Борсов посредник

9.

Вървях по пясъка под Инч Лодж. Вълните тласкаха към пясъка една празна бутилка. Затичах към нея. Вътре имаше съобщение. Беше с почерка на Ричард, но беше невъзможно да се прочете. Буквите се бяха размазали. Знаех, че съобщението беше важно, но колкото и да се мъчех, не можах да го извадя от бутилката.

Внезапно вятърът се усили и вълните започнаха да се надигат, връхлитайки с грохот върху брега. Протегнах ръка да задържа бутилката, но развълнуваното море я издърпа от пръстите ми. Да бях успял да прочета дяволското му съобщение!

Събудих се. Надигнах се на лакът и се огледах, опитвайки се да разбера къде се намирам.

Осъзнах две неща. Намирах се в къщата на Ричард, а шумът, който долиташе отвън, не беше от морето.

Скочих от леглото и погледнах през прозореца. Шумът идваше от къщичката за лодки точно под прозореца ми. Ясно виждах дима и оранжевите проблясъци на пламъците.

Грабнах пижамата си и хукнах по стълбите. Вдигнах телефона и набрах 999. После изтичах навън. Огънят вече бе обхванал единия й край. Помислих дали да не взема кофи и да се опитам да го потуша, но реших, че вече е късно.

Дали можех да спася нещо? Изведнъж се сетих за въпроса на Рейчъл за компютъра на Ричард. Информацията, която съдържаше, беше от изключително значение.

Огънят още се ограничаваше само с единия ъгъл на къщичката. От същата страна имаше врата. Компютърът на Ричард се намираше в противоположния край. Нямаше да ми отнеме много време.

Взех ключа от коридора в къщата и затичах към вратата на къщичката. Пламъците вече започваха да се промъкват по покрива. Отключих. Вътре беше тъмно. Купчините метални и пластмасови предмети се осветяваха от пламъците. Беше горещо. Усещах мириса на горещо дърво и на още нещо.

Бензин. Господи, ако избухнеше, цялата къща щеше да хвръкне във въздуха.

Помислих дали да не се откажа, но в този момент забелязах компютъра на Ричард. Изблъсках монитора от кутията му и я дръпнах с всичка сила. Единият кабел изскочи с трясък, но другият беше закачен за нещо неподвижно.

Проклятие!

Пламъците вече лижеха покрива. Достигаха и гредите над мен, макар подът още да не беше засегнат. Внезапно димът изпълни цялото помещение, забулвайки компютъра и изхода. Закашлях се, но още можех да дишам. Останах неподвижен, като трескаво обмислях какво да направя.

Щяха да са ми нужни само пет секунди, за да освободя кабела. Един господ само знаеше колко време бе отнело на брат ми да изгради тази информация. А сега, след като него вече го нямаше, никой не би могъл да я възстанови.

Опипах за кабела зад компютъра. Дръпнах го. Не искаше да излезе. Опипах за болтове. Ако беше закрепен, нямаше да успея да го измъкна. Слава богу, нямаше болтове, само телени скоби. Знаех как действат, самият аз имах такива на компютъра си в „Харисън Брадърс“. Опитвах трескаво сред мрака и пушеците да го хвана.

Дяволската му скоба не искаше да поддаде. Най-после едната страна се освободи, а после и другата. Сграбчих компютъра и хукнах към вратата. Препънах се в нещо твърдо и метално и се проснах на пода, без да изпускам компютъра.

Последва страхотен трясък, сякаш някакъв ураган току-що бе връхлетял къщичката. Пламъците обхванаха целия покрив. Стана непоносимо горещо. Пукотът на пламъците прерасна в грохот.

Скочих на крака.

Бях на средата на помещението, когато усетих нещо тежко да се сгромолясва върху гърба ми. Паднах с разперени ръце и крака. Останах без въздух. Дробовете ми се изпълниха с дим.

Опитах се да отхвърля товара от гърба си. Това беше също като четиридесета лицева опора последната серия, след като тридесет и деветата вече е отнела напълно силите ми.

Не можех да го направя. Задишах отчаяно и по някакво чудо дробовете ми се изпълниха с въздух вместо с дим. Стори ми се, че гръбнакът ми е счупен. Топлината беше ужасна; лицето и ръцете ми вече бяха обгорели. Можех да издържа така не повече от още няколко секунди.

