Бедствие на високи токчета

Осем

Мобилният на Бренди иззвъня. Глупавата мелодийка изтръгна Роберто от приятната дрямка, в която бе потънал след бурната нощ, и той осъзна, че отдавна е утро. Слънцето струеше през капандурите в пълния си блясък.

Бренди надигна глава от рамото му и погледна към дамската си чанта с изражение, което представляваше смес от безпомощна привързаност и раздразнение. Тя докосна Роберто по брадичката и се усмихна криво.

— Трябва да вдигна.

Измъкна се изпод завивките и грабна телефона.

— Здрасти, Тифани. Знам, че трябваше да ти се обадя с подробен отчет за партито.

Говореше бързо и се оправдаваше пред някой, който очевидно имаше право да знае.

Тифани… не беше споменавала никаква Тифани.

Разбира се, не бяха водили някакви задълбочени дискусии.

Заинтригуван, Роберто се надигна на лакът.

Без изобщо да си дава сметка, Бренди стоеше, окъпана от слънцето, великолепна в голотата си. Златната коса се сипеше по раменете й. Гърдите й бяха превъзходни — с големи розови зърна, с които той едва се наигра. Беше висока, а не някакво крехко момиченце, което да се безпокои да не смачка с теглото си. Краката й идеално пасваха около кръста му, а тялото й го накара да се раздаде максимално като любовник.

— Браво на чичо Чарлс — казваше Бренди. — Да, фантастично беше. Важни клечки, сума ти репортери, страхотни тоалети. Струваше си да се преместя в Чикаго, нищо че тръбите ми са замръзнали и нямам интернет.

Роберто повдигна вежди. Току-що е пристигнала в Чикаго?

— Съжалявах, че не си там. Страшно щеше да ти хареса. — Тя се заслуша. — О, така ли? Чичо Чарлс е прав. Изглеждах разкошно, нищо че сама се хваля.

Роберто вдигна палец.

Тя му се ухили. Ако снощи бе неуверена в своята сексуалност, то днес нещата стояха различно.

Той беше причината.

— Не, Алан беше зает. — Бренди се обърна към прозореца.

Алан. Бившият годеник. Роберто се запита що за човек трябва да е Алан, за да не осъзнае какво съкровище притежава, но беше благодарен на този идиот. Иначе нямаше да прекара нощ на декадентски наслади в обятията на Бренди.

Погледна лявата й ръка; ръката, която държеше телефона. Там, където е бил пръстенът, се виждаше избледняла следа и лека вдлъбнатинка. Значи годежът е бил развален съвсем наскоро. Може би вчера? Това обясняваше адски много неща.

Бренди се взря в езерото Мичиган, после надолу. От петдесет и осмият етаж към земята. Гледаше като хипнотизирана, после внезапно пребледня и се отдръпна.

Роберто разпозна симптомите. И майка му беше такава — нямаше страх от височините, но не й беше приятно да гледа надолу. Беше се качила на кулата в Пиза, но през цялото време притискаше ръка към сърцето си и държеше погледа си насочен към хоризонта.

Бренди разтвори ципа на сака.

— Не останах при чичо Чарлс. Уморих се и си тръгнах рано.

Която и да беше Тифани, Бренди отказваше да й се довери. Не й каза къде е прекарала нощта, нито с кого.

— Само ако можеше да видиш Пламъка на Романови. — Тя се ровеше из сака. — Толкова е голям. Не чух точно, но май е петдесет карата…

Бренди имаше набито око. Четирийсет и осем цяло и осем карата.

— … а блясъкът и чистотата му са такива, че ти се свива сърцето. Цветът е красив и бистър, почти виолетов, с огън в сърцевината. — Тя извади тънка ивица прозрачен розов плат. — Нищо чудно, че се казва „Пламъка“. — Пъхна в отворите първо едната си ръка, после другата.

