Беатриче и Бенедикт

Първа сцена Площад пред църква в Монреале

Бенедикт: След като доставих Клавдио на вуйчо му в катедралата на Монреале, започнах да кръстосвам из светата обител, докато го чакам.

Бях предположил, че от мен ще се изисква да присъствам на литургия, и се бях подготвил да дремя и да се прозявам в продължение на два часа. Но добрият архиепископ, натъкмен в злато и настанен на трона си под гигантска мозайка на Христос Вседържател, бе започнал да рони сълзи от радост, когато зърна племенника си, а към мен се бе обърнал съвсем делово. Благодари ми от все сърце, че съм му довел Клавдио жив и здрав, и ме помоли да се върна по обяд. Загледах се в безизразното му лице и в бадемовидните очи, неразгадаеми като очите на Христос, който се носеше над него по златните стени, и се изпълних със сигурност, че той има да сподели някакви големи тайни със своя племенник. Затова се завъртях послушно на пета, излязох през импозантните врати и закрачих из манастира.

Манастирът приличаше по-скоро на градина, отколкото на свято място — обширно пространство, засадено с портокалови, маслинови и бадемови дръвчета с лъскави листа. Квадратът между сводестите галерии беше изпъстрен с пътеки от бели камъни, които се пресичаха от миниатюрен тъмнозелен жив плет, подкастрен в сложни фигури и скъсен до нивото на човешкия пищял — подходящата височина, за да препъне всеки, който реши да го прекрачи. В центъра, подръпващи от живия плет с оранжевите си човки, се разхождаха половин дузина снежнобели гъски и наперено крякаха. Безсъмнено бяха свещени или нещо подобно, но самата гледка беше достатъчна, за да накара стомаха ми да изръмжи недоволно. На вечеря не бях хапнал нищо повече от хляб и горчица, а с пиенето бях прекалил. Аптекарите безсъмнено биха казали, че тъкмо недоволният ми стомах допринася за сутрешната ми меланхолия.

Крачех през сводестите галерии, от една сянка до следващата, избягвайки издигащото се по небосвода слънце. По време на дългата езда до Монреале не бях никак приятна компания на Клавдио. Бях дълбоко замислен върху онова, което ми беше казала снощи лейди Беатриче, и често-често опипвах картата сетебело, пъхната в презраменника ми — твърд малък правоъгълник, точно над сърцето ми.

Литургията беше в разгара си — хорът се чуваше съвсем ясно. И тъй като всички обитатели на манастира бяха в църквата, изведнъж аз се почувствах много самотен в това огромно място. Незнайно защо, но когато хорът започна мотета си, даже гъските внезапно замлъкнаха и се изпокриха някъде. А аз не бях свикнал със собствената си компания и изобщо не се харесвах за свой приятел. Когато бях сам, мислите ми започваха да кряскат шумно в тишината. Но аз не желаех да чувам собствените си мисли, не исках да надничам в собственото си сърце и не ми доставяше никакво удоволствие да ровя в душата си.

Ала колкото и упорито да се стараех да се концентрирам върху музиката на месата, в ума ми започнаха да се промъкват неканени мисли.

Още от детството си винаги бях вървял натам, накъдето са ме водили другите, като лист по течението на поток. И щях да си остана у дома завинаги, ако на последния ми приятел Себастиан не му беше щукнало в главата да пътешества. След като той замина, самотата и отвращението от собствената ми компания ме убедиха бързо да приема предложението на баща ми и да придружа Клавдио Казадеи до Сицилия. А ето че сега достигнах нов надир. Бях придружил един седемнайсетгодишен новелино10 през целия път до това чуждо място, но само за да бъда прогонен от Божия дом с указанието да се върна, за да взема Божия племенник след чифт часове. Лейди Беатриче беше права. Аз наистина бяха бавачка — не човек, а обвивка, без ядка, без никаква същина.

Ако под краката ми имаше камъни, със сигурност щях да сритам един, ала перфектно пометените пътеки не ми отредиха нито един подобен отдушник на яда ми. Песента на хора набъбна в гърдите ми като мощен прилив на тъга и докосна очите ми. Търсейки изход, минах под една от арките на галерията и се озовах на площада от другата страна на манастира.

Там беше достатъчно претъпкано и шумно и меланхолията ми започна да се уталожва. На площада имаше цветове, компания и живот. Оглеждайки се за някакво развлечение, в другия край на площада забелязах ярко боядисана каруца и се насочих към нея. Каруцата беше голяма и боядисана смело в червено, синьо и жълто, а издълбаните в дървото и позлатени арабески и рамки ограждаха фантастични сцени. Частта от каруцата, която беше обърната към площада, се състоеше от сцена с кървавочервени завески, които в момента бяха спуснати. Отегчено на вид магаре стоеше във впряга и преживяше. Около каруцата се бяха събрали хора, оглеждащи я нетърпеливо, като че ли беше факирски сандък, от който всеки момент щеше да изскочи нещо.

Оттеглих се до фонтана в центъра на площада и приседнах на ръба на топлия камък. Плъзнах ръка по кристалните му води и се подготвих да гледам предстоящия спектакъл.

Не ми се наложи да чакам много дълго. Под звука на фанфари червените завеси се разтвориха и на сцената се появи малък манекен, изработен толкова умело, че изминаха няколко мига, докато осъзная, че това не е джудже, а голяма кукла. Куклата имаше златен шлем, позлатена броня и златен щит. Въздъхнах вътрешно. Защо животът непрекъснато трябваше да ме сблъсква със символи на войнишкия живот — за да ме накара да се почувствам по-малко мъжествен ли? Но челюстта на куклата скоро се отвори, тя проговори и набързо ме избави от досадните терзания. Не разбирах и половината от странния южняшки диалект на Сицилия, но от измъчените гласни на куклата в съчетание със синия герб предположих, че би трябвало да изобразява французин. По устните ми заигра усмивка.

Към куклата се присъедини още цяла трупа други такива, с великолепно издялани и съчленени крайници. Не можех да разбера как се управляват тези дребни човечета, тъй като над тях не се виждаха нито връвчици, нито лостове. Едва след като присвих очи срещу яркото слънце, успях да забележа, че към всяка става, била тя голяма или малка, беше прикрепен тънък като косъм конец, който я контролираше. Самата сцена също беше изработена дяволски хитро — издялани релефно, сградите бяха някак си вградени в дъските отзад, поставени една зад друга на нива, така че сцената да може да се променя. Скоро разпознах огнената планина над залива и същия този площад, на който се намирахме сега, с катедралата, изградена от златист пясъчник, и с малките златни камбанки, които се виждаха в камбанарията. Осъзнах, че започвам да се забавлявам.

Представлението вече беше в разгара си, когато забелязах, че на ръба на фонтана, на няколко крачки от мен, е седнал друг мъж. Той се смееше твърде високо, със самоувереността на човек, роден и израснал сред достатъчно привилегии, за да бъде сигурен, че никой няма да се осмели да му каже да млъкне. Но това беше весел звук и именно той привлече вниманието ми към него — през този ден бях склонен да търся радости и развлечения с надеждата, че ще ме измъкнат от унинието ми. Човекът се оказа Дон Педро.

Изненадах се да го видя тук. Монреале беше доста далече от Месина. Освен това, ако беше пожелал, можеше да пътува заедно с мен и Клавдио. След като нямаше нито придружители, нито свита, значи беше дошъл тук с някаква конспиративна цел. Беше облечен в аленочервено и черно, но днес бе решил да остави бронята си — и по-добре, защото с нея щеше да изглежда като една от куклите.

Когато се смееше, той отмяташе глава назад и отваряше уста така, че да покаже всичките си зъби. Острите им краища ми напомниха за една африканска котка, която веднъж бях зърнал в пътуваща менажерия. Той беше същият — лъскава черна козина, остри като бръснач зъби с цвят слонова кост и естествена грациозност, с която бе опънал тялото си край ръба на фонтана. Не бих се изненадал да го чуя как мърка. Смирено извърнах очи — не бях сигурен дали ще ме познае, тъй като по време на пътуването ни от Венеция насам той общуваше само с офицерите си, а когато говореше с нас, се обръщаше само към Клавдио, който бе по-близък по ранг до него. Не исках да си помисли, че си позволявам твърде много, затова насочих вниманието си обратно към сцената с куклите.

Към абсурдните французи се бе присъединила цяла банда красиви кукли с червени ленти на челото и пъстроцветни тесни панталони като арлекини11. Предположих, че това са сицилианците — героите на представлението. Очевидно сицилианците бяха започнали да разпитват французите, да ги карат да говорят техния език, да изрекат конкретна дума. Но колкото и да се стараеха французите, сицилианският не им се получаваше. Дон Педро започна да се смее с цяло гърло. Аз също се засмях. Разсмяха се и останалите.

После камбанките на малката църква от декора отзад се раздвижиха и леко звъннаха. И веднага след тях, сякаш решили да придадат достоверност на играта на измислените герои, камбаните на голямата катедрала зад нас гръмнаха и отекнаха чак в ребрата ми. Куклите, представящи французите, коленичиха и събраха ръце пред гърди, докато сицилианците се настаниха да спят — конците им се отпуснаха, ставите им се сгърчиха и те се превърнаха в купчинки дървени части.

Цялата тълпа се смълча. Ръцете ми, с които галех от време на време водата във фонтана, замръзнаха. Внезапно се изпълних с грозно предчувствие. Изведнъж куклите ми се сториха съвсем истински, пиесата — съвсем истинска, съвсем истински бяха и войниците. Не смеех да си поема дъх, докато наблюдавах със съжаление и ужас коленичилите французи. А когато сицилианците скочиха и извадиха камите си, се изпълних с усещане за неизбежност. През цялото време бях очаквал да се случи тъкмо това.

Сицилианците разкъсаха изработените от златно фолио нагръдници на французите и извадиха оттам малки сърчица от червена хартия, от които висяха червени панделки, символизиращи кръвта и касапницата, на която ставахме свидетели. Панделките литнаха към тълпата и децата — които, както изглежда, знаеха много добре тази история — започнаха да ги събират. Прислужниците дори си ги вързаха в косите. Тълпата завика възторжено и заръкопляска, а кукловодите се показаха, за да съберат овациите и хвърлените монети. Оказа се, че всичките тези кукли са били управлявани само от един възрастен мъж с бяла брада и сина му. Очевидно по тези места кукловодството, подобно на поръчковите убийства, беше семеен бизнес.

Дон Педро започна да ръкопляска бурно като останалите, а после стана на крака и подхвърли към двамата кукловоди цял сребърен реал — жест, който беше толкова щедър, че и бащата, и синът свалиха качулките си и се поклониха дълбоко.

Останах на мястото си, не особено сигурен дали е подобаващо да приветствам принца. Но още докато се чудех, той се обърна към мен и възкликна:

— Синьор Бенедикт, заслужават си, нали?

Сега вече се изправих на крака и се поклоних. Задължителното движение на ръката ми запрати няколко капки вода по неговия жакет, където те останаха върху кадифето подобно на диаманти.

— Напълно, ваше височество!

— Спокойно, спокойно! — махна с ръка той. — Тук съм инкогнито, както казвате вие, италианците. И след като видях тази малка пиеска, смятам за политически по-уместно да не позволявам на тези добри хора тук да разберат, че съм от управляващата класа.

Усмихнах се, както се очакваше от мен. Но истината бе, че Сицилия беше под испанско иго вече близо три столетия, а испанците бяха просто последните от дълга поредица завоеватели, изредили се тук още от древността чак до злополучните французи преди тях. Никой не беше забравил, че онази хартиена кукла — вицекралят — седеше и в този момент на взетия си под наем трон в близкия град Палермо. А що се отнася до прикритието на Дон Педро, на практика то не струваше нищо — от труфилата и обноските му, както и от лекотата, с която раздаваше безбожно едри монети, никой не би могъл да го сбърка за нещо друго, освен за испанец.

Сега принцът приседна отново на ръба на фонтана и ми направи знак да се присъединя към него. Очевидно беше в приказливо настроение.

— Поучителна приказка, не мислите ли?12

— Мисля, че някои неща не ги разбрах — признах си неловко аз.

— Сицилианската вечерна служба. Разказват тази легенда на децата си като приказка за лека нощ — поясни принцът и изпъна доволно крака. — Местните накарали французите да произнесат думата чиричи — „нахут“. Онези, които не успели да я изговорят, автоматично били разпознати като врагове и през същата вечер, когато камбаните на катедралата ударили за вечерната служба, сицилианците избили французите до един.

— Избити заради един простичък нахут — отбелязах замислено. — Знаех си, че храната тук е отровна, но чак пък толкова…

Малко момиченце се спъна в крака ми и падна. Побързах да го изправя на крака и му се усмихнах. Плитките му бяха превързани с кървавите панделки от пиесата.

— Това изобщо не е случайно — изрече принцът. Първоначално реших, че говори за детето, но после забелязах, че погледът му беше насочен към каруцата на кукловодите. — Никак не е случайно, че представят тази пиеса точно сега. На хората тук им е писнало от завоеватели. Римляни, гърци, араби, нормани, французи. Търпят ги твърде дълго време и очевидно им е писнало — сви изразително рамене и въздъхна. — Тук в Сицилия кръвта тече почти на повърхността на земята. Като онази огнена планина ей там! — и посочи към спящия на хоризонта вулкан, от който се издигаше тънка струйка синкав дим и се сливаше с облаците. — Всичко си е тихо и спокойно, докато изведнъж: „Бум!“ — и разтвори пръст, онагледявайки експлозия.

Вече го разбрах какво иска да каже.

— А днес са архиепископите, вицекралете и принцовете на Испания — промърморих.

— Именно! Бог да ни пази от подобна участ! — възкликна принцът и побърза да се прекръсти няколко пъти, дясно — ляво, горе — долу, дясно — ляво, горе — долу, закрепвайки здраво сърцето си към гърдите с шевовете на вярата.

Кимнах в знак на съгласие, а злокобното предчувствие и меланхолията отново се спуснаха като покров над душата ми. Незнайно защо се сетих за Себастиан и миг по-късно ме връхлетя усещането, че с него се е случило нещо много лошо, че най-вероятно корабът му се е разбил и той се е удавил, иначе досега все щеше да ми прати поне едно писмо.

— Добре ли сте, синьор? — обърна се към мен принцът с много по-искрено приятелско съчувствие, отколкото бих допуснал за него. — Доколкото си спомням, по пътя бяхте доста по-весел.

В този момент се уверих, че той е тук съвсем неслучайно, но точно като мен сега има малко свободно време, което е решил да прекара в наставления.

— Мисълта ми се зарея към един приятел — или по-точно казано брат — който се отправи на опасен път.

— Войник?

Нямаше ли най-сетне да престанат да ми напомнят за това?!

— Не, не такъв. По-скоро човек с приключенски дух.

— Няма по-голямо приключение на този свят от това да се спуснеш с коня си в центъра на бойното поле! Ами вие? Тези ваши градове държави са доста свадливи, доколкото знам, а за войника възможността е всичко на този свят. Участвали ли сте някога в битка?

— Но защо всички ми задават този въпрос?!

Надявах се въпросът ми да е прозвучал по-скоро шеговито. Ала принцът се приведе към мен — толкова близо, че зърнах космите на тъмните му бакенбарди как пробиват кожата му — и заговори със смразяваща сериозност:

— Защото нещо се мъти! Дошъл е моментът да се наредим в бойните редици! Всеки да избере на чия страна е!

— Такава ли беше задачата ви във Венеция? — изтърсих, без въобще да се замислям колко нахално звучи въпросът ми. Но принцът очевидно нямаше нищо против любопитството ми.

— Отчасти, да. Но повярвайте ми, имам основателна причина да ви задавам този въпрос: бил ли сте някога войник?

Вече ми дойде до гуша от тези приказки за войниклък. И отговорих на въпроса му така:

— Аз ли, принце? Питате ме дали съм се разхождал нагоре-надолу по картата с гол меч в ръка, търсейки си повод да го размахам? Дали не съм следвал всеки цвят на дъгата, приемайки знамето на всеки принц за свое собствено? Дали не съм пренасял поща толкова дълго, че плътта ми да е заприличала на турски килим?

— Е, какъв е отговорът ви?

— Не — отговорих. — Но веднъж чух експлозията на кестен в огнището на един селянин.

Дон Педро се разсмя, при това много по-високо, отколкото се бе смял на поразените френски кукли.

— Така ви искам, господине! Пак сте си същият като преди! — изрече накрая, триейки очи от сълзите си. — Но повярвайте ми, разбирам болката ви! Аз също имам брат, който много ми липсва — Дон Хуан, който управлява именията ни в Арагон, и съм убеден, че ще се докаже като добър управник. Но може би ние с вас двамата бихме могли да станем другари за известно време, а? — добави и ме загледа замислено. — А вие да облечете войнишка куртка, нищо че не сте виждали бойно поле.

— Какво искате да кажете?

Той свали крака от ръба на фонтана и седна с изправен гръб, като че ли се намираше на трона си. Африканската котка бързо изчезна.

— Само следното — не всички битки се водят на бойното поле. Този урок бе предаден на света от вашия сънародник Макиавели. Понякога, когато битката е за велика цел, мъжът действително има нужда от меч, оръдия и коне. Но понякога има нужда просто от приятен другар, от другар, който е забавен и който изглежда безобиден; от другар, който може да се движи сред херцози и графове, да ги кара да се смеят и да му се доверяват. Понякога — допълни предпазливо — даже един принц се нуждае от другар, който чува разни неща!

— Да не би да имате предвид… шпионин?

— Нека кажем по-скоро агент. Видяхте пиесата с куклите. Въпреки продължилото ни столетия вице регентство по тези земи, ние си оставаме нежелани. Имам нужда от човек, който може да разговаря с тези сицилиански лордове на техния собствен език. Някой — добави с усмивка, — който може да произнесе вярно думата „нахут“.

Предпочетох да не му казвам, че по тези земи един човек от Падуа е точно толкова чужденец, колкото и испанецът. Бях твърде заинтригуван от думите му, за да го признавам.

— Нещо се мъти! — повтори принцът. — Скоро, съвсем скоро, може би ще се нуждаем от вас! — натърти многозначително.

Замислих се. Ала не мислех нито за опасността, нито за интригата, нито дори за кесията, която щях да получа за тази работа. Единственото, за което мислех, бе лейди Беатриче. Тя ми се бе присмяла, че нямам никакво занимание, никаква работа. Е, сега обаче ми предложиха най-зашеметяващата от всички работи на света!

Шпионин!

Тази единствена дума с нейната начална шипяща съгласна звучеше пикантно, тайнствено, впечатляващо. Все неща, които аз, Бенедикт, можех да бъда без всякакъв проблем. Бенедикт Шпионина. Я да видим сега какво ще каже Беатриче за това!

По устните ми заигра лека усмивка. Дон Педро ме плесна дружески по гърба и, сякаш бе ударил сърцето ми между ребрата като звънар, големите камбани на катедралата зад нас забиха. Изправих се и с извинителен тон изрекох:

— Налага се да прибера младия си повереник при дванайсет удара на камбаната.

— Името на вашия граф беше Клавдио Казадеи, нали? — това не беше всъщност въпрос. — И е от заможно флорентинско семейство, доколкото знам? — добави небрежно принцът.

— От най-заможното — поясних. — Торнабуони. А чрез брака на майка му и от Медичи. Чичо му Фердинандо е… — започнах, но веднага спрях. Тъмните очи на Дон Педро се впиха в моите и аз стреснато си дадох сметка, че работата ми при него вече е започнала. Затова продължих по-спокойно: — Чичо му е Фердинандо де Медичи, велик херцог на Тоскана, който дърпа конците на цяла Флоренция. А вуйчо му, който пък е брат на майка му и на когото в момента гостува в катедралата, е архиепископ на този град, на Монреале.

