Бенито Хуарес

10 Саби и томахавки

След като бе огледал форта, Стернау поиска да се върне, ала Жерар помоли:

— Почакайте още няколко мига! Макар и да ви познавам едва от днес, изпитвам безгранично доверие към вас, а самият аз се чувствам странно размекнат. Моля ви, оставете ме да ви разкажа накратко миналото си! Дотолкова можем да отделим време.

И Жерар осведоми за живота си като garrotteur в Париж и как за възмездие дошъл в Америка и си поставил задача да прочисти саваната от нейните негодяи.

— С това станах известен — заключи той. — Но разкаянието продължава да ме гложди.

— Жерар, Бог не се гневи вечно! — подчерта Стернау сериозно.

— Но хората!

— Какво ви касаят хората?

— О, твърде много! Тук се запознах с една невинна мила девойка. Тя ме обикна, ала аз бях достатъчно честен да призная, че съм бил garrotteur, сиреч професионален престъпник.

— Не бих искал да съдя, но ще запитам: Необходимо ли беше това признание?

— Да, моята съвест ме подтикваше. Тя се затвори в себе си, но аз виждам, че напразно се бори с любовта си. В края на краищата ще протегне ръка на някогашния garrotteur и по този начин духовно ще пропадне.

Стернау се удивляваше на бившия garrotteur, който сега проявяваше толкова изтънчен такт.

— Но тя няма да пропадне! — продължи Жерар. — Аз съм ловец, хиляди опасности застрашават моя живот. Колко лесно, колко скоро мога да загина. После тя ще бъде свободна. Ще ми окажете ли една милост, сеньор Стернау, за която аз и на онзи свят ще се моля за вас?

— С най-голямо удоволствие, стига да мога.

— Ако чуете, че съм загинал, кажете й, че тя е била моята последна мисъл и, че се надявам да намеря опрощение в Съдния ден, защото любовта към нея, невинната, ме е пречистила!

От тази молба Стернау се почувства особено.

— Мислите за смъртта? Я стига! — сгълча го той — Пък и много се съмнявам, че ще се случа край вас, когато умирате.

— Но и аз говоря само за възможност, сеньор!

— В такъв случай все пак бих искал да зная коя е дамата.

— Резидиля Пирнеро.

— О-о! Не се учудвам, че обичате това момиче. И предполагате, че любовта ви се споделя?

— Не само предполагам, а го зная.

— На ваше място при това положение бих оставил любовта да се разпорежда. Щом Бог я е оставил да покълне в сърцето на онази девойка, това е сигурен признак, че той ви е простил.

— Така си казвах и аз. Но от няколко минути съм на друго мнение. Резидиля е братовчедка на Ема Арбелец, позната на графа и други високопоставени личности. Тя не бива да се принизява с мен.

— Не сте прав. Вашата деликатност Ви заблуждава. Ако в момента се чувствате леко стъписай, скоро ще го преодолеете.

— Съмнявам се. И тъй, ще ми окажете ли тази милост?

— Но вие няма да умрете!

— Знае ли се? Не се ли отправяме сега на бой?

— Е, добре. Давам ви обещанието си.

— Благодаря. Вече можем да се връщаме. Те закрачиха обратно. Резидиля междувременно бе подредила стаите с помощта на Ема. Тя тъкмо се качваше по стълбите, когато двамата мъже влязоха. Не ги забеляза. Жерар тръгна след нея да я види и поговорят. Раздвоението между минало и настояще в последно време разкъсваше душата му. Той вече нямаше надежда да се освободи от вътрешната борба и упреците на съвестта. Днес това трябваше да намери своя завършек. Виждайки, че любимата е сама в една от стоите, влезе при нея. Тя тъкмо подреждаше един букет.

— Сеньор, не се ли радвате и вие на завръщането на Ема? — посрещна го тя.

— Радвам се заедно с вас!

— И помислете! Тъкмо днес получих писмо от нейния баща, в което ме известява, че ще наследя хасиендата. Трябва да го посетя.

— В тези опасни времена?

— Разчитам на Вашата закрила.

— О, с какво удоволствие бих ви я посветил, сеньорита!

— Зная, Жерар. И аз от цялото си сърце ще я приема.

Резидиля го изгледа толкова мило, че му премаля от този поглед и той сведе очи.

— Не го казвайте, сеньорита! — отвърна. — Това не може да стане. Вие не бива да храните добри мисли към мен.

— Кажете ми причината!

— Едва днес го осъзнах толкова ясно. Когато бяхме преди малко долу със сеньорите и очите на всички бяха отправени към вас, озарени от топлота, аз стоях настрани и почувствах, че завинаги трябва да остана надалеч от вас. Вие сте толкова благородна, високопоставена, а моето стъпало просто и ниско. Свързването ви с мен би било едно падение, едно унижение.

Резидиля внезапно пребледня. Жерар видя, че тя се изплаши.

— Боже мой, кой ви го каза? Кой ви навя тези мисли? — докато изговаряше тия въпроси, тя отстъпи няколко крачки назад и го изгледа укорително.

— Мислите си дойдоха от само себе си — призна той.

— Не им давайте простор, Жерар! Нима вече не си спомняте какво сте изповядал и, че всичко съм ви простила?

— Зная. Вие бяхте толкова мила и добра. Ето защо мисля, че и днес ще бъдете такава и ще изпълните една голяма моя молба.

— Ще я изпълня! Само кажете каква!

— Тогава затворете очи, сеньорита!

— Аха — усмихна се тя, — мислите да постъпите като децата? Искате да ми поднесете изненада?

— Да. Но струва ми се, че тази изненада няма да Ви се понрави.

— Е, нека опитаме. Ето, погледнете! Очите ми са затворени.

Резидиля действително бе затворила очи. Жерар бързо приближи, ръцете му я обгърнаха и притиснаха, и преди да е намерила време да отвори очи, почувства устните му върху своите… веднъж, втори, трети, четвърти път. Сетне той прошепна в ухото й:

— Благодаря ти, скъпа моя, любима Резидиля! Не ме забравяй напълно, когато един ден бъдеш истински щастлива!

