Бенито Хуарес

7. Прикладът

Късно следобед в неделя старият Пирнеро седеше до прозореца си и зяпаше улицата. Навън се лееше обилен пороен дъжд — причина, достатъчна да влоши някому настроението. А при търговеца и кръчмаря то бе стигнало върха. За да го потисне донейде, той издебна дъщеря си, когато излизаше и нареди да му донесе халба царевична бира, която сам вареше. Тя му поднесе бирата и се отправи към обичайното си място, където се занимаваше с някакво ръкоделие. Старият направи порядъчен гълток, остави халбата и извести:

— Проклет дъжд!

Както обикновено дъщерята не отговори. Ето защо той скоро продължи:

— Също потоп. Нали?

Понеже и сега не последва отговор, той се обърна към нея и запита ядосано:

— Как? Каза ли нещо? Или нямам право?

— О, да. — отвърна Резидиля късо.

— Ако бях навън и се удавех, на теб нямаше хич да ти пука, а?

— Но, татко! — възмути се тя.

— Че какво? Да не би да не е възможно? Да допуснем, че се удавя и те оставя сама. Каква ще я караш, а? Ще продължиш да въртиш заведението и всичко останало? Без мъж? Как ли не!

Ходът на мисълта на бащата беше забавен. Принудена да се разсмее, Резидиля се пошегува:

— Сигурно няма да излезеш и се удавиш само и само да ми докажеш, че се нуждая от мъж?

— И защо не? Напълно съм в състояние! Един добър баща трябва да направи всичко възможно, за да вразуми детето си. Но… я гледай, кой ли идва?

Отвън се разнесе тропот от копитата на кон. Някакъв ездач препускаше насам под дъжда и спря пред вратата.

— А-а! възкликна старият. — Дрипльото, шпионинът! Днес няма да излизам заради него, та ако ще десет пъти да забележи моята дипломация. При такова време човек си стои в салона.

Новодошлият наистина беше Жерар. Резидиля се изчерви още щом го видя. Когато той влезе, старият Пирнеро едва-едва отвърна на поздрава, ала дъщерята му кимна мило. Поръча си чаша джулеп, която му донесе Резидиля и се настани. Дълго време в салона цареше тишина, единствено старият барабанеше по стъклото. Най-сетне все пак му дойде охота за бъбрене и той подхвана:

— Проклет дъжд!

— Да. — отвърна Жерар, потънал в мисли.

— Също потоп!

— Е, толкова лошо чак не е!

— Какво, не е като потоп? Вие сте на друго мнение от мен? — Пирнеро се извърна да изгледа посетителя гневно, защото днес не му беше много до дипломатически усмивки. Тогава видя как водата се стича от прогизналите дрехи на ловеца по пода, — Не е като потоп, казвате? само се погледнете! Още двама такива клиенти да дойдат и сме се удавили!

Жерар едва сега забеляза локвата и се извини.

— Прощавайте, сеньор Пирнеро! Но не можех да остана и вън!

— Кой го иска? Но можехте да дойдете в сухи дрехи. Та нямате ли си жена, която да ви натъкми?

— Не.

— Не? Да, това сега ви е от полза. На други хора да мокрите стаите! Човек трябва да се задомява! Прав ли съм?

— На драго сърце съм съгласен с вас.

— На драго сърце? В такъв случай виждам, че сте разумен, макар и да не сте такъв ловец като Черния Жерар. Много ми се ще да го видя!

Ловецът се подсмихна.

— До неотдавна трябваше да бъдете в Чиуауа. Той е бил там.

— Тоя съвет не ми върши работа. Сега там са французите.

— Той тъкмо заради французите отишъл. Така чух.

— И какво ще търси при тях, а?

— Да разкрие плановете им.

— Значи да ги шпионира? Глупости! По-скоро си мисля, че французите идват при нас да правят шпионаж. На тях по им подобава.

Пирнеро метна един гневен поглед па клиента. Черния Жерар не се подведе и продължи равнодушно:

— И все пак той е бил там, само че са го заловили.

— Caramba! Вярно ли?

— Да. — потвърди Жерар с лека усмивка.

Той от сърце се радваше, че старият е така пристрастен към Черния Жерар. Онзи обаче забеляза усмивката и запита начумерено:

— И вие сигурно се радвате? Не сте ли и вие Французин?

— Действително, ала въпреки това не одобрявам решението на императора да изпрати войски в Мексико.

— Как? Какво? Не го одобрявате?

— Не.

При този отговор старият забрави политическите си дарования, подскочи от стола, прекрачи към посетителя и викна:

— И вие наистина смятате, че ще го повярвам? Аз вярвам само едно, а именно — вие самият сте френски шпионин, който се мъкне при нас да подпитва. Нарочно говорите против вашия император. Ама аз не съм толкова глупав, колкото си мислите! Тия работи са ми ясни. Прозрях Ви, защото се издадохте.

Резидиля се разтревожи и пребледня. Жерар обаче запита спокойно:

— И с какво толкова съм се издал?

— С радостта си, че французите са заловили Черния Жерар.

— Е, да но и вие самият ще се зарадвате, като ви кажа, че му се е удала възможност да натрие носа на французите. Той веднага им избягал.

— Хайде бе! Наистина ли? Тогава бъдете така добър да разкажете!

— С най-голямо удоволствие, сеньор Пирнеро. Жерар Мазон разказа приключението си, без да даде да се разбере, че самият той е героят. По понятни причини пропусна да спомене и съвместната работа с Емилия. Пирнеро го изслуша с пълно съпричастие.

— Да, да! — възкликна той накрая, — Черния Жерар те не могат да заловят. Знае си работата той! Значи им казал истината? И дори вие се радвате?

— Естествено. Вярно е, че съм роден във Франция, но обичам Мексико и завинаги ще остана тук. Ето защо мразя Наполеон, който залива в кръв тази красива страна и ще дам всичко от себе си за неговото прогонване.

