Бедствие на високи токчета

Двадесет и шест

— Скъпа! — Тифани вихрено влетя през вратата, облечена в дълго тъмно палто; русата й коса беше скрита под мъхеста шапка, а очите — под слънчеви очила. — Не е за вярване, че Роберто ти е причинил такова нещо! Възмутително! — Тя грабна дъщеря си в ледената си прегръдка.

— Ще има да се кае — зарече се Бренди. Беше включила телевизора на местния новинарски канал, очаквайки да се появи съобщение за взлом в музея.

Засега нищо.

Роберто още беше жив.

Той и за това щеше да има да се кае.

Тя посочи куфара на колелца, който Тифани влачеше.

— Носиш ли каквото се разбрахме?

Тифани се взря в лицето на дъщеря си.

— Да, а ти чудесно си се справила с грима и прическата. Планът ти е изключително хитър, Бренди. Много се радвам, че ме включи.

— Никой друг не би могъл да ме разбере. — Бренди завъртя театрално очи, ала не беше сигурна дали майка й я видя.

Тифани още не беше свалила слънчевите очила.

Странно, защото майка й беше много категорична, че човек трябва да бъде така добре възпитан да си свали шапката или слънчевите очила пред хора, и макар че очилата й помагаха с маскировката, все пак беше нощ. Тук, вътре, не й трябваха.

Тифани си съблече палтото и го метна на един стол. После клекна и отвори закопчалките на куфара.

— Знам, че искаш някой от костюмите ми за действие, само че аз мислех за елегантността, докато си стягах багажа, миличка.

— Няма нищо, мамо. Каквото и да си донесла, ме устройва.

Тифани взе да изважда дрехи — удобни вълнени панталони „Калвин Клайн“, кафяв пуловер и високи токчета на „Джими Чу“ в шоколадов цвят с оранжево цвете отпред.

— Това беше най-доброто — оправда се Тифани. — Токчетата са от миналия сезон, но са ми любими, понеже са адски готини. Нали?

— Всичко е наред, мамо. Ясно ми е едно: на тези токчета няма да мога да тичам, но силата ми не е в тичането. Силата ми е в походката, усмивката, в таланта да накарам мъжете да загубят ума и дума, а ще се нуждая от всяко оръжие в арсенала си, за да проведа спасителната операция, без да свърша в затвора. — Бренди се ухили, очаквайки майка й да оцени нейния хъс.

— Можеш да се справиш — задавено рече Тифани.

— Мамо, да не си си счупила някой нокът в закопчалките?

— Не. Защо реши така? — Дъхът на Тифани секна; тя отметна косата от лицето си с разтреперани пръсти.

— Мамо. — Бренди внимателно свали слънчевите й очила. — Какво има?

— Какво да има? Нищо! Точно сега съм разтревожена за теб. — Но май беше плакала.

Бренди тутакси направи логичен извод:

— Да не би чичо Чарлс да те е нагрубил?

— Чарлс ли? Боже, не, той е най-добрият мъж на света. — Тифани се задави. — Само дето ти… ти…

— Аз ли? — смая се Бренди. — Какво толкова съм направила?

— Нищо не си направила! Само дето… след развода… ти непрекъснато ме наричаш „Тифани“ или „майко“.

— Но нали си ми майка — съвсем се обърка Бренди.

— Да, но тази вечер поиска моята помощ. Ох, слънчице, не си ме молила за помощ от деня, в който баща ти съобщи, че иска развод. — Тифани подсмръкна. — Отнасяше се към мен, все едно съм малоумна.

— Не те мисля за малоумна. — Бренди се размърда неловко. Наистина не мислеше майка си за малоумна, но смяташе, че тя разбира само от мъже и украси.

— Тази вечер ти ми каза „мамо“.

Бренди се отпусна на пети. „Майко“ или „мамо“? Нюанси на сивото, които в нейните очи не бяха важни, или поне така се залъгваше. Ала не съвсем, защото вътрешно правеше разлика. „Мамо“ беше зовът на невръстното, обичливо дете. „Майко“ беше критично настроената тийнейджърка.

— Не си давах сметка, че те засягам.

— Знам — припряно я увери Тифани. — Знам, че не ме биваше много като глава на семейството. Но понякога се размечтавах за старите дни, когато ти беше десетгодишна и тичаше при мен с проблемите си, сякаш мога да реша всичко. Беше такова сладко момиченце!

— А в пубертета май не бях толкова сладка, а? — Бренди помнеше разочарованието си, когато майка й сменяше една работа след друга, а доходите им непрекъснато се топяха; спомняше си колко противно се държеше самата тя.

