Бенито Хуарес

4. Измаменият султан

Кормчията Хинриксен посрещна Вагнер на борда със сърдечно ръкостискане. Личеше каква радост изпитва в този момент.

— Слава Богу! — рече той. — Вече ви бях отписал!

— Стреляхте цели десет минути по-рано!

— По тия места това не е прегрешение. Поне видяха, че сме мъже на място. А ако ви бе тръгнало на зле, може би тези десет минути щяха да ви отърват. Как протекоха нещата на сушата?

— Отлично. По-късно всичко ще ви разкажа. Сега ще започне търговията. Как стои въпросът с товара?

— Е, ами огледайте се!

Хинриксен го каза с голямо задоволство и имаше основание, тъй като цялата палуба беше запълнена с отворени сандъци и бали.

— Здравата сте се потрудили! — кимна капитанът одобрително. — Погрижете се и за порядъчно количество силен грог! До вечерта вероятно всичко ще сме продали.

— Наистина ли? — усъмни се кормчията.

— Да. Погледнете към сушата! Валията вече идва.

— А другият кой е?

— Ахмед, султанът на Харар. Те ще искат да вземат най-доброто за себе си. Що се отнася до нас, правим една надбавка от двадесет процента по нашите цени и продаваме само на сандъци и бали. Отбележете си го!

— Гръм и мълния, това се казва добра търговия! — С този радостен възглас Хинриксен побърза да се отдалечи, за да поеме задълженията си.

Когато двамата високопоставени гости се появиха на борда, бяха отведени най-напред в каютата. Беше предвидена трапеза, ала те отказаха — нетърпението им корабът час по-скоро да отплава, не позволяваше такова прахосване на време. Султанът бе помъкнал цяла торба с мариятерезиенталери и едно ковчеже със златни предмети — предимно гривни за ръце и нозе и огърлици, които беше задигнал от поданиците си. От своя страна хаджи Шамаркай показа перли, които най-вероятно също не бяха дошли по най-безкористния начин в негово притежание, така, че търговията можеше да започне. Двамата мъже поискаха да видят най-доброто. Изборът и пазарлъкът не траяха дълго, след което наредиха покупките да бъдат отнесени в лодката.

— Виждаш ли, че удържах думата си? — обърна се служителят към Вагнер, сочейки брега. — Ето ги, идват. Ако поддържаш добър ред, всичко ще върви много бързо.

Целият бряг бе зает с хора, които всячески се стараеха да се сдобият с превозни средства за пренасяне разменните стоки до борда. В близост до брига вече се навъртаха няколко лодки, но не смееха да приближат, тъй като валията и султанът все още бяха на палубата. Вярно, че изстрелът на кормчията най-напред ги бе изплашил, ала доверието им бързо се бе върнало, когато забелязаха как двамата господари безстрашно се отправиха към кораба.

— Кога ще можем да отплаваме? — запита Ахмед.

— Не знам точно. — отвърна Вагнер. — Трябва да се съобразявам с вятъра и прилива. Мога ли да изпратя вестител, ако през нощта задуха благоприятен бриз?

— Прати! Аз ще чакам и ще дам заповед на вратаря да го пропусне.

С тези думи Ахмед напусна с валията кораба и другите купувачи побързаха да дойдат насам. И от този момент настъпи глъч и оживление, каквото на борда още не бе виждано. При търговията по онези местности обикновено товарът се отнасяше на сушата, където възникваше истински пазар, често траещ доста дълго. Тук обаче всичко живо напираше към малката палуба със стремежа да се използва краткото време до вечерта. Преводачът имаше много работа, другите също и когато се мръкна и последният купувач бе напуснал брига доволен, кажи-речи целият екипаж бе пресипнал и при това порядъчно изморен. Но и сега не ги очакваше немалко труд докато смъкнат разменените стоки в трюма.

Хинриксен се упъти към кърмата, за първи път да поеме свободно дъх. Там се натъкна на капитана, който, привлечен насам от същото намерение, пушеше пура.

— Следобедът беше като никой друг! — рече кормчията.

— А навярно и нощта ще бъде като никоя друга. — подметна Вагнер. — Но засега нека оставим настрани тривиалните неща! Трябва да обсъдя с вас един друг въпрос.

— А-а! Значи отплаваме?

— Вие чел ли сте някой и друг роман?

— Хм! — изръмжа Хинриксен смутено. — Какъв все пак имате предвид?

— Е, безразлично какъв!

— По дяволите, точно такъв не съм чел!

