Братята

37

В шест часа сутринта звънецът разтърси Тръмбъл, коридорите на спалните, дворовете, сградите и отекна в околните гори. Както знаеха повечето затворници, той продължаваше точно трийсет и пет секунди, но след това вече никой не спеше. Пронизителният звън ги раздрусваше здравата, сякаш през деня ги очакваха важни дела и те трябваше да побързат да се приготвят. Единствената належаща работа обаче беше закуската.

Звънецът стресна Бийч, Спайсър и Ярбър, но не ги събуди. Сънят не ги бе споходил тази нощ по обясними причини. Те живееха в различни сгради, но, естествено, се срещаха на опашката за кафе в шест и десет. Взеха чашите си и без да кажат и дума, отидоха до баскетболното игрище и седнаха на една пейка. Пиеха кафе и гледаха зората. Наблюдаваха района на затвора; пистата беше зад тях.

Колко дни още щяха да носят маслиненозелените си ризи, да седят в жегата на Флорида и да получават жълти монети, за да не правят нищо, а само да чакат, да мечтаят и да пият безбройни чаши кафе? Дали месец или два? Или вече ставаше въпрос за дни? Възможностите ги бяха лишили от сън.

— Има само два начина — каза Бийч. Той бе бивш федерален съдия и останалите го слушаха внимателно, макар че материята им беше позната. — Първият е делото да бъде върнато на инстанцията, която е издала присъдата, и да се подаде молба за намаляване на наказанието. При много редки обстоятелства съдията има правомощия да пусне някой затворник. Но рядко се прави.

— Ти правил ли си го? — попита Спайсър.

— Не.

— Мръсник.

— По какви причини може да стане това? — попита Ярбър.

— Само когато затворникът е предоставил нова информация за стари престъпления. Ако затворникът окаже достатъчно голяма помощ на властите, могат да му опростят няколко години.

— Не звучи особено обещаващо — каза Ярбър.

— А другият начин? — попита Спайсър.

— Да ни прехвърлят в някое место с полустрог режим, някое от по-хубавите, където от нас няма да се очаква да спазваме правилата. Бюрото по затворите има единствено право да разпределя затворниците. Ако новите ни приятели във Вашингтон натиснат когото трябва, Бюрото може да ни премести и в общи линии да забрави за нас.

— Не си ли принуден да не се отдалечаваш от такова място? — попита Спайсър.

— В повечето случаи да. Но всяко си е различно. Някои се заключват нощем и имат строги правила. Други са много либерални. Можеш да се обаждаш по телефона веднъж дневно или веднъж седмично. Зависи от Бюрото.

— Но все пак ще бъдем осъдени, значи престъпници — каза Спайсър.

— Това не ме притеснява — успокои го Ярбър. — Не смятам да гласувам повече.

— Снощи ми хрумна една идея — намеси се Бийч. — Част от сделката да включва Лейк да ни помилва, ако бъде избран.

— И аз си го мислех — подкрепи го Спайсър.

— Аз също — каза Ярбър. — Но и да сме били осъждани, какво от това. Важното е да излезем оттук.

— Не пречи да попитаме — отвърна Бийч. За няколко минути Братята се съсредоточиха върху кафето си.

— Аргроу ме притеснява — заяви накрая Фин.

— Защо?

— Появява се отникъде и изведнъж става най-добрият ни приятел. Прави някакъв фокус с парите ни и ги превежда в по-сигурна банка. Сега пък е връзката ни с Арън Лейк. Не забравяйте, че някой чете пощата ни. И това не е Лейк.

— Мен не ме притеснява — каза Спайсър. — Лейк трябва да намери човек, който да говори с нас. Задействал е връзките си, проучил е нещата и е открил, че Аргроу е тук и че има брат, с когото могат да преговарят.

— Прекалено удобно, не смятате ли? — попита Бийч.

— И ти ли?

— Може би. Фин има право. Знаем със сигурност, че е замесен и някой друг.

— Кой?

— Това е големият въпрос — каза Фин. — Затова не съм спал цяла седмица. Има и още някой.

— Какво ни пука? — попита Спайсър. — Ако Лейк може да ни измъкне оттук, прекрасно. Ако някой друг може да го направи, какъв е проблемът?

