Беатриче и Бенедикт

Първа сцена Дюните край къщата на мавъра

Беатриче: Утрото след пищната наумахия ме завари будна след неспокойна нощ, пълна с кошмари и кръв.

Излязох да се поразходя по брега, за да прогоня грозните предчувствия, и неусетно стигнах до пристанището, където заварих свещеника да играе скопа с рибарите. Реших да се присъединя към тях за няколко раздавания. Този път късметът ми беше решил да проработи. Докато държах картата сетебело в ръката си, се сетих за другата карта в стаята ми, скрита в чекмеджето на писалището редом до пръста на свети Яков. И двете съкровища ми бяха подарени от синьор Бенедикт — едното за победа, другото за поражение.

След като през първата ни вечер го надвих в словесния двубой, се почувствах много щастлива — смятах, че е започнал да ме уважава като противник. Но когато танцувах с него, се изпълних с огромна тъга — струваше ми се, че в обидите му долавям влиянието на архиепископа на Монреале и на останалите му влиятелни нови приятели. И накрая вчера, когато ме беше вдигнал, след като паднах по древните каменни стъпала на амфитеатъра, ми беше заговорил така, сякаш изобщо не ме познаваше, с перфектна учтивост и благоприличие, като същинско олицетворение на странстващия рицар. Лично аз предпочитах обидата, защото за мен зад една такава обща любезност не би могло да се скрие никое истинско уважение. Зачудих се дали пък новият му военен орден няма някакъв стил на поведение, към който той се стреми да се придържа. И ако случаят беше такъв, дали и сърцето, което биеше под медала на свети Яков, не се беше променило завинаги.

— Госпожо — обърна се към мен свещеникът, който никога не използваше истинското ми име пред рибарите от страх малкият ми порок да стигне до ушите на чичо ми, — вие сте наред!

Едва сега осъзнах, че в продължение на няколко мига изобщо не бях помръднала. Събрах картите си от дъното на обърнатата лодка, размесих ги и изрекох:

— Скопа!

Бях спечелила тази ръка и беше време да си тръгвам. Същността на скопа се състоеше точно в това — да знаеш кога да излезеш от играта.

Отклоних любезното предложение на свещеника да ме придружи до двореца на чичо ми — имах нужда да остана сама на плажа. Спомних си последния път, когато се бях разхождала тук — с единия крак в морската пяна, а с другия на брега, и как едната ми пантофка беше подгизнала. Това беше в деня, в който се беше появил Бенедикт. А тогава дори не го бях посрещнала. Сърцето ми беше изпълнено от мисълта за храбрия мавър. Но от онзи ден насам, чак до днешния, сърцето и умът ми бяха пълни единствено със синьор Бенедикт. Бях длъжна да призная поне пред себе си, че по време на турнира, а след това и снощи, по време на театралното представление Бенедикт беше сразил не само враговете си. За мен той се беше превърнал в единствения мъж в цяла Италия, в мъжа, с когото единствено исках да прекарвам времето си, било то в съгласие или в лют спор. По-скоро бих водила нескончаеми битки с него, отколкото да проявявам любезност към когото и да било друг на този свят.

Но признаването на истината не би ме довело доникъде. Той си имаше своите братя по оръжие и своя най-добър приятел — Дон Педро. И бе направил чувствата си към мен и към моя пол пределно ясни. Никога не бих могла да се надявам да изпитам сладкото блаженство, споделяно от мавъра и неговата бяла като лилия любов. В момента тъкмо минавах покрай техния дом. И тогава ме озари една мисъл — щом той беше адмирал, а тя — от благородно потекло, защо тогава не ги бях виждала от онзи ден насам? Защо не бяха присъствали на никое от множеството забавления на чичо ми, след като адмиралът имаше толкова висок ранг във военните среди? Дали защото беше мавър? И сега реших да се изкатеря по дюните, за да проверя дали няма да успея да ги зърна.

На пясъка край къщата на мавъра действително имаше човек, но само един. Беше седнал в подножието на дюните, с лице към безкрайното море, и вятърът развяваше тънката му коса. Около него имаше истинско чудо — беше си създал собствено море. Само че то се състоеше от стотици кремави листове хартия, всеки от тях преливащ от нанизи ситно като паяжина писмо, всеки от тях притиснат с по един камък, за да осуети играта на вятъра. Спрях и се загледах в човека. Беше сложил в скута си рогова подложка с друг лист хартия — от време на време драскаше нещо по листа, от време на време вдигаше поглед към морето, като че ли търсеше в него вдъхновение. След като изписа листа, го вдигна с два пръста на вятъра като пране, за да изсъхне, а накрая се обърна, за да потърси камък и за него. И точно тогава ме видя. Беше, разбира се, Микеланджело Кролаланца, поетът.

Не бях много сигурна дали да не си продължа по пътя, но той ми помаха с листа и аз поех бавно към него, пристъпвайки предпазливо върху листовете. Канех се да му кажа изобщо да не си прави труда да се изправя заради мен, ала и той самият не показа с нищо, че има намерение да го направи. Както и при първата ни среща, така и сега се изпълних с подозрението, че задължителните обноски на обществото за него не съдържат никакъв смисъл — черта, която безсъмнено беше наследил от майка си.

— Какво пишете? — попитах.

— За една неправда — отговори той и се усмихна горчиво с крайчеца на устните си, както го бях забелязала да прави и на сватбата в Сиракуза.

— Ама и вие сте избрали място за писане, а?! Защо не пишете вътре?

Той поклати глава и отговори:

— Единственият кабинет в къщата е зает от баща ми. Майка ми пък обича да стои навън. Твърди, че никога не се чувства удобно в стая.

Това го разбирах напълно. От няколкото срещи, които имах с Гулиелма Кролаланца, останах с впечатлението, че в нея има нещо диво и необуздано, като че ли се чувства по-добре сред природата.

— Неговата работа е по-важна от моята — продължи поетът за баща си. — Затова с готовност му освобождавам наличното пространство. Той също изправя неправди.

— Какви неправди? — изгледах го озадачено аз.

— Испанците са лоши управници на този остров. Присвоили са си общата земя и не се свенят да газят бедните, за да строят великите си имения.

Макар и непоканена, аз се отпуснах до него и попитах:

— Какво имате предвид?

— Да вземем за пример снощното пищно представление — отвърна той. — Колко, според вас, е струвало, а? Знаете ли, че само един скъпоценен камък от бутафорната корона на онова смешно подобие на крал щеше да бъде достатъчен, за да храни цяло семейство в продължение на една година? А колко изискани ястия ви бяха сервирани през последната седмица? Може би мед от Ибла, карфиол и тученица? А имате ли представа какво ядат бедните? — Не изчака отговора ми и отсече: — Мако, яхния от нахут! А ако не намерят и мако, ядат трева, като добичетата! — изтръгна туфа трева от земята и пясъкът напусна с въздишка корените й. Изглеждаше суха и горчива, нещо, което човек не би дал дори на муле. — Тук хлябът е толкова безценен, че сицилианците са измислили приказка за него — казват, че ако изпуснеш на земята дори трошичка хляб, до края на живота си ще бъдеш прокълнат да се опитваш да я вдигнеш с миглите си! Но ето че вицекралят направил предложение по въпроса — заявил, че щом бедните са толкова гладни, да пият пикнята си! И ако щете вярвайте, но понякога някои го правят! А в Сперлинга има дори хора, които живеят в пещерите, като зверове!

Никога досега не се бях замисляла за тези неща и сега се изпълних с неописуем срам — срам заради всичките ястия, които бях оставила почти недокоснати и в двореца на чичо ми, и на сватбата в Сиракуза. И защо? Защото се чувствах преяла, или защото нямах апетит, предварително задоволен от закачките с Бенедикт.

— Затова ли се върна баща ви тук? — попитах предпазливо.

— Затова. Не можеше да седи отстрани и безразлично да наблюдава случващото се. Освен това ни предупредиха, че на север той се намира в огромна опасност.

Спомних си какво беше казала Гулиелма Кролаланца за съпруга си. На север нещата за съпруга ми малко се сгорещиха. А после си спомних и нещо друго. Той не споделя религиозните убеждения на архиепископа, но е достатъчно умен, за да изложи своите в проза. След снощната пиеса обаче подобни различия започваха да стават доста опасни.

— Заради религиозните му убеждения ли? — попитах на глас.

— Да. Той е последовател на вижданията на Джон Калвин.

Не знаех почти нищо за пререканията между католици и протестанти в Европа, но от какъвто и характер да бяха те, ми изглеждаха твърде далече от Сицилия.

— Чак дотук ли оказват влияние тези неща? — смотолевих.

При този въпрос поетът ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път. Накрая отговори бавно:

— Тези неща влияят върху всички нас, независимо къде се намираме!

— Не и на мен — отбелязах съвсем убедено.

— Но снощи гледахте цяла пиеса, посветена на този проблем.

— Значи наистина бяхте вие! — изригна възклицанието ми, преди да успея да го спра.

— Да, аз бях. И онова, което видях, никак не ми хареса!

В този момент си спомних, че освен поезия той пишеше и пиеси.

— Е, темата може би наистина беше малко грубичка за театър.

Той изсумтя презрително. Изглеждаше много по-враждебно настроен от предишната ни среща на сватбата, много по-докачливо и доста по-ядосан. И той ли се беше променил? Беше ми дошло до гуша от мъже ветропоказатели и от изменчивите ветрове на техния пол. При други обстоятелства щях да го оставя да си драска творбите, но сега исках да науча нещо повече.

— Публиката обича грубостта и насилието — отбеляза Микеланджело. — На обесване винаги има по-голяма тълпа, отколкото на литургия. Но както вече казах, пиесата не беше за насилието, а за религията, макар че двете вървят ръка за ръка. Скоро, съвсем скоро всички ще бъдем хвърлени във вълните на тази драма, всички, до най-незначителния сред нас.

Полагах неимоверно големи усилия, за да го разбера, защото мисълта му скачаше изключително бързо. За съжаление, това не бяха духовитите забележки на синьор Бенедикт — Микеланджело Кролаланца не само че не ми беше равен по интелект, ами и беше много по-добър от мен. Бях принудена да изложа крайно скромните си познания, отбелязвайки:

— Но все пак това беше просто стара история или по-точно две истории, защото, както всички добре знаят, Рамиро и Будика никога не са живели по едно и също време!

— Именно! — махна с перото си към мен той, очевидно доволен от познанията ми. — Това беше амалгама от легенди, омесени безразборно, за да паснат на техния коварен сюжет! Те просто ни продаваха стока, точно както пекарите ни продават хляб, и всички я налапахме на една хапка!

— Чий сюжет имате предвид?

— Събудете се, лейди Беатриче! Испанците!

— Ама… — запелтечих. — Нали това беше само пиеса! Една глупава пиеса!

— Тогава защо испанският крал беше в театъра?

Добър въпрос.

— Значи не беше пиеса? — запитах колебливо.

— О, пиеса беше, разбира се! Всичко там беше една голяма пиеса. Иберия беше Испания, Албион — Англия. И всички до един бяха актьори — от самия Филип Втори до неговия двойник на сцената, Клавдио.

— Клавдио ли?

— Когато попитах графа дали е виждал „Атина Палада и Кентавърът“, въпросът ми не беше зададен като част от празнодумен светски разговор. Знаех, че това платно виси в палата на Медичите. А той отговори, че го е виждал в дома на чичо си. Следователно чичо му е Медичи.

Загледах се в една чайка, която в момента кацаше върху изхвърлено на брега парче дърво. Със синьор Кролаланца се чувствах точно толкова в свои води, колкото и чайката на брега.

— И какво означава това? — изломотих засрамена от невежеството си аз.

— Означава пари, лейди Беатриче! Много пари! Опитах се да подредя парченцата от тази мозайка.

— Значи Филип Втори Испански възнамерява да съкруши Англия и има нужда от парите на Медичите, за да постигне тази цел, така ли? — попитах и изгледах поета.

Той кимна и добави:

— От пари и от кораби. Точно затова никой сицилиански благородник не може да избегне ухажванията им. Заели са се даже с търговците — задъвка замислено стръкчето трева, което беше откъснал, но после направи отвратена гримаса и го изплю. — Филип се нуждае също така и от пристанище. Ето защо вашият чичо сега е домакин на Дон Педро. Удостоен е с тази чест в замяна на дълбините на пристанището в Месина. Както знаем, това е най-дълбокият залив на седемте морета, а и Месина е удобна спирка между Испания и Англия. Леонато може да даде на Филип разрешение за акостиране — все пак е губернатор на Месина. А когато разполагаш с края на нишката, значи разполагаш с цялата гранка!

Втрещих се. Когато се бях запознала със синьор Кролаланца, той почти не познаваше всички онези мъже. А сега като че ли знаеше всичко, сякаш бе в състояние да разчете мислите им само по лицата им.

Аз също бях гледала вчерашната пиеса, бях слушала внимателно, но не бях разбрала нищо.

— Значи Будика от Албион е всъщност кралица Елизабет от Англия — промърморих колебливо.

— Естествено! Червенокоса кралица с неверническа религия!

— А Рамиро от кралство Астурия е Филип.

— Именно. Младият Клавдио беше почти негов двойник не само по външност, но и по всичко. Знаете ли, че в Испания Филип е въвел строга забрана за използването на образа му в театъра? Но ето че тук това беше не само позволено, но и поощрено. Режисурата на държавата и на сцената не са чак толкова различни. И не са пропуснали нито един детайл, мътните ги взели!

Синьор Кролаланца беше отново бесен и аз не можах да не се запитам защо приема толкова лично този заговор на най-високо ниво. И тогава си спомних. Онази част от пиесата, която ме беше разтърсила най-силно, онази част, която беше изпълнила сънищата ми, тази нощ с толкова много кръв. Маврите. Неговата майка беше наполовина мавърка.

— И какво общо имат маврите с цялата тази високопоставена суетня?

Той като че ли не желаеше да бъде въвличан в тази тема. Само тръсна няколко пъти глава, очевидно съзирайки ужаса, докато накрая старомодната му английска яка не се сви като крило на чайка.

— Онази касапница е била в римско време — отбелязах. — Преди много столетия.

— Ах, да. Горките мъртви маври. Стара история.

На пръв поглед като че ли се беше съгласил с мен, но тонът му ми подсказа, че не беше.

— Или имате предвид — продължих. — Дали пък не е… — елементите от мозайката се завъртяха за миг в главата ми като планети в планетарий и за момент се подредиха в перфектна редица, но само за да поемат след миг по своя път и да се разделят. След като съвпадът на проумяването ми приключи, в главата ми отново се възцари непрогледен мрак. — Дали това няма нещо общо с прогонването на маврите от Сицилия? И това не е ли било също много отдавна, през първите години от испанското господство тук?

— Така е, било е преди много години — съгласи се той. — При първите вицекрале. А дали продължава и до ден-днешен, дори на това място, където сме сега? Да, продължава. Испанците открай време са се старали да намерят враг за сицилианците, защото иначе току-виж сицилианците се надигнали и прогонили своите окупатори обратно в морето. Точно както са сторили някога с французите — захвърли ядовито стръкчето трева към морето, но миг по-късно вятърът го върна обратно в скута му. — Монреале си въобразява, че ако всички можем да бъдем научени да мразим маврите, испанците могат да си продължат необезпокоявани да си организират военната кампания срещу Елизабет като същински спасители на острова и на единствената истинска религия — и се изплю презрително.

Не разбрах напълно цялата тази проповед, но се налагаше да задам още един въпрос.

— Но защо крал Филип мрази толкова много английската кралица?

— Искаше да се ожени за нея, но тя му отказа. Ако му беше станала съпруга, можеше и да се престори, че не забелязва религията й. Но като жена, която го е отхвърлила, нейната вяра вече става анатема за него! Омразата е добър кон, който може да бъде язден чак до Англия. А както сигурно добре знаете, разстоянието между любовта и омразата е само една крачка. Нищо на този свят не раздвижва горчилката на мъжа така, както презрението на жената!

Така той отново бе изпълнил пред мен любимия си факирски номер — бяхме преминали от политическото към личното.

— Да не би да говорите за синьор Бенедикт?

Той плесна с ръце и възкликна:

— Да! Хайде да си говорим за любов! На омразата вече посветихме достатъчно думи.

Усетих как бузите ми пламват и промърморих:

— И кой е казал, че в случая става въпрос за любов?

— Любовта често е неизказана.

Доловила, че мога да бъда искрена с него, довърших:

— И както изглежда, ще си остане такава.

Той ме изгледа внимателно и изрече:

— Та вие сте едва в средата на вашата история! Кой може да знае как ще завърши тя? Никой няма представа дали една пиеса е комедия или трагедия, докато завесата не падне. Ключът е в края!

Това ме подсети за сутрешната ми игра на карти и отбелязах:

— Като при скопа!

Предположих, че трябва да му обясня, но после се сетих, че той всъщност е сицилианец.

— Именно! — кимна поетът. — Когато сетебелото попадне в ръцете ти, просто събираш всички карти и си тръгваш!

И сякаш за да подкрепи действията си с думи, той започна да събира листовете. Докато му помагах, зърнах неволно един фрагмент:

Усетих как някаква студена ръка сграбчва сърцето ми. Вдигнах очи от листа и извиках:

— За какво се разказва в пиесата ви? — но поетът вече беше далече пред мен, изкачвайки дюните към къщичката. Хукнах да го догоня. Изведнъж за мен беше станало много важно да знам отговора на въпроса си. — Микеланджело! За какво се разказва в пиесата ти?

Препънах се в пясъка и едва не изпуснах листовете, които държах. В момента поетът вече отваряше малката вратичка на къщата на мавъра. Сигурно се познаваше с адмирала.

Последвах го до малката веранда на къщичката и надникнах през прозорчето. Стените бяха покрити с всякакви писания — текстове, диаграми и памфлети, забодени по тях от пода до тавана. В ъгъла се виждаше машина от дърво и метал, с валяци, скоби и някаква преса. В центъра на стаята имаше бюро от тъмно дърво, претрупано с книги с кожени корици, върху които едва-едва се крепяха един глобус и един планетарий. На бюрото седеше мъж с черна роба и малка бяла надиплена яка, върху която се спускаше дълга бяла брада. На главата си имаше прилепнала черна шапчица и в момента се беше привел и пишеше нещо с перото си. Всичко това видях само за един миг, но половината от него не забелязах. Единственото, за което можех да мисля, бе: къде е мавърът? Къде е бялата дама? Като че ли усетил, че го наблюдават, старецът спря да пише, вдигна глава и ме погледна право в очите.

Отстъпих като ударена. Но после се чуха стъпки — появи се поетът, за да прибере листовете си от мен и видя изражението ми.

— Кой е този? — попитах, посочвайки с брадичка към стаята.

— Баща ми — отговори простичко той. — Джовани Флорио Кролаланца.

— Значи ти… ти живееш тук?

— Да. От една седмица.

Имах чувството, че съм се върнала в съня си.

— Ами тогава… къде е мавърът?

Гневът изпълни отново лицето на поета. Докосна с брадичка листовете, които държеше, и отвърна сдържано:

— Живее само на тези страници.

— В какъв смисъл?

— Мъртъв е.

Отпуснах се тежко между корените на едно маслиново дърво. Листата му шептяха над мен, а сенките им се плъзгаха по кожата ми като пасаж тъмни риби.

Поетът седна до мен и отпусна рамене, както го бях заварила и преди, с очи, впити в хоризонта.

— Мислех, че знаеш — изрече с глас, сух като жълтите пясъци в краката ни. — Всички знаят. Ние наехме къщата точно след това. Всъщност тъкмо твоята леля казала на майка ми, че къщата е свободна.

Опитах се да стана. Не успях.

— Никога не ми е казвала — промърморих. А и не е имало причина да ми казва. Леля ми не знаеше нищо за моите приключения на плажа, за това как бях надничала и подслушвала хората, за глупавата ми фантазия за мавъра и неговата съпруга. — Горката му жена! — прошепнах. — Как сега ще живее без него?

Поетът сведе очи към неизброимите песъчинки в краката си и промърмори:

— Няма да й се наложи. Тя също е мъртва, при това от неговата ръка. Удушил я е, защото я мислел за невярна.

Отпуснах глава в ръцете си. Но как изобщо са стигнали до това? Жената, която бях видяла, живееше само за своя мавър. Как е възможно той изведнъж да изгуби доверието си в нея? И изведнъж, напълно необяснимо, се почувствах непоносимо ограбена — не от компанията на това семейство, защото изобщо не ги познавах, а от идеята за тях, от представата за идиличен брак, изграден на основата на истинската любов и на пълната равнопоставеност. А тогава изглеждаха толкова щастливи, толкова влюбени!

Слънцето вече се издигаше високо в небето и знаех, че леля ми ще ме порицае, ако не се прибера навреме. Но не можех да си тръгна, без да разбера. Морето проблясваше като лунен камък. Представих си бялата жена как седи тук и чака завръщането на кораба на своя съпруг. Сега това никога повече нямаше да стане. Усетих, че не мога да понеса тази невероятна трагедия.

— Какъв край! — бе единственото, което изрекох.

Поетът пъхна ръка под косата си и разтри тила си.

— Или прелюдия към последното действие — рече.

— Какво искаш да кажеш?

Той се огледа, като че ли се опасяваше, че дърветата имат не само уши, но и езици.

— Утре е Възнесение, денят на Вара и на Великаните в Месина. Сигурен съм, че там ще видим кулминацията на пиесата. И в центъра на сцената ще има мавър. Както вече ти казах, най-важен е завършекът.

Знаех, че Вара е ежегоден парад в Месина, провеждащ се в Деня на възнесението — кулминацията на всичките ни досегашни тържества. Херо беше определена да играе много важна роля в него тази година. Всяка година градът избираше по едно момиче с благороден произход да играе ролята на възнасящата се Дева Мария, така че Херо се гордееше и вълнуваше много заради избора си, не на последно място, защото парадът щеше да бъде наблюдаван от Клавдио, а той беше силно религиозен. Но лично аз не бях в състояние да свържа този местен фестивал с броженията срещу маврите.

— Това не е ли просто религиозна процесия? — попитах.

— Даа — провлачи Микеланджело. — Но има и още един елемент, който Църквата от десетилетия насам се опитва да изкорени. По улиците минават две гигантски фигури на коне — Мата и Грифоне. Едната фигура е бяла дама, а другата — мавър.

Потреперих от ужас.

— Легендата разказва — продължи той, — че някога, много отдавна един мавър великан, чието име било Хасан ибн Хамар, пристигнал с кораб в Месина и започнал да граби и плячкосва. Един ден, по време на поредния набег зърнал момиче на име Марта — което сицилианците произнасят като „Мата“ — и моментално се влюбил в нея. Накрая жестокият сарацин станал християнин, сменил името си на „Грифоне“ и приел светото кръщене.

Замислих се и накрая отбелязах:

— Но този край е щастлив! Комедия, както би се изразил ти! Мавърът приел християнството и се оженил за голямата си любов.

