Бенито Хуарес

8. Един застрашен трон

Когато Ернавдо Кортес завоювал Мексико, кралят на Испания му рекъл да изкаже някоя своя молба, която веднага ще бъде удовлетворена. Тогава хитрият испанец се сетил за Дидо, основателката на Картаген. Той сторил същото, което направила прочутата царица — изпросил си толкова земя, колкото може да обхване една кравешка кожа. Тъй като молбата прозвучала доста решително, била удовлетворена. Тогава той наредил да нарежат една голяма кравешка кожа на тънки като косъм ивици и хванал по тоя начин площ, която била далеч по-голяма, отколкото предполагал кралят. Тези владения и основания там град все още съществуват. Като спомен за онзи остроумен номер е наречен Куернавака, сиреч «Кравешка кожа».

Старият замък е един голям четириъгълник, който от архитектурна гледна точка няма никаква стойност. Превърнат сега в казарма, той не притежава нищо, което да напомня за миналото великолепие и разкош. Градът е малък и, както всички мексикански градове, регулярно построен, макар улиците да са къде лошо павирани, къде изобщо не. За тротоари и светилен газ и дума не може да става, няма дори петролни лампи по улиците. При все това в малкото невзрачно селище се намираше резиденцията на императора на Мексико, Макс, който отседна тук като частно лице. Причината се криеше във великолепното местоположение на градчето.

То е разположено в една долина, отдалечена едва на тридесет левги от столицата Мексико, защитена от всички страни от ветровете. Запленена от красотата и изобилието на тропическата природа, поетичната душа на императора бе избрала това Ел Дорадо като място за отмора. То бе любимото му кътче за пребиваване. Когато държавните дела и императрицата позволяваха да се отърси за няколко дни от праха на столицата. Негово Величество бързаше да потърси в Куернавака покой за духа и тялото. От време на време Макс се оттегляше тук с няколко доверени лица, за да се посвети далеч от френските интриги и влияние — на подобрението на своите проекти. Трудно е да се измисли нещо по-малко императорско от скромната вила, която императорът беше наел.

Но каква околност! Градината създаваше впечатление за някакъв вълшебен свят. Съзерцателят оставаше с илюзията, че е пренесен в царството на феите. И въпреки това всичко беше природа, нямаше нищо изкуствено! Ничия градинарска ръка не бе осквернила дивата девственост на ограждащите вилата розови горички. Огромни кактуси и алое, могъщи палми от най-различни видове, диви лимонови и портокалови дървета, самотни величествени кипариси извисяваха снага над шир високостеблени рози, които сияеха в какви ли не цветове. И сякаш Кралицата на цветята изпитваше ревност към тези горди представители на едно преливащо от тъмно до светлозелено листно царство, та около стволовете и клоните им бяха увили вейка всевъзможно оцветени рози — тук снежнобели, там тъмночервени, пурпурно пламтящи, виолетови, розови… стремящи се всички към висините и изпълващи ефира с пъстро оперени птици, виеха ленти дълги пътечки. Това беше един Рай в умален вид, един Едем, който би екзалтирал дори Хафез[17] — персийският поет, възпял любовта и розите.

По една от тези пътечки се разхождаше император Макс, придружаван от мъж в напращяла от злато национална носия. Човекът беше тъмнокос, черноок, с невисока, ала жилеста фигура. Обветреното му лице проявяваше силна подвижност, а в очите му гореше онзи плам, който е присъщ само на южняка. Това беше генерал Мехиа — индианец по произход, верният приятел на императора, който го придружаваше във всички страдания чак до смъртта. Двамата разхождащи се бяха вглъбени в сериозния разговор.

— Вероятно придавате на нещата твърде черен рисунък, драги генерале — рече императорът по своя благ начин, докато късаше една роза, за да се наслади на аромата й.

— Да пожелае Бог Ваше величество да е прав! — отвърна Мехиа. — да пожелае Бог да мога да говоря, както бих искал!

Императорът преустанови крачките си, изгледа изпитателно генерала и запита учудено:

— Кое ви пречи?

Запитаният плъзна поглед по розовия порой, помълча известно време и отвърна бавно:

— Забранява ми го величието на императора.

