Бенито Хуарес

12. Пред портата на смъртта

На излизане от стаята си Хуарес срещна Стернау, който се бе отбил за кратко при апачите и сега се връщаше да погледне ранения. Няколкото бегли забележки, които размениха, дадоха повод на президента да се предостави на графа за желания разговор. Двамата влязоха при него. В течение на започнатата беседа президентът научи всяка случка, отнасяща се до фамилията Родриганда.

— Човек би могъл да сметне всичко за невъзможно — рече той. — И се питам с погнуса, нима действително съществуват такива ужасни хора като този Хенрико Ландола и двамата Кортейо. И тъй сеньор Мариано, вие сте убеден, че сте племенник на граф Фернандо?

— В това дори не мога да се усъмня — заяви запитаният. — А и дон Фернандо е на същото мнение.

— В такъв случай остава да се внесе яснота в тези точки, които сега все още са забулени в мрак. Каквото мога да допринеса в това отношение, със сигурност ще го сторя.

— Да разчитаме на вашата подкрепа, за нас ще бъде от най-голямо предимство — увери Фернандо.

— О! — възкликна скромно Хуарес, — На моята подкрепа сега все още малко може да се разчита. Но се надявам много скоро да докажа съчувствието си, изпитвано към вас. На господството на французите по всяка вероятност е отреден къс срок. С тях ще рухне и клатушкащият се трон на ерцхерпога. След това аз отново ще бъда господар на страната и първата ми заповед при завръщането в столицата ще бъде да се разкрие криптата на Родриганда. Тогава да се надяваме този Пабло Кортейо, с когото и аз имам значителни сметки за уреждане, да ми падне в ръцете.

— Може би не представлява трудност да се залови — подметна Стернау.

— Пабло Кортейо вече не е в столицата. Нещо е закопнял да става президент.

— Наистина ли? Та това е направо смехотворно! Нима е намерил поддръжници?

— Пантерата на Юга вербува за него.

— Това ме учудва. Все пак Пантерата на Юга ми е известен като патриот. Мисля, че той веднага ще се присъедини към вас, след като прикрепите победата към вашите знамена.

— Аз също си мисля за верността и предаността, които необузданият Хуан Алварес още преди години твърдо оказваше на мен и делата на Мексико.

— Нямате ли представа къде се намира понастоящем Кортейо?

— От столицата е заминал за южните области, в които Алварес притежава една почти неограничена власт.

В този миг разговорът бе прекъснат от почукалия на вратата Пирнеро.

— Сеньор Лешоядовия клюн желае да разговаря със сеньор президента — оповести той и се оттегли. Хуарес пристъпи няколко крачки.

— Лешоядовия клюн, скаутът? Със секретна мисия ли идвате?

— О, не! — отговори запитаният. — Тези джентълмени вече знаят какво имам да ви казвам, сър.

Хуарес огледа внимателно северноамериканска.

— Седнете, сеньор! — каза той, посочвайки един стол. — Някакво известие ли имате за мен?

Ловецът измери президента също така старателно, както бе огледан от него и присви уста да изплюе струя тютюнев бульон. Тогава обаче му дойде на ума, че все пак може би не е съвсем благовъзпитано да се освободи от излишъците в устата си пред президента на Мексико по толкова неизискан начин.

— Предполагам, че правилно отгатнахте, сър. Действително известие имам да ви предам.

— От кого? — осведоми се Хуарес.

— От един инглишман.

— Аз наистина очаквам от един такъв много важна вест.

— Предполагам, че е тази, която нося.

— Как се казва англичанинът?

— Лорд Хенри Дридън, граф Нотингам. — По лицето на Хуарес се изписа изненада.

— Дридън? Преди известно време ми се удаде да му окажа една услуга. Щом той ми праща вест, сигурно ще е лична. Къде се намира?

— В Ел Рефугио, близо до устието на Рио Гранде.

— Но именно оттам трябва да дойде очакваното известие!

— Правилно! А аз съм този, който го носи. Лорд Дридън е тайният пълномощник на Англия, когото вие очаквате.

— Кой би го помислил! Той ще бъде добре дошъл! Но я кажете. Какво носи?

Спокойното иначе лице на президента изрази голямо напрежение.

