Блондинка в бетона

Къщата в Силвърлейк беше тъмна, прозорците й празни като очите на мъртвец. Беше стара къща на калифорнийски занаятчия, с широк двоен входен портал и два прозореца, разположени под дългата страна на покрива. И лъч светлинка не се промъкваше зад прозорците или под вратата. Мракът обгръщаше къщата като поличба, която не допуска дори и уличното осветление да проникне в нея. Бош помисли, че даже и да имаше някой, застанал в тъмнината на портала, той не би могъл да го види.

— Сигурна ли си, че е тук? — попита той.

— Не е в къщата — отвърна тя. — Зад нея. В гаража. Карай по-нататък и ще видиш входа.

Бош натисна газта на каприса и след малко пресече отклонението на пътя към гаража.

— Там — показа тя.

Бош спря колата. Зад къщата имаше гараж и над него малък апартамент, към който водеше дървено стълбище отстрани. Под вратата се процеждаше светлина, а двата прозореца бяха осветени отвътре.

— Добре — каза Бош.

И двамата гледаха няколко минути към гаража. Бош не знаеше какво всъщност очаква да види. Може би нищо. Парфюмът на проститутката беше изпълнил купето и той спусна прозореца. Не знаеше дали да вярва на думите й. Знаеше само, че не може да поиска подкрепление. Не беше си взел радиостанцията, а в колата нямаше телефон.

— Какво ще правиш… ето го! — настоя тя.

Бош вече го беше видял. Една сянка бе пресякла малкия прозорец. Предположи, че това е прозорецът на банята.

— Той е в банята — каза тя. — Там видях онези неща.

Бош отмести поглед от прозореца и я погледна.

— Какви неща?

— Ами аз… хм, разгледах банята. Когато бях вътре, знаеш… Просто исках да видя какво има там. Едно момиче трябва да бъде внимателно все пак. И тогава видях всичко онова… Проклетите гримове… Нали знаеш, спирали за мигли, червила, пудри, други работи. Така разбрах, че това е той. Използвал е тези неща да ги изрисува, след като… хм… е свършил, след като ги е убивал де, нали знаеш.

— Защо не ми каза това по телефона?

— Ами ти не ме попита.

Той видя фигурата да преминава зад пердетата на другия прозорец. Сега мисълта на Бош препускаше, а сърцето му подскачаше бързо.

— Преди колко време си избягала оттам?

— Отде да зная, мама му стара. Притичах надолу до „Франклин“ да намеря скапана пиячка някъде по булеварда. Постоях към десетина минути… Не знам.

— Опитай да прецениш, важно е.

— Не знам. Сигурно повече от час.

„Мамка му — помисли Бош. — Спирала е да пие, преди да позвъни на полицията. Но е била наистина разтревожена. Сега там горе може и да има друга, а пък аз си седя тук навън и гледам.“

Той подкара колата нагоре по улицата и намери място да паркира пред един пожарен кран. Загаси мотора, но остави ключа в стартера. След като изскочи от колата, провря глава през отворения прозорец.

— Слушай. Аз отивам там, горе. Ти стой тук. Ако чуеш изстрели или ако не се върна до десет минути, започваш да чукаш по вратите и извикваш полицията да дойде на място. Кажи им, че техен офицер се нуждае от подкрепа. На таблото има часовник. Десет минути!

— Десет минути, бебчо. Сега ще станеш герой. Но и аз ще го приема като награда.

Бош извади пистолета си и се спусна бързо по пътя. Стълбището отстрани на гаража беше старо и изкорубено. Той взе по три стъпала наведнъж, като стъпваше колкото бе възможно по-тихо и все пак му се струваше, че цял свят го чува. На площадката вдигна пистолета и бутна настрани рамката с мрежа пред вратата. После се отдръпна в тъмнината и се облегна на парапета. Вдигна левия си крак и вложи цялата си сила в удара на стъпалото. Тласна точно под дръжката.

