Братята

22

Отговорът на Брант от Ъпър Дарби, Пенсилвания, звучеше доста припряно:

Все още нямаше фамилия, но това не беше проблем. Скоро щяха да я открият.

Спайсър разгледа пощенския печат и за секунда се учуди колко бързо пътува пощата между Джаксънвил и Пенсилвания. Снимката обаче прикова вниманието му. Беше откровена, с размери десет на петнайсет сантиметра и приличаше на реклама за бързо забогатяване, на която бизнесменът с горда усмивка стои до самолета, ролс-ройса и евентуално последната си съпруга. Брант стоеше до някакъв самолет, усмихнат, облечен в къси панталонки и пуловер. Ролс-ройс не се виждаше, но затова пък до Брант стоеше привлекателна жена на средна възраст.

Това беше първата снимка в растящата им колекция, на която присъстваше и съпругата на някой от техните кореспонденти. Странно, помисли си Спайсър, но, от друга страна, Брант я беше споменал и в двете си писма. Вече нищо не беше в състояние да го учуди. Машинката за изнудване щеше да работи вечно, защото имаше безкрайно много потенциални жертви, готови да пренебрегнат рисковете.

Самият Брант беше загорял, със спортна фигура, къса, леко прошарена кестенява коса и мустаци. Не беше особено красив, но какво от това?

Защо човек, който имаше толкова много, действаше така безразсъдно? Защото винаги бе рискувал и никога не го бяха хващали. Защото такъв му беше начинът на живот. След като го притиснеха и му вземеха парите, Брант щеше да поуспокои топката. Щеше да избягва обявите за запознанства и анонимните любовници. И въпреки това един агресивен тип като него скоро би се върнал към старите си навици.

Спайсър предполагаше, че тръпката да намираш случайни партньори беше по-силна от страха от риска. Все още обаче го притесняваше фактът, че тъкмо той всеки ден се опитва да мисли като хомосексуалист.

Бийч и Ярбър прочетоха писмото и разгледаха снимката. В тясната претъпкана стаичка цареше пълна тишина. Дали това не беше големият удар?

— Колко ли струва този самолет? — попита Спайсър и тримата се разсмяха. Смехът им беше нервен, сякаш не можеха да повярват.

— Два-три милиона — каза Бийч. Тъй като той беше от Тексас и бившата му жена беше богата, другите двама приеха, че той разбира от самолети повече от тях. — Това е малък лиърджет.

Спайсър би се задоволил с един малка чесна или с всичко, което би могло да го издигне над земята и да го отведе надалеч. Ярбър не искаше самолет. Той искаше билети за първа класа, където ти носят шампанско и две менюта и можеш да си избереш кой филм да гледаш. Първа класа над океана, далеч от тази страна.

— Дайте да го притиснем — предложи Ярбър.

— Колко да му искаме? — попита Бийч, без да сваля очи от снимката.

— Поне половин милион — отряза Спайсър. — Ако ги даде, ще поискаме още.

Седяха мълчаливо, като всеки мислеше за своята част от този половин милион. Третината на Тревър започваше да им пречи. Адвокатът щеше да вземе сто шейсет и седем хиляди долара, а на тях щяха да останат по сто и единайсет хиляди. Не беше зле за затворници, но би трябвало да бъде много повече. Защо адвокатът получаваше толкова много?

— Ще намалим дела на Тревър — заяви Спайсър. — От доста време си го мисля. Отсега нататък парите ще се делят на четири. Той ще взема равен дял.

— Едва ли ще се съгласи — каза Ярбър.

— Няма избор.

— Така е съвсем честно — обади се Бийч. — Ние вършим работата, а той получава повече от всеки от нас. Аз казвам да намалим дела му.

— Ще му съобщя в четвъртък.

Два дни по-късно Тревър пристигна в Тръмбъл малко след четири часа с особено тежък махмурлук, несмекчен нито от двучасовия обяд, нито от едночасовия следобеден сън.

Джо Рой изглеждаше непривично нервен. Той му подаде писмата за изпращане, но задържа един голям червен плик.

— Този скоро ще го притиснем — каза той, като потупваше с плика по масата.

— Кой е той?

— Някой си Брант от Филаделфия. Крие се зад пощенска кутия, така че ще трябва да проучиш въпроса.

— Колко ще му вземем?

— Половин милион долара.

