Бедствие на високи токчета

Четири

Докато таксито превеждаше Бренди по обрамчените с дървета улици на „Кенилуърт“, я жегна чувство за вина. Със старомодните си фенери, огромни имения и безброй дървета кварталът олицетворяваше класа и богатство.

— Ех — промърмори тя. — На мама щеше да й хареса.

— Какво? — Както редовно правеше, откакто я бе взел от спа центъра, шофьорът погледна в огледалото за задно виждане и очевидно реши, че правилата за безопасност на движението и приличието не са толкова важни, защото я зяпна.

Не че Бренди не оценяваше доказателството, че гримьорката и фризьора са се представили брилянтно, но действително не искаше да извърви пеша няколкото километра до къщата на чичо Чарлс, защото са се блъснали в някой уличен фенер. Трудно се вървеше на високи токчета.

— Внимавай! — предупреди го тя.

Той рязко завъртя глава и се втренчи във вечерните сенки.

— Какво?

— А… стори ми се, че видях куче. — Не беше вярно, но поне този тип отново гледаше пътното платно.

— Куче ли? — Той поднесе. Предупреждението й влоши бездруго ужасното му каране. — Тия хора са толкова богати, че като едното нищо ще ти вземат книжката, ако им удариш кучето. Представяш ли си?

Да, Бренди много лесно си представяше. За да се разсее от мислите за катастрофа, която ги грозеше на всеки завой, извади телефона си и го стисна в шепа.

Още не беше честитила на баща си. А трябваше. Ако му позвънеше точно сега, той вероятно щеше да е на някаква вечеря и нямаше да вдигне, но ако за кофти късмет все пак се обадеше, тя можеше да остане на телефона само докато пристигне на партито.

Част от всеки план да позвъни на баща си винаги включваше неотложна причина да затвори и разумна възможност той да не вдигне и тя да се размине единствено със съобщение.

— Топло ли ти е? — Таксиджията се протегна да изключи парното.

— Никак. — Тънките златни каишки около голите й стъпала и глезени бяха предлог да поиска топлина. Всъщност й беше добре, както се беше закопчала в плътното палто, но не би го признала. Парното имаше две степени: пълна мощност и изключено. Когато беше изключено, прозорците се заледяваха толкова бързо, че шофьорът нямаше видимост.

Не че това го притесняваше особено.

Бренди притвори очи, пое си дъх на няколко пъти, за да се успокои, и натисна номера на баща си.

Той вдигна. Кофти късмет.

— Татко, Бренди е. — Гласът й звучеше бодро и жизнерадостно, в пълен контраст с начина, по който се чувстваше.

— А, ти ли си. Какво искаш?

Очевидно го беше хванала по средата на някаква среща. Тонът му беше доста отегчен.

— Нищо не искам, татко. Обадих се да ти честитя рождения ден.

— Аха. Мерси.

Поддържай разговора, Бренди.

— Как празнуваш?

— Работя.

— О! Добре. — Каква изненада. Когато беше малка, той пропусна повече рожденни дни — нейни, негови, на Тифани — отколкото бяха годините му. — Пристигнах благополучно в Чикаго.

— Значи си пристигнала. — Чу го да прелиства някакви документи. — Как е работата?

— Още не съм започнала. Започвам в понеделник.

Той изсумтя.

— Много ще ми е интересно. Бас държа, че в „Макграт и Линдоберт“ никога не са си имали балерина.

— От тринайсетгодишна не съм ходила на уроци по балет. — Когато парите от еднократната издръжка на Тифани след развода свършиха, се наложи да избират между балета и яденето.

— Не на мене тия. Нали ходеше на балет в колежа. Пълна глупост! Защо не се записа на спорт? Спортът щеше да те научи на борбеност.

— Танцуването не е глупост, татко. — Разбира се, скритият подтекст беше, че тя е глупава. Възползваше се от всеки удобен случай да й го натякне.

Защо ли това я нараняваше; нали знаеше, че не е вярно? Но при неговия студен, презрителен тон тя се върна към онзи момент преди четиринайсет години, когато ги напусна с майка й, цялата мъка я заля отново и тя потрепери от болката на изоставено дете.

— Да-а… Как е Макграт?

— Скоро ще се видя с чичо Чарлс. Да му предам ли поздрави?