— Значи изобщо никакъв?

— Хич никакъв! На борда кой ти мисли от работа за четене, а пък на сушата предпочитам кръчмата и добрата чаша. Четенето винаги ми причинява главоболие. Кратуната ми е с много деликатна направа.

— Много не й личи. — засмя се Вагнер. И тъй, днес ще преживеем нещо като своего рода роман. Чухте ли какво разказа валията?

— Аха! За избягалите испанци и красивата робиня?

— Да. Аз ще ги спася. А сега чуйте какво исках да ви кажа! Вагнер уведоми какво беше узнал и какви са намеренията му. Хинриксен го изслуша с внимание. Когато капитанът приключи, той удари с юмрук по румпела и изруга:

— Дяволът да отнесе тия негодяи султана и валията! Испанците трябва да си ги бива и би било жалко, ако попаднат в ръцете на преследвачите. В полунощ идвам с вас да освободим оня клет сомалиец.

— Това е невъзможно. Единият от двама ни трябва да остане на борда.

— Така е за жалост. И понеже вие знаете къде се намира сомалиецът, значи онзи, който ще остане, съм аз.

— Именно. Ще взема със себе си четирима от момчетата. Ще обмотаем греблата и ще направим една обиколка, за да пристанем от горната страна на града. Един ще остане в лодката, а ние останалите ще си хванем пътя.

— Ще имате ли нужда от кирки и лопати?

— Не, само от лизгари. Кирките вдигат прекалено много шум.

— Вярвате ли, че бегълците са още на сушата, а не са намерили някой съд?

— Дори съм убеден. По време на отсъствието ни подгответе брига за отплаване. Останалото що дойде от само себе си.

Малко след десет часа, когато по рейда и в града цареше дълбока тишина, от брига се отблъсна една лодка. Не се чуваше никакво скърцане, понеже и четирите весла бяха добре обвити. Капитан Вагнер седеше при кормилото, управлявайки така, че лодката да опише дъга. След около половин час достигнаха брега, ширнал се пуст в нощния мрак. Без да бъде разменена и една дума, един от четиримата моряци остана седнал, а капитанът слезе с останалите и се отдалечи.

След четвърт час стигнаха градската стена. Закрачиха край нея, докато откриха едно порутено място. Покатериха се предпазливо по развалините и се озоваха във вътрешността на града. Ослушаха се известно време внимателно, но не доловиха и най-малкия шум. Сега свалиха ботушите си и продължиха да се придвижват с най-голямо внимание. Стъпвайки безшумно, немците стигнаха незабелязано до къщата на валията.

Тук се налагаше удвоена предпазливост, тъй като султанът бе казал, че ще будува. А след като той щеше да е буден, слугите не можеха и да помислят за почивка. Четиримата мъже се прокраднаха край къщата и спряха до зида на големия двор. Един от тях се закрепи стабилно, а останалите се изкатериха горе по гърба му, след което издърпаха и него. Дотук всичко беше минало благополучно. Но, когато единият от моряците скочи отвъд, за да се спуснат другите по него, предизвика доста отчетлив шум.

— Скачайте бързо всички и залягайте! — прошепна капитанът.

Разпореждането наистина беше изпълнено, но звукът явно е бил чут, тъй като се доловиха приближаващи стъпки. Беше постът от входа за малкия двор. Шумът бе привлякъл вниманието му и изпълнен с подозрения, идваше насам. Като не забеляза нищо, поиска да се обърне. Но в този момент капитанът се изправи светкавично и с един удар по тила го свлече на земята.

— Тоя е отстранен — прошепна той. — Сега нататък! Те се промъкнаха тихо напред и стигнаха входа за малкия двор, в който се намираше пленникът. Вагнер напрегна очи да прониже мрака и се ориентира къде е вторият пост, какъвто трябваше да има според думите на султана. И ето, че чу някой да пита шепнешком и то на английски:

— Вие ли сте, кептън?

Кой ли беше? Кой говореше тук английски? И кой знаеше, че ще идва някакъв капитан? Но преди още Вагнер да съумее да даде отговор на невидимия събеседник, онзи прошепна отново:

— Можете да ми имате доверие! Аз съм постът, но приятел на пленника.

Сега и капитанът се осмели да се обади.

— Кой си? — попита той.

— Войник на валията. Абисинец съм и в Аден се научих да говоря английски. Ако не бяхте дошъл, тази нощ щях да предприема бягство с Мурад.

