Бедствие на високи токчета

Тринадесет

Нежно, ала твърдо Роберто улови Бренди и я побутна към вратата.

Бренди беше раздвоена. Искаше недвусмислено да заяви, че не й е приятно да се отнасят с нея по подобен начин. Същевременно нямаше търпение да излезе от ресторанта, преди някой да е пострадал. Например тя. Или той.

— За какво беше всичко това? — попита го шепнешком.

— Спор кой ще плати гощавката. — Роберто награби пликовете с храната от келнерката.

— Вие, мъжете, винаги ли вадите пищови, когато се стигне до спор? — Бренди се огледа назад. Всички Фосера се бяха изправили на крака и наблюдаваха с присвити очи тръгването им.

Тя отново се загледа пред себе си. Между лопатките я засърбя. А може би се дължеше на студената пот, която се стичаше по гръбнака й?

— Как мина разговорът с „Макграт и Линдоберт“? — попита Роберто небрежно.

— Разговорът с… Ох! С Глен Силвърстийн. — Как бе възможно да й задава въпроси за такива делнични неща, когато всеки момент можеше да ги застигне някой куршум? — Иска да го държа в течение, като му се обаждам на всеки два часа.

Роберто отвори с рамо вратата.

— Сериозно? И какво смята, че ще постигне?

— Ако не се лъжа, целта му е да ме тормози. — Изпита удоволствие от студения въздух след задушаващата атмосфера — а може би беше просто облекчение? Бренди дълбоко вдиша.

Колата не се виждаше никъде.

— А сега в каква посока ще вървим? — саркастично попита тя.

Роберто отвори телефона си:

— Нюби, готови сме.

Бренди се дръпна по-далеч от прозорците на закусвалнята. Оръжия. Тези типове бяха въоръжени. Баща й имаше ловна пушка. Като се изключи това, целият й опит с бойните оръжия се свеждаше до филмите на Стивън Сегал, които бе изгледала с Алан, и то насила. Знаеше, че е наивна, ала никога не беше виждала пистолет, използван за сплашване на човек. На човек, когото познава. На човек като Роберто.

Хвърли му кос поглед.

Той изглеждаше невъзмутим и Бренди осъзна, че по време на цялата сцена той излъчваше авторитетност. Онези биячи можеха да го размажат, можеха да го убият, но той надделя в ситуацията.

Кой бе той? Крадец на диаманти? Гангстер? Или просто граф?

Роберто я отведе до входа на съседната сграда. Избута я до стената, за да я пази от вятъра, и й връчи пликовете.

— Не мърдай оттук.

И хукна — затича като състезател по писта, а не като италиански граф/крадец на диаманти в делови костюм.

А онези двамата, които ги следяха от съда, сега се шляеха на ъгъла и щом Роберто ги подгони, удариха на бяг. Сякаш бяха виновни за нещо.

Роберто заобиколи ъгъла.

Изчезна от полезрението й.

По дяволите! Беше го загубила!

Без да мисли повече, Бренди също затича. Задъха се на ледения вятър. Сърцето й туптеше бясно заради студа, препускането, страха, че той се е изплъзнал от попечителството й.

Сви зад ъгъла. Роберто и двамата мъже не се виждаха никакви. Тя се взря напрегнато. Чувстваше се безпомощно и глупаво… разтревожена за безопасността на Роберто.

Защо? От къде на къде ще се тревожи за него? Трябваше да се тревожи как ще се върне при съдия Найт и ще му признае, че е загубила Роберто Бартолини. От „Макграт и Линдоберт“ също нямаше да бъдат във възторг.

Притесняваше я и това, че Роберто ще си докара неприятности. Още неприятности. Че ще пострада.

Каква глупачка беше само. Представа нямаше какви ги върши Алан. Не знаеше какви са търканията между Роберто и клана Фосера. А Роберто… щом решеше, че е разбрала що за личност е, той се променяше неузнаваемо.

Нещо по-лошо: на фона на душевните й терзания се прокрадваше мисълта, че наденичките ухаят невероятно апетитно.