Макс погледна към земята и рече полушеговито, полутъжно:

— Толкова ли е блестящо моето величие, та чак да заслепява? Не бих казал, че съзерцанието на моя трон оказва такова съкрушително въздействие!

— И все пак аз държа на изявлението си.

— Но в Куернавака аз не съм император, а частно лице!

— Това е милост, която привържениците на Ваше величество оценяват с благодарност. Въпреки всичко, човек не бива да казва на частното лице онова, което би могло да засегне и оскърби императора.

Тогава Макс положи неспокойно ръка на рамото на индианеца и помоли:

— Говорете в името Божие, скъпи генерале! Императорът няма да ви се разсърди.

— И все пак, Ваше величество!

— В такъв случай заповядвам ви! Думите бяха изговорени с тон, който изключваше всяко противоречие. Ето защо верният генерал заяви:

— При това положение ще се подчиня, дори да се подхвърля на риска да загубя най-височайшето благоволение.

— Благоволението ми към вас ще се запази. Приемете, че разговаряте с приятел, с доверено лице, което може да понася и неприятности. Бяхме стигнали до моите реформаторски проекти. Вие не ги одобрявате!

— За жалост не ми е възможно! Един от августейшите предци на Негово Величество е бил проникнат от същото усърдие.

— О, имате предвид Йосиф II?

— Да. Възнаграждението за неговия стремеж било неблагодарност и разочарование.

— Той е процедирал твърде прибързано. Изпреварил е условията.

— И все пак е бил роден и израсъл в тези условия. Не са му били чужди, познавал ги е добре. Но неговият порив за щастието на народа го накара да не дооцени тези условия.

— Вие съдите строго, но може би не съвсем несправедливо, генерале.

— Благодаря за одобрението и ще си позволя едно сравнение.

— Между него и мен?

— Да.

— В такъв случай сравнението надали ще може да се направи в моя полза! — подметна императорът с блага усмивка.

— О, Ваше Величество е наследил патоса на благородния праотец, но се намира на една напълно чужда земя. Мексиканците казват за Вас: «Emperador gue guizo lo mejor» «Императорът, който иска най-доброто», но те са убедени, че Ваше величество не може да наложи правилно разбиране на политическите отношения.

— Искате да кажете, че аз имам много повече причини от Йосиф да действам бавно и да се предпазвам от всяка прибързана стъпка?

— Такава е аналогията. Ще приведа примера за новия учител, който в деня на назначението си искал да направи реорганизации, без да познава учениците си.

— Благодаря за сравнението! — усмихна се императорът.

— Простете! — помоли Мехиа. — Но не каза ли някога самият Негово величество, че свещен дълг и висша наслада за един владетел е да бъде учител и възпитател на своя народ? Ние се намираме в страна, чиято земя дими от кръв. Заобиколени сме от народ, който действа насилнически повече от всеки друг. Присъствието ни е незаконно, тъй като тепърва възнамеряваме да създаваме закони. Христос е влязъл в Йерусалим и цялото население е крещяло «Осанна», ала три дни по-късно бил прикован на кръста!

Императорът отново закрачи бавно и мълчаливо и едва след дълга пауза запита:

— Имате предвид осанната при моето тържествено влизане?

— Да, Ваше величество.

— Следователно се съмнявате в истинността на тогавашната екзалтация?

— С пълно право, Ваше величество. Кой посрещна Негово величество? Населението? Не. Французите и техните клакьори! Възторжените възгласи бяха предизвикани изкуствено, сега за съжаление го зная. Един владетел на Мексико не бива да бъде креатура на друг. Той трябва да черпи своята сила и власт от самото Мексико, не бива да се предоверява, нито да фантазира и бленува, и не да броди из страната с любвеобилни реформи, а с меч в ръката.

Генерал Мехиа бе говорил разпалено. Беше казал истината, до която сам бе проникнал. При това бе забравил да придаде па лицето си онова одеяние, което човек си налага, когато разговаря с коронована глава. Император Макс крачеше замислено до него. Лицето му беше станало сериозно, но той и с дума не намекна, че се е оскърбил. Индианецът продължи:

— Призовете мексиканците! Те ще въстанат и последват възванието. Тогава Негово величество ще стане истински предводител и император на народа и ще покаже, че е владетел със собствена сила. Хората ще признаят Негово величество, ще се подчинят. Да, те ще ликуват за Негово величество! Макс поклати глава.

