Бенито Хуарес

5. Островът сред океана

За късо време «Нимфа» бе в открито море. Бригът отплава за Аден, където оставиха преводача, двамата сомалийци и абисинеца да вървят по пътя си, богато възнаградени. Сетне обърна носа си на изток, към Индия, с курс Калкута. В началото бе говорено малко, тъй като всеки бе зает със собствените си мисли. И понеже в онези ширини горещините са нетърпими, денят мина в спане и мечти, защото воденето на кораба при този благоприятен вятър не изискваше кой знае каква работа. Но, когато след краткотраен здрач настъпи вечерта, пасажерите се събраха с капитана на задната палуба да обсъдят по-обстойно бъдещите стъпки.

Вагнер беше порядъчен, добросърдечен немец, който на драго сърце даваше помощта си, още повече сега, когато великолепната търговия, извършена в Сайла, повишаваше доброто му настроение, желанието да услужи, да допринесе възможно повече за благото на ближния. Подозирайки, че нещата касаят необикновени събития, той насочи разговора в тази посока.

От своя страна Фернандо де Родриганда, осъзнаваше много добре, че дължи спасението си на капитана, че неговото понататъшно съдействие ще му е от голяма полза. Реши да го направи изповедник на своята съдба. По тая причина сега започна да разправя на немския моряк всичко онова, което смяташе за необходимо. Вагнер слушаше мълчаливо, без да го прекъсва. Само честите, гневни изплювания на дъвчения тютюн издаваха какво въздействие упражнява върху него чутото. Но, когато графът приключи, изправи се, прекоси няколко пъти напреко палубата за вътрешно успокоение и накрая даде простор на възмущението си:

— Чудовищно! Отвратително! Ужасно! Не крещи ли цялото ви сърце за отмъщение?

— Това се подразбира! Сигурно ще си отмъстим, стига ония мерзавци да са все още сред живите.

— Все още сред живите? Такива негодяи умират трудно, дон Фернандо. Бих се обзаложил, че не им е дошло още времето да се пекат в пъкъла. Какво смятате да правите, дон Фернандо?

— Че искаме да отидем в Калкута, вие знаете…

— За да наемете кораб? — подметна Вагнер.

— Или да купим. — отвърна Фернандо. — Та нали за тая цел се подсигурих със съкровищата на султана. Разбирате ли от водене на параход, сеньор Вагнер?

— Бих си помислил. Най-важното е да има кадърен машинист, защото с двигателя капитанът малко работа си има. Защо питате?

— Защото ви имам доверие. Много ми се иска вие да ни откарате до острова.

— Аз? Хола! С най-голямо удоволствие — засмя се Вагнер. — Дон Фернандо, вие говорите с мен от душа. Ако действително желаете да опитате с мен, старият морски вълк, надявам се, с Божията помощ, да останете доволен от мен.

— А този кораб?

— Не се безпокойте. Ние направихме несравним гешефт. Остава само от Калкута да взема някакъв товар и съм готов. Моят кормчия ще го отведе благополучно у дома. Хинриксен е благонадежден и ще ме извини пред корабопритежателя.

— Великолепно! Значи се споразумяхме. Топ?

— Топ! — изрази съгласието си капитанът.

Вятърът духаше благоприятно, а корабът си беше добър ветроход. Затова Калкута бе достигната благополучно за малко повече от три седмици. Капитан Вагнер намери подходящ товар и докато хората му бяха заети да го заместват, той се огледа за параход. За жалост не попадна на никакъв — цената беше без значение, но тези, които лежаха в пристанището бяха или притежание на правителството или на компании, така че никой не можеше да се разпорежда на своя глава с тях. Вагнер вече започна да се съмнява дали ще постигне целта си, когато пристигна един англичанин със собствен стиймър[8] и понеже искаше да остане тук като офицер, обяви съда за продажба.