Как можеше да мисли за храна в такъв момент?

Очевидно я биваше единствено в яденето.

О, и в секса. Знаеше, че я бива в секса. През уикенда беше накарала Роберто да се моли.

Продължи нататък по улицата, мъчейки се да се стопли, като го търсеше, надяваше се…

Той внезапно изникна иззад ъгъла.

— Какво правиш тук? — Стисна я отново за ръката и я спря. В този момент Нюби изникна с лимузината и Роберто я забута към колата.

— Няма ли да спреш да ме буташ? — озъби се тя.

— Насочвам те. — Той не изчака шофьора да излезе и да й отвори вратата. Лично я „насочи“ вътре. Отпусна се на седалката до нея, затвори вратата и колата потегли.

— По дяволите, Бренди, казах ти да не мърдаш.

— Много мразя да ми казват какво да правя. — Беше й омръзнало да се разпореждат с нея, да я побутват и да я използват като изкупителна жертва.

Сигурно нещо в решително извитите й устни му подсказа, че е прекалил, защото промърмори само:

— Хм. Да. Ще го запомня. — Взе пликчето от ръката й. — Добро момиче. Още не си излапала наденичките.

— Радвам се, че съм направила нещо както трябва. Не мога да вървя сама, Глен ми прочете конско, че не съм те „държала под контрол“ — тя оформи кавички с пръстите си, — онези типове не повярваха, че съм адвокатка, а… — Млъкна. Сигурно бе уморена. За малко не зачекна темата за прекарания заедно уикенд.

— Когато огладнееш, ставаш сприхава — отбеляза той.

— Не е вярно. — Въпреки че уханието на надениците, лука и зелето бе непоносимо изкусително, а това, съчетано с облекчението, че тя и Роберто са в безопасност, накара стомаха й да изкурка.

Той издърпа поднос от една скрита жабка встрани и го положи на скута й. Отвори плика й и подаде едната порция.

— Хайде, хапни.

— Виж, трябва да ми кажеш какво става. — Бренди разопакова наденицата с треперещи пръсти. — Кои бяха онези типове?

— Онези в ресторанта или тези, които подгоних?

— Тези, които подгони.

— Не знам. Исках да поговоря с тях и да разбера защо вървят по петите ни.

Трябваше да признае уменията му да отговаря на въпроси. Не издаваше повече информация от необходимото.

— И те ли имаха пистолети? — Тя захапа наденицата и загуби нишката на мисълта си. — Страшно вкусно е — измърмори с пълна уста.

Роберто й се усмихна. Усмихна й се както онази нощ, както онзи уикенд, сякаш тя бе най-чудесната жена на света.

Бренди се пресегна и пръстите им се докоснаха, когато той понечи да й подаде салфетка.

Защо яденето на наденица я навеждаше на мисли за секс с него?

О, я стига.

Тя заговори припряно:

— Кой според теб ни преследва?

— Може да е всеки. — Той също захапа питката с наденица и замислено задъвка. — ФБР, полицията, репортери. Реших, че може да са Фосера, но Мосимо отрече. Разбира се, лъже като циганин.

Значи онези типове са носели пистолети. Бренди се досети, че отговорът няма да й хареса, но въпреки това зададе въпроса:

— Защо Фосера ще те преследват?

— Професионално любопитство.

Когато схвана смисъла на думите му, все едно я удари електрически ток.

— Те крадци на бижута ли са?

— Мосимо управлява най-голямата операция в света директно от къщата си.

— Ще загазя, ако се разчуе, че съм те допуснала близо до криминално проявен. До огнестрелно оръжие! — Бренди отмаля при самата мисъл.

— Силно се съмнявам, че съдия Найт ще се разсърди, ако ме застрелят. — Роберто се ухили без капчица разкаяние. — След тази сутрин той горещо ми желае смъртта.