— Не мога да споделя вашия ентусиазъм. Помислете за Хуарес, Пантерата на Юга, за множеството други водачи на банди, които желаят да си играят на императори! Помислете по-нататък за Англия, Съединените щати, за Испания… други да не споменаваме.

— О, — възрази генералът — над Мексико може да владее само мечът. Който иска да се разпорежда на едни или други партии, трябва да има здрава, безцеремонна десница, да не се поддава на мекушавост. Едва неговите сетнешни приемници могат да помислят да сменят меча с палмовата клонка.

— Значи на вас ви е нужен един Атила, един Тамерлан?

— Не, един Карл Велики, който умее и да побеждава и да обединява, без да прибягва към опустошение.

— Сега човек е длъжен да се съобразява с политиката.

— Какво могат да направят дипломатите пред свършен факт?

— А Хуарес, моят най-силен противник?

— Ще бъде обезвреден. Яд ме е като си помисля за дребните селяндури, които се титулуват генерали и имат единствената цел да смъкнат вълната на стадото. Да вземем например оня Кортейо…

— Аха — прекъсна го императорът, — който се умилква на Пантерата на Юга?

— Да, онзи Кортейо, чиято дъщеря разпространи своите портрети, за да съумее с красотата си да привлече привърженици.

— Вие виждали ли сте портрета й? Аз за жалост още не — усмихна се императорът.

— Не? Ах, Негово величество не бива за дълго да се лишава от това върховно удоволствие.

Генералът бръкна в червения копринен шарф и измъкна един портфейл.

— Да не би да притежавате някой екземпляр? — запита императорът.

— Да, позволете да ви го представя, Ваше величество. Човек трябва да познава противниците си.

Той подаде портрета на императора. Последният го разглежда в продължение на няколко мига, сетне го върна отново на генерала и промълви състрадателно:

— Клетата девойка!

Мехиа само смръщи чело. Той обичаше императора, ала беше човек на действието и ненавиждаше добродушието. Отвърна с натъртване:

— Клета? О, Ваше величество, аз не съчувствам на тази дама. Да, тя наистина се осмя, но е една опасна интригантка, която аз при всички случаи бих обезвредил.

— Значи смятате и нейният баща за опасен?

— Съвсем определено.

— Като претендент за короната?

— О, не — разсмя се Мехиа. — но намирам за опасен всеки, бил той мъж или жена, който не е с мен, а против мен.

Индианецът мислеше да продължи, но не успя, тъй като зад тях прозвучаха стъпки и когато се обърнаха, съгледаха камериера на императора. Той се казваше Грий, играеше в Куернавака ролята на управител и беше станал по онова време често споменавана личност. По лицето на императора пролича, че това обезпокояване не му е приятно. Очакваше да чуе от Мехиа още откровени неща.

— Какво има? — попита Макс.

— Прощавайте, Ваше Величество, мосю маршал Базен е тук — доложи Грий. — Той желае да говори с Негово величество.

— Идвам веднага.

— О, Негово Превъзходителство ме следва.

— Тогава да се връщаме.

Макс понечи да тръгне към вилата. Лицето на Мехиа помрачня. Императорът го забеляза.

— Да ви освободя ли, генерале? — попита.

Той много добре знаеше, че двамата мъже много не могат да се понасят.

— Ще помоля Негово Величество да остана, за да не се създаде впечатление, че се страхувам от французите. При положение, разбира се, че не се касае за някоя секретна работа.

— В такъв случай останете! — кимна императорът. — Впрочем, трябва да е важно онова, което е накарало маршала да ме потърси в Куернавака. Той не обича това място.

В този момент Базен се зададе. Не беше в униформата си на висш офицер и когато стигна до императора са поклони, дълбоко наистина, но не по начина, който налага една искрена преданост. Погледът и лицето му изразяваха самочувствие, което в близост до императора би трябвало по-добре да овладее.