Вагнер веднага се възползва от благоприятната възможност. Прегледа плавателния съд и като установи, че е нов с отлични качества, го купила немного висока цена, задържайки па служба наличния екипаж. При баснословните богатства, натрупани в Калкута, многобройните й милионери и значителната търговия със скъпоценни камъни и перли, която се въртеше там, за Фернандо де Родриганда не бе трудно да продаде изгодно скъпоценностите си и да се види с достатъчна сума в ръцете си. Параходът бе незабавно платен и снабден с въглища, хранителни продукти и всичко необходимо. Пътниците също се екипираха. Ема отново се сдоби с дамско облекло, а графът позволи на себе си и верния Миндрело целия онзи лукс, от който двамата толкова дълго време бяха принудени да се лишават.

Относно намеренията си, той съблюдаваше дискретност. Довери се само на испанския консул, който го снабди с паспорт и други необходими документи и въобще го подпомогна във всяко едно отношение. И най-сетне, вече можеха да вдигнат котва за спасителната операция.

Най-главното бе да се знае местоположението на самотния остров. Ема наистина го бе посочила, както го бе определил Стернау, но той не бе разполагал с необходимите инструменти, така че въпреки всичките му познания, данните можеше и да не са задоволителни. Следователно трябваше да се търси в указания район, докато се открие островът.

Тъй като духаше благоприятен пасат, подпомаганото от ветрилата плаване протичаше бързо. Пътем бяха взети въглища от Коломбо, Сингапур и Бризбейн и в крайна сметка корабът достигна остров Дюси, югоизточно от остров Памоту. Според изчисленията на Стернау атолът трябваше да е разположен по дължината на Великденския остров.

Капитан Вагнер започна да кръстосва. Това той прави в продължение па няколко дни, по без успех. Тъй като тук лесно можеше да се натъкне на подводни коралови рифове, се налагаше да бъде извънредно предпазлив. Ето защо нощем не поддържаше пара и оставяше кораба на дрейф. По този начин постигаха двойна цел — избягваха опасността от сблъсък и икономисваха въглища, от които параходът можеше да приема ограничен запас. Една нощ Вагнер стоеше на командния мостик — сега той си позволяваше само няколко часа почивка през деня — и оглеждаше внимателно отрупания с блестящи звезди хоризонт. До него бе застанал графът с нощния далекоглед пред очите. В един момент капитанът направи рязко движение и помоли:

— Подайте ми тръбата, дон Фернандо!

— Ето! Виждате ли нещо? — попита графът заинтригуван.

— Хмм! Там отпред, съвсем ниско до океана, забелязвам една звезда, чиято светлина ми се струва необичайна. Почти съм готов да се обзаложа, че стои под хоризонта.

— Но тогава не би била звезда?

— Не, а изкуствена светлина, пламък. Вагнер поднесе зрителната тръба до очите и дълго време гледа изпитателно, Най-сетне я свали и заяви категорично:

— Не е звезда.

— Я гледай! Да не би да е фенерът на някой кораб, идващ срещу нас?

— Не. Това са пламъците на огън, който гори на суша.

— В такъв случай сме в близост до някой остров?

— Най-вероятно. Моята тръба никога не ме е подвеждала. Наистина от днешните изчисления зная точно в коя точка се намираме, и че там на моята карта няма обозначен остров, но от това мога само да заключа, че приближаваме някой непознат къс земя.

— Господи, какво ли да е търсения остров! Дали да не разбудя веднага сеньора Ема?

— Не, още не. Погледнете сега! Огънят изглежда догаря.

Фернандо също забеляза, че светлото петно бавно намалява.

— Може би е някакъв метеор, а не изкуствен огън — усъмни се той тревожно.

— О, не. Огън е, запален от човешки ръце. Погледнете, сега напълно угасна, докато преди две минути пламтеше високо! Какъв извод вадите от този факт, дон Фернандо?

— Че горивният материал е много слаб.

— Правилно. А това отговаря на търсения остров. Огън, подхранван от цепеници или някакъв друг солиден горивен материал, няма да спадне толкова бързо, а сеньора Ема ни каза, че дървата на острова са кът.