— Щастие! — подчерта американецът. — Подочух един разговор, от който разбрах, че лордът е хвърлил доста усилия да повлияе в Лондон за вас. Той много е допринесъл Англия да се включи в заплахата на Съединените щати към Франция. Сигурен вече в успеха, той твърди, че наближава времето, когато французите ще бъдат принудени да изтеглят войските си от Мексико.

Хуарес въздъхна дълбоко:

— Де да е така!

— Нямайте грижа! — отвърна ловецът с категоричен тон. — Сър Хенри ме натовари, тъй като той самият още не може да потегли, да ви предам утешителното уверение: В случай че французите не си тръгнат доброволно, Англия и Америка ще се съюзят да ги изгонят със сила и ще издействат на президента Хуарес признаване и легитимност.

Тогава президентът протегна десница на пратеника и произнесе:

— Ето ръката ми, сеньор! Това послание за мен е по-скъпо от милиони звънкови монети, въпреки, че и парите ми са крайно необходими.

Лешоядовия клюн разтърси предложената ръка и продължи:

— Не се безпокойте, сър! За пари също е погрижено!

— Да. Неотдавна получих от Съединените щати значителна сума, която ми дойде тъкмо навреме. Ловецът се усмихна многообещаващо.

— Така ли? — рече той. — Нима мислите, че Англия ще остане по-назад? Имат ли Съединените щати пари, то и Англия определено ги има! Сър Хенри е донесъл за вас няколко бъчонки с лъскави златни английски лири, хубави парици, сър.

— Какво щастие! Сега мога да плащам и избирам нови попълнения!

— Да, можете. Освен това зная, че президентът на Щатите ви изпраща от Калифорния цял отряд способни мъжаги, които и от дявола не се страхуват.

— Идват ми точно навреме. Няма да им липсва нищо. Ще ги екипирам добре.

— Що се отнася до това, само ще си губите времето! На президента и на сън няма да му хрумне да ви прати невъоръжени хора. Впрочем сър Хенри пристигна с един кораб, който е натоварен с оръжия и муниции за вас. Аз лично видях всичко.

— Какви са оръжията?

— Единадесет оръдия с принадлежностите им, няколко хиляди револвера и патрони за тях, също толкова саби, десет пъти повече ножове, и, което е най-главното, осем хиляди добри пушки, които ще ви свършат чудесна услуга. — Лицето на президента засия от радост.

— Аз бях търпелив и страдах, защото знаех, че моето време ще настъпи — заговори той развълнуван. — Стоях до границата на страната, за чието добруване бих дал живота си и само шепа бяха верните хора край мен. Аз отново ще развея своето знаме и веднага щом прозвучи гласът ми, всички верни приятели на отечеството ще се съберат около мен, за да изхвърлим врага. Началото е положено, първите три роти на неприятеля са унищожени и нищо няма да ми попречи да продължа започнатия ход. Оттук ще потегля към Чиуауа, за да освободя този напуснат от по-голямата част на гарнизона град, а сетне и целия щат с това име от тиранията на французите. В Чиуауа са затворени като заложници и няколко от моите най-верни привърженици. Но по-напред трябва да знам кога и къде да чакам лорда.

Каква заръка ви даде той?

— В това отношение никаква. Аз трябва да чуя вашето желание и да му го отнеса.

— Значи очаква вашето завръщане?

— Да.

— Колко време ви е необходимо да достигнете до Ел Рефугио?

Янки протегна мускулестите си ръце и огледа постниците си.

— Аз греба добре. За шест дни ще бъда долу.

— А от колко време се нуждае човек да дойде срещу течението дотук?

— Това изцяло зависи от превозното му средство, сър!

— Е, добре, лордът с какви плавателни съдове ще си послужи?

— Той има на палубата два малки, плитко газещи и бързоходни парни катера. Сега е зает да ги монтира. Предназначението им е да теглят срещу течението лодките с качения на тях товар на кораба и вероятно ще изпълнят дълга си.

— Какъв път оставят за един ден?

— Мисля, че за девет-десет дена могат да бъдат тук.

— Прибавено към шестте дни, необходими ви надолу, прави шестнадесет дни. Толкова много време не бива да губя, преди да съм превзел Чиуауа.