— Простете, Ваше Величество — каза той, — че се осмелявам да наруша красивата идилия на това място!

— О, вие винаги сте добре дошли, драги маршале — отвърна вежливо на френски Макс.

— В такъв случай толкова повече съжалявам за носените от мен неприятности.

— Напоследък не са много приятните неща, които получавам от вас, така, че и настоящите няма много да ме сюрпризират!

В думите се долавяше лека язвителност, ала Макс погледна толкова добродушно, че Базен нема време да се докачи. Той запита:

— Ще заповяда ли Негово величество незабавно представяне на нещата?

— Умолявам за това.

— В присъствието на генерала?

Базен стрелна Мехиа с не особено приятелски поглед и се поклони пред него кажи-речи формално. Този въпрос всъщност представляваше една безцеремонност спрямо императора и оскърбление за мексиканеца. Двамата обаче не го взеха под внимание. Макс отговори:

— За важна тайна ли се касае?

— Не, напротив, за публично достояние.

— Е, мосю льо марешал, тогава започвайте веднага!

— Отнася се за онзи Пабло Кортейо, за когото на няколко пъти съм споменавал на Негово величество.

— Спомням си — кимна Макс.

— Този човек досега беше достоен само за присмех, но вече има изгледи да стане опасен. Той набира хора.

— Това би било върхът! — възкликна императорът изненадан.

— Дори в самата столица. Вчера са били заловени няколко негови вербовчици. Изглежда, притежава агенти и в Главната квартира.

— Значи Пабло Кортейо надлежно трябва да се следи!

— Той вероятно е свързан с Пантерата на Юга, Ваше Величество.

— Това вече зная.

— Научих още, че с помощта на един американски бриг на Пантерата са били предоставени няколко хиляди пушки заедно с голямо количество куршуми и барут.

— Къде е станало това?

— В Коацалкос. Подгонили са брига, но той бил превъзходен платноход и се изплъзнал.

— Неприятен признак за живот от страна на президента на Съединените щати.

— Ще уведомя императора в Париж за случая.

— Наполеон надали ще се занимае успешното тая работа.

Маршалът пропусна забележката и отвърна:

— Убеден съм, че доставките на оръжие са в непосредствена връзка с появата на този Кортейо, толкова повече че арогантността му стигна дотам, та наредил да разлепят през нощта по кръстовищата афиши.

— Доста дръзко начинание! — заяви императорът. — Къде е станало?

— В самата столица. Аз веднага взех ответните мерки й лично побързах да дойда при Ваше величество и помоля да се даде ход на предложението, което вече имах честта неколкократно да направя.

— Кое предложение имате предвид?

— Относно Кортейо. Самият той се намира на юг, ала дъщеря му живее в Мексико сити. Оставена е необезпокоявана и въпреки това се одързостява открито да подстрекава против правителството и Ваше величество.

— Не желая да воювам с жени!

— Аз също! — Извести маршалът гордо. — Но не бих посъветвал една държавна измяна да остане ненаказана. Мога ли да предоставя един екземпляр от онзи афиш на Негово величество за един поглед?

— Дайте!

Маршалът измъкна листа от джоба си и го предаде на императора. Той се зачете, наблюдаван зорко от Базен. Когато на едно място ликът на императора внезапно потъмня, по лицето на французина пробяга светкавица на доволство. Той можеше да изпрати афиша и по някой друг, но бе дошъл лично, за да си достави това удоволствие.

Императорът привърши й връчи афиша на Мехиа.

— Прочетете и вие, генерале!

Генералът взе листа и прочете следното:

Когато Мехиа прочете написаното, императорът запита:

— Е, генерале, какво ще кажете?

Запитаният вдигна презрително рамене.

— Жалко скалъпена работа!

— Но във висша степен опасна! — вметна Базен. — Открито се проповядват размирици. Трябва да се направи нещо повече от дигане на рамене.

Думите се отнасяха до Мехиа. За да предварди едно остро отвръщане от негова страна, императорът побърза да се намеси:

— Аз съм напълно съгласен. Но какво ще кажете да се предприеме?

— Най-напред да се арестува дъщерята на този човек — обяви Базен.

