Блондинка в бетона

Осем

Докато караше по магистралата към следващата долина, той се опита да си представи този начин на живот. Чудеше се какви ли надежди е можела да има, да храни и пази като свещ в дъжда, когато е лежала така по гръб с очи, извърнати към непознатия, проникващ в утробата й. Сигурно й е била останала едната надежда. Бош знаеше, че тази надежда крепи живота. Без нея няма нищо. Само мрак.

Чудеше се как двата живота — на убиеца и на жертвата — се бяха пресекли. Може би семето на убийствената похот бе посадено от същия клип, който току-що бе видял. Може би убиецът е гледал филма, за който Бош преди малко бе платил петдесет долара. Можеше ли това да е бил Чърч? Или имаше и друг? Бош се сети за кутията на касетата и на следващия изход излезе от магистралата по булевард „Ван Найс“ в Пакома.

Той спря на банкета и извади кутията от кафявия плик, където я беше сложил дребният. Светна лампата в колата, разгледа я от всички страни и прочете всяка дума, написана по нея. Но дата на производството нямаше, така че не можеше да се разбере дали филмът е правен преди или след смъртта на Чърч.

Върна се обратно на магистралата, която го поведе на север в долината Санта Кларита. След като излезе на пътя за каньона „Букет“, той премина през няколко улици с резиденции, а после покрай безкрайната редица къщи на дребни собственици. На „Дел Прадо“ паркира на тревата пред къщата, на която се мъдреше знакът на „Недвижими имоти Титенбаух“.

Вече повече от година Силвия правеше безуспешни опити да продаде къщата. Като помисли за този й проблем, Бош почувства облекчение. Защото така не му се налагаше още да взема решение какво ще правят оттук нататък те двамата със Силвия.

Още преди да достигне до вратата, Силвия отвори.

— Хей.

— Хей.

— Какво носиш?

— Нещо от работата. Трябва да звънна по телефона на две-три места. Яде ли?

Той се наведе, целуна я и влезе вътре. Тя беше облечена в дългата сива тениска, която обикновено носеше вкъщи след работа. Косата й беше пусната и падаше върху раменете. Светлината от хола проблясваше в русите кичури.

— Ядох салата. А ти?

— Още не. Ще си направя сандвич с нещо. Извинявай. Делото, пък и този нов случай сега и… е, ти знаеш.

— Нищо, нищо. Просто ми липсваш. Извинявай за държанието ми по телефона.

Тя го целуна и прегърна. С нея той се почувства у дома. Това беше най-хубавото. Това чувство. По-рано никога не беше го изпитвал, а когато беше далеч от нея, го забравяше. Но щом бяха заедно, това чувство също присъстваше.

Тя го поведе за ръка към кухнята и му каза да седне, докато му направи сама сандвича. Той я гледаше как слага тиганчето на печката и пуска газта. После сложи четири резена бекон в тигана. Докато се пържеха, тя наряза домат и авокадо и сложи отгоре им лист маруля. Той стана, взе една бира от хладилника и я целуна по врата. Отдръпна се бързо и за момент се ядоса на спомена за жената, която го опипваше в кабината. Защо ли се сети?

— Какво има?

— Нищо.

Тя сложи две филийки хляб в тостера и извади бекона от тиганчето. След няколко минути сложи сандвича пред него и седна.

— На кого трябва да се обаждаш?

— На Джери Едгар и може би на един от нравствената.

— Нравствената ли? Тя порно ли е била? Тази, новата жертва?

Силвия по-рано бе женена за полицай и се беше научила да мисли като ченге. Бош харесваше това у нея.

— Така мисля. Имам някои сведения. Но аз ще бъда в съда и затова искам да им ги съобщя.

Тя кимна. Той никога не й беше казвал да не задава много въпроси. Но тя винаги знаеше кога да спре.

— Как беше днес в училище?

— Чудесно. Яж си сандвича. Искам да побързаш и да свършиш с разговорите, за да можем после да забравим и съда, и училището, и разследването. Искам да си отворим бутилка вино, да запалим няколко свещи и да легнем.

Той й се усмихна.