— Значи човек може да разчита на теб? Тогава бързо! Да го изровим!

Заловиха се за работа. Доста старания трябваше да се полагат за да не причинява лизгарът шум, но все пак се справяха. След половин час сомалиецът лежеше на земята. Да стои изправен не можеше, тъй като краката му бяха безчувствени. Налагаше се да го носят.

— При това положение ще дойдеш ли с нас? — запита капитанът войника.

— Разбираме, стига да ме вземете!

— На драго сърце. Напред!

След като сега вече нямаше стража, от която да се опасяват, за яките матроси бе играчка да прехвърлят освободения през зида. Отвън двама го метнаха на раменете си и групата потегли по обратния път. Едва когато оставиха градските стени зад себе си, се почувстваха в безопасност и капитанът можеше да разпита войника.

— Как стигна до идеята да освободиш Мурад?

— Защото в Сайла не ми харесва, пък и ми бе жал за него.

— Бил ли си и по-рано на пост при него?

— Да, вчера. Аз съм абисински християнин и сърцето ми се късаше, като гледах как се измъчва. Заговорих го, но тихо, за да не ме чуе другият пост. Той ме осведоми за всичко и добави, че испанците ще ме възнаградят добре, ако го освободя. Тази нощ щях да избягам с него, но тъй като не може да тича, бягството навярно нямаше да успее. Когато преди малко застъпих на пост, той ми довери, че някакъв християнин му показал бележка, на която било написано да се надява към полунощ. Накарах го да ми опише християнина и тъй като ви бях видял през деня, веднага се сетих за вас.

— А-а, ето какво било обяснението!

— Значи можеш да говориш с него?

— Да. Той говори сомалийски и арабски.

— Чудесно! Налага ми се да говоря с него, но не ми се ще да въвличам моя преводач в тайната, понеже се опасявам да не ме издаде. При това положение мога да ползвам теб. А сега да потичаме, та по-скоро да стигнем на борда.

Разстоянието до лодката бе преминато тичешком. Там се установи, че сомалиецът вече е в състояние да се държи на краката си. Тръскащите движения на неговите носачи бяха допринесли много за възобновяване на нарушеното кръвообращение. Качиха се в лодката и се отблъснаха от сушата. Под силните удари на веслата бригът бе достигнат за половин час. Кормчията Хинриксен ги посрещна при бордовата стълбичка.

— Нещо да се е случило? — попита капитанът.

— Нищо. — гласеше отговорът.

— Къде е преводачът?

— Спи. Нищо не усети.

— Това е добре. А сега изпрати боцмана с йолата до брега! Нека уведоми пасажерите, че се налага незабавно да отплаваме в открито море.

— Сомалиецът вече е при вас. Не е ли по-добре направо да ги зарежем в Сайла?

— Не. Те трябва да бъдат наказани.

Капитанът нареди да отведат сомалиеца и абисинеца в каютата, където имаше една камерка. В нея можеха да се крият без опасение, че ще бъдат открити. Сетне на палубата легна спокойствие, сякаш нищо не се бе случило. Отвън се чуха ударите на веслата на отдалечаващите се гребци. Вагнер се отправи след двамата към каютата, след като бе дал разпореждане на кока да свари ядене. Направи го от загриженост за освободения сомалиец, който но време на пленничеството си навярно съвсем малко се бе хранил. Завари Мурад да седи с абисинеца в камерката. С помощта на последния, узна цялата история на бягството. Тя беше точно такава, каквато я бе разправил валията. Мурад бил изпратен от другите да се огледа за кораб и при извора бил нападнат. Въпреки храбрата му съпротива бил победен и повлечен към Сайла.

— О, ефенди, как ще има да ти благодарят татко и останалите, дето ме спаси! — предрече той. Сигурно са брали голям страх!

— Те къде се намират сега? — попита капитанът.

— В планината Елмес.

— О, уви, сигурно са ги открили. Някъде близо до тях ли беше нападнат?

— Да, току-що ги бях напуснал и исках само да напоя животното си.

— Е, където си бил ти, там ще търсят и останалите. Няма да оставят кътче от планината непретършувано.

— И въпреки това те са в безопасност, тъй като там има едно скривалище, което е известно само на племето на моя баща. Никой външен човек не е чувал за мястото.

— А то къде е? Или и аз не бива за знам? — подпита Вагнер.