— Така е — кимна поетът. — Това е история за обръщане в правата вяра и за облагородяващата сила на християнството, която Църквата спокойно би могла да използва. Ала след прогонването на маврите от Сицилия нашите прелати, в това число скъпият ни архиепископ на Монреале, забраниха изнасянето на фигурата на мавъра.

— Ама… — започнах, опитвайки се да облека мислите си в думи — процесията няма нищо общо с трагедията, която се е разиграла в тази къща! Онези фигури не символизират този мавър и неговата съпруга!

— Вярно — съгласи се поетът. — Но смятам, че утре ще бъде точно така.

Усетих, че от тези испанци и техните подли заговори започва да ме боли глава. И със сигурност ми писна от тях. Мислех единствено за мавъра, за неговото благородство, за нежността му. Как бе гледал съпругата си така, сякаш тя бе едничка за него на света. Как бе галил бузите й и пазвата й, как я бе обсипвал със сладки целувки. Как изобщо бе изминал разстоянието, от тази нежност, до това да сложи ръце на гърлото й с омраза и да стиска дотогава, докато не прогони светлината от очите й, докато животът окончателно не напусне любимата му?

— Не мога да повярвам, че той я е убил.

— Но много по-важно от това е, че е убил една представа, нали? — изрече Микеланджело, сякаш разчел мислите ми. Вдигна едно черно камъче от пясъка и започна да го плъзга по дланта си. — Сега, след като знаеш историята на мавъра, имаш само два изхода. Първият е да решиш, че най-безопасно е никога да не се влюбваш.

Тази перспектива ми се стори крайно безрадостна.

— А вторият? — попитах.

— Да сграбчваш любовта винаги когато ти се предостави тази възможност.

Загледах се в морето, в стотиците различни нюанси на синьото, които играеха по безкрайната повърхност. Цял живот ли щях да бъда страхлива? Щях ли да позволя кошмарният край на бялата дама да ме уплаши? Но аз никога досега не бях изпитвала страх в живота си!

— И как по-точно да я сграбча? — изрекох тихо.

Сега Микеланджело се усмихна, за първи път през този ден.

— Макар и неизказана, любовта може да бъде записана!

Извади перото от приспособлението на врата си и го сложи в ръката ми, а след това разстла пред мен на пясъка лист хартия. И аз забравих напълно и за леля ми, и за късния час.

— Покажи ми как! — възкликнах възторжено.

Втора сцена Празнична процесия в Месина

Бенедикт: Месина се беше превърнала в море от синьо и бяло.

Днес беше Денят на възнесението, ден за празнуване на издигането на Дева Мария към небето. Отлично знаех, че това е важен ден за всеки град в Италия, но се осмелявам да се закълна, че през целия си живот не бях виждал такова пищно представяне на събитието, както в Месина.

По пътя от цивилизования си дом в Падуа дотук видях как венецианците забравят напълно за морала на Дебелия вторник28 от карнавала с боядисаните си лица и разпасаното си поведение. Видях също така и как на Луперкалиите29 гражданите на Рим се завръщат към времената на езичеството, тичайки по улиците на града като побъркани диваци. Но никога досега не бях зървал нещо от рода на празника Вара.

Както стана ясно, беше ми оказана голяма чест, като бях избран да помагам за дърпането на самата Вара — странна, огромна машина, която щеше да води процесията. Машината разказваше историята на възнесението на Дева Мария към небето чрез сложна апаратура във формата на пирамида. В основата на пирамидата имаше плосък сиво-кафяв надгробен камък, върху който беше изобразена смъртта на Мадоната, а над него следваха седемте небеса, символизирани от кръгли платформи във все по-малки размери, през които очевидно преминаваше душата й по време на възнесението. Вселената беше представена чрез изрисувани хартиени планети, в чийто център беше Земята, а около нея се въртяха Слънцето, Луната и останалите планети. На върха на тази импозантна структура се намираше Исус Христос, който с дясната си ръка издигаше майка си към небето. Както схванах, някоя бедна местна девица трябваше да застане в дървената ръка на Христос, докато машината се търкаляше по улиците. Огледах подозрително тясната платформа, оформена като дланта на Христос, и мислено благодарих на Бога, че не съм нито местен, нито девица. Имах чувството, че което и момиче да изберат, щеше скоропостижно да последва съдбата на Мадоната, но не чрез възнесение към небето, а като се строполи от тази невиждана височина.

За разлика от тази роля, моята беше лесна. Аз бях един от повече от хилядата стрелци и дърпащите въжетата, облечени в бели роби със сини ширити на кръста, които чакаха да изпълнят ролята си. При вика „Вива Мария“ Варата трябваше да потегли, дърпана от две дебели корабни въжета. Встрани щяха да ни ескортират помощници, бутащи дълги дървени валове под каруцата, за да не й позволят да се наклони настрани или да се отклони от правилния път. Пътищата бяха намокрени от стотици водоносци, за да може Варата да се плъзга върху металните си плоскости.

Докато чакахме сигнала за потегляне, вдигнах глава към импозантната апаратура. Всяка от кръглите платформи беше достатъчно голяма, за да побере по няколко от местните деца, облечени като светци и апостоли. Ето го там Петър със своите ключове и Яков с мидата си, Тома, държащ истинска риба, която беше започнала да вони под силното слънце, и всички до един въртящи се неспокойно и нетърпеливо хленчещи. Всички неженени и здрави мъже от града бяха привързани към страничните ремъци като коне или за да бутат приспособлението напред с огромни весла, или за да дърпат дебелите възлести въжета, всяко от които беше с дебелината на мъжка ръка. Днес бях изоставил испанските си одежди, защото традицията изискваше участващите в процесията да бъдат облечени единствено в цветовете на Дева Мария, поради което всички бяхме в бяло, на кръста с ширити в синьо и бяло и със сини шалчета, завързани на вратовете.

На всички ни беше съобщено обаче, че ако желаем, бихме могли да носим броеници или религиозните медали на съответния си светец, поради което аз бях поставил върху пелерината си в бяло и синьо, медалът на свети Яков — моя рицарски символ. Плюх върху медальона и го изтрих в кърпичката си, след което го сложих върху дланта си и го огледах. Аз ли си въобразявах, или той наистина беше изгубил част от блясъка си от наумахията насам? Спомних си с безпокойство сцената с касапницата на маврите — кръвта действително беше впечатляваща и цялата сцена беше изпипана перфектно. Самите маври загинаха достойно в битка, а на мен не ми беше работа да поставям под въпрос жаждата на апостола за мавърска кръв. Но след това, докато гледах как жените и децата се гърчат в мелето, ми беше прилошало. Благодарих на намиращия се върху дланта ми свети Яков, че днес живеем в по-цивилизовани времена, а след това закачих убиеца на маври обратно на врата си.

Съседът ми в ремъците — огромен мургав мъж с врат, широк колкото черепа му, и броеница, завързана на челото му — изрече нещо на толкова силен диалект, че изобщо не го разбрах. Само се усмихнах нервно и за моя радост той ми върна усмивката, показвайки ми уста, в която дупките бяха повече от зъбите. Осъзнавайки, че с него надали бих могъл да проведа сносен разговор, с който да запълня времето си, аз се огледах за лейди Беатриче. Но наоколо не се виждаха никакви жени и аз предположих, че те ще се присъединят към процесията на пристанището. Вицекралят, Дон Педро и останалите височайши особи от острова трябваше да ни чакат при позлатената статуя на Мадоната на Писмото край пристанището, водени — неизбежно — от архиепископа. Ала най-значимият персонаж в днешната пиеса щеше да бъде не принцът, не губернаторът, нито дори вицекралят, а младото момиче, което щеше да бъде избрано за Девицата на Вара и което щеше да бъде смятано за Кралицата на празника. Клавдио също имаше някаква роля в процесията — напоследък не минаваше ден, в който той да може да си отдъхне от заповедите на вуйчо си.

Намирахме се на красив площад — главният площад на Месина, до бляскава катедрала с назъбени купички и камбанария с остър връх, която милостиво хвърляше сянка над потящите се граждани. Имаше и красив фонтан с етажи точно като Варата и мистични зверове, приклекнали в основата му, които се радваха на водните пръски. Изпълних се със завист към тях. И тогава нещо привлече вниманието ми.

Край фонтана стоеше някакъв мъж. Въпреки горещия ден беше облечен в дълга черна роба с малка бяла якичка в падуански стил и прилепнала черна шапчица. Той беше единственото тъмно петно насред морето от синьо и бяло и изглеждаше мрачен като надгробната плоча на Мадоната. Имаше дълга бяла брада и умни очи и приличаше на натурфилософ, аптекар или адвокат, въобще на човек със сериозна професия. В обсипаната му с пръстени ръка се виждаше купчина кремави памфлети, които потрепваха, въпреки че нямаше вятър. Сигурно страдаше от някакъв тремор, което ме накара да се запитам дали не е болен от треска.

Сякаш призован от погледа ми, той се приближи до нашата редица и рече:

— Нещо за четене, докато чакате, господа?

Акцентът му беше сицилиански.

Благодарен за това средство за запълване на времето, аз му кимнах учтиво и огледах памфлета в ръцете си, докато той продължаваше да раздава екземпляри от него на останалите. Пожелах му успех в мисията му, защото можех да се обзаложа, че нито един от мъжете на моето гребло не би могъл да прочете и собственото си име, а какво остава — нещо по-сериозно.

Никога не съм бил голям любител на писмената, но този памфлет се четеше лесно, защото беше отпечатан със силен, черен шрифт. Първият раздел като че ли беше за религиозната толерантност. „Всички чада на обета — зачетох, — преродени от Бога, които са се подчинявали на заповедите на вярата и са действали чрез любов, са принадлежали на Новия завет, откакто свят светува.“ Това не беше предназначено за мен, защото аз съм най-толерантният човек по тези въпроси, когото познавах, затова продължих напред. Но в долната част на листа на вниманието ми се натрапи думата „испанци“ и там прочетох сурови обвинения — за незаконно присвояване и жестокост към сицилианския народ, за това как испанските господари карат сицилианските си васали да умират от глад, за съсипващия десятък и за другите данъци. Памфлетът завършваше, наричайки испанските господари „скверни кучета, които глупаво поглъщат всички богатства на земята с тяхната необуздана алчност“.

И като пълен глупак авторът се беше подписал с името си — без титла, само „Гарденио“.

Огледах се за мъжа в черно, но той беше изчезнал като същински некромант, на какъвто приличаше. Ако можех да разменя няколко думи с този синьор Гарденио, бих го посъветвал да изчезва, преди да са се появили испанците. Стражите на Леонато бяха сбирщина глупаци, но войниците на Дон Педро бяха съвсем друга работа — ефективни, облечени в стомана професионалисти, които щяха да го приклещят в мига, в който го зърнат, дори и само за едничка от обидите, изписани тук. Пъхнах памфлета в наметалото си, защото всеки би могъл да го прочете дори от земята, а аз не желаех да слагам на съвестта си ареста на този човек.

Въпреки съмненията ми скоро стана ясно, че някои от моите другари по ремъци не само можеха да четат памфлета, но дори се съгласяваха с настроенията, изложени в него. Чух сицилианската дума за „испанец“ да се издига над гълчавата десетки пъти и никак не ми се стори да беше изречена с особена любов към господарите. Атмосферата изведнъж се зареди с напрежение и кожата ми настръхна. Замолих се скоро да започнем да дърпаме, преди тези луди глави да са се разгорещили още повече, но знакът още не беше даден. Бих могъл да се закълна, че дочух стичането на детска урина по платформите на Варата — очевидно за някого от малките светци чакането беше дошло твърде дълго.

И тогава, откъм пристанището, по пътя, който тук наричат Виа Лепанто в чест на великата битка, зърнах приближаването на процесията. В мига, в който очите ми започнаха да различават отделните фигури, погледът ми падна върху лейди Беатриче. Тя изглеждаше забележително добре в цветовете на Мадоната. Бялата лента през челото й стоеше много хубаво на фона на русите й къдрици, а цветът на роклята й съвпадаше с цвета на очите й. Бях твърдо решен, че дотолкова, доколкото свобода ми позволеше този празничен ден, непременно ще разговарям с нея, ще прекарам известно време с нея въпреки суматохата наоколо и ще й призная истинските си чувства. Ще й се извиня за онези думи, които не бяха мои, и ще ги заместя със собственото ми, извиращо от сърцето вричане.

Беатриче вървеше заедно с леля си и чичо си точно зад Дон Педро и вицекраля. Първоначално не успях да зърна Херо, но скоро след това осъзнах, че тя се намира между родителите си — дребна, но могъща фигура, защото беше облечена като Мадоната. Така ми стана ясно, че честта да бъде централна фигура в днешната празнична процесия е била дадена на дъщерята на губернатора Леонато. С бледната си кожа и тъмната коса тя беше същинска Дева Мария, оживяла и слязла от фреските, в която и да е църква по тези земи. Огледах се за архиепископа, защото бях сигурен, че ще бъде в центъра на това събитие, но и него не успях да забележа веднага. Докато не разпознах фигурата, намираща се далеч пред парада, следвана от някакъв вестоносец в червено.

Когато фигурата приближи, онова, което съзрях, ме накара почти да забравя за Беатриче.

Беше архиепископът, облечен в проста бяла роба, но къса, до бедрата. Никога досега не го бях виждал по този начин — нямаше ги нито митрата, нито филонът, нямаше ги наметката от злато и жезълът. На главата си носеше проста корона от тръни, а когато наближи, забелязах, че остриетата им вече бяха проникнали в челото му и то кървеше, и което беше още по-зловещо, в ръка държеше нещо, с което непрекъснато шибаше бедрата и прасците си — предметът трябва да беше остър, защото и той беше пронизал кожата му така, че кръвта му се стичаше отвсякъде. Зад себе си архиепископът оставяше следа като добиче в кланица.

Точно зад него вървеше Клавдио, с лице, пребледняло като мляко под тъмните му къдрици, също с корона от тръни и роба, червена като кръвта на вуйчо му. В ръце държеше висок кръст, който хвърляше двойната си сянка над архиепископа.

Краката на архиепископа вече изглеждаха като драни, а когато приближиха Варата, забелязах, че по лицето му се стичаха прословутите му сълзи, смесвайки се с кръвта от тръните. Но изобщо не го съжалих, защото той безсъмнено беше в екстаз от собственото си страдание. Далеч по-притеснен бях за Клавдио, тъй като дървеният кръст, който той носеше, се поклащаше не на шега. Спомних си колко млад беше графът и че никога не беше виждал битка, и се притесних да не вземе да припадне от вида на кръвта.

Когато стигнаха до Варата, архиепископът се обърна към Херо, Дон Педро и вицекралят целунаха ръка на девицата, след което архиепископът я предаде на здравеняците при въжетата, които я вдигнаха от надгробния камък до първата платформа на съоръжението. Насъбралият се народ, гробовно притихнал от тази крайна проява на набожност, изведнъж се раздвижи и започна да приветства възнесението на Херо. Виковете се усилиха, а памфлетите бяха пуснати и стъпкани в прахта и кръвта.

Докато всички очи бяха насочени към Херо как се издига до самия връх на Варата, придружавана от все по-извисяващите се викове на тълпата, само аз гледах нещо друго — как Клавдио пада на колене в прахта. Но после започнаха да гърмят фойерверки и нашият началник, застанал върху надгробния камък, даде сигнала за тръгване. Всички, освен мен поставиха ръце върху греблата и натиснаха, и машината се люшна напред.

Дървените лостове, които започнаха да ме удрят в гърба, изведнъж ме вбесиха. Отказвайки се от честта, която ми беше оказана, аз пуснах греблото и се мушнах под въжетата на вече движещата се Вара. Сграбчих Клавдио под мишница, вдигнах го на крака, преместих го от пътя на машината и го затътрих към фонтана. Хванах ядосано тръните от главата му и ги захвърлих, а после наплюнчих палеца си и изтрих засъхналите петна кръв. Въпреки прежулящото слънце той трепереше.

— Беше парче корк — изломоти по едно време. — Вуйчо ми държеше в ръката си голямо парче корк с тринайсет парчета стъкло, забити в него. По едно за всеки апостол — зъбите му започнаха да тракат. — Не беше чудо… И ме накара да вървя в кръвта…

Граф или не, аз не можех да не му помогна. Сложих го да седне на ръба на фонтана и започнах да му мия краката така, сякаш бях Мария Магдалина пред Исус. Скоро водата почервеня. Внезапно над нас падна голяма сянка — човекът с памфлетите отново се беше появил. Застана до нас като страж, загледан сурово напред, като че ли решил да защити Клавдио от погледа на вуйчо му. Когато свърших с миенето на краката и вдигнах глава, за да му благодаря, видях само памфлетите му, разпръснати по паважа. Той беше изчезнал.

Обърнах се към Клавдио и рекох:

— Поне ти стъпваше по земята. А твоята приятелка Херо ще бъде ангел в небесата!

Той се усмихна бавно, цветът на бузите му постепенно се върна, а след това и ние се върнахме в процесията.

Междувременно Херо вече беше достигнала опасната тясна платформа на върха на Варата — дланта на гипсовия Христос. Махащата й ръка докосваше небето.

Виковете „Вива Мария!“ разлюляха тълпите и се понесоха в оглушителен напев. Стрелци със златни лъкове запратиха цветя към кулата и подадоха букет от бели рози, който трябваше да бъде предаден на Херо. Със синята си роба, бяла монашеска забрадка и цветен венец на главата младото девойче изглеждаше много по-миловидно, отколкото го бях виждал някога. Тъмната коса, която извираше изпод забрадката, се спускаше почти до коленете й, бузите й бяха разцъфнали като рози. Да, тя действително символизирате обещанието. В ръка държеше сърце от червен кристал — предполагам, че това трябваше да се тълкува като святото сърце на Христос.

А след това се задвижиха и две големи позлатени колела, върху чиито оси бяха поставени изображения на Слънцето и Луната. Все по-малките кръгли платформи на огромното съоръжение се завъртяха умопомрачително в посока, обратна на движението на машината. Небесните тела, планетите и звездите се задвижиха като планетарий и от това усложнение от суеверни въртележки, на горките малки апостоли им прилоша. Някои от тях заспаха от движението, голяма част започнаха по крайно мъчителен начин да повръщат, а на други им се случи и нещо още по-лошо. Ала тези неприлични изблици на телесни течности не повлияха ни най-малко на религиозния екстаз на народа. Малкият свети Яков, който като че ли беше най-жалният случай от всички, просто беше предаден на майка му в тълпата.

Засега не исках да изоставям Клавдио, а в неговата компания не можех да проведа разговора си с Беатриче, затова просто го придърпах в процесията, за да не я изпускам от поглед. Когато стигнахме до пристанището, следвайки кървавата следа на архиепископа, и обградихме позлатената статуя, най-сетне спряхме и пак зачакахме. Очевидно предстоеше още нещо.

Докато чакахме, по хълма към нас се затъркаляха два великана. За един наивен момент ги взех за съвсем истински, но почти веднага след това видях, че представляват две огромни статуи на колела — два коня с големината на Троянския, единият бял, другият черен, с ездачи на гърбовете. Ездачите бяха изработени от дърво, боядисани и лакирани. Белият кон носеше бяла дама със синя рокля със златни бродерии над кръста и бяла престилка. Черният кон носеше мавър в римска броня, с аленочервена мантия на раменете и лавров венец на победата на главата. Пристигането им беше призрачно — може и да се движеха на колела, но изглеждаха така, сякаш се носят по въздуха, защото виковете на тълпата заглушаваха напълно шума от машините им. Сякаш два гигантски левиатана бяха напуснали необятните си дълбини, за да поемат с конете си по пясъците.

С приближаването им тълпата утихна. Огледах се и побързах да придърпам Клавдио по-близо до себе си — атмосферата отново се бе нажежила, докато народът на Месина оглеждаше смръщено великаните. Черният мъж и бялата дама им отвръщаха с неумолими погледи. После някой изкрещя: „Мата морос!“. Огледах се, защото ми се стори, че разпознах този глас — и наистина, беше един от знаменосците в полка на Дон Педро. Останалите подеха вика — или по-точно я подеха всички испанци, защото думата, която крещяха, беше на испански. Но аз я бях чувал и преди — това беше прозвището, с което те наричаха своя медал на честта, изобразяващ техния патрон свети Яков Велики. Мата морос — „Убий мавъра!“.

Войниците, подредени зад нас, започнаха да замерят черния ездач. Хвърляха над главите ни към великаните лимони и пръчки с такава точност, сякаш изпращаха стрели. След това дойдоха и камъните.

— Ела! — прошепнах на Клавдио и го задърпах към вратата на катедралата. Облечен отново в позлатените си труфила, пред нея стоеше архиепископът и наблюдаваше сцената безстрастно и без никаква изненада. Веднага разбрах, че именно той е виновникът за този обрат на тържеството. Бутнах Клавдио към него и без изобщо да се впечатля от ранга му, изсъсках: — Приберете го вътре!

Архиепископът само кимна и подхвана племенника си под мишница. Изчаках ги да влязат вътре и да залостят вратата, като че ли бяха наясно, че приближава буря.

Втурнах се през тълпите само с една мисъл в главата — Беатриче. Хората пищяха и бягаха. Някои от тях обаче се бяха събрали около краката на дървения кон на мавъра и вече крещяха заедно с испанците: „Мата морос!“. Конят се клатеше застрашително и скоро щеше да бъде съборен. Погледнах към Варата зад конете — децата вече бяха започнали да скачат в обятията на майките си. И тогава се озовах лице в лице с Беатриче.

Без изобщо да се замислям, аз я притиснах крепко в обятията си, изпълнен с облекчение. Когато се отдръпнахме за малко един от друг, зърнах по лицето й същото облекчение. Което, за съжаление, скоро беше заменено от панически ужас.

— Бенедикт! — извика тя и аз осъзнах, че никога досега собственото ми име не беше звучало така сладко. Но тя посочи нагоре: — Херо!

Обърнах се и веднага видях причината за нейния ужас. Варата се клатеше застрашително, хартиените планети падаха една по една, като че ли беше настъпил краят на вселената. Херо се беше хванала за платформата си, но постепенно губеше опора. Венецът й от рози беше паднал на една страна, по бузите й се стичаха сълзи. И като че ли времето изведнъж забави своя ход и аз видях как дървеният мавър и конят му бяха съборени бавно на земята, стъпкани и наплюти от арагонците. Беатриче все още беше до мен, но аз я избутах и изкрещях:

— Махай се оттук! Бягай! Аз ще те намеря!

Не очаквах от нея да ми се подчини, а тя не излъга очакванията ми — стоеше и гледаше с ням ужас как насред писъците и водовъртежа от тела Херо се изплъзна от дясната ръка на Христос и полетя към земята като камък. Накрая все пак се приземи в ръцете ми и ме събори, но Беатриче веднага ни подаде ръка и ни изправи. Сграбчих ръцете им и ги повлякох дружно към катедралата, след което заудрях с юмруци по подсилените с големи гвоздеи врати. Херо беше предадена по живо, по здраво на майка си и баща си, а аз щях да натикам вътре и Беатриче, обаче тя дръпна многозначително ръката ми.

