Бедствие на високи токчета

Девет

— Бих могла да изтъкна, госпожице Майкълс, че е доста неразумно да закъснявате на първия си работен ден. — Госпожа Пеликан стоеше начело на конферентната маса, подчинените й бяха събрани около нея. Укорът бе отправен, когато Бренди се промъкна през вратата.

— Няма проблем, когато господин Макграт е най-добрият приятел на семейството ти — гнусно подметна Санджин Пател.

Бренди се сети колко приятно се държеше той в петък вечер, когато се надяваше да я свали, но реши, че един силен шамар по красивото му лице сега е извън темата.

— Извинявам се, госпожо Пеликан. Апартаментът ми е бил нападнат от вандали. Полицията си тръгна около полунощ. Ключарят си тръгна в един. А аз трябваше да разчистя, за да мога да стигна до леглото си. Не успях да си легнах преди три. Тази сутрин се обадих, за да предупредя, че ще закъснея. — Беше оставила съобщението на Шона Милър с ясното съзнание, че то никога няма да бъде предадено.

— Можеше да изпратиш имейл — намеси се Санджин.

— Счупили са лаптопа ми. — Не го бяха откраднали, а потрошили.

— Съжалявам. — Гласът на госпожа Пеликан прозвуча искрено. — Лошо начало в нашия хубав град.

Вашият хубав град, в който на човек му измръзва задникът.

— Какво казаха полицаите?

— Според тях охраната в блока всъщност е много добра. Домоуправителят ме затрупа с извинения. — До степен, че уреди неговият застрахователен агент да заснеме днес щетите и изпрати фирма, която да почисти. Ерик не желаеше другите му наематели да имат причини за безпокойство. — Даде на полицията видеолентата от камерите на входа. Там ще я проучат и ще видят дали не познават извършителя, но обикновено в такива случаи излиза, че някой наемател се е показал „любезен“ и го е пуснал.

— Какво е било откраднато?

— На пръв поглед нищо не липсва. — Някак си това правеше положението по-лошо. Притесняваше я, че някой от чиста злоба е обърнал наопаки нещата й, нарязал е с нож новия й диван, изпразнил е чекмеджетата й и кашоните, които още не бе разопаковала. Изглеждаше, че вандалщината е на лична основа.

Снощи, след като всички тръгнаха, Бренди се беше опитала да поспи, но щом почнеше да се унася, рязко се разбуждаше. Лежеше в мрака с широко отворени очи и чакаше да чуе тихия звук от стъпки или да види тъмна сянка на прозореца.

— Можехте да си останете вкъщи, госпожице Майкълс. — Госпожа Пеликан намръщено огледа Бренди. — Може би е най-добре да се приберете.

Очевидно Бренди не бе скрила добре с коректора тъмните кръгове под очите си.

— Разбира се, благодаря ви, госпожо Пеликан. Но аз с нетърпение очаквам да заработя с вас и вашия екип и не бих желала да пропусна първоначалното обсъждане на това вълнуващо ново дело. — Тя стискаше куфарчето в потните си длани и се надяваше, че поддържа някакво подобие на професионализъм, и не звучи като абсолютен неудачник.

Не можеше да понесе мисълта, че през първия й работен ден всички ще й се присмиват злобно, ще одумват поведението й на партито и ще пускат гадни коментари за отношенията й с чичо Чарлс. Затова си сложи най-стегнатия сутиен, намъкна се в най-консервативния си и най-малко намачкан черен костюм и се изръси за такси, което да я закара максимално бързо до „Макграт и Линдоберт“. Поне сега Санджин можеше да пуска гадните си подмятания право в лицето й.

— Хубаво. — Госпожа Пеликан заговори с бодър, делови тон. — Знаете защо сме тук. Тип Джоуел, Глен Силвърстийн, Даяна Клим…

На Бренди й се дощя да е в апартамента на Роберто — стоплена, закриляна и обичана.

Е, не точно обичана, но определено ценена и обгрижвана. Въпреки че той не направи опит да узнае фамилното й име или къде живее. Устройваше го тя да напусне живота му завинаги… така и трябваше. Нали Бренди това искаше. Уикендът бе минал далеч по-добре, отколкото искаше и заради неговото равнодушие — точно така си беше — тя реши да не му се обажда, когато откри погрома в апартамента си. Слава богу, че й бе останало достойнство.

Вместо това се намираше в тази зала с колегите си, които зяпаха своите органайзери, тефтери или мини лаптопи. Стараеха се да не поглеждат към нея и да не проявят ни най-малка любезност.

Може би така се поздравяваха в Чикаго, но Бренди беше от Нашвил, където добрите маниери бяха правило, а не изключение. Нямаше да им даде да я правят на маймуна.