— Не, не. Но ти едва не счупи китката на онзи човек. — Освен това си личеше, че Роберто разбира какво прави. — Опряха в теб пистолет. Не може да се каже, че това беше типична делова среща на обяд.

— Може би не за теб. Не се притеснявай, cara, не ще допусна тези грубости да ти помрачават настроението. — Той отвори кутийка с кола и й я подаде.

— Защо изобщо са нужни грубости? — Тя отпи и захарта моментално възбуди нервната й система.

— Щом има Фосера, задължително има и грубости. — Роберто отхапа още веднъж. — Трябваше да поискам деликатесна горчица.

Той не взимаше на сериозно кръстосания й разпит.

— В момента ти си ми подопечен. Ако не си забравил, съдия Найт каза какви ще са последиците, в случай, че се издъниш; мен също ме уведоми за това, така че…

— Ако отговоря на въпросите ти, ще отговориш ли на моите? — Роберто й подаде плика с пържени картофи.

Бренди моментално застана нащрек.

— Какви въпроси? — Картофите представляваха унили, преварени жълти резени и Бренди ги върна обратно.

— Значи годеникът ти си има съпруга?

Доколко жадуваше да узнае тайните му?

— Само една.

Той не се засмя.

Всъщност какво значение имаше дали ще открие сега, или по-нататък? Така или иначе всички щяха да разберат. Онзи гадняр Санджин щеше да разбере — вероятно вече беше чул клюката от мазника Глен. Да-а… ако не беше предплатила за една година наема за разбития си апартамент, ако не си даваше сметка как ще съсипе шансовете си за в бъдеще, в случай че се издъни с първата си сериозна работа, и ако не беше назначена за попечител на Роберто, щеше да напусне „Макграт и Линдоберт“ и да се върне в Нашвил. Точно сега мисълта как Тифани ще я прегърне, ще я погали по косата и ще каже „О, миличката ми!“ й се струваше рай.

Ръката на Бренди се плъзна към чантичката, към мобилния телефон.

Не. Не можеше да говори сега с майка си. Не тук. Не и докато Роберто я гледаше и очакваше отговор.

— Любовницата на Алан забременяла и се наложило той да се ожени за нея. — Тя изтри ръце в салфетката.

— Аха. — Роберто не изглеждаше никак изненадан, сякаш такива неща се случваха под път и над път.

Ах, тези мъже! Бяха мръсници до един!

Той я гледаше задълбочено и разсъждаваше върху нещо, в което тя не беше посветена. Най-накрая очевидно Роберто си състави мнение.

— Поне не си го обичала.

— Обичах го! — Обичаше го.

— Не, не си. Не си сразена, само си раздразнена.

— Защото ти ме дразниш! — Ти, отвратителен тип!

— Цял ден не си се сетила за бившия си годеник. Жена, чието сърце е разбито, не мисли за нищо друго.

— Голям експерт се извъди! — Само защото прекараха заедно един бурен уикенд, Роберто си въобразяваше, че я познава. Тя самата не се познаваше.

— Имаш ли някакви въпроси към мен — попита я той, — или искаш да се караме?

— Аз не се занимавам с караници.

Роберто имаше наглостта да се усмихне загадъчно.

Тя не се занимаваше с караници. Тя беше разумна и практична. Затова призова на помощ каквото беше останало от дисциплината й и се фокусира.

— Да. Имам въпроси. Във връзка с Фосера — защо отиде при тях?

— Те поискаха да се срещнем. — Сякаш не му пречеше, че картофите са недоизпържени. Хапваше ги със завиден апетит.

— Защо? Защо се срещаш с хора като тях, когато ти предстои процес?

— Никой не отказва на Мосимо.

Безизразният тон на Роберто я смрази.

— Опасен ли е?

— Много.

— Тогава защо не се оплачеш в полицията?