Без думица повече двамата се върнахме обратно в мелето. Хванати ръка за ръка, поехме през хаоса. Мавърът лежеше напълно разбит в прахта — черната боя беше излющена, разкривайки отдолу лице, оказало се чисто бяло. Но небето, сякаш решило да обърне равновесието на силите, изведнъж бе погълнато от мрака на вечерта. Над главите ни започнаха да гърмят фойерверки, а аз се зачудих какво изобщо празнуват. Голямата Вара лежеше на една страна, а хората се бяха заели да режат с ножчета дебелите въжета на дребни парчета, които после раздаваха на стрелците и на онези, които бяха участвали в дърпането. Това може и да беше част от обичая на този ден, но точно сега изглеждаше по-скоро в синхрон с общата анархия. Двамата с Беатриче напуснахме тази лудост и докато завивахме в една малка уличка, усетих, че под крака ми нещо изхрущява.

Червеното кристално свято сърце на Исус Христос лежеше разбито в съсирената кръв на архиепископа.

Трета сцена Дюните пред къщата на мавъра

Беатриче: Не бях в състояние да спра стичащите се по бузите ми сълзи, докато пристъпвах, залитайки, по брега, поела към къщата на мавъра.

Бях убедена, че поетът и неговото семейство са в огромна опасност, че тълпата, която току-що бях видяла, не би направила разлика между минали и настоящи наематели и фактът, че къщата някога е била дом на мавъра убиец, би бил напълно достатъчен за тях, за да я изгорят до основи.

Изкатерих се по дюните, провирайки се между кактусите и роклята ми се разкъса на няколко места. Няколко бодливи месести листа бяха съборени на земята й попаднаха под краката ми, разнасяйки сладникавата си гнилост. В бързината бях издърпала ръката си от ръката на синьор Бенедикт, но знаех, че той продължава да ме следва, защото от време на време викаше името ми. То звучеше толкова прекрасно в неговите уста, че ревнивият зефир моментално го грабваше и го отнасяше. По устните си усетих солен вкус — сълзите и морските пръски се бяха слели. Ширналото се небесно поле от звезди правеше нощта светла като ден, обсипано сякаш в хиляди кристали в египетско синьо.

Примигнах, за да прогоня сълзите, и насочих очи към къщата пред мен — беше си съвсем наред, светеше единствено в кабинета. Джовани Флорио Кролаланца безсъмнено се беше заел отново с памфлетите си. Никакви факли не бяха докоснали дъските, никакви камъни не чупеха стъклата, никакви гневни граждани не размахваха острите си кинжали. Сребърното море беше спокойно и равно като огледало, плисъкът на вълните беше като шепот, а врявата от града — почти недоловима.

Отпуснах се безсилно на същото място, където едва вчера бях седяла и разговаряла с поета. Бенедикт коленичи пред мен и изтри нежно една от сълзите по бузите ми.

— Лейди Беатриче, през целия път дотук ли плакахте?

— Да. И имам достатъчно сълзи, за да съперничат на звездите по небето.

— Но братовчедка ви е в безопасност! — увери ме той.

Да, и човекът, който я беше спасил, беше той.

— Какви почести само се полагат на онзи, който я изправи на крака! — възкликнах и сграбчих пръста, който беше изтрил сълзата ми. Не бях в състояние да обясня истинската причина за сълзите си — падането на коня на мавъра, самият гипсов мавър, разбитото му лице, побеляло от човешката жестокост… Пуснах пръста и промърморих: — Ала има и други неправди, които трябва да бъдат изправени!

— Има ли някакъв начин да помогна? — Застанал на колене, той приличаше на човек, който се моли. — Може ли човек да изправи тези неправди?

Сетих се за поета и отвърнах:

— Това е задължение на всеки мъж, но не е по вашите сили.

Той се изправи толкова рязко, че засипа полите ми с пясък.

— Чие задължение е тогава? — извика гневно. — На драскача ли?

Седях под благите звезди, чиято светлина се удвояваше и утрояваше през лещите на сълзите ми. Като че ли звездите падаха. Пропуснах да чуя опасността в гласа му и продължих да говоря, но по-скоро на себе си:

— Той знаеше! Знаеше какво ще стане. Каза ми го точно тук, вчера!

Загледах се в ядосаната, затворена физиономия на Бенедикт, в открояващите се ярко под лунната светлина ъгли на челюстта му. Как бих могла да му обясня, че само преди две седмици щях да се чувствам поласкана да седя тук с него, в онези времена, когато толкова силно копнеех за свой мавър? Че поетът ми помагаше да напиша за него сонет, който изразяваше точно онова, което исках да му кажа? Че преди смятах да му го подаря точно тук и точно тази вечер, на тези дюни? Но сега всичко се беше объркало, защото престъплението срещу природата, което бе извършил мавърът, бе разтърсило съзвездията, разкъсвайки подредената орбита и на моя живот.

Но ако поетът беше прав, всичко това беше започнало всъщност много отдавна, още с касапницата на Рамиро от кралство Астурия преди много столетия, извършена с небесната благословия на свети Яков, убиеца на маври — свети Яков Мата морос, и с прогонването на маврите от Испания и от Сицилия. А сега цялата тази грозна история за маврите в Сицилия окончателно беше завършила — последният жив мавър беше загинал от собствената си ръка, а дори гипсовият мавър Грифоне — онзи великан от парада на Възнесението, беше напълно разбит. Пиесата беше завършила — и ако се съдеше по нейния край, беше трагедия. Слънцето, денят и любовта се бяха превърнали в нощ, мрак и смърт и на мен ми се искаше планетите да могат да се завъртят обратно, за да се върнем отново към деня, ала нямах ни най-малка представа как бихме могли да постигнем това.

Мислех си, че отговорът се крие в Бенедикт. Бях го довела тук нарочно, защото смятах, че той по някакъв начин е ключът към този небесен обрат. Някога го бях смятала за глупак или за шут, за олицетворение на безгрижното веселие, а сега той изглеждаше побеснял като тълпата в града.

— Кой е казал тези неща? — изрече накрая той и коленичи до мен, ала този път доминиращ, не подчинен. Сложи ръце на раменете ми и продължи: — Вчера ти си разговаряла с мъж, тук?

Въздъхнах. Дължах му истината, макар да знаех, че ще го ядосам още повече.

— Беше поетът. Микеланджело Флорио Кролаланца. Къщата му е ей там! — и посочих към светлината между кактусите.

Той пусна раменете ми и се обърна към прозореца, като че ли не можеше да се довери на самия себе си.

— И сега ти тичаш към него! Това е твоето изправяне на нещата, така ли?

— Не! — извиках възмутено аз. — Всъщност да. Но не в този смисъл. Исках да го предупредя!

— За какво да го предупредиш?

Сетих се за всичко, което Микеланджело беше казал за испанците, за приятелите на Бенедикт, и отговорих:

— Не мога да кажа.

— Значи си имаш тайни, така ли? — изтърси злобно той.

Ставаше все по-зле и по-зле.

— Не ми вярвай, ако искаш, но да знаеш, че не те лъжа… — започнах да бръщолевя безсмислено аз. Но Бенедикт беше толкова свързан с цялата тази работа, толкова затънал във всичко това, обвързан с Дон Педро чрез онези неумолими връзки на братството и приятелството, свързан и със свети Яков — убиеца на маври, чрез медала, който и сега носеше на врата си. Каква гаранция имах, че ако му кажа за подозренията на поета, той няма веднага да побегне, за да ги сподели със своя принц и брат по оръжие? Замислих се и реших да му кажа половината истина: — Говорихме за любов. Че за какво друго могат да говорят поетите?

Тогава той се приближи към мен с очи, проблясващи с някакъв неопределим мрак. Помислих го за ядосан, ала той просто хвана ръцете ми и зашепна страстно:

— Аз може и да не притежавам хленчещите строфи на мосю Любов. Мога да говоря само като почтен човек и войник, но също знам що е любов! — пое си дълбоко дъх, сякаш се канеше да се гмурне насред морските дълбини, и изрече: — Няма нищо на този свят, което да обичам повече от теб!.

Ето го моментът! Той беше сторил невъзможното! Беше преобърнал хода на света! И аз отново бях насред яркото синьо небе на деня, преливаща от радост.

— Господ да ме прости — извиках щастливо, — но и аз тъкмо се канех да ти заявя, че те обичам!

И после устните му се озоваха върху моите, и телата ни се сляха в едно. Между нас се настани небесният огън, слязъл от звездния свод и превърнал се в смъртен — сърцата ни станаха два въглена, горящи от любов. Целувахме се дотогава, докато останахме без дъх, а после се отпуснахме върху пясъка, преплели ръце. Звездите заблестяха само за нас. Аз им намигнах в отговор, неспособна да повярвам на такова щастие, а след това видях и него — извитото съзвездие, което ми беше най-скъпо на този свят.

— Ето там, виждаш ли? — посочих. — Онази група от пет звезди във формата на буквата „V“?

Той проследи пръста ми и рече:

— Да.

— Това е тронът на Касиопея. А в дъното му има една друга звезда, шестата.

— Да, виждам я — потвърди той. — По-малка е от останалите, но по-ярка.

— Това е, защото е млада — няма дори двайсет години!

Той се подпря на лакът и ме загледа ласкаво.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото е моята звезда — отговорих. — Родена е, когато съм се родила аз.

Той започна да целува врата ми — леки, пърхащи като пеперуди целувки, толкова сладки, че едва ми позволяваха да говоря.

— Разкажи ми! — рече накрая.

— Майка ми ме е родила в покоите си, на върха на кулата в нашия замък. Докато се мъчела, погледнала към звездите за утеха, а после, в самия момент на раждането ми, се появила и тази нова звезда, пламнала изведнъж като пламък на свещ. Винаги съм смятала, че това е било игра на фантазията й, но въпреки това реших да наричам тази звезда своя. И се радвах, защото тя беше нещо, което ни свързваше с майка ми, дори след като се спомина — леките целувки спряха за миг, а после отново започнаха. — После дойдох тук и нашият отец Франциск, който е нещо като астроном, ми каза, че майка ми не ме е излъгала — звездата била наистина стела нова, родена на 11 ноември като мен. — Въздъхнах като зефира, но вече изпълнена с щастие. Ако не броим свещеника, Бенедикт беше единственият, с когото бях споделила тази своя тайна за звездата. Все пак звездата беше на мен и на майка ми. Не бях казвала дори на баща си за това, а още по-малко — на брат си. Но сега, най-сетне, имах до себе си човек, на когото можех да кажа, някой, който ме обичаше. Истинското й име е Суперновата на Тихо Брахе, но аз предпочитам да мисля за нея като за диамант, инкрустиран в трона на Касиопея — усмихнах се на небесата. — Подходящо украшение за една богиня, която се хвалела с ненадминатата си красота.

— Но сега си има достойна съперничка! — прошепна Бенедикт и устните му отново потърсиха моите.

Аз бях легнала върху дюните, гърбът ми беше притиснат върху поддаващия се пясък, едновременно мек и твърд, оформящ се според тялото ми. А той беше върху мен. Устните му бяха толкова меки, а тялото — толкова твърдо, две състояния едновременно, като пясъка. Одеждите ни в синьо и бяло бяха преплетени и превърнати в едно цяло. Пръстите ми се плъзнаха в топлата му коса и научиха формата на тила му. Очите ми се затвориха, главата ми се отметна назад и шията ми се повдигна от удоволствие и страх. А после устните му се преместиха надолу и ръцете ми се превърнаха в хищнически нокти, сграбчващи пясък в своя екстаз. Усетих как песъчинките се втвърдяват в шепата ми, а после, неизбежно, започват да ми се изплъзват, докато накрая не остана нищо.

Очите ми се отвориха рязко. Бенедикт беше над мен и звездите бяха изчезнали. Всичко беше потънало в мрак. Той беше прогонил светлината.

Прогонил светлината.

Седнах рязко, избутвайки го от себе си със сила, каквато не подозирах, че притежавам. Сърцето ми биеше така, че щеше да се пръсне.

Бенедикт легна по гръб на пясъка и ме загледа неуверено.

— Беатриче, любов моя? Какво не е наред?

Как да му кажа? Как да обясня на Бенедикт, че не мислех нито за моето целомъдрие, нито за репутацията си, нито за девствеността си? Аз не бях някаква по-голяма християнка и от папата, че да стигна дотук, без да искам да продължа нататък. Но в момента единственото, за което можех да мисля, бе, че всички подобни актове на любовта имаха един и същи завършек. Милувката се превръщаше в прегръдка на смъртта, любовта прегаряше в ревност. Вече бях виждала мрачната й сянка в очите на Бенедикт, на сватбата в Сиракуза, когато той ме беше разпитвал за поета, а после и тази вечер, когато си беше помислил, че съм хукнала към Микеланджело Кролаланца, въпреки факта, че в сърцето си нямах дори и мъничко място за него. А дори и да имах, то това място беше в онази част, отредена за приятелството, а не за любовта — защото цялото ми сърце беше заето от силата на един-единствен, Рицар на свети Яков.

Сведох поглед към легналия до мен Бенедикт, който дишаше тежко, подпрян на лакът. Косата му беше разрошена, дрехите — омачкани, усмихваше ми се ласкаво, но несигурно. Никога досега не бе изглеждал по-красив и аз бих дала всичко на света, за да се отпусна обратно до него и да оставя вселената да следва своя ход. А после той протегна ръка към шията ми и аз осъзнах, че там бяха всъщност моите пръсти, като някакъв щит. Бенедикт свали нежно ръката ми и аз най-сетне преглътнах и си поех дъх, а той ме докосна така леко, както ме беше целувал преди мъничко. Сега обаче докосването му ме ужаси.

Дръпнах се рязко.

— Макар да съм тук, вече ме няма — изрекох дрезгаво, като че ли се бях задавила с истината.

Той се засмя и сложи отново ръце на раменете ми, за да ме придърпа към себе си, и аз почувствах отново силата му, и зърнах отново онзи мрак в очите му.

— В теб няма и капка любов! — изсъсках. — Не, умолявам те, пусни ме да си вървя!

Последната дума беше крясък.

Запрепъвах се напред през пясъка, цялата разтреперана. После се обърнах и започнах да вървя назад, уплашена, че той може да ме последва, почти надявайки се да го направи.

— Почакай, сладка Беатриче! — подвикна той наполовина през смях, наполовина загрижено, като че ли играех някаква любовна игра.

Но залогът беше моят живот.

Опитах се да си възвърна самообладанието. Бръснах пясъка от роклята си и изпънах гръб.

— Не! Наистина ще вървя.

И побягнах към къщата сред дюните, мислейки си през цялото време, че точно както аз бях гледала любовниците в пясъка преди две седмици, така и ние сме били наблюдавани от любопитни очи.

Четвърта сцена Кабинетът в къщата на мавъра

Беатриче: Вървях към светлината от прозорчето на къщичката, сякаш следвах Витлеемската звезда.

За мен тя означаваше убежище, защото знаех, че Бенедикт ще тръгне да ме търси, а ако ме хванеше, аз вероятно нямаше да се дърпам. Не бях бронирана срещу него, не бях бронирана и срещу собствените си чувства. Не исках нищо друго на този свят, освен да се втурна обратно в обятията му, защото само в тях за първи път от детството си насам се бях почувствала спокойна и желана. За един безкраен миг се бях почувствала като център на вселената, като Земята в планетария, около която се въртят всички звезди и планети. Около мен и около нас. Но така се бе чувствала и съпругата на мавъра, когато е била огрявана от слънцето на неговата любов, а сега вече лежеше студена в земята.

Стигнах пред осветеното прозорче. Не знам дали очаквах да видя Джовани Флорио Кролаланца да работи над своите памфлети или дори самият поет, възползващ се от освободеното за малко, бюро на баща си. Но най-малко от всичко очаквах да видя там жената, за която ми бяха казали, че не се чувства добре, затворена в стая — Гулиелма Кролаланца.

Седеше на бюрото на съпруга си насред листовете и памфлетите му, подпряла брадичка на едната си ръка. Черните й къдрици скриваха лицето й. По едно време вдигна другата си ръка и докосна планетария върху купчината книги. Медните пръстени се завъртяха от докосването й и малките планети поеха по своя път около Земята в центъра. Забелязах, че въпреки тъмнозлатистия цвят на кожата й ръката й беше много тъмна отгоре, а дланта и пръстите й отдолу бяха бели. И едва сега ме осени мисълта, че на острова е останал още един мавър.

Изглеждаше като човек, който си има лични неприятности, но въпреки това почуках по прозорчето. Тя се обърна бързо, като че ли очакваше някого. Очевидно аз не бях този човек, но въпреки това тя се насили да се усмихне, свали ръка от планетария и ми направи знак да вляза. Огледах се за някаква врата, но единствената, която видях, беше през малката веранда. Влязох и поех през тъмната къща към осветената стая. Газената лампа на бюрото беше единствената светлина тук.

Когато прекрачих прага на кабинета, Гулиелма изобщо не вдигна очи към мен. Белите й зъби дъвчеха замислено долната й устна с цвят на черница.

— Джовани не се прибра от процесията — започна директно. — Микеланджело отиде да го търси.

В тази къща видях проблем, значително по-голям от моя, и отстъпих крачка назад.

— Ще вървя — рекох.

— Не, остави! — спря ме тя. — Имам нужда от компания! — Едва сега ме огледа изпитателно и попита: — При сина ми ли си дошла?

Извадих от корсажа на роклята си сонета, който синът й вчера ми беше помогнал да напиша. Бях смятала тази вечер да го подаря на Бенедикт. Но вместо това го връчих на нея с думите:

— Той ми помогна да напиша това!

— Може ли? — попита тя.

Кимнах, като леко се изчервих, защото чувството беше все още прясно, а основанието му — погрешно. Докато тя разгръщаше листа, картата сетебело, която бе седяла в корсажа ми заедно със сонета, падна върху коженото покритие на бюрото и на мен ми се стори, че тя не го забеляза.

Докато четеше, в кабинета не се чуваше нищо друго, освен тежкото й дишане. Пълните й устни се помръдваха от време на време.

— Много е красив! — отсече накрая и черните й като катран очи се впиха право в моите. Изчервих се още повече. — Но не е предназначен за Микеланджело, нали?

— Така е. Не той е обектът на посланието — побързах да поясня. — Но той ми даде мастилото и хартията и тъй като са негови, дойдох, за да му ги върна.

— Но най-важните тук са не мастилото и хартията, а думите! А те са твои!

— Но Микеланджело ми помогна! — отбелязах, стараейки се да бъда честна.

— Не, познавам стила му! Това са думи, излезли от твоето сърце! Това е твоята дефиниция на любовта! Обектът е отказал думите ти, така ли?

— Изобщо не му ги поднесох.

Тя остави листа на бюрото и едва тогава видя картата за игра.

— Сетебело! — отбеляза, като че ли приветстваше стар приятел, когото не бе виждала дълго време. Обърна я в двуцветните си пръсти и седемте монети от лицевата страна сякаш проблеснаха. — И това ли беше от него?

— Да — сведох засрамено очи.

— Значи той е победителят. А ти е трябвало да бъдеш наградата.

— Да.

— Но не сега?

Закрачих из стаята в търсене на подходящите думи.

— Но аз не искам това! Не искам да го обичам! Не желая да се превръщам в робиня на това чувство! — извъртях се на пети и впих очи в нея. — Възможно ли е да разлюбиш някого?

— За мен не е. Но в Сицилия е, да.

Отговорът й беше със странен словоред.

Изправи се и отсече:

— Наблюдавай прозореца! Защото ще направя нещо, което не трябва да бъде виждано от никого, и ще кажа нещо, което не трябва да бъде чувано!

И се насочи към уреда в ъгъла, онзи, който бях видяла от прозореца (нима беше едва вчера?) с големите железни валяци и дървените преси. Приближи се до дървената рамка и започна да вади от нея някакви дребни железни блокчета, да им сменя местата, да ги разменя или да ги хвърля в някакъв кош на пода. Присвивайки очи под слабата светлина, най-сетне схванах какво прави тя — защото предметът беше печатна преса, една от онези новоизмислени машини, които иззеха занаята на писарите, а като разместваше блокчетата, тя премахваше доказателствата за памфлета, напечатан от съпруга й. Какво ли е пишело в него? Дали комбинацията между тези опасни малки метални блокчета е възхвалявала любовта му към Джон Калвин? Или омразата му към испанците?

Никога нямаше да разбера, защото Гулиелма действаше бързо и говореше за други неща. Докато наблюдавах чевръстите й черни ръце, си казах: „Тя е правила това и преди!“. Бях толкова хипнотизирана от това движение, че изобщо не я чувах какво говори. Накрая обаче музикалният й акцент проби мислите ми:

— Жените от този остров си имат един ритуал за утре, деня след Възнесението. Става въпрос за… танц, наречен „тарантела“ — преобърна думата с езика си. — Кръстен е на някакъв паяк, представи си! — протегна черните си ръце и раздвижи пръсти. — Танцувала съм го през всяка година от моя живот, която съм прекарала тук, както са правили и бабите ми, и техните баби преди тях — въобще всички жени от фамилията Аркирафи. Можеш да го играеш за забавление или на сериозно — изтри малките блокчета с грубо платно, премахвайки завинаги мастилото и всички доказателства. — Аз наричам тарантелата танц. Но това е най-малкото, което е. Тарантелата всъщност с призоваване чрез движения. Тя е цяр.

— Цяр за какво?

— За всичко, от което искаш да се освободиш. Включително мъж.

— И действа ли?

Тя спря и ме погледна право в очите — бялото на очите й беше много бяло, зениците — черни като пръстите й.

— О, да! — отсече накрая, като изтри ръце в полата си след съзнателното унищожение на всички доказателства за памфлета на съпруга й. — Ние, жените, прекарваме целия ден заедно, на залез-слънце поемаме към подножието на хълма и там започваме да танцуваме.

Стори ми се безобиден начин за прекарване на деня, затова отвърнах:

— Добре, ще дойда.

В началото Гулиелма не каза нищо повече. Само започна да навива останалите памфлети на руло. После свали друга газена лампа от кукичката й на стената и я запали с дълъг тънък фитил от първата. После ме подкани навън. Нощта беше все още топла, звездите се бяха върнали на съответните си места.

— Мога да ти помогна! — прошепна и тревите в дюните й отвърнаха. — Но трябва да бъдеш сигурна, че го искаш! Защото не е никак маловажно нещо. Ще призовем една древна природна сила от кратера на вулкана и от недрата на самия остров! — целуна ме бързо по бузата и аз забелязах, че кожата й е зърнеста като пясък. — Ако си сигурна, че го искаш, ела утре призори на Виа Катания, точно пред портата на чичо ти. На леля си кажи, че искаш да извършиш лично покаяние пред Дева Мария — подобни неща са нещо обичайно за Възнесение. Пък и не е чак толкова голяма лъжа, защото Мария е символ на женствеността, а утре ние ще се посветим именно на нея!

Бях леко шокирана, защото никога досега не бях чувала да наричат Мадоната така, с рожденото й име, като че ли е някаква слугиня или перачка.