— Вие ли? — запита старият с особено натъртване. — Я оставете това! Вие не сте в състояние да сторите абсолютно нищо. Тия неща се вършат от мъже като Жерар. Аз съм му много благодарен, задето очисти пътищата от всякаква сбирщина. А не знаете ли случайно дали е семеен?

— Доколкото знам, още не.

— Хмм, това е добър ход от негова страна, който ми харесва. Но пък не бива да продължава много дълго. Такъв мъж трябва да има жена, която да му донесе състояние. Така ще си има домашно огнище, нещо твърде ценно, когато някой път вятърът събори някой ригел от покрива. А да знаете в кои местности най-вече обича да ловува?

— Навсякъде, където се среща дивеч, Но научих, че в близко време ще има работа насам при реката.

— Насам при реката? Caramba! Да не би и във форт Гуаделупа? Това наистина ще ме зарадва безкрайно много. Обича ли Черния Жерар да пие джулеп?

— Най-много една чашка.

— Или много или малко! Онзи, който иска да пие джулеп във Форт Гуаделупа, непременно трябва да се отбие при мен и ето как, мисля, ще мога да го видя.

— Убеден съм, че той ще намине към вас.

— Наистина ли? Чуваш ли Резидиля?

Щерката не отговори. Намираше се в твърде неловко положение. Начинът, по който баща й говореше за женитба, за нея беше цяло мъчение.

— Е, не чу ли? — изръмжа старият сърдито.

— Да — отговори тя.

— Добре. А най-доброто е, че аз веднага ще го позная по пушката. Нейният приклад е от чисто злато, от който той отчепква, когато му се налага нещо да плати. Ето това се казва пушка! Не като оная стара цепеница, която сте облегнал там до вас. Ама я кажете, вие къде всъщност нощувате, а?

— Навсякъде и никъде.

— Което ще рече, нямате постоянно местожителство! И все пак трябва да имате къща или поне някоя колиба, където да се подслоните през зимата.

— Когато се заснежи, си строя там, където се намирам. През зимата се ловува, през пролетта се обработват кожите, след което се отнасят до някой форт или град за продажба.

— Това знам аз добре, ала благодаря за такъв живот. Вземете си жена, та да се застоите някъде! Вие наистина сте французин, но ако не приемате нищо от Наполеон, все ще си намерите жена — някоя индианка или пък някое бедно, трудолюбиво момиче. Богата, разбира се, напразно ще търсите, защото самият вие надали някога ще имате една прилична жилетка. Къде всъщност ще dime днес при това отвратително дъждовно време, сеньор?

— Тук.

Старият удължи физиономия и изгледа посетителя подозрително.

— Тук, при мен? Хм, хмм. Че имате ли пари? Вие винаги пиете само по една чаша джулеп. Това не е признак за богатство.

— Татко! — осмели се да се обади умоляващо дъщерята.

— Какво пък? — попита оня. — Е, да, ти имаш състрадателно сърце. Аз обаче предпочитам да заложа на сигурно. Ако този сеньор заплати предварително постелята, може да остане у нас.

— Ще платя. Колко ще струва? — запита Жерар усмихнато.

— Един куартильо.

Един куартильо възлиза приблизително на десет наши пфенига.

— Само един куартильо? — учуди се ловецът.

— Да, защото все пак ще лежите на слама.

— Защо? Та аз мога да си заплатя леглото.

— Няма да я бъде. Я се погледнете само! Резидиля се изчерви до ушите, но не посмя да направи забележка.

— Добре. — съгласи се Жерар. — Ето ви един куартильо за постелята и едно тлако за джулепа. Сега доволен ли сте, сеньор Пирнеро?

— Да. Едно тлако е половин куартильо.

— И тъй като сега всичко е наред, — рече Жерар — позволете да отида да си легна.

— Да спите? Още сега? Посред бял ден? В ред ли сте?

— Уморен съм. А това, както разбирате, може да се случи понякога на един ловец.

— Да, да, най-малкото на някой добър. Всъщност какво застреляхте днес?

— Още нищо.

— Ето ти на! Ама хайде да не ви задържам, вървете в името Божие и спете колкото щете! Резидиля, отведи госта при вакуеросите!

При вакуеросите? Значи трябваше да спи в пристройката. На ловеца впрочем това беше безразлично, макар, че повече би го зарадвало след дълги месеци най-сетне да отпочине в прилично легло.

— Буенас ночес, сеньор Пирнеро! — каза ловецът, вземайки пушката си.

— Буенас ночес, сеньор! — отговори старият и се настани отново до прозореца, за да продължи скучните метеорологични наблюдения. Резидиля спря Жерар отвън до вратата.

— Простете на баща ми! — помоли тя. — От време на време той става особен, ала иначе е много добър.

— Няма какво да прощавам, сеньорита. — отвърна ловецът.

— Негово право е да настанява клиентите си където му е угодно.

Аз и на сламата ще спя добре, защото съм яздил за шест дни едно разстояние от триста левги.

Резидиля плесна изумено с ръце.

— Триста левги! Как е възможно?

— За целта ми бяха необходими осем коня, не съм слизал от гърбовете им.

— О, тогава е цяло чудо, че не сте признали. Елате бързо!

— Останете тук, сеньорита! Навън вали и ще се измокрите. Зная къде да намеря вакуеросите.

— Ах, действително ли мислите, че ще ви оставя да спите на сламата? С тези мокри дрехи? На, елате с мен!

Момичето тръгна нагоре по стълбите и Жерар я последва. Резидиля отключи горе някаква врата, пропусна го да влезе и той се озова в стая с едва ли не аристократична обстановка.

— Ама това не е спалня за непознати! — смая се той.

— Действително не. — усмихна се тя доволно. — Тук преспиват нашите роднини, когато ни идват на гости. Тук се бе установила й моята братовчедка Ема Арбелец, когато бе последния път у нас. Оттогава тя изчезна. Седнете засега! Гладен ли сте?

— Не, но съм много уморен.

Резидиля излезе за малко. С тия негови дрехи той наистина никак не пасваше на това прелестно помещение, ала все пак се настани в едно меко кресло. Когато Резидиля се върна, той беше заспал. Тя постави един свещник на масата, наля вода в легена и огледа съчувствено Жерар.

