурност не е честна! Наговори на дъщеря ти думи, които трябваше да те накарат да се хванеш за меча, а не и самият ти да ги повториш!

Леонато сведе засрамено очи, замислен (надявам се) за думите си пред олтара, които не падаха по-долу от тези на Клавдио по жлъч.

— В такъв случай, племеннице, какво предлагаш?

Приближих се до леглото и някакъв инстинкт ме накара да заговоря тихичко:

— Нека засега да продължим да поддържаме илюзията, че Херо е мъртва. Да кажем на Клавдио, че трябва да се ожени за друга, но преди да го направи, не трябва нито да я вижда, нито да говори с нея!

— Да! — възкликна Леонато. — Ще му кажем, че трябва да се ожени за дъщерята на брат ми, която е наследница на богатствата и на двама ни! Брате Антонио, ще помогнеш ли?

— Не, чичо! — намесих се аз, усетила, че чувството му за вина ми дава над него власт, на каквато никога досега не се бях радвала. — Не трябва да му предлагаме нито богата наследница, нито красавица! Преди му беше предложена безупречна девица с богато наследство и красиво лице, която той отхвърли по най-жесток начин! Нека сега му предложим жена, която той изобщо не познава! Без наследство, без целомъдрие, без красота, без благороден произход. Просто жена. Под воалите й биха могли да се крият всякакви пороци, но той трябва да я приеме такава, каквато е! Тогава и само тогава ще има правото да си поиска обратно онова, което сам изгуби!

— И каква е целта на всичко това?

— Той иска красота и пари. Нека тогава да видим как ще реагира, когато не му се предлага нито едно от тях! Нека проверим колко съжалява! А преди това трябва да оплаче подобаващо онази, която вече я няма!

— Но, братовчедке, аз съм тук! — възкликна Херо, отново със светнали очи и румени бузи, напълно различна от сивия призрак, който беше преди четвърт камбанен звън.

— Напълно вярно. Но Клавдио не знае, че си жива! — хванах лицето й с две ръце. Отново бликналата й красота беше обрамчена между шапчицата като в огледало — без коса, без орнаменти, деликатно оформените черти на лицето й бяха по-зашеметяващи от всякога. — Та кой мъж би изгубил подобна награда, за да се ожени още на другия ден за друга, напълно безстрастно? Не, тази вечер той трябва да посети гробницата ти, да извърши бдение пред костите ти и да те оплаква — наистина да те оплаква — от залез до зори. А после, на сутринта, ще трябва да избере между три забулени дами. Едната ще бъда аз, Маргарита, заради хитрините си — другата, а ти, братовчедке, ще бъдеш наградата!

Бенедикт излезе от сенките и изрече:

— Ще сторя всичко по силите си, за да помогна на лейди Херо отново да оживее!

— И аз! — отсече монахът, пристъпвайки до него.

Аз погледнах многозначително чичо си, който седеше на нара до Херо, прегърнал я през рамо. Той сви рамене и едновременно с това въздъхна.

— И аз — промърмори накрая.

— И още едно нещо! — продължих настъплението си. — Цяла Месина трябва да узнае, че тя е невинна и неопетнена! Всички видяха как я очернят на сватбата й, а сега всички трябва да видят как я оправдават на погребението й! Затова ще поканим на бдението цялото население на града, а Клавдио трябва да си признае грешката пред всички! Лично аз ще измисля думите, които трябва да изрече!

— Племеннице — опита се да шикалкави чичо ми, — налага ли се да засрамваме графа чак толкова?

— Да го засрамваме ли? — извиках, като се извъртях към него. — Ами срамът на Херо? Ще позволиш ли клеветата за нея да продължи да живее и да се разхожда наоколо, набъбвайки с всяко следващо повтаряне на долните злословия, докато непорочната памет за нея постепенно се смалява и умира? Не, чичо, не! Истината трябва да излезе наяве!

Както и предполагах, Леонато се съгласи с моя план. Бенедикт отиде да каже на Клавдио за помилването му и за условията на неговото покаяние, а аз се върнах горе при олтара, за да разменя няколко думи насаме с Мария.

Защото тази вечер щяха да се редят молитви не само за Херо, а и за една жена, чийто прах наистина лежеше в монумента — жена, която някога също беше покосена от жилото на клеветата и превърната в прах от пламъците на вярата. Вдигнах очи към гипсовата Мадона, която през цялото това време продължаваше да се държи неизменно за спомена за своя син. Докоснах рубиненото сърце. И то се оказа абсолютно студено.

Осма сцена Семейната гробница на Леонато

Бенедикт: Процесията от факли продължаваше напред, докъдето поглед стига — златиста змия, виеща се нагоре по хълма, докато пламъците й почти докоснаха звездите.

Нощта беше топла, но Клавдио беше облечен в пълен набор траурни дрехи, кадифени като мрака. Лицето му под качулката беше бледо като стъкло.

Вървяхме бавно нагоре по хълма, потънали в печал, музикантите свиреха меланхоличните си песни, а аз се дивях на начина, по който измислената от нас сцена въздействаше върху духа. Беатриче, облечена също в черно, крачеше до Леонато, чиито старчески очи бяха плувнали в сълзи. Само за тази нощ за всички нас Херо беше мъртва. Нещо си беше отишло от нас, може би някаква невинност.

Накрая стигнахме до Чимитерио Монументале и заливът се ширна бляскав под нас. Но всички цветове бяха приглушени, като че ли самите те оплакваха Херо. Дърветата бяха ахатови, небето — индигово, вулканът — в охра. Краските им се прецеждаха в морето и земята около нас като възлияния на скръбта.