Макс поклати глава.

— Тя е безопасна.

— Доказа тъкмо обратното, Ваше величество! — напомни Базен.

— Просто е смешна. Вече го казах на генерала.

— После трябва да се претърси жилището на Кортейо.

— Това може да стане.

— По-нататък — да се конфискуват именията му.

— Има ли той такива?

— Доста значителни.

— Извинете! — намеси се Мехиа. — Доколкото зная, тези имения са на граф Родриганда, на когото Кортейо беше само секретар.

— Смятам Родриганда за отговорен, дето е назначил един държавен изменник — отвърна маршалът.

Императорът направи отбранителен жест.

— Никакво насилие, драги маршале! — викна той. — Вие сте, главнокомандващ и можете да вземете необходимите военни мерки. Но тази работа подлежи на моята компетентност. Ще наредя да се направи домашен обиск, ала момичето няма да бъде задържано. Нека бъде изпратена в изгнание. Да излезе от страната и да даде друга насока на прелъстителското си изкуство.

Базен се възпротиви, но не успя да се наложи и в крайна сметка си тръгна с потиснат гняв. Когато си бе заминал, императорът се обърна към Мехиа:

— Прочетохте ли внимателно афиша?

— Да, Ваше величество.

— Също и онова място?

— Кое място има предвид Негово величество?

— В което се казва, че съм креатура на Наполеон и лижа плюнките му.

— За съжаление бях принуден да прочета и това оскърбление!

— По него съдя, че преди малко имахте право. Но аз ще докажа на тези господа, че в никой случай не съм креатура на Наполеон. Наблюдавахте ли Базен, докато четях?

— Много внимателно, Ваше величество.

— Забелязахте ли нещо?

— А-а, Негово величество има предвид онзи поглед на доволство?

— Който той ми хвърли, когато прочетох това място! Аз неволно го погледнах. Какво ще кажете по въпроса?

— Мисля, че един маршал не е най-подходящият човек да носи някакъв конфискуван плакат в качеството на куриер. За тая цел си има достатъчно подчинени.

— Имате право. Той го стори от злорадство. Да вървим вкъщи, скъпи Мехиа! Все пак малко се поразвълнувах и искам да поговоря с императрицата. Нейната близост винаги оказва успокоително въздействие на моята душа.

Те напуснаха градината и закрачиха към вилата.

Това се случи в предобеда. Следобедът ни отвежда в столицата Мексико. Хосефа Кортейо стоеше в стаята си пред огледалото. Възнамеряваше да се облече за излизане.

С течение на времето, въпреки цялата си съпротива, бе принудена да се откаже от плановете си за сключване на брак с Алфонсо. Той от години пребиваваше в Испания, беше останал несемеен наистина, но повече не се и появи в Мексико. Ето как страстта на Хосефа постепенно бе утихнала и нейният импулс за дейност се бе насочил към висшата политика. Цялото й същество напираше да стане дъщерята на президента на Мексико, до която всички се домогват.

— Не ти ли се струва, че нещо измършавях, Амайка? — попита Хосефа старата си прислужница — индианката.

— О, не, сеньорита.

— Значи смяташ, че съм станала още по-красива?

— Съвсем сигурно! Въобще има хора, които с годините стават все по-красиви и вие принадлежите към тях, сеньорита.

— Тогава ме облечи, но много изкусително, скъпа Амайка!

Смятам да отида до литографа. Поръчала съм нови десет дузини портрета.

— И те са отново предназначени като подарък за привържениците на вашия баща?

— Да. Не намираш ли, че идеята да се дава моят портрет на всеки привърженик е доста сполучлива?

— Съвсем определено! Нещо повече, идеята е грандиозна! Те навярно щяха да продължат тоя разговор на небивалици, ако отвън не бяха прозвучали стъпки. Появи се една прислужница, зад която се виждаха няколко души. Беше алкалдът с неколцина полицаи.

Когато служителите нахълтаха, без някой да е доложил за! тях, Хосефа се надигна и извика властно:

— Какво означава това, сеньори? Не знаете ли как следва да се отнася човек с една дама?

— Знаем много добре — отвърна алкалдът, — и ще се отнасяме с вас точно така, както сте заслужили. Познавате ли ме?

