Бедствие на високи токчета

Шест

Роберто се питаше какво иска тази жена.

Питаше се дали ще го получи от него.

Ако беше това, за което той се надяваше, щеше. Кой да устои на подобно великолепно създание? Косата й беше събрана на хлабав кок на тила, а яркоруси кичури докосваха бузите й, целуваха розовите й устни. Алената й рокля изпъкваше сред убитото черно на светския елит. Тялото й му взе ума — безкрайно дълги крака, закръглени хълбоци, тънка талия и бюст, който би накарал Ботичели да заплаче от радост. От това разстояние Роберто не можеше да види цвета на очите й, но те го предизвикваха. Приканваха го.

— Благодаря ти, че дойде, Роберто.

Роберто пренасочи вниманието си към Чарлс Макграт, ръководителя на екипа адвокати по защитата му.

— Присъствието ти внася интересен елемент тук. — Очите на Чарлс блестяха дяволито.

— Не, благодаря ти, че ме покани. Малцина биха събрали кураж да рискуват името им да се подмята във връзка с моето.

Чарлс се засмя.

— Обещанието да те срещнат тук накара много гости да дойдат и да бръкнат в портфейлите си.

— Щом е за добра кауза, радвам се да бъда в помощ. — Роберто изпитваше симпатии към възрастния мъж. Поведението на Чарлс Макграт представляваше забележително съчетание от благодушие и твърдост, проницателност и гостоприемност. А и на партита му се появяваха шеметни жени.

— Да ти я пусна ли?

За момент Роберто си помисли, че Чарлс има предвид мадамата в червено. Уви, недалеч стоеше една жена, наближаваща четирийсетте, която го изяждаше с алчен поглед.

— Разбира се. Тук съм да се запозная с гостите ти. — Роберто отново хвърли поглед на госпожицата в алено и прецени положението със студена логика.

По принцип съдбата не бе толкова щедра, че да му предложи на тепсия анонимна хубавица, която той да изхруска за закуска. Значи имаше някаква уловка. Невидима, но реална.

— Съгласно твоите напътствия трябва да си меря приказките пред репортерите. Как ще ги разпозная?

— Те всички носят баджове с името и длъжността си.

— Аха… — Мадамата в алено не носеше бадж.

— Баджовете са големи, бели и бият на очи. Аз лично се уверих в последното и дадох да се разбере колко печални ще са последствията, ако някой реши да хитрува и си го свали. Журналистките недоволстват — орезилявали им хубавите тоалети — а аз отсякох, че професията им изисква жертви. — Чарлс понижи тон: — Знам, че съм дърт пръч, обаче милея задните, когато мъжете вършеха важната работа, а жените бяха повече за красота.

— Ех, с всички ни е така. Сега много жени използват ума си за други неща, освен да се чудят как да угодят на мъжа. Позор и падение. — Роберто се засмя, развеселен от собствения си шовинизъм.

Но Чарлс не се засмя, а кимна. И той като бащата на Роберто беше от друго поколение.

Без да изпуска от око разкошното създание в червената рокля, Роберто подхвърли:

— Но аз настоятелно моля да ме извините. Може би ще ми се наложи да се оттегля рано. Боя се, че съм доста замаян от часовата разлика.

— Разбира се. Един час сърдечни разговори стига.

— Ще оползотворя максимално този един час. — Двамата мъже се спогледаха усмихнато. Роберто видя, че мадамата в червено изчезва в дълбините на къщата. Направи крачка към нея.

И най-отбраното общество на Чикаго му се нахвърли.

Много изискано, разбира се, с повече класа от папараците, но въпреки това му се нахвърли.

Чарлс го представи на Аманда Потър, видна архитектка, която парадираше с усмивката — и гърдите си.

— Господин Бартолини, толкова съм поласкана. За прът имам удоволствието да се срещна с истински… италиански граф.

Жената беше прекалено възрастна, за да мине за срамежлива, но Роберто се поклони над подадената му ръка — ръка, окичена с пръстен с красив изумруд в обков от бяло злато.

— Какъв поразителен камък. — Той леко го докосна. — От Колумбия и естествено със стойност 2.1 карата.

Архитектката ахна удивено.

— Това… това е абсолютно вярно.

Сред множеството премина шепот. Роберто плъзна поглед по всяко лице и по всяко бижу. Някои гости се поотдръпнаха. Но повечето направиха крачка напред.