Роберто осъзна, че тя си облича робата… ако тази прозрачна ризка с дантелени набори можеше да се нарече „роба“. Лъчите на зимното слънце струяха през капандурите, проникваха през плата, загатвайки очертанията на тялото й, оцветявайки го в розово.

А може би розовото сияние се дължеше на любовните му умения?

Роберто имаше остър слух, а и му беше интересно да чуе как завършва разговорът.

— Я кажи… Мамо?… Чичо Чарлс каза ли ти нещо за мен?

Мамо! Роберто се изправи в леглото. Разбира се, че трябваше да вдигне на майка си. Това беше добре. Но защо се обръщаше към майка си на собствено име?

— Не ли? — Бренди поддържаше тона си бодър. — Просто се опитвах да разузная какво всъщност е имал предвид, като ме назначи.

Назначил? Роберто скочи от леглото и отиде до прага. Значи тази жена, която приличаше на манекенка, хайлайфна дама или на скъпоплатена проститутка, работещ е за Чарлс Макграт?

Като секретарка, Господи, нека да е като секретарка.

— Колегите ми май са се настроили доста негативно срещу мен. — През поредната пауза тя застана до бюрото и гальовно прокара лакиран нокът по лаптопа му. — Ами решили са, че съм получила работата заради познанството ни или заради външността ми, или и заради двете. Да, зная, мамо. Не се подценявам. — Тя говореше малко дръпнато, което го изненада.

Ако той вземеше да държи такъв тон на майка си, щеше да изяде един по врата.

— Отличната диплома от „Вандербилт“ щеше да ми извоюва място в коя да е реномирана кантора. Но колегите ми предпочитат да ме оплюват, нали? Особено при положение че още не са работили с мен.

Тя беше адвокат! Млад адвокат с отлична диплома от един от водещите юридически факултети в страната.

Само дето… само дето… огромните й сапфири бяха истински, а роклята — висша мода. Нали каза, че никога няма да си я сложи отново? Такова нехайно отношение към толкова скъпа дрешка винаги означаваше, че семейството има пари.

Не че произходът от заможна фамилия изключваше успеха със собствени сили, но богатство в съчетание с хубост означаваше, че тя няма стимул да се изкачи на върха… и че той е надуто магаре. Роберто произхождаше от привилегирован род, Господ го бе дарил с красиво лице и на трийсет и две години той бе успял. Всъщност преуспял.

А когато късметът му се обърна, беше сторил необходимото, за да излезе на верния път. Точно сега плащаше жестока цена, но си струваше.

Но Бренди работеше за „Макграт и Линдоберт“.

Той извърна погледа си от нея. Трябваше да откъсне очи от нея. Налагаше се да помисли, а това бе невъзможно, докато силуетът й се очертаваше в прозорците с всичките си падинки и възвишения, които го зовяха.

Знаела ли е Бренди кой е, когато го прикани със знак? Беше осведомена за името му. Със сигурност е научила причината за неговата известност. Снимката му обиколи всички вестници.

Но очевидно току-що се бе преместила в Чикаго. Ако се е занимавала с разопаковане на багажа, ако е нямала вода, ако е нямала интернет, съществуваше шанс да не е чувала за него. Може би мълвата на партито не беше стигнала до ушите й. Ако това бе вярно и тя държеше на работата си в „Макграт и Линдоберт“, тогава снощи и двамата бяха сгафили.

Да й каже ли?

И какъв е смисълът?

Злината беше сторена.

Нямаше връщане назад.

Защо да не се насладят един на друг и да не понесат последиците, когато му дойде времето?

На логиката ли се градеше това решение, или на желанието? Когато Бренди се сбогува и затвори, Роберто с бавни крачки тръгна към нея. Все едно. Нищо нямаше значение… стига да я има още един път.

Сграбчи я за кръста изотзад.

— Удължавам поканата си да ми гостуваш за през уикенда.

Гръбнакът й се стегна. Щеше да му откаже.