Животът им заедно бе толкова спокоен. Свещите винаги бяха сигнал от нейна страна. Нейният начин да покаже, че иска да се любят. Докато си седеше на стола, Бош се сети, че той не подава сигнали. Почти винаги инициаторът беше тя. Чудеше се какво ли означава това от негова страна. Боеше се да не би взаимоотношенията им да са базирани само на тайни. Надяваше се да не е така.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — попита тя. — Ти наистина си разсеян.

— Добре съм. Това е вкусно. Благодаря.

— Пени се обади тази вечер. Има двама души, които се интересуват, така че в неделя ще им показва къщата.

Той кимна и продължи да яде.

— Може би бихме могли да идем някъде през деня. Не искам да съм тук, когато ги доведе. Какво ще кажеш да заминем още в събота и да преспим някъде навън? И ти трябва да се откъснеш от всичко това. Може би ще е добре да идем в „Лон Пайн“.

— Звучи ми добре. Но нека видим какво ще стане.

След като тя излезе от кухнята и отиде в спалнята, Бош се обади в управлението на Едгар. Заговори тихо:

— Знаете ли, обаждам се за онова, което показахте по телевизията. Нали не си казах името?

— Да, можете ли да ни помогнете?

— Мога, разбира се.

Бош покри устата си с ръка, за да не се засмее.

Сети се, че преди не беше помислял да се шегува. Бързо прехвърли през ума си как да продължи.

— Да, кой сте вие, господине? — попита нетърпеливо Едгар.

— Аз… аз съм… ами…

— Кой?

— Домъкна ли се вече Харви Паундс?

Бош избухна в смях и Едгар веднага се сети кой е на телефона. Беше глупаво. Дори не звучеше смешно, но и двамата се посмяха.

— Бош, какво искаш?

Трябваше му малко време, за да спре да се смее. Най-после можа да проговори:

— Само проверявам. Обади ли се на Рей Мора?

— Не, говорих с нравствената и ми казаха, че тази нощ не е на работа. Щях да му се обаждам утре. Как си ти?

— Мисля, че намерих името. Ще се обадя на Мора вкъщи, за да може той веднага да провери какво има за нея при тях.

Той каза на Едгар името и чу как другия детектив се изсмя.

— Е, поне е оригинално. Как… какво те кара да мислиш, че това е тя?

Бош отговори тихо, за да не се чуе гласът му в спалнята.

— Гледах клип и имам кутия от видеофилм с нейната снимка. Прилича на гипсовото лице. Перуката е малко различна. Но аз мисля, че е тя. Утре, като отивам в съда, ще мина да оставя кутията на бюрото ти.

— Екстра.

— Може би Мора ще може по-бързо да открие истинското й име и да ти го съобщи. Тя може да е имала разрешително за работа. Да му се обадя ли аз?

— Давай. Ти го познаваш.

Те затвориха. Бош нямаше домашния телефон на Мора. Той се обади в полицейското управление, каза си името и служебния номер и поиска да го свържат. Минаха около пет минути и след три позвънявания Мора се обади. Звучеше задъхано.

— Обажда се Бош. Имаш ли минутка време?

— Бош? А, да, Бош. Какво има, човече?

— Как е работата?

— Още ме мъчи.

Той се засмя и Бош предположи, че това е шега.

— Всъщност запада непрекъснато — няма хъс. Видеото развали всичко, Бош. Направи производството твърде голямо, а качеството — ниско. Вече никой не го е еня за качеството.

Мора говореше по-скоро като поддръжник на порноиндустрията, отколкото като следовател.

— Липсват ми дните, когато всичко беше съсредоточено в задимените театри на Кахуенга и Хайленд. Тогава нещата бяха по-управляеми. Поне за мен. И така, как е в съда? Чух, че момчетата ви са намерили още една, която изглежда като работа на Майстора. Какво става с това? Как е могло…

— Затова ти се обаждам. Намерих едно име. Мисля, че е била от твоите подопечни. Жертвата.

— Кажи го.

— Магна Кум Лауди. Може би също известна като Маги.

— Да, чувал съм я. Беше тук преди време, а после, ти май си прав. Тя изчезна или се е махнала.

Бош зачака да чуе по-нататък. Помисли, че му се счува глас от стаята — на човек или от телевизора. Мора му каза да изчака за момент.

