Борсов посредник

23.

Всички работеха през почивните дни, дори и да знаеха колко илюзорни са шансовете да получат полагаемото им се възнаграждение. Аз също бях там в събота и неделя. Имаше толкова работа за вършене. Освен това се радвах, че имам причина да не се срещна с Карън в Лондон.

Разговорът ми с нея по телефона беше кратък; и двамата бяхме учтиви, но студени. Реших да не й казвам за срещата си в Лондон. Надявах се да свършим работата за един ден и да се приберем вечерта; не исках да прекарвам нощта с нея. Още й бях ядосан за онова гласуване на извънредното заседание.

Разговарях с Кер. Те бяха арестували Дуги и претърсили квартирата му, включително и компютъра му. Не бяха открили обаче нищо. Бяха го задържали в участъка двайсет и четири часа, но след това бяха принудени да го освободят. Доказателствата бяха прекалено слаби, дори и по обвинение с влизане с взлом. Гласът на Кер звучеше дори по-мрачно и от обичайното.

От „Сега“ отговор не получихме, но ни се обадиха от „Нинтендо“ в събота сутринта. Съобщаваха ни, че нямат нищо напротив да разговаряме, но нищо повече. Надявах се това да е достатъчно.

Двамата с Рейчъл се приземихме на „Хийтроу“ рано сутринта в понеделник. Исках да хвана Стив Шварц преди срещата ни с Йоши. Беше хубаво, че Рейчъл е с мен; имах нужда от съюзник.

Взехме метрото до Ситито. В „Харисън Брадърс“ уговорих портиера да даде пропуск на Рейчъл и взехме асансьора до борсовия салон на втория етаж. Погледнах към бюрото на Карън. За щастие столът й беше празен.

Стив се бе вглъбил в диаграмите си и поне пет минути изобщо не усети присъствието ми. Той чертаеше с мишката паяжината от линии, обозначаващи поддръжка и съпротива върху диаграмата за една от акциите, при които имаше голяма позиция.

Рейчъл го гледаше в захлас, опитвайки се да разбере какво прави.

Изчаках го да свърши и го представих на Рейчъл. Той се усмихна учтиво и веднага беше бомбардиран от въпроси за това, което правеше.

На Стив явно му допадна този разпит и след малко разбрах, че щяха да си говорят така цял ден, ако не ги спра.

— Нали си казал, че имаш нещо за мен, Стив.

— О, да — отвърна той, опомняйки се. Възбудата изчезна от лицето му. Приведе се напред, като се озърна. Никой не ни обръщаше внимание. Гласът му се снижи до шепот: — Става въпрос за твоя приятел Хартман. По всичко личи, че Комисията по ценни книжа и борсите скоро ще му загреят задника.

— Това не ме изненадва. — Комисията се занимаваше с разследването на фалшификациите с ценни книжа и злоупотребата с вътрешнофирмена информация. Съдейки по това, което бях чувал за него, той им беше просто естествена цел.

— Не, искам да ти кажа, че те вече почти са стегнали примката около врата му. Познавам един човек в „Блуумфийлд Уайс“, който е бил призован да даде информация за всички извършени сделки във „Фючърнет“ с Хартман и куп тъмни офшорни фондове. На Уолстрийт казват човек да си няма с него работа, ако не иска да си има неприятности. Никой от нас не иска да си има такива главоболия, особено след случая с Боевски.

— Какво е това „Фючърнет“? — запитах.

— Това е някаква компания от Сиатъл, която се занимава с комуникационен софтуер. Миналата година е била закупена от „Дженсън Компютър“. Очевидно е, че е станало нещо странно с акциите преди обявлението за придобиване.

— Чувала съм за тях — каза Рейчъл. — Те произвеждат софтуер за мрежи с голяма площ. Но ние не ги използваме.

— Ще ви помоля да го запазите само за себе си — прошепна Стив.

— Не се безпокой — кимнах. — Благодаря ти. — Обърнах се към монитора му. — Мога ли да хвърля едно око и на диаграмата за цената на акциите ни.

— Разбира се. — Той удари няколко клавиша, твърдият диск изжужа тихичко и на екрана се появи една диаграма на цената на акциите на „Феър Систъмс“.

— Стабилна е — каза той. — Виж.

Цената действително беше стабилна. Тя бе достигнала нивото от шест долара по време на извънредното събрание и после се бе смъкнала до пет. Скоро след това обаче отново се бе покачила на шест. Високите тънки стълбове под линията на графиката сочеха, че това движение се дължеше на големи обеми акции.

