Борсов посредник

2.

Огледах присъстващите под големия атриум. Тя още не беше дошла.

Атриумът беше нещо смехотворно. Водопади, гладки скулптури и дели дървета, които сякаш поглъщаха по-голямата част от пространството по средата на сградата, като оставяха една тясна обвивка около външната страна, където хората да работят. И двамата бяхме поканени на празненство от Женевско-лозанската банка, което откриваше нови офиси в Лондон. Обикновено избягвах такива събирания, но Бари, главният им борсов посредник в Лондон, настоя да присъствам. Не познавах никого. Подпирах една колона от черен мрамор, отпивах от шампанското си и размишлявах.

Какъв ден! Бях загубил над два милиона долара. Както и да го погледнеше човек, това си бяха много пари. Годишните ми печалба и загуба трябваше да могат ги понесат. В действителност двамата с Ед имахме, или по-скоро бяхме имали, печалба от три милиона за годината. Но загубата на такава сума пари бе наранила дълбоко гордостта ми, особено след като бях предвидил хода на Грийнспан, а не бях предприел нищо, за да предотвратя загубата.

Бях изправен пред сериозно предизвикателство — да си върна два милиона долара в един толкова предателски пазар. А аз бях твърдо решен да си върна парите. Всичките. Бях длъжен да браня репутацията си и опита си. За един борсов търговец годишният финансов отчет е всичко.

А аз имах богат опит. Бях започнал да търгувам пакета от акции на застрахователната акционерна компания „Харисън Брадърс“ преди две години. През първата си година бях успял да спечеля осем милиона долара за фирмата, които бяха нараснали на петнадесет през втората. Не беше лошо за един двадесет и осем годишен борсов посредник. А заплатата и премията ми бяха започнали да отразяват търговските ми успехи.

И така, как щях да си върна двата милиона долара? „Бондскейп“ със сигурност щеше да ми помогне. Тя ми бе вдъхнала чувство за могъщество. Бях успял да получа визуална представа за целия пазар на облигации, да се вмъкна в него, да го видя и да усетя как се движи. А аз бях единственият на пазара с такава способност. Двамата с Ричард бяхме работили върху „Бондскейп“ в продължение на месеци. Бях провел няколко практически сеанса и предложил голям брой промени.

Изпитвах странно чувство. Разбира се, че имах опит от алтернативната реалност. Винаги бях споделял скептичното мнение, че виртуалната реалност осигурява опит, различен от този на най-тарикатските компютърни игри. Днес обаче бях изпитал чувството, сякаш живея в съвършено друг свят, абстрактния свят на облигациите, процентните доходи и валутите. Чудех се как ли ще изглеждат другите виртуални светове.

В този миг я забелязах.

— Здравей. Извинявай, че закъснях. Господи, колко съм жадна! — Огледа се, един сервитьор веднага се появи и след миг тя пиеше жадно шампанското си. — Долетях със скоростта на светлината — заяви. — Направо е невъзможно да откъснеш Мартин от телефона. Не знам кога има време да си върши истинската работа.

— Просто умира да си бъбри с теб, това е всичко.

— Пет пари не давам, стига само да осъществява сделките. Но така или иначе чувам, че си имал наистина добър ден.

— Може да се погледне и от тази страна. От друга обаче, профуках два милиона долара.

— Е, Грег беше впечатлен. Каза, че ще успееш да си ги върнеш. Каза ми още, че си използвал онази машина за виртуална реалност.

— Точно така. „Бондскейп“. Работи страхотно.

Карън се засмя.

— Обзалагам се, че си същински клоун с онези очила.

— О, не знам. Но ми отиват. Само след две години ще ги носи целият свят.

— Хайде бе!

— Наистина. Можеш да ме наричаш както си искаш, но ако не са те, няма да мога да си върна двата милиона.

— Сигурна съм, че ще успееш да си ги върнеш. Винаги успяваш.

— Надявам се да си права. — Отпих замислено от шампанското. — А ти как се справи днес?

— Не беше съвсем лошо. Част от клиентите изпаднаха в паника. Умните се въздържаха да предприемат каквото и да било. Справих се със ситуацията. — И видът й наистина говореше, че не се тревожеше за днешния хаос. — Но атмосферата и без това не е много приятна.

— Защо?

— Носят се слухове, че се канят да реорганизират отделите за търговия с обикновени облигации по целия свят. Това няма да е много добро за Лондон. Всички изведнъж се свиват в черупките си или започват да търсят на кого да забият ножа в гърба.

— Какъв екип!

Карън изсумтя.

— Ние сме само едно голямо и щастливо семейство.

