Борсов посредник

10.

Паркирах беемвето на тиха улица в Толкрос — уютен квартал с жилищни сгради в Единбург на юг от замъка. Смеещи се студенти минаха по пътя. Познавах бегло района. Навремето Ричард бе държал стая под наем тук.

Рейчъл ме поведе към голяма жилищна сграда. Влязохме в тесен коридор и се качихме по стълбите. На третия етаж спряхме пред врата с надпис „Д. Фишър“. Тя натисна звънеца.

Дуги отвори вратата. Беше слаб, но мускулест. На ръката му имаше татуировка. Светлокестенявата му коса беше подстригана много късо, лицето му бе изпито, а под тъмнокафявите му очи имаше дълбоки сенки.

— Какво, по дяволите, правите тук?

— Просто се отбихме — отвърна Рейчъл.

Той ме огледа и рязко попита:

— Кой е тоя?

— Това е Марк Феърфакс, братът на Ричард. Той е новият главен директор на компанията.

За момент бях отблъснат от така произнесеното си описание. Соренсън трябва вече да бе съобщил на Рейчъл за предложението си.

— За какво си го довела? — Дуги изобщо не криеше неудоволствието си да ме види.

— Иска да разговаряте.

— Е, аз пък не желая да разговаряме. Писнало ми е от разговори с хората. Вчера полицията ми загуби два часа с глупостите си.

— Дошъл съм да ви питам за бележката, която сте изпратили на брат ми — казах.

— Защо? Нали сте я чели?

— Дуги, знам, че сте член на „Прекрасният стар свят“. Известно ми е също така, че имате съвсем лошо мнение за виртуалната реалност. Дошъл съм, за да разбера в какво точно се състои то.

Фишер ме огледа подозрително.

— Е, ще говорим ли? — попитах.

Той се поколеба, после кимна. Видя, че съм сериозен.

— Добре. Седнете. — Посочи ми един стар кафяв диван.

Жилището съдържаше само най-необходимото. Стените бяха покрити с плакати: „Спрете избирателния данък“, „Спасете стоманата на Шотландия“, „Бийте фашистите“. До камината имаше бюро. Беше единствената вещ в стаята явно докосвана от човешки ръце, с компютър, листове хартия и две кани за кафе.

— Мислех, че отричате тия неща — кимнах аз към компютъра.

— Отричам ги — отвърна той. — Но в тази война човек трябва да познава врага и да има достъп до оръжията му. Тази кутия е свършила доста хубава работа до този момент.

По линолеума се разнесе шум от кучешки лапи и едно едро куче се вмъкна в стаята. То подуши глезените на Рейчъл и после моите.

— Ела тук, Ханибал — изръмжа Дуги.

Песът се отдръпна и се отпусна в краката на господаря си.

Отпуснах се малко, но не отделях поглед от животното за всеки случай.

— И така, кажете ми защо „Феър Систъмс“ трябва да предотврати комерсиалното разпространение на системите ни с виртуална реалност?

Дуги ме стрелна с бърз поглед, опитвайки се да прецени дали интересът ми е искрен. Бях искрен.

— Виртуалната реалност е опасна — каза. — Това е нещо от рода на ядрената реакция. Едно голямо научно откритие от хора, които вярват, че то ще допринесе за доброто на човечеството. Но това откритие може да причини страхотни вреди. Ние не сме в състояние да върнем обратно духа в бутилката, но до този момент горе-долу успяваме да го контролираме. При виртуалната реалност обаче ще са необходими далеч по-големи усилия.

— Но какво й е лошото на виртуалната реалност? Тя не убива хора. Притежава огромен потенциал за полезни дейности.

— Не убива хора ли? — изсумтя Дуги. — Какво ще ми кажете за онова нещастно момче с мотоциклета?

— Знаете много добре какво имах предвид.

Очите му проблеснаха за пореден път, но той вече бе сигурен, че любопитството ми е искрено.

— Разбира се, днешните тромави железарии не представляват кой знае каква заплаха, но те не създават виртуална реалност, отговаряща на действителната. Човек лесно може да се убеди, че броди в някакъв картонен свят. Скоро обаче виртуалната реалност вече няма да може да се различава от действителната и това ще бъде крайно опасно. Пред действителността хората ще предпочитат нейната съвършена имитация. Достатъчно е само да добиете представа за разпространението на порнографията по Интернет, за да разберете какво ще се случи. Не съм моралист, но тук не става дума за изкуство или за свободата на медиите. Тук става дума за психопати и перверзни типове, които ще изнасилват и ще измъчват жертвите си. И щом започнат във виртуалната реалност, ще продължат и в реалния свят.