— Някой продължава да закупува акции — каза Стив. — Сигурен съм.

— „Дженсън Компютър“?

— Възможно е. Скоро ще чуеш, ако са те. Трябва да известят КЦКБ. Освен ако не закупуват чрез анонимни фондове, на които не можеш да хванеш спатиите. Или чрез мрежата на Хартман.

— Нали ти каза, че „Дженсън Компютър“ е закупила „Фючърнет“?

— Точно така.

— И какво се случи с „Фючърнет“ след това?

Вместо Стив ми отговори Рейчъл:

— Уволниха една трета от хората. Току-що бяха открили фабрика в Грийнък, на която веднага хлопнаха кепенците. Много от най-добрите специалисти там си напуснаха по собствено желание. Не е най-чудесната компания.

— Е, нашата съдба няма да е такава — заявих решително.

Помолих Рейчъл да остане със Стив за няколко минути и отскочих в дъното на залата. Там беше особено оживено; „Харисън Брадърс“ тъкмо пускаше нова емисия еврооблигации. Внезапно усетих колко много ми липсва тази гълчава, сдържаната възбуда, усещането, че във всеки момент може да се случи какво ли не. Грег говореше по телефона и ми махна, докато минавах покрай него. Поговорихме си набързо с Ед. Италианската сделка вървеше добре; облигациите се бяха покачили до деветдесет и седем пункта и половина. Ед набързо ме информира за месечните печалби и загуби. Ние вече имахме над два милиона долара печалба! Чудесно.

Боб Форестър се появи в борсовия салон. Забеляза ме и се приближи.

— Радвам се да те видя тук, Марк. Радвам се, че не си ни забравил.

— Нещата тук, изглежда, си вървят без никакви проблеми и в мое отсъствие — казах, като кимнах към екрана.

— Да, Ед се справя добре. Но ние наистина имаме нужда от теб, Марк. Изостанали сме с бюджета за тази година и не мога да си позволя да продължавам без теб и един ден повече.

— Доколкото си спомням, разрешението ми беше до първи август.

— Съжалявам, Марк, но следващата седмица си ми нужен на работното си място.

Това беше заявление, не молба или дори заповед.

— Не съм в състояние да го направя. „Феър Систъмс“ се намира в много деликатна ситуация. Наистина не мога.

Боб ме изгледа. Издържах погледа му. Той знаеше, че аз няма да отстъпя.

— Добре — заяви. — Три седмици, и после те искам на бюрото ти, или ще завариш някой друг да седи на него. — Обърна се и си тръгна.

Само това ми липсваше! Особено с допълнителния кръст от заема, който току-що бях понесъл на гърба си. Загубех ли работата си, нямаше да е лесно да си намеря друга. Отсъствието ми от пазара дори и само за два месеца щеше да направи нещата за мен много различни.

Е, сега нямах време да се тревожа и за това.

Седалището на „Онада Индъстрийз“ във Великобритания беше до Хамърсмит Бродуей. Сградата беше малка, квадратна и много модерна. Вътре всичко беше четвъртито и много модерно. Повечето от служителите, изглежда, бяха млади англичани или англичанки с вежливи, делови усмивки. В дъното на коридора зърнах един японец да бърза нанякъде.

Заведоха ни в една зала за конференции. Тя беше скъпо мебелирана в черешово дърво и светъл дъб. Осветлението беше приглушено, отразяващо се от блестящите бели стени. Едната стена беше направена от полупрозрачно стъкло, което осигуряваше поглед към приемната, без да се вижда оттам. Отвътре изглеждаше в опушено зелено.

Рейчъл изглеждаше страхотно, поне в сравнение с обичайното си облекло. Джинсите й бяха черни, а не сини и нямаха нито една дупка. Това беше вероятно най-хубавата й блуза, не толкова провлечена като останалите. Изведнъж се видяха стройните й крака и фигура; в действителност човек трябваше да е сляп, за да не ги забележи. Косата й беше вързана на тила, като оставяше лицето, ушите и грациозната й шия открити. Приглушеното осветление на стаята караше кожата й да излъчва онова сияние, което ми напомняше за вечерта в квартирата й в Гленротс.

Мислите ми бяха прекъснати от отварянето на вратата. В залата се появиха господин Акама и Йоши, придружавани от онези двама манекени.

Значи Акама беше в града? Зачудих се дали беше пристигнал специално заради срещата, или просто се бе случил на път. Усмихнах се. Рейчъл беше права; бяхме от изключително значение за „Онада“.

