Блондинка в бетона

Четиринадесет

Лавровият каньон се извива през планината Санта Моника и свързва „Студио сити“ с Холивуд и Сънсет. На юг, където пътят слиза под Мълхоланд и четирите скоростни платна се събират в две, насочени към заплашително надвесените скали, каньонът става страховит. Точно на това място са разположени старите бунгала на Холивуд, строени преди четиридесет години, редом с модерните остъклени палати на няколко нива. Тук, между хълмовете, Хари Худини си е построил дворец, а Джими Морисън е живял в облицованата с дъски къща до малкия магазин, който все още е единственият търговски обект.

Каньонът беше място, където новобогаташите — рок звезди, писатели, филмови артисти и наркотрафиканти — идваха да живеят. Те преглъщаха и свлачищата, и претрупания автомобилен трафик само за да могат да кажат, че домът им се намира в Лавровия каньон. Локи живееше на панорамното планинско шосе, на две стъпки от булевард „Лавров каньон“, което накара колата на Бош да се позадъха здраво. Адресът, който търсеше, не можеше да бъде отминат, тъй като светеше със синя неонова светлина на предната стена на къщата. Хари паркира на тротоара зад многоцветен фолксваген, чиято възраст не беше по-малка от двадесет и пет години. Лавровият каньон си беше такъв — кривина във времето.

Бош излезе, хвърли цигарата си и я настъпи. Беше тъмно и много топло. Чу как двигателят на колата пука от изстиването, а откъм ауспуха се носи мирис на изгоряло масло. Пресегна се през отворения прозорец и взе двете папки.

Докато стигне дотук, му бе необходим повече от час, през който Бош успя да избистри мислите си около откритието на шаблон в шаблона. По пътя също така бе осъзнал, че има и начин това да бъде потвърдено.

Локи му отвори с чаша червено вино в ръка. Беше бос, облечен в джинси и зелена хирургическа риза. Около врата му на кожена връв висеше голям розов кристал.

— Добър вечер, детектив Бош. Моля, заповядай.

Той го поведе през антрето към огромен хол — трапезария с френски прозорец, заемащ цялата стена и водещ към тухлено патио с осветен в синьо басейн. Бош забеляза, че възрозовият килим беше зацапан и изхабен, но иначе мястото не беше лошо за професор по сексология и писател. Отбеляза, че водата в басейна беше неспокойна, като че ли някой наскоро е плувал в него. Помисли, че усеща и следа от дим на марихуана.

— Красиво място — каза Бош. — Знаеш ли, че сме почти съседи. Аз живея от другата страна на хълма. На „Удроу Уилсън“.

— О, наистина ли? Тогава защо се забави толкова?

— Ами защото всъщност не идвам от къщи. Бях у приятел в каньона „Букет“.

— Аха, приятелка. Това обяснява четиридесет и петте минути очакване.

— Извинявай, че те задържах, докторе. Защо ли да не започнем, за да не ти отнемам повече време от необходимото?

— Да, моля.

Той посочи на Бош да постави папката върху масата в трапезарията. Не попита дали Хари иска чаша вино, пепелник или чифт плувки.

— Извинявай, че ти досаждам — каза Хари. — Ще бъда кратък.

— Да, нали ми каза и по телефона. Съжалявам, ама днес и на мен ми дойде малко повече… свидетелските показания ме върнаха към дните на изследванията ми и цялото онова натоварване. Опитвах се да се възстановя тази вечер.

Бош забеляза, че косата му не е мокра. Може би е работил, докато някой друг е бил в басейна.

Локи седна до масата и Бош му разказа историята на разследването за бетонената блондинка в точен хронологичен ред, като още в началото му показа копието от новото писмо, оставено в полицейския участък в понеделник.

Докато описваше детайлите на последното убийство, Бош видя как очите на Локи засветиха от интерес. Когато приключи, психологът скръсти ръце, затвори очи и каза:

— Нека помисля малко, преди да продължим.

Той остана напълно неподвижен. Бош не знаеше какво да прави. След около двадесет секунди той се обади:

— Ако ти ще мислиш, позволи ми да ползвам телефона ти.

— В кухнята — отвърна Локи, без да отвори очи. Бош взе телефонния номер на Амадо от списъка на целевия отряд и му позвъни. Сигурен беше, че е събудил аналитика на моргата.