Спряхме край малката гробница от млечнобял камък. Решетката от ковано желязо беше отваряна съвсем наскоро, за да приеме майката на Херо, и изсъхналите цветя за Иноджен все още висяха по извивките й. В самата гробница бяха запалени други оброчни свещи, предназначени за фалшивото бдение в памет на Херо.

Клавдио ми подаде факлата си и аз я поех със сурово изражение. След като му бях съобщил за помилването му, двамата се бяхме върнали не към отношенията си на кораба, а към онези от миналото лято. Той отново беше станал млад и зелен, аз — негов наставник, така че едно от нещата, които можехме да оплакваме тази нощ, беше нашето братство.

Но в замяна на това братство бях открил нещо далеч по-скъпо. Клавдио се насочи към любовта на живота ми и Беатриче, скрила лице под качулката си, му връчи някакъв свитък. Клавдио коленичи пред решетките на гробницата, счупи печата на ръкописа, разгъна свитъка и прочете думите, написани там, с глас, едва сдържащ сълзите си:

Заби свитъка в една от декоративните извивки на решетката, така че словата да останат на гробницата, докато стихиите не решат да ги вземат. Аз плъзнах поглед от тези знаци на тъгата към Дон Педро — директно, обвинително. Сякаш привлечени, очите му срещнаха моите, но той побърза да ги сведе.

— Ти стой там, хвали я сам и когато бъда ням! — завърши Клавдио.

Последната сричка окончателно го задави. Гласът му се разпадна и той онемя. Кимна към свещеника, който извиси силния си глас в тържествен упокоен химн. И тогава графът обори глава и се разплака. Дъхът му, същият онзи дъх, който беше убил Херо, бягаше от него със силни, разтърсващи ридания. Запитах се дали беше плакал по този начин и когато майка му си беше заминала, но можех да се обзаложа, че оттогава насам никога не беше плакал по този начин. Беше удивително странно, защото в тази проява на мъка нямаше нищо немъжествено даже точно обратното, защото сега той се издигна в очите ми.

Погледнах към Беатриче. Исках да знам дали и тя вижда това, което виждах аз. Качулката й се беше плъзнала малко назад и лицето й проблясваше в златисто под светлината на факлата й. Макар и да не знаеше още, Клавдио съвсем скоро щеше да стане неин братовчед и аз се надявах някой ден тя да успее истински да му прости прегрешенията. Очите й срещнаха моите. От всички променени цветове, които зърнах тази нощ, само нейните очи бяха съхранили невероятното си синьо, като лятното небе. Тя кимна незабележимо, безсъмнено трогната. Различаваше истинската скръб и истинските угризения на съвестта. Клавдио беше направил едва първите крачки по пътя на покаянието си, но очевидно му предстоеше да заслужи прошката й.

Тогава си казах: „Херо също трябваше да бъде с нас“. Не всеки получава възможност да присъства на собственото си погребение, но така в покаянието на Клавдио тя щеше да забележи нещо, което със сигурност щеше да я трогне. И въпреки това не можехме да рискуваме да вземем и нея, защото, ако някой я беше забелязал, с хитрия ни план би било свършено.

Упокойният химн на свещеника завърши с тежък рефрен, след което опечалените се обърнаха и златната змия се изви надолу по хълма. Помислих си, че принцът, който през цялата церемония беше свел засрамено очи, ще настоява да остане за бдението. Но той беше един от първите, които си тръгнаха. Стрелкайки уплашено очи насам-натам, той дръпна качулката ниско над лицето си и затътри крака след тълпата опечалени, скривайки се сред тях. Изглеждаше като преследвано животно.

С Клавдио останахме сами в нощта. На този тъмен хълм, със залива, проблясващ под нас така, сякаш всички звезди бяха паднали в него, аз разполагах с време и пространство за мислене. През дългите часове на бдение, които последваха, аз мислех за смъртта — моята и на Беатриче.

Веднъж ми беше разказвала за гробниците в града на баща й, гробници, покрай които била минавала като дете с увереността, че някой ден и тя ще легне там. И въпреки че този южен монумент тук не беше никак лошо местенце за прекарване на вечния сън, особено със залива под него и димящата планина над него, аз си знаех, че всъщност единственото място, където исках да прекарам вечността, беше до Беатриче — да гнием заедно в северните земи на Верона, докато костите ни не се слеят.

Както съзерцавах нощния пейзаж, така оклюмах глава, докато Клавдио продължаваше да се моли. Моли се цяла нощ като истински разкайващ се човек — с приведена глава, ръце, стиснати пред гърдите до побеляване на кокалчетата, с непрестанно движещи се устни. И после, накрая небето избледня и с настъпването на зората всичко възвърна истинския си цвят, боядисано от усърдното слънце. Цялата сивота наоколо и цялата чернилка, заедно с всички мисли за смъртта бяха прогонени надалече от цветовете. Настроението ми се върна. Беше денят на сватбата на Клавдио. Както и на моята.

Отидох да взема покаялия се и едва тогава видях, че изобщо не сме били сами. Забелязах още една фигура да се надига безшумно от храсталаците зад гробницата — един парцалив, качулат разбойник. Разбрах, че не ни грози никаква опасност, защото той вдигна ръка за поздрав и се отдалечи — нагоре, по посока на огнената планина. Тогава осъзнах кой е авторът на текста, който Беатриче беше връчила на Клавдио. И разбрах, че думите не са били написани за Херо. Микеланджело Флорио Кролаланца беше изкарал нощта в бдение не в памет на Херо, а в памет на майка си.