— Но това ще бъдат съвсем малко на брой хора?

— Така си мислите. Обаче ще се изненадате колко много на пръв поглед нормални хора са способни да изнасилват и да измъчват, особено ако няма кой да ги възпира. Всички знаем какво може да върши човек по време на война. Служителите на Гестапо са имали близки, жени и деца. Обикновено войната изкарва на повърхността най-лошото у човека. А сега това ще бъде провокирано от виртуалната действителност.

— Добре — произнесох. — Съгласен съм, че порнографията и насилието трябва да бъдат контролирани. Но какво ще кажем тогава за полезните неща, които могат да се извлекат с помощта на виртуалната реалност?

— Когато човек прекарва голяма част от времето си в един виртуален свят, той започва да губи същината на човечността. Изтръгва се от естествения свят, от околната среда, от обществото, като се озовава в нещо съвършено изкуствено. Обществото ще се разпадне, ако ние спрем да бъдем хора и вместо това се превърнем в консумиращи удоволствия придатъци към компютрите. — Речта му се лееше гладко, а гневът му се засилваше. — Но знаете ли какво ме вбесява?

— Какво?

— Кой мислите, че ще предпочете тия виртуални светове? Това няма да бъдат обичайните потребители. О, не, това ще е някоя могъща корпорация, такава като „Майкрософт“, или „Нюз Интернешънъл“, или правителството. Ще промият мозъците ни. О, няма да го усетим, но ще ни казват какво да правим, какво да мислим, как да се държим. Всички ще живеем задружно в света на Силиконовата долина и на Холивуд, света на нездравите емоции и мекушавите псевдолиберални сантименталности. Това е днес. След тридесет години някой диктатор ще контролира мозъците ни по начини, за които Гьобелс дори и не е сънувал. — Той потръпна. — Господи! Представям си какво би станало, ако Тачър съумееше да се вмъкне в главите ни посредством виртуалната реалност.

Очите му блестяха от възбуда. Той изрече името „Тачър“ с цялото презрение на човек, прекарал последните десет години в протести. Ставаше ясно, че добре беше обмислил всичко и си вярваше. Лошото беше, че и аз започнах да му вярвам.

— Добре. Разбирам, че се страхувате от виртуалната реалност. Но какво ще ми кажете за искането ви да се забрани разпространението на системите в обществото?

— Бих искал да унищожа всяка машина за виртуална реалност и да предотвратя по-нататъшното им производство — каза Дуги. — Но за съжаление виртуалната реалност вече е сред нас. Но ако успеем да ограничим ползването й само от професионалисти, тогава ще успеем да предотвратим промиването на мозъците. Това е най-важната задача пред нашата организация.

— Разбирам. А какво представлява тя?

— Ние сме хора, които виждат в бъдещето и това, което виждат там, не им допада.

— Имате ли ръководител?

— Не. Просто поддържаме връзка.

— С това ли? — кимнах към компютъра.

Той вдигна рамене:

— Вярвате ли в насилието като средство за постигане на целите си?

— А вие? Бихте ли прибягнали до насилие, за да спрете виртуалната реалност?

— Понякога човек трябва да използва насилие, за да запази онова, което е негова собственост. Това, в което вярва. — Гласът му се извиси. — Правителствата, промишлеността, големите компании, всички те използват хората. И когато им изсмучат силите, ги захвърлят на боклука. От столетия правят това с телата ни. Сега започнаха и с душите ни. Но аз ще се боря срещу това. Ще се боря по всички възможни начини. — Замълча за миг. — Е, вие ме запитахте какво мисля за виртуалната реалност. Сега вече знаете. Ще държите ли машините си далеч от обикновените хора? Аз все още разполагам с онова писмо, да знаете.

Тъмните му очи се забиваха като свредели в мен, като едновременно ме предизвикваха и ми се присмиваха.

— Какъв беше отговорът на Ричард?

— Не ми отговори.

— Той изобщо разговаря ли с вас на тази тема?

— Не, не ми се е обаждал. Но аз не съм изненадан.

— Не сте ли се срещали с него, за да го обсъждате? В Къркхейвън например?

Дуги ме изгледа с презрение.