Акама ми се поклони, кимна бегло на Рейчъл и седна. Кимнах в отговор. Колона от слонове маршируваше по диагонала на вратовръзката му. Господин Акама не беше вземал никакви уроци по английски от последната ни среща. Беше като вдървен и почти не се усмихваше. Съмнявах се дали се беше възстановил напълно от онова оскърбление, което му бях нанесъл тогава, отхвърляйки сключената му с Дейвид сделка. Или може би беше смутен, че бях открил как са използвали Дейвид за шпиониране вътре в компанията ни. Господин Акама си имаше многобройни причини да не ме харесва особено. Изглеждаше ми мощен враг, както си седеше на стола и ме наблюдаваше под полупритворените си клепачи.

Накрая Йоши замълча в очакване да взема аз думата.

Не го направих. Вместо това плъзнах факса, който бяхме изпратили на конкурентните им фирми. Изчаках няколко секунди Йоши да прошепне на Акама и после да прочете отговора на „Нинтендо“.

Това наистина свърши работа. Господин Акама поруменя като божур и бързо заговори нещо на Йоши. Йоши се обърна към мен.

— Господин Акама е много недоволен, че се отнасяте така с партньорите си. Той казва, че вие трябва да знаете, че „Онада“ и „Нинтендо“ са съперници в бизнеса, и това е крайно оскърбително от ваша страна.

Изсмях се на думите му.

— Предайте на господин Акама, че аз съм крайно недоволен от начина, по който е сключил сделка с търговския ми директор зад гърба ми.

Йоши замълча за момент и после предаде съобщението на Акама, който бе възстановил безстрастното си изражение и просто вдигна поглед върху лицето ми, като го задържа.

— Имам предложение — започнах аз, като се прокашлях. — Ще предадем на „Онада“ нашия код на неексклузивна основа, но няма да разкриваме пълния изходен код. Ще осигуряваме хора от нашия състав всеки път, когато изникне нужда от адаптиране на приложенията на „Онада“ за Феър Сим 1. Ще правим това с промишлено темпо, но изискваме авансово плащане от двеста хиляди долара срещу това време за програмиране.

— Нямаме интерес към такава сделка — изрече нетърпеливо Йоши. — Мислехме, че сте дошли да обсъждате продажбата на компанията си.

— Е, не съм дошъл за това.

Той се замисли за момент.

— Защо ни е да обсъждаме предложението ви? Ние бихме искали пълните права за използването на Феър Сим 1, най-малкото за сектора на електронните игри. Защо трябва да ви плащаме каквото и да било, щом и други компании могат да използват същата система?

Налагаше се да им кажа още. Не беше неочаквано. Надявах се само Дженсън да не надуши. Единственото ми упование беше, че японците бяха пълни маниаци на тема секретност.

— Това, което ще ви съобщя, се надявам, че ще се пази в най-дълбока тайна.

— Разбира се — каза Йоши.

Стори ми се, че господин Акама трепна леко с глава, но не бях сигурен.

— Всеки момент „Феър Систъмс“ възнамерява да пусне на пазара Феър Сим 2, който ще бъде значително по-мощен от настоящата версия. По-важно обаче е, че ние сме разработили напълно нова графична система, върху която да работи. Това ще позволява на компютрите да изпълняват пресмятанията за виртуалната реалност с далеч по-голяма бързина, отколкото досега. Ние се надяваме, че това ще се превърне в промишлен стандарт. Тя ще бъде достъпна за всички, в това число и за „Онада Индъстрийз“.

— Тогава защо е необходимо да ви плащаме каквото и да било в аванс за нея?

— За самата система вие няма да плащате нищо; това се отнася за вещината при програмирането. Нашите хора разбират тази система по-добре от всеки друг. Те ще могат да адаптират приложенията ви много по-бързо и на един по-висок стандарт в сравнение с който и да е от конкурентите ни. В рамките на шест месеца вие ще разполагате с най-ефикасното програмиране за виртуална реалност в света. Разбира се, какво ще правите с нея, си е ваша работа.

Йоши слушаше напрегнато. Разбираше всичко, което му казвах. Също и господин Акама, бях сигурен в това.

Той се навъси.

— Какво ще спре „Нинтендо“ или „Сега“, да постигнат подобни споразумения с вас?

— Добър въпрос. Ние бихме били щастливи да осигурим нашата вещина в програмирането на една ексклузивна основа за приложения, предназначени за електронни игри, за един период от шест месеца.

— Шест месеца? Но това е нищо!