— Бедният! — съжали тя ловеца — Колко ли трябва да е уморен, за да заспи толкова бързо! Тук обаче е пушката му и аз мога да се убедя.

Та посегна внимателно към карабината и я вдигна. Беше много тежка. Огледа съсредоточено приклада и погледът й се прикова към мястото, където френският сержант беше отстранил оловото.

— Злато, истинско злато! — прошепна тя. — Значи това е той! Моето предчувствие не ме подведе! Ох, как се радвам! Но след като самият той не говори по тоя въпрос, аз също ще си мълча и ще се правя, че не знам.

Тя остави отново пушката и докосна леко спящия, за да го събуди.

— Резидиля! — прошепна той насън. Момичето се изчерви, бутна го по-силно и той се разбуди.

— Я гледай, заспал съм! Извинете ме, сеньорита! — помоли я.

— Няма защо да молите за извинение. Желая ви приятна и дълга почивка. Буенас ночес, сеньор Мазон!

— Буенас ночес, сеньорита!

Загрижеността, проявена към него от Резидиля, му подейства безкрайно благотворно. Въпреки голямата умора, полежа още известно време буден в леглото, но със затворени очи наистина. Сетне потъна в дълбок сън.

По това време Резидиля седеше отново долу при баща си, който, както обикновено, правеше наблюдения на времето. Тя си мислеше за спящия горе мъж и за откритието, което бе направила с помощта на неговата пушка. От мислите я откъсна гласът на баща й.

— Проклето време!

Резидиля не се отзова, поради което след кратка пауза онзи продължи:

— Чу ли?

— Да. — отговори тя. — Лошо време.

— Да не би да нямам право?

— Напротив, скъпи татко!

— Ето на! Отвън зле, а в салона още по-зле!

— Как тъй?

— Как тъй ли? — възнегодува той. — Специално ли искаш да го знаеш на всичкото отгоре? Тогава изслушай всичко! Че какво вижда човек, като зяпа там навън, а? И какво вижда, като се озърне в стаята? Теб, все теб, отново и отново само теб, столовете и пейките, старите чаши и шишета и повече нищичко!

— Добре де, но ти какво друго всъщност искаш да видиш тук?

Въпросът бе твърде необмислено зададен, защото старият само дебнеше как да си дойде отново на любимия разговор. Тя го осъзна, ала прекалено късно, тъй като той тутакси отвърна:

— Какво друго искам да видя тук! По дяволите, че какво друго, освен един зет? Той ми липсва, само той. Не го ли схващаш?

— И чак толкова ли ти е притрябвал? — усмихна се тя.

— На мен не, на теб!

— На мен? — възкликна тя, разсмивайки се гласно. — Зет? За тая работа би трябвало все пак да имам дъщеря!

— Ама, че дивотии! Да ме осмиваш ли искаш, а? Не ме прави зъл! Кротува си човек тук, вперил поглед в мизерното време навън или в старите пейки и маси вътре, и какво получава в замяна? Нищо, ама нищичко! Да имаш барем един зет тук, та човек да може да се поразговаря с него, когато е в лошо настроение!

— Стига на него това да му харесва!

— Защо не? За какво ще е тоя зет, ако не да закрепи мертека на покрива и да служи като гръмоотвод при лошо настроение? Ако ти в най-скоро време не си вземеш мъж, аз самият ще ти доведа един, който щеш не щеш, ще трябва да приемеш. И знаеш ли кой ще е той? Отгатни!

— Че кой може да отгатне! Кажи си го по-добре ти!

— Е, кой друг, освен Черния Жерар!

— Черния… Жерар? — запита тя бавно и с особено ударение.

— Да, той! Него здравата си го бива, точно какъвто трябва да е моят зет.

— А ако не ти допадне?

— Той ли? Охо, ще ми допадне и още как. Само като си помисля за пушката му от чисто злато!

— Това е страничен въпрос. Ако той изглежда например като… като…

— Ее, като…?

— Да речем като ловеца, който току-що отведох да спи?

— Я стига тъпи вицове, момиче! Черния Жерар изглежда другояче. За оня хич не ми говори! Кога е застрелял нещо? Какви са възможностите му за пиене и плащане? И сега се е опънал на сенцето и хърка посред светъл, бял ден. О, не, не, Черния Жерар сигурно изглежда съвсем другояче. Аз си го представям… ах… пак идва някой.

В същия миг премина някакъв конник, който спря пред пътната врата и слезе. Съдържателят го огледа, без да се надигне от мястото си, и подхвърли на дъщеря си:

— Знаеш ли какво е психология?

— Да. Наука за душевността.

— Така. Аз съм психолог, познавач на хората. Погледни тоя кон! Как го намираш?

— Много изпосталял.

— А ездача?

— Още по-сух и много дребен.

— А облеклото му?

— Съвсем изпокъсано.

— А оръжията му?

— Стари и не лъснати до блясък.

— Е, виждаш ли, това е достатъчно за един психолог. Този човек има дръглив кон, значи е стипца; дрехите му висят на парцали, значи е мърляч; оръжията му са калпави, значи е гол като тояга. Сигурно и той ще изпие само един джулеп като сънльото. Хич не са ми дотрябвали такива клиенти: — Той отвежда коня си в конюшнята. Следователно ще поиска да остане.

— Може и да му секне желанието. Най-напред ще се убедя дали е в състояние да плати. Ние, хората от Пирна, сме умни и хитри. Тоя факт ще му направи впечатление още от самото начало.

След няколко минути непознатият влезе. Той имаше такъв невзрачен вид, че би могъл дори да се стори малко подозрителен на някой, непознаващ условията на саваната. Той поздрави учтиво на завален испански, настани се, освободи се от пушката и попита:

— Нали това място е форт Гуаделупа?

— Да. — отвърна съдържателят късо.

— А вие навярно сте сеньор Пирнеро?

— Да.

— Би ли могъл човек да получи един джулеп?

— Да.

— В такъв случай ми донесете един!

— Добре, но само един.