Девета сцена Параклисът в двореца на Леонато

Беатриче: Следях насъбралите се изпод дантелен воал.

Херо, Маргарита и аз чакахме в сенките на малкия параклис, докато в градината отвън постепенно се събираше цяла Месина. И трите бяхме облечени в бяло, с воали от снежнобяла сицилианска дантела, изпъстрена с фигурки на пеперуди и цветя. Оглеждах сцената иззад една роза с кацнало водно конче.

През отворената врата видях, че пейките бяха изнесени навън и подредени по протежение на алеята с тисовете, украсени с венци от рози и други цветя. Всичко трябваше да бъде различно от ужасната, прекъсната сватба отпреди една седмица. Церемонията щеше да се извърши като в старите времена, на стълбите на църквата, и целият град щеше да стане свидетел на покаянието на Клавдио.

По едно време зърнах и него — идваше насам откъм двореца. За първи път, откакто го познавах, беше изоставил пурпурното. Беше облечен в най-обикновена риза, като селянин. Днес не си беше направил труда да се маже с помади и благоуханни масла, косата му беше разрошена, лицето му — небръснато. Изглеждаше като истински каещ се и понасяше власеницата си забележително добре.

Днес най-красив от всички беше Бенедикт. За разлика от графа той си беше облякъл жакет от фина коприна в тревистозелен цвят като очите му, който не бях виждала досега. А после зърнах и златния жартиер с герба и осъзнах, че това трябва да са цветовете и символите на неговото херцогство Леон. Може и да беше само херцог, но изглеждаше като крал. Глупавото ми сърчице претупа от гордост и щастие. Ливреята на свети Яков си беше заминала, а заедно с нея и васалното му покорство. Вече не се покоряваше на никого.

Само Дон Педро все още беше облечен в одеждите си в аленочервено и черно, но те вече му бяха станали твърде широки.

Изглеждаше дребен и смален, а очите му непрекъснато се стрелкаха насам-натам. Тогава си помислих, че той сигурно не се радва особено на съучастието си в това публично покаяние — може би не му се струваше много подобаващо за един бъдещ вицекрал.

Музикантите засвириха. Мигът беше настъпил.

Маргарита поизостана още малко в сенките на параклиса. Беше влязла в лоното на Църквата, която оттук нататък щеше да бъде неин дом. След онази позорна измама никой мъж в Сицилия не би я взел за жена, затова отецът й беше предложил да стане, послушница в неговия орден. Тя беше приела с голяма благодарност, защото така щеше да продължи да живее в имението и да бъде близо до майка си Урсула. След днешното представление тя щеше да започне да носи воал всеки ден, обличайки същото онова расо, което Херо тази сутрин беше съблякла. „Булка, мома, монахиня — помислих си с кисела усмивка аз. — Светата троица, възможна за нашия пол.“

Когато Клавдио, принцът и Бенедикт стигнаха до стъпалата, свещеникът ни изведе от църквата и аз застанах на по-ниско стъпало, за да засиля объркването на мъжете относно височината ни. Всички стояхме неподвижно и мълчаливо и постепенно цялата тълпа наоколо се умълча. Все едно бяхме трите грации, явили се на земята, но аз бях по-склонна да сравня сцената с трите богини, които се предложили за оценка на Парис.

Но този Парис тук не беше нито принц, нито разглезен смъртен. Този Парис беше мъж, мъж в проста власеница, който коленичи пред нас и сведе покорно глава.

— Разбирам, че всички вие сте сирачета от този остров — промърмори Клавдио, — до една от ниско потекло, до една безимотна.

— Така е — потвърди със сериозна физиономия свещеникът.

— В такъв случай, добри ми госпожици — отвърна графът, все така забил поглед в земята, — не аз съм този, който трябва да избере една от вас! Всяка една от вас би била за мен много повече, отколкото заслужавам. Затова ви моля вие помежду си да решите коя ще ме вземе, но само ако ме харесва!

Бях очаквала днес да го мразя и презирам, но единственото, което се оказа, че изпитвам към него, беше съжаление. За човек с неговия произход и богатство да слезе толкова ниско беше нещо изключително. Нищо не би могло да смекчи ужаса на постъпките му отпреди една седмица, но с поведението му снощи на погребението и сега, на тази нова сватба, той се беше поправил донякъде. Радвах се, най-вече заради Херо, разбира се, при това толкова много, че можеше и отново да започна да го харесвам.

Херо пристъпи напред. Изпод воала й капеха сълзи и падаха върху роклята й като диаманти. Подаде му ръка и му помогна да се изправи.

Клавдио вдигна очи и рече:

— Може ли да видя лицето ти?

— Не! — намеси се Леонато доста по-сурово, отколкото някога го бях чувала да говори на гост. — Не може!

Клавдио кимна послушно и рече:

— Ако ме искате, госпожице, аз съм ваш!

И брачната им церемония се състоя така, както си бяха — Клавдио във власеницата, Херо с дантеления воал. Дъхът й повдигаше дантелата, издувайки я като корабно платно. Клавдио беше колеблив и неспокоен и всъщност Херо беше тази, която трябваше да го води — гордо изправена, със силен и самоуверен глас. Известно време си мислех, че тя се опитва да се прави на друга, за да поддържа илюзията, която бяхме създали. Но после се наложи да се поправя — това беше нова Херо. Херо, която живееше, беше различна от онази, която си беше отишла тази нощ. И това ме накара да си спомня за майка й Иноджен и за Гулиелма Кролаланца, и за това колко горди биха били с нея.