— Това време ви е напълно достатъчно да си изградите световна мрежа за разпространение. То е също достатъчно дълго за вашите хора да схванат идеите на моите специалисти. Помислете си, Йоши. Двеста хиляди долара и си осигурявате лидерството в целия свят! Не мисля, че цената за това е голяма!

Той помисли върху предложението ми. Обърна се към Акама и двамата разговаряха в продължение на цели пет минути.

Накрая Йоши си пое шумно дъх:

— Благодаря ви за предложението, господин Феърфакс. Ще го обсъдим в Токио и вероятно много скоро ще имаме нова среща.

— А, забравих да ви кажа. Искам едно споразумение по принцип още сега или в противен случай ще разговарям с „Нинтендо“. — Да очаква човек японска компания да вземе решение веднага, това беше все едно да очаква невъзможното да се случи. Тук обаче те нямаха избор. Предложението ми се вписваше идеално в стратегията им и те не можеха да рискуват да ме изпуснат.

Ние пък се нуждаехме отчаяно от пари в брой.

Последваха още дебати.

— Трябва да позвъним в Токио — каза Йоши.

— Ами звънете — отвърнах.

И зачакахме. В един ни донесоха някакво японско ястие за обяд. В един момент Йоши се появи да се увери, че сме наред.

— Добре сме — успокоих го. — Докъде стигнахте?

— Много е трудно. Сега е девет вечерта в Токио. Но ние правим всичко възможно.

Той понечи да излезе, но аз го спрях.

— Един момент, Йоши! Има две неща, които искам да обсъдя с теб.

Той се поколеба. Посочих му един стол.

— Сядай.

Той размисли над предложението ми и седна. Изглеждаше нащрек. Имах си хас да не е.

— Тод Съдърланд е вашият адвокат, нали?

— Върши ни услуги, така е — отвърна той с озадачен вид.

— Защо го изпратихте да запуши устата на бащата на Джонатан Бърджи?

— Джонатан Бърджи?

— Момчето, което загина при нещастен случай с мотоциклет, след като е играло на една от машините ни с виртуална реалност. И е вземало ЛСД.

Той занемя, като мислеше напрегнато.

— Щеше да стане много лошо за цялата промишленост за виртуални системи, ако тази история се раздухаше — проговори накрая. — Особено за електронните игри с виртуална реалност. В действителност комбинацията между ЛСД и виртуалната реалност би могла да се окаже не по-добра от самия нещастен случай. Вие знаете колко е важен пазарът на електронни игри с виртуална реалност за „Онада Индъстрийз“. Не бихме могли да допуснем съдебен процес, който да стане публично достояние.

— Как разбрахте за инцидента?

Йоши повдигна рамене.

— Дейвид ли ви каза?

Той само повдигна рамене.

— Остана още едно нещо — казах. — Погледни това. — Побутнах по масата към него фотографията, която Кийт му беше направил на паркинга на „Феърс Систъмс“.

Той я взе и се навъси.

— Показах я на Джим Робъртсън, собственика на кръчмата „Инч“ в Къркхейвън. Той ми каза, че те е разпознал като човека, който пил с Ричард вечерта, преди брат ми да бъде убит. Този мъж се е бил регистрирал в „Робъртс Армс“ под името Хиро Судзуки.

Йоши се навъси още повече.

— Защо си ходил там, Йоши?

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

— Но ако нямаш какво да криеш, тогава защо не ми отговориш?

Той остана безмълвен, втренчен в снимката.

— Може би ще е по-добре, ако запитам господин Акама какво си правил там?

Йоши въздъхна.

— Добре. Ще ти кажа. — Замълча. Явно обмисляше думите си. — Дойдох в Шотландия да играя голф онзи уикенд. Ричард ми бе препоръчал Къркхейвън като добро място за отсядане. Докато бях там, му се обадих да се срещнем. Всичко си беше съвсем нормално. Двамата с него се разбирахме отлично.

Внезапно в паметта ми изплува онази почерпка с Ричард и Грег в „Уиндзор Касъл“. Ричард беше споменал, че бил прекарал деня в опити за преговори с една японска компания. Спомнях си думите му, че били много твърдоглави, но мъжът, който били изпратили да преговаря, бил много свястно момче. Това трябваше да е бил Йоши.

— И не сте обсъждали никакъв бизнес?

— Не — отвърна той. — Разбира се, много ми се искаше Ричард да промени мнението си за сделката с нас. Но не сме го обсъждали пряко. Просто исках само да задълбоча взаимоотношенията си с него.

— Това е странно. Местните хора твърдят, че вие сте имали разгорещен спор и после ти си напуснал заведението.

Йоши се замисли за секунда.