— Ако леля ти не беше омъжена за Леонато Леонатус — продължи Гулиелма, — лично щях да й съобщя истината — стрелна ме с очи. — Ако не беше омъжена за Леонато Леонатус, щеше да дойде с нас, както направи веднъж, наскоро след сватбата им.

Ококорих се от изумление.

— Леля ми? Леля ми е танцувала тарантела?

Зачудих се от какви ли демони е искала да се отърве леля ми преди толкова много години. Но Гулиелма беше започнала да се оглежда като преследвана. Определено бързаше. Не отговори, а ме отпрати:

— А сега трябва да си вървиш вкъщи, преди леля ти да е започнала да се тревожи, а аз трябва да си гледам моята работа!

Погледнах към навитите на руло памфлети в ръката й. И ме осени мисълта, че любовта към Джовани Флорио Кролаланца би могла да се окаже точно толкова смъртоносна, колкото и любовта към мавъра. От друга страна, Микеланджело беше поне на двайсет години, така че тази странна двойка влюбени бяха прекарали заедно най-малко двайсет години. Погледнах към звездите и морето — небето беше тъмно, но Гулиелма беше по-тъмна, само силует на фона на небосвода. Не виждах очите й, затова събрах дързостта да попитам:

— А на теб никога ли не ти се е приисквало да разлюбиш?

— Не, никога не ми се е искало да разлюбя, макар че щеше да бъде по-добре, ако ми се беше приискало. Защото Джовани се е запътил стремително към гроба и ще повлече натам всички ни! — Не виждах изражението на лицето й. Сега тя беше само един глас, глас, който мислеше всяка дума, която изричаше. — Но по-скоро бих умряла заедно с него, отколкото да живея с когото и да било друг. А това е моята дефиниция за любовта!

С тези думи тя пое надолу по хълма, оставяйки ме зад себе си и отнасяйки лампата, фитила и наръча памфлети към брега. Аз се обърнах и се затътрих бавно към крайбрежния път, внезапно изпълнена с непонятна умора.

Когато няколко минути по-късно се обърнах и погледнах през рамо, видях, че светлината от къщата на мавъра се беше разцепила на две — на квадрата светлина от прозореца на кабинета и на огъня на плажа, чиито пламъци танцуваха весело във всички посоки като пладнешки дявол.

Пета сцена Стаята на Бенедикт в двореца на Леонато

Бенедикт: Още на следващата сутрин се запътих при Дон Педро.

След като лейди Беатриче бе избягала от мен, аз се бях запътил обратно към дома на Леонато, вървейки покрай брега, с единия крак по пясъка, а с другия — в черната като нощта вода. И докато стигна до двореца, вече бях взел решение.

Знаех отлично какво беше смутило Беатриче. Беше ясно като бял ден. Познавах сърцето й също като моето — бях го чул как бие, притиснато до моето, докато устните й разцъфваха под моите целувки. Нямаше никакво съмнение, че тя ме желае. Беше ни писано да бъдем заедно, ние бяхме двете страни на едно сърце.

И тя нямаше никаква вина — бе демонстрирала достатъчно голяма доза девичи свян, като побягна от мен. Виновният бях аз, защото бях позволил на страстта си да надделее над почтеността ми. И щеше да бъде крайно погрешно, ако там, на дюните, бях отнел девствеността й. Тя не беше родена, за да бъде въргаляна в прахта като уличница от римския квартал Трастевере или като венецианска куртизанка. Тя беше принцеса на Вилафранка и племенница на Леонато и макар че той й беше дал голяма свобода, аз не можех да я обезчестя и за нищо на света не бих го сторил. Исках да я направя своя съпруга. А после, след като ни венчаят, тя щеше да ме прегърне вече като съпруг и така да изтрие предишния грях.

Бях решил да се оттегля от служба и да й поискам ръката. Вече нямах никакво желание да бъда странстващ рицар — и без това през последните няколко дена просто играех роля. Нямах никакво желание да вадя меч и да скачам от кораб на кораб, без изобщо да знам дали ще се върна у дома. Не можех да се съглася с онзи заслужил ветеран Дон Мигел, че за войника е по-добре да загине в битка, отколкото да остане жив, като побегне. Исках си обратно живота и исках да го проживея с Беатриче. Ще заминем на север, далече от свирепия поглед на южното слънце, и с нейното богатство и моя… ум бихме могли да се справяме доста добре. Бих могъл да си намеря даже друга професия, след като приключа с войниклъка.

Не бих могъл да си позволя да замина на война и да се върна с безсмислени почести и покрит целия е бойни рани, защото, ако потегля с войската на Дон Педро, само след две седмици тя ще бъде в обятията на онзи мосю Любов, а аз нямах никакво желание да я губя заради глупавия драскач.

Бях поискал да се видя с Дон Педро веднага след сутрешната служба, а принцът ме изненада, като ме последва до стаята ми, като че ли той желаеше да говори с мен не по-малко, отколкото аз с него.

Веднага щом останахме сами, аз започнах без всякакви заобикалки.

— Бих искал да напусна службата при вас и да се оженя!

В началото той не каза нищо, затова аз коленичих и му целунах ръка, след което свалих медала на свети Яков и го закачих на пръстите, които бях поздравил. В мига, в който се освободих от медала, усетих, че от раменете ми е паднал воденичен камък. Осъзнах, че още от наумахията насам не съм искал да го нося, тъй като оттогава насам той бе висял на врата ми като верига на лихвар.

Медалът се залюля на пръстите на принца, проблясвайки под утринната светлина, обгърнал с панделката си ръката, окъпана в тъмнозлатисто от сицилианското слънце. Очите му бяха прихлупени. Зачудих се дали не се е ядосал, защото в деня, в който се срещнахме, аз го бях уверил, че сърцето ми не принадлежи на никоя. Но той очевидно прие новината доста спокойно — запъти се към прозореца и се загледа през него, като че ли вече виждаше как корабът му отплава. Зачаках, без да казвам нищичко. Накрая той се обърна и попита:

— На коя си се спрял?

— На лейди Беатриче.

Тъмните му вежди скочиха рязко нагоре и за един момент най-сетне успях да видя изражението в очите му. Вече открити, те излъчваха искрена изненада, а за миг като че ли зърнах и неподправена завист. После очите отново бяха прихлупени и аз разбрах, че съм се излъгал.

— Приеми моите поздравления! — изрече съвсем чистосърдечно той. — Разигра своята седмица монети и си спечели принцеса!

За първи път ми се прииска да не бях споделял с него обичая си да давам картата сетебело на дамите и наругах проклетия си порив да карам всички да се смеят.

— Богатството й не означава нищо за мен — изрекох сковано. — Както ваше височество знае, фамилията Минола от Падуа са доста заможни търговци. Перспективите ми за бъдещето са много добри и разполагам с достатъчно злато.

Той кимна, като че ли изобщо не ме беше слушал, и попита:

— И дамата се чувства по същия начин, така ли?

— Така мисля.

Усмивката му стана още по-широка, погледът му — още по-тежък.

— В такъв случай ще ти кажа следното: ако в деня, в който вдигнем котва, ти се чувстваш по същия начин, по който се чувстваш и сега, то тогава ще си вземем довиждане с моята благословия! Ако обаче промениш решението си, ще отплаваш с мен натам, накъдето ни запрати волята на краля!

Сделката ми се стори честна — защото знаех, че нищо на този свят не би могло да ме отклони от решението ми.

— Съгласен съм — кимнах.

Той се обърна с гръб към прозореца и продължи:

— Но тъй като си все още на служба при мен, бих искал да те помоля да изпълниш една последна мисия.

— Мисия ли? — не бих искал да привличам обвинения в страхливост, но сега, след като вече бях решил да оставя на закачалката почти неупотребяваната си войнишка куртка, не желаех да се излагам на каквито и да било опасности.

— Грешка на езика — побърза да се поправи принцът. — По-скоро шега или облог, а аз много добре знам колко обичаш този род неща. Изобщо не е опасно. Там, където те пращам, няма да има никакви оръжия. Никой там не би се сетил да носи такива.

Обърна се към прозореца и за мен вече бе невъзможно да видя изражението му.

— Случи се така, че приех един облог от моя приятел архиепископа на Монреале.

Смръщих се, представяйки си окървавеното създание, което бях видял едва вчера и което налагаше собствената си плът с онзи кошмарен бич. Не ми изглеждаше от хората, които приемат облози.

— Залагането не влиза ли в противоречие с клетвите му пред Бога? — попитах мрачно.

— Прав си — побърза да се поправи Дон Педро. — Имах предвид вицекраля.

За вицекраля не знаех почти нищо, защото, макар да присъстваше на почти всички наши събирания и празненства, до момента не го бях чул да отрони и думица. Постепенно и въпреки титлите му аз го прецених като една от онези кукли от кукленото шоу — облечен храбро, ала ням, докато някой кукловод не вложи определени думи в устата му.

— Та се хванах на облог с него — имам предвид вицекраля, разбира се, — защото надали ще напуснем тези брегове поне до другия понеделник, а не смятам да позволя да скучаем дотогава — занарежда в странен словоред принцът. — Има една традиция, един безбожен ритуал, който жените от Сицилия изпълняват всяка вечер след Възнесение.

— Довечера?

— Да, довечера. Събират се, за да изпълнят езически танц. На никой мъж не е позволено да вземе участие в него, нито дори да го наблюдава! Та аз се хванах на бас, че познавам един мъж, който ще може да го наблюдава и ще ни разкаже какво става там!

Не казах нищо, защото нямаше как да споделя какво точно мисля. А то бе, че тази игра ми изглеждаше твърде недостойна за принцове като тях.

— Ако успееш, ще те даря със сто златни реала!

Зяпнах. Сто златни реала щяха да бъдат отлично начало на брака ми с Беатриче! Въпреки протестите ми нямаше никакво съмнение, че една принцеса на Вилафранка е много по-богата от някакъв дребен търговец от Падуа, а сто златни реала бяха доста солидна сума. Зачудих се каква ли е сумата за самия облог, щом моят дял щеше да бъде толкова голям.

— И как по-точно да проникна в подобно сборище? — запитах.

— Би могъл да се облечеш като жена — предложи Дон Педро, но зърнал съмнението в изражението ми, добави: — Актьорите го правят непрекъснато. А само преди две вечери видяхме дори един от моите кавалеристи, облечен като Будика!

Спомнях си го много добре — един шегобиец на име Хуан, който беше навлякъл червената перука и металния нагръдник на британската кралица с твърде подозрителна готовност. Но Хуан беше нисък и дребничък, а аз бях като върлица.

— Но защо аз? — възкликнах.

Принцът ме плесна по рамото с ръката, която държеше медала, и той се удари със звън в една от катарамите ми.

— Скъпи ми приятелю, та кой друг е по-подходящ от теб?! Всички те знаят като човек, блестящ от остроумие. Ако те хванат, всички ще решат, че това е шега!

— А какво е всъщност? — изгледах го с присвити очи.

— Точно това, скъпи ми друже — просто шега!

Дон Педро беше лош лъжец и за момент си спомних мрачните намеци, които Беатриче бе подхвърлила снощи на дюните. Но испанските хитрини вече не ме интересуваха — съвсем скоро изобщо нямаше да ми влизат в работата. Каквато и да беше причината за облога обаче, аз не виждах в него и капка почтеност, но тъй като принцът ми беше върнал свободата с такава лекота, аз му дължах тази мисия ако не в името на свети Яков, то поне в името на приятелството ни. И цената беше нищожна в сравнение с наградата — може и да ми се наложеше да изкарам още една вечер без лейди Беатриче, но с помощта на Бога и на късмета щеше да ми бъде последната.

— Много добре — кимнах и целунах отново ръката му, същата, която продължаваше да държи медала на свети Яков. Този път медалът се удари в зъбите ми.

Принцът видя това и изрече тържествено:

— Веднъж рицар на свети Яков, завинаги рицар на свети Яков!

Завъртя се театрално, за да напусне стаята ми, и насред дрехите от предишния ден зърна една хартийка. Наведе се и я вдигна. Зачете се в нея и буквално се вкамени. Накрая изрече бавно:

— Откъде взе това?

Надникнах към ръцете му. Беше памфлетът, който бях получил на празника на Възнесението от онзи тип, облечен като маг или некромант. Синьор Гарденио.

— Беше ми връчено край Варата — отговорих смутено. — От един старец.

Дон Педро отново плъзна поглед по черните букви, безсъмнено запаметявайки всяка обида и епитет, изказани по адрес на испанците. Когато заговори обаче, тонът му беше безгрижен, напълно противоречащ на изражението на очите му.

— Аха, на Варата! Не е било много отдавна. А би ли могъл да разпознаеш този човек, ако отново го видиш?

Никак не ми допадаше посоката, към която клонеше разпитът, но изрекох предпазливо:

— Да, бих могъл, но няма да го направя, ако знам, че така ще му причиня нещо много лошо. Защото той направи голяма добрина на Клавдио и на мен!

Спомних си как той ни заслони със сянката си, докато миех краката на Клавдио — действие, което в дадения религиозен контекст би могло да се възприеме като светотатство от вуйчото на Клавдио. Архиепископът очевидно държеше да види племенника си облян в неговата кръв, в буквален знак за тяхното родство.

— Лоялността ти прави чест! — изрече принцът. — Но не си ме разбрал. Аз не му мисля лошото. Приветствам опозицията, особено когато е изразена толкова умно! Тезата му е интересна и добре аргументирана. Бих могъл да му възложа малка задача в Испания, това е всичко — поясни Дон Педро и добави: — А не заслужавам ли и аз твоята лоялност? Все пак сме братя в името на свети Яков!

Очевидно беше забравил, че вече му бях върнал медала си, но пък иначе беше прав. Той наистина беше мой приятел, а аз го обиждах с подозренията си — просто го бях сбъркал с приятеля му, архиепископа.

— Висок е — отвърнах — и носи малка падуанска якичка и черна роба като школар. Има бяла брада, дълбоко поставени очи и черна прилепнала шапчица. Говори със сицилиански акцент и името му е Гарденио.

— Ето, виждаш ли! — възкликна принцът, като ме плесна доволно по рамото. — Казвах ти аз, че от теб ще излезе отличен шпионин! Да знаеш, че много ще липсваш на армията ми!

Поклоних се, успокоен, че той очевидно се беше примирил с напускането ми. Ала останах с впечатлението, че мисълта му беше вече далече от тази стая. И съвсем скоро я последва и той, разсеяно прибирайки памфлета в джоба си на излизане.

Шеста сцена Нощ край вулкана

Беатриче: Станах още на зазоряване и се облякох в петънцето от позлатена светлина, прокапващо като кръв през щорите.

Херо спеше спокойно и непробудно, дългите й черни мигли се бяха отпуснали като паяци върху бузите й. Не исках да я будя. Казвах си, че вчера беше преживяла твърде бурни моменти на Варата и сега се нуждаеше от почивка, но истинската причина беше съвсем друга — ако й кажех, че отивам на поклонение пред Мадоната, колкото и да е уморена, тя щеше да започне да ме умолява да дойде с мен, защото Мария вече се беше превърнала в нейна лична богиня, неин крайъгълен камък и основен светец. Благодарение на Клавдио, Херо се беше сдобила с добродетелта на… ами, добродетелта.

Излизането ми от стаята вече беше съвсем друга работа — налагаше се да пристъпвам изключително тихо и на всичко отгоре да внимавам да не събудя Маргарита, която спеше свита на кълбо върху рогозка пред вратата. Затворих беззвучно вратата зад гърба си и поех боса по хладните мраморни стъпала към двора, където най-сетне се осмелих да се обуя. За съжаление пантофките ми бяха с кръстосани каишки и с тези треперещи ръце обуването им ми отне доста повече време, отколкото ми се искаше. Бях изпълнена със страх, че Урсула ще се появи внезапно отнякъде, а Урсула беше голяма клюкарка и любимото й занимание беше да си пъха носа в хорските работи. Все пак извадих късмет и никой не ме видя. Измъкнах се от портичката на покрития с мозайка двор и се насочих към параклиса. Прекосих малката зелена градинка пред него и вътре заварих отец Франциск да подготвя нафората за сутрешната литургия.

— Лейди Беатриче! — възкликна изненадано той, когато ме зърна. — Много рано сте станали на този свят ден!

Изгледах го виновно изпод миглите си и промърморих:

— Решила съм да изкарам този ден в покаяние.

Той изтри ръце в расото си и излезе иззад паравана на олтара, загледан внимателно в мен под светлината на пъстроцветните стъкла.

— Какво покаяние по-точно? — попита.

— О, едно местно поклонение — отговорих небрежно. — Местни жени с добра репутация ме поканиха да се поразходя заедно с тях към хълмовете. Било символично представяне на пътя на Христос към кръста.

Свещеникът почеса рехавата си брада и очите му проблеснаха.

— Предай от мен на добрите жени, че са подранили значително с това свое поклонение. По-точно с шест месеца, защото подобно поклонение обикновено се прави преди Великден!

— Имах предвид възнесението на Мария към небесата — изломотих объркано, а после побързах да го уверя: — Грешката е в моето писание, не в тяхното!

— Може би трябва да се старая повече в проповедите и наставленията си — отбеляза замислено на глас той и на мен ми се стори, че поне сега говореше сериозно.

— Не исках да будя леля ми толкова рано…

— Колко съобразително от ваша страна…

— Така че, ако започне да ме търси, вероятно бихте могли да й предадете, че съм добре и че до вечерта ще се върна?

Той сви загрижено устни и изрече:

— Чул ви Господ! — и лешниковите му очи, обикновено светли и благи, сега ме пронизаха като две шила. Обърнах се и поех по пътеката към вратата, преди да съм му казала всичко. — Лейди Беатриче!

Спрях, но не се обърнах.

— Всички действия имат последици! Надявам се, че сте сигурна в онова, което правите!

Гулиелма Кролаланца беше казала абсолютно същото. Аз продължих да вървя, но на излизане виновно се прекръстих по посока на статуята на Мария. Докато се измъквах през малката странична портичка към крайбрежния път, си дадох сметка, че май вече бях свикнала да наричам Мадоната с малкото й име. Като прислужница. Като перачка. Като жена.

На Виа Катания се присъединих към групата, която ме чакаше. Оказаха се весело сборище от жени на всякакви възрасти, от съвсем малки девойчета, на които първото причастие все още им предстоеше, до тежки матрони. Всички бяха облечени точно като мен, в сицилианска носия — червена пищна пола с кринолин, бяла блуза с буфон ръкави, плътно прилепнала черна жилетка и черни пантофки с кръстосани каишки. Поздравих Гулиелма с целувка, което ми се стори нормално след размяната ни на тайни. И отново почувствах зърнестата й като пясък кожа.

Двете поехме към хълма рамо до рамо. Тя беше донесла пръчка от трънка и сега я размаха като меч, и през смях извика:

— Пътят е труден, момиче!

А аз отвърнах:

— Във Верона има една приказка за моето семейство — казват, че Скалиджерите никога не се страхуват от планина, стълба или стъпалата към девиче легло, защото винаги си носят стълба. Стълбата е основният знак от герба на моята фамилия — Дела Скала.

Тя кимна, издишвайки шумно.

— По-късно може и да опрем до твоята стълба, защото отиваме чак на върха — рече. — Това се налага заради секретността. В старите дни жените са извивали танца си пред катедралата, пред очите на всички свещеници. От тях разбрах обаче, че откакто се появил сегашният архиепископ, се наложило всичко това да протича в пълна тайна. Той никак не долюбва нашите ритуали и ако можеше, би ги забранил — и при тези думи ми намигна, нещо, което до този момент не бях виждала да прави жена. И през цялото време се усмихваше. — Но подобни неща тук не могат да бъдат забранени толкова лесно. Сицилианските жени са танцували тарантелата си още откакто островът е бил част от Древна Гърция.

Погледнах надолу към пристанището на Месина. Денят беше слънчев, заливът — син и позлатената статуя на Мария проблясваше като маяк, сякаш благославяше начинанието ни.

— И всичките ли жени тук искат да се отърват от някой мъж? — попитах.

Тя отново се засмя безгрижно и отговори:

— Не, разбира се. Първоначално танцът е започнал с лечебна цел, за да отърве тялото от ухапването на паяците. Когато потта започне да тече от порите ти, което ще стане, гарантирам ти, изхвърля навън всичката отрова от ухапването на паяците или каквато и да било друга болест. Отдаваш на планината всичко онова, което не желаеш. А ти специално ще изхвърлиш от себе си твоя мъж — удари пътечката пред себе си с пръчката си от трънка и добави: — Аз пък ще благодаря, че отново получих своя.

Заковах се на място и възкликнах:

— Съпругът ти се върна?

— Да. Както се опасявах, испанците са го разпитвали, но не е имало нищо, което да го свърже с памфлетите, които е раздавал, защото ги подписва с псевдоним, а и не може да се открие нито един човек, който да го разпознае със сигурност като автор на тези послания. А аз, както винаги, изиграх ролята си у дома, като се постарах доказателствата да изчезнат — тук тя сниши глас, защото това беше разговор между приятелки, а и нещо ми подсказваше, че през последните двайсет години потайността се беше превърнала за нея в навик. — Веднъж прочетено, едно послание никога не може да бъде забравено, така че думите му са постигнали целта си! Мъжете, които дърпаха Варата, изобщо не били склонни да говорят по този въпрос, защото Джовани Флорио е сицилианец и по рождение, и по диалект, и по акцент, а сицилианците никога не изоставят своите! — потупа с пръст носа си, което беше жест за секретност, и продължи: — В онзи ден са били раздадени шейсет памфлета, но нито един от тях не е бил предаден на Инквизицията, нито пък е бил открит на земята, за да се използва като доказателство. Улиците били чисти като на Лазаровден!

Куражът й ме изпълни с непонятно смирение. Както и огромното й доверие, защото информацията, която споделяше с мен, беше много опасна.

— Джовани е постъпил много глупаво, естествено, но той си е такъв — не е в състояние да се сдържи, когато види някаква неправда — вдиша дълбоко от разреждащия се въздух наоколо, а после бавно издиша. — Мисля, че няма да се задържим още дълго на този остров.

Не се зарадвах да чуя това. Не исках да я изгубя, както и не исках да изгубя компанията на сина й. Зачудих се какво ли е да си омъжена за човек, за когото, където и да отиде, сгорещяването му е гарантирано. Имах чувството, че Гулиелма и нейното семейство щяха да бъдат постоянно в движение. Нищо чудно тогава, че разполагаха с толкова малко мебели — мисля, че щеше да им бъде най-добре в циганска покрита каруца или просто да носят малкото си покъщнина на гърбовете си, като костенурките.

Склонът стана още по-стръмен и за известно време ни накара да замълчим. Пръстта по склоновете на вулкана беше очевидно богата на минерали, защото не само беше оцветена с ивици охра, но и поощряваше развитието на растителността. Доволни пчели жужаха над главите ни, а жълтите храсти бяха избуяли толкова много, че бяха по-високи от всички нас — тоест от всички, с изключение на една. Върлинеста перачка държеше лицето си скрито — сигурно имаше някакво заболяване на кожата, което искаше да отдаде на вулкана.