И тогава, накрая, Херо свали воала си. Дантелата полетя като птица и кацна върху камъните. Този момент ме развълнува до краен предел. Защото, макар да знаех, разбира се, че това е тя, ми се стори истинско чудо как бе отместила надгробната си плоча, бе отворила онази желязна решетка и се бе върнала през вратата на смъртта.

— Херо? — прошепна Клавдио и докосна бузата й, сякаш да се увери, че е истинска. — Ти си жива?

— Аз умрях, но сега съм по-жива от всякога — отвърна тя.

Клавдио я прегърна и я стисна толкова силно, че се изплаших, да не би да вземе този път наистина да секне дъхът й.

— Моята Херо! — прошепна.

Тя го отблъсна нежно, за да може да бъда чута от всички.

— Твоята съпруга, но никога твоята Херо! Оттук нататък съм си само своя собственост!

Той се усмихна и се поклони, после се целунаха и хората избухна в радостни възгласи. Всички започнаха да се прегръщат един друг и за момент изгубих Бенедикт насред тълпата. Докато не чух гласа му.

— Отче, почакайте!

Отец Франциск се обърна, все така държащ молитвеника в ръце.

— Коя от тях е Беатриче?

Сърцето ми претупа.

— Не я ли познаваш? — попита с усмивка отчето.

Бенедикт тръгна нагоре по стъпалата и стигна до Маргарита.

— Това е жена — изрече тихо и нежно, — която допусна една голяма грешка, но тъй като Бог обича всички грешници, от нея ще излезе превъзходна невеста на Христос!

А после се приближи към мен. Все по-близо и по-близо. Задишах тежко и усетих, че бузите ми пламват, защото между неговите устни и моите остана само едно парче дантела.

— А това е жена — рече, — която е обладана от фуриите, чийто език препуска като подплашен кон и която по-често греши, отколкото да е права. И тъй като е пълна с недостатъци като зле издухано стъкло, от нея ще излезе превъзходна невеста на мъж!

Аз се вбесих. Гостите се разсмяха. Свещеникът се усмихна.

— И този мъж сте вие, така ли? — попита.

Зачаках заявлението на любовта му, излиянията на сърцето му, сладките думички, които ми редеше, докато бяхме сами на римските бани край басейна, пълен със звезди. Но нищо от тези неща не последва. Нещо не беше наред. Той се задави и започна да отрича, пелтечейки.

Побесняла, аз дръпнах рязко воала от главата си и разрошените ми къдрици нападаха пред лицето ми.

— По-добре попитайте коя жена би приела подобен мъж! Защото коя би взела жених, бърборещ непрекъснато като жена, но чиито изявления са с твърде малко ум и без никакъв смисъл? — обърнах му гръб, играейки за тълпата. — Лош актьор, който на репетиции си знае отлично думите, но не събира сили да ги рецитира, когато настане време да се качи на сцената! Върнете парите на тези добри хора и стига толкова!

Усмихнах се мрачно на аплаузите и виковете на тълпата, и се поклоних, сякаш бях актьор. Когато се изправих, Бенедикт се беше озовал до мен, сякаш всеки момент щяхме да се женим, стига да можехме да разрешим това последно препятствие — безкрайния си инат. Вторачихме се един в друг със стиснати челюсти и пламнали очи. Свещеникът ни изгледа развеселено и попита:

— Значи вие също не го обичате, така ли?

Като се стигна до това, аз се оказах без отговор. Никога през живота си не бях имала проблем с думите, но сега просто не знаех как да кажа онова, което исках да кажа.

— Е — въздъхна свещеникът с престорено примирение, — за днес очевидно няма да има повече сватби, защото в случая няма любов.

Аз все така продължавах да мълча, макар че отчаяно исках да говоря. Истината беше, че просто не можех да направя последната крачка. Дали нямаше да изгубя себе си? Дали нямаше да изгубя всичко, което се съдържаше в името Беатриче? Нямах представа как да капитулирам, без да се предавам, как да дам съгласие, без да признавам поражение.

Но стана така, че не ми се наложи да търся думи. Херо, малката Херо, моята по-тиха от водата братовчедка, излезе напред и размаха някакъв лист. Изглеждаше ми познат и ръката ми веднага се стрелна към корсета ми — да, сонетът го нямаше, издайническият звук на смачкан пергамент не се чуваше, когато си поемах дъх. Моят сонет, съчинен на дюните с помощта на Микеланджело Кролаланца и посветен на Бенедикт, вече се намираше в ръцете на Херо.

— Смея да твърдя, че в случая има любов! — извика високо тя, щастлива с новопридобитата си увереност. — Защото тук има един лист, изписан от ръката на братовчедка ми и откраднат от корсета й, съдържащ топлите й чувства към Бенедикт!

— А тук — обади се и Клавдио, възвърнал доброто си настроение, — тук има един сакат сонет, написан на борда на „Флоренция“, в полетата на звезден алманах. В посвещението пише: „На скъпата ми Беатриче“!

Втурнах се към братовчедка си, за да грабна сонета си от ръката й, но дългите ми поли ме забавиха. Преди да успея да направя каквото и да било, Бенедикт вече го беше взел и го четеше и безпроблемно отблъсна ръката ми. След като нямах никакъв друг избор, аз се насочих към усмихнатия Клавдио и грабнах другия сонет.