— Не забравяй Тревър — каза Бийч. — Два куршума в тила.

— Затворът може да се окаже по-безопасен.

Спайсър не беше убеден. Той довърши кафето си и каза:

— Наистина ли смятате, че Арън Лейк, на когото му предстои да бъде избран за президент на Съединените щати, би наел убиец да ликвидира един тъп адвокат като Тревър?

— Не — отвърна Ярбър. — Не би го направил. Твърде рисковано е. Той не би ни убил. Но тайнственият непознат би го направил. Убиецът на Тревър е същият човек, който ни чете пощата.

— Не съм убеден.

Тримата бяха заедно там, където Аргроу се надяваше да ги намери, в юридическата библиотека, и явно го чакаха. Той влезе бързо и като се увери, че са сами, прошепна:

— Току-що отново се срещнах с брат си. Трябва да поговорим.

Влязоха в стаичката си, затвориха вратата и се събраха около масата.

— Нещата явно се развиват твърде бързо — каза нервно Аргроу. — Лейк ще даде парите. Ще ги преведе където искате. Аз мога да ви помогна, а иначе действайте с тях както намерите за добре.

Спайсър се изкашля многозначително.

— По два милиона на всеки?

— Както поискахте. Не познавам мистър Лейк, но той явно работи бързо. — Аргроу погледна часовника си, а после хвърли поглед през рамо към вратата. — Някои хора от Вашингтон искат да се срещнат с вас. Важни клечки. — Извади от джоба си някакви листове, разгъна ги и остави по един пред всеки от тримата. — Заповеди за помилване от президента, подписани вчера.

Много резервирано те се наведоха напред, взеха листовете и се опитаха да ги прочетат. Изглеждаха официални. Те разгледаха черните букви в горната част, няколкото многословни абзаца и подписа на президента на Съединените щати и не можаха да кажат нито дума. Бяха шокирани.

— Ние сме помилвани? — успя да попита накрая Ярбър с пресъхнало гърло.

— Да. От президента на Съединените щати.

Продължиха да четат. Нервничеха, хапеха устни, стискаха челюсти и се опитваха да скрият шока си с мълчание.

— Ще дойдат да ви вземат и ще ви отведат в кабинета на началника, където важните клечки от Вашингтон ще ви съобщят добрата новина. Преструвайте се на изненадани, разбрахте ли?

— Няма проблем.

— Не би и трябвало да има.

— Как се сдобихте с тези копия? — попита Ярбър.

— Дали са ги на брат ми. Нямам представа как. Лейк има влиятелни приятели. Ще ви пуснат незабавно. Ще ви закарат в Джаксънвил, където брат ми ще се срещне с вас в един хотел. Ще чакате там, докато получите потвърждение, че парите са преведени по сметката ви, а после ще предадете всички мръсни писъмца. Всичко. Разбрахте ли?

Те кимнаха едновременно. За два милиона долара бяха готови да предадат всичко, с което разполагаха.

— Ще се съгласите да напуснете страната незабавно и да не се връщате поне две години.

— Как можем да напуснем страната? — попита Бийч. — Нямаме нито паспорти, нито документи.

— Брат ми ще ви даде. Ще получите нова самоличност с пълен набор документи, включително и кредитни карти. Документите ви чакат.

— Две години? — попита Спайсър, а Ярбър го погледна, като че ли приятелят му си беше загубил ума.

— Точно така. Две години. Това е част от сделката. Съгласни ли сте?

— Не знам — каза Спайсър с разтреперан глас. Никога не беше напускал Съединените щати.

— Не бъди глупак — скастри го Ярбър. — Пълно помилване и два милиона долара за две години в чужбина. Да, по дяволите, приемаме сделката.

Внезапно почукване на вратата ги изплаши. Двама пазачи надникнаха вътре. Аргроу сграбчи копията от заповедите за помилване и ги пъхна в джоба си.

— Съгласни ли сте, господа?

Те кимнаха. После и тримата се ръкуваха тържествено с него.

— Добре — каза той. — Не забравяйте да се преструвате на изненадани.