Тя почувства как ръцете му я освобождават, а когато отвори очи, отново беше сама в стаята. Жерар стремително слезе по стълбите долу до салона, където бе оставил пушката си. Когато я грабна и понечи да се отдалечи със същата бързина, Лешоядовия клюн запита:

— Какво се е случило? Да не би неприятелят вече да приближава?

— Не зная, но е по-добре да сме нащрек. Ще изляза да наблюдавам.

— Тогава идвам с вас.

Янки също взе пушката си и двамата се отправиха навън да, застанат някъде на пост, където могат да обгърнат околността с поглед. Но вече не бе необходимо, тъй като в същия миг се разнесе силен вик:

— Те идват, идват!

Всички грабнаха оръжията и се втурнаха нататък. Скоро пред портата се събраха всички защитници. Стернау незабавно изпрати няколко жители при Пирнеро да донесат достатъчен запас муниции и разпредели хората зад палисадата, която се проточваше непосредствено до ръба на скалите. Откъм водата нямаше защо да се опасяват от атака, понеже неприятелят настъпваше само по суша.

Французите бяха на коне. Дори пехотинците бяха превърнати в кавалеристи. Пристигнаха в галоп и спряха в близост до форта. Около петдесетина души се отделиха и продължиха по пътя към отворената врата в тръс. Изглежда мислеха, че ще могат да превземат малкия форт с изненада. Но едва бяха стигнали на двайсетина крачки от портата, срещу тях излезе Стернау — съвсем сам, без всякакъв ескорт. Отделението водеше един капитан. Забелязвайки високата фигура, облечена в богата мексиканска носия, той неволно опъна поводите на коня.

— Какво желаете, месю? — запита Стернау вежливо, но със сурова нотка.

— Да влезем във форта — поясни капитанът.

— С мирни намерения ли идвате?

— Разбира се!

— В такъв случай можете да влезете. Но ще ви помоля преди това да свалите оръжията си.

— Morbleu, кой всъщност сте вие, та се одързостявате да ми говорите така?

— Комендантът на форта.

Офицерът козирува с подигравателна усмивка.

— Наистина голяма чест, мосю другар. И над колко човека заповядвате? Пет или шест?

— Моите шест души са напълно достатъчни!

— И какъв чин имате?

— Проучете със сабята!

— А, добре, добре! Изисквам с цялата си церемониалност да предадете форта.

— А аз изисквам от вас да напуснете това място.

— Давам ви десет минути да обмислите нещата.

— А аз ви давам две минути за оттегляне.

— Parbleu, ако дръзнете да окажете и най-малка та съпротива, всичко ще падне под остриетата.

— Много ми се иска да се запозная с тези остриета.

— Ето ги! Напред, войници!

Капитанът изтегли сабята си и пришпори коня. Останалите се наканиха да препуснат след него. В същия миг Стернау посегна към кобура и светкавично измъкна револвера си. Първият изстрел свали капитана от коня, а всеки следващ костваше живота на един човек. Сетне Стернау отскочи пъргаво назад и портата се тръшна зад него. От амбразурите на палисадата незабавно проблеснаха изстрели. Хората, които бяха застанали тук, умееха да боравят с пушка. Ездачи рухваха от конете си. Освободените животни се изправяха на задните си крака и се премятаха, изплашени от пукотевицата. Възникна невъобразима бъркотия, сред която се разнасяха все нови и нови гърмежи. Французите се обърнаха и потърсиха спасение в бягството.

Жерар стоеше до Стернау. Пушката му още димеше от последния изстрел.

— Беше добър урок. — рече той — Ако войниците са умни, няма да дойдат повторно.

— За съжаление няма да са толкова умни — отвърна Стернау. — Виждате ли, че офицерите се събират да се посъветват?

— Да, но там в подножието на планините нещо се мъти! При тези думи Жерар посочи към източния хоризонт. Един внимателен наблюдател, ако притежаваше остри очи, би могъл да забележи там една тъмна лилия, която бавно се разтягаше надясно и на ляво.

— Охо, апачите! — усмихна се Стернау.

— Те ще образуват полукръг, за да обгърнат неприятеля.

— За тая цел им е необходим поне четвърт час, стига да не обърнат преждевременно вниманието на врага върху себе си.

— О, французите няма да забележат нищо. Намират се твърде ниско. — рече Жерар — Впрочем, изглежда, взели са някакво решение.

— Възнамеряват да щурмуват — потвърди Мариано, който стоеше наблизо.

Той имаше право. Французите слязоха от конете, отведоха ги назад и натъкнаха байонетите. Сетне образуваха полукръг да превземат форта с щурм. Стернау се? обърна към един от обитателите и му заповяда да наблюдава страната откъм реката и незабавно да доложи, ако неприятелят опита да проникне оттам. Един офицер сега приближаваше на кон. На върха на сабята му се виждаше бяла носна кърпа, но въпреки всичко спря на разстояние, колкото да може да се чуе гласът му. Беше командирът.

— Я гледай, самият майор! — извести Жерар, когато го видя да идва.

— Познавате ли го? — запита Стернау.

— Да. Ще ми позволите ли да говоря с него?

— С удоволствие.

— Ще сляза долу при него.

— Твърде рисковано е.

— За мен съвсем не. Та нали се намирам под закрилата на пушките ви!

— Тогава вървете!

Стернау нареди да се отвори вратата. Жерар взе пушката си и закрачи навън. Спусна се спокойно по скалите и скоро застана до коня на офицера, който немалко се удивляваше на тая дързост. Когато огледа мъжа, машинално дръпна юздите.

— За Бога, Черния Жерар! — извика той.

— Да, той е — отвърна невъзмутимо ловецът. — Моето присъствие ще ви подскаже какво ви очаква.

— Какво друго, освен завладяването на форта!

— Ба, не се поддавайте на мечти! Комендантът ме праща да Ви запитам какво имате да съобщите.

— Искам незабавна капитулация, при това безусловна, тъй като изгубихме доста хора.

— И повече нищо? Твърде непретенциозен сте! Загубите възникнаха, защото капитанът извади сабя срещу нашия комендант. Да се говори за капитулация е безсмислено, а споменаването за безусловност си е чисто безумие!

— Мосю, не забравяйте с кого говорите!