— Само преди няколко часа ми се наложи да отговарям на тъпите ченгета, нямам намерение да понасям подобни гадости от когото и да било. Не съм го убил. Не съм подпалвал къщичката. — Усмихна се злобно. Но знаете ли, ще ви призная нещичко. Радвам се, че е мъртъв. Радвам се, че мръсната му дребничка компания загива. Той ме залъгваше с думите за сплотената групичка от талантливи хора, които разширяват границите на познанието. А просто искаше да забогатее като всички останали. Не се безпокоеше, че виртуалната реалност ще отрови обществото ни и ще осакати душите на милиони хора.

Скочих възмутен.

Дуги се ухили:

— С „Феър Систъмс“ е свършено. А сега защо не си вървите в гадната си фабрика, докато си е още на мястото?

Рейчъл внимателно се изправи и излезе от стаята. Последвах я.

— Невероятно! — възкликнах, докато слизахме по стълбите. — Какво само каза за Ричард! Какво копеле!

— Той не е на себе си — каза тя.

— А и кучето му никак не ми хареса.

Рейчъл потръпна.

— Веднъж ухапа Кийт. Просто скочи върху него. Още има белег.

— Да, ще ти кажа нещо. Изобщо да не се надява, че ще се огънем под заплахите му. Може да прави каквото си иска с шибаното си писмо!

Хвърлих поглед към младата жена.

— На какво се смееш?

— Говориш също като брат си.

Качихме се в колата и потеглихме.

— Има едно нещо, което не разбирам — каза тя.

— Кое е то?

— Защо Дуги не е публикувал вече писмото на Бърджи? Дал е една седмица срок на Ричард. Обаче той явно го е пратил на майната му. Защо тогава не го е публикувал?

— Знаеш ли какво всъщност се е случило на онова момче с мотоциклета? — запитах.

— Не, не знам. Но нещастният случай ме озадачава. Вложили сме големи усилия в изпитването на оборудването си. Не би трябвало да води до такива инциденти.

— Разследвахте ли го?

— Не. След като Бърджи оттегли иска си за обезщетение.

— Не би ли следвало да провериш все пак какво е станало в действителност?

Рейчъл ме изгледа студено.

— Още не си станал главен директор.

— Виж, ако една от машините ни наистина е довела Джонатан Бърджи до катастрофа, трябва да го знаем със сигурност.

— Добре — съгласи се тя неохотно. — Ще проверя.

Замислих се над думите на Дуги.

— Някои от твърденията му за рисковете от виртуалната реалност наистина имат логика.

— Аха — отвърна Рейчъл.

— На какво мнение беше Ричард за виртуалната действителност?

— Според него тя е благо. Ричард беше оптимист относно човешката същност. Той просто притежаваше дарбата да съзира ползата за човечеството. Дуги е песимист. За него човечеството е грешно и виртуалната реалност ще влоши още повече нещата.

— А ти какво мислиш?

— Предполагам, че съм някъде по средата — каза тя. — Дуги е прав, тя може да причини и добро, и зло. Работата ми като учен е да разширявам хоризонтите на човешкото  познание. Не мога да бъда отговорна за онова, в което хората ще го приложат. Ако има проблем, той е в неправилното й използване от обществото, а не в самата виртуална действителност. — Извърна се към мен. — Следващата седмица ще се видя с брат си. Искаш ли да дойдеш?

Поканата й ме изненада; явно целеше нещо.

— Да — отвърнах. — Имаш ли нещо против, ако те попитам защо?

Тя се усмихна.

— Ще видиш.

Същия следобед хванах самолета за Лондон, като оставих колата на единбургското летище. Знаех, че скоро ще се върна.

Още бях под въздействието на срещата си с Дуги.

Какво щеше да стане, ако той се окажеше прав?

Докато самолетът се отделяше от пистата, аз се замислих за промените, настъпили в живота ми. Започвах да разбирам проблемите на Ричард. Бях привлечен от възможността да оглавя „Феър Систъмс“, макар и само за няколко месеца. Щеше да е трудно, дяволски трудно. Но това щеше да е едновременно и предизвикателство, възможност да докажа себе си извън познатия свят на търговията с ценни книжа. Бях поласкан от доверието на баща си, особено от това на Соренсън. След като той твърдеше, че ще се справя, значи наистина можех да се справя.