Мятах се яростно на пода, удрях, ритах в отчаяните си опити да отхвърля от себе си гредата.

Изведнъж усетих как бремето върху гърба ми олеква.

— Ще те изнесем оттук! — изкрещя някой.

Задра ме кашлица, която сякаш нямаше край, и зрението ми се замъгли, но продължавах да ритам, докато накрая успях да се измъкна изпод гредата, изправих се криво-ляво, сграбчих компютъра и се хвърлих през отворената врата. Силни ръце ме поеха и ме издърпаха навън.

Лицето на Джим Робъртсън се надвеси над мен. Брадата му беше черна, косата — опърлена, и лицето му бе покрито със сажди и пот.

— Добре ли е? — запита той.

— Да, ще прескочи трапа — отвърна някой.

Отпуснах глава върху тревата и затворих очи.

Следващите няколко часа бяха като в мъгла. Дойдоха противопожарните коли и една линейка. Откараха ме в спешното отделение и скоро се озовах в легло със снежнобели чаршафи. Веднага заспах.

Събудих се предобед изтощен и схванат. Лявата ми ръка беше превързана и чувствах как пламти. Сигурно имах изгаряния. Други превръзки по себе си нямах. Сестрите се суетяха около мен и ми донесоха чай с препечени филийки. Постепенно силите ми се възвръщаха. Опитах се да стана от леглото, но ми наредиха да изчакам лекарката.

Накрая тя дойде. Изглеждаше поне две години по-млада от мен. Беше напрегната и уморена, но любезна.

— Е, господин Феърфакс, чувам, че сте извадили голям късмет — каза, преглеждайки картона ми. — Трябва да сте наред. Изгарянето на лявата ръка не е голямо, а гърбът ви не е пострадал сериозно. Ако нещо почне да се обажда, просто идете при вашия лекар. — Можете да си тръгнете, когато почувствате, че сте готов. Чака ви някаква жена.

За момент си помислих, че Карън е научила за случилото се и е дошла да ме види. Изпитах разочарование, когато видях в чакалнята Рейчъл.

— Как сте? — запита тя.

— Малко съм като замаян.

— Радвам се, че сте спасили компютъра. Благодаря ви.

Тя ме дари с усмивка. Опасността, на която се бях подложил, докато измъкна компютъра, ме бе вдигнала едно деление в скалата на оценките й. Даде ми да разбера, че едва ли е очаквала такъв жест от моя страна.

Лично аз не смятах, че това е най-умната постъпка в живота ми.

— Възстановихте ли цялата информация? — запитах.

— Аха — отвърна тя. — Всичко е вътре. Осемстотин мегабайта безценна информация. Ако я бяхме загубили, това щеше да ни върне с месеци назад.

— Нямаше ли резервно копие?

— Разбира се, че е имало. Ричард архивираше всяка вечер, но на лентовото устройство, което държеше до компютъра. Изгоряло е при пожара.

Вестта, че „Феър Систъмс“ нямат подходяща система за съхраняване на жизненоважната информация, не ме изненада.

Рейчъл ме откара чак до Инч Лодж. Пред къщата имаше доста полицейски коли. Заобиколихме отзад да видим какво е останало от къщичката за лодки. Тухлените стени още си стояха, макар бялата мазилка да беше силно напукана и почерняла от саждите и топлината. Покривът бе изчезнал.

Полицейски кордон бе опасал цялата къща и полицаи се промъкваха сред останките.

— Господин Феърфакс? — извика някой и аз се обърнах. Беше Кер, следван от сержант Кокрейн. — Може ли да поговорим?

— Да, разбира се. Но мога ли първо да хвърля един поглед? — запитах.

— Разбира се. Но внимавайте да не докосвате нищо.

Влязохме в обгорялата постройка. Всичко беше черно и мокро. Пластмасовите корпуси на електронното оборудване се бяха разтопили и сгърчили. Навсякъде се стелеше изгоряла хартия. Някои неща бяха оцелели, особено в най-отдалечения от пламъците ъгъл. Разпилените по пода папки бяха овъглени, но съдържанието им още можеше да се чете. Стори ми се, че един рафт с книги не е пострадал. Носеше се силна миризма на изгоряло дърво и пластмаса.