— Да. Дъртият глупак не ме харесва, но какво ми пука. Винаги е добре да поддържаш връзките си. — Някой го заговори. Жена. Може би секретарката му или новата му любовница, или и двете. — Слушай, Бренди, зает съм. Обади ми се, след като започнеш работа, за да видя дали ще има някаква полза от безбожно скъпата ти диплома.

Понякога направо й идеше да му извие дебелата гуша.

— Татко, ти ме убеди да взема парите от теб, вместо да изтегля студентски заем. Това бил най-смисленият вариант, защото така съм нямало да плащам лихви.

— Да съм твърдял, че не искам да си прибера обратно парите? — скастри я той.

— Ще ти платя — тихо отвърна тя.

— Ще си платиш като поп.

— Ехо, тук ли да завивам? — намеси се таксиджията.

Той взе завоя толкова рязко, че рамото й се удари във вратата.

— Надявам се, че тук. — Буквално се молеше на Бога да са пристигнали. Искаше да приключи с това такси. Искаше да приключи с този разговор. Е, не непременно в тази последователност. — Татко, трябва да вървя. Ще си поговорим по-нататък.

Но той вече беше прекъснал.

Таксито мина през отворената желязна порта на чичо Чарлс и пое по дългата осветена алея със скорост от петдесет километра в час.

Бренди ядосано натика телефона в чантата си. Лицето й беше почервеняло. Мътните да го вземат баща й. Винаги я караше да се чувства като некадърен лентяй. Изобщо не биваше да взима от него парите за следването. Още тогава знаеше, че това няма да доведе до нищо добро, че й предлага парите само за да я манипулира по-нататък. Но каквато си беше наивна, бе повярвала, че този път й е предложил помощ, защото най-после е осъзнал, че я обича.

Глупачка.

Шофьорът яростно наби спирачки и се закова на три метра след широкото извито стълбище, което водеше към централната врата.

— Трийсет и седем долара и двайсет и пет цента — обяви той, сочейки брояча.

— Обратно пред стълбището. — Тя така натърти всяка дума, че гласът й зазвънтя като оловен кристал. Не беше в настроение да търпи простащина от който и да е мъж, още повече от някакъв си смотаняк, който се опита да й надпише сметката, като я прекара по заобиколни пътища, и с риск да я убие с некадърността си зад волана.

Шофьорът понечи да възрази, но нещо от тлеещия й гняв навярно се бе изписало на лицето й, защото щом погледна в огледалото за последен път, той даде на заден и спря където трябваше.

Мъж с дълго палто и тъмна шапка, украсена с хералдически символ, веднага отиде до колата, за да й помогне. Дали не беше… лакей?

Такъв беше.

Той отвори вратата на колата.

Студеният въздух я блъсна в лицето.

Лакеят й протегна облечена в ръкавица ръка.

— Добре дошла, госпожице…?

— Госпожица Майкълс. Бренди Майкълс.

Той поднесе почтително ръка към шапката си.

— Госпожице Майкълс, господин Макграт ми заръча да ви изкажа специалните му приветствия. С нетърпение очаква да ви види.

— Благодаря ви. — О, да, на Тифани определено щеше да й хареса.

Бренди му подаде чисто новия си сак „Луи Вюитон“ и бутна две двайсетачки на таксиджията.

— Задръж рестото.

— Хей, че това са само три кирливи долара бакшиш. А аз те докарах тук бързо!

— А аз исках да закъснея. — Бренди пое ръката на лакея и излезе от топлото такси.

С тези обувки надхвърляше метър и осемдесет — с петнайсет сантиметра по-висока от лакея и с пет сантиметра по-висока от Алан. Не че имаше голямо значение, но за пръв път от четири години насам не й се налагаше да щади егото на някой мъж.

Тя се взря в осветените очертания на имението в стил „Тюдор“.

Крилата на къщата се простираха наляво и надясно. Коничните й кулички бяха на четири етажа, камъните образуваха причудливи шарки в съчетание с дървесината, а покривите с фронтони се надигаха и спускаха за наслада на окото.

Бренди знаеше историята: чичо Чарлс беше купил къщата за жена си — двамата с удоволствие се занимаваха с нейното декориране и устройваха приеми — а когато тя почина преди десет години, траурът му беше искрен. От време на време се обаждаше на Тифани, сякаш чувстваше, че тя го разбира и в известен смисъл Бренди предполагаше, че това е така. В края на краищата смъртта също бе вид раздяла.