Минахме през пищна горичка от златни кестени, а отвъд нея, с височината растителността драстично се промени. Тревата вече не беше зелена, а изгоряла, цветята станаха рядкост, а имаше някакви, които изобщо не познавах. Въздухът изведнъж се изпълни с миризма на сяра и камъните под краката ни станаха черни и шупливи. Слънцето се сниши зад хребета и дори и най-малките сипеи започнаха да изпращат плоски ивици сенки откъм върха. Вече виждах отлично кратера на вулкана — назъбена пропаст, от която непрекъснато се виеше бял дим.

Накрая застанахме на ръба му и погледнахме надолу към долчинка, която не беше нищо друго, освен гол, черен кратер. Осъзнах, че освен ако някой не предприеме трудното и мъчително изкачване дотук и не надникне през ръба, действията ни щяха да останат скрити за очите на всички останали.

Вероятно беше от миризмата на сяра, не знам, но изведнъж ме изпълни необясним страх, като че ли в този кратер живееше някакво неназовано зло. Имах чувството, че ни предстои да танцуваме на гърба на голям спящ дракон, който би могъл всеки момент да се събуди от неспокойния си сън, да ни сграбчи в каменните си обятия и да ни погълне с огнения си дъх. Но какво изобщо правех аз тук?!

Музикантите, до една жени, се събраха на място, малко по-високо от кратера. Видях жена, която носеше мандолина, а друга държеше някакъв местен инструмент, наречен китара. Зърнах още и акордеон, флейти, цигулки, тромпети и кларнети, а онези с по-посредствени музикални умения си бяха донесли дайрета. Гулиелма ме хвана за ръка и отчасти с плъзгане, отчасти с препъване, двете слязохме по покрития с дебел слой пепел хълм и образувахме кръг с останалите танцьори в дъното на кратера. И зачакахме, вдишвайки парливия въздух.

Изведнъж сред кратера отекна странният вибриращ звук на еврейската арфа30, която отмерваше такта и задаваше тоналността, и веднага след нея музикантите започнаха. Нашият танцов кръг се задвижи и страховете ми бързо се изпариха. От какво толкова се страхувах? Музиката беше заразителна — сърцето ми заби в такт със завладяващия ритъм, краката ми последваха послушно стъпките, показвани от другите. Ако трябва да бъда честна, много бързо забравих защо сме тук — преживяването беше щастливо, весело, жизнено. За първи път участвах в танц, изпълняван само от жени, и това ми доставяше безкрайна наслада. Бяхме освободени от необходимостта да спазваме приличие, да се опитваме да не губим от поглед кавалерите си насред тълпата. Бяхме освободени и от тревогите за тоалетите си, и от мисълта, че трябва да спазваме точно стъпките, и от необходимостта да помним последователността на всяко завъртане или смяна на партньорите. Сега аз се движех във всички посоки, освен в правилната, и ако успявах да изпълня добре стъпките, то беше по чиста случайност. Но бях направлявана от приятелски ръце, които бяха стиснали моите и ме въртяха, направлявайки ме чрез докосвания по лакътя или по гърба. През тази нощ си спечелих много нови приятелки, макар и без думи, защото тук танцът беше нашият разговор. Получавах само усмивки и одобрителни кимвания както от момичета на годините на Херо, така и от достолепни старици, развяващи буйно полите си, показвайки без свян косматите си пищяли.

Докато се въртях за пореден път, зърнах за миг Гулиелма, която ме сграбчи за ръка и прошепна в ухото ми:

— Кажи на музиката, кажи на планината от какво искаш да се отървеш! Името й е Етна!

А после, докато музиката ставаше все по-бърза и по-бърза, и все по-силна и по-силна, жените започнаха да падат по дъното на кратера. И едва тогава разбрах защо танцът беше кръстен на паяк — те всичките лежаха и се гърчеха в екстаз на земята, размахващи крака във въздуха. Пепелта почерни дрехите им и под неясната светлина те заприличаха на Тринакрия — емблемата на техния остров, с много крака и една женска глава.

Макар и чувствайки се ужасно глупаво, изтръгнала се от екстаза на момента, аз паднах на земята и започнах да се въргалям като останалите. Скоро бях покрита цялата с пепел и горчивият му мирис изпълни носа ми, но се чувствах силно превъзбудена. Не се бях държала така необуздано, откакто бях дете. Аз бях музиката и музиката беше аз. Аз бях планината и планината беше аз. Смеех се на глас. Въргаляща се до мен, Гулиелма изкрещя:

— Виждаш ли сега?

— Да! — изкрещях в отговор. Нямах нужда от никой мъж на света. Аз бях Беатриче дела Скала и по-скоро бих слушала как псе лае по гарга, отколкото мъж да ми се кълне, че ме обича. Навсякъде около себе си чувах как жените се молят на планината. Етна, помогни ми да не обичам доктора, защото е женен… Етна, помогни ми да се освободя от джелепина Анджело… Нека никога повече да не се сещам за Салваторе… — Етна, помогни ми да се освободя от него! — изкрещях по-силно от всички останали. — Нека да се освободя завинаги от синьор Бенедикт!

И в този момент зърнах при устието на кратера някакъв проблясък и спрях, изтръгната от истерията си сякаш чрез шамар. Седнах, уплашена от изреченото, и като виновно дете ми се прииска да си взема думите обратно. Да не би точно моите думи да бяха подпалили вулкана, да бяха пробудили дракона от дрямката му? Навсякъде около мен лудостта продължаваше, музиката ставаше все по-силна и по-бърза. И само аз единствена видях как пламъците стават два, после три и накрая обкръжиха цялата паст на кратера, осветявайки всичко наоколо, и всяка факла разкриваше зад себе си по един испански войник.

И тогава към дъното на кратера, на бял кон като свети Яков, се появи архиепископът на Монреале, като че ли беше планирал появата си на сцената като актьор. Той сведе поглед към сборището, но прикова очи единствено върху Гулиелма Кролаланца. Музикантите един по един замлъкнаха. Музиката спря. Във внезапно възцарилата се тишина заповедта му се чу така ясно, сякаш изнасяше проповед:

— Арестувайте мавърката!

И после настана всеобща паника. Някои от жените побягнаха, други се разпищяха, моментално превърнати в кудкудякащи кокошки от появата на мъжки авторитет в такива количества. Всички, с изключение на Гулиелма, която продължаваше да стои гордо и мълчаливо, очаквайки съдбата си в центъра на оста — неподвижният център, около който се въртеше хаосът. Аз направих крачка, за да се присъединя към нея, но нещо ми попречи — един железен захват върху рамото ми.

Обърнах се, готова да окажа съпротива, защото си мислех, че ме е хванал войник. Но се оказа високата перачка.

— Напусни веднага това сборище! — изсъска тя с дълбок и много познат глас. И докато ме тикаше нагоре по склона към кратера и към обръча от факли, дрехите й се разлетяха около нея като огромни сенчести птици, и докато стигнем върха, перачката се беше превърнала в Бенедикт.

И въпреки далеч по-големите неприятности, единственото, за което обърканият ми ум се сети, беше каква част от думите ми бе чул.

— Капитано Ескобар — обърна се Бенедикт към най-близкия до нас конник, — мисля, че познавате добре лейди Беатриче. Тя ме доведе до това място и няма никаква вина за заговора. Моля, погрижете се да стигне жива и здрава до дома си!

Капитанът слезе от коня и ми поднесе галантно ръка.

— Такава приятелка на Испания може да пътува дори в каретата на архиепископа, защото негово преосвещенство предпочита да язди.

И ме ескортира до каретата, зад която видях как жените в сицилиански носии слизат бързо по хълма, бързайки да се слеят с нощта, преди испанците да са успели да ги разпознаят. Всъщност можеше да бъдат хванати много лесно, но кавалерията просто ги пусна. Архиепископът бе изловил единствения паяк, който го интересуваше.

Опитах се да възразя. Обърнах се назад и извиках:

— Бенедикт!

Той ни изгледа безстрастно. Погледът, който ми отправи под светлината на факлите, беше твърд като кремък. Поклони се отсечено и ни обърна гръб и тогава разбрах, че бе чул всяка моя дума в кратера.

През целия път надолу по планината в каретата на архиепископа аз бях разкъсвана от ужас и от вина. Ръцете ми трепереха толкова силно, че се наложи да ги стисна. Изобщо не мислех за неприятностите, които ме очакваха у дома — за срама на чичо ми, за промяната в отношението на леля ми и за разочарованието на братовчедка ми. Единственото, което ме измъчваше, беше въпросът какво правеше тази вечер Бенедикт на тарантелата. Толкова ли голям испански блюдолизец беше станал, че да се реши да шпионира Гулиелма заради архиепископа? Или просто ме беше видял да се измъквам от къщата и беше тръгнал след мен, за да ме защити, и така за пореден път ме беше спасил? Вече не знаех какво да мисля.

Тръскането на каретата беше непоносимо. Стомахът ми се преобърна, догади ми се. Бях обляна в потта на танца и на ужаса — ужас не само от онова, което бях изрекла пред Бенедикт, а и от този злокобен обрат в историята. Тази пиеса все повече се превръщаше в трагедия, достойна за най-добрите театрални традиции на Древна Гърция. Какво беше навлякло присъствието ми на главата на Гулиелма Кролаланца, какво беше това мое високомерие, което позволи нейният немезис31, архиепископът да я хване по такъв начин? Тя беше паяк, да, но паяжината беше негова.

Седма сцена Съдебна зала в Месина

Бенедикт: В гърдите ми, на мястото, където доскоро беше сърцето ми, подобно на камък се настани ледено, грозно предчувствие.

Нито едно място не беше останало свободно в залата, където добрите граждани на Месина се бяха събрали, за да наблюдават как Инквизицията съди една мавърска вещица. Заглавието на събитието беше достойно за театър и тъкмо това беше събрало толкова много посетители — възможността да се забавляват. Дори и в църква не бях виждал толкова народ.

Ала и тук над всички се извисяваше свещеник — архиепископът на Монреале оглавяваше трибунала на Инквизицията. Седеше зад невъзможно висока дъбова маса, поставена на платформа. От едната му страна, целият в злато и кадифе, се кипреше вицекралят. Неузнаваем в скромното си монашеско расо, от другата му страна седеше Леонато Леонатус, губернатор на Месина. И над тях се развяваше испанското знаме. От знамето на Сицилия — Тринакрия, нямаше и следа.

Бяха изминали три дена от нощта в планината и през цялото това време, където и да се озовях в дома на Леонато — в градините му, в параклиса му, във вътрешния му двор, бях преследван и умоляван от лейди Беатриче. Пъхаше в ръцете ми бележки, които й връщах непрочетени. Веднъж ми пъхна дори картата сетебело, но аз я оставих да падне на земята. Не желаех да чувам нищо повече от нея. Бях чул предостатъчно в кратера на вулкана. Тя искаше да се отърве от мен и желанието й щеше да се изпълни.

Виждах я и сега — в другия край на съдебната зала, до леля си. Като че ли само за три дни се беше свършила — дори и под синята рокля кокалите й буквално стърчаха. Кожата й беше бяла като слонова кост. Бузите й бяха хлътнали и дори златните й къдрици се бяха отпуснали в гладки, сдържани вълни. Под очите й се виждаха огромни тъмни сенки. Сякаш усетила погледа ми, тя вдигна глава към мен. Очите й се бяха превърнали в черен турмалин. Скрих състраданието си под каменната маска на безразличието.

Въртях се неспокойно върху полираната дървена пейка. Мавърката изобщо не ме вълнуваше и, слава богу, не бях призован за свидетел. И нямаше защо — аз вече бях изпълнил неволно задачата си, проследявайки Беатриче до върха на планината в ролята на вярна хрътка на Дон Педро, водеща ловната дружина към набелязана жертва. Те не се нуждаеха от моите описания на случилото се, защото тук имаше доста по-знатни свидетели, включително един от самите съдии. Бях дошъл просто за да проследя съдебното дело, защото, ако някой решеше да въвлече лейди Беатриче във всичко това, със сигурност щях да се намеся. Независимо че тя се бе отрекла от мен, независимо че беше взела участие в онзи безбожен танц, аз все пак държах да се уверя, че тя е в безопасност, преди да напусна завинаги този прокълнат остров.

И разполагах с достатъчно амуниции за целта. През последните няколко седмици бях слушал и гледал много внимателно всичко, което се разиграваше в разкошните позлатени зали на Палермо и Монреале, и вече не бях толкова зелен и неопитен като преди. Докато двамата с Беатриче си предавахме весело прословутото сетебело в нашата любовна игра (как ми се искаше тези безгрижни мигове да се върнат!), в двора на вицекраля се разиграваше една доста по-сериозна игра на скопа. Испанският крал беше намислил нещо голямо, нещо, което налагаше участието и на Леонато.

Огледах внимателно чичото на Беатриче, губернатора, седящ на масата на трибунала. Изглеждаше болен, като че ли би бил навсякъде, само не и тук. И аз моментално разбрах защо. Образованието ми от последните няколко седмици ми се отплащаше добре. Бях се научил да мисля не по правия път на логиката, а по изобилстващия на завои и обрати сложен път на политика, път, който се виеше в неочаквани посоки като съзвездието Касиопея.

Знаех, че архиепископът беше прозрял играта ми. Бях настанил Беатриче в каретата му и бях казал на капитана, че именно тя ме е отвела до тези танци, за да я оневиня. Но незнайно как архиепископът беше разбрал, че тя е отишла там по собствена воля. И сега с това свое знание той държеше Леонато. Аз знаех, както знаеше и той, че оттук нататък Леонато ще прави точно това, което му се каже, защото в противен случай Беатриче също щеше да бъде обвинена от Инквизицията. Така Леонато се беше превърнал във вярно кученце на Испания. Беатриче беше спасена и аз можех да си тръгна. Но не го направих.

Загледах се отново към галерията на публиката, където седеше тя. И до нея видях друга дама, която изглеждаше още по-пребледняла и измъчена от Леонато и още по-съсипана от безсънни нощи и сълзи от Беатриче — нейната леля, лейди Иноджен. Едва тогава си спомних, че на някои от събиранията ни я бях засичал с мавърката. Двете сигурно бяха приятелки, защото лелята на Беатриче очевидно се беше поболяла от грозни предчувствия. През главата ми премина мрачната мисъл, че има основания за подобни тревоги.

От останалите не познавах почти никого, но иначе познавах породата им. Бяха от онези същества, които с удоволствие се стичат на обесване — възмутените, любопитните, жадните за кръв, безразличните. И между тях разпознах две лица, които определено бях изненадан да видя — поета Микеланджело, а до него, сякаш бяха приятели, автора на памфлети синьор Гарденио. Зачудих се каква работа имат тук. Може би поетът търсеше драма и ако беше така, беше попаднал на най-подходящото място, а ученият най-вероятно искаше да събере още доказателства за произвола на испанците. Но незнайно защо и двамата изглеждаха така, сякаш причината за присъствието им беше далеч по-важна. Изглеждаха, ако това изобщо беше възможно, още по-съсипани и сломени и от лейди Беатриче и леля й.

Поради младостта си Херо беше пожалена и това дело й беше спестено, но не същото можеше да се каже за горкия Клавдио — очевидно наблюдаването на църковни дела, беше част от обучението му. Той седеше два реда пред мен и изглеждаше пребледнял, изпит и безкрайно млад.

Точно пред мен, сред антуража си, седеше Дон Педро. Поведението му беше уникално. Полагаше неимоверни усилия да се разграничи от случващото се. Беше загрижен и състрадателен, но аз за първи път имах чувството, че ме беше използвал. Макар никога повече да не беше прибягнал до онази история с облога, упорито настояваше, че не е имал никаква представа за доста по-мрачната игра на архиепископа — да хване друг паяк в паяжината си. Много ми се искаше да му вярвам, защото сега, след като вече нямах никакви шансове за женитба, изглеждах обречен да следвам знамето му натам, накъдето ме отведе. Вече изобщо не стоеше на дневен ред вариантът да започна да ухажвам лейди Беатриче, така че за мен беше далеч по-добре да замина и да бъда убит в грандиозната завера, която бяха измислили донът и неговият крал, независимо каква беше тя. А каквото и да беше това „Велико начинание“ на Филип Втори, за което само се намекваше, но никога не се говореше открито, с новопридобития си инстинкт съзнавах, че този съдебен процес срещу местна жена от мавърски произход, колкото и дребен, и скромен да беше той, има нещо общо с великия план — така, както малките колелца от търбуха на Варата въртяха големите зъбчати колела.

Но това всъщност не ме интересуваше. Не ме интересуваше дали народите по света ще се разбият един друг на дребни парченца, на колкото парченца беше разбито моето сърце. Чувствах гърдите си кухи. Усещах, че съм изгубил Беатриче и съм бил жестоко подлъган от най-скъпия си приятел. Дали той изобщо ме беше харесвал някога? Ами тя?

Изражението ми трябва да е било в пълен синхрон с протичащия в тази зала мрачен съдебен процес, защото никой от компанията на принца не започна да ми досажда за шега. На мен обикновено можеше да се разчита за разведряване на ситуацията, но не и днес. Днес като че ли всички присъстващи си бяха сложили сериозните маски.

Единственият друг човек в залата, който изглеждаше невъзмутим от ставащото наоколо, беше самата обвиняема. Тя стоеше безстрастно, с разкъсана от трите дена в тъмницата сицилианска носия. Червената пола беше раздрана, някога бялата блуза — подгизнала, а черната жилетка — разнищена при дантелата. По тъмните й китки, завързани пред нея, жестоките белези на мъчението, наречено стрападо, говореха сами за себе си. Познавах методите на Инквизицията и веднага разбрах, че жената трябва да е прекарала доста време, увесена от тавана на килията си с ръце, извити зад гърба, спускана надолу и издърпвана нагоре по каприза на мъчителите си. Пълните й устни бяха разранени, а в ъгълчетата им се виждаше засъхнала кръв.

Но въпреки всички тези ужаси, на които е била подложена, тя стоеше с гордо вдигната глава, вперила непреклонно черните си очи в своите обвинители. И изведнъж, напълно неволно, аз осъзнах, че започвам да се вълнувам за съдбата й.

Архиепископът на Монреале се изправи на крака и тълпата утихна.

Очите насред пепелявото му лице бяха прихлупени. Облиза вече мокрите си лилавеещи устни, така, сякаш се канеше да прекрати поста си. Прочете молитвата за Божията милост на бърз латински, а после превключи на тежкия си сицилиански. Каквато и да бе целта на тази драма, очевидно държеше гражданите на Месина да разберат всяка дума.

— Следните обвинения касаят мавърската жена, позната като Гулиелма, която виждате пред себе си — започна той, посочвайки с костеливия си пръст към затворничката.

Забелязах две неща, че я наричаше „мавър“ без основания, въпреки факта, че от външността й ставаше пределно ясно, че тя има в себе си и бяла кръв; и второ, че не я удостои с фамилия. Едно фамилно име би я очовечило, а особено сицилианското би разбунило автоматично лоялността на местните.

— Трябва да изслушате обвиненията, преди да преминем към присъдата. Имаш ли да кажеш нещо?

С непоколебим поглед тя изрече:

— От каква присъда да се страхувам, след като не съм сторила никакво зло? — гласът й беше музикален и мощен, с музикалния напев на юга.

Архиепископът изсумтя и отвърна:

— Обвинена си, че на шестнайсетата нощ от август, от сегашното лето господне хиляда петстотин осемдесет и осмо, ти си водила ритуал по склоновете на планината Етна за призоваване на Дявола!

Сред тълпата премина опасен ропот. Кръвта ми се смръзна. Тази работа се оказваше много по-сериозна, отколкото я мислех. Бях очаквал да я използват за нещо като назидание, като евентуално я оковат на площада или я подложат на публично бичуване. Но очевидно тук залозите бяха най-големите — жената играеше за своя живот. Надявах се да й се е паднала силна ръка.

— Обвинена си, че си извела определени жени от града Месина по склоновете на планината Етна и там, в мрачно и безбожно място си извършила ритуалите си. Музиката е свирила с темпо, забранено от църквата, и се е извисила до неприлични висоти. На този етап ти си изпаднала в езически екстаз и си паднала на земята, за да пълзиш и да се въртиш като паяк — същество, което, както всички знаят, е близко на Сатаната. След това си започнала да изричаш магиите и заклинанията си, призовавайки Бога да напусне тялото ти, за да може в плътта ти да влезе Дяволът със своя огнен демон!

Чух как лейди Беатриче изпищява и почти се надигна в знак на протест, но беше издърпана бързо надолу от леля си, в чийто поглед се четеше неистов страх. Но преди змийският поглед на архиепископа да успее да идентифицира източника на това прекъсване, аз се изправих на крака.

И внезапно всички очи се насочиха към мен, а моята уста беше пресъхнала като буре с барут.

— Не е така, както казвате! — изрекох неуверено. Чух как Дон Педро ми изсъсква да седна, усетих ръцете му върху себе си. Отърсих се от тях и продължих: — Те просто изпълняваха танц. Народен танц, който ставаше все по-бърз и по-бърз. Накрая те наистина паднаха на земята, но беше заради екстаза на музиката — проклех се мислено заради неподходящата в случая употреба на думата „екстаз“, — а не защото са призовавали дявола! — обърнах се към Дон Педро. — Ето, принцът сам ще ви каже! Сир, вие сам ми говорехте за невинен народен танц, нали? — той мълчеше. Само мускулите на челюстта му ритмично пулсираха. — Кажете им! На мен ми казахте, че ако стана свидетел на този танц, ще ви спечеля някакъв облог с вицекраля!

Принцът се помести неспокойно в позлатения си стол и едно изкискване откъм тълпата му подсказа начина за бягство.

— Бенедикт! — изрече с престорен укор. — Вечният шегобиец!

Ала смехът му беше точно толкова неестествен, колкото и неубедителен.

Обърнах му презрително гръб и продължих:

— Дамите просто се наслаждаваха на музиката! А на мен ми беше казано — обърнах се към принца, — че това е народен обичай. И че тези така наречени заклинания не са нищо повече от имена на мъже — тук преглътнах болезнено, — които трябва да бъдат прогонени от сърцата им.

— Какво искате да кажете? — изрева архиепископът.

Погледнах към Беатриче и тя сведе очи.

— Дамите просто изричаха имената на онези, които не желаеха повече да обичат — изломотих.

— Например Христос?

— Не!

— Но аз казвам да! — изрева архиепископът и удари с юмрук по масата пред себе си. — Това наистина е екзорсизъм, но на Господ и на всички светци! Подобни ритуали се изпълняват, за да може Христос да напусне тялото и на негово място да се намести Дяволът!

— Ама…

— Синьор Бенедикт от Падуа! — надвика ме умело архиепископът. — Благодарни сме ви за разузнавателната работа по това сборище! Вие свършихте забележителна работа, като изведохте испанските войски до върха на планината. Но свидетелските ви показания не ни трябват! Необходимите двайсет и пет свидетели, до един кавалеристи от ордена на свети Яков, плюс аз самият сме напълно достатъчни като свидетели за призоваването на Дявола!