Въздъхнах. Още една част от живота на Ричард си бе отишла. Махнах на Кер и Кокрейн да ме придружат в къщата. Рейчъл ни последва.

— Чай? — предложих.

— Имате вид на човек, който се нуждае от нещо по-силно — отбеляза Кер.

Беше прав. Намерих бутилка уиски и си налях една чаша.

— Някой да иска? — обърнах се към Кер.

— Съвсем малко.

Кокрейн поклати отрицателно глава.

Уискито имаше добър ефект. Още бях разтърсен и уморен, но вече започвах да се ободрявам.

— Е, това определено е било умишлен пожар — каза Кер, отпивайки от чашата си. — Но до този момент не сме открили никого, който да е видял нещо. Огънят е пламнал около три часа. Всички са спели. Едва ли е представлявало проблем за извършителя да се промъкне до къщата в сенките на скалите покрай брега. Приливът вече започна. Не са останали никакви следи.

— Всичко ли е унищожено при пожара?

— Не съвсем.

Подаде ми оранжева папка. Беше мокра и почерняла по краищата, но документите в нея се четяха съвсем ясно. Заглавието на папката се бе размазало, но аз успях да го разчета. ЛПСС.

— Погледни най-горния документ — каза Кер.

Погледнах.

Към бележката беше закрепено копие от писмото на адвоката на Бърджи. Подадох двата листа на Рейчъл.

— Господи! — ахна тя.

— Интересно, нали? — запита Кер. — Знаехте ли нещо за този нещастен случай?

Обясних какво ми беше разказал Уили за писмото от адвоката на семейството на момчето, с което заплашвал да съди „Феър Систъмс“ за обезщетение, и второто писмо, с което оттеглял иска си.

— И така, това ми се струва стопроцентово изнудване — каза Кер.

— Така е.

— Дуги Фишър обаждал ли се е след смъртта на Ричард?

— Не, не е. Всъщност не знам нищо, като изключим онова, което вие и детектив Доналдсън ми казахте.

Кер се обърна към Рейчъл:

— А вие знаехте ли за това?

Тя поклати глава, без да откъсва поглед от писмото.

— Не, Ричард никога не ми е споменавал. Но аз изобщо не съм изненадана, че Дуги е способен на такова нещо.

— Нито пък аз — заяви Кер, поемайки обратно папката. — Ние вече сме си имали по някоя друга приказка с Дуги Фишър. Сега, изглежда, пак ще имаме удоволствието.

— Намерихте ли нещо друго в къщичката?

— Все още не. Повечето от документите са унищожени, но в днешно време е просто изумително от каква степен на разрушение можем да възстановяваме текстове. — Той оголи хищно зъби. — Не е трябвало да го пропускаме първия път. Открихме го сред една папка с техническа документация. Този път ще преровим и най-малкото късче хартия, не се тревожете.

За момента се замислих. Не знаех почти нищо за Дуги Фишър или ЛПСС, но не желаех да хукне към редакциите на вестниците с подробности за мотоциклетната катастрофа на онова нещастно американче. Това определено нямаше да е от полза на „Феър Систъмс“. В действителност щеше да навреди на цялата индустрия, която се занимаваше със системи за виртуална реалност.

— Може ли да не го притискате много този Дуги? — помолих аз. — Поне да ме изчакате да поговоря с него. Не бих искал да публикува това писмо.

— Няма да стане — отвърна Кер. — Тук вече върви разследване на убийство. Няма да позволя някакви заплахи с изнудване да забавят хода му. Веднага ще разговарям с тоя наш стар приятел. И не се опитвайте да говорите с него преди мен. — Той ме изгледа заплашително.

— Мислите ли, че това би могло да представлява някакъв мотив за убийството на Ричард? — запитах.

— Трудно е да се каже. Но е ясно, че брат ви и този Дуги са имали някаква вендета. Може да са се срещнали в къщичката за лодки да обсъдят това писмо и спорът да е довел до случилото се. Кой знае? Но аз ще открия.

И с тези думи той си тръгна, оставяйки Кокрейн при групата, която ровеше в опожарената къщичка.

Затворих след тях и се обърнах към Рейчъл. Тя седеше до кухненската маса.