— Влизайте, госпожице Майкълс — подкани я лакеят. — Температурата е под нулата, а пак излезе вятър.

Бренди потрепери и набързо се изкачи по стъпалата. Висок, едър мъж с бръсната глава и леденосини очи с бледи мигли й отвори широката врата. Бренди въздъхна от удоволствие, когато топлината на фоайето я обгърна.

— Ако обичате, може ли поканата ви?

Тя погледна табелката с името му. Джери. Охрана. С всички атрибути на поста: мускулест, с черен костюм, бяла риза, сива вратовръзка. Двама чернокожи мъже и една азиатка, всички облечени точно като него и с подобни непроницаеми изражения, стояха във вестибюла, за да приветстват други гости.

Бренди се убеди, че на това мероприятие в подкрепа на Чикагския художествен институт присъстват изключително важни особи. Чичо Чарлс се страхуваше от натрапници и не желаеше инциденти, в които са замесени неговите много богати клиенти и приятели.

Бренди стоеше спокойно и отпуснато, докато Джери разглеждаше поканата й, списъка с гостите и нейното лице.

Зад нея една възрастна двойка доста издокарани испанци прекрачиха прага и друг охранител поде с тях същата процедура.

— Госпожице Майкълс, ще възразите ли, ако надникна във вашата… ъъъ… раница? — попита Джери.

— Моля, заповядайте. — Тя му подаде сака.

Испанците си свалиха палтата и с любопитство загледаха как охранителят поставя сака на крехката старинна масичка до стената и отваря закопчалката.

В къщата бе красиво. Всичко беше голямо, високо, просторно — лъскавият паркет, потретите със сковани, напудрени аристократи, стените с дървена ламперия. Докато се любуваше на махагона на витото стълбище, на кристалния полилей, който искреше два етажа по-нагоре, и на китайските килими, Бренди бе обзета от въодушевление. Къщата беше фантастична точно както Тифани се надяваше. Специално обърна внимание на детайлите, за да разкаже на майка си — майката, пред която трябваше да признае и за разваления си годеж.

Разбира се, Бренди беше изкарала деня, глезейки се с вана, масаж, маникюр, педикюр, бронзов загар, подстригване и прическа, както и с най-големия си поход по магазините… Удивително беше колко лесно можеш да изхарчиш седем хиляди долара, ако си го поставиш за цел.

Също така беше поспорила с Ким за осъществяването на плана си. Ким се бе показала удивително непреклонна, щом ставаше дума за морала на сестричката й.

Откъде време да се обади на Тифани?

Дискретно покашляне я накара да вдигне поглед към Джери.

Плещестите му рамене се бяха стегнали. Като се започне нагоре от вратовръзката и се стигне до оредяващата коса на челото му, бледата кожа се бе зачервила.

Така му се пада. Нека бере срам. Разбираше, че в задълженията му влиза да претърси чантата й, но не бе нужно това да й харесва.

Охранителят преглътна, повдигайки с два пръста тънкия дантелен сутиен, който по-късно щеше да прилегне адски еротично към гърдите й. Бренди го беше изпробвала в магазина заедно с цял куп други ефирни одеяния за спалнята.

Джери се мъчеше да не я поглежда, но загуби битката. Кафявите му очи се стрелнаха към гърдите й.

И видяха чисто и просто жена, увита в зимно палто. Бренди с удоволствие би се появила на партито само по изискан вечерен шал, но и дума не можеше да става да излиза на този лют студ без най-дебелото си палто — а дори и то не беше достатъчно дебело.

Джери дръпна ръката си като опарен, сякаш се бе измъкнал от капан с някаква коварна примамка.

— Добре. Искате ли, ъъъ… да ви дадем номерче. Тоест, искате ли да оставите тук сака и да не го разнасяте с вас?

— С удоволствие. — Тя извиси гласа си, както Тифани редовно правеше, когато желаеше услуга от някой мъж. — Джери, бихте ли се погрижили за сака?

— Да. — Той подръпна яката около бичия си врат.

— А за палтото ми? — Бренди запърха с мигли. Гримьорът я беше уверил, че й е сложил страхотна спирала, която няма да се размаже.