Беше ми необходимо известно време, докато свикна с почерка на Бенедикт, защото се оказа по-грозен и от този на ученик, а движението на кораба и пръските солена вода не бяха допринесли с нищо за подобрението на калиграфските му умения. Но постепенно очите ми се приспособиха към подскачащите извивки и думите запяха в ума ми, идващи от сърцето и истински, извикващи сълзи в очите ми. Тук беше цялата му любов, изрисувана с думи — с мастило, прекрасно, могъщо мастило, което можеше да отпечата под преса памфлет, да съчетае двама души чрез брачен договор или да подпише смъртна присъда. Същото това мастило можеше да опише любовта, като едновременно я улови и освободи.

Накрая двамата се спогледахме.

— Е — изрече нежно той, — като че ли собствените ни ръце…

— … са написали доноси срещу сърцата ни — довърших аз.

И вече не ни беше нужно да търсим повече думи. Всички те бяха изписани в черното мастило на молитвеника. Свещеникът изрече формалните фрази, ние изрекохме отговорите. И той ни обяви за съпруг и съпруга.

И ние вече бяхме женени.

След това ни обгърна нова вихрушка от целувки и прегръдки. Бяхме понесени на раменете на гостите през градината и отведени в двореца — за пиршеството и танците и за неземната първа брачна нощ след това.

По някаква чудата случайност на процесията и поради факта че вратите на двореца бяха доста широки, ние влязохме двама по двама в голямата зала, като животните в Ноевия ковчег. Първо Клавдио и Херо, след тях Бенедикт и аз. Следваха ни свещеникът и Леонато, прислугата, паството. Даже музикантите влязоха по двойки. Преди да се насочим към масите, аз се обърнах само веднъж и видях Дон Педро в градината.

Беше съвсем сам.

Събудих се с възхода на слънцето, насред златно море от завивки.

И там, насред това море, под завивките, се надигаше един остров. Моето пристанище и моят дом. Моето съкровище. Моите Индий. Моят Бенедикт.

Неговата кожа също проблясваше в златисто и аз реших да се възползвам от спокойствието, за да го огледам — лакомо, отблизо, сантиметър по сантиметър. Забелязах леко наболата брада, позлатяваща бузите му, по-тъмните косми на гърдите му, изчезващи под завивката. Къдриците му бяха паднали над челото му, дългите му мигли се бяха разстлали като ветрила над лицето му, веселата му уста беше божествено сериозна в покой.

Побързах да скрия палавата си усмивка под завивката. Не бях имала никаква представа какво става, когато мъж и жена легнат заедно. И тази нощ ние преплавахме във всички посоки този океан, създавайки сами вълните — високи гребени, в състояние да ни преобърнат, дълбоки трапове, достойни да ни погълнат. А сега водите се бяха укротили и беше ден, а аз вече не можех да издържам и миг повече без него. Целунах нежно челюстта му там, където се срещаше с бузата. Той отвори очи.

Целувахме се в продължение на четвърт камбанен звън, преди да заговорим.

— Добро утро, херцогиньо Де Леон! — изрече усмихнато той.

И едва тогава се сетих, за първи път, че той всъщност беше благородник, при това много богат. Предположих, че не е твърде пресилено да се надявам, че баща ми ще остане особено доволен от зет, който съчетаваше херцогска титла на Испания, несметни богатства и произход от нашия роден регион Венето, и всичко това — все в един и същи човек.

— Добро утро, принце на Вилафранка! — отговорих, за да му напомня, че късметът не е единствено мой.

И после се усмихнахме един на друг.

Звукът на камбаните ме накара да извърна глава към прозореца. И ако не беше този звън, само един бог знае колко още щеше да ми трябва, докато осъзная, че всъщност не сме сами.

Върху парапета на балкона отвън седеше някаква фигура. Беше обърната към стаята ни и ни наблюдаваше. Прониза ме страх, спомняйки си за убийството на архиепископа.

Слънцето зад неканения гост беше толкова ярко, че в продължение на няколко минути не бях в състояние да различа чертите по лицето му. Придърпах нагоре завивката си, за да прикрия голотата си, и сбутах с лакът Бенедикт. Той примигна срещу светлината, но разпозна човека преди мен — защото го беше виждал по-скоро от мен.

— Кролаланца! — възкликна.

Микеланджело скочи леко на балкона и пристъпи тихо в стаята ни. Без никой да го покани, се настани на ръба на леглото ни така свойски, сякаш постелята на младоженците беше негова. Нямах представа как да го поздравя, защото не само ситуацията беше необичайна, но и усещах, че вече изобщо не познавам този човек.

Безгрижният поет от миналата година го нямаше. Кожата му беше загоряла като тази на Бенедикт и аз за първи път забелязах по лицето му следите на мавърската му кръв. Изражението му вече издаваше единствено скръб — очите, устните, веждите, всичко беше обърнато с ъглите надолу. Загубата на майка му бе издялала нови и по-горчиви бръчки по челото му, между веждите му се бяха настанили двете успоредни дълбоки бразди на тъгата. Беше облечен в парцаливите кафяви дрехи на разбойник, а около врата му, на мястото на надиплената яка, сега беше спусната голяма качулка. Перото и стъкленицата с мастило бяха изчезнали от гърдите му, заменени от малка остра кама. Единственото нещо, което все още го издаваше, че е Микеланджело Кролаланца, беше перлената обеца, проблясваща от лявото му ухо. В този момент си дадох сметка, че тази перла вероятно му е била подарък от майка му, защото в противен случай щеше да се е отървал отдавна от нея.