Последната информация очевидно беше добре известна на принца, но първата със сигурност беше новост за него.

— Ще тръгна с вас — отсече Дон Педро. — Нашият домакин Леонато е организирал тази вечер в наша чест маскен бал в своите градини, така че ще се наложи да посетя шивачите в Палермо за костюм. Какво ще кажете да отидем заедно, а? — огледа ме от горе до долу, от венецианските ми одежди до флорентинските ми обувки. — И докато сме там, тъй като и без това ще се присъедините към моята кавалкада, ще ви натъкмим като войник и ще ви въоръжим като корсар. Ще посетим и бръснарницата! — допълни злорадо, загледан в къдриците ми така, както сицилианските кукли гледаха френските. — Защото руното ви спокойно може да съперничи на онова, което някога е издирвал Язон!

Изкачихме заедно стъпалата към църквата. Пред входа той се закова под сянката на огромна палма и се обърна към мен така, сякаш всеки момент щяхме да се венчаваме. Безсъмнено и неговата мисъл клонеше в същата посока, защото попита:

— И не сте женен, нито сгоден, така ли?

Палмата изобщо не ме пазеше, а слънцето вече беше в зенита си. И сега аз отвърнах очи от неговите лъчи и от очите на принца. В интерес на истината лейди Беатриче бе раздвижила сърцето ми и бях сигурен, че съвсем малко поощрение от нейна страна щеше да бъде достатъчно, за да ме накара да се влюбя в нея. Но нещо в строгия поглед на принца ме накара да си дам сметка, че е по-добре да отрека този факт. Тръснах глава и отговорих:

— Все още не съм зърнал онова специално лице, което ще ме накара да го предпочета повече от всички останали!

— Даже лейди Беатриче и наследството й?

Значи все пак ни беше забелязал на вечеря. Сбърчих убедително нос и отсякох:

— Най-малко тя! Защо да се обвързвам с такава опърничавост? Ако бяхме женени, само след една седмица щяхме да се подлудим взаимно — и едва тогава осъзнах втората част от въпроса на принца. — Почакайте! Какво наследство?

— Баща й е Бартоломео дела Скала, княз ескал на Вилафранка. Той е кралят на Верона, защото другите две велики фамилии са постоянно във война. Е, в момента тя още не е наследница — има по-голям брат.

— Ах, да. Великият кавгаджия.

— Именно — кимна принцът, схванал погрешно забележката ми. — Той не притежава дарбата на княз ескал да се държи настрани от вечните препирни на веронците. И е много вероятно да не надживее баща си.

Вижте сега, аз не съм набожен човек, но подобни думи, изречени така хладнокръвно на горещите стъпала на една катедрала, ми се сториха доста по-небрежни, отколкото позволяваше приличието.

— И ако той действително превари баща си по пътя към гроба — продължи със същата безстрастност принцът, — тогава тя ще стане принцеса и ще бъде истински трофей! Е, сега какво мислите?

— Мисля, принце, че след като знаете толкова много, надали имате нужда от услугите на шпионин.

Той се разсмя и отвърна:

— Значи голямото й богатство не променя мнението ви, така ли? Не го променяше. Моят баща беше само търговец, но разполагаше с достатъчно монети от всякакъв вид.

— Кълна се, че ще умра като ерген! В противен случай какво ще правят последните останалите дами по света? Защото те ме обожават, а аз съм всепризнат тиранин на техния пол!

Принцът пак се разсмя, показвайки зъбите си.

— Това е добре, защото самотните мъже мислят самостоятелно. А умът ви със сигурност ще ви трябва за задачата, която ви предстои!

Така аз пристъпих в църквата малко по-наперен, отколкото я бях напуснал преди няколко часа. И каквото и да бях казал пред принца, сега в ума ми се въртеше само една мисъл — как лейди Беатриче ще приветства тази вечер новия синьор Бенедикт.

Втора сцена Маскен бал в градините на Леонато

Беатриче: Когато зърнах синьор Бенедикт, прихнах да се смея и се смях, докато стомахът не ме заболя.

А имах толкова добри намерения! Чувствах се искрено разкаяна заради начина, по който се бях отнесла към него снощи на вечеря, и тази вечер се бях натъкмила подобаващо, за да му направя добро впечатление.

Градината също беше натъкмена по превъзходен начин. Нощта беше все още топла и безброй свещи, чиито пламъци се усилваха от полирани оловни ореоли, стояха във всяка ниша и алпинеум като ангелчета на пост. Между дърветата бяха опънати нанизи с фенери, а в земята, в нестройни редове покрай всички малки и големи пътеки, бяха подредени факли. Навсякъде из градината се разхождаха музиканти, така че, завивайки зад някой ъгъл на лабиринта или насочвайки се към беседка, човек можеше да попадне на флейтист или на виолист, акомпаниращи на гамата на общия разговор. На различни места из градината, напълно голи, с изключение на препаските около кръста и боядисани в бяло като статуи, стояха в различни пози кастрати13. Когато към тях се зададеше някой гост, те започваха да пеят и чистите им, звънки гласове се понасяха към звездите. Ефектът беше магически.

Двете с Херо бяхме получили задачата да посрещаме гостите и да ги отвеждаме до мястото, където ги чакаха маските. Тъй като от присъстващите на маскен бал се очакваше да се облекат като всеки друг, само не и като себе си, Херо бе предложила тя да облече рокля в моето любимо синьо, а аз да облека една огнена рокля от берберска коприна, която й беше купена в Триполи, но й беше твърде дълга. Роклята се оказа много хубава, а ярката коприна — прохладна и спускаща се на дипли от всички страни. За бижу си бях избрала наниз от жълти диаманти и топаз, които се спускаха върху горната част на роклята ми като водопад от пламъци, като лавата, бликаща от вулкана. Една хитро вмъкната вътрешна платка на кръста и дипли при бедрата правеха талията ми да изглежда съвсем миниатюрна. Вътрешните ми течности отговаряха напълно на роклята, пламтящи от възбуда.

Чичо беше поръчал от Венеция най-изящните маски и цял следобед градинарите му ги бяха окачвали по клоните на големите черници в центъра на моравата, за да могат гостите да си ги берат като плодове. И сега в мрака боядисаните им лица надничаха измежду фенерите с блестящите си, подобни на скъпоценни камъни цветове — пауни, лъвове, коломбини14, шутове. Имаше и небесни лица — луни, обсипани с перли на прах, звезди, напръскани с блестящи диаманти, и слънца, увенчани с позлатени лъчи. Сред маските зърнах и лица от някои от картите за скопа — един крал, една кралица и едно вале15. Развързах връзките на кралицата и поставих лицето й върху моето. Запитах се дали синьор Бенедикт би избрал да бъде кралят.

Или валето.

И точно тогава го видях. Вървеше по алеята откъм къщата, придружаван от едната страна от принца, а от другата — от младия Клавдио. И по устните ми заигра усмивка. Защото той действително се бе облякъл не като себе си — зелената гъсеница се беше превърнала в храбра аленочервена пеперуда.

Беше облечен в ливреята на свети Яков, с испански дублет с разцепени отгоре и отдолу ръкави и двоен нагръдник, изрязан като ябълков пай. Ръкавите, впити от лакътя до китката му, се издуваха в горната част като оръдия. Косата над ушите му беше подстригана и като цяло укротена с помада, която усещах дори от мястото си, сресана на страничен път и извита на огромна къдрица, лепната върху челото. Крачеше гордо и надуто, по-висок от всякога в ботуши с главозамайващо високи токове. Наболата по лицето му брада очевидно бе отишла за пълнеж на топки за тенис, а от мустаците над устната му беше останала само бледа сянка, но в замяна на малка триъгълна брадичка отдолу. С други думи, той се беше превърнал в Дон Педро.

Херо направи реверанс на принца и на Клавдио, които се поклониха, след което тя ги отведе до дървото с маските, за да си изберат самоличност за вечерта. Видях как чичо ми веднага започва да им се подмазва и да подвиква: „Господа, изберете визьорите си!“, като същевременно им помагаше да се доберат до най-скъпите плодове. Бенедикт изостана малко, а после се приближи към мен и ми се поклони с многократно завъртане на ръката.

Въпреки че не беше с броня, очевидно беше готов за всичко — защото от презраменника му висеше рапира, от колана му надничаше кама, а в долния му колан, подобно на колан на касапин, бяха напъхани няколко малки испански ножа.

— Синьор Бенедикт, — изрекох, едва сдържайки кикота си, — да не сте дошли да ме посечете?

— Облечен съм така, както подобава на новата ми професия — отговори и се огледа, сякаш по черниците растяха не листа, а уши. — Но това е много голяма тайна! — и ме изгледа многозначително, при което забелязах, че дори веждите му бяха оформени по друг начин. — Не искате ли да знаете каква е тя?

— Да изглеждате колкото е възможно по-глупаво, може би?

Той настръхна и аз моментално се смилих над него.

— От медала на свети Яков на врата ви допускам — изрекох помило, — че сте минали под испанското знаме и сте приели работа в армията на Дон Педро.

— Това е така, но ролята ми ще бъде много по-важна от това!

— Снощи нямахте никакво желание да влизате в армии.

— Човек няма ли право да промени мнението си?

— Очевидно има — срязах го аз. — Но, синьор Бенедикт, войнишките медали се печелят на бойното поле, а най-храбрите дела често носят най-обикновените дрехи — започнах да обикалям около него, за да го огледам от всички страни. — Сойката не е по-добра от славея, защото перата й са по-пъстри, нито пепелянката от змиорката заради изрисуваната си кожа. — Застанах отново пред него. — Униформата не прави войника, а онова, което е под нея. А вашият меч — докоснах с един пръст студената дръжка — е все още неизпробван.

Синьор Бенедикт вирна брадичка и отсече:

— В ножницата си нося остроумието си, от което черпя ежедневно, и именно това мое качество е направило най-голямо впечатление на принца! Езикът е по-добро средство за отваряне на вътрешните врати на управлението и от ключа, и от оръдието!

— Мисля, че по този въпрос ще постигнем лесно съгласие. Защото ми се струва, че на този свят вече няма хора на действието. Всички мъже са се превърнали в езици, при това в доста чевръсти!

— Е, милейди, мислех да ви поканя на танц. Бях ваш и за една разходка, но сега смятам да се разхождам сам! — вирна брадичка. — Снощи не ме харесахте, не ме харесвате и сега. Не смятам, че в календара ще има и един ден, в който моето присъствие ще ви бъде приятно!

Завъртя се на пета и се отдалечи от мен, но драмата на отдалечаването му беше съсипана — рапирата му се оплете в краката му, обувките го препънаха и той се просна по очи на земята. После се изправи твърде бързо, но се оплете в глупавата си малка пелерина, която се бе завъртяла отпред. Отметна пелерината, обаче дантелата се подпали на близката факла, което го принуди да започне ожесточено да се бие, за да я изгаси, все едно гонеше досадна оса.

И това беше моментът, в който всичките ми опити да бъда учтива се провалиха, и смехът, който бе заплашвал да избухне по време на цялата тази размяна на любезности, изригна като Етна. Започнах да цвиля толкова високо, че чичо ми, който бе зает да сипе ласкателства на принца под черниците, се обърна и ме изгледа. Ала въпреки вледеняващия му поглед аз продължих да вия, привета одве, като удрях по полите си и от очите ми се стичаха сълзи от смях. Бенедикт отново вирна брадичка, оправи пелерината си и се отдалечи наперено.

Веднага съжалих, разбира се, и тъкмо се канех да хукна след него, когато на пътя ми застана жена, облечена в същия цвят като мен. Носеше златна маска, обсипана с позлатени пайети и оформена като лицето на слънцето. Слънчевите лъчи уловиха светлината от факлите, докато тя едва доловимо поклати глава и докосна ръкава ми, като че ли искаше да ме предупреди да не тръгвам след синьор Бенедикт. После стисна леко рамото ми и с едно прошумоляване на аленочервените й поли в тревата изчезна. Огледах пъстроцветната тълпа. Но вече беше твърде късно. Бях изгубила синьор Бенедикт.

И все пак той не пропусна да си отмъсти. Малко по-късно, когато свирачите засвириха, го мярнах с друга дама, с която се разхождаше — някаква херцогиня от Катания, която, ако се съдеше по начина, по който се бе отпуснала на ръката му и се смееше в маската му, имаше точно толкова висок морал, колкото бе деколтето й. Когато той се обърна, видях, че си бе избрал маската на краля от колодата карти. За миг се загледах в тях — тъй като едва крачеше в ботушите си, нямах големи надежди за него като танцьор, но бързо ми се наложи да призная, че танцуваше доста добре. От нас двамата щеше да се получи добра двойка за танци. Е, значи и аз трябваше да му го върна подобаващо — просто трябваше да намеря кавалер за танците и да се уверя, че Бенедикт ме гледа.

Точно тогава до мен застана самият Дон Педро и ме покани на танц. Не бих могла да искам нищо по-добро, защото той беше най-високата карта в колодата, въпреки че незнайно защо си беше избрал маската на валето.

— Вале, ваше височество? — запитах, когато музиката започна и ние се поклонихме един на друг. — Не успяхте ли да намерите по-достойно прикритие за себе си?

— Какво по-достойно прикритие от това да бъдеш пълната си противоположност? — контрира ме принцът. — В крайна сметка аз съм крал в работно време. Не мога ли поне в свободното си време да бъда вале? А виждам, че вие самата сте се издигнали за тази вечер — принцесата вече е кралица!

— Баща ми все още е жив, слава на Бога! — напомних му аз. — Както и брат ми.

— Така е, така е! — закима той и ме заслепи с перлените си зъби.

— А и ако трябва да бъдем честни — продължих, сдобила се с дързост под маската, — колкото вие сте крал, толкова и аз съм кралица. Та нима Испания си няма крал, който е също и император?

— Има си, разбира се. Филип Втори.

— Той достоен владетел ли е? — продължих да изпробвам дързостта си. — Защото съм чувала, че бил крал само на смокини и портокали.

— Той е много повече от това — отговори весело принцът, — защото земите му се простират от единия край на „Моряшкото огледало“16 чак до другия.

Опитах се да си представя подобен владетел и попитах:

— И какъв по-точно е той?

Принцът вдигна високо ръцете си — отчасти заради танца, отчасти в отговор на въпроса ми.

— Той е най-могъщият монарх в християнския свят! — отсече.

— Така де — кимнах, без да обръщам внимание на тази хипербола, — но какъв тип е като човек!

Дон Педро се замисли, докато аз се въртях под вдигнатата му ръка, и отговори:

— Противоречива личност. Може да рони студени сълзи по време на молитва или съзерцание, а после да стопли ръцете си на кладата на еретик — в този отговор имаше много по-голяма откровеност, отколкото бях очаквала от нашия гост. — На Бъдни вечер стои цяла нощ заедно с монасите, въпреки студа и леда, а в деня на Корпус Кристи17 минава заедно с цялата процесия в изгарящата жега. В един такъв ден му предложиха сянка, но го чух да отвръща: „Днес слънцето няма да навреди на никого“. Да, такъв си е той, командва дори небесата, лейди Беатриче, и седи високо над всички нас като великото огнено кълбо!

Не повярвах и думица от всичко това. Просто прецених принца като мъж с много големи амбиции и реших да го изпитам.

— Принцесите и принцовете не са нищо друго, освен господари на изчакване. Много е вероятно още преди да са пропели първи петли, вие да успеете да се изкачите на върха на нашата малка Сицилия!

Той ме изгледа през очите на маската и изрече:

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че Сицилия си има вицекрал, но той вече е стар и твърде неспособен.

Дон Педро се замисли, а аз се запитах дали този път не прекалих. Но после той пак заговори, изтъквайки:

— Има нещо много важно за нашия крал, което пропуснах да ви кажа — той винаги изпробва жакета, преди да назначи майстора му за придворен шивач.

Значи каквото и да беше дошъл да прави Дон Педро в Сицилия, първо щеше да бъде поставен на изпитание и проверен, преди да получи кралска благословия. Нещо ми подсказа обаче, че откровеността му беше дотук. Вече с доста по-лековат тон той изрече:

— Доста е странно да бъдем сериозни, когато сме натруфени така глупаво, не мислите ли?

Сетих се за синьор Бенедикт и отговорих:

— Като опитен политик би трябвало да знаете, че най-проникновените оценки идват от най-малоумните на вид лица.

А после, по сигнал на музиката, преплетох лакът с неговия и двамата си разменихме местата със съседната двойка.

— И въпреки това не смятате ли, че вече можем малко да се поотпуснем?

— Щом така ви харесва — отстъпих аз, опитвайки се да се реванширам за наглостта си. — За какво да говорим?

— Дамите не желаят ли винаги да говорят за любов? — изрече той и зъбите му блеснаха в отвора на маската.

— Нямам какво да кажа по тази тема.

— Но все пак трябва да имате доста ухажори, лейди Беатриче, нали така?

Сетих се за картата сетебело и за синьор Бенедикт. Но вече го бях унижила и отхвърлила два пъти, така че надали можех да се надявам на повече опити за ухажване. Стиснах зъби под маската си и повторих онова, което бях казала и на леля ми:

— По-скоро бих слушала псе как лае по гарга, отколкото да слушам мъж как се кълне, че ме обича!

Принцът само се изсмя изпод маската си.

— Забавлявам ли ви, ваше височество? — изрекох сковано.

— Само защото новият ми другар е на същото мнение.

Заковах се на място, насред едно завъртане и бях скоро ударена отзад от Урсула.

— Синьор Бенедикт ли? И какво каза той?

— Че никога досега не бил зървал лице, което да предпочете повече от останалите, и че като всепризнат тиранин на вашия пол, не би избрал една жена от съжаление към всички останали! — и се засмя тихичко при спомена за разговора.

— И кога по-точно каза това? — запитах, стараейки се да звуча небрежно.

— Тази сутрин — отговори принцът. — И тъй като го изрече пред входа на църква, смятам, че казваше истината.

Стиснах зъби. Това страхливо, безсърдечно, кухо вале! Този мошеник! Да ми поднася сърцето си на тепсия едната вечер, а на следващия ден още със закуската да го отнема! Но, от друга страна, обещавал ли ми е нещо? Даде ми една карта, която отказах, предложи ми приятелството си, на което аз отвърнах с обиди, покани ме на танц, а аз му се изсмях в лицето. Да, както обикновено не можех да виня никого другиго за нещастието си, освен самата себе си. Изпълних останалата част от този танц съвсем механично и не си спомням да съм казвала нищо повече на Дон Педро.

Когато музиката свърши, чичо ми се втурна задъхано при мен и с официален тон изрече:

— Племеннице, би ли се погрижила за онези неща, за които те помолих?

Изгледах го слисано — ако не ме лъжеше паметта, той не ме бе молил за абсолютно нищо. Но той кимна многозначително посребрената си глава. И тогава разбрах, особено след като Херо беше натикана в ръцете на Дон Педро в мига, в който аз ги напуснах. Чичо ми просто не желаеше принцът да изпълнява и един танц повече с мен.

— Както желаете, чичо — изрекох, поклоних се на Дон Педро и поклатих глава, загледана в неловката картинка, докато се отдръпвах назад в тълпата. Брачният пазар сред благородниците беше причудливо занимание. Не можех да виня чичо си, че е толкова съвестен баща и че държи да се увери, че Херо няма да изпусне принца заради братовчедка си. Но не можех да не забележа, че двамата са странна двойка — знаех, че много испански инфанти са изпращани в брачното ложе още от люлката, но въпреки това сега Херо изглеждаше така, като че ли танцува с баща си.

В този момент забелязах, че леля ми Иноджен, намираща се от другата страна на моравата и в компанията на друга дама, ми прави знаци да се присъединя към тях. Когато се приближих, леля ми свали маската си — покрит с перлен прах полумесец на клечка — и възкликна:

— Беатриче, какво толкова каза на синьор Бенедикт? Господинът, с когото танцувах, ми спомена, че той ти бил много обиден.

