Братята

11

В Айова отново валеше сняг, завихряше се по вятъра, превръщаше се в киша по улиците и тротоарите и караше Куинс Гарб да мечтае за плажове и жарко слънце. Той покри лицето си, докато вървеше по главната улица, уж да се предпази, но всъщност просто не искаше да говори с никого. Не искаше някой да го види как отново се вмъква в пощата.

В кутията му имаше писмо. Едно от онези. Челюстта му увисна, а ръцете му замръзнаха, когато го видя да лежи заедно с някакви рекламни листовки, невинно като картичка от стар приятел. Куинс се огледа на всички страни като гузен крадец, а после измъкна писмото и го мушна под палтото си.

Жена му беше в болницата, за да организира бал за децата инвалиди, така че къщата му бе празна, като изключим една прислужница, която по цял ден дремеше до пералнята. Куинс не й беше повишавал заплатата от осем години. Той потегли към дома си бавно, като се бореше със снега и вятъра, проклинаше изнудвача, влязъл в живота му под маската на любовта, и се питаше какво ли съдържа писмото, което натежаваше до сърцето му с всяка изминала минута.

Влезе през входната врата, като се стараеше да вдига възможно най-много шум. От прислужницата нямаше и следа. Куинс се качи горе в спалнята си и заключи вратата. Под дюшека му имаше пистолет. Банкерът хвърли палтото и ръкавиците си на едно кресло, после свали и сакото си, седна на ръба на леглото и разгледа плика. Същата виолетова хартия, същият почерк — всичко беше същото, а печатът беше ударен в Джаксънвил преди два дни. Скъса плика и извади единствения лист.

Сто хиляди долара би трябвало да ги поохранят, помисли си Куинс.

Куинс отиде в банята и отвори аптечката, където намери валиума на жена си. Взе две хапчета, но се замисли дали да не ги изпие всичките. Трябваше да си легне, но не можеше да използва леглото, защото щеше да се омачка и някой щеше да започне да задава въпроси. Затова той се просна на пода на изтъркания, но чист килим, и зачака хапчетата да подействат.

Беше просил, спестявал и дори малко послъгал, за да вземе назаем първата сума за Рики. По никакъв начин не би могъл да измъкне още петдесет хиляди от личните си доходи, които вече доближаваха границата на фалита. Хубавата му просторна къща бе обременена с голяма ипотека, държана от баща му. Старецът се подписваше и на заплатата му. Колите му бяха скъпи и вносни, но с голям километраж и ниска пазарна стойност. Кой в Бейкърс, Айова, би поискал да купи единайсетгодишен мерцедес?

Но дори и да успееше някак си да открадне парите, престъпникът Рики просто щеше отново да му благодари и да поиска още.

Свършено беше с него.

Време беше за хапчетата. Време беше за пистолета.

Телефонът го сепна. Без да се замисли, Куинс скочи на крака и сграбчи слушалката.

— Ало? — изръмжа той.

— Къде се помайваш? — Беше баща му с до болка познатия си тон.

— Аз, ъъъ, не се чувствам добре — успя да каже Куинс, като гледаше часовника си и си припомняше, че в десет и половина трябваше да се срещне с много важен инспектор от данъчните служби.

— Пет пари не давам как се чувстваш. Мистър Колхърст от данъчното чака в кабинета ми от петнайсет минути.

— Повръщам, тате — отвърна Куинс и отново потръпна при произнасянето на думата „тате“.

— Лъжеш. Ако си болен, защо не се обади? Гладис ми каза, че те е видяла малко преди десет да вървиш към пощата. Какво, по дяволите, става тук?

— Извини ме, но трябва да отида до тоалетната. Ще ти се обадя по-късно. — Куинс затвори.

Валиумът го обгърна като приятна мъгла и той седна на ръба на леглото си и се загледа в пръснатите по пода виолетови късчета. Идеите му идваха мудно, забавени от хапчетата.

Можеше да скрие писмата и да се самоубие. Последното му писмо щеше да хвърли основната вина върху баща му. Смъртта не беше толкова неприятна перспектива; щеше да се отърве от брака, от банката, от татето, от Бейкърс, Айова, и от срама.

Само че щяха да му липсват децата и внуците.

Ами ако това чудовище Рики не научеше за самоубийството и изпратеше друго писмо? Ако някой намереше писмото и все пак разкриеше тайната му дълго след погребението?

Следващата лоша идея включваше конспирация със секретарката, на която той имаше някакво доверие. Можеше да й каже истината и да я помоли да напише на Рики писмо, с което да му съобщи за самоубийството на Куинс Гарб. Двамата с нея можеха да инсценират смъртта му и междувременно да измислят как да се отмъсти на Рики.