— Да — отговори тя.

— И тъй, идвам от името на императора…

— Императора? — пресече го тя стреснато.

— Да. Къде се намира вашият баща?

— Замина. Към Оаксака, както ми каза. Но не зная точно къде.

— Кога смята да се върне?

— Не беше определено.

— Познавате ли Пантерата на Юга?

— Не.

— И той никога не е бил тук?

— Никога.

— Но вашият баща го познава?

— Това не знам.

— Хм, значи излиза, че сте невинна, сеньорита. Вероятно все пак сте мярнали афиша, който днес беше разлепен по къщите?

— Не.

— Да, но на него се чете името на вашия баща.

— Не зная нищо по този въпрос, сеньор. Когато баща ми отсъства, тук живеем доста уединено. Нима афишът произлиза от моя баща?

— Много вероятно, тъй като е подписан с неговото име.

— Та не може ли някой друг да използва името, сеньор алкалд?

Човекът я изгледа объркано. Мисълта, която тя подхвърли, изглежда го убеди.

— Хмм, да, това действително е възможно — призна той.

— И каква е прокламацията на афиша, сеньор? — запита го тя.

— Бунт и държавна измяна.

— О, в такъв случай баща ми със сигурност не е съпричастен. Той не е държавен изменник.

— Но въпреки това се намира в съюз с Пантерата на Юга, сеньорита!

— На мен не ми е известно. Най-вероятно се касае за клевета.

— То ще си проличи. Ще хвърля едно око най-напред при вас.

— О, Santa Madonna! Тук в моята стая?

— Да, и изобщо в цялата къща.

— Тогава търсете, за Бога! Няма да откриете нищо, защото сме невинни.

Чиновникът започна да изпълнява дълга си по чисто мексикански маниер, което ще рече, бавно и през пръсти, макар да му бяха необходими няколко часа. Когато приключи, вече се свечеряваше.

— Не открих нищо, сеньорита — рече той чистосърдечно.

— Знаех си — потвърди надменно Хосефа.

— Аз мисля, значи, че вие сте невинна, сеньорита.

— Напълно сигурна съм, сеньор.

— При това положение много съжалявам, че трябва да ви съобщя нещо неприятно.

— Да ме плашите ли искате, сеньор?

— Далеч съм от тая мисъл, но съм длъжен да изпълня заповедта на императора.

— О, Dios! Сега вече наистина ме обхваща страх, сеньор!

— Няма защо да се страхувате. На вашата личност все пак няма да се случи нищо. Необходимо е само да смените местожителството.

— Местожителството? Как да го разбирам?

— Е-е, ще бъдете екстернирана.

При тези думи Хосефа пребледня. Такова нещо не очакваше.

— Екстернирана? — запита. — И каква е причината, сеньор?

— Бунт и държавна измяна.

— Добре де, ама вие сам казахте, че съм невинна.

— Вие да, но не и баща ви. Впрочем раздали сте ваши портрети.

— Само на приятели.

— Тези приятели обаче по някакво нещастно стечение на обстоятелствата са до един държавни изменници. И тъй, уведомявам ви, че трябва да напуснете града в рамките на двадесет и четири часа и страната до не повече от седмица.

Слисана до немай-къде, Хосефа едва не се свлече.

— Ама аз не мога да тръгна. Татко не е тук! — извика тя. — И него ли интернират заедно с мене?

— Не. Него спипаме ли го, ще увисне на бесилото.

— О, Madonna, какво нещастие! А какво ще стане с имуществото ни?

— Можете да го вземете със себе си.

— А прислугата?

— Могат да тръгнат с вас или да останат — тяхна воля. Не приемайте нещата толкова лошо, сеньорита! Някои вече бяха прокудени от страната и все пак отново се върнаха.

Служителят се отдалечи с полицаите. Индианката беше изслушала целия разговор. Когато онзи си замина, тя подхвърли с лукаво намигане:

— О, сеньорита, колко сте умна и хитра!

— Нали, Амайка? Той действително ме смята за невинна!

— Да, да, тези мъже често са много глупави! Но нима сега вие наистина ще трябва да напуснете страната?