Последваха пазачите до кабинета на началника, където бяха представени на двама много строги мъже от Вашингтон — един от Министерството на правосъдието и един от Бюрото по затворите. Началникът успя да завърши представянето, без да обърка нито едно име, а после връчи на всеки от тримата по един документ. Това бяха оригиналите на копията, които Аргроу току-що им беше показал.

— Господа — обяви началникът възможно най-театрално, — вие сте помилвани от президента на Съединените щати. — Той се усмихна топло, сякаш добрата новина беше негова заслуга.

Те се взряха невярващо в заповедите си, все още шокирани, все още замаяни от хиляди въпроси, най-важният от които бе: „Как, по дяволите, Аргроу успя да прескочи началника и да покаже документите първо на тях?“

— Не знам какво да кажа — успя да промърмори Спайсър, а после другите двама измърмориха и те по нещо от тоя род.

Човекът от министерството взе думата:

— Президентът разгледа вашите присъди и прецени, че сте излежали достатъчна част от тях. Той е убеден, че имате какво още да предложите на страната си, като отново станете трудещи се граждани.

Те го изгледаха безизразно. Нима този глупак не знаеше, че те ще приемат нова самоличност и ще напуснат страната и нейните граждани поне за две години? Кой на чия страна беше тук, а?

И защо президентът ги помилваше, когато те знаеха достатъчно мръсни тайни, за да провалят Арън Лейк, човека, който бе в състояние да победи вицепрезидента? Нали Лейк искаше да им запуши устата, а не президентът? Нали така?

Как бе успял Лейк да убеди президента да ги помилва?

Как би могъл Лейк да убеди президента да направи каквото и да било на този етап от кампанията?

Те стиснаха заповедите си и седнаха безмълвно, с безизразни лица, зад които се блъскаха безброй въпроси.

Човекът от Бюрото по затворите продължи:

— Това би трябвало да е чест за вас. Помилването е нещо много рядко.

Ярбър успя да се съгласи с бързо кимване, но дори и тогава си мислеше: „Кой ни чака отвън?“

— Мисля, че не сме на себе си от радост — заяви Бийч.

За първи път в Тръмбъл имаше толкова важни затворници, че сам президентът да ги помилва. Началникът беше много горд с тримата, но не знаеше как да отбележи този миг.

— Кога искате да си тръгнете? — попита той, сякаш очакваше те да предложат да останат за тържеството по изпращането им.

— Незабавно — каза Спайсър.

— Много добре. Ще ви откараме в Джаксънвил.

— Не, благодаря. Ще намерим кой да ни закара.

— Добре тогава, трябва да се оформят някои документи.

— Побързайте — каза Спайсър.

Всеки получи раница, в която да събере нещата си. Докато вървяха бързо из затвора, все още плътно един до друг и в крачка, а след тях маршируваше един пазач, Бийч прошепна тихичко:

— Кой тогава ни издаде проклетите заповеди за помилване?

— Не е Лейк — каза едва доловимо Ярбър.

— Разбира се, че не е той — обади се Бийч. — Президентът не би направил нищо за Лейк.

Те тръгнаха по-бързо.

— Какво значение има? — попита Спайсър.

— Не е логично — каза Ярбър.

— И какво смяташ да правиш, Фин? — попита Спайсър, без да вдига поглед. — Ще останеш ли тук няколко дни да помислиш по въпроса? А после, ако разбереш кой е издействал помилването, може би няма да го приемеш? Я стига!

— Някой друг стои зад всичко това — каза Бийч.

— В такъв случай аз обичам този някой, разбрахте ли? — извика Спайсър. — Нямам намерение да стоя тук и да задавам въпроси.

Те събраха вещите си светкавично, без да спират, за да се сбогуват с когото и да било. И без това повечето им приятели бяха пръснати из целия затвор.

Трябваше да побързат, преди да са се събудили или преди президентът да промени решението си.

В единайсет и петнайсет те минаха през главния вход на административната сграда, през същата врата, през която бяха влезли преди години, и зачакаха транспорта си на горещия тротоар. Никой от тях не се обърна назад.

Уес и Чап караха микробуса, но се представиха под други имена. Използваха толкова много.