Все още бях убеден, че най-добрият вариант беше компанията да се продаде, но се налагаше да изчакам три месеца, преди да успея да убедя баща си. Без неговата двадесетпроцентова подкрепа продажбата беше почти невъзможна. А междувременно като генерален директор щях да се опитам да спася компанията. Ако не успеех, щях поне да имам утехата, че съм направил всичко възможно.

— Защо не? — отвърна Карън. — Идеята ми се струва добра. Сигурна съм, че ще се справиш.

— Ще се опитам да се връщам през уикендите — казах.

— Ще се радвам много, ако имаш възможност, но ми се струва, че цялото ти време ще е ангажирано. За мен не се тревожи. Ще оцелея. Това са само три месеца.

Сигурно тайно съм се надявал, че тя със сълзи на очи ще ме моли да не я напускам. Би ми било достатъчно дори и едно малко съжаление за предстоящото ми отсъствие. И все пак тя ме разбираше.

— Как ще се оправиш в „Харисън“? — попита.

— Не мисля, че ще имам проблеми. Боб сигурно ще ме пусне. Не може да си позволи да ме загуби. Сигурен съм, че Ед ще се справи, това дори ще му бъде от полза да потъргува, без да съм до него. — Аз я прегърнах. — Добре ли си? Изглеждаш ми уморена. — Беше бледа и очите й бяха подпухнали.

— Така ли? Имам проблеми със съня.

— Коя е причината?

— Смъртта на Ричард. Изглежда, когато толкова млад човек си отиде, това просто те кара да мислиш за собствената си смърт. — Погали ми ръката. — Съжалявам. Малко е егоистично, нали? А за теб сигурно е още по-мъчително.

— Не, всичко е наред. Трудно е за всички хора в нашето положение. А и аз те запитах.

— Работата не помага — каза тя. — В нашия отдел всичко е с главата надолу. Само политика и никакъв бизнес. Но аз се опитвам да стоя настрани и само пиша квитанции.

— Сигурен съм, че това е най-добрият начин.

— И аз се надявам. Изглежда, върши работа. Боб Форестър в последно време ме похвали един-два пъти.

— Добре. Всичко ще е наред. Не се тревожи.

— Ами подозирам, че това ми предстои. Тревожа се за Сали.

— И тя ще се оправи — изрекох, без да съм убеден.

Карън се усмихна.

— О, случи се и нещо смешно. Спомняш ли си Питър Тусън от Женевско-лозанската банка?

— Май че си го спомням. Не разговаряхте ли с него на онова празненство?

— Точно така. Непрекъснато иска да ме води някъде. Казва, че бил взел билети за балет следващата седмица. Искам да кажа, че ми е трудно да му откажа. В края на краищата е един от най-добрите ми клиенти.

Припомних си мъжа, с когото се бях запознал бегло онази вечер. Изпитах облекчение.

— Е, по мое мнение не трябва да му отказваш.

Тя се изсмя.

— Няма. Но той е толкова досаден. И си е направо дете.

Навъсих се. Това вече беше прекалено.

— Разликата ни е само година — възразих.

Карън се смути.

— Знаеш какво исках да кажа. Той изглежда много по-малък от теб. — Тя беше малко по-възрастна от мен, но понякога се държеше така, сякаш беше десет години по-млада от мен. Това ме дразнеше и тя го знаеше.

— Е, поне се радвам, че не беше другият. Нали се сещаш, онзи, дето ръководи бюрото им в Лондон. Той направо си е загубил ума по теб.

— А, да. Анри Бурже. Е, той вече е моят тип — лукаво ми се ухили тя.

— Той има безупречен вкус при избора си на архитекти — отбелязах.

— Знам. Онази сграда беше безупречна, нали? — Карън се изсмя. — Сградата им в Ню Йорк е грозна като тази.

— Внимавай само да не те спипам с някой швейцарски тарикат! — пошегувах се аз.

Тя се усмихна и отпи от виното си.

— Всъщност, изглежда, че вече съм я загазила здравата.

— Какво искаш да кажеш?

— „Харисън Брадърс“ гъмжи от шотландски полицаи. Непрекъснато задават въпроси.

— Наистина ли?

— Да. Проверяват всичките ми клиенти, за да разберат дали някои от тях не притежават акции на „Феър Систъмс“ и дали не съм разговаряла с тях на тази тема.

— Не съм изненадан. Те проверяват всичко. В края на краищата работиш с американските пазари.

— Да ти кажа право, едва ли има човек сред клиентите ми, който да е чувал за „Феър Систъмс“. Глупаво е. Искам да кажа, че не знам нищо за компанията.