Вътрешностите ми се преобърнаха. Увесих глава и промърморих:

— Той дойде да ме покани на танц, а аз му се изсмях.

— Тогава танцувай сама!

Непознатият глас беше плътен и пикантен, а диалектът звучеше чуждо за ушите ми. Собственичката му стоеше в сенките, но леля ми я издърпа напред и аз отново се изправих пред лицето на слънцето. Беше същата дама, която не ми бе позволила да хукна след Бенедикт.

— Това е приятелката ми Гулиелма Кролаланца — представи я леля ми. — Тя ми беше най-добрата приятелка, когато пристигнах още неопитна и зелена от севера като булка — после се обърна към нея и допълни: — Не поощрявай племенницата ми, Гулиелма, защото тя и без това вече е от твоя сой!

Дамата направи знак на минаващия край нас сервитьор, пое една кристална чаша от ръката му и ми я подаде.

— И защо да не се присмива на мъж? — рече. — Мъжете са забавни същества. А щом мъжът е твърде стреснат от езика й, за да танцува с нея, пак ще повторя — да танцува сама!

Силно заинтригувана, аз отпих глътка вино и попитах:

— Без партньор?

— Защо не? Когато бях млада, го правех редовно и танцувах, докато ми се завиеше свят! — поясни, а аз усетих, че и на мен вече започва да ми се вие свят от виното. Слънчевата маска се приближи към мен и допълни шепнешком: — А съм виждала същото да прави и леля ви!

— Гулиелма! — сръга леля ми приятелката си. — Тогава бях млада, а съпругът ми не обича да говоря за онези години!

Беше парадоксално да наблюдавам как слънцето води спор с луната, а когато пронизителните черни очи на дамата се впиха в моите, разбрах, че приятелката на леля ми няма много добро мнение за нейния съпруг.

— И какво толкова му пречи да си спомня за жената, за която е избрал да се ожени? — изрече тя.

— Достатъчно! — извика предупредително леля ми. — Или няма да си изпълня обещанието да ти намеря къща!

Не бях много в настроение за компания, ала в тази дама, тази Гулиелма Кролаланца с нейната прямота и остър език разпознах сродна душа. Освен това тя направи знак на минаващ сервитьор да напълни отново чашата ми.

— Вече не живеете ли в Сицилия, синьора? — попитах.

— Аз съм от стара сицилианска фамилия, всъщност една от най-старите — Аркирафи. Така че Сицилия е в кръвта ми. Но откакто бях момичето, наричащо този остров свой дом, пътувах доста. И да, сега се надявам отново да се устроя в Сицилия. Със съпруга ми и сина ми смятаме да прекараме лятото тук — на север нещата за съпруга ми малко се сгорещиха — след това странно изявление тя се обърна към леля ми и аз видях как двете се спогледаха заговорнически. — В момента сме се настанили в „Русалката“ в Месина, докато чакаме да си намерим къща под наем.

— И в това отношение мога да ти помогна — отвърна леля ми, — стига да престанеш да поощряваш племенницата ми! Съвсем случайно наскоро чух за една свободна къща, намираща се недалече оттук, на плажа. За жалост щастливата случайност се дължи на ужасни обстоятелства, които са сполетели предишните й наематели. Но ако си в състояние да пренебрегнеш тази тъжна история, самата къща е много приятна и гледа към морето.

Това очевидно не направи никакво впечатление на Гулиелма Кролаланца, която изрече:

— В Сицилия рядко има жилище, което да не е пропито с кръв. Къде се намира тази къща?

Аз се извиних и се отдалечих от тях, отегчена от разговора им за къщи. Стиснала здраво бокала и криеща меланхолията си под маската, аз минах между танцьорите и забелязах как синьор Бенедикт преминава с експертна виеща се стъпка от дама към дама. Действително тиранин на нашия пол!

Още по-нещастна, аз се залутах в лабиринта и докато завивах наляво-надясно, изпих и последната капка вино. Накрая се озовах в самото сърце на лабиринта и се отпуснах нестабилно на каменната пейка. Статуята в една от нишите откъм плажа внезапно оживя и слезе от постамента си. Красивият младеж застана в съответната поза и започна да пее. Думите на песничката му автоматично подразниха ушите ми — нещо за въздишащи дами и измамни мъже. Като че ли всяка дума от нея бе писана за Бенедикт.

— Махай се! — прогоних кастрата.

От този момент нататък всичко ми е като в мъгла. Спомням си как фенерите се размиха пред очите ми и изведнъж се завъртяха. И аз се превърнах в оста на този странен планетарий, а светлините — планетите около мен. Извитите каменни ръце на пейката се оказаха внезапно подканящи като възглавници — отпуснах върху тях глава и чашата в ръката ми се изплъзна, и падна със звън на земята.

— Ето я! — извика един момичешки глас. — Синьор, ще ми помогнете ли? Трябва да я отнесем в стаята ми, преди майка ми и баща ми да са я видели!

И така, през полуотворени клепачи, аз видях как Херо ни води под светлината на фенерите, движеща се уверено из лабиринта, в който беше отраснала. Усетих как главата ми отново се люшва назад, но силните ръце под мен ме държаха. Тревата шумолеше едва доловимо под сигурните стъпки на мъжа. Последва хрущене на чакъл, а след това и кънтеж на мраморните стъпала, отвеждащи към покоите на Херо. Стълбите ни пазят, стълбите ни отделят от обикновените хора.

И накрая бях положена в огромното легло, което споделях с Херо, и ми се присъни някаква неясна фигура в сенките, която повдигна маската на кралицата от лицето ми, а после повдигна и маската на краля от своето и докосна с нежна целувка бузата ми.

Трета сцена Дворецът на Леонато и пристанището на Месина

Беатриче: Не видях синьор Бенедикт на следващия ден (когато пазех леглото с най-отвратителното главоболие, което ме беше сполетявало някога), но нито за миг не престанах да мисля за него.

От Херо научих, че снощи синьор Бенедикт е бил силно притеснен за моето местонахождение, тъй като никой не ме бил забелязал на бала в продължение на повече от час. А после отново той ме бил отнесъл тайно до нашата стая, избягвайки умело ситните злобни очички на чичо ми, и ме бе положил внимателно на голямото легло. Само това бе напълно достатъчно като новина, за да ме накара да се изчервя, а за целувката дори не посмях да попитам. Със сигурност размътеният ми от виното мозък бе създал тази измама. Проклех мислено развинтеното си въображение, като не пропуснах да запазя една ругатня и за приятелката на леля ми — мистериозната жена с маската на слънцето, която с такава готовност ме бе напоила с вино.

Щях да продължа да пазя леглото, обаче беше неделя и Херо настоя да отидем на литургия. Затътрих се след семейството към малкия параклис, разположен в свой собствен, миниатюрен, пълен със зеленина двор, представляващ един идеален тревен квадрат. Сведох глава, когато това се наложи, и притворих очи с изражение на покаяние, ала истината бе, че и при най-дребното движение настрани в главата ми гръмваше цял цигански табор, а пулсиращите ми клепки едва се повдигаха. Като никога бях благодарна на воала от черна дантела, който всички сицилиански жени носеха на литургия, и с удоволствие го пуснах пред лицето си, за да се спася от нападението на ярките слънчеви лъчи в очите ми.

Надявах се, че в църквата ще намеря хладина и мрак, но през пъстрите, ромбовидни стъкла на прозорците проникваха безмилостни лъчи светлина, разцепващи се на всичките седем цвята на дъгата, а позлатата и гиздавите одежди на светците, изрисувани по стените отстрани, причиниха неописуема болка на зачервените ми очи. Затворих ги в престорена молитва.

След като ме изгледа с тънка усмивка, отец Франциск избра за тема на днешната литургия сватбата в Кана. При всяко споменаване на думата „вода“ изпитвах изгаряща жажда, но когато дойде ред да се говори за виното, стомахът ми се преобърна. Коленичихме за светото причастие, но от дима, който излизаше от кадилницата, ми прилоша и единственото, което можех да сторя, бе да стисна здраво зъби. Но отец Франциск с многозначителен поглед наклони чашата към мен така, че ме принуди да отпия. За един кошмарен миг си помислих, че ще изплюя Христовата кръв върху олтара, но после побързах да я преглътна, както и следващата глътка. Така от Кръвта Христова не остана почти нищо за останалите, но с мен тя стори истинско чудо — само след още няколко латински реплики аз внезапно се почувствах значително по-добре и дори започнах да мисля за предстоящия обяд с пробуден апетит.

Усещайки се още по-добре след обяда, аз реших да се поразходя към плажа, защото плисъкът на вълните ми помагаше да внеса ред в мислите си. Почти по навик минах покрай къщата на мавъра, но от пъстрите любовници нямаше ни вест, ни кост.

Изминах целия път до пристанището на Месина, защото обичах да ходя там, а и винаги намирах нещо забавно. Както можеше да се очаква, заварих там отец Франциск, запълващ почивката между сутрешната и вечерната литургия с игра на скопа с рибарите. Повдигнах леко полите си и се настаних с кръстосани крака до него, както правех винаги. Той ме изгледа приятелски с присвити очи и попита развеселено:

— По-добре ли сте вече, милейди?

Кимнах, макар и засрамено.

— Благодаря ви за доброто дело, което сторихте за мен по време на литургия! — рекох.

Сега беше негов ред да се засрами, когато отговори:

— Добро, но може би не чак толкова свято.

— И въпреки това беше дело на самарянин — успокоих го аз.

— Значи помогна? — запита той, докато раздаваше картите върху обърнатата лодка с пухкавите си пръсти.

— О, да! Но откъде знаехте, че ще помогне?

Той обърна четирите основни карти върху дъното на лодката, а накрая обърна и бойната карта. Оказа се деветка мечове.

— Невинаги съм носил свещенически одежди — отговори накрая. — Някога носех броня.

Това ми напомни с болка за разговора ми с Бенедикт.

— Изплувах на този бряг след битката при Лепанто през 1571 година18. Когато си войник, се научаваш да се биеш, но освен това се научаваш и да пиеш. След всяка победа следва голям запой. След поражение пак следва запой. А за да можеш да продължиш да се биеш, се налага да си в състояние да скочиш от сламеника при първия зов на тръбата на следващия ден — събра колодата пред мен, подканяйки ме да се включа в играта. — Така днес ви помогнах с едно старо войнишко правило — клин клина избива.

Аз предпочетох да не говоря повече по този въпрос, защото с нас играеше и един от стражите на Леонато — досаден тип, на когото постоянно трябваше да му се обясняват правилата, но който непрекъснато повтаряше, че е много печен в тази игра. Останах за няколко раздавания, но днес определено не ми беше ден. Иронията бе в това, че единствената карта, която непрекъснато ми убягваше, беше седмицата монети — картата сетебело, докато накрая не се предадох и не се запътих обратно към дома със значително по-потиснато настроение.

Нямах представа какво да мисля за синьор Бенедикт, затова се замислих за картата, която ми бе връчил като залог. Сякаш в мига, в който му бях върнала тази карта, бях захвърлила доброволно късмета си. И докато вълните заливаха ботушките ми, в съзнанието ми изкристализира една мисъл: ако това сетебело се окажеше единственото нещо, което някога ще получа от него, по-добре да не му го бях връщала толкова бързо. Щеше ми се да го бях запазила.

Вечерята премина изненадващо тихо и спокойно — полкът не се присъедини към нас. Както разбрахме от Урсула, войниците били изпонатръшкани от преливане и предпочитали да си почиват. Освен това безмилостната програма за забавления, съставена от чичо ми, предвиждаше на следващия ден да се проведе рицарски турнир, затова те искали да бъдат свежи за случая.

— Не можете да си представите какво точене на остриета, лъскане на катарами и плюене върху обувки се вихри при тях! — отбеляза Урсула. — Принцът им Дон Педро бил обещал на победителя златен реликварий, съдържащ кост от пръст на самия свети Яков! А свети Яков е най-почитаният сред техните светци. За испанците той е по-добър от всички други апостоли, взети заедно.

При тези новини наострих уши. Бенедикт със сигурност щеше да хвърли ръкавица заедно с останалите, защото аз го бях засипала с достатъчно обиди за неопитността му с меча. Извиних се и се запътих отново към леглото си, защото не възнамерявах да го предавам на предстоящия турнир.

Четвърта сцена Рицарски турнир в двора на Леонато

Беатриче: Дворът беше натруфен със знамена в синьо и златно.

Цветовете на знамената подчертаваха още по-силно цветовете на мозайката в краката ни — цветове, които римляните бяха отпечатали тук преди много столетия като знак за имперското си величие.

И сега, цяла вечност по-късно, най-новите завоеватели на Сицилия щяха да докажат уменията си във въртене на меча върху същите тези плочки.

Планираното от Леонато събитие имаше някакво странно, старомодно излъчване. В южния край на двора беше издигнал платформа — дървена структура, натруфена с позлата и украсена с неговия хералдически знак. Гербът на Леонато, представляващ основно лъв, отразяваше варварския му британски произход отпреди много столетия. Неговите предци все още боядисвали лицата си в синьо, когато римските зидари са инкрустирали делфините в тази мозайка.

Над неговия знак се издигаше не знамето на Испания, а Тринакрия — знамето на Сицилия, с което чичо ми демонстрираше смело първостепенната си преданост. На знамето бе изрисувана трикрака химера с глава на горгона на жълт и червен фон. Вече знаех, че трите крака символизират трите региона на острова, но нямах никаква представа за значението на главата със змиите.

Аленочервеното знаме на Испания също бе изнесено дипломатично на показ и сега се развяваше около Дон Педро, който седеше на голям дървен стол в центъра на платформата. Днес изглеждаше много добре. Над вълнообразните си ръкави носеше бяла къса горна дреха, върху която в червено бе избродиран знак, който не познавах. Първоначално го помислих за кама, но когато принцът се обърна настрани, разбрах, че съм сгрешила. Камата всъщност беше във формата на кръст, чиито дръжки завършваха с хералдична лилия. Над камата кръст се носеше черупка на раковина. И тогава се сетих — това беше кръстът на свети Яков Велики. А до лакътя на принца се намираше самият светец — или поне дребна част от него. Красивата мощехранителница, която беше наградата за победителя, имаше на капака си рубин колкото моя палец, от който излизаха златни слънчеви лъчи, а под него се виждаше малко прозорче от диаманти. През прозорчето зърнах миниатюрна кафява костица, която контрастираше ярко с разкоша около себе си. Това трябва да беше прочутият пръст на самия свети Яков.

Леонато седеше от другата страна на принца, в стол, който беше почти толкова величествен, колкото този на принца. До него пък се намираше леля ми Иноджен. Херо, моя милост и други високопоставени дами от региона бяхме насядали върху меки възглавници на стъпалото пред нашите господари, а в другия край на ложата зърнах жена в огненочервена рокля, която незнайно защо ми се стори позната.

Тя беше уна дама ин неро — смугла лейди. Черната й коса нямаше никакви украси и бе оставена да се спуска свободно на спираловидни къдрици по раменете й. Имаше тъмна кожа, пълни устни и широк нос и изглеждаше чуждоземна и красива. Когато ме погледна, осъзнах, че очите й са черни и успокояващи като тичинката на мак. Усмихна ми се. Но уловена в неприлично взиране, аз побързах да извърна очи. И докато плъзгах поглед, забелязах, че на гърба на платформата се намираше гобленът, който висеше на стената. Дамата и нейният еднорог също щяха да наблюдават турнира.

А той вече започваше. Леонато беше заръчал на церемониалмайсторите си всичко да бъде така, както е било някога, така че сега всеки млад кандидат за участие в турнира трябваше да пристъпи пред ложата, да се представи пред Дон Педро и чичо ми, да получи червеното шалче на принца или синьото на домакина и да го върже на кръста си. Безкрайната поредица испански имена ме накара да започна да се прозявам — то не бяха Алба де Листи, Реквисцени и Гусмани, то не беше чудо. Горкият церемониалмайстор се поизпоти значително, докато ги произнесе всичките.

След това всеки участник получи правото да поиска някакъв знак от дамите на платформата. Когато чух това, се отпуснах, предполагайки, че амбициозните млади жребци ще се постараят да се подмажат на домакина си, като поискат залог от дъщеря му Херо. Но за моя огромна изненада повечето се подредиха пред мен и не след дълго роклята ми беше оголена от всичките панделки, игли, шалчета и наметала. Наложи се дори да се лиша от малката златна брошка със стълбата на Дела Скала и тъй като претендентите бяха с маски, не хранех големи надежди, че ще си я върна.

Тази случка ме накара да заключа, че русите жени очевидно са рядкост в Испания. Въпреки това се почувствах приятно поласкана. И през цялото време очаквах със затаен дъх пред мен да застане синьор Бенедикт, надявайки се да види колко към популярна. Нагласих чертите на лицето си така, че да изразяват скромна учтивост (без разкаяние), но колкото и да се оглеждах, не успях да зърна никъде най-новия рицар на Дон Педро.

Започнах да се изпълвам с кухо разочарование. Но, от друга страна, ако действително беше толкова зле с камата и меча, колкото твърдеше — спомних си духовитата му забележка за ряпата и стръка целина — може би е решил, че за него е най-добре да се оттегли, след като не може да разцъфти сред цвета на испанското рицарство.

Сред цялата тази антична превзетост почти очаквах да видя големи мечове и рицарски брони, но всички участници в турнира бяха сложили единствено подплатените си бели нагръдници, металните нагръдници върху тях, специалните яки за отбиване на остриета на гърлото и шлемовете с мрежести визьори. И защо не — в крайна сметка това беше забавление, а не битка, и в този двор благородните бебета бяха точно толкова в безопасност, колкото в люлките си. Може и да не бях забелязала синьор Бенедикт насред униформената тълпа, но погледът ми най-сетне го мярна благодарение на ръста му, с който се извисяваше над миниатюрните испанци. Видях го как чака реда си, а дори и да беше испанец, пак щях да го позная, защото прекарваше времето си в размахване на меча си или в балансиране на дръжката му на един пръст, сякаш беше карнавален жонгльор.

Почувствах се малко засрамена заради него сред всичките тези войници. Той беше клоун и аз не хранех особено големи надежди за него в бъдещ двубой. Имах чувството, че ми предстои да стана свидетел на неговото унижение, ала сега, когато така жадуваният миг бе настъпил, се изпълних със странно съжаление към него.

И после той внезапно бе тук, пред платформата, хванал шлема си под мишница. В обикновения си бял подплатен нагръдник би могъл да се подреди до всеки войник и изглеждаше коренно различен от надутия пуяк от предишната вечер. Поклони се ниско пред Дон Педро, а той, стараейки се да не издаде предпочитанията си, му заговори така, както бе говорил на всички останали войници.

— Името ви, синьор?

— Синьор Моунтанто.

Испанците се разкискаха, макар че смехът им приличаше повече на крякане на чакали. Аз стиснах устни. Шегата беше груба и очевидно такава, която той бе разчитал да бъде разбрана единствено от мъжете — моунтанто беше термин от фехтовката и означаваше удар отдолу нагоре, но освен това беше и жаргонна дума за органа на мъжествеността. Презрението ми беше подсилено от факта, че той избра да се бие за Дон Педро — новия му съюзник. Вярно е, че държавите Падуа и Сицилия нямаха кой знае какво да си кажат, но синьор Бенедикт съвсем явно бе засвидетелствал вярност на испанците, което аз възприех като своеобразно предателство.

— Бихте ли желали да измолите благоволение от някоя от дамите, които украсяват нашата ложа? — запита принцът.

— Благодаря ви, ваше височество — отвърна звънко Бенедикт, — но една от тези дами вече ми направи честта да ми окаже благоволение на вечерта след маскения бал.