— Но ти няма за какво да се тревожиш, нали?

— Не би трябвало. В сравнение с миналата година комисионата ми скочи с петдесет процента. Но човек може ли да е сигурен изобщо в нещо в днешно време?

Имаше право. Човек никога не можеше да е сигурен в каквото и да било. И въпреки всичко имах чувството, че тя щеше да оцелее и при най-жестокия ураган.

— Искаш ли да поиграем тенис в събота сутринта? — запита тя. — Запазила съм корт за девет часа.

— О, господи! — простенах аз. — Най-доброто предложение за приятно прекарване на почивните дни.

— Какво искаш да кажеш? Можеш и да ме победиш. И преди си го правил.

— Да, два пъти.

— Това може да е третият.

— Добре — предадох се. — Ще играем.

Карън беше далеч по-добър играч на тенис от мен. Караше по-добре и ски и обичаше да побеждава. Аз само се потях и удрях с всичка сила топката.

Един мъж се приближи към нас.

— Питър! Как си? — запита Карън, подавайки страната си за целувка. — Благодаря ти за поканата. — Тя се огледа. — Тази сграда е изумителна!

— И дума не може да става за сравнение с онази дупка, в която се свирахме — отвърна той.

— Кога се преместихте?

— Миналата седмица. Телефоните още не работят. Но това ти е известно.

— О, да! Беше истински кошмар, докато успея да се свържа с теб. О, между другото, да те запозная с Марк Феърфакс. Той търгува пакета от акции на застрахователната акционерна компания в „Харисън Брадърс“. Марк, това е Питър Тусън, от Женевско-лозанската банка.

Усмихнах му се. Той ми кимна и отново се обърна към Карън:

— Ти беше дяволски права за „Крайслер“. Скочиха с повече от десет процента, откакто ни ги препоръча.

— Радвам се — отвърна тя. — Знаеш ли, когато чуя нещо, искам да съм сигурна, че то ще стигне и до ушите на най-добрите ми клиенти.

Това вече знаех, че не отговаря на истината. Карън бе изследвала най-подробно „Крайслер“ преди да го подскаже. Но тя знаеше добре, че клиентите й щяха да са по-нетърпеливи за действие, ако си мислеха, че са първите, дочули слуха.

Оставих ги да си говорят и заоглеждах тълпата, търсейки Бари.

Висок, среброкос мъж се приближаваше към нас. Питър го зърна, стегна се и млъкна.

— Добър вечер, Питър, как си? — запита мъжът с френски акцент.

— Много добре, благодаря, Анри — заекна той. — Анри Бурже, шефът на нашия лондонски офис. А това е Карън Чилкът от „Харисън Брадърс“, а това е, ааа…

— Марк Феърфакс — представих се, протягайки ръка.

— Тъкмо казвах колко прекрасни са тези офиси — обади се Карън.

— Благодаря ви — отвърна учтиво Бурже.

— Приличат ми много на сградата ви в Ню Йорк. Но си мисля, че това централно пространство работи далеч по-добре. И то ли беше проектирано от Фиърон?

— Всъщност, да — отвърна Бурже и разпалено започна да обяснява как и защо банката била наела Фиърон от Лондон. А Карън дори бе успяла да провери за името на архитекта, преди да дойде!

Някой ме докосна по лакътя.

— Марк, как си, синко?

Беше Бари, главният борсов посредник на банката.

Направих гримаса.

— Имал съм и по-добри дни.

— Аз ли не знам. Момчетата ми не спряха през целия следобед.

Огледах се и се намръщих.

— Какво правя тук, Бари?

Той се изсмя.

— Не ти е май стихията, а? Е, и моята не е. Ела, искам да се запознаеш с един човек. — Той ме издърпа към дъното на атриума. — Той е шефът ни по търговия в световен мащаб.

Ето значи каква била работата. Бяха ме примамили тук, за да ми предложат работа, а Бари искаше да ме представи на шефа си. Това беше ласкателно, но не ме вълнуваше. „Харисън Брадърс“ беше една от най-добрите фирми в целия свят, а тяхната банка беше просто аматьор с дълбоки джобове и големи търговски загуби. Един ден можех да осребря опита си в „Харисън Брадърс“ за нещо наистина голямо, но моментът още не беше дошъл. Все още се учех на занаят и изпитвах удоволствие при това. Парите бяха нещо второстепенно.

Държах се учтиво с шефа му и си поговорихме близо половин час. Когато най-сетне успях да се освободя, видях Карън да стои сама близо до входа и да се оглежда. Забеляза ме и попита:

— Можем ли да тръгваме?

— Ако искаш — отвърнах. — Какво става?

