Блондинка в бетона

Девет

Напук на всичко, което вчера, във вторник, бе тръгнало добре, следващата сутрин започна зле. Първото нещастие се случи в кабинета на съдията Кейес, където той бе събрал адвокати и клиенти, след като половин час бе проучвал насаме бележката, получена от твърдящия, че е Майстора на кукли. Това бе направил след възражението на Белк против включването на бележката в делото.

— Прочетох бележката и обсъдих аргументите — каза съдията. — Не виждам как това писмо, поема или каквото и да е то, би могло да не се покаже на този съд. То е така свързано с целта на госпожица Чандлър, че не може да бъде отминато. Аз не обсъждам въпроса дали е истинско, или е изпратено от някой чудак, това ще трябва да преценят заседателите. Ако могат. Но няма причина да се скрие само заради това, че разследването е още в ход. Аз давам разрешението си да бъде разкрито и вие, госпожице Чандлър, можете да го направите в подходящ момент по ваше усмотрение. Няма да възразявам. Господин Белк, вашето възражение ще бъде записано.

— Ваша светлост? — опита да се обади Белк.

— Не, повече няма да спорим по този въпрос. Да отиваме в съдебната зала.

— Ваша светлост! Ние не знаем кой е написал това. Как може да разрешавате да се ползва като доказателство, при положение че нямаме и най-бегла представа откъде е дошло и кой го е изпратил?

— Знам, че решението е разочарование за вас, затова ви дадох малка отсрочка, като не ви направих забележка за очевидното ви незачитане на разпоредбите на съда. Казах, без повече спорове, господин Белк, тъй като аз прощавам само веднъж. Фактът, че тази бележка от неизвестен произход е довела до откриването на труп, носещ всички подобни белези с жертвите на Майстора, сам по себе си е потвърждение на някаква автентичност. Това не е шега, господин Белк. Няма шега. Тука има нещо. И съдът ще трябва да го види. Хайде. Всички вън.

Сесията на съда едва бе започнала, когато дойде следващият разгром. Белк, вероятно замаян от поражението си в канцеларията, се напъха право в капана, който Чандлър сръчно му беше заложила.

Първият й свидетел за деня беше човек, на име Виечорек, който потвърди, че познава Норман Чърч много добре и е сигурен, че той не е извършил единадесетте убийства, които му се приписват. Виечорек и Чърч били работили заедно дванадесет години в конструкторския отдел, каза той. Виечорек беше на около петдесет години, с бяла коса, подстригана толкова ниско, че отдолу прозираше розовият му скалп.

— Какво ви кара да сте толкова уверен, че Норман не е бил убиецът? — попита Чандлър.

— Ами поради поне един факт, който знам. Сигурен съм, че не е убил онова, единадесетото момиче, защото той беше с мен през цялото време, когато нея са… каквото там са й сторили. Той беше с мен. После полицията го уби и му лепна единадесет убийства. Е, мисля, че щом знам, че той не е убил едно от онези момичета, тогава те може да лъжат и за останалите. Цялата работа е да се прикрият заради убийството…

— Благодаря ви, господин Виечорек — каза Чандлър.

— Само казвам каквото мисля.

Белк стана и възрази все пак. Отиде до катедрата и заяви, че целият отговор е спекулация. Съдията се съгласи, но злото беше сторено. Белк се върна на мястото си и Бош го видя да прелиства препис от показанията, взети под клетва от Виечорек преди два месеца.

Чандлър зададе още няколко въпроса по отношение на това къде са били свидетелят и Чърч в нощта, когато е била убита единадесетата жертва, и Виечорек отговори, че са били в собствения му апартамент с още седем други мъже. Имали ергенско парти за свой приятел от отдела.

— Колко време стоя Норман Чърч във вашия апартамент?

— През цялото време. Бих казал, че беше от девет часа вечерта нататък. Свършихме след два сутринта. Полицията каза, че онова момиче, единадесетото, отишло в някакъв хотел и било убито към един през нощта. В един часа Норман беше с мен.