Зачервените очи на Тревър се свиха, а сухите му устни се разтвориха. Пресметна процентите — в неговия джоб щяха да влязат сто шейсет и седем хиляди долара. Изведнъж купуването на яхтата му се видя по-скорошно. Може би нямаше да му трябва пълен милион, за да затвори кантората си и да тръгне към Карибите. Може би половин милион също щеше да свърши работа. А вече беше толкова близо до него!

— Шегуваш се — каза той, макар да не го вярваше. Спайсър нямаше чувство за хумор и определено се отнасяше сериозно към парите.

— Нищо подобно. Освен това променяме процента ти.

— В никакъв случай. Сделката си е сделка.

— Сделките винаги могат да бъдат променени. Отсега нататък твоят дял ще бъде колкото нашия. Една четвърт.

— И дума да не става.

— Тогава си уволнен.

— Не можете да ме уволните.

— Току-що го направих. Да не би да мислиш, че не можем да намерим друг подкупен адвокат, който да ни пренася пощата?

— Аз знам прекалено много — каза Тревър. Бузите му внезапно порозовяха, а езикът му изпръхна.

— Не се надценявай. Не си толкова незаменим.

— Напротив, съм. Мога да ви издам.

— И ние можем да те издадем, самохвалко. Само че за разлика от теб ние вече сме в затвора. Ти си този, който има какво да губи. Ако почнеш да създаваш проблеми, ще дойдеш от другата страна на барикадата.

Болка прониза челото на Тревър и той затвори очи. Не беше в състояние да спори. Защо беше останал толкова до късно снощи в бара? Трябваше да бъде бодър за срещите си със Спайсър. Вместо това беше уморен и полупиян.

Зави му се свят и той си помисли, че пак ще започне да му се повръща. Направи си сметката. Спореха за разликата между сто шейсет и седем и сто двайсет и пет хиляди долара. Честно казано, и двете суми му звучаха добре. Не можеше да рискува да бъде уволнен, защото бе успял да пропъди и малкото клиенти, които имаше. Прекарваше по-малко време в кантората и не отговаряше на обажданията им. Беше намерил далеч по-доходоносна работа и беше пратил по дяволите дребните клиенти.

Освен това не можеше да се сравнява със Спайсър. Този човек нямаше съвест. Той беше подъл мошеник, който отчаяно се стремеше да натрупа колкото се може повече пари.

— Бийч и Ярбър одобряват ли това? — попита Тревър, макар прекрасно да знаеше, че са съгласни, а и да не бяха, той нямаше как да разбере.

— Разбира се. Те вършат цялата работа. Защо ти да получаваш повече от тях?

Наистина звучеше малко несправедливо.

— Добре де, добре — каза Тревър. Главата продължаваше да го боли. — Не случайно сте в затвора.

— Не пиеш ли прекалено много?

— Не! Защо питаш?

— Познавам много пияници. Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Ти си гледай своята работа, а аз ще си гледам моята.

— Дадено. Само че никой не иска пияница за адвокат. Ти ръководиш всичките ни пари, спечелени по незаконен път. Ако си поразвържеш езика в някой бар, ще започнат да ти задават въпроси.

— Мога да се контролирам.

— Добре. Освен това внимавай. Ние изнудваме хората, създаваме им неприятности. На тяхно място аз бих се изкушил да дойда и да се опитам да разбера това-онова, преди да кихна парите.

— Те са твърде изплашени.

— Въпреки това си дръж очите отворени. Ти трябва да бъдеш трезвен и внимателен.

— Благодаря за съвета. Нещо друго?

— Да, искам да заложиш на няколко мача. — Това беше разговор по същество. Спайсър разтвори един вестник и те започнаха да отбелязват залозите.

Тревър си купи бира от едно магазинче край Тръмбъл и бавно започна да я пие, докато пътуваше към Джаксънвил. Опитваше се да не мисли за техните пари, но не можеше да се сдържи. Общо в тяхната сметка и в неговата в офшорната банка имаше малко повече от двеста и петдесет хиляди долара — пари, които той можеше да вземе когато си поиска. Като прибавим половин милион долара, ставаха седемстотин и петдесет хиляди!

Никога нямаше да го хванат, че е откраднал мръсни пари, и тъкмо това беше най-хубавото. Жертвите на Братята не се оплакваха, защото се срамуваха. Те не бяха престъпили никакви закони. Просто ги беше страх. Братята от своя страна извършваха престъпление. Към кого можеха да се обърнат, ако парите им изчезнеха?