— О, да.

Когато другите охранители взеха да прочистват гърлата си и да пристъпват от крак на крак, Джери разбра, че е бил манипулиран. Със строг поглед й каза:

— Гардеробиерната е там…

Тя му се усмихна право в очите.

— Добре де, няма значение. Дайте ми палтото. Аз ще ви го занеса.

Бренди развърза колана. Разкопча всички копчета. Пое си дълбоко дъх, сви рамене и палтото се изхлузи в ръцете на Джери.

Във фоайето настъпи дълбока тишина.

Джери беше зинал с уста. Единият чернокож охраните се подпираше с ръка на стената. Другият бе пристъпил напред. Азиатката се усмихваше, все едно бе преживяла откровение — чак сега Бренди разбра, че жената е лесбийка. Испанецът гледаше прехласнато, а жена му изглеждаше бясна.

Значи мама се оказа права. Червената рокля върши чудеса.

Дълга копринена рокля без ръкави с две, както се беше изразил мистър Артуро, „много елегантни дизайнерски приспособления, скъпа, като и двете крепят корсажа“.

Разбира се, носеше бельо — прашки, както и острите си токчета, кристално синя гривна и сапфирените обици, невероятните сапфирени обици. Но не беше абсолютно сигурна, че е постигнала целения ефект.

Досега.

Да, по всичко личеше, че тази рокля, това тяло и тези обувки бяха в състояние да зашеметят всяка раса, всяка икономическа прослойка, както и двата пола. На който и да е език това се наричаше успех.

За съжаление никой от тези мъже не бе кандидат за плана й.

Тя си беше съставила списък с изисквания.

Държеше мъжът да е красив, зрял, богат, дискретен и най-важното — да не е от града. Така с малко късмет никога нямаше да го види отново.

А и да го видеше, Бренди бе решила, че няма да й пука. Вече на никого не му пукаше за своята чест и доброто си име — например Алан; защо тя да е изключение.

Огромна арка отвеждаше към просторна зала, откъдето долитаха мъжки и женски гласове и звън от чаши. Бренди бавно закрачи нататък.

Претъпканото помещение беше боядисано в златно-кремаво, а едната стена бе заета от секции за книги, които стигаха чак до високия таван. В грамадната камина пращеше огън от живи дърва. Огромни огледала с позлатени рамки отразяваха красивите хора, които се движеха, усмихваха се, държаха чаши за шампанско и позираха за снимки. Мъжете бяха със смокинги, жените в черни тоалети, тук-там се мяркаше някоя тъмносиня рокля. Бренди беше единствената в алено.

Толкова по-добре. Нека я забележат. Нека всички я забележат.

Когато застана на прага, разговорите замряха — залата бе разтърсена от мълчание, епицентърът на което бе самата тя.

Бавно си пое въздух, гърдите й се издуха над ниското деколте и това прогони неудобството й, че е дошла сама, когато би трябвало да държи под ръка годеника си. Сама, защото се беше проявила като глупачка. Защото беше повярвала, че може да напише списък като за пазаруване с качествата, които търси у един мъж, и по тях да си го избере, както се избира парникова краставица.

Още веднъж си пое въздух и се усмихна. Усмивката й сияеше и приканваше, маскираше гнева й, излъчваше сексуално предизвикателно към всички перспективни мъже в залата.

Това постигна ефект, защото десетина костюмари тръгнаха в нейна посока — и спряха, когато чичо Чарлс излезе от навалицата с протегнати ръце.

Седемдесетгодишният Чарлс Макграт с лъскаво плешиво теме, двойна гуша и великолепна усмивка. Наказателното право не беше попарило ентусиазма му да се наживее. Напетата му походка, изтупаният му вид и искреното влечение към красотата му печелеха както приятели, така и жени. Падаше си малко нещо шовинист — удиви се, че Бренди се представи толкова блестящо в юридическия факултет и че желанието й е да работи, след като се омъжи. Но храбро сподави мъжкия си закрилнически инстинкт и я зачисли при Вивиан Пеликан, една от най-изтъкнатите — и най-безмилостни — адвокатки по наказателни дела в Щатите.

Сега той широко разпери ръце, а в кафявите му очи блесна весело пламъче.