След като се представи, Бош премина веднага на въпроса.

— Извинявай, че те събудих. Но по този нов случай на Майстора нещата се развиват много бързо. Чете ли за това във вестниците?

— Да, но казват, че не се знае със сигурност дали е Майстора.

— Точно. Върху това работя сега. Имам въпроси.

— Давай.

— Ти вчера даде показания относно комплектите веществени доказателства при изнасилванията, които си събрал от жертвите. Къде са те сега? Веществените доказателства де.

След дълго мълчание Амадо отговори:

— Вероятно са още в склада за веществени доказателства. Ние ги пазим седем години след приключване на случая. Нали разбираш, ако някой направи обжалване или нещо подобно. Сега… понеже твоят мръсник е мъртъв, няма причина да ги държим толкова дълго. Но за да се унищожат, трябва заповед от медицинския експерт. Възможно е той да не се е сетил да го направи, след като ти, хм, уби Чърч. Бюрокрацията е огромна. Предполагам, че комплектите са още там. След седем години отговорникът сам ще поиска унищожаването им.

— Добре — каза Бош с очевидно облекчение. — А какво е състоянието им? Могат ли да се ползват още като веществени доказателства? И за анализи?

— Мисля, че да, ако не са повредени.

— Доколко ти е запълнена програмата?

— Тя винаги е пълна. Но ти ме хващаш неподготвен. Какво е станало?

— Трябва някой да ми отдели комплектите на седма и единадесета жертва. Това са Никол Кнап и Шърлийн Кемп. Разбра ли? Седем и единадесет, като магазина9.

— Схванах. Седем, единадесет. После какво?

— Паралелно изследване на космите, намерени в областта на гениталиите. Да се потърсят еднакви чужди косъмчета и при двете жени. Колко време ще отнеме?

— Три-четири дни. Трябва да ги изпратим в лабораторията по съдебна медицина. Мога и аз да погледна. Вероятно ще стане по-бързо. Може ли да те попитам нещо? Защо го правим?

— Мисля, че освен Чърч има и някой друг. Имитатор. Той е извършил седмото и единадесетото убийство и това, което открихме тази седмица. И си мисля, че той не е бил достатъчно умен, за да се избръсне като Чърч. Ако намериш еднакви косми, мисля, че ще го засечем.

— Добре. Мога веднага да ти кажа нещо интересно за тези двете. Седма и единадесета.

Бош зачака.

— Преди да отида да свидетелствам, аз прегледах отново всичко, така че го знам отскоро, нали? Спомняш ли си, аз казах, че две от жертвите имат особено сериозни вагинални повреди? Е, това бяха тези двете — седем и единадесет.

Бош се замисли върху това. Откъм столовата се чу гласът на Локи.

— Хари?

— Сега идвам — извика той, а после се обърна пак към Амадо. — Това е интересно.

— Това значи, че този вторият, който и да е той, е доста по-груб от Чърч. Тези две жени бяха най-измъчени.

Тогава нещо просветна в ума на Бош. Нещо, което не му се беше видяло точно в свидетелстването на Амадо предния ден. Сега му стана ясно.

— Презервативите — каза той.

— Какво за тях?

— Ти каза, че кутийката е била за дванадесет броя, а в нея са останали само три.

— Точно така! Девет са използвани. Ако извадим седмата и единадесетата жертви, остават девет. Съвпада, Хари. Добре, утре ще се заема най-напред с това. Дай ми най-много три дни.

Те затвориха слушалките и Бош се замисли дали Амадо ще може изобщо да заспи повече тази нощ.

Локи беше допълнил чашата си с вино, но когато Бош се върна в стаята, пак не го попита дали иска и той. Бош седна срещу него.

— Готов съм да започнем — каза Локи.

— Хайде.

— Казваш, че по намереното през тази седмица тяло се откриват всички познати детайли, характерни за Майстора, така ли?

— Точно.

— С изключение на това, че сега методът на показване е различен. Насочване към мястото на определен човек, противопоставено на публичното предизвикателство с останалите. Много интересно. Друго?

— Добре, от свидетелските показания мисля, че можем да елиминираме Чърч като извършител на единадесетото убийство. Един от свидетелите е направил видеозапис на…

— Свидетел ли?