— Ти си наш спасител и ще узнаеш всичко. Преди много, много време моето племе обитавало крайбрежието. Живеело във вражда със съседите и тъй като често било нападано, нашите деди изградили едно скривалище, в което да крият на сигурно имуществото си. То се намира в една дълбока и широка цепнатина в снагата на планината. Те я зазидали, оставяйки отдолу само място за вход, а отгоре един отвор за приток на въздух. Върху зидарията нахвърлили пръст и разсадили трева и храсталаци. Пространството вътре е толкова просторно, че има място за десетина души и толкова камили.

— И сега там испанците те чакат с копнеж?

— Да. Те сигурно са подразбрали за пленяването ми наистина, но бяхме се уговорили да ме чакат пет дни, дори и да ме сполети някакво нещастие.

— Имат ли храна?

— По време на ездата бяхме купили фурми. А при извора, край който бях изненадан, ще намират вода и за себе си, и за камилите, ако напускат цепнатината нощем. Тя е недалеч от него.

— Знаеш ли имената на испанците?

— Единият нарича другия Дон Фернандо. Той самият се казва Миндрело.

— Момичето също ли е испанка?

— Не. Тя е от някаква страна, която се нарича Мексико. Името й е сеньора Ема.

Сомалиецът започна да разказва сбито на капитана всичко, което знаеше от тримата, ала още не бе свършил, когато се чу шум от силни удари на весла.

— Охо, султанът вече идва с валията! — възкликна Вагнер.

— Бог да ни пази! — проплака абисинецът. — Ние сме изгубени.

— Нямай грижа! — успокои го Вагнер. — Вие сте под моя закрила.

— Но тираните ще ме разпознаят още щом ме видят — продължи да се вайка войникът.

— Те няма да дойдат в тази камера. А когато спят, можете да излизате на палубата да подишате чист въздух.

— Ама те с нас ли ще пътуват? — запита войникът още по-уплашен.

— Да. Султан Ахмед и хаджи Шамаркай искат да заловят бегълците, а аз трябва да ги подпомагам. Но вие не се страхувайте! Вземам ги на борда, само за да станат очевидци на спасението на онези, чиято гибел желаят. Това ще бъде тяхното наказание!

Капитанът отиде на палубата. Там двамата вече го очакваха в съпровод с няколко слуги. Разпознавайки го на светлината на корабния фенер, султанът веднага пристъпи към него и заговори възбудено. Вагнер не можа нищо да разбере и едва когато бе доведен преводачът, проумя за какво става въпрос.

— Знаеш ли вече какво се случи? — запита владетелят на Харар. — Нашият пленник избяга!

— Хайде, бе! — удиви се Вагнер, привидно неприятно изненадан.

— Така е. Ти право каза днес — земята вече е била разхлабена.

— Кога разбра?

— Ти беше изпратил един човек да ни вземе. Ние наистина не разбрахме неговия език, но лицето и движенията му ни подсказаха, че трябва да дойдем. Преди да тръгна, поисках да хвърля едно око на пленника, ала кучето беше офейкало. Единият пазач береше душа, а другият липсваше… сигурно е драснал с него от страх пред наказание.

— Ти какво предприе?

— Ние не биваше да пропуснем отплаването на твоя кораб. Без много да губим време, изпратихме преследвачи да яздят на юг по протежение на брега. Той ще бяха натам, понеже в тая посока се намират и другите бегълци.

— Това е добре, това всъщност е най-доброто, което сте могли да направите. А сега се настанете! Заповядал съм да се опъне една палатка на предната палуба, от която ще имате възможност денем да наблюдавате брега. Преводачът ще има грижа за прехраната ви. И понеже всеки момент ще отплаваме, напускам ви, за да поема командата.

— Нима ще минеш посред нощ през рифовете?

— Така се надявам. През деня огледах внимателно мястото, а и вахтеният отпред на носа ще ме предупреждава. Вашата лодка ще вземем на буксир.

Двамата влязоха в палатката, която беше достатъчно голяма и оборудвана с матраци за сядане и спане. Скоро чуха да се разнася гласът на Вагнер. Котвеният шпил задрънча, котвата тръгна нагоре, най-долните платна бяха вдигнати и корабът бавно и предпазливо се задвижи към рифовете. Беше времето на отлива и човекът на носа въпреки тъмнината различи пенестите корони, между които се очертаваше едно по-тъмно място — безопасният изход. Скоро скалите останаха зад брига и сега можеха да се вдигнат и горните ветрила. Нощният бриз ги изду и красивият кораб гордо полетя в открито море.