Ложата отново се заля от смях при тази дебелашка шега, но като че ли никой не се обиди, защото, доколкото схванах, Бенедикт се беше превърнал във всепризнатия остроумен шегобиец. Никой не ме погледна, а и никой не би могъл да знае за епизода с картата сетебело, обаче аз се свих вътрешно и когато той си сложи шлема, и се обърна, без да ме издаде, не изпитах нищо друго, освен огромно облекчение.

След като участниците в турнира се подредиха в кръг на мозайката около инкрустираната глава на Медуза, имената престанаха да имат значение. Останаха единствено цветовете — червеното и синьото. Беше като кръвта срещу морето, Испания срещу Сицилия и аз си казах, че вероятно не бях права да наричам това игра — изглеждаше доста по-сериозно. Дворът беше пълен не само с гостите на Леонато, но и с много граждани от Месина, а те нямаха особена причина да обичат испанските си поробители. Голяма част от тях развяваха знамето Тринакрия, всички до един скандираха за сините и нито един не извика за червените. Всяка кама и всяко острие бяха опаковани във фолио — това беше сериозна работа, но предрешена като забавление. Всичко това изглеждаше като упражнение, като репетиция за нещо по-значимо. Ала какво?

Докато утрото се изнизваше и слънцето се издигаше по небето, лъчите му докоснаха рубина върху капака на реликвария на свети Яков и той сякаш пламна. Искреше подобно на Светия граал за най-достойния рицар — награда, която си заслужаваше да се биеш за нея. И колкото и невероятно да звучеше, с всеки следващ удар на остриетата ставаше все по-неизбежно пръстът на светеца да бъде връчен на синьор Моунтанто.

Забелязах как Дон Педро седна на ръба на дървения си трон, загледан с наслада в новото си протеже. Защото, докато импровизираната битка течеше, даже аз бях принудена да призная, че синьор Бенедикт надскачаше значително всички, които се изправяха срещу него. Не че питаех особен възторг към испанския начин на въртене на меча — беше твърде красив, с твърде много излишни движения. Беше привлекателен за гледане, но му липсваха силата и чистите удари на добрата италианска битка, а излишните размахвания на ръцете оставяха гърдите открити. Така синьор Бенедикт се оказа водещ на майсторски клас по фехтовка. Неговата стоката беше непробиваема, неговата имброката — впечатляваща, неговата пунта реверса — невъзможна за избягване. И не само това, ами изнасяше и истинско представление — прехвърляше меча си от едната ръка в другата, направи един рунд дори с лявата си ръка. Един от противниците си победи само с камата си, без да бъде докоснат дори от фолиото на чуждото острие. Друг срази с гръб към него, буквално биейки се назад. Турнирът започваше да се превръща в огромна шега.

Тълпата постепенно замлъкна. Физиономията на чичо ми Леонато ставаше все по-кисела, а тази на Дон Педро блестеше от щастие. Бенедикт може и да беше италианец, но сега се биеше под флага на Испания, а с тази скорост Дон Педро съвсем скоро щеше да излезе победител.

Моята собствена физиономия стана не по-малко кисела от тази на чичо ми, защото докато гледах накъде вървят нещата, си дадох сметка, че синьор Бенедикт ме бе заблудил сериозно по време на онази вечеря. Бе избрал да омаловажи талантите си в областта на фехтовката и по неизвестно каква причина да се престори на неопитен дилетант. А ето че вместо това се оказа млад мъж, безсъмнено през цялото си детство изучавал всеки отделен аспект от изкуството на фехтовката. Нямах представа обаче защо толкова се изненадах — момчетата от неговата класа минават през задължително обучение по фехтовка — собственият ми брат тренираше всеки ден… Размислите ми изведнъж секнаха. Бях озарена от една идея.

Положението на брат ми беше уникално с това, че след като братовчедите му бяха изпратени на война, за да охладят страстите си, а някои от тях дори затворени като убийци след кървава улична свада, брат ми беше останал без противници, с които да тренира. Така Тибалт дела Скала, лорд на Вилафранка, точеше острието си срещу своята сестра.

Поради което аз от много ранна възраст бях обучена как да блокирам удар с кинжал, как да разкъсвам кръг от противници с рапира, как да защитавам гърдите си и как да скачам и с двата крака, за да избегна замах на противниковия меч. Бях обучена също така и на ударите стоката, имброката и на пунта реверса. Ах, да, и на моунтанто. И имах голям опит в дуелирането с млад мъж на двайсет години.

Погледнах към Херо, но тя бе потънала в задълбочен разговор с Клавдио. Седмица по-рано бих й казала какво планирам да правя, но днес не го сторих. Почти за една нощ тя се бе превърнала в младата жена, каквато искаше да я види баща й. Но не мисля, че за това беше виновен Леонато. Виновникът по-скоро беше Клавдио. Защото онази вечеря с испанците на първата вечер след пристигането им се бе оказала ключова не само за мен, но и за Херо. Младежът се бе оказал много набожен и бе отхвърлил нейните италиански любовни истории, но бе слушал с наслада легендата за писмото на Мадоната. Имах усещането, че тя вече не би ме помолила да й разказвам любовни истории, а по-скоро притчи от Светото писание; че би предпочела сборник с църковни химни пред древни легенди. Та нима не беше тя, въпреки разликата в годините ни, която в неделя сутрин ме бе накарала да отида на църква? Подобно на опал, Херо бе променила цвета си от близостта на Клавдио. Дори и в този момент главата й беше извърната изцяло към него, защото предпочиташе да се радва на турнира не чрез собствените си наблюдения, а през неговите очи. Знаех, че изобщо няма да забележи изчезването ми.

Бавно, много бавно се прокраднах към задния край на платформата и слязох по временните дървени стъпала. Дамата с еднорога ме погледна, а аз й отвърнах с пръст на устните си. Проправих си път през пътечките към портиерската къщичка, която бе превърната за днес в оръжейна. Церемониалмайсторите бяха на двора, а тук бяха останали само две момчета от кухнята, които да охраняват оръжието. Взех си рапира, кинжал и броня от рафтовете и се измъкнах, преди тъпаците да са се сетили да ме спрат, като пътьом промърморих:

— Заповед на чичо. Пристигнал е нов рицар.

Очаквайки да бъда спряна във всеки един миг, аз се шмугнах бързо под арката, минах през малкия църковен двор и се вмъкнах в отключения параклис.

Отнесох плячката си до олтара, за който знаех, че ще бъде празен в този час, защото свещеникът не беше от хората, които си изтъркваха коленете от молитви между две служби. Освен това вече го бях зърнала сред тълпата отвън. Въпреки това минах зад паравана, за да се преоблека, а отгоре цяла плеяда светци се вторачи неодобрително в мен. Един от онези, които гледаха осъдително, беше и свети Яков Велики — предупреждаваше ме може би със същия пръст, който сега чакаше да бъде спечелен по време на турнира. С треперещи ръце аз свалих роклята си колкото бързо можах, а после със същата бързина нахлузих бронята и шлема си. Ако ме хванеха в църквата като Беатриче, можех да кажа, че се моля за рицарите. Ако ме хванеха като рицар, най-лесното беше да заявя, че се моля за собствения си успех. Но да бъда открита по бельо и чорапи, щеше да изисква малко по-сериозно обяснение.

Белият подплатен нагръдник ми пасна като втора кожа. За щастие бях висока, имах прилични рамене и малки гърди, така че, след като нахлузих всичко и завърших с металния нагръдник, вече нищо не издаваше женската ми същност. Сложих шлема си и спуснах визьора, след което прокарах ръка пред него, за да проверя как се вижда. От наблюдението ми на другите рицари ми беше ясно, че никой не би могъл да види в обратната посока, отвън навътре, заради гъстата решетка.

Когато се върнах в двора, сервитьорите бяха започнали да раздават пълни чаши, а в битката беше настъпил застой. Обърнах се към един мъж от тълпата, когото не познавах, но който бе завързал знамето Тринакрия на врата си като шалче, и го попитах:

— Какво става тук?

Той се обърна към мен и с мрачна физиономия изрече:

— Синьор Моунтанто спечели. Освен ако не се появи някой друг, който да се осмели да го предизвика.

Реших, че трябва да действам, преди куражът да ме е напуснал, затова моментално се запътих към платформата и се поклоних на принца.

Дон Педро остави бокала си до мощехранителницата и извика възторжено:

— Нов участник! — направи знак с натежалата си от пръстени ръка на церемониалмайстора, а мен попита: — Ще ни покажете ли лицето си?

Вдигнах ръка пред визьора си и поклатих глава. Това изостри още повече интереса на Дон Педро.

— Тайнственият рицар значи! Е, щом не можем да видим лицето ви, може ли поне да знаем името ви, синьор?

— Синьор Аркобалено — изрекох с променен, дрезгав глас, макар че за преправянето ми помагаше и шлемът. Реших, че този псевдоним е остроумен, при това ми беше хрумнал на момента от гледката на толкова много и различни знамена, които се вееха тук днес. Синьор Дъга. Аз не бях един цвят, а всичките, взети заедно.

Сред дамите настъпи брожение. Дон Педро повдигна едната си тъмна вежда и отбеляза:

— Синьор Аркобалено, въпреки името ви се налага да изберете цвят!

— Тъй като ваше височество побеждава, аз ще избера цвета на нашия домакин!

Дон Педро доволно кимна и чичо ми Леонато ми поднесе небесносиньото шалче, без изобщо да ме познае19. Вързах го около твърде променената си талия и се обърнах с лице към синьор Бенедикт, който в момента жонглираше с няколко кайсии.

Когато ме видя, че приближавам, той хвърли плодовете в тълпата, където те бяха уловени с радостен възглас от три деца. После се обърна към мен. Само аз стоях между него и безценния реликварий и изведнъж той беше станал сериозен до смърт. Двамата се поклонихме един на друг, а след това заехме начална позиция — вдигнати рапири, спуснати кинжали.

Първият му удар ужили ръката ми чак до рамото и този първи удар ме накара да си дам сметка, че съм допуснала огромна грешка. Той беше по-висок от мен и много по-силен, отколкото бях очаквала, и тези силни ръце ме накараха да си спомня как ме бе отнесъл до стаята ми онази вечер. Коленете ми омекнаха, докато с рапира и кинжал правех отчаяни опити да отбия жилещите му удари. Разполагах с предимството единствено на теглото и пъргавостта си, така че реших да ги използвам в максимална степен, за да избягвам ударите му, движейки се бързо. Освен това бях позагубила форма — все пак беше минал месец, откакто за последен път бях размахвала меч заедно с брат си. Накрая усетих, че нямам какво повече да дам за този дуел — рапирата на синьор Бенедикт докосна нагръдника ми отново и отново, докато церемониалмайсторът броеше сериозните попадения. Накрая влязох в близък бой с противника си, за да си откупя няколко мига почивка от размахването на оръжията, и за момент ръцете ни бяха толкова близо, сякаш се бяхме прегърнали, и двамата се клатехме ту напред, ту назад, докато накрая церемониалмайсторът не ни раздели.

И тогава се случи чудо. Не знам дали синьор Бенедикт изведнъж се умори или нещо друго, но вятърът определено обърна посоката си. Внезапно аз вече пробивах гарда му, ударите му станаха безцелни, а аз постигах попадение след попадение върху нагръдника му, докато накрая церемониалмайсторът не вдигна флагчето си. Беше синьо!

Сицилия беше победител в този двубой и целият двор изригна. За момент бях оглушена от мощния прилив на възгласите и заслепена от десетките знамена Тринакрия, които започнаха да летят към мен в чест на моята победа. Преди синьор Бенедикт да успее да стисне ръката ми, аз бях вдигната от тълпата и понесена на раменете на хората за победната обиколка на двора. Накрая, едва поемаща си дъх, бях оставена пред платформата, за да получа наградата си. Чичо ми се беше ухилил до уши и дори Дон Педро — не можеше да не му се признае — не успяваше да сдържи усмивката си.

— А сега, синьор, вероятно ще ни покажете лицето си?

Аз просто се поклоних церемониално, силно надявайки се той да не повдигне повече този въпрос. И той не го направи. Просто се обърна към тълпата и извика високо:

— Този рицар е храбър като Хектор и скромен като Юпитер! — тълпата пак изригна с възгласи. — Мисля, че няма какво повече да кажа, освен че, ако решите да се запишете в моя полк, синьор, лично аз ще ви дам препоръките!

Аз пак се поклоних и докато го правех, забелязах, че смуглата дама с косата на масури и огненочервената рокля ме гледа вторачено, а по устните й играе лека усмивка. После вдигна към мен ръка за поздрав, но го направи по странен начин — със свити три пръста и изпънати единствено показалец и кутре, като рогата на дявола. Зачудих се какво ли означава този знак, когато изведнъж осъзнах — това беше Гулиелма Кролаланца, приятелката на леля ми и същата, която онази вечер на бала беше с маска на слънцето. Осъзнах и още нещо — че тя единствена от всички събрани тук знаеше точно коя съм.

— Синьор Аркобалено? — обърна се към мен Дон Педро, вдигнал реликвария високо като нафора. После ми го подаде с такава тържественост, сякаш ми връчваше кръста на Христос.

Аз грабнах наградата си и побягнах, може би без достатъчно почитание към испанците. Пръстът на свети Яков подрънкваше в дървената кутия. Буквално се пържех под проклетия шлем и визьора, но не смеех да го вдигна, преди да вляза в стаята си и да завъртя ключа — толкова се страхувах от гнева на чичо ми. Защото номерът, който направих, не беше както добър пример за момински свян за Херо, така и поведение, което той би търпял от племенницата си.

Вмъквайки се под арката, аз буквално се сблъсках със синьор Бенедикт, който идваше срещу мен. Ругаейки, направих опит да мина покрай него, но той беше не само висок, но и широкоплещест, така че пътят ми беше блокиран. Беше свалил визьора си и видях, че косата му отново е започнала да се къдри около лицето му. Два дена растеж на брадата му бяха погълнали онази смешна брадичка, а бузите му бяха поруменели от продължителното дуелиране и контрастираха рязко с белите връзки на врата му. С други думи, изглеждаше забележително добре.

— Поздравления за победата ви! — изрече той.

Приех поздравленията му единствено с кимване и отстъпих встрани, но той беше твърде бърз за мен и стъпи в същата посока.

— Вие извършихте лъвски подвиг в кожата на агне! — продължи и плъзна очи по тялото ми, а аз започнах да се гърча, като че ли ме бяха полазили бълхи. — Защото сега вече мога да прошепна в ухото ви, че никога досега не бях побеждаван по такъв начин! Все едно държах в ръцете си ряпа и стрък целина.

Нещо в този негов поздрав ме изпълни с безпокойство. Избутах го и този път той ми позволи да мина, но през цялото време, докато трополях нагоре по стълбите, усещах погледа му в гърба си. Едва след като влязох в стаята, която споделях с Херо, вдигнах визьора, свалих шлема си и отпуснах връзките на нагръдника си. От него изпадна нещо на пода.

Беше картата сетебело — седмица монети.

Наведох се и бавно я вдигнах. А после застинах, стиснала здраво картата. Единственото, което се чуваше сред възцарилата се гробовна тишина, беше цвърченето на дребните бързолети изпод стрехите на прозорците.

Той беше разбрал.

Прехвърлих отново дуела в ума си. Когато се бяхме оборили и бяхме така близо до прегръдка — очевидно тогава се беше досетил. Защото това беше повратният момент в дуела. От този момент нататък той се беше променил напълно — беше допускал глупави грешки, беше замахвал неправилно към мен, беше парирал удари, които не съществуваха, беше се препъвал в камъни, които ги нямаше.

Той беше разбрал. И ме беше оставил да спечеля.

Беше разбрал, когато очите му бяха срещнали моите иззад визьора и когато беше видял синия им блясък — защото никой в този двор нямаше очи като моите. И именно тогава, в тези няколко удара на сърцето, бе пъхнал картата под нагръдника ми, точно между гърдите ми. Изчервих се, въпреки че бях съвсем сама и кръвта заби в ушите ми заедно с песента на бързолетите.

Можеше да ме победи. Можеше да спре дуела и да смъкне шлема ми, защото правилата на турнирите гласяха, че жена няма право да върти меч. Можеше да отнесе реликвария у дома си, както и честта за спечелването му в семейната си църква в Падуа. Можеше да ме изложи на гнева на чичо ми. Но не беше направил нито едно от тези неща. Беше ми позволил да спечеля. Негодникът се беше държал повече от благородно — беше се държал като кавалер!

Победителят днес бях аз и поради това той ми беше върнал залога. Но най-достойният рицар беше той.

Пета сцена Сватба в Сиракуза

Беатриче: Пътят до Сиракуза беше кратък — тръгвайки в зори, нашият кортеж от карети достигна крайната си цел още на обяд. Но когато навлязохме в този град, все едно се бяхме озовали в нова страна — или по-скоро стара, в Древна Гърция от митовете и легендите.

Камъните на града бяха обезцветени от времето и стихиите до нежно златисто, навсякъде около нас се виждаха древни стълбове и разрушени храмове, странни бодливи дървета растяха измежду самите плочи, а капителите на храмовете бяха украсени с гирлянди скални цветя, като че ли камъкът подхранваше корените им. Слязохме от каретите и преминахме по застлан с плочи път до древния остров Ортиджия, заобиколен от небе, бледосиньо като патешко яйце. Беше денят след рицарския турнир и мускулите ме боляха ужасно, но покрай чичо ми трудно някой би могъл да почива. Каза ни се, че трябва да присъстваме на сватбата на един от синовете на херцога на Сиракуза, наскоро завърнал се от дълго пътешествие в Ефес.

Катедралата също беше бивш старогръцки храм, с гигантски колони, образуващи обширна колонада, която в по-късните епохи е била покрита с покрив. В църквата бяха натъпкани стотици гости. Както беше обичаят, благородниците седяха най-отпред, търговците бяха зад тях, а най-отзад бяха селяните на Сиракуза с децата, хрътките и ястребите по китките си, готови да си тръгнат в мига, в който младоженците хвърлят монетите.

Венчавката се водеше от архиепископа на Монреале, когото наблюдавах много внимателно, докато каканижеше на латински. Беше се качил на амвона преди малко, но не изглеждаше да има желание скоро да слезе от него — по време на проповедта му камбаните удариха два пъти. Беше избрал до болка позната тема — злините на жената както преди, така и след брака. Цитатът от Новия завет, който му служеше за вдъхновение, беше от „Първо послание към Тимотея“, глава 2, стих 12: „А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, а нека бъде мълчалива“20.

И тъй като темата на проповедта изобщо не ми беше по вкуса, бързо затворих ушите си и се заех да изучавам външността на архиепископа. Той беше странно, влечугоподобно същество — гладко избръснат, с плътни лилавеещи устни, жълти бадемовидни очи и пепелява кожа. Възрастта му беше много трудна за определяне, но като се имаше предвид, че е вуйчо на Клавдио, би могъл да бъде и на двайсет, и на петдесет години. Когато най-сетне слезе от амвона и започна с молитвите, заедно с цялото паство и аз застинах в очакване на традиционния му номер — защото архиепископът беше прочут с една физическа особеност. И наистина в мига, в който започна да реди молитвата „Отче наш“, очите му се насълзиха и сълзите закапаха по прежълтелите му бузи. Присъстващите започнаха енергично да се кръстят — архиепископът беше известен като дълбоко набожен човек и се смяташе, че сълзите му носят на паството Божието благоволение. Енергичното кръстене на множеството, изпълни със странно шумолене древния храм.

Предпочетох да не постъпвам като стадото и се заех да издиря с поглед синьор Бенедикт. Не беше никак труден за откриване сред смуглите сицилианци с неговата руса глава, но седеше няколко редици от мен. Утеших се с мисълта, че със сигурност ще го видя на банкета, след това, и сърцето ми претупа. Примигнах няколко пъти, за да прочистя очите си и да го видя по-добре — главата му беше наклонена под странен ъгъл към съседа му. Беше дълбоко заспал.