— Да. Показа го в съда. Приятел на Чърч. Дойде с видеолента, която показва Чърч на гости по времето, когато е била убита единадесетата жертва. Записът е убедително доказателство.

Локи кимна и замълча. „Поне не си затвори очите“ — помисли Бош. Психологът замислено почеса посивялата си брада, което накара Бош да направи същото.

— Освен това имаме и номер седми — каза Бош.

Той разказа на Локи информацията, която бе получил от Чероне за гласа, който бе му се сторил познат.

— Идентификацията на гласа няма да мине за доказателство, но що се отнася до подозрение, той е прав. Това свързва бетонената блондинка с нашата седма жертва. Видеозаписът елиминира Чърч от единадесетия случай. Амадо, човекът от моргата, не знам дали си го спомняш, казва, че жертвите под номер седем и единадесет имат подобни наранявания, които са различни в сравнение с тези на останалите.

— Другото, което сега се сещам, е гримът. След смъртта на Чърч в апартамента му бяха намерени гримове, помниш ли? Те съответстваха на девет от жертвите. За две от останалите нямаше съответстващи гримове и те бяха…

— Седмата и единадесетата.

— Точно. И така, имаме множество съответствия между тези два случая — седми и единадесети. А освен това и косвена връзка с номер дванадесет — жертвата от тази седмица, базирана на разпознаването на гласа на клиента. Връзката става още по-очевидна, ако се вгледаме в начина на живот на трите жени. Всички те са от порнобизнеса и всички са работели на повикване.

— Виждам шаблон в шаблона — каза Локи.

— Да, така се получава. А можем да прибавим и единствената оживяла. Тя също е работила в порнобизнеса и на повикване.

— И тя описа нападател, който изобщо не прилича на Чърч.

— Точно така. Защото мисля, че не е бил Чърч. Аз мисля, че трите, плюс оживялата съставляват комплекта жертви на един убиец. Останалите девет са убити от друг. От Чърч.

Локи стана и се заразхожда от едната страна на масата. Държеше брадата си в ръка.

— Нещо друго?

Бош отвори едната папка и извади картата и лист хартия, на който бе изписал две колонки с дати. Той внимателно разгърна картата и я разпростря върху масата. Наведе се над нея.

— Добре, гледай. Нека наречем деветте жертви група А, а останалите три, група Б. Виж. Ако извадим жертвите от група Б от картинката, ще получим една чудесна географска концентрация. Жертвите от група Б са намерени в Малибу, Западен Холивуд и Южен Холивуд. Но всички местопрестъпления от група А са концентрирани ето тук, в Източен Холивуд и Силвърлейк. Бош направи с пръста си кръг върху картата, като показа зоната, която бе използвал Чърч. — А тук, почти в центъра, е улица „Хиперион“ — мястото, където Чърч е извършвал убийствата. — Той се изправи и остави листа върху картата. — А сега ето и датите на единадесетте убийства, които първоначално бяха приписани на Чърч. Виж, в началото има шаблон в интервала между убийствата. Тридесет дни, тридесет и два дни, двадесет и осем, тридесет и един, тридесет и един. И изведнъж всичко отива по дяволите. Спомняш ли си? Колко много ни смути това тогава.

— Да, помня.

— Имаме дванадесет дни, после шестнадесет, след това двадесет и седем, тридесет и единадесет. Сега обаче нека разделим и датите на група А и група Б. — Бош обърна листа. Имаше две колонки с дати. Локи се наведе над масата, за да ги разгледа. Бош видя тънката линия на белег на темето му, заобиколена от лунички.

— В група А имаме ясно видима последователност — продължи Бош. Имаме тридесет дни, тридесет и два, двадесет и осем, тридесет и един, двадесет и осем, двадесет и седем и тридесет. А в група Б имаме осемдесет и четири дни между двете убийства.

— По-добро управление на стреса.

— Какво?

— Интервалите между действията се диктуват от натрупването на стрес. Говорих за това в показанията си. Колкото по-добре човекът се справя със стреса си, толкова по-дълъг е интервалът между убийствата. Вторият убиец управлява по-успешно стреса си. Или поне успява да го потиска.