— Значи твърдите, че там, където видяхме светлината, сега се намират хора? Дали и те не са забелязали нашата светлина?

— Не. По моя преценка огънят беше отдалечен на около три морски мили от него. Неговите пламъци играеха високо, докато нашият фенер на топа дава малка, спокойна светлина?

— И ако ни забележат, ще ни сметнат за звезда?

— Много вероятно, но аз ще дам сигнал.

Вагнер заповяда да изстрелят няколко ракети. Командата беше изпълнена, но без какъвто и да е резултат.

— Не ни забелязаха. — рече капитанът. — Ако бяха видели нашият сигнал, при всички случаи щяха да отговорят, като разпалят огъня отново. Май ще трябва да чакаме до сутринта.

— Но кой може да издържи? — възкликна дон Фернандо нетърпеливо. — Не бихме ли могли да дадем пара и отидем по-близо?

— Не. Сеньора Ема каза, че островът е ограден от опасни рифове, от които сме длъжни да се пазим. Вярно, че имаме безветрие, ала от друга страна едно леко вълнение от запад на изток. Следствие на него бавно, но постоянно се придвижваме, тъй че на зазоряване ще видим какво имаме пред себе си. Известно време Фернандо остана спокоен. Но, когато в него се затвърди убеждението, че целта най-сетне е достигната, наруши възникналата пауза с въпроса:

— Дали да не изстреляме едно оръдие, капитане?

— Не бих дал такъв съвет. — отвърна Вагнер. — Ако островът не е търсеният, жителите му — вероятно канаки — ще се изпокрият, като чуят гърмежа. Но, ако с пукване на зората ги изненадаме, може би ще съберем сведения, които да са ни от полза.

— А ако все пак е търсеният…?

— Тогава с изстрела няма да постигнем нещо повече, освен дето ще смутим съня на тези клети хора!

Вагнер изпрати един човек на носа да се вслуша в шума на вълните и предупреди за евентуален прибой. Така се точеше четвърт час след друг. Капитанът помоли графа да отиде най-сетне да си легне. Но онзи така и не можа да се реши. Не го сдържаше на едно място и неспокойно крачеше напред-назад. Минутите за него се превърнаха в часове, а часовете в дни, докато най-после, малко преди настъпване на утрото, вахтеният предупреди:

— Прибой отпред откъм щирборда[9]!

— Обърни към бакборда[10]! — извика капитанът.

Корабът се обърна послушно наляво, оставяйки опасното място от дясната си страна. Не след дълго източният небосклон започна да просветлява. Няколко минути по-късно се различиха все още смътните очертания на един остров, ограден от пръстен коралови рифове, през който се забелязваше само една пролука. Океанът беше толкова спокоен, че поне днес нямаше да е трудно да се премине през този вход. След няколко минути масивът на острова отчетливо се разграничаваше. Виждаше се едно обрасло с храсти възвишение, но никаква следа от човешко жилище. И все пак храстите бяха така правилно подредени, че не възникваше ни най-малко съмнение за изкуственото им насаждение. Фернандо се изкачи на командния мостик.

— Е, капитане, какво мислите? — гласът му трепереше от вълнение.

Вагнер го погледна в очите със сериозен, овлажнял поглед.

— Ние сме при целта, дон Фернандо!

— Наистина ли? Определено ли го вярвате? — възкликна високо от радост старецът.

— Пет! — предупреди Вагнер. — Ще събудите сеньората!

— А защо не бива да бъде събуждана Ема?

— Защото искам да й поднеса сюрприз. Когато се събуди трябва да види приятелите си на борда.

— Какво основание имате да вярвате, че този остров е търсеният?

— Защото се съгласува с описанието, което ни даде сеньората. Започвам и по отношение на мореходството да изпитвам най-голямо уважение към Стернау. Въпреки липсата на всякакви инструменти, той е определил доста точно разположението на атола. Трябваше по-рано да потърся тази точка.