Усетих, че очите на Беатриче са все така впити в мен и се опитах да протестирам, но за съжаление не можех да кажа нищо повече от онова, което вече бях казал. Дон Педро ме задърпа пак за късата ми пелерина и аз се отпуснах на мястото си.

Но в мига, в който седнах, се изправи друг.

— Трябва да говоря! — изрече той с глас, който звънна в залата като опитен глас на актьор. Всички се обърнаха към новия оратор, като че ли следяха игра на тенис. Беше Микеланджело Флорио Кролаланца. Поетът слезе от мястото си на дъските пред затворничката и с изражение, което подсказа ясно на събралите се колко му струва този жест, коленичи пред архиепископа и изрече:

— Сега архиепископът трябва да бъде милостив!

— Поради какви по-точно причини? — извиси безстрастно глас прелатът. — Е, ще кажете ли?

— За всеки един от вас има основателна причина! — отсече поетът, изправи се на крака и се приближи към масата на трибунала. Първо се обърна към вицекраля: — Вие, вицекралю! Знайте, че милостта подхожда на монарха много повече, отколкото короната му! — после, като адвокат, се насочи към Леонато. — Вие, губернаторе! Знайте, че милостта подсказва за силата на властта! — Леонато отказа да го погледне в очите, така че синьор Кролаланца се насочи към архиепископа. — А вие, архиепископе, знайте, че милостта е същност на самия Господ Бог!

Залата замлъкна от удивление, но малко след това се понесе шепот на съгласие и одобрение. Бях във възторг от речта на поета. Не просто от красноречието, нито от ерудицията, а от чистосърдечната природа на тази молба. Той изглеждаше като човек на ръба на сълзите. Но каква му беше тази жена или той на нея? Или може би беше просто защитник на справедливостта, навик, който беше прихванал от приятеля си с памфлетите? Както и да стояха нещата обаче и колкото и да не харесвах този човек, не можех да не призная, че той беше изнесъл прекрасна реч. Много по-добра от моята. Призна го дори архиепископът.

— Добре казано, майстор Кролаланца — изрече този велик прелат. — Но законите на Испания… на Сицилия — побърза да се поправи — не позволяват помилване за едно толкова гнусно престъпление, колкото е поклонничеството пред Дявола. Но — вдигна той обсипаната си с пръстени ръка, за да спре недоволното мърморене на тълпата — законът е справедлив! Ако ти, Гулиелма, можеш да ни предоставиш двайсет и петима свидетели, които да докажат невинността ти, и ако те излязат пред нас, то тогава си свободна!

Затаих дъх — онази нощ на танца имаше най-малко толкова жени и безсъмнено някои от тях бяха в момента тук, в залата. Но усетих номер — ако тези жени се разкриеха, те също щяха да бъдат обвинени в поклонничество пред Дявола. Скоро след това лейди Беатриче — точно както знаех, че ще направи — тръгна да се изправя, но този път не беше лелята, а самата Гулиелма бе онази, която я спря.

— Не! — отсече обвиняемата. — Вината е изцяло моя! Нито една друга жена не е правила паяка!

Архиепископът кимна, като че ли беше очаквал точно този отговор.

— Но пред теб има още един път за спасение — отсече и прониза с очи обвиняемата. — Това е рибарски остров. И всички знаят, че понякога, когато рибарят хване малка рибка, а после хване по-голяма, пуска малката обратно в морето. Тук, в Месина има един още по-голям еретик и от теб, който пише зловредни клевети за мен, вицекраля и дори за самия крал на Испания! Да знаеш случайно кой би могъл да е той?

Сега вече прозрях гнусната му цел. Бе решил да размени живот срещу информация, а кой би могъл да бъде гарант на подобна размяна? Огледах тълпата и погледът ми падна върху облечения в черно автор на памфлети. Но архиепископът не беше отчел смелостта на жената. Тя тръсна глава и отсече:

— Не познавам никого, който да пише клевети срещу испанците!

— Не познаваш дори съпруга си Джовани Флорио Кролаланца? — изсумтя архиепископът. — Или може би трябва да кажа „Гарденио“?

Парчетата от мозайката паднаха рязко на мястото си. Значи авторът на памфлети в черната роба, беше нейният съпруг.

— Съпругът ми е просто поет, ваше преосвещенство — изрече тя и в обръщението се долови лека ирония. — Най-великата му творба носи заглавието „Вторите плодове“. Сигурна съм, че негово преосвещенство е достатъчно начетен, за да я е чел.

— Нямам навика да чета ереси!

— О, но това не е ерес! — поправи го тя. — Това е колекция от весели поговорки, остроумни изречения и златни пословици! Моят съпруг проповядва хумор, а не омраза! А ако вие разполагате с доказателства за противното, моля, представете ги!

Поместих се неспокойно на мястото си, сещайки се за памфлета, който Дон Педро беше взел от моята стая. Ако не можеха да представят памфлета пред съда, не разполагаха с нищо, което да свърже писанието с неговия автор. Очевидно с жена от мавърски произход можеха да си правят каквото си поискат, но да обвинят бял мъж от Сицилия, от древна фамилия, се нуждаеха от сериозни доказателства. А той — или неговата изобретателна съпруга — вероятно вече са покрили всички следи.

Архиепископът замълча. Но си личеше, че не е победен. Отказът на обвиняемата да сътрудничи бе събудила у него злоба и отмъстителност, като дете, на което са отказали любима играчка. За момент той се вкамени, а после очите му станаха стъклени и накрая проблеснаха, докато сълзите започнаха да се събират върху рехавите му мигли и после поеха в кристални водопади по бузите му. Всички присъстващи в залата застинаха и зяпнаха пред очите на чудото в иначе обикновения ден.

— Днес е тъжен ден. Бих проявил милост, но ти завърза ръцете ми така, както аз съм завързал твоите — сълзите му, безчувствени и неволни, продължиха да се стичат по расото му. — Юрисдикцията на Църквата не може да отнема живот. Само държавата може да го направи, а за тази цел трябва да се обърна към останалите членове на този трибунал — и веднага приведе думите си в действие. — Вицекралю, наказанието за поклонничество пред Дявола е смърт чрез огън. Вие какво казвате?

Без да се колебае, Лудовико де Торес скочи на крака и извика с писклив испански акцент:

— Виновна! — това беше първият път, в който го чух да говори. И щеше да си седне веднага, ако архиепископът не си беше прочистил многозначително гърлото. — Но ние, испанците, сме гости на този велик остров — побърза да продължи вицекралят. — Поради което по този въпрос и аз, и вие, архиепископе, трябва да се допитаме до местното управление!

— Губернаторе?

И архиепископът се обърна надясно. Леонато изглеждаше побелял и съсипан, като че ли внезапно се беше смалил под тежестта на неизброими десетилетия. Лицето му беше пепеляво като пепелта на вулкана. Почти незабележимо и без изобщо да вдига очи той кимна. Веднъж.

Съдебната зала изригна. Поетът се разкрещя, но гласът му беше удавен в какофонията на тълпата. Някои от жените в галерията, разтърсени до дъното на душите си от присъдата, започнаха да протестират — можех да се обзаложа, че всички до една са били с обвиняемата онази нощ. Аз също се разкрещях, макар да не си спомням точно какво. Опитах се да разбутам тълпата, за да стигна до Беатриче, като едва не се качих на гърбовете на хората, които препречваха пътя ми. От време на време я зървах и видях, че е в обятията на леля си. И над цялата тази врява се възправи архиепископът и удари силно с жезъла си по подиума. Ударът изкънтя в цялата зала. И точно както Мойсей беше разделил водите на морето, така и сега тълпата се смълча и раздели, разкривайки в сърцевината си една неподвижна фигурка — самата обвиняема, с високо вдигната брадичка и несломими черни очи.

— Тишина! — изрева напълно излишно гневният прелат. — Длъжен съм да попитам осъдената дали има да каже нещо!

Настъпи гробовна тишина. Всички погледи се насочиха към смуглата дама. Осъдената жена погледна право към архиепископа на Монреале, директно в очите му. Очите й горяха като два въглена. И заговори съвсем ясно и отчетливо и дори през пластовете на странния й акцент присъстващите разбраха прекрасно думите й.

— Ти манчу ’у кори! — изрече бавно тя. — Ще изям сърцето ти! — след това насочи пръст и към вицекраля и повтори: — Ти манчу ’у кори!

Очаквах да насочи пръста на проклятието си и към Леонато, третия от трибунала, но тя се завъртя рязко като ветропоказател и през морето от хора погледна право към мен. За един смразяващ момент си помислих, че ще прокълне и мен, но изгарящият й поглед се фиксира право върху Дон Педро и тя потрети:

— Ти манчу ’у кори!

Всички обърнаха погледи към трите жертви на това най-страшно от всички проклятия, нетърпеливи да видят реакциите им. Видях, че руменото лице на Дон Педро изведнъж пребледнява, а вицекралят се наду и сви глава в пластовете на врата си като пуяк. Реакцията на архиепископа като че ли беше по-очаквана — от очите му отново закапаха сълзи, но с тази разлика, че този път те бяха истински.

И в този момент разбрах, че той се страхува от нея. Великият архиепископ със златната си мантия се страхуваше от една завързана мавърка с разкъсана рокля. Сред настъпилата тишина се чу единствено шепотът му:

— Отведете я!

И докато извеждаха жената от залата, тълпата започна да се бута нетърпеливо напред, като че ли очакваше присъдата да бъде изпълнена веднага, като че ли хората не желаеха да пропуснат пламъците. Насочих се отново към лейди Беатриче — след като гневът ми беше отшумял, държах да й обясня, че бях просто един голям глупак, а не предател.

Но бях спрян от Дон Педро, който постави ръка на рамото ми. Приведе се напред и аз усетих топлия му дъх в ухото си. Помислих си, че ще търси съчувствие пред лицето на такова страшно проклятие или ще ме порицае, задето защитих мавърката. Но той изрече нещо съвсем различно.

— Онзи човек, който ти е дал памфлета по време на процесията — рече, — виждаш ли го тук днес?

Огледах тълпата. Виждах съвсем ясно съпруга на мавърката — прегръщаше поета, който пък изглеждаше така, сякаш сърцето му беше разбито като моето. Човекът беше с гръб към мен, но въпреки това го познах и спокойно можех да го посоча на испанския принц. Но си помислих за жената Гулиелма, за нейната храброст пред лицето на предстоящия ужас, за категоричния й отказ да издаде Беатриче и собствения си съпруг. А после извърнах поглед не към очите на Дон Педро, а към медала на свети Яков, който висеше на гърдите му. Но мислех по-скоро за свети Петър, докато се отричах три пъти:

— Не. Не го виждам. Той не е тук.

Отърсих се от ръката на принца и последвах хората към площада пред катедралата.

Осма сцена Катедралният площад в Месина

Беатриче: През онази сутрин не можех да стоя и миг повече далече от катедралния площад.

Измъкнах се безшумно от леглото, метнах си пелерината с качулката и тихо прекрачих спящата Маргарита, която се беше свила на прага.

Вървях покрай сребристия бряг с разтуптяно от мъка и болка сърце. Молех се да съществува нещо, което да мога да сторя, за да спася Гулиелма Кролаланца. Щеше ми се да се бях обърнала за помощ към Бенедикт — след неговата непохватна, но страстна защита на Гулиелма по време на съдебния процес съжалявах дълбоко, че го бях отхвърлила. Исках да имам възможността да обясня, да го помоля за прошка. Вече знаех, че той е истински мъж, че ако можеше, би сторил всичко по силите си, за да ми помогне в това утро, но не можех да рискувам да го потърся в стаята му, защото имаше голяма вероятност да ме хванат и върнат в стаята ми.

Нямах представа защо беше дошъл на тарантелата, нито как беше довел испанците при нас, но постъпката му по време на процеса ми беше подсказала, че предателството му не е било по негов избор и че той е точно толкова виновен, колкото и аз. Вярно е, че тарантелата щеше да се проведе независимо дали аз бях там или не, но именно това мое безразсъдство бе навлякло на Гулиелма тази огромна беда.

Утрото беше сиво и свъсено, небето — натежало от злокобни поличби. Макар да беше сутрин, луната все още се виждаше — сребърен диск, спотайващ се зад стрелкащи се сребристи облаци, ала слънцето все още не беше показало лицето си. Денят и нощта си бяха разменили местата.

На катедралния площад камбаните скръбно звъняха и песента им отекна в гърдите ми. Голяма човешка тълпа вече беше наобиколила една кошмарна нова структура — клада от плътно наредени цепеници с огромен прът, пъхнат в средата й. От отворените врати на голямата катедрала се носеха последните ноти от литургията на прочутото аутодафе.

Не след дълго от там се заизнизваха височайшите лица — първо вицекралят, след него архиепископът, а зад него и Клавдио. Гледки като тази, която обещаваше денят, не бяха за очите на девици, поради което Херо си беше вкъщи с леля ми. Но горкият Клавдио очевидно беше принуден да бъде свидетел на този ужас. Накрая от сенките на катедралната порта изплува и чичо ми, но сенките като че ли останаха с него и започнаха да го следват плътно като собствената му сянка. Изглеждаше прекършен и победен.

Съжалявах го, защото знаех, че тъкмо моето участие в тарантелата го беше принудило да вземе участие в тази присъда. Не беше лош човек, но беше слаб, а да се опълчи на испанците би означавало да изгуби поста си, двореца си, богатството си, както и това на Херо. Надявах се, че синьор Кролаланца няма да вини чичо ми чак толкова много, но никъде наоколо не виждах нито Микеланджело, нито неговия баща. Здравият разум би трябвало отдавна да ги е прогонил от този остров, но, от друга страна, знаех, че нито един от двамата не би оставил любима майка или съпруга на подобна съдба без битка, затова огледах по-внимателно тълпата, опасявайки се, че до края на деня те също ще бъдат заловени.

И тогава зърнах Гулиелма, заобиколена от непробиваема фаланга испански войници. Едва се виждаше през плътната колона от аленочервените им наметала. Беше дребна, боса и облечена в санбенито от жълто зебло с цвета на слънчевите лъчи. Каква ирония, че цветът, който тя толкова много бе обичала в живота си, щеше да се превърне в неин покров. Върху власеницата бяха нарисувани груби черни дяволи, засилващи червените рисувани пламъци, които се издигаха към сърцето й. Лицето й излъчваше неземно спокойствие, а на челото й беше изрисувано червено „Е“ за „еретик“. Около врата й беше метната примка, в ръцете й бяха пъхнали жълта свещ. След това хора закриха гледката и в продължение на известно време не виждах нищо друго, освен свещта, а тя не помръдна в ръцете й. Наблюдавах пламъка, докато тя вървеше към кладата, и доколкото успях да преценя, той изобщо не трепна.

Когато застана пред кладата, тя се обърна към насъбралото се множество. Въпреки грубите си дрехи изглеждаше някак си по-благородна от съдиите си, власеницата й беше по-величествена от техните златоткани дрехи, примката й — по-скъпа от веригите на техните медальони, свещичката й — по-тежка от техните скиптри на властта. Архиепископът я анатемоса и нейните устни се задвижиха в отговор. Не ми беше трудно да разбера какво казва, докато не изпускаше от поглед архиепископа, можех да чета по пълните й устни. Тя просто повтори проклятието, което му беше отправила в съдебната зала — отмъщение, старо колкото острова, на който стояхме: Ти манчу ’у кори. Ще изям сърцето ти!

Когато приключиха молитвите, испанските войници — тези благородни кавалери на свети Яков — започнаха да подвикват неприлично и да се кискат. Чух думата „Матаморос“ неведнъж и два пъти.

И точно тогава две фигури се отделиха от тълпата и се втурнаха към кръга от испански пики. Беше безумен, напълно необмислен опит за спасяване, който не постигна абсолютно нищичко. Вероятно аз единствена от всички присъстващи знаех самоличността на отчаяните баща и син под монашеските качулки.

— Арестувайте ги! — извика архиепископът, но преди някой да успее да реагира, висока, облечена от глава до пети в броня фигура с шлема на свети Яков хвана ръцете на двамата мъже. Те спокойно можеха да се измъкнат от него, но рицарят им заговори бързо, а те и без това нямаше къде да отидат. След това ги изведе от кордона и въпреки немия си ужас аз знаех, че поне те са в безопасност. Защото бих познала стойката и осанката на синьор Бенедикт навсякъде, ако ще и под плътна броня.

Но сега за Гулиелма вече нямаше никакво спасение. Наблюдавах вцепенена как я бутат грубо към кладата. Изглеждаше толкова жестоко, толкова в разрез с обикновеното приличие и здравия разум. Толкова отчаян ли беше архиепископът да премахне и последните останки от мавърска кръв от острова? Ръцете й бяха извити назад и стегнати здраво за пръта на кладата. И изведнъж, съвсем ясно, аз видях, че и с двете тя прави знака на рогата — поздравът, с който ме беше приветствала на турнира. Никога не ми беше казвала какво означава този знак, но мисля, че се досещах — това не беше знакът на Дявола, а знак за неподчинение, за отказ от покорство, знак на жените, които пращат по дяволите мъжката власт.

Зачаках народът да се вдигне на бунт, някой ангел да разцепи облаците, някой светец да се спусне на кон откъм вулкана и да среже въжетата й с огнения си меч. Нямаше ли на небето друг светец, който да се противопостави на свети Яков Матаморос? Нямаше ли свети Дзено, черният светец от Верона, да се спусне от небето като абаносов отмъстител и да защити един от своите? Но не видяхме никаква намеса, нито земна, нито небесна. Онова, което предстоеше да се случи, изглеждаше немислимо, неправдоподобно, отвъд човешкото въображение.

Не знам какво бях очаквала — че подобен кошмарен край по необходимост ще бъде бавен. Но в мига, в който цепениците бяха запалени, власеницата й моментално пламна и тя се превърна цялата в погребален покров от огън. Когато пламъците слязоха надолу, видях, че пръстите на ръцете й са все така извити в знака на рогата. Тя изгоря беззвучно. Сред тълпата също цареше мъртвешка тишина. Не знам кога точно бе умряла, но вече празното й тяло започна да издава странни плътски — звуци — пукот и свистене, докато въздухът напускаше обгорените й кости. А после стана още по-лошо, защото горящата плът се размириса. И аз чух около себе си множество къркорещи стомаси, когато прегладнелите граждани на Месина усетиха миризмата на печено месо. Спомних си какво ми беше казал Микеланджело на дюните — че хората умирали от глад.

Изгледах обвинително архиепископа с неговите втръснали на всички изкуствени сълзи, стичащи се по лицето му. А после огледах и лицата около себе си. Те вече не гледаха към Гулиелма. Гледаха него. Не можех да не си дам сметка, че планът му, какъвто и да беше той, се беше провалил; че въпреки присмеха на испанските войници гражданите на Месина изобщо не харесваха спектакъла, организиран заради тях.

Вероятно беше заради това, че на кладата беше завързан един от тях — един Аркирафи, един Кролаланца. С други думи — сицилианец. Вероятно гладът в коремите им ги беше пробудил твърде късно за бунт. Каквато и да беше причината обаче, важното бе, че въздухът изведнъж се нажежи от народното недоволство и заедно с праха на Гулиелма влезе във всички очи и всички уста, неумолим. Почувствах натиск върху гърба си и осъзнах, че тълпата напира по посока на катедралата. Беше призрачно — това беззвучно движение напред, стотиците измъчени погледи, неумолимо тътрещите се напред крака, движещи се напред в безмълвен протест. Рицарите на свети Яков вдигнаха пиките си и се разкрещяха предупредително, но тълпата изобщо не спря. Това беше протест, беше бунт.

Архиепископът, вицекралят и чичо ми скочиха бързо от троновете си и побързаха да се оттеглят обратно в катедралата. Вратите се затвориха зад гърбовете им с трясък. Почти очаквах хората да разбият вратите и да влязат, но макар да не уважаваха самия свещенослужител, уважаваха поне светостта на църквата и затова не продължиха.

Огънят постепенно изгуби силата си и слънцето най-сетне се показа, като че ли светилото беше погълнало пламъците, за да изгрее. На кладата не беше останало нищо повече от прах и тълпата започна да се разпръсква, носейки се през площада заедно с въглените на мъченическата плът.

Това беше краят на историята на Гулиелма. А нейната пиеса беше трагедия, както и цялата история на маврите в Сицилия. Микеланджело беше смятал, че празникът на Възнесението ще бъде кулминацията на историята, иконоборството на образа на мавъра, хаосът на тълпата. Аз смятах същото. Но и двамата бяхме сгрешили. Подобно на велик импресарио, архиепископът бе заредил драмата с кулминация, достигаща до самите дълбини на човешкия ужас.

Но историята си имаше и епилог. Защото, когато от главната героиня не беше останало нищо друго, освен прах, се появиха жените — същите жени, които бяха танцували заедно с Гулиелма, жените, които нейният кураж беше спасил от фалшивите обвинения на архиепископа. Те изпълзяха мълчаливо от всеки ъгъл на площада, облечени целите в черно — цветът на скръбта, неуловими и безшумни, като същински паяци. Коленичиха насред въглените и започнаха да събират изстиналия прах с ръце. Без да казвам и думица, аз се присъединих към тях, пресявайки пепелта, докато ръцете ми не почерняха така, както бяха в деня, когато за първи път видях мавърката, когато синьор Бенедикт целуна изцапаните ми с мастило пръсти. Накрая жените откриха смразяващия си трофей — горещ и почернен череп, от чиито празни орбити струеше небитието. Изглеждаше невъзможно онези изгарящи очи да са загасени завинаги, поредната светлина да се е превърнала в черен мрак.

Жените предадоха черепа на висока жена с качулка, която държеше отворен, обшит с кадифе малък ковчег. Качулката на жената се свлече леко назад, за да разкрие алабастровата кожа и синьо-сивите очи на леля ми.

Приближих се до нея и поставих за миг глава на рамото й, без да казвам каквото и да било. Нямаше какво да се каже. След това продължих да събирам заедно с останалите жени костите, които също положихме в малкия ковчег. А накрая, покрити с пепел като на покаяние, ние тръгнахме след леля ми, която ни изведе от площада.

Вървях нагоре с наведена глава и колкото повече се увеличаваше височината, толкова повече нарастваше чувството ми за вина. Пепелта по челото ми подхождаше напълно и ако можех да сменя роклята си с власеница, щях да го сторя. От всички тези каещи се, от всички жени, които не се бяха обадили навреме, аз бях най-лошата. Аз бях привлякла Бенедикт на тарантелата, а след него и испанците. Моето присъствие там бе лишило чичо ми от воля по време на съдебния процес, така че той не можеше да стори нищо друго, освен да осъди Гулиелма или да издаде мен. Как е възможно аз, чийто език иначе се носеше като див кон по всички други теми, да остана няма в онази съдебна зала, задържана от твърдата ръка на леля ми?!