Бош го гледаше как се разхожда из стаята. Извади цигара и я запали. Локи не каза нищо.

— Искам да знам, възможно ли е такова нещо? — попита Бош. — Искам да кажа, има ли някакъв подобен прецедент, който да ти е познат?

— Разбира се, че е възможно. Черното сърце не бие само. Дори не е необходимо да търсиш извън границите на своите знания, за да откриеш пълноценни доказателства за такава възможност. Спомни си за удушвачите от Хилсайд. Даже имаше и книга за тях. Казваше се „Подобните“. Спомни си и за подобието в метода на действие, прилаган от „нощният ловец“ и „удушвачът от Сънсет“ в началото на осемдесетте. Накратко, отговорът е да, възможно е.

— Знам тези случаи, но това е различно. Работил съм по някои от тях. Удушвачите от Хилсайд действаха заедно. Те бяха братовчеди. Другите двама действаха по подобен начин, но имаше съществени разлики. А тук някой се намесва и копира другия до последната запетайка. Толкова точно, че ние сме го пропуснали.

— Двама убийци, действащи независимо, но използващи точно една и съща методика.

— Правилно.

— Отново ще ти кажа: всичко е възможно. Друг пример. Спомняш ли си, че в началото на осемдесетте имаше „Убиецът на магистралата“ в Ориндж и в Лос Анджелис?

Бош кимна. Не беше работил по тези случаи и не знаеше много за тях.

— Е, добре. Един ден патрулите имаха късмет и хванаха един ветеран от виетнамската война на име Уилям Бонин. Беше свързан с куп убийства и му натресоха и останалите, тъй като отговаряха на стила му. Осъдиха го на смърт, но убийствата продължиха. Продължаваха си все така, докато един пътен полицай не попадна на някой си Ранди Крафт, който си карал по магистралата с труп в колата. Крафт и Бонин не са се познавали, но за известно време тайно са си поделяли псевдонима „Убиецът на магистралата“. Всеки е действал независимо от другия там на пътя. Убивали. И са били взети за един и същ човек.

Това звучеше по-близко до теорията, с която работеше Бош. Локи продължи да говори. Вече не го притесняваше среднощният посетител.

— Знаеш ли, има един пазач на осъдените на смърт в Сан Куентин, когото познавам, понеже правих там някои от изследванията си. Той ми каза, че там имало четирима серийни убийци, включително Крафт и Бонин, които чакат за газовата камера. И ето че тези четиримата играят на карти всеки ден. Бридж. Извършили са общо петдесет и девет убийства. А играят бридж! И знаеш ли кое е най-странното? Той казва, че Крафт и Бонин мислят дотолкова еднакво, че когато играят като партньори, почти никога не губят.

Бош започна да сгъва картата. Без да вдигне поглед, той каза:

— А тези Крафт и Бонин. Те по еднакъв начин ли са убивали жертвите си? По съвсем еднакъв ли?

— Не съвсем. Но мисълта ми е, че в нашия случай би могло да са двама. Но последователят тук е по-хитър. Той е знаел точно какво да направи, за да прати полицията по другата следа, да я насочи към Чърч. А после, когато Чърч е бил мъртъв и вече не е можел да го използва за прикритие, последователят е минал в нелегалност, така да се каже.

Бош го погледна и изведнъж през ума му премина мисъл, която обля всичко в нова светлина. Беше като фойерверк, разпръскващ разноцветни светлини във всички посоки. Но той не каза нищо. Тази нова мисъл беше твърде опасна, за да се изрече. Вместо това зададе въпрос на Локи.

— Но дори и когато този последовател е преминал в нелегалност, той е продължил да действа по същия начин като Майстора — каза Бош. — Защо го прави, щом никой няма да види? Спомняш ли си, че при Майстора ние считахме, че той оставя телата на обществени места с изрисувани лица, защото това е част от неговата си еротична програма. Част от изявата му. Защо тогава вторият убиец ще го прави? Защо ще следва същата програма, щом не предвижда трупът да бъде намерен някога?

Локи се подпря с двете си ръце на масата и се замисли. На Бош му се причу звук откъм патиото. Погледна през отворения френски прозорец, но видя само тъмната сянка на хълма, легнала върху осветения басейн. Сега повърхността с форма на бъбрек беше спокойна. Погледна часовника си. Беше полунощ.