Под покрива на огромната катедрала влетя дребен бързолет и започна да цвърчи. Миг след него един от ястребите на селяните се издигна след него и не след дълго малката птица се оказа в ноктите на хищника. По сребърната рокля на булката покапа кръв и невъздържаните сицилианци незабавно започнаха да крещят така, че буквално щяха да съборят църквата — както стана ясно, това било добра поличба за бъдещия брак. Архиепископът се засмя и се развика заедно с останалите, но когато вдигна малкото птиче телце от стълбите пред себе си, сълзите му отново рукнаха.

След безкрайната църковна служба бащата на младоженеца поведе гостите си през древния гръцки град. Процесията приличаше по-скоро на вакханалия на Дионисий, защото всички бяхме получили гирлянди с цветя, които трябваше да носим на вратовете си, а начело на процесията вървяха музиканти, подпрели под мишниците си позлатени лири. В краката ни пристъпваха важно бели пауни, хвърлящи силно притеснени погледи към белите леопарди, които се дърпаха на каишките си, и отговаряха на рева им с жалостиво писукане.

Процесията ни завърши във величествен палат, облицован с бял камък, който се изправяше на нос, вдаден директно в морето. При портите на палата настъпи кратка бъркотия, тъй като етикетът изискваше да влизаме по ранг и старшинство, ала двамата синове на дома бяха близнаци и, разбира се, бяха излезли на този свят заедно. Всички стояхме търпеливо и се пържехме под яркото слънце, докато домакините си разменяха любезности, а ние бяхме твърде учтиви, за да им извикаме да приключват по-бързо. Накрая въпросът беше разрешен, когато младоженецът и брат му се хванаха за ръце и влязоха първи в палата си така, както бяха дошли на този свят, а съпругите им ги последваха отзад.

В единия край на голямата зала, където щяха да се проведат пиршеството и танците, имаше огромна открита арка, благодарение на която помещението беше светло и просторно. От нея се откриваше приятен изглед към фара — скалист издатък земя, завършващ с антична кула. В самата зала бяха подредени дълги маси, украсени с гирлянди от лозници. Надявах се Фортуна да ме постави до синьор Бенедикт, но тъй като не бях готова да оставя нещата изцяло в ръцете на тази своенравна богиня, успях да се провра в суматохата точно зад него и побързах да се тръшна на стола до неговия. От другата ми страна седеше непознат, който нямаше да ни създава проблеми, така че аз със затаен дъх зачаках момента, когато щяхме да започнем веселата си словесна война. Всички се изправихме с шумно тътрене на крака, за да посрещнем булката и младоженеца, а Бенедикт, най-сетне освободен от вниманието на принца, се обърна към мен. За миг зърнах върху лицето му изражение на приятна изненада, но веднага след това то бе прогонено от характерната му крива усмивка. Направи ироничен дълбок поклон и изрече:

— Синьор Аркобалено!

Аз се поклоних сковано и отговорих подобаващо:

— Синьор Моунтанто!

Очите му изпепелиха роклята ми — бях отново в любимия си цвят. Синьото на горната й част беше като нощното небе и обсипано с огромен куп диаманти при гърдите, сипещи се в значително по-малки количества към талията ми, имитирайки звездите в ранното вечерно небе. Самата пола падаше на дипли надолу, преминавайки във все по-светли нюанси на синьото, така както нощта постепенно се превръща в ден.

— Изглеждате още по-добре и отколкото изглеждахте в доспехи! — отбеляза Бенедикт съвсем искрено. — Надявам се, че днес ще използваме остриетата си за ядене, нали?

Вдигна ножа си и разряза с него парче хляб. Архиепископът на Монреале, намиращ се през стол от него, от другата страна на принца, го изгледа на кръв, защото още не беше казал задължителната молитва. Бенедикт побърза да стисне хляба между пръстите си.

Чашите и бокалите, подредени по масата, бяха от корал, слонова кост и грубо стъкло и изглеждаха така, сякаш бяха достигнали до нас от античността. Храната беше не по-малко странна, вероятно поредната останка от гръцкото влияние тук — защото имаше предостатъчно сухи плодове, малки шлемове и лозови листа, но не достатъчно — или поне по моя вкус — от онези неща, които имат крила и са доста по-хранителни. Човърках неохотно в чинията си, но желанието ми да говоря със синьор Бенедикт беше много по-голямо от това да напълня стомаха си.

— Благодаря ви за реликвария! — започнах накрая, изоставяйки всички преструвки. — Ако желаете, ще ви го върна, защото по право е ваш!

— Задръжте го, както и картата, защото и двете бяха спечелени честно — изрече той и се престори, че поглежда под чинията си, където преди беше намерил картата сетебело, с което ме накара да се усмихна. — Пък и ако тази играчка съдържа пръста на свети Яков, да не се казвам Бенедикт! Всяка църква, в която съм влизал, твърди, че има такъв пръст. Ако всичките бяха истински, свети Яков трябва да е имал ръце колкото Бриарей21, всяка от тях завършваща с поне десет пръста!

Всичко това беше изречено шепнешком, за да не би Дон Педро да чуе как хулят безценния му идол, но непознатият вляво от мен определено чу, защото се изсмя в знак на съгласие.

— Но победата си беше ваша! — запротестирах аз. — Не заслужавате ли награда?

— Ако мога да избирам наградата си, бих предпочел единствено вие да признаете, че мога да предложа на бойното поле много повече, отколкото доскоро сте предполагали!

— Това безсъмнено го признавам, с цялото си сърце! — отсякох с готовност, но той беше безмилостен.

— Вероятно Дон Педро е видял в мен неща, които вие не сте забелязали.

Беше прав. Трошейки засрамено хляба между пръстите си, аз се чудех как да му се реванширам. И по едно време като че ли се сетих.

— При това положение няма ли вече да ми кажете естеството на новата си работа в армията на Дон Педро? — запитах с подобаващо смирение.

Той ме изгледа развеселено и отбеляза:

— Аха! Но сега, когато искате да знаете, аз може и да не искам да ви кажа!

Дотук с покорството ми.

— Синьор Бенедикт, очевидно много обичате да противоречите! Но позволете ми да ви кажа приятелски на ушенце, че опърничавостта не може да бъде заместител на остроумието!

— Скъпа лейди Беатриче, аз не съм полагал никакви усилия да бъда остроумен. Ако беше така, вече щяхте да се заливате от смях!

Изсмях се презрително на арогантността му.

— Просто наскоро стигнах до едно заключение за новата ми професия, което смятам да изложа пред вас. Можете да го наречете и загадка, защото по сватбите и без това е прието да се играе на думи. Тя гласи следното: професията ми е такава, че ако ви кажа за нея, моментално ще се проваля в изпълнението й.

Въздъхнах шумно и смотолевих:

— След като така грубо ми отказвате, тогава каква да бъде темата на разговора ни?

— Скъпи ми синьор Аркобалено, като мъж вие бяхте ням като стрида, но като жена съм сигурен, че нямате проблеми в провеждането на разговори. Бихте могли да изразите мнение, например, за храната, за компанията, за музиката…

Тъкмо се канех да кажа нещо остро за музиката, но, сякаш призован чрез магия от него, пред нас изникна музикант с лютия и с писклив глас обяви:

— Химн за младоженците!

Удари струните, поклони се на младите, седящи на най-украсената от всички маси, и започна да пее още преди акордът да беше утихнал.

Стиховете бяха красиви и много по-добри от самия певец. Накрая, при последната нота пискливият му глас се извиси чак до гредите на високия таван. Завършвайки, той се приви одве, като че ли не издържащ тежестта на аплодисментите. Аз се обърнах към доскорошния си събеседник и попитах:

— Какво мислите за този музикант? По-добър ли е от музикантите на чичо ми, които, доколкото си спомням, не ви доставиха особено удоволствие?

Синьор Бенедикт, който изслуша въпроса ми, докато глозгаше агнешки кокал, насочи кокала към свирача на лютня и възкликна:

— Кой, този дрънкащ глупак ли? Много по-лош е!

— Но поезията не беше ли превъзходна? — не се предавах аз. — Не ви ли пренесе буквално в небесата?

Не можех да си представя, че съществува човек, който е в състояние да изслуша подобни думи напълно безстрастно.

Той въздъхна раздразнено и отвърна:

— Лейди Беатриче, виждахте ме като войник и аз станах такъв. Сега и поет ли искате да ме направите? Защото, ако е така, ще трябва на мига да се запиша в някоя академия на умни глави, за да мога до следващия ни съвместен банкет да съм научил поетичната стъпка! Но дотогава мога само да кажа, че не чух и думица от въпросния стих, защото ни беше поднесен от некадърен певец!

Сега непознатият вляво от мен се разсмя без всякакви задръжки. Тъкмо отварях уста, за да възразя подобаващо на Бенедикт, когато Дон Педро прекъсна разговора си с архиепископа и се обърна към своя приятел.

— Синьор Бенедикт, време е! — бе единственото, което изрече.

Без да каже каквото и да било и без капчица колебание Бенедикт прекъсна разговора ни. Изправяйки се и само с някакво вяло подобие на извинение към мен се запъти да изпълни заповедта на господаря си, каквато и да беше тя.

Дълбоко разочарована, аз вирнах брадичка — хубаво, ще си намеря друга компания. Забих поглед в масата на младоженците. Жените бяха разделени и поставени от двете страни на мъжете си. Седяха, горкичките, като мен, оглеждайки се със стъклени очи, лишени от компанията си, с която да се утешават.

Запитах се дали между сестрите и приятелките съществува същата връзка, каквато съществува между мъжете. Нещо ми подсказваше, че не е така. Напомних си с болка, че откакто испанците бяха пристигнали, с Херо не бяхме прекарали заедно и няколко часа. Предпочитахме да пилеем дните си в мислене за новите си компаньони Клавдио и Бенедикт, а малкото общо време, с което разполагахме, посвещавахме на разговори за тях. Но това беше напълно изгубено време. Жените не разполагаха с ни най-малък шанс да прозрат и на йота същността на мъжките връзки. Мъжете бяха обвързани по кръв, от знамената си или от жартиера на ордена си.

— Братя по оръжие — изрекох на глас с дълбоко презрение.

— Точно така — изрече непознатият вляво от мен. — Най-силната от всички връзки на този свят.

Обърнах се и едва сега го погледнах истински, ала той вече беше зает да записва било моята забележка, било своят отговор. Беше извадил книжка за писане с елегантно малко изострено перо — само един бог знае къде точно ги беше крил до този момент — и аз се загледах в него, докато пишеше.

Беше свел глава, докато драскаше с перото си, затова забелязах, че тъмните му къдрици са започнали леко да олисяват към темето. Косата му беше дълга и падаше от двете страни на главата му, а проследявайки къдрицата, извиваща се над ухото му, зърнах на него и малка перлена обеца, която потрепваше, докато той пишеше. Жакетът му беше червеникавокафяв, а около врата си носеше надиплена яка в английски стил, която вече беше започнала да излиза от мода. Пръстите му бяха дълги и нервно потрепваха, докато нижеха наниза на буквите.

Сигурно беше усетил погледа ми, защото вдигна глава и едва тогава осъзнах, че въпреки оредяващата на темето коса той надали беше много по-стар от синьор Бенедикт. Имаше красиви, макар и леко мекушави черти, малка изострена брадичка и тънки мустаци. На врата му висеше нещо много интересно — кожено калъфче, съдържащо резервно малко перо и няколко капки мастило в миниатюрно кристално шишенце. Любезността ми влезе в противоборство с любопитството. Спечели любопитството.

— Какво е това? — попитах.

Той се усмихна и тази усмивка изведнъж озари иначе леко меланхоличните му черти. До този момент той беше маска на Трагедията, защото крайчетата на устните му бяха обърнати надолу, а клепките — леко спуснати. Ала усмивката изведнъж обърна посоката на всичко това — очите и устните му се вдигнаха и като че ли цялото му лице се отвори и светна — сега вече беше олицетворение на Комедията.

— Това е символът на моята професия. Не е армейски медал, нито жартиер, не е и докторски очила. Просто перо и мастило.

Това ми напомни за разговора ми със синьор Бенедикт. Този приятел тук трябва да беше адвокат или може би писар.

— И каква е вашата професия? — попитах.

— Аз съм писател — отговори той. — Поет и драматург.

— Поет ли? — възкликнах и усетих, че жизнеността ми се завръща. — Дали случайно не познавам някое ваше произведение?

Той посочи с перото си към музиканта и отвърна:

— Аз съм авторът на сватбения химн, който така силно допадна на вашия компаньон — и се усмихна. Очевидно не се беше обидил.

Това ме впечатли не на шега, защото, за разлика от Бенедикт, аз бях харесала изключително много одата.

— Значи пишете и пиеси, така ли? Това трябва да е много… трудно, нали?

— Не и ако следваш правилата. В една трагедия всички трябва да умрат. А в една комедия всички трябва да се оженят или омъжат.

Не може да бъде! Няма как да е чак толкова просто!

— Ами ако някои от героите се споминат, а други се оженят все в една и съща пиеса?

— Това вече ще бъде проблем!

Замислих се върху думите му и по едно време отбелязах:

— Питам се каква ли ще бъде пиесата на моя живот.

Той не отговори, само се загледа замислено в мен. Този поглед ме изпълни със странно безпокойство и за да го разсея, аз продължих да го разпитвам.

— А къде намирате музата си?

— Моята муза е Италия — отговори той. — Аз съм събирач на истории. Чета Данте, Бокачо, Бандело22…

— Бандело ли?! — писъкът ми се оказа далеч от добрите обноски на една дама. — Но той веднъж беше гост на баща ми, в нашия замък!

— Във Верона? — светнаха изведнъж очите на поета.

— По-точно Вилафранка, в покрайнините на Верона. Аз съм Беатриче дела Скала.

И този мой акт беше в крещящо нарушение на добрите обноски — за дама не беше допустимо да се представя сама. Но точно сега изобщо не ми беше до любезности.

— В такъв случай вие сте сицилианец, така ли? — продължих. — Имам предвид, след като сте написали одата за тази млада двойка?

— Роден съм в Месина, но образованието си получих на север. Първо учих в Англия, а след това във Витенберг. После бях дворцов поет на датския крал в Елсинор23.

— В такъв случай с чиста съвест мога да ви причисля към нас, северняците! Радвам се, че се запознахме, синьор…

И интонацията ми се повдигна въпросително. Но това беше просто намек — защото той беше точно толкова скаран с етикета, колкото бях и аз. И сега, макар и със закъснение, той ми подаде изцапаната си с мастило ръка и най-сетне се представи:

— Микеланджело Флорио Кролаланца.

Тази фамилия автоматично ме накара да застана нащрек.

— В такъв случай майка ви е…

— Да, Гулиелма Кролаланца — кимна той и посочи към другия край на залата, където вече познатата ми жена с къдриците седеше до леля ми в така предпочитаната от нея огненочервена коприна.

— Баща ви също ли е тук?

— Не — отговори поетът. — Той не обича обществото. Предпочита да си стои в странноприемницата със своите книги.

— Чете или пише? — продължих да любопитствам.

— И двете.

— И на север за него е станало твърде горещо, така ли?

— Откъде вие… — изгледа ме слисано новият ми събеседник.

Аз само се усмихнах и продължих:

— А откъде познавате семейството на младоженците?

— Майка ми е добра приятелка с майката на младоженеца — отговори поетът. Имаше странен акцент, всяка каденца, от който очевидно бе спечелена по време на пътешествията му, подобно на джобни монети, събирани от всеки народ, за да зазвучат заедно в своя специфична музика. — Но иначе лично аз не познавам жива душа на този банкет — посочи с гъшето си перо към централната маса, където испански и сицилиански благородници вдигаха наздравици. — Но какво е това съзвездие от благородници, лейди Беатриче? Откакто за последен път гледах тази пиеса, действащите лица са претърпели драматична промяна!

Огледах отрупаната в злато и скъпоценни камъни компания и изрекох, но по-скоро на себе си:

— Смятате ги за играчи в пиеса, така ли?

— Всички сме играчи на сцената на живота. Но този конкретен състав от действащи лица изобилства на особено подходящи персонажи за заговор! Политика, амбиции, алчност — все черти, буквално изписани по лицата им.

Погледнах със съвсем нови очи храбрите персонажи на централната маса и изведнъж видях всички крале от колодата карти за скопа, скупчена заедно. Започнах да ги изброявам за новия си приятел така, както биха могли да бъдат прочетени в списъка с действащи лица за една пиеса:

— Дон Педро, арагонски принц — Бенедикт кръжеше до рамото на принца като сянка, но предпочетох да не го включвам. — Лудовико де Торес, архиепископ на Монреале. Точно до височайшия прелат е неговият племенник — граф Клавдио Казадеи от Флоренция, до когото пък седи самият вицекрал на Сицилия — посочих към внушителната фигура на мъжа със забележителните мустаци и добавих: — Диего Енрике де Гусман. До вицекраля се намира Леонато Леонатус, моят чичо, следван от бащата на младоженеца — Егеон24, нали така се казваше? Е, това са играчите. Но какви са ролите им?

Поетът насочи изгарящите си тъмни очи към мен и отвърна:

— Това вече не мога да кажа, защото долавям, че в момента се разиграва едва прологът на тяхната драма. Цялата история засега е недописана, персонажите са във фазата на скиците. При такова кратко запознанство с тях не съм в състояние да ви кажа какъв човек е всеки един от тях — само какво обича.

— Прекрасно! Слушам ви!

Поетът си пое дълбоко дъх, присви очи и започна да сочи последователно всеки от играчите в новата драма с върха на гъшето си перо.

— Принцът обича себе си твърде много, за да остави място в сърцето си за някого другиго. Архиепископът обича Бога и златото в равна мяра. Младият граф обича единствено Бога. Вицекралят обича своя крал, но би предпочел той да е на негово място. Вашият чичо, ако ме извините, обича само собствения си глас.

Бях невероятно заинтригувана и от думите му, и от самия него.

— А вие какво обичате? — възкликнах.

— Думите — отговори той. — Думите и само думите.

— А как узнахте същността на сърцата на онези мъже там?

— Предимно чрез наблюдения, но и мъничко катехизис — призна си той. — Разпитвах графа за дома му във Флоренция и както става при всички разговори за този велик град, не след дълго се насочихме към темата за изкуството. Запитах го дали е виждал платното „Атина Палада и Кентавърът“ на синьор Ботичели, тъй като Атина Палада е от особен интерес за мен. Той призна, че е виждал това платно, но добави, че според него библейските платна на Ботичели били по-добри, и натърти на факта, че към края на живота си самият художник се бил отрекъл от езическите си произведения.

Замислих се за онова, което ми беше казала Херо за първата им среща с графа — че не искал да слуша истории за любов, а за светите писания. Но тя беше разговаряла толкова дълго с Клавдио и го беше опознала, а този поет до мен бе надникнал буквално в душата на младежа само след няколко разменени думи! Зачудих се какво ли е прозрял относно бавачката на графа.

Точно в този момент обаче насред невъобразим шум, тракане на столове и поредното тътрене на крака цялата компания в залата настава за танците. Съвсем скоро щеше да се раздели на жени и мъже. Налагаше се да не се бавя с въпроса си.

— Ами синьор Бенедикт? — постарах се да звуча небрежно.

— Кой?

— Компаньонът на принца. Високият рус северняк, който кръжи до рамото на господаря си като берберски папагал.

— О, това е лесно! Той обича вас!

И с тези думи той си тръгна тържествено, с неподражаем драматичен талант за напускане на сцената.