— Би ли могъл той да се е измъкнал за около час, без да забележите?

— Няма начин. Ако сте в стая с осем души, ще разберете, че един от тях е изчезнал по странен начин, нали?

Чандлър му благодари и си седна. Белк се наведе към Бош и зашепна:

— Чудя се как ли ще се измъкне той от онова тъмно и миризливо място, където ей сега ще го набутам.

Той стана и въоръжен с писмените показания се подпря на катедрата с вид, като че се прицелваше в слон с пушка. Виечорек, който носеше очила с дебели стъкла увеличаващи очите му, го загледа със съмнение.

— Господин Виечорек, помните ли ме? Спомняте ли си показанията, които дадохте преди два месеца?

Белк вдигна нагоре листите, за да му ги покаже.

— Помня ви — каза свидетелят.

— Деветдесет и пет страници, господин Виечорек. Никъде в тях не се споменава за ергенско парти. Защо?

— Предполагам, защото не сте ме питали.

— Но вие не го казахте, нали? Полицията твърди, че вашият най-добър приятел е убил единадесет жени, вие вероятно знаете, че това е лъжа, но не казвате и дума, така ли е?

— Да, така е.

— Бихте ли казали защо?

— Защото вие ме забъркахте в тая история. Аз не дойдох сам да давам лай… показания.

— Позволете да ви попитам. Вие изобщо казвали ли сте на полицията за това? Още тогава, когато Чърч беше убит и всички вестници пишеха, че той е затрил единадесет жени? Да сте звъннали поне веднъж по телефона, за да им кажете, че са застреляли не този, когото трябва?

— Не, тогава не знаех. Чак когато прочетох книгата, която излезе преди две години и в която имаше детайли по убийството на последното момиче. Тогава аз разбрах, че той е бил с мен през цялото време, когато е станало убийството. Обадих се в полицията и поисках да говоря с целевия екип, но ми казаха, че бил разтурен отдавна. Оставих съобщение за онзи човек, за който в книгата се казва, че бил отговорник. Мисля, че се казваше Лойд. Но той не ме потърси.

Белк въздъхна в микрофона на катедрата, за да покаже колко му е трудно да се разправя с този кретен.

— Значи, доколкото схващам, вие казвате на този съд, че две години след убийствата, когато излезе онази книга, вие сте я прочели и веднага сте разбрали, че имате сигурно алиби за умрелия си приятел. Греша ли в нещо, господин Виечорек?

— Хм, само в частта за това, че веднага съм разбрал. Не беше веднага.

— Кога тогава?

— Ами когато прочетох датата 28 септември, се замислих и си спомних, че ергенското парти беше на 28 септември онази година и че Норман беше там, у дома, през цялото време. После проверих и се обадих на съпругата на Норман, за да й кажа, че той не е бил такъв, за какъвто го обявиха.

— Проверихте ли? С другите участници в партито ли?

— Не, нямаше нужда.

— Как тогава, господин Виечорек? — попита Белк с изморен глас.

— Погледнах видеофилма, който имах от онази нощ. Долу в ъгъла на картината има дата и час.

Бош видя как лицето на Белк леко пребледня. Адвокатът погледна съдията, после сведе поглед към бележника си, после пак към съдията. Белк беше нарушил същото основно правило, както бе направила и Чандлър предния ден. Беше задал въпрос, чийто отговор не знаеше предварително.

Не му трябваше много време, за да се сети, че щом Белк беше предизвикал споменаването на видеофилма, сега Чандлър можеше спокойно да го използва, като поиска той да се представи като веществено доказателство. Тъй като това беше нещо ново, казано от Виечорек, което не се съдържаше в показанията, Чандлър е трябвало да информира Белк по-рано, ако е смятала да го изисква за проверка. Тя обаче умело беше позволила на Белк да се набута и сам той да го извади на бял свят. Сега тя можеше да го използва свободно. А той стоеше там безпомощен след отговора на своя въпрос, който чуваше за пръв път едновременно със съдебните заседатели.