При посещението ми във фабриката не остана време да я разпитам за лигата. Изведнъж това силно ме заинтригува.

— Разкажи ми за Дуги Фишър — казах, докато се настанявах срещу нея от другата страна на масата.

— Навремето работеше във „Феър Систъмс“ — започна тя. — За пръв път се срещнах с него, когато бях в Единбургския университет. Аз, той и Ричард учехме във Факултета по изкуствен интелект. Дуги беше в състояние да работи върху проблема в продължение на седмици, докато го разреши. И изведнъж стана платен политически активист. Участваше във всички демонстрации. Всеки път, когато в пресата станеше дума за агитатори, дошли от друг град да бунят в някоя област, Дуги се оказваше сред тях. Както можете да си представите, на университета това не му правеше кой знае какво впечатление.

— Изведнъж ли стана това?

— О, не. Той членувал още от училище в партията на работниците социалисти. Баща му бил стоманоработник в Рейвънскрейг и загубил работата си след нещастен случай. Дуги беше убеден, че компанията е виновна за това. Счупи краката на мениджъра, когото смяташе за виновен, и прекара две години в затвора. Ненавижда начина, по който се управлява страната ни. Смята, че торите гледат само да прецакват работниците и безработните, за да е добре на английската средна класа. Ричард успя да го привлече при нас във „Феър Систъмс“. Той склони.

— Защо му е било на Ричард да го прави?

— Хората в страната ни с интелекта на Дуги и знанията му върху виртуалната реалност се броят на пръсти. Имахме нужда от него. И в началото изборът ни се струваше много удачен. Неуважението към авторитетите може да е само от полза при програмирането, а Дуги беше изпълнен с ненавист към авторитети от всякакъв род. Освен това беше невероятно работоспособен и изпитваше наслаждение от това, което вършеше. Влагаше всичко във виртуалната действителност; работната му седмица обикновено беше седемдневна.

— Точно като вас — вмъкнах.

— По-зле и от мен — усмихна се тя. — Започна да се интересува от психологията и философията на виртуалната реалност; какво означава на практика да прекарваш продължителни периоди във виртуалния свят. Мисля, че някои от изводите, до които беше стигнал, го разтревожиха. Спомням си как казваше, че виртуалната действителност ще се превърне в поредния инструмент за управляващите, с който да манипулират масите. Представяте ли си, една нова технология, в която той вярва, и изведнъж тя се превръща в още едно средство за осъществяване на социален контрол. Когато започна да работи при Ричард, „Феър Систъмс“ беше само малък екип, който се бе посветил на научен проблем. И той започна да проумява, че ако всичко завърши добре, „Феър Систъмс“ ще се превърне в голяма печеливша компания, точно като всички останали, които така дълбоко ненавиждаше. Това го потискаше. И тогава се включи в лигата „Прекрасният стар свят“. Чували ли сте за нея?

— Полицията я спомена. Малко странно име, не мислите ли?

— Това е от „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли. В книгата правителството контролира ролите посредством „осезатели“, нещо от рода на виртуалната действителност.

Смътно си спомнях корицата на книгата.

— И те смятат, че виртуалната реалност може да се използва по този начин днес?

— Точно така.

— Малко е пресилено, не мислите ли?

— Да, малко — призна Рейчъл. — Но от известно време някои твърде уважавани академици се тревожат за въздействията, които модерната технология има върху хората. Нали знаете — деца, прекарващи живота си пред компютъра с игри, сексът и насилието по телевизията. Мисля, че членовете на лигата виждат себе си като касандри за ефектите, които бъдещите технологии ще оказват върху всички нас.

— И Дуги се е присъединил към тая тълпа?

— Аха. И го правеше тайно. Информираше ги за това, върху което работим. Той никога не е бил емоционално устойчив, работеше все по-усилено и с всеки изминат изглеждаше по-зле. Някои от разработките му вече започваха да показват признаци на нестабилност. Не знам дали съзнателно грешеше, или всичко беше резултат от срив на личността му. В началото Ричард му съчувстваше и се опитваше да му помогне. Те се познаваха от доста време. Но точно тогава откри, че Дуги изнася поверителна информация. И брат ви направо побесня. Никога не го бях виждала толкова разгневен. Нали знаете колко търпелив и уравновесен беше. Предполагам, че предателството го е изкарало от равновесие. Вдигна страхотен скандал на Дуги, който напусна и от тогава вече станаха най-зли врагове.