— Може би е бил в лошо настроение.

— Дали не е изпаднал в това лошо настроение, защото е разбрал, че в лицето на Дейвид Бейкър имате шпионин във „Феър Систъмс“?

Японецът поклати глава.

— Не мога да бъда напълно сигурен за причините, поради които е бил в лошо настроение. Просто не знам.

Не му повярвах. Имаше обаче още нещо, което ме вълнуваше.

— Защо не искаш да споменавам за тази среща на господин Акама?

Йоши се смути.

— Той не знае за нея. Ще ти бъда много благодарен, ако не я споменаваш.

Бе отговорил на повечето от въпросите ми, така че му бях задължен да си държа езика зад зъбите.

— Добре. Но имай предвид, че ако полицията ме попита, не мога да скрия това от тях.

Смущението му се засили.

— Не е необходимо да го правиш, нали? Както вече ти казах, всичко беше абсолютно невинно.

— Ще видим. — Бях постигнал целта си. Успях да разклатя почвата под краката му.

— Добре, но ако говориш с тях, моля те, кажи им да бъдат дискретни.

Не му отговорих и той си излезе.

— Какво мислиш? — обърнах се към Рейчъл.

— Не знам. Струва ми се обаче, че казва истината.

— Хм. Но не съм сигурен, че я казва цялата. Крие нещо.

Следобедът напредваше и ние си поръчахме по една пица за вечеря. Чакането не ме изнервяше, защото ставаше ясно, че „Онада“ не протакаха работите, а искаха да вземат решение.

Времето си минаваше. Рейчъл още беше под влияние на разговора със Стив тази сутрин и непрекъснато ме разпитваше за пазарите и как работеха. Много бързо схващаше за какво говоря и обясненията ми доставяха голямо удоволствие. Явно намираше финансовите сделки за далеч по-интересни, отколкото бе предполагала. Когато споделих с нея извода си, тя го отхвърли, промърморвайки нещо в смисъл, че Ситито паразитирало върху британските иновации. Може би имаше право.

В единайсет вечерта, или седем часа сутринта японско време, Йоши се върна при нас.

Държеше в ръката си лист хартия, подписан от господин Акама, в който се декларираше принципното съгласие с условията, за които настоявах. Стиснах ръката му и се усмихнах.

— Цяло удоволствие е човек да прави с теб бизнес, Йоши — произнесох аз с ирония и двамата с Рейчъл напуснахме сградата.

Бяхме в приповдигнато настроение. Чувствах се наистина горд със себе си, загдето най-после бяхме надвили един от многобройните хищници, които кръжаха над нас през последния месец. Сега ние не само получавахме глътка въздух с тия двеста хиляди долара, но си осигурявахме място на пазара за софтуер, в който до този момент не бяхме стъпвали дори.

Добър резултат; струваше си чакането.

— А сега? — запита Рейчъл.

Вече минаваше единайсет и половина. Бяхме възнамерявали да се приберем в Единбург същата вечер, но вече беше прекалено късно.

— Зад онзи ъгъл има хотел — казах. — Можем да го пробваме за теб.

Отправихме се към големия бетонен „Новотел“, който бях зърнал по пътя ни за „Онада“ сутринта. Беше пълен.

— Да отидем у дома — предложих. — Имам стая за гости. Можеш да спиш там.

Рейчъл повдигна вежди.

— Ами какво ще каже лейди Карън?

Поруменях.

— Трябва вече да е заспала по това време. Но ако се засечете сутринта, нали ще бъдеш вежлива?

— Ще се постарая — ухили се тя. — Да тръгваме.

Така че спряхме едно такси и се запътихме към къщата ми. За моя изненада изпитвах удоволствие, че се прибирам у дома си с Рейчъл, а не с Карън. Чувствах се далеч по-отпуснат и спокоен. При Карън непрекъснато бях нащрек да не направя някаква грешка. Нещо винаги не беше наред, някакъв проблем току-що беше разрешен и се задаваше нов.

И още не можех да повярвам, че тя ме беше предала на извънредното генерално събрание.

Слязохме от таксито и аз отключих входната врата. Минаваше полунощ. Надявах се Карън да е заспала. Щеше да ми се наложи да я събудя, разбира се, но поне се надявах срещата им с Рейчъл да остане за сутринта. Качихме се по стълбите до първия етаж и аз посочих на Рейчъл стаята за гости. Тя спря и се ослуша. И аз се ослушах.

Сега вече ясно чувах музиката, която макар и тиха, долиташе от всекидневната на горния етаж. Беше от „Туин Пийкс“, един от любимите дискове на Карън.