— Казах го на полицията. Може би сега вече ще ми повярват.

— И аз се надявам да престанат с разпитванията си. В нашия бизнес не е приятно да свързват името ти с такова разследване. — Отново отпи от виното си. — Кога ще заминеш за Шотландия?

— Неделя вечер. Мислех да прекараме уикенда заедно.

— О, Марк, толкова съжалявам. Обещах на мама пак да я посетя тази седмица.

— Добре — съгласих се разочаровано. Бях се надявал да прекарам малко време с Карън, преди да започна тримесечното си изпитание в Шотландия. Но знаех колко е опасно да се намесвам във взаимоотношенията й с майка й.

— Хайде — каза тя. — Дай да ти видя ръката и след това да си лягаме.

След като смени внимателно превръзката ми, ние си легнахме и се любихме. Беше разочароващо. Това ме разтревожи. Макар да ми помогна след смъртта на Ричард, вече не я чувствах близка.

— Така че искам да изляза в отпуск следващите три месеца. Неплатен, разбира се. — Изгледах Боб Форестър право в очите, докато произнасях тези думи.

Той се обърна към възбудения французин до себе си:

— Какво ще кажеш, Етиен?

— Не съм съгласен — отвърна му. — Сега имаме нужда от всички опитни търговци, с които разполагаме. Ако пуснем Марк, скоро няма да остане нито един.

Форестър се извърна към мен.

— Той има право, не мислиш ли?

— Не бих ви молил за това, ако не беше толкова важно за мен — отвърнах. — „Феър Систъмс“ е всичко, което е останало от брат ми. Дължа му го, както и на себе си, и искам да доведа нещата докрай. — Знаех какво ще ме запита и изпреварих въпроса му. — През последните няколко месеца получих много предложения, но до този момент не съм приел нито едно от тях.

Не беше много деликатно, но не беше лъжа. Бях отхвърлил предложението на Бари да постъпя на работа в Женевско-лозанската банка. При пазара на облигациите вестта за успеха бързо се разнася. Също и тази за нечий провал, разбира се, за щастие до този момент не ми се беше случвало такова нещо. Загубите ми от „черния вторник“, както беше наречен денят, когато Грийнспан бе вдигнал рязко лихвените проценти, бяха нищо в сравнение с онова, което бяха претърпели колегите ми.

— Добре, три месеца, но само толкова. На първи август те искам на бюрото ти, или там ще седне друг. И да внимаваш Ед да не се издъни.

— Но, Боб… — започна Етиен.

Форестър се изправи и се върна на бюрото си.

— Благодаря ви — изрекох и излязох.

Казах на Ед. Той възприе новината със страх и възбуда. За него щеше да бъде чудесна школа. Щеше да му даде възможността да търгува свой собствен пакет за известно време. Вярвах, че няма да се изложи.

Обадих се на Соренсън да му съобщя решението си.

— Това е наистина чудесно — каза ми той. — Можеш ли да дойдеш тук следващия понеделник?

— Ще дойда.

— Добре, имаме нужда от теб.

Усмихнах се, докато затварях телефона. Знаех, че просто се опитва да ми вдъхне кураж. Но и това ми беше достатъчно.

Исках да се възползвам от възможността да разуча ситуацията около акциите на „Феър Систъмс“ през последните няколко месеца. Ричард беше смятал това за важно, а и Доналдсън беше на същото мнение. Макар и Карън да не бе успяла да дочуе каквито и да било слухове на пазара, имаше още един човек, с когото можех да поговоря.

Стив Шварц седеше през няколко бюра от Карън. Беше къдрокос американец, с голямо шкембе и двойна брадичка. Беше търгувал акции на дребни компании за „Харисън Брадърс“ в Ню Йорк, преди да дойде в Лондон, за да прави същото с дребни европейски компании. Макар и да беше в Лондон вече от година, още се чувстваше несигурен с европейския начин на боравене с малки обеми ценни книжа.

Казах му какво ми трябва и той с радост се съгласи да ми помогне. Погледна копието от анализа на Ричард.

— Това е впечатляващо — отбеляза той. — Никога не съм виждал някого да върши такова нещо.

— Има ли логика?

Замисли се за момент.

— Предполагам. Той е сверявал схемите на цената и обемите при акциите на „Феър Систъмс“ спрямо тези на подобни компании в първите им шест месеца продажби. Мисля, че според него съществува деветдесет и пет процентна вероятност нещо извън пазара да въздейства на акциите му. — Изучава ги още една минута. — Ха. Мога ли да задържа това?