— Нямам повече въпроси — каза Белк и се върна на мястото си с наведена глава. Той веднага взе една от книгите със закони, подредени на масата до него, и започна да я прелиства.

Чандлър се насочи към катедрата, за да проведе допълнителен разпит.

— Господин Виечорек, имате ли още тази видеолента, която споменахте на господин Белк?

— Разбира се, даже я нося със себе си.

Чандлър се приближи, за да вземе касетата и да я покаже на заседателите. Съдията Кейес погледна към Белк, който бавно се беше заклатил към катедрата.

— Ваша светлост — успя да каже Белк. — Може ли защитата да получи десетминутно прекъсване, за да се консултира със закона за прецедентите?

Съдията погледна часовника.

— Малко е рано май, господин Белк. Едва сме започнали.

— Ваша светлост — обади се Чандлър. — Ищецът няма възражения. На мен също ми трябва време, за да се монтира видеоапаратурата.

— Добре — каза съдията. — Десет минути за подготовка. Заседателите могат да ползват петнадесет минути почивка, след което да се съберат в стаята за съвещание.

Докато стояха прави, за да изпратят съда, Белк бързо прелистваше страниците на дебелата книга. Когато вече можеха да седнат, Бош бутна стола си до този на адвоката.

— Не сега — каза Белк. — Имам само десет минути.

— Таковаха ти мамата.

— Не, на нас ни я… Ние сме екип. Помни това.

Бош остави адвоката си и излезе да изпуши една цигара. Когато стигна до статуята, Чандлър вече беше там. Той все пак запали, но запази дистанция от нея. Тя го погледна и се ухили самодоволно. Бош заговори:

— Изигра го, нали?

— Изиграх го с истината.

— Така ли?

— О, да.

Тя пъхна полуизпушената цигара в пясъка на сандъчето.

— По-добре да вляза вътре — каза. — Трябва да включа апаратурата. — И отново се усмихна самодоволно.

Бош се зачуди тя наистина ли е чак толкова добър адвокат, или просто Белк е некадърник.

Белк загуби в половинчасовия спор, който започна, за да отмени показването на лентата. Каза, че щом не е била спомената в предварителните клетвени показания, тя е ново веществено доказателство, което ищецът не може да предлага чак сега. Съдията Кейес отказа възражението, като му припомни, че както всички знаят, Белк е бил този, който е предизвикал разкритието за нея.

След като съдебните заседатели бяха извикани отново, Чандлър зададе на Виечорек няколко въпроса относно видеолентата и попита къде е била тя през последните четири години. После съдия Кейес отхвърли още едно възражение на Белк и тя избута количката с телевизора и видеото пред заседателите. Сложи касетата със записа, която Виечорек бе взел от свой приятел, седящ в галерията, и пусна апаратурата.

Докато тя вършеше работата си, Хари видя Бремер от „Таймс“ да седи на един от задните редове. Той леко кимна към Бош. Хари се зачуди дали той е тук, за да отразява делото, или е извикан с призовка.

Записът беше дълъг и досаден, но не непрекъснат. По време на вечерта на ергенското парти бяха записвали по нещо и спирали записа, но цифровата индикация в десния долен ъгъл показваше часа и датата. Всичко беше вярно. Чърч имаше алиби за последното приписано му убийство.

Бош беше зашеметен от видяното. Там беше Чърч без перука, гладък като бебе. Пиеше бира и се смееше заедно с приятелите си. Човекът, когото Бош беше убил, празнуваше предстоящата сватба на свой приятел и приличаше на обикновен старомоден американец, какъвто Бош знаеше, че не е бил.

Записът траеше деветнадесет минути и завършваше с донасянето на поздравителна телеграма от някаква стриптийзьорка, която пееше песен за бъдещия младоженец и хвърляше върху главата му всяка част от бельото си, която събличаше. На записа Чърч изглеждаше притеснен от онова, което вижда. Очите му гледаха повече младоженеца, отколкото жената.

Бош отклони очи от екрана, за да погледне към заседателите, и видя как филмът разбива защитата му. Погледна настрани.