Не можа да разбере какво беше казано, нито дали гласът бе мъжки или женски. Зачуди се какво ли е правил Мора, когато му звънна. В управлението се носеха слухове, че Мора се е сближил твърде много с бизнеса, по който беше експерт. То си беше обикновена болест по ченгетата. Освен това знаеше, че в първите години, когато го изпратиха, Мора успешно се бе противопоставял на всякакви опити да го преместят. Сега вече имаше толкова голям опит, че щеше да бъде смешно да го местят. Все едно да махнат Орел Хершизър от „Доджърс“ като титуляр и да го сложат за резерва. Той си вършеше добре работата. Трябваше да го оставят на мястото му.

— Хм, Хари, не знам. Мисля, че тя беше тук преди около две години. Искам да кажа, че ако е тя, не може Чърч да я е… Знаеш какво искам да кажа, нали? Не знам как това ще се върже с онова, върху което се работеше.

— Не се бой за това, Рей. Ако не го е направил Чърч, някой друг е. И ние пак трябва да го хванем.

— Така е. Аз ще се захвана. Между другото как откри името?

Бош му разказа за посещението си в „Х-Марк“.

— Да, знам ги ония момчета. Големият е племенник на боса Карло Пинци. Джими Пинци. Викат му Джими Пинс. Може да изглежда едър и тъп, ама е шеф на дребния. Наглежда мястото вместо чичо си. На дребния му викат Пинки заради розовите очила, които носи. Пинки и Пинс. Всичкото е театър. Както и да е, обаче са ти взели с почти четиридесет кинта повече за онази касета.

— И аз така предположих. О, щях да те питам още. На кутията няма дата на производството. Дали я има върху лентата и изобщо има ли начин да разбера кога е правена?

— Обикновено върху кутиите няма дата. Клиентите искат свежа плът. Така че ако видят на кутията, че филмът е стар, ще вземат друг. Това е бърз бизнес. Стоката се разваля. Затова няма дати. Понякога не ги слагат и на лентата. Обаче в офиса аз съм събрал каталозите от дванадесет години насам. Мога да намеря датата, няма проблем.

— Благодаря, Рей. Аз може и да не успея да мина. Един приятел от отдела по убийствата, Джери Едгар, може да дойде при теб. Аз ще съм в съда.

— Няма нищо, Хари.

Бош нямаше какво повече да казва и беше готов да се сбогува, когато Мора заговори отново.

— Знаеш ли, много си мисля за това.

— За кое?

— За целия екип. Ако не бях си тръгнал по-рано, може би щях да бъда с теб онази нощ. Кой знае, може би щяхме да го хванем жив оня приятел.

— Аха.

— Тогава нямаше да има съд. За теб говоря.

Бош замълча, загледан в снимката на гърба на кутията. Лицето на жената бе обърнато настрани, точно както и на гипсовата маска. Беше тя. Почувства, че е съвсем сигурен в това.

— Рей, само по този псевдоним — Магна Кум Лауди — ще можеш ли да откриеш истинското й име? Да намерим отпечатъци от пръсти?

— Сигурно ще може. Без значение какво мислят хората за тази продукция, но и там си има законна и незаконна работа. Това момиче Маги, изглежда, е от законните. Измъкнала се е от клиповете и другата мръсотия и е влязла в редиците на порнофилмите. Това значи, че тя вероятно е имала и филмов агент и разрешително за работа. Нали ги карат да доказват, че са навършили осемнадесет години. Така че разрешителното ще е на истинското й име. Мога да прегледам картотеката и да го намеря. Там има и снимка. Ще ми отнеме час-два, но ще я открия.

— Добре, отлично. Ще го направиш ли утре сутринта и ако Едгар не дойде, да му отнесеш отпечатъците в отдела по убийствата на Холивуд?

— Джери Едгар. Добре, ще го направя.

Нито един от двамата не каза нищо. Замислиха се за работата си.

— Хей, Хари?

— Да.

— Във вестника пишеше, че имало нова бележка. Вярно ли?

— Да.

— Оригинална ли е? Осрали ли сме се?

— Не знам още, Рей, но ти благодаря, че казваш „сме“. Повечето хора сочат само мен.