Панаирджийски трик. Това беше панаирджийски трик, но ги впечатли.

Когато изпълнеше дълга си, щеше да последва разкошната мадама в червено.

Жените го засипаха с ласкателства и пърхане на мигли. Мъжете се здрависваха с него и изразяваха възхищението си. Журналистите го следваха с готови камери. Всички искаха да си направят снимка с него.

Чарлс го насочваше към когото трябва. Запозна го с кмета на Чикаго, двама сенатори и моделиерка със свое риалити шоу, в което учеше американките на вкус.

Той не я хареса. Презираше телевизионната си аудитория. Беше нагла и груба.

Но пък тя го хареса. Започна да се превзема, бележейки го с печата на одобрението си:

— Господин Бартолини, изглеждате фантастично в този костюм. Армани, нали?

Заради това ли той не се занимаваше с мадамата в червено?

— Не знам. Не обръщам внимание на марките. Толкова е буржоазно, не намирате ли? — Той й се усмихна право в очите, присмивайки се на нейната претенциозност.

Тя се дръпна като попарена. Вече не го харесваше и затова го атакува брутално:

— Значи, господин Бартолини… или може би трябва да ви наричам „графе“?

— Господин Бартолини е добре.

— Ще отидете ли да разгледате Пламъка на Романови?

— Пламъка на Романови? — Той нарочно се огледа объркано. — Какво е това?

Тълпата се разсмя, точно каквото беше намерението му. Той се запъти към витрината, по-далеч от тази отвратителна жена, и установи, че с нетърпение очаква да зърне за пръв път един от най-величествените диаманти в историята. С удоволствие забеляза как пазачите се напрегнаха и набързо прецени какви охранителни мерки са взети. Много впечатляващи. Лазери и най-модерни джаджи плюс яки пазачи със студени очи. Роберто им кимна почтително — дядо му го беше учил да проявява уважение към хората, натоварени с непосилни мисии.

Те също му кимнаха — едри мъжаги, които сякаш ги сърбяха ръцете да го атакуват по какъвто и да е повод.

Ето го — Пламъка на Романови искреше с хипнотичен блясък под прожекторите. За миг Роберто забрави къде се намира и се усмихна на тази красота.

Но колкото и да му се любуваше, диамантът беше студен и твърд… за разлика от онова прелестно създание. Жената в алено.

Беше отделил на Чарлс и гостите му петнайсет минути. Петнайсет минути, през които се държа изискано, мистериозно, по европейски — всичко, което те искаха и очакваха.

Той се извини и пое по коридора след загадката, обгърната от алена коприна. Надничаше от врата на врата, докато накрая не я откри, сияеща като рубин в тъмната библиотека на Макграт. Беше застанала до камината. Взираше се в пламъците, на устните й трепкаше лека усмивка и той видя различното лице на нейната хубост. Бледата й кожа грееше като полирано злато. Беше си свалила токчетата, но още беше висока — типът жена, с която можеше да танцува — измежду много други неща — и заедно с това да я гледа в лицето. Ръката й стискаше полицата над камината. Копринената рокля милваше снагата й, очертавайки извивката на гърдите и дупето.

Очите му не го бяха подлъгали. Тя действително беше прелестно създание.

Тя обърна глава и го погледна толкова весело, че беше ясно — позираше за него. Под копринената рокля носеше само прашки — или нищичко, ако Роберто се окажеше късметлия. На ушите й висяха еднокаратови сапфири, но сините й очите блестяха по-топло от който и да е скъпоценен камък.

— Разкошно — изкоментира той.

— Благодаря ви. — Тя прие комплимента без престорена свенливост.

Роберто влезе в библиотеката и затвори вратата.

— Струва ми се, че искате да говорите с мен.

Тя заби поглед в пода, сякаш търсеше как да формулира думите си. Изправи рамене, обърна се с лице към него и вирна брадичка.

Изведнъж вече не приличаше толкова на мечтата, която го бе омайвала цял живот, а по-скоро на професионалистка. Учен или адвокатка.

Или агентка на ФБР?

Естествено. Агентка на ФБР.

Удоволствието му от срещата се изпари. Той пъхна ръка в джоба на сакото си и зачака.

— Бих искала тази нощ да спя с вас.