Погледнах напред към високата фигура, която ни водеше нагоре по склона. Дали и леля ми усещаше товара на вината така, както го усещах аз? Беше слаба утеха да си повтарям, че в съдебната зала и молбите на сина на Гулиелма, и тези на синьор Бенедикт бяха останали напразни. Нямаше никакъв смисъл да си напомням, че архиепископът, възприел за своя върховна мисия унищожението и изкореняването на нейната раса, щеше да осъди на смърт Гулиелма, дори и да се беше намесил самият Господ Бог. Защото аз бях виновна не по-малко от него.

Изкачихме малкия хълм от Виа Катания до място, за което бях чувала, но никога не бях виждала — некропола Чимитерио Монументале — семейната гробница на фамилията Леонати. Върхът на хълма беше увенчан от малък каменен мавзолей, а встрани от него се виждаше тъмна рана, зейнала в земята. Пазачът на некропола, застанал зад могилката от прясна пръст с лопата в ръка, беше вече изкопал гроба. Леля ми постави малкия ковчег в земята и старецът го засипа с пръст така, сякаш погребваше куче, без изобщо да мисли какво прави.

Всички се събрахме около гроба и насред прежурящия пек на слънцето леля ми извади от ръкава си малък свитък и започна да го чете — беше стих за убийствената сила на езиците на клеветата. След това постави листа върху могилката на гроба и метна отгоре му шепа пръст, за да не му позволи да отлети. След нея всички сицилиански дами хвърлиха своята шепа пръст върху листа и така, постепенно, той изчезна, думите се събраха с костите. Беше напълно уместно думите да споделят нейния гроб, защото именно думите я бяха убили. Вещица. Поклонничка на Дявола. Еретичка. Все фалшиви обвинения, които я бяха пронизвали едно по едно като мечове.

Накрая, една по една, жените поеха обратно надолу по хълма — скръбна черна процесия, обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Аз седнах до леля ми върху топъл надгробен камък и се загледах в Урсула, която малко по-нататък от нас береше цветя. Изведнъж почувствах мъртвешка умора, като че ли скръбта и ужасът бяха изсмукали всичката сила от крайниците ми. Можех единствено да седя, онемяла. Не говорех. Като никога нямах какво да кажа. Но леля ми имаше.

— Този стих го написа синът й — каза.

Синът й. И аз бях усетила, че красивите, печални слова носеха почерка на Микеланджело, защото никой друг не бе в състояние да изрази болката така, както него. Запитах се как ли се е чувствал, докато ги е пишел, особено след като е знаел кога ще бъдат изречени. Зачудих се и как ли ще се изправя очи в очи с него — ако това изобщо стане — след като знаех, че аз нося голяма вина за смъртта на майка му. Леля ми пак заговори:

— Снощи я видях, Беатриче. Този стих всъщност ми го даде Гулиелма и тъкмо тя помоли да изпълним ритуала, който направихме току-що. Искаше да бъде тук, за да може винаги да вижда острова. Нейният остров!

И от гърдите й се изтръгна продължителна и болезнена въздишка.

— Наистина я видя, така ли?

— Да. Държаха я в Палацо Киарамонте. Беше съвсем сама в огромна варосана стая. Не се беше предала, Беатриче! Беше намерила отнякъде въглен и през трите дена преди изпълнението на присъдата беше покривала стените с рисунките си. Ама какви рисунки само, племеннице! — синьо-сивите й очи проблеснаха като речни камъчета насред бързей. — Такива, че когато пазачите ги видели, веднага й дали бои! Беше нарисувала кораби, цветя, ангели! И жени, много, много жени. Послание до всички нас!

Хвърлих крадешком поглед към профила й — силен и уверен, като женска фигура на носа на кораб.

— Чичо ми знае ли, че си се виждала с нея?

— Не и никога няма да узнае! Беше ми изрично забранено да влизам там, въпреки че съм съпругата на губернатора. Но отец Франциск беше получил позволение да посети Гулиелма за последното причастие, така че той на свой ред ми даде позволение да облека неговото расо и да отида вместо него.

Очите ми се навлажниха и аз се загледах в морето, дълбоко развълнувана. Пред лицето на смъртта на приятелката си леля ми се беше превърнала отново в старата Иноджен.

— Тя беше толкова храбра, Беатриче, толкова храбра! Единственото, което искаше, бе да предадем на съпруга й и сина й по-скоро да бягат на север, за да бъдат в безопасност. Когато се прибрах у дома, започнах да умолявам чичо ти да отмени смъртната присъда. Молех му се часове наред, докато небето не просветна и не дойде време да тръгваме за литургия. А той все повтаряше, че ако се намеси, ние сме щели да изгубим всичко. И въпреки това аз не бях изгубила надежда, чак до момента, когато видях да я извеждат на площада.

И лицето й посърна — корабът сякаш се разби. Как можах да я мисля за силна и решителна?

— Обличат ги в специални одежди — продължи след малко. — Имам предвид еретиците. Когато са били помилвани, пламъците сочат надолу. Наричат тези власеници фуего реполто. Молех се, Беатриче, молех се след литургията да я видя в такава дреха, да разбера, че са я помилвали! Но после първо видях пламъците. И те сочеха нагоре, към сърцето й!

Очите на леля ми бяха сухи, но болката струеше от всяка нейна дума. Сетих се за обилните, но напълно безсмислени сълзи на архиепископа и ги сравних със сухата, но кошмарна мъка на леля ми.

— Тя имаше такъв дух, Беатриче, такъв дух! А сега я няма!

Изгледах я и се опитах да изразя на глас една мисъл, която ме беше следвала по целия път нагоре по хълма.

— Няма я само ако го позволиш. Възпитай Херо като нея — с кураж, стремеж към свобода и възможност да мисли, говори и диша самостоятелно! Не й позволявай да се превърне в покорната госпожичка, каквато иска да я вижда чичо ми! Позволи й да живее като образ и подобие на Гулиелма Кролаланца!

Леля ми не каза нищо. Но определено обмисляше думите ми.

Загледах се отново към брега и къщата на Гулиелма, къщата на мавъра, мислейки си за предсмъртното й желание. И изведнъж усетих, че трябва да действам веднага. Трябва да отида там, да намеря двамата останали Кролаланца и да се уверя, че ще напуснат острова, преди да бъдат заловени от хрътките на архиепископа.

Взех си довиждане с леля ми, като я целунах нежно по слепоочието, оставяйки я във верните ръце на Урсула. След това поех надолу по хълма. Горещината, беше унищожителна и аз съблякох пелерината си. Беше крайно нечестно от страна на слънцето изобщо да се показва през този ден. Би трябвало да скрие лицето си, засрамено от неправдите, сторени днес от неговия братовчед — огъня.

Когато стигнах до къщичката на плажа, вратата й беше отворена.

Втурнах се директно в кабинета. Заварих там и бащата, и сина — събираха листовете си. Обърнаха се виновно, но когато ме видяха, облекчението им беше осезаемо. Израженията им се оказаха странно еднакви. С бащата не се познавах лично, но сега не беше време за любезности и представяния. Той изглеждаше съсипан, очите му бяха кухи като на горещия череп, който бяхме погребали. Не бях в състояние да облека в думи съболезнованията си, не знаех какво да кажа.

— Отплаваме довечера с прилива — каза Микеланджело.

Приближих се до печатната преса, до невинните метални блокчета, които Гулиелма беше прочистила от еретичните думи. Притиснах пръсти в едно от тях — силно, толкова силно, че ме заболя. А после се загледах в отпечатъка върху пръста си.

„Е“ за „еретик“. Същата буква, с която беше белязано челото на Гулиелма.

— Това е последната ни възможност да поговорим — прошепнах, изпълнена с нов повод за скръб през този ден.

— Върви! — каза бащата на сина си. — Аз ще довърша тук.

Двамата с Микеланджело седнахме върху дюните, на мястото, където той ми беше разказал за мавъра, на същото място, където бях прегръщала Бенедикт. Исках по някакъв начин да се реванширам, но като че ли не разполагах с никакви шансове да изкупя престъплението си.

А после той ме улесни. Започна да плаче, както не би могъл да плаче пред баща си. И тогава аз разбрах точно какво трябва да направя — прегърнах го, сякаш беше дете, както майка му никога повече нямаше да може да го прегърне.

Все така прегърнала поета, в далечината, отвъд дюните видях някаква фигура. Яздеше по посока на двореца на Леонато. Познах първо коня, а едва след това ездача — защото това беше белият боен кон на Дон Педро.

Девета сцена Стаята на Бенедикт в дома на Леонато

Бенедикт: В двореца цареше суматоха.

Домът на Леонато се беше превърнал във врящ котел. Всички си събираха багажа и се подготвяха за потегляне. Подковаваха се коне, интендантът беше изпратен да събира храна от избите и килерите, секвестираха се каруци и бали със сено за нашата велика мисия. Както изглеждаше, на следващия ден трябваше да потеглим. Докато онази жена гореше на кладата и всички очи бяха обърнати към нея, испанските кораби се бяха струпали незабелязано в пристанището.

За мен нямаше никакво значение кога щяха да потеглят. Но колкото по-скоро си тръгнеха оттук, толкова по-добре. Смъртта на последния мавър от този остров беше променил коренно отношението на местните жители към техните господари и испанците отлично си даваха сметка, че дните им в Сицилия са преброени. Архиепископът на Монреале беше надценил влиянието си.

Но тази смърт беше променила и мен. Дадох си сметка, че животът е кратък и човек може да изиграе в него само една ръка. Бих предпочел да прекарам остатъка от живота си, ежедневно обиждан от Беатриче, отколкото да бъда обсипван със сладки комплименти от която и да било друга жена на света. Върнах се в стаята си, за да си събера бронята и да я върна на оръжейника — бях я взел временно, за да измъкна поета и неговия приятел, автора на памфлети от военния кордон, и да ги отведа по живо, по здраво у дома след крайно глупавия им опит да спасят мавърката, и сега вече нямах нужда от нея.

В стаята си заварих Дон Педро. Седеше в нишата до прозореца, свит и дребен, и някак си смален, какъвто никога не го бях виждал. Кадифените му дрехи изглеждаха не толкова нови, косата му — не толкова лъскава, златистата му кожа — нездраво бледа. Но аз не изпитвах никакво съжаление към някогашния си приятел — той и неговите приятели заговорници бяха убили една невинна жена, а зад подобни деяния не се крие никаква слава. В ръката му висеше медалът на свети Яков и проблясваше под лъчите на слънцето. Когато влязох, не се обърна, а само пъхна нещо между възглавниците в нишата.

— Твърдо ли си решил? — попита, загледан към хоризонта.

— Да — отговорих твърдо. — Трябва да остана! — всички маски вече бяха свалени и аз усещах, че е време за пълна откровеност.

Той се разгъна от мястото си до прозореца и се изправи пред мен, някак си по-равен на мен, отколкото досега.

— Бенедикт — изрече, — ако оставаш, за да ухажваш лейди Беатриче, не бъди такъв глупак! Защото със сигурност притежавам известна информация, която ще те накара да преосмислиш решението си!

Побиха ме хладни тръпки. Макар и леко в сянка, очите му излъчваха искреност.

— Чуй ме — продължи, — защото, независимо дали искаш или не, аз съм най-добрият ти приятел и като такъв гнети ме срам, че бих могъл да сватосам своя пръв приятел с улична жена!

Сложих ръка на дръжката на меча си, който още не бях предал на оръжейника, и извиках:

— Ако говориш за лейди Беатриче, трябва да те помоля да оттеглиш думите си! Може и да е прокълната, но със сигурност е целомъдрена!

Той поклати глава и отвърна:

— Няма нужда да се хващаш за меча! Защото дойдох тук, за да ти кажа, че дамата ти е невярна!

— Кой, Беатриче ли? — ахнах.

— Същата. Беатриче на Леонато, твоята Беатриче, Беатриче на всеки мъж тук!

— Невярна?

С искрено нещастна физиономия той изрече:

— Ела с мен и ще видиш! И ако все още я обичаш и след това, утре се ожени за нея. Но мисля, че повече ще подхожда на репутацията ти да промениш решението си — погледна ме право в очите, като противник. — Има… връзка с поета Микеланджело. Видях ги с очите си. В момента се прегръщат на дюните пред неговата къща.

На нашите дюни? На дюните, където тя ми беше разказала за нейната звезда? Не можех да повярвам. Той сложи съчувствено ръка на рамото ми, но аз го отблъснах и се загледах през прозореца, като че ли можех да я видя оттук.

— Отказвам да го повярвам! — изсъсках.

— Ако дойдеш с мен, ще ти покажа. И няма да казвам и думица повече срещу нея, докато ти не се увериш с очите си!

Избутах го и се втурнах надолу по стъпалата. Той ме последва. Слязохме бързо в двора, където неговият боен кон беше оседлан и го чакаше, задържан от един коняр. Бабиека — големият дорест кон, който той ми беше дал заедно с униформата, стоеше до кралския кон и също чакаше, като че ли принцът беше планирал всичко това. Метнах се на гърба на Бабиека с едно бързо движение, без помощта на дървения блок.

Изфучахме през портите и се понесохме бясно по крайбрежния път. Усещах Дон Педро до лакътя си, конят му ми дишаше във врата. Това се беше превърнало в бясна, лудешка надпревара, сякаш който стигнеше пръв до Беатриче, щеше да се окаже прав за нея.

Спечелих аз, но и загубих. Тя наистина беше на дюните, точно там, където я бях прегръщал онзи единствен път, в онази прекрасна нощ. Беше прегърнала поета и той се беше притиснал до нея, сякаш бяха един човек, и потрепваше в обятията й. Тя го беше придърпала към себе си толкова силно, че чак кокалчетата на ръцете й бяха побелели. Очите й бяха затворени и напяваше сладки думички в косата му.

Дон Педро застана до мен, дишащ почти толкова тежко, колкото и любовниците.

— Ела! — рече и подръпна пелерината ми за езда.

Бях видял достатъчно и вече напълно послушен, му позволих да обърне Бабиека в обратната посока. След това поведе коня ми за юздите, защото аз внезапно бях забравил как се язди.

При крайпътния параклис той докосна лицето ми и рече:

— Трябва да се върна в двореца, за да ръководя подготовката за отплаване. Защо не вземеш малко да пояздиш, за да ти се проясни умът? Аз ще се погрижа за всички неща от твоята стая.

Кимнах автоматично и пришпорих леко коня по посока на Месина. Принцът потегли в обратната посока, към дома на Леонато. Единственото, за което вече можех да мисля, бе, че трябва да сложа колкото е възможно повече левги между себе си и лейди Беатриче.

Десета сцена Дворът в дома на Леонато

Беатриче: Трябваше непременно да се срещна с него, преди да замине.

Трябваше да му върна картата от скопа, да му кажа, че в крайна сметка той се оказа най-достойният рицар. Малката пъстроцветна карта беше най-скъпият ми спомен, но с радост щях да се разделя с нея — за мен беше по-ценна и от реликвария, дори от хиляди реликварии. Тя беше уникален символ на нашата любов.

Да, любов! Повтарях си тези две срички безброй пъти, докато се носех през градината, замаяна като пумпал. Бях сигурна в чувствата си, а от сигурността ми ставаше невероятно хубаво. След като бях утешила Микеланджело, той ми беше казал, че той и баща му са невероятно задължени на Бенедикт, задето ги е извел от площада и ги е довел живи и здрави в къщичката. Не бил казал и думица, само бил сложил в ръката на поета заплатата си от армията, за да могат да заминат за Неапол. След това Микеланджело ми беше показал златната монета, все още носеща белезите от захапката на Бенедикт. Преди да му върна монетата, я целунах. Скъпият Бенедикт! Не трябваше да слушам единствено думите му, а да гледам постъпките му.

— Сега ще му дадеш ли сонета, който написа за него? — бе попитал Микеланджело.

Аз кимнах и сега смятах да приведа думите си в действия.

Сонетът ми и картата бяха само за Бенедикт и за никого другиго. Но нямах никаква представа дали той е наясно накъде го води неговият приятел Дон Педро, дали знае, че великото начинание на краля ще го отведе право в челюстите на английската флота — флота, която се славеше като най-добрата в целия свят. Но както и да стояха нещата, той трябваше да знае какви са чувствата ми, преди да потегли. Хукнах през градините. Денят проблясваше. С отпътуването на двамата Кролаланца сякаш мракът от смъртта на Гулиелма изведнъж се вдигна. Смятах да й отдам почитта си, като изживея своя в пълна мяра. Щях да се втурна към любовта и да я прегърна. Да прегърна него!

Любезното слънце проблясваше по фонтаните на чичо ми, лъчите му си играеха с водните пръски, спорейки коя от тях е по-ярка. Плодните дръвчета, натежали от летния си товар, простираха огромните си клони сякаш за прегръдка. Знаех, че тази вечер ще видя Бенедикт, защото чичо ми и леля ми бяха организирали голямо прощално пиршество за испанците — последното събитие от техния безкраен календар на забавленията. Но не можех да чакам до вечерта, не можех да чакам дори час, дори една минута. Не можех да понеса мисълта, че той ще замине, не можех да си представя, че трябва да се върна към стария си живот. Вече не познавах онази Беатриче отпреди месец, живееща тихо и незабележимо като компаньонка на Херо, чийто единствен по-интересен момент от живота беше да види обречения мавър и съпругата му на плажа. Те си бяха заминали, светът се беше променил и аз също се бях променила.

Поех към конюшните, защото знаех, че там войниците се подготвят за отпътуването си. Огледах се за Бабиека, дорестия кон на Бенедикт, но никъде не го забелязах. Разочарована, аз излязох от конюшните и на прага се сблъсках с Дон Педро.

Принцът ме задържа за раменете и ме изгледа озадачено. През изминалия месец не бях успяла да го опозная много добре, но иначе той винаги се беше държал галантно с мен. А един или два пъти по време на разнообразните ни срещи по забавленията суетата ми беше подсказала, че гледа на мен с очи, различни от войнишките.

Сега той се усмихна широко както винаги и ми целуна ръка. Беше купил три великолепни жребци като прощален подарък за Леонато, Херо и Иноджен, и оставяше трима от най-добрите си испански коняри, за да се грижат за тях. Зачаках нетърпеливо, докато той бърбореше нещо за качествата на конете (защото никой не може да прекъсва принц), но междувременно установих, че тези негови дарове намирисват на неизказана вина — по време на пребиваването си тук той беше счупил нещо, като непохватно дете — играчка, и сега правеше несръчни опити да се реваншира. Държеше се галантно както винаги, но очите му бяха прихлупени, а изражението — затворено. Нещо не беше наред. Едновременно с това изглеждаше изненадан, неспокоен и изпълнен с някакви свои мисли, нещо, което нямаше нищо общо с породисти коне и коняри. Направи пауза в хвалебственото си слово и аз се възползвах от шанса си.

— Милорд — изрекох задъхано, защото все още не се бях успокоила от тичането си през градината. — Виждали ли сте синьор Бенедикт? Трябва да говоря с него.

Той се огледа така, сякаш никога досега не беше чувал за този господин. Забелязах, че през лицето му преминаха десетки различни изражения, а очите му ми подсказаха, че междувременно през главата му преминават същият брой отговори, докато не се спря на един.

— Мисля, че е в стаята си — рече. — А ако не е, значи изпълнява някаква задача и скоро ще се върне — втренчи се в мен и добави: — В неговата стая има една много приятна ниша в прозореца. Бихте могли да го изчакате там. Тъкмо ще го видите как идва по пътя.

Благодарих му, а той ми се ухили — този път с искрена, брилянтна усмивка, която ме накара да се изпълня с леко безпокойство. Това беше усмивка на победител.

Тръгнах по стъпалата по посока на войнишкото крило на двореца. Никога досега не бях ходила в стаята на Бенедикт, нито дори се бях разхождала по коридорите тук, защото благоприличието не позволяваше на една дама от благороден произход да се мотае из крилото на войниците без придружител. Но в течение на месеца бях разбрала къде точно се намира стаята му, защото често се взирах към нея през нощта, опитвайки се да отгатна по златистия квадрат светлина дали чете, или се занимава с нещо друго.

Отгатнах коя трябва да е неговата врата и докато натисках бравата, изричайки името му, нито веднъж не ми хрумна защо Дон Педро, след като беше израснал с етикета още от люлката, ще смята за напълно уместно една дама да чака мъж в стаята му.

Стаята беше празна и точно толкова разхвърляна, колкото очаквах да бъде. Но иначе имаше същото приятно излъчване като нашата стая с Херо, с голям сводест прозорец и балкон, гледащ право към крайбрежния път. В момента Бенедикт не беше тук, но Дон Педро ми беше обещал, че той скоро ще се върне. Затова се настаних доволно в нишата и зачаках.

Загледана в проблясващата вода на залива, аз прехапах устни и пощипах бузите си, за да ги зачервя, но всъщност вътрешностите ми се бунтуваха, а сърцето ми биеше толкова лудо, че сигурно и без това бях поруменяла достатъчно. Дори оправих корсета си, за да пада прилично, и потупах къдриците си. Но какво изобщо ми ставаше? Докато приглаждах платката над корема си, шумолене на хартия ми напомни за сонета, който бях написала за него. Извадих го и разтворих листа, за да го прочета за последен път, преди да стане негов. От гънките му изпадна нещо. Сетебелото.

Поместих се малко на възглавниците в нишата и се пресегнах към празното пространство между касата на прозореца и тапицираната седалка, за да извадя картата. Но извадих не една карта, а цяло тесте карти за скопа в малка кутийка. Отворих кутийката бавно и с дълбока нега — това трябва да беше колодата, от която той беше извадил сетебелото, за да ми го подари. Разтворих тестето. Смръщих се. А после с треперещи пръсти започнах една по една да ги поставям в скута си, докато не се разпиляха по пода.

Всяка една от тях имаше по седем монети върху лицевата си страна, изрисувани в червено, жълто и синьо.

Всяка една от тях, всяка отделна карта беше седмица монета — сетебело.

Обърнах кутията, за да видя производителя. Там пишеше „Тревизо“. Значи беше купил картите на север, още преди да знае, че съществувам. Беше купил от Тревизо измамническо тесте.

Сърцето ми се разтуптя като лудо, мозъкът ми забави ход. Значи той беше спечелил сърцето ми с фалшиви зарове. На колко ли други жени беше подарявал такава карта от дворовете на Падуа и дворците на Венеция насам? Колко ли други глупави девойки бяха носили картата си навсякъде с тях, като мен? Символ на любовта ни, как пък не! Открих моята карта и я поставих до една от съвсем новите. Моята карта беше с омекнали ръбове, едното й ъгълче беше леко скъсано и подгънато, монетите се бяха зацапали. Беше обичана и беше предавана между нас на вечери, сватби и турнири, значима при всяка смяна на собственика. А всъщност не е означавала нищо.

Почервеняла от гняв, аз се изправих с моето опърпано сетебело в ръка, а останалите оставих да се свлекат на земята — истински порой от червени, сини и жълти монети. После минах с мръсните си пантофки по разпръснатите по пода карти и напуснах стаята.

Единайсета сцена Прощално пиршество в двореца на Леонато

Бенедикт: Още преди да се появя на пиршеството, бях върло пиян.