Зашеметена от чутото, аз моментално плъзнах поглед сред гостите в търсене на синьор Бенедикт. Истина ли бе, че той ме обича, макар да бе отрекъл това пред Дон Педро? Бе ми подарил безценен реликварий и карта за игра без всякаква стойност, която даже в този момент носех в роклята си под диамантите звезди на корема си. Бе ме спасил в лабиринта и ми бе спестил големия срам по време на турнира. Възможно ли бе Микеланджело Кролаланца да бе прав? Може и да ме заблуждаваше, разбира се, но не ми се стори особено хумористично настроен.

Търсенето ми се оказа напразно, защото Бенедикт беше далече, чак до фара, застанал на стража встрани от събралите се малко по-нататък благородници, безнадежден като кокетна къщичка насред бордей. Затова аз се принудих да се присъединя към дамите, като никога постъпвайки така, както изискваше етикетът. Но само защото Бенедикт беше зает да служи на господаря си, а синьор Кролаланца беше изчезнал, почувствах порив да потърся обществото на майката на поета.

Заварих я в компанията на леля ми и безспорната близост на връзката им беше почти достатъчна, за да ме накара да преосмисля неотдавнашната си оценка на женското приятелство.

— Лельо! — поздравих аз леля си Иноджен с целувка по бузата.

Синьора Кролаланца, която очевидно винаги говореше съвсем откровено, предпочете да не си губи времето с любезности и отсече:

— Лейди Беатриче, изглеждате много по-добре без маската си!

На пръв поглед тя говореше за маската ми на кралицата по време на бала, но аз знаех, че има предвид появата ми на рицарския турнир в ролята на синьор Аркобалено.

— Синьора Кролаланца, мога да кажа същото и за вас!

Което беше вярно. Черната й коса, както винаги без нито едно украшение, имаше блясък и плътност от вид, какъвто никога не бях виждала.

— Току-що имах удоволствието да се запозная със сина ви — рекох.

Катраненочерните й очи омекнаха и тя отвърна:

— Радвам се. Микеланджело мисли твърде много.

— Възможно ли е подобно нещо?

— За жена — не. Но за мъж — да.

— Като че ли му е приятно да наблюдава другите.

— Тук няма почти нищо, което да го развлича, затова се радвам, че все пак се наслаждава на празненството.

Доловила особения й тон, аз попитах:

— Ами вие?

Тя се усмихна и изрече в ухото ми:

— Много по-удобно е да наблюдаваш, отколкото да бъдеш наблюдаван. В отговор на вашия въпрос, наслаждавам се на празненството много повече сега, когато неодобрителните погледи се отлепиха от мен и се занесоха към фара — загледах се към групата благородници на скалите, сбрани на куп като ято корморани. — Говоря, разбира се, за архиепископа.

Вече бях успяла да си изградя неблагоприятно впечатление за този висш прелат въз основа единствено на проповедта му, но бях изненадана, че Гулиелма е приела думите му толкова лично.

— Но защо да не ви харесва? — възкликнах.

— Има много причини да ме мрази. Като начало, защото съм жена. В неговите очи това принципно е достатъчно. Но освен това аз съм свободна и в поведението си, и в начина си на обличане и на говорене. На всичко отгоре във вените ми тече известно количество мавърска кръв, а той се е заклел да прочисти острова от моя вид. Произхождам от семейство на роби, а никой не се радва толкова на свободата, както онзи, на когото тя е била отказвана. Омъжена съм за калвинист, който не само не споделя убежденията на архиепископа, но и е достатъчно умен, за да изложи своите в проза. И накрая, отглеждам сина си по образ и подобие на баща му!

Бях шокирана — никога досега не си бях представяла някаква друга вяра, освен тази на католическата църква, и съзнателно си бях затваряла ушите за проповедите на протестантите. В този момент си спомних и местата, където поетът ми каза, че е учил — Англия и Дания. Все люлки на протестантството. На всичко отгоре Витенберг — прочутият дом на еретичното учение на Лутер. Очевидно мислите на Гулиелма бяха следвали моите, защото тя изрече:

— Слънчевите лъчи, които изгориха толкова много съпруга ми на север, бяха огньовете на вярата. Но усещам, по-скоро съм изпълнена с грозното предчувствие, че тук също ще започнат да горят!

Надявах се тя да не притежава дарбата на пророчица. Думите й и оракулският й тон ме подтикнаха да се прекръстя, ала предвид темата на разговора ни прецених, че е най-добре да се въздържа.

Сега тя се усмихна като палаво дете и изрече:

— Вашият чичо също не ме одобрява. Смята, че съм лош пример за дъщеря му и че отклонявам съпругата му от праведния път.

— А така ли е наистина?

Гулиелма погледна през рамо, но леля ми се беше посветила на пристягане на пантофката на Херо, защото братовчедка ми нямаше какво друго да прави, след като Клавдио, за разлика от Бенедикт, беше приканен да се присъедини към тайната завера на фара. И по тази причина Херо се беше превърнала отново в ученичка, хленчеща, досадна и тормозеща майка си с панделките и капризите си.

— Вашият чичо не иска Иноджен да си спомня миналото си, но като жени нашето минало е част от нас. Нека ви разкажа нещо за леля ви! — отсече Гулиелма, хвана ме под ръка и ме отведе под една гръцка арка, обсипана с цветя. — Когато двамата се сгодиха, чичо ви й подари една гривна, онази с халцедона, която тя носи всеки ден — познавах добре това бижу. Камъкът действително беше много красив, с нефритен матов цвят като око на котка. — По едно време тя изгуби гривната и чичо ви реши, че не му е била вярна. Обаче леля ви не го остави на мира, докато не възстанови доброто си име, не си върна благоволението му, а накрая и самата гривна!

Представих си леля ми — толкова праволинейна, същински образец на добрите маниери. Не можех да си я представя да преследва безсрамно чичо ми. Дали техният край е бил щастлив? Комедия ли е била историята им? Сякаш доловила отново мислите ми, загледана в приятелката си и бижуто й, Гулиелма изрече:

— Тази гривна се превърна в нейните окови. И същевременно тя напомня на чичо ви за времето, когато съпругата му е била свободна.

Откровеността й ме остави без дъх. И когато се върнахме до леля ми, аз не бях в състояние да изрека каквото и да било повече. Единственото, за което си мислех, бе за цената на брака, която за жената означаваше да се откажеш завинаги от себе си.

Със сгъстяването на мрака отвън господата се върнаха от фара и се присъединиха към останалите гости. Клавдио моментално застана до Херо и тя отново се трансформира от хленчещо хлапе в млада жена. Но за мое огромно раздразнение синьор Бенедикт не стигна до мен. След първия танц го забелязах, потънал в задълбочен разговор с херцог Егеон.

Твърдо решена обаче да се забавлявам, аз се гмурнах сред гостите и танцувах с брата на чичо ми — Антонио, с младия Клавдио, с няколко от арагонците и няколко пъти с поета Микеланджело Кролаланца, който се оказа отличен танцьор, с лека стъпка.

Доста по-късно, насред една енергична жига, при смяна на партньорите си се оказах ръка за ръка със синьор Бенедикт. Зачервена, развеселена и с измъкнала се почти изцяло от гребените коса, аз бях готова за следващия ни словесен рунд. Но обноските му бяха станали много хладни, сякаш зъл вятър го бе довял откъм морето. Ала още първите му думи ми подсказаха причината за това — бе забелязал продължителния ми разговор с поета на нашата маса.

— Къде е онзи драскач, приятелчето ви? Да не би да се е уморил от танци, а? Или чака да топне перото си в мастилницата ви?

Реших да не обръщам внимание на крайно нескопосания му опит за обида и изрекох:

— Предполагам имате предвид синьор Микеланджело Кролаланца.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — изсмя се презрително той. — Името му пълни устата повече и от вечерята ми!

— А къде са вашите безценни приятели? Надявам се, че са си поговорили добре на фара.

— Нямам представа — призна сдържано той. — Аз бях натоварен единствено със задачата да охранявам пътеката към фара, за да бъдат оставени на спокойствие.

— О, изключително важна мисия!

— Точно така.

На този етап от танца трябваше да мина зад гърба му, което за мен беше добре дошло, защото така прикрих усмивката си.

Когато се върнах пред него, темата се беше променила заедно с темпото и той се върна на болната си тема.

— Но кой нормален човек кръщава сина си „Микеланджело“?! Да не би родителите му да са се надявали, че и той ще стане мазач на параклиси?

— Щом толкова се интересувате, можете да попитате майка му. Тя е някъде тук, танцува.

Направих пирует под вдигнатата му ръка и зърнах разлетелите се къдрици на синьора Кролаланца. Взирайки се по-внимателно в нея, забелязах, че тя няма партньор, а танцува сама в центъра на залата, въртейки се като дервиш, огнените й поли описващи яркочервен кръг. Беше като слънцето в центъра на небето и, подобно на слънчогледи, главите започнаха една по една да се обръщат към нея. Изглеждаше прекрасна и свободна. Канех се да отбележа нещо по повод тази уникална гледка — въпреки че в момента синьор Бенедикт се правеше на сърдитко — но други събития прекъснаха нашия танц.

Архиепископът на Монреале се запровира между танцьорите заедно с целия си антураж и прекъсна танца. Настъпи кратко объркване, докато двойките се препъваха, спирайки, а инструментите на музикантите затихваха един по един в пълен дисонанс, за да млъкнат напълно. Архиепископът се закова точно пред Гулиелма Кролаланца. Тя престана да се върти и очите й се впиха в неговите. Старата вражда стана напълно осезаема.

— Жени — изрече високо прелатът така, че всички да го чуят, — подчинявайте се на мъжете си така, както се подчинявате на Бога!

Не казваше нищо ново на никого, а и тези думи се чуваха често по сватби. Ала тонът, с който бяха изречени, ме изпълни със страх чак до мозъка на костите ми. Не изглеждаше отправен към всички, а насочен конкретно и само към тази жена, жена, която се бе осмелила да дойде тук без съпруга си и най-вече — да танцува сама.

Но Гулиелма изглеждаше много спокойна. Просто се усмихна любезно, а после се поклони на архиепископа, но сгъвайки се от кръста, като мъж, сякаш изказваше благодарност за невероятен комплимент. Той я изгледа с неприкрито презрение, а после извиси глас така, че да бъде чут и от седящия на подиума херцог Егеон.

— Моля да ме извините, милорд, но този танц не е по вкуса ми!

И напусна светкавично залата, следван плътно от свитата си.

Небето в залата моментално се проясни и всички се обърнаха към домакина на тържествата. Старият херцог махна небрежно с ръка и се провикна раздразнено:

— Свирете, музиканти!

Леонато, който до този момент беше гледал с шокирано изражение на лицето, побърза да измъкне жена си от дансинга.

Когато отново започнахме да танцуваме, физиономията на Бенедикт излъчваше безразличие от случилото се, но аз бях дълбоко разтърсена. Тръснах леко глава, за да дойда на себе си. Партньорът ми ме изгледа с лека усмивка и заговори доста помило отпреди.

— Предвид проповедта на архиепископа, не би трябвало да се изненадвате от подобна намеса.

Погледнах го през рамо, защото беше моментът, в който дамите трябваше да се завъртят, и попитах:

— И смятате, че е прав в порицанието си, така ли?

Той сви рамене и отвърна:

— Мъжът и жената трябва да бъдат заедно. Всеки от нас си има своята роля в този живот.

— Той каза същото! — възкликнах.

— Кой?

— Микеланджело Кролаланца. Поетът.

Гневът отново разтърси физиономията на Бенедикт.

— В такъв случай, след като той се е изразил в този дух, вие безсъмнено ще обърнете внимание на него, защото никога досега не сте смятали и едничка моя дума за заслужаваща вниманието ви! — Бях напълно наясно с причината, поради която той се вбеси — споменаването на поета. Но не бях в състояние да се въздържа, сякаш ме беше обладал демон. Бях се опитала да го накарам да ревнува и бях успяла, но твърде добре. Сега се постарах да смекча простъпката си. — Хайде, синьор Бенедикт, успокойте се! Нека бъдем приятели! Веднъж ми казахте, че съм ви накарала да бъдете поет и войник. Кажете ми тогава каква трябва да бъде ролята ми на „жената“? Ще науча дословно думите си и ще ги изговоря с подобаващ тон.

Той се закова на място. Аз се заковах точно пред него. Превърнахме се в неподвижните оси, около които продължиха да се въртят останалите танцуващи.

— Много добре — изрече накрая. — Една жена не трябва да обстрелва мъжа с въпроси така, сякаш праща стрели. Жената не трябва да танцува сама. Жената не трябва да се бие в мъжко облекло. И не трябва да се стреми на всяка цена да вдига скандали. Жената трябва да бъде сдържана, възпитана и скромна.

Вцепених се. Усетих, че ме побиват тръпки. Дали и Леонато бе изрекъл подобни думи, когато се бе оженил за Иноджен и я бе опитомил, превръщайки я от волен сокол в домашна птица с качулка?

— Не е възможно да мислите това, което казахте! — изрекох накрая. — Тези думи са вложени в устата ви от новите ви другари! — разфучах се, без изобщо да ме интересува кой ще ме чуе и кой — не. Но преди спорът ни да бъде забелязан, танцът завърши и дойде време да се поклоним един на друг.

Той се поклони, а аз направих реверанс — така, както трябваше да бъде. Но малко по-нататък от нас, демонстрирайки безразсъдно пренебрежение към факта, че музиката беше замлъкнала, Гулиелма Кролаланца продължаваше да танцува. Сама.

Шеста сцена Репетиция в древногръцкия амфитеатър

Бенедикт: В дните след сватбата в Сиракуза почти не виждах лейди Беатриче.

От една страна, прекарвах безброй часове в служба на Дон Педро в двора на вицекраля в Палермо. Осъществяваше се велико влизане и излизане, и срещи, и разговори, и постоянна смяна на благородни персонажи на сцената. Масивните мраморни зали бяха достоен декор за истински антични пиеси, но понякога се получаваше по-скоро фарс от комедия дел арте. Докато една важна особа напускаше сцената през едната врата, от противоположната влизате друга, обикновено смъртният му враг. И през цялото време нито един от двамата не знаеше, че другият също е в двореца.

Така задълженията ми ме задържаха дълго в Палермо, но и когато бях в дома на Леонато, на вечеря или на литургия, забелязах, че лейди Беатриче се старае да се отдалечи от мен колкото е възможно повече. На няколко пъти ми се стори, че зървам русата й глава, докато се разхождаше по плажа или береше портокали с братовчедка си в градината. Ала нито веднъж не успях да се доближа до нея достатъчно, за да й кажа, че съжалявам.

Защото наистина съжалявах. Онази вечер в Сиракуза бях много ядосан. Преди нямах никаква представа, че на въпросната сватба няма да бъда свободен, а ще трябва да работя за Дон Педро. Вярно е, че докато знатните особи се бяха събрали при фара, аз нямах какво друго да правя, освен да наблюдавам и пазя, но след това се наложи да включа в действие уменията си. Дон Педро ме натовари с мисията да проведа разговор с херцог Егеон, привидно приятелски и изобилстващ на хумор, но с основната цел да науча размерите и разпределението на флотата му. И докато намеря време да се върна на дансинга, Беатриче вече беше затънала здраво с онзи млад драскач, с когото се беше запознала. Изгарях от ревност, а езикът ми, напълно неканен, беше изговорил пред нея онези горчиви думи, които изобщо не мислех.

Нямам представа дали бях повлиян от проповедта на архиепископа, или възненавидях свободата, която леля й и чичо й бяха благоволили да й позволят — угаждане към племенница, което не би било допуснато за дъщеря. Но важното бе, че именно тази свобода й беше предоставила възможност да изгради близост със синьор Кролаланца за недопустимо кратко време. Бащините очи, които щяха да бдят над дъщерята така, както ястреб следи мишка, само биха намигнали на една племенница, решила да се облече като рицар и да участва в турнир. Но тогава изобщо не ми беше хрумнало, че същата свобода, която й бе позволила да се сближи толкова бързо с онзи поет, й бе предоставила простора да се сближи и с мен. А в известен смисъл аз бях съучастник в тази свобода, защото имах шанса да изложа на показ истинското й лице по време на турнира, но не го сторих. Тогава можех просто да повдигна визьора й и да я оставя на общественото презрение и на гнева на чичо й. Но собствената ми липса на последователност не беше никакво успокоение за душата ми.

Поне през онази вечер се бях доказал като полезен за Дон Педро при разговора си с Егеон. Стана ясно, че херцогът имал огромна флота, при това не само в Сиракуза, но — и това беше още по-важно — в пристанището на Марсилия, на южния бряг на Франция. Освен тази флота очевидно разполагал с флотилия от търговски кораби във всички пристанища на картата. Дон Педро ми бе поръчал да разбера дали херцогът дава под наем корабите си и накъде клонят политическите му симпатии. Според принца някои местни лордове не били големи приятели на испанската корона и макар външно да се държали приятелски, да подслонявали цели полкове под покривите на къщите си и да канели знатните особи на сватбите на синовете си, ако имали шанса, като нищо биха скочили по вечерня с ножове в ръце, за да върнат Сицилия на сицилианците.

На следващия ден в Палермо, докато чакахме архиепископа на Монреале в обширна зала от порфир и злато, Дон Педро ме запита какво съм научил от херцога на Сиракуза. Така успях да му кажа, при това напълно искрено, че според мен старецът би бил податлив на всякакво влияние и че сега, след като и двамата му сина са се върнали при него, както и съпругата му, би проявил отзивчивост към всяка кауза, стига тя да не изисква синовете му отново да го напуснат. Дотолкова, че би приел крайно благосклонно идеята да позволи на корабите си да увеличат богатството му, докато той си седи вкъщи и се наслаждава на компанията на своето отново събрано семейство. Дон Педро не спести похвалите си към мен, но аз приех с известен срам тези благодарности — защото всъщност не бях сторил нищо повече от онова, което обикновено правех по време на вечеря: да се държа любезно с домакина си, да пусна няколко пикантни шеги и да го попитам за работата му.

Днес обаче Дон Педро ми постави задача, с каквато никога не бих могъл да се сблъскам в обичайния си живот. Беше ми възложено заедно с другите арагонци да извърша подготовката за един невиждан спектакъл за местните благородници. Една наумахия — пищно представление на морско сражение, която трябваше да се проведе в древния гръцки амфитеатър в градчето Таормина. Аз не разбирах особено целта на това представление, тъй като то изискваше много време и още повече усилия, а както схванах от случайно изпуснатите мрачни намеци на принца, имаше далеч по-важни и сериозни неща, с които да се занимаваме. Но заради приятеля си реших да отдам на тази мисия цялото си внимание. Ако трябва да бъда честен, интересът, от който бях воден, беше сигурността ми, че през въпросната вечер най-малкото ще мога да зърна лейди Беатриче.

Театърът се оказа много красиво място и второто, което би повдигнало духа ми, освен мисълта, че ще видя Беатриче. Сцената се намираше на дъното на приятната естествена купа на оголения хълм, а каменните редици от пейки се виеха една над друга в зашеметяващ полукръг. Отвъд сцената, или може би точно под нея се разкриваше заливът на Таормина, а зад него от синкавите сенки се издигаше вездесъщият вулкан Етна, дишащ кротко с белия си дъх.

Самата сцена — огромен плосък полукръг, покрит с плочи, се бе превърнала в ключов логистичен проблем за арагонците. На Дон Педро му бе хрумнала идеята да пресъздадем древна римска морска битка между провинциите Иберия и Албион. Трябваше да има две флоти дървени корабчета, плаващи в миниатюрен океан, но скоро се оказа, че няма такова нещо като лесен начин да напълним с вода дъното на амфитеатъра. Върху плочите бяха излети безброй бурета с вода, докарани от брега на морето от мулета с докачлив нрав и още по-докачливи мулетари, но само за да потънат моментално в сицилианския пясък. Дори и в този момент, от мястото ми на най-горната редица каменни пейки, виждах испанските инженери как крачат на сцената под мен като раздразнени актьори, забравили репликите си, как поглаждат нервно бради и чешат озадачено теметата си.