— Не бях скроена да се трудя на пълен работен ден. Знаех го, но исках ти да се гордееш с мен, затова се опитвах ли, опитвах, като си мислех, че някой ден ще си спомниш, че ме обичаш, и отново ще ми кажеш „мамо“.

— Господи! — Сега виждаше как се е измъчвала Тифани и изведнъж разбра. — Държала съм се като татко! — Нима е подражавала на човека, когото най-силно презираше? Защо?

Защото той беше безчувствен. От нищо не го болеше.

— Не, не си! Не съм искала да намеквам подобно нещо. О, мила, не биваше да започвам този разговор. Знаех си, че ще оплескам нещата!

— Нищо не си оплескала. — Бренди понечи да потупа утешително майка си по гърба, но в последния момент дръпна ръката си. От много отдавна не беше я докосвала. Стената от техните различия изглеждаше непреодолимо висока.

Баща й беше такъв. Никого не докосваше. С никого не се свързваше.

Бренди не можеше да си позволи да бъде като него.

Пое си дъх и прегърна Тифани през раменете. Тифани я докосна по бузата.

— Ти си просто едно красиво момиче, което се бори за своето място в свят, където властва мнението, че красивите момичета са глупави — като мен. Страшно се гордея с теб. Толкова си умна — като баща си — но също така си добър човек и все копнеех за твоето одобрение.

— Ти не си глупава и нямаш нужда от моето одобрение — свирепо изрече Бренди. — Ти си чудесна такава, каквато си. Всички мислят така. Аз съм идиотка.

Тифани се засмя.

— Може би. Понякога. Но както и да се държиш, те обичам.

— Аз също те обичам, мамо. Винаги съм те обичала.

Двете се прегърнаха здраво, за пръв път в съзвучие една с друга от деня, когато бяха оставени да се оправят сами на този свят.

— Но ако взема да дрънкам глупости, да ме скастриш, чуваш ли? — нареди й Тифани.

— Тоест неща от типа: „Щом Роберто е с теб, значи си в безопасност“.

— Какво му е глупавото на това? — искрено объркана попита Тифани.

— Май не вярваш, че сама мога да се грижа за себе си.

— О, скъпа. — Тифани обхвана лицето й в длани и я погледна в очите. — Ти си най-кадърният човек, когото познавам. Разбира се, че можеш да се грижиш за себе си. Но две глави мислят по-добре от една, освен това…

— Какво?

— Не бих искала да прекараш целия си живот сама. Хубаво е да имаш човек, при когото да се прибираш. Лошата връзка е нещо ужасно, а липсата на връзка е нещо много… самотно. — Тифани говореше тъжно и изглеждаше… самотно.

— Нуждаеш се от някого.

— Имам си някого.

Бренди примигна. Знаеше, че майка й отблъсква мъж след мъж, докато тя беше в гимназията и колежа — мъже, които искаха лъскава съпруга или най-вече лъскава любовница. Гордееше се, когато майка й за пореден път отхвърляше нечие предложение.

Сега, най-сетне, Тифани си беше хванала любовник.

— Кой е той?

— Чарлс Макграт.

— Чичо Чарлс! — извиси глас Бренди.

Тифани неуверено се усмихна.

Бренди се овладя и невярващо пророни:

— Но той е… стар.

— И богат. И мил. И не изневерява на съпругата си — изтъкна Тифани. — Иска да се оженим и да ме зарине с дрехи и бижута, а аз искам той да направи точно това.

— Само че… трябва да спиш с него. — Тръпка разтърси Бренди.

— Любовта прави всичко по-хубаво.

— Значи го обичаш!

— Може би. Не е изключено. — Тифани нехайно махна с ръка. — Но аз друго имах предвид. Тоест, аз знам, че той ме обича. Боготвори ме. А когато Роберто остарее и побелее, ти няма ли все още да копнееш за близостта му?

— Роберто ли? Нима… знаеш?

— Кое? Че го обичаш? Хей! Слънчице, ако не бях тук, никога нямаше да се измъкнеш от хотела. Ти направо грееш.

— Мамо, ами ако тази нощ го убият? — развълнувано прошепна Бренди.

— Да го убият? Роберто? — Тифани шумно се засмя. — Познавам мъжете. Този може да го бутнеш от двайсетия етаж, а той ще се приземи на крака.

— Всъщност от двайсет и четвъртия етаж — замисли се Бренди, спомняйки си приключението с асансьора.

— Слънчице, Роберто Бартолини няма да бъде заловен, нито пък ще бъде убит. Недей да се тревожиш излишно. Просто гледай да се оправиш с тазвечерната каша, без да пострадаш. Само за това те моля.

— Ще внимавам — обеща Бренди. Уверенията на Тифани я разведриха. Майка й имаше право: Роберто никога не падаше по гръб.