Между двете пристанищни градчета Сайла и Бербера се издига планината Елмес, за която спасеният сомалиец бе говорил на капитана. На късо разстояние от морския бряг, тя се въззема нагоре от почти кръгла основа, образувайки пресечен конус. От южната й страна е разположена паланката Ламал, която обаче е по-правилно да се нарече номадски лагер, отколкото паланка. Селището дължи възникването си на един малък поток, който извира от планината, но скоро се губи в пясъка. От другата страна — полуизвърната към морето — протича изворът, край който бил заловен младият сомалиец.

Граф Фернандо благополучно беше оставил зад себе си заедно със своя ескорт една изпълнена с опасности езда от Харар до тази планина, от чиито височини човек можеше да обгърне с поглед морето. Сомалийците му бяха показали скривалището и бе решено тук да изчакат някой кораб. Но мина цял ден, без да се появи такъв. Тъй като в паланката Ламал живееше племе, на което човек не биваше да се доверява, през нощта бе решено Мурад да язди на северозапад с грижата да потърси кораб. Той трябваше да заобиколи Сайла и да се насочи към пристанището на Таджура, където навярно още не бяха стигнали вестоносците на султана. Младият сомалиец напусна скривалището, възседна камилата и препусна.

На следната вечер бегълците поведоха камилите на водопой към извора и намериха един строшен лък. Тук трябва да бе имало хора. Абу Мурад взе лъка и го опипа. Но едва го бе сторил, възкликна уплашено:

— Тук се е състояла борба!

— Как можеш да го знаеш? — запита дон Фернандо.

— Лъкът не е строшен, а срязан. Това би могло да стане само при битка. Нека продължим да търсим, възможно е да намерим още нещо!

Беше тъмно, така че можеха да действат само пипнешком.

Внезапно ръката на Миндрело се натъкна на някаква връв, на която висеше нещо кръгло.

— Тук намерих нещо. Какво ли е?

— Дай го насам! — повели сомалиецът. Той опипа предмета с пръсти. Но само след миг подскочи стреснато и възкликна поразен.

— Какво има? — осведоми се Фернандо.

— Това е талисманът, който висеше на врата на моя син. — проплака сомалиецът — Той е бил нападнат.

— Заблуждаваш се. Сигурно е напоил тук животното си и е изгубил талисмана.

— Не, човек не губи току-така талисман с такава дебела връв, той му е бил смъкнат от врата. Заловили са го и са го отвели в Сайла. Този лък принадлежи на войник на валията. Вярно, че не мога да го видя, но познавам формата на оръжието!

Много трудно беше да се прекратят вайканията му. Сетне решиха на заранта да прегледат още веднъж мястото и подкараха животните обратно към скривалището. Ема се изплаши не на шега, когато научи за прецедента. Нощта бе прекарана в безсъние и още с първия светлик на зората всички се отправиха към извора, включително и Ема. Първото нещо, което им се наби на очи, бе парченце плат. Сомалиецът го вдигна и разгледа внимателно.

— Виждате, че имах право! — рече Абу Мурад. — Това е крайче от дреха, и то от тая на моя син. Той се е бил тук и парчето е било откъснато по време на битката.

Яростта на бащата не бе за описване. Мина един тягостен ден. Отвреме-навреме някой от мъжете излизаше от скривалището и се изкачваше по планината да се огледа, но освен корабите на валията, които явно претърсваха крайбрежието и които сомалиецът познаваше, друг съд не бе забелязан.

— Виждате, че сме издадени! — зарида Абу Мурад. — Валията вече е наредил да ни търсят. Не се показвайте, иначе сме изгубени!

Денят мина. Той беше този, в който капитан Вагнер пристигна със своя бриг в Сайла. Дойде и нощта и си отиде, без да се случи нещо. Да изтрае още три такива дълги дни в бездействие за сомалиеца изглежда бе невъзможно. Тревогата по неговия син го съсипваше.

Поради тъмнината капитан Вагнер бе отплавал далеч навътре в морето. Едва на сутринта пое обратно към брега. Неблагоприятният вятър препятстваше бързото напредване и той бе принуден да губи времето си в кръстосване, поради което на свечеряване планината Елмес можеше да се различи само с далекоглед. Бавното пътуване действаше твърде зле на султан Ахмед и валията. И изобщо те си бяха създали друга представа за капитан Вагнер. Откак се намираха на борда, рядко им казваше по някоя дума, при това така троснато, сякаш бяха негови роби. Беше вече се стъмнило, когато той мина покрай тяхната палатка. Султанът се възползва от случая и подхвърли:

— Ако напредваме така, никого няма да заловим. Днес зърнахме бреговете само за няколко кратки мига. Как смяташ да сдържиш думата си?