— Това е хубав въпрос — каза Локи. — Не знам отговора. Може би последователят е знаел, че тялото евентуално ще бъде открито по начин, който самият той би искал. Виждаш ли, сега ние може би трябва да приемем, че тъкмо последователят е изпращал писмата до теб и вестниците преди четири години. Това показва ексхибиционистичния уклон в неговата програма. Чърч явно не е чувствал нужда да тормози преследвачите си.

— Последователят ни закача.

— Точно. Той се забавлява от това, че се подиграва с преследвачите си и за известно време за убийствата, които е извършил, е бил обвинен Майстора. Схващаш ли? — Да.

— Е, добре. Какво се е случило? Истинският Майстор, господин Чърч, е убит от теб. Последователят вече няма прикритие. И какво прави тогава? Продължава да действа. Убива, но сега погребва жертвата си. Скрива я под бетона.

— Искаш да кажеш, че той все още следва пълната еротична програма ли? С гримирането и всичко останало, но после погребва жертвата, за да не я види никой?

— Така никой няма да знае. Да, той следва програмата, защото това е, което го интересува на първо място. Но вече не може да рискува да оставя телата на публично място, защото това ще разкрие тайната му.

— Тогава за какво е писмото? Защо е изпратил писмо до полицията тази седмица, което го разкрива?

Локи заобиколи замислено масата.

— Увереност — каза той най-после. — Последователят е станал сигурен през последните четири години. Той мисли, че е неуловим. Това е позната черта в разбъркания душевен мир на психопата. Състоянието на увереност и неуязвимост нараства, докато в действителност психопатът допуска все повече грешки. Обърква се. И става податлив на разкриване.

— Значи поради това, че е скрил действията си четири години, той мисли, че е чист и така недосегаем, че може да ни изпрати още едно писмо, за да ни подразни?

— Точно, но това е само един от факторите. Другият е гордостта, авторството. Този голям процес по случая на Майстора започва и той иска да открадне малко от вниманието. Можем да го разберем. Той моли за внимание към своите действия. В края на краищата и преди той, Последователя, а не Чърч е изпращал писмата. И тъй като е горделив и се чувства недосегаем от полицията, предполагам, че дори се възприема нещо като бог, той изпраща писмото тази седмица.

— „Хванете ме, ако можете.“

— Да, една от най-старите игри на света… И накрая, той може да е изпратил писмото и защото още го е яд на теб.

— На мен? — Бош беше изненадан. Никога не беше му минавало подобно нещо през ума.

— Да. Ти отстрани Чърч. Ти разруши идеалното му прикритие. Не считам, че бележката и споменаването й в пресата са помогнали с нещо на делото ти, нали?

— Не. Тя може да ме закопае.

— Да. Значи може би това е разплатата на Последователя с теб. Неговото отмъщение.

Бош се замисли над думите му. Почти усещаше как адреналинът в тялото му се покачва. Беше след полунощ, но изобщо не се чувстваше изморен. Сега вече имаше за какво да се хване. Не беше повече изгубен в празнотата.

— Мислиш, че може да има и други, нали? — попита той.

— Говориш за жени, заровени под бетона, или нещо подобно ли? Да, за съжаление така мисля. Четири години са много време. Боя се, че има още много…

— Как да го открия?

— Не знам. Моята работа обикновено е последна. След като са ги хванали. След като са умрели.

Бош кимна, затвори папките и ги сложи под мишница.

— Макар че може би има нещо — каза Локи. — Помисли за общото в жертвите му. Кои са те? Как той достига до тях? Ти каза, че и трите убити, пък и онази, която се е спасила, са работили в порноиндустрията.

Бош отново сложи папките върху масата. Запали си втора цигара.

— Да. И всичките са били проститутки на повикване — каза той.

— Така. Значи, докато Чърч не е подбирал, като е убивал жертви с различен ръст или от различни раси, последователят е имал по-специфичен вкус.

Бош бързо извади снимките на жертвите от порнобизнеса.

— Точно така. Жертвите на Последователя са били бели, русокоси и с голям бюст.

— Това е съвсем ясен шаблон. Тези жени давали ли са обяви за дейността си в порносписания?