— Може би, а може и не. Татко ще реши довечера.

— Ах, непознатият пратеник вчера беше от него?

— Да. Татко има намерение тази вечер да се вмъкне преоблечен вкъщи. Ти ще се погрижиш да не възникнат затруднени. За никого не съм си у дома, Амайка!

Заповедта на алкалда все пак я изведе от равновесие. Чувстваше се безпомощна и с копнеж очакваше пристигането на баща си.

Беше късна вечер, а Хосефа продължаваше да седи в очакване в стаята си. Беше изпратила индианката долу до входа, за да отвори веднага, щом се появи Кортейо. Внезапно врата се отвори тихо и влезе някакъв мъж, когото Хосефа не познаваше. Тя се стресна не на шега, ала бързо се окопити.

— Кой сте вие? И какво търсите тук?

Непознатият направи къс поклон и запита с глух глас:

— Тук ли живее сеньор Кортейо?

— Да. При него ли идвате?

— Не, при вас.

— Я гледай, и какво желаете от мен? Как се вмъкнахте?

— През дворната стена.

Този отговор предизвика у Хосефа ужас. Та нали през стената можеше да се промъкне само крадец или някакъв друг подозрителен тип.

— Защо не влязохте през входа? — запита.

— Защото не исках да ме забележат — поясни той. — Но сега разбирам, че тази предпазливост е била ненужна, тъй като едва ли друг би ме разпознал, след като и ти самата ме сметна за непознат.

С тия думи смъкна перуката и фалшивата брада и чак сега Хосефа позна баща си. Полетя към него. Той я стисна в обятията си и я дари с целувка, на което тя отговори. Подобни нежности бяха рядкост при тях.

— Ти ли си? — извика тя. — Наистина не те познах!

— Да, дегизировката ми е отлична — наду се оня. — Но е и крайно необходима, защото видят ли ме тук, свършено е с мен!

— От Пантерата на Юга ли идваш?

— Така е. Ти как я караш?

— Добре, до днес. Но следобед дойде алкалдът за домашен обиск.

— Домашен обиск? Действително ли ме смятат за толкова глупав — да се присъединя към Пантерата и напусна града, без да към привел работите си в такъв порядък, че да не ме сполети беда? И естествено нищо не намериха?

— Абсолютно нищо. Та нали всички неща са заровени.

— Е, значи всичко е наред, Хосефа.

— Напротив, не е. Аз съм интернирана.

— Хайде бе, наистина ли? — понита Кортейо без проява на страх. — И сигурно по заповед на императора?

— Да.

— Това е последица от днешния ми афиш. Смехотворно!

Колко надалеч всъщност се разпростира властта на тоя император Макс. Необходимо е само да се поотдалечиш и той вече не е в състояние да те досегне. Тогава ще бъдеш в пълна безопасност. Впрочем ти ще напуснеш града още днес.

— Още днес? Защо? — запита тя.

— Ще ме придружиш до хасиендата дел Ерина.

Кортейо изрече думите с равнодушие, но с лека усмивка. Хосефа подскочи, сякаш бе паднал гръм пред нея и извика:

— До хасиендата дел Ерина? Вярно ли? При стария Педро Арбелец? И какво се каниш да правиш там? Та нали Арбелец е наш върл враг!

— Тъкмо затова се радвам да го посетя.

— Нещо не схващам.

— Ще ти обясня. Преди това обаче ми донеси нещо да ям и пия, но не издавай никому моето присъствие!

Дъщерята тръгна да приготви една бърза закуска за баща си. Сетне се настаниха един до друг в нейната стая и продължиха разговора.

— Моят пратеник благополучно ли пристигна при теб? — запита той.

— Да. — отвърна тя. — Каза, че днес ще се вестиш.

— Е, тогава чуй кое ме накара да дойда, да те взема от Мексико сити! Пристигнали са оръжия за нас. Пантерата вече започна бой. За съжаление успехът е съмнителен, тъй като французите са твърде много. Трябва да се нападнат от две страни — от север и от юг. Ето защо наредих да вербуват хора и по същата причина ще тръгна нагоре на север, за да сформирам един голям отряд.