— Но аз не виждам жилища! Капитанът дигна усмихнато рамене.

— Те са зад възвишението, защитени там от бурите. Позволете да хвърлим котва и да спуснем една лодка! Жителите на това островче сигурно тънат в дълбок утринен сън.

Половината екипаж, който още почиваше, бе предпазливо разбуден, след което заповедта на капитана бе изпълнена по възможно най-безшумния начин. Той слезе с графа и четирима гребци в лодката. Моряците знаеха целта на пътуването и любопитстваха дали най-сетне търсеният остров е открит. Лодката се отблъсна и премина през отвора на рифа в лагуната. На брега бе вързана, гребците останаха в нея, а капитанът и Фернандо закрачиха навътре в острова.

Мъжете заобиколиха хълма и първото, което видяха, бе една редица ниски колиби, изградени от клони и пръст, чиито врати бяха затулени с кожи. Наоколо забелязаха предмети, чиято цел тепърва щяха да отгатват. Храстите околовръст колибите бяха по-крепки, отколкото тези горе на хълма. Повечето им клони бяха отстранени, така, че ясно личеше стремежът да израснат от тях стволове за построяване на сал. Двамата мъже обаче забелязаха и нещо друго.

Точно пред тях, до последния храст бе застанала една необикновено висока широкоплещеста фигура. Беше облечена с панталон и жилетка, изработени от заешки кожи. Краката бяха обути в сандали, а на главата се виждаше шапка, изплетена от някакъв вид дългопереста трева. Дългата, красива брада на този мъж достигаше далеч под гърдите, а дългата, тъмна коса преливаше по раменете. Благородните черти бяха обрулени от ветровете, а големите, открити очи, отправени с израз на молитвена съсредоточеност към зараждащата се утринна зора, показваха сила на духа. Беше Стернау. За какво мислеше този мъж? Под какви чувства се надигаха и спадаха широките му гърди?

Там на изток, където се разгаряше зарята на новия ден, лежеше Америка, а още по нататък родината с всички скъпи същества — майката, сестрата, съпругата. Бяха ли все още живи, или са починали от горест и печал? На това място тук, той, като първият, който напускаше сутрин колибата, се отдаваше на молитва в продължение на дълги, дълги години. Тук коленичи и сега. Стернау не беше забелязал двамата мъже, които стояха встрани зад буша. Не можеше да види и кораба, тъй като бе зад хълма. Сне шапка и започна да се моли на немски, без да подозира, че ще бъде чута всяка негова дума:

Гласът му наистина не звучеше високо, но беше плътен, благозвучен. В него бе залегнала възвишеност, смирение и вяра в Бога, които предизвикаха сълзи в очите на капитана, а и графът бе овладян от силно вълнение. Молещият се продължи с шестата строфа на познатата песен:

Сега дон Фернандо поиска да пристъпи напред, ала Вагнер го задържа, защото коленичилият продължи да се моли:

— Да, Боже милостиви, Татко на всички деца. Утеха за скърбящите, Подкрепа за угнетените, твой съм аз и на теб се уповавам. Тук в пустошта на ширния. Световен океан прозвучава един глас до теб, един крясък на най-дълбока злочестина, един вик за милост и състрадание. Сърцето ми е на път да се сломи, животът гасне в дълбока печал. Спаси ни, о, Властелин на Всемира! Отведи ни оттук, където вълните на несретата заплашват да ни задушат! Изпрати някой Ангел в човешки образ да ни избави от бавна изнемога в бездните на отчаянието! Но ако волята ти е била да дочакаме тук смъртта си, смили се над онези, които у дома се молят за нашето избавление! Дай им крепко сърце да понесат, каквото си им отредил! Влей утеха и покой в тяхната душа, изсуши сълзите и успокой риданията им! Амин!

Исполинът се изправи. Сълзите се лееха по страните му, ала чертите запазваха упованието в Бога. Внезапно той трепна, като да бе получил тежък удар. На рамото му бе легнала една ръка и един глас произнесе на немски:

— Вашата молитва е чута и спасителят, който ще ви избави, е тук!

