Братята

14

Все по-често го мъчеше махмурлук, затова когато Тревър отвори очи, той си каза, че просто трябва да се стегне. Не можеш да се мотаеш в кръчмата всеки ден, да пиеш евтина бира и да гледаш тъпи баскетболни мачове, само защото си заложил на тях хиляда долара. Миналата вечер бяха „Лоуган Стейт“ срещу някакъв отбор със зелени екипи. Кой се интересуваше от „Лоуган Стейт“?

Джо Рой Спайсър, ето кой. Спайсър беше заложил на тях петстотин долара, Тревър беше добавил хиляда от себе си и „Лоуган“ спечелиха. През изминалата седмица Спайсър беше познал десет от дванайсет победители. Това му беше донесло три хиляди долара в брой, а Тревър, който щастливо го следваше, беше спечелил пет хиляди и петстотин долара. Хазартът му носеше повече пари от адвокатската работа. При това друг познаваше победителите!

Той отиде в банята и наплиска лицето си с вода, без да поглежда в огледалото. Тоалетната още беше задръстена от предишния ден и докато Тревър обикаляше мръсната си малка къща да търси гумената камбана, с която да почисти, телефонът иззвъня. Беше съпругата му от един предишен живот, жена, която го мразеше, както и той нея, и когато чу гласа й, разбра, че тя иска пари. Отказа й сърдито и застана под душа.

В кантората нещата бяха още по-зле. Развеждащи се съпрузи бяха пристигнали, всеки в отделна кола, за да довършат преговорите за подялбата на имуществото. Предметите, за които спореха, нямаха стойност за никой друг — тенджери, тигани и един тостер, — но макар да не притежаваха нищо, все пак трябваше да намерят за какво да се карат. Най-страшни са битките за най-дребните залози.

Адвокатът им закъсняваше с един час и те бяха използвали времето, за да си разменят обиди, докато накрая Джан не ги бе разделила. Съпругата беше изпратена в кабинета на Тревър, когато той се появи от задната врата.

— Къде бяхте, по дяволите? — извика тя достатъчно силно, за да чуе мъжът и. Той се втурна по коридора покрай Джан, която не се затича след него, и нахълта в тесния кабинет на Тревър.

— Чакахме ви цял час! — заяви той.

— Я млъкнете и двамата! — извика Тревър, а Джан напусна сградата. Клиентите бяха шокирани от силния крясък.

— Седнете — изкрещя отново той и те се тръшнаха на единствените празни столове. — Като плащате петстотин долара за някакъв тъп развод, да не си мислите, че ще командвате парада!

Те погледнаха зачервените му очи и обляното в пот лице и решиха, че е по-разумно да не спорят с него. Телефонът иззвъня, но никой не го вдигна. Тревър отново почувства, че му се гади, хукна по коридора към тоалетната, където повърна възможно най-тихо. Не можа да пусне водата. Верижката издрънча безпомощно в казанчето.

Телефонът продължаваше да звъни. Тревър се заклатушка надолу по стълбите, за да уволни Джан, и тъй като не можа да я намери, излезе от сградата. Отиде до плажа, свали обувките и чорапите си и запляска с крака в студената морска вода.

Два часа по-късно Тревър седеше неподвижно на бюрото си. Беше заключил вратата, за да не влизат клиенти, и бе вдигнал на бюрото босите си крака с останал между пръстите пясък. Имаше нужда да подремне и да си пийне, затова се загледа в тавана, като се опитваше да подреди приоритетите си. Телефонът иззвъня и този път бе съвестно вдигнат от Джан, която още не бе уволнена, но тайно преглеждаше обявите за работа.

Обаждаше се Брейсхиърс от Бахамите.

— Преведена ни е нова сума, сър — каза той.

Тревър веднага скочи на крака.

— И каква е тази сума?

— Сто хиляди, сър.

Тревър погледна часовника си. Имаше около час, за да хване някой полет.

— Можете ли да ме приемете в три и половина? — попита той.

— Разбира се, сър.

Тревър затвори и извика към приемната:

— Отмени всички срещи за днес и утре. Заминавам.

— Никакви срещи нямаш — извика му Джан. — Губиш пари по-бързо отвсякога.

Тревър не й отговори. Затръшна задната врата, качи се в колата си и потегли.

Полетът до Насау спря първо във Форт Лодърдейл, макар че Тревър не усети това. След две изпити набързо бири веднага бе заспал дълбоко. Над Атлантическия океан изпи още две и се наложи стюардесата да го буди, когато самолетът се опразни.

Преводът беше от Къртис в Далас, както се очакваше. Трансферът бе извършен от тексаска банка и трябваше да постъпи в сметката на „Бумър Риълти“ в Женева Тръст Банк, Насау. Тревър прибра своята третина, като отново внесе двайсет и пет хиляди в тайната си сметка и взе осем хиляди в брой. Благодари на мистър Брейсхиърс, като каза, че се надява скоро пак да се видят, и излезе, клатушкайки се, от сградата.