— Да, слушай какво ще ти кажа. Днес тая кучка Мани ми изпрати призовка.

Това не учуди Бош, тъй като Мора беше в целевия екип по случая на Майстора.

— Не бой се. Тя сигурно е изпратила на всички от екипа.

— Добре.

— Но ако можеш, гледай да си затваряш устата за този нов случай.

— Доколкото мога.

— Тя още преди да пита, знае какво иска да получи в отговор. Аз просто трябва да спечеля малко време, за да поработя по този случай, нали разбираш?

— Няма проблеми, човече. Ние с тебе знаем, че сме хванали човека, когото трябваше. По това няма съмнение, Хари.

Но като го каза на глас, като че ли всъщност едва сега се усъмни. Бош разбра. Мора си мислеше същото, каквото и Бош в момента.

— Има ли нужда да ти донеса тази кутия от видеокасетата утре, за да знаеш как изглежда, като я търсиш в картотеката?

— Не, както ти казах, ние имаме всякакви каталози. Просто ще потърся „Приказки от гробницата“ и ще я видя там. Ако не стане, ще прегледам дневниците на агенциите.

Те затвориха и Бош си запали цигара, макар че Силвия не обичаше той да пуши вкъщи. Не че й пречеше, но мислеше, че потенциалните купувачи могат да се откажат, ако решат, че къщата е била на пушачи. Той остана така сам няколко минути, като сваляше несъзнателно етикета от празната бирена бутилка и си мислеше колко бързо се променят нещата. Вярваш в нещо цели четири години и изведнъж откриваш, че може да си сгрешил.

Занесе две стъклени чаши и бутилка вино в спалнята. Силвия беше в леглото. Завивките бяха дръпнати до голите й рамене. Беше си светнала нощната лампа и четеше книга със заглавие „Не позволявай никога да видят, че плачеш“. Бош мина откъм нейната страна на леглото и седна. Наля вино в чашите, чукнаха се и отпиха едновременно.

— За победа в съда — каза тя.

— Звучи ми добре.

Целунаха се.

— Пак ли си пушил?

— Извинявай.

— Лоши новини ли имаше? От разговорите?

— Не. Тъпотия.

— Искаш ли да поговорим?

— Не сега.

Той отиде в банята с чашата в ръка и взе набързо един душ. След като си изми зъбите, отпи от чашата. Виното, което всъщност беше хубаво, имаше ужасен вкус. Когато излезе, нощната лампа беше загасена, а книгата сложена настрана. На двете нощни масички и върху бюрото горяха свещи. Бяха поставени в сребърни свещници с инкрустирани отстрани луна и звезди. Трептящите пламъчета хвърляха ярки отблясъци по стените, завесите и огледалото.

Тя лежеше облегната на три възглавници с отметната завивка. Той постоя няколко секунди гол в края на леглото. Усмихваха се един на друг. За него тя бе красива. Тялото й беше загоряло и почти момичешко. Беше тънка, с малък бюст и плосък корем. По гърдите си имаше лунички от многото слънчеви дни на плажа като малка.

Той беше с осем години по-възрастен и знаеше, че му личи, но не се срамуваше от външния си вид. На четиридесет и три години коремът му все още бе плосък, а тялото — мускулесто. Мускули, създадени не с тренировки в салони, а от това, че ежедневно носеше тежестта на живота и службата си. Интересно, че космите по тялото посивяваха много по-бързо от косата на главата му. Силвия често се шегуваше с това, като го обвиняваше, че си боядисва косата от суетност, от каквато и двамата знаеха, че е лишен.

Когато той се плъзна в леглото до нея, тя прекара пръсти по татуировката му от войната във Виетнам, и по белега, който един куршум бе оставил преди няколко години на рамото му. Тя опипваше хирургическия шев, както го беше правила всеки път, откакто бяха заедно.

— Обичам те, Хари — каза тя.

Той се търкулна отгоре й и я целуна силно, като остави вкуса на червеното вино и усещането на топлата й кожа да го откъснат от страховете и виденията на насилие. Помисли, че сега е в домашния храм, но не го каза. „Обичам те“ — помисли също и пак не го каза.