Бедствие на високи токчета

Дванадесет

Мъжете на масата чуха как Бренди все повече се настървява.

— Тази е кибритлия. Сигурно много ядове ще береш с нея. — Мосимо се взря в Роберто и премина на италиански: — Защо я доведе на срещата?

— Нямах избор. Тя ми е адвокатка. Имахме неприятности в съда. — Освен това беше маце-трепач, разкошна и чаровна. Беше разсеяла мъжете, осуетявайки стратегията на Фосера да малтретира Роберто. Разбира се, Мосимо щеше да наложи своето, но беше хубаво да видиш как плановете му се провалят, макар и за малко.

— Затова ли закъсня? — Сякаш Мосимо имаше право да му държи сметка за времето.

— Знаех, че ще ме изчакаш. — Роберто наклони стола си назад, отговори на втренчения му поглед и зачака да види дали мъжа ще лапне стръвта.

Онзи направи някаква гримаса, която трябваше да мине за мазна усмивка.

— Имахме проблем с нашия вътрешен човек. Федералните го подгониха за укриване на данъци.

— Класически ход от тяхна страна. А той не е ли проявил достатъчно разум, за да… Сигурно не е. — Роберто едва не прихна, като видя объркването, изписало се по лицето на Мосимо. Неговият вътрешен човек беше синът му Марк. Роберто току-що го беше оскърбил, а Мосимо се нуждаеше прекалено много от него, за да вземе да се засяга.

О, да. Мосимо лапна стръвта.

— Но ти си имаш други вътрешни лица. — Роберто небрежно махна към мъжете, насядали около тях.

— То се знае, само че не от неговия калибър. — Мосимо примигна в непохватен опит за скромност и гласът му стихна почти до шепот. — Не е за тънка работа като тази.

— Разкажи ми. — Роберто не очакваше Мосимо да проговори. Още не. Не и докато условията не бъдеха съобщени.

Обаче Мосимо си запали цигара. Пръстенът на кутрето му смигна на Роберто.

— В музея има един диамант — подхвана той с привидна искреност. — Петдесет карата, нещо такова; малко синкав, малко лилав, много прочут. Трябва да го освободим.

— Пламъка на Романови. — Роберто хвърли поглед на Бренди. Тя още говореше, но вече не толкова разгорещено, а със стоманена решителност, която вещаеше зло за слушателя в другия край на линията. Не им обръщаше никакво внимание. Това го радваше, защото не проумяваше играта на Мосимо. Какъв ли кос държеше, че толкова бързо му издаде информацията си?

— Знаеш за него.

— Всеки любител на скъпоценните камъни е чувал за Пламъка на Романови. — Роберто прекрасно знаеше, че Мосимо нищо не е чувал за Пламъка преди пристигането му в Чикаго, когато е видял шанс за своето забогатяване. Дядо му казваше, че Мосимо е главорез; селяк, който не отбира от хубавите неща в живота.

И Мосимо беше наясно. Това бе една от причините така да ненавижда стареца. В сравнение с него се чувстваше — и беше — посредствен.

Роберто посипа сол в раната, като му напомни, че се движи в най-висшите кръгове на обществото.

— Видях го събота вечер на благотворителното тържество в къщата на Макграт. Ако камъкът непременно е трябвало да бъде „освободен“, не е било зле това да се случи на път от музея към частен дом.

— По-добре вечерта преди да отпътува за следващия град. Опакован, ще е по-лесен за пренасяне.

— Много хитро. Много умно. — Мосимо беше проницателен, затова Роберто се престори на наивник. — А това мен какво ме засяга?

— Ти си вътрешен човек.

— Още не са ме осъдили.

— Технически. — Мосимо се засмя и се закашля, след което угаси цигарата в чинията си. — Дядо ти беше най-добрият в бранша.

— Докато ти не го извади от бизнеса — отвърна Роберто без излишни емоции. Нямаше причина да се сърди. Не и когато бе на крачка от постигането на отмъщение.

— Време беше за промяна. Повярвай ми, неприятно ми беше да го натикам в миша дупка. Но той остаря. Стана мекушав. Налагаше се да действам твърдо. Обаче ми се струва — Мосимо му се закани с пръст, — че те е научил на всичко, дето знае.

Роберто стрелна с поглед Бренди, която говореше тихо и бързо, излагаше пред Глен Силвърстийн фактите и не приемаше да я правят на маймуна.

— Адвокатката ми няма да е вечно заета. Давай по същество.

— Искам ти да бъдеш моят вътрешен човек за тази работа.

Роберто прихна шумно, при което Бренди отлепи телефона от ухото си и го погледна.

Мосимо даже не трепна.

— Зле ли ще ти е да вземеш своя пай от този диамант?

— Парите не ми трябват. — Роберто държеше под око Бренди. Бузите й бяха зачервени, очите й пламтяха, докато говореше рязко и грубо по телефона.

— Ти си граф. Важна личност в Италия.

— Както и на някои други места. — Роберто си даде сметка, че се забавлява.

— Да. И на някои други места. — Мосимо оголи пожълтелите си зъби в нещо, което трябваше да мине за усмивка. — На теб пари никога не ти трябват, само дето крадеш бижута из цяла Европа и Азия. За човек като теб това е предизвикателство. Възбуда. Помисли си какво ще е да обереш важен музей. Ще се прочуеш в нашите среди.