Само че Куинс по-скоро би умрял, отколкото да каже на секретарката си.

Третата идея му хрумна, когато валиумът подейства с пълна сила. Тя го накара да се усмихне. Защо да не опита малко откровеност? Да напише писмо на Рики и да признае, че е беден. Да му предложи още десет хиляди и толкова. Ако Рики е твърдо решен да го унищожи, тогава той, Куинс, не би имал друг избор, освен да започне да преследва изнудвача си. Щеше да съобщи на ФБР, да им позволи да проследят писмата и преводите и тогава и двамата щяха да бъдат разкрити най-позорно и да се сгромолясат с гръм и трясък.

Той спа на пода трийсет минути, а после вдигна сакото, ръкавиците и палтото си. Напусна къщата, без да се види с прислужницата. Докато шофираше към града, изпълнен от желание да разкрие истината, си призна на глас, че само парите го интересуваха. Акциите на банката струваха около десет милиона. Един ден те щяха да бъдат негови. Куинс Гарб реши да крие пристрастията си, докато сложи ръка на наследството, а после да живее както му харесва.

Не биваше да губи парите.

Колман Лий притежаваше барака за мексиканска храна на една търговска уличка в покрайнините на Гари, Индиана. Кварталът бе населен предимно с мексиканци. Колман беше на четирийсет и осем години и преди десетилетия бе преживял два неприятни развода. Слава богу, нямаше деца. От много ядене на тако беше станал дебел и муден, имаше увиснало шкембе и големи месести бузи. Колман не беше красив, но със сигурност беше самотен.

Подчинените му бяха предимно мексикански младежи, нелегални емигранти. Рано или късно той се опитваше да изнасили или съблазни всеки един от тях — както и да се наричаха тромавите му усилия. Рядко успяваше и текучеството беше голямо. Търговията също не вървеше, защото хората шушукаха и Колман не се ползваше с уважение. Кой иска да си купува тако от един перверзник?

Той бе наел две малки кутии в пощата на другия край на уличката — едната за работа, другата за собствено удоволствие. Колекционираше порносписания и си ги прибираше почти всеки ден от пощата. Раздавачът в неговия квартал беше странен тип и беше по-добре да не се вдига много шум.

Колман закрачи по мръсния тротоар край паркинга, мина покрай магазините за обувки и козметика на намалени цени, видеотеката за порнофилми, където му бяха забранили да влиза, и бюрото за безработни, построено от провалил се политик в отчаяно търсене на гласове. Пощата беше претъпкана с мексиканци, които не бързаха, защото навън беше студено.

Днешната му кореспонденция се състоеше от две хард-порносписания, опаковани в обикновена кафява хартия, и писмо, което му се стори смътно познато. Пликът беше квадратен и жълненикав, без обратен адрес, а печатът беше от Атлантик Бийч, Флорида. А, да, спомни си той, като взе писмото. Младият Пърси от клиниката за наркомани.

Когато се върна в тесния си кабинет между кухнята и килера, той бързо прелисти списанията, не видя нищо ново и ги сложи на купа при останалите. Отвори писмото от Пърси. Също като двете преди него то беше написано на ръка с печатни букви и адресирано до Уолт — името, което използваше, за да получава порносписанията. Уолт Лий.

Хиляда долара? Що за мошеник беше тоя? Калман подуши нещо гнило. Скъса писмото на парченца и ги изхвърли.

— Хиляда долара — изхъмка той и пак посегна към списанията.

Къртис не беше истинското име на бижутера от Далас. Използваше го за кореспонденцията си с Рики от клиниката, но всъщност се казваше Ван Кейтс.

Мистър Кейтс беше на петдесет и осем години, привидно щастливо женен, с три деца и две внучета. Той и съпругата му притежаваха шест магазина за бижутерия в търговски центрове в Далас. На хартия имаха два милиона и ги бяха спечелили сами. Имаха и красива нова къща в Хайленд Парк с отделни спални в противоположни крила. Срещаха се в кухнята за кафе и в хола, за да гледат телевизия или внучетата си.

Мистър Кейтс понякога се поддаваше на склонностите си, но винаги при пълна предпазливост. Никой не знаеше. Кореспонденцията му с Рики беше първият му опит да открие любовта чрез обяви и той беше възхитен от резултата. Беше наел кутия в пощата до един от магазините си и използваше името Къртис В. Кейтс.