Нито той ни поздрави, нито ние — него. Парадоксалността на сцената като че ли изчерпваше напълно необходимостта от любезности.

— И на третия ден той се въздигна — изрече Бенедикт с нескрита ирония. — Да прережеш гърлото на принца ли си дошъл?

Микеланджело поклати бавно глава и рече:

— Мислех за онова, което ми каза — че има и редица други начини да умреш. На пристанището се запознах с един човек — Гаспар да Суса. Познаваш ли го?

На мен името не ми беше познато, но Бенедикт видимо се сепна.

— Да, познавам го — отвърна. — Той беше лоцманът на кораба „Флоренция“.

— Същият. Запознах се с него случайно, в „Русалката“. Почерпих го и си поговорихме. Спомних си името на кораба му от списъка на тосканската флота и го попитах дали неговият командир не е бил благородният почитаем принц Дон Педро. Той ми отговори, че командирът му действително се е подвизавал под това име, но в него не е имало нито чест, нито благородство. Изслушах с интерес разказа му, а после дойдох при Дон Педро. И съобщих на добрия принц, че ако остане тук още един ден, всички на острова ще узнаят онова, което аз вече знаех.

Вече бях искрено заинтригувана. Какви ли мрачни тайни беше открил Микеланджело срещу принца? Поетът се обърна към мен и продължи:

— Вашата братовчедка, милейди, знае най-добре колко лесно се разпространява клеветата на този остров. Тук мълвата е побърза от свети Йоан, добродетелта — по-бавна и от пилигрим.

Извади камата си и започна да я подхвърля от ръка в ръка. Острието се въртеше във въздуха и проблясваше. Беше крайно изнервящо.

— Но Дон Педро няма да умре, нали? — възкликна Бенедикт.

— Някой ден ще му бъде отреден от Господ като последния — изрече Микеланджело, вече звучащ доста повече като старото си аз. — Но няма да е днес. Предпочетох просто да го прокудя оттук.

Прокуждане вместо смърт. Да, милостива присъда, която и аз бях използвала веднъж.

— Прокуждането значи смърт, ако си принуден да напуснеш онези, които обичаш — изрекох, мислейки си за Жулиета, която линееше във Верона по младия Монтеки, пратен в изгнание в Мантуа.

— Лейди Беатриче — рече той, обръщайки се за първи път директно към мен, — винаги сте имали способността да схващате по възхитителен начин същността на нещата! Дон Педро трябва да изостави Сицилия още днес, а с това и всичките си надежди за издигане. Казах му, че ако някога кракът му стъпи отново на този остров, лично ще го убия!

Не ми беше трудно да му повярвам.

— Значи сега никога няма да стане вицекрал — промърморих.

— Така е. Избра доста по-различен път. Реши да тръгне на поклонение, да измине пътя към Компостела.

С Бенедикт се спогледахме. Сантяго де Компостела, намиращ се в родната Испания на Дон Педро, беше духовният дом на неговия светец — Яков Велики. Матаморос — убиецът на маври.

— Какво? — ококори се моментално съпругът ми.

— Идеята беше негова. Мисля, че наистина иска да го направи. Но преди да потегли, иска да говори с теб — допълни Микеланджело, поглеждайки Бенедикт. — А сега и аз трябва да поема по своя път, преди твърде ревностните хрътки от стражата да са надушили миризмата ми.

— Къде ще отидеш? — попитах.

— В Англия, ако е писано. Ще отида при баща си. Той има къща в Лондон, на брега на реката.

Изправи се, а аз се изпълних с неочаквана болка. По-късно през деня със съпруга ми щяхме да потеглим за Вилафранка, за да се върнем при баща ми и аз да го запозная с причината, поради която не можех да се омъжа за избраните от него мъже. Беше крайно невероятно в бъдеще да срещна отново Микеланджело Флорио Кролаланца. Запознанството ни беше внезапно, както очевидно щеше да бъде и раздялата ни. И въпреки че вече не бяхме приятели, някога бяхме близки. Исках да му кажа нещо на сбогуване, нещо за майка му или за сонета, който написахме заедно. Но не се сещах за нищо смислено. Затова просто го попитах:

— Ще започнеш ли пак да пишеш?

Той се усмихна, почти като стария Микеланджело.

— Сега, когато кръвната ми вражда приключи, може отново да заменя камата с перото.

— А ще напишеш ли нещо за… майка си? — изрекох с глас, повече подобен на шепот.

— Все още не — отговори той, отново със сериозно лице. — Но някой ден ще го направя. Не смятам да започвам с трагедия, а с комедия. Защо не с вашата история, а?

Замислих се за нашата история — за сърдечната болка, за загубата, за раздялата. За смъртта и отчаянието. За неназованите тайни, които Бенедикт беше длъжен да пази в името на честта.

— Да не би поведението ни да е комично?

— Вече сте женени, нали? — изрече той. Изражението му като че ли започна да се разведрява, ъгълчетата на устните и очите му — да отиват нагоре. — В едно лято се влюбихте, скарахте се, разделихте се, а през следващото се оженихте. Изминахте стотици, хиляди мили, докато се намерите. Обиколихте земята, изписахте с душите си едно голямо кръгло „О“, за да се върнете там, откъдето тръгнахте. Танто трафико пер ниенте!