— Но аз защо ще идвам?

— Защото имам нужда от теб, пък и нали трябва да напуснеш града.

— И защо към хасиендата дел Ерина?

— Защото е разположена извънредно подходящо за целите ми. Знаеш ли къде се намира сега Хуарес?

— Казват, че е в Ел Пасо дел Норте.

— Така. Трябва да отида при него и да постигна обединение. Задължително е да го направя наш приятел, понеже само с обединени сили можем да се справим с французите.

— Но, татко, аз мислех, че искаш да ставаш президент? Ако обаче се уловиш за Хуарес, никога няма да станеш!

— Глупости, тъкмо това ще оправи нещата! Веднъж да сложа ръка на ресурсите му, после… хмм!

— А-а, разбирам — после може да вдърви по дяволите.

— Да. По-нататък узнах, че на път за Хуарес е един английски емисар. Той му носи оръжия, муниции и пари. Трябва да го издебна и да му отнема всичко. Като притежател на тези средства ще бъда добре дошъл за Хуарес.

— А ако научи, че само притежаваш онова, което всъщност е било предопределено за него?

— Кой ще му го каже? Аз не. Аз съм единственият, който го знае.

— Къде се намира емисарят?

— Ще отпътува с кораб от Ел Рефугио нагоре по Рио Гранде. Там ще го заловя. Познай как се казва този човек!

— Как ще позная. Кажи го ти!

— Лорд Дридън.

Хосефа подскочи.

— Дридън? Той?

— Да, комуто отмъкнахме милионите.

— И когото Хуарес освободи от ръцете на Пантерата?

— Да! — кимна Кортейо с просияло лице.

— Какъв късмет, какъв шанс! Значи ще дойда с теб до Рио Гранде?

— О, не, Хосефа. Ще останеш в хасиендата дел Ерина.

— Ще се съгласи ли Педро Арбелец? Кортейо се изсмя грубо.

— Ще бъде принуден. Да не мислиш, че ще му оставя хасиендата?

— Че тя е негова собственост!

— Сега. Но ще стане моя. Тя ще бъде отправна точка, база за моите начинания. Там ще вербувам и събирам хората си. Оттам ще се появя като изневиделица и там… нали знаеш най-важното? В нейна близост се намира Пещерата на кралското съкровище.

— Ах, искаш да го извадиш? — възкликна възторжено тя.

— Да, но първо трябва да го намеря. Доколкото узнах от Алфонсо, мястото е тайна на мищеките. Ще заловя неколцина от това индианско племе и ще ги мъча и изтезавам, додето издадат тайната. Тогава ще съм богат, неимоверно богат и ще ми е лесно да стана президент на Мексико.

— Искаш да купиш хасиендата от Арбелец?

— Това и през ум не ми минава. Просто ще му я отнема. Извън града ме чакат триста храбри мъже. Аз ги вербувах. Те ще образуват ядрото на въоръжената сила, която ще събера около себе си. С тях лесно ще превзема хасиендата. Ако Арбелец рече да се отбранява, ще намери гибелта си.

— Така е разумно. Значи ще яздя с тези хора? Още тази вечер?

— Да. Нямаме време за губене.

— А какво ще стане с къщата, мебелите и всичко останало?

— Ще остане така, както си е. Погрижил съм се да се запази в порядък.

— Трябва да взема Амайка със себе си, татко!

— Не става. Старата само ще ни пречи.

— Необходима ми е като прислужница.

— Сама ще си прислужваш по пътя.

— Ама това е абсолютно невъзможно, татко! Дъщерята на един… президент!

— Ба! Все още не си.

— Но щом ще яздя с триста сеньори, искам все пак да се понаглася. Наистина ми е нужна слугиня за обличане.

— В такъв случай трябва да си останеш тук. На мен дъртата хич и не ми е дотрябвала. Сега опаковай онова, което смяташ да вземеш със себе си! През това време аз малко ще си отпочина. Точно в полунощ потегляме.

Кортейо говореше толкова категорично, че Хосефа не посмя да противоречи. Тя се подчини на заповедта и малко след полунощ един отряд от триста мъже, сред които се намираше една-единствена дама, галопираше на север.