— Знам, че две от тях са давали. Също и оживялата. Последната се е занимавала с такава дейност, но не знам дали се е рекламирала.

— А онези трите, които са публикували обяви, давали ли са и снимки?

Бош можеше да си спомни само обявата на Холи Лер, но тя не включваше снимката й. Само псевдонима, телефона и гаранция за разгулни удоволствия.

— Не мисля. Онази, за която си спомням, не е публикувала снимка. Но затова пък псевдонимът й като актриса беше включен. Така че всеки, който я е виждал на видеофилм, е бил запознат с външния й вид и атрибути.

— Много добре. Ние вече създаваме профила на Последователя. Той е някой, който използва порнофилмите, за да подбере жените за своята еротична програма. После ги намира чрез рекламата им в порномедиите или по името, или чрез снимката. Помогнах ли ти, детектив Бош?

— Абсолютно. Благодаря ти за времето, което ми предостави. Ще мълча все още по този въпрос. Не съм сигурен, че искам да стане публично достояние засега.

Бош отново взе папките и се насочи към вратата, но Локи го спря.

— Знаеш ли, още не сме приключили.

Бош се завъртя.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, макар че знаеше.

— Не си казал нищо по въпроса, който е най-обезпокоителен. За това как нашият Последовател е научил навиците на убиеца. Целевият екип не е съобщил на медиите всички детайли от програмата на убиеца. Поне тогава. Детайлите не се оповестяваха, за да не могат шантавелите, които идват с признания, да знаят точно какво да си признават. Беше нещо като осигуровка. Така целевият екип много бързо можеше да отсява лъжливите потвърждения.

— И?

— И въпросът е откъде е могъл да знае Последователя.

— Аз не…

— Да, знаеш. Книгата, която написа господин Бремер разкри тези детайли пред света. Това, разбира се, има смисъл по отношение на бетонената блондинка… Но сигурно ти си наясно, че това не е вярно за седмата и единадесетата жертва.

Локи беше прав. Това беше, за което се бе сетил Бош по-рано. Той отбягваше да го обмисля, защото се боеше от изводите, които щеше да предизвика.

— Отговорът е, че Последователя по някакъв начин е бил посветен в детайлите — каза Локи. — Те са предизвикали действията му. Ти трябва да помниш, че ние сега се занимаваме с някой, който твърде вероятно вече е бил силно притеснен от желанията си, когато е попаднал на еротична програма, която е съвпаднала със собствените му нужди. Този човек вече е имал проблеми, независимо дали те са били изявени в последвалите му престъпления или не. Той е бил болен, Хари. Тогава е видял еротичната щампа на Майстора и разбрал: „Това съм аз! Това е, което искам и от което се нуждая, за да постигна удовлетворение.“ Тогава той възприел програмата на Майстора и я осъществил до последния детайл. Въпросът е, как се е добрал до нея? А отговорът е, че му е бил позволен достъп.

За момент те просто се гледаха. После Бош проговори:

— Ти говориш за ченге. Някой от целевия екип. Това не може да бъде. Аз бях в него. Ние всички искахме да хванем този човек. Никой не… се е отклонявал от това разбиране, човече!

— Възможно е да е член на целевия екип, Хари. Само е възможно. Но я си спомни, че кръгът на онези, които знаеха за програмата, беше много по-голям от целевия екип. Имаше медицински експерти, следователи, униформени ченгета, фотографи, репортери, лекари, минувачите, които са намерили телата. Много хора са имали достъп до детайлите, които Последователя очевидно е знаел.

Бош се опита набързо да си представи образа наум. Локи разбра.

— Аз също съм един от, или близо до разследването, Хари. Не е задължително да е бил важна част от разследването или да е участвал продължително в него. Но това е някой, чийто път се е пресякъл с разследването в точка, която му е дала възможност да успее да узнае пълната програма. Повече от онова, което обществеността е знаела тогава.

Бош не каза нищо, докато Локи не го подкани.

— И какво още, Хари? Изплюй камъчето.

— Левак.

— Възможно е, но не е задължително. Чърч беше левак. Последователя може само да е използвал лявата си ръка, за да изкопира идеално престъпленията на Чърч.