Проклятие. Още не си беше легнала. Нямаше признаци да ни беше чула.

Рейчъл се промъкна в стаята си и затвори вратата. Радваше се, че не й се налага да се сблъсква в момента с Карън. Реших да изчакам няколко минути, преди да се кача горе, за да дам възможност на Рейчъл да си легне.

Влязох в спалнята ни. Вътре беше пълен хаос, което беше малко странно. Карън винаги подреждаше нещата си. Леглото беше разхвърляно, а някои от дрехите й бяха пръснати из стаята. Може би се е приготвила заради мен и затова е оставила такъв хаос. Хубава мисъл, но малко вероятна.

Окачих сакото си в гардероба. Не горях от желание да разговарям с нея. След гласуването на извънредното събрание не бях имал възможност да си поговоря лице в лице с нея, а времето след полунощ едва ли беше най-подходящият момент за това.

Вдигнах някои от дрехите й от пода и ги поставих върху един стол. Пола, сутиен, блуза.

Погледът ми се спря на някаква чаша за вино. И още една.

Две чаши за вино!

Изправих се, като се огледах с отвращение.

Обзе ме силен гняв. Притворих очи и стиснах зъби. После се обърнах и се затичах нагоре по стълбите.

Блъснах вратата на всекидневната. Карън вдигна изненадана глава. Седеше на едно кресло само по халат. Пред себе си имаше пълна чаша с вино. Огледах стаята. Който и да е бил любовникът й, вече го нямаше.

— Наляла си още една чаша, така ли?

Тя не отговори. Лицето й побеля.

Направих две крачки към нея.

— Карън, защо има две чаши за вино в спалнята ни? — запитах с равен глас.

Тя се изправи. Погледите ни се срещнаха. Постепенно увереността й започна да се възвръща. Лицето й се стегна, веждите й се свъсиха, а устните й се превърнаха в тънка ивица. Отвърна враждебно на погледа ми.

— Къде е той?

— Отиде си…

Карън се усмихна.

— Не мога да повярвам! Как можа? В къщата ми!

— Наложи се, дори и пред риска да позвъниш по всяко време на деня или нощта.

— Искаш да кажеш, че когато съм ти звънял от Шотландия, той е бил тук? С теб?

— Понякога — кимна тя.

В гласа й нямаше и следа от неудобство. Признаваше си изневярата, предизвиквайки ме да я обвиня.

— Кой е той? Как се казва?

Тя не отговори. Очите й не се откъсваха от моите, като ме предизвикваха.

— Изчезвай — прошепнах.

— Марк — започна тя. — Обичам го. Винаги съм го обичала. И винаги ще го обичам.

— Изчезвай! — изкрещях и й посочих вратата.

И тя си тръгна, разминавайки се с пребледнялата Рейчъл.

Строполих се в креслото. То излъчваше парфюма на Карън. Скочих и отидох пред големия прозорец.

Трябваше да се досетя. Трябваше да предвидя, че това ще се случи. Сега вече ставаше ясно защо се бе държала странно в последно време. Разбира се, че наистина не бе искала да се виждаме, когато се е срещала с него. Мислех си за това колко отчуждена беше, когато се любехме. Обзалагах се, че с него е била по-различна. Как е могла да го направи? Как е могла да ме унижи до такава степен?

Сега като си мислех за това, виждах как ме е мамила още от самото начало. „Винаги съм го обичала.“ Това бяха думите, с които си беше тръгнала, и те бяха самата истина. Знаех, че навремето е обичала тоя педал, но си мислех, че вече го ненавижда. И се бях надявал, че с времето раната й ще зарасне и ще ме обикне. Какъв идиот съм бил!

Някой ме докосна по рамото. Рейчъл ми подаваше чаша пълна с уиски. В другата си ръка държеше чаша с червено вино. Поех чашата, неспособен дори да й благодаря, и я пресуших. След малко тя отново ми я напълни.

Рейчъл седна на един стол в ъгъла с бутилката вино до себе си и отправи поглед към мен. Внезапно осъзнах присъствието й, но не можех да разговарям с нея. Не точно в този момент. Седнах на стола си, приведох се напред и се втренчих в килима.

Кой, по дяволите, можеше да е този педал? Какво знаех за него? Че е по-възрастен от мен. Че познава Карън от няколко години.

Боб Форестър? Може би. Не беше ли споменал Джак Тенко, че шефът имал големи мераци към нея? Значи последните два месеца тя направо е била луда по него. Къде са ми били тогава очите? А аз само преди няколко часа бях разговарял с него!