Очаквахме принца малко по-късно, но без вода не можехме да репетираме, така че нямахме какво да му покажем, а камбаните на катедралата в Таормина ми напомниха, че времето напредва. Инженерите бяха изпратили да доведат някакъв велик мореплавател, който да ни даде съвет — някакъв венециански адмирал, който обаче бил местен и живеел в покрайнините на Месина. Аз трябваше да го посрещна, когато пристигне, но засега от него нямаше ни вест, ни кост. Дотогава можех просто да си почивам необезпокояван от никого.

Очевидно същото беше решил и Клавдио, седнал няколко реда по-надолу от мен. Вятърът развяваше къдриците от лицето му и му придаваше напълно безгрижен вид, почти на момче, нямащо нищо общо със скования, сериозен младеж, когото бях видял да изниква на негово място в Сиракуза и Палермо, с неопитния държавник, опитващ се да проумее великите дела, от които, както ставаше ясно, щеше да бъде част. Въпреки че го бях довел жив и невредим при вуйчо му и на практика вече не му бях бавачка, както благоволи да се изрази лейди Беатриче за мен, все още не го изпусках от очи и доколкото ми беше възможно, се стараех да го развеселявам и да му позволявам колкото може по-често да се чувства като нормален младеж.

Искаше ми се поне от време на време да захвърля пурпурното, което носеше, и да облича различен цвят. Но наскоро за него беше пристигнал цял сандък с флорентинско платно и от седмица насам шивачките не спираха да се суетят около него, за да приготвят премяната му за тази вечер, защото той щеше да играе важна роля в това представление. Довечера трябваше да бъде граф, обаче днес му бях намерил туника от памучно кадифе и му бях направил фионда — прашка, каквато имах, когато бях малък, изработена от цепната в единия край пръчка и ремък от ботуш. По лицето му беше заиграла колеблива усмивка, докато му демонстрирах колко далече този катапулт можеше да хвърля камък, и оттогава насам цяла сутрин графът сновеше между редовете на амфитеатъра, събираше камъните, изхвърлени от небрежните гърци, и изстрелваше тези древни снаряди към нищо неподозиращите чайки. Усмихнах се, когато го видях най-сетне да се забавлява.

Слънцето вече прежуряше, в разцъфналите храсти жужеше пчела и аз усетих, че очите ми започват да се затварят. Мигове или може би часове по-късно дочух зад гърба си скърцане на ботуши и над главата ми падна огромна сянка, предоставяща ми краткото удоволствие на прохладата. Отворих очи с мисълта, че това трябва да е пристигналият адмирал, но не беше той — беше някакво странно привидение, каквото никога досега не бях зървал.

Непознатият беше на около петдесет години, със съсухрена кожа и измършавяло лице. Беше облечен в броня, покрита с плесен и петна от ръжда, очевидно прекарала години наред забравена в някой ъгъл. По-голямата част от шлема липсваше — от оригиналния беше останала само горната част за главата, но човекът беше наваксал липсата с изобретателност, изработвайки нещо като полушлем от твърда хартия, която придаваше на шлема завършен вид. Предположих, че е някой от актьорите, вече облечен в костюма си, защото имаше чудата външност на древен рицар. Впечатлението се подсилваше от факта, че страдаше от липса на пълен комплект ръце — имаше само една. Затворих отново очи, но привидението се обърна директно към мен:

— Вие ли сте синьор Бенедикт от Падуа?

Пак отворих очи и примижах срещу него. Испанският му акцент беше много по-тежък от този на Дон Педро, архиепископа и вицекраля, взети заедно, но въпреки това го разбрах.

— Да — отговорих аз, но не станах, защото той не ми беше равен по ранг. Но пък напредналите му години събудиха състраданието ми и аз го поканих да седне до мен и да си почине, защото дишаше много тежко и дробовете му издаваха хриптящ звук подобно на мишка, прегризваща акордеон.

Той се отпусна тежко до мен със силно дрънчене на бронята си, а аз не бях в състояние да отлепя очи от мястото, където би трябвало да бъде лявата му ръка. Не ми се стори склонен да достави някакво съобщение, нито да си тръгне, затова се наложи да започна разговор.

— Очевидно доста си се бил на времето по кръчмите, старче — изрекох.

Беше на шега, разбира се, но непознатият моментално настръхна.

— Какво? — изломоти, силно докачен.

— Съжалявам! — побързах да се извиня и вдигнах ръце, но после побързах и да ги сваля, за да не би той да реши, че се хваля с наличието на две ръце. — Съвсем естествено е с натрупването на годините да се натрупат и раните от кавгите и боевете. Не се обиждай!

— Онова, за което не мога да не се обидя — изрече старецът, — е, че ме обвинявате в това, че съм стар и еднорък, като че ли е било по силите ми да спра времето за себе си или загубата на ръката ми е станала в някоя долнопробна кръчма, а не в най-великото събитие, което са виждали миналото и настоящето, а бъдещето може само да се надява да види. Но все пак ще се смиля да ви уведомя, че изгубих ръката си във великата битка при Лепанто, когато страните от Свещената лига се изправиха срещу турчина неверник! — при тези думи докачливият рицар се наежи и поизпъна рамене, но развали достойнството на момента, като почеса потната коса под импровизирания си шлем с мръсните си нокти. — Ако моите рани не притежават никаква красота в очите ви, то знайте, че поне за онези, които знаят къде са получени, те носят огромна чест!

Сега беше мой ред да се изправя, защото неговият ранг се оказа по-висш от моя и му дължах уважение като на достоен рицар. Поклоних се и изрекох:

— Простете, господине. Взех ви за свадлив селянин, а вие се оказахте истински герой!

Той ми се ухили с изпочупените си зъби и ми направи знак отново да седна. После рече:

— Може би съм и двете. Доста войници са точно такива.

— Значи вие сте адмиралът, когото ми беше заръчано да посрещна?

— Не съм — отговори той. — Но мога да ви предам съобщение от вашия адмирал. Той не е тук и няма да дойде. Никога няма да дойде.

— Нещо го е забавило, така ли?

— Вечността. Мъртъв е.

Изгледах го смаяно и отбелязах:

— Изглеждате ми много спокоен за такова съобщение!

— Нямам навика да се правя на скръбна баба. Но можете да ми вярвате, когато ви казвам, че наистина много скърбя за него. Защото той беше най-добрият сред мъжете и ветеран от същата онази битка при Лепанто, за която ви казах. Още оттогава, а и след това съм се бил до него и за Свещената лига.

— Дълбоко съжалявам, че светът е изгубил такъв войник! — отбелязах съвсем искрено. — Но сега нямам представа какво да правя, защото той трябваше да ни каже къде да сложим корабите, за да изобразим морска битка в колкото е възможно по-автентична формация!

Странният рицар ме плесна по рамото и извика:

— Не се косете! Вашият господар Дон Педро изпрати да ме повикат тъкмо с тази цел. Засега съм се устроил на острова, защото след Лепанто прекарах доста време в болницата в Месина.

Погледнах надолу към сцената и отбелязах:

— Най-големият ни проблем засега обаче е, че нямаме дори локва, а какво остава — езерце!

— Вече го разрешиха — отсече старецът и се изправи с дрънчене на бронята си. — В момента прокарват канал от реката и изграждат резервоар. Някой с повечко ум в главата се е сетил да им напомни, че водата обича да тече надолу, а не нагоре, следователно е по-добре да отклонят водата от реката, която изтича от вулкана, отколкото да товарят нещастните мулета със задачата да изпразнят морето, което открай време ми се е струвало невъзможна задача.

Аз също се изправих и поех бавно надолу по стъпалата след стария рицар, придържайки се към умерената му стъпка.

— Но предполагам, че тази идея е хрумнала за първи път на някогашните гърци — продължи старецът, — защото мулетарите откриха вече съществуващ канал и акведукт под основите на колоните. Май гърците са обрали всички велики идеи хилядолетия преди нашето време.

Подадох му ръка, за да слезе от ниската стена в самото дъно на амфитеатъра.

— Когато резервоарът се напълни, аз имам задачата да ви помогна с подредбата на корабите, а освен това съм написал няколко стиха за хора. Този актьор си пада доста многословен, но за театър с тези размери бива. А каква е вашата роля във всичко това, господине?

— Когато корабите се срещнат, трябва да се проведе импровизирана битка, в която аз трябва да поведа атаката и да организирам боя. Знам, че за тази моя роля е виновно представянето ми на турнира, но иначе никога не съм се качвал на кораб по-голям от гондола.

— Импровизирана битка, така значи? Участвали ли сте някога в морска битка, господине?

— Не — въздъхнах аз, уморен да чувам този въпрос. — Нито в каквато и да било друга битка.

— Но трябва да умеете да въртите добре меча, щом са ви избрали за тази роля, нали?

Може би достатъчно добре, след като сразих всички испанци на турнира. Но предпочетох да не го изричам на глас. Вместо това отговорих предпазливо:

— Само толкова, колкото да създам впечатлението за великите морски битки на Албион и Иберия.

— Албион и Иберия значи — промърмори той и срита жълтия пясък на арената с обувната част на бронята си. — Е, някои ще го преглътнат — добави и завъртя глава. Огледа тълпите инженери, които пълнеха резервоарите, а след това отправи критичен поглед към морето, вулкана и камъните, сякаш всички тези природни създания ни подслушваха. Накрая сниши глас и изрече: — Знаете ли истинската цел на това пищно представление?

Не схванах напълно този енигматичен коментар, но предадох инструкциите си на странния дребен старец така, както ги бях получил.

— Знам единствено, че силите на Албион трябва да изглеждат като напълно съкрушени, а аз трябва да водя битката и да скачам от кораб на кораб с меч в ръка — последното, което исках, бе да се намокря пред Беатриче, но предпочетох да не споменавам този свой каприз и довърших само: — Получих инструкции да изглеждам героично!

— Аха! — дълга, провлачена втора сричка. — Да изглеждате героично! Е, героичният вид е наполовина спечелена битка, както казват. Да не мислите, че когато войникът скача в зейналата паст на смъртта, не е ужасен? Коленете му омекват, орехчетата му се свиват, червата му се отварят. И това е всеки път, при всяка битка. Но тайната — натърти и вдигна един мръсен пръст пред лицето си — в това да изглеждаш храбър е да замениш сърцето си на заек със сърце на лъв!

Мисля, че разбрах какво иска да каже.

— Е, ще имаме и храбри костюми — отбелязах. — Шивачите на принца се занимават с тях вече цяла седмица.

Той поклати глава и изрече:

— Премяната, бронята и труфилата не означават абсолютно нищо! Очевидно не схванахте какво искам да ви кажа. Можете да отидете на война и със стар чайник вместо шлем и оловна чиния вместо нагръдник. Ето, вижте мен! — и обгърна с широк жест на единствената си ръка древната си броня. — Не е необходимо да бъдете изрисуван на ивици като тигър, за да повтаряте движенията на тигъра. Защото рицарят живее ето тук! — и се прасна по бронята, зад която беше сърцето му. — Както и тук! — плесна и опърпания си шлем, който изкънтя като чан. — Ако ще и навлечен със зебло да се биете, важното е въображението ви! Помислете си само от какви примери за рицарски подвизи изобилства италианската история! Нима сте забравили вашия маркиз от Мантуа, Бесния Орландо? Е, спомнете си ги и ги въплътете в ролята си! При всяка кръчмарска свада със собственика измамник, взел ви за чаша бира два реала вместо един, вие се превръщате в рицар, отвръщащ на грабителя господар. Дори падналата уличница трябва да изправите на крака така, сякаш е принцеса, и да кажете: „Как сте, госпожо? Надявам се, че не се ударихте много зле!“. И всичко това можете да сторите даже в ежедневните си дрехи!

Седяхме един до друг и гледахме как пълнят основния резервоар, а после инженерите бутнаха един от бутафорните кораби върху водата. Стори ми се тревожно неустойчив.

— Когато довечера застанете в онази черупка, направена от корк и платнище — продължи новият ми събеседник, — си представете, че сте начело на огромна флота в протока Патрас, както бях аз някога, а турците са се надвесили от позлатените носове на техните кораби и размахват извитите си ятагани. Усетете миризмата на барут в носа си — изкрещя, привличайки вниманието на инженерите, които го помислиха за актьор, — усетете екота на оръдията в ребрата си, чуйте пищящите греди, когато корабите се сблъскват, и тогава ще осъзнаете, че нямате друг избор, освен да размахате меча си и да скочите!

Обърнах се и го изгледах, опитвайки се да си го представя по време на битка.

— Какво си мислехте тогава, при Лепанто? — попитах.

Той се замисли. Чудатият му шлем не ми даде възможност да видя очите му. Накрая отговори:

— Че за един войник е по-добре да умре в битка, отколкото да спаси живота си чрез бягство. Когато скочих от нашия кораб в кораба на врага, изобщо не допусках, че ще се върна тук.

През останалата част от този горещ следобед ние репетирахме усилено за тържественото представление довечера. Ако трябва да бъда честен, аз не схващах напълно посланието на пиесата, нито имах представа за някоя друга роля, освен за своята — бях прекалено притеснен за морската битка, за да отдавам мисъл на реториката или алегорията. Никога не съм си падал по класиците — на мен ми дайте една хубава сценка от комедия дел арте, нещо смешно за слуга и господар или за Арлекино и Коломбина, а не тези надути превъзнасяния.

Обаче знаех, че освен битката има и един кон. Защото видях силен бял боен кон да се носи наоколо из тунелите под сцената, подмятайки като кукли на конци конярите, които се опитваха да удържат юздите му. Знаех също така, че Клавдио има много по-важна роля от моята, както и че хорът, който започваше пиесата, ръсеше големи глупости. Но иначе нямах никаква представа за значението на драмата, която трябваше да представим пред височайшата ни публика.

Малките кораби, измайсторени в Таормина и изнесени по склона от мулетата, бяха подредени по повърхността на езерото и образуваха приятна гледка. Въпреки първоначалните ми страхове те се оказаха издръжливи нещица, от дърво и платнище и ние стояхме върху тях съвсем спокойно, макар че не ми беше много ясно, как едновременно щяхме и да ги управляваме, и да се бием. Корабите на Иберия бяха от лъскаво, покрито с лак дърво и с копринени аленочервени платна, обаче лодките на Албион, макар на практика също толкова издръжливи, колкото и испанските кораби, бяха състарени нарочно и направени да изглеждат като изгнили старомодни морски съдове. Тук-там дори се виждаше по някой нос във формата на дракон, каквато е била някога модата сред северните племена.

Стана ясно, че Клавдио, щеше да играе краля на испанските сили и да стои на носа, обаче нямаше да взема участие в битката. Аз трябваше да скоча през него и да се приземя върху дървената палуба, на боядисания в синьо разнебитен флагмански кораб на Албион, за да вляза в битка със силите на врага, които, както стана ясно, щяха да бъдат водени от червенокоса царица на амазонките. Както преди, така и за тази сцена притесненията ми се въртяха не толкова около значението на въпросната алегория, а относно скока, който би трябвало да изпълня. Два пъти успях да се намокря, когато корабите не бяха достатъчно близо, за да успея да прескоча разстоянието между тях, а веднъж възседнах оръдието, увесил крака в изкуственото море, докато моят учител, старият испански рицар се превиваше от смях в края на сцената. Гордостта ми беше наранена и единственото, което ми оставаше, бе да се моля да не се изложа по този начин и пред Беатриче.

Когато слънцето пое по пътя си към хоризонта, беше време да се превърна в Бенедикт актьора. Нахлузих леката си римска броня от фолио и платнище, която не беше предназначена за оглед отблизо, но изглеждаше достатъчно достоверна от пейките на амфитеатъра. Арагонските войници на Дон Педро бяха преоблечени било като храбри иберийци, било като езичници с големи уши или като мръсни маври. Нахлуха даже местни жени и деца, които срещу обещанието за няколко реала, се бяха съгласили да бъдат облечени в пъстроцветни дрехи и лицата им да бъдат почернени с орехи.

При основните актьори се появи личният бръснар на Дон Педро, за да нарисува очите и лицата ни. Примигнах, докато той разнесе по лицето ми въглен, а после с четчица, фина като опашката на земеровка, обрамчи очите ми с черни линии и изрисува извити мустаци под носа ми. Един поглед в огледалото ме увери, че приличам на една от куклите, които бях видял на кукленото представление в Монреале, но се надявах, че от високите редове на амфитеатъра ефектът няма да бъде чак толкова абсурден.

Погледнах към Клавдио — изражението му беше измъчено и сериозно, лицето му пребледняло от напрежение. Бръснарят изрисува и него — неговите очи също бяха описани с черни кръгове, а за по-голямо внушение получи спретната брадичка и мустаци. Ала той не се разсмя — само се загледа в далечината. Умиращото слънце обагри очите му в жълто като на лъв. След това му метнаха великолепното наметало, което този път не беше пурпурно, а в испанско червено, и тежестта на това наметало легна върху раменете му като непосилен товар. Предметът в предната част на пелерината, който беше виновен за тежестта й, защото беше изработен от перли и скъпоценни камъни с огромна цена, беше кръст. А после и още нещо го отличи окончателно от всички нас — помощниците поставиха на главата му тежка златна диадема.

Внезапно в гърдите ми се надигна грозно предчувствие, точно на мястото, където върху гърдите на Клавдио лежеше кръстът. Какво всъщност пресъздавахме ние тук?

Някой ме потупа по рамото. Беше странният, зле облечен испански рицар.

— Трябва да тръгвам — каза той и подаде единствената си ръка.

Разтърсих я, силно озадачен. Той беше посветил целия си ден на подреждане на нашите бойни формации, на насочване на всеки удар на мечовете, а сега, когато всички актьори бяха облечени за ролите си, бе решил да си тръгне?

— Но ние всеки момент ще започнем! — възроптах аз. — Няма ли да останете, за да видите спектакъла?

Той поклати глава и погледът му се плъзна покрай мен по посока на крал Клавдио.

Усетих, че той би могъл да ми каже нещо, което искам да зная.

— Предполагам — започнах да увъртам, — че след всичко, което сте видели, ви изглежда глупаво да наблюдавате подобно нещо на сцена.

Той сви рамене и бронята му изтрака при врата.

— Обичам театъра не по-малко от всеки друг и с удоволствие бих седял в галерията, за да пляскам, да дъвча фъстъците си и от време на време да замерям с тях актьорите. Ала тази вечер не желая да остана, защото това не е представление — очите му, впити в момчето крал, се върнаха върху мен. — Това е съвсем истинско!

И с тези думи той се обърна и куцукайки, се отдалечи, преди да бях успял да го попитам какво точно има предвид.

Докато слънцето слизаше все по-ниско към хоризонта и засипваше морето с пламъци, забелязах как старецът със смешния шлем се спуска по хълма с удивително чевръста за куция му крак походка. Срещу него вървеше Дон Педро, който бе дошъл да гледа генералната ни репетиция, и въпреки разликата в ранга двамата се прегърнаха като братя. Спомних си как бях позволил на принца да ме придума и да ме наконти за вечерта на маскения бал. Но тогава бях в много по-голяма степен кукла на конци, отколкото сега. Заешкото ми сърчице се сви. Нищо чудно, че лейди Беатриче се беше смяла толкова много. Загледан в двамата мъже надолу по пътя, аз се запитах кой ли от тях би бил тигърът — старецът в ръждясалата броня или напереният принц в аленочервеното и златното.

Приближавайки към нас, Дон Педро поздрави първо мен, като негов най-близък приятел, даже преди Клавдио. Затопленото ми от този жест сърце укроти потракващите ми зъби, опасенията ми се изпариха.