— Мълчи! — заповяда му немецът чрез преводача, който постоянно се навърташе около него. — Не си в Харар, където е валидна тиранията ти. Дал съм ти дума, че ще заловя бегълците и ще я удържа!

— Как смееш да ми говориш така? — кипна султанът. Капитанът дигна пренебрежително рамене, насочи се към кока и му даде една хартийка.

— Сипи тоя прах в кафето на ония досадници! — каза той. — И те и слугите им трябва да бъдат упоени.

Беше взел праха от корабната аптека. Кокът го послуша и час по-късно пасажерите здраво хъркаха. Вагнер влезе в каютата да изчисли още веднъж къде точно се намира. После отиде в камерата на абисинеца и Мурад.

— Настана време. — рече той. — Приближаваме планината и до четвърт час ще е в обсега на нощния далекоглед. Пригответе се!

— Аллах, как ще се зарадва татко! — засия сомалиецът.

— Гори ли светлина в скривалището?

— Да. Те имат тънки факли и лоени свещи, които направихме по време на ездата ни.

— Значи от свещи не се нуждаем. Да вървим! Придружен от тях, Вагнер се качи на палубата и взе нощния далекоглед. Дълго оглежда брега, след което пристъпи към кормчията.

— Стоп! — изкомандва. — Тук ще хвърлим котва и спуснем двете лодки. Ние сме при целта.

Ветрилата бяха обрани, котвата спусната и когато корабът преустанови движението си, лодките бяха спуснати и попълнени с екипаж. Качиха се още само Мурад и Вагнер. Капитанът носеше някаква пълна чанта. Лодките се отблъснаха от кораба и взеха направление към брега. Когато пристанаха, двамата слязоха и закрачиха към планината, издигаща се като тъмен масив пред тях. Стараеха се да заглушават стъпките си. Сомалиецът предварително беше получил указания. По едно време той спря, пъхна ръка в чимовете и леко издърпа един. През отвора се процеди светлина. Капитанът надникна вътре.

Бегълците седяха на покритата с листа земя. Фернандо разговаряше с Ема. Каква почтеност лъхаше от лицето на този толкова изстрадал мъж и какъв чар предлагаха чертите на преоблечената като момче жена, каква грация и финес се долавяше във всяко нейно движение! Като всеки добър морски капитан, Вагнер владееше достатъчно испански. Поради това разбра полугласно изговорените думи.

— Искам само да видя родината и да погледна моите неприятели в лицето, после нека идва смъртта! — въздъхна Фернандо.

— Вие ще възтържествувате над враговете си и още дълго ще живеете! — окуражи го Ема. — Аз се надявам на Бог, той скоро ще ни изпрати тук спасител!

В този момент откъм входа прозвуча енергичен глас:

— Спасителят е вече тук!

Всички подскочиха смаяни, изумени, стреснати. Вратата се отвори и влезе Вагнер, ярко осветен от факела, а след него и Мурад.

— Моят син! — провиква се старият сомалиец, втурна се към него и го стисна в прегръдките си.

— Боже милостиви, кой сте вие? — попита дон Фернандо немеца с трепещ глас.

— Капитан Вагнер, бриг «Нимфа» от Кил. — гласеше отговорът. — Дошъл съм да ви взема на борда и да ви отведа където пожелаете.

— Господи Исусе в Небесата, най-после, най-после! Фернандо се отпусна благодарствено на колене, Ема се наведе да го подкрепи. Обгърна го с ръце, прилепи глава до неговата и щастливите им сълзи се сляха. И Миндрело се облегна просълзен на стената, а двамата сомалийци продължаваха да стоят прегърнати. Беше покъртителна сцена, от която и очите на моряка се овлажниха. Графът пръв възвърна говора си. Той се надигна, пристъпи към капитана, протегна ръце и заговори:

— Вие сте немец? Не, не, вие сте Ангел сияен, Божи пратеник, преводен от небето да ни спаси! Но откъде знаете за нас?

— Онзи там ми каза. — поясни Вагнер, посочвайки Мурад. Младежът разбра, че става дума за него.

— Той ме спаси от пленничество с риск за собствения си живот — даде воля на радостта си на арабски. — Той се възпротиви на султана на Харар, той е герой. Аллах да го благослови, макар че е неверник!