Тя решително се запъти към Тип.

— Тип, в петък ми се стори, че нещо си настинал. Дано сега си по-добре.

Тип беше стар адвокат, вероятно не най-добрият, защото беше на шейсет и още не бе съдружник, но знаеше как да играе играта. Той се ръкува с нея.

— Благодаря, по-добре съм.

— Даяна, радвам се да те видя отново. Надявам се, че ще ми кажеш кой е фризьорът ти. Моят направо ме окълца последния път.

Всъщност последния път тя беше при истински стилист, но Даяна беше на трийсет и нещо, омъжена, изрусените й кичури крещяха „изгорени сме“, а прическата подчертаваше големите й бузи. Малко ласкателство нямаше да й се отрази зле.

— Разбира се. — Кафявите очи на жената светнаха.

Глен се прокашля.

— Само че след малко — добави Даяна.

— Санджин. — Бренди му подаде ръка, но при него едва ли щеше да успее с южняшки чар. Беше неженен, интелигентен, от Индия и не му се нравеше, че не е проявила интерес към мъж, който работи в кантората.

Той докосна ръката й и хладно сведе глава, с което показа, че в негово лице си е създала враг.

— Госпожице Майкълс, свършихте ли с приказките? — строго я скастри госпожа Пеликан. Очевидно бе наясно какво цели Бренди. — Глен е водещият адвокат по вашето първо дело, затова ще му сътрудничите.

Глен кимна надуто и Бренди разбра, че ще й се стъжни животът. Той беше петдесетгодишен, с олисяло теме, което прикриваше със зализан отгоре кичур. Петък вечерта направо му бяха потекли лигите по нея и тя десет минути се шегува с жена му за това какви глупаци били възрастните мъже. Според Бренди мъж, който бе готов да изневери на половинката си, трябваше да бъде осмян, приземен и неутрализиран — не непременно в този ред.

— Глен, защо не изложиш случая в общи линии заради новото ни попълнение? — Госпожа Пеликан седна и скръсти ръце на гърдите си.

Бренди разгърна тефтерчето си и щракна химикалката.

— Ще бъда кратък, тъй като всички тук вече знаем подробностите и нашият клиент скоро ще се появи. — Глен стана и заговори директно на Бренди. — Той има двойно гражданство — американско и италианско. ФБР твърди, че е крадец на бижута, специализиран в диамантите — големите диаманти, които бил откраднал от музеи и частни лица в Ню Йорк, Сан Франциско и Хюстън. ЦРУ също се интересува от него. Според тях този човек е извършвал подобни престъпления в Рим, Бомбай и Лондон. Но от ФБР са го хванали първи.

Бренди кимна. Всички останали изглеждаха отегчени.

— Няма ли да си водите бележки, госпожице Майкълс? — Глен многозначително погледна тефтерчето пред нея.

Тук всички вече я мразеха, затова Бренди им каза истината:

— Имам фотографска памет, господин Силвърстийн, но ще си водя бележки, когато стигнем до детайлите. — Тя му се озъби в усмивка.

Глен търпеливо си пое дъх, с което очевидно изразяваше скептичното си отношение.

— ФБР разполага с видеозаписи на нашия клиент на две от тези места преди обира и най-важното: аудиозапис, на който той разговаря със собственика на магазин за ювелирни изделия само час преди извършването на кражбата. Носят се слухове, че покорявал романтично жените, преди да задигне най-свидното им…

— Най-свидното ли? — изсумтя Тип.

Бренди се помъчи да не прихне.

— А една свидетелка, госпожа Вандермиър, твърди, че го видяла да задига огърлицата й от осемкаратови диаманти, преди да си тръгне от нея. ФБР води следствие срещу него въз основа на косвени улики и обвиненията на една потърпевша. — Глен се залюля като кобра, приготвяща се за удар. — Биха могли да го тикнат зад решетките… ако клиентът ни, разбира се, беше беден. Но той не е. Може да си позволи най-добрата адвокатска защита, а това сме ние.

— Разбира се — съгласи се Бренди.

— Сам е натрупал богатството си и е уважаван бизнесмен. — Даяна се усмихна радостно. — Фактът, че е италиански граф, също не е за изхвърляне.

Косата на Бренди настръхна. Тя заби химикалката в тефтерчето си. Страницата се разкъса, но тя не забеляза. С див поглед гледаше ту един, ту друг колега.

— Как му е името?

— Никога ли не четеш вестници? — поинтересува се Санджин.

— Името му! — Бренди почука с кокалчета по масата.

Глен се смая от яростта й.

— Бартолини — каза той. — Роберто Бартолини.