— Защо не повече? — запита клиентът учуден.

— Това си е моя работа.

При тези думи съдържателят метна изразителен поглед на външността на клиента и полека се надигна. Непознатият забеляза погледа. Той потисна усмивката си, дигна рамене и поемайки мълчаливо чашата, отпи порядъчно. Пирнеро се настани отново до прозореца и се загледа навън. Тъй като гостът си мълчеше, а и дъщерята не се обаждаше, тая тишина накрая все пак му стана тягостна. Ето защо, след известно време изръмжа на себе си:

— Проклето време!

И понеже никой не отвърна, той се обърна, изгледа предизвикателно посетителя и проточи:

— Ее?

— Какво? — отзова се непознатият.

— Проклето време!

— О, напълно прилично! — засмя се онзи.

Пирнеро подскочи. Помисли си, че го занасят.

— Как го рекохте? — запита гневно.

— Така, както го чухте. — гласеше отговорът. — Времето си е съвсем прилично.

— А-а, да ме ядосате ли искате?

— И през ум не ми минава!

— Пък сте и последният, на когото бих се ядосал.

— Как тъй?

— По различни причини! На първо място вашият кон е един козел.

— Хубаво. По-нататък!

— После нямате един свестен парцал по тялото си.

— Много правилно! И още какво?

— И трето, оръжията ви не струват и пукната пара.

— Откъде знаете?

— Та то се вижда от пръв поглед. За тая работа не е нужно човек да е психолог или да притежава кой знае какви дипломатически дарби.

Непознатият кимна усмихнато и отвърна:

— Вече съм напълно убеден, че съм при сеньор Пирнеро.

— Как така? — слиса се съдържателят.

— Разказвали са ми за вас и намирам, че всичко отговаря на истината.

— Каква истина? Caramba, какво са ви надрънкали за мен?

— Че сте добряк.

— Да, да, такъв съм наистина! По-нататък!

— Че постоянно седите до прозореца.

— И това отговаря. После?

— И съзерцавате времето.

— Правилно, Нататък!

— Че вследствие на това започвате всеки разговор с времето, сеньор Пирнеро.

— Така ли? Хмм! На мен още не ми е направило впечатление. Сетне!

— Че с голяма охота говорите за женитби и зетьове. Пирнеро изгледа събеседника си изпитателно. Не му беше ясно дали да се радва или сърди.

— А вие как мислите? — попита.

— Изобщо не мисля, така ми го предадоха моите другари. Ама я дойте още един джулеп, сеньор!

Непознатия допи чашата си и я протегна на съдържателя. Оня го измери отново с поглед и бавно поклати глава.

— Повече не наливам. Платете първия!

— Аха, смятате ме за някой безделник, който не може да плати? — засмя се клиентът. — Добре, добре! Ще се уверите. — Той бръкна в джоба, измъкна една кожена торбичка и я отвори. — Ето ви сметката. — При тези думи измъкна едно нъгит с големината на лешник и го подаде на съдържателя. Този посегна зарадван, огледа го от всички страни, претегли го на ръка и възкликна смаяно:

— Злато, действително чисто злато! Ascuas! Имате ли още?

— Няколко пълни торбички.

— Откъде?

— От мините го накопах.

— Къде?

— О, това си е моя работа, сеньор Пирнеро! — ухили се посетителят.

— Ама че нъгит! Оценявам го по приятелски на двайсет долара.

— Трийсет.

— Да го претегля и обменя?

— Иска ли питане.

Съдържателят се надигна и отиде да донесе везните. Двамата постигнаха съгласие за цена от двадесет и пет долара, които Пирнеро веднага наброи.

— Значи искате още един джулеп? — попита той услужливо.

— Незабавно ще го получите.

Нъгит бе причина посетителят да израсне толкова бързо и високо в очите на Пирнеро. То бе причината да го обслужи с такава готовност. Той вече се разкайваше за предишното си държане и се намести до прозореца да поразмисли по какъв начин да оправи нещата. И понеже не му хрумна веднага нещо подходящо, подхвана по обичая:

— Проклето време!

— Хмм! — изръмжа посетителят.

— Но си има и добра страна — промени тона Пирнеро.

— Много правилно. Особено за мен, тъй като идвам от Ляно Естакадо.

— Вярно ли?

— Да. А когато човек дни наред е издържал без вода в зноя на оная местност, можете да си представите каква живителна подкрепа е един дъжд.

— Да, действително — съгласи се охотно съдържателят. — — Но я кажете, сеньор, сам ли дойдохте насам?

— Да.

— Невъзможно! На подобно начинание може да се осмели само някой безумно дързък мъж.

— Е, аз се осмелих. Пък и виждате, че съм съвсем сам.

— Наистина. Но аз си помислих… хм!

— Какво? Какво си помислихте, сеньор Пирнеро?

Съдържателят изгледа клиента си проницателно и отвърна замислено:

— Сигурно знаете какво е политика и дипломация?

— Да.

— В такъв случай знаете, че един мъж, който притежава политическа и дипломатическа дарба, не може всичко да каже.

— Правилно! Аха, вие навярно притежавате такава дарба, сеньор?

— Това исках да кажа. Вероятно знаете откъде съм?

— Не.

— Е, аз съм от Пирна.

— От Пирна? — запита другият припряно. — Пирна към Дрезден?

— Знаете ли го?

— Гръм и мълния! Знам го, разбира се. Та аз също съм немец — провикна се непознатият на немски.

— Немец! — смая се зарадван Пирнеро. — И откъде по-точно?

— От Рейнска Бавария.

— Свети небеса! Наистина ли?

— То се знае. Бях пивовар и три години работих в Дрезден. После бях нает от един американец, който искаше да вари като нашата отлежала немска бира в Сейнт Луис. Но беше твърде неблагоразумен, започна погрешно и цялата история отиде по дявола. Сетне се помъкнах към Запада и сам не знам как станах златотърсач и ловец.