— Ба! Някакъв незначителен майор разговаря с прочутия Жерар. Повече нищо. Не се дръжте толкова надменно, защото и вашата войскова част подлежи на унищожение.

— Какви ги дрънкаш там, обеснико? Само на някой смахнат могат да хрумнат подобни приказки! Отнеси нареждането ми на вашия командващ!

— Не е необходимо. Нали вече получихте отговора.

— Окончателният? Е, добре, тогава ще ти кажа, че няма да проявим никаква милост.

— Звучи смехотворно, понеже чак дотам няма да се стигне.

— В такъв случай незабавно започваме!

Майорът вдигна нагоре сабя без кърпата и французите тутакси се приведоха в движение. Беше мерзка постъпка, тъй като Жерар — все още в качеството си на парламентьор — не се бе оттеглил. Майорът размаха сабя и се нахвърли към него.

— Ето ти, негоднико, възнаграждението за всичко! — извика той и замахна за удар, ала не познаваше Жерар. Онзи отби удара с цевта на пушката, смъкна с мощно движение ездача от коня и му отне сабята.

— Умри за вероломството си и наблюдавай, прикован към земята, как ще бъдете отблъснати!

С тези думи Жерар захвърли майора на земята и заби до ефеса сабята в тялото му, при което острието проникна дълбоко в почвата. После започна да се катери по скалите, под свистящите куршуми на настъпващия неприятел.

— През портата! Бързо, по-бързо! — провикнаха се отгоре от няколко места.

— Твърде късно. — отговори Жерар — И тук ще се настаня добре.

Без да губи време, той потърси укритие зад единственото дърво, което растеше там горе под палисадата. Залегна зад него и започна да изпраща куршум след куршум към щурмуващите французи.

— Този човек си търси смъртта. — каза Стернау на Мариано.

— Май така излиза! — отвърна онзи. — Знаеш ли причината?

— Да. Трябва да подпомогнем Жерар! Той не бива да загине. Ела!

Гарнизонът на форта броеше шепа хора, ала мъже като Стернау, Жерар, Лешоядовия клюн. Гърмящата стрела, Бизоновото чело, струваха колкото мнозина. Неприятелят още не бе стигнал подножието на скалите и редиците му започнаха да редеят. Но той напредваше неудържимо. Когато французите опитаха да се покатерят по скалите, се видя на какъв ефикасен огън са способни прочутите ловци. Много от нападателите се бяха свлекли на земята.

Непосредствено до Жерар битката се разгаряше най-бурно. Един от офицерите го бе разпознал и обърнал вниманието на хората си към него. В желанието си да пленят опасния ловец, те се закатериха по скалите. Но сигурната му пушка ги поваляше един след друг. А удадеше ли се на някой да стигне ръба на скалите, тежкият златен приклад на Жерар го поразяваше. На това място в укреплението застана Стернау с Мариано, а недалеч от тях Лешоядовия клюн. Тримата не пестяха сили да държат нападателите на разстояние от Жерар. Особен интерес представляваше да се наблюдава американеца. Той зареждаше и стреляше с магическа бързина и при това говореше толкова силно, че чак неприятелят го чуваше.

— Охо, там отново някакъв се кани да почерпи Жерар с олово! — тъкмо казваше той — Жалко за труда, защото моят куршум по-напред ще го улучи, предполагам.

Той насочи цевта, дръпна спусъка и прицелващият се французин се отърколи.

— Тук пък, друг пълзи нагоре. Мисли, че никой не го вижда. Смятам, че ще се смъкне по-бързо, отколкото се е качил — продължи да нарежда той и изстреля втората цев, а французинът се хързулна надолу.

Жерар кървеше от няколко места, тъй като повечето изстрели биваха отправяни към него. Ето че го улучиха два куршума едновременно и защитниците видяха как се свлича на колене. В този момент прозвуча мощният глас на Стернау:

— Вдигнете очи! Помощта идва!

Въпреки численото надмощие, на никой французин още не се бе удало да напредне до укреплението. Сигнал от рог оповести, че трябва да се съберат. Те не бяха забелязали какво става зад тях. И когато сега се обърнаха, видяха за свой ужас широк полукръг от диви ездачи, които препускаха в бесен галон към тях. На няколко места войниците успяха да образуват карета и това бе цяло щастие за тях, защото в противен случай щяха да бъдат пометени още при първата атака. Стернау наблюдаваше отгоре хода на събитията. Близостта на апачите и северноамериканските ловци даде възможност на гарнизона да отдъхне.

— Дали да не направим излаз — подхвърли Мариано.

— Това е най-доброто.

В същия миг откъм улицата прозвуча конски тропот. Някакъв индиански вожд препускаше насам, с орлови пера в развяващите се коси и лице, изрисувано с цветовете на апачите. Беше облечен в нови индиански дрехи, а от раменете му се спускаше тежката кожа на сива мечка.

— Мечешко сърце! — удиви се Мариано. — Откъде ли има това облекло?

— Сигурно от Пирнеро, Той ще иска да се покаже на апачите.

Мнението му веднага се потвърди, тъй като вождът посочи безмълвно вратата, която му бе отворена и препусна по пътя надолу в галон към най-гъстата купчина врагове.

— Какво чакаме? — извика Мариано. — След него!

— Да, след него! — повтори Лешоядовия клюн.

— След него! — викна и Бизоновото чело.

Те се втурнаха след апача. Стернау не беше в състояние да ги спре. Като комендант той остана с обитателите на форта, на които и през ум не минаваше да подложат живота си на такъв риск. Нападащите апачи се натъкнаха на съпротивата на отделни групи. Това разпокъса порядъка на редиците им. Докато на едни места, връхлитайки вкупом групите, проникваха напред, на други бяха задържани от образуваните малки карета. Тези карета бяха обкръжени, ала битката стигна до застой. Тъй като индианците не бяха свикнали да се бият в затворени редици човек срещу човек, на някои места бяха в неизгода пред французите.

Те нищо не можеха да постигнат срещу плътните редици и изглеждаше, като че на французите ще се удаде да си пробият път.