Това беше сицилианска поговорка, но аз я разбирах много добре. Много шум за нищо. Описана така, историята ни наистина изглеждаше глупава. Усмихнах се на Бенедикт и той се усмихна на мен. Загубата на цяла година се понасяше по-лесно с добавка от комичен привкус. И вече бяхме заедно, значи всичко беше завършило добре.

— Принцът ви очаква край портите — рече Микеланджело. — До скоро виждане!

Поклони ни се като актьор, напускащ сцената, прескочи леко парапета на балкона и се стопи в светлината на зората.

Десета сцена Градините на Леонато

Бенедикт: Облякохме се колкото можахме по-бързо и, ръка за ръка, се запътихме през градината по посока на къщичката на пазача.

Слънцето едва сега се надигаше сънено, събуждайки цветята, които започваха едно по едно да излъчват своите ухания. Росата беше обсипала моравата с кристали, превръщайки стръкчетата трева в малки смарагдови копия. Отвъд стените на двореца морето беше сапфирено и пяната се носеше върху вълните подобно на мрежа от перли. Всичко наоколо сияеше.

А когато стигнахме до портите, насред цялото това великолепие на първото ми утро като „Бенедикт Семейния човек“, зърнахме един човек от пепел.

Там стоеше пилигрим, облегнал се на крива тояга, по-висока от него самия. Носеше роба с цвета на пясъка и широкопола шапка със сребърна мида, забодена отпред. Въжето на кръста му беше завързано три пъти, за Светата троица. Беше с обикновени ниски сандали, наметнал груб кремав плащ с качулка над шапката. Надникнах под качулката — беше Дон Педро.

Той ни поздрави с раздвижване на тоягата си, но без усмивка. Беатриче, с интуицията, заради която толкова я обичах, изостана тактично назад, а аз отидох да поговоря с него. За втори път през този ден разговорът не започна с поздрави и любезности. Отдавна бяхме преплавали тези плитки води.

— Чувам ги, Бенедикт — започна тихо той без предисловия. — Чувам жената насред пламъците. Чувам войниците, които умират от глад. Греховете ми ме викат в съня ми. Всичко потъна в мрак, но се надявам, че в Компостела ще успея да си върна светлината.

— Ще се моля за вас — отвърнах.

И наистина го мислех. Не можех да му опростя греховете — това си беше Божия работа. Можех само да се надявам да намери известен покой от тези гласове. Но все пак държах да му задам един последен въпрос, нещо, което не ми даваше мира от онзи безплоден сватбен ден насам.

— Разказвали ли сте някога на Дон Хуан, брат ви, за номера, който ми направихте? Когато ме заведохте на брега, за да видя моята любима в обятията на друг?

Защото оттогава насам сходствата между начините, по които бяхме измамени двамата с Клавдио от двама братя, бяха започнали да боботят в главата ми подобно на далечен гръм.

Той сбърчи чело и едва тогава видях, че беше покрил лицето си с пепелта на покаянието.

— Да, може и да съм му казал — отговори. — За да запълваме времето по пътя, като шега.

И тогава разбрах какво е станало — Дон Педро се е похвалил със злините си пред брат си, а после Дон Хуан беше измамил Клавдио по същия начин, отвеждайки го да стане свидетел на невинна прегръдка. Вдигнах очи към небето. Шега значи. Заради тази шега аз бях заминал на обречена мисия, плавайки от Испания до Шотландия и обратно, и така бях изгубил цяла година живот с Беатриче. Както се беше изразил поетът, ние бяхме изписали едно голямо кръгло „О“, за да се върнем там, откъдето тръгнахме. Но сега, докато гледах принца, сив като пепелта по лицето си, реших, че мога да му простя. Той имаше толкова малко, а аз имах всичко.

— Предай моите почитания на съпругата си — рече той, сякаш мислите му улавяха моите, и кимна по посока на градината, където Беатриче седеше в сянката на стената и се наслаждаваше на розовите храсти. — Вече можеш да й разкажеш всичко — допълни. — Оттук нататък няма значение.

Веднага разбрах какво има предвид, но не се сещах какво да отвърна.

Той се усмихна тъжно и прошепна:

— Корабът ми ме очаква — подаде ми ръка. В нея имаше медал с дълга панделка. На фона на невзрачните му одежди златото буквално запя, намигвайки на слънцето. — Ти ми върна този медал два пъти през живота си. Мога ли да те помоля този път да го задържиш като спомен от мен?

В гърлото ми се събра една предателска буца, когато изрекох с мъка:

— За мен ще бъде чест!

Той повдигна леко брадичка, за да ме погледне за последен път. Не мисля, че някога досега го бях виждал да излъчва толкова благородство.

— Веднъж рицар на свети Яков, завинаги рицар на свети Яков! — рече.

Стисна леко рамото ми, поклони се на съпругата ми, която стоеше в сянката под арката, и излезе през портите.

Метнах панделката през врата си и пуснах медала под дрехите си. Дискът беше все още топъл от ръката на принца. Върнах се при Беатриче и двамата поехме през градината бавно и сериозно.

Свещеникът метеше стълбите пред параклиса, където се бяхме оженили предишния ден, и когато ни видя, се подпря на метлата си, за да ни пожелае щастие.

— Току-що си взехме сбогом с един пилигрим, който поема по сребърния път — казах аз.