Бях прекарал следобеда в „Русалката“ — известна кръчма в Месина, заедно с някои от моряците, които товареха испанските кораби. Играх скопа с безразсъдството на човек, на когото изобщо не му пука дали ще изгуби сетебелото или не, а и чувствах, че конкретно тази карта ще изгори ръката ми. Но по някаква странна приумица на съдбата започнах да печеля и колкото повече печелех, толкова повече пиех.

Напуснах масата в кръчмата само веднъж, за да пусна една вода на кея. И без да искам, видях как поетът и авторът на памфлети се качват на кораба за Неапол, без съмнение плащайки с осемте реала, които им бях подарил. Както бях виждал да правят всички сицилианци, те двамата също докоснаха позлатената статуя на Мадоната, преди да се качат на кораба — за късмет. Видях ги как преминаха заедно по трапа, как се прегърнаха на палубата и как после по-младият се върна обратно на брега. Корабът вдигна котва и поетът помаха на приятеля си, и продължи да маха, докато корабът не се превърна в точка на хоризонта.

Изплюх се накриво на земята и неволно уцелих единия си ботуш. Каква ирония, че неволно бях спасил любовника на Беатриче! Ако испанците бяха успели да изпържат и него, вече нямаше да имам съперник. Очевидно беше решил да остане, за да я ухажва. Зачудих се колко ли бързо ще се втурне обратно при нея, дали скоро ще се оженят. Но всъщност нямаше никакво значение дали ще се оженят или не, защото тя и без това беше изгубена за мен — покварена жена, греховна твар, ябълка прогнила. Искаше ми се да се втурна към него и да започна да го налагам дотогава, докато не падне в морето и поетичните му кокали не се превърнат в корали. Но злината вече беше сторена, а в настоящото си състояние си нямах никакво доверие. Завлякох се обратно в кръчмата, твърдо решен да изпия печалбата си.

В крайна сметка бях спасен от един другар по карти, когото, в настоящото си замаяно състояние, успях да си спомня едва след две раздавания, въпреки че беше облечен в обикновено памучно расо. Беше отец Франциск, свещеникът в параклиса на Леонато. Той промуши могъщите си телеса между каците и пируващите моряци и ме измъкна от кръчмата на чист въздух. Едва тогава, докато стоях на стълбите отпред, си дадох сметка, че звездите се въртят около мен като че ли бях самата Земя, прашната малка планета в центъра на планетария. Някъде над главата ми беше и звездата на Беатриче и аз се опитах да се фокусирам върху нея, ала тя упорито ми се изплъзваше като капка дъжд. Добрият отец ме държа за раменете дотогава, докато космосът не си застана на мястото. Ръцете му се оказаха изненадващо силни.

— О, слабост — изфъфлих, препъвайки се на всяка дума и размахвайки неопределено ръка по посока на трона на Касиопея, — твоето име е жена!32

Свещеникът въздъхна и рече:

— Така върви светът — прегърна ме през рамо и ме поведе към коня ми. Бях забравил да вържа Бабиека, но умният кон се разхождаше послушно около буретата на пристанището. — Някога — допълни, пъшкайки, докато ми помагаше да пъхна крак в стремето — бих се съгласил напълно с теб. Точно затова сега нося това расо.

Погледнах го, опитвайки се да се фокусирам, размахах треперещ пръст пред лицето му и изломотих:

— Няма. Живот. С тях.

— Може би. Но няма живот и на дъното на бутилката. Можеш да ми вярваш, защото съм пробвал и това!

Опитах се да поклатя глава, защото рейнското вино беше подобрило значително следобеда ми. Но едва не паднах от седлото, затова накрая реших просто да се отпусна напред върху топлия врат на Бабиека. Конят се беше наслушал достатъчно на оплакванията ми по пътя насам и сега наостри уши, за да получи допълнителна мъдрост.

— Приспиващи напитки — промърморих в меката грива.

Усетих как свещеникът премята юздите през главата ми и повежда коня по крайбрежието. Може и да съм заспал, защото следващото, което си спомнях, беше неочакваното ми приземяване във вода, когато отец Франциск ме бутна в коритото за водопой близо до двореца на Леонато.

Значително изтрезнял, аз изплюх погълнатата вода и излязох на повърхността. През тази лятна вечер водата беше доста топла и дори приятна, но победите ми на карти ми даваха кураж и аз реших, че не мога да му остана длъжен.

— За какво беше това? — извиках възмутено.

Той приседна на близката могилка, без да изпуска юздите на коня, който наведе глава и кротко започна да пасе.

— Имаш да ходиш на пиршество — рече.

Измъкнах се от коритото, целият вир-вода, и отговорих троснато:

— Не желая да я виждам!

Той не попита коя имам предвид. Очевидно вече знаеше. Само отвърна:

— Това е последният ти шанс.

Аз се качих обратно на коня с толкова достойнство, колкото успях да събера, а той не каза нищо повече, докато не влязохме през портите на двореца. Нощта беше толкова топла, че докато стигнем двора, бях почти изсъхнал. Луната беше паднала ниско и имаше цвета на балтийски кехлибар, с жълтеникаво болнаво лице като моето.

И първият човек, когото видях, беше лейди Беатриче, крачеща към мен между две колони войници със запалени факли. Изражението й беше буреносно. Свещеникът побърза да изчезне, предупреждавайки ме:

— И нито глътка повече!

Беатриче се закова пред мен и аз се загледах хладно в нея, търсейки промени. Дали конструкцията на лицето й би била по-различна сега, когато мосю Любов беше покорил девствеността й? Вярно е, че забелязах някакви следи от любов, но вече не към мен.

— Пряко волята си съм изпратена, за да ви поканя на вечеря! — изстреля злобно тя.

— Прекрасна Беатриче — изрекох с глас, натежал от ирония, защото лицето й вече ми беше омразно, — благодаря ви за усилията!

Тя ми обърна гръб, но толкова бързо, че мозайката под пантофките й буквално изхрущя.

— Ако беше усилие — подметна злобно през рамо, — никога нямаше да го предприема!

Последвах я към голямата зала, където космосът продължи да си отмъщава. За първи път през тази въртележка от празненства исках да бъда навсякъде другаде, само не и близо до Беатриче, но ето че бях поставен да седна точно до нея. И поради това моментално се пресегнах за чашата си. От другата ми страна седеше Клавдио, а от нейната друга страна — Херо, сякаш с оглед на предстоящата ни раздяла и на факта, че съвсем скоро животът ни щеше да се върне в предишното си русло, както е бил месец преди това. Новите приятелства щяха да бъдат забравени и заменени от старите, но и това беше илюзия.

Защото всичко беше различно от онова, което беше преди месец, дори самата атмосфера. Тогава имаше надежда и смях, и сладостно очакване на лятната отпуска. А сега цареше горчивият вкус на разочарованието и вонята от кладата на смуглата дама беше увиснала над масите като погребален покров. Беатриче и аз бяхме завинаги отчуждени и аз никога повече нямаше да позная сладостта, която бях открил с нея на дюните. Тя беше направила своя избор и й предстоеше да стане съпруга на поета.

Леонато се беше превърнал в пионка на испанците — те му бяха отнели парите и репутацията, и за мен беше повече от ясно, че той нямаше търпение да им види гърбовете. Лъвът беше превърнат в кротко агънце. Междувременно съпругата му Иноджен изглеждаше точно толкова отчуждена от него, колкото Беатриче от мен, защото той я беше предал и не беше успял да спаси нейната скъпа приятелка.

Вицекралят и архиепископът отсъстваха от това събиране. Не бих се изненадал вече да са отплавали, защото през месеца, който прекараха тук, отношенията между Сицилия и нейните завоеватели се бяха влошили до такава степен, че те най-вероятно са преценили за най-разумно да не дочакат биенето на следващите камбани.

Само Клавдио и Херо, благодарение на невинността на младостта, бяха намерили в лицето на другия скъп приятел и си бяха създали отношения, които най-вероятно годините нямаше да могат да унищожат. Но ето че съдбата им беше отредила огромна пречка за последната им вечер заедно — Беатриче и моя милост, настанени между тях, студени и войнстващи като Сцила и Харибда.

Честно казано, бях изненадан от враждебността на Беатриче към мен. Все пак аз бях видял нея на дюните, а не обратното и бях научил страшната й тайна, и което беше още по-важното, тя не трябваше да ме критикува, а да ми благодари, защото именно аз спасих любовника й и неговия приятел от неминуем арест. Не че това имаше някакво значение. Всъщност враждебността й улесняваше значително раздялата ни. Затова не след дълго ние започнахме отново нашия словесен дуел, но този път беше напълно сериозно.

— Ще се радвате да узнаете — започнах първия рунд, — че синьор Гарденио успя да хване вечерния прилив за Неапол.

— Наистина се радвам за него — изрече хладно дамата, — но ми е мъчно за Сицилия, защото той беше достоен човек.

— Тогава ми позволете да повдигна духа ви още мъничко, като допълня, че мосю Любов, поетичният синьор Кролаланца не хвана този кораб!

— Микеланджело? — възкликна искрено изненадана тя. — Сигурен ли сте?

— Дотолкова, доколкото мога да вярвам на очите си — изрекох многозначително, — а мисля, че мога!

— Но… — започна тя, но спря. — В такъв случай се радвам за себе си, защото островът ще се радва поне на един достоен мъж!

Тези нейни думи ме жегнаха дълбоко и аз отвърнах:

— На този остров има и други достойни мъже, освен него! Тя ме изгледа смръщено и сините й очи проблеснаха.

— Ала ето че един от тях ме направи на глупачка!

Бях заинтригуван. Да не би поетът вече да я е изоставил? Защото нямаше никакво съмнение, че никога преди не я бях виждал толкова тъжна, колкото тази вечер.

— Залозите високи ли бяха?

— Най-високите. Играех за сърцето си.

— И изгубихте?

— Той спечели срещу мен с фалшиви зарове. Или по-точно — с фалшива колода карти. Така че, би могло да се каже, че изгубих.

Изпълних се с мрачно задоволство, но унинието й изобщо не ми даваше покой — не можех да понеса предателството на друг мъж.

— Но пък спечелих нещо друго — продължи тя.

— И то е?

— Мъдрост. Научих се никога да не вярвам на мъж, ако ще и да е най-благородният! — и вдигна чаша по посока на Дон Педро и чичо си, намиращи се начело на пиршеството. Забелязах, че принцът ни наблюдава много внимателно и изглежда погълнат от нашия разговор. — Принцове и графове! — изсумтя презрително тя. — Мъжеството им се е разтопило в любезности, доблестта се захаросва в комплименти, а от мъжете са останали само езиците, и то до един лъжливи и празнословни!33

— Това не е мъжки порок! — не й останах длъжен аз. — Във вените на жената е да лъже и да мами! И женският език е този, който празнословно любезничи, докато сърцето почернява от презрение! — бях започнал да крещя, докато изброявах недостатъците й, макар че не бяха ли това недостатъците на всички жени? — Амбиция, алчност, клевета и изменчивост! Всички поквари на ада са в женски род! — приведох се към нея така, както бях, когато я целувах. Но сега единственото, за което можех да мисля, бе как седи в обятията на поета, как го целува и му реди гальовни слова на дюните. — Но дори и на пороците й не може да се разчита — вдигнах назидателно треперещия си пръст, — защото и те се менят ежедневно!

Тя ме изгледа с такова съжаление, че аз побеснях още повече.

— Променили сте се — прошепна тя.

Изгледах я. Лицето й се люлееше пред погледа ми и като че ли очите й бяха станали доста повече от чифт.

— Солените ветрове на този остров довяват промени — съгласих се аз, докато се опитвах да уцеля чашата си с гарафата. — Удивително е обаче какво са в състояние да довеят мръсните ветрове на брега, например на дюните! Вие сте права, аз наистина претърпях морска промяна. Превърнах се от Бенедикт Любовника в Бенедикт Войника — размахах чашата си неопределено, включвайки цялата компания, като че ли се канех да направя съобщение. — Замених лютнята и кларнета за барабана и тромпета! От днес нататък ще вярвам само на братята си по оръжие и никоя жена няма да заслужи благоволението ми! — скочих на крака и едва не паднах. После застанах мирно и вдигнах чашата високо над главата си в поздрав. — Дон Педро! — изкрещях. — Принце, братко, приятелю!

Принцът вдигна глава, а после в отговор вдигна и чашата си. Трогнат от вниманието му, аз се размекнах още повече, макар да усещах презрителния поглед на лейди Беатриче в гърба си. И започнах да изнасям сърцераздирателна реч за нашия орден на свети Яков, за нашето войнишко братство. Чувствата ми бяха толкова красиви, че извикаха сълзи в собствените ми очи, но думите ми предизвикаха само смях и подвиквания откъм масата на полка, защото войниците бяха свикнали да ме виждат по-често остроумен, отколкото лиричен. Не помня точно колко къшея хляб ме удариха по главата, но в крайна сметка речта ми накара Дон Педро да стане на крака и да се озове бързо до мен. Поклони се на Беатриче, която ме наблюдаваше с обичайното си презрение, и изрече:

— Простете обноските на приятеля ми. Очевидно е прекалил с чашите.

— Чаши, мечове, жезли и монети! — изрече загадъчно тя, изброявайки боите на картите за скопа. — В такъв случай, ваше височество, просто го махнете оттук!

Той отново й се поклони и после ме отведе на масата си. Знам, че щеше да ми даде и стол, ако разполагаше със свободен, но все пак ми позволи да стоя прав зад неговия, което ме изпълни с огромна гордост. Поклащах се леко и не откъсвах очи от лейди Беатриче, която си беше разменила мястото с Херо, за да позволи на семплото девойче и на Клавдио да поговорят. Нещастието ми беше пълно, когато си дадох сметка, че завиждам на младия си приятел — неговото лятно приятелство беше засадено добре и беше разцъфтяло през този месец, пускайки дълбоки корени за бъдеща употреба, ала приятелството между лейди Беатриче и мен се беше оказало разяждано от язви, достойно да бъде единствено изрязано и забравено.

А когато музикантите дръннаха инструментите си, ознаменувайки началото на танците, забелязах, че и те бяха заразени от неразположението на вечерта — защото не засвириха някоя шотландска жига, а спокойна, достолепна павана, модерна преди петдесет години. Само шепа двойки излязоха на дансинга и като цяло скръбното великолепие продължи да владее залата.

Внезапно лейди Иноджен се изправи. Помислих си, че ще поведе съпруга си за танца на домакините, но тя изобщо не го погледна. Насочи се към самия център на дансинга, без да се оглежда нито наляво, нито надясно.

Всички разговори замряха. Всички ръце замръзнаха над чашите и чиниите си. Всички погледи се отправиха към нея. Даже музикантите объркаха такта, чудейки се дали да свирят, но тя им направи знак да продължат с елегантен жест на ръката си. А после започна да танцува. Сама. Бавно, грациозно. Ръцете й се вдигаха в красиви арки над главата й, краката й описваха широки кръгове по пода.

Танцът не беше нито непристоен, нито скандален, а необичайно трогателен. Дон Педро свъси неодобрително вежди, но не каза абсолютно нищо. Леонато изглеждаше като вулкан — мрачен, кипящ и готов да изригне всеки момент, но приличието не му позволяваше да нахока жена си публично.

Погледнах към Беатриче, за да видя как приема подобно необичайно поведение. Тя се усмихваше. За първи път тази вечер. Очите й блестяха от едва сдържани сълзи. Внезапно стомахът ми се сви в копнеж. Извиних се на принца и понесох жалкото си същество към леглото.

Дванайсета сцена Дворът на Леонато

Беатриче: В утрото след пиршеството ние бяхме отново в двора, където преди един месец бяхме посрещнали испанците.

Стоях върху същите миниатюрни скъпоценни плочки, инкрустирани в мозайката под мен, и наблюдавах същите действащи лица, играещи под погледа на Медуза. От същите главни герои от испанска страна — Дон Педро, Клавдио, до епизодичните образи — кльощавият Конрад, внушителният Борачио. Само знамената бяха различни. Сега испанският флаг в червено и златно властваше навсякъде, сицилианската Тринакрия не се виждаше никъде. А аз присъствах тук по принуда, защото нямах търпение испанците да напуснат острова и да си вземат и верния помощник.

За разлика от мен Херо беше отчаяна. Хвана нежно ръката на своя приятел Клавдио и го целуна по бузата. Отдалечих се, за да ги оставя насаме. Както винаги, испанците изглеждаха величествено в своите червени плащове. От толкова много червено ме заболяха очите. Огледах се, но не зърнах никъде Бенедикт.

Дон Педро си взе сърдечно сбогом с Леонато, който не приличаше и наполовина на човека, който беше посрещнал кавалкадата преди един месец. Принцът беше чаровен както винаги, но непрекъснато поглеждаше към небето, където прежурящото слънце вече се беше вдигнало високо сред валмата на облаците. Оглеждаше се, пристъпваше притеснено от крак на крак и почукваше с ръкавица по зъбите си.

В този момент към него се приближи заместникът му и му пошепна нещо в ухото. Бях достатъчно близо, за да чуя:

— Сир, трябва да потегляме! Приливът не чака!

Дон Педро поклати едва забележимо глава и отвърна:

— Още съвсем малко, капитане. Той ще дойде!

Бях напълно сигурна, че въпросният „той“ наистина ще дойде, защото никой, който бе чул вдъхновената реч на синьор Бенедикт от снощи, не би могъл да се съмнява, че сърцето му е изцяло отдадено на неговия полк. Просто снощи господинът беше обърнал достатъчно чаши, за да не може да надигне глава тази сутрин. Но аз внезапно осъзнах, че с всеки следващ момент се надявам все по-силно той да не замине. Да остане.

Кавалерията яхна конете си — всички, с изключение на Дон Педро — и пазачът отвори големите порти на двореца. В мига, в който светлината нахлу в двора и подхвана жадно златото в мозайката, на стълбите се появи една фигура.

Той беше висок, облечен до последния детайл в аленочервената със златно униформа на Рицарите на свети Яков. На кръста му, в ножниците си, висяха рапирата и мечът му. Около лицето косата му беше влажна и леко накъдрена, бузите му бяха гладко избръснати. Това беше синьор Бенедикт.

Във внезапно настъпилата тишина той се насочи право към Дон Педро. А после войниците отново се развикаха възбудено, а конете започнаха да цвилят и да удрят с копита по земята, заливайки красивата мозайка с пресни изпражнения. Аз се примъкнах по-близо до принца и Бенедикт, защото в мелето никой не ми обръщаше внимание и можех да чуя лесно какво си говорят.

— Е, Бенедикт? Ще останеш ли, за да се ожениш за дамата, или ще тръгнеш с мен, за да се обкичиш със слава?

С разтуптяно сърце аз побързах да се скрия зад едрия тип, когото наричаха Борачио.

— По-скоро бих живял в ада, отколкото да се оженя за нея! Всъщност чудя се какъв грях бих могъл да извърша най-лесно, за да бъда изпратен моментално там, далече от очите й!

— Сигурен ли си? — запита меко принцът.

— Напълно! — дойде бързо отговорът. — Защото по-скоро бих живял спокойно сред Велзевул и всичките му демони, отколкото да остана близо до нея!

Не можех да повярвам какво толкова съм направила, че да заслужа подобно отрицание. Защото аз бях тази, която беше измамена, аз бях тази, която откри неговата измамническа колода карти, аз бях тази, която беше спечелена фалшиво, с номер, който сигурно е използван върху всяка девица от Тренто до Неапол.

Борачио се помести и Дон Педро ме забеляза. Усмихна се и ме погледна леко засрамено, със същото изражение, с което го бях уловила вчера. После промърмори под нос на Бенедикт:

— Внимавай! Идва!

Нямах друг избор, освен да се престоря, че отивам право при тях, за да се сбогувам.

Но Бенедикт просто се обърна и ме изгледа така, сякаш бях непознат човек. После извиси глас и се обърна към принца, но без да сваля очи от мен:

— Сега ще отплавам с ваше височество ако ще и до края на света, на всяко пътешествие, което решите! — вече играеше ролята си за народа в галерията. — И не желая да чувам и думица повече от тази харпия! Кажете ми, че имате работа за мен!

— Знаеш, че имам — отговори тихо Дон Педро. — Хайде, тръгвай!

Но Бенедикт очевидно имаше още една обида за мен, която изрече право в лицето ми:

— С удоволствие! Защото не мога да понасям повече тази госпожица Празнодумие!

Стоях вцепенена на мястото си, сякаш пуснала корени. Горещите сълзи вече пареха под клепачите ми. Всички очи в двора изведнъж се бяха обърнали към мен, всички уши чуха как ми се подиграват.

В този момент леля ми, безсъмнено схванала отчасти какво става, се спусна към мен. Беше достатъчно висока, за да погледне синьор Бенедикт право в очите, и аз очаквах да се застъпи за мен. Но очевидно тя беше на различно мнение относно виновника за всички горестни изпитания от последния месец.

Сведе очи към Дон Педро, с презрение, което напълно разми ранговете им, и изрече твърдо:

— Принце, напуснете този дом и докато съм жива, кракът ви да не е стъпил тук!

Дон Педро отстъпи назад като ударен. И дори вдигна ръце, като че ли да се предпази от шамар.

— Госпожо… — започна, но не успя да довърши. Испанците до един млъкнаха и сведоха засрамено глави като виновни момченца. Дори синьор Бенедикт си глътна езика.

Погледнах лицето на леля ми — неумолимо, безстрашно — и от очите й видях да наднича Гулиелма Кролаланца. И тогава разбрах, че с Херо всичко ще бъде наред.

Със слисано изражение и без да каже думица повече, Дон Педро се метна на коня си. Бенедикт стори същото. После двамата едновременно пришпориха конете си и се гмурнаха под арката на двореца, като двама тамплиери, следвани плътно от цялата кавалерия. В своята пурпурна мантия Клавдио се обърна и помаха на разплаканата Херо, но Бенедикт не помръдна от седлото си — изпънал гръб, дори не се обърна.

Стиснах отчаяно юмруци. Трябваше да получа своя отговор!

Хукнах през портата толкова бързо, колкото ме държаха краката, а оттам поех по пътеката с кактусите, която беше пряк път към завоя с параклиса. Там застанах върху скалната издатина високо над пътя. И кавалкадата скоро мина под мен.

Не знаех какво искам да кажа, но знаех, че последната дума трябваше да е моя. Зърнах златорусата глава на синьор Бенедикт и се развиках като рибарска жена:

— Хей, върви, върви! — той вдигна глава и Бабиека се препъна. — Обещавам ти да изям всичко, което убиеш!

Но той извърна обратно каменното си лице към пътя и пришпори коня си, за да настигне заклетия си брат Дон Педро. Беше направил своя избор.

Слязох до параклиса и се загледах след конниците, докато не изчезнаха от погледа ми. Изпълнена с дълбока покруса, аз започнах да бръскам прахта от полите си. Изведнъж почувствах, че някой ме наблюдава, и се обърнах към иконата на Мария. Тя ме гледаше изпитателно с бадемовите си очи.

Изпънах гръб и вирнах брадичка. Нямах нужда от съпруг. Можех да живея свободно, да казвам, каквото мисля, и оттук нататък да танцувам сама.