— Кога стана това?

— О, преди около година.

— И с какво се занимава Дуги сега?

— Посвети се на работата в лигата. Беше обзет от манията за злото, което представлява виртуалната действителност и особено „Феър Систъмс“. През последните няколко месеца поведе радикалното крило на лигата към насилствени форми на протест. Получихме писма бомби. Никога не успяхме да докажем, че това е Дуги, но бяхме сигурни. Опита се също така и да пробие компютърната ни система.

— Опасен ли е? — запитах. — Искам да кажа, способен ли е да извърши престъпление?

— Човек никога не може да е сигурен с Дуги. Навремето ми харесваше. Той вярваше в нещо, нали разбирате. Но вече смятам, че е способен.

— Мислите ли, че може да е убил Ричард?

— Не знам. Възможно е. Той го ненавиждаше.

Замислих се за момент.

— Какво ще кажете за онази бележка?

— Възможно е да е изнудване. Но той само си е губил времето. Ричард никога не би се поддал на какъвто и да било натиск.

Беше права. С бележката обаче беше свързано още нещо, което не ми беше ясно.

— Как мислите, че се е сдобил с копието от писмото? Нали на практика, освен Уили друг никой не би могъл да има достъп до него?

— Не знам. Той разполага с известна поверителна информация за „Феър Систъмс“ отпреди, но мислех, че се е сдобил с нея, като е пробил компютърната защита дистанционно. Нали разбирате, по мрежата. В резултат на това подсигурихме системата ни и се надявам, че повече няма да може да се вмъква. А и освен това писмото трябва да е било само на хартия, няма логика да сме го съхранявали в електронна форма. Не, или някой му го е дал, или е открил начин да се вмъква физически във фабриката.

— Добре, нека поговорим с него.

— С Дуги?

— Да. Знаете ли къде живее?

— В един апартамент в Единбург.

— Добре. Утре сутринта ще му погостуваме.

Същия следобед Рейчъл ме откара в Гленротс. Още се чувствах слаб и гърбът ме болеше жестоко. Но бях обещал на Соренсън да се срещнем, така че трябваше да сдържа думата си.

Той беше в кабинета на Ричард. Предложи ми стол и помоли секретарката на Ричард да ни донесе по чаша чай.

— Чух за пожара — каза Соренсън. — Чух също, че едва не си загинал. Как е ръката ти?

— Боли — отвърнах. — Но ще се оправи.

— Полицията има ли някаква представа кой може да го е извършил?

— Може би. Откриха едно писмо на Дуги Фишър до Ричард. Споменава нещастния случай в Калифорния. Твърди, че щял да съобщи на пресата, освен ако „Феър Систъмс“ не преустанови комерсиалното разпространение на системите за виртуална реалност.

— Наистина ли? Дуги Фишър беше онзи откачалник, който навремето е работил тук, нали така? Дето се присъединил към оная сбирщина от побъркани врагове на модерните технологии.

— Точно така. Познавате ли го?

— Не. Станах председател, след като той е напуснал. Но чувах хората тук да говорят за него. А и онова писмо бомба, което ни беше изпратено преди няколко месеца. Никога не разбраха кой е авторът му, но тук всички смятаха, че е Дуги Фишър.

— Е, аз смятам, че той е кандидатът на инспектор Кер за авторството на пожара.

— Означава ли това, че според тях той може да е убил Ричард?

Въздъхнах.

— Не знам.

— Изглеждаш ми доста зле — забеляза Соренсън.

Изправих се и се усмихнах вяло.

— Добре съм.

— Надявам се скоро да разкрият кой се крие зад тази работа. Казал съм на Дейвид и Рейчъл да предупредят всички, че искам пълно съдействие на полицията. — Той разбърка чая си. Чашата сякаш се губеше сред едрите му длани. — Снощи разговарях с баща ти. Предполагам, че вие двамата не можете да се споразумеете как да постъпите с компанията?

— Така е — отвърнах. — Аз искам да продаваме, той настоява да я запазим.

— Мога ли да направя едно предложение?