Джо Рой Спайсър легна на задната седалка и покри очите си с ръка, решен да не вижда нищо, докато не се озове някъде далеч оттук. Искаше да заплаче или да изкрещи, но беше онемял от щастливо изумление — бе го обзела чиста, неподправена еуфория. Скри очите си и се усмихна глупаво. Искаше бира и жена, за предпочитане неговата собствена. Скоро щеше да й се обади. Микробусът потегли.

Внезапното им освобождение ги бе разтърсило. Повечето затворници броят дните и така знаят с някаква точност кога ще дойде мигът. Освен това знаят къде отиват и кой ще ги чака там.

Братята обаче знаеха толкова малко. Освен това не вярваха и на малкото, което знаеха. Заповедите за помилване бяха фалшиви. Парите бяха примамка. Сега ги откарваха на заколение, също като бедния Тревър. Микробусът щеше да спре всеки миг и двамата галфони отпред щяха да претърсят чантите им, да намерят каквото трябва, а после да ги убият в някаква канавка до пътя.

Може би. И все пак в този миг Братята не съжаляваха за сигурността на Тръмбъл.

Фин Ярбър седна зад шофьора и се загледа в пътя. Държеше заповедта си, готов да я представи на всеки, който би ги спрял и би им казал, че сънят е свършил. До него седеше Хатли Бийч, който след няколко минути пътуване се разплака — не, не силно, просто стискаше очи, а сълзите се ронеха към треперещите му устни.

Бийч имаше защо да плаче. Тъй като му оставаха още осем и половина години, помилването беше по-важно за него, отколкото за двамата му колеги, взети заедно.

Между Тръмбъл и Джаксънвил не беше проронена нито дума. Докато се приближаваха към града, пътищата станаха по-широки, движението по тях по-натоварено, а тримата бивши съдии наблюдаваха пейзажа с голямо любопитство. Хората караха коли, пътуваха. Над тях летяха самолети. По реките плуваха лодки. Нещата отново бяха нормални.

Промъкнаха се през трафика по булевард Атлантик, като се наслаждаваха на всеки миг от задръстването. Времето беше горещо, туристите бяха наизлезли, имаше дами с дълги загорели крака. Видяха ресторантите за морски деликатеси и баровете, чиито реклами обещаваха студена бира и евтини стриди. Когато улицата свърши, започна плажът и микробусът спря под верандата на „Сий Търтъл Ин“. Последваха един от придружителите си през фоайето, където привлякоха един-два погледа, защото все още бяха облечени еднакво. Качиха се на петия етаж, слязоха от асансьора и Чап каза:

— Вашите стаи са онези трите. — Той посочи надолу по коридора. — Мистър Аргроу би искал да се срещне с вас възможно най-бързо.

— Къде е той? — попита Спайсър.

— Ей там, в ъгловия апартамент — посочи отново Чап. — Той ви чака.

— Да вървим — каза Спайсър и тримата последваха Чап до ъгъла. Раниците им се блъснаха една в друга.

Джак Аргроу въобще не приличаше на брат си. Беше много по-нисък, а косата му беше руса и къдрава, докато тази на брат му беше тъмна и оредяла. Случайно може би, но тримата го забелязаха и по-късно го споменаха. Той стисна бързо ръцете им, но само от учтивост. Беше нервен и говореше много бързо.

— Как е брат ми? — попита той.

— Добре е — отвърна Бийч.

— Видяхме го тази сутрин — добави Ярбър.

— Искам да го измъкна от затвора — рече троснато Аргроу, като че ли той беше там по тяхна вина. — Затова участвам в тази сделка. Ще освободя брат си от затвора.

Те се спогледаха; нямаха какво да кажат.

— Седнете — продължи Аргроу. — Вижте какво, не знам как и защо съм забъркан във всичко това. Което много ме притеснява. Аз съм тук от името на мистър Арън Лейк, който според мен ще бъде избран и ще стане велик президент. Предполагам, че тогава ще мога да измъкна брат си от затвора. Така или иначе, аз не познавам лично мистър Лейк. Негови хора дойдоха при мен преди около седмица и ме помолиха да им съдействам по много таен и деликатен въпрос. Затова съм тук. Това е услуга. Не знам всичко, разбирате ли?

Той говореше бързо и отсечено. Изразяваше се с думи и жестове и не можеше да остане спокоен.