Но той имаше сили, за които тази piccola tesora2 даже не предполагаше.

Разгърна робата й, прокара длани по бедрата й и спря на златния мъх, който едва покриваше срамните й устни.

Дъхът й секна.

Роберто леко приклекна, притисна се плътно в нея и й прошепна в ухото:

— Не съм ти показал какво умея с… език.

— Напротив. — Тя се закашля. — Показа ми.

— Има повече. Много — той плъзна език по раковината на ухото й — повече.

Бренди не беше лесна. Опитваше се да разсъждава. Да удържи решимостта си да си открадне само една нощ.

— Трябва да си разопаковам багажа — немощно възрази тя.

— Можеш да се прибереш в студения си апартамент със замръзналите тръби и да се заемеш с багажа — работа, която няма да ти избяга — или да прекараш уикенда с мен — на топло. Ще бъдеш разгорещена, обгрижвана… и обичана. — Той разтвори сърцевината й и нежно бръкна вътре, докосвайки я където трябва, карайки я да се разтопи. — Ще ти покажа такива наслади, за каквито не си подозирала. Ще припаднеш от блаженство. Непрекъснато ще се усмихваш. Хайде, cara, бъди моя за още един ден.

Телефонът й отново зазвъня — редица пронизителни сигнали. Бренди още го стискаше в шепа, но сега го гледаше, като че ли не разбираше какво трябва да направи. Поклати глава, сякаш излизаше от унеса си, и го постави до ухото си.

Accidenti!3 Почти я беше навил.

— Здрасти, Ким. Всичко е наред. Да, направих го. — Тя се заслуша. — Знам, но грешиш. Беше невероятно. Надмина всичките ми фантазии. Всъщност — тя продължително изгледа Роберто през рамо — ще трябва да ти се обадя в понеделник, защото ще прекарам уикенда с него.

Докато вървеше по коридора към новия си апартамент, усмивката на Бренди не слизаше от лицето й. Беше неделя. Неделя вечер. Бе прекарала почивните дни в обятията на мъж, който я докара до безпаметност. Роберто беше всичко, което една жена можеше да си пожелае — здрачна чувственост, секси акцент, изсечено лице, мускулесто тяло, опитни ръце — а най-хубавото бе, че никога нямаше да го види отново.

Усмивката й трепна.

Никога няма да го види отново.

Но нали така искаше? Бренди въздъхна, защото този мъж й бе доставил невъобразима наслада. Щеше да тъгува за гладните му очи, докато той вървеше от банята към спалнята и от спалнята към хола.

Позабави се, докато открие ключа си.

Облечен, той бе разкошен. Съблечен, беше…

Преди да продължи мисълта си, вратата зейна на панти.

Един безкрайно дълъг миг Бренди гледаше, без да разбира. Сигурна беше, че е заключила. Огледа бравата и видя, че ключалката е разбита.

В апартамента й явно е било проникнато с взлом.

Зашеметена, тя побутна вратата и се ококори. Ръцете й увиснаха безпомощно.

Възглавниците на новия й диван се въргаляха по пода. Всичко бе посипано с накъсани документите. Кашоните с багажа й бяха отворени, а съдържанието им — изсипано на пода. Чашите в шкафа бяха натрошени на сол. Върху кремавата стена бе оставено размазано послание с червена боя: „УМРИ КУЧКО“.

А драконът й… Бренди простена и се втурна вътре. Коленичи край зелените парчета и нежно докосна острите ръбове. Толкова години беше опазила дракона си без драскотина по него. Разнасяше го от дома, където бе живяла с родителите си, до все по-малки и по-малки апартаменти, после до спалнята в колежа, после в университетското общежитие… а сега някой беше дошъл и го беше счупил.

Тя се втренчи невярващо в бъркотията. Била е обрана. Как можа толкова глупаво да влезе? Ами ако престъпникът още бе вътре?

Изтича обратно в коридора и набра полицията.