След като записът свърши, Чандлър зададе още няколко въпроса на Виечорек. Бяха въпроси, които и Белк беше задал, но тя искаше просто да го притисне до стената.

— Как се появява датата върху записа?

— Ами когато купите камерата, вие я включвате. После батерията поддържа надписа. Не ми се е наложило да я поправям, откакто съм я купил.

— Но ако искахте, бихте могли да сложите която дата си пожелаете и какъвто час искате, така ли е?

— Възможно е.

— Значи, ако бяхте взели камера от приятел, за да направите запис, който после да послужи за алиби, вие бихте могли да сложите друга дата, например с година разлика и после да направите записа.

— Разбира се.

— А може ли да се сложи дата върху вече направен, запис?

— Не. Не може да се преекспонира дата върху готов запис. Не става по този начин.

— Тогава в този случай как бихте могли да го направите? Как бихте могли да създадете фалшиво алиби за Норман Чърч?

Белк стана и възрази, тъй като отговорът на Виечорек би бил хипотетичен, но съдията Кейес не прие, като каза, че свидетелят има опит от работата със собствената си камера.

— Е, добре. Сега не може да се направи такова нещо, защото Норман е мъртъв — каза Виечорек.

— Значи твърдите, че за да можете да направите фалшив запис, е трябвало да конспирирате заедно с господин Чърч, за да го приготвите, преди той да е бил убит от господин Бош, така ли?

— Да. Трябвало е да знаем, че тази лента ще му бъде необходима след време, а той да ми каже коя дата да сложа и така нататък. Всичко това е само едно предположение, още повече че вие можете да вземете вестниците от онази година и да намерите в тях съобщението за сватбата на нашия приятел, в което пише, че тя ще се състои на тридесети септември. Това ще ви помогне да се досетите, че ергенското му парти трябва да е било на двадесет и осми или там някъде. Това не е фалшификация.

Съдията Кейес се съгласи с възражението на Белк относно последното изречение, което не беше отговор на зададения въпрос, и каза на заседателите да не го вземат под внимание.

Бош знаеше, че на тях не им беше и нужно да го чуват. Всички знаеха, че видеолентата не е фалшива. Знаеше го и той. Чувстваше се лепкав и болен. Нещо не вървеше както трябва, но не знаеше какво. Искаше да стане и да излезе, но знаеше, че ако го направи, то щеше да бъде прието като толкова ярко признание за вина, че чак стените биха се разтърсили като от земетресение.

— Един последен въпрос — каза Чандлър. Лицето й се беше изчервило от задоволство, тъй като приближаваше победата й. — Чували ли сте някога Норман Чърч да е носил перука?

— Никога. Аз го познавах от много години и никога не съм видял или чул подобно нещо.

Съдията Кейес разреши на Белк да разпита свидетеля. Последният тромаво се насочи към катедрата, без да взема жълтия си бележник. Очевидно беше твърде объркан от обрата на нещата и затова даже не се сети да каже своето „само няколко въпроса“. Пристъпи направо към въпросите в опита си да поправи отчасти поне загубите, които им бяха нанесени.

— Вие казахте, че сте прочели книгата по случая на Майстора и след това сте открили, че датата на този филм съвпада с едно от убийствата, така ли е?

— Така е.

— Опитвали ли сте се да намерите алиби за останалите десет убийства.

— Не, не съм.

— Така. Значи, господин Виечорек, вие не можете да предложите нищо в защита на своя дългогодишен приятел срещу останалите обвинения към него на множеството служители от целевия екип?

— Лентата доказва лъжливостта на всичките. Целият екип…

— Вие не отговаряте на въпроса.

— Отговарям. Щом като се покаже неверността на един от случаите, значи и другите не са верни, ако питате мен.

— Ние обаче не ви питаме, господин Виечорек. Сега… хм… вие казахте, че никога не сте виждали Норман Чърч да носи перука. Така ли?

— Така казах. Да.