— Хола, това е добре, това ми харесва. Един немец, с когото да мога да си побъбря за родния град. Сега, от мен да мине, да вали порой, докогато си ще. Резидиля, донеси вино, днес имам празник! Съотечественико, вие сте мой гост, нищо няма да плащате. Имате ли родители или някакви близки?

— Само брат.

— А как е името ви?

— Щраубенбергер, Андреас Щраубенбергер.

— И Ви брат също е в Америка?

— Не. Няколко години нищо не съм чувал за него. Той сигурно изобщо не знае къде съм, защото аз никога не съм бил приятел на драскането. Исках да забогатея като златотърсач и после да го изненадам. Той живее край Майнц.

— Също като пивовар?

— Не, като помощник-лесничей в замъка Райнсвалден при един лесничей фон Роденщайн.

— Добре, да го оставим да си лесничейства! Ние с вас сега имаме доста работа. Но преди всичко друго трябва да ми отговорите правдиво на един въпрос. Въпреки калпавите си дрехи не изглежда да сте някой нехранимайко, а и старостта още не ви е налегнала. Колко сте годишен?

— Трийсет и шест.

— Хмм! Женен?

— Ахааа! — подсмихна се ловецът. — Най-сетне дойде ред и на прословутото подпитване. Аз, слава на Бога, още не съм си метнал жена на врата.

— По дяволите! Имате ли жилище?

— Не.

— Можете ли да манипулирате с бира и ракия?

— Като пивовар? И още как!

— Да поправяте мертеци на покрива?

— Защо не?

— Да го вземе дяволът! Като можете всичко това, защо се скиторите самотен по света? Та нали имате достатъчно злато да се заседите, пък и сигурно има някой тъст, при който да сте добре дошъл.

— Благодаря. Имам си други задължения.

— Че какви ли пък?

Щраубенбергер се засмя, направи комична гримаса и запита, изпълнен с тайнственост:

— Знаете ли какво е дипломат, какво е политик? Е, в такъв случай не може да не знаете, че който притежава политически и дипломатически дарби, не казва всичко. Мога да споделя с вас само дотолкова, че съм дошъл да издиря някого.

— Да издирите някого? Кого?

— Хмм! Познавате ли Черния Жерар?

— Лично още не. Но недочух, че в близко време ще намине насам.

— А-а, това е добре! Бях убеден, че ще го срещна при вас.

— Познавате ли го персонално?

— Не.

— Тогава нека ви кажа, че тия дни той отново е погодил един от своите номера — яздил е до Чиуауа.

— Всички дяволи! Там сега трябва да са французите.

— И наистина са там. Те са го спипали и взели в плен.

Щраубенбергер направи движение на уплаха и възкликна поразен:

— Ах, значи няма да го срещна! Трябва незабавно да се връщам.

— Накъде? — попита съдържателят, не по-малко изплашен.

— Нагоре на север. Длъжен съм да докладвам, че Черния Жерар е заловен от французите.

— На кого?

— Виж, това си е моя работа!

— Гръм и мълния, Вие действително сте добър дипломат. Но аз мога да ви помогна. Не е нужно да се връщате, защото… Черния Жерар е отново свободен. Той веднага се измъкнал на французите.

— Наистина ли? — видимо се разведри ловецът.

— Знаете ли със сигурност?

— С най-голяма сигурност. Научих го от един ловец, който сега дреме при мен на сламата.

— Що за ловец е?

— Знам ли? Но няма много нещо по него. Не разполага с пари, дрехите му никакви, а за пушката му не бих дал и четвърт долар.

— Човек не бива да съди по външния вид. Често такива пушкала са по-добри от модерните карабини. А що се отнася до облеклото и въобще за екипировката, видяхте по мен какво става, когато човек преценява някой уестман по външността. Слънцето на Ляно изгори дрехите и ботушите ми и ей ги — висят на парцали по тялото. Конят ми е издръглявял като козел, както казахте преди малко, а пушката ми изглежда по-скоро на сопа на нощен пазач, отколкото на оръжие. Но това не ми пречи да имам в себе си шест торбички нъгитс и пари в Ню Йорк. Златото, което намерих в мините, продадох, и предадох на съхранение в Ню Йорк. Там ще го пазя за други времена. Мога ли да видя ловеца, за когото споменахте?

— Не, той спи. Утре сутринта ще имате възможност да разговаряте с него.

— Добре, значи оставам тук.

— Еех, това е много хубаво. Вие сте мой гост. И няма да ви струва нито пфениг, защото за мен е радост да си побъбря с вас за Саксония. Та сте били в Дрезден, казвате?

— Да.

— И в Пирна?

— Няколко пъти.

— В такъв случай сигурно знаете, че Дрезден получава Елба от нас?

— Естествено.

— Моите предшественици бяха значителни хора в Пирна. Баща ми беше коминочистач.

— Хайде бе!

— Да, вие се учудвате, и то с право. Коминочистачът е символ на смъртта от високо. Той има професия, която контролира най-опасните елементи на сградата и закриля човечеството от пагубното въздействие на саждите. А моят дядо… отгатнете какъв беше той?

— Не е ли по-добре вие да ми го кажете?

— Хубаво. Той търгуваше с хрян. Удивлявате се? Хрянът именно е символ на пикантността. Той подправя наденицата и свинските котлети, а когато е настърган, принуждава човек и да се поразреве. В него има нещо възвишено трагично, което напомня за Шилер, Гьоте и Хайне, ето защо моят дядо е бил носител на пикантното и трагичното. Аз се гордея с моите предци и ще хвърля всички сили, достойнствата на родословното ми дърво да продължат да се развиват от мен и моята дъщеря. Ако сте любител на хряна, скоро ще видите какви успехи се постигат с него. Храните ли се вечер?

— Това се подразбира.

— Добре, тогава ще се запознаете с моята кухня и моята дъщеря. Един зет би бил извънредно доволен от двете.

В тоя дух двамата продължиха разговора, а по време на вечерята Щраубенбергер имаше достатъчно време да опознае чудатостите на своя домакин. Резидиля се държеше далеч от тях. Тя предпочиташе да мисли несмущавано за мъжа, който спеше горе и който й беше по-близък от всички коминочистачи и продавачи на хрян по света. По тая причина тя бе потърсила стаята дълго преди двамата мъже да решат да се разделят.