— Ще ти дам копие.

— Добре. Бих искал да пробвам тези анализи при някои от моите ценни книжа.

— Но прав ли е той? Има ли наистина нещо странно в начина, по който се търгуват акциите на „Феър Систъмс“?

— Според анализа му, да. Но нека хвърлим един поглед.

Натисна няколко клавиша на компютъра си и на екрана се появи сложна графика. Замислено подсвирна през зъби:

— Господи, това е направо изумително!

— Какво му е изумителното? — Бях свикнал със сложните графики на облигациите.

— Ето, виж тук. — Той посочи върху графиката. — Така, книжата са вървели наистина добре през първите няколко дни. Над двайсет процента при добър обем от десет долара до дванайсет. Това е било през ноември миналата година. До февруари всичко е наред. — Посочи едно плато върху графиката, което вървеше при цена дванадесет долара. — Няма нищо изненадващо, че в ценни книжа с този обем няма раздвижване. Всъщност това си е съвсем нормално. И изведнъж през февруари започват да падат, виждаш ли? — Линията действително започваше да се накланя, от дванайсет долара до шест през април, а после с още един долар и половина до четири и половина. — Имаше ли някакви събития, които да обясняват тоя срив?

— Никакви. Докато, разбира се, Ричард не загина. Това обяснява последния срив.

— Не, изненадващ е спадът от февруари до април. Цифрите за обемите изглеждат странни. Ето, виж тези — посочи ми поредица стълбчета под графиката. — Тези обеми са високи. При действието на тази цена на акциите и само един реален брокер човек би очаквал далеч по-малки реализирани обеми. Нека да проверя отпечатъците.

— Отпечатъците ли?

— Да. Ето, този екран ти показва размера на всеки „отпечатък“, тоест всяка извършена търговия. Почти всички са само по неколкостотин акции, или може би около две хиляди. И брокерът всеки път е „Уагнър Филипс“.

— И какво всъщност става?

Той се отпусна на стола си и разтърка брадичката си. Разчитането на движението на цените беше стихията му. Зачаках.

— Обеми като този сочат, че или някой крупен акционер разпродава на множество дребни купувачи, или че някой си е сформирал дял, закупувайки от множество дребни продавачи. При нормални условия продажбите от крупен акционер карат цените да падат, а стабилните покупки от един източник вдигат цените.

— Значи трябва да има голям продавач? — запитах.

— Възможно е. Като гледам диаграмата, бих предположил, че става дума за около двадесет до тридесет процента купувани или продавани само от един инвеститор. Кой притежава толкова голям дял?

Замислих се за миг.

— По онова време само Ричард. А аз знам със сигурност, че не е продавал никакви акции. Всички първоначални акционери подписаха задължение, че „Феър Систъмс“ става публична, за да не продават акциите си в продължение на две години.

— Значи щом нямаме крупен продавач, тогава имаме крупен купувач.

— Това няма ли да се покаже на регистъра за акциите? Не са ли длъжни инвеститорите да информират Комисията по ценните книжа и борсите, когато закупуват десетпроцентов дял?

— Пет процента — поправи ме Стив. — Технически си прав, но е лесно да се укрие, особено ако брокерът ти се обърне на другата страна. Комисията в този случай е с вързани ръце.

— И ти мислиш, че „Уагнър Филипс“ са способни на такова нещо?

— При тяхната репутация по-скоро би ме удивило обратното.

— Тогава как ще обясниш този срив в цената? Това голямо изкупуване не би ли вдигнало цените?

— Трябва да е било манипулирано. „Уагнър Филипс“ вероятно са понижили изкуствено цената за предпочетения си купувач. Вероятно сплашват клиентите да продават.

— Защо ще го правят?

— Зависи кой е купувачът.

— Сигурен ли си, че този спад в цената не е просто резултат на страха на инвеститорите, че „Феър Систъмс“ може да банкрутира?

— Има ли вероятност да се стигне дотам? — запита Стив.

— Да предположим.

— Но няма такава информация, нали?

— Не. Единствената лоша вест беше за смъртта на Ричард, но ние разглеждаме движението на цената преди това.

— Е, инвеститорите явно са се стреснали от нещо. Освен това са били подтиквани, вероятно от страна на „Уагнър Филипс“. А тези обеми сочат, че някой изкупува от известно време доста акции. Не, аз бих се обзаложил, че акциите ви се манипулират в полза на един купувач.