Зад бойната линия беше спрял коня си с отряд ездачи президента Хуарес. Пламтящите му очи бяха приковани към биещите се. Малко по-назад стояха около шестдесетина бели ловци. Това бяха силни фигури, вербувани в Съединените щати. До този момент те още не бяха взели участие в битката, тъй като Мечешко око бе запазил правото върху сдобиването скалповете на французите за себе си и апачите. Хуарес повика със знак предводителя на ловците.

— Виждате ли, че битката стигна до застой?

— За жалост — отговори уестманът.

— Вярвате ли, че апачите ще победят?

— Съвсем определено. Но те не са в състояние да предотвратят един пробив на неприятеля. Намеренията на французите относно форта са осуетени, ала на мнозина от тях ще се удаде да се изплъзнат.

Хуарес кимна мрачно. Устните му се свиха.

— Това не бива да се случва. Какъв съвет ще ми дадете?

— Оставете ме да действам с моите хора! Нашите куршуми скоро ще разпокъсат тези опасни карета.

— Добре, атакувайте!

Ловецът се върна при хората си. За да не предлагат цел на неприятеля, те се разпръснаха и тръгнаха напред в този боеви порядък, използвайки грижливо всяко прикритие по маниера на уестманите.

Мечешко око се намираше в средата на полукръга, който бяха образували апачите. Той беше проникнал победоносно през редиците на французите и сетне отново се бе обърнал, поваляйки с томахавката един след друг враговете пред себе си. Яхнал коня, той приличаше на някой бог на войната; срещу когото никой не можеше да противостои. Сега преследваше бягащите врагове и увлечен от плама на битката, се бе отдалечил от нейното същинско огнище. Нямаше време да се огледа за сражението. Ето как стана, че не забеляза преимуществото на неприятеля на едно място.

Тъкмо бе повалил един от бегълците и чу шумния тропот на галопиращ към него кон. Огледа се и видя някакъв непознат апач, носещ отличията на голям вожд, който препускаше насам откъм форта. Опъна удивено поводите и в следващия миг другият спря пред него. Те не можеха да разпознаят чертите на лицата си, понеже бяха изписани с цветовете на войната.

Непознатият апач запита:

— Ти ли си вождът Мечешко око?

— Да — кимна запитаният.

— Ти си храбър. Но не виждаш ли, че войните ти напразно се мъчат?

С тези думи говорещият посочи каретата. Погледът на Мечешко око проследи ръката.

— Уф! — извика той. — Кучетата на французите въпреки всичко ще умрат. Но ти кой си?

— Аз съм Мечешко сърце, когото ти от години търсиш!

— Напред!

Той обърна внезапно коня си и полетя. Действаше като индианец. Битката бе по-важна. Беше се отказал от радостта на срещата, за да изпълни дълга си на вожд. Въпреки присъщото на индианците самообладание, Мечешко око за миг загуби от смайване способността си да говори. После препусна след брат си.

— Арку Шош-ин-лайт! Гутеснонселкхи Франца! — извика той с гръмотевичен глас към бойното поле, който бе чут и от приятели и неприятели.

Преведен този вик означава: «Тук е Мечешко сърце! Стократна смърт на французите!» Погледите на всички червенокожи се насочиха към мястото, откъдето прозвуча възгласът. Видяха Мечешко око непосредствено зад своя брат. Двамата препускаха в бесен кариер към едно от каретата.

— Арку Шош-ин-лайт! Тастса франца! — Тук е Мечешко сърце! Смърт на французите! — проехтя от всички уста.

Те отново нападнаха, и то в миг, когато французите бяха дали залп и се готвеха да заредят наново. По тая причина само в няколко цеви имаше куршуми. По тиловете им пробяга хлад.

— Prenez les crosses — «заемете се с прикладите!» — изкомандва предводителят.

Войниците извъртяха пушките. В този миг вождовете вече бяха при тях. Мечешко сърце пришпори коня си и се откъсна от земята. Той полетя в дълга дъга и вряза посред карето, а Мечешко око го последва със също такъв дързък скок. В същото време влязоха в ход и томахавките, а конете им, принудени да се движат, поваляха и стъпкваха всеки, озовал се в тяхна близост. По този начин възникна пролука, през която апачите проникнаха в карето.

Мечешко сърце беше проправил път на своите. Той проби редиците на обезкуражените французи, следван от брат си, за да се вреже в друго каре. Тогава видя конете на французите, пазени от няколко chasseurs[26] недалеч от бойната арена.

— Инесе франца шли, сестш нагоя — «да отнемем конете на французите и сразим пазачите!» — извика той на брат си, посочвайки животните.

Онзи веднага се подчини на заповедта. Свика група апачи и се спусна с тях към конете. За кратко време chasseurs бяха повалени.

Междувременно белите ловци разреждаха с пушките си редиците на французите. Когато Мечешко сърце стигна до второто каре, то вече бе дотолкова унищожено, че той не засили коня си за скок, а се вряза в неприятеля, разпилявайки настрани уплашените французи. Апачите бяха въодушевени и насърчени от появата на своя изчезнал преди толкова години вожд. Те не виждаха оръжията на враговете, нехаеха за оказваната от тях съпротива. Завръщането на прочутия вожд трябваше да се отпразнува с една голяма победа и завладяване на множество скалпове.

При започване битката за форта французите бяха настъпвали в полукръг, при което двете им крила досягаха брега на реката от горната и от долната страна на укреплението. Откъм горната страна имаше силно течение и тъй като скалите стръмно се разрастваха нагоре, оттук бе трудно, ако не и невъзможно да се превземе с изненада форта. Затова пък откъм долната страна водите бяха спокойни, с разхвърляни из тях големи каменни отломъци и скални блокове. С плуване и газене човек можеше да се придвижва от един към друг, намирайки достатъчно укритие, за да не бъде забелязан веднага. Освен това откосът на скалите, върху които бе построен фортът, не бе така стръмен, както от другата страна. Можеше без големи усилия да се изкачи.

Краят на дясното крило, достигащо водата, се командваше от един сержант, който даваше мило и драго малко да поиграе ролята на офицер. По-късно той се намерило мястото, което Жерар така храбро отбраняваше, а когато апачите атакуваха, предугади какво може да се случи.

— Следвайте ме! — заповяда на хората си. — Ние ще бъдем обкръжени, но аз зная едно средство, което ще ни помогне.