И сега се започна едно разказване на арабски и испански, докато на сърцата олекна и двамата испанци разправиха неволите на робството си.

— Но кажете, моля, как да ви наричам? — запита капитанът графа.

Едва сега тримата се сетиха да споменат кои и какви са всъщност. Вагнер остана донейде стъписал, когато чу какъв е този дългогодишен роб.

— Аз съм на ваше разположение! — заяви той. — Каквото мога да направя и да ви услужа, ще го сторя с цялото си сърце. Но за това можем да поговорим и на борда. Сега да помислим за най-належащото!

С тези думи той отвори ръчната чанта и извади няколко шишета вино, чаши и провизии. По време на вечерята бяха обсъдени стъпките в най-близо време. Разбраха се Вагнер да закара графа, Миндрело и Ема до Калкута. Двамата сомалийци и абисинецът бяха богато възнаградени от съкровището на султана. Беше уговорено да ги отведат в Аден, където щяха да бъдат в безопасност от гнева на тиранина.

По тоя повод Фернандо попита капитана:

— Навярно си мислите дали ще върна съкровищата обратно на султан Ахмед?

— Този въпрос ще си решите сам. — беше отговорът.

— В такъв случай сигурно ще ме сметнете за крадец, ако не му върна нищо. Аз ги задържам като обезщетение за изпълняваната от мен служба на роб.

— Не се и съмнявам, че на ваше място бих постъпил по същия начин.

— Ахмед си го заслужава. Впрочем аз се нуждая от една значителна сума за цел, която сега поради липса на време не мога да ви съобщя. По-късно ще узнаете всичко и ще одобрите действията ми.

Капитанът отиде до входа и остро изсвири. Моряците незабавно пристигнаха и започнаха да пренасят наличните предмети в лодката. Те останаха немалко учудени, когато съгледаха пещерата. Но изненадата им още повече нараства, когато констатираха тежестта на торбичките, подготвени за пренасяне. Въпреки това не подозряха какви ценности държат в ръцете си. Когато се качиха на борда, мохамеданите продължаваха крепко да спят. Междувременно кокът бе подредил за Ема каютата на капитана, а за графа временно бе опъната една палатка на задната палуба.

Сега можеха да отдъхнат до утрото от вълненията. Но едва слънчевият диск започна да изплува от морето на изток, бегълците вече бяха на крак. Тялото бе прекалено напрегнато, за да се отдаде на почивка. След кратка закуска, главните действащи лица се скриха, а мохамеданите бяха събудени. Те се изтръгнаха с прозявки от дълбокия наркотичен сън и наредиха да им бъдат поднесени кафетата. Докато сърбаха, капитанът случайно мина край палатката на султана. Оня не пропусна възможността да му викне:

— И днес ли ще се точим като вчера?

— Възможно!

— Тогава ти никога няма да заловиш хайманите. Ние се излъгахме в теб.

— Ти си прав, но в друг смисъл от тоя, който влагаш. Докато вие спахте, аз действах. Снощи ги залових.

— Аллах, Аллах! Снощи?

— Да. Не липсва нито един, робинята също. Дори и сомалиецът, избягал вчера с абисинския пост, е налице.

— Аллах да им е на помощ, двамата лошо ще си изпатят. Трябва да ги видя веднага, всички, незабавно! Чуваш ли? Къде са? Къде?

— На брега! Ще спусна за нас лодка. Твоята, с която дойде на борда, още е отзад на буксира. Но вземи всичките си хора!

Султанът Е валията се съживиха и раздвижиха. Търчаха от единия край на кораба към другия, ревяха противоречиви заповеди на подчинените си, като не забелязваха при това странните приготовления, извършващи се на борда. Тяхната лодка бе изтеглена отстрани на кораба и спусната бордовата стълбичка. От другата страна даваха вид, че спускат една лодка и за капитана, ала тя бе свалена само до половината бордова стена. При брашпила пък се навъртаха няколко души, а останалите се занимаваха с такелажа, но както изглежда, само за да убият времето. Един по-внимателен наблюдател, обаче непременно би разбрал, че корабът има готовност всеки момент да отплава в открито море. Най-сетне мохамеданите се пооправиха и се огледаха за капитана.

— Слизай! — изкомандва той, като привидно се спусна към другата лодка.