— Зашеметяваща си. Прости ми, че ще го споделя пред теб — знам, че една млада жена не бива да бъде сравнявана с друга — но ще позволиш на стария човек един малък спомен.

— Естествено. — Бренди вече знаеше какво ще й каже.

— Сещам се за първия път, когато видях майка ти. Тогава тя беше на осемнайсет и ми се стори най-великолепното същество на света. Тутакси щях да хлътна, ако не бях женен и не страдах от глупави предразсъдъци за верността.

— Браво на теб. — Сигурно ожесточението й беше проличало, защото той се слиса. Бренди отиде при него, притисна буза до лицето му и се поправи: — Искам да кажа, че в наши дни това е рядкост.

Той я разбра погрешно. Разбира се. Нали не знаеше за Алан.

— Баща ти е глупак. Да изостави съкровище като Тифани заради друга жена… — Гласът му секна. — Но хайде да не нищим сега такива теми. Ти си направо неотразима. Кой да предполага, когато те видях за пръв път на три годинки да изпълняваш пируети по трико и пачка в офиса на баща ти, че ще пораснеш толкова висока и красива?

— О, да. Балерината Бренди. — Спомените, които доставяха на чичо Чарлс такова удоволствие, я унижаваха. — Танцувах, докато момчетата не започнаха да се оплакват, че не могат да ме повдигат, защото съм по-висока от тях. — Това не беше точно истината, но сега не беше нито времето, нито мястото за по-достоверни и горчиви обяснения.

Чичо Чарлс се разсмя.

— Сега обаче имаш с какво да си отмъстиш. Какво ще стане с тази разкошна червена рокля, ако изпуснеш дъх?

— Ами твоето парти ще стане много интересно.

— Дишай — посъветва я той. — Прекалено съм възрастен, за да се оправям с масови размирици в къщата си. Впрочем къде е годеникът ти? Очаквах да го видя.

Тя даде отговора, който беше упражнявала; отговорът, който казваше толкова много и толкова малко:

— Нали знаеш, че е стажант.

— Ще има да съжалява, че е пропуснал да те види така.

— Той вече съжалява. — Жалък, мръсен кучи син. — Просто още не го е разбрал. — Дойде време за смяна на темата. — Чичо Чарлс, преди не бях идвала в къщата ти. Направо загубих ума и дума!

— Благодаря ти. — Възрастният мъж я хвана под ръка и я поведе към навалицата. — Все още текат ремонти и проекти, но къщата е страшно голяма. През повечето дни се мотая тук сам-самичък. Липсва ми специален човек.

— Жалко. — Бренди се поколеба, но после се престраши заради старото семейно приятелство. — Може би е време да си намериш такъв човек.

— Май си права. Но я кажи: видя ли моя страхотен удар? — Той буквално грейна и насочи Бренди към стената в дъното.

Някаква витрина беше осветена с прожектори.

— Какво е това?

— Ще видиш. — Чичо Чарлс си проправяше път, водейки Бренди. — Извинявайте.

— Разкошен е, Чарлс. — Една възрастна дама го потупа по рамото.

— Благодаря, Мел. До последния миг не знаех дали ще успея да го докарам.

— Мили боже! Страхотно нещо, господин Макграт. Направо ми взе ума! — Една млада жена с блеснали очи здраво раздруса ръката на чичо Чарлс и се запромъква към бара.

Той я изпроводи с поглед, поклати глава и се усмихна.

— Нямам представа коя беше тази.

Тълпата ставаше все по-гъста, коментарите — все по-многобройни.

— Прекрасен експонат, Чарлс.

— Изключително е да го видиш толкова отблизо.

Най-накрая двамата с Бренди стигнаха до витрината. Кадифено въже я отделяше от гостите. В центъра й, осветена от прожектори, стоеше кутия с огърлица — огърлица, която би предизвикала сърцебиене у всяка нормална жена.

Бренди беше съвсем нормална.

Сред обков от платина и бели диаманти — самите те внушителни по размер — искри пръскаше най-грамадният син камък, който Бренди някога беше виждала.

— Даже не изглежда реален — промълви възхитено тя. — Какво е това?

— О, съвсем реален е — увери я чичо Чарлс. — Това е най-големият син диамант измежду руските царски бижута. Това, мила моя, е Пламъка на Романови.