Ръката му се сви в юмрук и възбудата отново пламна. Не беше от ФБР. Освен ако от бюрото не бяха променили значително тактиката си.

— Имам си причини. Очаквам да не ме разпитвате. Но ми трябва… мъж… за през нощта… ти ми трябваш — изостави тя учтивата форма. — Никога преди не съм бройкала мъже, затова не се притеснявай, че ще те отбележа с резка върху колана си. Това не е капан. Целта ми е единствено удоволствие. Моето и, надявам се, твоето. — Тя зачака отговор с напрегнато вцепенение.

Не беше от ФБР.

А свалячка?

Не бе изключено.

Първата шпионка, изпратена от клана Фосера?

Предположение, което не беше за изхвърляне.

Мълчанието му я смути. Тя погледна къде е оставила токчетата си и ги нахлузи едно по едно.

— Но преди да продължа, може би трябва да те попитам проявяваш ли интерес.

— Интерес? — В Чикаго нямаше нормален мъж, който да не даде дясната си ръка, за да стои там, където стоеше Роберто сега. Пращенето на пламъците и тихото й дихание разчупваха тишината в библиотеката. Той тръгна към нея, а щом тя надигна глава и отметна златните кичури от лицето си, Роберто се усмихна с цялото си обаяние. Повдигна ръка и я спря на сантиметър от брадичката й.

— Може ли?

Мислеше, че ще се отпусне в обятията му. Вместо това тя кимна вдървено като стара мома или детска учителка, която си позволява волност.

Аха. Не беше опитна. Не беше свалячка.

Миришеше хубаво като цвете, което цъфти нощем. Като жена с тайни. Той бавно плъзна пръсти от брадичката към ухото й, наслаждавайки се на този първи, много важен допир. Кожата й беше толкова кадифена на пипане, колкото изглеждаше, затоплена от огъня в камината и от огъня на нуждата. Докосна обицата й с великолепен сапфир и помилва ухото, отмятайки косата й назад. Тя долепи буза до ръката му като котка.

Чувствително създание, което обича да го галят.

Тя го гледаше с най-удивителните очи, сини като метличини. Изражението й бе тържествено, все едно той беше учител, а тя — прилежна ученичка. Държанието й подхранваше егото му — его, което според вечните натяквания на майка му беше прекалено раздуто.

Роберто се наведе и положи лека целувка на устните й. Искаше да добие бегла представа, да разменят дихания, да види дали са съвместими… а после пожела повече. Притисна пръст към пълната й долна устна.

— Притеснява ли те, че червилото ти ще се размаже?

— Гримьорката се закле, че дори когато отдавна съм се разпаднала на прах, червилото и спиралата ще са останали.

Той се ухили. Значи имала чувство за хумор.

Но тя не се усмихна. Просто констатираше факт. Притисна длан към гърдите му — едно доста решително докосване.

— Искам целувка. Истинска целувка. Държа да разбера дали ще бъде толкова хубаво, колкото си мисля, или добрият секс е мит, подхранван от киноиндустрията и насърчаван от самотата.

Предизвикателство, значи? Може би. А може би тя говореше откровено. Определено бе преживяла разочарование в любовта.

Той още се хилеше, когато се наведе и осъществи желанието й. Отворени устни, гальовни езици… за пръв път от много години една обикновена целувка го зашемети. Затвори очи, за да усети по-добре нейния вкус — първо на шампанско, а по-нататък уникалния й аромат. Сладка кафява захар, разтопена от огъня на неуверен копнеж. Хладна сметана, излята върху горещо желание.

Тя бе като вино от лозята на Бордо — скъпа и великолепна при всяка глътка.

Роберто забрави всяка предпазливост. Забрави всякакви задръжки. Придърпа я към себе си, омачквайки роклята, копнеещ да почувства коприната върху голата й кожа. Едната му ръка се плъзна към тила й. Притисна я до себе си и чрез устата й, тялото й, уханието й, ръката й, която го стискаше за ревера, преживя нея.

Един първобитен инстинкт напираше у него: да заметне полата й, да я тръшне на пода и да я обладае бързо, докато нуждата бушува в кръвта му.

Някакви остатъци от джентълмена в него го накараха да я пусне, да я хване за лакътя и да я попита с хрипкав глас:

— Това отговаря ли на въпроса ти?

Тя стоеше и го гледаше с широко отворени сини очи. Пръстите й затискаха устните.