— А, да. Дон Педро — кимна отчето с много по-малка доза изненада, отколкото бях очаквал. — Преди малко на сутрешната литургия благослових сандалите му. Потегля утре.

— Не, днес — поправи го съпругата ми. — Затова държеше да се сбогуваме още днес.

Пясъчните вежди на свещеника се сбърчиха.

— Но днес няма никакви кораби! Днес е Божият ден! Никой не плава.

И беше прав. Бяхме се оженили предишния ден, който беше събота. Значи днес беше неделя, а никой кораб не потегляше на път в неделя. Почувствах внезапен хлад, като че ли слънцето се беше скрило зад облак.

Хванах ръката на Беатриче и я дръпнах настойчиво.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На място, което познаваш добре.

Единайсета сцена Дюните край Месина

Беатриче: Бенедикт беше прав — наистина познавах мястото много добре.

Тук бях наблюдавала един мавър как люби бялата си съпруга. Тук бях седяла с един поет, за да пишем сонет. Тук бях лежала с Бенедикт, който притискаше тялото ми към пясъка. Тук бях видяла една смугла дама как гори издайническите памфлети на съпруга си. Тук бях прегръщала сина й и бях шпионирана от един принц.

Когато пристигнахме на дюните, бяхме останали без дъх, но Бенедикт не желаеше да си почива. Изглеждаше притеснен, нетърпелив. Слънцето проблясваше по вълните и откриваше кристалите в пясъка. Насред този искрящ пейзаж имаше само едно мрачно петно — безрадостна купчина дрехи, където вълните срещаха брега. Някакъв труп?

Бенедикт се втурна напред толкова бързо, че аз трябваше да го пусна. Все пак го последвах с разтуптяно сърце. Но всичко беше наред — просто купчина дрехи. Бенедикт започна да ги прехвърля с трепереща ръка — роба с пясъчен цвят и пелерина, обикновени сандали. И широкопола шапка на пилигрим със сребърния знак на свети Яков, забоден на нея. Приведох се и хванах отново ръката му.

— Всичко е наред — започнах да изреждам като литания. — Всичко е наред!

Глупава литания. Защото тогава видях стъпките в пясъка. Перфектни отпечатъци на боси крака, които водеха към морето, а после… към нищото.

Бенедикт се втурна към вълните, навлизайки колкото можеше по-навътре. Аз останах на брега с единия крак на пясъка, другия — във водата, заслонила очи с ръка, отчаяно търсеща в тази позлатена пътека от светлина издайническата точка на подаваща се глава. Но нямаше нищо, с изключение на пилигримска тояга, която се носеше с прибоя като отломка от кораб.

— Върни се! — изкрещях на Бенедикт, ужасена, че морето ще погълне и него.

И той се върна. Прегази обратно морето към мен. По лицето му беше изписана мъка. Спря и от безсилие удари с юмрук върху повърхността на водата. Издърпах го от прибоя и двамата седнахме на плажа, мокри и треперещи. И за първи път не знаехме какво да си кажем. Просто седяхме, потънали в гробовно мълчание. Слънцето грееше над нас и ни затопляше, бризът развяваше къдриците на Бенедикт и бързо ги сушеше. Само очите му останаха все така мокри. А после започна да говори.

За един принц, който не бил принц, а страхливец. За принц, който срязал котвата, изпращайки цял кораб хора на сигурна смърт, след което се скрил в каютата си. За принц, за когото животът на десетки красиви и здрави коне нямал никакво значение. Принц, който накрая накарал приятелите си да се закълнат да пазят всичко това в тайна, за да остане репутацията му неопетнена.

— В крайна сметка греховете му натежаха и го завлякоха на дъното — заключи съпругът ми.

А аз си спомних и други грехове на същия този принц — например Гулиелма Кролаланца. Сетих се и за Микеланджело. Дали той е знаел, че Дон Педро ще поеме по този път — не по сребърния път към Компостела, а по златния път към дъното на морето? Но както и да стояха нещата, кръвната вражда беше изплатена и Дон Педро бе срещнал своя заслужен край.

И внезапно се сетих какво да кажа.

— Но принцът наистина изкупи греховете си! Каза ми за заблудата, в която те е вкарал, както и за онези карти в твоята стая. Ако не ми беше казал, цял живот щях да се съмнявам в теб — хванах лицето му в ръце и го обърнах към себе си. — Мисля, че той те обичаше посвоему, а сега ще те обичам аз!

И го целунах, изпивайки солта от устните му, солта на морето, солта на сълзите му. Той ме обгърна с още влажните си ръце и ме притисна толкова силно към гърдите си, че едва не ми секна дъхът. Но за мен това нямаше значение. След малко обаче извиках, защото усетих, че в гърдите ми се забива нещо остро. Отдръпнах се леко от него и опипах корсета си. Извадих сетебелото от роклята си и му го показах — беше смачкано и подгизнало от вода.

Загледахме се в картата. Купена на север и подарена за първи път в Сицилия, тя беше преминавала от неговите ръце в моите и обратно десетки пъти. Беше пътувала до Испания, после до Шотландия, а сега се беше върнала в Сицилия. Тя беше символът на нашата весела война, но кой беше победителят в нея? Кой щеше да прибере плячката — тази поизтъркана и доста поизморена карта за игра?

Вдигнахме очи един към друг и се усмихнахме. Ръка до ръка, в пълно съгласие, ние разкъсахме картата точно на две — по три и половина монети на всеки.

И сложихме всяка от половинките в пазвите си, точно до туптящите си от обич сърца.