Виолетовият плик беше адресиран до Къртис Кейтс и докато сядаше в колата си и внимателно отваряше писмото, бижутерът не забеляза нищо нередно. Просто ново сладко писъмце от любимия му Рики. Още първите думи обаче го удариха като гръм.

Макар и след доста време Ван успя да излезе на детелината на магистралата Далас І-635 и не след дълго стигна колелото на І-820 около Форт Уърт и зави към Далас, като караше точно с осемдесет километра в час в дясното платно, без да обръща внимание на нетърпеливите шофьори зад него. Ако плачът можеше да му помогне, той би се наплакал хубаво. Сълзите не го притесняваха, особено когато бе скрит в ягуара си.

Само че беше твърде ядосан, за да заплаче, и твърде бесен, за да се чувства отритнат. И твърде изплашен, за да си губи времето, като копнее за човек, който не съществува. Трябваше да се действа — бързо, решително и потайно.

Въпреки всичко се натъжи и в крайна сметка отби встрани. Паркира, без да гаси мотора. Всички онези прекрасни мечти за Рики, безбройните часове, прекарани в съзерцание на красивото лице с неговата лукава усмивчица и в четене на писмата му — тъжни, забавни, отчаяни, изпълнени с надежда — как бе възможно писменото слово да съхрани и предаде толкова много емоции? Та той практически бе научил писмата наизуст.

А Рики беше само момче, толкова млад и страстен и все пак самотен. Един нежен младеж, който се нуждаеше от зряла връзка. Онзи Рики, когото той бе обикнал, търсеше любовната прегръдка на по-възрастен мъж и Къртис/Ван кроеше планове от месеци. Беше решил да се видят на изложението на диаманти в Орландо, докато жена му щеше да бъде в Ел Пасо при сестра си. Ван беше отработил всички детайли и не бе оставил никакви следи.

Накрая все пак се разплака. Нещастният Ван лееше сълзи без притеснение или срам. Никой не можеше да го види; другите коли профучаваха край него със сто и трийсет километра в час.

Той се закле да отмъсти като всеки отхвърлен любовник. Реши да издири този звяр, това чудовище, което се бе представило като Рики и бе разбило сърцето му.

Когато хлипанията утихнаха, той се замисли за жена си и семейството си и това пресуши сълзите му. Тя щеше да получи всички магазини, двата милиона долара и новата къща с отделните спални, а на него щяха да му останат само подигравките, презрението и клюките, така любими на техния град. Децата му щяха да последват парите и през целия си живот неговите внучета щяха да чуват намеци за дядо си.

Върна се в дясното платно и отново подкара с осемдесет километра в час, като препрочиташе писмото, докато другите коли профучаваха край него.

Нямаше на кого да се обади, нямаше банкер, на когото да разчита да провери сметката на Бахамите, нямаше адвокат, с когото би могъл да се посъветва, нито приятел, с когото да сподели мъката си.

За човек, който отдавна живееше двоен живот и бе свикнал да бъде предпазлив, сумата не беше непосилна. Жена му следеше всеки цент и вкъщи, и в магазините, и затова Ван отдавна бе усъвършенствал свои начини да крие пари. Заделяше настрана рубини, перли и понякога дребни диаманти и по-късно ги продаваше на други бижутери срещу пари в брой. Това беше често срещана практика в бизнеса. Ван имаше цели кутии с пари — кутии от обувки, подредени в огнеупорна каса в един малък склад в Плано. Парите за следващия живот, когато той и Рики щяха да обикалят света и да изхарчат заедно всичко в едно безкрайно пътешествие.

— Кучи син! — процеди той през зъби, а после го повтори отново и отново.

Защо не пишеше на този изнудвач и не излъжеше, че няма пари? Защо не го заплашеше да разкрие игричките му? Защо не отвърнеше на удара?

Защото копелето много добре знаеше какво прави. Той беше проучил Ван достатъчно добре, за да разбере истинското му име и името на жена му — той знаеше, че Ван има пари.

Паркира пред къщата и видя Гленда да мете тротоара.

— Къде беше, скъпи? — попита тя любезно.

— По работа — отвърна той с усмивка.

— Доста се забави — каза тя, без да спре да мете.

Така му беше писнало. Тя го следеше кога се прибира! Трийсет години беше под нейния чехъл, тая жена засичаше с хронометър всяка негова стъпка!

Целуна я леко по врата по навик, а после отиде в мазето, където заключи вратата и отново заплака. Къщата беше неговият затвор (с вноската от седем хиляди и осемстотин долара на месец за погасяване на ипотеката я чувстваше точно така). Жена му беше пазачът, ключарят. Единственият път за бягство току-що беше отрязан и заменен от един хладнокръвен изнудвач.