— Не било мит — прошепна накрая.

— Не. — Идеше му да се засмее, но титаничното усилие да я пусне за момента бе разрушило кавалерските му инстинкти. — Не, добрият секс не е илюзия, но това между нас няма да е добър секс. По-скоро ще е природна стихия… или номер, който съдбата ни е погодила.

— Странно. И аз това си помислих… за съдбата… щом те зърнах.

— Значи сме единодушни. Това е съдба. — Колко доволен щеше да е дядо му да научи, че в крайна сметка Роберто се е проявил като половин Контини! Див. Безразсъден. Непоправим. — Ще прекараме нощта заедно. Няма нужда да ми казваш защо. А аз не трябва да се преструвам, че те обичам. А на сутринта ще се разделим, за да не се видим никога повече. — Преди никога не беше действал прибързано. Защо сега?

А, да. Защото животът му се бе обърнал с главата надолу и всичко, което му бе мило и познато бе съсипано безвъзвратно.

— Дадено. Съгласна.

Когато стисна протегнатата й ръка, Роберто осъзна, че тя трепери. Надяваше се да не е от нерви, а от сподавено желание. Поднесе дланта й към устните си и положи там томителна целувка.

— Само че не искам да ни видят, че излизаме заедно. — За жена, нацелувана до безпаметност, тя показваше голяма практичност.

Той също.

— Трябва да остана още известно време. По-малко от час би представлявало обида за господин Макграт. Затова ще се обадя на шофьора си. Той ще те вземе от парадния вход. Ще съобщя на портиера в моя хотел, че пристигаш. — Роберто й подаде електронната си карта.

— Не се ли притесняваш, че ще открадна нещо?

При толкова хора, които го наблюдаваха?

— Това е последното, за което бих тръгнал да се притеснявам.

— Кой знае защо не си те представям като доверчива душа.

С което показва, че е прозорлива душа, помисли си Роберто.

— Но тази нощ ще ти поверя душата си.

Тя сведе глава не защото му вярваше, а защото смяташе, че той е в правото си да увърта. Тръгна към вратата, а всяко движение изпод алената рокля излъчваше съблазън.

— Не се преобличай — заръча той.

Бренди изненадано се обърна.

— Но аз съм си купила най-страхотната роба!

Подозрителността му — някои биха казали здравият му разум — отново се прояви:

— За мен ли?

— Да. Ами… — Тя сви рамене. — За мъжа, когото щях да намеря тази нощ. За мой късмет това си ти. Робата е от кремава коприна с дантелки тук и…

— Искам да си свалиш роклята — хрипливо прошепна той, задавен от бясно желание. Завладя го мисълта да намери ципа на тази съблазнителна рокля, да го разкопчае, да види какво има отдолу… Пристъпи към нея.

Тя видя копнежа му и се засмя гърлено.

— Спомни си, Роберто, че трябва да останеш на партито още час.

Трябваше. Намираше се в Чикаго по една конкретна причина. Никаква жена, независимо от своята привлекателност, не бе в състояние да промени това.

— В полунощ можеш да се превърнеш в тиква. — Тя отново тръгна към вратата.

Той си спомни, че има нещо, което още не знае.

— Как се казваш? — извика.

Тя се облегна на касата на вратата — съблазнителен силует в сумрака — и се усмихна.

— Бренди. Аз съм Бренди.

— Хей, Бренди!

— Да?

— Удряш в главата!

Гуин и някакъв изтормозен мъж в омачкан костюм разговаряха с чичо Чарлс. Мъжът на Гуин. Гуин се облягаше на рамото му и държеше ръката му, спокойна, че вече не е сама, и Бренди се запъти към тримата.

Гуин и Стан си тръгнаха. Гуин се помъчи да го спре, но Стан я задърпа към бюфета и тя безпомощно махна на Бренди.

Бренди бе заета единствено с Роберто, затова когато Гуин я погледна със съжаление, тя не знаеше какво да мисли. Съжаление? За жената, която щеше да прекара нощта с Роберто Бартолини ли? Сви пренебрежително рамене.

— Чичо Чарлс, сега ще се сбогувам. Наистина щях да остана, но толкова работа ми се отвори с това преместване, че до понеделник… — Тя се помъчи да изглежда посърнала и да не показва на гостите — а най-малкото на чичо Чарлс — че току-що е преживяла най-страхотната си целувка. Като се замислеше за нея, за Роберто, я обземаше порив да притисне ръка до разтуптяното си сърце и най-сетне да почувства, че е жива.