— По няколко причини. Първо, полицията едва ли ще вземе на сериозно нещо, казано от мен. Ако не си забравила, предстои ми процес по обвинение в кражба и полицията ще сметне, че става дума за съперничество или разчистване на сметки, а ако ме убият — е, светът се е отървал от един мошеник. Второ, Мосимо никога не е бил уличаван в каквито и да било престъпления. Той би възприел зле едно следствие и би убил инициатора му. — Роберто се наведе и строго се взря в очите й. — Разбираш ли? Не бива да разговаряш с полицията за Мосимо или за клана Фосера. Тях не ги интересува, че си млада и хубава, че си жена. Ще те убият.

Бренди не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да мисли. Нещата, които й наговори… кой бе той? Страстният любовник? Очарователният крадец на диаманти? Властният аристократ? Или този навъсен, страшен мъж, който… който може би беше на „ти“ с убиването на хора?

Ядоса се, че знае толкова малко. Някак си трябваше да го проучи. Жалко, че не носеше лаптопа си. Тя се огледа из колата.

— Къде е компютърът?

— Какъв компютър?

— Нюби каза, че в колата имало компютър.

— Искаш да драснеш имейл на полицията ли? — любезно се осведоми Роберто.

— Не… — Тя не можеше да му обясни защо иска компютър — че си е наумила да научи всички подробности за него, за живота му, за работата му, за любовните му похождения, за кражбите му.

— Един имейл няма да предаде информацията до съответните държавни органи.

Той имаше право.

Но откакто си бе тръгнала от апартамента му преди по-малко от денонощие, животът й се превърна в хаос, а сега я грозеше опасност. Да, така беше, но откъде идваше най-голямата опасност? От клана Фосера или от него?

— Трябва да постъпя както смятам за добре.

— Моля те, Бренди Майкълс, запомни, че си ми адвокатка и всяка информация относно моите действия или нашите разговори е строго поверителна.

— Съмнявам се, че съдия Найт споделя същото мнение. — Въпреки че най-вероятно грешеше; съдиите и адвокатите обикновено бяха на твърда позиция по въпросите за доверието между клиент и адвокат.

— Добре се получи, че ме поставиха под твоето попечителство. Така ще мога да те държа под око — благо подхвърли Роберто.

Поби я ледена тръпка. Той не я заплашваше с насилие; по-скоро изглеждаше, че му е твърде приятна тяхната непрекъсната близост.

— Какво искаха Фосера?

— Главата ми на тепсия.

— Това какво би им спечелило?

— Бързо схващаш. — Този вбесяващ мъж изяде още няколко увехнали картофчета.

— Искат да им помагаш, нали? — Тя наистина схващаше бързо. Стисна рамото му: — Роберто, те искат да откраднеш нещо, а хванат ли те отново, ще ти лепнат доживотен затвор и даже най-талантливите адвокати няма да успеят да те измъкнат. — Тази мисъл й беше непоносима.

— Тържествено обещавам, че с нищо няма да застраша работата ти и че няма да изпълнявам никакви поръчки за клана Фосера. — В дълбокия му глас прозвуча искреност, а черните му очи обещаваха много, много повече.

— Разчитам на думата ти, понеже… Чакай! — Лимузината пъплеше по тесните улици на стар квартал. — Къде ме водиш? — И защо сърцето й подскочи при мисълта, че Роберто ще я замъкне в леговището си, за да се позабавлява с нея още един път?

— Реших, че ще ти е приятно да се запознаеш с дядо ми.

— О, така ли. — Колко приземяващо. Той не я отвеждаше в леговището си.

Колко ласкателно. Искаше да се запознае със семейството му.

Колко глупаво. Не ставаше въпрос за среща със семейството му. Даже не ставаше въпрос за попечителството, което изискваше двамата да не се отделят един от друг. Ставаше въпрос единствено и само за неговото удобство. Не му се занимаваше да я връща в апартамента й. Беше дотолкова незначителна, че той просто я влачеше насам-натам като допълнителен багаж.

Тя свирепо се нахвърли върху наденицата. Която беше много вкусна, по дяволите!

— Ще харесаш дядо. Добър човек е; вярно, пада си малко ексцентрик, но ако на неговата възраст не можеш да бъдеш ексцентрик, какъв е смисълът изобщо да живееш? — Роберто също довърши наденицата си, както и двете порции пържени картофи.