— Хайде тогава! — подкани я Тифани. — Трябва да те приготвим. Нямаме много време. — Тя взе чантичката с гримовете и отиде в банята.

— Роклята виси на закачалката — извика Бренди. — Всички ме видяха с нея, а снимките явно са попаднали във вестниците.

— Да, ти си известна!

— Позорно известна — допълни я Бренди. Захвърли халата и си облече най-късото трико и бежови панталони. Натъпка гърдите си в най-подчертаващия ги сутиен, сложи си бежовото поло. Погледна надолу и се ухили, сетне се запъти към банята.

— Виж ме, мамо. Виж какво си имам!

— Охо! — Тифани остави спиралата за мигли и зяпна.

Майчице мила!

Бренди изпробва няколко пози пред огледалото.

— Ще им изплакне очите.

— Или ще им ги избоде — изкикоти се Тифани.

— Което е нужно. — Бренди седна върху капака на тоалетната чиния, обу си чорапи и високите токчета, след което се изправи и опъна ръце над главата си. — Готова съм за действие.

— Не съвсем. — Тифани свали огромната си брошка от бяло злато с обков от блестящи кристали и я забоде върху дясното рамо на дъщеря си. — Така е друго нещо.

— Благодаря ти, мамо. Идеална е. Толкова е ярка, че чак заслепява. — Освен това не се вписваше в стила на майка й. — Откъде я взе?

Двете отговориха в един глас:

— От чичо Чарлс!

— Усъвършенствам вкуса му към бижутата. — Тифани довърши прическата си. — Какво мислиш?

Бренди обърна майка си с лице към огледалото и застана до нея.

Тифани изглеждаше като дъщеря си, а Бренди изглеждаше като… ами като Бренди, но ако всичко се развиеше по план, момчетата Фосера щяха да са на много километри, когато тя излезеше от хотела.

Тя подаде на майка си бялото кадифено палто, което носеше снощи, и видеочипа, който господин Нгуен беше скрил в кутийката за бижута.

— А сега запомни: накарай шофьора на таксито да те закара в полицията, но да мине по заобиколен маршрут. Като се добереш до участъка, ще си в безопасност, а ако все пак малките бандитчета се опитат да влязат след теб, предай чипа на полицаите и им кажи, че това са убийците на собственика на заложната къща.

— Няма да забравя — обеща Тифани. — Голям купон ще падне!

Бренди облече дългото тъмно палто, което Тифани носеше на влизане в хотела. Сложи си още мъхестата шапка и слънчевите очила. Провери предпазителя на пистолета и го пъхна в джоба си. След което кимна бодро на майка си:

— Да тръгваме.

Хванати за ръце, двете слязоха с асансьора. Тифани се помъчи да се усмихне.

— Ти си най-умното, най-хубаво момиче в целия свят. На сто процента съм сигурна, че ще си изиграеш ходовете правилно.

Тъкмо това беше разликата между Тифани и която и да е друга майка. Тя не казваше: „Ще се притеснявам за теб, така че внимавай“. Вместо това казваше: „Ти ще успееш“. Сега на Бренди й хрумна, че ако е постигнала нещо в живота си, то не е, защото е наследила интелигентността на баща си, а защото майка й винаги демонстрираше абсолютна увереност в превъзходството на своята дъщеря.

Все едно на каква глупачка я беше направил Роберто Бартолини, баща й грешеше. Тя не беше глупава. Беше умна, безмилостна и щеше да оцелее в тази ситуация.

Щеше да има грижата и Роберто да оцелее.

— Благодаря ти, мамо. Ще успея. — Тя силно прегърна майка си. — Ти също ще успееш, защото си най-умната, най-хубава майка в целия свят. Джоузеф и Тайлър Фосера нямат никакъв шанс.

Когато вратите се отвориха, Тифани изправи рамене и излезе във фоайето. Роклята очертаваше всичките й извивки. Тя бе олицетворение на небрежния шик с бялото „Гучи“, преметнато през рамо, с пръст, промушен в гайката му. Усмихна се на пиколото, на рецепциониста и на всеки среднощен гуляйджия по пътя си, възпламенявайки ги с огнената си хубост. Портиерът скочи да й отвори вратата и тя бавно излезе на ледения въздух само със синя кадифена рокля и несломима решителност.

Портиерът махна на едно такси и я настани вътре. Таксито потегли.

Момчетата Фосера взеха следващото такси.

Агентът на ФБР скочи в колата си и се нареди трети на опашката.

Бренди се ухили. Успя да ги отклони.

Веселата й възбуда спадна. Майка й беше в опасност.

— Пази се, мамо — прошепна тя, сключила ръце за молитва. — Моля те, пази се.