— Разбрахте ли се с Дон Мигел? — попита принцът. — Уникална фигура, нали?

Замислих се, загледан в отдалечаващия се старец.

— Действително уникална фигура — отвърнах.

Но от страх да не обидя височайшия си приятел, предпочетох да не изричам на глас онова, което всъщност си мислех. А то бе, че този Мигел — ако това беше истинското му име — само за един следобед ме беше научил на много повече неща за рицарството, отколкото всичките натруфени кабалерос на Дон Педро, взети заедно, за целия дълъг път от Венеция дотук.

Седма сцена Наумахия в древногръцкия, амфитеатър

Беатриче: Изкачвах бавно стъпалата на гръцкия амфитеатър и се дивях на гледката.

За любител и разказвач на истории това беше върховното място на мечтите — камъните още таяха спомените за същите онези легенди, които бях чувала в учебната стая и дори се бях опитвала да чета на оригинален старогръцки, а сцената беше станала свидетел на стотици изиграни пиеси през вековете. Превъзбудена и леко задъхана от вълнение, аз заех мястото си сред пременените в тоги призраци и зачаках с нетърпение вечерните забавления — не на последно място, защото, имайки предвид, че предстоящото пищно представление на живи картини беше идея на Дон Педро, Бенедикт със сигурност щеше да бъде някъде из тълпата, тъй като напоследък кръжеше около принца като заразна болест. Копнеех да го видя, защото нещо се беше объркало много при последната ни среща. Държах да разбера дали действително е мислел горчивите слова, които беше изрекъл на сватбата в Сиракуза, или сантиментите му са произлизали от криворазбрана ревност. Исках да се върнем към веселата си размяна на хапливи закачки и да забравим за този сериозен конфликт, който се беше породил между нас.

Следвайки леля си и братовчедка си Херо, аз се озовах на най-горния ред на пейките за зрителите. И моментално пред мен се разкри величава панорама. Беше на залез-слънце и вулканът беше единствено синкав силует, приведен над града, а пушекът, който излизаше непрекъснато от гърлото му, се беше превърнал в корали и рози. Небето имаше цвят на шафран, морето беше покрито с пламъци. Единствено нетърпението ми да зърна синьор Бенедикт бе в състояние да ме накара да отлепя очи от тази неземна красота, но за съжаление не го мярнах никъде. От Херо знаех, че приятелят й Клавдио би трябвало да се появи в спектакъла в някаква роля, но тъй като нито бях виждала синьор Бенедикт, нито бях разговаряла с него вече повече от седмица, нямах представа къде би трябвало да бъде той.

Докато се оглеждах обаче, не пропуснах да забележа, че тук се бяха събрали всички знатни персони на Месина — разпознах много лица от маскения бал у чичо ми, както и от сватбата в Сиракуза.

Трите с леля ми и Херо бяхме насочени към местата ни от местно дете, облечено в бяла тога и с венец от лозови клонки в тъмните къдрици. Нямаше как да не забележа, че бяхме настанени далече от чичо ми. Той и Егеон бяха насядали около златен трон, поставен в малък страничен балкон, от който се разкриваше най-добрата гледка към сцената и където най-вероятно някога бяха седели античните императори. Помислих си, че позлатеният стол е предвиден за вицекраля, но скоро видях, че това дребно кралче е седнало между чичо ми и вездесъщия архиепископ на Монреале. Усмихнах се незабележимо на трона — отдавна подозирах Дон Педро в тщеславие, но си мислех, че дори и за него не би било дипломатично да седи на трон в присъствието на вицекраля. Ала когато принцът се присъедини към високопоставените особи, той също не седна на трона. Така златният стол остана празен, дори когато факлите в амфитеатъра бяха изгасени от децата в белите тоги и венците, и когато музикантите опънаха струните си, подсказвайки, че представлението ще започне всеки момент.

Една по една бяха запалени факлите около сцената. И ни разкриха истинско чудо на чудесата. Сцената не беше от камък, нито дори от дървени дъски, както се прави при комедия дел арте. Беше от вода — обширен плитък резервоар, пълен догоре, с бели и сини вълни, изрисувани отпред. Дървената основа на самия резервоар също беше боядисана в синьо, така че водата, осветена от свещи, зад които бяха поставени огледала във формата на раковини, излъчваше лазурен блясък. Върху вълните стъпи разказвачът, облечен в тога като моите въображаеми призраци — хитроумно изработена скрита платформа го караше да изглежда така, сякаш ходеше по водата като Христос.

Актьорът — мъж на средна възраст с оредяла брада, разви старовремския свитък в ръцете си и занарежда на висок глас, който се понесе нагоре по редиците и отекна в целия амфитеатър:

— Хорът съм аз, ваш за тази вечер и коленопреклонно прося от вас търпение към моя пролог, внимание към нашата пиеса и благосклонна преценка на нашия епилог! Тъй щото, макар да ни предстои да чуем за велики крале и блажени светци, и за дела, отдавна отминали, нищо чудно за всеки от нас все още да има шанс да стане част от историята в идните дни!

След тези прокобни слова хорът отстъпи от водата и пиесата започна. Лазурният басейн потъна отново в мрак. Огледалните лампи бяха насочени към пространството пред него. Пред сцената се събра тълпа войници, които викаха и пееха на непознат език. Със засилването на светлината видях, че кожата им е оцветена като че ли със сока на орехи, а на главите им имаше пъстроцветни тюрбани, кожата ми настръхна от грозни предчувствия въпреки топлината на вечерта. Това бяха маври.

Отгоре, във водата или по-точно — по нея, отново се появи разказвачът и занарежда:

— В Древна Испания добрите хора на кралство Астурия25 са били силно тормозени от злия мавър. Храбрият крал Рамиро влязъл в битка, ала бил обграден.

Напред излезе фигура в алено — беше Клавдио. С кървавочервена пелерина, с инкрустиран със скъпоценни камъни кръст на гърдите вместо брошка и с корона на главата. Херо ме сръга с костеливия си лакът толкова силно, че ребрата ме заболяха. Аз стиснах ръката й, а през това време маврите го обградиха и напевите им придобиха заплашителен оттенък.

Вече окъпан целият в светлина, Клавдио коленичи и започна да се моли за чудо. Силният му глас достигна дори до нас, най-високо над арената.

— Благословени свети Якове, спусни се над нас в нашия час на нужда и ни избави от тези гибелни орди, от тази усойница в пазвата на Испания!

Извърнах очи към Херо, но тя очевидно изобщо не схващаше значението на думите — само съзерцаваше с кротка възхита своя приятел в кралските му одежди. А Клавдио, със затворени очи и движещи се набожно устни, като че ли се молеше, истински. И се получи, чудото стана! По водата плъзна светъл лъч и образува пътека, а маврите се уплашиха и спряха да пеят. Кожата ми настръхна, докато гледах тази сцена. В задния край на сцената изведнъж се появи бял боен кон и сякаш тръгна по водата. Знаех, че ставам свидетел на хитроумна машина, че под повърхността на водата има някаква твърда повърхност, но ефектът действително беше магически. Конят носеше на гърба си ездач, облечен в бялата роба на светостта, с бяла качулка на главата. Качулката покриваше дори лицето му и двете дупки му придаваха истински призрачен вид. Над главата си ездачът имаше златен ореол, а на гърба му беше метната бяла мантия със странен знак — червен кръст, който приличаше в основата на кинжал, с мида над него — знакът на свети Яков. В ръка светецът държеше свръхестествено чудо — горящ кръст, покрит умело с пламъци, които обаче не изгаряха облечената му в ръкавица ръка. А конят, въпреки огъня точно над главата му, вървеше внимателно напред и елегантно слезе от изкуственото езеро под възторжените ахкания на публиката. След което създанието остана напълно неподвижно, докато светецът размахваше меча си и сечеше всеки мавър, дръзнал да се изправи срещу него. Всеки от боядисаните актьори очевидно бе скрил в пазвата си мехур с животинска кръв, защото не след дълго краката на коня и дори снежнобялата мантия на светеца се покриха с тъмночервени пръски. А после стана още по-страшно — жени и деца, носещи мавърски мъниста и къдрици, се втурнаха, за да оплачат мъжете си, ала те също бяха посечени от светеца. Към момента, когато свети Яков приключи със сечта, мантията му беше станала от снежнобяла в кървавочервена. Накрая той поднесе огнения кръст на благодарния крал, който го прие на колене.

Прилоша ми. Значи този светец, този образец и защитник на испанците, беше убиец на маври. Този орден, на който Дон Педро беше член, това свещено братство, в което той беше подмамил синьор Бенедикт, беше бичът за онзи прекрасен човек на плажа, за онзи красив мавър. Значи свети Яков би погледнал Гулиелма Кролаланца по същия начин, по който я беше гледал архиепископът на Монреале — би огледал широкия й нос, изумителната й коса на масури и пълните й устни с цвят на черница, и би видял срещу себе си животно, а не жена.

И за момент не се бях замислила, когато Херо ми беше разказала съвсем спокойно за прогонването на маврите от Сицилия. Тогава бях приела, че това е било необходимо от военна гледна точка. Но сега тази пиеса ме накара да видя нещата по съвсем различен начин. Осъзнах, че маврите са били прогонени, защото са били различни. Но аз познавах жена, която беше наполовина мавърка и която имаше бял съпруг и син. Как е възможно да са чак толкова различни от нас?! И прогонването им е било благословено от свети Яков. Пак ми прилоша. А аз държах негов пръст в писалището в моята стая!

След като касапницата приключи, пространството пред големия резервоар отново потъна в мрак и синьото море отново беше осветено. Хорът се появи пак върху вълните и пак започна да рецитира. Аз се заслушах напрегнато, чудейки се какво още предстои, дали би могло да стане още по-зловещо.

— Получил благослова на свети Яков — нареждаше хорът, — Рамиро се закле да продължи делото по прочистване на империята от безбожниците и така вдигна платна към Албион, за да срази червенокосата вещица Будика26 заради езическите й вярвания!

По една случайност обаче аз бях учила история на Римската империя и веднага усетих, че тук нещо не е наред.

— Това е пълен абсурд! — прошепнах на Херо. — Будика е живяла през първи век, а Рамиро много по-късно от нея!

Херо махна с ръка, игнорирайки възраженията ми, и аз предпочетох да замълча. Защото, както добре знаех, художествената измислица е с изменчив нрав и редица величайши автори са виждали във въображението си срещи между велики личности от историята, които иначе е нямало как да се срещнат. Та сега зачаках да видя как ще се разгърне тази драма.

Пред очите ни се разигра същински спектакъл. По синьото езеро се появиха десетки малки кораби, около една десета от размера на галеас, тримачтовата галера, но иначе пълно копие на този морски съд. Публиката отново ахна. И всеки от тези кораби си имаше екипаж — армия, въоръжена до зъби и готова да убива.

Водач на силите на Албион беше Будика — мъж, облечен като жена, чийто нагръдник имаше два конуса вместо гърди, с покрито с бяла оловна паста лице като на уличница и шлем с рога върху буйна червена перука. Навитата на ситни масури коса ми напомни отново за Гулиелма Кролаланца. Огледах насъбраните височайши особи по редиците, но като че ли тази вечер нито тя, нито синът й бяха поканени на събитието. Което изобщо не ме изненада — враждебността, която бях забелязала между нея и архиепископа на Монреале, подсказваше за страховит конфликт.

Начело на корабите на Астурия, или по-точно на носа на флагманския кораб отново беше Клавдио в ролята на крал Рамиро, но сега държеше огнения кръст пред лицето си. Благославяше го свещеник в покрито със скъпоценни камъни бяло расо, който подозрително силно напомняше на архиепископа на Монреале. В корабите на Албион се виждаха езичници, облечени в памучни туники и зебло, а Будика беше благославяна от друид с лешникова пръчка, който пък подозрително силно напомняше на Зеления човек. Червенокосата кралица като че ли се гърчеше в екстаз при тази неверническа благословия, плезеше език и търкаше конусовидните си гърди по крайно сластен начин. Въпреки съвсем явното послание, спектакълът беше изпълнен чудесно — флотилиите на иберийските кораби и езическите баржи плаваха съвсем убедително една към друга върху сапфиреното море. Тимпаните на невидимите музиканти подсказаха за разразяваща се буря, а после, със силен удар на цимбали, двете флоти най-сетне се срещнаха.

И тогава на носа на флагманския кораб се появи един героичен персонаж — висока фигура с широки рамене и дълги крака. Носеше броня и шлем на римски центурион и по лицето му беше изрисувана тъмна брада, но очите под тази боя бяха светли.

Това беше Бенедикт.

Изненадах се не на шега, когато го зърнах, защото историята на маврите го бе прогонила от ума ми за първи път, откакто се запознахме. Въпреки спора между нас не можех да не призная, че изглеждаше много внушително в римските си одежди в червено и златно. И докато той стоеше на носа като статуя, публиката затаи дъх, а аз потръпнах в очакване. И тогава той скочи по най-героичен начин, прекосявайки невъзможното разстояние от вода от едната флота до другата, и се зае да коси езичниците. Долових някакво скимтене откъм Херо и едва тогава осъзнах, че съм стиснала толкова силно ръката й, че едва не я счупих, и съм се наклонила толкова много напред, че почти бях влязла в предния ред.

Сега вече видяхме истински бой, когато и двете страни извадиха мечовете си и остриетата им заискриха. Очите ми не се отлепяха от Бенедикт, докато той се носеше сред мелето като вихрушка, демонстрирайки всичките си умения, като косеше враговете неверници. Бях наясно, че това е театър, но тъй като го бях виждала да действа по същия начин на турнира, ролята му като че ли беше най-достоверна. Освен уменията по фехтовка беше демонстрирана и отлична стратегия за морски бой — испанските кораби заобиколиха от три страни флотата на Албион, така че езичниците бяха принудени да се върнат обратно на хартиения си бряг, където обаче ги чакаха изкусно изработени хартиени камъни, които започнаха да падат отгоре им от близките скали. Победата беше толкова съкрушителна, че червенокосата кралица падна на колене пред Клавдио — Рамиро и жалостиво започна да се моли. Бенедикт вдигна меча си над врата й, но кралят заговори и рече, че ще пощади живота й, ако тя предаде цялото си богатство на Испания и приеме Единствения истински Бог. Пиесата завърши със сцена, в която кралицата пое огнения кръст от ръцете на Рамиро, а нейните сподвижници обсипаха потисниците си с езическо злато.

И после настъпи гробовна тишина. А след това някъде зад нас, откъм позлатения балкон, се чу пляскането на един човек.

Всички глави се извърнаха към него и из целия амфитеатър се понесе жужене като от пчелен кошер.

Сух и елегантен, не по-висок от Дон Педро, той имаше красива брада, покриваща тежка хабсбургска челюст и обрамчваща непреклонно стиснати уста с изпъкнала долна устна. Чупливата му черна коса беше сресана назад, разкривайки лицето му. Въпреки че не носеше корона, сред тълпата нямаше никакво съмнение относно самоличността му, даже сред онези от хората, които не бяха виждали лицето му в памфлет или на монета. Защото на този свят нямаше друг мъж, на когото вицекралят би отстъпил своя трон. Това беше Филип Втори, кралят на Испания.

Върху аленочервения му дублет беше избродиран тежък кръст от перли и скъпоценни камъни, твърдата му надиплена яка сякаш осветяваше лицето му и като че ли за да изтрие и последните съмнения около самоличността му, през челото му минаваше тясна златна диадема. Стреснато осъзнах, че той изглеждаше точно като Клавдио. Или по-точно Клавдио беше облечен нарочно така, за да изглежда като него.

Кралят помаха благосклонно на публиката — но изражението му остана абсолютно каменно, като че ли усмивката бе под нивото му — след което пак започна да пляска. Херцозите и останалите знатни особи побързаха да се изправят и бързо подеха ръкоплясканията, следвани от тълпата. И след като вече всички присъстващи в амфитеатъра бяха започнали да аплодират, кралят хитро спря и се зае да маха на екзалтираната тълпа, присвоявайки овациите, иначе дължими на актьорите, за себе си. Аз никак не бързах да ставам, обаче Херо ме задърпа за ръкава и накрая, макар и неохотно, бях принудена да се изправя.

Но един човек от публиката изобщо не се изправи. Седеше три редици пред мен под прикритието на пелерина с качулка, но докато аплаузите продължаваха да кънтят, той се изправи на крака и се изкачи по стълбите до последния ред, за да се измъкне незабелязано през задния вход. Докато минаваше покрай мен (наистина ли кимна, или ми се е сторило?), вятърът повдигна леко пелерината му и аз зърнах на врата му перо и кристална бутилчица с мастило в нея.

Тогава се изправи и кралят, съпроводен от тържествен сигнал на фанфари, и се насочи надолу към сцената, за да се запознае с актьорите. На крачка зад него забелязах подлизурстващия архиепископ как шепти, представяйки му Клавдио. И тогава негово величество се издаде за първи път, че е човек — докосна бутафорната корона. След това направи комплимент на синьор Бенедикт, който стоеше на крачка зад Клавдио, и докато Бенедикт се покланяше, аз се опитах да разчета изражението му, но не успях.

След това кралят беше изведен от театъра, а облечените като гърци разпоредители препречиха всички пътеки между редовете, за да ни задържат по местата.

Глъчта и врявата, които настанаха миг по-късно, бяха оглушителни. Херо нареждаше нещо за това каква чест било за нея да види с очите си испанския крал. Аз бях не по-малко удивена от останалите, но към горчивия вкус в устата ми, останал от пиесата, се прибави и нещо друго — някакво странно безпокойство в стомаха ми. Какво изобщо правеше кралят тук? От къде на къде ще идва на посещение на незначителния ни остров и не само ще гледа тази безумна бутафория, наречена пиеса, но и ще натрапва на своите поданици посланието й?

Актьорите започнаха да се изнизват от сцената и аз бързо се изправих. Исках да се видя със синьор Бенедикт, преди да си тръгне. Появата на краля ме бе накарала да забравя за нашия спор — имаше много по-важни неща от него. Може би той, като един от актьорите, да успее да хвърли някаква светлина върху странната вечер. Докато вървях нетърпеливо след леля ми и Херо, които слизаха надолу, едва разбутвайки кипящата от екзалтация тълпа, се опитвах толкова отчаяно да зърна Бенедикт над главите на останалите, че изгубих опора по коварните, ронещи се стъпала, залюлях се и се проснах по гръб върху древните камъни. Херо изпищя по начин, който надали можеше да се определи като достоен за дама. Но преди тя или леля ми да успеят да ми помогнат, една силна ръка ме издърпа и ме изправи на крака.

Сведените ми от срам очи попиха всеки детайл от външността на моя спасител — позлатени бронирани ботуши, червеникавокафяви кожени бричове, позлатен нагръдник. Лице, изрисувано чудновато с червени бузи и очи, описани с черно, които изглеждаха по-зелени от всякога под сянката на шлема на центурион. Това беше центурионът от Иберия — синьор Бенедикт.

Изгледах го на кръв — колко навременно да се окаже мой спасител, след като последния път, когато беше държал ръката ми, двамата танцувахме, а той ме беше обидил по най-безсрамен и безпардонен начин. Ала сега той впи зелените си очи право в моите и изрече:

— Как сте, милейди? Надявам се, че не сте се наранили?

Предпочетох да си задържа езика зад зъбите и само поклатих глава, защото падането ми беше довело моментално до мен леля ми и братовчедка ми и сега нямах никаква възможност да го разпитвам по въпросите, които ме вълнуваха. Защото, каквато и да беше целта на посещението на краля на острова ни, чичо ми също беше включен в този заговор. Освен това, докато Бенедикт се обръщаше, за да предаде елегантно ръката ми на леля ми и докато се покланяше, за да ни напусне, на гърдите му забелязах проблясък на орден — орденът на свети Яков. Значи той също беше въвлечен в голямата тайна.