Стернау се обърна стреснато и видя пред себе си капитана, а зад него графа. Политна назад и отново падна на колене. Очите му бяха широко отворени, устните се раздвижиха в стремежа да проговорят, ала дума не произлезе. Той създаваше впечатление едва ли не на безумец, на скован от страшен ужас човек, Вагнер осъзна грешката си. Той не бе помислил, че и радостта убива. Беше постъпил крайно неблагоразумие.

— Боже Господи, какво направих? — изплаши се той. — Овладейте се, моля ви, овладейте се!

Най-сетне от устните на Стернау бавно се отрони:

— О… о…! Aa! О, Боже, о, Боже! Възможно ли е? Кой сте вие?

— Немски капитан, който иска да ви отведе оттук. Корабът ми е закотвен зад хълма.

Вагнер очакваше, че сега Стернау ще се вдигне от коленичилото положение, но това не стана. Напротив, силният мъж се сгърби бавно, ръцете му се отпуснаха, главата се наклони и исполинското тяло се свлече безсилно на тревата. Двамата мъже видяха как фигурата му затрепери, чуха неговите раздиращи сърцето хлипания и не го смутиха. Капитанът предугаждаше, че в този поток сълзи ще се разтвори въздействието от неговата необмислена постъпка и имаше право. След известно време Стернау полека се изправи, изгледа двамата все още с израз на съмнение и заговори:

— Нима наистина е вярно? Хора ли са това там? Дошъл е кораб? Господи, Боже мой, какво блаженство! Благодаря ти за него, ала то едва не ме умъртви!

— Простете ми! — помоли капитанът. — Бях твърде непредпазлив, но вие ми бяхте описан като мъж, пред когото мислех, че ще мога да се появя и без необходимата подготовка.

— Аз? Аз съм ви бил описан? Невъзможно!

— И все пак е така! Няма как да се заблудя дотолкова, че да не Ви разпозная веднага по фигурата като хер доктор Стернау.

— Вярно, вие ме познавате! Каква загадка? Кой ви е разправял за мен? Откъде идвате?

— Този хер ми разказа за вас.

С тези думи Вагнер посочи графа. Стернау го огледа. Страните му се зачервиха, а очите заблестяха.

— Вие казахте «този хер», но не искахте ли по-скоро да кажете «този сеньор»? — попита той. Капитанът потвърди учуден.

Тогава фигурата на Стернау се изправи в целия си ръст, гърдите му поеха дълбоко дъх и той извика:

— Аз ви помолих да ми кажете откъде идвате. Но…

— Идваме от… — понечи да отговори капитанът. — …от Харар — прекъсна го Стернау.

— Да, от Харар — отвърна Вагнер още по-учуден.

— А този сеньор е дон Фернандо де Родриганда и Севиля? — продължи Стернау.

— Така е, аз съм — обади се за първи път споменатият, и то на испански.

— О, Боже милостиви, аз бях тръгнал да спасявам вас, а стана така, че вие идвате да избавите мен! Разпознах ви по чертите, приличате си извънредно много с дон Мануел.

Стернау разтвори ръце и двамата преминали през тежки изпитания мъже, които никога не се бяха виждали, се притиснаха здраво до сърцата си, сякаш бяха приятели от детинство.

— Уф! — разнесе се в този момент вик откъм една от колибите. И след пауза на безкрайно удивление викът бе последван от едно трикратно: — Уф! Уф! Уф!

Мечешко сърце, вождът на апачите, се беше събудил, доловил гласовете и при излизането си от колибата нададе този възглас. Кожата на входа на съседната колиба незабавно се отметна и се появи Бизоновото чело, вождът на мищеките. Погледът му падна върху двамата непознати и се прикова на графа. Главатарят направи могъщ скок напред и извика смаян:

— УФ! Дон Фернандо!

Той го беше виждал по-рано в хасиендата дел Ерина при Педро Арбелец и сега веднага го позна. Графът също го разпозна.