— Какво е то? — запита един, бършейки потта от челото си.

— На неприятеля дойде помощ и той вероятно ще направи излаз. През това време ние ще проникнем през оградата откъм водата и ще отворим портата.

— За Бога, това е вярно! Следваме те.

Десет бяха мъжете, които се изтеглиха надясно към реката и от камък на камък стигнаха откоса на крепостта откъм водата. По тази страна растяха дървета и храсти. Горе бе застанал човекът, когото Стернау бе отредил като часовой. Той не беше дарен с кой знае какъв ум. Вместо да се настани долу до брега, откъдето би могъл да вижда всичко, той бе останал горе, където дърветата препятстваха видимостта. По тая причина не забеляза сержанта. Онзи запълзя с хората си нагоре по откоса. Почти бяха достигнали последните дървета, когато един от тях спря и посочвайки напред, прошепна:

— Стой! Вижте! Някакъв човек. Там зад дъба. Очите на сержанта проследиха указаната посока.

— Наистина! — каза той. — Има пушка, сигурно е пост.

— Да го застрелям ли? — запита един.

— Не. Трябва да избягваме всякакъв шум. Изстрелът би обърнал внимание. Ще го поваля с приклада.

Промъквайки се безшумно и предпазливо от дърво на дърво, той стигна само на няколко крачки от човека и се засили. Скок… удар… и постът бе ликвидиран.

— Сега напред! — изкомандва сержантът на хората си. Те приближиха и скоро достигнаха ограждението. Сержантът измери височината с поглед.

— Тук няма да успеем да се прехвърлим. — каза той — Невъзможно е. Да вървим по-нататък!

Замъкваха се по протежение на палисадата и почти бяха стигнали източната страна на форта, когато откриха една амбразура, оставена отворена за директно влизане и излизане на защитниците. Промъкнаха се през нея и озовавайки се във вътрешността, останаха немалко учудени, като не видяха нито един човек. Въоръжените обитатели стояха от другата страна, а жените и децата се смееха да напуснат жилищата си.

— Фортът е наш! — изрази радостта си сержантът. — Чувате ли как се реве долу? Вилазката се е състояла, точно както казах. Сега да отворим на нашите портата!

— Наистина ли мислиш, че ще им е необходимо да се оттеглят?

— Хм, кой може да знае. Индианците бяха твърде много.

— Индианците?

— Ба! Никой французин не бяга пред червенокож!

— И — рече друг, — каква ни е ползата да отваряме веднага?

Да пристигнат всички и да делим плячката!

— Имаш право! — съгласи се сержантът. — Преди туй можем да отмъкнем едно-друго. Но тази наша дяволия не бива да става достояние.

— Че кой ще я издаде?

— Е, някой от вас, може би. Не всеки може да сдържа устата си.

— О, и все пак никой няма да издаде сам себе си. Поне аз, не.

— Аз също не… и аз — присъединиха гласове и останалите.

— Е добре, тогава ще рискувам — реши сержантът. — Но не бива да се разпръсваме, понеже сме малобройни, а и все пак не знаем още колко неприятели са намират във форта.

— В такъв случай да вървим от къща на къща.

— Това ще отнеме твърде много време. Най-добре ще е да претърсим най-богатото жилище.

— Но как ще разберем кое е?

— Хмм! В кръчмите и дюкяните винаги има най-много пари в брой.

— Това е вярно. Значи трябва да потърсим такава сграда, ако тук изобщо я има.

— Във всеки форт има магазин, следователно при всички случаи ще има и тук.

— Мисля, че испанците наричат вента сградата, в която се гуляе и продава.

— Вента? Тази дума сигурно ще е изписана над вратата. Хайде да потърсим!

Правилно беше отгатнал човекът. Думата «Вента» се мъдреше над вратата на почтения Пирнеро, оставил Лешоядовия клюн да се бие вместо него. Тъй като сградата притежаваше и етаж, и бе високо построена, от мансардата й, издигаща се над укреплението, можеше да се наблюдава бойния плац. По тази причина граф Фернандо се бе качил горе. Каря и Резидиля бяха при него.

Пирнеро седеше долу до обичайния си прозорец и запушил уши с длани, зяпаше навън. Всеки изстрел пронизваше душата му. От всеки друг той изискваше да е храбър. Самият себе си считаше за най-големият храбрец, ала много се пазеше да прояви това свое голямо достойнство. Да седи така сам в стаята, все пак му стана доста зловещо. Вече бе взел решение да повика Резидиля, но не се оказа необходимо, тъй като току-що влезе старият вакуеро Анселмо, който бе взел храбро участие в първия акт на битката. Той понечи да се отправи към кухнята, ала Пирнеро го задържа.

— Почакайте! Останете тук! — каза той — От касапницата ли идвате?

— От касапницата? — запита каубоят. — Че то си беше обикновен бой, макар и увертюра към голяма битка.

— Но дано на Хуарес се удаде да разкара от страната французите и техните протежета и да донесе на клетите мексиканци жадувания мир!

— За съжаление и след прогонването на врага, няма да се стигне толкова скоро до спокойствие, драги Пирнеро. Помислете за предишните времена. Когато след сгромолясването на Хуарес издигнаха контра-президента Сулоага, който пък от своя страна бе свален от предателя Мирамон. И едва през 1861 Хуарес успя да се настани в столицата.

Изслушал думите на вакуерото с отворена уста, Пирнеро се удиви:

— Ама вие много добре я разбирате политиката! Анселмо се засмя самодоволно.

— Дон Педро Арбелец често ни говори за тия неща, понеже се счита за един от приятелите на Хуарес.

— В такъв случай не може да не знаете и, че президентът няма никаква вина за тази злощастна война!

— Зная го наистина. Фактът, че Хуарес преустанови за две години погасяването на външните дългове на Мексико, послужи на третата на Наполеон само като претекст, за да задоволи честолюбивите си проекти и жаждата за завоевания на чужди земи. А заслепения император Максимилиан е само марионетка на французите.

— О, горкият! — въздъхна Пирнеро. — Като си помисля за бедствията през последните години — генералите на Хуарес избити; той самият изтласкан в най-северните области на страната; тържественото влизане на клетия Макс, който вече две години носи нашата корона по милостта на Наполеон — едва се осмелявам понякога да се надявам, че справедливостта ще победи.