Роберто си поигра с идеята да отрече, че принадлежи на техните среди. Само че предпочиташе да не разярява Мосимо до степен на безпаметност. Беше виждал последиците от неговия гняв. Затова каза:

— Не ми се мре. Охраната на този диамант сама по себе си е произведение на изкуството. Ще бъда изпържен, преди да съм изминал и два сантиметра.

— Разгледал си охраната, а?

Роберто нехайно сви рамене.

— Да ти е ясно — тази работа ще я свършим с или без твоя помощ. — Мосимо заговори по-бързо, защото Бренди привършваше разговора си.

— Без мен. Вече ми виси на врата един процес. Само глупак би се захванал сега с такава работа.

— Глупак с дядо.

— Ах. Това било значи. — Той наистина ли допускаше, че няма да защити дядо си? Обаче Мосимо познаваше стила му на мислене.

— Стар е. Не излиза от къщата си, нито от квартала, а не би ти разрешил да му назначиш телохранители. Ако не ни сътрудничиш, рано или късно ще го докопаме.

Келнерката се отправи към масата им с подносите.

— Рано или късно, Мосимо, някой здравата ще ти се ядоса и ще го отнесеш. — Тонът на Роберто бе толкова вглъбен, че изминаха няколко мига, докато членовете на клана Фосера да разберат с какво ги заплашва.

Рики и Дани се изправиха рязко и столовете им се блъснаха в стените.

Келнерката се отдръпна и улови за ръката Бренди, която понечи да тръгне към тях.

— Спокойно. Спокойно. — Мосимо махна на хората си да седнат обратно по местата си. — Няма причини да се заплашваме. Тук всички сме приятели. Ще се спогодим.

Тоягата и моркова. Доходоносната търговия с крадени скъпоценности в Чикаго се изплъзваше от ръцете му и от отчаяние Мосимо бе готов на всичко, независимо колко рисковано. Точно както Роберто се надяваше.

— Стародавна дружба свързва нашите фамилии. Векове наред разбойниците от родовете Фосера и Контини са действали съвместно. — Мосимо показа на Роберто сплетените си пръсти. — Едно обединение сега ще е в рамките на традицията.

— Не съвсем. — Роберто положи длан на масата. — Фосера не знаят що е отговорност.

Рики и Дани отново скочиха.

Роберто също. Той сложи и другата си длан върху масата и се приведе към Мосимо:

— Пуснали сте ми например две куки по петите. Тъпо е и държа това да престане.

— Никой от моите не те следи. — Мосимо успя да изтипоса някакво учудване.

Роберто изведнъж сграбчи китката на Мосимо и я изви.

— Откачи ми опашката!

Мъжете заръмжаха вкупом.

Роберто усети до врата му да се допира хладен метал.

Той нарочно спря погледа си върху пръстена на кутрето на Мосимо. Пръстенът беше толкова стар, че заврънкулките върху златния обков се бяха поизтрили. Камъкът, изумруд със съвършен наситенозелен цвят, не беше шлифован, а заоблен и полиран. Този пръстен…

Не искаше да си дава вид, че гори от нетърпение да приеме задачата, но не бе очаквал такъв бурен прилив на чувства при вида на дядовия си пръстен. Прииска му се да извие врата на Мосимо. Вместо това изви китката му. Без да се оглежда, Роберто изсъска:

— Кажи на кучия син да свали пистолета, иначе ще се наложи докторите да изрежат пръстена от счупеното ти кутре. Ще бъде справедливо, нали?

Кръглото лице на Мосимо се беше оросило с пот.

— Прибери оръжието. Diavolo, Дани, прибери го, преди да са те видели ченгетата. Не е необходимо целият град да развява имената ни!

С крайчеца на окото си Роберто видя как Дани пъхна пистолета под ризата си. Така.

— А сега, Мосимо, кажи на хората си, които ме следят, да се разкарат.

— Не съм ти слагал опашка. Но щом искаш, ще разкарам досадниците. Мога да се справя. — Мосимо изпитваше болка, така че може би казваше истината.

А може би лъжеше, проклетникът му с проклетник.

Роберто предизвикателно се взря в подлите малки очички, давайки му да разбере, че има насреща си достоен противник.

— Много се извинявам за несправедливото обвинение. Трябваше да се досетя, че ти, отколешен приятел на фамилията, няма да прибегнеш до една толкова презряна практика. — Роберто го пусна. — А аз лично ще се заема с ония двамата.

— Ако искаш, да ти помогна — предложи Мосимо.

— Няма нужда. — След една усмивка, разкриваща всичките му зъби, Роберто се обърна към Бренди.

Тя бе затворила телефона и сега се взираше в него изненадано.

И как иначе. Мислеше го за дилетант, за италиански граф с крадливи пръсти, не за мъж, способен на насилие.

Той й подхвърли шлифера:

— Облечи го.

Тя се подчини. Докато си завързваше колана, пръстите й трепереха.

Роберто даде бакшиш на суетящата се келнерка, заръча й да опакова надениците с гарнитурата в хартиени пликове, а на Мосимо благодари за обяда.

— А какво ще стане с работата? — попита Мосимо, докато си разтриваше китката. Беше загубил престорената си сърдечност. Изглеждаше такъв, какъвто си беше — гнусен, злобен крадец без капчица финес.

— Ще държим връзка.