И през ум не му мина да се върне вкъщи. Тръгна към търговската част на града, където тротоарите бяха залети от тлъсти американски туристи. Трябваха му къси панталони, сламена шапка и лосион за слънце.

Най-сетне стигна до брега, където намери стая в хубав хотел, двеста долара на вечер, но на кого му пукаше? Намаза се обилно с лосион и се изтегна до басейна, достатъчно близо до бара. Една сервитьорка с бикини прашка му носеше питиета.

Събуди се по тъмно, зачервен, но не и изгорял. Един човек от охраната го отведе до стаята му, където Тревър се тръшна на леглото и изпадна в кома. Когато се размърда, слънцето отново бе изгряло.

След такава дълга почивка той се събуди учудващо трезвен и много гладен. Хапна малко плодове и тръгна да си търси яхта. Не смяташе да си купува, но обръщаше внимание на детайлите. Една деветметрова яхта щеше да бъде достатъчно голяма за живеене и все пак можеше да се управлява от един човек. Нямаше да има пътници; само самотния шкипер, който обикаля от остров на остров. Най-евтината яхта, която намери, струваше деветдесет хиляди долара и имаше нужда от ремонт.

По обяд Тревър отново беше до басейна и се опитваше да успокои някой и друг клиент по клетъчния си телефон, но не се стараеше особено. Същата сервитьорка му донесе ново питие. Тревър изключи телефона, скри се зад тъмни очила и се опита да пресметне сумите. Между ушите му обаче цареше приятна празнота.

През изминалия месец беше спечелил осемдесет хиляди долара, които не подлежаха на данъчно облагане. Дали можеше да продължи с тази скорост? Ако това станеше, щеше да напусне кантората си и жалката си кариера, да си купи своята яхтичка и да се впусне да кръстосва моретата.

За пръв път в живота му мечтата изглеждаше почти реална. Виждаше се на кормилото, бос и гол до кръста, порещ вълните от Сейнт Бартс до Сейнт Китс, от Невис до Санта Лусия, а вятърът издуваше платната му. И нямаше нищичко, за което да се тревожи. Тревър затвори очи и закопня да избяга от всичко по-силно отвсякога.

Събуди се от хъркането си. Прашката беше наблизо. Тревър си поръча ром и погледна часовника си.

Два дни по-късно Тревър най-сетне се появи в Тръмбъл. Пристигна със смесени чувства. От една страна, нямаше търпение да вземе пощата и да разпрати писмата, за да продължи изнудването и да прибере още пари. От друга страна, той се бе забавил и уважаемият Спайсър щеше да недоволства.

— Къде беше, по дяволите? — изръмжа Спайсър веднага щом пазачът излезе. Напоследък всички му задаваха този въпрос. — Заради теб пропуснах три мача, а и трите пъти познах победителя.

— Бях на Бахамите. Получихме сто хиляди от Къртис.

Настроението на Спайсър рязко се промени.

— И ти трябваха три дни, за да провериш един превод на Бахамите? — попита тай.

— Имах нужда от малко почивка. Не знаех, че съм длъжен да идвам тук всеки ден.

Спайсър омекваше с всяка изминала минута. Току-що бе получил още двайсет и две хиляди долара. Те бяха надлежно скрити при другата плячка на място, което никой не можеше да открие, и докато връчваше на адвоката си нов куп красиви пликове, той си мислеше как да похарчи парите.

— Не си губите времето — каза Тревър, като взе писмата.

— Да не би да се оплакваш? Ти печелиш повече от нас.

— Аз имам повече за губене.

Спайсър му подаде лист хартия.

— Избрал съм десет мача. Залагам петстотин долара на всеки от тях.

Страхотно, помисли си Тревър. Още един дълъг уикенд в „Питс“ трябваше да гледа мач след мач. Е, имаше и по-лоши неща на тоя свят. Играха блекджек за по долар на раздаване, докато пазачът не прекрати срещата.

Зачестилите посещения на Тревър бяха обсъждани от началника на затвора и големите клечки в Бюрото по затворите във Вашингтон. По случая се водеше документация. Мислеха да наложат ограничения, но после се отказаха. Посещенията бяха безполезни, а освен това началникът на затвора не искаше да настройва Братята срещу себе си. Защо да се кара с тях?

Адвокатът беше безобиден. След няколко телефонни разговора с Джаксънвил решиха, че Тревър е, общо взето, неизвестен и навярно няма друга работа, освен да се мотае в стаята за юридически консултации в затвора.

Парите вдъхнаха нов живот на Бийч и Ярбър. За да ги похарчат, първо трябваше да стигнат до тях, а за целта трябваше един ден да излязат от затвора като свободни хора, свободни да правят каквото си искат с растящото си състояние.