Кимнах.

— Нека засега да отложим продажбата. Още имаме време. Знаем, че ще можем да се задържим до септември. Кой знае, есента можем да намерим още връзки. Очевидно Ричард е мислел, че има шанс „Дженсън Компютър“ да направят големи заявки към края на годината. Акциите струват само четири и половина долара. Прекалено ниска е цената, за да продаваме. Нека да изкараме още два месеца, да стабилизираме компанията и тогава вече да видим къде сме. Ако не нещо друго, поне ще имаме по-добра цена.

Изгледах го със съмнение.

— Виж, вероятно накрая пак ще продадем — продължи той логично, — но аз мисля, че ние заслужаваме да дадем шанс на компанията като независима единица. Разбира се, остава проблемът с ръководството. Рейчъл и Дейвид не са за такива постове. Това ръководство ще изисква решителни действия. Мислих много. Какво ще кажеш, ако станеш действащ главен директор? Само за три месеца. След това или продаваме компанията, или наемаме постоянен персонал.

— Аз ли? — запитах зашеметен. — Не мога да го направя. „Феър Систъмс“ е публична компания. Никога не съм ръководил никаква компания, да не говорим за публична.

— Мисля, че можеш да се справиш. Вчера ми направи силно впечатление способността ти бързо да се ориентираш в ситуацията. Млад си, имаш инициативата и можеш да вземаш решения. По-голямата част от успелите дребни технологични компании, които познавам, се ръководят от мъже под тридесетте. Един професионален мениджър на средна възраст лесно би закопал тази компания. Нуждаем се от човек, който да поема рискове, а ти си най-подходящият.

— Но аз нищо не разбирам от технологията.

— Тогава се запознай с нея. Баща ти твърди, че имаш отличен математически мозък; не по-лош от този на Ричард. Използвай го. Освен това тази фабрика е пълна с хора, които разбират единствено от технологията.

Това беше вярно. В училище бях отличник по математика. Но не желаех да вървя по стъпките на баща си и брат си, ето защо се насочих към историята за най-голямо разочарование на баща ми.

— Какво мисли той за този вариант?

— Баща ти ли? Смята, че това е добра идея. Предполагам, че ще се радва да вземеш в свои ръце компанията на Ричард. Да я изкараш на обетован бряг. И той ти има доверие.

Замислих се над предложението на Соренсън. В него определено имаше логика. Но въпреки това изпитвах някои съмнения.

— Нека ви разкажа за една друга компания, с която бях ангажиран преди няколко години — продължи той. — „Мелбърн Текнолъджи“, британска компания със седалище близо до Кеймбридж. Произвеждаха специални устройства за мобилни телефони, които да препятстват подслушването на важни разговори. Технологията беше от световна класа, а потенциалният пазар — огромен, и непрекъснато се разрастваше. Компанията обаче непрестанно губеше пари, бе изчерпала напълно финансите си и нейните поръчители вече губеха търпение. Така че в този момент ме повикаха. Основателят на компанията беше интелигентен момък, страхотен познавач на технологията и нелош бизнесмен. Но беше прекалено предпазлив, нямаше куража да осъществи нужните големи промени. Така че доведох един тридесетгодишен мъж, който познавах от бизнеса с клетъчни телефони в Калифорния. Той нищо не знаеше за технологията и до този момент не беше ръководил компания, но познаваше пазара и знаех, че притежава всичко онова, което е необходимо. И така, той започна с маркетингова операция в Щатите, премести производството в Сингапур и след три години бе емитирал акции чрез Националната асоциация на борсовите дилъри на стойност сто милиона долара. — Соренсън ми се усмихна. — И така, както виждаш, това е възможно да се осъществи.

Пулсът ми се ускори. Идеята да ръководя „Феър Систъмс“ ми хареса, а подкрепата на Соренсън ми вдъхваше кураж. Но аз се нуждаех от време, за да обмисля предложението. А и освен това трябваше да реша проблема с отсъствието си от работа.

— Мога ли да си помисля?

— Разбира се — отвърна той. — Но мисли бързо. В петък чакам отговора ти. Следващия понеделник ще има съвет на директорите и бих искал да те представя като действащ главен директор там. Дотогава ще остана тук да движа нещата.