— Тогава как можем да разберем кой е този купувач?

— Ще се опитам да разбера.

— Благодаря ти, Стив.

— Да, а между другото защо не се пробваш при страхотната Карън Чилкът? Тя има добри връзки на американските пазари. Познаваш я, нали?

— Да — отвърнах, прикривайки усмивката си.

Запътих се към Карън. Тя пишеше квитанция. Колкото повече ценни книжа продадеш, толкова по-дебел плик на заплатата.

— Шибан педал! — Джак Тенко тресна телефона. — Хей, Карън! Ти си имаш приказка с Форестър. Не можеш ли да го убедиш да ни предостави нормален търговски лимит?

Тя дори не го чу.

— О, хайде, Карън! Всички знаем, че очите му изтичат по задника ти.

Тя му се усмихна любезно.

— Джак, ако аз бях Боб Форестър, нямаше да ти позволя да търгуваш повече от два пакета от най-фасулските акции на ден. А сега би ли проверил тези цени, ако обичаш?

Отправих към Тенко убийствен поглед.

— Проблеми ли имаш? — попита той, повдигна рамене и се обърна към екрана си.

Сали, която седеше между нас, едва сдържа смеха си.

Карън вдигна поглед и се ухили, щом ме забеляза.

— Господи, а аз си мислех, че вече му е омръзнало. Какво правиш тук?

На работното място двамата с нея обикновено избягвахме контакти.

— Стив Шварц ме изпраща при теб.

Обясних й теорията му. Тя се навъси и поклати глава.

— Страхувам се, че по-голямата част от този технически анализ е безполезен. Цената е паднала, защото компанията е загазила. Толкова е просто.

— Но как са научили за това инвеститорите?

— Казва ли ти някой? Някой си срещнал някого си на някаква конференция и разменили по някоя клюка. Пазарите надушват такива неща. Това е една от главните причини, поради които функционират.

— Но какво ще кажеш за обемите? Стив твърди, че това е крайно необичайно. Анализът на Ричард показва, че това е странно.

— Поразпитах вече. Никой нищо не знае. Съжалявам, Марк.

— Можеш ли да направиш още един опит?

Тя се усмихна и вдигна рамене.

— Добре, само заради теб. — Вдигна телефона.

Върнах се на бюрото си. След два часа отново отидох при Стив и Карън. Не бяха открили нещо странно.

Дадох на Стив номера си в Гленротс.

— Обади ми се, ако разбереш нещо.

— Разбира се — каза той. — Аз също съм любопитен. Надушвам нещо.

Петък беше последният ми ден. Прекарах го заедно с Ед, като оглеждахме пазарите, проверявахме съществуващите ми позиции и разглеждахме няколко нови. Всички позиции, които бях заложил, трябваше да бъдат солидни дългосрочни търговии, които да оцелеят и при най-тежките сътресения на пазара.

Пробвах „Бондскейп“, за да получа представа за пазара след катастрофата три седмици по-рано. Беше наистина изумително да видя как пазарът действително се раздвижи. Това обаче, което ме впечатли най-много, беше начинът, по който голям брой взаимовръзки, разклатени сериозно след зловещото обявление на Грийнспан, бавно се завръщаха към нивата си отпреди бедствието. Например сградата „Рено“ бе възвърнала предишната си височина. Това означаваше един милион долара печалба за бюрото ни. Това бяха добри пари, които не исках да подлагам на риск, така че продадохме облигациите си. Бяхме си възстановили половината от загубите. Боб Форестър все още имаше резерви към „Бондскейп“, но не можеше да отрече, че системата работи безупречно.

Търговията с дву- и десетгодишни съкровищни бонове трябваше да продължава, така че аз запазих позицията, като съгласувахме с Ед едно ниво, на което вече можеше да продава. Казах му да ми позвъни, ако се случи нещо, или да се обърне към Грег. Страхувах се Етиен да не му скрои някой мръсен номер.

Грег ми пожела късмет във временната ми кариера и обеща да наглежда Ед.

Отидох до водоохладителя и си налях една чаша. Карън говореше на телефона и изрече само с устни „късмет“. Огледах за последен път борсовия салон и напуснах, за да стигна навреме за последния самолет за Единбург.

И така, започвах кариера като изпълнителен директор на високотехнологична компания.