— Справедливостта накрая винаги побеждава! Горе главата, стари Пирнеро!

— Но дълго трябва да се чака — изръмжа съдържателят раздразнено.

— Все пак не може да не отчетете, че някои неща напоследък тръгнаха на подобрение. Съединените щати приключиха с тяхната гражданска война и като република държат за Хуарес. Трябваше да видите как тези американски ловци помогнаха в отбраната!

— Да, да, как всъщност се развиват нещата навън?

— Добре, много добре.

— Виждам, че имате пушка, сигурно и сте стреляли с нея? Колко човека пречукахте?

— Шест или седем.

— He e прекомерно много. — отсъди Пирнеро, преливащ от храброст — Французите още ли се отбраняват?

— Да. Но апачите пристигнаха.

— Demonio! В такъв случай с французите е свършено!

— С тях имаше и американски ловци. Лично Хуарес води армията.

— Президентът? А, да, да, нали и Жерар каза, че президентът ще дойде с тях. Вие виждали ли сте го досега?

— Да. Преди много години в нашата хасиенда. Той дойде и предостави на господаря съседната хасиенда Вандакуа.

— Аз още не съм го виждал, но се надявам да дойде след окончателната победа да изпие при мен чаша пулке или джулеп. Аз именно съм… ах, ах!

Пирнеро секна ужасен по средата, защото в момента вратата се отвори и влезе сержантът, следван от десетимата си войника. Той удари с приклад по пода и запита на завален испански:

— Това тук вента ли е?

— Да — отвърна пребледнелият съдържател, треперейки.

— Как се казвате?

— Пирнеро. Но, сеньор, нима врагът е вече във форта?

— Та нали виждате.

— Ама не побеждаваме ли ние?

Французинът се ухили подигравателно.

— Дяволът ще ви даде на вас победа. Колко хора има в къщата?

— Аз!

— По-нататък!

— Този сеньор.

— Какъв е той.

— Вакуеро.

— Аха, тогава да си предаде пушката!

Анселмо стисна оръжието си още по-здраво и навъси лице. Той не можеше да проумее как е възможно вече наполовина победените французи да се озоват във форта. Реши да се отбранява. В този момент към него пристъпи Пирнеро и прошепна:

— В името Божие, не правете глупости! Ще ни докарате гибел!

С тези думи той издърпа пушката и я даде на сержанта.

— Ето, сеньор, имате пушката. — каза — Нека за вас това е знак, че форт Гуаделупа ви посреща с радост.

— С радост? — запита сержантът. — С куршуми бяхме посрещнати! Кой още се намира в къщата?

— На първо място три сеньорити…

— Охо! Къде са?

— Един етаж по-горе. Сигурно са се заключили.

— Ще бъдат принудени да отворят! Още кой?

— Граф Родриганда.

— Граф? Ола-лаа! Богат ли е?

— Много.

— Добре, ще видим какво притежава. Вържете вакуерото! Chasseurs приближиха към вакуерото. Той се изправи и измъкна ножа си.

— Няма да позволя да ме връзват! — заяви.

— Santa Madonna! Какво ви скимна? — извика Пирнеро. — Един срещу десет.

Анселмо осъзна невъзможността да остане здрав и читав. Подаде ръце и бе вързан.

— Сега и съдържателя! — разпореди сержантът.

— И мен? — запита Пирнеро ужасен. — Заблуждавате се нещо, сеньор! Та аз съм най-верния поданик на Негово Величество императора!

— Щом наистина сте такъв, няма да се противите и ще се подчините — захили се войникът. — Хайде протегнете ръце!

— Ето — рече съдържателят обезкуражено. — Но ще ви помоля да си отбележите, че не съм враг на французите. Аз не съм мексиканец, родом съм от Пирна.

— Къде е това? Къде се намира?

— В Саксония.

— В Саксония, значи в Германия? Тогава толкова повече да ви отнесат мътните! Хайде бързо! Дайте ръцете!

Така и съдържателят бе вързан. Той се остави без повече да противоречи.

— А сега ни отведете при другите! — заповяда сержантът. Той остави двама души при вакуерото. Входът на къщата бе заключен отвътре, след което се изкачиха по стълбите.

Черния Жерар лежеше до дървото, край което се беше бил. Пробод от тежък байонет, прибавен към предишните наранявания, го беше проснал. Той смяташе, че бе длъжен да умре. Но не искаше да издъхне тук, а там горе, до портата, която така дръзко и енергично бе отбранявал. Повлече се нагоре и остана там проснат, докато долу битката все още се люшкаше насам-натам. С какво удоволствие би допълзял и до вентата, за да умре пред очите на любимата! Но, не, Жерар искаше да й спести грозния лик на смъртта. Затова остана да лежи тук. Той виждаше как кръвта му изтича, без да направи опит да я спре. Чувстваше как с червените талази на живота силите му чезнат; затвори очи; мислеше за наближаващата смърт, която ще го освободи от всякакво съмнение и самоупрекване. В този момент от бойното поле прозвуча триумфиращ рев. Той отвори очи.

Хуарес стоеше с щаба си. Вдясно край завладените коне на французите се виждаха няколко индианци, а на преден план апачите преследваха увлечено последните врагове. Жерар отново си помисли за Резидиля. Поиска му се все пак още веднъж да я види. Опря ръце на земята и се изправи. Тежко раненият ловец се олюляваше застрашително, но съумя да се подпре на палисадата. Постепенно успя да се застои, без да се обляга. Опита да върви. Удаде му се. Първо бавно, със залитане, после все по-бързо и сигурно. Жерар Мазон стигна амбразурата и пропълзя вътре. Не обръщаше внимание, че раните му кървят.

— Резидиля, о, Резидиля!

Тази дума действаше като чудо. Жерар стисна по-здраво пушката и продължи влаченето си към вентата. Не знаеше, че предната врата е заключена. Като я намери затворена, надникна през прозореца в салона и забеляза френските войници, които сержантът бе оставил на стража при вакуерото. Ловецът бе пронизан светкавично от мисълта, че над любимата му е надвиснала опасност и зареди пушката и револверите. Без да се замисля разби прозореца. В следващия миг Мазон стоеше в салона пред двамата войници.