Трябваше да спре да мисли по този начин.

И все пак как можеха да го хванат Братята? Той щеше да бъде на яхтата си и да кръстосва острови, за които те не бяха и чували. А когато най-сетне ги пуснеха, нима щяха да имат енергията, парите и волята да го открият? Разбира се, че не. Те бяха стари. Бийч вероятно щеше да умре в Тръмбъл.

— Спри! — каза си той.

Отиде пеш до „Бийч Джава“, за да си вземе тройно капучино, а после се върна в кантората си, решен да свърши нещо полезно. Включи се в интернет и откри имената на няколко частни детективи във Филаделфия. Когато започна да звъни, беше почти шест часът. Първите два пъти попадна на телефонен секретар.

Третият път звънна в приемната на Ед Паноци. Детективът сам вдигна слушалката. Тревър обясни, че е адвокат от Флорида и търси човек, който да му свърши спешна работа в Ъпър Дарби.

— Добре. За какво по-точно става въпрос?

— Опитвам се да проследя едни писма — изрече бързо Тревър. Беше правил това достатъчно често и се чувстваше подготвен. — Имам голямо бракоразводно дело. Аз защитавам интересите на съпругата и смятам, че мъжът й се опитва да скрие пари. Трябва ми човек, който да открие на място кой е наел една пощенска кутия.

— Шегувате се.

— Не, говоря напълно сериозно.

— Искате да дебна край някаква пощенска кутия?

— Елементарна детективска услуга.

— Вижте какво, много съм зает. Обадете се на някой друг. — Паноци затвори и се зае с по-важни неща. Тревър го изруга тихо и набра следващия номер. Опита още два пъти, но и двата пъти затвори, защото попадна на телефонни секретари. Реши да опита отново на следващия ден.

От другата страна на улицата Клокнър изслуша още веднъж краткия разговор с Паноци, а после се обади в Лангли. Последното парченце от мозайката току-що бе попаднало на мястото си и мистър Девил би искал да научи това незабавно.

Макар да разчиташе на сладки думи и красиви снимки, измамата всъщност беше проста. Тя използваше човешкото желание и чистия страх. Разбраха как действа чрез писмата до мистър Гарб и Брант Уайт, както и чрез другите прихванати писма.

Само един въпрос беше останал неизяснен: след като жертвите използваха псевдоними и пощенски кутии, как успяваха Братята да научат истинските им имена? Разговорът с Филаделфия току-що им подсказа отговора. Тревър просто наемаше местен частен детектив, очевидно някой по-малко зает от мистър Паноци.

Когато най-сетне пуснаха Девил при Теди, часът беше почти девет. Севернокорейски войски бяха застреляли още един американски войник в демилитаризираната зона и Теди се занимаваше с последиците и гневните реакции цял следобед. Когато Девил влезе в бункера, шефът на ЦРУ ядеше сирене и бисквити и пиеше диетична кола.

— Така си и мислех — каза Теди, след като изслуша набързо новините.

Инстинктите му бяха удивително точни, особено със задна дата.

— Разбира се, това означава, че адвокатът би могъл да наеме тук човек, който да му разкрие истинската самоличност на Ал Кониърс — каза Девил.

— И как ще стане това?

— Има няколко начина. Първият е чрез наблюдение, както ние хванахме Лейк да проверява тайно кутията си. Детективът ще следи пощата. Това е малко рисковано, защото има голяма вероятност да го забележат. Вторият начин е чрез подкуп. Петстотин долара в брой за някой пощенски чиновник ще свършат добра работа. Това са компютърни архиви. Не е нищо секретно. Един от нашите хора проникна в компютъра на централната поща в Евънсвил, Индиана, и получи списък с наемателите на всички кутии. Просто пробвахме. Отне му около един час. Това е, ако ползваш високите технологии. По-елементарното е просто да се вмъкнеш в пощата посред нощ и да поразгледаш.

— Колко плаща Тревър за подобна услуга?

— Не знам, но скоро ще разберем, когато наеме детектив.

— Трябва да го неутрализираме.

— Да го унищожим?

— Още не. Предпочитам първо да го купя. Той е нашият прозорец. Ако работи за нас, ще знаем всичко и ще го държим далеч от Кониърс. Съставете план.

— А евентуално отстраняване все пак?

— Обмислете и такава възможност. Само че не бързаме. Поне засега.