— Кой казва, че трябва да чакате толкова? Имате при себе си храбри ловци и петстотин апачи. Тези хора са напълно достатъчни да завземат града. За колко време, считано от днес, можете да бъдете в Чиуауа?

— За четири дни.

— Е, добре. След шест дни аз ще съм пристигнал в Ел Рефугио, ще тръгнем веднага, ще плаваме но реката до Белвил и ще завием по Рио Саладо, която е плавателна за нашите плоскодънни лодки. Ще ви чакаме там, където се влива Себинас. Сметката е направена добре, предполагам, и пие не бихме могли да намерим по-подходящо място за нашата среща.

Президентът се замисли.

— Имате право, сеньор. Но как стоят нещата със сигурността на пътуването ви?

— О, не се тревожете, сър! Събрал съм няколко храбри boys[27], които знаят как да се грижат за безопасността. Впрочем малко опасения буди цялото това разстояние. Индианци там едва ли има, а и господа французите надали ще ни се мярнат по пътя.

— Такова е и моето мнение, — След тези думи президентът се обърна към Стернау: — Сеньор, всички вие ми разказахте съдбата си, но забравяхте да споменете какво възнамерявате да правите.

Стернау отвърна:

— Смятаме да яздим до хасиендата дел Ерина и да пипнем тоя Кортейо за перчема, но същевременно търсим възможност да изпратим новината, че сме още живи и отново свободни до родината.

— Вие тук ми оказахте такава неоценима услуга, че бих съжалявал да изгубя помощта ви. Последвайте ме до Чиуауа и до лорд Дридън, после ще получите пълната ми подкрепа. И понеже бързата езда би изтощила дамите, ще ги оставим временно с капитан Унгер тук при Пирнеро.

— Този план е добър, сеньор — рече Стернау.

— В такъв случай се споразумяхме — заяви Хуарес. — Кога ще отпътувате, сеньор Лешоядов клюн?

— Веднага щом е възможно — отговори траперът. — Най-добре веднага да се кача в кануто си.

— Сега, посред нощ?

— Да. Нямам време за губене.

— О, виждам, че вземате присърце задълженията си и не желая да ви препятствам. Ще отида до стаята си да напиша няколко думи, които ще връчите на лорда. Елате!

Двамата излязоха.

— А аз — обади се Стернау — ще навестя Черния Жерар. Състоянието му е толкова критично, че не бива да го изоставям.

Докато горе се водеше този разговор, Пирнеро отскочи до кухнята и в магазина да потърси дъщеря си, но не я намери. Поради това се върна с понижено настроение, седна до отворения прозорец и се загледа в тъмната нощ. В селището беше тихо и безлюдно. От далечината, от време на време прозвучаваше многогласен рев. Бойният вик на апачите за падналите войни се редуваше с ликуващ възглас за скалпираните французи.

В един момент вратата се отвори и влезе Резидиля. Баща й отначало се престори, че не я забелязва. Тя плъзна безшумно из стаята, намирайки си работа, a той продължаваше да се взира през прозореца, въпреки че не можеше да види нищо в тъмнината. По едно време се прокашля неловко на няколко пъти.

— Непроницаем мрак!

Резидиля не отговори. По тая причина той повтори с по-висок глас:

— Дяволски мрак!

— Да, човек и дланта не би могъл да види пред очите си.

— Това е вярно. Но толкова повече пък може да чуе.

— Че какво ще чуе? Та навсякъде навън е така тихо.

— Тихо? Слушай само! Чуваш ли тоя вой?

— Да, сега го чувам.

— Такива работи при нас в Пирна не се случват.

— Ама там няма и индианци.

— Няма, я. Там никой не скалпира хора. Най-много да цапардосат някой с крака на стола по кратуната и черепът му да изкънти, особено по сватби, кръщенета и помени. Знаеш ли кой от тези три празника е най-хубавият?

— Мога да си го представя. Погребението.

— Погребението? Погребението да е най-хубавият празник? И защо?

— Защото на човек му е най-добре, когато е мъртъв. Резидиля беше настроена много сериозно и поради това говореше по този начин. Баща й обаче не можа да го проумее. Той я изгледа изпитателно и възрази:

— Най-добре, когато е мъртъв? Ти не си с ума си. Не, не, най-красивият от тези три празника си остава сватбеното тържество. Присъствала ли си някога на такова?