На заранта Жерар бе първият, който се появи в салона. Резидиля го усети и побърза да отиде и му пожелае добро утро.

— Спахте ли добре, сеньор? — попита тя.

— Повече от добре. Благодаря ви, сеньорита! — отвърна той, облягайки пушката си на масата.

— Вие също не сте яли. Да ви донеса ли един шоколад?

— Бъдете така добра.

Резидиля се упъти към кухнята, а той се настани край масата. Не след дълго влезе Пирнеро и поздрави кисело:

— Добро утро!

— Добро да е! — отвърна Жерар.

— Наспахте ли се?

— Да.

— Има си хас. Още не бях виждал такъв поспаланко като вас. Всъщност спите ли по толкова много и в саваната?

— Може би.

— Е, тогава не е за чудене, че още не съм видял някакъв дивеч в ръцете ви. Един добър дипломат от пръв поглед ще познае, че не сте никакъв уестман, а истински мармот.

Както мнозина, Пирнеро притежаваше неприятното качество сутрин след ставане да бъде в лошо настроение. Жерар бе принуден да играе ролята на изкупителна жертва. Съдържателят се намести на стола си до прозореца и се вторачи навън. Все още продължаваше да вали, макар и не толкова силно като вчера. След известно време той се обади вкиснат:

— Проклето време!

Жерар не отговори. След малка пауза оня продължи:

— Почти като вчера!

А когато Жерар и сега не се произнесе, саксонецът се обърна към него и подвикна:

— Е-е?

— Какво има? — попита ловецът спокойно.

— Проклето време! Почти като вчера.

— Действително!

— Не вярвам да дойде.

— Кой?

— Кой ли? Ама че въпрос! Черния Жерар. Кого другиго ще имам предвид?

— Охо, за него времето е без значение. Ще дойде, ако изобщо има такова намерение.

— Мислите ли? Трябва да знаете, че го чакат тук. Вчера, докато вие си нанкахте, дойде един ловец, който иска да се срещне с него тук.

— Откъде идва?

— От Ляно Естакадо. Май ви впечатли, а? Така е, вие едва ли сте човекът, който ще язди по оная територия, въпреки че сте три пъти по-голям и силен от него. И само какъв мъж! Джобовете му са пълни с нъгитс.

— Наистина ли? От коя страна е? Сигурно янки?

— Не, немец.

— Те са благонадеждни хора. Как се казва?

— Андреас Щраубенбергер.

— Не ми е известно това име.

— Възможно е, защото… а, ето го, идва!

Щраубенбергер влезе. Поздрави, после плъзна един поглед на времето и втори на Жерар. Констатацията, изглежда, го задоволи, тъй като седна до него и запита:

— Вие ли сте сеньорът, който спеше вчера следобед?

— Да. — потвърди Жерар.

— Това наричам аз великански сън. Трябва да сте били адски уморен.

— Вярно.

— Хмм! Мислите ли да поостанете тук?

— Вероятно само няколко часа.

— И после накъде?

— Отвъд, към планините.

— Caramba! Тогава молете Бога да ви закриля! Там гъмжи от червенокожи.

— Това не ме засяга.

— Не бъдете лекомислен, сеньор! Ако държите на перчема си, не може да не ви пука. Но щом въпреки всичко сте си наумил да се повлечете нататък, можете да ми свършите една услуга. Познавате ли Черния Жерар?

— Много се чува за него.

— Добре! Опитайте да узнаете къде се намира и ако го срещнете, кажете му, че тук има един, който го чака!

— А ако ме запита кой е този един?

— Тогава му кажете, че той е Малкия Андре.

— Ascuas, Вие сте Малкия Андре?

— Така е. В действителност се казвам Андреас Щраубенбергер. Френските ловци обаче трансформираха Андреас в Андре и понеже по фигура не съм исполин, бях преименуван в Малкия Андре. Това е моето прерийно име.

— Чувал съм го, сеньор, и зная, че сте способен ловец. Впрочем можем в краен случай да разговаряме и на немски.

— На немски? Знаете ли немски, сеньор?

— Малко, независимо че съм французин.

— Как е вашето име?

— Мазон.

Съдържателят бе изслушал мълчаливо разговора. Сега се обади:

— Как, вие знаете немски?

— Да.

— Но в такъв случай вие не сте толкова смотан тип, както си мислех.

Дребосъкът се усмихна и подхвърли, с комично намигане:

— Вероятно дори намирате, че той има данни да стане ваш зет!

Съдържателя отново го прихванаха.

— Зет? Той? — разрази гнева си. — С един-единствен джулеп? Човек, който дори не притежава цяла жилетка? Нека само посмее! Не се нуждая от зет като тоя бродяга ни в дъжд, ни в пек. Погледнете го как окаяно стърчи там! Само да кажа «пфу» и е припаднал! Не, няма да я бъде!

Пирнеро започна да шари напред-назад из салона, спря по едно време пред Жерар и изпълнен с подозрение, запита на испански:

— Сеньор, да не сте хвърлили око на дъщеря ми?

— И двете — отвърна Жерар спокойно.

— Тогава си вземайте гърмящата цепеница и се смитайте! И ако се мернете още веднъж при мен, жив ще ви скалпирам! Ясно?

— Тъй да бъде! — отговори Жерар. — Ще ви послушам, сеньор Пирнеро. Но така, както си «стърча», все пак няма да ме изгоните!

Жерар прокара ръце по себе си.

— Какво имате предвид? — удиви се старият.

— Имам предвид — в тези дрехи. При лошо време — иди-дойди, няма кой да ти обърне внимание. Ама при хубаво време веднага бие на очи колко е скапана тая жилетка. Нямате ли в дюкяна никоя друга дреха като за мен?

Старият навъси чело и запита:

— Сеньор, с просия ли ще ме задявате? Защото вие изобщо нямате пари!

— Кой ви го каза? Аз нещичко съм поспестил и за едни дрехи все ще стигне.