Вратата се отметна със силен трясък. Бош се промъкна през отвора, свит в типичната поза за нападение. Видя мъжа точно пред себе си, в отсрещния край на стаята, изправен пред леглото. Човекът беше гол и не само плешив, но и напълно обезкосмен. Погледът му се впи в очите на мъжа и той видя как изведнъж ужасът ги изпълни. Бош изкрещя високо и ясно.

— ПОЛИЦИЯ! НЕ МЪРДАЙ, МАМКА ТИ!

Мъжът замръзна, но само за миг, а после започна да се снишава, като насочи дясната си ръка към възглавницата. Поколеба се за миг, но продължи движението. Бош не можеше да повярва на очите си. Какво, по дяволите, правеше оня? Времето като че ли спря. Адреналинът, натрупан в тялото му, го караше да вижда движението ясно, като на бавен кадър. Бош знаеше, че мъжът или искаше да вземе възглавницата, за да покрие голотата си, или…

Ръката се плъзна под възглавницата.

— ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ!

Ръката хвана нещо под възглавницата. Мъжът не отделяше очи от Бош. Едва сега Бош осъзна, че очите не бяха ужасени. Беше нещо друго. Ярост? Омраза? Ръката започна да се измъква изпод възглавницата.

— НЕ!

Бош стреля веднъж. Пистолетът отскочи, здраво стиснат в двете му ръце. Голият мъж подскочи нагоре и назад. Удари се в обшитата с дървена ламперия стена, после се залюля напред и се просна на леглото, като се мяташе и отваряше уста да поеме дъх. Бош бързо прекоси стаята към леглото.

Сега мъжът посягаше с лявата си ръка към възглавницата. Бош вдигна левия си крак и натисна с коляно гърба му. Откачи белезниците от колана си, дръпна опипващата лява ръка и я заключи. След това и дясната. На гърба. Голият мъж се тресеше и стенеше.

— Не мога… не мога — каза той, но думите се изгубиха в последвалата кашлица, изпълнила устата му с кървава пяна.

— Не можеш да изпълниш заповедта ми — каза Бош. — Казах ти да не мърдаш!

„Умри, човече — помисли Бош, но не го каза. — За всички ни ще бъде по-леко така.“

Той заобиколи леглото и приближи до възглавницата. Повдигна я и погледа известно време онова, което беше под нея. После я пусна на място. Затвори за миг очи.

— Проклет да си! — извика в тила на голия мъж. — Какво се опитваше да направиш? Видя, че съм насочил скапания пистолет към теб, а ти, ти се пресягаш… Нали ти казах да не мърдаш!

Бош заобиколи леглото, за да може да види лицето на мъжа. Кръвта се изливаше през устата върху мръсния бял чаршаф. Бош разбра, че куршумът е засегнал белия дроб. Сега голият мъж умираше.

— Не биваше да умираш — каза му Бош.

Но човекът вече не беше жив.

Бош огледа стаята. Нямаше никой друг вътре. Нямаше заместничка на курвата, която беше избягала. Значи предположението му не е било вярно. Отиде в банята и отвори шкафчето под мивката. Гримовете бяха там, както беше казала онази уличница. Бош позна някои от марките. „Макс Фактор“, „Л’Ореал“, „Ковър Гърл“, „Ревлон“. Като че ли всички съвпадаха…

Погледна през вратата на банята към трупа в леглото. Във въздуха все още се носеше мирис на барут. Той запали цигара. В стаята беше толкова тихо, че можеше да чуе пращенето на тлеещия тютюн, докато дърпаше силно от цигарата, за да изпълни дробовете си.

В апартамента нямаше телефон. Бош седна на стола в кухненския бокс и зачака. Докато гледаше към тялото оттатък в стаята, осъзна, че сърцето му все още е разтуптяно, а главата — замаяна. Съзна още, че не изпитва никакви чувства — нито съжаление, нито вина или скръб — към мъжа в леглото. Изобщо нищо.

Опита се да се съсредоточи върху звука от сирена, който се чуваше в далечината и приближаваше. След малко вече беше в състояние да отличи звука на повече от една сирена. Бяха много.