Тя прехапа устни и нищо не каза.

Спрях едно такси и се качихме.

— Бари се кани да ми предлага работа, сигурен съм в това — казах.

Карън не отговори. Загледа се напрегнато през прозореца.

Това вече ме разтревожи. От няколко месеца не я бях виждал в такова състояние. Пътувахме в мълчание. Накрая таксито свърна в тясната уличка до пътя за Холанд Парк, където живеех. Карън влезе направо в спалнята да се преоблече. Аз се качих във всекидневната на втория етаж. Това беше любимата ми стая. Беше скромно обзаведена с диван, кресло, телевизор, стереоуредба, хладилник и пианото на майка ми, с което не можех да се разделя. Залязващото слънце струеше от голям плъзгащ се прозорец, който извеждаше на тераска. Взех кутия бира от хладилника и излязох на терасата да наблюдавам залеза над Западен Лондон. Градските градини бяха поръсени с бялото и розовото на разцъфтелите череши.

Бях купил къщата преди шест месеца благодарение на миналогодишната премия и това беше първият ми самостоятелен дом. След шестте години свиване в малки квартири в най-различни части на Лондон изпитвах огромно удоволствие да се качвам и слизам по стълбите между отделните си стаи.

Отпих от бирата си. Нещата вървяха добре. Къщата. Работата. Карън.

Но какво се бе случило с нея тази вечер? Не мислех, че съм я обидил с нещо. Тя се бе държала съвсем нормално в началото на празненството.

Чух я да се качва.

— Искаш ли вино?

Тя леко кимна. Отворих една бутилка и й налях чаша. Седнах до нея на дивана.

— Какво става?

Карън пое чашата и се загледа пред себе си.

Зачаках.

— Видях го — произнесе накрая. — Той беше там, на празненството.

— Кой?

Не ми отговори, но прехапа устни.

— Кой? — Изведнъж проумях. — Той беше там, на приема?

Тя кимна. Поех си дълбоко дъх. Това вече беше повод за сериозна тревога.

— Разговаря ли с него?

— Не, но…

— Но какво?

— Той… ме погледна… Като… не знам. — Тя се отдръпна от мен.

Взех ръката й и я стиснах. Проклятие!

След всичко това, което бях направил — не, след всичко, което бяхме направили заедно, последното нещо, от което се нуждаехме, беше старият й любовник да се появи отново.

Почти нищо не знаех за него. Не ми бе казала дори името му. Бил женен и много по-възрастен от нея. Имали връзка в продължение на две години, когато вече Карън не издържала и му поставила въпроса ребром — тя или съпругата му. Отговорът му обаче не й харесал.

Разделили се. Тя била направо смазана. Аз проявих съчувствие. Вместо да човъркам раната й, се опитах да я откъсна от терзанията й. Сближихме се. Под цялата си увереност тя беше уязвима, несигурна в себе си. Никога не успях да разбера причината, но за мен тайната й си оставаше нещо загадъчно и вълнуващо. Не бях наясно също и защо ме харесва. Мисля, че присъствието ми я отпускаше. С мен й беше приятно без каквито и да било усложнения. За последните осемнадесет месеца бях извоювал доверието й, а сега, надявах се, и любовта й. Тя си имаше собствена квартира в Мейда Вейл, но преди два месеца се пренесе да живее при мен. Не го бяхме обсъждали. Просто вече оставаше почти всяка нощ в дома ми и лека-полека вещите й започнаха да се пренасят и те.

Бяхме дискретни. Връзка между двама души в един и същ борсов салон можеше да ни донесе усложнения и неприятности. В течение бяха единствено Грег и Ед.

А сега тя пак го беше видяла. И както си седях до нея и наблюдавах разстроеното й лице, някакъв страх започна да стяга гърдите ми. Не исках да я загубя.

Накрая въздъхна дълбоко, раменете й се отпуснаха и каза със слаба усмивка:

— О, Марк, съжалявам, че те принуждавам да го изживееш повторно. Ти наистина си добър към мен. — Докосна лицето ми. — А той беше истински боклук. Не знам какво толкова съм виждала у него.

Пресегна се и ме целуна.

Половин час по-късно, докато лежахме голи на пода във всекидневната, се замислих дали да не й кажа, че я обичам. Любовта беше нещо, за което никога не бяхме говорили. Но това беше чувството, което изпитвах към нея в този момент. Обаче се страхувах. Не беше точно страхът, че мога да бъда отхвърлен. По-скоро беше онази Карън, която още не познавах и която за миг ми се бе открила тази вечер. Така или иначе, не исках да рискувам.

Тя се размърда.

— Какво има, Марк?

— Нищо.