Но едва и последният слуга бе слязъл на бордовата стълбичка, Вагнер отново се появи на палубата. Един негов знак бе достатъчен да се вдигне котвата от дъното и да се опънат платната. Сетне се отправи към отсрещната страна, погледна през релинга към лодката на валията и подвикна на султана:

— Сега ще видиш, че удържах думата си и всички бегълци са в мои ръце. Кой от тях ти е най-ценният?

— Бялата робиня — отвърна Ахмед. — Ама ти защо не идваш?

— Защото мога да ти я покажа и без да идвам с теб. Погледни насам!

В същия миг Ема пристъпи към релинга и се показа на мъжете в лодката. Султанът подскочи втрещен и викна:

— Аллах, Аллах, това е тя! Трябва отново да се кача! Той се втурна през лодката към бордовата стълбичка, за която бе прикрепена. Но в този момент капитанът даде знак на един от хората си. Човекът вече беше отвързал въжето и го държеше в ръка. Сега го метна долу в лодката. Освободена, тя се разлюля силно под бързите крачки на султана и той се търколи на дъното, ала мигом стъпи на краката си и извика:

— Стой, какво правиш? Защо се отвърза от нас? Трябва да се кача, трябва да си взема робинята! Тя е моя собственост! А другите къде са?

— Тук!

Вагнер посочи Фернандо и Миндрело, които се бяха приближили до релинга и сега се показаха. По време на кратката продължителност на този инцидент, преводачът бе поел превода на разговора. Той и понятие нямаше, че търсените бегълци се намират на борда. Забелязвайки ги сега, прошепна крайно уплашен на капитана:

— Какво сте направил, сър? Това ще бъде и вашата и моята гибел! Султанът и валията жестоко ще си отмъстят.

— Pshaw! Не се страхувам от тях!

— Вие навярно не, но аз. Та нали често идвам до Сайла и Бербера!

— Е, ами не отивай повече!

— Това означава за мен голяма загуба.

— Която ще бъде обезщетена.

— Въпреки това не бива да продължава намесата ми като преводач в тая работа.

— Не е и необходимо. Ще говоря аз — обади се графът, доловил тихите думи на преводача. Сетне приближи релинга, та султанът да може добре да го види. Последният направи жест на смайване и възкликна:

— О, Аллах, те са там! Заповядвам ви веднага да ме вземете на борда!

— Това и през ум не ни минава! — ухили се Фернандо.

— Тогава слизайте вие при нас! Заповядвам!

— Да не си си изгубил ума? Че как ще ни заповядваш? Сега ние сме свободни мъже.

— Хайдуци сте вие! Къде са парите и съкровищата ми?

— При нас на кораба.

— Върни го!

— Би било смехотворно. Един княз на християните беше принуден да ти робува дълги години. Сега пък той те принуждава да му изплатиш една княжеска заплата. Остани със здраве и не забравяй урока, който днес получи от нас!

Лодката бе отнесена от кораба. Яростта на султана беше толкова голяма, че той не можа да произнесе и дума. Вместо него се обади валията:

— Повелявам ви да ни вземете на борда! Или искате да ви принудя?

— Ами опитай! — разсмя се Фернандо де Родриганда.

— Султанът ми даде документ, според който аз трябва да получа наградата.

— Поискай да ти я изплати. Условията са изпълнени. Ти трябваше да получиш наградата, веднага щом сме паднали в ръцете на капитана. Е, ние сме в ръцете му, значи оня ще трябва да ти издължи камилските товари!

— Кучешки син! — изскърца със зъби хаджи Шамакрай. — Вие ни измамихте.

— Но не и вие нас. Твърде глупави сте за тая цел! Сбогом!

Тогава валията посочи кораба с гневен жест и изкряска на хората си:

— Хващайте се за веслата! Да се прилепим отново към тях!

Те се подчиниха. Забелязвайки маневрата, Вагнер заповяда:

— Цялата команда, стани! Платната по вятъра, обърни кормилото!

Командата бе изпълнена мигновено. В момента, когато лодката щеше да се прилепи до кораба, той направи бърз завой. Съприкосновението се превърна в сблъсък. Лодката се обърна и изсипа пасажерите си във водата. От палубата наблюдаваха как плувците се мъчат да стигнат брега.

— Вижда се, че тиранинът ще се пръсне от злоба! — подметна дон Фернандо. — Горко на хората, върху които ще излее гнева си!

— Очаква ги моята участ, появя ли се отново в Сайла! — завайка се преводачът. — Валията ще ме затвори.

— В такъв случай има едно чудесно средство: Никога не отивай там, а аз от своя страна ще покрия предостатъчно загубите ти.