— Да, за памучен панталон и памучна жилетка може и да стигне. За вашия ръст обаче имам един-едничък костюм и той е скъп.

— От какво се състои?

— Индиански мокасини, панталон от еленова кожа, също такава ловна риза — ощавена в красиво бяло, и ловно яке от лосова кожа. Към тях шапка от ниско остригана боброва кожа, отделно пояс и всичките му принадлежности.

— Хм, устата ми пресъхна от съблазните ви!

— Помоему ще има да си седи разсъхната десетина години. Костюма никога няма да получите, че и с какво ли пък ще платите!

— Хмм! Но човек сигурно може поне да го види?

— Да го види? Е, да, в края на краищата това няма да му навреди. Може пък да срещнете някого, когото да препратите при мен. Ще ви го покажа.

— Добре, да вървим тогава в дюкяна.

— В дюкяна? О, не, не! — отвърна бързо — бързо старият. — Човек, който пие само един джулеп и флиртува с очи с дъщеря ми, няма работа в дюкяна. Ще ида да донеса костюма. Изчакайте тук, преди да съм ви разкарал!

С тия думи той излезе. След малко се върна с дрехите и ги просна на дългата маса. Двамата ловци разгледаха нещата и ги намериха отговарящи на всички изисквания.

— Demonio! — възкликна в заключение Малкия. — Подобна работа е рядкост. Да имах вашата фигура, сеньор, веднага бих си купил тоя тоалет!

Той имаше предвид Жерар. Пирнеро се провикна:

— Той и да купи! Изобщо да си го избие от главата!

— Но нека поне облече нещата, та да видим как стоят — помоли Малкия Андре.

— Хмм, нямам нищо против! — отвърна старият. — Аз самият съм любопитен да огледам кройката. А възможност като днешната едва ли скоро ще се удаде. — И обръщайки се към Жерар, продължи: — Можете да отидете зад стария шкаф и да облечете дрехите. Но само за две минути!

Жерар ги взе усмихнат и отиде зад шкафа, който беше достатъчно голям, за да го прикрие напълно. Когато беше готов и бе нахлупил дори широкополата шапка, се върна. Двамата мъже го зяпнаха с изумление, сякаш не бяха го виждали.

— Ascuas! — обади се Малкия, — какво преобразяване!

— О, едва сега се вижда какво прави дрехата от човека! — извика Пирнеро. — Не изглежда ли като истински, като същински уестман? Не му ли стои всичко като излято?

При тези думи той завъртя Жерар насам-натам и рече.

— Тъй, сега бъдете така добър. Преоблечете се отново и се измитайте! Сега поне се видя за какво ставате.

— За какво? — полюбопитства Жерар.

— Поставка за боне или окачалка за дрехи.

— Благодаря, сеньор! Но все пак мислите, че нещата ми стоят добре?

— Превъзходно. Ама за вас това е без каквато и да е полза!

— Но нека чуем поне каква е цената!

— Защо не? Това е моят най-хубав и скъп костюм. Струва осемдесет долара.

— Не е ли малко?

— Да не сте мръднали? Сметнал съм осемдесет долара за напълно достатъчна цена. Сваляйте!

— Това и през ум не ми минава, сеньор Пирнеро. Чувствам се много добре в дрехите и ги задържам.

— Ахаа, такава ли била работата? — развика се старият заплашително. — Смъквайте всичко! Старият Пирнеро на вересия не дава!

— Кой пък е казал, че не искам да платя?

— Вие? И откъде ще вземете такава сума?

— Само ще трябва да поизчакате малко. Значи осемдесет долара? Имате ли везни за злато подръка?

— Не е нужно да отивам и да ги мъкна. Да не би и вие да имате нъгитс?

— Потърпете!

— Е, добре! Отивам за везните. Но, сеньор Андре, вас упълномощавам тоя човек да не офейка междувременно!

— Вървете спокойно, сеньор Пирнеро — отвърна дребосъкът с цялата си сериозност. — Понечи ли да напусне салона, преди да сте се върнали, ще му тегля един куршум в главата.

Думите дадоха кураж на стария да тръгне за везните. Когато излезе, Резидиля се приближи безшумно. Тя беше чула разговора от кухнята и сега идваше да стане свидетел на победата на Жерар. Какво впечатление правеше той сега в сравнение с по-рано!

В този момент бащата се върна.

— Е-е, къде са вашите нъгитс? — подигра се той.

— Не става въпрос за нъгитс.

— Че за какво тогава?

— Веднага ще видите!

Жерар взе ножа си, посегна към пушката, положи я на масата и замахна два пъти по тежки приклад. При втория удар отскочи голямо парче чисто злато.

— Demonio! — изплъзна се от устата на слисания старец.

— Ascuas! — извика дребосъкът. — Сеньор, кой сте вие?

— Купувачът на този костюм — усмихна се Мазон и издяла още няколко парчета.

Пирнеро стоеше вцепенен.

— Е, сеньор, — подсмихна се Жерар — тази пушка действително ли е толкова старо и негодно пушкало, както се изразихте?

В този миг Андре го улови за ръката и възкликна:

— Вие сте Черния Жерар или мътните да ме отнесат!

— Можеше да се отгатне — кимна прочутият ловец.

— Но защо не казахте по-рано?

— Исках да се позабавлявам.

Пирнеро се удари с длан по челото.

— Ох, ама че магаре съм, трижди пъти магаре!

— Аз пък мислех, че сте голям дипломат? — погледна го Жерар засмян.

— Скакалец — ето какъв съм, не политик — призна старият.

— Но аз веднага ще поправя грешката си.

Той улови дъщеря си за ръка и поиска да я издърпа насам.

Тя се възпротиви.

— Ето я, сеньор! — оповести онзи. — Бъдете мой зет. Лицето на Резидиля пламна в дълбока червенина. Жерар забеляза и поклати глава.

— Сеньор Пирнеро, не правете втора грешка! Сеньоритата има правото да си избере мъж, когото тя хареса.