Но ако беше той, защо тогава настояваше толкова много да се върна в Лондон?

Не бях в състояние да разсъждавам. Първият изблик от гняв вече отшумяваше. Спомнях си отделни моменти с Карън: вечерите, на които бяхме ходили заедно, как флиртува с някой клиент по телефона, пламтящото й лице в кръчмата „Инч“. И всички тези образи, които бях съхранил, сега бяха покрити с черен ореол.

— Трябва да си легнеш — обади се по едно време Рейчъл.

Кимнах, изправих се и вдървено заслизах надолу. Спрях пред вратата си, усмихнах се слабо на Рейчъл и влязох.

Това легло обаче не искаше да ме дари със сън. Грабнах едно одеяло и се запътих към дивана на горния етаж.

Двамата с Рейчъл се прибрахме в Шотландия, без да си кажем дума. Тя ме остави да размишлявам, а аз имах за какво да мисля.

Вях загубил Карън, макар че не бях сигурен дали изобщо някога е била моя. Чувствах се глупак, и то използван глупак. Гневът ми не ме напускаше. Гордостта ми беше наранена. Какво толкова бе видяла в тоя голям пън Форестър? Или който и да беше. Колкото повече си мислех за това, толкова повече проумявах, че можеше да е всеки.

В същото време обаче бях страшно изненадан от чувството за свобода. Карън не беше лесна за разбиране. Бях хвърлил толкова много усилия за нашата връзка и макар че ми бе изглеждало, че си струва, когато нещата бяха вървели сравнително добре, беше ми хубаво да си мисля, че вече няма да се притеснявам за нея. Имах си достатъчно свои проблеми.

Седнах в кабинета си и се загледах в електронното море. Смъртта на Ричард ме бе покрусила. Нямаше да позволя раздялата с Карън да ми въздейства по този начин. Понякога се чувствах като дъска, подхвърляна от вълните в крайбрежните скали. „Онада“, „Дженсън“, Хартман, Бейкър, Дуги. Те всички ми тровеха живота, тровеха ми и компанията. Някой, вероятно един от тях, бе заплашил да ме убие. Беше само въпрос на време да осъществи заплахата си.

Единственото нещо, което до този момент успявах да постигна, беше да реагирам на събитията.

Това обаче нямаше да продължава все така.

Казах на Рейчъл какво възнамерявам да направя. Тя се запали веднага по идеята.

Първо позвъних на Хартман. Уредих си среща с него в кантората му в Ню Йорк в четвъртък.

После се обадих в Комисията по ценните книжа и борсите във Вашингтон. Казах, че искам да се срещна с тях, за да обсъдя една информация, с която разполагам, за търговия чрез вътрешнофирмена информация в компанията си. И с тях си уговорих среща в Ню Йорк.

След това дойде редът на „Дженсън Компютър“. Петък в Пало Алто.

За Бейкър и Дуги не бях сигурен. По-добре да ги оставех на полицията. Трябваше да кажа на Кер за посещението на Йоши в „Инч“. Тъкмо се канех да звъня на сержант Кокрейн, когато Сюзан ми каза, че инспектор Кер ме чака долу.

— Веднага го изпрати при мен.

Той имаше уморен и сериозен вид. Придружаваше го един по-млад мъж в елегантен костюм.

— Това е инспектор Морланд от Единбург.

— Добър ден, инспекторе. Ще пиете ли кафе? — предложих. — Имате вид на човек, който наистина се нуждае.

— О, да, не е лъжа — каза Кер. — С три лъжички захар.

Морланд само поклати глава.

Отидох до автомата за кафе и се върнах с две чаши.

— Какво мога да направя за вас? — запитах.

— Дуги Фишър е мъртъв — каза Кер. — Убит.

— Какво?

— Намерили са го в колата му в подножието на една крайбрежна скала. Един минувач го зърнал при отлив. Изглежда, някой го е удушил и после е откарал там тялото с колата му, за да се отърве от него.

— Кога е станало това?

— Снощи. За последен път е бил видян в единайсет в една местна кръчма с негови приятели. Казал, че отива да се срещне с някого. Очевидно е имал уговорена среща.

— Имате ли някаква представа кой може да го е направил?

Кер въздъхна.

— Не. Все още не, на този етап. Но инспектор Морланд и колегите му работят упорито върху случая.

— Мислите ли, че има връзка със смъртта на Ричард?