— Бизоновото чело! — извика той.

Ръцете му пуснаха Стернау и в следващия миг вождът лежеше в прегръдките му. Един испански граф и един полудив индианец — радостта изравнява всички, а по отношение на сърцето двамата бяха равностойни.

Високите възгласи на двамата индианци разбуниха и останалите. Появиха се двамата Унгер, а след тях и една женска фигура — Каря, сестрата на мищека. Всички те носеха облекло подобно на това на Стернау, липсваха само шапките, но въпреки всичко не правеха впечатление на подивели хора. Разнесоха се несдържани ликуващи викове, примесени със стотици въпроси. Един политаше от обятията на друг в тези на трети. Сетне се впуснаха нагоре по хълма да видят кораба и когато го забелязаха, размахаха във въздуха ръце и не бяха в състояние да се овладеят от възторг. Само един се отнасяше по-пасивно — Антон Унгер, наричан от индианците Гърмящата стрела. И в неговите очи блестяха сълзи на радост, но тя бе примесена с печал. Забелязвайки настроението му, капитанът приближи.

— Не се ли радвате, че най-сетне намерихте спасението?

— О, радвам се — гласеше отговорът. — Но моята радост щеше да бъде безкрайно по-голяма, ако…

Унгер не довърши изречението и замълча.

— Ако…? Продължете, моля!

— Ако можеше да се сподели от още някой.

— Мога ли да попитам кой е този някой?

Антон Унгер поклати меланхолично глава и се извърна. Вагнер не намери време да настоява, защото Стернау пристъпи към него и запита:

— Хер капитан, можем ли да отидем на борда?

— Разбира се! Естествено! — засмя се Вагнер, изпълнен с доволство.

— Но още сега, веднага?

— И да напуснем острова? — продължи да се смее Вагнер.

— Не, просто за да почувстваме под краката си съда, на който дължим спасението си.

— Така да бъде. Елате! В лодката има място за всички. Сега започна истинско надбягване до лодката. Стернау беше първият, който я достигна. Дори двамата, иначе толкова сериозни, индианци заскачаха като школници. Когато всички се качиха; лодката се стрелна към кораба. Капитанът беше оставил предварителни инструкции. Оръдията бяха заредени и при преминаването на лодката през рифовете, от борда прогърмя изстрел. В същия миг се вдигнаха всички флагове и вимпели и разреждали изстрел след изстрел до появата на спасените на борда. Ема беше спала спокойно и не бе усетила, когато преди време лодката се отблъсна от борда. Първият изстрел я разбуди от дрямката. Тя се стресна. Какво се бе случило? Скочи импулсивно от постелята, навлече с най-голяма бързина дрехите и се изкачи на палубата. Тогава видя да се издига пред нея дълго търсеният остров. Първобитно изглеждащи фигури се качваха на борда. Една от тях застина втрещено, но затова пък с толкова по-голяма бързина после се втурна към нея. Беше Гърмящата стрела.

— Ема! — изкрещя той френетично.

— Антон! — ликуваше тя.

Паднаха в обятията си. Смееха се и плачеха. Милваха се и целуваха като деца, които не могат да овладеят радостта си. Застанал край тях, почтеният капитан се наслаждаваше на тяхното щастие. По едно време запита:

— Е, хер Унгер, сега вашата радост достатъчно голяма ли е?

— О, тя е неизмерима! — гласеше отговорът. — Но кажете ми, как се озова Ема на вашия кораб? Всички ние я смятахме за мъртва, загинала злочесто на сала.

— По-късно ще узнаете всичко подробно. Сега елате долу в каютата. Закуската е приготвена и след дългите години ще вкусите най-сетне човешка храна.

В този момент погледът на Стернау падна върху един мъж, който бе приковал засмени очи в неговата фигура и който той най-малко от всичко очакваше да види на кораба. Отначало се сепна озадачен, ала после се втурна към него с разперени ръце.

— Миндрело, добрият ми Миндрело! Не се мамя. Това сте вие!