— Знаехте ли, че той е наемал онзи апартамент под чуждо име?

— Не, не знаех.

— Значи е имало доста неща, които вие не сте знаели за своя приятел, нали?

— Предполагам.

— Можете ли да предположите, че е възможно, така както е наемал онзи апартамент, без вие да знаете, да е носил понякога и перука без ваше знание?

— Предполагам.

— Сега… Ако господин Чърч е бил убиецът, както твърди полицията, и се е дегизирал, както полицията казва, че е правил, нямаше ли…

— Възражение — каза Чандлър.

— … да се очаква, че това може да е било нещо…

— Възражение!

— … като перуката, намерена в апартамента?

Съдията Кейес подкрепи възражението на Чандлър към въпроса на Белк, с мотивацията, че отговорът не може да е точен, а само предположение. После разреши на Белк да продължи разпита. Белк обаче само си пое дъх и каза, че няма повече въпроси. Той си седна на мястото. По челото и слепоочията му беше избила пот.

— Можеше и по-добре — прошепна му Бош.

Белк не му обърна внимание. Извади кърпа и избърса лицето си.

След като прие видеолентата за веществено доказателство, съдията обяви обедна почивка. Когато заседателите напуснаха залата, към Чандлър бързо се запъти цяла група репортери. Когато ги видя, Бош си каза, че това всъщност е показателно за развитието на нещата. Медиите винаги гравитират около победителите. Около предполагаемите и сигурните победители. Винаги е по-лесно да задаваш въпросите си на тях.

— По-добре е да измислиш нещо, Бош — каза Белк. — Тези, изминалите шест месеца, можем да ги загубим като нищо. Начинът, по който се развиват нещата, няма да ни доведе доникъде.

Бош се извърна и го погледна. Бяха застанали пред парапета до масата на защитата.

— Ти го вярваш, а? Вярваш всичко. Че съм го убил и после ние сме поставили там всички доказателства, за да оправдаем убийството, а?

— Няма никакво значение какво мисля аз, Бош.

— Майната ти, Белк.

— Както вече казах, по-добре е да измислиш нещо.

Той промъкна огромното си тяло през вратата и излезе от съдебната зала. Бремер и още един репортер се насочиха към него, но той им махна отрицателно с ръка и се отдалечи. Бош го последва след няколко минути и също отказа коментар. Но Бремер се закачи за него и го придружи по ескалатора.

— Слушай, човече, и на мен ми се е запалил задника. Аз написах книгата за оня и ако той не е истинският, аз трябва да знам.

Бош се спря и Бремер едва не се блъсна в него. Загледа се отблизо в репортера. Беше на около тридесет и пет години, пълен, с кестенява оредяваща коса. Като много други мъже, той се бореше срещу това, като си беше пуснал гъста брада, което го състаряваше. Бош забеляза, че репортерът се беше изпотил и под мишниците му имаше мокри петна по ризата. Но проблемът не беше в мириса на тялото му, а в дъха на пушач, който излизаше от устата му.

— Виж какво, ако мислиш, че това не е убиецът, напиши друга книга и вземи още сто хиляди аванс. Какво те интересува дали е той или не?

— Имам си репутация в този град, Хари.

— Аз също. Какво ще напишеш за утре?

— Трябва да напиша за това, което става тук.

— Ти също ли ще свидетелстваш? Етично ли е това, Бремер?

— Няма да свидетелствам. Вчера тя ме освободи от призовката. Трябва само да подпиша декларация.

— За какво?

— За това, че доколкото аз знам, книгата, която съм написал, съдържа истинска и точна информация. Че източник на тази информация почти изцяло е полицията, както и други официални органи.

— Като си говорим за източници. Кой ти каза за бележката, която спомена във вчерашната си статия?

— Хари, не мога да ти разкрия това. Помисли само колко пъти съм си мълчал, че ти си ме информирал. Знаеш, че аз никога няма да си издам източника.

— Да, знам. Знам също обаче, че някой се опитва да ме натопи.

Бош стъпи върху ескалатора и тръгна надолу.