— Така е, но съществуват писмата. Графолозите се съмняваха, че авторът е бил левак. Не бяха сто процента сигурни. Никога не са.

— Добре, тогава приемаме, че е възможно да е левак. Друго?

Бош се замисли за момент.

— Може би пушач. В бетона беше намерен пакет от цигари. Камински, жертвата, не е пушела.

— Да, добре. Върху всичко това трябва да помислиш, за да го откриеш. То е някъде в детайлите, Хари, сигурен съм.

Откъм хълма през френския прозорец задуха студен вятър и Бош потръпна. Беше време да си тръгва, да остане насаме с всичко това.

— Отново благодаря — каза той и пак се насочи към вратата.

— Какво ще правиш? — извика Локи след него.

— Още не знам.

— Хари?

Бош спря в коридора и се обърна към Локи. Басейнът проблясваше весело в тъмнината зад него.

— Последователя… той може да е хитър и да не се прояви дълго време.

— Защото е ченге ли?

— Защото вероятно знае за случая всичко, което знаеш и ти.

В колата му беше студено. През нощта в каньоните винаги се носеше тъмен мраз. Бош направи завой и се понесе бавно надолу по планината Локаут към Лавровия каньон. Сви надясно и влезе в магазинчето, откъдето си купи шест кашончета с бира. После се насочи с бирата и въпросите, които го занимаваха, нагоре по хълма към Мълхоланд.

Влезе в шосето „Удроу Уилсън“ и се насочи към малката си къща, която гледаше към прохода Кахуенга. Не беше оставил вътре да свети, защото, откакто имаше Силвия, не знаеше кога ще си дойде тук.

Щом паркира колата на тротоара, той отвори една от бирите. Покрай него бавно премина друга кола и го остави в тъмнината. Наблюдаваше как един от светлинните лъчи на Юнивърсъл Сити преминава през облаците над къщата. След няколко секунди се появи още един лъч. Бирата беше вкусна и се плъзгаше приятно по гърлото му. Но му натежа на стомаха и Бош спря да пие. Сложи бутилката обратно в кашончето.

Но всъщност знаеше, че не бирата го притеснява. Беше Рей Мора. От всички, които бяха достатъчно заети със случая, за да знаят детайлите на програмата, Мора беше онзи, който бе заседнал в гърлото на Бош. Трите жертви на Последователя бяха порноактриси. А това беше службата на Мора. Той може би познаваше всяка една от тях. Въпросът, който сега възникваше в ума на Бош, беше дали той ги е убил. Тормозеше се дори от факта, че трябва да мисли по този въпрос, но знаеше, че трябва. Мора беше логическата отправна точка, когато Бош вникна в съвета на Локи. Ченгето от нравствената полиция се появи в ума на Бош като човекът, който се намира на пресечната точка между двата свята: онзи на порнобизнеса и този на Майстора. Само предположение ли беше това, или достатъчно основание да класифицира Мора като действително заподозрян? Знаеше, че трябва да действа еднакво внимателно и с невинния, и с виновния човек.

Вътре миришеше на застояло. Той се отправи директно към задната врата и я отвори. Остана там за момент, заслушан в съскащия тих звук, идещ от движещите се по магистралата коли. Звукът беше непрекъснат, без да зависи от времето или деня от седмицата. Винаги имаше движение — кръв, течаща по артериите на града.

Лампичката на телефонния секретар светеше и на екранчето се виждаше цифрата три. Бош натисна бутона за превъртане и запали цигара. Първият глас беше на Силвия: „Искам само да ти пожелая лека нощ, скъпи. Обичам те и бъди внимателен.“

Следващият бе Джери Едгар: „Хари, Едгар е. Искам само да ти кажа, че ме изключиха от разследването. Ървинг ми се обади вкъщи и ми каза да предам всичко на ОКУ утре сутринта. На лейтенант Роленбергер. Внимавай, приятел. И се пази.“

„Пази се — помисли Бош. — Пази си гърба.“ Не беше го чувал, откакто се върна от Виетнам. А знаеше, че Едгар никога не е бил там.

„Рей е — каза последният глас от лентата. — Мислех си за тая работа с бетонената блондинка и ми дойдоха няколко идеи, които може да те заинтересуват. Обади ми се сутринта да си поговорим.“