— Все още не знаем. Но проверката очевидно си струва. Кучето на Дуги беше затворено в спалнята му, което предполага, че той е посрещнал някого в жилището си и после са излезли. Може дори да са го убили вътре. До този момент не сме успели да открием и следа от бележка за някаква среща. В дневника му няма нищо.

— И никой нищо не е видял?

— В онзи район на Единбург обикновено има много хора по това време на вечерта. Едва ли на някого би му хрумнало да обърне специално внимание на някой непознат. Разполагаме с непълните описания на шест души, като се започне с момиче на петнадесет и се стигне до мъж на петдесет и пет. О, да, и на мъж приблизително на тридесет години с тъмна коса.

— Аха, разбирам. Затова ли искахте да разговаряме?

Морланд се прокашля. Той бе слушал с неодобрение разказа на Кер. За него аз бях най-малкото под подозрение.

— Къде бяхте миналата нощ, сър?

Примигах при спомена. Как се вмъквам в собствената си спалня и заварвам бельото на приятелката си разпръснато по целия под.

— Бях си у дома в Лондон. Тази сутрин се върнах в Единбург. Я почакайте, аз вероятно още пазя бордовата карта. — Измъкнах я от джоба си и я показах на Морланд, който я огледа внимателно.

— Благодаря ви, сър. Имате ли някакви свидетели, с които можем да поговорим, за да потвърдят думите ви?

— Да. Рейчъл Уокър беше там. Също и бившата ми приятелка Карън Чилкът. — Кер повдигна вежди при думите ми.

— Инспектор Кер вече я познава.

Той кимна на Морланд.

— Имате ли някаква идея защо е бил убит Дуги Фишър? — запита Морланд.

Поклатих глава и хвърлих поглед към Кер.

— Не, никаква. Почакайте за момент. — Измъкнах разпечатката на съобщението от лигата, изпратено ми по електронната поща в деня след взлома във фабриката. — Виждали ли сте това? — Морланд кимна. Бях изпратил копие на Кер. — Между другото, успяхте ли да му предявите обвинение за този взлом?

— Не — отвърна Кер. — Не разполагахме с достатъчно доказателства. Но честно да ви кажем, ние се интересуваме много повече дали можем да установим връзка между него и убийството на брат ви.

— Твърде е възможно да го е направил — казах.

— Възможно е. Нямате ли представа за какво намеква тук? — запита Кер, гледайки съобщението от електронната поща.

— Не, никаква. Макар че както звучи, това може за причини голяма вреда на „Феър Систъмс“.

— Е, каквото и да е, трябва да е важно. А и аз не бих се изненадал, ако Дуги е бил убит заради притежаването му. Все още не знаем причината, поради която е бил убит брат ви. Но сме сигурни, че убиецът е бил човек, когото е познавал. Вероятно брат ви е разполагал със същата информация като Дуги. Може би е бил убит от същия човек.

Изглеждаше правдоподобно.

— Има още едно нещо, което трябва да ви кажа — изрекох внезапно, облян в руменина.

Измъкнах снимката от едно чекмедже.

— Това е Йошики Ишида. Той работи в „Онада Индъстрийз“, японската компания, подкупила Дейвид Бейкър да ги подпомогне да погълнат „Феър Систъмс“. Редовните посетители в „Инч“ го разпознаха като Хиро Судзуки, когото вие търсите.

Кер грабна фотографията.

— От колко време разполагате с нея?

— Около седмица. — Вече пламтях като божур.

— И защо не ни я показахте досега?

— Исках собственоръчно да я покажа на Йоши. Той твърди, че бил тук само за уикенда да поиграе голф. Аз обаче мисля, че е имало и още нещо. — Не можех да им кажа повече. Не му беше времето. Разпитът им на Йоши можеше да застраши преговорите ни. Това беше нещо, което не можех да подложа на риск.

Кер беше ядосан.

— Слушай, момчето ми. Когато искам информация като тази, ти веднага ни я даваш, ясно ли е? Ние ще задаваме въпросите.

Вдигнах ръце.

— Добре, добре, няма да се повтаря.

Той се надигна да си ходи, като взе снимката със себе си.

— Някой е убил Ричард и Дуги, защото са му пречели. На мен ми се струва, че и вие пречите на някои хора. Така че моят съвет е да внимавате повече.

— Ще внимавам — обещах.

Двамата вече бяха до вратата, когато ги попитах:

— Разговаряхте ли с Дейвид Бейкър за Дуги?

Кер се обърна и зъбите му се оголиха.

— Духнал е. Скарал се здраво с жена си и от два дни не се е прибирал у дома. Не знаем къде се намира в момента. Но ще го открием.