— Стой! — извика единият и наведе пушката си.

— Негодяй!

Само тази дума произнесе Жерар и свали човека с приклад. Преди другият да се осъзнае, беше проснат и той.

— Развържете ме, сеньор! — помоли вързаният Анселмо.

— По-късно! — Жерар нямаше време да се занимава с него. Трябваше да отиде на помощ на любимата, докато силите още го държаха. Той излезе в коридора и се помъкна нагоре по стълбите.

Воден от Пирнеро, сержантът се изкачи на мансардата със своите осем души и видя стария и трите дами да стоят до прозореца на капандурата и да наблюдават хода на сражението.

— Французите ще бъдат избити до последния човек!

— Охо! Толкова далеч още не се е стигнало — изсъска той.

Четиримата се огледаха и стреснаха, когато видяха войниците, дърпащи вързания съдържател.

— Татко, скъпи татко! — извика Резидиля, спусна се към Пирнеро и го прегърна.

— Стой! Назад! — повели сержантът. — Няма място за подобни сцени.

Графът пристъпи към него.

— Сержант, какво искате?

— Не сте вие, който ще пита! — ухили се оня. — Кой сте?

— Граф Фернандо де Родриганда.

— Тъкмо него търсим! Вие сте мой пленник!

— Заблуждавате се. Аз не съм враг на французите.

— Това ще се види. Вържете го!

— Мен да вържат! — запита дон Фернандо негодуващо. — Кой ви е дал заповед?

— Не ви засяга!

Въпреки съпротивата си, графът бе вързан.

— Сега и жените! — нареди сержантът.

— Какво ви хрумна! — извика Резидиля. — Та ние нищо не сме ви сторили!

— Покори се! — посъветва бащата предпазливо. — Съпротивата няма да помогне.

Тя се остави да бъде вързана. Ема също. Един войник приближи към Каря с връв в ръка. Очите на индианката заискриха. Тя беше истинска сестра на Бизоновото чело. С мълниеносно посягане сграбчи щика на войника и го измъкна от ножницата.

— Само посмей! — викна тя с проблясващото острие.

— Parbleu, ама че са злобни тук жените! — възкликна сержантът. Повалете я!

Войникът поиска да улови Каря, ала тя заби острието в тялото му. Веднага след това получи удар от приклад от един друг и се строполи.

— Съпротива срещу победителите! — изкряска сержантът.

— Ще си заплати за деянието! — И като се обърна към графа, продължи: — Чух, че сте богат, а графе? Готов съм да ви освободя срещу откуп.

— Колко искате?

— Колко имате у вас?

— Чухте въпроса ми, сержант. Отговорете!

— Охо! Ама това направо си звучи, сякаш вие сте този, който заповядва тук! Къде имате собственост?

— В Мексико сити.

— Но сигурно имате у вас пари за из път?

— Ще стигнат да се откупя, щом на един син на «Великата нация» му се е приискало да поиграе на разбойник.

— Сдържайте си езика! Война е и господарите сме ние. Щом твърдите, че наличните ви пари ще стигнат, трябва да притежавате значителна сума и бих бил глупак да посоча определено число. Къде са парите ви?

С тези думи сержантът пристъпи заплашително към графа. Фернандо замълча.

— Е, добре, тогава ще ви принудя да дадете отговор. Смъкнете го на пода и налагайте, докато проговори!

Старецът бе уловен от войниците. Един от тях се обади:

— Сержант, текна ми една хубавичка идея. Какво ще стане, ако понапердашим женорята! От състрадание старият скоро-скоро ще даде отговор.

— Ти си безценен! Имаш право! Една подир друга. Първо онази там!

Той посочи Резидиля.

— Боже мой, не е възможно! — извика Резидиля, във висша степен изплашена.

— Сеньор, бъдете разумен, бъдете човечен — помоли Пирнеро.

— Хванете я! — заповяда в отговор сержантът. Четиримата от хората му посегнаха към нея. Ръцете на Резидиля бяха вързани, но въпреки това тя се бранеше с всички сили срещу грубото насилие.

— Спрете! — провикна се графът. — Ще ви кажа къде се намират парите!

Сержантът му кимна ухилен.

— Виждате ли колко покорен станахте! Но сега аз вече малко се тревожа за парите ви. Ще доставя едно прекрасно развлечение на хората си, а и тях ще имам. Нанесете на мадмоазел десет удара, сетне и останалите по толкова! — Гръмък, брутален кикот прозвуча от устните на французите. Те отново уловиха Резидиля, коята бяха освободили при думите на графа и грубо я задърпаха към земята. Резидиля се бранеше отчаяно, ала без успех.

— Дяволски изчадия! — ревна дон Фернандо и въпреки възрастта и вързаните си ръце, се хвърли към войниците, но получи от сержанта един приклад, който го просна в безсъзнание на пода.

— Хайде! Действайте! — заповяда сержантът. Заслепени да осъществят мерзките си намерения, тези хора изобщо не мислеха за собственото си положение. Един поглед през прозореца би ги осведомил, че са безвъзвратно изгубени, ако не се възползват незабавно от единствения път за бягство — плуване по реката. При последното подвикване на сержанта Резидиля бе смъкната на земята. От страх тя нададе силен крясък за помощ, към който бащата присъедини своя вик на болка.

— Най-сетне сме готови! — извика един от войниците.

— Да, най-сетне! — прозвуча откъм вратата дълбок глас.

В същия миг проехтя изстрел и войникът, който още ликуваше, се строполи.

— Стой, какво значи това? — викна сержантът.

— Черният Жерар значи!

С тези думи ловецът, сам полумъртъв и едва крепящ се, простреля следващия от тримата войници, които още държаха Резидиля. След това пусна тежкото оръжие на пода и измъкна револверите. Два, изстреляни в бясна последователност изстрела, проснаха и другите двама и почувствувала се свободна, Резидиля скочи. В първия миг сержантът р останалите трима от хората му стояха стъписани. Сега той се окопити и изрева:

— Черния Жерар! Върху него!