С петдесет хиляди долара в банката Ярбър сериозно се беше замислил за създаване на портфейл разнообразни инвестиции. Нямаше смисъл да остави парите да стоят в банката за пет процента годишна лихва, пък била тя и необлагаема. Скоро щеше да ги влее в инвестиционни фондове с бърза печалба, предимно в Далечния изток. В Азия предстоеше нов икономически бум и неговият малък куп мръсни пари щеше да донесе своя дял от печалбата. Останаха му пет години и ако парите му носеха между дванайсет и петнайсет процента лихва годишно, докато излезеше навън, неговите петдесет хиляди щяха да са станали около сто хиляди. Не беше зле за човек на шейсет и пет години и евентуално в добро здраве.

Но ако той (заедно с Пърси и Рики) успееха да увеличат основния капитал, Ярбър можеше да излезе от Тръмбъл наистина богат. Пет проклети години — месеците и седмиците, от които се бе ужасявал. Сега изведнъж започваше да се чуди дали ще му стигне времето да измъкне всичките пари, които би могъл. Той пишеше от името на Пърси на над двайсет кореспонденти от цялата страна. Нямаше двама от един и същ град. Спайсър внимаваше жертвите да са териториално разделени. Използваха картите в юридическата библиотека, за да са сигурни, че нито Пърси, нито Рики си пишат с мъже, които живеят близо един до друг.

Когато не пишеше писма, Ярбър се улавяше, че мисли за парите. Слава богу, документите за развода бяха дошли и заминали. Той щеше да бъде официално разведен след няколко месеца, а докато излезеше от затвора, жена му съвсем щеше да забрави за него. Щеше да бъде свободен във всяко едно отношение.

Толкова работа трябваше да свърши през тези пет години. Реши да намали сладкото и да изминава по километър и половина повече всеки ден.

Докато лежеше в мрака на горното легло, Хатли Бийч правеше същите сметки като колегите си. Петдесет хиляди долара налични плюс прилична лихва, плюс каквото още успеят да изстискат от жертвите си, и един ден той щеше да бъде богат. На Бийч му оставаха девет години, които му се бяха стрували безкрайни. Сега имаше искрица надежда. Това, което му бе звучало като смъртна присъда, сега бавно заприличваше на време за жътва. Дори изнудването да му носеше само сто хиляди годишно плюс лихвата, след девет години той щеше да бъде мултимилионер и щеше да излезе победоносно на свобода на шейсет и пет годишна възраст.

Не беше изключено да събере два, три, дори четири милиона.

Знаеше точно какво ще направи. Понеже обичаше Тексас, щеше да иде в Галвестън, да си купи една от онези стари викториански къщи до морето и да покани старите си приятели да дойдат да видят колко е богат. Щеше да зареже закона и по дванайсет часа на ден да трупа пари, нищо друго освен работа и пари, така че, докато стане на седемдесет, да бъде по-богат от бившата си жена.

За пръв път от години Хатли Бийч вярваше, че ще доживее до шейсет и пет, дори до седемдесет години.

Той също се отказа от захарта и маслото и намали цигарите наполовина, като смяташе скоро съвсем да ги спре. Зарече се да стои далеч от болницата и да престане да взема лекарства. Започна да изминава по два километра всеки ден на слънце, като колегата си от Калифорния. Освен това пишеше писмата от името на Рики.

Съдия Спайсър, на когото вече не му липсваше мотивация, заспиваше трудно. Той не се измъчваше нито от вина, нито от самота или чувство за унижение, нито пък беше потиснат от срам, че е в затвора. Той просто броеше парите, пресмяташе лихвените проценти и анализираше разпределението на точките в баскетболни мачове. Оставаха му двайсет и един месеца. Вече му се виждаше краят.

Красивата му съпруга Рита беше минала да го види миналата седмица и двамата бяха прекарали заедно четири часа за два дни. Тя беше отрязала косата си, беше спряла да пие, беше свалила осем килограма и обещаваше да бъде още по-слаба, когато дойде да го вземе след по-малко от две години. След четири часа с нея Джо Рой беше убеден, че деветдесетте хиляди са още заровени зад бараката.

Те щяха да идат във Вегас, да си купят нов апартамент и да кажат на останалия свят да върви по дяволите.

Тъй като операцията по изнудването вървеше толкова добре, Спайсър си намери нов повод за притеснения. Той щеше да напусне Тръмбъл пръв, щастлив и без да се обръща. Ами парите, които щяха да бъдат спечелени след неговото напускане? Ако машинката им продължеше да носи луди пари, какво щеше да стане с неговия дял от печалбата, какъвто безспорно му се полагаше? В крайна сметка идеята беше негова, беше я заел от случилото се в затвора в Луизиана. Отначало Бийч и Ярбър въобще не бяха искали да се включат.

Имаше достатъчно време да измисли стратегия за оттеглянето си, също както и време да намери начин да се отърве от адвоката. Само че това щеше да му струва няколко безсънни нощи.

Писмото от Куинс Гарб от Айова бе прочетено от Бийч:

— Звучи доста отчаяно — каза Ярбър, като вдигна поглед от собствената си купчина писма.

— Кажи му, че ще приемем още двайсет и пет хиляди — добави Спайсър. От долната му устна висеше клечка за зъби.

— Ще му пиша да ги преведе моментално — заяви Бийч, докато отваряше друго писмо, адресирано до Рики.