Братята не отговориха нищо, но от тях не се и очакваше отговор.

Двете скрити камери запечатваха сцената и я предаваха мигновено до Лангли, където Теди, Йорк и Девил я гледаха на широк екран в бункера. Бившите съдии, сега бивши затворници, приличаха на току-що освободени военнопленници, объркани и плахи, все още в униформа, все още невярващи в избавлението си. Седяха плътно един до друг и гледаха страхотното представление на агент Литър.

След като се бяха опитвали да ги надлъжат три месеца, беше им интересно най-сетне да ги видят. Теди разгледа лицата им и неохотно си призна, че донякъде се възхищава от тях. Тези мъже имаха достатъчно ум и късмет да уловят подходящата жертва. Сега бяха свободни и скоро щяха да бъдат добре възнаградени за своята изобретателност.

— Добре, първо на въпроса с парите — изръмжа Аргроу. — По два милиона на човек. Къде ги искате?

Нямаха кой знае какъв опит с подобен тип въпроси.

— Какви са възможностите? — попита Спайсър.

— Трябва да ги преведем някъде — сряза го Аргроу.

— Какво ще кажете за Лондон? — попита Ярбър.

— Лондон ли?

— Искаме парите, всичките шест милиона, да бъдат преведени едновременно, в една и съща сметка в лондонска банка — каза Ярбър.

— Можем да ги изпратим навсякъде. Коя банка?

— Можете ли да ни помогнете за подробностите? — попита Ярбър.

— Казаха ми, че можем да изпълним всяко ваше желание. Но ще трябва да завъртя няколко телефона. Защо не си отидете в стаите, не вземете душ и не се преоблечете? Дайте ми петнайсет минути.

— Нямаме никакви дрехи — каза Бийч.

— В стаите ви има някои неща.

Чап ги поведе по коридора и им даде ключовете.

Спайсър се изтегна на голямото си легло и се загледа в тавана. Бийч се изправи до прозореца на стаята си и се загледа на север, нагоре по плажа, където сините води нежно галеха белия пясък. Деца играеха до майките си. Влюбени двойки се разхождаха ръка за ръка. Една рибарска лодка пъплеше на хоризонта. Най-сетне свободен, каза си той. Най-сетне свободен.

Ярбър стоя дълго под душа — никой не го безпокоеше, имаше неограничено време, много сапун и дебели хавлии. Някой беше наредил пред огледалото мъжка козметика — дезодорант, крем за бръснене, самобръсначки, четка, паста и конец за зъби. Ярбър се изкъпа, без да бърза, а после облече чифт бермудки, сандали и бяла тениска. Щеше да тръгне пръв и трябваше да намери магазин за дрехи.

Двайсет минути по-късно се събраха отново в апартамента на Аргроу и донесоха колекцията си от писма, старателно увити в калъфка за възглавници. Аргроу беше все така притеснен.

— В Лондон има голяма банка на име Метрополитън Тръст. Можем да изпратим парите там, а после правете с тях каквото искате.

— Добре — каза Ярбър. — Сметката ще бъде само на мое име.

Аргроу погледна Бийч и Спайсър, които кимнаха утвърдително.

— Много добре. Предполагам, че имате някакъв план.

— Така е — каза Спайсър. — Мистър Ярбър ще замине за Лондон днес следобед и когато стигне там, ще иде в банката и ще се погрижи за парите. Ако всичко е наред, ние ще тръгнем малко след него.

— Уверявам ви, че всичко ще бъде наред.

— Ние ви вярваме. Просто държим да бъдем внимателни.

Аргроу връчи два листа хартия на Фин.

— Трябва ми вашият подпис, за да преведем парите и да открием сметката.

Ярбър се подписа.

— Обядвали ли сте? — попита Аргроу.

Те поклатиха глава. Бяха се сетили за обяда, но не знаеха какво да правят.

— Вече сте свободни хора. На няколко пресечки оттук има хубави ресторанти. Идете да хапнете. Дайте ми един час да преведа парите. Ще се срещнем тук в два и половина.

Спайсър държеше калъфката. Той я размаха към Аргроу и каза:

— Това са писмата.

— Добре. Хвърлете ги на ей онова канапе.