За нейна изненада чичо Чарлс не тръгна да възразява.

— Ще те изпратя до фоайето.

Тя изпита такова облекчение, че не забеляза помръкналия му поглед. Прибра си нещата от гардероба и докато й помагаше с шлифера, той каза:

— Току-що си поприказвах със Стан Дюрант. Той работи в университетската болница.

— Да. — Тя се закопча. Съжали, че Роберто не тръгва с нея. Разбира се, беше немислимо да излязат заедно, но й беше малко странно, че ще отиде в апартамента му сама.

— Стан каза, че в болницата се носели слухове как твоят годеник… че Алан…

— … се е оженил за някаква пикла в Лас Вегас.

Разкрита! Тя беше разкрита, а чичо Чарлс щеше да разбере защо си тръгва толкова рано. Вероятно вината се бе изписала на лицето й.

— Ох… не ми се искаше да ти казвам…

— Мило, мило момиче. — Той й оправи яката. — Толкова си смела: да дойдеш тук, когато сърцето ти се къса.

— Къса се. — Може би вината изглеждаше като страданието. Защото сърцето й определено не се късаше. По-скоро тя не можеше да дочака любенето с Роберто Бартолини.

— Пускам те да си тръгнеш без нито една дума повече — чичо Чарлс улови ръката й, — но ти ми обещай, че ще дойдеш при мен, ако мога с нещо да разсея скръбта ти.

— Ако се сетя за нещо, ти пръв ще научиш. — Или пък не. Чичо Чарлс никога нямаше да разбере как е разсеяла скръбта си; по този въпрос беше категорична.

— Ще ти извикам колата си.

— Не! — Бренди преглътна. — Тоест, вече съм уредила кола, която да ме прибере. Но иначе благодаря, много си добър.

Той я хвана здраво и я погледна право в очите.

— Обещай, че няма да се държиш като майка си и заради една гнила ябълка да отсечеш цялото дърво. Тази прекрасна жена много отдавна трябваше да се омъжи повторно, тя обаче отказва да се довери на друг.

Той сравняваше нейното положение с това на майка й. Сигурно беше неизбежно, но й стана неприятно.

— Няма. Лека нощ, чичо Чарлс. — Тя го целуна по коравата буза и вдигна сака си.

— Колата ви чака, госпожице Майкълс. — Джери отвори вратата.

Леденият вятър направо я отнесе. Бренди рязко си пое дъх и бързо тръгна към колата. Дълга черна лимузина беше паркирала пред стълбището. Шофьорът й държеше вратата отворена. Навярно беше измръзнал. Бренди се шмугна вътре, а той докосна с пръсти шапката си, затвори вратата и бързо се намести зад волана.

Една лампа на тавана смътно осветяваше интериора от черна кожа и полирана дървесина. Миризмата на нова луксозна кола я опияни. Тя се отпусна назад и нагласи парното на седалката така, че да я нагрее силно.

— Аз съм Нюби, госпожице. Ще ви закарам до хотела за около половин час. — Шофьорът имаше британски акцент и досущ като на кино носеше фуражка. — Преди да тръгнем, ще желаете ли нещо? Питие? Нещо за четене? Телефон или компютър? Разполагаме със сателитна връзка, ако решите да си проверите пощата или да сърфирате в мрежата.

Бренди беше впечатлена. Има си хас да не е.

— Не, благодаря, просто ще си почина по време на пътуването.

— Ако пожелаете нещо, уведомете ме.

— Непременно, благодаря.

— Има копче, с което да ме повикате. — Той вдигна преградата между предната и задната седалка, запали мотора и за разлика от нейния таксиджия подкара гладко.

Сред този лукс Бренди изпита усещане за нереалност. Пътуваше за тайна среща с мъжа на своите мечти; среща, която сама си беше уредила. Може би щеше да направи кариера в областта на трудовите спорове. Беше сключила добра сделка. Само че когато Роберто я хвана за ръката, когато я целуна, нещата не изглеждаха като сделка.

Съдбата й бе поднесла на тепсия това, което искаше.

Защо точно сега трябваше да се сети, че съдбата винаги изисква възнаграждение за услугите си?