— Да. — Ето на. То е едно ядене и пиене, скачане и танцуване, едно прегръщане и целуване, най-вече между булката и младоженика. Когато аз се женех за твоята майка, бях оглупял от щастие. По-късно отново се вразумих. Такава една невяста е за завиждане, тъй като нейният годеник става зет. Бих желал най-сетне да знам, дали и ти нямаш план да станеш булка. Какво ще речеш? — Резидиля мълчеше. Ето защо той продължи:

— По този въпрос и досега не съм наясно. Винаги съм се надявал, че ти ще ми доведеш някой зет. Но ти не желаеш? Нали тъй?

— Да — отвърна Резидиля едва чуто.

Пирнеро намери сили да продължи сериозно:

— Аз поразсъдих и ти давам право. Не ми е тупнал тоя зет и, ако ми натресеш някой, ще го изхвърля през вратата.

С тая гръмка декларация той се изправи, пристъпи към Резидиля и добави с повишен тон:

— И на първо място ти забранявам да се омъжваш за Черния Жерар. Не мога да го понасям тоя тип. Ясно? Сега знаеш моята твърда воля. Това е положението!

С горди крачки той тръгна към вратата.

Резидиля погледна пламнала след него. Тя не можеше да си обясни промяната в убежденията. В ушите й — garrotteur. В нейния живот нямаше нито едно петно; беше си представяла мъжа, който ще притежава сърцето й също така чист и безупречен, а всичко се бе оказало толкова различно. Тя беше простила на любимия, знаеше колко тежко е заплатил грешките си, че никога не би се провинил в престъпление, но думата garrotteur така и не бе могла напълно да се заличи от съзнанието й.

Днес той й бе доказал колко я обича. Сега лежеше горе прострелян и изпонамушкан, а искрицата живот едва мъждееше в него. Сега, сега най-сетне звученето на фаталната дума бе заглъхнало в нея и тя чувстваше, тя знаеше, че трябва да бъде негова, без въпроси, без колебание, с непоклатимо, непоколебимо доверие. И все пак не беше отишла при него. Защо ли?

Душата на жената е вечна загадка. Но в случая в решението й не бе залегнала някаква латентност. Резидиля чувстваше как тази любов я връхлита като безкраен, непреодолим порой. Осъзнаваше, беше сигурна, че трябва да се хвърли към любимия и да задържи с високи вопли гаснещия му живот, ала тъкмо това би могло да го тласне безвъзвратно към смъртта, ако все още съществуваше надежда да бъде спасен. Тя се плашеше от мощта на своята любов и ето как лежеше той там горе, сякаш нямаше сърце, което да отправи една-единствена голяма молитва за неговия живот.

Така седеше Резидиля, притиснала здраво ръка към гърдите. Но ето че вратата се отвори. Тя помисли, че баща й се връща, но когато вдигна очи, погледът й срещна Стернау.

— Извинете, сеньорита! — каза той. — Идвам като просител.

Тя се изправи и го погледна въпросително. Стернау беше познавач на хората. Защо тя не отговори? Очите му се впиха изпитателно в нея и по лицето му плъзна лека усмивка.

— Имате ли малко ленено платно за превръзки? — попита той.

— Да, веднага! — С тези думи Резидиля побърза към кухнята, а когато се върна и му предаде поисканото, запита: — Не са ли вече всички превързани? Кой ангажира вниманието ви?

— Жерар!

Тя пребледня.

— Толкова ли е зле положението му? — осведоми се с треперещ глас.

— Много зле — изрази съжалението си той.

— О, Боже, нима няма никакво спасение? — Само тези думи успя да промълви и очите й се изпълниха със сълзи на страх и мъка.

— Бог е милостив. Но освен него тук може да се очаква спасение само от още един лекар.

— И кой е той?

— Любовта.

Резидиля пребледня още повече. Сетне по лицето й плъзна тъмна червенина и поток от сълзи заля страните й. Стернау я улови за ръцете и произнесе настойчиво:

— Резидиля, той искаше да умре!

— Жерар? — попита тя с хълцане.

— Да. Той тръгна съзнателно, преднамерено към смъртта. Докато ние останалите се биехме зад укреплението, той остана отвън.