С плувнали в сълзи очи, испанецът отговори на поздрава на Стернау.

— Да, аз съм, сеньор, и не ми е по силите да изкажа радостта си от срещата с вас.

— Но, как тъй попаднахте на този кораб сред Южните морета?

Миндрело описа накъсо преживелиците си. Стернау го изслуша с безкрайно напрежение и накрая рече покъртен:

— Бедният Миндрело, значи аз нося косвена вина да преживеете толкова ужасии. И как само сте посивял през всичките тия години! Доколкото е по възможностите ми, аз ще сторя всичко, за да забравите изтърпените страдания. А и фамилията Родриганда умее да цени верните си служители.

Малко по-късно в каютата цареше веселие. Беше решено на острова да се състои прощален обяд, след което капитанът искаше да потегли незабавно в открито море.

— Но накъде? — запита Стернау.

— Към Мексико, при татко. — помоли Ема.

— Към Мексико, при Пабло Кортейо, измамникът! — обади се с нотка на закана дон Фернандо.

— Към Мексико, при мищеките! — викна Бизоновото чело.

— Към Мексико, при апачите! — прибави Мечешко сърце.

— Е добре, към Мексико! Отиваме всички заедно! — реши Стернау.

— А къде ще акостираме? — попита капитанът — Там, откъдето поехме в морето, сиреч към нашето нещастие.

— Значи в Гуаймас?

— Да. А когато пристигнем, ще знаем какво да правим по-нататък.

Закуската премина под смях и сълзи. Възторг и щастие в миг се сменяха с тъжните мисли по домашните. По-късно се върнаха на острова. Капитанът взе флага със себе си и даде позволение да го придружат всички от хората му, от които можеха да се лишат на борда. На трапезата присъстваха най-изисканите ястия и вина от провизиите, взети от Калкута. Облечените в кожи Робинзоновци се хранеха като князе, но когато дойде ред на шампанското, Вагнер го отмести и каза:

— Дами и господа, нека оставим тази пенлива напитка за после. Ще ви помоля преди това да се насладите заедно с мен на нещо по-сериозно и съдържателно. Последвайте ме!

Те се надигнаха от набързо стъкмените в тревата места за сядане и тръгнаха след него по хълма към най-високата точка на острова. Там бе застанал боцманът с немския флаг, а край него се виждаше кошница благородно рейнско вино. Шишетата бяха отпушени и чашите напълнени. Капитанът заговори:

— Дами и господа! Преди да се сбогуваме с острова, имам да изпълня един свещен дълг. Този остров не е отбелязан на нито една карта и лежи сред океана без име и владетел. Германия — отечество на четирима от нас, никога не е изтласквала някой народ от собствената му страна, за да я присъедини към своите територии. Има много владетели, но няма единен господар; няма и колонии. Но ще дойде време, когато ще се сдобие и с двете и само като подсилване на моите убеждения, вземам в притежание на нашата страна от името на бъдещия немски кайзер този малък, малоценен остров и му давам честта да носи името на препатилото семейство Родриганда. Да живее Германия! Да живеят нейните владетели! Да живее Родриганда!

— Да живее, трижди да живее! — ликуваха наоколо островитяните и техните освободители.

Чашите иззвънтяха. Капитанът размаха флага и докато при този знак от кораба загърмяха оръдията, заби пръта на знамето дълбоко в земята.

— Така! — каза той. — Аз ще отбележа името Родриганда в моята карта и ще се погрижа то да се разпространи. А сега да се връщаме при шампанското! Вярно, че не обичам Французите, но пия вината им!

Сетне обсъдиха близкото бъдеще и взеха важни решения. Имаше много за разказване. Лицата станаха сериозни. Бяха взети някои неща, без никаква стойност, а като спомен за тъжните времена, които вече се намираха зад заточениците. Още в първата половина на следобеда корабът вдигна котва и оставяйки дълъг димен шлейф след себе си понесе щастливите пасажери към един нов живот.