— Но я кажете, сеньор, защо не открихте по-рано кой сте? — запита старият смутено.

— Никой не биваше да знае, че Черния Жерар очаква някого тук.

— И този някой съм аз? — осведоми се Андре.

— Вероятно!

— Е, в такъв случай искам да ви кажа, че…

— Стой! — повели Жерар с предупреждаващ поглед към Пирнеро. — После ще говорим за това. Сега да си вървя ли, сеньор Пирнеро?

— Боже опази! — възкликна съдържателят бързо.

— И мога по-късно отново да се върна? Но нали щяхте да ме скалпирате, ако се появя пак?

— О, сеньор, това беше само една шега. Ние от Пирна обичаме да се шегуваме.

— Е, тогава претеглете това злато и ми върнете остатъка, ако е в повече от за осемдесет долара.

Така и стана, след което старият отнесе везните. Докато търчеше нагоре-надолу из къщата, разгласявайки на прислугата, че непознатият скитник е прочутият Черен Жерар — дясната ръка на президента Хуарес, Малкия Андре се обърна към Жерар:

— Защо ми дадохте знак да мълча, сеньор?

Жерар се настани срещу него и отвърна:

— Преди всичко останало, ето ръката ми! Ние сме ловци и вече сме слушали един за друг. Не е необходимо да спазваме учтивата форма и нека бъдем просто на «ти» и се обръщаме по име.

— Топ Топ! — изрази радостта си Малкия, подавайки ръка.

— Добре. И после трябва да знаеш, че е по-добре да си мълчиш пред Пирнеро, понеже охотата му към приказки е твърде голяма, за да му се повери някоя важна тайна.

— Това ми е много неприятно. Знаеш ли защо съм тук?

— Очаквах пратеник на генерал Хънърт. Ти ли си този човек?

— Да — кимна Андре.

— И носиш пари на Хуарес?

— Да и то милиони.

— Зная го от Хуарес, той ме натовари да те издиря тук и се поставя на ваше разположение.

— Същото ми каза и генералът, че именно тук ще те срещна. Сега чакам от теб последните указания.

— Каква сила сте? — попита Жерар.

— Шейсет човека. Четиридесет войници на Съединените щати и двайсет способни уестмана.

— Как носите парите?

— На мулета. Но те са много изтощени.

— Проклятие! Значи преди всичко друго трябва де се погрижим за бодри животни. Колко ще са ни необходими?

— Петдесет, драги Жерар.

— Още днес ще ги събера. Останалото, най-вече как ще стигнете до Хуарес, е моя работа!

— Генералът смята, че е най-добре парите да бъдат доставени тук, откъдето Хуарес ще може да ги прибере.

— Така мислех и аз. Но междувременно възникнаха неща, които налагат промяна в първоначалния план. Следващите дни във форт Гуаделупа очакваме посещение на французите.

— Carajo! При тези обстоятелства, тук действително не са в безопасност.

— Не мисля точно така. Ние не сме толкова неподготвени за тяхната визита и французите ще си строшат главите. Имам на разположение петстотин апачи, с чиято помощ се надявам да се справя с тях.

Малкия Андре се разпали.

— Може би не се нуждаеш от нас? Горя от желание да присъствам на хубавия урок, който ще получат червените панталони.

Жерар се усмихна.

— За съжаление не става. Вие не бивате да се застоявате, тъй като парите са крайно необходими на Хуарес, пък и едно вмешателство на чужди войски би било опасно. Лесно би се стигнало до дипломатически усложнения, каквито Хуарес си има повече от достатъчно. Не, остава си статуквото — отправяте се по директния път към Хуарес. Вярно, този път води през териториите на команчите, но няма защо да се опасявате от тях, тъй като ще яздите в компанията на моите петстотин апачи.

— Наистина ли? Това е великолепно. А къде ще ни посрещнат апачите?

— Днес по обед ще обсъдим този въпрос с моя приятел вожда Мечешко око. Имаме уговорена среща в планината Тамисос.

Ако желаеш да ме придружиш, стъкми се за ездата, след половин час потеглям!

Когато малко по-късно Жерар напусна салона, за да се отправи към планината, Резидиля го очакваше в коридора.

— Сеньор, заминавате ли вече? И след като сте дошли едва вчера!

— Нима не бива? — усмихна се той. — Та вашият баща ми посочи вратата!

— О, не го вземайте толкова сериозно, той и понятие нямаше, че сте Черния Жерар! Сега ще мине за вас през огън и пламък?

— Сърдите ли ми се, че скрих името си?

— Как бих могла, сеньор? Вие сте си имал причини, а аз… та нали аз знаех кой сте… от вчера!

Жерар я изгледа изненадано.

— Как отгатнахте?

— Спомняте ли си, че горе, в стаята, бяхте заспали на стола?

— Да.

— Е, аз през това време огледах внимателно вашата пушка.

— Наистина ли? И защо?

— За да видя дали прикладът е от злато.

— Sapristi[16] — възкликна той изумен. — Каква причина имахте да го направите?

— Вече подозирах кой сте. Ще ми простите ли нескромното любопитството?

— На драго сърце, сеньорита. Имах съображения да не давам гласност. Вашият баща обича да бъбри, независимо че е голям политик и дипломат.

— Мога ли поне да зная закъде заминавате? Жерар забеляза с каква загриженост го наблюдава и се изпълни с щастие.

— Защо, сеньорита?

Тя се изчерви и премълча. Тогава той я улови за ръцете и промълви:

— Благодаря, Резидиля! Виждам, че сте угрижена за мен, а това ми дава кураж да се надявам, че сте простила миналото ми. Девойката отправи поглед, изпълнен с топлота към него и отвърна:

— Та вие се изповядахте така искрено, че би било грохота да ви се сърдя, Жерар. Аз виждам само онова, което сте, а не което сте били.

Той притисна ръката й до устните си, поиска да каже нещо в отговор, ала вълнението го завладя и устните му само се раздвижиха безмълвно. Сетне напусна къщата. Резидиля дълго гледа след него с туптящо сърце, докато един завой на пътя скри и кон и ездач.