— Той размаха пушка да повали врага, ала прикладът закачи ниския таван. Подведен сержантът погледна нагоре посред скок, препъна се в един от повалените французи и падна. Това даде на Жерар малко време и застреля още един от тримата, които го бяха уловили. Сетне бе съборен. Опита да се освободи и да стреля. Два куршума отидоха нахалост, след което револверите му бяха изтръгнати.

Наистина все пак му се удаде с последни чезнещи сили да измъкне ножа от пояса и да мушка с него наоколо, ала краят му се виждаше, тъй като сержантът се бе изправил и сграбил отново пушката си. Той вече не възнамеряваше да удря — изстрела беше по-сигурен. Ето защо насочи цевта и заповяда на хората си, ранени на много места от ножа но Жерар:

— Отстранете се да не улуча вас!

Те се подчиниха и той вече беше поставил пръста на спусъка, когато Резидиля изкрещя диво и хвана с вързаните си ръце цевта. Изстрелът се разнесе, ала пропусна целта.

— По дяволите! Махнете тая тигрица от мен! — При тези думи сержантът сграбчи все още незаредената пушка на един от подчинените си. Единият се хвърли да издърпа Резидиля, а другият коленичи до Жерар, който понечи да се изправи, но не успя и се свлече безсилно.

— Жерар, добрият ми Жерар! — извика Резидиля с напразно усилие да се отскубне.

Дулото на пушката зина точно пред челото му. Той затвори очи.

Когато Бизоновото чело, главатарят на мищеките, видя че вече не е необходим на бойния плац, метна пушката на рамо и запълза нагоре по скалите, отправяйки се към сестра си Каря. Вмъкна се във форта през амбразурата в написалата и закрачи към вешата. Тъй като входната врата бе заключена, метна се през разбития прозорец. Забеляза французите, повалени от златния приклад на Жерар и вързания Анселмо, който го помоли да го освободи. Тъкмо се бе захванал да развързва вървите и горе проехтя изстрел. Беше онзи, който Резидиля сполучливо бе отклонила от Жерар.

Бизоновото чело мълниеносно изкачи стълбите. Пристигна в мига, в който сержантът отправи дулото към челото на Черния Жерар.

— Куче!

С тази дума вождът нанесе такъв приклад в страната на французина, че оня бе отхвърлен на няколко крачки. Втори удар освободи Жерар от клекналия до него войник. В миг вождът се извъртя. Видя последния, който държеше Резидиля. Пушката му подскочи, екна изстрел и стъписалият французин рухна. Следващата стъпка на мищека беше Каря. Тя все още лежеше в безсъзнание на пода от получения удар. Челото и беше отекло и кървясало.

— Французите ли го сториха? — запита вождът със злост.

— Да — прошушна Резидиля. — Тя се отбраняваше, прободе един войник със щика.

— Е, да, тя е истинска дъщеря на мищеките! — обяви той гордо. — Бизоновото чело ще отмъсти. Кой е предводителят на тези кучета.

— Онзи сержант — Резидиля посочи споменатия, който се превиваше от болки.

— Какво искаше от вас?

— Искаше парите на графа, а нас трите заповяда да бият. Сеньорита Каря бе повалена с удар. Сеньорита Ема изпадна в несвяст, а мен хвърлиха на пода да си получа ударите.

Бизоновото чело изскърца със зъби.

— Малко ще му е смъртта на това куче, то ще има да се кае! Той пристъпи към сержанта, който се бе полуизправил, събори го с един здрав ритник и коленичи до него с изваден нож.

— Небеса, какво искаш да правиш? — разтрепера се сержантът.

— Ти не си човек, а звяр — отвърна вождът. — Ударил си дъщерята на мищеките и аз ще те скалпирам жив.

— Господи, о, Боже, само това не! — изрева отчаяно французинът.

— Не призовавай твоя Бог, защото ти си сатана!

— Убий ме по-добре!

— О, не го прави, сеньор! — помоли Резидиля ужасена.

— Той е заслужил повече — прогърмя индианецът с леден глас. Бизоновото чело не е палач, ала дъщерята на мищеките трябва да бъде отмъстена!

С пронизителни писъци, осъденият на такова ужасно наказание французин умоляваше за милост. Резидиля и баща й също се молеха и накрая гневният главатар отстъпи.

— Ти си страхлив и хленчещ като някоя стара скуав. Такъв скалп не струва нищо — изръмжа Бизоновото чело и заби ножа в сърцето му.

Пирнеро се бе облегнал на стената със затворени очи. Мищекът приближи до него, разтърси го и каза:

— Моят бял брат може да отвори очи, защото всичко свърши. Ще те освободя от вървите, другите също.

Той сряза шнуровете, с които французите бяха вързали жертвите си. В този момент се чуха бързи стъпки, изкачващи стълбите. Влезе Стернау с Гърмящата стрела и Мариано — и тримата с оръжия в ръка.

— А-а, Бизоновото чело вече е разчистил терена! — въздъхна облекчено Стернау.

— Черния Жерар го беше сторил преди мен — скромно отклони похвалата червенокожия.

Гърмящата стрела видя Ема да лежи на пода и се втурна към нея.

— Боже Господи, мъртва ли е? — запита той. Стернау коленичи и я прегледа.

— Само е в безсъзнание — успокои го той.

— А дъщерята на мищеките? — обади се Бизоновото чело. Стернау прегледа и нея.

— Силна контузия, повече нищо — заяви лекарят. После отиде до графа, който бе започнал бавно да се възстановява от удара. Когато лекарят отправи поглед към Жерар, челото му помръкна.

— Боже, толкова надупчен от куршуми и изпонамушкан човек едва ли съм виждал! На първо време той трябва да бъде превързан, за да се спре по-нататъшния кръвоизлив.

— Значи не е мъртъв? — запита Мариано.

— Засега още не. Едва по-късно мога да вида дали раните му са смъртоносни или не. Подхванете го, приятели! Ще го пренесем внимателно на някое легло.

Тъй като на полесражението повече нямаше какво да се прави, скоро се намериха ръце да пренесат изпадналите в безсъзнание в отделни стаи. Сега започна главната работа на Стернау.

Мъртвите французи бяха свалени и положени в общия гроб, в който бяха погребани и падналите на бойното поле, след като им бе свалено всичко, което можеше да влезе в употреба.