— О, Господи, защо?

— Не знам. Но вие знаете или най-малкото се досещате. Той се остави доброволно на куршумите на неприятеля. Защо го мразите?

— Да го мразя? Него да мразя?

При тези думи Резидиля скри лице зад ръцете си, а хлипанията почти задавиха гласа й.

— От дълго време ли го познавате? — поднови въпросите си Стернау.

— От неотдавна, но достатъчно дълго.

— Знаете ли къде е живял по-рано?

— В Париж.

— И какъв е бил там?

— Да, сеньор, той беше искрен. Нима и вие го знаете?

— А мога ли да узная също, защо не сте му простила?

— О, ама аз отдавна съм му простила!

— И въпреки това го отбягвате, когато толкова много се нуждае от помощ!

— Аз не бива да отивам при него! Аз… аз сигурно… не мога да го изговоря — отвърна тя.

— Нещо не проумявам, но както и да е. Когато днес започна битката, той ме помоли да ви предам неговия поздрав, ако загине. Той е още жив, но аз все пак ще ви го предам и това е поздравът на един мъртвец.

С тези думи Стернау се обърна и закрачи към вратата. Тогава Резидиля се спусна след него и помоли със сърцераздирателен тон:

— Сеньор Стернау! Ама аз не бива да отивам при него, защото сигурно бих го убила.

По лицето на Стернау отново пробяга мимолетна усмивка и той постави ръка на главата на момичето.

— Нямате вяра в силата на самообладанието си?

— Моят плач би отнел остатъка от живота му.

— Мое дете, вие не се познавате, жената е силна в страданието. Елате! Вие няма да го убиете, напротив, ще му вдъхнете живот.

Стернау я улови под ръка и я изведе от стаята. Резидиля не бе в състояние да се противи и го последва безволево до вратата, зад която лежеше любимият. Но там спря нерешително, изпълнена със страх и каза, почти треперейки:

— Сеньор Стернау, не смея!

— Почакайте, аз ще надникна предварително! Той влезе, оставяйки я с неизразими чувства в сърцето. След малко лекарят отвори вратата.

— Влезте, сеньорита! — помоли той тихо.

Резидиля пристъпи вътре. Там лежеше Жерар, омотан в бинтове и платнени ивици. Главата му също бе превързана с бяло сукно. Само лицето оставаше открито и бледнината на смъртта страшно контрастираше на гъстата черна брада. Страните бяха дълбоко хлътнали, а очите затворени. Ледени тръпки побиха Резидиля. Да, Стернау имаше право. Тя си бе мислила, че при първия поглед върху него ще се строполи. Сега усещаше, че това е невъзможно, сякаш тялото й бе от лед, а краката тежаха като олово. Голямо усилие й костваше да се движи, струваше й се, че мина цяла вечност, преди да стигне леглото.

Стернау сне превръзката на главата и сложи нова. Резидиля му помагаше. При движенията ръката й леко докосна бледата страна на Жерар. И сякаш разпознал любимата по това докосване, той прошепна тихо:

— Резидиля!

— Отговорете! — помоли Стернау. — Откак лежи тук, не е отварял очи.

Тя се наведе над ухото му.

— Добри ми, скъпи, Жерар! — изрече тихо. Тогава той бавно повдигна клепачи и безсилният мъртвешки поглед се спря на нея.

— О, сега няма да умра! — промълвиха устните му. Резидиля не се посвени от присъствието на Стернау. Нежно прилепи уста към безкръвните устни на болния и проговори.

— Не, ти не бива да умираш, мили Жерар, защото без теб и аз не бих могла да живея. Ти ще оздравееш и ще видиш, че си ми по-скъп от всичко на земята.

— О, Господи, това трябва да е Раят! — изговори полека Жерар сетне отново затвори очи.

Внезапното щастие се оказа прекомерно за неговите слаби сили и съзнанието му отново потъна в мрак.

— Сеньор, сеньор, той умира! — извика Резидиля, обхваната от страх.

Но Стернау я успокои.

— Не се плашете, сеньорита! Той е само в безсъзнание. Това не му вреди, напротив, укрепва го. Останете ли при болния, не губя надеждата, че ще оздравее.