— И? — Тя зачака продължението.

— И е крадец на бижута.

Ясно. Продължението се оказа достойно за трилър.

— Тогава защо мислиш, че ще го харесам? Симпатични са ми честните хора. Хората с морална отговорност, които не крадат за удоволствие. — Тя нарочно се държеше обидно.

Но Роберто само се ухили от ухо до ухо.

— Той не е крал за удоволствие. Такъв е бил семейният бизнес. Родът Контини…

— Контини?

— Роднините ми по майчина линия са Контини. Те поколения наред са крали от богатите. Произхождаме от Северна Италия, от планинските проходи. Навремето предците ми са обирали пътниците, на които им прилошавало от спускането.

— Колко героично — саркастично се заяде Бренди.

— Бедността те учи да вземаш каквото можеш.

Бренди едва ли би тръгнала да спори. Отлично знаеше какво причинява бедността. Помага ти да развиеш галопираща амбиция и превръща успеха не в избор, а в задължение.

— Ноно е легенда. Той има невероятно лека ръка. Ще те предупреди какво ще направи, после ще ти измъкне портфейла, часовника, обиците, носната кърпичка, ключодържателя. Виждал съм го да вади шофьорската книжка на една жена от портфейла в закопчаната й с цип чанта, а на всичкото отгоре, след като приключи, дръпна ципа обратно.

— Значи е джебчия.

— Не, това би било прекалено лесно за него. Не би открил предизвикателство. — Роберто гордо се ухили. — Той е крадец на бижута с международна известност. Като по-млад е бил апашът; човекът, който физически е задигал скъпоценностите. Обезопасявал е алармата, преди тя да се обади. Бил е призрак; човекът, наеман за големите обири, а накрая се е превърнал в човека, който планира големите обири.

Бренди се ненавиждаше, че любопитства, но трябваше да знае:

— Ти с това ли се занимаваш?

— Неприятно ми е да обръщам гръб на традициите — добродушно отвърна той.

Тя се взря в ръцете му — с дълги, широки длани, способни да докарат една жена до екстаз…

— Много те бива в краденето.

— Да, така е, Бренди. Само че… — Строгият му тон я накара да го погледне в очите.

И моментално да съжали. За пръв път от онези нощи в хотелския му апартамент той се фокусира върху нея с неподправен чувствен умисъл.

— Никога не съм взимал от теб нещо, което не си готова да дадеш.

— Ако не си забравил, аз ти направих офертата. — Тонът й беше разумен, но лицето й пламна.

Тя също не бе забравила уикенда, но оттогава той не й беше налитал така. Не беше направил нито една интимна забележка. Изглеждаше готов да се преструва, че връзката им е и винаги е била изцяло професионална. Бренди малко се беше подразнила, че му е толкова лесно да игнорира случилото се помежду им, но също така изпитваше благодарност. Неловко щеше да се получи, ако трябваше да отблъсква авансите му — току-виж не устояла…

Разбира се, друго щеше да е, ако бяха прекарали дълго време заедно. Официално тя се запозна с него едва тази сутрин. Това време само й се струваше дълго.

Трябваше да се изяснят.

— Да, ти много точно описа нещата. Бях сърдита на Алан. Исках да си отмъстя и си отмъстих чрез теб. Вероятно се чувстваш използван и омерзен, за което съжалявам. Знам, че не биваше да постъпвам по този начин, но направих такива саможертви заради него, а той… просто ме обвини, че не са били достатъчно. Бях се озлобила истински. Разбираш ли? Когато ти предложих секс, това беше чисто и просто отмъщение.

Роберто улови ръката й в длани, поднесе я към устните си и я целуна, сякаш миризмата на кисело зеле, пържен лук и наденица с чесън не можеше да го стресне… стига този мирис да идваше от нейната кожа.

— Прелестно създание, използвай ме колкото често пожелаеш.